Споразумението за развитие на сътрудничеството в сферата на ядрената енергетика между Индия и САЩ, подписано по време на посещението на Джордж Буш в Южна Азия, през март 2006, и обнародвано официално през август 2007, очевидно цели трансформацията на отношенията между тези две страни в стратегическо партньорство. Подписването му означаваше тектонична промяна в цялата система за сигурност в Азия и поява на ново разположение на силите в региона. Ръстът, демонстриран през последните години от индийската икономика, се съпровожда от значително увеличаване не енергийните и нужди. Като една от страните, отказали да подпишат Договора за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО), Индия беше лишена от достъп до технологиите в сферата на ядрената енергетика. По време на посещението на Манмохан Синг във Вашингтон, през декември 2006 обаче, САЩ дадоха принципното си съгласие Индия да разполага занапред с почти същите права, като държавите, подписали въпросния договор. Новото равнище на взаимно разбирателство между Вашингтон и Делхи беше реализирано в споразумението, подписано от Джордж Буш при посещението му в Индия, с което приключи и продължилата половин година дискусия между американската администрация и индийското правителство. То беше утвърдено с голямо мнозинство от двете палати на Конгреса на САЩ. Според този документ, известен и като Hyde Act , Индия получава право да купува оборудване и технологии за атомната си енергетика. На свой ред, САЩ поемат снабдяването и с ядрено гориво, тъй като страната изпитва недостиг на уран.

Същността на т.нар. Hyde Act

Според законодателния акт на американския Конгрес, Индия е длъжна, в рамките на няколко години (най-късно до 2014) да постави под контрола на МАГАТЕ 14 от всичките си 22 ядрени реактори. При това два от индийските реактори-размножители (т.е. реакторите с бързи неутрони, известни още като „бридери” – б.р.) няма да бъдат отнесени към категорията на тези с гражданско предназначение, което пък означава, че остават извън режима на гаранциите. Според американските власти, в резултат от това т.нар. „режим на сигурност” ще обхване 67% от производствените мощности на индийската ядрена индустрия, докато днес той обхваща само 11%. Онова, което предизвиква тревога обаче е, че възможността да купува легално ядрено гориво от чужбина е необходима на Индия за да използва собствените си уранови ресурси за военни нужди. Днес САЩ полагат много сериозни усилия за да убедят партньорите си от Групата на ядрените доставчици да променят действащите правила в съответствие с индийските интереси.

Особено задоволство в Делхи предизвиква фактът, че международният режим няма да включва индийските реактори-размножители. Въпреки това, споразумението провокира известни разногласия в коалиционното правителство на Манмохан Синг. От чисто технически гледна точка, полемиката се развихри около параграфа, предвиждащ, че САЩ ще прекратят доставките на ядрено гориво и ще вземат други мерки, ако Индия извърши ново изпитание на ядрено оръжие. Днес споровете по този въпрос, до голяма степен, са вече затихнали, но продължават да съществуват разногласия във връзка с натиска, оказван върху Делхи да подкрепи американската политика по отношение на Иран. Партньорите в управляващата коалиция виждат в тези претенции на САЩ, удар по авторитета на страната. Най-вероятно обаче, разногласията ще бъдат преодолени и споразумението ще влезе в сила.

Освен това, САЩ предложиха на Индия да се присъедини към проекта за международен експериментален термоядрен реактор, което би било съществена стъпка към установяването на всеобхватно сътрудничество в енергийната сфера. Като цяло, стратегическите и икономически интереси на САЩ се оказват по-важни за Вашингтон, отколкото подкрепата за режима на неразпространяване на ядрените оръжия. Разбира се, този американски подход едва ли ще се отрази по най-добрия начин върху политиката на такива страни, като Бразилия и ЮАР (а вероятно и на някои други), развиващи собствени ядрени програми. Да не говорим, че той би отслабил позициите на САЩ в спора им с Иран и Северна Корея.

Неотдавнашното заявление на директора на МАГАТЕ Мохамед ал-Барадей в подкрепа на ядрената сделка между САЩ и Индия е доказателство за това, колко голямо е влиянието на Вашингтон и на американската политика „на изключенията в ядрената сфера” върху тази организация. Имайки предвид, че последната конференция на Групата на ядрените доставчици ( NSG ), на практика, приключи безрезултатно, можем да очакваме, че сегашният курс на САЩ и липсата на достатъчно воля у МАГАТЕ ще доведат до по-нататъшното отслабване на режима на неразпространяване на ядреното оръжие. Макар че в самите САЩ усилията на лобито на привържениците на неразпространяването са все така активни, гласът им очевидно не е достатъчно силен за да промени ситуацията.

Стратегическите цели на САЩ и на Индия

Разширявайки сферата на взаимодействието си с Индия, Съединените щати си поставят няколко стратегически важни задачи. На първо място, те разчитат на сътрудничеството с Делхи за да неутрализират стратегическото предизвикателство на Китай, макар че както във Вашингтон, така и в индийската столица, категорично отричат съществуването на подобна мотивация. Както изглежда, американците предполагат, че увеличаването на индийския ядрен потенциал, насочен против трансформиращият се във все по-могъщ силов полюс Китай, отговаря на техните собствени интереси, а що се отнася до проблемите, свързани с неразпространяването, все някак ще съумеят да се справят с тях. Така Китай, който много внимателно наблюдава действията на САЩ, занапред ще трябва да следи не по-малко внимателно и нарастващата икономическа и военнна мощ на Индия.

На второ място, както смятат редица авторитетни анализатори, Вашингтон разглежда Индия като ключов партньор в борбата срещу ислямския радикализъм. Мюсюлманската част от населението на тази страна се смята за образец на умереност и сигурен партньор в процеса на демократично развитие на Индия. Нещо повече, важен фактор за сближаването между Съединените щати и Индия е бурният ръст на нейната икономика, съпроводен от формирането на многобройна (наброяваща между 200 и 300 милиона души) средна класа. Индия пък разчита, че ядрената сделка с Америка ще и позволи да промени международния си статут. В дългосрочна перспектива тя се надява да си извоюва позиции, сходни с онези на някогашния Съветски съюз, когато нито едно глобално решение не можеше да бъде взето без неговото съгласие. Най-близката задача пред Индия е да излезе извън рамките на ограничената политическа орбита на Южна Азия, където е затънала в неразрешими проблеми, касаещи отношенията и с Пакистан или въпроса за Кашмир.

В Делхи биха искали да създадат впечатление, че действията на Индия не вредят на собствения и политически курс и тя си остава независима сила, която играе балансираща роля и, в същото време, е стратегически съюзник на САЩ. Друг въпрос е, че по отношение на иранския проблем и се наложи да направи редица тактически отстъпки на американците и да гласува за предаването на „иранското досие” за разглеждане първо от ръководството на МАГАТЕ, а след това и от Съвета за сигурност на ООН. От известно време насам, Съединените щати започнаха да притискат Делхи за да не допуснат индийско участие в проекта за изграждане на газопровод между Иран, Пакистан и Индия.

Двойните стандарти

Оправдавайки различния подход на своята администрация към Пакистан, президентът Джордж Буш изтъква, че тази страна има „друга история”. Тази фраза съдържа сериозен намек не само за доктор Абдул Кадир Хан (пакистанският учен, признал през 2004, че е съдействал за разпространението на ядрени технологии на световния „черен пазар” – б.р.) , но и за проблемите, свързани с демокрацията и екстремизма в Пакистан.Възможно е, сред причините, които карат САЩ да отказват на Пакистан достъп до американските ядрени технологии за граждански цели, са близките отношения между тази страна и Китай. Нещо повече, ако и Индия, и Пакистан се бяха оказали партньори на САЩ в реализираната наскоро ядрена сделка, тя най-вероятно не би могла да мине през Конгреса.

САЩ доста умело се възползваха от началото на „войната срещу тероризма” за да разграничат в политически план въпросите за Индия и Пакистан. Както е известно, навремето американската подкрепа много помогна на Израел. Сега тази подкрепа дава възможност на Индия да осъществи своята военна ядрена програма, без при това да рискува да бъде обявена за „държава-парий”, докато Пакистан е поставен в ситуация на „стратегическа неопределеност”.

Задълбочаването на съществуващият дисбаланс между Индия и Пакистан може да окаже негативно влияние върху сигурността в региона и да провокира нова оръжейна надпревара между Индия и Пакистан, както и между Индия и Китай.

Китай, вероятно, ще бъде особено силно разтревожен, ако споразумението между Делхи и Вашингтон за противоракетната отбрана се превърне в реалност. Американско-индийското сътрудничеството в космическата сфера както и в тази на противоракетната отбрана, наред с продажбата на нови американски военни технологии, ще отслаби пакистанската система за ядрено сдържане, както и потенциала на страната в областта на конвенционалните оръжия. Подобно развитие би се отразило отрицателно и върху потенциала за ядрено сдържане на Китай спрямо Индия и САЩ.

Ядрената сделка с Америка фактически означава, че на Индия се предоставя статут на шеста ядрена държава, т.е. нейният статут се повишава за сметка на намаляване ролята на ДНЯО и Групата на ядрените доставчици. Според мен, по-верният подход за решаване на икономическите проблеми на Индия и останалите страни би било създаването на международен консорциум за съдействие в ядрено-енергийната сфера, под строгия контрол на МАГАТЕ, както и международното сътрудничество за разработването на такива ядрено-енергийни технологии, които изключват двойната употреба. Освен това, проблемите на сигурността на Индия и Пакистан биха могли да се разглеждат като взаимносвързани. Но, нека не приемаме желаното за действителност.

Реакцията на Пакистан

Какви мерки би могъл да предприеме Пакистан, в рамките на осъществяващият се напоследък сценарий? Въпреки сближаването между Индия и САЩ, Пакистан трябва да се стреми да поддържа добри отношения и с двете страни, особено в онези сфери, които са жизнено важни за собствените му национални интереси. Може би е трудно да повярваме, но международните отношения вече не са „игра с нулева сума” и не би следвало да се разглеждат само в черно-бялата цветова гама. Пакистан се нуждае от американските инвестиции и от достъп до американския пазар, както и от сътрудничество със САЩ в сферата на ядрената енергетика. Пакистан, освен това, се нуждае от модерно въоръжение и съответното програмно осигуряване с военно предназначение, както и от сътрудничество между пакистанските въоръжени сили и тези на Съединените щати. Добрите отношения с най-големите държави в света и особено – с най-могъщата от тях, винаги са в интерес на държавите от „средния ешалон”, към които спада и Пакистан.

Основната задача на американската геополитика по отношение на Пакистан е да гарантира сътрудничеството с тази страна в рамките на войната с тероризма. Впрочем, борбата с тероризма и екстремизма отговаря и на пакистанските интереси, но само ако в основата и е поставен широкият коалиционен подход и тя не се окаже насочена срещу самия Пакистан. В същото време, Пакистан следва да развива и отношенията си с Китай, Русия и Европейския съюз. Трябва да се разширява икономическото сътрудничество с тези страни, както и да се укрепват връзките с ислямския свят. Но, което е най-важното, Пакистан следва да изгражда национални институции за гарантиране на стабилността, както и на икономическия и социалния си прогрес в дългосрочна перспектива.

За да гарантира своята енергийна сигурност, Пакистан трябва да продължи да си сътрудничи с Китай в сферата на гражданските ядрени технологии, да прецени възможностите за установяване на сътрудничество с Русия и Франция и да увеличава собствения си потенциал в енергийната сфера. Решаването на тази задача предполага постигането на по-високо ниво на самодостатъчност в изграждането на реактори и създаването на по-сериозни мощности за обогатяване на уран. Както е известно, Китай построи атомна електроцентрала в Чесма (в Северозападната гранична провинция на Пакистан – б.р.) с мощност 325 мВт. Вече е сключен договор за изграждането на още една АЕЦ със същата мощност, а в бъдеще се планира и изграждането на две АЕЦ с мощности от 600 и 900 мВт.

Плановете на Пакистан в сферата на ядрената енергетика, през следващите десетилетия, включват създаванато на генериращи мощности от 8500 мВт. За да бъде постигната тази цел обаче, ще трябва сериозно да се променят правилата, приети от Групата на ядрените доставчици, т.е. да се прекрати сегашната практика на „избирателни промени”. Ако това стане, на Китай и Русия, както и на редица европейски държави, които произвеждат оборудване и гориво за ядрената енергетика, няма да им се налага, по примера на Индия, да претендират за тях да бъдат направени изключения от общите правила на Групата на ядрените доставчици.

Въпреки ядрената сделка между Индия и САЩ и опасенията, породени от укрепването на индийските позиции в тази сфера, Пакистан и Индия трябва да продължат да полагат усилия за развитието на мирния процес. Текущата стратегическа проблематика на индийско-пакистанските взаимоотношения следва да се разглежда в общия контекст на външнополитическия диалог в Южна Азия. На свой ред, Съединените щати (като страна поддържаща тесни взаимоотношения както с Индия, така и с Пакистан) трябва да съдействат по-активно за разрешаването проблема с Кашмир, което би позволило на двете съседни държави да насочат енергията си за развитие на своите икономики, борбата с бедността и за създаване на необходимите здрави основи за развитие на своите общества, като цяло.

* Авторът е генерал-лейтенант и бивш заместник-министър на отбраната на Пакистан. В момента чете лекции в Брадфордския университет, Великобритания.

{rt}

През 1957 светът бе смаян от вестта за изстрелването на първия изкуствен спътник на Земята (съветският „Спутник-1”). Така беше поставено началото на Космическата ера в човешката история, чиято петдесетгодишнина беше шумно отбелязана на 4 октомври т.г. За разлика от това събитие, едно друго, и не по-малко важно, сякаш не успя да привлече чак такова внимание, през март 2007. Защото, преди петдесет години (през март 1957), т.нар. Римски договор постави началото на ерата на обединена Европа, създавайки Европейската икономическа общност, или т.нар. Общ пазар. Първоначално, в нея членуваха само шест държави: Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург, а общата им инициатива целеше единствено координирането на някои тарифи, както и на икономическата им политика и сътрудничеството в сферата на мирната атомна енергетика. Петдесет години по-късно, Европа не е просто „общност”, а Съюз, чиито членове вече не са шест, а цели 27 държави. Компетенциите на неговите институции са толкова обширни (особено в икономически план), че съвременна Европа вече се е превърнала в своеобразна виртуална държава.

Всъщност, европейската интеграция осъществява една много стара мечта. През Средните векове, императорите на Свещената римска империя, смятащи се за водачи на Западната (латинската) християнска общност, мечтаели да възстановят единството на континента, непознато от падането на Древния Рим. Същото, впрочем, се опитвали да направят и папите. В по-ново време, монарси, като хабсбургския император Карл V, френския крал Людовик ХІV, или руския цар Александър І, разчитали, че с помощта на силата и на убеждението ще съумеят да обединят разпокъсаната и страдаща от вътрешни конфликти европейска цивилизация. Тази постоянна мечта за европейско единство надживя дори мощната експлозия на национализма през модерната епоха. През 1814, на Виенския конгрес, свикан след разгрома на Наполеон, австрийският външен министър Клеменс фон Метерних, поставя знак за равенство между аристократичния космополитизъм и идеята за обединена Европа. „Винаги съм смятал Европа за свое отечество” – отбелязва той. През 1831 дипломатическият „Концерт на великите сили” обявява, че: „Всяка нация има своите специфични права, но Европа също има своите права, дарени и от общия социален ред”. На конгреса на еврпейските радикали през 1849, писателят-романтик Виктор Юго предрича, че: „Ще дойде ден, когато ти Русия, ти Франция, ти Англия и ти Германия, заедно с всички останали нации на континента, без да се отказвате от специфичните си особености и колорит, ще се обедините в единна общност, създавайки едно Европейско братство”. През 1860, италианският национал-революционер Джузепе Мацини призовава всички нации на континента да създадат обединена Европа, като федерация от свободни републики.

