Смята се, че днес китайската диаспора наброява между 35 и 80 милиона души, пръснати по целия свят. Това е най-голямата диаспора на планетата. При това, за разлика от България например, която все още умува по въпроса за връщането (или поне ангажирането с процеса на възраждане на националната икономика) на етническите българи, които по една или друга причина живеят в чужбина и имат чуждо гражданство – Китай никога не е прекъсвал връзките със своите диаспори в другите страни и всячески подкрепя контактите между „хуацяо” (т.е. лицата от китайски произход и чуждестранно гражданство) и техните роднини в страната.

Инвестициите – най-важният въпрос

Отделяйки специално внимание на работата с „външните китайци”, смятайки я за ангажимент не само на институциите, официално занимаващи се с въпросите на китайските имигранти, а и за стратегическа (т.е. дългосрочна) задача на цялото държавно ръководство, китайските лидери винаги са се стремели да разширят с тяхна помощ връзките си в чужбина за да улеснят реализацията на основната задача пред страната през последните няколко десетилетия – модернизацията на Китай и превръщането му в свръхсила, способна да съперничи дори на САЩ. Именно с тази цел, през 1979, Китай стартира политиката си на активно привличане на инвестиции от „хуацяо” към старата им родина. За целта комунистическото ръководство издаде редица нормативно-правни документи, насочени към подобряване на инвестиционния климат в страната: например Постановлението за поощряване инвестиците на тайванските сънародници от 1988 (допълнено през 1994) или Решението на Държавния съвет на Китай за поощряване на инвестирането в китайската икономика на капитали на китайските емигранти, включително тези от Хонконг и Макао, от 1990. Една година по-късно пък беше приет Закон за защита на правата и интересите на реемигрантите (т.е. на решилите да се върнат в отечеството китайски емигранти) и роднините на емигранти. Според него, реемигрантите и роднините на емигранти се ползват с всички права и задължения, определени от конституцията и законите на Китай и нито една държавна организация или частно лице нямат право да ги дискриминират. Съобразявайки се с реалната ситуация и отчитайки спецификата на проблема, държавата осигурява на реемигрантите и роднините на китайските емигранти необходимата подкрепа, съгласно правилата, утвърдени от Държавния съвет или съответните негови органи. Така, реемигрантите разполагат със собствена квота в в китайския национален парламент (Общокитайският съвет на народните представители - ОСНП) , както и в регионалните парламенти на онези райони, където живеят сравнително голям брой от тях. Разрешено им е да създават обществени организации, чието имущество се гарантира от закона, и да осъществяват съответната дейност.

Всички власти на национално, регионално и местно ниво са длъжни да оказват подкрепа на инициативите, организирани в страната от реемигрантите и роднините на китайските емигранти. Когато реемигрантите и роднините на емигрантите предоставят на държавата материали и средства, получени от роднините им зад граница, в съответствие с установената от държавата практика, те се ползват с редица привилегии, например плащат по-ниски мита или въобще биват освободени от тях.

Държавата гарантира частната собственост на реемигрантите и техните роднини. В частност, властите са поели ангажимента да съхраняват паричните им преводи, да им гарантират правото на наследство, разрешавайки им, в частност, да получават завещаното или подарено от техните роднини в чужбина имущество, както и да си го поделят, ако то се намира в чужбина. Те имат и правото на юридическа защита на връзките със своите роднини и приятели в чужбина. Със специален закон се гарантира облекчен режим за пътуване в чужбина на тази категория лица, особено в случай на спешна необходимост да напуснат Китай (поради болест или смърт на техни роднини, или за да уредят наследството си). Реемигрантите и роднините на китайските емигранти имат правото да се преселят за постоянно в чужбина, в частност, след като напуснат работа или излязат в пенсия. Те ползват и определени държавни привилегии, когато заминават в чужбина за да получат образование за собствена сметка. В закона се казва, че държавата защитава справедливите права на реемигрантите и роднините на китайските емигранти в чужбина, съобразно със сключените от Китай международни договори и в съотвествие с международната практика. Практическото прилагане на това законодателство и създаването на преференциален режим за «външните китайци», реемигрантите и техните роднини, повлия изключително положително върху потока от инвестиции, които «хуацяо» влагат в икономиката на Китай. Така, етническите китайци (заедно с деловите кръгове в Хонконг, Макао и Тайван) осигуряват основната част от всички чуждестранни инвестиции в Китай – над 80%. Само през 1999 «хуацяо» влагат 56 млрд. долара в Китай, а за целия период на реформите – над 500 млрд. долара. Показателна е и динамиката на инвестициите в континентален Китай на Хонконг, който беше основния инвеститор в китайската икономика през 80-те години на миналия век – тогава само за три години ежегодните инвестиции нарастнаха от 642 млн. до 4 млрд. долара. Друг нагледен пример е Сингапур (ключов пункт от «империята на хуацяо»), чиито инвестиции в Китай, само за една година (1990), нарастнаха от 62 млн. до над 6 млрд. долара.

Сред привилегиите, предоставяни на инвеститорите – «хуацяо», са правителствените гаранции срещу национализация на техните вложения и другата им собственост, изплащането на държавни компенсации в случай на реквизиции, както и възможността, след плащане на дължимите данъци, да превеждат печалбите и другите си доходи в чужбина. Освен това бе решено да не се облагат с вносни мита и с единен търговско-промишлен данък (както и да не се изискват вносни лицензи) внасяното в Китай индустриално оборудване, детайли, гориво и суровини, използвани в производството, в рамките на общата сума на инвестициите. Поощрява се създаването на съвместни предприятия с китайски и емигрантски капитали, като в тази връзка е предвидено местните власти да могат да решават оперативно (за около месец) проблемите, свързани със създаването на подобни компании. При това последните се ползват с правото да теглят заеми както от китайски, така и от чуждестранни банки. Наетият в чужбина управленски и технически персонал получава отворени входни и изходни визи. За допълнително удобство на инвеститорите и защита на интересите им, те могат да бъдат представлявани в Китай от своите роднини. Разрешено е също създаването на асоциации на инвеститорите в районите, където са разположени обектите на техните инвестиции. Ако през 1986 в страната е имало 1500 предприятия с чуждестранен капитал и капитал на «хуацяо» и на китайците от Хонконг и Макао, само през 1992 са били създадени 40 хиляди подобни компании.

Граждани или не?

Интересен е и опитът за решаването на проблема за представителството на етническите китайци, които не са граждани на страната, в ОСНП, както и на въпроса за предоставянето им (или отказа) на китайско гражданство. Както е известно, китайската конституция от 1975 не даваше на „хуацяо” правото да разполагат със свои депутати в ОСНП, което предизвикваше възраженията на правителствата, в страните със значителен брой китайски емигранти.

В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век политиката спрямо китайците, живеещи в чужбина, до голяма степен, се определяше от програмата за „четирите модернизации”, към чиято реализация китайските власти искаха да привлекат и „хуацяо”. Именно тогава, отново бе поставен въпросът за тяхното гражданство. Той се решаваше с всяка страна (където има китайска общност) поотделно и с подписването на съответните официални документи. За първи път тази политика беше официално формулирана в Закона за гражданството, приет на Петата сесия на ОСНП през октомври 1980. В него, при определяне правото на гражданство, се изхождаше както от „кръвния” така и от „териториалния” принцип и не се признаваше „двойното гражданство”. Така обаче от китайско гражданство бяха лишени всички, получили чуждо гражданство по рождение, или по собствено желание (параграф 9: „ако китайските граждани, постоянно живеещи на територията на друга държава, доброволно придобият чуждо гражданство, автоматично губят китайското”). При това се признаваше само чуждото гражданство, получено в страните, където действа „териториалния” принцип, дори и ако единият или и двамата родители са граждани на КНР. Във всички останали случаи за получаването на чуждо гражданство беше необходимо съгласието на китайското правителство. Законът даваше право на китайците, получили чуждо гражданство, да си върнат китайското и признаваше съществуването на лица без гражданство, които в миналото са се смятали за граждани на Китай.

Отстраняването на проблема за „двойното гражданство”, макар и да не сне окончателно, поне значително ограничи въздействието на факторите, генериращи напрежение в отношенията между страните от Югоизточна Азия и Китай, както и между „външните” китайци и коренното население.

Поемайки курс към модернизация на страната, което предполагаше и разширяване на сферите на сътрудничество с другите държави за получаване от тях на необходимите инвестиции, високи технологии и управленски опит в икономиката, китайското ръководство преосмисли и отношението си към китайците, живеещи в чужбина и започна да поощрява по-тесните връзки с тях. Същността на тази стратегия бе в активното привличане на финансови средства от „външните китайци” и техните роднини в Китай, както и приемането на закони, гарантиращи техните права и интереси.

В практическата и реализация бяха ангажирани партийните, правителствени и обществени организации. В Централния комитет на Китайската компартия тези въпроси бяха възложени на комитета, отговарящ за т.нар. Единен фронт. С практическата работа обаче се занимава Канцеларията на Държавния съвет за китайците, живещи в чужбина, както и Комитетът по въпросите на китайските емигранти към ОСНП. Задачата на последния е да придаде законодателен, систематичен характер на политиката както по отношение на „хуацяо”, така и на техните роднини и на реемигрантите, и да контролира работата на държавните органи и обществените организации за практическата реализация на приетите закони.

През 1988 пък беше създадена Комисията на Народния политически консултативен съвет на Китай по въпросите на китайците, живеещи в чужбина. Сред задачите на комисията е установяването на контакти и осъществяването на съвместни инициативи с лидерите на „хуацяо” в чужбина, както и консултирането на законите и правителствената стратегия по отношение на „външните китайци”. Важна роля в реализацията на тази стратегия играе обществената Общокитайска асоциация на реемигрантите (ОАР), която се контролира пряко от Централния комитет на Китайската компартия и Канцеларията на Държавния съвет. Тя трябва да следи, доколко се спазват гарантираните от държавата права и интереси на реемигрантите, да им помага при решаването на техните конкретни проблеми, както и да осведомява властите за настроенията сред тях.

Институциите за работа с „хуацяо” лансираха през последните години редица мерки, които трябва да създадат привилегировани условия за реемигрантите. Сред практическите стъпки в тази посока е частичната либерализация на пътуванията им в чужбина, изплащането на паричните преводи и опростените правила за влизане в Китай което значително укрепи доверието на „външните китайци” към сегашното ръководство в Пекин.

Така новата азиатска свръхсила не само успя да си върне доверието на китайските диаспори и да възобнови диалога на „хуацяо” с континентален Китай, но и организира това взаимодействие по такъв начин, че да окаже максимално благоприятно въздействие върху вътрешната икономическа и политическа ситуация в страната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Процесите, които текат напоследък в постсъветските републики от Централна Азия, придобиват все „по-хазартни” характеристики. Залозите в тях винаги са високи и на никой не му се иска да губи. Що се отнася до Туркменистан, тази страна е на второ място в света по запаси на природен газ, така че има за какво да се бори.

Най-динамичната комбинация, с участието на основните местни политически фигури, беше разиграна в Ашхабад непосредствено след внезапната смърт на диктатора Сапармурад Ниязов. От една страна, светът стана свидетел на традиционната за авторитарните източни режими смяна на властта, когато след смъртта на диктатора, креслото му бива заето не просто от неговия наследник, а от предварително посочена и подготвена от самия него фигура. Но, както във всяка друга затворена политическа система, и в Туркменистан смъртта на „бащата на нацията” активизира борбата за власт сред неговите фаворити-бюрократи и ръководителите на местните силови институции. Обикновено победителят в този тип схватки не става ясен веднага, в крайна сметка печелят само най-опитните „апаратчици”, които след това поделят основната „плячка” помежду си. Кои са водещите фигури в днешната туркменистанска политика, от кого ще зависи в бъдеще транзита на природен газ за значителна част от Евразия и кой точно ще се разпорежда с нарастващия поток на туркменистанските „газо-долари”?

Капризният „жокер”

Знае се, че „жокерът” е най-силната карта. Както се казва, тя е извън класацията и може да бие която и да била друга. През последните петнайсетина години, в Туркменистан, ролята на „жокер” успешно се изпълняваше от починалия внезапно в края на 2006 президент Сапармурад Ниязов, известен още и като Туркменбаши и петролно-газовият отрасъл се контролираше лично от него. Впрочем, дори и след смъртта му, влиянието на Ниязов върху политическите процеси в страната и „газовата геополитика” на Ашхабад продължава да е огромно. Той още дълго ще служи, ако не за пример, то със сигурност за модел, който ще се опитват да следват наследниците му. Именно Туркменбаши вдъхна на местния политически елит необходимото самочувствие и съзнание за особената роля на страната в битката за енергийните ресурси на континента. Пак той внуши на бъдещите си последователи и чувството за почти пълна безнаказаност, защото демократичният Запад винаги ще предпочете да си затвори очите пред многобройните нарушения на човешките права в страната, дотогава, докато Туркменистан продължава да продава своя сравнително евтин природен газ на Европа.

Освен това, Туркменбаши беше първият, наложил регионалния модел на „енергиен авторитаризъм”, т.е. първият централноазиатски „енергиен диктатор”. Той неведнъж провокираше бурни емоции сред съседите си от ОНД, повишавайки, както му скимне, цената на доставяния природен газ (за Украйна например, тя скочи от 44 на 58 долара за хиляда куб.м). През ноември 2005, напук на всички официални споразумения, Ниязов внезапно поиска от Русия да купува природния газ на по-висока цена, като освен това обяви, че Кремъл следва незабавно да изплати дълга си от 108 млн. долара, заплашвайки че в противен случай ще спре всички доставки на газ за тази страна. Впрочем, тази политика даваше нелоши резултати – така, през септември 2006, Москва склони да плаща 1,5 пъти повече за всеки кубически метър природен газ от Туркменистан.

