Във Франция, имиграцията отдавна се е превърнала в толкова емоционална тема, че става все по-трудно да се отделят фактите от измислиците. Използвайки достъпни доказателства, тази статия ще се опита да разсее някои от най-устойчивите митове, касаещи имиграционния проблем.

Мит №1 – имиграцията във Франция има „масов” характер

Франция определено може да се похвали с дълга традиция в областта на имиграцията, но през последния четвърт век (т.е. от началото на 80-те години на миналото столетие насам) не се забелязва наистина масов наплив на имигранти в страната. Истината е, че имиграцията е фактор за нарастване числеността на населението във Франция в по-малка степен, отколкото в която и да било друга европейска държава, осигурявайки, всичко на всичко, между 1/5 и ? от приръста му ( вж. фигури 1 и 2 ).

Средният годишен приръст на населението във Франция е към 200 хил. души, при миграционно салдо (т.е. миграционният приток минус миграционния отток), оценявано примерно на 65 хил. души. Дори и ако приемем (което е малко вероятно), че оценките на френските статистици са напълно погрешни, докато оценките на европейските им колеги са верни и дори ако удвоим нетната миграция във Франция (но, при запазване на съществуващият миграционен баланс в съседните европейски държави), имиграцията, все едно, ще осигурява не повече от 40% от нарастването на числеността на населението, което поставя Франция на дъното на европейската миграционна „стълбица”, по мащабите на имиграционния поток ( фигура 2 ).

Въпреки че този факт се изтъква в годишните статистически обзори на демографските тенденции на INSEE [ 1 ] и Eurostat [ 2 ] и се анализира всяка година в мартенския брой на специализираното списание Population & Societes [3], той системно бива засенч ван от една съвсем друга картина, според която Франция губи коренното си население и, едновременно с това, е залята от все по-мощни миграционни вълни. Откъде идва тази погрешна представа?

На първо място, конгрегационният ефект ( от конгрегация – съюз, съединение, лат .) може да доведе до екстремно висока концентрация на имигрантско население в отделни локални общини. Много по-важна роля в случая обаче играе отказът да се прави разлика между «днес и сега» и наследството от миналото. Франция определено беше страна с високо равнище на имиграция след Първата световна война (когато нетната имиграция осигуряваше почти 2/3 от приръста на населението), както и между 60-те и средата на 70-те години на миналия век (когато тя осигуряваше около 40% от приръста, дори и в разгара на т.нар. «бейби бум») (вж. фиг.2 ) (1) , (2) . Историците с основание подчертават много по-рано възникналият и доста по-продължителен (в сравнение с други европейски страни) феномен на приноса, който имиграцията, с течение на времето, има за развитието на френското общество и, който е най-очевиден в средите на работническата класа и интелектуалната общност.

Франция определено се сблъсква с повече проблеми от интеграционен характер, които и се налага да разреши, в сферите на образованието и пазара на труда, но те засягат най-вече децата (т.е. потомците на големите миграционни вълни от периода между 50-те и 70-те години на ХХ век), достигнали трудоспособна възраст в разгара на икономическата рецесия. Днес по този въпрос се водят широки обществени дебати, но те не бива да прикриват съвършено различния аспект на проблема – сегашното равнище на имиграцията, което е такова, че, както и да интерпретираме наличните данни, се оказва много по-ниско, отколкото преди трийсет и пет години например (в самата Франция) и е много по-ниско от сегашното развнище на имиграцията в Германия и Южна Европа.

Официалната «юзда», която Франция съумя да нахлузи на имиграционния поток, на практика, се оказва много по-ефективна, отколкото обикновено се смята. А да не забравяме и, че ниските показатели на икономическия ръст в страната намалиха привлекателността и за имигрантите.

В същото време, приведените накратко (според тяхната важност) данни за имиграцията, съвсем не отричат наличието на имиграционен натиск по френските граници, особено от страна на претендентите за получаване на политическо убежище. Но това е доста по-маловажен проблем, в сравнение с устойчиво нарастващият поток от многобройни студенти от бившите френски колонии в Африка и Азия. Този натиск няма нищо общо и с наистина масовата имиграция в Германия от страните на бившия Съветски съюз и разпадналата се Югославия, както няма нищо общо и с трудовата миграция в динамично развиващите се средиземноморски европейски държави.

Тук фиг. 1 !!!

Пояснение: между преброяванията на населението през 1911 и 1921 Франция има отрицателен естествен приръст (броят на умрелите надвишава този на новородените с 200 хил. души) и положително миграционно салдо (броят на имигрантите надминава този на емигрантите с 40 хил. души). През периода на рецесия (30-те години), част от имигрантите биват репатрирани, което обуславя отрицателния миграционен баланс. Налице е също нетен дефицит на новородени. Следвоенният «бейби бум» пък е последван от рязко нарастване на имиграцията, която също толкова рязко спада през 1974, след въвеждането на ограниченията за трудовата миграция.

Източник: INSEE

Тук фиг.2 !!!

Демографската ситуация (2001): основните европейски държави – по реда на намаляване на процентния дял на миграцията в общия приръст на населението

Пояснение: Показателите на естествения приръст (4 на 1000 жители) и на миграционния нетен приръст (1 на 1000 жители), превръщат Франция в една от европейските държави, където имиграцията има най-малък принос за годишния приръст на населението (само 20%). Ако направим сравнение с Германия, намираща се на противоположния край на скалата, с нетен дефицит на раждаемост (отрицателен естествен приръст по-малко от -1 на 1000 жители) и миграционен нетен ръст от над 3 на 1000 жители, което осигурява над 50% от общия ръст на населението и.

Източник: INED

Мит №2 – повечето новородени във Франция са от семейства на имигранти

Другият имиграционен контрааргумент се заключава в това, че основният фактор на отчетения естествен приръст във Франция (който засега е най-високия в Европа – като изключим мюсюлманска Албания, разбира се) е раждаемостта сред имигрантите.

В своите статистики INSEE (следвайки определена логика) не отчита децата, родени в имигрантските семейства във Франция, като имигранти, защото те (т.е. децата на имигрантите) не са пресекли границите на страната за да се заселят в нея, а просто са се родили там. Като резултат, децата, родени във Франция от родители-имигранти, се отчитат в естествения приръст (т.е. баланса между смъртност и раждаемост), но не и в миграционния баланс на страната. Дали обаче това изкривява картината на демографската ситуация във Франция, в сравнения с тази в нейните съседи? Всъщност, това е общ проблем за всички европейски страни и френската демографи само следват общоприетата практика. Тоест, ако им беше хрумнало да променят правилата за отчитане на раждаемостта, на всички останали страни, където има имиграция, би се наложило да последват примера им, което пък би запазило позициите на отделните държави в съответната „кръстосана” класификация едни и същи.

Доколко оценката на сегашния имиграционен „принос” за раждаемостта във Франция, може да внесе някакви поправки в статистиката на отчитането и? Преди време Лоран Тюлмон преразгледа данните за 90-те години на миналия век, използвайки обзорното „Изследване на семейната история” ( Family History Study ), базиращо се на данните от преброяването на населението през 1999. Според него, разривът между показателите за раждаемостта при имигрантите и коренното население във Франция е много по-малък, отколкото се твърди днес. В периода между 1991 и 1998, средният показател за раждаемостта в градските региони на страната е бил 1,72, за всички жени, и 1,65 – за коренните французойки, в частност. Жените-имигрантки са били само 1/12 от всички жени в детеродна възраст, т.е. прекалено малко, в количествено отношение, за да могат физически да повлияят върху националните показатели за раждаемоста (разликата между 1,65 и 1,72 е само 0,07). Средната плодовитост при тях се оценява на 2,2 деца, от които 0,6 са родени преди пристигането им във Франция, а другите 1,6 – в самата Франция. Подобно заключение не би трябвало да ни учудва, отчитайки рязкото намаляване на раждаемостта в Южна Европа и дори още по-драматичното – в страните от Магреб (над 7 деца на една жена, през 1970 и само 2,5 деца - днес), което също се превръща в съществен фактор за живота в африканските столици в суб-сахарския регион.

Причината, поради която широката общественост не е наясно с тази тенденция за сближаване на моделите за въпроизводство, е свързана с времевия диапазон. Второто поколение имигранти, на което се обръща най-голямо внимание в публичната сфера, включва хора, родени преди 15-25 години, т.е. в периода, който всъщност следва да се определи като стадий, непосредсвено предшестващ демографския преход. Въпреки това, утвърдилият се стереотип, според който всяко имигрантско семейство ражда прекалено много деца, скоро ще остане в миналото.

Мит №3 – неотчетената «нелегална» имиграция представлява безкраен миграционен поток

Само фактът, че «нелегалната» миграция, строго погледнато, остава неотчетена, не означава задължително, че нелегалният миграционен поток е чак толкова огромен и дори «безкраен». Периодичните кампании за регулиране (узаконяване) на имиграцията, които се провеждат в различни европейски страни (и са насочени към легализирането на имигрантите), на практика, позволяват да постигнем известна точност, опитвайки се да очертаем мащабите и спецификата на нелегалната имиграция, защото всеки намек за възможността да бъде получен легален статут моментално получава силен отзвук в общността на нелегалните мигранти.

На практика, броят на имигрантите без документи винаги се надценява (3) , (4) . През 1982 Франция легализира 132 хил. имигранти, а през 1997-1998 удовлетвори около 90 хиляди от подадените общо 130 хиляди (без до броим повторно подадените) молби за легализиране. Би било грешка да сумираме данните за общата численост на мигрантите и миграционния приток, защото в двата случая доказателствата сочат, че мигрантите живеят в страната, без да декларират статута си, средно около 10 години, което пък означава, че всички нелегални имигранти са отчетени в миграционните баланси за съответния 10-годишен период. Такова преброяване дава допълнително 13 хил. мигранти годишно – т.е. 25% над предварителните нетни оценки на INSEE (средно по 50 хил. имигранти годишно). Това действително е съществена поправка, която (ако сме искрени) би могла още да бъде увеличена, без обаче да може сериозно да повлияе върху общите данни за имиграционния поток, който изглежда достатъчно устойчив, както и да го оценяваме. Франция е далеч от това да провежда широкомащабни кампании за регулиране (легализация) на имиграцията, от типа на онези, които Испания, Италия и Гърция се принудиха да осъществят през последните години (съпроводени понякога с подаването на повече от половин милион молби за легализиране от страна на нелегалните мигранти годишно).

Другият подход е да фокусираме анализа в ключовите сфери на недекларирания (т.е. нелегалния) труд, който е основния източник на доходи за „нелегалните” имигранти. Както се отбелязва в един доклад от 1997 (4) , над 90% от нерегистрираните работни места са в такива отрасли, като жилищното и гражданско строителство, туризма, текстилното производство, фермерските стопанства и домашната прислуга. Разследванията, проведени в тези сектори, показаха обаче, че рамо до рамо с нелегалните имигранти там се трудят още по-голям брой „необявени” коренни жители, което определя и наличието на известен количествен „таван” за привличането на имигранти. Донякъде, съществуването на подобна „нелегална” имиграция се свързва с действащата система на регулиране на временните и сезонни работи, която превръща отчетността в административно бреме за работодателите и я прави неизгодна за самите работници.

Мит №4 – официалната статистика не може да отчита реалната имиграция

Миграционните потоци трудно се поддават на отчитане – само част от пристигналите се регистрират от официалните агенции, а повторната миграция въобще не се отчита. Но тъй като, в края на краищата, всичко се свежда до демографски уравнения, някои от тези пропуски могат да бъдат възстановени. Второто поколение имигранти, родени и израстнали във Франция, вече са включени в състава на населението, в социалната и образователна статистика. Когато се анализират детайлите в имиграционните отчети, винаги могат да се открият неточности и противоречия от чисто „счетоводен” характер, но ролята на демографите не се свежда до това да накарат действителността да произвежда „съвършенни данни”. Опитът да се установи социалният източник на факторите, обуславящи предубежденията относно миграцията, е за предпочитане пред усилията, насочени към тяхното премълчаване. Продължителните наблюдения, осъществени от INSEE , свидетелстват например за това, че нарастващ дял от по-възрастните мигранти, пристигнали във Франция в годините на своята младост, с течение на времето стават все по-склонни да се идентифицират ретроспективно като „родени във Франция”, а не като натурализирани нейни граждани. Тоест, с течение на времето, те престават да се смятат за имигранти. И би било нелепо да отхвърляме това като „лъжливи данни”, изисквайки от INSEE да внася съответните поправки в отчетените данни, защото то е очевиден признак за успешна интеграция.

Подобен случай представляват и семействата, които не са сигурни, дали техните, родени във Франция, деца са коренни французи (за каквито те самите се считат, при това понякога на двойното основание, че и техните собствени родители са родени, например, във френски Алжир, преди 1962, т.е. когато страната се смята за „отвъдморски департамент” на Франция), или пък са натурализирани френски граждани (след като на 13, 16, или 18-годишна възраст са подали съответната молба, като родени на френска земя). В резултат от това, при преброяванията, част от семействата посочват, че все още не притежават френско гражданство. Трябва ли демографите да апелират към правителството да се намеси за да отстрани тези противоречия? Мисля, че това не влиза в техните компетенции.

Превръщането на преброяването на населението в мащабни „полеви учения”, т.е. в своеобразни „хайки”, чиято цел е да накарат имигрантите да се регистрират, за да могат да претендират за включване в системата от социални услуги, би довело до появата на пукнатини в жизнено важни отношения, ерозирайки доверието между INSEE , местните власти и самите общности, на които разчита преброяването. Освен това, то би било директно предизвикателство към цялата статистическа система и нейните принципи да следи и отчита динамиката на френското население. Тук трябва да напомня, че тази система, наред с британската, е най-либералната в Европа. Тя не предвижда задължително да бъдат уведомявани общинските власти при смяна на адреса/местожителството, с цел създаване на регистри на населението – за разлика от съседните държави, където подобна отчетност на жителите е задължителна за всички и често детерминира възможността за достъп до системите за образование и социална защита. Там, където такива регистри на населението са компютъризирани и централизирани (както е в Белгия, или скандинавските държави), движението и местонахождението на всички семейства, включително тези на имигрантите, могат да бъдат установени и проследени. Но нека си припомним лошия опит от миналото – единственият период във френската история, когато смяната на адреса е трябвало да бъде съобщавана на властите, е по времето на режима на Виши (т.е. когато значителна част от Франция е окупирана от нацистите)... Тази система бива ликвидирана веднага след освобождението на страната и нито една статистическа институция не се стреми към повторното и въвеждане.

Мит №5 – приемането на имигранти означава „да отворим вратите за всички просяци на света”

Навремето Адам Смит благодари на бедните за доброволната им миграция към процъфтяващите региони на планетата: според него, така те помагат за изравняване на възнагражденията в различните райони. Но дори и този, най-ранен поборник на първия от многото различни «модели на привличане» признава, че «от всички видове товари, човекът е най-труден за транспортиране». Мнозина изследователи посочват, че реалните показатели за миграцията се оказват много по-ниски, отколкото се твърди в икономическите и демографски прогнози (5) . Хората имат безброй причини да не напускат родните си места: сред тях са привързаността им към роднините и приятелите, или към собствената страна, както и навиците, които не могат автоматично да бъдат пренесени другаде, защото не са достатъчно «стандартизирани». Фактически, в световен мащаб, само един на всеки четиридесет човека (т.е. 2,5%), решава да живее в чужбина, често поради бушуващи в родината му конфликти, като най-честият избор за преселване се оказва някоя съседна държава (6) .

Изразът «просяците на света» поражда във въображението образа на имигрантите от развиващите се страни, които са най-бедните на планетата. Всъщност, на какво стъпало в социалната стълбица се намират мигрантите в обществото, от което произхождат? Много рядко те принадлежат към семейства с много ниски доходи, обикновено са от такива, които се намират по средата на «стълбицата». Нагледен пример за това е Португалия: там сред емигрантите от 60-те и 70-те години на миналия век доминират дребните фермери от Севера, а не по-бедните селскостопански работници, препитаващи се със сезонна работа. Подобен е и случаят с Испания, където е показателно едно по-ранно изследване на планинските села в Южна Андалусия (7) . В него са отчетени всички емигрирали местни жители (по всички възможни направления), в продължение на осемгодишен период, което позволява да се очертае наличието на йерархично организирана миграционна система, в която вероятността за миграция на по-далечно разстояние нараства с повишаване на образователното равнище, дори ако то е по-ниско от средното равнище на квалификация в страната, приемаща имигранта. Най-бедните, измежду потенциалните мигранти (селскостопански работници, малограмотни, издържащи големи семейства, или сравнително възрастни) обикновено стават сезонни работници или строители в най-близките съседни провинции. По-младите хора, притежаващи елементарна грамотност, пък се насочват към фабриките и язовирите в Северна Испания. И само местният «елит» (т.е. млади хора, с минималното достатъчно образователно равнище и разполагащи с известни спестявания) се ориентира към емиграция във Франция, Германия или Швейцария.

За съжаление, изследванията от този тип никак не са много. Едно изключение е появилият се сравнително неотдавна обзор, осъществен от Eurostat , по поръчка на Интердисциплинарния демографски институт на Нидерландия ( NIDI ) (8) , който отделя внимание както на страните- източници на миграция, така и на онези, които са приемници на мигранти. В случаите на Турция, Египет и Гана, това изследване показва, че мигрантите (в сравнение с не-мигрантите) са по-образовани, макар че в Мароко, например, се наблюдава обратната картина. Но в развиващите се страни липсват достатъчно социално-икономически данни: анализаторите в сферата на трудовата икономика, опитващи се да оценят въздействието на миграцията върху разпределението на доходите и трудовите навици в регионите-донори и реципиенти на миграцията (т.е. двойното влияние на „изтичането на мозъци”), много трудно откриват достатъчно надеждни данни (9) . Въпреки това, като цяло, имигрантите са по-скоро „избрана група”, по отношение на цялото население на онези общества, откъдето емигрират – те се отличават с по-добро здраве и по-високо образование, по-предприемчиви са и разполагат с достатъчно средства за да покрият разходите по прехвърлянето и устройството си на новото място, тъй като наличието на диаспорални мрежи само отчасти облекчава финансовите разноски, свързани с миграцията.

Основният мотив за миграцията следва, в по-малка степен, да се търси в персоналната бедност, а повече в слабостта на държавата-донор. Освен гражданските войни и преследванията, водещи до появата на потоци от бежанци, много от тези страни са прекалено бедни за да осигурят на гражданите си дори минимални гаранции, необходими за да планират бъдещето си, за което съдействат и зле работещата администрация, и политическата нестабилност, и нефункциониращата инфраструктура. Хората, разполагащи с минимални ресурси и стремящи се към по-добра съдба, естествено, ще потърсят другаде гаранции за своята реализация – детайл, който би могъл да замаже донякъде разликата между икономическата и политическата миграция. Тази връзка между системата за управление и емиграцията остава, в значителна степен, неизяснена. Тоест, „гласуването с крака” се оказва последния аргумент в критиката, чиито израз е идеята (често твърде неопределена) или мечтата за емиграция. Споменатото по-горе изследване на NIDI показва, че макар голяма част от населениета на страните-донори мечтае да емигрира, където и да било (в различните страни, делът на тези хора варира между 20% и 40%), само малцина (под 5%) планират да емигрират през следващите една-две години, а съвсем незначително малцинство предприема практически стъпки за да напусне страната си.

* * *

Без наличието на разумент контрол над миграционните потоци, координирани усилия на двете страни (т.е. на държавите-донори и на държавите-реципиенти) и ефективни действия против различните форми на дискриминация (независимо дали на работните места, в обществото, като цяло, или в отделните общностни групи), имиграцията няма да може да се превърне в „благоприятен фактор за развитието на Франция”. Демографията, като наука, може да бъде полезна за информационното обезпечаване на дискусията, при това именно разобличавайки утвърдилите се в общественото мнение митове. Имиграцията във Франция – най-вече нелегалната – съвсем няма масови мащаби и не поражда (като неизбежна последица) висока раждаемост или бедност. Истината е, че тя просто си остава, в значителна степен, неизучена, а истинските и размери не са ясни (макар че със сигурност са много по-ниски от онези, които обикновено се цитират).

Бележки:

[1] L ' Institut national de la statistique et des etudes economiques – Национал e н институт за статистика и икономически изследвания на Франция.

[2] Статистическото управление на ЕС.

[3] Население и общество. Месечен информационен бюлетин на Националния институт за демографски изследвания (Population et Societes. Bulletin mensuel d'information de l'Institut national d'etudes demographiques/Population & Societies. The monthly newsletter of the Institut national d'etudes demographiques).

Литература:

1 . Mich е le Tribalt (dir.) — Cent ans d'immigration е trangers d'hier, Fran с ais d'aujourd'hui, coll. “Les cahiers de l'Ined”, No 131, 1991, 302 p.

2 . Fabienne Daguet — Un si е cle de d е mographie fran с aise, “Insee-R е sultats”, 1995, 306 p.

3 . Xavier Thierry — “Les entr е es d' е trangers en France : е volutions statistiques et bilan de l'op е ration de r е gularisation exceptionnelle de 1997”, Population, 55 (3), 2000, Ined, p. 567–620

4 . Patrick Weil — “Populations en mouvement, е tat inerte”, in: Roger Fauroux et Bernard Spitz (dir.) — Notre etat, Paris , R. Laffont, 2001, p. 413–433

5 . Graziella Caselli, Jacques Vallin and Guillaume Wunsch (dir.) — Demographie : analyse et synthese, t. 4 : Les determinants de la migration, Paris , Ined, 2003, 225 p.

