Потребителски рейтинг: 5 / 5

Нарастването на броя на световното население през ХХ век, и особено през втората му половина, е непознато историческо явление, още по-малко допускано в прогнозите, правени за него навремето. В обзорната си статия по този въпрос от 1942 „Колко голямо човечество може да изхрани земята”, проф.Иван Батаклиев е обхванал предвижданията на почти всички автори, които са се заемали с тях (2) . Подобно на мнозина тогавашни географи, и той започва с опониране на Роберт Малтус, отбелязвайки, че „общо земята не е свръхнаселена”, което не оправдава мрачната му теория. Това, което прави впечатление в приведените данни е, че дори Ратцел, възприеман като „баща” на съвременната география, „… е бил песимист, като е допущал земята да изхрани само няколко милиона повече население от това, което е било по негово време” (последните десетилетия на ХІХ век). А то тогава е било 1 750 000 000 жители. От немалкия брой автори, които Батаклиев цитира, най-висок ръст на населението предвиждал Албрехт Пенк - от 4 до 6,2 млрд., а след 200 години - до 8 млрд.

Според тогавашните автори (от първата половина на ХХ век) „въпросът за периода на свръхнаселяването на земята е въпрос на разселване и изравняване на жизненото равнище ”. Този акцент по-късно придобива приоритет.

Доколкото по същото време въпросът се разглеждал и в геополитически аспект, в публикациите по този повод лъха песимизъм, който днес е невъзможно да приемем: „Не може да има спокойствие, когато, от една страна, има области, които са съвършено рядко населени и разполагат с огромни неразработени пространства, а от друга - в ред държави, лежащи близко до същите тия области, населението заплашва да се издуши поради теснотата на територията… Неведнъж отъ Азия диви пълчища са заливали Европа. Отъ Манджурия и Монголия, излизаха пълчищата на Атила, Чинзис-хан и Темерлан. Не е изключена възможността още веднъж, през обединена Монголия, жълтите пълчища да се опитат да нахлуят в руските степи. Славянският свят ще трябва в такъв случай да спаси Европа и нейната култура. Надвисва опасност, произтичаща от наложителната нужда на жълтата раса от териториално разширение,…идващите големи войни ще бъдат безпощадни, защото те ще бъдат войни за осигуряване земя на нарастващите народи” (6) .

До времето на тези демографски предвиждания, за броя на населението на планетата се е разполагало с, макар и условни, данни в продължение на 1000-1500 години. Оттогава световното население нарастнало от 288 на 436 млн., т.е. средногодишно с 300 хиляди. До 1829, когато то достига първия милиард, със средногодишен растеж до 3,9 млн.души. Когато след 100 години, през 1929, стигнало втория милиард средногодишният ръст се оценявал вече до 13,2 млн. Само 31 години по-късно, през 1960, световното население достига третия милиард. До следващите милиарди (4-тия и 5-тия) нарастването е с 83,3 млн.средногодишно.

Съвременната демографска наука приема, че периодът 1960-2004 се характеризира с демографски взрив на планетата . Неговият „терен” са развиващите се страни в Азия, Африка и Южна Америка. В останалия свят, демографското развитие стагнира. Така, през ХХ век, нарастването на световното население в споменатите континенти раздели света на два полюса – на демографския взрив и на демографския срив. На тази основа за геополитиката, както в световен, така и в междудържавен и национален мащаб, се формира нова политическа сцена. На нея демографският фактор нараства, до ниво да предопределя и поставя в доминантна зависимост геополитиката на света, континентите и държавите. Именно на тази основа се очертава геодемографският* детерминизъм, който по същество е начало на нова ера в геополитиката.

Взривообразното нарастване на населението през ХХ век

За него може да се съди от данните в табл.1 . Още преди 1960 нарастването на населението само за 31 години с един милиард (тук ще припомня, че човечеството стига първия си милиард след 10 хиляди години съществуване) е изключителен факт, а пък увеличаването му само за 44 години (1960-2004) с нови няколко милиарда е поразяващо събитие, чиито многопосочни последици и отражения все още не са оценени подобаващо.

И така, за 44 години, числеността на световното население се удвоява (ръст от 3 365 500 000 жители). Както е посочено на фиг.1 , според прогнозите на ООН, към 2100 световното население ще надхвърли 10 млрд. жители, съсредоточени главно в развиващите се страни. За периода 1960-2004 там то е 3 072 9 млрд., т.е. ръстът му е 104 пъти по-голям от този в развитите страни. Само отнасящото се за Китай и Индия, поотделно, увеличение на населението е повече от два пъти по-голямо от това във всички развити страни. Впечатлява сравнително ниският ръст на населението на Русия и Япония. По-подробните данни го потвърждават и за големите европейски държави – Германия и Франция - с по 10 млн. и Италия - с 8 млн. прираст.

За втората група – тази на развиващите се страни (главно Китай и Индия) средногодишният демографски ръст е от порядъка на 14 млн. Изпъкват Нигерия и Бразилия с повече от двойно увеличение за периода.

От последното десетилетие на ХХ век по-конкретните сравнения показват спад на средногодишното увеличение на световното население: от 90,7 млн. за периода 1987-1993, като за следващия (последен) период - до 2002, то спада на 75,6 млн., т.е. с 15,1 млн. жители годишно. Това е забележителен факт, който може да се приеме като финална граница на най-силното избухване на демографския взрив на планетата (от 1960 до края на века). Той обаче не може да спре по-нататъшния ръст на световното население, защото вече са натрупани несравними с когато и да било по-рано възпроизводствени демографски „мощности”. Които неизбежно ще генерират непрекъснат процес на увеличение.

Основна клетка на демографското възпроизводство е семейството. Капацитетът му зависи от неговата численост. Според публикациите на ООН, в развитите страни (Европа, Русия и Северна Америка) семействата се състоят от малко над двама члена. При това положение, естествен е и техният малък демографски ръст. Повечето европейски страни (с изключение на Исландия, Ирландия и Албания), с незначителния си демографски ръст, се намират на границата на „стопяването” (2,5-членно семейство). Именно в такава фаза навлезе и България от 1991 насам. За нейната геополитика това е най-важното събитие, защото във всяка държава, човекът (респективно. населението) е нейният субект, който в условията на подобен процес губи индикации за развитието й.

Налице е пропорционална зависимост – колкото по-многочисленно е семейството, толкова по-голям е демографският ръст. Потвърждават я данните за числеността на семействата в развиващите се страни: седемчленно в Африка, петчленно в Южна Америка и Азия и т.н.

С милиардното си население Китай и Индия се превръщат в геополитически колоси, които, респективно, ще детерминират нови геополитически контакти. За Китай, в северно направление, са Монголия и Сибир. Монголците не могат да бъдат адекватен политически партньор на Китай. Неизбежно, това ще са Русия и централноазиатските републики, към които ускорено се изграждат мощни транспортни магистрали. В южно направление (Южна Азия - Индия, Пакистан, Бангладеш и др., които също влизат в териториалния ареал на демографския взрив), геополитическите контакти още повече ще се активизират. От геополитическа гледна точка обаче, най-силно изпъкват държавите от Източна Азия, както и Индия, Пакистан и др. като техен „мост” към Европа, за което се правят проучвания и проекти.

Милионните градове - основните „детонатори” на демографския взрив

Големите градове в 40-вековната „градска” история на планетата са добре известни. Първият милионен град става Рим (от ІІ в.пр.н.е. до ІV в.н.е.). Хилядолетие по-късно (900-1100) се споменава Ангкор с около 1,5 млн.жители - столица на кхмерите, намираща се на територията на Западна Камбоджа. Следва Ханчжоу с население около 2 млн. в Китай (1200-1300), т.е. все в южноазиатските държави. Град Теночтилан (днешният Мексико сити) в периода на появата на конкистадорите ( първата половина на ХVІ век) имал около един милион жители.

През тези исторически периоди милионните градове обикновено имали краткотраен живот. В периода на Възраждането, след откриването на Америка и заселванията в Африка и Австралия, за голям град се смята този с над 100 хиляди жители. През 1800 в света не е имало нито един град с население над 1 млн. жители. През ХІХ век, след промишлената революция, те стават 12 (към 1900), а към 1970 са вече 131. Само за 20 години (1800-1820) Чикаго нараства 245 пъти, а Ню Йорк и Филаделфия – 25 пъти. Това нарастване на големите градове, казано най-общо, се дължи на откриването на Новия свят и на промишлената революция. Демографският срив в повечето развити държави след Втората световна война (от 1960 насам) рязко и с непознати мащаби ускорява нарастването на градовете в развиващите се страни – Южна Азия, Африка и Южна Америка, (табл.2.) до размери, които промениха света.