Междувременно, авторът на обявената за „класическа” поема „Рухнаме” неведнъж изразяваше недоволството си от факта, че руският гигант „Газпром” почти е монополизирал транзита на туркменски природен газ, тъй като компанията контролира единствения пряк тръбопровод, свързващ газовите находища с крайните клиенти. Всъщност, по времето на Ниязов, Туркменистан използваше, всичко на всичко, два тръбопровода към външните си пазари: газопроводът „Централна Азия – Център” и туркменистанско-иранския газопровод. Зависимостта от основния купувач – Русия – не беше много по вкуса на покойния президент. Той дори започна преговори с Пекин за изграждането на туркменистанско-китайски газопровод, но така и не можа да дочака реализацията на проекта, макар че китайците бяха склонни да поемат разходите по него.

Докато беше жив, влиянието на Ниязов се простираше буквално във всички сфери на обществения живот. Туркменбаши лично определяше външната и вътрешната политика на държавата. Смята се, че значителна част от милиардните доходи от продажбите на природен газ са постъпвали в личните сметки на покойния президент в различни европейски банки. За истинските размери на личното му състояние можем само да правим догадки, макар че вече официално беше лансирана цифрата 3 млрд долара.

Както вече споменах по-горе, именно Ниязов успя да внуши на местния управляващ елит, че страната представлява действително сериозен фактор за енергийната сигурност на Европа и, че всеки опит за конфронтация с правителството в Ашхабад може да стане предпоставка за енергийна криза на Стария континент. Ето защо личният фактор, наред с традиционната „азиатска” загадъчност и непредсказуемост, още дълго ще продължи да играе ключова роля в политиката на Туркменистан.

Новият „енергиен диктатор”и неговият екип

Сегашният президент на страната Гурбангули Бердимухамедов още по времето на Ниязов се ползваше с репутацията на един от „сивите кардинали” на Туркменистан. Някои дори твърдят, че той е незаконен син на покойния президент. В основата на подобни слухове е стремителният възход на кариерата на Бердимухамедов, чиято биография е пълна с резки завои, при това само в една посока – към върховете на държавната власт. Днес именно от този човек зависи енергийното спокойствие на немалко политици в Европа и Азия.

Гурбангули Бердимухамедов е роден през 1957. Завършва стоматология и от 1979 до 1990 работи като зъболекар в различни столични поликлиники. До 1995 е декан на Стоматологичния факултет на Туркменистанския държавен медицински институт. През следващите две години ръководи стоматологичния център към Министерството на здравеопазването, а през 1997 става министър на здравеопазването и медицинската промишленост. Освен това, от април 2001, той беше назначен за вице-премиер, отговарящ за образованието, науката и здравеопазването. Защо именно този човек наследи Сапармурад Ниязов?

В книгата си „Нация от племена”, туркменистанският историк Шохрат Кадиров, който днес живее в Норвегия, твърди, че по-голямата част от територията на страната се контролира от представители на племето теке. И Ниязов, и Бердимухамедов са текинци (между другото, претендиращият съгласно местната Конституция за поста на държавния глава председател на парламента Овезгелди Атаев, който скоро след смъртта на Туркменбаши беше арестуван и чиято съдба продължава да е неизвестна, принадлежеше към съвсем друг клан).

Наред с президента, сред най-силните фигури в сегашния туркменистански елит е бившият началник на личната охрана на покойния Туркменбаши, а днес председател на Съвета за национална сигурност генерал Акмурад Реджепов. За него се знае малко, но според някои анализатори още по времето на Ниязов влиянието му върху политиката на президента в газовата сфера е било огромно. Впрочем, днес то едва ли е по-малко. Реджепов завършва Туркменистанския политехнически институт, а от 1974 до 1979 учи във Висшето училище на КГБ „Дзержински” в Москва. След това поема ръководството на прословутия Девети отдел в управлението на КГБ в Ашхабад, отговарящ за сигурността на местните политически и държавни ръководители. Близо пет години той охранява първия секретар на туркменистанската Компартия, а от 1990 ръководи службата за охрана на президента Ниязов – длъжност, която му позволява да разполага с нещо като лична гвардия – т.нар. „специален полк” с численост две хиляди души, намиращ се под негово пряко разпореждане. С течение на времето генералът съумя да постави под контрол дори Министерството на националната сигурност, да не говорим за останалите силови структури. Поради затворения характер на политическата система в страната, трудно може да се прецени, дали новият „сив кардинал” Реджепов играе в тандем с президента Бердимухамедов, или пък схватката за властта между тях е само въпрос на време. Имайки предвид обаче, че именно силовите структури контролират ситуацията в Турменистан не е изключено, че в бъдеще Реджепов може и сам да реши да излезе „на светло”.

Министърът на националната сигурност, генерал-лейтенант Гелмухамед Аширмухамедов е сред малцината по върховете на властта, съумели не само да оцелеят по време на чистките, провеждани от покойния Ниязов, но и успешно да стигнат до един от ключовите постове в държавата. Генералът е роден през 1957 и след като завършва Туркменистанския държавен университет известно време е учител по физика. През 1982-1992 е служител на местния КГБ и Комитета за национална сигурност. След това пет години е старши офицер в службата за сигурност на президента Ниязов. По-късно е назначен за командващ на сухопътните войски. През 2002 Туркменбаши го направи зам. председател на Комитета за национална сигурност и първи заместник-министър на вътрешните работи на Туркменистан. От декември 2004 е министър на националната сигурност. Както за предишн r т e , така и за сегашните управляващи, генералът е особено ценен заради доказаната си лоялност. Смята се, че не е забъркан в нито една газова или петролна афера и е концентрирал всичките си усилия за гарантиране на вътрешнополитическата стабилност в страната. Тъкмо благодарение на тези му усилия, режимът може спокойно да продължи да провежда своята „газова геополитика”.

Друг представител на елита, който разполага с реални лостове за влияние, е военният министър армейски генерал Агагелди Мамедгелдиев, чиято кариера е доста екзатична. Той е роден през 1946 в Ашхабад и след като завършва Военно-медицинския факултет на Медицинския институт в Саратов известно време е военен лекар. От 1988 до 1992 е преподавател в Медицинския институт на Туркменистан, после две години е началник на един военен санаториум. От 1994 до 2002 е заместник-министър на отбраната, отговарящ за тила, след това в продължение на година ръководи Държавната гранична служба и командва Граничните войски на страната. От септември 2003 е военен министър и секретар на Държавия съвет за сигурност на републиката (който се смята за висшия военен орган и се председателстваше лично от покойния Турменбаши).

Мамедгелдиев също демонстрира истински чудеса в битката за политическо и физическо оцеляване по време на многобройните чистки в силовите структури, осъществявани по нареждане на президента Ниязов. Въпреки появилите през декември 2006 слухове, че е арестуван, той беше избран в Президиума на Народния съвет на Туркменистан. Смятат го за една от основните фигури, осигуряваши спокойствието на местната „газокрация”.

Малко по-ниско в йерархията се намира министърът на вътрешните работи и ректор на Полицейската академия в Ашхабад Акмамет Рахманов. Той е юрист по образование и цялата му кариера е минала в силовите структури. Смята се, че влиянието му може да се сравнява с това на военния министър Мамедгелдиев. Именно добрата координация между институциите, които двамата ръководят, позволява на администрацията на сегашния президент спокойно да се занимава с газовата дипломация и другите сфери на националната политика и икономика.

Още по-надолу са министърът на петролната и газова индустрия и минералните ресурси Курбанмурат Атаев (който също запази поста си при новия президент), както и шефът на държавния концерн „Туркменнефт” Кариагд Ташлиев. Те обаче са по-скоро технократи и изпълнители на политиката и задачите, които им поставят представителите на силовите структури. Което е нещо съвсем нормално в пространството на постсъветска Централна Азия.

Заемайки президентския пост, Бердимухамедов заяви, че ще спазва всички международни договори, сключени от Туркменбаши. Сред най-важните измежду тях е споразумението за стратегическо сътрудничество между Москва и Ашхабад в газовата сфера, с което се уточняват условията за доставката на туркменистански природен газ за Русия чак до 2028. Малцина обаче наистина вярват, че Туркменистан ще продължи да изпълнява стриктно поетите задължения, а няма да се опита да наложи промени в тях. Ясно е, че новият президент вече се сблъсква с нарастващия натиск от страна на Европа и на Китай, опитващи да се възползват от очерталото се „политическо затопляне” за да си извоюват по-добри позиции в газовата сфера. Възможно е западните политически лидери (сред които все по-активни напоследък са американците) да се опитат да убедят Бердимухамедов да стартира изграждането на нов тръбопровод по дъното на Каспийско море, насочвайки транзита на туркменистанския петрол и природен газ към Азербайджан, Грузия и Турция, за да се избегне преминаването му през неспокойния и непредсказуем Иран. От друга страна, вероятно ще се засили и натискът за строежа на т.нар. „трансафганистански газопровод”, с който ще се осъществи транзит на туркменистански природен газ, през Афганистан, към Пакистан и Индия.

Американският фактор

Редица западни коментатори посочват, че реализирането на сегашната политическа стратегия на САЩ към „ускорена демократизация” на туркменистанското общество по западен образец и постепенното ликвидиране на политическото наследство на Ниязов, може да наруши баланса на формиралата се в годините след обявяването на независимостта на страната политическа система. Целта на американците очевидно е създаването на необходимите предпоставки за поредната „цветна революция” по модела на онази в Киргизстан (макар последната да не се оказа особено успешна). Анализите обаче сочат, че е много вероятно в резултат от подобно развитие на власт да дойдат местните ислямски фундаменталисти, с всички произтичащи от това негативни последици за централноазиатския регион.

По време на срещата си с президента Бердимухамедов, помощникът на държавният секретар на САЩ Ричард Баучър директно предложи установяването на „стратегическо партньорство” между Ашхабад и Вашингтон, както и американска политическа подкрепа за режима в случай на външна опасност. САЩ обаче държат задълбочаването на отношенията им с Туркменистан да става паралелно с конкретни мерки на правителството за либерализирането на политическия живот в страната, включването в него на политическите емигранти, амнистия за политическите затворници и снемане на ограниченията, наложени върху дейността на чуждестранните фондации и неправителствени организации.

Напоследък постоянният диалог между двете страни се поддържа чрез зачестилите краткосрочни посещения на високопоставени американски чиновници в Ашхабад. Освен това, САЩ възнамеряват да използват възможностите на своите регионални съюзници – Турция и Израел за да окажат допълнителен натиск върху новото туркменистанско ръководство. Известно е, че представителят на израелската компания „Меркава” в Ашхабад (за която се смята, че е свързана с Мосад) поддържаше тесни контакти с някои съветници на покойния президент Ниязов, един от които през ноември миналата година дори избяга в Израел. Американците възлагат определени надежди и на предстоящото (до края на 2007) посещение на Бердимухамедов в Анкара и преговорите му с турските лидери. Впрочем, за да „стимулират” новото туркменистанско ръководство да стартира препоръчаните му от Вашингтон вътрешнополитически реформи, САЩ не изключват и използването на такъв ефективен лост за въздействие, като замразяването на сметките на представителите на туркменистанския елит в различни западни (и, особено, в американски) банки. Опитвайки се да подготвят в обозримо бъдеще проамерикански настроена прослойка в местния политически елит, Вашингтон (отново взаимодействайки с Анкара) поставя ударението върху работата с туркменистанските студенти, учещи в чужбина. Впрочем, в Турция вече се подготвят активисти на туркменистанската опозиция, включително на т.нар. Младежка националистическа организация на Туркменистан.

В същото време, прекалено силният натиск, който САЩ се опитват да оказват върху новия туркменистански лидер, както и опитите Ашхабад да бъде принуден да възприеме едностранно прозападен курс, могат да доведат до точно обратния резултат – т.е. до укрепване на позициите на Китай, Иран и арабските държави в Туркменистан. Доказателство за това е фактът, че първото си посещение в чужбина новият президент Бердимухамедов осъществи не някъде другаде, а... в Саудитска Арабия (на значението му ще се спра по-нататък). Възможно е също, Ашхабад не само да забрани използването на националното въздушно пространство от самолетите на НАТО, обслужващи мироопазващите сили в Афганистан, но и да пресече опитите на западните държави да диверсифицират маршрутите за доставки на петрол и природен газ от Туркменистан към Европа, заобикаляйки Русия. Впрочем, самите западноевропейци не крият, че разширяващото се военно присъствие на САЩ в региона, както и възможността от въоръжен сблъсък с Иран въобще не отговарят на дългосрочните им политически и търговско-икономически интереси. Междувременно обаче, при посещението на американската военна делегация в Ашхабад, през май т.г., отново беше сондирана позицията на новото правителство относно възможността военно-въздушните сили на САЩ да използват някогашните съветски авиационни бази в Туркменистан. Особен интерес за Вашингтон представлява базата в Туркменбаши (някогашния Красноводск), която може да приема и тежки стратегически бомбардировачи. Освен това, Пентагонът би искал да създаде в районите на север от Иран специална зона за контрол на въздушното пространство и акваторията на Каспийско море. Според американските стратези, освен Азербайджан, на чиято територия вече са разположени радарни установки на САЩ, и Грузия, тази зона следва да влючва и Туркменистан, който разполага с необходимата (наследена от рухналия СССР) военна инфраструктура. Ако тези планове се реализират, Вашингтон би получил възможност да затвори пръстена на блокадата около Иран.

