Мнозина оцениха посещението на американския президент Буш в Делхи през март т.г. като „историческо събитие”. Вероятно, защото то очертава принципно ново геополитическо разположение на силите в Евразия, както и съответстващата му програма за действие през следващите десетилетия. Но, подобно на повечето исторически значими събития, чиито истински измерения биват оценени едва впоследствие, и това посещение не се анализира по достатъчно адекватен начин. От друга страна, за самия американски президент очевидно няма никакво съмнение относно историческото значение на срещите му в Индия.

Посещението на Буш породи яростна реакция както сред индийската левица, така и сред местната мюсюлманска общност, чието влияние в Индия е не по-малко от това на левичарите. Мюсюлмански активисти на няколко пъти се опитаха да преградят пътя на президентския кортеж. При това те протестираха не толкова срещу американската политика в Близкия изток, колкото срещу формирането на изключително опасния за ислямския свят алианс, чиито основи бяха поставени с това посещение. Защото истината е, че Буш се появи в Индия за да формира с нейно участие един, по същество, антимюсюлмански геополитически съюз.

Напоследък се сблъскваме с все повече доказателства, че стратегията на САЩ в Евразия търпи сериозна качествена промяна. Опитите за налагане на пряка американска опека, от които американците все още не са се отказали напълно, очевидно търпят провал. Което изисква радикална промяна на курса, очертаване на нови приоритети и търсене на нови съюзници.

В това отношение от критично значение е скоростта, с която ще се извърши тази преориентация. Като в случая историческите връзки не са чак толкова важни, докато все още е налице възможността вместо да се изучава историята, тя просто да се пренапише. От самото възникване на съвременната индийска държава, тя се формира като своеобразен контрапункт на исляма. И многобройните и конфликти с Пакистан, който за самите индуси е просто населена с мюсюлмани част от Индия, изкуствено обособена от британците през 1947, са не толкова териториални, колкото цивилизационни.

Както е известно, доскоро американците предпочитаха да залагат на много по-пластичния и откровено зависим от тях Пакистан (защото отношенията с Индия трябваше да се градят на съвсем различна, много по-паритетна, основа, а нито една велика държава не е склонна към това). Освен това Пакистан представляваше своеобразен „ключ” за геополитически взаимодействие с Китай. Когато през 1977 властта в страната бе поета от президента Зия ул Хак, това съвпадна с върховото развитие на този сценарий: генералът беше в еднаква степен геополитически „клиент” както на САЩ, така и на Китай. С активизацията си в Афганистан, предприета горе-долу по същото време, Съветският съюз целеше да атакува именно това ключово и едновременно с това най-слабо звено във връзката между Вашингтон и Пекин. В исторически план Москва и Исламабад никога не са поддържали добри отношения, всъщност самата логика на развитието на събитията в региона изцяло изключваше подобно развитие.

Едновременно с това, в края на 70-те години на миналия век, Индия окончателно се очерта като водещ съюзник на Москва. При това, въпреки че не подкрепяше войната, която руснаците водеха в Афганистан (макар и да поддържаше нормални отношения с просъветския режим в тази страна), и беше един от лидерите на Движението за неприсъединяване. Отношенията между Москва и Делхи винаги са били специфични и излизащи далеч извън идеологическите рамки. Въпреки че в Индия има влиятелна комунистическа партия, която през различни периоди дори оглавява правителствата на някои щати, Москва никога не е разчитала на това, предпочитайки лоялно да работи само с династията Неру-Ганди и ръководения от нея светски Индийски национален конгрес (ИНК).

Впрочем, и след разпадането на Съветската империя, Индия продължава да бъде основния чуждестранен клиент на руския военно-промишлен комплекс. Още повече, че военните поръчки на Делхи ангажират цели руски производствени цикли, като пълния цикъл на изграждане на стратегически атомни подводници например.

За да оценим истинските мащаби на руското взаимодействие с Индия във военната сфера, ще напомним, че само през последните три години между двете страни са сключени договори за над осем милиарда долара. Въпросните договори касаят най-вече индийските военноморски сили. Още в началото на новия век индийското правителство поиска да закупи от Русия подводници от клас „Акула 2”, които могат да носят на борда си крилати ракети с ядрени бойни глави, самолетоносача „Адмирал Горшков” (през 2008 той ще пристигне в новата, изградена специално за него база Кадамба) и няколко десетки самолета Миг 29К.

Всъщност, позицията на Индия е да купува не толкова оръжие, колкото военни технологии. Тоест, идеалният за нея вариант е сътрудничество във военната сфера, позволяващо и да разгърне собствената си военна индустрия. Този последователен курс на Делхи му дава възможност да осъществява определена регулираща роля в региона, при това не на думи, а на практика. От друга страна, подобна позиция ясно определя и правилата на играта: партньорството с Индия е възможно именно като партньорство, а не като покровителство. И онази държава, която първа се окаже готова да поддържа такива отношения с Делхи, автоматично обира всички плодове от бъдещия съюз с Индия.

Така, противопоставянето на Пакистан и на ислямския сепаратизъм в Кашмир се превърна в основа за развитието на съвместни политически и военни проекти между Индия и Израел. През миналата 2005 израелското военно министерство спечели поръчката (на стойност 140 млн. долара) за изграждане на пет военни завода в индийския щат Бихар. Като само за две седмици бяха осъществени още няколко подобни сделки.

Заводите ще бъдат построени през следващите две години, като от израелска страна в проекта участва концернът Israel Bateman Engineering, а от индийска – Nicco Corporation.

През 1998 и Индия, и Пакистан станаха ядрени държави. Като и двете активно развиват възможностите си в сферата на стратегическите настъпателни оръжия. В сегашната ситуация (имайки предвид почти десетгодишната „давност”) американците предпочетоха балансираната позиция, инициирайки налагането на международни санкции както на Делхи, така и на Исламабад.

Но, нека се върнем на последното посещение на Буш в Индия. Дори ако оставим настрана декларациите за стратегическо сътрудничество между Вашингтон и Делхи (което, само по себе си, никак не е малко), нещата опират до следното.

САЩ признават Индия за ядрена държава и оттеглят искането си за ликвидиране на индийския ядрен потенциал. Нещо повече, високопоставен служител, близък до премиера на Индия, обяви, че американският план е предвиждал отказ от модернизацията и по-нататъшното увеличаване на индийския ядрен потенциал, но след твърдо декларираното нежелание на Делхи да отстъпи, това предложение също е било оттеглено. В същото време обаче, не последва аналогичен жест към съседен мюсюлмански Пакистан. По-скоро обратното. В речта си, произнесена в Исламабад, Буш ясно заяви, че условията в Пакистан просто са „други”.

Така индийците получиха официално международно признание за правото си да притежават два типа ядрени обекти. Военните запазват статутта си на секретни, докато гражданските се отварят за инспекторите на МАГАТЕ. На свой ред, САЩ започват да реализират програми за предоставяне на Индия на редица нови технологични разработки и доставки на ядрено гориво. В тази връзка си струва да припомним и, че през миналата година военните министри на двете страни Пранаб Мукерджи и Доналд Ръмсфелд подписаха десетгодишен договор за военно сътрудничество, както е, че през септември 2005 Индия проведе съвместни военно-морски учения със САЩ край бреговете на южния щат Керала.

„Задрасквайки” Пакистан, американският президент, на практика, направи решителна стъпка към окончателния отказ от досегашната стратегия на „мюсюлманските сателити”. Съюзът с Индия (чиято цена неизбежно ще включва признаването на нейния ядрен статус и готовността да се съдейства за признаването и за шестата ядрена държава в света с всички произтичащи от това последици, като например постоянно място в Съвета за сигурност на ООН) е в състояние да раздвижи основните фигури на континенталната геополитика, поставяйки началото на сценария за пълномащабно противодействие на непрекъснато усилващият се Китай.

В резултат от което, Пекин (почти неизбежно) се превръща в съюзник на ислямския свят, потенциално способен да замени в това отношение, както САЩ, така и Русия. Всичко това са елементи от мозайката, която ще се подреди окончателно в съвсем близко бъдеще. Макар че само преди два месеца подобни хипотези биха били сметнати от мнозина за фантастични. Днес обаче, американският републикански слон дружелюбно маха с хобот на индийския. Жест, който вече бе оценен подобаващо – индийският премиер Манмохан Синг определи Джордж Буш като „истински приятел на Индия”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Ако (както твърдят мнозина) ХХІ век вече няма да бъде европейски, това не означава, че той задължително ще стане китайски. Защото редом с Китай се пробужда и неговата по-млада азиатска сестра - Индия, която, по всяка вероятност, не възнамерява още дълго да се задоволява с почетното второ място, още повече, че вече изпреварва китайците по редица икономически и политически показатели. А към 2050 ще ги изпревари и по численост на населението си. Тоест, възможно е само първата половина на настоящия век да бъде „китайска”.

Всъщност, по отношение на Индия (в още по-голяма степен, отколкото по отношение на Китай) може да се говори не за „индустриализация”, а за „реиндустриализация”. Още през ХVІІІ век европейските пътешественици в Индустан съобщават за богати държави, развиващи бурна (а не вяла, като между тогавашните европейски страни) търговия помежду си. По онова време Индия и Китай се славят особено с текстилното си производство. Тоест, тъкмо с това производство, чрез което се осъществява и модернизацията на Европа. В резултат от целенасочената британска колониална политика обаче, през 1900 Индия вече е принудена да внася текстилни стоки. Сходна е и участта на индийската металургия. В тази сфера общият обем на производството спада между 1750 и 1900 цели 14 пъти, докато в Европа нараства три пъти. В началото на ХІХ век доходът на глава от населението в Индия е почти същия като в Европа, но в края на столетието е вече три пъти по-нисък.

Така че днес Индия просто започва да си връща позициите, загубени преди два века. Плановата социалистическа икономика на Джавахарлал Неру и Индира Ганди (с характерните за нея петилетни планове) поставиха фундамента на политическата зрялост и бъдещото икономическо възраждане на страната, но – съчетани с кастовата система – те породиха и типичната мудна и корумпирана индийска бюрокрация.

Решаващият тласък на сегашната метаморфоза дадоха либералните реформи от началото на 90-те години, спасили страната от поразилата я изключително остра финансова криза.

В днешна Индия мощно нараства не само производството, но и потреблението. Ако в миналото демонстративното потребление беше по пъзможностите само на раджите и брахманите и официално се осъждаше от социалистическата етика на Индийския национален конгрес (ИНК) и морала на търговските касти, днес то е характерно за всички, които могат да си го позволят, превръщайки се по този начин в своеобразен трансрегионален и трансконфесионален фактор на националното единство. Наистина, т.нар. „новите индийци” все още са малко: дори ако прибавим към 27-те официални милиардери (в долари) всички, които печелят повече от хиляда долара месечно, ще получим не повече от 35 милиона души, което не е кой знае колко за страна с население над един милиард. Затова пък броят им нараства с 10% годишно. В същото време обаче, броят на индийците, печелещи по-малко от долар на ден остава 450 милиона. Днес за всички, без значение на кастовата им принадлежност, в герой и пример за подражание се е превърнал Бил Гейтс. Преди няколко години в Индия му организираха посрещане, за каквото не биха могли да мечтаят нито махараджите, нито първите индийски астронавти. Впрочем, днес Индия има и достатъчно собствени „герои”. Достатъчно е да спомена британския гражданин от индийски произход Лакшми Митал (обявен за най-богатия човек във Великобритания), чието име не слиза от страниците на европейските издания. Макар че металургичният му концерн Митал Стийл има заводи в 14 държави по света (но не и в Индия), т.е. представлява типична транснационална корпорация – в Европа той олицетворява именно индийската „заплаха”, навличайки си проклятията на представителите на новия т.нар. икономически патриотизъм (който някои упорито бъркат с расизма).