Доколкото начело в таблицата е Мексико сити, следва да отбележим, че неговият демографски растеж има стихиен характер и носи белезите на силно влошени жизнени условия.

Аналогично е присъствието в тази таблица и на двата бразилски града – Сау Паулу и Рио де Жанейро, „изтикани” на атлантическото крайбрежие при обезлюдените им задземия.

От 16 -те най-големи градове в света, по прогнозите на ООН, към 2025, 12 ще бъдат в Азия, 4 – в Африка и по два - в Северна и в Южна Америка.

Европа не е представена с нито един град с 16 милионно население. Според по-конкретни данни, към 2002, там най-голям град е Москва с 8297 хил.жители, следвана от Лондон, Берлин, Санкт Петербург и др.

От старите милионни градове в САЩ, в този списък днес е останал Ню Йорк, който бележи плавно, но все пак значително, увеличаване на жителите си. За Токио – Йокохама, в прогнозата на ООН се предвижда за 45 години ръст от само 700 хил. жители.

Както е видно от фигурата, към 2000-та, най-големите градове в света (с население над 16 млн. жители) са израстнали през последния половин век в Азия и Африка – т.е. в района на демографския взрив. Стихийността на този ръст има за обобщаващ пример град Киншаса, който до 1950 е неголямо село. Налице е аналог със споменатото по-горе нарастване на североамериканските градове в началото на ХІХ век.

През ХХ век, в т.нар. развиващи се страни нарастването на населението става по пътя на стихийна, неподлежаща на регулиране, урбанизация . Която, в перспектива, се очертава като още по-стихийна. В Южна Америка например, се формира гигантски мегаполис по атлантическото крайбрежие от агломерациите на Голям Буенос Айрес, Росарио и Ла Плата и агломерациите на Сау Паулу и Рио де Жанейро. Те се „движат” една срещу друга покрай свързващата ги магистрала „Виа Дутра”. В качеството си на селищен организъм, тези градски съединения стават неуправляеми, от което пък следват непредсказуеми последствия.

От края на ХХ век ? от населението на Северното полукълбо и ? от населението на Южното полукълбо ще живеят в градовете (фиг.2) . Докато в началото на ХІХ век, големите градове израстват, като селища с по-добра жизнена среда и като белег на човешкия прогрес, в началото на ХХІ век най-големите градове губят качествата си да бъдат такъв символ.

Обратна на тази в Третия свят е тенденцията в развитието на милионните градове в Европа и САЩ. Една по-подробна справка от 70 -те години на ХХ век показва, че броят на населението им намалява (1970-1979): Лондон - с 564 хил. души, Париж - с 348 хил. души, Чикаго - с 322 хил. души, Осака - с 298 хил. души, Филаделфия - със 171 хил. души, Монреал - с 134 хил. души и т.н.*

Условията на живот в стихийно израсналите градове в страните, където се наблюдава демографски взрив, са илюстрация за мизерия и нищета, каквито историята не познава. Замърсяването, шумът, постоянната заплаха от епидемии и глад, прогресивно нарастващата престъпност и хроничният недостиг на обществена инфраструктура са цената на хаотичното им разрастване.

По данни на ООН, градска агломерация с един милион жители ежедневно консумира по 625 000 тона вода, 2000 тона хранителни продукти и 9500 тона енергоносители и изхвърля 500 000 тона мръсни (фекални) води, 2000 тона замърсени изпарения и 950 тона различни замърсители на въздуха. Ако умножим тези количества по броя на многомилионните градове, можем за разберем, защо водата, храните и енергоносителите не само са недостатъчни, но и се доставят от все по-отдалечени (и все по-обезлюдени) територии.

Жилищното претрупване, разрасналите се градски промишлени зони, прекомерната автомобилизация и затрудненото снабдяване на населението от околовръстните територии лишават градовете от необходимата за жителите им жизнена среда. Така, на преден план излезе нуждата от екологично чиста природна среда.

Особено тежък е животът в големите градове в полюса на демографско-урбанистичния взрив: Африка, Азия и Южна Америка, където при взривно нарастващия миграционен поток става невъзможно да се създаде подходяща жизнена среда за техните обитатели.

В своята „География на глада” Жозуе де Кастро пише за периода отпреди демографския взрив (1942/1943), описвайки глада в индийския град Калкута: „... той бушувал толкова яростно, че хората измирали като мухи. Тежка задача е било събирането на труповете на улиците на града – толкова голям бил броят на жертвите” (4) .

*Източник: Demographic Yearbook,1982;Statistics of World Large Cities, Tokyo 1969-1979;

Annuaire statistique de la Belgique,1978;Britain An official,Yearbook,1979; Statistische Yahrbuch 1978 fur die BRD 1979; Eurostat 1979, Regional Acconnts; Statistcal Abstract of the USAq 1976.

В България, през периода на демографският срив, демографската ситуация се развива в противоположна посока. След силовата колективизация на земята, през същия период се осъществява и силова урбанизация. В рамките на този процес, на който се спирам в някои предишни статии, публикувани в „Геополитика”, започна ускореното нарастване на окръжните центрове чрез заселване в тях на детеродните контингенти*. Така селата (където по онова време бе съсредоточено до 70% от населението) застаряха и преустановиха демографското си възпроизводство. Последваха ги окръжните градове, които силом прибраха, десетилетия по-рано, детеродните контингенти.

Така се даде ход на демографския срив, който доведе до ежегодно намаляване на населението в страната. Парадоксът е, че е този първостепенен проблем и досега не се разглежда като такъв в националната политика на България.

Застаряването

Утвърждаването на застаряването на населението, като световна тенденция, се илюстрира от данните в табл.3 . Общо за периода 1960-2004, в световен мащаб, в относителния дял на младата (подрастваща) група на населението (0-19 години) настъпва действително фундаментална промяна. Така, докато през 1960 делът на тази група е 45,4%, през 2004 той е вече 37,9%, т.е. налице е намаление с 5,5%. Демографското възпроизводство поставя въпросната група в пряка взаимна зависимост с онази на възрастните (над 60 години), тъй като с тяхната замяна се определя до каква степен то се осъществява. Така, докато през 1960 към групата на възрастните са принадлежали само 8,2% от световното население, през 2004 те са вече 10,3%, т.е. налице е ръст от 2,1%.

Фактът, че делът на възрастните изпреварва със 7,6% (-5,5%, +2,1%) относителния дял на младата група не осигурява възпроизводствен процес в световен мащаб. Нещо повече, посочените данни очертават устойчив процес на застаряване. В това отношение изпъква Япония със 16,6% прираст на възрастните (над 60 годни). За Европа същият прираст е 7,5%.

Данните за високоразвитата Япония изненадват със застаряване, което за 44 години е нарастнало с 37%а (намаляване дела на младите през 2004 с 20,4 и увеличаване този на възрастните със 16,6%). Същото е и положението в Русия – там делът на възрастните нараства с 8,9%, а общото застаряване е 21,4% (8,9%, + 12,5%).

Първенството във втората група на Китай, където делът на младите (0-19 години) е намалял с 15,8%, а този на възрастните (над 60 години) е нарастнал с 3,5% (т.е. общо застаряване 19,3%) не е изненада. То е резултат от наложения в тази страна модел на семейството с едно дете за да бъде ограничен демографският взрив. Примерът е поучителен, защото с единични, макар и обявени като „водещи”, мерки не е възможно да се осъществява демографско регулиране в отделната държава. В това отношение категорично се очертава необходимостта от цялостна комплексна програма за продължителни действия.

Във втората група изненадва Бразилия, където в периода 1960-2004 относителният дял на младите (0-19 години) е намалял с 16,6%, докато делът на възрастните е нарастнал с 3,2%. Тук причината трябва да се търси в неравномерното разпределение на населението – прекомерното му струпване по атлантическото крайбрежие и обезлюдяването на вътрешността. Макар че заселването около река Амазонка е истински национален подвиг, то все още не може да повлияе за преодоляване на бразилските териториално-селищни диспропорции.

Данните за развиващите се и за най-слабо развитите страни, за сравнително краткия срок, по този показател, очертават огромен скок, защото по същество се отнасят за удвояване на човешкия живот в съответните страни. Което изиграва немалка роля за техния демографски взрив през 1960-2004. Данните на фиг.3 очертават най-силното застаряване на европейското население – близо 3 пъти по-високо, спрямо развиващите се и 6 пъти по-високо, спрямо най-слабо развитите страни.