Саудитската алтернатива

Междувременно обаче, новият туркменистански лидер сериозно разтревожи Белия дом и донякъде озадачи Кремъл, решавайки да осъществи първото си посещение в чужбина не някъде другаде, а в Саудитска Арабия. По официална покана на крал Абдула, в средата на април 2007, Гурбангули Бердимухамедов посети Ер Риад. Така в отношенията между двете страни се очерта принципна промяна. Както е известно, когато Туркменистан обяви независимостта си в началото на 90-те, Саудитското кралство бе сред първите държави, които я признаха. За това имаше сериозни причини. Саудитският елит винаги е смятал централноазиатските държави за „неотделима част от света на исляма в цивилизационно отношение”. Възстановявайки дипломатическите си отношения със Съветския съюз през 1990, Риад не криеше, че целта му е „установяването на канали за преки контакти с мюсюлманите от Централна Азия”. Година по-късно, разпадането на съветската империя беше коментирана в кралството като „крах на един от стълбовете на двуполюсния свят, победа на исляма над атеистичната комунистическа идеология и освобождаване на мюсюлманските народи в Централна Азия от руската тирания”. Обявяването на последните за независими пък се тълкуваше като „завръщане към ценностите на ислямската култура и пробуждане на мюсюлманското им съзнание”. Съпътстващата саудитската политика за установяване на тесни връзки с новите независими държави от региона религиозна реторика предполагаше възстановяване на прекъснатите връзки между тях и „световната ислямска умма”, която естествено се персонифицираше с режима в Риад. Което пък означаваше, че кралството трябва да помогне, преди всичко, за преодоляване на наследените от съветската епоха „джахилия” (т.е. религиозно невежество) и атеизъм.

Въпреки това обаче, в началото на 90-те години, опитите за практическа реализация на тази идея не доведоха до съществено укрепване на отношенията между постсъветските държави от Централна Азия (включително Туркменистан) и Саудитската монархия. Разбира се, всички те влязоха в доминираната от Риад Организация Ислямска конференция (ОИК), но това не промени нещата. В Киргизстан и Таджикистан така и не се появиха саудитски посолства, сред причините за което бе решението на киргизстанското правителство да признае Йерусалим за столица на Израел, както и продължителната гражданска война в Таджикистан. Саудитските посолства в Ташкент (Узбекистан) и Алмати (Казахстан) се появиха чак през 1997. При управлението на покойния Ниязов, Саудитска Арабия поддържаше съвсем малък персонал в посолството си в Ашхабад, а Туркменистан така и не отвори свое представителство в Риад. Разбира се, саудитският бизнес присъстваше в страната, където (макар и в рамките на консорциума с американската компания UNICOL ) действаше частната петролно-газова компания „Делта”. През 1995 консорциумът между „Делта” и UNICOL подписа дългосрочно споразумение с туркменистанското правителство за проучвателни работи, свързани с изграждането на газопровод, през територията на Афганистан, до пакистанската провинция Белуджистан. Саудитското участие в проекта, включващо изграждането на тръбопровода и проучване на възможностите за пласиране на туркменистанския природен газ (чиито дневен транзит трябваше да достигне 2 млрд куб. м) на пакистанския и някои съседни пазари, се равняваше на 40% от целия капитал. Въпреки това реализацията на проекта е силно затруднена не само поради продължаващата нестабилност в Афганистан, но и заради конкуренцията на разполагащите с много сериозни запаси от природен газ Иран и Катар, които също се стремят да укрепват икономическото си сътрудничество с Пакистан.

Основният проблем в случая обаче е друг. Проектът „Делта” е частна инициатива, която не се ползва с подкрепата на саудитския елит. Макар че успя да постигне известни успехи в Узбекистан и Казахстан, Саудитска Арабия така и не съумя да си извоюва сериозни позиции в Туркменистан на Ниязов (въпреки че през 1992 той все пак посети Риад). Специфичната вътрешна политика на първия туркменистански президент, включително в религиозната сфера, не оставяше кой знае какво поле за действие на саудитските благотворителни фондации. Броят на туркменистанските поклоници в Мека не надминаваше двайсетина души годишно, докато за извозването на тези от Ташкент или Алмати например, се наемаха многобройни чартърни самолети. В Туркменистан саудитците не можеха да финансират строителството на джамии, както го правеха в Казахстан или Узбекистан, нито пък да разпространяват Корана. Освен това туркменистанските власти твърдо пресичаха всички опити граждани на страната да участват в инициативи, организирани от „Световния комитет за ислямско спасение в Кралство Саудитска Арабия” и координирани от саудитски министерства.

На този фон, посещението на Гурбангули Бердимухамедов в Риад може да се тълкува като опит за преодоляване на застоя в отношенията между двете държави. Президентът на Туркменистан беше приет не само от крал Абдула, с когото обсъди „ситуацията в ислямския свят и международните отношения, като цяло” (и от когото получи висшия орден в кралството, с който преди това бе удостоен и руският президент Путин), но и от две ключови фигури от саудитския елит – престолонаследникът принц Султан и губернаторът на Ер Риад принц Салман. Сред многобройните споразумения, които бяха подписани в саудитската столица, изпъкват това за саудитско участие в проучването на разработването на петролните и газови находища в туркменистанския шелф на Каспийско море, принципното съгласие на саудитския филиал на A РАМКО да инвестира в Туркменистан, както и взаимното поощряване на ислямското образование и строителството на джамии в постсъветската централноазиатска република.

По-интересното в случая обаче е, че традиционната вербална формулировка на необходимостта от развитие на отношенията между Саудитското кралство и Туркменистан се лансира в качествено различна международна ситуация. И двете страни подчертаха стремежа си „да се противопоставят на международния тероризъм и лъжливите апели на неговите привърженици към исляма”. Не може да се очаква също, че взаимодействието между Риад и Ашхабад ще се развива в същото русло, в което досега се осъществяваха саудитско-казахстанските или саудитско-узбекистанските контакти например. Самото начало на сегашния етап в отношенията между Саудитска Арабия и Казахстан ги поставя в принципно нов контекст, в който специфична роля играе „културно-цивилизационната близост”. Възможно е този модел на взаимодействие (ако се окаже успешен, разбира се) да доведе до определени корекции в саудитската политика спрямо останалите централноазиатски държави (което вече се забелязва по отношение на Казахстан).

Всъщност, корекцията към по-голям прагматизъм в подхода на Риад не е свързана само с променената международна и регионална обстановка. Тя напълно се вписва в обявения от крал Абдула курс „към активизиране действията на саудитската дипломация” по обявения за приоритетен „източен геополитически вектор”. В същото време, по-прагматична става и туркменистанската политика, макар че, в общи линии, продължава да не излиза извън рамките на „позитивния неутралитет”. Сред причините за това е и смяната на лидерите в Ашхабад. В Туркменистан се усеща стремеж да се търсят нови средства и механизми за легитимиране на режима и тъкмо това обяснява решението на президента Бердимухамедов да осъществи първото си посещение в чужбина именно в Саудитска Арабия.

Шансове и проблеми пред газовата „ос”Москва-Ашхабад

Впрочем, почти веднага след завръщането си от Риад, новият туркменистански лидер посети и Москва (на 23-24 април). Според повечето руски коментатори, в резултат от това посещение Русия е успяла да укрепи позициите си в борбата за контрол на газовите запаси в Каспийския регион. По време на срещата с президента Путин, Бердимухамедов отново гарантира, че страната му ще продължи да спазва договора с „Газпром”, сключен през 2003 за 25-годишен срок (т.е. до 2028). Както можеше да се очаква, на преговорите в Москва се обсъждаше най-вече сътрудничеството в енергийната сфера. Русия не крие, че целта и е запазване и увеличаване на обемите на туркменистанските газови доставки и предотвратяване на евентуално преориентиране на газовия транзит към Европа (или Китай), заобикаляйки руските газопроводи. В този смисъл, основната задача пред Кремъл е да убеди Ашхабад да не участва в лансирания от САЩ проект за т.нар. Транскаспийски газопровод. Както е известно, той предвижда изграждането по дъното на Каспийско море на тръбопровод с пропусквателна способност до 30 млрд. куб. м годишно. По-нататък, природният газ би могъл да се транзитира по газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум (който функционира от 2006) и оттам към Европа, по тръбопровода Nabuco (който трябва да бъде завършен през 2010).

Туркменистан планира да увеличи, през 2007, износа на природен газ с 25%, като той достигне 58 млрд. куб. м и в тази връзка проучва възможните пътища за диверсифициране на доставките. Както споменахме по-горе, засега маршрутите за износ на газ се изчерпват със съществуващите тръбопроводи на „Газпром” и маломощния газопровод през Иран. В тази ситуация, за Москва е особено важно да запази контрола върху основните маршрути на газовия транзит, включително разширявайки транспортните мощности, които предлага на Ашхабад.

Последната среща между президентите на Туркменистан и Русия показва, че поне засега руснаците продължават да изпреварват Запада (и най-вече САЩ), отстоявайки позициите си в тази сфера. Сред доказателствата за това е и нивото на срещите между двете страни, защото докато контактите със САЩ се поддържат от второстепенни чиновници, тези с Русия са на най-високото възможно ниво.

Така, срещата с Путин в Москва, беше предшествана от появата в Ашхабад на руския премиер Фрадков, който присъства при встъпването в длъжност на Бердимухамедов през февруари (тогава в делегацията беше включен и шефът на „Газпром” Алексей Милер). В началото на април, в Ашхабад пристигна и външният министър на Русия Сергей Лавров, пред когото президентът Бердимухамедов за пореден път потвърди, че не възнамерява да прераглежда газовия договор с Москва.

Тоест, предложенията на руския президент за разширяване на действащия газопровод Средна Азия – Център, както и за изграждането на Прикаспийския газопровод с мощност 30 млрд. куб. м годишно, който трябва да преминава по източния бряг на Каспийско море, изглежда се приемат положително от Туркменистан. Нещо повече, по време на срещата между президента Бердимухамедов и казахстанския премиер Карим Масимов, двете страни са се договорили и за изграждането на нова железопътна линия, паралелно на Прикаспийския газопровод. Не по-малко важно е, че Ашхабад вероятно ще започне да изпълнява в пълния им обем доставките на природен газ за „Газпром” и дори постепенно да ги увеличава. Както е извество, съгласно споразумението между двете страни от 2006, в периода 2006-2010 Русия трябва да получава ежегодно по 50 млрд куб. м природен газ. В резултат от тази сделка, цената на туркменистанския газ се повиши от 44 на 100 долара за хиляда куб м.

Въпреки това, проблемът с цената продължава да е висящ. Ашхабад очевидно се дразни от факта, че „Газпром” продава туркменистанския газ на Украйна по 100 долара за хиляда куб м., докато пласира руския в Европа за почти 300 долара. Възможно е, в крайна сметка, проблемът да бъде решен със създаването на съвместен руско-туркменистански консорциум, подобен на „РосУкрЕнерго” (между Русия и Украйна), който да поеме доставките на туркменистанския газ за Европа, но на по-високи от сегашните цени.

В този смисъл посещението на руския президент Путин и казахстанския му колега Назарбаев в Ашхабад, на 11 май, където двамата обсъдиха с Гурбангули Бердимухамедов конкретните параметри на бъдещия Прикаспийски газопровод, показват, че Москва е твърдо решена да съхрани доминиращите си позиции в сферата на енергийните доставки от Централна Азия. Тепърва предстои да се види обаче, дали тя ще съумее да формулира достатъчно ясна и добре обмислена стратегия (включително ценова) по отношение не само на Туркменистан, но и на останалите страни от региона.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Още преди няколко десетилия 70-милионната днес Турция декларира желанието си да стане член на Европейския съюз. През последните години обаче, в страната започват да осъзнават, че значителна част от европейския политически елит (последния пример е новият френски президент Никола Саркози) не желае да види в „клуба на избраните” тази голяма мюсюлманска държава. Значителният ръст на антиамериканските настроения (включително и тези, породени от действията на САЩ в Ирак и укрепване позициите на местните ислямисти) формират сериозни предпоставки за постепенна корекция на турската външна политика.

Според редица наблюдатели, стратегията на изолационизма и ненамесата окончателно остават в миналото, а досегашната откровено прозападна ориентация на Турция може да отстъпи мястото си на тактически (а пък, ако позицията на Запада остане същата, и на стратегически) турско-руски геополитически алианс, който да си извоюва в обозримо бъдеще доминиращи позиции както в постсъветското пространство, така и в района на т.нар. Голям Близък изток. Разбира се, проблемите и препятствията пред подобно развитие са не по-малко от евентуалните плюсове, които двете „евроазиатски” държави биха имали от реализацията му.

Турция избира собствен модел

Когато, в края на миналата 2006, преговорите за присъединяване на Турция към ЕС бяха преустановени за неопределен срок, при това под чисто формален предлог, Анкара остана невъзмутима. „Турция е необходима на Европа също толкова, колкото ЕС на нас, турците – заяви по този повод министър-председателят Реджеп Тайип Ердоган – затова опитите страната ни да бъде отдалечена от Европа, могат да се окажат много сериозна грешка, от която ще загуби именно ЕС, а не Турция”. Впрочем, думите му напълно съответстват на обществените настроения в страната. Онези, които по-често посещават Турция, не може да не са забелязали, че там се е формирала гражданска нация, със силно изразено чувство на собствено достойнство и вяра във великото бъдеще на своята държава. Нация, която, като цяло, гледа отвисоко на ЕС, демонстрира готовност да се противопостави на предизвикателствата на Запада, във всичките им прояви и не смята, че се нуждае от предварителното одобрение на Брюксел и Вашингтон за да предприеме едно или друго конкретно действие.