Днес във фундаментален въпрос за европейския и американския капитал се превръща дилемата: къде е по-сигурно да се влагат средства – в Китай, или в Индия? Бизнесмените, познаващи от собствен опит и двете страни, посочват, че в Китай се работи по-лесно, отколкото в Индия – китайците вече са се превърнали в машини, а индийците – още не. Ако в Китай времето наистина е пари, в Индия продължават да го разглеждат като вечност. Което се отразява и върху стила на работа на двете бюрокрации – посттоталитарната китайска се преустройва доста по-бързо, отколкото постсоциалистическата индийска. В Индия са необходими 90 дни за отварянето на нов завод, а в Китай – само 30. Демокрацията иска жертви! За изграждането на едно шосе в Китай, освен парите, е необходимо само нареждане отгоре, докато в Индия трябва да се мине през поне десетина съдебни процеса. Затова пък, както изглежда, ако китайците са готови да жертват всичко в името на своето „икономическо чудо”, за индийците е по-важно в каква световна схема и в какви традиционни рамки може да се впише едно или друго преобразувание, като споровете за това се водят на ниво партийни програми и парламентарни дебати. На единия полюс е т.нар. „хиндутва” (теория за индийската изключителност) и свързаната с нея „лада” (идеология за самобитността и расовата чистота), разглеждащи индийската история като поредица от зловредни външни намеси, на които вече трябва да се сложи край. На другия полюс е визията за Индия като страна, притежаваща невероятната способност да съчетава всевъзможни различия, без да ги изтрива, или унищожава. Тоест, страната е била и си остава мултиструктурна и многопластова, но това изглежда не и пречи да се развива. Като вместо прословутия американски „ melting pot ” („котел за претопяване” на различните етноси), Индия практикува собствения си модел на „салатиерата”, където съжителстват най-различни компоненти, без да губят спецификата си. Тоест, Индия няма никакво намерение изведнъж да се откаже от цялото това многообразие в името на един, единствен модел. Тя вероятно още дълго време ще си остане секуларна и религиозна, модерна и архаична, високообразована и неграмотна, кастова и демократична.

Днес европейците, не без смущение, си припомнят, че сравнително доскоро смятаха модернизацията и индустриалната революция за специфични характеристики единствено на Европа и Новия свят, както и, че Изтокът е обречен да си остане Изток по редица най-различни, звучащо убедително причини: религиозни, културни и т.н. Впрочем, така доскоро мислеха и самите индийци, използвайки термина „уестърнизация” като синоним на собствената си модернизация. Докато най-сетне не осъзнаха, че простото повторение на европейския път е невъзможно.

Впрочем, макар и в завоалирана форма, това схващане си остава доста по-жизнеспособно, отколкото можем да си представим. Така, в неотдавнашният доста позитивен анализ на резултатите от глобализацията, направен от Масачузетския технологичен институт, се посочва, че прословутата „делокализация” е по-скоро маргинално и статистически пренебрежимо явление. И, което е по-важно, по същество то не променя нищо: както и преди интелектът си остава предимно на Запад, а докато Изтокът може да се похвали само с многобройната и евтина работна ръка.

Да, ама не! Защото днешните млади индийци изучават точните науки с настървение, отдавна забравено от европейските им връстници. И Индия вече се е превърнала в гигантска „империя на висшето образование”. Годишно там завършват по 100 хиляди компютърни инженери и 70 хиляди програмисти. Да не говорим, че маса студенти учат извън страната, най-вече в САЩ. Индийците са най-многобройния етнос в американските „кампуси” (13% от всички чуждестранни студенти). 35% от научните сътрудници в NASA , IBM и Microsoft са индийци или имат индийски произход. Като никоя друга мощно развиваща се индустриална държава, Индия не желае да диша праха на европейската модернизация и решително залага на индустрията на услугите. Като става дума най-вече за информационни услуги – Световната банка, Британските авиолинии, Carte bleue , Nestle и т.н. делокализират именно в Индия сервизните поделения, счетоводството си и т.нар. call - centres .

В хода на своята деиндустриализация, Европа е принудена да изтърпи доста по-болезнен прелом, отколкото Индия в хода на стремителната си реиндустриализация. Модернизацията на производството, потреблението, бита и свободното време се извършва на фона на подходящия консервативен декор: връщане към семейните ценности, религията, жизнения цикъл, формиран от традиционните празници, и комфорта, осигуряван от кланово-кастовия модел. Рекламиращата тази специфична безболезнена модернизация Bollywood -ска филмова индустрия (бълваща по 1000 филма годишно) следва последната мода в световния маркетинг. Като аудиторията, за която е предназначена, е устремената към Запада индийска младеж и носталгично настроената индийска диаспора в западните държави. А очевиден признак за успеха е, че от туристически обект, Индия се превръща в субект на туризъм. Така, през 2005, доходите от туризма за първи път се изравниха с разходите на индийските туристи за пътувания в чужбина.

Индия сякаш напомня на света за това, което самата тя, дори в разгара на невиждания си икономически подем, въобще не възнамерява да забрави. Чрез своите европейски поклонници, от Шопенхауер до Битълс, чрез йога и аюрведа, Индия продължава да се грижи за нас, дори когато ние самите забравяме да го правим.

Европа продължава да разглежда отношенията си с Индия като конкурентни, или (в най-добрия случай) като партньорски. На свой ред самата Индия, преживяваща невижданата еуфория на новия си цивилизационен подем, не се стреми към реванш, а по-скоро – към нов шанс за себе си и за Европа, представяйки си Индия и Европа като своеобразна тантрична двойка, която в своята чувствена наслада сякаш отново създава света.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Налице е известно, макар и разбираемо, противоречие за точния статут на стратегическото партньорство, което се осъществява през последните няколко години между Москва, Делхи и Пекин.

Правителството на Владимир Путин демонстрира все по-ясно изразена ангажираност с този геополитически проект, лансиран навремето от бившия руски премиер и известен експерт по азиатските проблеми Евгений Примаков. Както е известно, отношенията между Русия и Индия са традиционно близки и доверителни, докато историята на руско-китайските отношения е доста по-сложна. Въпреки това, общата загриженост от агресивността, с която след края на студената война САЩ се опитват да утвърдят хегемонията си на планетата, води до сближаването между тези два гиганта, особено след подписването на договора за приятелство и сътрудничество между тях през 2002.

Отношенията между Индия и Китай също преминаха през много трудности, като проблемът с дългата им обща граница все още не е решен напълно, макар че в това отношение през последните години бе отбелязан определн прогрес. Дългогодишната китайска подкрепа за Пакистан продължава да държи в напрежение Делхи, дори и след очевидното подобряване на отношенията на Индия, както с Пекин, така и с Исламабад.

Но, ако на регионално ниво, Индия и Китай си остават съперници, в глобален план е в техен взаимен интерес да си сътрудничат за да наложат в Азия ред, съответстващ на собствената им стратегическа визия и да не допуснат прекалено голямото влияние на външни за континента сили (най-вече САЩ и британските им съюзници). И двете биха искали да ограничат скъпоструващата надпревара във въоръжаването, която е неизбежен резултат от реципрочните им амбиции. И все пак, доколко Русия, Китай и Индия имат общи цели и, дали укрепването на двустранните отношения може в крайна сметка да доведе до формирането на тристранен геополитически алианс? От отговора на този въпрос зависи както новият ред в Азия, така и новият световен ред.

Въпреки, че (както отбелязах) между Москва, Делхи и Пекин остават много нерешени проблеми и взаимни подозрения, има четири сфери, в които се очертават важни тенденции, ангажиращи и трите държави. Като техният общ вектор води до формирането на своеобразно стратегическо партньорство, което вероятно ще продължи да се развива и през следващите години.

Сътрудничеството в сферата на сигурността и американската стратегическа доктрина

Почти неизбежен елемент във всеки международен алианс е наличието на общ, за всички участници, мощен и агресивен съперник, или противник. В този смисъл, стратегическата доктрина на САЩ, лансирана през 2002 от президента Джордж Буш (и базираща се върху т.нар. “Проект за новия век на Америка”, съставен от група близки до него неоконсерватори през 1997), представлява ясно и директно предизвикателство за стратегическите амбиции на Китай, Русия и Индия, застрашавайки фундаменталните им интереси, ако не и националната им сигурност.

Лайтмотивът на американските неоконсервативни стратези е да бъде предотвратена възможността, която и да било държава на планетата да стане достатъчно силна за да претендира за глобално лидерство, или дори да се превърне в неоспорим лидер в собствения си регион. В тази връзка, Белият дом постоянно се опитва да ерозира позициите на Русия в постсъветското пространство, нейния сибирски хинтерланд и в чувствителните гранични зони от Балтика до Кавказ и от Централна Азия до Курилите. Военните бази на НАТО и САЩ се разполагат по периферията на руската територия, а Китай също вече е почти обкръжен от американски съюзници – Южна Корея, Япония, Тайван, вече и Виетнам, а в бъдеще вероятно Непал и Монголия. Пентагонът запазва военното си присъствие в Киргизстан и се надява да се установи в Таджикистан. Това американско влияние и пряко присъствие може да бъде използвано за подкрепа на вътрешната политическа или етническа опозиция в Китай.

Официално, Индия не влиза в списъка на американските стратегически противници или потенциални съперници. Напротив, тя се разглежда от Вашингтон като приятелска държава и “стратегически партньор”. Това е свързано с надеждите, Индия да бъде използвана като балансиращ китайската мощ фактор, отваряйки пазара си за американския бизнес и сътрудничейки активно или пасивно с Пентагона в зоната на Индийския океан, Централна и Югоизточна Азия, които представляват стратегически “заден двор” (или своеобразни буферни зони) за Индия. Така, администрацията на Буш разчита Делхи да подкрепи създаването на прословутият противоракетен щит, който американците разглеждат като част от амбициозните си проекти за милитаризация на космоса с цел да си осигурят необходимата “тотална доминация”. Както е известно, реакцията на Русия и Китай на този проект бе крайно отрицателна, затова САЩ се опитват да убедят Индия, че въпросният щит ще я предпази от хипотетични “терористични” ядрени ракетни атаки (каквито могат да бъдат предприети от Пакистан или Китай?).

Днес САЩ са в изключително трудна ситуация, влошаваща се от бързия спад на идеологическия престиж, икономическия просперитет и политическото им влияние. Изправено пред перспективата да претърпи унизително поражение, или да се окаже в задънена улица в Ирак, Афганистан, Иран, Северна Корея или Венецуела, правителството на Буш отчаяно се нуждае от достатъчно могъщ и влиятелен нов съюзник срещу очертаващите се съперници на Америка и Индия (отчасти поради сериозните проблеми, които има със своя мюсюлмански съсед Пакистан) се разглежда от неоконсервативните стратези като изключително подходяща за целта. Така Вашингтон продължава да оказва индиректен натиск върху Делхи, използвайки влиянието си над нейните съседи – най-вече Пакистан, но също Бангладеш и Непал и дискретно предлагайки посредничеството си за успокояване на ситуацията в Кашмир, или североизточните индийски региони, където американското и британско разузнавания са традиционно активни. Изправена пред дилемата да реагира положително на американската оферта, или открито да се противопостави на единствената световна суперсила, Индия изглежда предпочита първата възможност, поставяйки обаче определени прегради пред прекалено тясното сближаване със САЩ и оставяйки си възможност да продължи сътрудничество в редица жизненоважни за самата нея сфера с другите големи азиатски държави и, най-вече, с Китай, Русия и Иран.