Изхранване на населението и заселеност на територията

Една от най-сериозните последици от демографският взрив през ХХ век е свързана с използването на земята, този фундамент на човешкото съществуване. Както казва Антоан Дакуре: „Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският растеж, все по-засилената експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл, последиците от всичко това са толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време продължаваме да превръщаме в безплодна земя по около 20 милиона хектара годишно”.

Общо земната суша се изчислява на 148 млрд. ха, като на нея земеделските земи са 32 млрд. ха, а неземеделските заемат площ от цели 16 млрд. ха. Тоест, земеделските земи представляват само 1/5 от земната суша. От нея обработваемата земя, от която се изхранва човечеството, е 13,1 ха (40,9%). По данни от последното десетилетие на ХХ век, обработваемата земя е само 8,8% от земната суша. Тоест, не се обработват цели 18,9 млрд. ха земеделска земя (59,1%).

Ето защо, както посочих по-горе, още в началото на човешката история въпросът за количеството на населението винаги е бил обвързван с възможностите на земята му да го изхрани. Сред най-старите автентични документи за историята на глада в света е прочутият „камък на глада”, намерен в една гранитна гробница, при първия праг на река Нил. Върху него е написана историята на ужасния масов глад, бушувал в Египет по време на царуването на Тозортрус – три хиляди години преди нашата ера. Тези йероглифни знаци са жалби на самия фараон: „...Вече цели 7 години от моето царуване Нил не е разливал водите си ... Житните складове са отворени, но в тях няма нищо; там се гонят ветровете. Всички запаси са изчерпани” (4) .

През петте хилядолетия оттогава населението на Египет е струпано в делтата на Нил, върху само 4% от площта на страната. Всички големи градове, с изключение на Асуан, са разположени по долното течение и в делтата на Нил.. Съществуващите 300 града в Египет заемат около ? от годната за обработване земя. Разсредоточаването им се ограничава от околовръстната пустиня.

Широка панорама на „Геополитиката на глада” на планетата е дал Жозуе де Кастро, директор на Бразилския институт по храненето след Втората световна война ( Geopolitica da fome 1949). В нея, след обстоен анализ, той заключава: „Необходимо е науката да се превърне в ръководство за равномерно разпределение на благата на земята ... Гладът и нищетата не господстват защото има излишно количество хора, но защото малко хора произвеждат, а много са нуждаещите се от храна ...”.

По данни на Световната организация по прехраната към ООН (ФАО), със седалище в Рим, на териториите, където са разположени основните „кратери” на демографският срив, използваните земеделските земи далеч не могат да задоволят нуждите за изхранване на нарастналото население – в Южна Азия и Източен Китай- 38,2%, в Африка - 12,5% и в Южна Америка - 11,8%. Поземлените ресурси, чрез които можеше да се преодолее гладът в края на ХХ век в страните от Централна Африка (Сахел) далеч не се използваха според нуждите. В същото време, както сочат данните в изданията на ФАО, пустинните и полупустинните територии (една трета от земната суша) се увеличават. Именно през периода на демографския взрив те заемаха 55% от земята на Африка, 34% в Южна Азия и 20% в Южна Америка.

Заселеността на територията се измерва с показателя „души на кв.км.”. Обща представа за заселеността на земното кълбо през изминалите 2000 години се добива от фиг.4 . По континенти, държави и техните области, гъстотата на населението е изключително различна. Така, заселеността в Южна Азия, обусловена от демографския взрив там, е най-високата в света поради благоприятните почвени и климатични условия. Мащабите, в които селското население се изселва в градовете, все още не са довели до тоталното „урбанизиране” на държавите от региона, тъй като и там селското население е повече от градското. Задържа го почвеното плодородие и развитието на основно земеделие.

Общо за света, в края на ХХ век, средната гъстота на населението се очертава в порядъка на 36-38 д/кв.км, в Европа и Азия (без Сибир) – 100 д/кв.км, в Африка – 20 д/кв.км, в Северна и Централна Америка – 18 д/кв.км и в Южна Америка – 16д/кв.км.

Териториите с гъстота над 180 д/кв.км заемат 7% от земната суша. Най-заселеният пояс на земното кълбо е разположен между 78 градуса северна и 54 градуса южна ширина. Рядко заселени, или въобще незаселени, са 40% от земната суша, с население под 1% относителен дял от световното население. Забележително голяма гъстота има остров Ява в Индонезия (над 700 д/кв.км), вследствие на изключителното плодородие на земята. От 1984 насам се правят усилия да се разсредоточи населението му в останалите 3666 индонезийски острови, но съществен напредък в тази насока няма (5).

Ако милионните градове на Южна Азия са главните „детонатори” на демографския срив, същата тенденция продължава и в по-слабо заселените спрямо тях страни, каквато е България, по обратни причини. Така, втората вълна на демографския срив у нас бе свързана с обезлюдяването на селата и на периферните територии, което „роди” териториално селищната диспропорция „център-периферия”. Центърът се представлява от областните (някогашните окръжни) градове и техните общини, а периферията са малките градове и селата, опразнени от младо население и трудови ресурси, които са се преселили в окръжните градове. Задълбочаването на тази диспропорция в крайна сметка доведе до обезлюдяване. Така, на трето ниво, демографският срив в България порази страната със „стопяването” на основния етнос на държавата.

Процесът на породената от погрешната управленска стратегия диспропорция „център-периферия”, провокира и демографския срив, който се очерта след 1965, когато селското население в България започна да намалява. При административното деление, възприето през март 1979, общините на България бяха съкратени от 1492 на 300. Мотивацията бе, че така общините ще бъдат издигнати в по-високо качествено състояние като селищни системи : т.е. обединение на близко разположените населени места, които в 24-часовия жизнен цикъл ще дадат възможност населението да решава жизнените си проблеми (труд, обитаване, комуникации, отдих и др.) на основата на междуселищната интеграция . Провъзгласявайки този принцип за доминантен, селищната система трябваше да се формира като единен организъм , в който всяко населено място (град или село) да бъде третирано като равностоен компонент. На основата на няколкогодишно териториално-устройствено проучване и проектиране се установи, че 90 села трябва да бъдат центрове на селищната система. Три години по-късно обаче се разбра, че този замисъл е чиста проба социалистическа пропаганда. Логиката изискваше, заедно с възстановяване на наименованието на общините, да се възстанови и броят им, който те имаха към март 1979 – 1492, т.е. 5 пъти по-голям спрямо броя на обявените селищни системи (300). Това обаче не стана и така се създаде селищно-административна категория, която по същество не е нито община, нито пък е околия, както ги определя Конституцията.

Селищните системи бяха доказано ефикасна система, чрез която, като се изравняват жизнените условия и икономическите възможности на селото с града, се регулира вътрешната миграция и жизнения стандарт на населението и постепенно се преодолява териториално-селищната диспропорция „център-периферия”, включително спирайки обезлюдяването на периферните територии.

За съжаление, тези възможности вече 25 години са вън от вниманието на държавното управление, което все повече задълбочава демографския срив на България.

Геоурбанизацията

От географска гледна точка, процесът на урбанизация е двустранен. Той се характеризира не само с нарастването на градовете от прииждащото отвън население, но и с промените, които настъпват в населените места, откъдето то се изселва. Така, обекти на урбанизацията стават вече не само градовете, а единното и непрекъсваемо географско пространство, което в това си качество става обект на проектиране и на планиране на много по-широкообхватна дейност – геоурбанистика . Обект на градоустройството е конкретно определената селищна територия, а обект на геоурбанистиката е единното обитаемо географско пространство, чиито клетки се оформят в пространствения обхват на 24-часовия жизнен цикъл на човешкия живот.

В широкия смисъл на думата, урбанизацията е не само процес, означаван със съотношението „градско-селско население”, в който изпреварващо нарастват градовете, но и концентрация на неземеделски дейности, което променя икономическата база на двата типа селища – градове и села. От това произтичат твърде съществени изменения в териториалното разпределение и в начина на живот на населението.

Исторически, урбанизацията е свързана с изграждането на градовете, в които се създава човешката култура и напредък. До средата на ХХ век те са символ на позитивни обществени процеси и концентрация на дейности, маркиращи човешкия прогрес: напредък на науките, интензификация и ефективност на социалните процеси и т.н. До Втората световна война нарастването на градовете се счита за една от предпоставките за човешкия прогрес.

Настъпилият след 1945 демографски взрив води и до урбанистичен взрив , в който милионните градове губят възможност да осигуряват работа на миграционните потоци, насочили се към тях, както и да гарантират благоприятна среда за собственото си население. Процесът започва да придобива стихиен характер, а в най-големите градове на Южна Азия, Централна Африка и Южна Америка управлението му въобще излиза от контрол.