6 . Gildas Simon — “International migration trends“, Population & Societes, No 382, Ined, September 2002

7 . Francois Heran — “Le syste;me des migrations dans l'arriere-pays de la Costa del Sol ”, in : A.-M. Bernal et al. — Tourisme et developpement regional en Andalousie, Paris , Casa de Velazquez, 1979, p. 95–133

8 . Jeannette Schoorl et al. — Push and pull factors of international migration: a comparative report, The Hague/Luxembourg, Eurostat

9 . Francois Heran (dir.) — Immigration, marche du travail, integration, Commissariat general du Plan, Paris, La Documentation francaise, 2002, 230 p.

* Авторът е директор на Националния институт за демографски изследвания в Париж, Франция

{rt}

Балканите имат особено геополитическо положение. Като европейска опора на “мостове” към Азия и Африка, те са удобен път за нашествия, естествен театър на бойни действия и традиционен възел на световни съперничества. Това придава необичаен динамизъм на социалните процеси в региона. А глобалният резултат е превръщането на Балканите в поле на етнически, религиозни и културни преливания, призвано да уравновесява духовните, стопански и политически влияния.

Европа и Балканите в Древността и Средновековието

Първият пренос на цивилизация от Древния изток към Европа се осъществява естествено тук – на Балканите. Древните гърци откриват своя произход в митичната финикийска принцеса Европа, кръщават на нейно име собствения си елински свят и така стават люлка на европейската култура. Първият сблъсък на раждаща се Европа с могъщия Изток – между гърци и перси – обхваща Балканите и води до сплотяване на разпокъсания дотогава елински свят. Сред важните резултати от Гръко-персийските войни (VІ-V в.пр.н.е.) е и самоидентификацията на елините като “европейци” (1) .

Първоначално, северните балкански предели са отнесени от елините към “варварската” периферия на Европа. Но превръщането на Древна Македония в политически хегемон на региона при Филип ІІ (359-336 г.пр.н.е.), поставил под властта си и елинския свят, води до разширяване на културните граници на Европа, припокрили се с балканските. Така полуостровът получава първото си историческо наименование – “Европа”. Същата тази Европа става сърцето на световната империя на Александър І Македонски (336-323 г.пр.н.е.) и цивилизационен център на огромния елинистически свят (края на ІV – края на І в.пр.н.е.).

С поредното преместване на европейския център – този път на запад, в Античния Рим, Балканите губят водещата си роля на континента, но съхраняват своето изключително значение. Римската империя е описана от неутралния еврейски историк Йосиф Флавий като свят, доминиран във военно отношение от римляните, а в културно – от гърците (2) . Балканите са естествения мост между по-развития Изток на империята и по-изостаналия й Запад. И точно тук, на Балканите, често се решава нейната съдба. Многоетническата Римска империя продължава да свързва Европа, като културна представа, с балканските предели. Когато император Диоклециан (284-305) осъществява административната си реформа, с “Европа” е обозначена една от 97-те провинции, разположена в Тракия и, по-конкретно, територията на изток “от Айнос, на егейския северен бряг, до бреговете на Черно море на североизток” (3) . Признание за изключителната роля на Балканите в империята е пренасянето на столицата и от Рим в доизградения върху стара гръцка колония Константинопол от Константин Велики (през 330). Опитите за съхраняване на огромната империя от “варварските” нашествия, водят до разделянето й на Източна, с ъс столица Константинопол, и Западна с център Рим (окончателно при Теодосий І Велики, през 395). По-жизнеспособна се оказва Източната (Византия), която не само оцелява под натиска на “варварите” (за разлика от Рим), но и в продължение на цяло хилядолетие е най-развития културен център в европейския свят ( V -Х V век). Въпреки че е разпростряна на три континента, Византия държи на европейската си принадлежност. По правило, византийските автори намират за нужно да подчертаят, че столицата Константинопол е разположена на “правилния бряг” на Босфора.

Широко разпространените в западната литература представи за опита на Средновековния Рим да отнеме върховенството на Константинопол са резултат от нееднократни “модернизации” на историята и плод на идеологически предубеждения (4) . Подчертава се например, че папа Григорий І Велики (590-604) е величан като “цвете на цяла Европа”, като се оставя без внимание факта, че почти всичките му писма са датирани по управлението на византийския василевс и включват прослава на “нашия господар (суверен), преблагочестивия Август Маврикий Тиберий” (византийския император Маврикий). Изтъква се стремежът на франкския император Карл Велики (800-814) и на императора на Свещената Римска империя на германския народ Отон І (962-973) да конкурират византийските василевси, но се подминават добре документирани факти и обстоятелства: че Карл Велики съзнателно се въздържа от използване на императорската си титла; че западните императори успяват да постигнат само бледи подражания на византийското великолепие; че византийските василевси покровителствено се обръщат към тях с “брате”, подчертавайки европейския примат на Константинопол. В действителност, Средновековна Европа, загубила африканските и почти всичките си азиатски владения, осъзнава необходимостта от укрепване на своето единство и, до голяма степен, го постига чрез християнизацията на “варварските” народи (приключила в основни линии към края на Х век). Заплашена от всички страни (от юг – арабите, от север – норманите, от изток – нови вълни на “варварски” нашествия), Европа се схваща като единна християнска общност с върховен господар - поставеният от Бога византийски василевс, чийто говорител е Константинополският патриарх, с главен духовен пастир - Римският папа, с владетели, които са разпределили отговорността си за защитата и развитието на християнска Европа. Споровете между светските и духовните пастири по различни въпроси са нормални семейни дрязги сред общото християнско паство – дори след “Голямата схизма” между католицизма и православието (1054), чак до Кръстоносните походи в края на ХІІ век (5) .

С проясняването на западноевропейското съзнание, то едва напоследък стига до адекватна оценка на Кръстоносните походи. Ако векове наред се акцентира върху стремежа на Католическа Европа за прогонване на “неверниците” (мюсюлманите) от Светите места, днес се подчертава главният политически резултат от походите: още от самото им начало е налице зле прикрито желание за разправа със “схизматиците” (православния европейски Изток) и насилственото им присъединяване към Римокатолическата църква, оправдавано с необходимостта от европейско единство в борбата с настъпващия ислям. Изстъпленията над обикновеното православно население, опустошаването на земите му, поругаването на неговите християнски светини (включително Света гора), разрушаването на балканския конкурент на Венеция – град Зара (1202), разграбването на Константинопол (1204), организирането около него, с папска благословия, на т.нар. Латинска империя (1204-1261) и нейните войни с балканските християнски държави нанасят непоправими удари на християнския Изток и подготвят условията за успешното настъпление на османските турци не само на Балканите, но и в Централна Европа (6) . Когато православните Балкани падат под османска власт, тази трагедия се посреща в католическа Европа с декларативно съчувствие (вместо с исканото практическо съдействие) и зле прикрито задоволство (7) . Това се оказва съдбовно за политическото бъдеще на Балканите, сдобили се с второ историческо наименование – “Европейска Турция”.

Първите сблъсъци между Запада и Русия на Балканите

Завладяването на Балканския полуостров от османците почти съвпада по време с Великите географски открития. Допуснала дълбоко в собствения си дом чужденеца-друговерец, Западна Европа отправя жаден поглед към непознатия дотогава свят. Негласно е договорено своеобразно разделение на труда: крайморските кралства (Португалия, Испания, Франция, Англия, Холандия, Дания) се заемат със завладяването и християнизацията на Новия свят, а Хабсбургска Австрия поема защитата на техния “тил” в Европа и постепенното изтласкване на Османската империя от Стария континент. След решаването на важните за Западна Европа проблеми – ликвидирането на османските обсади на Виена (1529 и 1683) и на османското господство в Средиземно море, с битката край Лепанто (1571), настъпва промяна в тактиката: антиосманските европейски коалиции отстъпват място на признатия австрийски приоритет на Балканите, като компенсация за неучастието на империята в колониалните завоевания.

Осъществявайки своята мисия, Австрия води девет войни с Османската империя (ХVІ-ХVІІІ век). Всяка от тях се следи с огромен интерес от балканските християнски народи, пораждайки нови надежди за избавление. И всяка е съпроводена с реални практически действия на християните от региона в подкрепа на австрийските войски. След освобождението на традиционните австрийски (унгарски) територии, на дневен ред застава т.нар. Източен въпрос – въпросът за съдбата на балканските християнски народи. Австрийското му решение, ползващо се с мълчаливото съгласие на другите западноевропейски велики сили, е ясно и последователно провеждано – освободените от османското господство територии на балканските християнски народи се включват в състава на многонационалната Хабсбургска империя, като не им се дава възможност да възстановят своята държавност. По такъв начин, в резултат на австрийските военни и дипломатически победи, словенци, хървати и босненци (както и унгарци, чехи, словаци и част от украинците) сменят Османската теократична ислямска империя с Австрийската католическа Хабсбургска империя. Тази промяна изиграва изключително важна роля в развитието им. Поставено е началото на тяхното окончателно откъсване от по-изостаналия вече Ориент и завръщането им към естественото европейско християнско семейство. Същевременно, включването им в Хабсбургската империя – една от най-развитите икономически и културно в цяла Европа, се отразява благоприятно върху стопанския и духовния живот на новоприсъединените страни. Укрепват и позициите на католицизма в тези нови Хабсбургски владения, което се оказва историческа инвестиция за бъдещата склонност на Западна Европа да ги възприема като част от себе си.

Разширяването на Австрийската империя на югоизток обаче се натъква, с времето, на конкуренция от преживяващата възход Русия. Макар тя да възниква в Европа (ІХ век), да приема християнството при княз Владимир (988-989) и да се развива, до ХVІ век, изцяло в географските предели на Европа, западноевропейците я възприемат като по-скоро азиатска държава. Допълнителен аргумент за това е татарското господство през 1241-1480. Това възприемане на Русия продължава и след отхвърлянето на татарската власт при великия княз Иван ІІІ (1480), консолидацията на руските княжества около Москва и превръщането на Русия в силно и централизирано царство при Иван ІV Грозни (1547). С падането на Константинопол под османска власт (1453) Русия възприема концепцията за “Третия Рим”, което е открита претенция за водеща роля не само в православния свят, но и в европейските и световните дела. И макар че Русия се разширява чувствително в Европа чрез присъединяването на голяма част от Украйна (1654) и се трансформира, при Петър Велики, в империя (1721), държаща на европейската си принадлежност, колонизирането на Сибир, през ХVІІ век, дава нови основания за третирането й като азиатска сила. Всъщност, истинската причина за устойчивото възприемане на Русия като извъневропейска държава бе посочена неотдавна от английския социолог д-р Джералд Деланти: превръщането на страната в символ на едно от “трите големи плашила” за Западна Европа - славяните (другите две са евреите и мюсюлманите) (8) . В случая, общият западноевропейски подход към Русия е важен и за да се подчертае пълната подкрепа на европейските велики сили за европейската Хабсбургска империя, в конкуренцията й с една “азиатска” държава

Истинското съотношение на силите обаче проличава в началото на ХІХ век, когато ретроградна царска Русия успява да стори онова, което не се оказва по силите на консервативна Западна Европа – да спре и отблъсне революционните армии на Наполеон Бонапарт (1812). Затова Виенският конгрес (1814-1815) започва с най-неприятната за западноевропейците част – официалното признаване на Русия за неразделна съставна част от “Европейския концерт” на великите сили. Конгресът е заставен да направи сериозни териториални отстъпки на Русия в Европа, предавайки в нейно владение голяма част от Полша. А непосредствено след него, западните велики сили приемат руската инициатива за изграждане на Свещен съюз (1815), превърнал се в стожер на установената от конгреса Метернихова система на международните отношения.

По-нататъшното възприемане на Русия от западноевропейците, като извъневропейска сила, получава реални основания и в руските обществени нагласи по отношение на нейната принадлежност. В сблъсъка между “про-европейци” и “славянофили”, превес вземат последните, с тезата си, че Русия е уникална славянска цивилизация, разположена между Европа и Азия, със самостоятелно място в световните дела.

Сред най-важните измерения на руския възход е изземването на инициативата от ръцете на Хабсбургската империя по Източния въпрос. От 1676 започва серия от десет Руско-турски войни (до 1878), в които, от втората половина на ХVІІІ век, балканските проблеми заемат възлово място. Сред първите сериозни руски постижения е мирният договор от Кючук Кайнарджа (1774), по силата на който Русия става покровител на християнското население в Османската империя. Изправена непосредствено пред проблема за съдбата на балканските християни, Москва възприема принципно различен от австрийския подход, давайки възможност на освободените от османско иго народи да възстановят държавността си. В контекста на този подход не е трудно да се долови надеждата и дори увереността, че “благодарните” за освобождението си нови балкански държави ще склонят да се превърнат в база за разширяващо се руско влияние към Черно, Егейско и Мраморно море и дори към Проливите. Поради тази особеност, руският подход, с основание, се характеризира като имперски, макар че значителна част от европейските (а и балкански) изследователи забравят да подчертаят още по-силно изразения имперски подход на всички западни велики сили. Следвайки последователно своя курс, Русия изиграва, с военните си победи и с дипломатическите си усилия, решаваща роля за пълното или частичното отхвърляне на османското робство от балканските народи – за създаването на автономните княжества Влашко, Молдова и Сърбия (1829), за основаването на независимата гръцка държава (1835), както и за признаването на независимото Княжество Черна гора (1858).

Респектиращите руски успехи на Балканите пораждат силно безпокойство в Западна Европа. В търсенето на възможности за издигане на преграда пред руското влияние на полуострова, западноевропейците преразглеждат традиционното си отношение към Османската империя като “непрестижния Друг”, спрямо християнска Европа. Това е мотивирано и от собствените икономически интереси в огромния, прострял се на три континента, османски пазар. Така, във време, когато поробените балкански християнски народи напрягат сетни сили за да отстоят най-елементарното си естествено право – на самостоен живот, Западна Европа започва да проявява загриженост за оздравяването на “болния човек на Босфора”. Балканските народи бързо разбират, че католическа и протестантска Европа са предпочели собствените си икономически интереси (наложения на Високата Порта режим на капитулациите) пред свободата на православните Балкани. Всеобщото разочарование от западния егоизъм издига още повече авторитета на православна Русия на полуострова. Разочарованието прераства в истинско объркване, удивление и неразбиране, когато в поредната руско-турска война – Кримската (1853-1856), с която поробените и зависими балкански християнски народи свързват надеждите си за окончателно избавление – западните сили (Великобритания, Франция и Сардиния) встъпват в открит политически и военен съюз с Османската империя, което предрешава руското поражение и попарва надеждите на Балканите за окончателно освобождение. На Парижката конференция (1856) западноевропейците налагат приемането на Османската империя в състава на “Европейския концерт” на великите сили и се ангажират с гарантиране на териториалната и цялост, т.е. с увековечаване на тираничното й господство над покорените етноси, народи и нации, включително на Балканите. Конференцията лишава Русия от правото да покровителства православните поданици на Османската империя и установява колективен протекторат на великите сили над автономните княжества Молдова, Влашко и Сърбия. С оглед на собствените си икономически интереси, западните велики сили налагат на конференцията създаване на Европейска дунавска комисия, чрез която с режима на корабоплаване по реката започват да се разпореждат недунавски държави.

Междувременно, в началото на ХІХ век, балканските земи получават исторически третото си събирателно название, след като немският географ Йохан Цойне въвежда, през 1808, термина “Балкански полуостров”, чиято етимология е изведена от турския превод на Стара планина (”Балкан”). След утвърждаването му, през последната четвърт на ХІХ век, той започва да се използва в множествено число (“Балкани”) като израз на езиковото, етническо, религиозно и културно разнообразие на региона (9) . Понятието “Балкани” е своеобразно отражение на действително течащият процес на формиране на единна общност. Общият исторически корен (наследници на древногръцката, елинистичната, античната римска и средновековната византийска култура), съвместно преживяното минало (въпреки някои, наложили се клишета, балканските средновековни държави по-често си сътрудничат, отколкото воюват помежду си), общата християнска религия (с изключение на ислямизираните през османската епоха бошнаци и албанци), сходната злощастна съдба в теократичната Османска империя и усещането за общи интереси срещу имперската политика на всички велики сили, залагат темелите на балканската общност и пораждат балканската взаимност.

Измеренията на Балканското възраждане

Общата шествековна робска участ лишава балканските народи от възможността да преживеят поетапно и пълноценно мощните духовни обновителни процеси на Възраждането (ХІV – средата на ХVІІ век), Рационализма (средата на ХVІІ – началото на ХVІІІ век), Просвещението (ХVІІІ век), Романтизма (първата половина на ХІХ век) и Позитивизма (втората половина на ХІХ – началото на ХХ век). Някои техни елементи са вплетени, в приспособен към доминиращата османска среда вид, в Балканското възраждане (края на ХVІІ – началото на ХХ век), което е закъснял, по силата на обстоятелствата, отзвук не само на западноевропейския Ренесанс, но и на Славянското възраждане (ХVІ – началото на ХХ век). Централно място в него заема идеята за съюз на балканските народи, под знака на Кръста, срещу Полумесеца. Пръв се доближава до нея патриархът на гръцката национална революция Ригас Велестинлис, пледирал в самия край на ХVІІІ век за единна държава на народите от Европейска Турция. Лидерите на националноосвободителното движение на балканските народи бързо виждат големия заряд, съдържащ се в идеята за християнска федерация на полуострова, като стимул за колективно отхвърляне на османския гнет, възможност за мирно решаване на национално-териториалните проблеми в региона и средство за общо париране експанзията на великите сили. Активно се обсъждат различни (обикновено утопични – б.р.) проекти за Южнославянска, Балканска, Дунавска, Балкано-Дунавска конфедерация, или за федерация на републики по швейцарски образец, получили подкрепата на легендарния италиански революционер Джузепе Мацини, ръководителя на унгарското националноосвободително движение Лайош Кошут, полския държавник Адам Чарториски, френския академик Жером-Адолф Бланки и други популярни общественици в тогавашна Европа (10) .

Ала искреният стремеж на народите към обединение е надмогнат от зараждащия се шовинизъм сред държавно-политическия елит на възникващите балкански държави. Гръцката “Мегали идея” на Йоан Колетис (14 януари 1844), целяща възстановяване на Византийската империя, сръбското “Начертание” на Илия Гарашанин (края на 1844) за обединяване на териториите от времето на цар Стефан Душан (11) , миражът за “Велика България” на премиера д-р Стоян Данев от началото на ХХ век (този проект, за разлика от останалите, не предвижда пресъединяването на земи, чието население да не е преобладаващо българско – б.р.) (12) , османската теза за “Велик Туран” на Зия Гьокалп (1912) и аналогични великодържавни стремежи в другите балкански страни, активно подкрепени от прекомерни династически амбиции, завихрят перманентна пропагандна война на полуострова (13) , блокират балканското разбирателство и единодействие и създават вътрешно напрежение и ежби, които не обслужват общобалканските интереси. Великодържавните амбиции се оказват прекалено голeми за малките Балкани, за да могат да бъдат понесени от скупчените и размесени народи на полуострова. На прерастването на национализма във великодържавен шовинизъм обаче не бива да се гледа като на балкански патент. Напълно основателна е забележката на Марк Мазовер, че “Европа даде на Балканите…идеологическите оръжия – преди всичко под формата на модерния, романтичен национализъм, с който да се унищожават” (14) . Освен това, не бива да се забравя, че сред най-важните фактори за разнобоя между балканските страни е подстрекателството на великите сили и превръщането на Балканите в пионка на международното поле и средство за поддържане на равновесието в “Европейския концерт”.

Политиката на западните велики сили, насочена към съхраняване целостта на Османската империя с обещания за реформирането и, е компрометирана от поредната Източна криза (1875-1878). Въстанията в Босна и Херцеговина (1875) и Априлското въстание в България (1876) развенчават мита за раболепието на тези народи, разкриват истинската същност на османския деспотичен режим и показват особено релефно последиците от западната политика на запазване на статуквото. Едва когато жестоката разправа с надигналите се народи скандализира световното обществено мнение, великите сили се заемат отново с Източния въпрос. Подходът и този път е въплъщение на старата егоистична имперска политика “Разделяй и владей”. Започват тайни пазарлъци зад гърба на балканските народи с едничката цел за такава нова подялба на региона, която да удовлетворява интересите на всички велики сили. Когато, под натиска на руската общественост, Петербург решава отново да воюва за свободата на братята-православни християни на Балканите, главна грижа на западните велики сили е присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария и предотвратяване създаването на голяма славянска държава на юг от Дунава (Райхщатското споразумение между Австро-Унгария и Русия от юли 1876).