Включването, през миналата 2005, на Индия (заедно с Иран и Пакистан) като наблюдател в Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) илюстрира желанието на Делхи да провежда политика на динамично взаимодействие с ключовите държави от този евроазиатски пакт за сигурност, открито противопоставящи се на американските планове в региона, доказателство за което бе и миналогодишният призив на страните от ШОС към САЩ да затворят базите и изтеглят военните си части от Централна Азия. Ще припомня, че в това отношение особено твърдо бе поведението на Узбекистан, който буквално изгони американците от военновъздушната база в Ханабад.

Иран и Централна Азия

Всъщност, ШОС олицетворява съвместната воля на Китай и Русия да защитят позициите си в централноазиатския регион, който е от жизнен интерес и за двете държави. Москва подкрепя привличането на Индия към това сътрудничество в сферите на сигурността, икономиката и енергетиката, не само заради традиционното си приятелство с Делхи, но и защото индийското участие ще помогне на трите големи сили да работят заедно за изграждането на общоазиатска система за сигурност, балансирайки влиянието на Китай като доминираща страна в ШОС.

Индия има традиционни исторически и културни връзки с републиките от Централна Азия, търговията с които през последните години непрекъснато нараства и от чиито петролни и газови запаси индийците са силно заинтересовани. По-активното участие на Индия в ШОС би спомогнало за ограничаване влиянието на Пакистан в региона, имащо и определени ислямски, да не кажа откровено фундаменталистки, измерения, което силно тревожи и Москва, и Пекин. Китай е по-малко склонен да допусне Индия като пълноправен член на ШОС, но – от друга страна – би искал да стане асоцииран член на Южноазиатската асоциация за регионално сътрудничество ( SAARC ), което е възможно само на принципа “ quid pro quo ” (т.е. “нещо срещу нещо”). Освен това Индия е географски, културно и икономически близка с Иран и, подобно на Китай и Русия, е жизнено заинтересована от стабилността, суверенитета и просперитета на тази страна, както и от оставането и извън американската система от алианси в региона.

Взети заедно, Русия, Китай и Индия са ключови икономически и стратегически партньори за Иран, особено предвид прогресивно влошаващата се ситуация с иранската ядрена програма. Всъщност, Техеран няма на кого другиго да разчита за да избегне повтарянето на катастрофалния сценарий с окупацията на Ирак. Факт е, че от 2004 насам Пекин дава ясни знаци, че подкрепя иранците, а Москва продължава сътрудничеството си в ядрената сфера с Техеран, укрепвайки паралелно и търговските си отношения с тази страна. В това отношение, Индия действа много по-предпазливо, но въпреки американския натиск тя също укрепва икономическите си отношения с ислямската република, с която поддържа и тесни връзки във военната сфера.

Така, лансираният преди няколко години проект за газопровод между Иран и Индия, през Пакистан, макар да бе замразен поради изключително силния американски натиск срещу Делхи, все още не е изоставен напълно. Осъществяването му би имало като допълнителен ефект формирането на обща мрежа за доставки на енергоресурси за най-големите държави в Азия, обединяваща Иран с централноазиатските републики. За постигането на тази цел, през март 2002, Русия, Казахстан, Узбекистан и Туркменистан подписаха съвместно заявление за сътрудничество в газовата сфера, което според някои анализатори може да прерастне в своеобразен “газов еквивалент на ОПЕК” с огромно влияние в съвременния свят, с неговите ограничени запаси от енергоносители и постоянен ръст на цените им.

Сблъсъкът на интереси около сибирския петрол

Сред ключовите аспекти на руско-китайския модел за сътрудничество е развитието на инфраструктурата, транспорта и доставките на петрол и природен газ от Сибир за Китай. На миналогодишната среща на Г-8 в Гленигълс президентът Путин потвърди плановете за изграждането (от концерна Транснефт) на петролопровод с капацитет 20 млн. тона петрол годишно, стигащ до терминала Сковородино на руско-китайската граница, откъдето ще се транспортира с железница във вътрешността на Китай. Още 10 млн. тона годишно ще се превозват с жп транспорт до планирания терминал за танкери край Находка, на руското тихоокеанско крайбрежие.

Общо, системата ще е в състояние да прехвърля по 50 млн. тона годишно за Далечния изток, като при проектирането и изграждането и, руснаците възнамеряват да дадат приоритет на Китай, въпреки съблазнителните оферти на Япония, т.е. ще се съобразят с геополитическите реалности в региона. На свой ред, индийската Корпорация за петрол и природен газ ( ONGC ) ще инвестира 2,5 млрд. д олара в петролните и газови находища на руския остров Сахалин, което вероятно ще доведе до подписването на сходно споразумение и между Москва и Делхи. По този начин между Русия, Индия и Китай ще се изгради стабилна мрежа за енергийни доставки, която да послужи като катализатор за икономическото сътрудничество и стратегическото партньорство помежду им. С огромните си петролни запаси, ключово разположение в Евразия и модерните си ядрени технологии, Русия изглежда ще играе все по-важна роля на геополитическата сцена през ХХІ век.

Икономическото сътрудничество

Феноменалният ръст на китайската икономика през последните години неизбежно буди както възхищение, така и завист и загриженост. Пекин вече се възприема като възходяща сила, която би могла да претендира за глобална хегемония още през следващите две или три десетилетия. Неговият по-беден и по-малко динамичен съсед Русия има основания да се безспокои от подобна перспектива, докато Делхи пък се опасява да не му се наложи да играе ролята на „втора цигулка” по отношение на Пекин. Тези чувства обаче не се отразяват върху търговията и икономическото сътрудничество между трите държави, които в много отношения се допълват. Така, докато енергията, суровините и високите технологии (особено в космическата сфера и отбраната) формират руския „влог”, обменът между Индия и Китай вече стигна едно ниво, от което пред двете страни се разкрива действително огромен потенциал за търговия и съвместни инвестиции. Както е известно, ШОС планира създаването на зона за свободна търговия, или общ пазар, за всички свои страни-членки. Подобни амбиции се реализират и в рамките на SAARC , като двете регионални асоциации биха могли в определен момент да формират заедно още по-голяма и мощна Азиатска икономическа общност.

Сред многото съвместни инициативи, които се обмислят напоследък в Пекин и Делхи, би могло да се окаже и създаването на Азиатски фонд за развитие, на базата на огромните резерви от чужда валута, с които двете страни разполагат (над 900 млрд. долара). Китай вече е втория най-голям търговски партньор на Индия, а ако сегашните темпове се запазят, през следващите десетина години ще стане първи.

В бъдещите проекти в сферите на енергетиката, водоснабдяването, аеро-космическите и корабните технологии, железопътния транзит и телекомуникациите, участието на Русия в този бъдещ Азиатски фонд изглежда неизбежно, доколкото той ще бъде не само източник на финансиране, но и на ноу-хау в изграждането на жп мрежи, ракети, самолети, кораби, петролни и газови тръбопроводи, магистрали, напоителни канали и т.н. Може да се очаква също, че към този фонд ще поискат да се присъединят и основните азиатски страни-кредиторки, като Япония, Южна Корея, Тайван или държавите от АСЕАН.

Тоест, всичко сочи, че има повече от достатъчно сериозни причини Русия, Китай и Индия да работят заедно в най-различни сфери, жизненоважни за взаимната им сигурност, икономическо развитие и технически прогрес. Старите подозрения и съперничества очевидно няма да изчезнат, но едва ли ще попречат на сътрудничеството, което със сигурност ще надхвърли сегашните си силно отеснели рамки.

* Авторът е преподавател в различни френски, индийски и американски университети и анализатор на Института по геополитика в Париж

{rt}

Паралелно с шумното и привлякло вниманието на големите медии посещение на френския президент Жак Ширак в Индия през февруари, германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, използва момента за да посети в почти пълна дискретност Южна Корея, Япония и Китай, съпровождан от внушителна делегация представители на едрия немски бизнес. Целта на посещението бе подобряване икономическите позиции на Федералната република в Азия, макар че, освен всичко друго, в Пекин и Токио беше дискутиран и въпросът за евентуалното предоставяне на постоянно място в Съвета за сигурност на ООН за Германия.

Германският износ в Азия

През 2005 външнотърговският оборот между Германия и Южна Корея е нарастнал с 5%, надминавайки 20 милиарда евро годишно. По отношение на Япония, стремежът на Берлин е по-скоро да се запази сегашния обем на двустранния търговски обмен (през 2005 немският износ за Япония е нарастнал с 484 млн. евро, докато вносът е спаднал с 277 млн.) и в това отношение лансираната от новото германско правителство в началото на 2006 кампания „Германия за Япония” вече дава първите си резултати. Като освен всичко друго, сред целите и е да убеди повече млади японци да следват или да защитят научна степен именно в Германия, предпочитайки я пред Италия или Франция.

Проблемите в икономическите отношения между Китай и Германия

Истината е, че немският бизнес очакваше много повече от посещението на външния министър Щайнмайер в Китай. Причината е в сериозния спад на оптимизма, който цареше доскоро по отношение развитието на немско-китайските търговски връзки. Вносът на китайски стоки в Германия продължава да нараства, докато немският износ за Китай бележи лек спад. Германските производители на автомобили все по-сериозно се сблъскват на китайския пазар с конкуренцията на местните производители. Дълги години Фолксваген държеше първото място на китайския автомобилен пазар (50%), следван от Дженерал Мотърс (10%). През миналата 2005 обаче, американците вдигнаха дела си на 11,3%, докато този на Фолксваген спадна драстично, достигайки изключително ниското ниво от 15,7% от продажбите на китайския пазар. Като основни конкуренти на немците са не само японците (японските марки постигнаха 27,5% от продажбите), но и... китайците. Качеството на китайските автомобили значително се повиши (неслучайно американската корпорация Дженерал Мотърс стартира шумен процес срещу китайския автомобилен концерн Чери, обвинявайки последния, че копира собствените му прототипи), а цените им са извън всякаква конкуренция. Между другото, китайските автомобили вече проникнаха и в Европа, след като Чери сключи договор за сглобяване на 17600 свои коли годишно в руския анклав Калининград. Тук е мястото да припомня и за скандала, свързан с регионалния (Интерсити) влак „Трансрапид”, произведен от Сименс и Тисен-Круп, който бе закупен от китайците за да обслужва района на Шанхай, но след това беше „изкопиран” от тях. Днес китайският вариант на немския влак обслужва редица други градове в страната, без производителите му да разполагат с официален лиценз. Така, всички грандиозни планове на Сименс и Тисен-Круп да наложат своя „Трансрапид” в Китай рухнаха. По време на последното си посещение немският външен министър Щайнмайер изрази пред китайските власти недоволството на страната си от тази „кражба на технологии”, довела до създаването на „Чжу Фън” – китайския еквивалент на „Трансрапид”, който днес се произвежда от самолетната фаблика в Ченду и ще се използва по изграждащите се хиляди километри нови жп линии.

Все повече представители на немския бизнес се оплакват, че продукцията на предприятията им масово се „заимства” от китайците, или чрез простото и копиране (като китайския вариант на Адидас, например), или чрез трансфера на технологии по линията на съвместните немско-китайски предприятия. Всъщност, китайците не позволяват на никой чуждестранен производител да инвестира в страната без да им осигури достъп до собствените си технологии, или пък без да се включи в съвместно предприятие с китайски партньор. Според едно проучване сред шефовете на големите немски предприятия, 66% от тях посочват Китай като най-големия конкурент на германската икономика през следващите години. Производителите на инструментални машини (един от водещите сектори на националната икономика) са все по-загрижени в това отношение. Според Дитер Бруклашер, президент на Асоциацията на немските машинопроизводители, произведените в Китай машини са все по-конкурентоспособни на европейския и северноамериканския пазари, особено в сферата на текстилната и дървообработващата промишленост. Само в Германия вносът на машини, китайско производство, е нарастнал с 7,5% през 2005. В същото време, немският износ на инструментални машини за Китай е спаднал с 1%. На пръв поглед това не е кой знае колко драматично, но да не забравяме, че за последните няколко години Китай се превърна в третия най-голям клиент на Германия в този сектор, след САЩ и Франция, а делът на немския износ в тази страна е 20% от цялото световно производство.