При обявената доминация на плановото начало през т.нар. „социалистически” период, урбанизацията в България протичаше стихийно и разрушително. Вместо плановост в демографско селищния процес, се създадоха предпоставки за неговата деградация. Безпристрастното изследване на социалистическите демографски поражения има обобщаващ уникален резултат – България зае първото място по демографско „стопяване” от всички държави на света и по разрушаване на вековно изгражданата селищна традиция.

Както е видно от фиг.5 , след колективизацията на земята, останалите без собствена икономическа база селяни започнаха масово да се преселват в окръжните центрове и, с предимство, към столицата, Варна, Пловдив, Русе, Стара Загора, Бургас и Смолян. Тази пропорция 7:20 стъпаловидно се стопяваше докато към 2000-та остана единствено столицата да расте от притока на преселници. Намаляващото население на сегашните областни градове вече не може да се компенсира от намалелия преселнически поток към тях.

* * *

Геодемографският феномен на ХХ век, с паралелно протичащите в различните райони на планетата демографски взрив и демографски срив, и предизвиканите от тях презаселване (и, съответно, обезлюдяване), с новите си транспортни магистрали и фундаментални политически промени, създаде нови условия за геополитиката. Контактите между държавите нарастнаха по мащаби и пространствени форми. По-горе те бяха споменати, но не и изчерпани, защото касаят целия многолик живот на хората. Освободени от ограниченията на миналото те увеличиха контактите помежду си не само като мигранти, но и като туристи. Как планетата ще бъде обхваната от тяхното разширяване се вижда на фиг.6.

Значимият демографски взрив в развиващите се страни и паралелният срив в развитите, имали място през миналото столетие, подготвиха почвата за нови исторически феномени през ХХІ век. Като главното в тях са плодовете на геодемографския детерминизъм за създаване все по-благоприятни жизнени условия на хората. Пътят към тази цел обаче е застрашен от рецидивите на миналото – геополитическите интереси да мотивират междудържавни конфликти, в чиято основа са шовинистични подбуди или пък борбата за „жизнено пространство”. Намаляване ролята на държавните граници за геополитическите контакти, какъвто пример дава Европейският съюз (ЕС), е едно начало, на което бъдещата геополитика изцяло ще се обляга. Именно тази хуманна цел на геодемографския детерминизъм за благото на хората е и основната линия на геополитическото развитие през ХХІ век.

08.01.2007

* Терминът „геодемографски” има принципно важно значение, защото обхваща и проблемите по използването на територията (земята). Демографията става наука за населението със земята ( geo ), която то обитава. Особено голямо значение има дълбокият исторически генезис на геодемографията като наука. Още през V в.пр.н.е. древнокитайският философ Конфуций обосновал необходимостта от осъществяване на „идеална пропорция между количеството на земята и нейното население”.

Литература:

•  Антоан Декуре, Храна за гладуващите в света, Куриер на ЮНЕСКО, май 1984

•  Батаклиев, проф. Ив ., Колко голямо човечество може да изхрани земята, сп.”Архив за стопанска и социална политика”, кн.4/1942г. с.241-250

•  Деведжиев, проф. М., Геодемография, СУ „Кл.Охридски” 1989 г. с.231; Обща геодемография, изд.”Абагар” 1998 г., с.231; Геоурбанистика, В.Търново 2000 г., с.260; Селищните системи, изд.”Наука и изкуство” 1978 г., с.384.

•  Жозуе де Кастро , География на глада, Изд. на Отечествения фронт 1956 г., с.176.

•  Свраков, проф. Г ., Демографски причини на бъдещи войни, списание на Дружество на завършилите ВТУ-Варна, кн.1/1936 г., с.4-19

{rt}

Година и половина след вълната от изпъстрени с прояви на насилие демонстрации, които заляха мюсюлманските държави по повод публикуваните в един датски вестник карикатури на Пророка Мохамед, проблемите, пораждащи напрежение между Европа и света на Исляма, нарастват, застрашавайки да превърнат прословутата теза за „цивилизационния сблъсък” в сурова реалност.

Папа Бенедикт ХVІ взриви мюсюлманския свят, като цитира критичните думи на един византийски император от ХV век за религията, създадена от Пророка Мохамед.

Берлинската опера реши да отложи премиерата на опера от Моцарт, поради опасенията си, че една от сцените в нея, изобразяваща неколцина религиозни пророци, включително Мохамед, може да провокира гняв и прояви на насилие сред мюсюлманите, както в, така и извън Европа.

Френски преподавател по философия бе принуден да се крие и живее под постоянна полицейска охрана, след като беше заплашен със смърт от ислямистите, заради публикация, в която твърди, че Мохамед е благословил използването на насилие в името и за целите на своята религия.

Бившият британски външен министър Джек Строу предизвика голям обществен скандал след като призова британските мюсюлманки да се откажат от фереджето, отбелязвайки, че не се чувства „комфортно”, когато говори с някого, чието лице не може да вижда. Като наред с традиционните протести на мюсюлманската общност, медиите съобщиха и за няколко случая, когато жени с фереджета са били подложени на тормоз от британски хулигани.

Тези противоречия излизат извън рамките на традиционната ксенофобия и антиимигрантските настроения, характерни за западноевропейската крайна десница, и тезите за несъвместимостта на исляма с основните европейски ценности, разширявайки и без това тревожните измерения на „ислямофобията” в Европа.

В немалка степен, тези „сблъсъци” са своеобразен отровен „страничен продукт” на глобализиращата се медийна система. Постоянно заливащите ни от сателитните телевизионни канали и Интернет потоци от информация и дезинформация често скриват от нас цялата сложност и комплексния характер на проблемите, подхранвайки ширещото се и в двата лагера невежество и наливайки още масло в огъня на историческите вражди, икономическата фрустрация и политическия конфликт. Мащабното и бързо разпространяване на възгледите на екстремистки настроените малцинств a по едно или друго изолирано събитие, разпалват колективните страсти и правят още по-труден нормалния диалог, основан на толерантността и рационално-критичния подход. От тази гледна точка, спокойно можем да кажем, че глобализацията обслужва интересите на ислямистите, проповядващи „джихад” срещу неверниците, също както и тези на европейците, вярващи, че Старият континент може да се изолира напълно от мюсюлманския свят.

Конфликтите между фундаменталнталната версия на Исляма и европейските общества, основани на секуларизма, либералната демокрация, индивидиуалните права и равенството между половете, пробужда в съзнанието на европейците всички стари страхове, пренесени през вековете на войни и нашествия – особено на фона на постоянната заплаха от ислямистския тероризъм, който след 2001 атакува Мадрид, Лондон и Москва, а застрашава и други европейски градове. Този конфликт се задълбочава от продължаващия имиграционен поток от мюсюлманските държави, през Средиземно море, към Европа, в резултат от който днес ислямът се изповядва от над 20 милиона граждани на Стария континент, превръщайки се в една от водещите религии в Европейския съюз. В същата посока, впрочем, работи и дебатът за приемането в съюза на Турция, чието 60-милионно мюсюлманско население, както е известно, се управлява от едно, макар и умерено, но все пак ислямистко правителство.

Роберт Редекер, 52-годишен френски преподавател по философия и писател, известен с остро критичното си отношение към всички религии, публикува през септември миналата година в консервативния ежедневник „Фигаро” изключително остра статия, в която нарича Мохамед „проповедник на омразата, грабител, убиец на евреи и многоженец”. Още на следващия ден известният египетски проповедник-фундаменталист Юсеф ал Карадауи публично осъди Редекер по телевизия Ал Джазира. Малко по-късно една от ислямистките групи във Франция публикува на сайта си неговият адрес, снимката и номерът на мобилния му телефон и призова „мюсюлманските лъвове” да го убият след което заплахите срещу него буквално заваляха. Впрочем, нека припомня, че през 2004, подобни заплахи предшестваха убийството на холандския режисьор Тео ван Гог, извършено от 27-годишен марокански имигрант. Както е известно, Ван Гог вбеси ислямистите с филма си за потискането на жените в мюсюлманските общества.

„Атаката” срещу Редекер много напомня тази срещу британския писател Салман Рушди, след като през 1989 покойният ирански аятолах Хомейни издаде специална фетва, призоваваща за убийството му. И тогава, и сега срещу „смъртната присъда” се обявиха френските профсъюзи, различните групи за защита на човешките права, както и политици от целия спектър. Френският премиер Доминик дьо Вилпен отхвърли заплахите като „неприемливи” и защити „свободата на словото”. Инцидентът обаче допълнително ожесточи споровете между онези, които призовават към намаляване на напрежението, чрез ограничаване на критиките срещу исляма, и тези, които смятат, че подобно поведение само би поощрило радикалните ислямисти.