Особено показателен за подхода на западните велики сили към Балканите е българският въпрос. Те не признават на българите дори това, което признава султанът на Османската империя – единството на териториалните предели с преобладаващо българско население, фиксирано във фермана на Абдул-Азис за създаване на Българска екзархия (1870), допълнен след провеждане на плебисцити в Скопска и Охридска епархии (1874). Под натиска на Великобритания, Цариградската посланическа конференция на великите сили (декември 1876) предлага на Високата Порта обособяването на две автономни български области: Източна, с център Търново, и Западна, с център София. Същата тази Великобритания, след година и половина, налага на Берлинския конгрес на великите сили (1878), признаване на “васално на Негово Величество Султана” Княжество България, само в пределите на Северна България (благодарение на канцлера на нововъзникналата велика сила Германия – Ото фон Бисмарк, към него е добавен Софийският санджак), обособяването в Южна България на т.нар. Източна Румелия, като автономна “триезична” област, в рамките на Османската империя, и запазване на статуквото по отношение на останалите български територии – Македония и Одринска Тракия (т.е. връщането им под пряката власт на Високата Порта), срещу поредните обещания за реформи в европейските християнски вилаети на империята.

Така, Берлинският конгрес начертава нова политическа карта на Балканите зад гърба на балканските народи, въпреки тяхната воля и независимо от етническите реалности на полуострова. По авторитетното признание на видните френски специалисти по нова и съвременна история академиците Ернест Лавис и Алфред Рамбо, Берлинският договор е “паметник на егоизма, дело на завистта, акт неморален и долен” (15) . Загърбването на историческите и етническите дадености, съзнателното разпокъсване на най-голямата балканска нация – българската, и раздаването на безспорни нейни части на всичките й съседи е предварително планирано и съзнателно изпълнено залагане на бомба с часовников механизъм на Балканите. И за да бъде международното престъпление всеобхватно и христоматийно, тези, които го извършват, създават на борещата се за национално обединение България имиджа на “непоправим ревизионист” на полуострова, а на вкараните в безкрайни конфликти Балкани – образа на “размирния регион на Европа”. През 1893 група британски експерти се ангажира с прогнозата, че до края на ХІХ век ще избухне европейска война “в някое отдалечено балканско село, с опита за убийство на българския княз от руски шпионин, преоблечен като свещеник” (16) . А през 1907, в книгата си “Защо “дива Европа” ли?”, издадена в Лондон, журналистът Хари де Винт внушава: “защото…терминът съвсем точно подхожда на дивите държави между Адриатика и Черно море, в които цари беззаконие” (17) .

След Берлинския конгрес, наред с помръкналите надежди за справедливо решаване на Източния въпрос, страните от региона се натъкват и на друг съществен проблем. Останали, поради османското господство, встрани от промишления преврат и разполагащи с ограничени природни ресурси, Балканите се утвърждават като традиционно най-слабо развития регион в Европа. Изостаналостта тласка нововъзникналите национални държави към търсене на външни покровители, от което великите сили се възползват с готовност, за да превърнат полуострова в арена на сблъсъци за надмощие, а държавите от региона – в свои клиенти и заложници на чужди интереси.

Опитите за балканско единение

Въпреки бруталната намеса на великите сили и великодържавните амбиции на поставените по тяхна воля чужди монарси във владетелските дворове на всички (с изключение на Белград и Цетине) балкански столици (18) (макар в Балканското възраждане да доминират по-скоро републикански настроения), стремежът към балканска взаимност оцелява. Общата историческа задача за освобождаване на Балканите от османска и австрийска власт и за ефективно противопоставяне на опеката на великите сили, ражда социалдемократическия лозунг “Балканите за балканците!” (19). Появяват се нови, по-добре аргументирани платформи за Южнославянска федерация като първи етап на бъдеща общобалканска федерация, за Балкано-Карпатска демократична федерация, а също за Източна федерация, която да парира руските и австро-унгарските домогвания (20) . Поучени от горчивия си исторически опит, правителствата на балканските християнски държави демонстрират стремеж към засилено стопанско сътрудничество: сключената митническа спогодба между Княжество България и Източна Румелия (1884) получава развитие с договора между Кралство Сърбия и Княжество България за създаване на митнически съюз (1905).

В периода на разделянето на великите сили на две военнополитически групировки (1882-1907), те съзнателно ограничават активността си спрямо Османската империя до безплодни предложения за реформи в християнските вилаети (Мюрцщегската програма на Русия и Австро-Унгария от 1903 и Равелската програма на Русия и Великобритания от 1908), отхвърлени безцеремонно от Високата Порта. Получили в тази обстановка по-широко поле за маневриране, балканските страни започват да координират външната си политика. Проведената в Женева, през 1907, среща на общественици и политици от България, Гърция, Румъния и Сърбия приема резолюция за необходимостта от създаване на Източна федерация (21) . Г олеми надежди в това отношение вдъхва Балканският съюз на Царство България, Кралство Сърбия, Кралство Гърция и Княжество Черна гора (1912-1913), постигнал с общите си скромни усилия онова, което могъща Европа не желае да направи в продължение на векове – изтласкване на ретроградната ислямска Османска империя от християнска Европа и освобождаване на Албания (22) . Но, когато балканците свършват работата на европейците, техните настойници – великите сили, не пожелават, с развиваното си през вековете дипломатическо майсторство, да подкрепят предложението на гръцкия премиер Елефтерос Венизелос, на Лондонската мирна конференция (1913), за създаване на Балканска конфедерация (23) , нито пък да възпрат младите балкански държави и собствените си протежета (неопитните и чужди на Балканите монарси) от проявата на вътрешнобалкански страсти, като сдържат неразумните им амбиции – накратко, да предотвратят взаимоизтребителната Междусъюзническа война (1913), от която се възползват Румъния (подстрекавана от Австро-Унгария) и Османската империя (при безмълвното съучастие на великите сили), овладяла отново част от Балканите и бетонирала се окончателно като европейска сила.

Всъщност, най-голямата грижа на великите сили по време на Балканските войни (1912-1913) е да не допуснат те да се превърнат в предверие на Голямата война, за която се готвят усилено, но още не се чувстват достатъчно подготвени. Трескавата им подготовка за силово преразпределяне на света ползва различни прикрития, между които Международна комисия за изясняване причините за Балканските войни, с участието на държавници, общественици, учени и журналисти от Австро-Унгария, Великобритания, Германия, Русия, Франция и САЩ (24) . Когато подготовката за войната приключва, търсеният повод за нея е открит именно на Балканите – убийството на австрийския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево от сръбския студент Гаврило Принцип (юни 1914). Тази изява на ширещите се ултранационалистически и антиимперски настроения на полуострова е експлоатирана от Запада двупосочно: като желан повод за Европейска война (кой ли би повярвал, че без този атентат войната за преразпределяне на света не би започнала) и като поредно удобно средство за създаване на ново европейско плашило – размирните Балкани като “барутен погреб на Европа”. При това, тази нова проява на пренебрежение към полуострова не се оказва пречка блоковете на старите и новите велики сили (съответно, Антантата и Тройният съюз) трескаво да търсят военни съюзници в региона. Забъркани от Берлинския конгрес във вечни противоречия помежду си и имащи различни външни покровители, всички балкански страни се оказват въвлечени в световната война с надеждата да решат националните си проблеми, залагайки на различни военнополитически групировки (само появилата се малко преди това албанска държава не участва във войната, но на територията и също се водят бойни действия). В резултат от Първата световна война (1914-1918), в която, на няколко фронта, воюват и балканци срещу балканци, държавите в региона закономерно се оказват разделени на победители и победени.

Версайската система от договори (1919-1920), подготвени без участието на победените държави и, за първи път, с активна намеса на извъневропейски сили (САЩ и Япония), но при водещата роля на Франция и Великобритания, сурово наказва народите за прегрешенията на техните лидери. Отнемането от победените на територии, върху които имат безспорни исторически и етнически права, налагането на фантастични репарации и контрибуции, формирането на първата универсална световна организация - Обществото на народите (ОН) - само от победителите, както и ред други, крайно несправедливи, клаузи, залагат нови трайни противоречия и създават условия за неизбежна скорошна поява на масови ревизионистични нагласи в унизените страни. Наблюдавайки високомерно боричканията между страните от региона на Парижката мирна конференция, британският премиер Лойд Джордж иронизира балканските държави, наричайки ги “малките гладни лъвчета” (25) . Непосредствено след Първата световна война, кореспондентът на “Чикаго Дейли Нюз” Пол Маурър вкарва в оборот термина “балканизация”, използван в книгата му “Балканизирана Европа”, обозначавайки с него създаването на малки разнообразни държави в райони с безнадеждно смесени раси (26) . В стремежа си да увековечат неравноправното третиране на държавите, архитектите на Версайската система на международните отношения създават мрежа от регионални организации под свое покровителство: Малката Антанта, обединяваща Кралството на сърби, хървати и словенци, Румъния и Чехословакия (1921-1938), Балканският пакт, включващ Югославия, Румъния, Гърция и Турция (1934-1940) и други, които се държат високомерно и назидателно спрямо победените си съседи, като “малки победители”, ползващи се с безрезервната подкрепа на “големите”. Това, в най-голяма степен, важи за Букурещ, реализирал, с подкрепата на силните на деня, великодържавната си мечта за “Румъния Маре” (макар и за кратко, както ще покаже бъдещето), а също и за Белград.

Така, Междусъюзническата и Първата световна война теглят дълбока разграничителна межда между балканските държави и видимо отслабват разбирателството в региона. Духът на общобалканското сътрудничество се поддържа предимно от неправителствения сектор: Балкански игри (от 1929), Балкански медицински съюз (Букурещ, 1932) (27) , Балканско бюро по труда (1933), Балкански математически съюз (Букурещ, 1937) (28) , Конференция на архитектите от балканските страни (1937) и, особено, неофициалните Балкански конференции за обществено разбирателство и мир (1930-1933), проведени по инициатива на гръцкия политик Александрос Папанастасиу и под егидата на ОН (29) .

Балканите в периода между двете световни войни

В резултат от Първата световна война международното положение на Балканите търпи съществени промени. С овладяването на властта от болшевиките (1917), Русия отпада от състава на великите сили и е поставена в международна изолация. Ролята си на балкански фактор тя се стреми да поддържа чрез балканските секции на инициирания от Москва Комунистически интернационал (1919-1943) и тяхната регионална организация – Балканската комунистическа федерация (1920-1932), агитираща за федерация на балкански социалистически републики. Поради социалнополитическата несъвместимост, възможностите за съветско въздействие върху Балканите остават ограничени дори и след приемането на СССР в ОН със статут на велика сила (1934), оказало се временно (през 1940 Москва е изключена от Световната организация заради войната с Финландия).

Балканите са освободени и от традиционно най-заинтересованата в региона западна велика сила – Австро-Унгария, победена и разчленена по волята на победителите на съставните си части.

Значително намалява влиянието на Германия, лишена от колониите, от статута си на велика сила и от членство в ОН. Но, със съдействието на САЩ и Великобритания и главно със собствени усилия, германската Ваймарска република успява твърде бързо да възстанови страната от руините на войната и да наложи приемането си в ОН със статут на велика сила (1926).

Макар да се нарежда сред победителите в Първата световна война и опитва да води амбициозна политика на Балканите, Италия, до голяма степен, губи притегателността си, поради стъписващото въздействие на установения през 1922 тоталитарен режим на Мусолини.

С далеч отиващи последици за балканските народи е лишаването на Османската империя от африканските й владения (1912), нейното разпадане (1918) и, особено, преобразуването й, в резултат на Кемалистката революция (1918-1922), в национална и светска Република Турция. С респектираща последователност и решителност лидерът на революцията Мустафа Кемал, заслужено наречен “Ататюрк” (“баща на турците”), обявява страната за република (1923), премахва Халифата (1924), конфискува вакъфските имоти, премахва дервишките ордени, въвежда светско образование (1925), заменя шариатската съдебна система с швейцарското гражданско право (1926), премахва полигамията, отделя религията от държавата, забранява носенето на фесове и фереджета, заменя старите религиозни фамилии с модерни имена, въвежда Грегорианския календар и латинизирана азбука (1928), установява задължително образование (1931) и дава избирателни права на жените (1934). Преживяващата национален подем турска държава успява да внесе съществени ревизии в установената след Първата световна война международна система (заменяне на Севърския мирен договор от 1920 с Лозанския, от 1923, и възстановяване суверенитета над Проливите с Конвенцията от Монтрьо от 1936) (30) , с което гарантира достойното си място в международната общност. Така, чрез решителното си разграничаване от вековното османско наследство и залагане основите на светската държавност, Турция заслужено започва да се възприема не като чужда, а като неразделна съставна част на пъстрия в езиково, етническо, религиозно и културно отношение балкански свят, като модернизираща се държава, стремяща се да участва активно, равноправно и пълноценно в международния живот, като общност, която в искрения си стремеж към модернизиране наистина държи на своята европейска принадлежност.

Следвоенният период от развитието на Балканите преминава, като цяло, под знака на разделителните линии, установени с Версайските договори. Но идеята за регионална взаимност е поддържана от обсъждането на нови проекти за изграждане на Южнославянска федерация, на Дунавска федерация и на Българо-Югославско-Чехословашка федерация. Динамизирането на политическия живот с идването на Хитлер на власт (1933), приемането на СССР в ОН (1934) и преминаването на ревизионистичните сили на Балканите, Европа и света в открито настъпление, дава тласък на балканския диалог. Балканските конференции водят до създаването на Балкански съюз между Гърция, Турция, Румъния и Югославия (1934), а ОН обсъжда, във връзка с това, идеята за учредяване на Институт за балканско коопериране (31) . За жалост, сбъдва се предсказанието на Уинстън Чърчил, че поради прекомерно суровото отношение към победените Версайските договори ще доведат до нова, още по-кръвопролитна световна война (32) .

Гигантската борба на великите сили за осигуряване на съюзници във Втората световна война (1939-1945) изостря междудържавните отношения на Балканите. С разпространяването на огъня върху полуострова, постепенно, всички държави от региона се оказват въвлечени в ожесточената война на страната на Тристранния пакт или на Съюзническата коалиция. С подстрекателството на първия се раждат нови великодържавни доктрини на Балканите: така фашистка Италия дава идеала за “Велика Албания”, а нацистка Германия поощрява идеята за “Велика Илирия” в Хърватска и насърчава амбициите на София и на Букурещ за “Велика България” и за “Романия Маре”. Силните позиции на Германия и Италия на Балканския полуостров дават повод на злонамерени сили в западните демокрации да превърнат Балканите в “мръсна дума”. Началото е поставено от американския журналист Джон Гънтър в книгата му “Европа без маска”, издадена през 1940, която третира презрително балканците, като генетично увредени хора: “Непоносим позор е за човешкия и политическия дух, че тия ограничени и жалки, бедстващи, и нецивилизовани малки страни на Балканите се карат и смеят да се карат, докато от това не произлезе пак някоя световна война. Около 150 хиляди млади американци трябваше да умрат заради убийството, извършено през 1914 в калното гнездо Сараево” (33) .

Но дори в тези драматични години, стремежът към сътрудничество е жив и намира израз в съпротивителното движение, стремящо се към общобалкански фронт за въоръжена антифашистка съпротива, в името на общо бъдеще на балканските народи. То придобива по-ясни очертания с договора между емигрантските правителства на Югославия и на Гърция от 15 януари 1942 за създаване на конфедерация между двете държави като основа за бъдеща Балканска федерация (34) . Ала опитите да се даде шанс на идеите за федериране са блокирани от наследеното в миналото недоверие и сблъсъка на националните програми, но най-вече - от упоритото нежелание на великите сили от Съюзническата коалиция. Водещата роля при решаването на балканските дела е иззета от европейците и преминава в ръцете на болшевишкия евразийски Съветски съюз, чиято военна мощ стремително нараства, и на отвъдокеанските САЩ, изоставили политическия си изолационизъм и поставили си за цел да използват войната за укрепване на своето влияние в Европа (35) . В тази обстановка пропадат всички дипломатически инициативи на британския премиер Чърчил за изграждане на санитарен кордон между Европа и Съветска Русия: Балканска федерация (непосредствено след поврата във войната), Дунавска федерация (в разгара на войната), Федерация на държавите от Централна и Източна Европа (в края на войната) (36) . Натъквайки се на съпротивата на СССР и САЩ, Чърчил се преориентира към разпределяне на сфери на влияние, като важно място сред тях отрежда на Балканите. След настойчивия му натиск, “тримата големи” (Сталин, Рузвелт и Чърчил) договарят секретната Ялтенска подялба на Балканите зад гърба не само на балканските народи, но и на легитимните им държавни институции (37) . Този таен дележ обрича на неуспех опитите на държавните лидери в региона за създаване на Южнославянска (1944-1945) (38) , Балканска (1947-1948) (39) и по-широка федерация, обхващаща, наред с балканските държави, още Полша, Чехословакия и Унгария (1948) (40) .

Балканите по време на студената война

След Втората световна война, играта с Балканите, наречени от американския дипломат и идеолог на студената война Джордж Кенън “ярко неевропейска цивилизация” (41) , продължава. По непреклонната воля на великите сили балканските страни са натикани във формиралите се непосредствено след войната военнополитически блокове: Западен (Гърция и Турция) и Източен (Албания, България, Румъния и Югославия). Положението на полуострова се усложнява още повече с измъкването на Югославия от орбитата на Кремъл (1948) и превръщането й, през 50-те години, в един от лидерите на Движението на необвързаните държави – знаменателен факт, станал възможен не толкова поради куража на Тито, колкото заради договореното в Ялта “равноправно” разпределение на източното и западното влияние в страната (50% на 50%). Доказателство за това е неуспехът на опита да се излезе от рамките на военнополитическите съюзи с Втория Балкански пакт на Гърция, Турция и Югославия (1953-1955), показал, че и след смъртта на Сталин постигнатото “джентълменско споразумение” за разпределянето на балканската баница остава в пълна сила (42) . Политическата ситуация на Балканите става още по-сложна след разрива на Албания със СССР (1960-1961), като Тирана първоначално разчита на подкрепа от Китай, а през 1978 окончателно се самоизолира се от света, и на фона на противоречията между Румъния и Съветския съюз (1964) (43) . Отслабването на съветските позиции на Балканите е съпътствано от ръст на интереса към тях от страна на Китай, който, от средата на 60-те години на миналия век, подпомага материално Албания и подтиква Югославия и Румъния да се отдалечат от Кремъл, установявайки сътрудничество с Гърция и Турция. Това пък стимулира американското внимание към региона, намерило израз в лансираната от Збигнев Бжежински идея за изграждането на Балкански митнически съюз, с участието на Гърция, България, Румъния и Югославия (януари 1968) (44) .

Все пак, от средата на 50-те години на ХХ век, започва постепенно размразяване на отношенията между балканските страни, благодарение на инициативата за превръщане на Балканите в безядрена зона (1957), пробива на доктрината за мирно съвместно съществуване между държави с различен обществен строй (1958), движението за балканско разбирателство (възникнало в Гърция през 1959 и разпространило се в другите страни от региона) (45) и движението за сигурност и сътрудничество в Европа (обхванало и балканските страни, през втората половина на 60-те години). Голям принос за разведряването внася неправителственият сектор. Възстановени са Балканският медицински съюз (1962) и Балканският математически съюз (1966); създадена е Международна асоциация за изучаване на Югоизточна Европа (Букурещ, 1963), която започва да провежда международни конгреси по балканистика (от 1966); учреден е Съюз на балканските архитекти (1965); започват да се организират прегледи на балканските етнографски и фолклорни филми (от 1962), срещи на бюрата на националните комисии за ЮНЕСКО (от 1963), срещи на балканските писатели (от 1964), фестивали на балканските народни песни и танци (от 1965), балкански филмови фестивали (от 1965), балкански филателни изложби (от 1965), срещи на журналистите от Балканите и Адриатика (от 1965), а също многобройни младежки, студентски, синдикални и научни форуми. Тази променена обстановка прави възможно формирането, по инициатива на Гърция, на работна група на ООН за изграждане на пътна мрежа на Балканите и свързването й с Централна и Западна Европа (1955-1965) и свикването на Балканска конференция по проблемите на растителната защита (1967). По-осезаеми практически резултати обаче носят само балканските туристически конференции (от 1966) – страните от региона (без Албания) подписват петгодишно Споразумение за взаимно сътрудничество в областта на туризма (Букурещ, 1971) и Споразумение за опростяване на визовите и митническите формалности (София, 1973).

Разчупването на двуполюсния балкански модел създава условия католическата и протестантската части на Европа да започнат да преодоляват предубежденията си към православните Балкани. Дотогава доминира високомерният поглед върху тези, отписани от Европа, народи, намерил израз в прословутата британска констатация, че “Балканите са място, където едно се говори, друго се прави, а трето се мисли” (46) . На тази основа европейците разглеждат балканския манталитет като нещо нелогично, неефективно и упорито съпротивяващо се на опитите за облагородяването му. Едва през 60-те години на ХХ век Западът започва да се опитва да вникне в дебрите на балканската душевност, оценявайки по достойнство, с Нобелова награда за литература, Иво Андрич (1964) за талантливото му и задълбочено интерпретиране на “ Homo bal к ani с us ”.

Вследствие на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) и неговия Заключителен акт от Хелзинки (1 август 1975) започва да се налага нова култура на общуване, намерила израз и в нарасналата дипломатическа активност на Балканите. По инициатива на ЮНЕСКО, в София е открит Международен документационен център по балканистика (1975). В рамките на Икономическата комисия за Европа на ООН е създаден Координационен комитет по проучване на възможностите за свързване на енергийните системи на балканските страни (1976). Първата официална среща на правителствени експерти (Атина, 1976) очертава 16 области на възможно сътрудничество и набелязва около 150 конкретни предложения. По настояване на единствения останал верен на Кремъл съветски сателит – България, следващите четири консултативни срещи на правителствени експерти (1979-1984) са посветени на отделни проблеми. Диалогът за първи път е пренесен и в политическата област с официалната Балканска среща по превръщането на Балканите в безядрена зона (Атина, 1984).