Според последните социологически проучвания, днес в подкрепа на турската интеграция в ЕС се обявява не повече от една трета от населението, а над 80% твърдят, че не одобряват сегашната американска политика. Мнозинството анкетирани – от депутатите в Меджлиса или едрите бизнесмени, до обикновения електротехник или строителен работник, независимо от степента на емоциите, които си позволяват, всъщност казват едно и също – че Турция е велика държава, наследник на не по-малко великата Османска империя и, че членството в ЕС няма да донесе нищо добро, т.е. едва ли си струва Анкара да продължи да полага усилия в тази посока. Осъзнавайки, че интеграцията в Европейския съюз е, в най-добрия случай, много далечна перспектива, турският елит усилено анализира възможните резервни варианти. Според някои местни медии, при евентуален пълен провал на преговорите с Брюксел, Турция ще ограничи до минимум отношенията си с ЕС, като драстично намали сътрудничеството със Запада (и, в частност, с Европа) за решаване на проблемите в Близкия изток и Кавказкия регион, както и тези, касаещи сигурността, борбата с тероризма и съвместните проекти в енергийната сфера.

Крахът на новия пантюркистки проект

Логично е да се предположи, че при подобно развитие, турската позиция би могла, ако не да търси по-тясно обвързване, то поне да се координира с тази на Русия, като алтернативен на западния геополитически вектор. За подобен извод има достатъчно основания. Както е известно, предприетият в началото на 90-те години на миналия век опит на Турция да реализира политическите си цели в постсъветското пространство, игнорирайки интересите на Москва, приключи с провал, доказвайки нежизнеспособността на подобен подход. След разпадането на Съветския съюз, Анкара се опита да измъкне от ръцете на руснаците инициативата в Централна Азия и Южен Кавказ, разчитайки да формира алианс с тюркските държави, в който да си гарантира водещата икономическа и политическа роля.

За реализацията на този нов пантюркистки геополитически проект (който, впрочем, така и не беше включен в официалната турска външнополитическа доктрина), през 1992, беше създадена т.нар. Турска агенция за сътрудничество и развитие, която да съдейства за развитието на тюркоезичните и съседни на Турция държави чрез реализацията на различни проекти в сферите на търговията, икономиката, науката, културата и образованието.

На следващата година водачът на Партията на националното движение Алпаслан Тюркеш лансира идеята за ежегодното провеждане в турската столица на конгреси (курултаи) на тюркския свят, като за целта беше създадена Фондация за дружба, братство и сътрудничество между тюркските държави и общности. Поредният девети курултай се проведе през 2001, след което настъпи петгодишна пауза, причина за което бяха както вътрешните проблеми на самата Турция, така и разочарованието от резултатите на проекта. Всъщност, той не се опираше на някаква достатъчно ясна стратегия, а и тогавашната турска политика имаше по-скоро „ситуационен” характер. Освен това се оказа, че в постсъветското пространство не се нуждаят кой знае колко от турския „Голям брат”, а и в чисто финансов план тази роля беше непосилна за Анкара.

Политическият прагматизъм и пантюркистките илюзии

Според определени и достатъчно влиятелни кръгове в Турция (особено в редиците на военните и привържениците на идеите на Ататюрк, които са силно обезспокоени от прогресивно укрепващите позиции на местните „умерени ислямисти” във властта) единствената реална алтернатива на ЕС за страната е съюзът с Русия. На пръв поглед това изглежда логично – и двете страни са изправени пред сходни задачи: икономическата модернизация, решаването на социалните проблеми, съхраняването на националният културен и териториален интегритет. Русия и Турция еднакво са заинтересовани от мира и стабилността в Южен Кавказ и Близкия изток.

В този смисъл, турско-руското стратегическо партньорство изглежда достатъчно реален и, което е по-важно, перспективен проект. При това тенденциите за реализирането му започват да се очертават все по-ясно. Според бившия руски посланик в Анкара (а в момента – в Израел) Пьотр Стегний: „Между нашите две държави вече няма забранени теми. Ние открито обсъждаме всички проблеми за да минимизираме възможните конфликти между националните си интереси и да очертаем онези сфери, в които двустранното сътрудничество може да се развива на взаимноизгодна основа”. Той смята, че Москва и Анкара са заинтересовани от формулирането на партньорски, а не конфронтационни, схеми на сътрудничество.

Безспорно, реализацията на подобен „руско-тюркски геополитически проект” е достатъчно сложна задача, изискваща достатъчна политическа воля и ясна координация на действията, за каквито днес очевидно все още не би могло да се говори. Сред основните препятствия пред развитието в тази посока е неизживеният от част от турския елит краен пантюркизъм. Така, наскоро президентът на турския аналитичен център ТУСАМ Али Кюлеби лансира в една от статиите си идеята, че в обозрим исторически период (т.е. през последните 2-2,5 хиляди години) всяка евразийска империя е била такава, най-вече защото тюркският елемент е играел водеща роля при формирането и. Според него, носители на имперския субстрат в Евразия са именно тюркските народи, без чието участие там могат да съществуват само слаби и безперспективни национални държави. Тоест, контролът над „хартленда” може да бъде успешно реализиран единствено от тюрките, в противен случай той ще премине към САЩ и Запада, твърди Кюлеби. Очевидно е, че става дума за опасен екстремизъм, имащ някакви шансове за практическа реализация само ако идеята за „Турция като флагман на тюркския свят” действително бъде възприета от тюркските държави в постсъветското пространство. Истината обаче е, че поне засега тези страни се ръководят от съвършено различен принцип – те действително се отнасят с уважение към Турция, но предпочитат да се консултират не с нея, а с Москва (и много по-рядко с Вашингтон). Това е първият фактор, препятстващ „цивилизационния синтез” с турско участие. Вторият пък е свързан с това, че турският политически елит все още е ориентиран по-скоро в западна посока. Нещо повече, той е изключително прагматично настроен и не би искал да се ангажира с никакви глобални проекти и романтични фантазии, пък били те повлияни и от идеите на пантюркизма.

Субектите и обектите в световната геополитика

Независимо от всичко казано по-горе, Русия и Турция несъмнено преживяват процес на взаимно сближаване, подобен донякъде на онзи от двайсетте години на миналия век. Взаимното доверие и разбиране между Москва и Анкара постепенно укрепват. Въпреки това обаче, геополитическият проект за взаимодействие между руския и тюркския «вектори» в рамките на една обща «евразийска» цивилизация (който се опитват да лансират хора като руския геополитик-неоевразиец Александър Дугин или турския генерал от резерва и бивш секретар на Комитета за национална сигурност Тунджер Калъч ) може да се реализира само при неочаквано и катастрофално развитие на събитията – например в резултат от краха, или поне сериозния колапс на западната цивилизация. Освен това, нито в Русия, нито в Турция засега не се очертават достатъчно влиятелни сили, способни, при осъществяването на този вариант, да реализират действително жизнеспособен общ евразийски проект. Истината е, че двете страни укрепват контактите помежду си, но с това нещата сякаш се изчерпват, поне на този етап.

Впрочем, в Анкара също както и в Москва, са съвсем наясно, че «евразийският проект» е обективно нереализуем в обозримо бъдеще. Според Юджела Огурлу от Истанбулския търговски университет: «За това има две основни причини. На първо място, Русия и Турция са разделени от историческото си минало – нека само си припомним за петте кръвопролитни руско-турски войни. Наистина, историческата памет може да бъде коригирана, само че това е много бавен процес. На второ място, значителна част от турското общество продължава да се влияе от антируската пропаганда на САЩ от времето на студената война и вижда в Русия заплаха за самото съществуване на турската държава». Огурлу смята, че това пречи за установяването на взаимно доверие.

В същото време бурното развитие на икономическите и културни връзки (а дори и такъв страничен и незначителен на пръв поглед факт като рязкото нарастване на броя на браковете между граждани на двете държави) води до съществено подобряване на отношенията между Анкара и Москва и, в крайна сметка, съдейства за установяването на наистина добросъседски и партньорски отношения. За това, че евентуалната преориентация на Турция от подчертано проевропейска (т.е. прозападна) към една-скоро «евразийска» политика се обсъжда съвсем сериозно от турския политически елит, говорят лансираните напоследък конкретни предложения. Според преподавателя от Университетя Фатих в Истанбул Али Чаксу: «Би било грешка да се смята, че Москва задължително ще бъде в центъра на евентуален бъдещ геополитически руско-турски проект. Този проект може да бъде и полицентричен, а може в центъра му да се окажат Анкара или пък Истанбул».

В случай, че подобен проект все пак бъде реализиран след време, той би улеснил до известна степен решаването на болезнения за двете страни проблем за мястото им в съвременния многополюсен свят. Като той е особено актуален за Турция. Едва ли е случайно, че през септември 2006, след петгодишно прекъсване, в Анталия се проведе десетия тюркски курултай, с участието на шестотин делегати от Азербайджан, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Туркменистан, Таджикистан, Монголия, т.нар. Република Северен Кипър, както и от редица автономни републики и региони на Руската Федерация – Татарстан, Чувашия, Тува, Якутия, Алтай и Карачаево-Черкесия. Бяха представени и турските диаспори в европейските страни (включително България, Украйна и Молдова), САЩ, Иран и Сирия. Д ва месеца по-късно,пак там, се състоя и осмата среща на ръководителите на тюркските държави, в която участваха президентите на Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Турция. Туркменистан беше представен от посланика си в Анкара, докато Узбекистан въобще не изпрати свой представител

В изказването си на конгреса, турският премиер Ердоган призова участниците в курултая да превърнат тюркското сътрудничество в ключов фактор на външната си политика, като обединят усилията на тюркските държави, общности и диаспори за укрепване на своите позиции в международните организации, с цел да бъдат пресечени всички опити за изолирането на тюркоезичните държави една от друга, да бъде ускорено решаването на севернокипърския и карабахския проблеми, както и тези в Северен Ирак и Афганистан. Изпреварвайки възможните обвинения, че Анкара се опитва да прокарва политика, повлияна от идеите на пантюркизма и панислямизма, той отбеляза, че: „След като има общности на франкоезичните, англоезичните и испаноезичните страни, защо и ние да нямаме своя общност? Трябва наново да пренапишем своята обща история и да я преподаваме в нашите училища”. Освен това, Ердоган призова тюркските държави (и преди всичко Азербайджан и Казахстан) и тюркските общности по света да формират единен фронт в енергийната сфера. Според него, такива транснационални проекта за транзит на енергоносители, като Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум вече са формирали подходящата основа за бъдещи съвместни действия на тюркските държави и общности. Подкрепата на участниците в миналогодишния курултай за тази стратегическа постановка, даде повод на експертите да направят извода, че на него е осъществена първата важна стъпка към създаването на бъдеща Общност на тюркоезичните държави, което да подготви условията за тяхната икономическа интеграция и да им позволи да отстояват общи позиции на международната сцена.. В тази връзка турския премиер Ердоган подчерта, че: „Историята ни предоставя уникален шанс да обединим усилията на нашите страни, които имат обща култура и исторически корени. Ние или ще станем субекти на световната политика, или сме обречени да си останем нейни обекти”.

В крайна сметка, в приетата на срещата съвместна декларация бе фиксирана решимостта на държавите-участнички да активизират сътрудничеството, както на двустранно ниво, така и в рамките на международните организации, в сферите на борбата с тероризма, сепаратизма, разпространението на оръжия за масово поразяване, организираната престъпност и трафика на наркотици, оръжие и хора. В нея се дава негативна оценка на развитието на ситуацията в Ирак, Афганистан, Палестина и Ливан, като участниците, в частност, се обявяват за запазване на териториалната цялост на Ирак и гарантиране правата и свободите на т.нар. „иракски тюрки”. Значително внимание се отделя и на ситуацията в Южен Кавказ, решаването на кипърския и карабахския проблеми и изработването на план за общи действия на тюркските държави в тази посока.

В декларацията се потвърждава готовността на страните-участнички в срещата да подкрепят кандидатурата на Казахстан за председателския пост на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 2009 и кандидатурите на Турция, Казахстан и Киргизстан за непостоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, както и да оказват всякакво възможно съдействие за присъединяването на Турция към ЕС.

Сред икономическите аспекти на срещата на високо равнище в Анталия следва специално да се отбележи декларираното от участниците намерение да използват енергийните си ресурси като инструмент за укрепване геополитическото влияние на общността, засилвайки координацията на действията си за диверсифициране на маршрутите, по които се осъществява трафикът на енергоносители към основните потребители. Според тях, това ще съдейства за укрепване икономическата независимост на тюркоезичните държави, както и за стабилността в региона, като цяло. В декларацията специално се подчертава и ключовото значение на изграждането на железопътната линия Карс-Ахалкалаки-Тбилиси-Баку (заобикаляща Армения), както и ефективната експлоатация на вече действащия петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан. Тези проекти са доказателство, че тюркоезичните държави (разбира се, ако успеят да се споразумеят за предприемането на съвместни действия) действително биха могли да формират организация, която сериозно да влияе върху все по-изострящата се конкурентна борба за достъп до находищата на енергоносители и маршрутите на техния износ.

Препятствията пред проекта за тюркската общност

От друга страна, макар че идеята за тюркската общност на пръв поглед изглежда осъществима, практическата и реализация ще изисква преодоляването на много сериозни препятствия. Едно от тях е широко разпространеното в Централна Азия убеждение, че Турция се стреми към доминиращи позиции в общността. Именно тези опасения бяха и основната причина през последните пет години да не се провеждат подобни срещи на високо равнище. Ето защо, по време на 8-мата среща в Анталия турските дипломати непрекъснато подчертаваха, че Анкара няма претенции да играе ролята на „Големия брат” в тюркската общност, макар че в същото време не криеха задоволството си от предложенията на някои от участниците Турция да се ползва със специални права в него. Като цяло, турската страна се опитва да убеди партньорите си, че бъдещата общност няма да се окаже поредния опит за налагане на турската хегемония в региона, а механизъм за по-нататъшното развитие на многостранното сътрудничество и укрепването на мира и стабилността в него, както и за обмен на мнения и съгласуване на позициите по основните регионални и международни проблеми и съхраняването на общото социално, културно-историческо и езиково наследство на „братските тюркски народи”.