Както знаем обаче, вместо това Европа влезе в ХХ век, който се оказа епоха на яростен национализъм и световни войни. Впрочем, ужасът от тях само направи въпроса за европейското единство още по-актуален. През 1944 германския аристократ Ханс фон Шреебронк, екзекутиран заради участието си в съпротивата срещу нацисткия режим, пише в прощалното си писмо: „Инстинктивно усещам, че един Европейски съюз би се ползвал с по-голяма лоялност, отколкото което и да било отечество”. Дори Уинстън Чърчил, наричан „булдогът на Британската империя” , прогнозира през 1946, че: „Ако Европа някой ден се обедини, на основата на общото си наследство, няма да има граници за просперитета, щастието и славата, на които тези триста или четиристотин милиона европейци ще се наслаждават. Затова следва да изградим Съединени европейски щати” (1) .

Тази стара мечта започва да се оформя в края на 40-те години на миналия век, когато новите обстоятелства, императиви и тенденции показаха, че моделът на националната държава е вече остарял. Тогава се очертава и едно ново паневропейско идейно федералистично движение, което отчасти обединява съпротивителните движения от Втората световна война, отчасти се основава на необходимостта от единство на западноевропейците пред лицето на общата външна (съветска) и вътрешна (комунистическа) заплахи. Важен фактор се оказва очевидният банкрут на националистическите амбиции след краха на нацизма и фашизма; доминацията на християндемократическите и социалдемократическите партии, споделящи идеята за европейската интеграция; впечатляващият пример от осъществената в годините на войната икономическа мобилизация и регулация; американската помощ по линия на Плана Маршал и нейното усвояване чрез Европейската рганизация за икономическо сътрудничество; съзнанието, че европейците следва да обединят ресурсите си, ако разчитат един ден да се освободят от американската доминация; целесъобразността на обединяването на производството на въглища, желязо и стомана в регионите по двата бряга на Рейн; визията на Конрад Аденауер, че Западна Германия може да си извоюва суверенитет само в рамките на една международна организация, както и желанието на всички останали страни да бъде институционализирано разделянето на Германия.

Френската Четвърта република, вдъхновена от технократа Жан Моне и външния министър Робер Шуман, поставя началото на процеса, като кани своите съседи да обединят металургичните си индустрии в общ картел. Именно това са шестте държави, които през 1949 създават Европейското обединение за въглища и стомана. Подходящият момент обаче, бива пропуснат, отчасти защото Великобритания остава извън обединението, отчасти защото и тя, и Франция продължават да се смятат за глобални колониални сили. Затова, когато, по време на Корейската война, САЩ оказват натиск върху съюзниците си от НАТО да възприемат по-активен курс към превъоръжаване, Лондон и Париж отхвърлят предложението за създаване на Европейска отбранителна общност, което би означавало европейците да следват обща външна и отбранително политика – проблем, който все още не е решен и днес.

След това идва двойната криза от октомври 1956: британско-френско-израелското нападение срещу египетската армия, целящо овладяването на Суецкия канал, и избухналото по същото време унгарско възстание срещу комунистическото управление. Първото от тези събития демонстрира, по-най унизителния за европейците начин, тяхната зависимост от САЩ, след като администрацията на Айзенхауер се присъединява към СССР в ООН, осъждайки Суецката операция и намеквайки, че ерата на европейския империализъм окончателно е останала в миналото. Второто събитие пък показва, по най-заплашителния за европейците начин, тяхна уязвимост пред Съветския съюз, след като Хрушчов нарежда на танковете на Варшавския пакт да навлязат в Унгария за да потушат възстанието.

Неслучайно, именно след тези две събития, белгийският външен министър Пол Анри Спаак призовава за спешното създаване на пълноценен икономически съюз между шестте членки на Европейското обединение за въглища и стомана. Със съвместни френски, германски и италиански усилия, само за пет месеца, проектът за Римския договор бива създаден и подписан. В неговия преамбюл се отбелязва, че участниците не се ръководят единствено от икономическата целесъобразност, а са „решени да поставят основите на още по-тесен съюз между народите на Европа”.

Според едно от теченията в политологията, известно като „функционализъм”, след като веднъж бъде стартиран интеграционният процес, той бързо може да доведе до създаването на Съединени европейски щати. В краткосрочен план, подобно твърдение изглежда по-скоро погрешно. Униженията, претърпени в Индокитай, Суец и гражданската война в Алжир, водят до краха на склонната към по-голяма гъвкавост по проблемите на интеграцията Четвърта френска република и подготвят идването на власт, през 1958, на националиста Шарл дьо Гол. Наистина, той не изважда Франция от Европейската общност (както я изважда от военната организация на НАТО). Но през десетилетието на своето управление Дьо Гол пресича всички опити за разширяване на Общия пазар с приемането на нови членове (и, по-специално, на Великобритания), или пък за задълбочаване на вътрешната му интеграция, чрез разширяване пълномощията на европейските бюрократи. Генералът предпочита да говори за Европа на отечествата, вместо за Съединени европейски щати. Въпреки това, на европейската идея не е даден заден ход. През 70-те години – десетилетие, белязано от петролна криза, стагфлация и вътрешен тероризъм, Европейската общност не само приема Великобритания, Ирландия и Дания, но и създава първият си изпълнителен орган – Европейската комисия, а също Европейския парламент и Европейската валутна система. През 80-те, въпреки всички приказки за уж прогресиращата „евросклероза”, към Общността се присъединяват три нови демокрации – Гърция, Испания и Португалия и е стартирана мощна кампания в подкрепа на идеята, че Европа трябва да се обедини за да може успешно да се конкурира с останалите на глобализиращият се пазар. В значителна степен благодарение усилията на неуморимия Жак Делор (президент на Европейската комисия през 1985-1995), членовете на ЕО ратифицират, през 1986, т.нар. Единен европейски акт, с което се съгласяват да бъдат премахнати стотици законови прегради пред свободното движение на хора, стоки, капитали и идеи, да бъдат приети общи стандартизирани закони и процедури в социалната сфера, финансите и бюджета и валутната политика, както и да бъде създаден истински Европейска съюз до 1992.

По онова време, едва ли някой е вярвал в скорошното падане на Берлинската стена, краха на комунистическия блок и разпадането на Съветския съюз. Последвалото обединение на Германия поражда опасения от появата на силов дисбаланс, а освобождаването на Източна Европа – от възможен руски реваншизъм. Всичко това прави разширяването на Европейската общност (от 1992 - ЕС) и задълбочаването на вътрешната интеграция още по-необходимо отпреди. През 1995, към ЕС се присъединяват Швеция, Финландия и Австрия. През 2002, Съюзът прави нова смела стъпка, въвеждайки общата си валута – еврото, която замества някога „свещените” марка, франк и лира. През 2004, в ЕС влизат Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Словения, Латвия, Литва, Естония, Малта и Кипър, последвани от Румъния и България, през 2007. Така „ерата на обединена Европа” не само оцеля след края на студената война, довела до нейната поява и съпътствала съзряването и, но и се наслаждава днес на небивал просперитет.

Европейската „еволюция” като модел за човечеството

За да оценим колко много са постигнали европейците по време на петдесетгодишния процес на интеграция, си струва да направим едно сравнение между Европа през 1907 и тази през 2007.

Изчислен в американски долари (по курса от 1960), през 1907 европейският БНП на глава от населението е бил около 750 долара. Сто години по-късно, той надминава 6650 долара, т.е. налице е ръст от близо 800%, при това постигнат, въпреки че населението на континента почти се е удвоило. През 2007 европейците са живеели средно 45 години, заради високата детска смъртност, многобройните болести и лошото здравеопазване. През 2007 тази цифра е над 70 години в почти всяка страна, с изключение на Русия. През 1907 делът на грамотните варира между 80% във Великобритания, Франция и Германия, и по-малко от 40% в Източна Европа. През 2007 този дял в цяла Европа е между 95% и 100%. През 1907 с представителна демокрация, граждански права и върховенство на закона са могли да се похвалят само няколко страни от Северна и Северозападна Европа. Днес с тях разполагат всички, освен в някои части на Балканите.

През 1907 Европа се смята за водещ индустриален и имперски център на света, като само САЩ (страна, създадена от европейски колонисти) се очертават като неин потенциален съперник. Днешните статистически данни за хората с висше образование, за равнопоставеността при наемането на работа, медицинските грижи, храненето, производителността на труда, енергийната консумация на глава от населението, времето за отдих, забавления и култура и поне още дузина важни показатели показват, че в сравнение с днешна Европа, онази от 1907 изглежда просто като развиващ се регион.

Освен това, както е добре известно, през 1907 Европа е своеобразно „буре с барут” - гъстонаселен континент в който няколко ревниви една към друга и безкомпромисно настроени велики сили (общо седем на брой, ако включим в списъка Италия и Османската империя) се надпреварват да се въоръжават, обединяват се във враждебни военни съюзи и се намират на ръба на тоталната война. В сравнение с онова време, Европа през 2007 прилича по-скоро на сладкарница. На европейския хоризонт не се очертават никакви войни или вражески интервенции. Малките, съставени от доброволци, европейски армии са годни повече за мироопазващи операции, отколкото за пълномащабни военни действия. Почти всички европейски нации са обединени в един военен блок (НАТО) и общ пазар (ЕС). Някогашните, основани на силата, международни отношения и съперничествата между европейските велики сили, характерни за последните 500 години, са вече в историята. Никога досега европейците не са се радвали на такъв мир, просперитет и единство, като днес. Погледнато отстрани, Европа сякаш наистина е стигнала до „края на историята”, при това този „край” изглежда много привлекателен.

Европейският стремеж към щастие

Истината е, че мнозина американци гледат на европейския просперитет с възхищение и завист. Сред тях е Джереми Рифкин - социолог, специализирал се в анализ на дългосрочните тенденции, чиято книга „Европейската мечта: как европейската визия за бъдещето постепенно засенчи американската мечта” (2004) е посветена на смайващите перспективи пред ЕС. Рифкин анализира корените на американската мечта за да обоснове тезата си, че Новият свят, на практика се е превърнал в Стария свят! Тоест, че американците все още се ръководят от идеи и стремежи, родени преди 250-500 години в епохата на европейското Просвещение и протестантската Реформация. Първите колонисти, дошли в Америка, са носители на идеите за свободата и равенството, постоянния прогрес и стремежа към по-голямо богатство и мощ. Въз основа на тях те формират т.нар. „американска мечта”, като модел, който, според самите тях, следва да бъде възприет от всички народи. Един от резултатите от това е най-впечатляващият възход в човешката история – този на САЩ. Другият резултат обаче е, че американците продължават да вярват в Провидението, в патриотизма, индивидуализма, материализма и унитерализма (т.е. едностранния подход) – т.е. във всичко онова, от което европейците отдавна са се отказали. Според Рифкин, очевидната причина да го направят е, че новата история се характеризира с почти непрекъснатия триумф на САЩ и почти непрекъснатите травми, стоварващи се върху Европа. В резултат от това, европейците губят вярата си в традиционните религии и идеологии и, дори в силата на разума, поставен на пиедестал в ерата на Просвещението. Те престават да споделят характерната за либерално-индустриалната епоха асоциация на понятието „по-добър” с „по-богат, по-могъщ, по-бърз, по-силен и по-евтин”. С други думи, европейците задминават Америка по пътя към бъдещето, превръщайки се, на практика, в по-консервативни (т.е. скептично отнасящи се към прогреса) от тях! Ето защо, те се отказват от хилядолетната си утопична вяра в способността на човечеството да създаде своя „рай, тук на Земята” и концентрират усилията си за създаването на хуманна, устойчива цивилизация, в която никакви религиозни войни, изблици на патриотизъм или обвързаност с една или друга идеология, не могат да нарушат личното щастие и реализация на индивида (чието постигане се превръща в основна цел). Така, докато неуморните, вечно неудовлетворени и ориентирани към бъдещето американци прекарват почти целия си живот, преследвайки щастието (макар че в повечето случаи си остават дълбоко нещастни), европейците са доволни от това, което са и каквото притежават, живеят за мига и разглеждат себе си не като интегрална част от своята нация или цивилизация, а от цялата „човешка раса”, и дори от биосферата, в която живеят, движат се и съществуват.

Рифкин заключава с възторг, че „Голяма част от света тъне в мрак, а огромен брой човешки същества са лишени от ясна цел в живота. Европейската мечта е своеобразен фар, т.е. пътеводна светлина, за днешния неспокоен свят. Тя осветява пътя към новата ера на интеграцията, разнообразието, качеството на живота, устойчивото развитие, универсалните човешки права, съхраняването на природата и мира на планетата. Ние, американците обичаме да казваме, че американската мечта си заслужава да умреш за нея. Новата европейска мечта пък заслужава да живееш за нея”.

Европа като авангард

Друг панегирик за Европа, написан от още един възторжен американец, е книгата на Майкъл Манделбаум „Идеите, които завладяха света: мирът, демокрацията и свободния пазар през ХХІ век” (2) , появила се през 2002. Заглавието и е реплика на прословутата теза на Френсис Фукуяма (в „Краят на историята и последния човек”, 1993), че краят на студената война е отбелязал края на историята, тъй като либералните западни ценности са триумфирали над всичките си идеологически конкуренти, включително монархията, империализма, фашизма и комунизма. Началните глави в нея проследяват историята на „идеите, завладели света”, откривайки корените им във Френската революция, която формулира стандартите на народната демокрация; в британската индустриална революция, утвърдила стандартите на либералния капитализъм и в „кръстоносния поход” на американският президент Уилсън, наложил идеята за налагане на мира с помощта на международни организации. В същото време, Манделбаум (малко провокативно) твърди, че всички тези идеи се реализират най-добре днес не от националните държави, а от ЕС, като цяло. Никъде другаде една политическа общност не е успяла да осъществи очертаната по-горе „триада” толкова пълно. Никъде другаде причините за потисничеството, бедността и конфликтите не са били преодолявани толкова успешно. Американците винаги са си представяли своята държава като „Града на хълма”, на който останалия свят може само да подражава. Манделбаум обаче смята, че истинската цел на човечеството трябва да бъде установяването на „световно правителство” и посочва именно Европа като пример за останалите. Според него, ЕС дава модела, по който ще бъде организиран светът през ХХІ век.

Фалшивият рай на Европа

Доколко реалистични са подобни твърдения? Какво може да ни каже пулсът на днешна Европа за нейното здраве и перспективите на нейния икономически ръст? Според мен, ЕС е най-малкото недовършен, а в по-лошия случай – е просто един фалшив рай, за който дори неговите собствени граждани нямат желание да се сражават.

Потенциалът на ЕС е напълно достатъчен за да може Съюзът да претендира за статут на суперсила. Неговото население от 484 млн. души е по-голяма от това на Америка с повече от 50%. Днес ЕС е най-големия вътрешен пазар по отношение на покупателната способност и държи най-голям дял в световната търговия. Общият БНП на страните-членки на ЕС надмина този на САЩ (15,5 трилиона срещу 13 трилиона долара) още през 2003. Въвеждането на еврото също имаше невероятен успех. Вместо (както се очакваше) да се бори за паритет с долара, днес то се обменя по курс над 1,4 долара за евро. Въпреки това обаче, Европа си остава търговска държава (както казват германците Handelsstaat ), лишена от значителна военна мощ или дипломатическо влияние. Така е, защото европейските членки на НАТО упорито отказват да отпуснат нещо повече от сегашното „дребно подаяние” за своята отбрана. От всички някогашни велики сили, само Великобритания може да претендира, че разполага с по-значима военна мощ. И тъкмо това кара американските неоконсерватори да пускат по адрес на европейските си приятели закачки от типа: „американците са от Марс, а европейците от Венера” (3) . Истината е, че прословутата фраза „правете любов, а не война”, спокойно може да се приеме като водещо мото на днешна Европа.