Есето на Редекер, което несъмнено имаше провокационен характер, беше написано в знак на протест срещу решението на папа Бенедикт ХVІ да се извини за прословутата си реч от септември 2006 в германския град Ратисбон. В нея, както споменах по-горе, той цитира византийския император Мануил ІІ Палеолог, който около 1400, осъжда разпространяването, с огън и меч, на учението на Мохамед. Цитатът предизвика яростните протести на ислямските духовници, заплахи за дипломатически усложнения от страна на редица мюсюлмански правителства и кървави улични демонстрации, по време на една от които беше убита католическа монахиня. Бенедикт ХVІ, разбира се, побърза да изрази съжалението си, обяснявайки, че е бил „зле разбран”. Редекер, както и много други европейци обаче, възприеха извинението на папата по-скоро като жалък опит за „умиротворяване” на ислямистите.

Усещането за постепенен отказ от фундаменталните ценности на западното общество, като свободата на словото и правото на критика, наред с опитите да бъде иронизирана религиозната вяра и дори правото на човек да се придържа към някакви твърди убеждения по един или друг въпрос, което изпитват напоследък все повече европейци, беше подсилено от поредица трагикомични събития, като например решението на директора на Берлинската опера да отложи премиерата на операта „Идоменей” от Моцарт, заради възможни ексцеси, организирани от ислямските радикали. Последва острата реакция на германския канцлер Ангела Меркел, според която: „ние няма да толерираме проявите на подобна автоцензура, породени единствено от страх”. В тази връзка, френският „Либерасьон” дори постави въпроса „Възможно ли е все още да бъде критикуван Ислямът?”. В крайна сметка, премиерата, отложена за края на декември, все пак се състоя, макар и при засилено полицейство присъствие.

Липсата на достатъчно твърда негативна реакция от страна на смятаните за умерени мюсюлмански теолози, проповедници и функционери срещу призивите за насилие и налагането на цензура, се възприемат от мнозина в Европа като ясен знак за нарастващото влияние на ислямистите. Тя, освен това, подхранва подозренията, че потискането на всяка критика, подобно на потискането на жените, е присъщо на исляма, като религия. Заплахите срещу Франция, подновени в края на миналата 2006 от официалния заместник на Бин Ладен в Ал Кайда – Айман ал-Зауахири, във връзка с приетия през 2004 закон, забраняващ носенето на забрадки в училищата и държавните учреждения, подсилват усещането, че радикалните ислямисти сякаш съзнателно се опитват да затвърдят предразсъдъците срещу мюсюлманската религия в светските европейски общества.

Така, от една страна, мюсюлманите реагират все по-яростно (нерядко, съчетавайки протестите си с откровено насилие) и все по-мащабно (в международен план) на всяка критика, която сметнат за „богохулна” и „ислямофобска”. От друга страна, книгите и статиите, отхвърлящи ислямизма (а заедно с него – нерядко и самият Ислям) като „новия тоталитаризъм” на ХХІ век, стават все по-популярни в Западна Европа, особено след появата през 2002 на антимюсюлманския бестселър на покойната италианска журналистка Ориана Фалачи „Гняв и Гордост”. Всъщност, страхът на европейците от „зелената заплаха” е огледален образ на мюсюлманските фантазии за западната конспирация срещу Исляма, като и едните, и другите са част от безкрайната спирала от фалшиви представи, подгрявани от медиите, от постоянно натрапваните телевизионни стереотипи и от радикалните проповеди, разпространявани чрез Интернет.

Всичко това скрива простия факт, че гневът на мюсюлманите, както показа и историята с карикатурите на Пророка (но не само тя), често се подхранва, с решаващата помощ на масовите медии, от малки групи екстремисти, докато огромното мнозинство от мюсюлманите остава безразлично. Според едно изследване от 2005, над 70% от европейските мюсюлмани твърдят, че са настроени враждебно към ислямистите. Повечето от тях практикуват традиционния мирен и толерантен ислям, като мнозина открито признават, че мечтаят за появата на един „европеизиран ислям”, който по пътя на реформите да приспособи тази религия към спецификата на съвременния свят.

Междувременно обаче, ежедневната порция от изпъстрени с насилие новини, образи и заплахи (включително и представящи кървави сблъсъци между самите мюсюлмани) скриват от очите на европейците огромното разнообразие от течения, съществуващи вътре в самия Ислям, както и дълбоките различия между, отделните мюсюлманските секти, етноси и теологични школи. В крайна сметка, мълчанието на толерантното мюсюлманско мнозинство води до това, че в очите на коренните европейци именно радикалните ислямисти се превръщат в единствените носители на „посланието на Мохамед”. Което пък обслужва еднакво добре, както проповедниците на „джихада” срещу неверниците, така и европейските ксенофоби. Ето как, един прекрасен ден, ужасното предсказание на Андре Малро може да се превърне в сурова реалност. Както е известно, преди повече от половин век, през 1956, известният френски писател и министър на културата на генерал Дьо Гол подчертава, че: „Политическото обединяване на Европа ще изисква наличието на общ враг. Само че единственият такъв общ враг може да бъде Ислямът”.

* Авторът е френски анализатор, специалист по проблемите на Близкия и Средния изток

{rt}

Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age by Everett C. Dolman. 224 pp., Frank Cass Publichers, 2001.

Pure Strategy: Power and Policy in the Space and Information Age by Everett C. Dolman, 218 pp., Frank Cass Publichers, 2005

Toward a U.S. Grand Strategy in Space by Everett C. Dolman , Peter Hays and Karl Mueller , 200 pp., George Marshall Institute, 2006