В тази връзка, си струва да обърнем специално внимание на изказването на бившия турски премиер и президент (и един от най-активните привърженици на идеята за формирането на тюркската общнност) Сюлейман Демирел, по време на предхождащия срещата на високо равнище 10-ти международен курултай на тюркските държави и общности, както и интервюто му, публикувано малко по-късно от турския ежедневник New Anatolian . Демирел, в частност, декларира, че геополитическата стратегия на Анкара никога не се е основавала на пантюркизма. „Новите независими републики не желаят появата на поредния „Голям брат” – подчерта той, визирайки опитите на предишните турски правителства, включително и неговото собствено, да създадат тюркска общност под егидата на Анкара. Според него: „Става дума за сплотяването на тюрките по целия свят. Към това следва да се стремим във всичките си стъпки, без обаче да залагаме на принципите на пантюркизма и панислямизма”. Между другото, той е и единствения кандидат за поста председател на Съвета на старейшините на тюркската общност, чието създаване бе предложено в Анталия от президента на Казахстан Нурсултан Назарбаев.

Наред с проблема за „Големия брат”, не по-малко сериозен изглежда и въпросът за реалната способност и готовност на централноазиатските държави за подобно многостранно партньорство, изискващо сериозни компромиси по редица ключови направления на тяхната външна политика. В частност, държавите от региона така и не можаха да се споразумеят за новия механизъм за контрол и ползване на водните ресурси в него (вж. статията „Водата като геополитически фактор в Централна Азия” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) , а между страните от Каспийския регион продължават да съществуват сериозни разногласия относно делимитирането на морското дъно и съответните природни ресурси (вж. статията „Каспийският регион и проектът за Големия Близък изток” – Геополитика, бр.6/06 – б.р.) . В тази връзка много показателен е отказът на Узбекистан да участва на срещата в Анталия, като по този начин Ташкент реагира на решението на Анкара да гласува в подкрепа на една резолюция на ООН, осъждаща нарушаването на човешките права в тази постсъветска република.

Не по-малко показателен е и фактът, че друг важен представител на „тюркския свят” – Туркменистан, макар формално да участва на срещата в Анталия (чрез своя посланик в Анкара), отказа да подпише заключителната и декларация. Което, имайки предвид практиката на туркменистанските делегации на международните форуми, несъмнено е било наредено от Ашхабад.

На базата на всичко това, повечето анализатори, признавайки наличието на съществени предпоставки за укрепване на сътрудничеството и координиране действията на тюркоезичните държави на международната сцена, се отнасят по-скоро скептично към възможностите на Анкара да постигне в близко бъдеще някакви сериозни успехи в усилията си за формиране на прословутата «тюркска общност».

В същото време, мнозина, включително в самата Турция, смятат, че без координиране на усилията си с Русия, тази. „тюркска общност”, дори ако все пак бъде оформена организационно, няма никакъв шанс да промени разположението на силите в региона на Големия Близък изток (да не говорим за световния силов баланс). Дали декларациите ще бъдат последвани и от практически стъпки в тази посока, ще покаже съвсем близкото бъдеще. Впрочем, до голяма степен, отговорът на този въпрос ще зависи и от личността на новия президент на Република Турция.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Нарастващото напрежение в Близкия изток, сложните взаимоотношения между държавите от региона и постепенната ерозия на консолидационните възможности на арабските страни, водят до задълбочаване на съперничеството между основните претенденти за лидерските позиции в света на Исляма. Особено място сред тях заемат Иран и Индонезия. Последната, която е най-голямата мюсюлманска страна в света (населението и надминава 240 милиона, като над 85% са мюсюлмани), отдавна вече не се смята за „периферна държава”. С това е свързана и активността, с която Джакарта опитва да се наложи като фактор, способен да допринесе за стабилизирането на ситуацията в Близкия изток, включително за разрешаването на палестинската, ливанската и иракската кризи, проблемът с иранската ядрена програма и т.н.

На свой ред, Иран също не пропуска да демонстрира претенциите си за ключова роля в региона. Икономическият и научно-технически потенциал на тази страна значително надминава този на повечето и арабски съседи. Доказателство за което са и нейните успехи в ядрената сфера. Не бива да се пренебрегва и фактът, че основателят на ислямската република аятолах Хомейни се отнасяше крайно отрицателно към режима в съседна Саудитска Арабия (друга страна, която по традиция претендира за водеща роля в ислямския свят), призовавайки мюсюлманите в света „да осъзнаят в колко голяма степен династията на Ибн Сауд е зависима от великите държави и, в частност, от империалистическа Америка,... демонстрирайки предателското си отношение към борбата на героичния палестински народ” (1) . А в Иран ценят изключително високо идеологическите тези, лансирани от покойния Хомейни.

На този фон двете държави, претендиращи за лидерските позиции в мюсюлманския свят, все по-открито си разменят взаимни нападки, отказвайки се от редица предишни оценки и вече поети задължения. Едва ли някой е забравил например, декларацията в подкрепа на мирния характер на иранската ядрена програма, която президентът на Индонезия Сусило Бамбанг Юдойоно направи по време на посещението на иранския му колега Махмуд Ахмадинеджад в Джакарта, през март 2006. Впрочем, тогава за Ахмадинеджад тази подкрепа от „една толкова голяма и приятелска мюсюлманска страна” имаше изключително важно значение. За да си я гарантира, иранският президент включи в състава на делегацията си един от най-авторитетните представители на висшето иранско шиитско духовенство – аятолах Мохамед Али Такшири (който преди това ръководеше Организацията за ислямски и културни връзки, смятаща се за един от основните инструменти в пропагандната машина на иранския режим). Това, без съмнение, съвпадаше с интересите на Индонезия, която от доста време насам поставя акцента в своята външна политика върху укрепването на мюсюлманската солидарност, на основата на все по-тясното взаимодействие в сферите на културата, образованието, науката и религията. Тоест, залага се на политическите съображения, интересите и далновидността на елитите в света на Исляма. В същото време миналогодишните преговори показаха, че амбициозните планове на индонезийските лидери не намират особен отклик от страна на Иран. Когато Джакарта предложи съдействието си за намаляване на напрежението в иранско-американските отношения (очевидно стремейки се към ролята на посредник за решаването на един от най-острите съвременни проблеми, което без съмнение би повишило значително авторитета и в мюсюлманския свят), иранският президент Махмуд Ахмадинеджад недвусмислено даде да се разбере, че не гледа сериозно на подобна оферта. Той декларира, че Техеран предпочита „самостоятелно за взема решенията, касаещи съдбините на страната” и затова не се нуждае от посредници в диалога със САЩ (2) . Тези му думи могат да се разглеждат като потвърждение на вече очерталите се намерения на иранското ръководство да играе все по-важна, ако не и решаваща, роля в съдбините на световната умма. Впрочем, индонезийският му колега Юдхойоно въобще не изглеждаше обезкуражен от подобна реакция и малко по-късно предложи (този път на САЩ) страната му да се включи в разрешаването на иракската криза, като отново постави акцент върху необходимостта проблемът да бъде решен от самите мюсюлмански държави, разбира се под егидата на Джакарта.

Индонезия апелира към световната общност „да се замисли за решаването на иракския проблем” и лансира собствен план за етапно преодоляване на кризата, в който ударението се поставя върху „неизбежното изтегляне на САЩ от Ирак”. Това бе потвърдено от Юдхойоно и по време на съвместната му пресконференция с американския президент Буш в Джакарта, през ноември 2006. Тогава индонезийският държавен глава декларира убеждението си, че властта в Ирак трябва да остане в ръцете на законно избраното правителство, способно само да управлява страната, ако в нея бъде постигнато необходимото пълно помирение между враждуващите групировки. Според него, след изтеглянето на коалиционните сили от Ирак, там трябва да навлязат умиротворителни части на ООН или на друга „трета сила” (очевидно се имаше предвид Организацията Ислямска конференция - ОИК). Необходимостта от това, според Джакарта, се диктува от опасенията, че след неминуемото, по думите на президента Юдхойоно, изтегляне на американските части от Ирак, там може да възникне „вакуум във властта”. В подобна ситуация войниците от „братските мюсюлмански държави” няма да се възприемат от местното население като „врагове и окупатори на Ирак”, т.е. биха могли да поддържат мира и законността в страната през преходния период.

Малко по-късно външният министър на Индонезия Хасан Вираюда директно призна, че „Индонезия би искала да изпрати свои умиротворителни части в Ирак, като по този начин даде пример и на останалите мюсюлмански държави” (3) . Така, Джакарта, която навремето се обяви рязко против началото на американската военна интервенция, сега демонстрира желание да изпрати собствените си войски в Ирак, в качеството на инициатор на едно толкова значимо събитие. Последното впрочем, изцяло се вписва в намеренията на президента Юдхойоно, обявени по време на първата му реч, касаеща проблемите на външната политика: през май 2005 той заяви, че би искал да играе ролята на миротворец в тази сфера, стремейки се да създава атмосфера на взаимно доверие и да изгражда мостове за решаване на сложните международни проблеми.

Аргументирайки индонезийската инициатива за изтегляне на американските войски от Ирак, външният министър Вираюда, в своя анализ на събитията през миналата 2006 и перспективите за 2007, постави на първо място (т.е. като едно от основните събития) взривяването на шиитската джамия Аскария в иракския град Самара. Според него, именно това събитие е хвърлило страната в пламъците на гражданската война между сунити и шиити, което пък е направило невъзможно за американците да спечелят войната или да останат в Ирак по-дълго време без да навредят сериозно на собствения си международен престиж. В същото време, той смята, че прибързаното изтегляне на американските части от страната би сложило кръст на имиджа на САЩ като глобална свръхдържава и би ерозирало политическото им влияние, макар че Америка вероятно би запазила лидерските си позиции на международната сцена. Вираюда очевидно е убеден, че подобно развитие би дало възможност на т.нар. „държави парии” да атакуват открито международната система. Според него, регионалният ред в Близкия изток може да претърпи драматични промени под влиянието на Иран, в качеството му на регионална суперсила, тъй като притежаването (в перспектива) от въпросната държава на ядрено оръжие не предвещава мир и стабилност в района, а под влияние на този фактор противопоставянето между сунити и шиити може да провокира верижна реакция в целия Близък изток (4) .

Тезите, лансирани от Вираюда, не могат да се разглеждат иначе, освен като пълен отказ от споразуменията между Иран и Индонезия, постигнати в Джакарта през март миналата година. За целта бяха употребени най-различни средства. Използвайки обстоятелството, че Махмуд Ахмадинеджад далеч не винаги намира подкрепа от страна на иранските аятоласи, Джакарта се опитва да го привлече на своя страна и то не без известен успех. Така, в началото на март 2007, по време на срещата си с ръководителите на Съвета на индонезийските духовници, иранският аятолах Такшири призова Индонезия да поеме по-голяма отговорност за състоянието на ислямския свят. На свой ред, индонезийската страна, опитвайки се да закрепи вече постигнатото, покани Такшири да участва в конференцията в Джакарта, посветена на сближаването между мюсюлманите от различните страни и народности, както и на проблемите на икономическото възраждане на ислямските държави (5) . С други думи, борбата за лидерски позиции между Индонезия и Иран, постепенно преминава от чисто позиционна „игра” в открита конфронтация. В това отношения, събитията, споменати по-горе, могат да се окажат преломни. Защото след Техеран и Джакарта, в битката за лидерство в света на Исляма, могат да се включат още две държави, които имат сериозни амбиции в това отношение – Пакистан и Малайзия. Преградите, които доскоро сдържаха нарушаването на етичните норми и джентълменските споразумения, вече не съществуват. Новият етап от схватката все повече излиза извън рамките на дипломацията, а потвърждение за това могат да станат още събитията през следващите една-две години.

Бележки:

1. Завещание на аятолах Хомейни, Техеран, 1997, с. 143-144.

2. Институт за Близкия изток, 1 5.05.2006.

3. ATP , 15.01.2007.

4. Jacarta Post , 06.03.07

5. Irna, 06.03.2007.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Идеята за създаването на т.нар. „газова ОПЕК” се коментира в големите медии (включително и в българските) от поне две-три години насам. Впрочем, на последната среща на страните-износителки на природен газ в Катар през април т.г., държавите от Близкоизточния регион - Катар, Иран, както и тези от Южна Америка - Аржентина, Боливия и Венецуела, подкрепиха идеята . В крайна сметка, беше взето решение за формиране на група на високо равнище за ценообразуване на природния газ, чиято дейност ще се координира от Русия. Очевидно е, че САЩ, които са може би най-големия противник на „газовата ОПЕК” едва ли ще останат безучастни при подобно развитие на събитията. Всъщност, те вече стартираха своята „контраигра”, доказателство за което бе и подписаният в края на март от държавния секретар Кондолиза Райс и азербайджанския външен министър Елмар Мамедов меморандум за енергийната сигурност в Каспийския регион. Показателно е също, че точното съдържание на меморандума се пази в тайна. Въпреки, това от заявлението на американския Държавен департамент става ясно, опитвайки се да ерозират монопола на руския гигант „Газпром” в Европа, двете страни възнамеряват да стартират реализацията на проектите за изграждането на т.нар. „Южен коридор” от газопроводи по маршрутите Турция-Гърция-Италия и Турция-България-Румъния-Унгария-Австрия ( Nabuco ). Към това следва да добавим и изявлението на зам.външния министър на Азербайджан Араз Азимов, че „европейските нации са поканени да сключат договор за сътрудничество Туркменистан” за да купуват природен газ директно от него, без посредничеството на Русия, използвайки за транзита му вече функциониращият Южнокавказки газопровод (Баку-Тбилиси-Джейхан), както и проектирания Транскаспийски газопровод. Известно е, че за реализирането на тази идея азербайджанският президент Илхам Алиев вече покани новия лидер на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов да посети Баку. Така Азербайджан декларира, че възнамерява да участва в новата „газова голяма игра” в региона, на страната на Запада (т.е. на САЩ).