Това кара редица анализатори да се питат, защо въпреки всичко толкова много немски инвеститори продължават да се насочват към Китай. От 2002 насам страната е най-важния, след Япония пазар на немските износители, извън Европа. Само през последните девет месеца, стойността на износа на Германия за Китай е 22,5 млрд. долара. Освен това, огромният пазар (1,3 млрд. потенциални консуматори), централната роля в азиатската икономика и устойчивият икономически ръст превръщат Китай в крайно привлекателен обект за немските инвеститори. Така, Сименс разполага в тази страна с 44 предприятия, в които са заети 31 хиляди души, а търговският им оборот през 2005 се равняваше на 3,9 млрд. евро. На свой ред, BASF се кооперира с китайския химически концерн Sinopec за да създадат съвместно предприятие в Китай, влагайки в него 2,9 млрд. долара. Макар че, както признава един шефовете на немския гигант, представителите на Sinopec използват съвместното предприятие за да „шпионират” технологиите и методите на работа на немските си партньори. И дори февруарското посещение на външния министър Щайнмайер не може да доведе до радикална промяна на „правилата на играта” в полза на немските инвеститори.

В търсене на други партньори в Азия

Ето защо Германия се опитва да разнообрази партньорите си в Азия. Следвайки примера на Жак Ширак, немският канцлер Ангела Меркел посети Индия през април 2006. Впрочем, още през 2000, Берлин обяви амбициозния си „Проект за германско-индийското партньорство през ХХІ век”. Икономическите отношения между двете страни действително бележат впечатляващ възход: през миналата 2005 обемът на взаимния им търговски обмен се увеличи с 20%, достигайки 7,6 млрд. евро, което означава, че поставената за 2010 цел – 10 млрд. долара, ще бъде постигната.

Сблъсквайки се със стремежа на американци и французи да се настанят на индийския пазар, новото немско правителство реши да назначи за посланик в Делхи Бернд Мютцелбург, който отлично познава инструментариума на т.нар. „икономическа дипломация”, още от времето, когато работеше рамо до рамо със сегашния външен министър Франк Валтер Щайнмайер. Германия е готова за настъпление във всички сектори на индийската икономика. И тъй като Индия следва „политика на диверсификация в сферата на въоръженията”, тя се превърна в третия по значение вносител на немска военна техника след Северна Америка и Европа, като през 2004 изразходва за целта 103 млн. долара.

Малайзия също се определя от немските икономически среди като „нов регионален център в Югоизточна Азия”. Страната е най-важния партньор на Германия в Южна Азия след Сингапур. Обемът на двустранната търговия достигна 7 млрд. евро, т.е. почти колкото между Германия и Индия. Докато обемът на търговията със страните от АСЕАН падна с 2% през последните години, Германия стабилизира икономическите си връзки с Малайзия. Според един анализ на Дойче банк, през 2020 Малайзия ще се превърне във втората най-бързо развиваща се икономика в света.

Стабилизиране на кризисните зони

Централна Азия е друг регион, където правителството и немският бизнес полагат значителни усилия за проникване и внедряване в местните икономики. Неслучайно от 2002 насам Германия е изразходвала 58 млн. евро и се готви да отпусне още 12 млн. за подготовката и въоръжаването на афганистанската полиция. 63 000 от общо 150-те хиляди полицаи в Афганистан са подготвени и платени с немски пари. През март 2006 в Берлин се проведе голяма международна конференция за перспективите пред Афганистан.

Германия оказва решителна подкрепа на всички усилия за стабилизирането на тази част от азиатския континент. Още повече, че там немският бизнес е направил редица дългосрочни инвестиции, особено в Казахстан, чиито енергийни ресурси са от ключово значение за дългосрочното осигуряване потребностите на Германия от енергоресурси. Към 2010 Казахстан ще влезе в първата десятка на световните производители на петрол. Освен това, страната държи 25% от урановите запаси на планетата, което е от особено значение за Берлин, където новото правителство вече постави под въпрос политиката на предшествениците си за отказ от атомната енергетика. Опитвайки се да си осигури по-стабилни позиции в Казахстан, Германия усилено използва немското малцинство в страната (потомци на насилствено преселените от Сталин немци от Поволжието). Така, от 2005, немската организация за развитие In Went предлага на младите казахски граждани възможност да преминат тримесечен стаж в различни германски предприятия, където да се обучават на модерно управление на индустрията.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Отношенията с Русия винаги са били крайъгълен камък на индийската външна политика. В миналото Индия поддържаше многостранни взаимоотношения с някогашния Съветски съюз, базиращи се на общите им интереси в сферите на геополитиката и сигурността. През последните петнайсетина години обаче, отношенията ни с Москва преминаха през периоди както на възход, така и на спад.

Така периодът между 1991 и 1993 се характеризираше с пълен разпад на взаимните връзки, продължил чак до посещението на президента Елцин в Индия през 1993. В онези години самата Русия преживяваше болезнен процес на формиране на изцяло новата си идентичност и не беше съвсе ясно, какво ще бъде мястото на Индия в новата руска външнополитическа схема. От друга страна, Индия също се нуждаеше от време за да формулира отношенията си с Москва след разпадането на Съветския съюз. Още повече, че в началото не бе ясно, дали руснаците възнамеряват да поддържат специални отношения с нея.

Индийско-руските отношения бяха тласнати назад през 1992, когато поради силния американски натиск Русия се отказа от сделката за доставка на криогенни ракетни двигатели за Индия. Определени проблеми създаваше курсът между рублата и индийската рупия. Индия изпитваше и сериозни трудности с доставките на резервни части за притежаваната от нея руска военна техника, които започнаха да се преодоляват едва след посещението на военния министър Шаред Павар в Москва през септември 1992. Ситуацията се усложняваше и от мащабната предислокация на руския военно-промишлен комплекс. Всъщност, това бе най-трудното време за руско-индийските отношения.

Периодът след посещението на президента Елцин в Индия бе лъч на надежда в двустранните отношения. Подписаният договор за приятелство и сътрудничество гарантира необходимата приемственост и вкара тези отношения обратно в релсите. Междувременно, краят на студената война бе отбелязан от подем на религиозния екстремизъм, сепаратизма и агресивния национализъм.

Посещението на индийския премиер Нарасимха Рао в Русия през 1994 и московската декларация за „Защита на интересите на плуралистичните държави”, постави началото на ново стратегическо партньорство между двете страни, в чиято основа бе съвпадението на интересите им в Централна Азия. Развитието на ситуацията в Афганистан и Чечения, изискваха от Русия и Индия да подкрепят светските режими в Централноазиатския регион. Руското военно присъствие на границата между Афганистан и Таджикистан (участник в Общността на независимите държави - ОНД), бе необходима стъпка за гарантиране на мира и стабилността. В същото време възходът на талибанското движение в Афганистан породи голяма тревога, както в Москва, така и в Делхи.

Не по-малко безспокойство предизвика и подемът на международния тероризъм. Войната в Каргил (индо-пакистанският сблъсък в Кашмир) през лятото на 1999, както и Втората чеченска война, доказаха тясната връзка между него и религиозния екстремизъм. В Афганистан Индия и Русия съвместно подкрепиха т.нар. Северен съюз, опитвайки се да предотвратят разпространението на влиянието на талибаните в съседните централноазиатски държави. Всичко това допълнително укрепи връзките между двете страни. Както обяви тогавашният руски военен министър маршал Игор Сергеев, „стратегическото партньоство между Русия и Индия се основава на съвпадащите национални интереси на двете и общото им желание да съдействат за стабилността в Централна Азия и Тихоокеанския регион”. Така руско-индийските отношения достигнаха своеобразен връх за осемгодишния период след разпадането на СССР.

11 септември и появата на американски и коалиционни военни части в Централна Азия изцяло промениха динамиката на региона. Индия и Русия трябваше да координират действията си с тези на САЩ. В същото време, войната с тероризма допълнително укрепи индийско-руските отношения, за което спомогнаха и взаимните посещения на най-високо ниво. По редица ключови въпроси двете страни си оказаха взаимна подкрепа. Така, Москва еднозначно подкрепи Делхи по въпроса за Кашмир, а индийците, на свой ред, подкрепиха мерките на руското правителство за запазване на териториалната цялост и реда в страната. Двете страни декларираха твърдата си решимост за борба с религиозния екстремизъм и тероризма.

Задълбочаването на руско-индийското стратегическо партньорство повлия силно и върху двустранното сътрудничество в сферата на отбраната. В това отношение особено показателни бяха сделките със самолетоносача „Адмирал Горшков” и самолетите Су. Същото се отнася и до сътрудничеството в ядрената сфера. Москва прояви голямо разбиране и само месец след ядреното изпитание Похран-2, сключи сделка за монтажа на хиляда мегаватови реактори в Южна Индия, по време на посещението на руския министър на атомната енергия Евгений Адамов през 1998.

Американската военна интервенция в Ирак, осъществена без санкцията на ООН, значително усложни ситуацията. Русия стигна до извода, че американските бази в централноазиатските републики не са свързани само с антитерористичната операция в Афганистан и по-нататъшното им присъствие застрашава собствените и интереси в региона. В резултат, по време на миналогодишната среща на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) в казахстанската столица Астана, страните-членки призоваха САЩ да обявят срокове за изтеглянето си от базите в региона. Ще припомня, че тази организация представлява квази-военен алианс между Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан и Китай. Това придаде ново значение на индийско-руските отношения. През юли 2005 Индия получи статут на наблюдател в ШОС (със същия са Монголия, Иран и Пакистан).

Според руския външен министър Сергей Лавров многостранният подход е най-подходящия за решаването на глобалните проблеми и регионалните конфликти. Той е привърженик на тристранното сътрудничество между Русия, Китай и Индия. Така, през май 2005, Индия беше поканена да наблюдава съвместните руско-китайски военни маневри, провели се през август с.г. във Владивосток и Шандун.

Междувременно, в икономическата сфера дълго време не се очертаваха сериозни положителни промени в индийско-руските отношения. Спънка за което е липсата на директна връзка между двете страни. Проектът за коридора Север-Юг обаче, разкрива много сериозни перспективи и в тази област. След 2003 индийско-руските отношения навлязоха в нова фаза.

Нов тласък за руско-индийското сътрудничество

Налице са отлични възможности за съвместни проекти в Централноазиатския регион, особено в индустриалната сфера. Индийският опит със съветския тип инфраструктура и съвместният индийско-руски опит в технологиите и управлението, могат да помогнат за максималното използване на наличните ресурси, както и за модернизацията и реконструкцията на местната промишленост.

Енергийният потенциал на Централна Азия е значителен. В енергийната сфера, както и в сферата на военната индустрия, съвместните проекти на Индия и Русия могат да помогнат за икономическото развитие на региона. Индия е готова да играе занапред по-голяма роля в реализацията на руската енергийна стратегия. Тя вече инвестира 1,7 млрд долара в петролно-газовия проект Сахалин 1, и се готви да вложи още повече в Сахалин 3. Индия е особено заинтересована от съвместно изследване и усвояване на все още неразработените ресурси в редица райони на Източен Сибир. Тя би искала да участва и в изграждането на новите тръбопроводи в региона. Индийското правителство може да ускори сътрудничеството между руските фирми и индийския частен сектор, като например с най-големия частен концерн Reliance Industries (нефтопродукти, облекло и комуникации). Това би съдействало за укрепване на индийската енергийна сигурност.