Френският генерал Пиер-Мари Галуа е сред първите, които още през 60-те години на миналия век посочиха, че усвояването на космическото пространство вероятно ще изисква радикалното преразглеждане на редица утвърдени геополитически представи и теории. В тази връзка, напоследък все повече се говори за т.нар. „астрополитика”, анализираща отношението между космическото пространство (или поне онази част от него, която човечеството вече е в състояние да „усвои” в икономически или военен план) и възможностите на съвременните национални държави да увеличат своята мощ.. Сред водещите автори, които разработват тази тема, е американският професор Еверет Долмън, преподавател по сравнителен военен анализ във Висшето военно-въздушно училище на САЩ в Монтгомъри, Алабама. На нея са посветени и трите му последни книги: „Астрополитика: Класическата геополитика в космическата ера” (2001), „Чиста стратегия: Мощ и политика в космическата и информационна ера” (2005) и „Към нова голяма американска стратегия в Космоса” (2006, в съавторство с Питър Хейс и Карл Мюлер). Книгите му са аргументирани академични разработки, чиито набиващ се поне на пръв поглед недостатък е прекалената склонност към аналогии със златния век на класическа Древна Гърция (за читателя остава неясно, какво общо може да има между възхода на атинската демокрация и нейния могъщ военен флот с бъдещето на американската военна и гражданска политика в Космоса). Долмън говори за новите „космически държави”, прокарвайки ясна аналогия между тях и някогашните „морски сили”. Всъщност, един от проблемите, който ще трябва да преодолеят, както той, така и останалите теоретици на „доктрината за космическата мощ”, е липсата на ясна и общоприета терминология в тази сфера. Самият термин геополитика например, чиито корени са в гръцката дума, означаваща Земя, очевидно се отнася само за нашата собствена планета, но не и за Космоса. Същият проблем възниква при опитите за очертаване спецификата на космическото пространство, използвайки за целта класическите геополитически термини, въпреки че, по дефиниция, Земята не е част от т.нар. „външен Космос”. В същото време новият термин „астрополитика” звучи прекалено ексцентрично, навявайки известни асоцииации с научната фантастика, за да бъде приет безусловно. Въпреки това, описанието, което Долмън дава на основните военни фактори за формирането на космическата мощ е добре направено и едва ли скоро някой ще може да ни предложи нещо по-добро и всеобхватно. В него е включено всичко – от гравитацията и значението на военното усвояване на Луната, до геосинхронните орбити и природата на точките на Лангранж. В това отношение особено ясни и изчерпателни са тезите, изложени в главата „Моделирането на астрополитическата среда” на първата от трите му книги. Основната теза на автора е, че САЩ трябва да престанат да се съобразяват със сегашните правила за поведение в Космоса (т.е. с Договора за открития космос от 1967, който изисква той да се използва само за мирни цели) и да обявят, че занапред там също ще бъдат наложени принципите за свободния пазар. На второ място, използвайки сегашните си възможности, както и тези, с които ще разполагат с близко бъдеще, Съединените щати следва да се опитат да наложат военен контрол в зоната на ниската околоземна орбита (т.е. на височина между 1200 и 2000 км). На трето място, следва да бъде създадена Национална космическа координационна агенция, която да дефинира, очертае основните посоки и координира усилията на различните търговски, граждански и военни космически проекти. Според Долмън, макар че подобна политика вероятно ще бъде възприета от останалия свят като „откровено провокативна и имперска”, тя би била логична реакция на редица съвременни тенденции в тази сфера, като например европейско-китайския проект за изграждането на спътниковата навигационна система Галилей, или предлаганата европейска система за космическо наблюдение, предназначена да засича (и, евентуално, да неутрализира) чуждите, включително американските, военни спътници. Впрочем, САЩ вече декларираха, че ако техните противници възнамеряват да използват космически технологии за да убиват американци (независимо дали става дума за военни или цивилни), те трябва да са наясно, че подобни съоръжения ще бъдат унищожавани моментално. Все пак, големите очаквания на Долмън за резултатите от предложената в трите му книги „нова космическа политика” изглеждат малко нереални. Той смята, че ако САЩ съумеят достатъчно бързо и всеобхватно да установят контрол върху зоната на ниската околоземна орбита, биха могли да спрат оръжейната надпревара в Космоса, още преди да се е развихрила истински, като по този начин гарантират мирното му използване от всички останали държави. Всъщност, това едва ли ще е толкова лесно на практика. Америка ще трябва да разполага със свои инспектори и проверяващи на всяка космическа площадка или съоръжение за изстрелване на ракети в Космоса, във всички точки на света. Всяко космическо съоръжение ще трябва да бъде проверявано преди изстрелването му в космическото пространство, за да се гарантира, че не е предназначено за военни цели. Без подобни проверки е невъзможно да се знае предварително, що за спътник или космическа станция се изстрелват в орбита. Високотехнологични оръжия и военни спътници биха могли да се представят за мирни научни космически съоръжения. При това не става въпрос за бъдещето, защото и днес значителен брой от намиращите се на орбита спътници са с военно предназначение, а още повече ще бъдат изстреляни през следващите години. Всичко това означава, че оръжейната надпревара в Космоса най-вероятно е неизбежна. Всъщност, тя вече е започнала. Според Долмън, през следващите двайсетина години САЩ не просто трябва да са готови да използват базирани в Космоса оръжейни системи за да атакуват вражеските ракети, бойни глави и спътници, но и да могат да се справят с асиметрични космически оръжия от типа на т.нар. ASAT (антиспътниковите ракети) например. Долмън специално подчертава негативните последици от Договора за открития космос за чисто комерсиалното усвояване на космическото пространство. Този договор включва толкова много двусмислено звучащи постановки относно евентуалното право на собственост в Космоса, че само някой съвсем безразсъден инвеститор би рискувал да се заеме с реализацията на собствен частен проект, свързан с Луната или някое друго космическо тяло. В миналото САЩ не се решаваха да поставят открито въпроса за преразглеждане на договора, опасявайки се, че това би довело до пълната ревизия или дори до анулирането му, което да навреди на американските интереси. С течение на времето обаче, все повече американски стратези изглежда стигат до извода, че той не може да предотврати задълбочаването на редица не по-малко опасни за глобалната хегемония на Съединените щати тенденции. Един от тях е и професор Долмън. Според него, САЩ нямат друг избор освен веднага и открито да декларират претенциите си за военна доминация в Космоса. Разбира се, по-вероятно е Белият дом да предпочете постепенното постигане на тази цел, продължавайки официално да подкрепя тезата за необходимостта от международно сътрудничество в усвояването на космическото пространство. Професор Долмън обаче смята, че това би било опасна грешка. Според него, налагането на нови международни правила за поведение в Космоса е неизбежно. Вероятно мнозина, включително и в самата Америка, разсъждават различно от него. При всички случаи обаче, дори за тях би било полезно да се запознаят с тезите на американския военен теоретик, още повече, че те несъмнено кореспондират и с „астрополитиката”, която се опитва да провежда сегашната американска администрация, и елемент от която могат да станат в съвсем скоро време дори някои държави от Източна Европа.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България{jcomments off}

Х.Генчев, Единствената революция

М.Деведжиев, Геодемографски детерминизъм и геополитика

Р.Георгиев, Глобалните икономически проблеми налагат съвместни решения

Т.Недев, България в глобализиращият се свят

П.Димитров, България и Турция в евроазиатските енергийни схеми

Eвропа

Ф.Алджери, Перспективите на ЕС за глобално лидерство

В.Собел, Неоимпериализмът на Русия или триумфализмът на Запада?

Д.Шмид, Последната битка на НАТО

P . Поч, НАТО или европейска система за сигурност?

Светът

С.Захариев, Северен Кипър в търсене на геополитически алтернативи

В.Саздов, Американският план за Ирак и неговите „ирански” измерения

С.Каменаров, Сирийската карта в израелско-арабския геополитически сблъсък

В.Ахмедов, Армията и политическият ислям в Близкия изток

Фокус: Цивилизационният сблъсък

П.Сабатие, Европа – бойното поле на сблъсъка между цивилизаците?

Б.Димитров, Затворите като генератор на ислямизъм

Н.Фергюсън, Ислямският марш

С.Хайтов, Идеолозите на ядрения джихад

Приложна геополитика

M . Пискър, Арктика в глобалните енергийни схеми

А.Тодоров, Арктическият транспортен коридор

Ж.Станев, ТРАСЕКА – голямата игра за проекта на века

Геоикономика

У.Бело, Кризата на свръхпроизводството и китайското бъдеще

Основи на геополитиката

Ю.Тихонравов, Маргинални геополити чески школи в следвоенна Европа

Идеи

Н.Петрова, Суверенитетът като принцип на организация на глобалния свят

История

А.Иванов, Балканската железопътна мрежа и европейската геополитика след Втората световна война

Книги

М.Стоянова, Бюкенън – пророкът на Залеза.

Интервю

Нобеловият лауреат Томас Шелинг за геополитическите конфликти на ХХІ век

{rt}

Известният американски неоконсервативен анализатор и политически коментатор Робърт Кейган е роден през 1958. Завършва Университета в Йейл, след което специализира в Харвард и защитава докторат в Американския университет във Вашингтон. През 1984-85 е помощник на американския държавен секретар Джордж Шулц, след това работи три години в Бюрото за междуамерикански отношения към Държавния департамент. Кейган е сред основателите на Проекта за новото американско столетие ( PNAC ) . Член е на ръководствата на Фондация Карнеги и Германската фондация Джордж Маршал. Робърт Кейган е а втор на стотици статии и анализи в най-престижните американски издания, както и на няколко книги, включително преведената на български „За Рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред” . Най-новата сред тях е „Опасна нация: мястото на Америка в света, от създаването на САЩ до края на ХХ век” . Съпругата на Кейган Виктория Нъланд е посланик на САЩ в НАТО.

- Г-н Кейган, нека поговорим първо за най-новата Ви книга. Какво Ви накара да я напишете?

- Интересът ми към американската история се появи още, когато работех като помощник на държавния секретар Джордж Шулц и подготвях речите му, т.е. по времето на президента Рейгън. Въпреки че мнозина, включително измежду т.нар. «реалисти», смятат политиката на Рейгън за изключение, т.е. за излизаща извън традиционното русло на американската външна политика (впрочем, за тях и сегашният президент Джордж Буш също е такова «изключение»), собствената ми визия за историята на Америка ме кара да вярвам, че всъщност, той, до голяма степен, беше част от истинската американска външнополитическа традиция.

Както знаете, в началото на 90-те години на миналия век, отново се разгоря старият дебат за истинския характер на американската външна политика, който беше почти замрял по време на студената война. Т.нар. „реалисти”, включително много консерватори, както и някои либерали, твърдяха, че САЩ следва да се върнат към „традиционния” си подход, който, според тях, е ако не „изолационистки”, със сигурност е по-пасивен и необременяващ страната, или както се изрази Джийн Къркпатрик – Съединените щати трябва да станат отново „нормална” нация. Аз обаче не вярвам, че САЩ някога са били, или че могат да бъдат „нормална” нация, имайки предвид високата им степен на идеологизираност. Така че, в средата на 90-те, започнах едно продължило над десет години изследване на ранната американска история, опитвайки се да формулирам, какви са истинските ни външнополитически традиции.

•  Бихте ли очертали основните си тези, както и възгледите, които се опитвате да ревизирате?