Проучванията потвърждават тази настройка на европейците към въпросите на отбраната. Само 24% смятат, че тяхната национална държава трябва да гарантира сигурността им, докато други (откровено пацифистки настроени) 14% не мислят, че въобще трябва да има армии. Остават още 42%, смятащи, че ЕС следва да поеме всички въпроси, касаещи отбраната (ще припомня, че точно това очакваше президентът Айзенхауер от европейците, през 50-те години на миналия век). Само че европейските правителства инвестират по-малко от 2% от общия си БНП за нуждите на отбраната. Великобритания и Франция все още разполагат с неголям потенциал за ядрено сдържане, както и с по няколко самолетоносачи и ескадрили от бомбардировачи, но самият ЕС няма стратегически въоръжени сили, а само няколко въздушни ескадрили и известно количество моторизирана пехота, не разполага с необходимата логистика, космическо разузнаване, комуникации, командни и контролни звена. 60-хилядните сили за бързо реагиране на ЕС може би са достатъчни за да патрулират в Босна или да участват в умиротворяването на някоя бивша колония в Африка, но трудно можем да си представим някаква друга мисия, която би им била по силите.

Разбира се, европейците твърдят, че разполагат с достатъчно от онова, което харвардският професор Джоузеф Ние определя като „мека сила”, т.е. те вярват, че дипломатическите, културни и морални методи на убеждение са по-хуманни и ефективни от грубата сила. Истината обаче е, че възможностите на европейската „мека сила” са силно надценени, имайки предвид, че малцина политически лидери от другите континенти са склонни да се ориентират към Лондон, Париж, Рим или Берлин, изработвайки собствените си стандарти в сферата на философията, правото, модата, елитната или поп-културата. Това че Европа продължава да вярва във възможностите на своята „мека сила” се дължи, от една страна, на отсъствието на достатъчно опасна „твърда сила” в съседство и, от друга – на волята на САЩ да се противопоставят активно на терористите, агресорите и „режимите-парии”. От друга страна, не би било зле, ако ЕС все пак реши да се подсигури, предвид възможността тази ситуация да се промени в бъдеще.

Икономически дисбаланс, енергийна зависимост и „секс-шоп социализъм”

В същото време Европейския съюз така и не съумя да се превърне в икономическа суперсила. Социалната регулация в Съюза поставя ударението върху качеството (и равнопоставеността) на живота, за сметка на конкурентоспособността. По данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), САЩ отделят само 11% от своя БНП за преразпределяне на националното богатство, по линия на социалните програми. В същото време, страните от ЕС отделят по 26% за тази цел. Европейците работят средно само по 35 часа седмично и разполагат с 3-4 седмици платен отпуск годишно, докато американците са щастливи ако работят по 40 часа седмично и имат две седмици платен отпуск. В резултат на това, производителността на труда в ЕС е 95% от тази в САЩ, но доходът на глава от населението в Съюза е само 72% от този в Америка. Европейците обаче изглежда се задоволяват и с това. Американците живеят за да работят, докато европейците работят за да живеят. Не е случайно, че проектът за Европейска конституция гарантира всички възможни човешки права с изключение на това, което най-много вълнува американците – частната собственост. Европейците се гордеят със своите мащабни и всеобхватни социални програми, универсално социализирано здравеопазване, безплатно обществено образование в университетите, сурови мерки за защита на околната среда, многобройните мерки за защита правата на децата и животните, равенството между половете, както и с различните програми за организиран отдих и забавления, а (в „прогресивни” държави като Дания или Холандия) също със субсидиите, отпускани за „леката дрога” и проституцията. Неслучайно, професорът от Бостънския университет Аджело Кодевиля определя (разбира се, на шега) европейската политическа икономика като „секс-шоп социализъм”.

Как европейците плащат за своето благоденствие? Добър въпрос, след като същите регулативни мерки, които определят привилегиите за европейците, забавят икономическия растеж и натрупването на богатство в ЕС, като цяло. В европейското законодателство присъстват такива правила за закрила и привилегии за работниците и служителите, които правят почти невъзможно съкращаването на персонал от страна на корпорациите. В същото време раздутите щатове карат фирмите да се отказват, както да наемат още персонал за да ризширят дейността си, така и да уволняват хора, когато им се налага да я „свият”. А резултатът от това е ниво на структурна безработица, което би било съвършено неприемливо в Америка. Разбира се, тази система осигури небивал (от 1968 насам) класов мир в европейската индустрия. В същото време, породената от нея „икономическа склероза” не позволява на икономическия ръст в ЕС да надмине 1,5-2,5%, дори и при най-добрата конюнктура. Накрая, Европа е изключително зависима от вноса на енергоносители. Наистина, някои членки на ЕС (и, най-вече, Франция) разумно инвестираха в развитието на ядрената енергетика. Други, като Великобритания, имаха късмета да открият значителни петролни находища в Северно море. Но повечето членки на Съюза са изцяло зависими от вноса на петрол и природен газ, доставян им почти изключително от Русия или Близкия изток.

Брюкселските бюрократи и дефицитът на демокрация

В сравнение с ограниченията, които безбройните правила на ЕС налагат, дори Китай изглежда като далеч по-либертариански от европейския модел. Впрочем, още през 60-те и 70-те години на миналия век, редица анализатори (като професора от Бъркли Ърнест Хаас) предсказваха подобно развитие, просто защото международните бюрократи са свикнали да смятат, че след като са поели контрола върху „А” и „Б”, задължително трябва да поставят под контрол и „В”, „Г” и „Д”. В този смисъл, дори голистката „пауза”, въпреки нейния функционализъм, изглежда оправдана. Напредъкът на ЕО (а по-късно и на ЕС) към по-тясна интеграция, се ръководеше (на всеки от етап) не от народите на Великобритания, Франция, Германия или Италия, а от брюкселските „еврократи”, които настояваха, че всички страни-членки следва да „хармонизират” политиките са по все по-широк кръг от въпроси.

Днес европейските правила са толкова многобройни, че никой не би могъл да посочи точния им брой – знае се само, че вече надминават 200 хиляди, като всяка година се добавят по още 2500 нови. Както е известно, страните-членки са длъжни да ги включат в собственото си законодателство. В същото време властта на Европейския парламент в Страсбург е доста ограничена, така че депутатите обикновено просто одобряват онова, което изпълнителният Съвет на ЕС им предложи. Имайки предвид, че за европейски депутати гласуват хората, които поне малко вярват в бъдещето на ЕС, изглежда доста обезспокояващо, че броят на участниците в изборите за евродепутати е доста по-малък от тези в изборите за национални парламенти.

Към всичко това следва да добавим нарастващият дефицит на демокрация, което значително увеличава риска някой ден европейските избиратели не просто да се обявят против една или друга инициатива, или против проекта за Европейска конституция, но и против целия европейски проект. Всички те се радват на мира и просперитета на континента, но не биха искали цената за това да бъде подчиняването им на един нов оруелиански Big Brother , олицетворяван от брюкселската бюрокрация.

Култура на неверници и култура на смъртта

В какво вярват европейците и за какво биха се сражавали, ако им се наложи? Не би могло да се отговори със сигурност, още повече, че те все още не са преминавали през подобно изпитание, ако изключим, разбира се, няколкото хиляди професионални военни в Босна и Афганистан. Ако попитате американците, в какво вярват и за какво биха се сражавали, повечето ще ви отговорят, че вярват в Бог и са готови да воюват за страната си и за свободата. Повечето европейци не биха използвали нито една от тези думи. Те смятат, че са надраснали религията и патриотизма и са преодолели старите морални табута, стигайки дотам, че вече нищо не изглежда свято за тях, включително и самият живот. Привържениците на културния консерватизъм осъждат толерантността на голяма част от европейците към самоубийствата, евтаназията, абортите и наркотичните зависимости, проституцията, хазарта и затъпяващите видео-игри. Покойният папа Йоан Павел ІІ рядко пропускаше да се обяви открито против онова, което той самият наричаше „култура на смъртта”, свързвайки появата и с упадъка на религиозната вяра. Фактите в това отношение са наистина многобройни. Запитани, дали религията е нещо много важно за тях, само 21% от германците отговарят утвърдително. Но този нисък процент прави Германия много по-духовна държава, в сравнение с останалите, защото за Великобритания той е само 16%, за Франция – 14%, а за Скандинавия – само 10%. За сравнение, цели 82% от американците смятат, че религията играе важна роля в живота им. 40% от американците ходят всяка седмица на църква, или синагога, докато само 10% от европейските протестанти посещават църква и то по веднъж на месец. Запитан, защо конституционният конвент на ЕС не споменава нищо, в подготвения от него проект за Европейска конституция, за Бог или за християнството, високопоставен френски дипломат отговаря, че „ние, европейците не обичаме Бог” (5) .

Същото се отнася впрочем и за гражданските задължения, т.е. за светските ценности, които гражданите би трябвало да смятат за „свещени”. Почти 80% от американците смятат за важно разпространяването на демократичните идеали и институции по целия свят. По-малко от 40% от европейците смятат, че това е необходимо, или че то непременно е нещо положително. В резултат от всичко това, постмодерната, пост-християнска цивилизация се връща към езическите ценности и колективния хедонизъм, превръщайки мира и просперитета от „благословени дарове” за обществото, в своеобразни нови „идоли”.

Впечатляващите успехи и съпътстващата ги опасна слабост на съвременна Европа едва ли биха предизвикали чак такъв интерес у останалите, ако тя беше остров, откъснат от света. Само че тя не остров и е много тясно свързана с останалите части на планетата, което поставя три екзистенциални предизвикателство пред сегашната нирвана, в която е изпаднал ЕС.

Европейският съюз и останалият свят

През 2003, по време на дебата по искането на администрацията на Буш ООН да одобри американската интервенция в Ирак, британският дипломат Крис Патън се оказа в особено деликатна ситуация. Той не работеше за „своя” премиер Тони Блеър, който подкрепи Буш, а за Комисията по международни отношения на ЕС, която беше раздвоена по въпроса за „войната с тероризма”. Накрая Патън не се сдържа да отбележи, че „за някои европейци да роптаеш срещу Америка, изглежда означава да провеждаш външна политика” (6) . В тези думи се съдържа и същността на „американското предизвикателство” за Европа през ХХІ век. САЩ са твърде силни за да бъдат игнорирани и твърде напористи за да можеш да им се съпротивляваш адекватно, но в същото време са прекалено безразсъдни, опасни и склонни към едностранни действия, за да бъдат подкрепяни. Някой би могъл да предположи, че стартираните от могъщата и неконтролирана от никого Америка „превантивни войни”, могат да се окажат необходимия тласък към формулирането и изграждането на обща европейска политика в сферата на международната политика и сигурността. Засега обаче, се случва по-скоро обратното – американският натиск провокира разцепление в Европа.

Процесът стартира още през 90-те години на миналия век, когато НАТО беше на път да се самоликвидира в резултат от острите спорове за споделянето на бремето по поддържането на военната мощ на пакта, неговото разширяване, дали той да разшири зоната си на отговорност, или просто да „остане без работа”, и, накрая, за намесата му в Босна и Косово. Все пак, по времето на президента Бил Клинтън, САЩ запазиха добрите си отношения със своите европейски партньори. За целта Клинтън използва и личния си чар, и таланта си да убеждава, и малките дипломатически измами. Така, той демонстрираше добрите си чувства, подписвайки почти всеки протокол, предложен му от европейците, ясно съзнавайки, че нито един от тях няма да бъде ратифициран от Сената. Впрочем, истината е, че повечето въобще не стигнаха до обсъждане в Конгреса. За разлика от него, Джордж Буш откровено заяви, че не приема Протокола от Киото за глобалното затопляне, Конвенцията от Рио де Жанейро за биологичното разнообразие, Договора за забрана на противопехотните мини, суверенитета на Международния наказателен съд или Договора за антибалистичните ракетни системи от 1972. За европейците това бе доказателство, че в ерата след студената война Америка се връща към едностранната „каубойска” дипломация, поставяща военната мощ и икономическия ръст над „общочовешките ценности”.

След това обаче, дойде трагедията от 11 септември, породила мощен изблик на симпатия от страна на европейците към САЩ. На следващия ден френският „Монд” обяви: „всички сме американци”. Канцлерът Шрьодер нарече нападението на Ал Кайда „обявяване на война срещу цивилизацията”. На свой ред, Тони Блеър, отбелязвайки, че 67 британски граждани също са станали жертва на терористичната атака, обеща, че „ще стоим рамо до рамо с американските си приятели и няма да спрем, докато това зло не бъде премахнато от нашия свят”. На 12 септември 2001, за първи път в историята си, НАТО се позова на прословутия параграф 5 от своя устав, обявявайки атентата от 11 септември за нападение срещу всичките 19 страни-членки. Ето защо Афганистан, чиито талибански режим предостави убежище на Осама бин Ладен, беше атакуван от НАТО и си остава отговорност на НАТО до днес. В целия ЕС 14 септември 2001 беше обявен за ден на траур.

Все пак, още от самото начало, европейците изразиха известни опасения. Те бяха наясно, че веднъж нападнати, американците могат да се увлекат прекалено, нахвърляйки се срещу всеки и всички, заподозрени, че са техни врагове, оставайки глухи за съветите да бъдат по-предпазливи и слепи за нежеланите последици от войната, която започнаха. Европейците се убедиха, че страховете им са били основателни, след като президентът Буш обяви, че прословутата „ос на злото” включва не само Ал Кайда и талибаните, но и Ирак, Иран и Северна Корея. Те бяха притеснени и след като се запознаха с новата доктрина Буш, според която САЩ имат право да осъществяват превантивни атаки срещу всеки, запозодрян, че дава убежище на терористи или, че разработва оръжия за масово унищожаване. Европейците с пълно право протестираха срещу декларацията на президента, че „Вие или сте с нас, или сте с терористите”. Междувременно, мащабите на американската реакция на трагедията от 11 септември надминаха всички очаквания, при това тя бе лишена от каквото и да било чувство за мярка, каквото САЩ би трябвало да са придобили през стоте години, в които бяха един от световните лидери. Накрая, Буш-младши не показа нито търпението, нито уменията, които баща му демонстрира по време на Войната в Залива от 1991. Тогава Буш-старши съумя да постигне консенсус между арабските държави, европейските си съюзници и ООН, преди да удари Саддам Хюсеин. Синът просто поиска подкрепата на останалите, обявявайки, че ще продължи напред, независимо дали я получи.

Великобритания демонстрира лоялност и последва Америка, също както го направиха и Испания, Италия, както и новите членки на НАТО от Източна Европа. Франция, Германия и Белгия обаче, да не говорим за Русия и Китай, не постъпиха така. Когато Буш призова ООН да приеме необходимата резолюция в подкрепа на войната срещу Ирак, французите и германците остро протестираха. А по време на изборната кампания на канцлера Шрьодер, през 2002, германският министър на правосъдието Херта Дойблер-Гмелин дори си позволи аналогия между Буш и Хитлер (7) . Европейските критици обвиниха САЩ, че използват проблема с „държавите-парии” за да действат като „свръхдържава-парий”. Тогавашният френски външен министър Юбер Ведрин пък заяви, че Америка се е превърнала в суперсила, която не се съобразява с никакви закони и правила. Американците отговориха с контраобвинения, сред които изпъкна тезата на бившия държавен секретар Доналд Ръмсфелд за уморените и беззъби държави от „Старата Европа”, начело с Франция и Германия. Не е чудно, че след началото на кампанията срещу Саддам Хюсеин, Франция и Германия направиха всичко възможно да се дистанцират от иракския кошмар, а Тони Блеър за малко не бе свален от собствените си съпартийци.