През юли 2005 руското правителство поиска Индия да бъде изключена от глобалния режим на неразпространение на ядрените технологии, поради нейното безупречно и предвидимо поведение и, в същото време, приветства сътрудничеството между Делхи и Вашингтон в сферата на ядрената енергетика. Така, ръководителят на Агенцията за атомна енергия на Русия Александър Румянцев заяви, че „за Индия следва да се направи изключение от международния режим за неразпространение на ядрените технологии, включително от правилата на Групата на ядрените доставчици ( NSG )”.

Той приветства индийско-американското сътрудничество в сферата на ядрената енергетика, определяйки го като „позитивно развитие”, но отбеляза, че „ръцете на Русия са вързани от правилата на NSG и тъкмо тази група, в която САЩ играят водеща роля, трябва да вземе предвид нарастващите енергийни нужди на Индия и да направи изключение за Делхи”. Проблемът бе дискутиран и по време на миналогодишната среща между индийски премиер Манмохан Синг и руския президент Владимир Путин. Путин (което е разбираемо) обеща на индийските лидери, че лично ще постави въпроса пред президента Буш и държавните глави на останалите страни от NSG .

В края на миналата 2005, по време на посещението на индийския външен министър Натуар Синг в Москва за заседанието на Индийско-руската междуправителствена комисия и срещата на страните от ШОС, той се срещна с руския си колега Сергей Лавров, който също посочи, че за Индия следва да бъде направено изключение от правилата на NSG за доставките на ядрено гориво и потвърди руската подкрепа за Делхи и желанието за задълбочаване на двустранното сътрудничество в ядрената енергетика. По-късно и президентът Путин призова за премахване на пречките пред доставките на ядрено гориво за Индия.

Двете страни поддържат и обща позиция по кризата с иранската ядрена програма, подчертавайки, че проблемът следва да се решава по пътя на преговорите и с активното участие на МАГАТЕ, т.е. те изключват военно решение. Сключените в края на миналата година преки споразумения между индийските щати Гуджарат, Карнатака и Мумбай с Астрахан, Самара и Санкт Петербург, положиха добро начало на сътрудничеството между отделните региони на Индия и Русия.

Коридорът Север-Юг ще допринесе значително за ръста на индийската търговия с Русия и централноазиатските държави. Друга сфера, където се очаква разширяване на сътрудничеството, е взаимодействието между банковите и финансови институции на двете страни, което значително се подобри през последните две години в резултат от няколкото меморандума за разбирателство, подписани между водещи руски банки и Индийската търговска банка. Русия и Индия одобриха и междубанковото споразумение за откриването на кредитна линия за 25 млн. долара от индийската банка Е xim за руската Внешторгбанк, като по-късно подобна линия ще бъде открита и за Внешэкономбанк.

В същото време руските власти би трябвало да променят досегашната си визова политика, осигурявайки по-лесен достъп на индийските туристи и на бизнесмените, склонни да инвестират в Русия. Като възможните страхове на Москва от индийска демографска инвазия могат да бъдат успокоени, ако страната възприеме политиката, практикувана от Обединените арабски емирства например, където чуждестранните работници никога не могат да придобият гражданство. Това са все средства за укрепване на връзките между Индия и Русия. Индия се развива изключително бързо и е готова да инвестира в руската икономика, но разчита на стратегическо разбиране и сътрудничество от страна на Москва. Очертаните дотук стъпки, както и редица други съвместни предприятия за развитието на вътрешните водни пътища и изграждането на пътища, могат допълнително да укрепят отношенията между двете страни.

Сътрудничеството в научната и технологична сфери

Налице са редица съвместни проекти в сферата на науката и технологиите, като тук ще спомена само някои от тях:

•  Руско-индийският център за модерни компютърни изследвания, който бе създаден през 2000 с участието на индийския Международен институт за информационни технологии. През януари 2004 президентът на центъра откри негов филиал в Москва, с участието на Института за компютърен дизайн към Руската академия на науките и индийския Център за развитие на модерни компютърни технологии ( CDAC ) в Пуне. Филиалът разполага с най-големия извън Индия суперкомпютър PARAM , създаден от С DAC . Всяка година десет руски студенти се обучават в Индия, а 40 индийци ще могат да защитят докторати в Москва.

•  През миналата година, по време на посещението на индийския министър на науката и технологиите Капил Сибал в Москва, който откри в руската столица Индийски технологичен център (в рамките на Договора за партньорство в технологичната сфера, подписан при посещението на президента Путин в Делхи през 2002), между двете страни беше постигнато ново споразумение за научно и технологично сътрудничество. Днес това сътрудничество включва стотици учени и най-добрите лаборатории и изследователски институти на двете държави. Една от съвместните програми е откриването на Новия металургичен център в Хайдарабад, в който са внедрени редица иновационни технологии на световно равнище, плод на руско-индийското сътрудничество.

•  Значението на съвместните усилия в космическите изследвания бе подчертано на последната руско-индийска среща на високо равнище през декември 2005. В тази сфера действат два ключови договора за изследване и използване на космоса за мирни цели и за дългосрочно сътрудничество в космическите технологии и използването на руската глобална навигационна сателитна система. Страните обсъждат възможността за изстрелване на руски спътници с индийски ракети-носители, проекти за сондиране на лунната повърхност, за създаване на лаборатория, изучаваща слънчевото излъчване и т.н.

•  Индийската индустрия вече очерта основните сфери на взаимен интерес, като информационните технологии, фармацевтиката, телекомуникациите, енергоносителите, атомната енергетика и самолетостроенето.

•  Подписаният между Индия и Русия през 2002 меморандум за разбирателство, касаещ правата върху интелектуалната собственост отстрани една от най-големите пречки пред научното и технологично сътрудничество между двете страни.

•  Посещението на индийския президент Абдул Калам в Русия през 2005 бе своеобразен връх в руско-индийското сътрудничество в сферата на високите технологии. Както е известно, президентът отдавна поддържа тесни връзки с Руската академия на науките и бе посрещнат тържествено от ректора на Московския университет академик.Садовничий.

Сътрудничеството във военната сфера

Връзките между Русия и Индия в областта на отбраната имат дълга история, в която доминират взаимното разбирателство и концепцията за стратегическото партньорство. Разбира се, промените на пазара водят до определени трансформации, очертаващи най-перпективните тенденции в развитието на индийско-руското военно-техническо сътрудничество. И двете страни са наясно относно необходимостта от внедряването на най-новите постижения на трети държави, като Франция, Израел и др., и нуждата за целта от по-тясно сътрудничество с редица чуждестранни фирми. Бойният самолет СУ-30МК1 е пример за такова сътрудничество, в рамките на което проектантското бюро Сухой, работи заедно с френската фирма SNECMA и руското Научно-производствено обединение Сатурн, за изработването на двигателите Sa M 146. Интеграцията на индийската и руската оръжейни индустрии в рамките на военно-техническото сътрудничество и обединяването на уменията на различни чуждестранни фирми, укрепва индийските производствени способности в тази сфера, като в същото време съкращава разходите за технологични иновации.

И двете страни са активно ангажирани в развитието и повишаването на потенциала и качествата на многофункционалния изтребител Су 30 МК1. Така, индийските изследователски и производствени корпорации като LRDE ( Electonic R & D Establisment ) и DARE ( Defence Avionics Research Establisment ) се обединиха с руските Рособорон Експорт и Научно-изследователския институт по приборостроене «Тихомиров» в индийско-руското съвместно предприятие Brahmos Aerospace . Очаква се до 2010 да бъде произведен първият изцяло създаден в завода на Hindustan Aeronautics Ltd . в индийския град Нашик самолет Су 30 МК1. Той ще бъде снабден с нов въздушен радар IRBIS , съвместно руско-индийско производство, струващ 160 млн. долара. От 2007 индийските самолети Су 30 МК1 ще са в състояние да носят по една 2,5-тонна универсална свръхзвукова крилата ракета BrahMos , без да броим другите им смъртоносни оръжия. След допълнително укрепване на крилата на изтребителя, той ще може да носи до три такива ракети.

Ракетите BrahMos са блестящ пример за съвместно индийско-руско предприятие в сферата на военните технологии. Споразумението за проектирането, усъвършенстването, производството и продажбите на многоцелевата свръхзвукова ракета беше подписано през 1998 между руското държавно Научно-производствено обединение за машиностроене и индийската (също държавна) Defence Research and Development Organisation ( DRDO ) . Днес тя е вече част от въоръжението на индийската и руската армии.

Създадена на базата на руските противокорабни ракети Яхонт с подобрена навигационна и насочваща система (индийско производство), ракетата BrahMos обединява най-доброто от постиженията на двете страни в тази сфера. При това производството и не нарушава задълженията по Режима за контрол на ракетните технологии. Появата на ракетата на различни изложения на военна техника предизвика голям интерес и вероятно Чили ще е първата държава, която ще я купи, като сделката бе обсъждана по време на посещението на индийския военен министър Пранаб Мукерджи в Сантяго през ноември 2005.

Модернизацията на самолетоносача «Адмирал Горшков», закупен от Индия и преименуван на “ Викрамадитя” е друг пример за успешното индийско-руско сътрудничество.

Особен интерес за Индия представляват руските танкове Т-72 М1М, които са модернизирана версия на Т-72, заедно със самоходните оръдия МСТА-5 и реактивните системи за залпов огън Град, Ураган и Смерч. Впрочем, по отношение на тази техника, доста силна е конкуренцията на Украйна.

Днешният индийско-руски диалог в сферата на отбраната включва съвместно производство на военни системи и комплекси, инвестициите в които се поделят между двете страни, като например производството на пето поколение изтребители или новите подводници от четвърто поколение клас Амур, което бе обсъдено между руския военен министър Сергей Иванов и индийския му колега Пранаб Мукерджи, по време на срещата им в Делхи пред октомври 2005. Преди това командващият руския флот адмирал Куроедов отбеляза в Санкт Петербург, че на Индия вероятно ще бъдат предоставени шест от най-модерните дизелови подводници Амур 1650 и Амур 950, като в бъдеще се предвижда и производството им по лиценз в индийски корабостроителници.

Постепенно се решават и проблемите, които индийската армия среща с доставката на резервни части, ремонта и поддръжката на руската военна техника. В тази връзка, в новите договори между двете страни са включени съответните клаузи, предвиждащи създаването на центрове за военно-техническа поддръжка в Индия. Това се отнася за договорите за самолетоносача „Адмирал Горшков”, самолетите Су 30 МК1, ракетите BrahMos и танковете Т-90. Като въпросните центрове ще могат да обслужват и нуждите на други съседни държави, разполагащи с подобна руска военна техника.

Създаването на индийския филиал на руския държавен концерн Рособорон ( Rosoboron Service India Ltd ), декрет за което бе подписан от президента Путин, беше сред първите стъпки в сферата на съвместното руско-индийско военно производство. Той включва осем руски производители и износители на военна техника, както и няколко индийски частни компании. Новата корпорация, която е регистрирана в Индия, се занимава с ремонт и поддръжка на военна техника, доставка на резервни части и подготовка на индийски военни. Първите поръчки дойдоха от индийските военноморски сили, последваха ги и военно-въздушните.