Но тези първи обнадеждаващи симптоми на общобалканско сътрудничество не получават очакваното развитие поради разразилата се през 1979 “втора студена война”, във връзка със съветската агресия в Афганистан и последвалото установяване на американски ядрени системи в Западна Европа. Дълбоко вкоренените предубеждения към Балканите отново овладяват публичното пространство, като са предприети опити за “академичната” им обосновка. “Характеризиран дълго като “барутния погреб на Европа”, полуостровът наистина е оправдал името си”, твърди в издадената през 1983 двутомна “История на Балканите” американският професор по история Барбара Йелавич, която хвърля върху региона вината и за Кримската, и за Първата световна, и дори за студената война (47) .

Трайното разкрепостяване в международния живот, станало възможно с Горбачовата “перестройка”, рефлектира в интензивността, обхвата и равнището на балканския диалог. След смъртта на Енвер Ходжа (1985), Албания започва да преодолява международната си самоизолация и постепенно се включва в балканските инициативи. Създаден е Постоянен координационен комитет по въпросите за намаляване опасността от земетресения в Югоизточна Европа (Париж, 1985), а в Букурещ се провежда Балканска експертна среща по въпросите за превръщане на Балканите в зона, свободна от химическо оръжие (1986). От голямо значение е инициираната от Югославия (1987) първа Среща на министрите на външните работи на балканските държави (Белград, 1988) (48) , последвана от срещи на висши представители на външните министерства (49) , на ресорни министри и на експерти. Подписани са споразумения за взаимно ненападение, за преки телефонни връзки между държавните ръководители, военните министри и граничните войски, за неразполагане на войски и съоръжения от други райони на Европа, за изграждане на взаимно свързана балканска железопътна система, които, наред с установения мораториум върху ръста на военните разходи и ограничаването им, започват да пропъждат смразяващия дъх на студената война. Правителствените усилия са подкрепени от Конференция на националните комисии за ЮНЕСКО, Среща на ректорите на балканските университети и Среща на кметовете на балканските столици.

Балканите в ерата на демократичните промени

Началото на демократичните промени в страните от Централна и Източна Европа (1989) и краят на студената война (1991) пораждат големи надежди за общобалканско сътрудничество. Започва преходът от комунистически тоталитаризъм към демокрация в България (ноември 1989), Румъния (декември 1989), Югославия (април 1990) и Албания (декември 1990). Разпадането, през 1991, на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), на Организацията на Варшавския договор (ОВД) и на самия Съветски съюз, разкрива реални възможности за суверенен външнополитически избор пред България и Румъния. Така се появява възможност сътрудничеството на полуострова да получи импулс, с акцент върху необходимостта от европеизация на Балканите (50) . Общобалканският диалог е продължен на Втората среща на външните министри, чийто домакин е все още незапочналата своето обновление Албания (Тирана, октомври 1990) (51) .

Като цяло обаче, и след студената война балканското сътрудничество протича бавно, трудно и мъчително. Общата изостаналост на региона продължава да прави балканските държави силно зависими отвън. Затова те трескаво следят гигантската борба между големите сили, след отхвърлянето на Ялтенската система на международните отношения, за поредно преразпределяне на зоните на влияние. Което не ги навежда до особено утешителни изводи. Твърде бързо става ясно, че великите сили и този път няма да оставят широки възможности пред балканските страни да вземат суверенни външнополитически решения. Желания повод за нова намеса в балканските дела, те виждат в раздвижването на дълго потисканите етнически и религиозни малцинства. Незаздравелите рани от миналото възраждат стари амбиции и националистически изблици, умело подхранвани отвън. Реанимираните балкански национализми довеждат до непрекъсната ескалация на кризите на Балканите (52) , всяка от които води до влошаване или замразяване на балканското сътрудничество и е използвана като повод за намеса на великите сили. Избрали отново Балканите като основно поле за премерване на силите си, те оказват върху държавите от полуострова силен и разнопосочен натиск, което изкуствено забавя модернизирането им.

Користният подход на великите сили към Балканите създава и друга предпоставка за поддържане на напрежение на полуострова – дисбалансът на въоръженията на балканските държави (53) , наложен с Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) от 1990, неговата актуализация (1992), Виенското споразумение за въоръженията в държавите, разположени по фланговете на НАТО (1996) и Споразумението към ДОВСЕ (1999). Някои страни се чувстват ощетени, особено в етномалцинствената ситуация на 90-те години, когато всички балкански държави се сблъскват с проблема за националната си сигурност (54) , което, естествено, не способства за утвърждаване на истинско доверие в региона.

Наред с етническите, религиозните и военните колизии, преобладаващата част от Балканите (зоната на новите демокрации) изживява, след студената война, продължителен икономически упадък, който в някои страни още не е преодолян. Уникалният преход от държавно-планова към пазарна икономика бързо ги свежда от средно развити до развиващи се държави. Не сработват ефективно на Балканите рецептите на Международния валутен фонд за бърза либерализация и рестриктивна парично-кредитна политика. На свой ред, стопанският упадък, както и високата социална цена на реформите, провокират социална (висока безработица, масово обедняване, значителен спад в качеството на живота, срив в здравеопазването, образованието, науката и културата), а и морална криза (народите от новите балкански демокрации са отпратени, по находчивия израз на Ралф Дарендорф, в “Долината на скръбта”). Тази всеобхватна криза придава своеобразен развой и на политическите процеси. Носталгията по миналото и неговите рецидиви правят необичайно дълга раздялата на Балканите с комунистическия тоталитаризъм. Всъщност, тук студената война приключва едва в края на 2000, със свалянето на последния комунистически режим в Европа - този на Милошевич в остатъчна Югославия. Тътренето на Балканите в опашката на общоевропейския процес, възраждането на старата им слава на “барутния погреб на Европа”, третирането им като “Пред-Ориент”, западната представа, че на Балканите живеят хора с “колективна параноя”, пропагандното превръщане на региона в плашило за “балканизация” на континента, роенето на национални държави на полуострова, общата изостаналост на Балканите и постоянното възпроизводство на несигурност там, пораждат значителни центробежни сили, размиващи естествените граници на региона. Някои, традиционно самоидентифициращи се и възприемани отвън като балкански държави, още от началото на 90-те години открито демонстрират политическо “бягство” от полуострова. След провъзгласяването на независимостта си (1991), Словения категорично отказва да бъде разглеждана като балканска държава, аргументирайки това с вековната си обвързаност, преди включването й в пределите на Югославия, с Централна Европа, като отклонява поканите за участие в общобалканския диалог. Аналогична позиция възприема впоследствие и Хърватска, макар да участва в балканските форуми поради специалните си отношения с Херцег-Босна в Босна и Херцеговина, по силата на Парижкия мирен договор от 1995. Поради някогашната си принадлежност към Австро-Унгария, Босна и Херцеговина също се самоопределя като централноевропейска държава и вече години наред предпочита да участва в балканския диалог като наблюдател. Като част от Централна Европа се разглежда, от 1992, и Румъния, позовавайки се на факта, че само 0.6% от територията и е разположена на полуострова, въпреки че е сред неизменните участници в балканското сътрудничество (55) (очевидно в очакване на необходимата балканска подкрепа за амбициите й спрямо Молдова). При невъзможността да избягат от региона, безспорните балкански държави се ориентират, в средата на 90-те години, към бягство от термина “Балкани”, превърнал се едва ли не в “мръсна дума” в европейския и световния политически лексикон (56) – дори чешкият президент Вацлав Хавел, през 1993, ясно разграничава “Вишеградската група” (Полша, Унгария, Чехия и Словакия) от “традиционно възбудените Балкани” (57) . Така се налага четвъртото по ред историческо наименование на региона – “Югоизточна Европа”. Тази игра на думи се оказва приемлива за балканските народи, м акар те, без никакви притеснения, да продължават да се самоидентифицират като “балкански”. Докато терминът “Балкани” навява асоциации за “задния двор на Европа”, “Югоизточна Европа” подчертава европейската принадлежност на полуострова. Впрочем, “свиване” на балканския регион се наблюдава и в научните среди, които, търсейки нова адекватна терминология, лансират понятието “Балканска Европа” (58) . Като безспорно балкански, балканистиката приема Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Македония, Румъния, Сърбия, Турция и Черна гора. Често, с балканския регион се свързват Кипър, Молдова, Хърватска и Словения, а в някои случаи – дори Унгария, Украйна и Италия.

При създалите се след студената война нови обективни реалности и субективни пречки, Балканите продължават да се възпроизвеждат като разединен и подчинен на различни зони на влияние регион. Полуостровът се оказва голям залог и за единствената мегасила в света САЩ, и за обединяваща се в ЕС Европа, и за Руската Федерация.

Русия, претърпяла едно от най-тежките си исторически поражения и изпаднала във всеобхватна криза, болезнено преглъща горчивите хапове на унижението, провала на съветския експеримент, свличането от световна суперсила до “обикновена велика сила”, отчайващото качество на живота. Формиращият се нов руски политически елит размишлява над случилото се, преброждайки огромните пространства от “предателството на Горбачов”, през “слагачеството на Елцин пред американците”, до “новата социалнополитическа идентичност на Руската федерация” в динамично променящия се след студената война свят. Погълната от грижата да спаси от бившия СССР онова, което е възможно, изоставена от някои бивши съветски републики и от довчерашните си стратегически съюзници от Източна Европа, отхвърлена от Западна Европа и подложена на силен американски натиск, в началото на 90-те години на ХХ век, Русия е, в значителна степен, изолирана от балканските проблеми. Относително устойчиви остават позициите й само в остатъчна Югославия.

На свой ред, Западна Европа преживява силна еуфория от победата в студената война. Освободили се от клещите на двете глобални суперсили (СССР и САЩ), западноевропейците укрепват своето единство в рамките на основната си организация – Европейската общност (ЕО), и се заемат с трансформирането й в Европейски съюз (ЕС). В опиянението си от отхвърлянето на евразийския опекун, Западна Европа си поставя амбициозната цел да отхвърли и другия – задокеанския. Тя дори е публично оповестена от председателя на ЕО Жак Поос, заявил на 29 юни 1991, по повод разпускането на СИВ: “Удари часът на Европа, именно на Европа, а не на американците.” (59) .

Това открито предизвикателство към САЩ, дали най-голям принос за победата на Запада в студената война, е посрещнато във Вашингтон с разочарование и спотаена надежда, че суровите реалности на политическия живот ще върнат Западна Европа в талвега на атлантическата солидарност. Американската раздразнителност към растящото западноевропейско самочувствие излиза наяве с официалния протест на САЩ против участието на ЕО, с отделна делегация, в СССЕ в Париж (ноември 1990) с мотива, че Общността не е държава (60) . А във връзка с изявлението на Жак Поос държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър прогнозира, на 4 август 1991, че “Европа ще се провали и болезнено ще осъзнае необходимостта от силна американско присъствие” (61) на Стария континент.

Преценките на американците се оказват по-адекватни на конкретните европейски дадености. Обединена Европа, така както я разбират тогава САЩ и Западна Европа, наистина се проваля. Проваля се...на Балканите. Изправена пред неочаквано предизвикателство – възродените балкански национализми, ЕО не съумява да намери убедителен и ефективен начин за тяхното обуздаване. Опитите й, от 1991 до 1993, да регулира сложните етнически, религиозни и политически противоречия в най-невралгичната точка на континента – разпадаща се Югославия, попадат в задънена улица. Обединена Европа укрепва позициите си на Балканите само чрез сключване на Европейски споразумения за асоцииране към ЕО на Румъния (1992) и България (1993). Причините за европейското безсилие на полуострова са не толкова в “размирните Балкани”, колкото вътре в самата Общност. Вниманието й е погълнато от нейната собствена трансформация в Европейски съюз, осъществена точно през онзи период. Като първа точка в новия си дневен ред, ЕС извежда окончателното спечелване на историческата конкуренция с Европейската асоциация за свободна търговия, което е постигнато с абсорбирането на три от най-важните й и богати членове – Австрия, Швеция и Финландия (1993-1995). Основна пречка обаче се оказва обстоятелството, че през цялото това време западноевропейците разглеждат Балканите като обречен “заден двор” на Стария континент и “апендикс на Европа”, т.е. като нещо чуждо и дори опасно за общоевропейския процес. Все по-натрапчиво се прогнозира, че всеки опит за “европеизиране” на Балканите неминуемо ще доведе до “балканизиране” на Европа. В търсенето на нови териториални очертания на Европа, ЕС изключва не само мюсюлманските балкански държави (Турция и Албания, станали членки на Организацията Ислямска конференция, съответно, през 1986 и 1992), но и православните страни от региона, поради “културната им несъвместимост”. Това схващане намира израз в изявлението на председателя на Съвета на министрите на ЕС Вили Клаас от октомври 1993: “Страните от Югоизточна Европа принадлежат, в културно отношение, към съществувалата някога Византийска империя. Те нямат демократични традиции и традиции на уважение към националните малцинства. Затова би било правилно разширяването на Съюза да се ограничи до “културния кръг” на западните държави. То трябва да спре до културните граници между православните и католическите европейски страни” (62) . Подобен подход налага възприемането на усилията на ЕС за регулиране на кризите като политика на външна, по отношение на Балканите, сила, а от вековния си опит народите от региона са убедени в користта на всяка външна намеса.

За провала на Европа да разреши сама неотложните балкански проблеми помагат доста и американците, които не просто наблюдават, а и активно работят това да се случи. Сценарият на събитията по декомпозирането на Югославската федерация се повтаря с обидно еднообразие, навяващо мисълта, че е писан не само извън Балканите, но дори не и в Европа (63) . В крайна сметка, регулирането на допълнително заплетената от САЩ югокриза се оказва непосилно за европейците, въпреки обнадеждаващото начало – постигнатото, с посредничеството на ЕО, Споразумение от Бриони (7 юли 1991) за прекратяване на военните действия в Словения.

След като провалът на Брюксел става явен, САЩ временно се примиряват с пренасянето на сложните балкански проблеми в ООН (1993). Зле прикритата надежда на Вашингтон, че и Световната организация ще се окаже безсилна, се оправдава доста бързо. Изправена пред въпроса за собственото си съществуване (главно поради подклажданите от САЩ искания за създаване на “трето поколение” световна организация), преминаваща през трудна адаптация към новата глобална среда на сигурност след студената война, и търпяща упреци от развиващите се страни, че отделя прекомерно внимание на “новите демокрации”, ООН поставя неправилна диагноза: военнополитическите конфликти на Балканите са дефинирани от нея като “хуманитарна криза”, което предопределя и неуспеха на усилията и.

Лишени от реални основания за продължаване на присъствието си в Европа след краха на ОВД, СИВ и СССР, САЩ откриват в балканските конфликти повод за намеса на Стария континент. Целта е ясно формулирана в изявлението на президента Бил Клинтън , от юли 1994, касаещо американската Стратегия за национална сигурност: “да се утвърждава ключовата роля на НАТО в Европа след студената война”. “Много институции ще играят роля в този процес - доуточнява той - в това число ЕС, ЗЕС, ОССЕ и ООН. Но най-важна роля ще играе НАТО , най-великият политико-военен съюз в историята ” (64) . За обосноваване на “необходимостта” от американска намеса в Югоизточна Европа активно се използва баснята за изначалната войнственост на балканците и вродената им склонност да се мразят (65) . При това Вашингтон залага на демонстрирания от началото на югокризата западен подход към разпадането на федерацията. “Дефинирането на югославската криза като чисто етнически конфликт се оказа опасно тресавище, в което затъват всички опити за ефикасна външна намеса” - констатира експертът по Югославия Сузън Удуърд, упреквайки Запада, че подкрепя само едната страна от конфликта (66) . За да тушира американската военна намеса на Стария континент , след изтеглянето на съветските войски от Европа и като контрапункт на ЕС, САЩ инициират създаването на Контактна група за бивша Югославия (1994), в която, наред с признатите западни велики сили (САЩ, Великобритания и Франция) и фактическата велика сила Германия, е включена и намесилата се , през февруари 1993 , в югоконфликта Русия. Търсеният повод за решителна американска интервенция е открит в кървавия инцидент на пазара в Сараево (5 февруари 1994), оказал се впоследствие мюсюлманска провокация (67) . Заменяйки езика на дипломацията на ЕС с аргументите на силата, САЩ налагат, чрез НАТО, волята си в Босна и прокарват в Контактната група за бивша Югославия своя план, предвиждащ “териториално разпределение в проценти, като че ли става дума за капитал на предприятие”, както справедливо изтъква френският балканист Бернар Лори ( 68 ) . Така се стига до Дейтънските споразумения (1995), с които, по авторитетното мнение на американския професор Френсис Бойл – личен съветник на босненския президент Алия Изетбегович, САЩ налагат в Босна и Херцеговина палестинския модел от 1947 (69) , чиито последици са добре известни. Този американски “урок” е даден на европейците публично, т.е. пред погледа на света, макар че САЩ демонстрират и звестен стремеж за съхраняване достойнството на ЕС, съгласявайки се окончателното подписване на Договора за Босна да стане в Париж (14 декември 1995). Решителната американска намеса в решаването на босненския проблем е съпътствана от предприетата , по предложение на Вашингтон , нова инициатива на НАТО в Европа – “Партньорство за мир” (януари 1994). Наред с другите нови демокрации, в нея бързо се включват Румъния (26 януари 1994), България (14 февруари 1994), Албания (23 февруари 1994), Словения (30 март 1994), Македония (15 ноември 1995) (70) , а впоследствие и Хърватска (25 май 2000), което значително укрепва американското влияние на Балканите. Като основна опора на политиката си в региона, Вашингтон всячески утвърждава балкански я си фаворит – Турция, трансформирала се, с лед разпадането на Югославия , в регионална суперсила. Стремително растящото американско влияние на Балканите и в източната част на Стария континент, както и утвърждаването, през 1994, на Русия като втори след САЩ фактор на полуострова, поражда сериозна тревога в Обединена Европа. Трескавото търсейки причините за своя провал, ЕС извлича няколко важни поуки от него. Зависимостта на Европа от американската воля в НАТО налага разбирането за необходимостта от собствен военен потенциал. В това отношение, първоначално се залага на Западноевропейския съюз (ЗЕС), който, въпреки силната съпротива на САЩ, се измъква от сянката на НАТО, премества седалището си от Лондон в Брюксел, става “неделим елемент” на ЕС (както е посочено в чл. J . 4/2 на Договора на ЕС от Маастрихт, от 1993) и се ориентира към изграждане на свои военни формирования и командни структури, с които да провежда самостоятелни операции за предотвратяване на конфликти и уреждане на кризисни ситуации. Чрез новосъздадената “система с променяща се геометрия” , ЗЕС увеличава ангажираните с него европейски държави от 9 на 28, включително с привличането на балкански страни: Гърция – като член (1995) , Турция – като асоцииран член (1992) , България (1994), Румъния (1994) и Словения (1996) – като асоциирани партньори.

Междувременно, ЕС прави някои важни изводи и от провала на опитите си за разрешаване на югокризата, като цяло. През декември 1995, еврокомисарят по външните отношения Ханс ван ден Брук формулира главната причина за това така: “при справянето с кризата Общността говореше с различни гласове” (71) . Този извод е сред главните стимули за преразглеждане договорната основа на Съюза. Новият Амстердамски договор, подписан през 1997 и влязъл в сила на 1 май 1999, фиксира, като една от петте основни цели на ЕС, отстояване на собствената идентичност на международната сцена (чл. 2). Същевременно, ЕС развива политиката си и към страните от Средиземноморието (с Евро-Средиземноморската инициатива от 1995, включваща Гърция и Турция), както и по отношение на държавите от Централна и Източна Европа (Инициативата “Партньорство за присъединяване” от 1997, предложила ясна европейска визия на новите демокрации - кандидатки за членство в ЕС, включително Словения, България и Румъния). На стремежа на Анкара за членство в Съюза се откликва с установяване на Митнически съюз между ЕС и Турция (1995).

В третирането на балканските страни обаче, ЕС проявява силни колебания. Създадената през 1995 Международна комисия за Балканите, с председател Лео Тиндеманс – евродепутат и бивш премиер на Белгия, включва представители не само на Европа (Франция, Великобритания, Германия и Полша), но и на САЩ. Осъществената от Комисията втора международна анкета за положението на Балканите (септември 1995 – април 1996) стига до редица обосновани изводи и интересни предложения (включително за създаване на Южнобалканска конфедерация) (72) , но и до доста обезпокоителни за самите балкански народи оценки. В доклада и изрично се набляга на “необходимостта” от сътрудничество между САЩ и ЕС за решаване на проблемите на полуострова (73) , като същевременно се подчертава, че “на Русия ... предстои да играе важна роля в установяване то на спокойствие и стабилност в региона ” (74) . Това затвърждава убеждението сред балканските държави ( както справедливо е констатирано и в доклада ) , че проблемите на полуострова идват от стремежа на великите сили да възстановят сферите си на влияние в него (75) .