Интересното в случая е, че от чисто икономическа гледна точка Баку няма никакъв интерес от появата на обслужвания от него международен пазар на евтиния туркменистански газ. Обратното, за Алиев-младши би било по-изгодно да продължи политиката на баща си – т.е. да поддържа напрежение в отношенията си с Ашхабад и да договаря с Москва цените на природния газ, в рамките на зараждащият се „газов ОПЕК”. След изграждането на Транскаспийския газопровод, Баку ще може да разчита само на таксите от транзита на туркменистанския газ през територията на страната. Освен това, елементарният здрав смисъл изискваше от Алиев да се изтегли на по-заден план, предоставяйки лобирането на този проект (и очаквания сблъсък с Москва) на самите САЩ и ЕС. И за да не го направи, е налице определен, при това много сериозен, геополитически стимул. Във всеки случай, доста по-сериозен от газопровода „Набуко”. Подобен стимул може да се окаже например, надеждата за скорошното приемане на Азербайджан в НАТО, по „грузинския сценарий”, т.е. заедно с Карабах, което автоматично би гарантирало външните граници на страната. Още повече, че заявлението на двете камари на американския Конгрес за необходимостта Грузия да бъде приета в НАТО навежда на мисълта, че решението на по-нататъшно разширяване на пакта в Южен Кавказ вече е взето, или пък неизбежно ще бъде взето.

Историческото бреме

Според редица експерти, днес американският политически елит е изправен пред сложен избор. Едната възможност е да бъде драстично намалено военното присъствие в Ирак и по света, като цяло, да бъде девалвиран американският долар, т.е. приходите на САЩ да бъдат приведени в съответствие с разходите. Това означава, „поражението” да се използва за сериозен анализ на проблемите пред Съединените щати, да се направят съответните изводи и новата външна политика на страната да се преформулира „от нулата”, т.е. да бъде освободена от бремето на миналото, без вече да се налага страната да предприема някакви действия, само защото те се диктуват от логиката на досегашната и политика. Това, може би, би бил по-разумният път, но истината е, че тъкмо той изглежда най-трудно осъществим за самите американци. От една страна, защото всички изразходвани за „иракската операция” и останалите хегемонистични проекти гигантски суми, ще трябва да бъдат включени в графата „загуби”. Което прагматичният мозък на американския бизнесмен просто не може да допусне. Напоследък доста се говори, че Америка е на ръба на катастрофата в Ирак, че ще бъде принудена да ограничи присъствието си или дори напълно да се изтегли от региона. По-реалистично настроените анализатори обаче смятат подобна теза за повърхностна. Според тях, всички действия на САЩ ще се определят от икономическата ситуация в страната. Ако американците се изтеглят и се концентрират върху вътрешните си проблеми, рязко ще нарастнат възможностите за самостоятелни действия на другите страни: Китай, Индия, или Русия. С други думи, така Америка сама би помогнала на най-големите си съперници да навлязат в области, в които днес доминират почти изключително САЩ и се смятат за сфера на техните национални интереси. При подобно развитие, на Вашингтон едва ли ще му е до държавите от постсъветското пространство – като Грузия, Украйна, Казахастан и т.н. Това означава, че Белият дом има само един изход – да продължи и да развие експанзията си. Тоест, през следващите няколко години политиката на САЩ ще бъде откровено експанзионистична, и използваща кризите и управляемите конфликти.

Ако приемем, че нещата действително ще се развият по този начин, можем да обясним и защо именно Кавказкият регион най-вероятно ще се превърне в основното направление на бъдещата американска геополитическа експанзия. Както е известно, изграждането на южния енергиен коридор беше наречено навремето от администрацията на президента Клинтън „проекта на века”, който трябваше да позволи на САЩ (и на Запада, като цяло) да се освободят от „арабската петролна зависимост”, без при това да рискуват да я заменят с още по-опасната зависимост от Русия. Смяташе се, че този коридор ще включва две транзитни разклонения – кавказко и афганистанско. Ключовото геополитическо значение на Южния коридор се подчертава и от факта, че може би именно заради него бяха извършени и мащабните терористични нападения през 1999 в Москва и през 2001 в Ню Йорк. Защото Ал Кайда, обслужваща по онова време интересите на част от саудитските петролни шейхове, взе най-активно участие в провала на тези проекти – така, проваляйки през 1998 изграждането на трансафганистанския газопровод от Туркменистан на юг, след това Бин Ладен лично финансира подготовката за въоръжено нахлуване в Централна Азия. По същото време единственият тогава в Кавказкия район петролопровод Баку-Новоросийск беше блокиран от командира на арабските наемници в Чечения Хатаб, а когато руснаците изградиха нов през Дагестан, той реши да атакува и тази кавказка република. Показателно е също, че планът за изглаждането на магистралния петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, първият и основен проект от системата на „Южния коридор” в Кавказкия регион, се появи едва през 1997, т.е. след края на Първата чеченска война. Тъй като споразумението с чеченските сепаратисти беше ясен сигнал, че Москва вече не може да контролира Кавказ и „Южния коридор”, както беше в началото на 90-те, когато за нея не представляваше особен проблем да помогне за смяната на режимите в Грузия и Азербайджан. Не е случаен и фактът, че документите за изграждането на Баку-Тбилиси-Джейхан бяха подписани от всички заинтересовани страни по време на срещата на ОССЕ в Истанбул през 1999 – т.е. тъкмо тогава, когато Русия преживяваше изключително дълбока икономическа и политическа криза. С идването на власт във Вашингтон на републиканската администрация на Джордж Буш-младши обаче, изграждането на „Южния коридор”, макар и да продължи, загуби статута си на „проект на века”. Неоконсерваторите в Белия дом стигнаха до извода, че могат да „пречупят” ОПЕК, поставяйки под контрол иракския петрол. Затова едва ли е чудно, че когато стана ясно, че САЩ са на ръба на поражението в Ирак, Вашингтон отново си спомни за „Южния коридор” и започна подготовката за нова експанзия в районите на Кавказ и Централна Азия. Тъкмо в това, впрочем, се корени и сегашното изостряне на „хладната война” между Москва и САЩ (и част от европейските им съюзници).

Когато през май 2006, във Вилнюс, американският вицепрезидент Дик Чейни произнесе поредната си „фултънска” реч, мнозина не без основание я обявиха за начало на нова, този път „хладна война”. Истината обаче е, че тази реч по-скоро отвлече вниманието на наблюдателите от основния въпрос – защо, веднага след Вилнюс, Чейни се появи в Астана. Тогава той предложи на Казахстан да се включи в проектите за изграждането на транскаспийски газопроводи за гарантиране енергийната сигурност на Европа. Според авторитетния „Уол стрийт джърнъл”, това посещение „ознаменува отказа от мисионерските усилия за налагане на демокрацията и връщането към т.нар. realpolitik . Днес постоянно укрепващият в глобален план Китай, опиянената от петрола си Русия и САЩ са се вкопчили в битката за ресурси и влияние в Централна Азия. В нея ние засега губим и чиновниците от администрацията на Буш очевидно са решили, че залогът е прекалено голям за да продължим да робуваме на принципите си”. Всъщност, тогавашната мисия на Чейни в Казахстан, общо взето, се оказа успешна: Казахстан не само започна да захранва със свой петрол тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, но и блокира приемането на Иран за пълноправен член на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). В това отношение, посещението на Чейни действително може да се смята не само за начало на „хладната война”, но и на новия етап от прословутата „Голяма игра” на Запада за диверсифициране на доставките на енергоносители. Изключително тясната връзка между двата аспекта на този (по същество един и същи) процес, нагледно бе демонстрирана от шефа на външнополитическата комисия на американския Сенат Ричард Лугар, който половин година по-късно предложи НАТО да се ангажира със защитата на Грузия и Украйна от „руския енергиен шантаж”.

Бъдещият дневен ред.

Според колегата на Лугар, сенатор Джон Маккейн, който е сред най-вероятните претенденти за президентския пост от Републиканската партия: „Ние трябва ясно да покажем на управляващата в Москва група, че не може да разчита на партньорство със Запада, докато действията и кардинално се разминават с ценностите на евроатлантическите демокрации. Подобен общ подход е предпоставка за създаването на отношения на доверие с Русия. Той обаче не е достатъчен за да се предотврати нестабилността в държавите от бившия СССР. Именно тази нестабилност тласка Москва да оказва, нерядко империалистическо, влияние, върху съседите си”. Впрочем, почти същото твърдят и американските демократи и тъй като първоначалната идея за изграждането на „Южния коридор” беше именно тяхна, руснаците едва ли могат да разчитат, че идването им на власт след изборите през 2008 ще промени същността на „Голямата игра” в Кавказ. По-скоро напротив. Така или иначе, както в Москва, така и във Вашингтон са съвсем наясно, че в близко бъдеще едва ли може да се очаква създаването на „доверителни отношения” между Русия и САЩ.

Втория извод, който обаче, не е чак толкова очевиден, е, че НАТО вероятно ще трябва да изпълнява в Кавказкия регион съвсем различни задачи, в сравнение с онези, за които се подготвя. Пактът ще трябва да се занимава не толкова с отразяване на „руската заплаха”, колкото с разрешаването на многобройните етнически конфликти. Защото, когато Тбилиси се опитва да внуши на Запада, че в Грузия няма никакви национални конфликти, а само конфликт с Русия, това си е чист опит за манипулиране на Северноатлантическия пакт. Затова сигурно си струва Брюксел предварително да обсъди приемането на Грузия в НАТО със Сухуми и Цхинвали, защото иначе рискува да попадне в крайно неприятна ситуация. Според Александър Скаков, който ръководи Отдела за държавите от ОНД в Руския институт за стратегически изследвания: „Русия може да признае независимостта на Абхазия и Южна Осетия, което пък ще се стане пречка за приемането на Грузия в НАТО, тъй като в такъв случай тя ще се окаже, де юре, във война с руснаците. А пактът никога не би приел страна, намираща се в състояние на война с Русия”. Налице се обаче сериозни опасения, че тъй като Брюксел едва ли ще направи първото, докато Москва вероятно ще направи второто, резултатът ще бъде много неприятен – появата на пакта в Кавказкия регион само ще размрази старите и ще породи нови, при това още по-опасни, конфликти.

Военно-стратегическото значение на Южен Кавказ

Първостепенното значение на Южен Кавказ във военно-стратегическо отношение, според някои коментатори, измества дори неговото икономическо значение. Това обаче очевидно противоречи на интересите на държавите от региона, защото всички те са силно заинтересовани, Южен Кавказ да играе важна роля в транзита на енергоносители от Централна Азия. Измежду трите държави от региона (Грузия, Армения и Азербайджан) обаче, Армения още в началото се оказа изключена от този процес. Засега САЩ (където има достатъчно силно арменско лоби) не съумяват да наложат компромис между Армения и Азербайджан, изграждайки нови енергийни коридори, поради липсата на решение на проблема с Карабах. В резултат от което за ролята на транзитни държави могат да претендират само Азербайджан и Грузия. Перспективите за социално-икономическото развитие на региона се усложняват и от факта, че географското положение превръща Южен Кавказ в заложник на глобалните геополитически процеси. От разпадането на съветската империя насам, американските интереси по отношение на Кавказ постоянно нарастват и държавите от региона се превърнаха в постоянен обект на геополитиката на САЩ. След 1991 кавказката политика на Вашингтон беше насочена към изтласкването на Русия и Иран от региона. В този смисъл прекъсването на традиционните за него икономически връзки стана предимно по политически причини. Освен това, сред американските стратези продължава да битува убеждението, че от гледна точка на глобалната и регионална сигурност Северен Кавказ трудно може да бъде отделен от Южен. Което пък означава, че всяка система за сигурност, която (както изглежда разчитат част от неоконсерваторите в Белия дом) ще се изгражда под егидата на САЩ и НАТО, следва да включва и Северен Кавказ, макар че това е абсолютно неприемливо за Москва.

Основна геополитическа задача на сегашната американска администрация в Южен Кавказ продължава да бъде интегрирането на трите държави от региона в евроатлантическата общност и, по този начин, пълното ликвидиране на остатъците от някогашния „руски монопол” в него. За това че регионът е интересен за САЩ почти изключително във военно-стратегически план говори и фактът, че присъединяването на местните държави към ЕС не се обсъжда дори и чисто теоретично. Тоест, основен инструмент за интегрирането на Кавказ в евроатлантическата общност следва да станат не икономическите връзки, а преди всичко Северноатлантическият алианс (който си остава военен пакт).

Според сегашната администрация на САЩ, най-добрият вариант би било едновременното приемане в НАТО на Азербайджан, Армения и Грузия. Подобна перспектива се поддържа горещо от Тбилиси и с известни уговорки от Баку (който иска, преди това, да бъдат изтеглени арменските войски от Нагорни Карабах и другите „окупирани” територии и те да бъдат върнати на Азербайджан).