Според някои специалисти, днес поне сто предприятия от руската военна промишленост съществуват благодарение на индийските поръчки. Очаква се, че през следващите пет години Индия ще изразходва за закупуване на военна техника поне 14 млрд. долара. Като по-голямата част от тази техника вероятно ще бъде руска.

Много важна стъпка в консолидирането на отношенията между двете страни бяха индийско-руските военни учения „Индра-2005”, проведени през октомври миналата година край пристанището Вишнакапатам в Бенгалския залив, както и в пустините на Раджастан. По време на тях двете страни тренираха десантни операции и осъществиха синхронни ракетни атаки срещу подводници на „противника”. Ученията бяха наблюдавани от военните министри Иванов и Мукерджи.

Заключение

Двустранните руско-индийски отношения придобиват качествено ново значение във възникващите многостранни структури, като двете страни демонстрират желание да се поддържат взаимно, въпреки всичко. От особено значение за Делхи е помощта на Москва в сферата на отбраната, ядрените технологии и енергетиката. В същото време е налице възможност за по-нататъшно разширяване и по-голяма гъвкавост на двустранните отношения. Основните интереси на двете държави съвпадат, което стимулира сътрудничеството и в редица нови сфери. Както наскоро отбеляза индийският посланик в Москва, днес руско-индийските отношение са достигнали безпрецедентно високо равнище.

* Авторът е индийски вицеадмирал, бивш командващ на бреговата охрана на Индия

{rt}

Възходът на Китай като икономическа, политическа и военна сила, се съпровожда от националистически бум сред населението на страната. В последната си книга, признавайки, че Китай има „основания за претенциите си” към западните държави, известният специалист по китайските проблеми Питър Грийс предупреждава, че емоционалният популистки национализъм, „подхранван от спомена за несправедливостите и униженията, понасяни от китайците в миналото, започва да оказва реално влияние върху формирането на китайската външна политика” (1) . Мнозина на Запад бяха шокирани, когато разбраха, че над 20 милиона китайци са се подписали под петицията за отклоняване молбата на Япония за постоянно членство в Съвета за сигурност на ООН. През април 2005 хиляди демонстрираха по улиците на големите градове на Китай срещу новите японски учебници по история, в които, според протестиращите, се премълчава истината за японските жестокости през 30-те и 40-те години на миналия век, както и срещу декларацията на Токио, че ще подкрепи САЩ в усилията им да защитят Тайван от евентуална китайска атака. През май с.г. Пекин отмени в последната минута планираната среща между японския премиер Юниширо Коизуми и китайския вицепремиер У И, в знак на протест срещу посещенията на Коизуми на военното гробище Ясукуми, където са погребани редица японски военнопрестъпници, с което отношенията между двете страни стигнаха до опасно ниско ниво.

Макар повечето анализатори да подхождат предпазливо към темата за границите и мотивите на новия китайски национализъм, мнозина смятат, че неговият възход представлява крайно опасно явление, породено от традиционния китаецентризъм и сегашните аспирации на Пекин за статут на велика сила. Така, Ричърд Бърнстейн и Рос Мънроу отбелязват, че: „движен от националистически чувства, стремежа никога повече да не допусне униженията от миналото и очевидното желание да утвърди международните си позиции, Китай вече не крие, че иска да измести САЩ като доминираща сила в Азия” (2) . Мнозина западни наблюдатели бяха смаяни от яростните демонстрации пред американските дипломатически мисии в Китай непосредствено, след като самолетите на НАТО по погрешка бомбардираха китайското посолство в Белград през 1999, и най-вече от твърдата убеденост на протестиращите, че ударът е бил нанесен съвсем съзнателно. Две години по-късно, въздушният сблъсък между американски разузнавателен самолет EP -3 и китайски изтребител над Южнокитайско море, доведе до нова експлозия на националистически емоции, а загиналият китайски пилот Ван Уей веднага бе обявен за „мъченик на революцията” и „героичен защитник на родината”.

Всичко това усилва опасенията както в Азия, така и на Запад, че яростният национализъм, чиито корени са в „столетието на срам и унижения за Китай”, поставя под много сериозен въпрос мирния характер на днешния китайски възход (4) . Истината обаче е, че китайският национализъм е сложно явление, което съвсем не се изчерпва с емоционалната реторика и уличните демонстрации. Въпреки, че китайското правителство не се колебае да използва националистическите чувства, когато това отговаря на целите му, национализмът на Пекин е прагматичен и „подправен” с умерена и предпазлива дипломация. Този държавен, съзнателно ограничаван, прагматичен национализъм не е някакъв постоянен и точно дефиниран феномен, още по-малко пък негова движеща сила са идеологията, религиозните вярвания или други абстрактни идеи. Той, по-скоро, е инструмент, който управляващата Китайска комунистическа партия (ККП) използва за да укрепи вярата на масите в съществуващата политическа система и да обедини страната в периода на нейната бърза и съпроводена с безброй предизвикателства трансформация в посткомунистическо общество. За сегашните китайски лидери мирът и развитието на Китай са първостепенни цели на външната им политика, затова те се опитват да избягват откритата конфронтация със САЩ и другите западни сили, които държат „ключа” за модернизацията на Китай. За тях национализмът е необходим за да си гарантират необходимата обществена подкрепа, но в същото време те са наясно, че появата на неконтролирани националистически чувства и прояви може да постави под въпрос и политическата стабилност, и икономическата модернизация – т.е. двата основни стълба, легитимиращи властта на ККП в страната. Така че основният въпрос е, дали Пекин ще може да удържи набиращият сили национализъм под контрол, или не?

Възходът на алтернативния национализъм

До ХІХ век, когато Китай все още е империя, за национализъм просто не може да се говори. Китайският политически елит започва да възприема модерните националистически доктрини, като инструмент за съхраняване и възраждане на Китай едва след катастрофалния разгром, претърпян от британските войски в т.нар. „Опиумна война” през 1840-1842, след която под въпрос е поставена не само целостта на Китайската империя, но и националният суверенитет, застрашен от чуждестранните имперски сили Оттогава насам, националистическият проект, като средство за преодоляване на униженията, които страната търпи от чужденците постоянно присъства в китайската политика. Почти всички влиятелни китайски политически лидери, от зората на ХХ век до днес, споделят както горчивината от претърпените от страната им унижения, така и твърдата решимост да възстановят престижа на Китай и неговото истинско място в света.

В една от своите ранни версии от началото на миналото столетие, китайският национализъм се развива не като прагматично, а по-скоро като етническо движение, стремящо се към сваляне на управляващата тогава манчжурска династия Цин и връщане на цялата власт в ръцете на етническите китайци (т.нар. Хан). Етническият национализъм, разглеждащ нацията като политизирана етническа общност, нерядко вдъхновява движения за налагане и укрепване на националния тип държава в Китай. След падането на династията Цин през 1911, първо националистическата партия Гоминдан, а след това (през 1949) и ККП формулират новата китайска държава като мултиетническа политическа общност. Днес етническият национализъм се изповядва само от етническите малцинства в Китай (тибетци, уйгури, или монголци), лишени от правото да имат собствена държава. Според официален Пекин, тези кръгове представляват сериозна заплаха за единството на мултиетническата китайска държава и поради това правителството предприема твърди мерки за потискане проявите на етническия национализъм.

В зората на ХХ век в Китай проникват и идеите на либералния национализъм, чиито привърженици разчитат да възродят страната по пътя на политическите и социални реформи. Либералният национализъм разглежда нацията като общност от граждани, поели дълга да подкрепят и защитават интересите на своята страна в света на националните държави, но също и да укрепват индивидуалните свободи. Реформите в комунистически Китай, стартирали след смъртта на диктатора Мао Цзедун в началото на 80-те, години и курсът на Дън Сяопин и наследниците му към икономическа либерализация, дадоха възможност на либералния национализъм да разшири значително влиянието си в съвременен Китай. Въпреки че либералните националисти се идентифицират с китайската държава в битката и срещу „чуждестранния империализъм”, това не означава, че подкрепят Комунистическата партия. Те претендират за по-широко обществено участие в политическия процес и се обявяват против авторитарното управление. След края на студената война, либералните националисти лансират тезата, че възприемането на либерално-демократичните ценности е най-доброто средство за възраждането и възхода на Китай.

Така, ККП все по-често бива критикувана, че нито има обществена подкрепа, нито пък притежава качества за да защити жизненоважните китайски национални интереси. Сегашните китайски лидери са принудени да се конкурират с етническия и либералния национализъм, за да наложат собствената си националистическа визия за изграждането на националната държава и да гарантират, че партията ще запази контрола върху националистическите настроения на масите.

Крехката легитимност

Ето как възникна специфичният прагматичен държавен национализъм, който разглежда нацията като териториално-политическа общност, признава на Комунистическата партия правото да говори и действа от името на нацията и изисква от китайските граждани да подчинят личните си интереси на националните интереси на Китай. След като комунистическата идеология бързо започна да губи популярността си на фона на стартираните в началото на 80-те от Дън Сяопин пазарно-ориентирани икономически реформи, ККП – неспособна да лансира някаква нова идеология, в качеството и на интегрираща обществото сила, се опита да компенсира това, заменяйки комунистическите идеологеми с добре звучащи лозунги от типа на: „да бъдеш богат е достойнство”. Хората бяха поощрявани да консумират повече, да използват възможностите за бизнес, да стават предприемачи и да се конкурират един друг. Когато в края на 80-те реформите в Китай се сблъскаха с определени трудности, като висока инфлация, корупция и безработица, а режимът не бе в състояние да предложи някаква реална компенсация за обикновените китайци, управляващите окончателно осъзнаха, че вече не разполагат нито с ефективна идеология, нито с дългосрочна визия, с чиято помощ да убедят гражданите да се примирят с бремето на настоящето в името на по-доброто бъдеще. Тази ситуация драматично отслаби подкрепата за ККП и ерозира легитимността на комунистическия режим. Недоволството и призивите за демократизация достигнаха кулминацията си по време на мащабната антиправителствена акция на столичния площад Тянанмън през 1989, смазана жестоко от правителството. През следващите години, възстановяването на легитимността и гарантиране на широка национална подкрепа се превърна в най-сериозното предизвикателство пред китайския режим.

Дън Сяопин и наследниците му Цзян Цзъмин и Ху Цзинтао побързаха да наметнат мантията на прагматичния национализъм, в който откриха най-подходящия инструмент за осигуряване на обществената лоялност и единствената ключова ценност, споделяна както от режима, така и от неговите критици. Така комунистическите лидери се трансформираха в яростни защитници на китайските национални интереси и достойнството на страната, преодолявайки последиците от наложените от Запада санкции след събитията на площад Тянанмън, прокарвайки интересите на китайски бизнес чрез включването на страната в Световната търговска организация, притискайки Тайван да не се обявява за независима държава и дори извоювайки за Пекин домакинството на Олимпийските игри през 2008. Техният „прагматичен национализъм” бе възприет от широки обществени кръгове, усещащи реалната полза от новия икономически курс и подкрепящи правителството в прокламираните от него усилия за укрепване на китайската мощ и просперитет. Следвайки лозунга за „изграждането на социализъм с китайска специфика”, китайските лидери продължиха да полагат значителни усилия за възхода на Китай, включително осигурявайки на националната икономика достъп до най-новите научни и технологични постижения и укрепвайки търговския и културен обмен с международната общност, в това число и с либералните демокрации. В същото време обаче, те отхвърлят всичко, включително либералнодемократичните идеи, което според тях би могло да накърни позициите на ККП във властта и не съответства на прословутата „китайска специфика”.