•  Общоприетото схващане за американската външна политика през ХVІІІ и ХІХ век, наложило се както сред значителна част от обществото, така и сред представителите на елита, включително и на външнополитическия ни истъблишмънт е, че тя е била по-скоро изолационистка. Първите американски заселници идват в Новия свят за да изградят там своя „Град на Хълма” - различен и изолиран от останалия свят и, в частност, от Европа. Прощалната реч на Джордж Вашингтон, в която той предупреждава за опасността от установяването на тесни политически връзки с други нации, както и Доктрината Монро, отхвърляща правото на Европа на политическа намеса в Западното полукълбо, обикновено се разглеждат като доказателство за наличието на подобна изолационистка „традиция”. Затова мнозина смятат, че първоначалното и естествено поведение на Америка по отношение на останалия свят се характеризира с пасивност и концентрация върху вътрешните проблеми. Според тях, ако САЩ все пак са предприемали някакви активни външнополитически действия, това е само защото са били нападнати или пък са се изправяли пред сериозна и непосредствена заплаха.

Аз обаче смятам, че – тъкмо напротив – американците са, и винаги са били, експанзионистична нация. От времето на първите заселници-пуритани, до края на ХІХ век, американците провеждат агресивна териториална експанзия, използвайки сила, когато се наложи, за да постигнат своите експанзионистични цели. От ХVІІІ век до днес, американците неизменно демонстрират икономически и търговски експанзионизъм, търсейки нови пазари и ресурси навсякъде по света. От началото на ХІХ век до наши дни, американците не се колебаят да разширяват своята власт и влияние, опитвайки се да променят поведението на други народи и нации, във все по-широки мащаби. Накрая, от Революцията до днес, американците се проявяват като идеологически експанзионисти, в усилията си да наложат универсалните принципи, съдържащи се в Декларацията на независимостта. Те не крият намерението си да променят света, или поне онази част от него, която действително могат да променят, в съответствие с американските принципи и идеали, както и съобразно американските интереси. Като в това отношения, са все още далеч, от онова, което биха искали да постигнат. Истината обаче е, че Америка оказа огромно вляние върху промяната на международната система. Може да звучи изненадващо за мнозина американци, но дори бащите-основатели, включително Джордж Вашингтон, са вярвали, че с течение на времето Съединените щати ще се превърнат в най-могъщата държава на планетата.

•  Казахте, че американците са все още далеч от онова, което биха искали да постигнат чрез своя експанзионизъм. Но, редица Ваши колеги, твърдят, че Америка, за разлика от много други велики сили, по правило носи свобода и демокрация там, където е стъпила (включително в Германия и Япония след 1945), а не робство, подобно на други имперски сили. Дали това има значение, защото в противен случай излиза, че Америка е също такава експанзионистична сила, какъвто беше Ирак на Саддам Хюсеин или режима на Сталин например?

•  Това е добър въпрос. Ще ви отговоря по два начина. На първо място, последната ми книга „Опасна нация” разглежда американската външна политика най-вече в периода ХVІІІ-ХІХ век. През този период моралният елемент в нея не е чак толкова ясно изразен. От една страна, през първите осем десетилетия на своето съществуване, САЩ са едновременно и либерално-демократична, и робовладелска държава, която упражнява в южните щати почти тоталитарен контрол не само върху чернокожите, но и върху своите бели граждани. През този период американската експанзия, в значителна степен, се ръководи от стремежа да разпространи робството, а не демокрацията. Освен това, да не забравяме проблема с индианците.

Нямам никакво намерение на идеализирам индианците, които са вършели ужасни жестокости както едни спрямо други, така и по отношение на белите заселници, нито пък споделям традиционното негативното отношение към американската политика спрямо индианските племена. Факт е обаче, че именно желанието за усвояването на повече земя (оправдано от тезата на либерални философи като Джон Лок за необходимостта земята да бъде „подобрена”, т.е. обработвана по-добре) води до непрекъснатите нападения срещу индианците, както и до безкрайните нарушения на договорите с тях, подписани от американското правителство. Всичко това е част от нашата история, като нация. Иронията е, че за първа проява на американския „империализъм” обикновено се смята интервенцията в Куба и войната с Испания през 1898, макар че тя се води почти изключително по хуманитарни и морални причини. След което можем да проследим целия дълъг списък на проявите на американския „експанзионизъм”, преследващ морални цели и включващ, освен всички други, двете световни, както и студената война. Именно тук е необходимо да се направи разлика между методите на експанзия и използването на сила и влияние, от една страна, и целите, в името на които се използва наличната мощ и се осъществява тази експанзия – от друга. Всички велики сили използват мощта си по почти един и същи начин – те се намесват и окупират чужди територии, използват икономическото си влияние и лостове за да постигнат своите интереси и наложат собствените си принципи. Разбира се, агресивните диктаторски режими обикновено действат много по-брутално, отколкото демократичните държави, като САЩ, въпреки че именно САЩ използваха ядрено оръжие срещу Япония.

Всъщност, истинската разлика не е в средствата, а в крайните цели. Не смятам за разумно да твърдим, че САЩ са по-малко експанзионистично настроени, отколкото другите велики сили в едни или други исторически периоди. Въпросът е за целите на американската експанзия, която действително не е насочена към поробване или потисничество, а цели да разшири зоната на свободата и прогреса. Винаги съм гледал с пренебрежение на безкрайните спорове за това, кой точно е започнал студената война, сякаш от това зависи дали САЩ могат да се смятат за виновни, или – напротив – за невинни, или пък, дали политиката им е била справедлива и оправдана. Истината е, че студената война беше стартирана и от двата лагера. И това, че тъкмо американската страна беше правата не се дължи на обстоятелството, че другите са започнали първи, а че принципите, които ние защитавахме, бяха правилните, а тези на противниците ни се оказаха грешни.

•  Как бихте съвместили тезата си с днешната война срещу терора? В нея Америка е изправена пред една очевидно тоталитарна идеология – ислямизма, която, подобно на нацизма и комунизма, се опитва да наложи своята антихуманна доктрина на планетата. Що се отнася до Америка, тя, също както по време на Втората световна, или на студената, война твърди, че защитава индивидуалните права и свободата. Какво смятате Вие?

•  Струва ми се, че за пореден път бяхме изненадани, откривайки, че другите ни мразят, тъкмо заради онези доктрини, които бихме искали да разпространим сред тях и понякога го правим – съзнателно или не.

Очевидно, ислямистите са дълбоко убедени, че американската мощ, както и американската култура, американската подкрепа за прогреса, либерализма и модерността, ерозират опитите им да върнат назад часовниковата стрелка в света на Исляма. Впрочем, по същия начин са гледали на САЩ княз Метерних, император Александър І и другите консервативни европейски монарси и политици от началото на ХІХ век. Страхът им от разпространението на революционните американски либерални идеи ги е карал да смятат младата американска държава за „опасна нация”. Именно оттук идва и заглавието на последната ми книга.

Днес, когато критиците на американската външна политика твърдят, че действията на САЩ в Близкия изток помагат на Осама бин Ладен да трупа популярност, те обикновено искат да внушат, че американците трябва да престанат да дразнят и предизвикват ислямистите. Бих могъл да се аргументирам, защо никога няма да престанем да се опитваме да разпространяваме своите принципи и влияние. Впрочем, дори да искахме да спрем, няма да можем да го направим, защото идеологическият експанзионизъм е в кръвта ни. Смятам обаче, че американците трябва да престанат да се учудват от реакциите, които поведението им, съзнателно или несъзнателно, провокира у останалите. В тази връзка ще припомня само, че през 30-те години на миналия век, именно нерешителните действия на Америка по отношение на японската агресия в Манчжурия, убедиха Токио да извърши по-късно нападението срещу нашия Тихоокеански флот в Пърл Харбър. Това не означава, че противниците ни са прави, а ние бъркаме. Със сигурност то не означава и, че действията на Ал Кайда могат имат някакво оправдание. То означава, че докато продължаваме да провеждаме своята политика в света, опитвайки се (съзнателно или не) да го променим съобразно собствените си принципи, трябва да сме готови за подобни негативни реакции и да действаме, ако се наложи и превантивно, за да ги преодолеем. Не бива да се самозаблуждаме, че ако просто стоим пасивно, няма да станем обект на нечия омраза, или пък на военна агресия.

•  Как оценявате публикувания наскоро доклад на Комисията Хамилтън-Бейкър за Ирак? Смятате ли, че американските действия в тази страна са адекватни и какво, според Вас, следва да се направи не само в Ирак, но и по отношение на войната с тероризма, като цяло?

•  Мисля, че докладът на комисията е жалък. На първо място, тя дори и не се опита да предложи работещо решение за Ирак. Основната и препоръка е да бъде ускорена подготовката на иракската армия и силите за сигурност, така че те да могат да поемат нещата в свои ръце. Само че тъкмо такава беше стратегията на американската администрация още от самото начало и тя се провали.