Но, ако „американците са от Марс, а европейците – от Венера”, ако техните визии за ценностите и за международните отношения се разминават толкова драматично, как тогава би могла да оцелее организация като НАТО? Професор Ендрю Марковиц от Университета на Мичиган стига дотам да твърди, че антиамериканизмът се е превърнал в своеобразна „лингва франка” за Европа, в нещо, което е в реда на нещата и дори в елемент от европейската самоидентификация. Тоест, ако кажеш нещо хубаво за американците в иначе толерантното европейско общество, рискуваш да те сметнат за недотам истински европеец. С две думи, Европа се дефинира по отношение на недолюбвания „друг” и този „друг” се оказват Съединените щати.

Дори и във Великобритания привържениците на атлантическото партньорство са малцинство. Директорът на Лондонския институт по икономика Джон Блъндел е сред онези британци, които гледат с подозрение на ЕС и не крият опасенията си от задълбочаващите се разногласия между САЩ и Европа. В една своя реч, произнесена през миналата 2006 и озаглавена „Дали ЕС е приятел или враг на Америка?” (8) , той дори посъветва американците да продължат да се правят, че подкрепят европейския проект (ритуал, който президентите на САЩ стриктно следват), но в същото време да работят за отслабването и дори за разпадането на ЕС. Естествено, подобни „съвети” само укрепват недоверието на европейците към единствената в света свръхсила, с която те, въпреки всичко, остават обвързани.

Азиатското предизвикателство

Напрежението между ЕС и САЩ изглежда като второстепенен проблем, на фона на азиатското прадизвикателство, с което Европа се сблъсква в зората на ХХІ век. Китай, Индия и все още достатъчно могъщата Япония активно се конкурират в сферата на икономиката и „меката сила” и могат лесно да надминат Европа по отношение на своята мощ. Докато на Стария континент работната ръка става все по-скъпа, а производителността на труда е в стагнация, евтината работна ръка и нарастващата производителност вече превърнаха Азия в новата „работилница на света”. Азиатският износ на евтини, но достатъчно качествени, стоки формира такъв търговски дисбаланс, че валутните резерви на редица азиатски държави от долари и евро нарастнаха неимоверно. Азиатците инвестират по-голямата част от тези средства в държавни ценни книжа, гарантирани от американското и западноевропейските правителства, което означава, че разходите на САЩ за отбрана или пък на ЕС за социални програми са възможни благодарение щедростта на азиатците. С две думи, Европа (също както и САЩ) вече живее над възможностите си - тенденция, която допълнително ще се задълбочи със застаряването на нейното население.

Китай, Индия и по-малките азиатски „тигри” вече усвоиха много високотехнологични индустрии, създадени навремето на Запад. През следващите двайсетина години техният възход в сферата на изследванията и развитието може да се окаже толкова динамичен, че те окончателно ще надскочат рамките на „догонващата икономика”, извоювайки си водещи позиции в сферата на високите технологии и икономиката на знанието. Какво може да направи ЕС срещу това? Да издигне нови тарифни и протекционистки прегради, превръщайки Европа в „укрепена крепост”? Това само би ускорило връщането към позициите на страдащата от комплекс за малоценност Средновековна Европа изправена (и тогава) пред предизвикателствата, идващи от Азия. Еврократите са наясно с това азиатско предизвикателство и дори го използваха за да предприемат решителната стъпка с въвеждането на еврото. Днес обаче, те трябва да решат, какво да правят с ЕС и еврото за да останат конкурентоспособни.

Ислямското предизвикателство

Ислямското предизвикателство е свързано с най-фундаменталния въпрос: какво представлява Европа? Самите европейци не могат да отговорят. Критериите за членство в ЕС поставят акцента върху общите ценности, а не на географската, етническата или религиозна идентичност. Всъщност, редица географи смятат, че такова нещо като Европа не съществува и става дума просто за споразумение за разделянето на единния евроазиатски масив по хребета на планината Урал, намираща се на територията на Русия.

Дали днешните мюсюлмани, чиито предци са живели на Балканите през последните шестотин години, могат да се смятат за европейци? Преди хиляда години, когато понятието Европа бива възприето от жителите на континента, с него се обозначава христииянската общност. Днес това схващане изглежда остаряло, след като повечето европейци въобще не са религиозни, а християнството остава най-голямата религия в света, най-вече благодарение на силните си позиции в Америка, Африка и Азия

А може би Европа е чисто институционална реалност, основаща се на членството в ЕС? Или пък става дума за състояние на ума, базиращо се на някакви общи ценности? През 1948 Чърчил казва следното: „Надяваме се, един ден гражданите на всяка европейска страна да осъзнават себе си като европейци по същия начин, по който днес се смятат за принадлежащи към собствената си нация”. На свой ред, Жан Моне отбелязва, че: „Европа никога не е съществувала, някой трябва да създаде истинската Европа”. Всъщност и двамата очевидно разчитат на опита на онези държавници от миналото (независимо дали кралски чиновници или революционери), които формират съвременните нации, по пътя на бюрократичната централизация, езиковата стандартизация и въвеждането на всеобщо образование, и вярват, че с помощта на същите методи ще може да се формира и една над-национална европейска общност.

Въпросът обаче е, дали европейците действително са склонни да изоставят своите национални държави за да станат част от подобна общност? Дилемата, с която се сблъскват днес по отношение на имигрантите (и, особено, на имигрантите-мюсюлмани), говори за наличието на известна доза лицемерие в сърцевината на самия проект за ЕС. Макар че е трудно да се дадат точни цифри за броя на мюсюлманите във всяка европейска страна, официалните данни сочат, че през 2001 мюсюлманите във Франция са били 7,5% от населението, в Холандия – 4,4%, в Германия – 3,9%, във Великобритания – 3,3%, в Испания – 1,8%, в Дания – 1,4%, в Италия – 1,2%. Някой би могъл да каже, че процентите не са чак толкова високи, но европейците мислят иначе. Така, в резултат от една доста противоречива реформа в немското законодателство от 90-те години на миналия век, един етнически германец от Украйна (примерно), който не говори немски, може да получи автоматично германско гражданство, докато някой етнически турчин, роден в Германия, говорещ добре немски и повлиян в някаква степен от немската култура, рискува никога да не получи такова. Истината е, че европейците възприемаха имигрантите като културна заплаха, бреме за социалния бюджет и опасност за сигурността (една трета от всички затворници в Германия са чужденци), дълго преди ислямските терористи да проникнат в градовете на Стария континент.

В същото време обаче, следвоенна Европа отчаяно се нуждае от работна ръка. Това е и причината за големия брой имигранти от Северна Африка и Турция (а във Великобритания – от Южна Азия), през 50-те, 60-те и 70-години на миналото столетие. Петролният шок и рецесията след 1973 намалиха мащабите на миграцията, но те отново нарастнаха през 90-те. Смята се, че през 1950-1988 Германия е приела 24,5 млн. имигранти, Франция – 21,9 млн., а Северна Европа (включително и Великобритания) – около 25 млн. В края на ХХ век над 5% от цялото население на Европа са хора, които не са европейци (а може би вече са?). Резултатът е, че днес в ЕС се говори на 87 различни езика и диалекта.

Другата тенденция, превърнала имиграцията в постоянна грижа и причина за всевъзможни опасения, е постоянният спад на раждаемостта сред коренните европейци, която днес е най-ниската в света. Коефициентът на раждаемост при германците, шведите, испанците, гърците, французите, италианците и руснаците е паднал до 1,4 или дори до 1,1 дете на една жена, докато минималният коефициент за просто възпроизвеждане е 2,1. В Германия например, 31,2% от жените въобще нямат деца. В резултат от всичко това се очаква населението на Европа на намалее с 13% до 2050, а средната възраст да достигне безпрецедентните 52 години (за сравнение в САЩ тя ще бъде 35 години). Казано другояче, в средата на века, повечето европейци ще бъдат на възраст, по-висока от средната продължителност на живота на континента в началото на миналото столетие.

В резултат от това, броят на хората с европейски произход, които през 1900 са били 31% от цялото човечество, ще намалеят до 11% през 2050 (като броят на онези от тях, които живеят в Европа ще бъде само 7,5%).

Подобно демографско самоубийство (както го определя Джордж Уайгъл) е непознато в цялата биологична история. Наистина, периодично се случва да умрат много хора, но това се дължи или на масов глад, или на епидемии, или на войни. Днешните европейци обаче (или поне тези на запад от Русия) се хранят по-добре, радват се на по-добро здраве и на по-продължителен мир, отколкото когато и да било в историята си. Те просто предпочитат да нямат деца. Защо? Анализите на различни национални и европейски институции сочат като причина упадъка на брака и семейните ценности, законите, улесняващи разводите и абортите, масовото използване на достъпни контрацептиви, стремежът на жените към успешна кариера, както и предпочитанието на все повече семейства да имат две заплати, вместо две деца (9) . Моралистите обвиняват за липсата на деца егоизма и крайния индивидуализъм, характерни за новите поколения европейци, но ако оставим морала настрана е ясно, че европейците вече не смятат децата за част от представата си за щастие, а мнозина дори ги смятат за бреме.

Казаното по-горе пряко касае въпроса за „ислямската заплаха”, защото докато броят на коренните европейци намалява в абсолютни цифри, арабите, турците и другите неевропейски имигранти могат да се похвалят с много високи коефициенти на раждаемост. Освен това европейските държави все повече се нуждаят от работници-имигранти, тъй като населението им прогресивно застарява.

Засега усилията за разрешаването на проблема с мюсюлманската имиграция се оказват неуспешни, защото опитите за асимилирането, толерирането или потискането на културната специфика на имигрантите, само провокират протести и сблъсъци на расова основа между тях и коренните европейци във Франция, Великобритания и Германия, съдействайки в същото време за възхода на радикално националистически (и дори неофашистки) политически формации във Франция, Италия или Австрия, обещаващи да спрат имигрантския поток, или даже да експулсират част от имигрантите.

Спадът в раждаемостта сред коренните европейци, мюсюлманската имиграция, осъзнаването (след 11 септември 2001) на шокиращия факт, че Западна Европа се е превърнала в основното убежище за терористите, след Афганистан, както и атентатите, осъществени от Ал Кайда в Лондон и Мадрид, говорят за криза, чието преодоляване ще изисква изключително много време. Но дори и с това не се изчерпват измеренията на ислямското предизвикателство пред Европа. Част от него е деликатният въпрос за евентуалното присъединяване на Турция към ЕС. Турците вече дълги години молят да бъдат приети в Съюза. Както е известно, Турция е контролирала близо шест столетия, изцяло или частично, Балканския полуостров, а и днес част от нейната територия е на Балканите. Милиони турци вече живеят в различни държави от ЕС. Турската икономика е тясно свързана с европейската, страната отдавна членува в НАТО. Освен това Турция е светска, а не ислямска република. Въпреки това ЕС винаги е държало тази страна „на една ръка разстояние”, използвайки като предлог ролята, която армията играе в турската политика. Само че подобно твърдение не звучи много искрено, имайки предвид, че армията се намесваше най-вече за да предотврати завземането на властта в Турция от ислямистите. Всъщност, истината е (макар за това да не обичат да говорят на глас), че ЕС се ужасява от перспективата 60 милиона турци да се сдобият с правото безпрепятствено да пътуват и живеят в Европа.

Карл Велики и неговите наследници

Започнах тази статия със сравнение между Европа през 2007 и Европа през 1907. Нека сега погледнем по-далеч в миналото, в епохата, когато се заражда европейската цивилизация, като такава. Както е известно, Европа е името на красива девойка, която според гръцката митология, привлякла вниманието на Зевс и той я отвлякъл от родителите и. Самите гърци наричали така «своята» страна на Хелеспонта, за разлика от противоположния му полуостров, който обозначавали като Мала Азия. Римската империя, обединила средиземноморските територии на три континента, не е разполагала с ясна концепция за Европа. На свой ред, германските племена, чиито набези слагат край на империята, със сигурност не са си представяли Европа като някаква географска, културна, религиозна, езикова, расова или политическа общност. Същото се отнася и за арабите, които през VІІ и VІІІ век «изплуват» от пясъците на пустинята, водени от фанатичната си вяра в Аллах и неговият пророк Мохамед. По онова време арабите овладяват напълно половината от тогавашния християнски свят, налагайки, с помощта на меча и Корана, властта си над Месопотамия, Сирия, Ливан, Светите земи, Египет, цяла Северна Африка и почти цяла Испания. Халифатът на Омейадите дори мечтае да разшири територията на Дар ал-Ислам (т.е. «земята на правоверните») отвъд Пиренеите, подчинявайки всички западни християни. Неговите бойци обаче търпят жестоко поражение (в резултат от което завинаги са отхвърлени от територията на днешна Франция) от рицарите на франкския пълководец Карл Мартел («Чука»), край Тур, през 732.

Тази победа позволява на наследниците на Карл «Чука» да формират нова визия за съдбата не само на франките, но и на всички християни, поставяща много по-амбициозни цели, отколкото простото им оцеляване. Водеща роля сред тях играе внукът му, който също се казва Карл. Надарен пълководец, дипломат, администратор, държавник и политик, той съумява да създаде (със силата на меча и волята си) една велика империя, чиито поданици, както и техните потомци, го наричат Карл Велики. Славата и плячката, която печели в битките, му гарантират лоялността на благородниците. Средствата, които отделя за църквата и строгият морал, му осигуряват подкрепата на Църквата. Покровителството на търговията и налагането на единни закони в държавата, му помагат да спечели на своя страна търговците и занаятчиите. Управлението му се радва на небивала популярност. Освен това, Карл Велики събира в двора си най-образованите монаси и учени от Британските острови, Италия, Франция и земите на днешна Холандия, създава училища, покровителства изкуствата и така слага началото на истински «малък Ренесанс» в средата на «Тъмните векове». На всичкото отгоре Карл Велики е изключително религиозен и искрено вярва, че е призван да обедини християните, осиротели след краха на Римската империя, и да разпространи християнството сред езичниците на север и изток от Франкската държава. И, в значителна степен, действително съумява да го направи. Интересно е, че границите на империята му, чиято столица е Аахен, почти изцяло съвпадат с тези на страните, формирали т.нар. Общ европейски пазар през 1957: Франция, Бенелюкс, Западна Германия и (Северна) Италия.

Това, което всеки ученик знае за Карл Велики е, че папата го коронясва за император на Запада, на Коледната меса в Рим, през 800. Това, което малцина знаят обаче е, че година преди това, през 799, неизвестен придворен поет го удостоява с още по-висока титла, наричайки Карл Велики «крал и баща на Европа». Така един континент и една цивилизация се превръщат в реалност по волята на един човек. Нещо повече, европейската идея надживява краха на империята на Карл Велики и продължава да вдъхновява крале, папи, философи, завоеватели и, накрая, икономисти и дори бюрократи вече 1200 години. Тя временно остава на заден план в епохата на възхода на национализма, приключила с края на Втората световна война. Малко след това, през 1950, гражданите на рейнския град Аахен решават да учредят награда, която да се връчва всяка година на човека, направил най-много за европейското единство. Тя, разбира се, носи името на Карл Велики –«кралят и бащата на Европа», превърнал някога града им в своя столица.

Какво би направил Карл Велики, ако можеше да види днешна Европа? Вероятно би се смаял от богатството и технологичния и напредък. Би благословил мира, царящ на континента. Би осъзнал ислямското предизвикателство, но би обяснил на днешните европейци, че по негово време нещата са били десет пъти по-зле. Като опитен държавник, едва ли би се учудил (или противопоставил) на натрапчивата и стремяща се да контролира всичко европейска бюрокрация. Изкушаваме се да си представим, че Карл Велики би открил в днешния Европейски съюз кулминацията на грандиозния проект, чието начало той самият поставя преди повече от хиляда години, и би благодарил на Бога за това. Със сигурност обаче три от проблемите пред днешна Европа биха го разтревожили много сериозно: нейната военна слабост, духовната и опустошеност и демографският и упадък. Императорът вероятно би попитал: колко дълго може да оцелее една цивилизация, без оръжие, без вяра и без деца?