Прагматичният национализъм поставя знак за равенство между Китай и ККП. Националистическите чувства се формулират от властите като „любов към държавата”, или „патриотизъм и подкрепа за Китай” . Както отбелязва известният специалист по история на дипломацията Майкъл Хънт, „с първия термин китайците обикновено изразяват лоялността и желанието си да служат на държавата, независимо дали тя се управлява от сегашния, или от някакъв реформиран режим” (5) . Тоест, китайският „прагматичен национализъм” определено е държавно-центричен. Така, комунистическата държава, като въплъщение на нацията, винаги може да апелира за лоялността и подкрепата на хората за партията, представяйки тази подкрепа като подкрепа за нацията.

През 90-те години на миналия век Пекин лансира интензивна пропагандна кампания за образоване на хората в духа на патриотичните традиции. Тази кампания трябваше да гарантира лоялността на населението, задушавайки проявите на недоволство. В основата и бе т.нар. „обучение, съобразено с националните условия”, поставящо ударението върху уникалните китайски национални особености, заради които страната не е в състояние да възприеме западната либерална демокрация. Според идеолозите на прагматичния държавен национализъм, сегашното еднопартийно управление ще помогне за запазването на политическата стабилност, като предпоставка за бързо икономическо развитие. От друга страна, твърдението, че чуждестранните сили винаги са работели против китайските интереси, трябваше да обясни икономическата изостаналост на страната с някогашните унижения и сегашната и слабост. Укрепвайки китайското национално чувство и трансформирайки старите обиди и сегашната слабост в движеща сила за модернизацията на Китай, национализмът се превърна в ефективен инструмент за възстановяване легимността на ККП и налагане на тезата, че еднопартийният режим ще гарантира политическата стабилност и икономическия просперитет.

Глобалните последици

Повечето китайци носят в себе си дълбоко вкоренено в историята усещане за несправедливостите, които са понесли от чужденците, както и „мечтата за силен Китай”. Именно поради това, националистическата карта винаги е била особено ефективна, когато страната се е сблъсквала с враждебността или предизвикателствата на външния свят. Според бивш високопоставен китайски правителствен чиновник, ако китайците се чувстват застрашени от някаква външна заплаха, това автоматично укрепва вътрешната им солидарност, така че национализмът действително е крайно полезен инструмент за режима, оправдавайки съществуването му (6) . На практика, въпреки че корупцията, както и социалните и икономически проблеми, сериозно ерозират легитимността на комунистическото управление, това не пречи на много китайци да защитават правителството си от критиките срещу него, идващи от чужбина, вярвайки, че независимо колко са корумпирани или некадърни китайските управници, чужденците нямат никакво право да критикуват Китай и неговия народ. Мнозина негодуват от американския натиск срещу Китай по такива въпроси като човешките права, търговския дефицит, нарушаването на интелектуалната собственост, оръжейните сделки и бъдещето на Тайван, просто защото смятат, че САЩ ги използват за да демонизират страната им и да и попречат да се превърне във велика държава (7) .

В исторически план, национализмът влияе върху китайската външна политика по различни начини, чрез различаващите се в схващанията си националисти, следващи собствени пътища за постигането на общата цел – възраждане на националното величие на Китай. В резултат от това, се формират няколко националистически проекта, всеки предлагащ специфична визия относно източниците на националната слабост и различен подход за възраждането на страната. Традиционализмът, антитрадиционализмът и либералният национализъм са трите основни течения, с които „прагматичният национализъм” на сегашния китайски режим е обречен да си съперничи.

Традиционализмът търси корените на китайската слабост в злотворното влияние на империализма върху китайското самочувствие, както и в ерозията на исконните китайски добродетели, като конфуцианската етика например, и призовава за връщане към китайската традиция и за опора на собствените сили. Във външнополитически план, традиционализмът често се свързва с конфронтирането с чужденците и откровената ксенофобия. Традиционалистите са свръхчувствителни по отношение действията и „ударите” на чужденците и крайно войнствени в реакцията си спрямо тях. Примери за крайни изяви на традиционалистката омраза към чужденците в Китай могат да се открият в прословутото „боксерско възстание” през 1900, когато враждебността към чуждото влияние води до убийствата на много чужденци, унищожаване на книжарниците с чуждестранна литература и другите магазини, собственост на чужденци, както и до опожаряването на Британската легация в Пекин, а също т.нар. Културна революция от 60-те години, когато Мао Цзедун наложи политика на икономическа автархия, изолирайки почти напълно Китай от останалия свят. Макар че традиционализмът загуби значителна част от потенциала си през 80-те години, той донякъде възстанови позициите си сред елита, който през 90-те продължи да реагира остро срещу т.нар. „западна хегемония” и „културния империализъм”. И днес традиционализмът се изповядва от част от китайските елит, убедена, че САЩ ще направят всичко за да попречат на Китай да заеме подобаващото му се място в света след студената война.

Антитрадиционализмът, напротив, смята, че тъкмо традиционните китайски ценности, като суровата конфуцианска йерархия и затворената вътре в себе си култура, са истинската причина за слабостта на страната. Затова, принадлежащите към това течение призовават за пълното им отхвърляне и приобщаване към западната култура и западните модели на икономическо и политическо развитие. Във външнополитическата сфера, подходът на антитрадиционалистите включва приобщаване на Китай към модерната международна система. През 50-те години, представителите на антитрадиционализма бяха най-твърдите привърженици на възприемането на съветския модел и интегриране в доминираният от СССР комунистически свят. През 80-те пак те призоваваха за обновяване на нацията, чрез асимилирането на западната култура, възприемане на западните модели на модернизация и приспособяване на Китай към световната капиталистическа система. Според тях, за целта е необходима фундаментална промяна в китайския манталитет към подкрепа на духа на прогреса и демокрацията.

След 1989 както традиционализмът, така и антитрадиционализмът, намират въплъщението си в либералния национализъм. Китайските либерални националисти станаха много по-възприемчиви към тезите на традиционализма след като през 90-те години Китай влоши отношенията си с големите западни държави и, особено, със САЩ, а западните медии започнаха да призовават за „сдържане” на китайския възход. Много привърженици на либералния национализъм смятат, че западните сили (и, най-вече САЩ и Япония) съзнателно пречат на Китай да получи статут на велика сила и реагират остро срещу този „антикитайски заговор”. Именно либералните националисти бяха в основата на антиамериканските демонстрации през май 1999, както и на антияпонските през април 2005. Заради острите им нападки срещу „зловещите” намерения на западните държави, някои наблюдатели побързаха да квалифицират либералните националисти като „нео-авторитаристи”, призоваващи за допълнително укрепване на сегашната централизирана структура на властта, като средство за съхраняване на социалната стабилност и икономическото развитие на Китай.

Подобни квалификации обаче, силно опростяват нещата, защото макар комунистическият режим и либералните националисти да споделят идеята за силен Китай, либералите не се идентифицират с комунистическата държава и не спират да критикуват правителствената политика, ограничаваща личните права и политическата активност. Професорът от Пекин Цин Юи посочва, че за китайските либерални националисти е недопустимо както да бъдеш роб на чуждестранните сили, така и на собствената си държава (8) , което означава борба за защита на националните интереси във външнополитически план и за защита на индивидуалните права – във вътрешнополитически. Тоест, на международната сцена, китайците трябва да се борят за укрепване позициите на страната си, докато в самия Китай усилията следва да се съсредоточат в борбата за човешки права и против авторитарния комунистически модел.

Либералните националисти лансират тезата за по-широко обществено участие при формиране на китайската външна политика, което открай време е монопол на държавата, и често прибягват до откровен популизъм, критикувайки външната политика на правителството. Така, разговаряйки с един от водачите на китайските либерални националисти Ван Сяодун, западен анализатор стига до извода, че „национализмът на Ван се съчетава, колкото и да е странно за някои, с искрена привързаност към демократичните ценности”. Според Ван, китайското ръководство трябва да се отчита пред обществото за това, как защитава националните интереси (9) . В тази връзка, той критикува отказа на контролираните от държавата китайски медии да съобщят, че Пекин е платил 2,7 млн. долара за вредите нанесени на американските дипломатически мисии в Китай по време на демонстрациите през 1999, след като самолети на САЩ бомбардираха по погрешка китайското посолство в Белград. Според Ван, ако Китай беше демократична страна, медиите щяха да поставят този въпрос и правителството би трябвало да потърси съгласието на народа за изплащанато на подобни компенсации на САЩ. Той смята също, че китайците са в правото си да свалят всяко правителство, което не защитава адекватно националните интереси (10) . Впрочем, либералните националисти постоянно обвиняват сегашния китайски режим, че е прекалено приятелски настроен към Япония и твърде мек спрямо САЩ.

Ръководството на ККП е съвсем наясно за опасносттта, която представляват идеите на традиционалистите, антитрадиционалистите и либералните националисти за стабилността на Китай и добрите му отношения с водещите световни държави, държащи ключа за успешната по-натъшна икономическа модернизация на страната и тъкмо затова залага в своята външна политика на прагматичния „държавен” национализъм. Всъщност, този прагматичен национализъм доминира в Китай още от старта на пазарно-ориентираните икономически реформи в началото на 80-те. Въпреки, че традиционалистката и антитрадиционалистката версии на национализма продължават да се ползват с известна популярност в страната, истинското предизвикателство към монопола на ККП във властта е възхода на либералния национализъм. Поради това китайските лидери предприемат сериозни мерки за да не допуснат този национализъм да излезе извън контрол и сериозно да навреди на външнополитическите отношения на страната. Прагматичният национализъм, който е далеч от всякакви крайности, е идеалния инструмент за това. Подчертавайки, че именно липсата на модернизация е превърнала някогашен Китай в лесна мишена за западния империализъм, прагматичният национализъм подкрепя всеки външнополитически подход, който може да ускори китайското развитие. Тоест, той проповядва приспособяване към променящият се модерен свят и макар да е националистическа доктрина, в основата му не стои някаква идеология а просто добре осъзнатия интерес.

Прагматичните китайски лидери съзнават, че Съветският съюз рухна, най-вече в резултат от неразумната си стратегия на конфронтация със САЩ, в чиито рамки усилията за превръщането му в световна свръхсила изтощиха икономиката и военния капацитет на страната. В епохата след студената война Пекин се ръководи от идеята за света като многополюсна общност на суверенни нации, спазващи принципа за ненамеса във вътрешните си работи, и упорито се стреми да наложи този модел, отхвърляйки еднополюсния. Тази позиция се илюстрира от автора на популярната китайска книга, озаглавена „Китай не желае да бъде г-н Не”, който подчертава през 1998, че като един от по-слабите играчи в многополюсния свят, Китай не бива да се превръща в новия „Господин Не”, тръгвайки по стъпките на някогашния Съветски съюз и конфронтирайки се със САЩ. Вместо това, Китай следва да защити националните си интереси, провеждайки далеч по-далновидна дипломация, „опираща се на разума и спокойствието” (11) .

Тоест, прагматичният национализъм подкрепя такъв външнополитически подход, който би защитил китайските национални интереси, чрез развитие на сътрудничеството с водещите световни сили, за разлика от курса, предлаган от традиционалистите и либералните националисти. Тактиката на прагматичния национализъм е достатъчно гъвкава, а стратегията му – умела. Това позволява да се избегне конфронтацията, като в същото време се запазва безкомпромисната позиция по всички, въпроси, касаещи жизнените китайски интереси или пък такива исторически проблеми, като териториалните спорове с Япония или претенциите на Тайван за независимост. Този „държавен” национализъм не е активен, а по-скоро „реактивен”, доколкото китайското ръководство го използва за да реагира на външния натиск, ерозиращ, или застрашаващ националните интереси на Китай.

Как Пекин се опитва да контролира национализма?