Стреснати от очертаващата се американска доминация на Балканския полуостров и насърчени от общия стремеж на държавите от региона за присъединяване към семейството на европейските народи (по предложение на Македония, през декември 1995, Общото събрание на ООН приема Резолюция за европеизиране на Балканите), западноевропейците отново правят опит да вземат нещата в свои ръце. По идея на Франция, на 13 декември 1995, стартира Инициативата на ЕС за Югоизточна Европа (т.нар. “Процес Ройомон”), включваща 11 балкански страни (включително и Унгария), 15-те държави-членки на ЕС, а също САЩ и Русия (76) . Скоро обаче тя се натъква на конкурентната американска Инициатива за сътрудничество в Югоизточна Европа (т.нар. “План Шифтър”), приета на учредителна среща в Женева през декември 1996, с участието на балканските държави (без СР Югославия), Унгария и Молдова (77) . При това САЩ се опитват да организират военно сътрудничество между страните от “балкано-ориенталската” групировка (ако използваме терминологията на Самюел Хънтингтън) - Турция, България, Македония и Албания (срещата на военните министри на тези държави в Тирана, през 1996), което се възприема от Гърция (единствената тогавашна балканска страна-членка на ЕС) като опасност от формиране на военен обръч около нея.

По нов начин западноевропейците поглеждат и към Русия, която, от средата на 90-те години на ХХ век, започва да преодолява дълбоката криза, възвръща самочувствието си на реална велика сила, преоткрива уникалните си възможности на самостоятелен евразийски геополитически играч и демонстрира нарастваща самостоятелност на действията си в Европа. В това отношение, тя е насърчена с подписване на Споразумение за сътрудничество и партньорство между ЕС и Русия (1994), както и от водещите в процеса на евроинтеграцията държави, с установените редовни Срещи на върха между Франция, Германия и Русия за координиране на външната им политика (от 1998).

Балканите по пътя на евроинтеграцията

Притиснати между САЩ, ЕС и Русия, балканските държави правят плахи опити да проговорят с общ глас пред външния свят. Поставено е началото на Процес за сътрудничество в Югоизточна Европа, в чиито рамки са институционализирани Срещи на министрите на външните работи (от 1996) и на министрите на отбраната (от 1997) ( 78 ) , на държавните и правителствените ръководители (от 1997), а също формални (на министрите на културата, на пощите и телекомуникациите) и неформални (на вътрешните министри) министерски срещи. В рамките на процеса са създадени Балкански пощенски пул и Балкански телекомуникационен пул (1996), в които участва и Кипър. Генералните директори на железниците вземат решение за създаване на балканска телекомуникационна мрежа и нейното свързване с Европейската железопътна телекомуникационна мрежа “Хермес” (1998). През същата година стартира и Програма за изграждане на комуникационна мрежа на ректорите на националните университети от Югоизточна Европа, финансирана от ЕС.

Богат материал за размисъл върху рисковете на Балканите за европейската сигурност дават въоръженият бунт и размириците в Албания (1997), довели до пълен разпад на държавността в тази традиционно най-слабо развита страна на полуострова. Ескалацията на балканските кризи извън пределите на бивша Югославия показва, че обясн ението им съвсем не се изчерпва с личността на сръбския посткомунистически лидер Милошевич. В случая, намесата на международната общност се осъществява под егидата на ООН и при резонно разделение на труда: с възстановяването на въоръжените сили се заема НАТО (1997-1998), на полицията – ЗЕС (1997-2001), на администрацията – ЕС (1997), а с наблюдението на изборите – Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

Междувременно, в нов индикатор за съотношението на силите на Балканите се превръща умело подхранваният отвън етнически конфликт в сръбската област Косово. Още от средата на 1995, преди окончателното решаване на проблема в Босна, САЩ започват да настояват за прекратяване на сръбския контрол над Косово (79) . Благоприятните за мюсюлманите споразумения за Босна активизират албанците в Косово. Кризата в сръбската област навлиза в драматичния си етап , под в лияние на появилата се през 1997 “Стратегия за националната сигурност на САЩ през новия век”, подчертава ща необходимостта от “възстановяване на автономията на Косово от Сърбия” (80) . Американското ЦРУ се заема с въоръжаването и обучението в Албания на формираната от косовските албанци Армия за освобождение на Косово, както се вижда от публикуваните в лондонския “Сънди Таймс” доказателства. В началото на 1999 югославският парламент взема решение за присъединяване на СР Югославия към Съюза Русия-Беларус, изтълкувано на Запад като реална опасност от поява на руски военни бази в Югославия. И тъй като недопускането на въоръжените сили на ООН в Югославия се основава на заложения в Устава на Световната организация принцип за ненамеса във вътрешните работи на суверенните държави, трябва спешно да се открие приемлив за световното обществено мнение повод за намесата на НАТО. За целта, в Косово е изпратена наблюдателна мисия на ОССЕ, начело с Уилям Уокър – американски дипломат и щатен служител на ЦРУ, която веднага “се натъква” на масов гроб на избити косовари. Въз основа главно на тази инсценировка (81) и използвайки неадекватните репресивни действия на режима на Милошевич, НАТО решава, по предложение на САЩ ( подкрепено от Великобритания и Германия ), да накаже Сърбия. Въздушните удари на Алианса над остатъчна Югославия (март - юни 1999), без мандат на ООН, са предизвикателство пред международното право и, според някои, са в нарушение на самия Северноатлантически договор (82) . Изявлението на британския премиер Тони Блеър , от април 1999, че “Косово е на прага на Европа” (83) показва, че на действията на НАТО се гледа като на разправа с нецивилизовани не-европейци. Изненадващо, в северозападната част на Косово, населена предимно със сърби, се установява руски военен контингент, влязъл преди частите на пакта в областната столица Прищина. Докато западноевропейците наблюдават силовите акции на САЩ и Русия, американският държавен секретар Мадлин Олбрайт (родена в Европа) откровено им заявява , че след като Америка е осигурила бомбардирането на Югославия, Европа трябва да я възстанови. Друг американец, също с европейски произход – Збигнев Бжежински, добавя: “Косовският конфликт даде на европейците да разберат, че техният континент е предимно американски протекторат” (84) . Наложената от САЩ намеса на НАТО в Косово има и друг важен резултат – по инициатива на Вашингтон са изградени Многонационални сили за предотвратяване на кризи и конфликти (11 септември 1999) на Балканите, макар че използването им при последвалите балкански кризи се оказва невъзможно , поради възникналите разногласия и липсата на съгласуван механизъм за това. Бомбардировките на НАТО в Югославия решават един проблем (сръбските преследвания срещу косовските албанци), но създават други (албанските преследвания срещу косовските сърби и последвалото дестабилизиране на Македония). И макар съветничката по националната сигурност на новия американски президент Буш-младши - Кондоли з а Райс, да признава, че САЩ са се провалили в опита за разрешаване на Косовския конфликт (85) , урокът от това отново остава най-вече за Европа. Този път той сякаш е усвоен по-добре . Започва да се осъзнава , че зад редуващите се провали на Балканите прозира т “120 години на погрешн и преценк и и безразличие , след Берлинския конгрес” , от страна на великите сили към злощастната съдба на народите от полуострова (86) . За първи път Европа гледа на Балканите като на част от себе си. И този внимателен поглед й показва, че зона на нестабилност в Европа са не целите Балкани, а само част от тях. Тъкмо тази част е обхваната от нова та Инициатива на ЕС за Западните Балкани (2000), включваща бившите югославски републики (без Словения) и Албания. Така България и Румъния са извадени от зоната на нестабилност, като с тях са започнати и преговори за членство в ЕС (2000). На основно преразглеждане е подложено дори отношението на Обединена Европа към мюсюлманска Турция. На турското желание за членство в ЕС започва да се гледа като на възможност да се подкрепят усилията на Анкара за демократизиране на страната и утвърждаване на светските устои на държавността, да се намали американското влияние над Турция, да се пр итъпи остротата в гръцко-турските отношения, да се разреши Кипърския проблем, да се издигне преграда пред проникващия в Европа ислямски фундаментализъм, пък и да се докаже , по достатъчно убедителен начин, че ЕС е наистина единствената в света интеграционна общност, издигнала се над религиозната универсалност. Така, след дълги отлагания, е приета молбата на Турция от 1987 за членство в ЕС (края на 1999). Наред с това са взети и някои мерки за ограничаване на американската активност на полуострова. По повод раз двоението на страните от региона между европейските и американските инициативи , председателят на Европейската комисия Романо Проди подчертава , че “фрагментарни инициативи и множественост в приемане на решения та няма да допринесат за траен мир, възстановяване и стабилен растеж” (87) . Въз основа на това напълно справедливо разбиране , по инициатива на германското председателство на ЕС , европейците налагат създаването на Пакт за стабилност в Югоизточна Европа (юни 1999), функциониращ под егидата на ОССЕ, но при водещата роля на Е С ( 88 ) . С този Пакт, изключващ Югославия до установяването там на демократично управление през 2000, ЕС се ангажира с цялостното възстановяване и развитие на региона и ускорено то му интегриране в евроатлантическите структури, при прилагане на индивидуален подход към отделните държави от полуострова. Важна част от мерките за намаляване на американското влияние на Балканите е подписаната обща стратегия между ЕС и Руската федерация (юни 1999), реабилитираща напълно руския фактор в европейската политика.

Косовската криза помага на ЕС да осъзнае болезнено собствената си слабост откъм парадипломатически средства за постигане на своите цели. В отговор на тази насъщна потребност, Съветът на Европа решава да се пристъпи към създаване на Обща европейска политика на сигурност и отбрана (юни 1999 ). Незабавно е поет курс към интегриране на ЗЕС в ЕС, което е възложено на бившия генерален секретар на НАТО Хавиер Солана, вършещ по същество същата работа, но вече без да има до себе си американски посланик. Като генерален секретар на Съвета на ЕС и върховен представител по Общата политика в областта на международните отношения и сигурността, Солана заема и поста генерален секретар на ЗЕС (ноември 1999). Взето е радикално решение за постепенно прекратяване съществуването на ЗЕС и прехвърляне на основните му звена и функции към ЕС (ноември 2000) (89) . Еврокорпусът поема командването на силите на НАТО в Косово (2000). Осъзнавайки неделимостта на балканската и европейската сигурност, ЕС демонстрира решимост да се ангажира с главната отговорност за сигурността на целия континент, което е категорично демонстрирано на съдбовния Европейски съвет в Ница. Непосредствено преди откриването му (7 декември 2000) военният министър на САЩ Доналд Ръмсфелд заявява, че ако Европа претендира да бъде прекалено самостоятелна по военните въпроси, НАТО може да се превърне в реликва (90) . Без да се поддава на този натиск, Съветът залага, в новия Договор от Ница, Европейска политика на сигурност и отбрана и изграждането, за целта, на независими от САЩ и НАТО Европейски сили за бързо реагиране (първоначално с 60-хиляден състав). Незабавно след подписването на Договора на ЕС от Ница (26 февруари 2001) и още преди влизането му в сила (1 февруари 2003) започват да действат Комитет по политика и сигурност, Военен комитет и Военен щаб на ЕС (май 2001).

Особено богат на поуки е поредният труден тест за европейската архитектура на сигурността – кризата в Република Македония (през пролетта и лятото на 2001). Разразяването на нова криза в бивша югорепублика, вече след падането на режима на Милошевич (5 октомври 2000) и без сръбско участие, доказва, че обясняването на сложните балкански проблеми само с личността на белградския диктатор, с “лошите сърби” и с комунистическото наследство, едва ли е състоятелно. Още с избухването си, македонската криза опровергава тезата, че превантивно въведените в тази страна американски части (1993) са достатъчна гаранция за неразпространяване на въоръжения конфликт в Македония и показва, че американското военно присъствие по-скоро окуражава албанското малцинство да радикализира програмата си. Силно впечатление прави фактът, че “най-великият в историята политико-военен съюз” НАТО не изпълнява ангажимента си към Македония да я защити от дестабилизиращото влияние на Косово, фиксиран в Рамковото споразумение за участието на Македония в Инициативата “Партньорство за мир” от 2000. Както е известно, под натиска на САЩ, Македония приема над 200 000 косовски албанци, като със свои средства им построява лагери и ги храни. Но, когато въоръжени албански бунтовници нахлуват от Косово в Македония, САЩ възпрепятстват македонското правителство да предприеме решителни мерки за изтласкването им от страната. Подклаждането на албанския екстремизъм в Македония остава неразбрано от световното обществено мнение, при положение, че към момента на избухването на кризата македонските албанци и другите национални малцинства в страната съвсем не са потиснати: Демократическата партия на албанците и Партията на демократичния просперитет имат 25 депутати в 120-местния парламент; Демократическата партия на албанците участва в правителството с вицепремиер и четирима министри, като разполага с възлови позиции в структурите на вътрешната сигурност и въоръжените сили; външен министър е представител на турското малцинство, съставляващо 4% от населението на страната. В хода на самата криза продължаващата американска подкрепа за албанците поражда сериозни съмнения относно истинските намерения на Вашингтон. С посредничеството на американския дипломат Робърт Фроуик, действащ от името на ОССЕ, двете албански партии и нелегитимната Армия за национално освобождение подписват декларация за обща политическа платформа. Скандалът е толкова голям, че ОССЕ е принудена да се разграничи от действията на Фроуик, а под натиска на ЕС партиите се отказват от своите подписи. По споразумение с ЕС, всички политически партии в страната, с изключение на Партията на демократичния просперитет, се обединяват в т. нар. “Комитет Европа” за осъществяване на реформи чрез политически диалог. ЕС подписва с Македония първото споразумение от ново поколение – Европейско споразумение за стабилизиране и асоцииране към ЕС (9 април 2001). Кризата в Македония демонстрира новото съотношение на силите на Балканите. Участието на САЩ е значимо, но постигането на широко рекламираната цел на американската активност на Балканите (свалянето на режима на Милошевич) лишава стремежа им за по-нататъшно “присъствие” от благовидни основания. В същото време, ЕС съумява да възвърне водещите си позиции в региона и изиграва ключова роля в постигнатото Охридско споразумение за регулиране на кризата (август 2001) (91) . Не по-малко важно в случая е, че ЕС прилага свой собствен подход, принципно различен от американския в Босна и Херцеговина. Дори склонната да плува в американски води България, притисната от ескалацията на балканските кризи до собствените и граници, обявява, че намира следването на босненския подход за неуместно, тъй като той “не е доказал ефективността си като модел за умиротворяване и стабилизиране на мултиетнически държави в региона” (92) . Първият по-значим успех на Брюксел на Балканите - в Македония, е подкрепен от постигнатото Европейско споразумение за стабилизиране и асоцииране към ЕС на Хърватска (29 октомври 2001) и на подписаната, под егидата на ЕС, Конституционна харта на държавното формирование Сърбия и Черна гора (4 февруари 2003).

Балканите – тенденции и перспективи през ХХІ век

Началото на ХХІ век разкрива възможности за ново начало в живота на балканското общество. Възстановяването на социалнополитическото единство на Балканите с падането на режима на Милошевич, твърдата решимост на ЕС да поеме главната отговорност за сигурността на региона, атентатите в Ню Йорк и Вашингтон от 11 септември 2001, развенчали мита за американската неуязвимост, и различният подход на САЩ и Европа в борбата с международния тероризъм водят до преразглеждане на отговорностите за Балканите. Заявлението на председателя на Европейската комисия Романо Проди, че бъдещето на балканските народи е в ЕС (началото на 2003) е подкрепено от респектиращи практически стъпки: по силата на споразумение между ЕС и НАТО (16 декември 2002) формиращите се Европейски сили за бързо реагиране поемат мисиите на Алианса в Македония (2003) и в Босна (2004). Направеното в Москва заявление на държавният секретар на САЩ Колин Пауъл, че американското военно “присъствие” в Европа е в процес на редуциране от 315 хиляди (в края на студената война) до по-малко от 100 хиляди души (януари 2004) е признание за резонноста на искането на Москва за отзоваване на американските войски от Европа (след като оттам са изтеглени 550-те хиляди руски войници от времето на студената война), но най-вече на естественото право на европейците сами да решават проблемите на Стария свят, включително на най-старата му част - Балканите.

Сред многобройните си насъщни потребности, Балканите се нуждаят най-вече от сигурност. Поучен от провалите си в опитите за регулиране на балканските кризи, опознал по-добре особеностите на региона и осъзнал по-ясно обективните си интереси, ЕС най-сетне разбира онова, в което подценяваните балкански народи отдавна са се убедили – че европейската сигурност е невъзможна без сигурност на Балканите, а балканската сигурност е възможна само в пределите на Обединена Европа. Но тъкмо в областта на сигурността разминаванията в схващанията на САЩ и на ЕС стават все по-сериозни. Новата американска Стратегия за национална сигурност (септември 2002) разбира сигурността като най-вече военна и акцентира върху превантивните военни действия по всички кътчета на планетата, в стремежа си за формиране на еднополюсен свят. В доста по-различен дух е издържана първата Стратегия по сигурността на ЕС (декември 2003), акцентираща върху необходимостта от укрепване на многополюсната система, нарастване на паравоенните фактори на сигурността и липсата на военно решение на борбата с тероризма. В нея се набляга, че предотвратяването на заплахите изисква не превантивни военни мерки, а добре функциониращи международни институции и укрепване ролята на ООН в гарантирането на световната сигурност (93) . В стратегията, европейската зона на сигурност е разширена до съседните на ЕС държави, в отношенията с които се търси не разделителна линия, а “привързаност” (94) . Стартиралата още през 2003 Европейска политика на съседство, подкрепена с Финансов инструмент за съседство, веднага обхваща Албания, България и Турция, а от 1 май 2004 се разпростира и върху Съюза Сърбия и Черна гора и Румъния. Макар да и зглежда т ( на пръв поглед и на първо време ) теоретични , дебатите между САЩ и ЕС по проблемите на сигурността получават конкретни практически измерения при опита за разрешаване на Иракската криза. Е С, като цяло , и повечето му член ове са сред най-активните противници на започналата на 20 март 2003 американска интервенция в Ирак ( осъществена без санкция на Съвета за сигурност на ООН и без решение на НАТО). Балканските страни са поставени под силен американски натиск, като някои от тях (България и Румъния) са принудени , въпреки широкото обществено неодобрение , да се присъединят към американската коалиция в името на желаното членство в Северноатлантическия пакт.

Паралелно с различията по съществуването на “иракски оръжия за масово унищожение”, които, в крайна сметка, остават неоткрити, се проявяват големи противоречия и по създаването и юрисдикцията на постоянно действащ Международен наказателен съд. Статутът на съда (95) е приет на Римската дипломатическа конференция под егидата на ООН с участието на 160 държави (1998) , въпреки волята на САЩ, гласували “против”, заедно с Русия и още пет страни. Когато се очертава възможността необходим ата за създаването на съда ратификаци я от 60 държави да стан е реалност, Вашингтон предлага американските военнослуж е щи, изпълняващи “миротворчески операции” по света, да се ползват с имунитет пред съда (макар че статутът му не допуска никакъв имунитет, включително за държавните глави). Направен е опит да се прокара през ООН резолюция в този дух, но тя не е подкрепена от нито една държава-членка на Съвета за сигурност, като единствено България гласува “въздържал се”. Повторният опит води само до компромисно решение на Съвета за сигурност, имунитетът на американските военнослуж е щи в чужбина да бъде гарантиран за срок от една година. От своя страна, 15-те страни от ЕС подкрепят единно и безрезервно създаването на съда. Съюзът изразява съжаление за американската позиция и определя създаването на съда като най-голямото постижение на международното право след Устава на ООН (1945). Същевременно, Брюксел декларира, че “ЕС няма да се поддаде на американския натиск да отслаби Международния наказателен съд и ще играе по-важна роля в балканските мирни мисии, ако САЩ се оттеглят” (96) . При това положение Вашингтон предпочита да упражни натиск върху по-слабо развитите държави за сключване на двустранни споразумения, признаващи имунитета на американските граждани (военнослуж е щи, студенти, журналисти и работници) пред съда. Когато Румъния се поддава и подписва такова споразумение в името на бъдещото си членство в НАТО, ЕС категорично предупреждава страните-кандидатки и потенциални кандидатки за членство в Съюза за необходимостта да следват европейската позиция за съда. България първоначално заявява, че няма да подпише споразумение докато ЕС и САЩ не се договорят, но когато става ясно, че такова договаряне е но възможно, ратифицира Римския статут на съда (март 2002) и става една от деветте държави, с които броят на ратификациите достига 66 и Статутът влиза в сила (1 юли 2002). Последователната и твърда позиция на ЕС по отношение на продължаващите опити на САЩ да привлекат нови държави за собствената си кауза преди създаването на съда (1 юли 2003) става повод за поверителна нота на САЩ до страните-членки на ЕС (юни 2003), обвиняваща ги в подкопаване на трансатлантическите отношения.