Ето това е въпросът, който мудните «еврократи» следва да разрешат, още преди Европа да е навлязла по-сериозно в ХХІ век.

Бележки:

1. Речта му в Цюрих от 19 септември 1946.

2. Изложена от автора в The National Interest, Winter 2003.

3. Robert Kagan, Of Paradise and Power: America and Europe in the New World Order (2003).

4. Joseph Nye, Soft Power: The Means to Success in World Politics (2005).

5. Kenneth L. Woodward, An Oxymoron: Europe Without Christianity, New York Times (op-ed), June 14, 2003.

6. William I. Hitchcock, The Struggle for Europe (2003), p. 473.

7. Minister denies Bush „Hitler” slur, CNN, Sept. 20, 2002.

8. Dec. 22, 2006 Heritage Foundation Lecture 983.

9. Вж. Nicholas Eberstadt, Population and Public Health: Four Unexpected Surprises, Orbis, Fall 2004.

* Професор по международни отношения в Университета на Пенсилвания, САЩ . Носител на наградата Пулицър за книгата си „Небеса и Земя: политическа история на Космическата ера”.

{rt}

Международната политика е игра с постоянно променящи се карти. Ако приемем, че в средносрочен план (5-10 години) основните играчи ще останат същите, контурът на глобалните противоборства може да се промени, ако в някои от най-чувствителните геополитически точки настъпи сериозно разместване на пластовете. Тези ключови зони са разположени преди всичко на Евразийския материк, като в южната му част формират огромна дъга на силно геополитическо напрежение, която започва от източния бряг на Средиземно море и завършва в западния край на Тихия океан. Тук ще разгледаме пет потенциални сценария за локални геополитически промени, които могат да повлияят много съществено върху разположението на силите и мотивацията на играчите на международната сцена. Те са свързани с позицията на САЩ спрямо конфликта между турци и кюрди; с бъдещето на отношенията Турция-ЕС и Русия-ЕС и с характера на режимите в Иран и в Пакистан. Умишлено пропускам конфликта между Израел и палестинците, както и войните на САЩ в Ирак и Афганистан, защото, в средносрочен план, развръзкатата им не се очертава. Но освен от локални геополитически сблъсъци, международната политика зависи и от глобалното движение на капиталовите потоци. Затова ще разгледаме и два икономически сценария, които могат да повлияят много сериозно върху световната политика. Те касаят ролята на държавните инвестиционни фондове и евентуалното изместване на долара от сегашната му позиция на основна резервна валута в света. Ако приемем, че ерата на големите идеологии приключи, „пълнежът” на днешните геополитически битки се състои от два основни компонента – парите и етно-религиозната идентичност. Понеже мотивацията на играчите в икономическата надпревара е почти изцяло рационална, финансовите процеси могат да се предугадят с доста по-голяма точност, от чисто геополитическите. Успоредно с възможните сценарии за промени в световната политика, ще бъде анализирано и отражението им върху геополитическата съдба на България.

Първият сценарий: ислямистите идват на власт в Пакистан

Ако се направи класация на държавите в Азия, при която да се отчетат три фактора - тяхната големина, политическа тежест и нестабилност, Пакистан безапелационно заема първо място. Населението на страната е по-голямо от това на Франция и Германия, взети заедно. Същевременно, Пакистан е единствената мюсюлманска държава в света, разполагаща с атомно оръжие. На власт през последните осем години е главнокомандващият армията генерал Первез Мушараф, но позициите му стават все по-нестабилни поради натиска на ислямистката опозиция. Ислямистите официално държат властта в една-две провинции в северозападна част на страната и не крият своите симпатии и тесни връзки с талибаните в Афганистан. Радикалният ислям има привърженици и в средите на пакистанските сили за сигурност и разузнаването.

Ако ислямистите поемат контрола над Пакистан, за Запада това би била геополитическа катастрофа, надминаваща по значимост дори идването на власт на аятолах Хомейни в Иран през 1979. На първо място, радикалният ислям ще се сдобие с атомна бомба и ще може да шантажира, ако не САЩ и Западна Европа, поне регионалните си врагове. Проамериканското правителство на Хамид Карзай в съседен Афганистан вероятно ще бъде свалено, защото талибаните ще преминават напълно свободно през границата с Пакистан. Иран ще загуби лидерството си в общността на радикалния ислям. Но най-застрашена ще бъде Индия, чиято десетилетна вражда с Пакистан е именно на религиозна основа. При такъв сценарий пропадат всички планове на САЩ за изграждането на т. нар. „Голяма Централна Азия”, предвиждащи икономическото отваряне на мюсюлманските пост-съветски републики на юг, към Афганистан и Пакистан, като алтернатива на обвързването им с Русия и Китай. При наличието на ислямистки Пакистан, Индия ще стане най-важната геополитическа опора на американците в Азия. На Делхи ще се разчита да бъде противотежест както на радикалния ислям, така и на Китай. Възможно е обаче, пред лицето на ислямистката пакистанска заплаха, Вашингтон и Пекин да затоплят отношенията си.

Вторият сценарий: иранските фундаменталисти губят властта

От 1979 насам Иран е трън в очите на американците. Освен че е голяма, тази страна е и богата, защото притежава едни от най-внушителните петролни залежи в света. Аятоласите са постоянно надвиснала заплаха за стабилността в стратегически най-важният района на земното кълбо – Персийския залив, откъдето идва близо две трети от нефта, консумиран в света. По идеологическа линия Техеран подкрепя радикалните ислямисти навсякъде в Близкия Изток и индиректно се меси в конфликтите в Ирак, Ливан и палестинските територии. Иранските аятоласи могат да бъдат свалени от власт чрез комбиниран американско-израелски военен удар (което е почти невероятно), от вътрешни реформаторски сили (което е допустимо) или благодарение постепенната еволюция на режима към либерализация (което изглежда най-реалистично). За САЩ появата на един приятелски, или най-малкото неутрален, Иран ще означава цялостно разместване на картите на близкоизточната геополитическа сцена. Умиротворяването на Ирак ще стане по-лесно и ще струва по-малко пари и човешки жертви. Главната промяна в един Близък изток без аятоласите обаче ще се отнася до стабилността на петролните доставки. Достъпът до нефта от Персийския залив ще стане много по-сигурен, а самият Иран ще започне да продава повече „черно злато” на САЩ и на западноевропейците за сметка на увеличените добиви или на намалените доставки за Китай. Геополитическата „тапа”, затваряща достъпа на каспийските енергоресурси до Индийския океан, ще бъде отпушена. Тогава ще стане възможно туркменистанският природен газ да тръгне по тръбопровод, през Иран, за Пакистан и Индия, заобикаляйки размирния Афганистан. Израел ще може да си отдъхне, защото един умерен Иран едва ли ще пожелае да разработва ядрено оръжие. В същото време, стратегическата важност на еврейската държава ще намалее, защото американците вече няма да я разглеждат като главен сдържащ фактор за иранската агресивност. Геополитическата тежест на три съседни държави – Турция, Азербайджан и Туркменистан, също ще намалее, защото вече няма да са част от проамерикански кордон, обграждащ Иран. В по-глобален план, изваждането на иранската плочка от доминото на световната сигурност може да помогне за подобряване на отношенията на САЩ с Русия и с някои техни европейски съюзници-опоненти.

Третият сценарий: САЩ загърбват Турция и акушират за раждането на независим Кюрдистан

Кюрдите са най-големия народ в света, лишен от собствена държава. Те живеят в Иран, Сирия, Ирак и Турция, но имат и голяма диаспора в Европа. Смята се, че общата им численост надхвърля 20 милиона души. Иракските кюрди се ползват с широка автономия, близка до независимост, но без международно признание. Този статут е мечта и пътеводен ориентир за техните сънародници, живеещи в Иран и Турция. Кюрдската идентичност обаче е казус, по който турският национализъм е най-малко склонен на отстъпки. В хода на борбата със Саддам Хюсеин иракските кюрди се превърнаха в едни от най-верните и важни американски съюзници, а днес територията им е единственият по-стабилен район на Ирак. Същевременно, затоплянето на отношенията между иракските и турските кюрди предизвика гнева на Анкара. Подновяването на въоръжената борба и атентатите от страна на ПКК тласкат Турция към по-решителни действия пораждат реална заплаха за военно нахлуване в Северен Ирак. Кюрдското предизвикателство сближава Анкара и Техеран, което не е по вкуса на Вашингтон. Засега Турция остава стратегически американски съюзник, но трябва да се има пред вид, че отношенията между Вашингтон и Анкара охладняха значително след 2003, когато турците отказаха да предоставят военновъздушната база Инджирлик за нуждите на военната операция в Ирак. Същевременно, в Турция се засилват антизападните и, в частност, антиамериканските настроения. Ако се окаже, че целостта на Ирак не може да бъде съхранена, Вашингтон би могъл да насърчи създаването на независима държава на иракските кюрди и да съдейства за международното й признаване. В желанието си да дестабилизират Иран, САЩ ще подкрепят борбата на иранските кюрди срещу режима в Техеран и при това положение няма как да не поискат от Турция да даде повече права на своите 12 милиона кюрди. Това ще доведе до пречупване на стратегическата ос Вашингтон-Анкара. САЩ ще загубят базата Инджирлик и ще се ориентират към създаване на военни опорни точки в независим Кюрдистан и други държави от региона. Кюрдският сепаратизъм окончателно ще се превърне в хронична язва за Турция, което ще спре процеса на демилитаризиране на политическия живот в Анкара. Под натиска на Вашингтон, Израел ще трябва да се откаже от близките си отношения с Турция, а Азербайджан ще изпадне в изключително сложна ситуация, при която двамата му основни международни съюзници враждуват помежду си.

Четвъртият сценарий: политическият „годеж” между Турция и ЕС се разтрогва

Европеизацията на турското общество бе сред основните цели на реформите, наложени от Кемал Ататюрк. Близо осем десетилетия по-късно едно правителство с ислямистки корени превърна влизането на Турция в ЕС в своя цел номер едно. Анкара започна преговорите за присъединяване към Съюза през 2005, но те не вървят гладко и засега остават политически сюжет с отворен финал. За да стане интегрална част от ЕС, Турция трябва да се промени твърде много. Тя обаче е голяма и силна държава с високо самочувствие, която разглежда преговорния процес с ЕС като сближаване на позициите между двете преговарящи страни, а не като график за изпълнение на ултимативните искания на Брюксел. В повечето западноевропейски общества има силни настроения против турското членство в ЕС. В последните месеци турците започнаха да отговарят на тази неприязън с “взаимност”. Социологическите проучвания сочат, че в Турция популярността на каузата за влизане в ЕС намалява. Процесът на охлаждане на отношенията между Анкара и Брюксел може да стигне до точка на пречупване, отвъд която преговорният процес да бъде замразен или направо прекратен. Без европейския коз в ръка, Партията на справедливостта и развитието едва ли ще успее да продължи процеса на ограничаване на политическото влияние на военните, въпреки че резултатите от демократичните избори й дават такъв мандат. Страната ще навлезе във фаза на нестабилност, в която не е изключен и нов военен преврат. Същевременно, Турция ще засили мюсюлманския вектор във външната си политика и може да се преориентира към съюз с Иран, с арабските монархии от района на Персийския залив, а вероятно и с Русия. Обединението на Кипър ще стане мираж, а турско-гръцките отношения отново ще се изострят. Съмнително е, че Анкара ще успее да поддържа стратегическия си съюз с Вашингтон при положение, че е загърбила ЕС.

Петият сценарий: отношенията между Русия и ЕС навлизат в „ледников период”

Днес на Стария континент има два основни геополитически полюса – ЕС и Русия. Отношенията на привличане и отблъскване между тези два силови центъра са основен фактор, променящ геополитическия контур на зоната между Атлантика и Урал. На пръв поглед, ЕС и Русия са обречени на партньорство, заради здравата енергийна взаимозависимост между тях. Редица влиятелни европейски политици обаче смятат, че зависимостта от руския природен газ и нефт е заплаха за националната сигурност на държавите от Съюза. Антируският вектор в геополитиката на Брюксел се засили след приемането в Съюза на Полша, Литва, Латвия и Естония през 2004. Същевременно, през последните месеци от Москва също повя политически хлад. Казуси като отравянето на бившия шпионин Александър Литвиненко в Лондон и замразяването на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) са знак за засилваща се неотстъпчивост на Кремъл в отношенията с ЕС. Растящият като снежна топка култ към личността на Владимир Путин и пълната маргинализация на либералните политически сили плашат европейците и ги карат да виждат преди всичко азиатската половина от сложния лик на съвременна Русия. Евентуалното рязко влошаване на отношенията между Брюксел и Москва няма да доведе до прекъсване на руските газови и нефтени доставки, но “Газпром” ще бъде отрязан от газоразпределението на територията на ЕС. Като реципрочна мярка, Русия няма да допуска западен капитал до експлоатацията на своите находища на енергийни суровини. Газопроводът “Северен поток” може да не се реализира, поради обструкциите на Полша и балтийските държави. Лондон окончателно ще се превърне в убежище за най-влиятелните руски опозиционери, а руските и европейски тайни служби ще влязат в остро противоборство. Руските компании вече няма да са добре дошли на лондонската фондова борса, а руските капитали няма да могат да придобиват дялово участие в европейски фирми. ДОВСЕ ще бъде погребан, а руснаците периодично ще се хвалят с разработката на нови супероръжия. Москва ще опита да извади двустранните си отношения с отделни европейски държави извън рамките на общата външна политика на ЕС. Украйна, Беларус и Молдова, които формират новата Източна Европа, ще станат арена на остра борба за влияние между Русия и ЕС.

Шестият сценарий: апетитите на държавните инвестиционни фондове растат стремително

След Втората световна война големите компании постепенно започнаха да губят националната си идентичност и да се превръщат в мултинационални. Мнозина анализатори дори смятат, че днес глобалните бизнес-конгломерати са по-силни от правителствата. С краха на комунизма умря концепцията за държавата като основен инвеститор в националната икономика. Рухването на Съветския съюз и неговата система от сателити до голяма степен се дължеше именно на провала на държавата като инвеститор. Последва приватизиране на инвестиционния процес и връщане към естествения за Запада цикъл на възпроизводство на капитала. В наши дни обаче се наблюдава обратен процес – държавното инвестиране се възражда, но този път то е насочено навън, а не към собствената национална икономика. Причината е, че някои правителства натрупаха значителен паричен резерв, вследствие експлоатацията на т. нар. естествен монопол, какъвто са находищата от полезни изкопаеми. На първо място това са монархиите от района на Персийския залив. Стремителният ръст на цената на петрола се отразява драматично (в положителен аспект) върху състоянието на техните държавни финанси. Същото важи за Русия и Норвегия. По съвсем друга причина, до същия финансов резултат достигат и някои държави от Източна Азия, като Китай, Южна Корея, Сингапур, Тайван. Те имат експортно ориентирани икономики, огромно положително салдо на платежния баланс и продължителен висок темп на стопански ръст. Натрупването на средства от износа на петрол или на потребителски стоки има временен характер. Един ден нефтът ще свърши, а и двуцифреният годишен икономически ръст в Китай също няма да е вечен. Затова правителствата се стремят да превърнат неочаквано сполетялото ги имане в “бели пари за черни дни”. Дълго време стратегията за това предвиждаше влагането на петродоларите в максимално сигурни инвестиционни инструменти – американски държавни ценни книжа. Новата мода е излишните държавни пари да се насочват към специално създадени за целта инвестиционни фондове, които имат по-агресивна и, съответно, по-рискова стратегия. Според данни на банката „Морган Стенли”, към есента на 2007, държавните инвестиционни фондове имат активи за 2,5 трилиона долара, но прогнозата е, че до 2015 те ще нараснат до 13 трилиона. През тази година Пекин стресна световните финансисти като обяви, че прави Китайска инвестиционна корпорация с първоначален капитал от 200 млрд. долара. По-старите държавни фондове могат да се похвалят с още по-големи активи. Към 2007, най-голям е фондът „Национално богатство на Обединените арабски емирства”, натрупал 875 млрд. долара. Около и малко над триста милиарда в държавни инвестиционни фондове имат три други държави – Норвегия, Саудитска Арабия и Сингапур, който е с население от само 4 млн. души. Най-старият фонд – кувейтският е с 250 млрд. долара. С около 40 млрд. долара разполага Инвестиционният фонд на Катар, както и австралийският Фонд за бъдещите поколения. Тези пари се инвестират в ликвидни акции на всички основни световни борси. Графиката, показваща ръста на петролните цени в последно време, не оставя никакви съмнения, че активите на държавните инвестиционни фондове ще растат стремително. Въпросът е не само икономически, но и политически. Западните държави се опасяват, че техни стратегически важни компании ще попаднат под контрола на араби, руснаци или китайци, което има отношение към националната сигурност. Германското министерство на финансите вече лансира идея за създаването на специален контра-фонд, който да брани местните компании от апетитите на чуждестранни инвеститори като придобива контролен пакет от застрашените фирми.