Препоръката на комисията да търсим помощта на Иран за успокояване на ситуацията в Ирак звучи смешно. Дори и Джеймс Бейкър (един от ръководителите на комисията – б.р.) призна непосредствено след публикуването на доклада, че възможността Техеран да се съгласи да сътрудничи е много малка. Въпреки това, той смята, че няма нищо лошо да се опита. Истината обаче е, че вредата от подобен опит да умилостовим своите противници, показвайки им слабостта си, ще бъде много голяма.

Моето дълбоко убеждение е, че се нуждаем от много повече американски войници в Ирак за да гарантираме необходимата сигурност и стабилност, която да позволи на иракчаните да стартират процеса на национално помирение. Провалът на Америка да гарантира такава сигурност доведе до взрива на насилие в страната, след като шиитите, сунитите и кюрдите се убедиха, че не могат да разчитат на САЩ в това отношение и, съвсем естествено, решиха, че само техните собствени милиции са в състояние да им гарантират някаква закрила.

Смятам също, че се нуждаем от много по-големи наземни сили – както в армията, така и във флота. Да не забравяме, че сме ангажирани сериозно и в Афганистан, както и, че може да се наложи да се намесим и на други места, които Ал Кайда или подобни на нея групи се опитват да превърнат в свои опорни бази. Истинската трагедия е, че сегашната администрация не съумя да подготви както трябва американските въоръжени сили за да водят адекватна война срещу терора. Ако това наистина е война, която при това ще продължи дълго, ние трябва да предприемем необходимите стъпки и да изразходваме необходимите средства, за да увеличим максимално шанса си за победа в нея.

{rt}

France and the French: A Modern History by Rod Kedward, 741 pp. Overlook, 2006.

Най-учудващата промяна във френската история през последните трийсетина години е, че тази страна сякаш престана да боготвори своята армия. През първите две трети на миналия ХХ век френската политика в много голяма степен се определяше от хора като капитан Алфред Дрейфус, маршал Анри Петен и генерал Шарл дьо Гол – именно те пробуждат най-силни чувства у своите съвременници – от екзалтирано обожание до неистова омраза. Символичният статус на тези три фигури отразява изключителната роля, която френската армия, смятаща се за „ковачница на националната идентичност”, играе в народното съзнание, както и в политическия живот на страната. В продължение на столетия военната служба е опит, обединяващ всички французи - в този „котел за претопяване” намират общ език и попиват обща култура бретонци и провансалци, жители на Париж и Марсилия.

Оказалите се лъжливи обвинения в шпионаж, отправени през 1894 срещу капитан Драйфус, са само върха на айсберга: всъщност те отразяват силно разпространените по онова време предразсъдъци в обществото – ксенофобия, антисемитизъм и т.н. Делото Драйфус провокира разцепление с мащаби непознати от епохата на Френската революция от 1789. Всички французи споделят убеждението, че армията следва да бъде „пазителка на нацията”, макар че не са наясно, дали тя трябва да съхрани връзките си с католическата и монархическа традиция, или пък да се изгражда като изцяло републиканска, светска, модерна и демократична.

Скоро след като биват оттеглени всички обвинения срещу капитан Драйфус (1906), настъпва т.нар. „републикански реванш”. Военното министерство създава тайни досиета на всички френски офицери, в които се отбелязват религиозните им убеждения. Ако офицерът е силно вярващ католик, служебното му развитие съзнателно се стопира, докато за свободомислещите републиканци и антиклерикали се открива възможност за главозамайваща военна кариера. Подложена на подобна „чистка” и вътрешно разединена, френската армия влиза в кървавата касапница на Първата световна война, а в неин най-голям герой се превръща генерал Петен, организирал отбраната на Вердюн. Известно време френските войски се държат, демонстрирайки своята издръжливост. Но дори влизането на САЩ във войната (1917) не може да предотврати нарастването на напрежението в техните редици. Изтощената армия не може да продължи да понася чудовищните загуби в непрекъснатите сражение. В това отношение Петен отново спасява Франция и нейните въоръжени сили, решавайки да отложи планираните настъпателни действия до края на годината, което позволява да бъде възстановен силно падналия боен дух. В качеството си на национален герой, маршал Петен бива назначен за министър-председател през 1940, когато германците отново са нападнали страната му, но след капитулацията, именно той възглавява и марионетния про-германски режим във Виши. Тази роля се оказва учудващо присъща за този вече много възрастен човек, известен със силно консервативните си възгледи. Девиз на правителството му става лозунгът „Семейство, страна, работа”, съзнателно формулиран, като контрапункт на републиканския: „Свобода, равенство, братство”.

Петен, който спасява Франция през 1917, я предава през 1940 – това пък е първият от митовете, създадени от следващият велик войник на тази страна – генерал Дьо Гол. Подобна оценка за Петен, обаче е вярна само отчасти, също както и вторият мит на Дьо Гол – за едва ли не поголовното и активно участие на французите в Съпротивата. Перманентно възобновяващото се разцепление във френското общество – за и против революцията, за и против Драйфус – отново се изостря по време на управлението на Петен. Най-малкото до края на 1943, когато загубата на нацистка Германия във войната започва да се очертава, режимът във Виши се ползва със сравнително силна подкрепа сред населението, докато Съпротивата е по-скоро маргинално движение, много по-зависимо от британското оръжие и общо ръководство, отколкото би искал самият генерал Дьо Гол.

Вече след войната, Шарл дьо Гол съумява по парадоксален начин да съхрани умерената демокрация в страната, превръщайки се в неин „умерен диктатор”. Стремежът му е да преодолее разцеплението в обществото, лансирайки своя проект за нова конституция, на чиято основа е създадена т.нар. Пета Република, в която републиканските форми на управление се съчетават с почти монархическата президентска власт. Дьо Гол не крие, че предпочита реферандумите пред изборите и се отнася с недоверие към политическите партии. Ако не броим катастрофалната война в Алжир, късметът рядко го изоставя. Президентското му управление, продължило от 1958 до 1969 е белязано с невиждани успехи в икономическата сфера. То е гръбнакът на т.нар. „славни трийсет години” ( les trente glorieuses ) – т.е. на трите десетилетия почти непрекъснат икономически ръст. На наследниците му се падат „трийсетте жалки години” ( les trente piteuses ) – т.е. три десетилетия на относителен икономически застой.

В книгата си „Франция и французите: модерна история” Рон Кедуърд, който се смята за един от най-добрите историци на френската съпротива, разглежда именно тези събития. Появила се през миналата 2006, тя получи много висока оценка в Западна Европа и почти възторжена – в родната му Великобритания. Умел разказвач и хроникьор на събитията (включващи и делото Драйфус, и кариерите на маршал Петен и генерал Дьо Гол), Кедуърд прави великолепен анализ на промените в социалния и интелектуален живот на Франция. Той смело – и достатъчно убедително – разработва такива деликатни теми, като „избирателния характер” и „закъснението” на историческата памет на френската нация. Кедуърд показва, как последиците от колаборационизма на Виши и мъчителната война в Алжир влияят върху социално-политическите възгледи на французите, обяснявайки ни, защо призраците от миналото продължават да тревожат и днешна, уж окончателно отърсила се от миналото, Франция. В книгата му тази страна е показана като все още разединена и разкъсвана на части от различните конкуриращи се идентичности, фундаментално различаващи се исторически наративи и сектори на избирателната колективна памет. Подобен подход може да се приеме за по-нататъшно творческо развитие на идеите на известния френски историк Пиер Нора, създател на концепцията за „мястото на паметта”. Както е известно, Нора разделя пространството на френската историческа памет на три сектора, базиращи се, съответно, на традициите на Републиката, нацията и les France (почти непреводим термин, означаващ единна Франция, като съвкупност от различни елементи).

В крайна сметка, Къдуърд стига до извода, че «френската идентичност, която в миналото се търси вътре в Европа, днес е неразривно свързана с позицията спрямо глобалния икономически пазар». С други думи, френското бъдеще все повече зависи от интегрирането на страната в по-широките наративи на обединена Европа и глобализацията. При това се налага визията, че военните окончателно слизат от френската политическа сцена, а решението на президента Жак Ширак да се откаже от наборната армия (от 31 декември 2002 страната се отказа от смесения тип въоръжени сили и премина към формиране на чисто професионална войска) лишава армията от онази централна роля в живота на нацията, която тя играеше от времето на Наполеон насам, т.е. през последните двеста години.

* Българско геополитическо дружество

{rt}