Във връзка с постоянно действащия Международен наказателен съд и войната в Ирак американо-европейските противоречия достигат такава острота, че САЩ подхващат масирана дипломатическа офанзива срещу непокорна Европа. За целта, Вашингтон изопачава използваните и в американската литература научни термини “ С тара Европа” (за обозначаване на Европа до края на с тудената война) и “ Н ова Европа” (фиксиращ състоянието на Стария континент след с тудената война) (97) . В тези иначе коректни термини е вкарано ново политическо съдържание, като под “ С тара Европа” Белият дом вече разбира Западна Европа, а под “ Н ова Европа” – Източна Европа. Тази нова терминология, използвана за първи път от военния министър Доналд Ръмсфелд през 2003, показва, че САЩ не са заинтересовани не само от обединяването на Балканите, но и от разширяването на Обединена Европа. С нея Вашингтон се опитва да експлоатира наследения от новите източноевропейски демокрации инстинкт за подчинение на “Големия брат”.

Конкуренцията между американци и европейци на Балканите намира израз най-вече в стремежа за приобщаване на страните от региона към НАТО и ЕС. Като по-лесно достъпна организация, действаща в руслото на класическото международно сътрудничество, Алиансът включва Словения, България и Румъния (2004), с което общият брой на балканските страни-членки на НАТО става пет. Уникалният интеграционен характер на ЕС, предполагащ по-висока степен на подготовка и частичен отказ от държавен суверенитет, се ограничава с приемането на най-развитата балканска държава – Словения (2004), а също на България и Румъния (2007), с което броят на балканските страни-членки на Съюза става четири.

Руската Федерация съхранява и дори увеличава възможностите си за въздействие в Европа (сътрудничеството на ЕС с Русия върви по-безболезнено от това със САЩ, а през 2005 към редовните Срещи на върха на Франция, Германия и Русия се присъединява и Испания), а и в балканските държави. Най-силно е то в образувания през 2003 Съюз Сърбия и Черна гора. Стимулираното от САЩ, с участието и на ЕС, дезинтегриране на Югославия и бомбардировките на Сърбия втвърдяват Обединената демократична опозиция, дошла на власт в тази страна, в края на 2000. Сред първите изявления на новия, смятан за прозападно ориентиран, президент Воислав Кощуница е упрекът, че “тези, които използваха обеднен уран в Косово, имат обеднени мозъци” (98) , а първата му международна среща е с неговия руски колега Владимир Путин. Макар че разпадането на Югославия променя значително геополитическото положение на Сърбия, според доклада на Международната комисия за Балканите от 1997, “тя остава главната държава в Югоизточна Европа” (99) , тъй като е геополитическото звено, свързващо Северните и Южните Балкани, и може да влияе на гръцко-турските противоречия. След обявяването на независимостта на Черна гора (2006), Русия съхранява и дори укрепва позициите си в тази възстановена балканска държава, с чийто народ има вековни връзки. Чувствително е руското влияние и в Гърция. Атина държи най-много на европейската си принадлежност, но предвид острите и противоречия с американския фаворит на Балканите – Турция, е заинтересована да поддържа баланс в отношенията със САЩ и Русия. В близкото минало, външният министър Теодорос Пангалос открито изразява огорчението, че “НАТО досега не можа да направи нищо за уреждане на спора” (100) между Гърция с Турция (1995), а през 1997 заявява: “Можем да вярваме на Русия , поне колкото и на САЩ” (101) . С тази , постоянно поддържана , позиция не може да не се съобразява ЕС, доколкото Гърция все още е най-важната за него балканска държава. Силен коз на Русия пред всички балкански държави са монополн ите й позиции в доставк ите на природен газ за региона (единствената страна в Югоизточна Европа, разполага ща със собствен и газови запаси, е Румъния). Нарастващо влияние на Русия върху страните от полуострова се забелязва и в рамките на Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (102) , тъй като руската позиция в петролния транзит от Каспийско , през затвореното Черно , за отвореното Средиземно море е безспорно далеч по-силна от тези н а участващите в организацията балкански държави (Турция, Гърция, Румъния, България, Албания и Сърбия). Тежестта на Кремъл в решаването на балканските проблеми нараства с приемането на Русия в Групата на най-развитите индустриални държави – Г-8 (2002), учредяването на Съвет а НАТО - Русия (2002) и на Постоянн ия съвет ЕС - Русия (2004), както и с включването на Москва във формираната през 2007 “Тройка” на ООН за статута на Косово (заедно със САЩ и ЕС). Показателно за повишения интерес на Русия към региона е изявлението на президента Путин от 25 юни 2007: “ Балканите винаги са били от особен интерес за нас. И е съвсем естествено възраждаща се Русия да се върне тук” .

И все пак , от началото на ХХІ век, лидерската роля на Балканите принадлежи на силата, която обединява, а не разединява – Европейския съюз. Благодарение най-вече на него, стават възможни и първите реални стъпки към действително общобалканско сътрудничество. В рамките на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа е подписана Харта за добросъседски отношения, стабилност, сигурност и сътрудничество в Югоизточна Европа (Букурещ, февруари 2000) – първият многостранен документ за добросъседство в региона. Въз основа на постигнато споразумение между Албания, България, Гърция, Македония, Румъния, Сърбия, Турция и Черна гора, започва да действа Балкански регионален център за насърчаване на търговията, със седалище в Анкара (юни 2000). В рамките на Инициативата за сътрудничество в Югоизточна Европа е създаден Регионален център за борба с трансграничната престъпност (август 2000), със седалище в Букурещ. Подписано е споразумение за създаване на Съвет за гражданско-военно аварийно планиране на държавите от Югоизточна Европа (София, април 2001). Постигнато е споразумение между балканските страни за икономическо и научнотехническо сътрудничество в областта на земеделието (Истанбул, септември 2001). С помощта на германската Фондация “Фридрих Науман” и британското правителство е основан Балкански политически клуб (София, 2001), в който участват видни държавници, политици, дипломати, общественици, учени и журналисти от полуострова (103) . С водещата роля на италианското председателство на ЕС, осем балкански държави сключват пакет от споразумения за изграждане на зона за свободна търговия на промишлени стоки (Рим, 13 ноември 2003). Отново под патронажа на ЕС, правителствата на балканските страни, включително Временната административна комисия на ООН в Косово, но без Турция (която трябва да се присъедини, след като покрие съответните изисквания), подписват Договор за създаване на енергийна общност в Югоизточна Европа (Атина, октомври 2005), работеща по европейското законодателство в тази област. Гърция организира подписването на Споразумение за изграждане на скоростна железопътна мрежа на Балканите (Солун, май 2006). По предложение на Брюксел, Албания, Босна и Херцеговина, България, Македония, Румъния, Сърбия, Черна гора, Хърватска и Косово, заедно с членуващите в ЕС Гърция и Словения, се включват в новосъздаденото Общоевропейско авиационно пространство (Люксембург, 9 юни 2006). По силата на споразумение между България, Гърция, Кипър и Румъния, от 13 ноември 2006, е формирана Многонационална бойна група “Хелброк” на ЕС, с щаб в Лариса (от 1 юли 2007), като една от 13-те съставни части на Европейските сили за бързо реагиране. С помощта на Пакта за стабилност, са изградени балкански центрове: Асоциация на полицейските шефове в Югоизточна Европа, със седалище в София, Инициатива за миграция, убежище и връщане на емигранти в Скопие, Клирингова къща за малки оръжия в Белград, Регионален център за контрол върху оръжията край Загреб, Център на Инициативата за борба с корупцията в Сараево.

Плахо потеглилото общобалканско сътрудничество дава възможност най-сетне да бъдат решени отдавна зациклили насъщни проблеми на полуострова : с помощта на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа е уредено строителството на втори мост над река Дунав (2001) и на магистрала София–Ниш (2001); по инициатива на Австрия и Румъния е създаден министерски форум за обсъждане на Дунавското сътрудничество (2002); след 20-годишни спорове е установена границата около река Тимок (2003); подписани са споразумения за изграждане на нефтопроводите Бургас-Скопие-Вльора (2004) и Бургас-Александруполис (2005); разкриват се нови гранично-контролни пропускателни пунктове и културно- информационни центрове; създават се еврорегиони.

С приемането на стабилните нови демокрации от Централна и Югоизточна Европа в ЕС, Централноевропейското споразумение за свободна търговия получава изцяло нов, чисто балкански, формат – организираната с помощта на Пакта за стабилност “ЦЕФТА 2006” включва подготвящите се за членство в ЕС Албания, Босна и Херцеговина, Македония, Молдова, Сърбия, Хърватска, Черна гора и Косово.

Въпреки това, формиращият се нов политически и държавен елит в повечето балкански държави трудно съумява да постигне адекватен израз на желанието на народите от региона за искрено и безкористно сътрудничество. По външни внушения се лансират различни конфигурации на сътрудничество (Балканско, Дунавско, Черноморско, Адриатическо, Източносредиземноморско и пр.), вместо да заложи най-вече на общобалканското сътрудничество. Нещо повече - под външен натиск продължават да се полагат усилия за съюзяване на едни балкански държави срещу други, като се хаби енергия за изграждане на “оси” (по идея на турския президентски съветник професор Али Караосманоглу) и на “дъги” (обосновани през 1992 от В. Дзанетакос) (104) . Предявяват се дори териториални претенции между отделните балкански държави (105) . Трудно се преодоляват рецидивите на миналото, даващи основания балканското сътрудничество да се характеризира като “политическо дебнене, взаимно надхитряне, търсене на едностранни изгоди и активно противодействие срещу положителните развития, облагодетелстващи другия” (106) .

Много по-резултатно протича балканското сътрудничество на неправителствено равнище. То осмисля дейността на появилите се нови общобалкански неправителствени организации: Асоциация на балканските търговски палати, Фондация “Балканика”, Балканска асоциация по международно право, Балканмедия, Федерация на балканските журналистически съюзи, Асоциация на балканските новинарски агенции, Балкански телевизионен магазин, Балканска културна мрежа на градовете, Камара на балканското киноизкуство, Балкански институт по труда и други. Провеждат се Балкански културен форум (от 1997), Балкански фестивал на камерните театри (от 1997), Фестивал на висшите институти за театрално изкуство (от 1997), Балкански форум на музикалното сътрудничество (от 1997), Нов балкански кинофестивал (от 1998), Балкански срещи на ръководителите на комитетите за младежта (от 1998), Седмица на балканската младеж (от 1998), Срещи на младите балкански политици (от 1998), Форум на младите журналисти (от 1998), Срещи на младите бизнесмени в областта на туризма (от 1998), Форум на младите балкански музиканти (от 1998) , Изложби на балканския афиш (от 1998) . От 1997, международно жури връчва специална ежегодна награда за балканска литература. Интензивното културно общуване, осъществявано от неправителствените организации, има главната заслуга за постигане на по-голяма прозрачност на границите, снемане на бариерите, преодоляване на напластените вражди и предубеждения, както и за укрепване на взаимното доверие между социалните сегменти на исторически формиралата се единна балканска общност.

Нееднократните предложения, още от началото на 90-те години на ХХ век., за създаване на постояннодействаща общобалканска политическа структура намират решение, благодарение на ЕС, едва сега. Българското председателство на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа организира неформална среща на министрите на външните работи (14 септември 2007), с участието на Албания, Босна и Херцеговина, България, Гърция, Македония, Молдова, Румъния, Сърбия, Турция, Хърватска, Черна гора и представителят на ООН за Косово Йоахим Рюкер, както и на специалния координатор на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа д-р Ерхард Бусек. Форумът приема в Пловдив предложението на ЕС за трансформиране на Пакта за стабилност в Съвет за регионално сътрудничество, под егидата на Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа. Правейки рекапитулация на осемгодишните усилия на Пакта за съсредоточаване на многобройните регионални инициативи в Югоизточна Европа върху общобалканското сътрудничество, д-р Бусек констатира: “Стабилността на Балканите е най-големия успех, тъй като сега целият регион се придвижва към ЕС.” С успешната си дейност, Пактът създава условия за постепенно обединяване на всички застъпващи се регионални инициативи в Югоизточна Европа в единен общобалкански процес на сътрудничество. Доминиращото след студената война външно опекунство най-накрая дава път на волята на самите балкански държави. За генерален секретар на новосъздадения Съвет за регионално сътрудничество е назначен хърватският дипломат Хидо Бишчевич, който, по повод встъпването си в длъжност, заявява, че е дошло време да се сложи край на патерналистичното отношение на Европа към региона. Проблемите на балканското сътрудничество ще бъдат обсъждани и решавани не в Брюксел (седалището на Пакта за стабилност), а на самия полуостров – в босненската столица Сараево, символ на балканското културно многообразие. От края на януари 2008, там работи постоянен Секретариат на Съвета, в края на февруари Съветът за регионално сътрудничество ще замени Пакта за стабилност, а през март ще бъде открито представителство на Съвета в Брюксел. Балканските страни, които са досегашни бенефициенти на Пакта за стабилност, се ангажират да осигурят една трета от бюджета на Съвета за регионално сътрудничество (същите дялове имат ЕС и други международни донори). Решението от Пловдив се очертава като историческо, тъй като с него се отприщва бентът на реалното общобалканско сътрудничество, подчинено на волята на самите народи от полуострова, а не на външни сили. Внимание заслужава и форматът на създадената първа, постоянно действаща, структура на общобалканското сътрудничество. От него отпада единствено Словения, но пък са приобщени трайно Босна и Херцеговина, Румъния и Хърватска, а също Молдова – традиционна част от балканския свят, откъсната от СССР в началото на Втората световна война (1940) и завърнала се в своето естествено русло след разпадането на съветската империя и обявяването на страната за независима, на 27 август 1991 (макар че, от 9 април 1994, тази страна членува в ОНД).

Заключение

Въпреки всичко, и днес положението на Балканите продължава да е сложно. Те си остават най-слабо развития европейски регион. Някои балкански столици все още не са свързани с магистрали, железопътни и въздушни линии. Не е преодоляна културата на недоверие на полуострова, формирана от горчивото минало. Медиите и книжнината, включително учебниците по история, ежедневно товарят и без това претоварените с история балкански култури. Така се поддържа жилавият образ на “другия” в колективната памет на балканските народи (107) . Името на податливите на кризи Балкани продължава да се свързва не толкова със сътрудничеството, колкото с фрагментацията и конфронтацията. Тежките проблеми продължават да идват от натиска на великите сили, които все още не разбират, че при уникалното смесване от османско време (а и отпреди това) “съществуването на държава-нация, в чистия и вид, на Балканите е невъзможно”, каквото е и главното политическо послание на изтъкнатия френски балканист проф. Жорж Кастелан (108) .

Най-голямото предизвикателство пред бъдещето на Балканите е все още неизясненото им положение в геополитическото пространство. Не са изчерпани възможностите на САЩ за въздействие върху региона. Изразявайки позицията на Белия дом, заместник-държавният секретар по политическите въпроси Никълъс Бърнс заявява, през октомври 2005: “Признаваме, че Западните Балкани са първостепенен въпрос за ЕС, но сме сигурни, че няма да има никаква промяна в сегашния жизнеспособен статут без динамична американска намеса” (109) . Под натиска на Вашингтон е договорено установяване на американски военни бази в намиращите се пред прага на ЕС Източни Балкани – в Румъния (2005) и в България (2006). Нарастващи възможности за укрепване на влиянието на САЩ на Балканите осигурява и НАТО, молби за членство в която са депозирали Албания (където, според Вашингтон, биха могли евентуално да се предислоцират сегашните американски бази в Гърция), Македония (любимото балканско “дете” на Белия дом) и Хърватска. Стремежът към НАТО е деклариран и от Босна и Херцеговина – държава, чието единство се крепи на чуждото военно “присъствие”. А Срещата на върха на НАТО (Рига, 29 ноември 2006) отправя покани до Босна и Херцеговина, Сърбия и Черна гора да се присъединят към Инициативата “Партньорство за мир”. Членството в Алианса обаче, не гарантира автоматичното решаване на балканските проблеми доказателство за което са и все още обтегнатите отношения между Турция и Гърция (поредното нахлуване на турски бойни самолети в гръцкото въздушно пространство бе на 6 юни 2007), въпреки над половинвековното им членство в Северноатлантическия пакт. Чрез членството си в НАТО балканските страни търсят по-висока степен на сигурност, свидетелство за принадлежност към евроатлантическото пространство и, най-вече, път към искрено желаното членство в ЕС. Силното американско “присъствие” на полуострова кара Балканите и Европа да търсят противовес в лицето на Русия. Голямото предимство, в обозрима перспектива, принадлежи обаче на ЕС, доколкото стремежът към него, за разлика от нагласите към НАТО, САЩ и Русия, се ползва с най-широк консенсус във всички балкански държави. Той се основава на изстраданото убеждение, че сложно заплетените балкански проблеми могат да бъдат трайно и убедително решени чрез безпрепятствено общуване на единната балканска общност, в рамките на Обединена Европа. Надеждата, че това наистина може да се случи, укрепва през последните години. С приемането на Словения и на исторически свързаните с Балканите Кипър и Унгария (2004), а също на България и Румъния (2007), ЕС превъзмогна “островното” положение на Гърция в Обединена Европа, като същевременно стъпи здраво на Балканите и на Черно море. Хърватска и Турция са в преговори за членство в ЕС (от 2005). Приета е молбата за членство на Македония (2005), която с новия си статут на страна-кандидатка е в очакване за стартиране на предприсъединителни преговори. Подписано е Европейско споразумение за стабилизиране и асоцииране на Черна гора към ЕС (15 октомври 2007). По повод започналите, през 2005, преговори за договаряне на подобни споразумения със Сърбия и Босна и Херцеговина, председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Дурао Барозу заявява, че бъдещето на тези страни, включително на областта Косово, е в Обединена Европа (16 февруари 2006). Албания, включена в Програма ФАР на ЕС и получила ограничен достъп до Европейското икономическо пространство, е обявила членството в ЕС за един от главните си външнополитически приоритети.

Истината обаче е, че битката за Балканите далеч не е приключила и съвсем не е изключено регионът отново да се превърне в обект на сделки между великите сили. Най-големи рискове крият разразилите се след студената война “нефтени” и “газови” войни между САЩ, ЕС и Русия за транзита на петрол и природен газ от района на Каспийско море на запад, който, по необходимост, трябва да премине през Балканите. Групата АМБО, представляваща главно американски интереси, пристъпва към изграждане на нефтопровод Бургас–Скопие–Вльора. С подкрепата на ЕС, екип от акционери се заема с реализация на проекта за газопровод “Набуко”, използващ транзитните възможности на България и Румъния. От своя страна, Русия дава ход на нефтопровода Новоросийск-Бургас–Александруполис и газопровода “Южен поток” (110) . Сред големите предизвикателства пред бъдещето на Балканите е и проблемът с мюсюлманските държави (разположената изцяло на полуострова Албания и здраво стъпилата в Югоизточна Европа, макар само с 3% от територията си, Турция) (111) , мюсюлманско Косово и нарастващите ислямски анклави в Босна, Македония и България.

Имайки предвид изкушението на великите сили да действат за постигане на собствените си интереси, дори в разрез с международното право, твърде рисковано е да се твърди, че на балканските кризи е сложен край. Продължаващото преначертаване на политическата карта на Балканите след студената война, подклажда тлеещите великодържавни тежнения в Албания, Гърция, Хърватска, Румъния, България, Сърбия и Турция. На полуострова продължават да съществува немалко реални и потенциални огнища на напрежение. Общо е съмнението в жизнеспособността на Босна и Херцеговина, която , според Дейтънските споразумения , е “единна държава”, но общностите и са в перманентно състояние на “вътрешна студена война” (112) . Във връзка с кризата в Македония, бившият американски държавен секретар Хенри Кисинджър и бившият британски външен министър Дейвид Оуен лансират идеята за разделяне на страната между някои нейни съседи (113) . За разделяне на населените с албанци и македонци райони на Македония се обяви, през 2007 , бившия т македонски премиер Любчо Георгиевски. Очакваното обявяване на „контролирана независимост” на с ръбската област Косово също не спомага за стабилизирането на региона. . Поддържа се напрежение в историческата област Санджак (разположена частично в Сърбия, частично в Черна гора). Някак неусетно малка и изостанала Албания се превръща в един от главните политически актьори на Балканите. Успяла да убеди САЩ в своята национална кауза и да спечели подкрепата на Турция и на останалите над 50 страни от Организацията Ислямска конференция, а лбан ската общност заменя гандистката тактика с екстремистка, последователно изграждайки верига от въоръжени формации за освобождение на албанците в други страни: Армия за освобождение на Косово (заменена , след намесата на НАТО , от Албанска национална армия), Армия за освобождение на районите Медвежа, Прешево и Буяновац, Армия за национално освобождение в Македония, Армия за освобождение на албанците в Гърция (114) . Етническите малцинства на Балканите продължават да са “ябълка на раздора” в двустранните отношения: Освен подкрепата си за независимо Косово , определени среди в Албания заявяват териториални претенции към населени с албанци области в Гърция, Сърбия и Черна гора; Турция тради ц ионно подкрепя мюсюлманските общности на Балканите; В Румъния, някои кръгове все още не са се простили с идеята за “Романия Маре”; Белград представя българите в Западните покрайнини като шопи със сръбско потекло; Атина и София спорят за третирането на помаците. Съществуват и дублетни държавни формирования на една и съща , исторически формирала се , наци и : Сърбия и Република Сръбска в Босна и Херцеговина, Република Хърватска и Херцег-Босна в Босна и Херцеговина, Албания и Косово, Румъния и Молдова, България и Македония, Гърция и Република Кипър, Турция и Севернокипърска та турска република (115) . Тоест, може да се окаже, че прекрояването на политическата карта на региона все още не е приключило (116) . Реална е опасността от роене на държавите в и без това моза е чните Балкани, което е в дисонанс с европейската интеграция. Не са отшумели балканските спорове за югоембаргото, операциите на НАТО на Балканите, името на държавата Македония, понятието “агресивен сепаратизъм”, границите на континенталния шелф, ширината на националните въздушни пространства. Обстоятелството, че полуостровът остава и днес неспокойна част на Европа и източник на перманентна нестабилност, неговата несигурност и непредвидимост отблъскват или възпират потенциалните инвеститори в региона. А това, на свой ред, препятства преодоляването на изостаналостта на Балканите.