Седмият сценарий: еврото измества долара като световна резервна валута

САЩ ще останат неоспорима планетарна сила номер едно, докато международната търговия се извършва предимно в долари, които са и основна световна резерва валута. Тази теза не се припокрива напълно с обяснението на американското лидерство, но е част от него. В Америка по традиция живеят на кредит, но в последните години дълговете станаха огромни. Кризата с ипотечните облигации от лятото на 2007 показа, че много домакинства за взели заеми, които не са по силите им. Държавният дълг на САЩ обаче също е смайващо голям – 9 трилиона долара към началото на ноември 2007. Това е равно на 65% от брутния вътрешен продукт на страната и ако се разпредели равномерно върху всички граждани, ще се паднат по 33 хил. долара на човек. САЩ обаче имат предимството да са тези, които емитират доларите. Тоест, от тях зависи какво ще бъде предлагането на сегашната световна валута и докато търсенето е голямо, има начин държавните финанси да се балансират. Нещо повече – докато Китай и петролните монархии държат резервите си в долари или направо в държавни ценни книжа на САЩ, те ще са заинтересовани от стабилността на американската икономика и няма да правят нищо, което може да я разклати. Зависимостта от една единствена резерва валута обаче е опасна. Това стана съвсем ясно през тази година, когато доларът се обезцени рязко. Китай обяви официално, че започва постепенна диверсификация на валутния си резерв, в който доларите бяха около 1 трилион (70%). Същото правят и други страни с големи валутни резерви, които вече залагат и на еврото. Единната европейска валута излезе от „детския” период на развитието си и става сериозен конкурент на долара. Илюзия е обаче да се мисли, че позициите на американските пари могат да бъдат подкопани от заплахите на държави като Иран, че ще започнат да продават петрола си в евро. Сега и в обозримо бъдеще нефтът ще се търгува в долари. Все пак желанието за диверсификация на валутните резерви може да доведе до изместване на долара от кошница от валути, в която водеща роля ще има еврото. Тогава за САЩ ще бъде много по-трудно да живеят с голям външен дълг и да финансират войни в чужбина, като тази в Ирак. Външната политика на Вашингтон ще стане по-умерена, а ищахът за скъпоструващи операции по социално инженерство от типа „ nation building ” ще намалее. В крайна сметка, ако доларът изпадне в немилост, американското лидерство ще бъде подкопано. То обаче няма да бъде поето от ЕС, защото той не говори на един глас на международната сцена.

Как резките геополитически промени могат да се отразят на България?

България е сравнително малка държава, явяваща се външна граница на ЕС. София е съюзник на САЩ в Ирак и Афганистан. Силно зависимата от руски нефт и газ българска икономика е от отворен тип, като основният търговски обмен се осъществява със страните от ЕС.

От изброените геополитически сценарии най-малко влияние върху България би оказало идването на власт на ислямистите в Пакистан. Около 10% от българското население са мюсюлмани, но те не са особено религиозни и не се придържат към фундаменталистки тълкувания на исляма. По същите причини без идеологически отглас в България би останала и евентуална рязка промяна на властта в Техеран. Разширяването на възможностите за износ на каспийския нефт и газ през Иран обаче ще намали значимостта на енергийните маршрути, минаващи през Черно море и през българската територия. По ред исторически, икономически и най-вече чисто географски причини, България ще бъде най-силно засегната от резките обрати в геополитическата съдба на Турция (третия и четвъртия сценарии). Ако САЩ застанат зад нова кюрдска държава, София ще бъде подложена на натиск да я признае, което обаче автоматично ще означава рязко влошаване на отношенията с Анкара. Загубата на Инджирлик може да повиши значимостта на военните бази на българска територия в очите на американските стратези. Турско-кюрдската вражда вече се е прехвърлила и на територията на Западна Европа и, в най-лошия вариант, може да се разрази и в България, тъй като в страната живеят както турци, така и кюрдски емигранти. Отдалечаването на Турция от ЕС би имало крайно неблагоприятни последици за геополитическите позиции на България. Тя ще остане външна граница на Съюза за дълго време и ще трябва първа да поема вълната от емигранти и опасни елементи, прииждащи в ЕС от Югоизток. Освен това, България ще има за съсед една опасно пъстра и все по-нестабилна мюсюлманска държава, в която живеят десетки хиляди хора с българско гражданство. От друга страна, българските черноморски курорти може да спечелят, ако Турция стане твърде опасна за чуждите туристи.

Като традиционно русофилска държава и в същото време - един от най-лоялните членове на ЕС, България ще изпадне в неизгодна ситуация в случай на охлаждане на отношенията между Брюксел и Москва. Най-вероятно София ще бъде една от столиците на ЕС, с които Русия ще опита да гради отношения извън рамките на общата европейска външна политика. База за това ще бъде българо-руското сътрудничество в областта на енергетиката. Планираните нефтопроводи и газопроводи през българска територия все пак ще бъдат построени, ако в тях има достатъчно икономическа логика. Възможно е Москва да вдигне различни нетарифни бариери пред вноса на стоки от ЕС и в този случай българските винопроизводители да изгубят най-важния си международен пазар. Една продължителна вражда между ЕС и Русия ще подчертае още по-ясно проевропейската геополитическа ориентация на България и ще я отдалечи от нейните исторически традиции.

По отношение на държавните инвестиционни фондове, България засега не е в позицията на инвеститор, а на потенциален пазар, където тези фондове могат да правят покупки. Акциите на българските компании поскъпват стремително в последните няколко години, но фондовата борса в София е прекалено малка, за да привлече вниманието на инвестиционни структури, играещи с милиарди долари. Нещата могат да се променят при евентуално поглъщане на българската борса от някое от големите европейски тържища на акции (най-вероятно това във Франкфурт). В същото време, стратегията „бели пари за черни дни” би трябвало в обозримо бъдеще да заинтересува и българските държавници, защото населението на страната застарява бързо и дефицитът в държавния пенсионен фонд ще са увеличава. Ако доларът престане да бъде основна резервна валута, това няма да повлияе съществено на България, защото, според закона за валутния борд, левът е обвързан с еврото с фиксиран курс. В средносрочен план левът ще мине в историята, защото България ще влезе в еврозоната. Отслабването на американската мощ обаче, ще засили още повече европейския вектор в българската геополитическа ориентация и ще избави София от някои мъчителни дилеми, свързани с разминаването на позициите на САЩ и ЕС.

И накрая една уговорка – ако в обозримо бъдеще бъде изобретен синтетичен заместител на петрола и неговите деривати, всички дотук изброени геополитически драми ще изглеждат просто като буря в чаша вода.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Резюмирайки резултатите от десетгодишното сътрудничество между Русия и НАТО, един руски военен анализатор отбеляза наскоро, че отношенията им могат да се определят като „брак по сметка, всяка от страните в който преследва собствените си интереси и затова те трудно могат да се смятат за истинско семейство”. За индусите, браковете по сметка, не са нещо необичайно. За Делхи обаче би било полезно да се замисли, колко бързо Русия прекрати заиграването си с НАТО, щом то се оказа в противоречие с реалностите (и с нейните интереси, разбира се).

И тъй като НАТО вече започна да се заиграва с Индия, правителството на последната също би следвало да се запита, какви точно отношения с пакта ще са от полза за нея. Едва ли е учудващо, че двете страни предпочетоха да не привличат вниманието на останалия свят към своята знакова 45-минутна среща, когато на 28 септември 2007 индийският външен министър Пранаб Мукерджи и генералният секретар на НАТО Яп де Хоф Схефер се срещнаха в Ню Йорк. Без съмнение, САЩ искрено се стремят към формиране на партньорство между Северноатлантическия алианс и Индия. Тъй като НАТО се трансформира, така че да може да поеме нови мисии в Африка и Южна Азия през ХХІ век и тъй като пактът, на практика, се „придвижва” през Близкия изток в посока към Индийския океан, в търсене на т.нар. „глобално партньорство” (в момента в него членуват двайсет държави), Индия неизбежно се превръща в част от дневния му ред. И тъкмо това стана съвършено очевидно през септември.

Ученията на НАТО в Индийския океан

Както е известно, през този месец военно-морски сили на пакта осъществиха историческа визита в Индийския океан. В тази морска мисия на НАТО бяха ангажирани шест кораба на негови страни-членки, които напуснаха бреговете на Европа на 30 юли. Маршрутът им, с обща дължина 12500 морски мили, включваше плаване около Африка – макар, че флотът можеше да избере по-прекия път през Суецкия канал, той предпочете да мине покрай западното крайбрежие на Африка и делтата на река Нигер, внимателно заобикаляйки Африканския Рог, също както през ХV век пътуват за Малабарското крайбрежие на Индия първите португалски и холандски кораби.

Флотът на НАТО, съставен от бойни кораби на Португалия, Холандия, Германия, Дания, Канада и САЩ, формиращи т.нар. Постоянна военноморска група на пакта ( SNMG 1 - една от четирите подобни в Северноатлантическия алианс), предприе наистина продължителна (над два месеца) мисия. След като спряха за кратко в пристанището на Кейптаун, през първата седмица на септември корабите навлязоха в Индийския океан и проведоха учение край бреговете на Сомалия, след което останаха за четири дни край Сейшелските острови, преди да се върнат в Средиземно море, през Червено море и Суецкия канал.

В официалната декларация на НАТО беше отбелязано, че разгръщането на флота в Индийския океан цели „да демонстрира способността на алианса да реагира на възникващите кризисни ситуации в глобален мащаб и да укрепва тесните си връзки с регионалните военно-морски флоти и другите морски организации”. На свой ред, генералният секретар Схефер подчерта, че „морската сигурност, гарантирането на безопасното плаване на корабите и подкрепата за координиране на международните усилия за защита на доставките на енергоресурси, са приоритетни задачи на НАТО”.

Глобалното партньорство на НАТО

Въпросната инициатива бе естествена последица от срещата на върха на НАТО в Рига, през ноември 2006, където особено внимание беше отделено на възприемането, от страна на пакта, на „нова глобална стратегия”, концентрирана върху операциите извън неговата традиционна зона на отговорност, в отговор на глобалните предизвикателства и в името на международната сигурност и стабилност.

По време на подготовката за срещата на НАТО в Рига, новоназначеният посланик на САЩ в алианса Виктория Нъланд (съпруга на известния американски неоконсерватор Робърт Кейгън – б.р.) заяви, че „меденият месец” на ерата след края на студената война е приключил и, че НАТО трябва да развива своя потенциал „където и когато той може да бъде укрепен”. „НАТО следва да стане онази организация, в която да обсъждаме всички въпроси, касаещи нашето бъдеще – Близкият изток, Ирак, Северна Корея, Китай, Иран – това са само част от проблемите” – добави тя.

Мисията на НАТО в Индийския океан беше предприета половин година преди априлската среща на върха на НАТО, която ще се проведе през 2008 в Букурещ. Очаква се, че в Румъния на дневен ред ще бъде поставен въпросът за по-нататъшното разширяване на алианса, укрепването на неговия потенциал и на способността му да осъществява съвместни мисии с партньорите си по цялата територия на планетата.

През юли, помощник държавния секретар на САЩ по европейските и евразийски въпроси Даниел Фрид заяви пред Комисията по международните отношения към американския Конгрес, че от особено значение е „ангажирането на алианса в ключовите операции по света, защото той (т.е. НАТО – б.р.) е основния инструмент за гарантиране сигурността на трансатлантическата демократична общност и за решаването на днешните и утрешни проблеми на сигурността”. Според него, сред тези предизвикателства пред НАТО са екстремизмът, тероризмът, разпространението на ядрените оръжия, т.нар. „пропаднали държави”, атаките в кибер-пространството и несигурността в енергийната сфера и, особено, в добива и доставката на енергоносители.

Африканското предизвикателство

Очевидно е, че в една или друга степен, т.нар. „глобални предизвикателства” могат да се открият в много държави от района на Индийския океан, който по този начин се превръща в приоритетна зона на действие за Северноатлантическия алианс. С това обаче картината не се изчерпва. До голяма степен, в основен лайтмотив на възобновилата се борба на западните държави за Африка, се превръща нарастващото китайско предизвикателство за западната доминация на Черния континент и стремежът да бъдат „защитени” африканските петролни находища (почти 15% от петрола, който САЩ внасят, идва именно оттам).

Бъдещата роля на НАТО в Индийския океан е част от добре обмислената стратегия на Запада. Така, военно-морската мисия на пакта през септември съвпадна с друга важна инициатива на Вашингтон – новосъздаденото Африканско командване ( AFRICOM ), отразяващо дългосрочното стратегическо значение на континента, се готви да започне да функционира до края на 2007.

Назначеният за командващ на AFRICOM генерал Уйлям „Кип” Уард подчерта „необходимостта от тясно сътрудничество” с НАТО, която от юли 2005 осигурява въздушен транспорт за умиротворителните сили в Дарфур. Уард обаче разчита на задълбочаване и разширяване на ангажиментите на пакта в Африка. В началото на октомври, той заяви, че „ AFRICOM може да подкрепи усилията на НАТО на африканския континент, като координира американския принос, способността на пакта да осъществява конкретни операции и подготовката на кадри. НАТО е организацията, която може да гарантира на AFRICOM достъп до европейските интереси, възможности и опит на африканския континент... На свой ред, AFRICOM може да осигури необходимата тилова поддръжка на НАТО, професионална военна подготовка и участие в координирането и практическото осъществяване на операции за гарантиране на сигурността и съпровождащата ги пропагандна кампания”.

Така наречените „командни задачи” на AFRICOM са достатъчно мащабни. Според високопоставен американски правителствен чиновник, те не се изчерпват с „издирването на терористи в районите, които не се контролират от местните правителства”, още по-малко пък в „преследването на терористи из цяла Африка”, а включват „осъществяването на операции за гарантиране на сигурността в рамките на целия регион”, включително и на „военни операции, ако се наложи”.

В тази връзка е добре да припомним, че на 20 септември Вашингтон поиска от Съвета за сигурност на ООН да гласува резолюция за Афганистан, с която на ръководената от САЩ коалиционна операция „Несъкрушима свобода” се дава правото да разполага с още един компонент – да осъществява и „морско прехващане” (т.е. прехващане на „вражески” кораби в Индийския океан). В отговор, руският представител в Съвета посочи, че подобна постановка не се съдържа в нито една от неговите предишните резолюции за Афганистан. Москва поиска да и бъдат дадени необходимите разяснение и предложи вместо да предостави исканото от Вашингтон разрешение, резолюцията на Съвета за сигурност да „отразява необходимостта от спазване нормите на международното право и националното законодателство при осъществяване на каквито и да е действия по прехващането на кораби във водите на Индийския океан”. Руското предложение обаче беше игнорирано и САЩ продължиха да настояват за гласуване на тяхната резолюция.