Продължаващият конфликт между Армения и Азербайджан и липсата на решение по караб a хския въпрос обаче препятства реализацията на тази стратегия на американските неоконсерватори в Кавказ. Засега САЩ и съюзниците им не успяват да формулират приемлив компромис между Армения и Азербайджан. Затова Вашингтон се отказа от плановете си за присъединяването на целия Южнокавказки регион към НАТО и подкрепя само включването на Грузия.

Днес администрацията на Буш е дотолкова затънала в Ирак и Афганистан, че Южен Кавказ я интересува не толкова, като значим сам по себе си регион, а по-скоро като средство за решаването на проблемите на Големия Близък изток. Засега основният вектор на американската геополитика в Южен Кавказ е насочен на юг – против Иран. Затова Вашингтон осезаемо намали усилията си за изтласкването на Русия от региона, стремейки се да избегне пряката конфронтация с Москва. Това обяснява и промяната в реториката по отношение на кавказката политика на Кремъл: почти изчезнаха исканията за замяната на руските умиротворителни сили в Абхазия и Южна Осетия, затихна и кампанията срещу „имперските действия на Кремъл против младите кавказки демокрации” и т.н. В същото време обаче, американците продължават да използват срещу руския си съперник своите местни съюзници, на които оказват политическа и финансова подкрепа. Както и досега, най-активен регионален съюзник на Вашингтон е Грузия.

Днес перспективите пред Южен Кавказ, както и бъдещото значение на кавказкия фактор в световната геополитика и геоикономика, са в пряка зависимост от развитието на отношенията между САЩ и Иран. Ако Вашингтон все пак рискува и избере силовото решение на „иранския проблем”, това би се отразила крайно негативно върху Грузия и Азербайджан. Защото, при подобно развитие, декларацията на иранските лидери, че в случай на американско нападение, ще бъдат ударени с ракети всички, използвани от САЩ, военни и енергийни обекти в Азербайджан и Грузия, могат да се превърнат в реалност. Всъщност, дори и ако не бъде осъществен този катастрофален сценарий, потенциалните рискове са прекалено големи за да се разчита, че Южен Кавказ може да се превърне в достатъчно сигурен коридор за транзита на каспийските енергоносители.

Успешното развитие на Южен Кавказ и превръщането му в реален фактор за икономическия подем на целия Каспийски регион е възможно само ако неговото ключово военно-стратегическо положение престане да бъде пречка за това. За целта обаче е необходима коренна промяна в ситуацията в Близкия изток, като цяло, както и отказът на големите външни сили, имащи интереси в региона, от конфронтационната политика и ориентирането им към взаимно зачитане на въпросните интереси.

Не по-малко важно, разбира се, е държавите от Южен Кавказ да намерят начин за преодоляване на съществуващите между тях противоречия и да започнат да изграждат политиката си на основата на собствените национални интереси. Едва ли обаче подобно нещо ще се случи в обозримо бъдеще. И тъкмо поради това кавказкият фактор в съвременната геополитика ще продължи да си остава първостепенен само в политически и военно-стратегически план, и второстепенен – в икономически.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

По ред исторически причини, Германия и Русия са обречени да поддържат специални отношения. Успехът на политиката на помирение между някогашните врагове от Втората световна война, провеждана през последните петнайсетина години, помогна, на свой ред, за помирението в цяла Европа след края на студената война. В съдбовните години на обединението на Германия, немските политици възторжено аплодираха конструктивната роля, която изиграха в това отношение последният съветски лидер Михаил Горбачов и първият руски президент Борис Елцин.

Наличието на подобна добра воля е видно и днес. Проучванията сочат, че руският елит смята Германия за истински приятел и адвокат на руската кауза пред Запада. Москва не разглежда Германия, която не притежава с ядрено оръжие, като геополитически съперник в постсъветското пространство, за разлика например от Съединените щати. Берлин е най-важния чуждестранен търговски партньор на Русия. На свой ред, немският бизнес ентусиазирано приветства новите възможности, които му разкрива руският пазар. Индустриалците биха искали именно Германия да бъде основния партньор за модернизацията на Русия. Развивайки бизнеса си с Кремъл от 70-те години на миналия век насам, те приветстваха укрепването на ролята на държавата в руската вътрешна политика, което, според тях, води до по-голям ред и уважение към законите и до по-малко корупция и криминална престъпност. Съответно, германските елити подкрепят ролята на своята страна като застъпник на европейските интереси в Русия, особено в икономическата сфера, а нерядко и като посредник между Москва и Вашингтон.

В същото време обаче, сред немските интелектуални кръгове, съществува друго влиятелно течение, което наблюдава последното развитие на нещата в Русия с растящ скептицизъм. Въпреки, че политическите и икономически отношения между Русия и Германия продължават да се развиват успешно, руският имидж в немските медии никога не е бил толкова лош от времето на разпадането на Съветския съюз насам. Наред със Северна Африка и Източното Средиземноморие, много сериозно нарастна значението на постсъветското пространство, и особено на Черноморския и Каспийския региони, превърнали се в новите стратегически съседи на Европейския съюз. Страните от тези региони преживяват сложен процес на икономическа и политическа трансформация. И, ако демократичните и либерално-икономически реформи в тях се провалят, дестабилизацията им би засегнала и самия ЕС.

Отношенията между ЕС и Русия трябва да преодолеят редица деликатни проблеми, включително свързани с енергийната взаимозависимост, разминаването в ценностните системи и бъдещето на постсъветските държави. Германските политици се опитват да осъществяват балансирана политика, целяща по-нататъшното укрепване на бизнес-връзките и ангажирането на Русия в задълбочаване на либералните реформи и ускоряване на икономическия ръст в постсъветските държави. Берлин не крие раздразнението си, че ЕС не съумя да насочи развитието на събития в източната част на Европейския континент по най-подходящия начин. Франция, Испания и Италия традиционно поставят ударението върху една ориентирана по-скоро към Средиземноморието политика на съюза. От друга страна, фокусирането на вниманието към Северна Европа от страна на скандинавските държави-членки на ЕС, не успя да съдейства за инкорпорирането на Русия и бившите съветски републики в по-широкия европейски контекст. Решението на ЕС занапред да избягва термина „разширена Европа”, поставяйки страни като Украйна, Грузия и Казахстан в същата група на „стратегическите си съседи”, в която са Египет, Мароко и Либия, породи силно раздразнение и чувство, че са изоставени, сред прозападните елити в постсъветското пространство. В този смисъл, Германия изглежда ще трябва да поеме и ролята на адвокат на източноевропейските съседи на ЕС.

Германия като мост към Изтока

Следвайки примера на покойния канцлер Вили Бранд, чиято прословута ostpolitik използва разведряването и сближаването за подобряване на отношенията с Източна Германия, Полша и Съветския съюз през 70-те години на миналия век, канцлерът Хелмут Кол лансира през 90-те активна политика за утвърждаване ролята на Русия в бъдеща Европа. Руската политика на Германия от 1991 до 2005 целеше да инкорпорира Русия в по-широката европейска архитектура. Кол винаги се е отнасял хладно към идеята за присъединяването на бившите съветски републики към НАТО, именно защото се боеше, че това ще провокира негативната реакция на Москва. Германското ръководство беше най-големия привърженик на включването на Русия в преговорите за дълга с Парижкия и Лондонския клуб, както и в такива институции като Г-7 и Световната търговска организация (СТО). Когато пост-съветска Русия изпитваше най-сериозните си икономически трудности, през 90-те години, Германия беше най-големия и финансов кредитор.

Заедно с Франция, нейният основен европейски съюзник, Германия инициира провеждането на редовни френско-немско-руски срещи, от 1997 насам. Срещите на т.нар. „тройка” целяха установяването на стратегическо партньорство с Русия в сферите на икономиката и сигурността, по време, когато останалите европейски държави все още не бяха готови за това. Берлин и Париж искаха Москва да осъзнае, че макар и да не е в ЕС или НАТО, не е изключена от вземането на решенията в Европа.

На свой ред, Русия положи сериозни усилия за реинтеграцията си в новия европейски ред. През октомври 1999, на срещата на ЕС в Хелзинки, Владимир Путин, който тогава беше министър-председател, предложи задълбочаване на стратегическото сътрудничество между съюза и Русия. Заемайки малко по-късно президентския пост, той отправи конкретни предложения за интегрирането на тази огромна страна в икономическата архитектура и модела за сигурност на Европа през ХХІ век. Заедно с германския канцлер Герхард Шрьодер, той постави началото на един по-широк енергиен диалог, който почти прерастна в стратегически енергиен алианс между ЕС и Русия през 2005. В своята реч в Райхстага през септември 2001, Путин очерта възможностите, които разкрива обединяването на огромните енергийни ресурси на Сибир с високите технологии на ЕС. Година по-късно, руският президент предложи отмяна на визовия режим между Русия и Европейския съюз.

Брюксел реагира предпазливо на предложенията на Путин, поставяйки в основата на своя подход постепенното сближаване чрез сътрудничество в четирите „общи пространства” – външната политика, икономическото сътрудничество, сигурността и културата. В крайна сметка обаче, не бе постигнат кой знае какъв реален прогрес. По време на студената война, ЕС беше преди всичко икономически съюз, обединяващ страни, преследващи общи цели, т.е. той бе най-вече общност на интереси. След студената война обаче, съюзът еволюира в общност на споделените ценности и правни норми – нещо, което Русия не можа да осъзнае веднага. Москва вероятно би била склонна да се обвърже в по-голяма степен с Европа, в рамките на общите стратегически интереси. Осъществявайки своя труден преход от централно-планирана икономика и политическа диктатура от имперски тип към пазарна демокрация, Русия обаче не беше готова да се присъедини към една европейска общност, все повече основаваща се на либералните ценности. В резултат от това, между Брюксел и Москва започна да се проявява известно напрежение и раздразнение.

В същото време, в сферата на икономическото сътрудничество, действително беше отбелязан сериозен прогрес. Малко преди края на своя мандат през 2005, Шрьодер подкрепи идеята за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море, между Русия и Германия. Завършването на проекта ще превърне Германия в основния дистрибутор на руския природен газ в Европа. Този проект, който беше подложен на остра критика от страна на Полша и балтийските държави, ще намали съществуващия монопол на транзитните държави (т.е. на поляците и на постсъветска Прибалтика, а също на Украйна и Беларус).

Южният геополитически вектор

Като цяло, през миналата 2006, отношенията между ЕС и Русия се влошиха (същите тенденции, впрочем, се наблюдават и през 2007). Москва започна да използва износа на природен газ като политически инструмент, повишавайки цените и прекъсвайки на няколко пъти за кратко доставките за непосредствените си съседи. Тя отказа да ратифицира Енергийната харта, която целеше поставянето на руските газопроводи под международен контрол.

Опасявайки се, че могат да се окажат обект на геополитически шантаж, европейците се опитаха да диверсифицират енергийните си доставки. На свой ред, руските власти също заявиха, че могат да задълбочат енергийното си сътрудничество с Азия, ако ЕС откаже да се съобразява с техните условия. На срещата на ЕС във Финландия, през ноември 2006, Германия, която по времето на Шрьодер ентусиазирано подкрепяше идеята на енергиен алианс с Москва, подчертавайки, че сътрудничеството в тази сфера може да стане предпоставка за по-късното формиране на зона за свободна търговия между ЕС и Русия, също се присъедини към хора на скептиците. На фона на енергийните сблъсъци между Москва и някои „транзитни” държави, в ЕС и Германия се зародиха опасения за евентуално възраждане на студената война с новата енергийна свръхсила.

Според мнозина, тази твърда линия илюстрира желанието на Русия за промени в статуквото в сферата на европейската енергийна политика. Москва би искала да укрепи позициите си на основен енергиен доставчик по отношение на страните-потребителки, както и да бъдат преразгледани условията за допускане на чуждестранни компании до руския енергиен сектор. Според Кремъл, сегашните механизми дават прекалено много привилегии на чуждестранните фирми, дискриминирайки местните.

Освен това в ЕС нарастват подозренията по отношение ролята на Русия в постсъветското пространство. Дори в традиционно русофилски настроени държави, като Германия, загрижеността от новите тенденции в Русия може да надделее над оптимистичните аргументи за необходимостта от укрепване на стратегическото партньорство с Москва. Така например, в отговор на твърдото руско поведение по време на т.нар. „оранжева революция” в Украйна, в края на 2004 и началото на 2005, Шрьодер се опита да съдейства за смекчаване на подхода, възприет от Путин. Той, в частност, помоли руския президент да приеме посредничеството на ЕС за разрешаването на вътрешноукраинския конфликт, което обаче Путин отказа да направи.

Съвременният дебат в Германия

В тази сложна ситуация, Германия пое през януари 2007 председателството едновременно на ЕС и на Г-8. В процеса на определяне дневния ред на двете организации, в Берлин се оформиха два основни лагера.

Промените в немската ostpolitik

Германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер, който в миналото ръководеше администрацията на Шрьодер, поддържаше тезата, че Европа трябва да ангажира Русия и други държави от постсъветското пространство, по същия начин, по който го направи прословутата ostpolitik на покойния канцлер Бранд през 70-те години на миналия век. Стратегията на Щайнмайер предвиждаше продължаване и задълбочаване на енергийното сътрудничество с Русия и централноазиатските държави. Той се отнасяше критично към полската идея за създаването на Западен енергиен съюз и отхвърляше концепцията за необходимостта от „сдържане” на Русия по модела от времето на студената война. Макар и да се отнасяше критично към хода на демократичните промени в Русия, министърът разбираше значението на сътрудничеството с нея по такива ключови въпроси като борбата с международния тероризъм, неразпространяването на оръжия за масово поразяване, както и по проблемите с нелегалната имиграция и наркотрафика.