Днес всички балкански държави, без изключение, свързват бъдещето си с членството в ЕС (117) . Едва ли има друга компактна група страни на Стария континент, която да изпитва такъв пиетет към Обединена Европа, където евроинтеграцията да се ползва с такава безрезервна обществена подкрепа и която да свързва всичките си надежди с общото европейско семейство. Изстрадали, премисляли и преосмисляли своя горчив исторически опит, както и успешното историческо помирение между Франция и Германия, в рамките на ЕС, балканските народи са твърдо убедени, че сложно пре плетените религиозни, езикови, етнически, културни, икономически и политически проблеми на полуострова могат да бъдат разрешени не чрез прекрояване на границите, а с тяхното отваряне. Вдигането на границите има потенциала да трансформира малцинствата, от основен проблем в междудържавните отношения, в “живи мостове” на пълноценно сътрудничество в региона. “Опитът от последните години недвусмислено показва, - изтъква навремето вицепрезидентът на България Тодор Кавалджиев, - че подобряването на отношенията между балканските страни е възможно само по пътя на тяхната европейска интеграция. Само визията за членство в ЕС може да накара отделните държави в региона да изоставят предразсъдъците си един към друг. Никаква регионална интеграция не е възможна, без общоевропейската” (1 18 ) .

Устремени със сърце, мисъл и воля към ЕС, балканските народи очакват не просто да бъдат чути, но и разбрани от Европа. Те са в правото си да се надяват, че европейците ще превъзмогнат превратните си стереотипни представи за балканския свят (119) . И очакват историческата им среща да бъде среща на равноправни.

Бележки:

1 Херодот. История. Ч. ІІ. София, 1990, с. 21-22; Гиппократ. Этика и общая медицина. Санкт-Петербург, 2001, с. 166-178; Аристотел. Политика. София, 1995, с. 90, 206.

2 Флавий, И. Иудейские древности. Т. 2. Минск, 1994.

3 Karageorgos, B. Der Begriff Europa im Hoch- und Spatmittelalter. – Deutsches Archiv, 48 (1992), S. 151.

4 Вж. Аврейски, Н. Изворите на европеизма: Възникване на европейската идея и нейното развитие до Великата френска революция. – Исторически преглед, 2006, кн. 3-4, с. 146 сл.

5 Вж. убедителния анализ на Вачкова, В. Въображаеми и реални граници в ранносредновековна Европа (ІІІ-Х век). София, [ 2001 ].

6 Шмале, В. История на Европа. София, 2005, с. 32; Хьош, Едг. История на балканските страни. София, 1998, с. 75.

7 Краус, В. Бъдещето на Европа: Подем чрез обединение. София, 1996, с. 21.

8 Деланти, Дж. Изобретявайки Европа: идея, идентичност, реалност. София, 2004, с. 82.

9 Динков, Д. Сътрудничеството в Югоизточна Европа: идеи и възможности. София, 2001, с. 11.

10 Лалков, М. От надежда към разочарование: Идеята за федерацията в Балканския Югоизток (1944-1948). София, [ 1994 ] , с. 18-40.

11 За зараждането на великодържавния шовинизъм на Балканите вж. Китромилидис, П. От кръста към флага: Аспекти на християнството и национализма на Балканите. София, 1999; Грънчаров, Ст. Балканският свят: Идеи за държавност, национализми и развития от началото на ХІХ век до края на Първата световна война. София, 2001.

12 В изложение по външната политика до княз Фердинанд І премиерът д-р Стоян Данев пише: “...Българската политика не може да прегърне искрено идеята за балканска федерация, защото в основата си тази последната е негодна на Велика България”. – Цит. по: Грънчаров, Ст. Външнополитическата ориентация и дейност на българските правителства (1901-1903). – Във: Външната политика на България 1878-1944. София, 1978, с. 161.

13 Вж. Илчев, Ив. Родината ми – права или не! Външнополитическата пропаганда на балканските страни (1821-1923). София, 1995.

14 Мазовер, М. Балканите: Кратка история. София, 2005, с. 41.

15 Цит. по: Лалков, М. Българската външна политика (1878-1944): между екзалтацията и погрома. – В: Очерци по българска история (1878-1948). София, 1992, с. 55.

16 Цит. по: Голдсуърди, В. Измислянето на Руритания: Империализмът на въображението. София, 2004, с. 119.

17 Цит. по: Мазовер, М. Посоч. съч., с. 26.

18 Начело на Кралство Гърция е поставен 17-годишният баварски принц Отон, на Кралство Румъния – 27-годишният пруски лейтенант Карол, а на Княжество България – 22-годишният немски протестант поручик Александър Батенберг.

19 Лалков, М. Балканското сътрудничество – упование в миналото и надежда за бъдещето. – В: България, Балканите и Европа. София, 1996, с. 14-15.

20 Вж. Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 47-52.

21 Пак там, с. 48.

22 Вж. Марков, Г. България и Балканският съюз срещу Османската империя 1912-1913. София, 1989.

23 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 51.

24 Карнегиева анкета по войните през 1912-1913. София, 1914.

25 Цит. по: Никова, Ек. Още веднъж за балканското регионално сътрудничество. – Списание на БАН, 2006, кн. 3, с. 66.

26 Вж. Mowrer, P. Balcanized Europe: A Story in Political Analysis and Reconstruction. New York , 1921.

27 Вж. Ташев, Т. Балканският медицински съюз и неговата дейност. – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1984, кн. 3, с. 56.

28 Вж. Илиев, Л. Петдесет години Балкански математически съюз. – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1984, кн. 2, с. 36-37.

29 Вж. Спасов, Л. България, Великите сили и балканските държави 1933-1939. София, 1993; Христакудис, Ап. Многостранното сътрудничество в Югоизточна Европа и европейската интеграция: история и съвременност. София, 2002, с. 12-21.

30 Конвенцията от Монтрьо е голям външнополитически успех не само на Република Турция, но и на другите балкански черноморски държави, доколкото е премахната Международната комисия за Проливите, доминирана от нечерноморски държави, и е установен режим на корабоплаване в интерес на черноморските държави. – Вж. Спасов, Л. Посоч. съч., с. 58-92.

31 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 63.

32 История на българите. Т. ІV. Българската дипломация от древността до наши дни. София, 2003, с. 338.

33 Гърнър, Дж. Европа без маска. София, 1945, с. 440.

34 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 71-72.

35 В доклад за възможното съотношение на силите в следвоенна Европа, изготвен през лятото на 1943 г. във Вашингтон, е направен главният извод, че като решаващ фактор във войната СССР без съмнение ще доминира в Европа, което налага най-приятелски отношения с него. – Вж. Димитров, И. Външната политика на правителството на Иван Багрянов (1 юни – 1 септември 1944 г.). – Годишник на Софийския университет, Философско-исторически факултет, т. L ХІ, кн. ІІІ – История, 1967, с. 211.

36 Вж. Гунев, Г., Ив. Илчев. Уинстън Чърчил и Балканите. София, 1989; Рачев, Ст. Чърчил, България и Балканите (1939-1945). 2. изд. София, 1998.

37 Вж. Марков, Г. Светът през ХХ век: Летониз. София, 2000, с. 180.

38 Вж. Даскалов, Г. Българо-югославски политически взаимоотношения 1944-1945. София, 1989.

39 Лалков, М. От надежда към разочарование..., с. 74 сл.

40 Вж. Георги Димитров. Дневник (9 март 1933 – 6 февруари 1949). София, 1997, с. 595.

41 Цит. по: Иванова, Евг. Балканите: съжителство на вековете: Изследване върху (не)състояването на балканската модерност. [ София, 2006 ] , с. 21.

42 Вж. Хаков, Дж. Балканският пакт – 1953 г. – Международни отношения, 1992, кн. 3, с. 3-8.

43 Вж. Григорова, Ж. Балканската политика на социалистическа България 1944-1970. София, 1985.

44 Вж. Христакудис, Ап. Посоч. съч., с. 54.

45 Вж. Ламбрев, К. Ролята на балканските комитети за разведряването и сигурността. – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1984, кн. 2, с. 30.

46 Драганов, М. Българино, бъди: Изрезки за българския национален характер. София, 2003, с. 322.

47 Йелавич, Б. История на Балканите. Т. 1. ХVІІІ-ХІХ век. София, 2003, с. 11.

48 Вж. Александров, Ем. Белградската среща – проява на ново политическо мислене на Балканите. – Международни отношения, 1988, кн. 3, с. 12-16.

49 Протокол на срещата на висши представители на МВнР на балканските страни (София, 21-23 юни 1988). – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1988, кн. 3, с. 7-8.

50 Вж. Балканските страни по пътя на промените. София, 1993; Балканите пред избор: мир или война, европеизация или ребалканизация. София, 1993.

51 Протокол на срещата на висши представители на МВнР на балканските страни (Тирана, 18-20.01.1989). – Информационен бюлетин на Българския комитет за балканско разбирателство и сътрудничество, 1989, кн. 1, с. 18-20.

52 Вж. Вейга, Фр. Балканският капан: Една европейска криза в края на века. София, 1999, с. 233-278.

53 Сигурност на Балканите и съотношението на въоръжените сили и въоръженията след изпълнението на ДОВСЕ. – Военен журнал, 1995, кн. 3, с. 21-30.

54 Вж. Първанов, Ант. Геополитическата етномалцинствена ситуация в Югоизточна Европа и на Балканите: фактори, тенденции и перспективи. – Лицата на времето, т. 2, 1997, с. 129-172.

55 Вж. Чорояну, А. Невъзможното бягство: румънците и Балканите. – В: Балканите като метафора. София, 2004, с. 276-306.

56 По повод затегналите се конфликти в Прикавказието, световните медии го характеризират все по-често като “Кавказки Балкани”, а мрачната си прогноза за опасните последици от притока на емигранти в САЩ Бренд Нелсън поднася в книгата си “Балканизирана Америка”. – Вж. Nelson, B. America Balcanized: Immigration's Challenge to Government. Monterey , 1994 .

57 Цит. по: Тодорова, М. Балкани: Балканизъм. София, 1999, с. 381.

58 Лори, Б. Балканска Европа от 1945 до наши дни. София, 2005.

59 Цит. по: Несъвършеният мир: Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.

60 Вж. Чакалоф, М.-Ф. Изграждането на обединена Европа 1945–1999: Основни етапи и проблеми. 2. актуализ. изд. [ София ] , 2000, с. 86.

61 Цит. по: Балканите в политиката на големите държави: САЩ, ФРГ, Англия, Франция. София, 1995, с. 61.

62 Цит. по: Динков, Д. Посоч. съч., с. 13.

63 Вж. напр. Бараков, Ст. Македония – ново начало или начало на края? – Международни отношения, 2001, кн. 4, с. 69-80.

64 Цит. по: Балканите в политиката на големите държави..., с.63, 64.

65 Вж. напр. Mestrovic, St. , M. Goreta. Habits of the Balkan heart: Social character and the fall of the Communism. Texas , 1993.

66 Удуърд, С. Балканската трагедия: Хаосът и разрухата след края на Студената война. София, 2002, с. 40, 22.

67 Вж. Радева, Ю. Политиката на България спрямо новите държавни образувания на територията на бивша Югославия. – Международни отношения, 1994, кн. 5, с. 71.

68 Лори, Б. Посоч. съч., с. 176.

69 Вж. Бараков, Ст. Новата балканска конфигурация и Хърватско-мюсюлманската федерация. – Международни отношения, 1996, кн. 3, с. 78-81.

70 Вж. Милков, Х. Регионални перспективи на “Партньорство за мир”. – Информационен бюлетин на Министерството на отбраната, 1995, кн. 2, с. 66-72; Чернев, Ст. Регионалното военно сътрудничество на Балканите. – Военен журнал, 1998, кн. 4, с. 52-60.

71 Цит. по: Европанорама, 1996, кн. 1, с. 3.

72 Несъвършенният мир..., с. 139.

73 Пак там, с. ХХІ.

74 Пак там, с. 12.

75 Пак там, с. ХХІ.

76 Вж. Европейските структури за сигурност и мирът на Балканите. София, 1996, с. 233-250; Ялнъзов, Е. Инициативи за регионално сътрудничество в Югоизточна Европа: еволюция и възможности за взаимодействие. – Международни отношения, 1997, кн. 5, с. 111-126.

77 За тези конкурентни инициативи на ЕС и САЩ вж. Динков, Д. Посоч. съч., с. 36-39.

78 Среща на министрите на външните работи на страните от Югоизточна Европа, София – 6-7 юли 1996 г. - Международни отношения, 1996, кн. 4, с. 5-78; Среща на министрите на отбраната на държавите от Югоизточна Европа. – Международни отношения, 1998, кн. 1, с. 5-38.

79 Лютакова, А. Операциите на НАТО в Югославия. – Военен журнал, 2001, кн. 5, с. 81.

80 Цит. по: Найденов, Б., А. Лютакова. Разпадането на Югославия и политиката на великите сили в Косово. – Международни отношения, 2001, кн. 5, с. 33.

81 Вж. Пак там, с. 33 сл.

82 Жертви на 79-дневните въздушни удари стават 2 000 цивилни лица, включително 600 деца и 13 журналисти (при бомбардирането на Телевизионния център в Белград), а 6 000 са ранените. Разрушени са 365 храмове и манастири, 61 моста над Дунав и Сава, 65 предприятия, много болници. Оставени са без работа 100 000 югославски граждани.

83 Цит. по: Глени, М. Балканите 1804-1999: Национализъм, войни и Великите сили. София, 2004, с. 7.

84 Цит. по: Чавдарова, М. Балканите в края на века – между надеждата и скептицизма. – Международни отношения, 2000, кн. 1, с. 107.

85 Вж. Лютакова, А. Посоч. съч., с. 82.

86 Глени, М. Посоч. съч., с. 605.

87 Цит. по: Динков, Д. Посоч. съч., с. 41.

88 Вж. Цачевски, В. Пактът за стабилност в Югоизточна Европа: перспективи и предизвикателства. – Международни отношения, 2000, кн. 2, с. 55-78.

89 Вж. Аврейски, Н. Западноевропейският съюз – индикатор за състоянието на трансатлантическите отношения. – Международни отношения, 2007, кн. 4, с. 5-34.

90 Аврейски, Н. Конкуренцията в съвременната европейска архитектура на сигурността. – Военен журнал, 2006, кн.3, с. 81.

91 Вж. солидния анализ на Цачевски, В. Македонската криза – труден тест за западната политика. – Международни отношения, 2001, кн. 4, с. 54-56.

92 Цит. по: Пак там, с. 65. Вж. също Аврейски, Н. Балканската политика на Република България. – Международни отношения, 2006, кн. 1, с. 86 сл.

93 Вж. Маркова, Ел., М. Лесенски. Европейските дебати на 2003: Външнополитически и институционални аспекти. София, 2004, с. 26-33.

94 Вж. Николов, С. Новите съседи на Европейския съюз и общата сигурност. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 145-160.

95 Римски статут на Международния наказателен съд. София, 2002.

96 Цит. по: Миновски, Б. Създаването на постоянно действащ Международен наказателен съд в Хага – нов етап в развитието на международните отношения. – Международни отношения, 2003, кн. 1, с. 85.

97 Вж. напр. Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 15-27.

98 Цит. по: Найденов, Б., А. Лютакова. Посоч. съч., с. 36.

99 Несъвършеният мир..., с. 107.

100 Цит. по: Матева, Ел. България, Гърция и евроатлантическите структури след края на Студената война. – Международни отношения, 2001, кн. 2, с. 86-87.

101 Цит. по: Чавдарова, М. Балкански страни: политика, икономика, международни връзки. София, 1999, с. 114.

102 Вж. Аврейски, Н. Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество – средоточие на общи интереси и противоречия. – В: Черно море между Изтока и Запада. Варна, 2004, с. 93 сл.

103 Вж. Панов, Асп. Балканският политически клуб – стратегическа инициатива за регионално сътрудничество. – Демократически преглед, кн. 48, 2001/2002, с. 275-278.

104 Вж. Балканите в политиката на големите държави..., с. 148-149.

105 При започналото прекрояване на балканската политическа карта след Студената война румънският външен министър Адриан Настасе (впоследствие премиер и един от главните кандидати за държавен глава в президентските избори през 2004 г.) дава публичен израз на претенциите на Румъния за присъединяване на Южна Добруджа от България. – Вж. Външна политика на България след 10.ХІ.1989 г. София, 1997, с. 66.

106 Генчев, Хр. Географията – арбитър в надпреварата, наречена балканско сътрудничество. – Международни отношения, 1997, кн. 3, с. 5.

107 Вж. Представата за “другия” на Балканите. София, 1995.

108 Кастелан, Ж. История на Балканите ХІV –ХХ век. Пловдив, 2002, с. 593.

109 Дневник, 26.Х.2005.

110 Вж. Златев, В., К. Денчев. Нефт, газ и геополитика: Каспийския и Балканския геополитически възли. София, 2000.

111 Бабина, Й. Европейските граници: стремежи и съмнения (Турция и Европейският съюз). – Историческо бъдеще, 2006, кн. 1-2, с. 87-116.

112 Вж. Калфова, М. Босна и Херцеговина след Дейтън – съществува ли реално тази държава? – Международни отношения, 2004, кн. 1, с. 73 сл.

113 Бараков, Ст. Македония – ново начало или начало на края..., с.79.

114 Вж. Митев, Тр. Албанското политическо настъпление и българските национални интереси. - Македонски преглед, 2001, кн. 2, с. 5-20.

115 Вж. Първанов, Ант. Етномалцинствени взаимоотношения, кризи и конфликти на Балканите. – Международни отношения, 2002, кн. 1, с. 29-48.

116 Вж. Георгиев, Л. Балканите и новият световен ред. София, 2000, с. 244.

117 Вж. Балканите и европейската интеграция: Доклади от научната конференция с международно участие, София, 12-13 октомври 2000 г. София, [ 2001 ] .

118 Кавалджиев, Т. Европейската интеграция на България и краят на балканската блокада. – Международни отношения, 2001, кн. 2, с. 9.

119 “Искрено ме смущава, че населението на Централна и Западна Европа разглежда този регион (балканския – Н.А.), а с него и обитаващите го хора в негативна светлина или поне със съмнение.”, пише в началото на ХХІ век ръководителят на Института по история на Югоизточна Европа в Университета “Карл-Францен” в Грац проф. Карл Казер. – Казер, К. Приятелство и вражда на Балканите: Евро-балкански предизвикателства. София, 2003, с. 9.

* Преподавател в Бургаския свободен университет. Статията, която съдържа някои спорни моменти и констатации, публикуваме като дискусионна.

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Геополитическото положение е една от подкатегориите на географското положение, която изяснява пространственото ситуиране на даден обект спрямо други, политически значими, обекти. То е изключително променливо във времето, тъй-като в най-силна степен бива подвластно на социално-политическите и икономическите процеси. Настъпват преобразования, които постоянно моделират геопространството, рефлектирайки най-вече върху особеностите на геополитическото положение, с промяна на качествата в неговите свойства – потенциалност, централност, дистанционност. Настоящата статия има обзорен характер, представящ в генерализиран план особеностите на съвременното геополитическо положение на България. Целта и е определяне общите рамки на българското геополитическо пространство, които могат да дадат относително обективна представа за неговото ситуиране на геополитическата карта. В този смисъл, е направен опит да се открои отчетливата функционална зависимост на геополитическото положение на България в динамичните процеси на геополитическата система, с относителна неподвластност на времето.

Мястото на България в геополитическата структура на света се обуславя от положението й спрямо Големите пространства, геоикономическите и геокултурни особености на регионите, както и от пространствената й близост до конфликтни или нестабилни (наситени с етно-културно разнообразие) региони. Геополитическият потенциал на България, съизмерим с детерминантите на територията (111 хил. км ?), населението (7, 5 млн. души) и икономиката ( БВП – 79 млрд. долара, съотнесен към паритета на покупателната способност) , формира геопространство от нисък ранг, както в глобален, така и в регионален аспект, което поставя страната ни в обсега на силна зависимост от външно влияние. България попада сред обектите на геополитическо въздействие от страна на други държави или съюзи, т.е. функцията и на реципиент на политическо влияние е преобладаваща, в сравнение с тази на негов износител.