Последната, на практика, дава възможност на съюзническата коалиция в Афганистан да прехваща и да претърсва кораби, за които се подозира, че превозват оръжие или военна техника и екипировка за терористичните групировки, действащи в района на пакистанско-афганистанската граница. В същото време тя легитимира бъдещата морска активност на НАТО в Индийския океан и Арабско море – едно доста зловещо развитие, на фона на изострящата се конфронтация между САЩ и Иран.

НАТО в Азиатско-Тихоокеанския регион

В същото време т.нар. Средиземноморски диалог на НАТО (от 1995) и Истанбулската инициатива за сътрудничество - ІСІ (от 2004) вече разшириха зоната на действие на алианса от Източното Средиземноморие към района на Персийския залив. Присъствието на НАТО в Залива придоби стабилна основа след като, през януари 2007, Саудитска Арабия стана партньор на ІСІ. Сега алиансът обсъжда формалното си обвързване със Съвета за сътрудничество на страните от Залива, включващ Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.

За сравнение, районът на Индийския океан продължава да бъде своеобразен „вакуум” за НАТО, макар че пактът постигна определен прогрес в Азиатско-Тихоокеанския регион. Разбира се, НАТО се опитва да лансира достатъчно убедителни обяснения, подчертавайки, че въпросът не опира до това, колко далече може или трябва да отиде алиансът, а до това, как да може да действа навсякъде, където са застрашени интересите на неговата колективна сигурност. НАТО настоява, че всъщност не пактът се „промъква в Азия или в Тихоокеанския регион”, а такива страни, като Япония, Австралия, Нова Зеландия и Южна Корея са заинтересовани от сътрудничеството с него, което, разбира се, се подкрепя и от ръководството в Брюксел.

За разлика от партньорите на НАТО в Персийския залив и Близкия изток, почти всички от които са авторитарни режими, алиансът се гордее, че споделя „общи ценности” с партньорите си в Азиатско-Тихоокеанския регион. Тук тезата на НАТО е „общи ценности и общи заплахи”. Лесно е да се досетим, че сътрудничеството в региона всъщност цели сдържането на Китай. Така, по време на първото си посещение, през януари 2007, в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел, тогавашният японски премиер Шиндзо Абе очерта следната парадигма: „Япония и НАТО са партньори. Ние споделяме общи фундаментални ценности, каквито са свободата, демокрацията, човешките права и върховенството на закона. Затова е съвсем естествено, че си сътрудничим за защитата и налагането на тези ценности. Моето правителство подкрепя усилията за укрепване на стабилността и просперитета в света на основата на фундаменталните ценности, които споменах по-горе. На свой ред, НАТО разширява зоната на свободата, разширявайки кръга на своите членове и партньори”.

Показателно е, че в същата реч Абе спомена и за „съществуването на известна неопределеност по отношение на Китай”, свързана с неговите военни разходи и „липсата на прозрачност”, което пък поставя Япония и НАТО пред необходимостта да „обърнат специално внимание на бъдещото развитие на тази държава”.

От японска гледна точка, програмата за съвместна сигурност с НАТО следва да включва неразпространяването на ядрено оръжие в Азия (Северна Корея и Мянма), предотвратяване на конфликт в Тайванския пролив и създаването на противовес на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), водеща роля в която играят Русия и Китай. Ангажирането на НАТО с проблемите на сигурността в Североизточна Азия и гарантирането на надеждно сдържане на Китай чрез разширяването на партньорството със Северноатлантическия алианс, се очертава като оптимална цел за Япония.

Благодарение на партньорството си с НАТО, Токио разчита да формира, в Азиатско-Тихоокеанския регион, коалиция от страни, споделящи основните демократични ценности. Япония я определя като активна коалиция за поддържане на глобалната сигурност от държави, споделящи евроатлантическите ценности. Подобен подход би позволил да не се допусне формирането на асоциация между НАТО и Китай и в същото време да се даде възможност на други държави, като Русия например, да се включат в някакъв модел на „ограничено сътрудничество” с цел създаване на необходимата атмосфера на доверие.

Японското партньорство с НАТО се развива паралелно по три основни направления на сътрудничеството със САЩ и Австралия. През март 2007, Япония (за първи път в историята) подписа отбранителен договор с Австралия. Междувременно, Токио и Вашингтон вече работят по изграждане на системи от т.нар. „противоракетен щит” на японска територия. През април, Япония, САЩ и Австралия се споразумяха да работят по плана за създаване на обединена ракетна система, като в това отношение е налице сериозен прогрес.

Наред с партньорството с НАТО, все повече се лансира и тезата, че американската система за противоракетна отбрана няма да наруши стратегическия баланс в Азия. Още по-важно в случая е, че Северноатлантическият алианс е отворен за идеята за „координиране или дори обединяване” на националните системи за противоракетна отбрана с малък и среден радиус на действие на страните-членки с тази на САЩ.

Макар че прословутия „ракетен щит” се представя като отбранителна система, Китай не го смята за такъв. Според Цзин Линбо от Китайския институт за международни изследвания, „Ние (т.е. Китай – б.р.) не можем да разглеждаме американския „щит” като отбранителна система, само защото го обявяват за такъв. Още от древността китайците смятат и копието, и щита за оръжия, защото добрият щит може да направи копието безполезно”. Пекин смята, че съвместният американско-японско-австралийски ракетен щит е насочен към сдържането на Китай.

Преодоляването на Индийския океан

За всяка система за сигурност в Азия и Тихия океан (включваща САЩ, Япония и Австралия), Индия би била най-добрата опора. Освен това, без Индия партньорството с НАТО в района на Индийския океан няма да играе същата роля. Неслучайно, по време на последното си посещение в Индия, бившият японски премиер Абе предложи на Делхи да стане част от коалицията на азиатските демокрации.

Междувременно, през септември 2007, Индия взе участие в съвместни военни маневри със САЩ, Япония и Австралия в Бенгалския залив. Обявени под името „Малабар”, тези маневри бяха сходни с проведените през юни (този път под името „Сабя-Талисман”) от САЩ и Австралия, в които участваха 20 хиляди американски и 7500 австралийски военни, плюс десет американски и 20 австралийски бойни кораби и 125 самолети.

Формално, и „Малабар”, и „Сабя-Талисман” целяха противопоставяне на морското пиратство, наркотрафика и координиране на действията при стихийни бедствия или за осъществяването на хуманитарни операции. На практика обаче, те изглеждаха като етапи от формирането на нова система за колективна сигурност, под егидата на САЩ.

Япония настойчиво предлага на Индия да задълбочи сътрудничеството си с нея в сферата на отбраната или поне да подпише меморандум за разбирателство по този въпрос. В тази връзка японският посланик в Индия Ясукуни Еноки отбеляза, че „военният ни обмен с Индия е доста напреднал, затова е време да бъдат подготвени някои рамкови споразумения, които да обхванат всички елементи на процеса и това е намерение и на двете правителства”.

През миналата 2006, Индия се включи в стратегическия диалог със САЩ, Япония и Австралия. Скоро ще настъпи времето на следващата фаза – Токио вече предлага повишаване на стратегическото взаимодействие до ниво министри. В същото време, САЩ настояват за постигане на „оперативна съвместимост” на своите въоръжени сили с индийските. Постоянните усилия и на двете страни в тази област са очевидни. През последните пет години например, повече от половината военни учения, в които Индия участва, съвместно с въоръжените сили на други държави, са със САЩ. Разбира се, „оперативната съвместимост” на индийските въоръжени сили с американските ще позволи на Делхи да се включи и в американските планове за изграждане на системи за противоракетна отбрана.

НАТО ухажва Индия

Що се отнася до опасенията на Делхи, в основата им е фактът, че Индия не може да се примири с феноменалния възход на Китай. Затова лансираната от Токио и Канбера теза, че двете страни не биха искали появата на „еднополюсен” модел на стратегическата азиатска „шахматна дъска”, се посреща с разбиране и в индийската столица.

Срещата между индийския външен министър и генералния секретар на НАТО, в края на септември 2007, следва да се разглежда на общия фон на развитие на събитията, а не да се свързва единствено със ситуацията в Афганистан. До този момент консултациите между НАТО и Индия не се осъществяваха на толкова високо и официално равнище. Индия по традиция не е склонна към блоково мислене, а и настроенията сред индийското обществено мнение също пречат за осъществяването на тази идея.

Всеки по-сериозен ангажимент към някаква форма на колективна система за сигурност, от типа на „азиатска НАТО”, неизбежно би се отразил върху отношенията между Индия и Китай (в това отношение, Делхи се сблъсква със същите проблеми, с които и Канбера). Затова Индия трябва да действа много внимателно в бъдеще. В знаковата си реч, по време на своето посещение в Тайланд през септември, индийският външен министър Мукерджи подчерта, че „индийско-китайското партньорство е важен фактор за регионалния и глобален мир и развитие, както и за възраждането на Азия като политически и икономически център на новия световен ред”.

Три дни по-късно, обръщайки се към стратегическата общност в Сеул, министърът отбеляза значението „на реално интегрираната азиатска икономика, която да се опира на огромния икономически потенциал на Индия и Китай”. Изразявайки увереността си, че индийското „стратегическо сътрудничество и партньорство с Пекин ще съзрява и ще продължава да се развива”, той добави, че „чувствителността към взаимните стремежи е основата за укрепване на доверието между двете страни. Има достатъчно място, както и възможности те да продължат да се развиват без да си пречат”.

В тази връзка, като важна задача пред индийската дипломация се очертава убедителната интерпретация на последиците от „стратегическото партньорство” на страната със САЩ. Става все по-ясно, че Индия се ориентира към лансираната от американците нова система за сигурност в Азия. Очевидно е и, че срещата между генералния секретар на НАТО и индийския външен министър не би била възможна без предварителното одобрение на САЩ, както и че тази среща няма да бъде последната.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната си в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Напоследък, когато става дума за Западните Балкани, вниманието изглежда концентрирано почти изключително върху бъдещето на Косово. В същото време, друга постюгославска държава – Босна и Херцеговина, представлява не по-малко важен елемент, от който зависи стабилността в региона. Както е известно, взаимната връзка между някои от постюгославските държави (и, в частност, между Сърбия, Босна и Херцеговина, Хърватия) се определя от няколко причини – общия етнически състав на населението и смесения му характер (сърби, бошнаци-мюсюлмани, хървати), общите проблеми (и, най-вече, избора между полиетническия и моноетническия държавен модел), нивото на социално развитие и задачите, пред които са изправени тези държави – окончателното преодоляване на последиците от войните през 90-те години на миналия век, успешно завършване на преобразованията от преходния период и, като крайна цел, интеграция в евроатлантическите структури.

За разлика от Сърбия, Хърватия и Черна гора, Босна и Херцеговина (макар да е членка на ООН) не притежава пълен държавен суверенитет. В нея и досега важна (а в редица сфери и решаваща) роля играе Върховният представител на Европейския съюз – пост, който в момента се заема от словашкия дипломат Мирослав Лайчак. Навремето се планираше, след изборите на всички нива, проведени през 2006, тази длъжност да отпадне, но както стана ясно, противоречията между трите „конституционни народи”, които са субекти на правните и политически отношения: бошнаците-мюсюлмани, хърватите и сърбите, все още не позволяват отговорността за съдбата на Босна и Херцеговина и за мира в региона да бъде прехвърлена изцяло върху техните законно избрани представители.

От 1995 Босна и Херцеговина функционира в съответствие с Дейтънските споразумения и представлява своеобразна „многостепенна държава”, състояща се от два субекта („образувания”) – Федерация Босна и Херцеговина, населена предимно с бошнаци и хървати, и Република Сръбска, мнозинството от чието население са етнически сърби, плюс т.нар. Дистрикт Бръчко (територия с площ 200 кв. км, около град Бръчко в Северна Босна, с население 82 хил. души, като от тях 40% са сърби, 40%-бошнаци, а 20%-хървати, която има местно самоуправление и се смята едновременно за част от хърватско-мюсюлманската федерация и от Република Сръбска – б.р.) . Днес страната се намира на кръстопът. Принципите на Дейтънското споразумение, които бяха съобразени със ситуацията през 1995 и целяха, преди всичко, прекратяване на избухналия през 1992 продължителен и ожесточен етнически конфликт, очевидно вече са остарели. Създадената преди 12 години сложна административно-политическа система демонстрира своята неефективност и корумпираност. Неефективни се оказват и „многостепенните” избори, и сложното изчисляване на гласовете в тях.

В същото време реформата (или дори замяната) на съществуващата конституция се сблъсква с много големи трудности, поставящи под въпрос съществуването на Босна и Херцеговина, като единна държава, и възраждащи риска от възобновяване на конфликта (което, впрочем, зависи и от развитието на все още нерешения въпрос с бъдещето на Косово). Проблемът е, че Дейтънските споразумения успяха да спрат войната, но не успяха да сложат край на етническия конфликт, който (под силния външен натиск) просто премина от стадия на въоръжената към този на политическата борба. За съжаление, многобройните избори, проведени в Босна и Херцеговина от 1996 насам, така и не се превърнаха в начин за постигане на граждански консенсус за пътищата на реформиране на обществото и държавата и тяхното бъдеще, а продължават да си остават форма за изява на междуетническите противоречия. Парадоксът е, че за това помага и самият принцип, заложен в основата на споразуменията от Дейтън – признаването на трите, споменати по-горе народи, за самостоятелни правни и политически субекти.

Подобно на останалите постюгославски и западнобалкански държави, Босна и Херцеговина се стреми да се интегрира в евроатлантическите структури. Освен всичко друго обаче, интеграцията изисква държавата да отговаря на определени стандарти и, в частност, властта в нея да бъде далеч по-унифицирана и централизирана. Истината обаче е, че властите в Сараево (столицата на цяла Босна и Херцеговина, както и на хърватско-мюсюлманската федерация) и тези в Баня Лука (столицата на Република Сръбска) имат различна визия за бъдещето на страната. Най-ярко доказателство за това станаха разгорелите си през 2007 дебати за новата конституция на страната. Противоречията по този документ се очертават по две основни линии – най-вече по етническа (т.е. между бошнаците, хърватите и сърбите), както и по партийно-политическа.

Конституционният проект на босненските мюсюлмани е дело на двете, победили на последните избори, партии – Партията за Босна и Херцеговина и Партията на демократичното действие. Двете са на мнение, че, от едно страна, държавата следва да бъде децентрализирана, а от друга – че нито един параграф на новата конституция, никога и при никакви условия, не бива да поставя под въпрос суверенитета, международно-правната субектност и териториалната цялост на Босна и Херцеговина в сегашните и граници, или пък да дава възможност за блокиране дейността на държавните институции. Защото днес такива възможности има. Една от основните идеи в този проект е ликвидиране на сегашното разделение на Босна и Херцеговина на две „образувания”: хърватско-мюсюлманската Федерация и Република Сръбска, и формирането, вместо тях, на пет региона, чиито граници ще се определят по икономически, географски, транспортни, исторически и етнически критерии.

Хърватската общност също има собствена визия за конституцията. В известна степен тя се доближава до тази на мюсюлманите, предвиждайки ликвидиране на сегашната „двучленна” структура и създаването на нова, според изброените по-горе критерии. Близостта между двете визии обаче, не изключва ожесточените спорове за границите на всеки от бъдещите региони (или области), тъй като всяка от трите общности – бошнашката, хърватската или сръбската – ще се стреми да превърне всеки отделен регион в „свое, собствено” етническо образувание.