Пекинските прагматици се стараят да не допуснат трансформирането на националистическите чувства на китайците в критика срещу правителствената външна политика. Така, въпреки че част от китайското общество призовава управляващите да възприемат по-твърда линия срещу „провокациите” на САЩ и Япония, свързани с Тайван или международната търговия, китайското ръководство е наясно, че икономическият успех на Китай е силно зависим от интеграцията на страната с външния свят и, особено, от сътрудничеството с напредналите западни държави. Затова, в дискусиите, посветени на китайския възход, както в страната, така и в чужбина, то поставя ударението върху принципите на мирното съвместно съществуване, мирното „надмощие” и мирното развитие. Така, в речта си, произнесена в Ню Йорк през декември 2003, премиерът Ван Цзябао използва концепцията за „китайски мирен възход” за да потвърди, че Китай не възнамерява да провежда конфронтационна политика по отношение на САЩ. По-късно, загрижен от това, че думата „възход” може да раздразни Вашингтон, както и някои от китайските съседи, президентът Ху Цзинтао използва в речта си на форума Боао в Хайнан през 2004 термина „мирно развитие”. За да свърже термините „възход” и „развитие” един от съветниците на президента Ху – Чан Бицян заяви през 2005 на същия форум, че „Китай възприе стратегия на мирен възход, или казано с други думи – на мирно развитие” (12) .

Съобразявайки се с тези принципи, прагматичните китайски лидери смятат национализма за сила, чието използване следва да бъде „канализирано”. Затова правителството ограничава или дори забранява на студентите да провеждат демонстрации срещу чужденците (особено антиамерикански и антияпонски), като от време на време подкрепя забраната си и със сила. Властите очевидно са се поучили от горчивия опит в миналото, включително от бурната реакция след бомбардирането на китайското посолство в Белград през 1999. Тогава протестите, които първоначално бяха толерирани, бързо излязоха от контрол, застрашавайки не само китайско-американските отношения, но и позициите на управляващата Компартия, обвинена, че се страхува от открита конфронтация с Америка.

За да предотвратят нови подобни събития, контролираните от държавата медии предупреждават, че те водят до ограничаване броя на чуждестранните туристи и инвестициите в Китай. Два дни след бомбардирането на посолството в Белград, Ху Цзинтао (тогава все още вицепрезидент на страната) декларира правителствената подкрепа за патриотизма на студентите, но предупреди, че екстремистките прояви няма да бъдат толерирани. На свой ред, тогавашният президент Цзян Цзъмин заяви, че животът в Китай трябва да се нормализира и призова китайците да „обърнат нова страница” в името на икономическите интереси на страната.

Само две години по-късно, след сблъсъка между американски шпионски самолет и китайски изтребител, прагматичните китайски лидери вече бяха подготвени да не допуснат повторението на протестите от 1999. Въпреки гръмките антиамерикански декларации и предварително поставяните условия, в крайна сметка те се съгласиха да освободят екипажа на американския самолет. В същото време бяха цензорирани и ограничени антиамериканските лозунги в Интернет и медиите. В Пекин и други големи китайски градове, правителството забрани демонстрациите пред американските дипломатически мисии, както и отправянето на заплахи към чужденците. Като доказателство, че властите изцяло контролират ситуацията, президентът Цзян отказа да отмени планираното си посещение в Латинска Америка. По чисто вътрешни причини, управляващите продължиха да отправят остри декларации срещу САЩ, но в същото време предприеха всички необходими мерки за да избегнат откритата конфронтация с тях и да съхранят непокътната рамката на сътрудничеството с Вашингтон по време на кризата.

През април 2005 властите в Пекин бяха обезспокоени от антияпонските демонстрации, съзнавайки риска от откритата конфронтация в Токио, както и от възможността общественото недоволство да се обърне срещу правителството. Така, когато протестиращите призоваха за мащабна антияпонска демонстрация на 4 май (в памет на „Движението 4 май”, създадено след като Версайският договор от 1919 дава част от китайската провинция Шандун на японците и борещо се за социални реформи, човешки права и против чуждите агресори) управляващите не само забраниха провеждането и, но и заляха собствениците на мобилни телефони с лавина от SMS -си , срещу „организаторите на незаконните сборища и демонстрации”. На свой ред, най-големият държавен вестник в Шанхай предупреди, че янтияпонските протести прикриват „таен заговор” за дестабилизиране на режима в Китай. Полицията във всички по-големи китайски градове бе вдигната по тревога за да предотврати провеждането на демонстрации, а отряди на специалните части за борба с безредиците обкръжиха сградата на японското посолство в Пекин. На свой ред, властите в Шанхай блокираха целия квартал около консулството на Япония.

Очевидно, прагматичните китайски лидери са наясно, че национализмът е опасно и двуостро оръжие. Той може да бъде използван за легитимиране управлението на ККП, но може да се превърне и в инструмент за неговото дестабилизиране в ръцете на либералните националисти – противници на режима. Както отбелязва Никълъс Кристоф в „Ню Йорк Таймс”: „Всичко това прави китайския национализъм изключително интересна сила, способна да укрепи позициите на правителството, но и да го свали” (14) . Ако китайските лидери не спазват националистическите си обещания, рискуват да се превърнат в мишена на националистическа критика. Тоест, национализмът се превръща в нещо като „кутията на Пандора” за режима. Без постоянно да бъдат ограничавани, изявите му могат да имат неочаквани последици. И, ако в близко бъдеще китайците действително решат да се обявят срещу режима, те най-вероятно ще го направят, водени тъкмо от националистически подбуди – особено при очевиден провал на провежданата от правителството външна политика или на програмата му за икономическо развитие на Китай.

Може ли да бъде контролиран прагматичният национализъм?

Вече двайсет години (т.е. от началото на пазарно-ориентираните реформи) Китай продължава да е най-бързо развиващата се световна икономика, а след събитията от 11 септември е и много по-желан (поне на думи) в клуба на големите световни сили. Пекин обаче не бърза да се присъедини към този клуб, понеже днес няма директна външна заплаха за китайския суверенитет, териториална цялост и независимост и страната се чувства все по-сигурна и самоуверена в международен план, но при всички случаи Китай отхвърля възможността от нова студена война.

В същото време обаче, днес китайските лидери изпитват постоянно растящо чувство на несигурност, като в основата му е загрижеността им от евентуален сблъсък на идеологическа основа между Китай и западните сили (и най-вече САЩ), имайки предвид, че по света почти не останаха други комунистически режими. Въпреки факта, че Китай е възходяща сила, нейните лидери не са променили прагматичния си подход към национализма. Като една от малкото останали формално комунистически държави, те изпитват дълбоко безспокойство от нарастващите проблеми, касаещи политическата легитимност и управлението на едно все по-плуралистично общество. Китайската компартия е изправена пред предизвикателството едновременно на външните фактори извън страната, и на либералните националисти – вътре в нея. Още повече, че последните разчитат и на външна помощ (най-вече от администрацията на Буш) в борбата си за политически реформи и демократизация, което пък поставя под въпрос бъдещето на политическата система и сегашния режим в Китай.

Според мнозина западни и японски анализатори, днес Пекин се опитва да обуздае възхода на китайския национализъм и, особено, на неговата либерална версия и, в същото време, да предотврати възраждането на още по-опасните за него традиционалистка и антитрадиционалистка версии на национализма. Очевидно е, че режимът не може да допусне емоционалната, националистическа реторика, звучаща по улиците на китайските градове, да диктува и китайската външна политика. Въпреки, че прагматичните китайски лидери съвсем съзнателно култивираха национализма, като средство за по-успешно противопоставяне на западния натиск (както и на този на вътрешната опозиция), твърдата националистическа реторика на режима, обикновено бива последвана от далеч по-предпазливи конкретни действия. Пекин често използва гръмки декларации, но действа изключително рационално и обмислено.

Въпреки предупрежденията на редица специалисти по Китай, засега възходът на национализма не влияе директно върху китайската външна политика, превръщайки я в конфронтационна и ирационална. Разбира се, в бъдеще нещата могат да се променят. Макар че формално Китай си остава авторитарна комунистическа държава, той вече не се управлява от харизматични лидери като Мао или Дън, разполагащи с достатъчен авторитет за да определят самостоятелно политическия курс на страната. Сегашните китайски ръководители са много по-ограничени, и то тъкмо от възхода на националистическите чувства в обществото. Продължаващият вече четвърт век процес на „отваряне” и реформи направи режима доста по-зависим от общественото мнение. От друга страна, новите технологии (като Интернет например) осигуряват на обикновените китайци постоянен достъп до информация за света, както и нови средства да изразяват своите позиции и националистическите си чувства. Засега прагматичните китайски лидери съумяват да съхранят авторитарната си власт и да попречат на национализма да излезе извън контрол, но можем само да гадаем докога тази ситуация ще се запази. В крайна сметка, промяната и е само въпрос на време.

Бележки:

1. Peter Gries, China's New Nationalism (Berkeley, Calif.: University of California

Press, 1994), pp. 12, 134.

2. Richard Bernstein and Ross H. Munro, “The Coming Conflict With America,” Foreign

Affairs 76, no. 2 (March–April 1997): 19.

3. John Pomfret, “New Nationalism Drives Beijing; Hard Line Reflects Popular Mood,”

Washington Post , April 4, 2001, p. A1.

4. Вж. например , James Lilley, China Hands (New York: Public Affairs, 2004);

Maria Hsia Chang, Return of the Dragon: China's Wounded Nationalism (Boulder,

Colo.: Westview Press, 2001).

5. Michael Hunt, “Chinese National Identity and the Strong State: The Late Qing-

Republican Crisis,” in China's Quest for National Identity , eds. Lowell Dittmer and

Samuel S. Kim (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1994), p. 63.

6. Liu Ji, “Making the Right Choices in Twenty-First-Century Sino-American Relations,”

Journal of Contemporary China 7, no. 17 (1998): 92.

7. Вж. например , Liu Kang et al., Zai Yaomohua Zhongguo de Beihou [Behind the

scenes of demonizing China] (Beijing: Zhongguo Shehui Kexie Chuban She, 1996).

8. Qin Hui, “Zhiyou zhuyi yi minzu zhuyi de qihedian zai nali?” [Where is the convergent

point between liberalism and nationalism?], in Zhishifengzhi lichang: Minzu

Zhuyi yu Zhuanxingqi Zhonguo de Mingyun [The positions of intellectuals: Nationalism

and China's future in the transitional period], ed. Li Shitao (Changchun: Shidai

Wenyi Chuban She, 2000), p. 385.

9. Susan V. Lawrence, “China—The Say No Club,” Far Eastern Economic Review ,

January 13, 2000, p. 16.

10. Ibid.

11. Shen Jiru, Zhongguo Budang Bu Xiansheng: Dangdai Zhongguo de Guoji Zhanlue Wenti

[China does not want to be Mr. No: Problems of international strategy for today's

China] (Beijing: Jinri Zhongguo Chubanshe, 1998), p. 62.

12. Zheng Bijian, “China's Peaceful Rise and New Role of Asia,” China Forum , Autumn

2005, p. 3.

13. Joseph Kahn, “Beijing Finds Anti-Japan Propaganda a Two-Edged Sword,” New

York Times , May 3, 2005, p. A3.

14. Nicholas D. Kristof, “Guess Who's a Chinese Nationalist Now?” New York Times ,

April, 22, 2001, sec. 4, p. 1.

* Професор в Университета на Денвър, изпълнителен директор на Центъра за китайско-американско сътрудничество към университета и издател на Journal of Contemporary China. Автор на няколко книги по проблемите на съвременен Китай.

{rt}