Като някогашна дясна ръка на Шрьодер, Щайнмайер отговаряше за планирането на сътрудничеството с Русия в рамките на „четирите общи пространства”. Той напълно споделя идеята на Шрьодер за стратегическия съюз между ЕС и Русия, както и, че Москва следва да централизира вземането на решенията в енергийния сектор, за да ограничи своеволията на олигарсите, опитващи се разпилеят руските ресурси. Щайнмайер смята, че ако Русия не бъде обвързана с ЕС, тя би могла да се обедини с Китай срещу Запада.

В тази връзка министерството на Щайнмайер постави в основата на германската политика към Централна Азия и Кавказкия регион енергийното сътрудничество, трансфера на демокрация и възможното разрешаване на „замразените” конфликти в Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах. В енергийната сфера, Германия би трябвало да се опита да диверсифицира вноса си от Русия, подкрепяйки инкорпорирането на каспийските държави-износителки на петрол и газ, както и на транзитните държави от Каспийския и Черноморския региони в общ Европейски енергиен алианс, в чиито рамки страните-износители, транзитните страни и страните-консуматори да действат съобразно ясни и общоприети правила. По отношение на осъществяването на трансфера на демокрация и възможните решения за замразените конфликти в постсъветското пространство обаче, германската ostpolitik остава доста неясна.

Основната цел на политиката, водена от Щаймайер, беше отварянето на нови врати за икономическо сътрудничество, като стъпка към създаването на зона за свободна търговия между ЕС и държавите от постсъветското пространство. Германия иска да задълбочи икономическото сътрудничество на Евросъюза с държавите по някогашния Път на коприната и да стимулира регионалното сътрудничество, превръщайки по този начин южните постсъветски републики в своеобразен мост между ЕС и Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН).

Прозападната ориентация на Меркел

Сегашният германски канцлер Ангела Меркел напълно оценява значението на възможностите, с които немският и европейският бизнес разполагат на бързо развиващия се руски икономически пазар. Така тя остава ангажирана със стратегическото партньорство между Германия и Русия, особено в енергийната сфера. Израстнала в Източна Германия по време на съветската окупация обаче, Ангела Меркел е скептично настроена относно перспективите на демокрацията в Русия и, както изглежда, споделя част от антируските настроения на някои пост-съветски държави. В резултат от това, тя възприе един по-скоро предпазлив и прагматичен подход към сътрудничеството с Русия и държавите от постсъветското пространство.

Русия и Централна Азия не фигурират в очертания от Меркал вътрешен дневен ред на ЕС или Г-8. Тя очевидно се нуждае от подкрепата на всички членки на ЕС и затова се опасява, че една прекалено добронамерена политика към Русия би провокирала напрежение в отношенията със САЩ, Полша и други европейски страни. В същото време Меркел основателно се страхува и, че всеки прекалено амбициозен план за постсъветското пространство може да провокира ненужна конфронтация в момент, когато Западът се нуждае от Русия, като стратегически партньор, в Иран, Северна Корея и Близкия изток. Сред основните и приоритети е и борбата с международния тероризъм, запазването на мира в Афганистан, Близкия изток и Африка, предотвратяване появата на иранска атомна бомба, както и решаването на проблема с независимостта на Косово. Тя би искала да помогне за решаването на всички тези въпроси и така да демонстрира лидерските си позиции в европейската политика в момент, когато Франция и Великобритания сменят своите ръководители (съответно, президент и премиер).

Въпреки, че Меркел не се стреми към активното ангажиране на Русия, тя не би могла да си позволи и да я игнорира напълно, особено предвид зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки. Меркел се опита да използва наличието на общоевропейски консенсус за да убеди Русия да ратифицира Енергийната харта, да сподели с ЕС контрола на транзитните енергийни системи и да гарантира на европейските енергийни компании същите права на руския пазар, с каквито разполагат и местните.

В крайна сметка обаче, последната среща между Русия и ЕС (т.е. между Путин, Меркел и Барозу), която се проведе през май 2007 в Самара, се оказа почти провалена. Всъщност, най-важният резултат от нея бе това, че тя все пак се състоя, въпреки големите различия между двете страни, което дава известно основание да се твърди, че в момента може да се говори за идеологически конфликт между Москва и Брюксел. Още преди началото на срещата беше ясно, че на нея по принцип не могат да бъдат постигнати някакви сериозни решения или договорености. В крайна сметка, това не беше руско-германска, а руско-европейска среща, затова Германия, в качеството си на действащ председател на ЕС, не можеше дори да стартира преговори за ново споразумение между съюза и Русия, докато Полша продължава да държи на своето вето. В същото време и канцлерът Меркел, и президентът Путин се държаха честно, открито и човешки. Те не поддържат толкова приятелски отношения, каквито имаше между Путин и Шрьодер, но това не им попречи да проведат открит диалог, в който ясно да очертаят позициите си. Въпреки разногласията обаче, Меркел показа, че е настроена за партньорство с Русия и няма никакво намерение да се отдалечава от нея.

Днес, между Брюксел и Москва има доста спорни въпроси, но всяка среща ЕС-Русия дава възможност те да бъдат дискутирани, макар че това не е никак лесно. Положението се усложнява от факта, че вътре в ЕС липсва единна позиция по отношенията с Русия, а и в самата Германия също има различни мнения по въпроса. Въпреки всичко, на последната среща в Самара, Ангела Меркел успя да спаси партньорството с Русия. Москва също осъзна, че помирението с ЕС е необходимо, защото конфликтите не водят до нищо, още повече, че съюзът е най-големия пазар за руския износ. След тази среща и двете страни разбраха, че трябва да продължат да преговарят. Ще добавя и, че именно в Самара беше подписан договорът за руско-латвийската граница, както и, че президентът Путин възнамерява скоро да посети Рига.

За разочарование на немалко постсъветски държави, по-нататъшното разширяване на ЕС вероятно ще бъде преустановено за дълги години, след интегрирането на Румъния и България през 2007. Украйна възлагаше големи надежди на Меркел, грузинците също очакваха по-сериозна подкрепа от Берлин за изпращането на мироопозващи мисии на ЕС в Абхазия и Южна Осетия. Очевидно постсъветските страни се нуждаят от по-голяма западна помощ за изграждането на социално-ориентирани пазарни икономики. Но предвид неяснотата около политическото бъдеще на самия ЕС, Меркел не можеше да си позволи да обещава кой знае какво на източните съседи на Германия. Налице беше реална опасност, че Русия би блокирала всеки опит на немското председателство да предложи задълбочаване на интеграцията между ЕС и постсъветското пространство. Москва никога няма да подкрепи изграждането на нови газопроводи от Каспийския регион, заобикалящи руската територия и не е склонна да споделя с другиго отговорността за поддържането на мира на постсъветската територия. Това, разбира се, не означава, че Меркел е съгласна да жертва интересите на страни като Украйна или Грузия в името на добрите отношения с Русия. Ентусиазираната подкрепа на немско-руския енергиен алианс от времето на Шрьодер вече е минало и Меркел едва ли ще рискува да сключва сделки с Москва през главите на партньорите си от Централна и Източна Европа.

Истината е, че приоритетите на външната политика на Ангела Меркал са ориентирани по-скоро на Запад (както и към вътрешните проблеми на ЕС), отколкото на Изток. Тя разглежда германско-американските и европейско-американските отношения като ключови и неоспорими, още повече, че са основани на общите ценности на демокрацията и свободата. В този смисъл тя предпочита идеята за формирането на Трансатлантическа зона за свободна търговия ( TAFTA ) между ЕС и САЩ, пред създаването на такава зона с Русия. Появата на TAFTA би довела до заздравяване на трансатлантическите отношения през ХХІ век. Повечето европейски елити са склонни да подкрепят идеята, доколкото смятат, че стабилността в Европа продължава да зависи от съюза в сферата на сигурността със САЩ. Но, появата на TAFTA вероятно би имала сериозни последици за бъдещия световен ред, защото Русия и Китай биха могли да я възприемат като предизвикателство, в отговор на което да формират собствен евразийски стратегически съюз, на основата на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).

Какво да очакваме от Русия

Западът, като цяло, не разполага с кой знае какви възможности да влияе върху вземането на решенията в Русия. Изплащайки всичките си дългове, тази страна си извоюва пълна независимост от международните финансови институции. Настроенията в руското общество стават все по-антизападни, като мнозина руснаци смятат, че Западът неведнъж е унижавал страната им в миналото. Плановете за по-нататъшно разширяване на НАТО в постсъветското пространство само укрепват антизападните настроения в Русия. Сред руските елити доминира мнението, че Западът се опитва да предотврати възраждането на силната руска държава. Консервативно и патриотично настроените политически кръгове вероятно ще използват тези настроения по време на предстоящите парламентарни и президентски избори през 2007 и 2008.

От руска гледна точка, западните компании са получили прекалено много привилегии в руския енергиен сектор през 90-те години на миналия век, когато страната наистина се нуждаеше от западните технологии и инвестиции. Днес обаче, Русия смята , че може да разчита на собствените си възможности и, в същото време, настоява за равноправен достъп на своите компании на пазарите на ЕС. Опитите на Москва да наложи собствените си правила на западните консуматори пораждат определено безспокойство на европейските енергийни пазари.

Диалогът с Русия за либералните ценности стана доста по-труден след т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство, които втвърдиха позицията на Москва относно западното влияние в съседните страни. Замразените етнически конфликти в Южен Кавказ не могат да бъдат решени без руско участие, тъй като ЕС е прекалено слаб и неподготвен политически, както и военно. Освен това Русия наскоро предупреди Запада, че ако се опита да промени автономния статут на Косово, Москва автоматично ще признае същото право на отделяне на непризнатите сепаратистки републики от постсъветското пространство. Западът отхвърля този руски подход, използвайки аргумента, че след етническата чистка, осъществена от покойния Слободан Милошевич срещу косовските албанци, последните не могат да бъдат накарани отново да приемат управлението на Белград. Русия обаче твърдо настоява, че не вижда никаква разлика между правото на косовските албанци и това на абхазците или жителите на Южна Осетия да претендират за независимост.

Москва очевидно разполага с достатъчно лостове за да провежда по-твърда политика в постсъветското пространство. Опитът на Русия да създаде нова организация на износителите на природен газ от Евразия, по подобие на ОПЕК, може в крайна сметка да се окаже успешен. Въпреки всички усилия на Запада да „освободи” централноазиатските държави от руското влияние, сегашните ръководители на тези страни остават лоялни към съюза със северния си съсед. В същото време, за държави като Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова перспективата за присъединяване към НАТО изглежда по-привлекателна от това да чакат неопределено време за интегрирането си в ЕС.

Всъщност, истината е, че сегашното поколение руснаци се интересува най-вече от своята материална сигурност. И Путин не би искал да остане в историята като президентът, изгубил Европа за Русия. Затова можем да очакваме, че той ще предпочете да сключи сделка със Запада в газовата сфера за да окуражи по-конструктивния подход в отношенията между него и Москва. Съвсем скоро обаче, вътрешнополитическите събития ще приковат почти изцяло вниманието на управляващия елит. През втората половина на 2007 Путин ще трябва окончателно да избере наследника си. Сред претендентите е първият вицепремиер Дмитрий Медведев, който е и шеф на борда на директорите на Газпром. Той вероятно би продължил да подкрепя възраждането на Русия като енергийна суперсила, но в същото време ще следва и прозападната външна политика на Путин. От друга страна, влиятелни кръгове могат да се опитат да поставят под въпрос избора на наследник на Путин и драматично да променят руската политика спрямо Запада.

Следващите стъпки за Берлин

Можем да предположим, че през следващите години Русия ще продължи да укрепва в политически и военен план, въпреки, че мнозина на Запад все още вярват във възможността руската икономика да преживее колапс, ако цените на енергоносителите значително намалеят. Москва ще продължи да претендира да играе важна роля в Европа, но без да я обвързва с евентуалното си членство в ЕС и НАТО, както беше преди десет години например. Руската външна политика, която бе изцяло реактивна през 90-те години на миналия век, днес изглежда много по- динамична и индивидуалистична.

Руският фактор ще продължи да разединява ЕС. Страните от т.нар. «стар Запад», като Германия и Франция, ще продължат да се стремят към конструктивно партньорство с Москва и няма да демонстрират особена подкрепа за по-нататъшното разширяване на НАТО и ЕС в постсъветското пространство. От друга страна, новите членки на ЕС и НАТО от Централна и Източна Европа изглежда ще продължат да настояват за нова политика на сдържане по отношение на Русия. Те ще получат подкрепата на американските неоконсерватори, които твърдят, че са загубили всяка надежда за скорошната демократизация на Русия. Междувременно, Германия ще се опитва да балансира между тези две позиции, както правеше през целия период, в който заемаше председателското място в ЕС. Берлин най-вероятно ще се въздържи от прокламирането на нова ostp о litik , а ще заложи на постигането на компромис между позициите на групите около Меркел и Щайнмайер относно Русия и постсъветското пространство.

Меркел ще концентрира усилията си за формирането на консенсус за общата външна политика и политика на сигурност на ЕС и ще гледа да избягва да дава повод за твърдения, че Германия поддържа специални отношения с Русия. Тя не би искала да бъде обвинена, че води своята руска политика през главите на централно- и източноевропейските страни. Междувременно, Щайнмайер вероятно ще се опита да инициира по-широк диалог с Русия, Украйна и другите постсъветски държави за бъдещата паневропейска политика в сферите на международните отношения, сигурността и енергетиката.

* Авторът е директор на Центъра Кьорбер за Русия, Централна и Източна Европа към Германския съвет за международни отношения в Берлин

{rt}