Всъщност, до приемането на нова конституция има още много време, защото лидерите на сръбската общност от Република Сръбска твърдо държат за запазването и като етническо образувание. В това отношение те се обявяват за съхраняване на принципите на Дейтънските споразумения, които в миналото често подлагаха на унищожителна критика. Позицията им се обяснява, както с недоверието, което сърбите изпитват към хърватите и бошнаците, така и с факта, че част от техните политици все още не са се отказали напълно от идеята за отделянето на Република Сръбска от Босна и Херцеговина и присъединяването и към Сърбия. Съществува дори известна възможност, опитите за определяне окончателния статут на Косово да активизират усилията на част от политическия елит на босненските сърби за провеждане на референдум по този въпрос. Именно поради това сръбската общност възприе толкова болезнено неотдавнашното заявление на германския посланик в Сараево Михаел Шмунк, че в Босна и Херцеговина следва да се формира единна нация. Но, ако сърбите го тълкуват като опит за „насилствено налагане на етническо единство”, бошнаците и хърватите го възприемат като стремеж към „създаването на гражданска нация”.

С други думи, предстои да се реши въпросът, дали Босна и Херцеговина ще предприеме реални стъпки към формирането на единна полиетническа гражданска нация, която занапред ще бъде единствения правен субект, или ще си остане аморфно образувание, в което политическите проблеми ще се определят от съотношението на силите между трите етноса. Налагането на последният вариант не изключва възможността хърватската общност отново да постави въпроса за създаването на трето – хърватско – „образувание”, слагайки по този начин край на хърватско-мюсюлманската Федерация Босна и Херцеговина.

Впрочем, политико-правните проблеми на Босна и Херцеговина съвсем не се изчерпват с противоречията между трите „конституционни” народа. Все по-голямо значение постепенно започва да придобива и въпросът за националните малцинства. Проблемът е, че според сегашния избирателен закон, член на висшия ръководен орган на Босна и Херцеговина – нейният Президиум (включващ представители на бошнаците, хърватите и сърбите), или депутат в Палатата на националностите (Парламентът на страната) не може да стане гражданин, който не принадлежи към нито един от трите т.нар. „конституционни народи”. Това, разбира се, поражда нарастващо недоволство сред представителите на различните национални малцинства в Босна и Херцеговина – евреи, цигани, чехи и т.н. Така, главата на еврейската общност в страната изпрати наскоро до Европейския съд по човешките права жалба, в която постави въпроса за гарантиране правата на представителите на всички националности да бъдат избирани на тези длъжности. Наистина, сегашното положение не просто узаконява дискриминацията, но и пречи за формиране на единна полиетническа общност в Босна и Херцеговина. И в този случай обаче, етническата принадлежност играе водеща роля, защото националните малцинства не желаят да се задоволяват с това техни представители да бъдат избирани в Парламента или в Президиума, като членове на една или друга политическа партия. Те поставят въпроса за правото да избират депутати, като представители на собствените си етнически общности, т.е. за осъществяване на колективни (а не на индивидуални) права.

Парадоксът на ситуацията в Босна и Херцеговина е в това, че известният принцип на гражданската държава „един човек – един глас”, на практика, води до задънена улица, защото избирателите, както и преди, продължават масово да гласуват според етническата си принадлежност, а не в зависимост от политическите си пристрастия. Което е отражение на факта, че в Босна и Херцеговина, въпреки несъмнените успехи, постигнати след 1995, нито бошнаците, нито сърбите, нито хърватите могат да се похвалят със социално структурирано общество, в което партиите да отразяват реалните интереси на социалните слоеве, а не просто да жонглират с различни комбинации от националистически лозунги. В същото време, вече дълги години остават нерешени такива сериозни социални проблеми, като безработицата, свързана с липсата на достатъчно производствен капацитет, емиграцията, отсъствието или недостига на социални гаранции, бедността и проточилият се процес на разминиране на някогашните бойни полета. Очевидно е, че опирайки се на етническия принцип на организация на обществото и държавата, тези проблеми няма как да бъдат решени. Не бива да забравяме обаче, че в случая огромно значение има народопсихологията, която в значителна степен се основава, ако не на откритата враждебност, то на недоверието към хората от друга националност.

Не на последно място, тази особеност се дължи на факта, че все още не са приключили съдебните процеси срещу местните военни и политици, обвинени във военни престъпления и престъпления срещу човечеството. Те се водят в Трибунала за бивша Югославия в Хага (където в момента текат делата срещу бившия командващ на босненската армия генерал Расим Делич и генерала от армията на Република Сръбска Драгомир Милошевич), както и в съдилищата на Босна и Херцеговина, Сърбия и Хърватия. Въпреки това, за хората, загубили свои близки в сраженията и кланетата (броят на убитите по време на войната в Босна и Херцеговина варира между 80 и 200 хиляди души, да не говорим за ранените, бежанците и изселените лица), злото продължава да остава ненаказано и справедливостта не е възстановена. Все още не са открити, идентифицирани и погребани телата на много жертви на босненската трагедия, независимо от националността и вярата им.

Така, Босна и Херцеговина продължава да се движи в порочния затворен кръг, отчаяно опитвайки се да съвмести два трудно съвместими принципа: на съблюдаване правата и свободите на личността, от една страна, а от друга – на колективните права и интереси на народите, но най-вече на трите „конституционни” народа. И, докато това е така, страната трудно може да се възприема като фактор за стабилност в и без това неособено стабилния регион на т.нар. Западни Балкани.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В началото на август 2007 въоръженият с управляеми ракети американски разрушител „Форест Шермън” посети българското пристанище Варна и проведе съвместни морски учения с кораби от българския военноморски флот. На пръв поглед, подобно събитие е нещо съвсем нормално. В същото време обаче, обявеното преди време намерение за разполагане на американски военнослужещи в няколко български военни обекти (същото се предвижда и в Румъния) породи известна загриженост у двата традиционни хегемона в Черноморския регион: Руската Федерация и Турция.

Укрепващото сътрудничество в сферата на сигурността между Вашингтон и София придаде нови измерения на иначе рутинното посещение на американския разрушител, доколкото то символизира появата на Съединените щати в района на Черно море.

Към американско-български алианс?

По време на студената война и управлението на Тодор Живков, България беше известна като предан сателит на Москва. Шестнайсет години след краха на Съветския съюз, тя е на път окончателно да се присъедини към Запада, чрез членството си в НАТО и Европейския съюз (въпреки че беше приета в двете организации доста след някои други бивши членки на Варшавския договор).

На 28 април 2006, българският външен министър Ивайлно Калфин и американският държавен секретар Кондолиза Райс подписаха Споразумение за сътрудничество в областта на отбраната (за срок от десет години), което позволява в България да бъдат разположени до 2500 американски военнослужещи. По време на ротацията им, техният брой може да нарастне до 5 000, за 30-дневен период. Американските военни ще бъдат настанени в няколко български бази: полигона Ново село и военно-въздушните бази в Безмер и Граф Игнатиево ( плюс складова база в Айтос) . Според посолството на САЩ в България, в страната няма да има никакви «американски военни бази». Тоест, става дума за бази, които са (и ще си останат) български, под български флаг и под българско командване, и които ще бъдат използвани като тренировъчни лагери на американски военни части.

Не всички българи подкрепят разполагането на американски части на своята територия. Така, водачът на националистическата партия «Атака» Волен Сидеров заяви, че «американските бази ще превърнат България в мишена за терористите». На свой ред, генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер също изрази известен скептицизъм по въпроса за американските бази. Пред Българското национално радио той заяви, че «споразумението за създаването на американски военни бази на българска територия е двустранно споразумение между България и Съединените щати. Не виждам, как НАТО би могла да извлече полза от тези бази, поне засега. На този етап не предвиждам пактът да използва въпросните военни съоръжения».

В допълнение, американският Държавен департамент обяви, през миналата 2006, че Съединените щати и България са подписали споразумение за подкрепа на съвместни проекти в правоохранителната сфера в България. През юни 2006 пък, офицери от 173-то авиокрило на Национална гвардия в Орегон, пристигнаха в България (със самолетите си Ф-15) за съвместни учения с българските си колеги във военно-въздушната база в Граф Игнатиево.

Защо България е от значение

Българският военен потенциал очевидно не е причина та за стремежа на Вашингтон да установи по-тесни връзки с тази славянска страна. В географски план, България осигурява на Съединените щати (и НАТО) възможност за по-сериозно присъствие в Черно море, по чието дъно се планира да минат важни петроло- и газопроводи. Освен това, тя е съсед на бивша Югославия, която е район на постоянно напрежение, особено през последните десет-петнайсет години. И, което е още по-важно, Балканите са транзитна зона на нелегалния наркотрафик към Европа. На всичкото отгоре, България е разположена близо до страни от Кавказкия регион, като Грузия например (чието приятелство е още по-важно за Съединените щати).

Базите на българска територия позволяват на САЩ да установят нарастващ контрол в региона, както и в района на т.нар. Голям Близък изток, още повече, че Вашингтон вече разполага с масирано военно присъствие в южната му част (американският 5-ти флот е базиран в Бахрейн), а сега ще присъства и в северната (България и Румъния).

Друга причина за укрепване на приятелските връзки с България е свързана със сценария «какво би станало, ако». Например, какво би било бъдещето на България, ако страната не се бе присъединила към западноевропейските и трансатлантически организации (ЕС и НАТО)? Напълно вероятно е, че ако Брюксел не беше приел България да стане член на НАТО, в резултат от това тя би се отзовала в нечия друга сфера на влияние – например в тази на Русия.

През последните години централноазиатските държави, като Узбекистан, постепенно започват да се завръщат под крилото на Москва, след краткия си роман със Запада. В случая с Узбекистан процесът беше ускорен от критиките на Запада срещу президента Ислям Каримов заради клането в Андиджан, през май 2005. Други страни, като Беларус например, все още виждат естествен съюзник в лицето на Москва. Ако България не бе приета в НАТО, през 2004, възможният сценарий беше тя също да тръгне назад, привръщайки се отново в доверения съюзник на Русия в Югоизточна Европа, което, на свой ред, би я превърнало в проблем, касаещ сигурността на Запада.

Благодарение на огромния си (включително и финансов) потенциал, Русия отново се ориентира към агресивна външна политика и активно търси потенциални съюзници навсякъде по света. Последната среща на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), през август 2007, е поредния пример за тази нова тенденция. Когато става въпрос за Източна Европа и Кавказкия регион, едва ли е учудващо, че Москва се опитва да укрепи позициите си, включително заздравявайки т.нар. Общност на независимите държави (ОНД). В рамките на хипотетичния сценарий, за който споменах по-горе, Русия, вероятно, не би се поколебала да покани България да стане член на ОНД, ако София не беше се присъединила към НАТО и Европейския съюз. В крайна сметка, геополитиката и алиансите с големите сили са важни, особено за малки страни като България.

Как българският ентусиазъм се отразява на Средиземноморската и Балканската геополитика

Приятелството между България и Съединените щати следва се разглежда в контекста на начина, по който то се отразява върху баланса на силите и националните интереси на другите държави от региона.

Близките отношения между София и Вашингтон стават факт в период на фундаментална промяна в позиците на Руската Федерация. След като доходите от петрола и природния газ, в съчетание с твърдото ръководство на Владимир Путин, се използват за възстановяване на вътрешния ред и позициите на Русия (в сравнение с нестабилността и през 90-те години на миналото столетие), Путин вече разглежда външната политика на страната, както и нейната военна мощ, като инструменти за защита на руските интереси на международната сцена и възстановяването на традиционната сфера на влияние на Русия.

Наскоро, редица висши руски военни дискутираха възможността руският флот да се върне отново в Средиземно море, което, по презумпция, означава и далеч по-мощно руско присъствие в Черно море. Според руския адмирал Владимир Мазорин: «Средиземно море е важен оперативен театър за руския Черноморски флот». Той отбелязва, освен това, че зоната за контрол на флота се разширява от Черно, през Средиземно море, към Атлантическия океан. «Трябва да възстановим постоянното присъствие на руския флот в този регион» - смята адмиралът.

Разбираемо е, че Русия не би искала да допусне настаняването на американски военен персонал в Черноморската зона, запазвайки статуквото в региона, в който традиционно споделя влиянието си с Турция.

В същото време, макар че Турция е член на НАТО, тя също не би искала да допусне САЩ в района на Черно море, тъй като се смята за регионална сила както в Черноморската зона, така и в Източното Средиземноморие и в никакъв случай не е склонна да загуби влиянието си. Все още е прекалено рано да се каже, дали разполагането на американски военнослужещи в България (и в района на Черно море, като цяло) би имало някакви последици за отношенията между Вашингтон и Анкара. Възможна последица (която не изглежда много вероятна, но все пак подобен сценарий не бива да се отхвърля предварително) е, че Турция, смятайки традиционното си влияние за застрашено и виждайки, че няма шанс да се присъедини към Европейския съюз в обозримо бъдеще, може да се ориентира към укрепване на отношенията си с други държави и, особено, с Русия. Всъщност, турските и руски представители биха могли дори да заявят, че американското присъствие в Черно море не е необходимо след като там вече е налице регионална инициатива за гарантиране сигурността на региона – а именно Черноморската военноморска група «Блексифор». Началото и беше поставено на 2 април 2001 от Турция, Русия, Грузия, България, Румъния и Украйна, с цел утвърждаване на мира и стабилността в района на Черно море, както и за улесняване на регионалното сътрудничество и развитието на добросъседски отношения между страните-участнички.

На 6 август 2007 турските военноморски сили поеха командването на «Блексифор» от руските си колеги, което бе отбелязано с пищна церемония във военноморската база Гюлчюк (до Измит). По ирония на съдбата събитието почти съвпадна с пристигането на американския разрушител «Форест Шермън» в България.

Възможно е, че ако се сближи прекалено със САЩ, България би поставила на риск историческите си връзки с други страни, както и приятелските си отношения с някои нови съюзници. През 90-те години на миналия век и първите години на настоящия, България (подобно на Румъния), беше раздвоена между приятелството си със САЩ и т.нар. «Стара Европа» (и особено със страни като Германия, Франция и Великобритания) и желанието да съхрани историческите си връзки с Русия и Арабския свят. Много е вероятно обаче, близкото приятелство с Вашингтон да постави под въпрос тези връзки, което пък би се отразило на търговията, чуждите инвестиции и бъдещите политически отношения.

Перспективите пред България

Международните отношения, до голяма степен, приличат на геополитическа игра на шах, в която правителствата трябва да предвиждат последиците от всеки свой ход. По време на съветската епоха, България беше доверения съюзник на Москва в Югоизточна Европа, до степен, че Вашингтон не се и опитваше да установи някакви по-близки отношения с нея. На практика, решението на Тодор Живков да остане верен съюзник на Москва му гарантираше оставането на власт за неограничен период от време и той вероятно е бил наясно, че всеки опит да скъса със Съветския съюз би довел до свалянето му. Днешните политици в София очевидно са стигнали до извода, че ориентацията към «Запада», т.е. членството в организации като НАТО и ЕС и приятелството с Вашингтон, е най-доброто, което биха могли да направят. Заради уникалното геополитическо положение на България обаче, софийските политици ще трябва да балансират много внимателно между онези, с които възнамеряват да поддържат приятелски отношения в бъдеще – т.е. между отношенията си в рамките на НАТО и ЕС и тези със САЩ. Всяко правителство има свои собствени интереси и за София е важно да помни, че онова, което се харесва на Вашингтон, не винаги се харесва и на политиците от Брюксел и Европа, като цяло. Освен това, България не бива да забравя историческите си връзки със своите балкански съседи, Арабския свят и Русия.

Не изглежда особено вероятно, че България би могла да се превърне в мишена на терористи заради решението си да приеме американски военнослужещи, но е сигурно, че Кремъл ще следи внимателно развитието на събитията в страната през следващите години. София следва винаги да помни, че основният интерес на Вашингтон към България (също както и на Москва преди това) се дължи на геостратегическото положение на страната в Черноморския регион.

* Авторът е анализатор на PINR –Чикаго, САЩ. Макар че съдържа редица спорни моменти, както и някои неточности, публикуваме статията му като илюстрация за начина, по който България се разглежда от определени среди на Запад.

{rt}