На микрониво, положението на България в Югоизточна Европа се определя от присъствието й като съставна част на Балканския геополитически възел – субрегион, в който културното и етническо многообразие е пословично известно. Полуостровът традиционно е символ на нестабилност, изразяваща се в междуетническо напрежение и териториални претенции, които са причина за чести военни стълкновения. Представляващ “преходна земя” и контактната зона на взаимодействие между Изтока и Запада, не само в геокултурен, но и в геополитически план, Балканският полуостров има важно геостратегическо положение за осъществяване на пряк контакт с Предна Азия и Близкия Изток. Конфигурацията и положението му спрямо средиземните морета, Проливите, долното течение на Дунав и най-кратките сухоземни пътища за Леванта, обуславят функциите му на кръстопътна земя. Тя се намира в югоизточният ъгъл на Европа, в непосредствена близост до Мала Азия и Северна Африка. Тези географски особености привличат вниманието на Великите сили, чиито съперничещи си интереси се проектират и наслояват сред балканските народи. Те са водени от великодържавните си амбиции, а влиянието им на Полуострова става неотменна характеристика, съпътстваща многообразието в отношенията на политическите субекти в него. Бъчваров (1999) пояснява, че Великите сили, ръководейки се от интересите и иконографските си представи за региона, твърде малко се съобразяват с местните реалности. За сложността на геополитическото положение на страните от Балканския полуостров, особено точна характеристика дава Русев (2005), отбелязвайки, че тук се преплитат интересите на четири Големи пространства – Средна Европа (Германия), Евразия, Атлантизма и Ислямския свят.

България заема централно положение на Балканския полуостров, с широк излаз на Черно море (378 км) и река Дунав (470 км). Те представляват естествен ресурс, благоприятстващ икономическото и съобщително взаимодействие с други страни. През територията ни преминават важни сухоземни магистрални пътища (Паневропейски коридори № 4, 8, 9 и 10), свързващи Западна и Източна Европа с Близкия изток и Средиземноморието, както и разклонение на газопровода от Русия за Югоизточна Европа, с доставка на природен газ за балканските страни. Трябва да се отбележи обаче, че днешната транспортна политика на съседните страни е насочена към изграждане и модернизиране на обиколни маршрути, включващи се към споменатите пътни магистрали, което рефлектира върху цялостната ни териториална тежест. Това е обективна реалност, която значително снижава иначе централното транспортно-географско положение на България.

Върху особеностите на геополитическото положение на страната, влияние оказва и близостта й до “ключови” елементи с геостратегическо значение, както и до т.н. “горещи точки”, фокусиращи в себе си значителен геополитически заряд. В това отношение, тя е в непосредствена близост до Босфора и Дарданелите, намиращи се под контрола на Турция, и в съседство с размирният район на Косово. От регионалните процеси обаче, свързани със събитията в бивша Югославия (Косовската криза, югоембаргото и военната интервенция на САЩ), както и от действията на Турция по ограничаване на пропускателният режим на Проливите, може да се констатира, че се увеличава не толкова валоризацията на нашето геопространство, колкото на неговата геополитическа зависимост от динамичните промени там.

В геополитическите си анализи, засягащи многоаспектния характер на съвременното географско положение на България, Карастоянов и Русев (1998) стигат до заключение, че геополитическото ни положение има “огромно значение за социално-икономическото развитие на страната... с потенциално високи възможности за нейното икономическо географско положение”. Предвид природо-ресурсната обеспеченост обаче, и поради транспортната “блокада” на България от съседните страни, геополитическото и положение едва ли е с висок залог за националното развитие. Освен това, страната ни се намира в регион, определян за “геоикономическа периферия” на Европа, където информационните (транспортни връзки, съобщения) и стопански потоци (външна търговия, инвестиции) са със сравнително ниска наситеност. Според Бъчваров (2001), територията на България няма качества на геостратегически ключ, каквито са Гибралтар, Проливите, и дори Сърбия, спрямо международни интереси и комуникации, което подлага на съмнение положението ни на важен кръстопът.

В геополитически аспект, България, а и целите Балкани, са част от Западния санитарен кордон (Балтийско-черноморския пояс от държави), обхващащ територията на Източна Европа. Това е зона на смесено геополитическо влияние, разположена между Големите пространства на Германия (понастоящем част от атлантическият Запад) и Русия (Евразия). Функционалната му роля се свежда до възпрепятстване на евентуален съюз помежду им, който би нарушил баланса на геополитическо равновесие, за сметка на трето Голямо пространство. Съгласно законите на геополитическата наука, страните, попадащи в пределите на санитарния кордон, са лишени от геополитическа самостоятелност. Външният фактор има решаващо значение във векторите на геополитическата им ориентация, променящ в отделни периоди принадлежността им в цялостните пространствени конфигурации. Русев (2002) определя за най-типични представители на Западния санитарен кордон Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България. Периодичната обвързаност на тези страни с Русия и Средна Европа, наслоява у тях усещания за геополитическа (не)зависимост, от които често се възползва друга геополитическа сила (Великобритания, Франция, САЩ).

С разпада на СССР и включването на Източна Европа в пространството на Запада, санитарният кордон се измества по-на изток, включвайки и бившите съветски републики, като вече се изразява чрез съперничество между самият Запад и Евразия (Русия). В същото време, имплантиралите се в структурите на НАТО и ЕС бивши съветски сателити (в т.ч. и България) продължават да са регион, представляващ особен интерес за Русия. Макар обединена Европа да представлява политически единна общност, под егидата на атлантизма, икономическото, в известна степен културното, и особено психологическото разделение между съществувалите доскоро две части на континента се откроява и понастоящем. Тоест, Източна Европа съществува (а заедно с нея и «санитарният кордон») и включването й в геополитическия обхват на Запада е закономерен акт, обясняващ се с победата му в половинвековното глабално противостоене срещу Източния блок. Връзките на органична принадлежност към него обаче, никога не могат да бъдат толкова силни, че да “ бетонират ” завинаги региона в руслото му. Твърдите позиции на Русия в санитарния кордон, от друга страна, са ограничени, но маркират присъствието й. Притежанието на Калининградска област и силното й геополитическо влияние в Беларус, Източна Украйна, Крим, Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия и понастоящем са индикатори за наличие на руска (евразийска) зона на влияние, запазваща функциите си на потенциално въздействие върху пространството на целият санитарен кордон. Активизацията на руското влияние остава вероятна при евентуално отслабване на американските позиции в Европа или хипотетичен вътрешнополитически катаклизъм сред страните от Европейския съюз, който да възпрепятства по-нататъшната им интеграция. В тази връзка, без да правя елементарни геополитически прогнози, ще отбележа само, че в тази организация вече бе възпрепятствано приемането на единна конституция (заменена на срещата в Лисабон, в края на 2007 от т.нар. “опростен договор”), проблемно остава и формирането на обща отбранителна и валутна политика.

Геополитическата история на България, от Освобождението насам, следва периодична пространствена привързаност по отношение на Евразия (Русия, СССР) и Средна Европа (Германия, Австро-Унгария). Макар никога да не влиза в политико-географските им граници, подобно на страните от Централна Европа, силната й зависимост, в различни периоди, от тези две геополитически сили я превръща в пространствен проводник на техните интереси. От своя страна, стремейки се да реализира националния си интерес, българската политика е в непрекъснато търсене на тесен съюз, както с Русия, така и с Германия. Понастоящем, тази геополитическа привързаност се изразява в цялостната съвременна ориентация на България към западното геополитическо пространство.

Според Казаков (2005), източно-западната традиция на геополитическо влияние върху България се проектира и във вътрешнополитическия модел на партийните организации. В своя политико-исторически преглед на развитието на българските партии, разгледани във връзка с позицията им по конкретни геополитически събития, авторът стига до генерализираната им подялба на про-русофилски и про-германофилски, или русофобски (наследени понастоящем от про-атлантическите). Освен че потвърждава тяхната приемственост и днес, той твърди, че еволюцията им в българската политика, намира конкретно изражение и в промяната на съотношението на геополитическите сили в Европа. Тоест, в днешния период на относителна геополитическа слабост на Русия в Европа, е съвсем разбираема тенденцията за преобладаването на про-западни (про-атлантически) политически партии в българския политически живот. В този план, дори традиционно отстояващата про-русофилска геополитическа линия – БСП, през последните години, в значителна степен, също демонстрира про-атлантически геополитически пристрастия.

Въздействието на ислямския свят, макар и ограничено след рухването на междублоковото противостоене, има своите импулси на активизация. “Отварянето на границите” способства за нарастване на икономическото и културно влияние на Турция – страна, определяна като един от лидерите на мюсюлманската общност, но същевременно идентифицираща се и с принадлежността си към атлантическия Запад. Наличието на около милион етнически турци в България, представлява фактор, генериращ особено отношение на привързаност на югоизточната ни съседка към тях. Показателни за това са фактите, свързани с политическата подкрепа, културното сътрудничество и инвестиционната политика на Турция в икономиката на България, насочени предимно към районите със смесено население.

Съвременното геополитическо положение на страната ни, се влияе пряко от членството й в организационните структури на Европейският съюз и НАТО, което я поставя в обсега на атлантизма. Съвкупното западно влияние понастоящем се проявява във всички сфери на обществения живот, чието продължително въздействие се гарантира и от официалният държавен външнополитически курс. Той е насочен към задълбочена социално-икономическа интеграция със страните от ЕС и Северноатлантическия алианс.

От друга страна, влиянието на Евразия продължава да бъде многоаспектно, и поради силните исторически (и, респективно, икономически) връзки, и поради културната близост, поставящи България в рамките на Славяно-православната цивилизация. Връзките ни с Евразия, в рамките на геокултурното сходство, се проявяват с още една особеност от етногенетичен характер. Спецификата на българското геопространство, по подобие на Русия (макар мащабът да не позволява да се правят съвсем акуратни геополитически сравнения), наподобява евразийската природа. Не само защото България се намира в контактната зона между Изтока и Запада, съчетавайки техни елементи в същността и поведението си, но и защото един от основните етнически субстрати, участвали във формирането на съвременният български етнос – прабългарите, имат азиатски произход. Тоест, гумильовият славяно-тюркски синтез за Русия (вж. Гумилев Л. “Этногенез и биосфера земли”, 1989) е, може би, аналогичен и за България, с всички произтичащи от това грубо сравнение геополитически обстоятелства. Изобщо, цялостната ни геокултурна детерминанта, оказва мощно влияние, както във вътрешната политика, така и в международните отношения на страната. Българският културно-генетичен код се характеризира с непрестанно проявяващи се връзки с Евразия, чиято сила на въздействие в отделни периоди се оказва решаваща за нашето място в пространствените координати на глобалната политическа система.

От трета страна, след обединението на Германия, стартира своеобразен ренесанс на “източната й политика”, изразяваща се в особено отношение на геополитическа привързаност към пространството на Средна Европа. Най-ярко доказателство за това е водещото й място в националните икономики на тези страни (инвестиции и външна търговия), включително и на България. Възраждането на концепцията за Средна Европа ( Mitteleuropa ), доминирана от Германия, макар и в хипотетичен вариант (тъй-като страната продължава да се намира в глобална геополитическа зависимост от САЩ), неминуемо засяга и нашата страна.

В съвременните условия, важно значение за определяне на геополитическото положение има неговото геоикономическо изражение. Един от главните аспекти в това отношение е регионалната структура на външната търговия, показваща генерализираната пространствена рамка на икономическата ориентация. Понастоящем, България е под силната зависимост на европейския пазар, на чийто регион се пада половината (50,1%) от външно-търговския й стокообмен. Липсата на митнически прегради и наличието на редица общоприети стопански споразумения в него, оказват мащабно влияние върху националната търговия. Главни търговски партньори на България, от няколко години насам, са Германия (11,3%) и Италия (9,3%), с които двустранното икономическо сътрудничество е най-динамично. Мястото на страната в европейското геоикономическо пространство обаче, с оглед структурата на стокообмена, конкурентоспособността на икономиката, отрицателното търговско салдо и количеството на привлечените инвестиции, показва функционалната ни роля най-вече на пазарна периферия.

Геоикономическото влияние на евразийския регион (14,8%) върху България се дължи основно на зависимостта ни от енергийните ресурси на Русия. Собствено, руският дял във външната ни търговия е 11%, т.е. той е на второ място след Германия, но в общата структура на вноса е на първо място със 17,2%. Външно-търговският оборот с Русия, само за последните три години, се е увеличил повече от два пъти, а за 2006, спрямо 2005, надминава 38 %. Енергоносителите (природен газ, петрол, ядрено гориво и въглища), съставляващи над 90% от стоковият внос на България от Русия, формират огромен външно-търговски дефицит (3,7 млрд. долара), поставящ ни в позицията на постоянен търговски клиент. Събитията през последните години показват, че руското икономическо влияние, като цяло, нараства предимно в дейности, свързани със суровинно-енергийният сектор. Днешна Русия, чиято геоикономическа политика е насочена към укрепване ролята й на енергийна свръхдържава в света (официално провъзгласена стратегия от руския президент Путин през 2005), има своята пряка рефлексия и върху България. Показателен факт са преобладаващите руски инвестиции в нефтената промишленост на страната (около 500 млн. долара), под управлението на руска ТНК (“Лукойл”). Трайните интереси на Русия в енергийния сектор са в синхрон със следваната в това отношение целенасочена геополитическа линия. С подписания в края на 2006 договор стана ясно че строежът на АЕЦ-Белене ще се осъществи от руска компания (“Атомстройекспорт”). За България, това е мегапроект с геополитическа значимост, прокарващ, макар и силно концентрирано, технологичното влияние на Русия. В началото на 2007, след дългогодишни преговори, бе утвърден (от Русия, България и Гърция) и проектът за изграждане на нефтопровода Бургас-Александруполис. Функцията му на пряк конкурент на лансираният от САЩ проект Баку-Джейхан, очертава контранастъплението на руската геостратегия в Югоизточна Европа, включително и в България. Енергийната геополитика на Русия в Южна Европа пряко засяга страната с още един проект, свързан с транзита на енергоресурси – газопроводът “Южен поток”, от Русия към Италия. Както е известно, България се ангажира официално с проекта по време на посещението на президента Путин у нас, през януари 2008. Това е руският геополитически отговор на про-американската геостратегия (проектът НАБУКО) за ограничаване монопола на Русия на европейския енергиен пазар. С пускането на съоръженията в експлоатация и вероятността да се превърне в енергиен разпределителен център на Балканите , България може да стане важен елемент за руската геополитика.. Обезпечавайки транзита на руския нефт и газ към Средиземно море, заобикаляйки Проливите, енергийната инфраструктура на наша територия създава реална среда за връщане на многоаспектното руско геополитическо влияние в България и на Балканите.

Сред балканските страни, е важно да се отбележи търговският ни стокообмен с Турция, на която се падат 8,1%. Политико-географското ни съседство от първи ранг, икономическите постижения на Турция през последните две-три дсетилетия и големият й вътрешен пазар са главни предпоставки за нарастналото й влияние. Другите геоикономически региони – Азия, Африка, Латинска Америка и НАФТА, предвид ниския им дял във външната ни търговия, не оказват съществено въздействие върху геоикономическото положение на страната ни.

За цялостно разбиране на положението на България в глобалната геополитическа структура, могат да послужат количествените показатели на дипломатическите мисии. Според Колосов и Туровский (2000), проследяването на географската конфигурация на външнополитическите визити дава отчетлива представа за стабилността на външнополитическите връзки и геополитическата ориентация на всяка отделна страна. В общ политически план, географското разпределение на политическите визити през последните години ясно показва про-западната ориентация на България, особено що се касае до посещения, пряко свързани с участието ни в структурите на НАТО и ЕС. Външнополитическата дейност, разгледана по страни обаче (т.е. двустранната дипломатическа активност), откроява друга реалност, показваща непрекъснатата дейност в поддържането и на източен (евразийски) външнополитически вектор. От всестранните междудържавни посещения, с водещо значение са тези на висшите държавни лидери – президент, министър-председател, и министър на външните работи, показващи интензитета в качеството на политическото общуване.

От особено значение за определяне на представите в съвременната геополитическа обвързаност на България има проследяването на географията на политическите визити, за последните пет години, на държавите, оказващи й най-силно съвкупно геополитическо (геоикономическо, геокултурно) влияние – САЩ, Русия, Германия, Италия, Турция. От тяхното многоаспектно въздействие, на практика, зависи устойчивата проява на българската многовекторна външнополитическа дейност.

География на двустранните политически визити на България с Русия, Германия, САЩ, Турция и Италия (2001-2006)

От общият брой на разменените визити, двустранните политически контакти със САЩ имат относителен превес (общо 22), дължащ се най-вече на честите дипломатически гостувания на българските външни министри. Динамиката на тези посещения е тясно обвързана с участието на България във военните операции в Афганистан и Ирак, както и с дейностите по подготовката за членство в НАТО. Само през 2003 българският външен министър посещава Съединените щати пет пъти, а в следващата 2004 – годината на приемане на България в пакта, са осъществени три визити. На нива президент и министър-председател са осъществени съответно 2 и 4 визити, изцяло от българска страна. Американските дипломатически мисии в България, от своя страна, демонстрират откровена пасивност, ограничавайки се само до три посещения на държавния секретар през 2002 и 2005.

Външно-политическите отношения с двама от лидерите на ЕС – Италия и Германия, заемащи, съответно, трето и четвърто място в деловата външнополитическа активност на България, имат сходна структура на визитите с тази на САЩ. Особеност в отношенията с тях е по-големият брой междудържавни контакти на ниво министър-председател. Данните сочат, че синхрон в двустранните визити се осъществява само с Турция, като единствено с нея България отчита отрицателно външно-политическо салдо.

В обменът на визити с петте страни, на Русия се пада второ място (от общо 18), но тя категорично води класацията в междупрезидентският диалог. От българска страна са осъществени общо 6 президентски посещения, като пиковата година е 2003, когато българският държавен глава посещава Русия три пъти (в т.ч. и неофициална приятелска среща). Активизацията на междупрезидентските визити се стимулира главно от събитията, по случай честването на 125 годишният юбилей от Освобождението на България, когато бе и първата визита на руския президент у нас (втората бе в началото на 2008, във връзка със 130-та годишнина от Освобождението). Българо-руската дипломация, през 2003, разширява своята дейност и посредством откриването на две нови български консулства в Русия (в Екатеринбург и Новосибирск), с цел облекчаването на процедурите по издаване на визи за руски граждани. През следващите три години се забелязва увеличаване посещенията на външните министри, с размяна на общо 9 визити (5 от българска и 4 от руска страна).

По общия брой на дипломатически гостувания на външни министри, посетили България в този период, Русия е на първо място, следвана от САЩ (3), Турция (2), Италия и Германия с по една. Може да се констатира, че периодите на активна българо-американска дипломация (особено 2003 и 2004) съвпадат и с подем на българо-руските двустранни отношения. Тоест, независимо от ключовите моменти, обвързващи ни официално към евроатлантическите структури, евразийският вектор на българската външна политика отбелязва повишена динамика.

За последния петгодишен период от двустранните отношения на България, Русия е лидер по отношение общия брой (7, с посещението на Путин, през януари 2008) на официалните посещения на нейни висши държавни представители в България, изпреварвайки външнополитическата активност на останалите четири страни. Интензивността на българо-руските визити има и своето геоикономическо обяснение, засягащо действията и целите на провежданата от Русия енергийна геополитическа стратегия в Европа. Потвърждение за това бе проведената, през септември 2006, тристранна среща между президентите на България, Гърция и Русия в Атина (подписване на договора за изграждане на нефтопровода Бургас-Александруполис), както и “енергийната” визита на българския министър-председател в Москва, през май 2007. За разглеждания период, дипломатическите послания, както от българска, така и от руска страна, бележат изключително затопляне на двустранните отношения. Не се пропуска да се подчертае, като подсилващ фактор, духовната и културна близост между двата народа.

Динамиката в географията на политическите визити затвърждава преходността на геополитическото положение на България. Тоест, макар и в “прегръдката” на Запада, българската външна политика запазва функционалната си роля и по отношение на Изтока. България демонстрира желание за поддържане на постоянен диалог с Русия, независимо от членството й в западни геополитически структури. Вероятността от задълбочаване на българо-руските отношения остава съвсем реална в настоящият период на нормализиране на обществено културните връзки и дейното участие на страната ни в геополитическите проекти на Русия. Необходимостта от провеждане на източна политическа линия, като цяло, все пак е резултат от съвкупното влияние, което фокусира географското положение на България. Това е факторът, от чиито особености зависи организацията на външно-политическата дейност, определящ както насоките, така и действията на българската външна политика.

От направеният анализ може да се констатира, че геополитическото положение на България е достатъчно сложно – резултат от разновекторното геополитическо (геоикономическо, геокултурно) влияние на външните сили. Днешното положение на страната, определящи за което са обвързаността и зависимостта от Запада, маркира главно общоустановената й пространствена ориентация в геополитическата система. Логичната констатация, която следва от този факт е, че България е подвластна на атлантизма и глобалния еднополюсен модел; силно подчинена е на “уестърнизацията”, а след появата на американски военни бази у нас – и на военната доминация на САЩ. Това, разбира се, показва само синтезираното, в сложната геополитическа система, място на България. Влиянието на други геополитически сили, и най-вече на Русия, е все още значително по-слабо, но непрекъснато. Основните причини за неговата непрестанна проява са географската близост и геокултурната принадлежност на България към Евразия. В различни периоди, съвкупното влияние на Евразия, и произтичащите от него геополитически връзки, се оказват решаващи за руското надмощие у нас. От българска страна, те стимулират и традиционно проявяващият се евразийски вектор на българската външна политика, ориентиран към сближаване с Русия. Именно културният фундамент, твърди руският геополитик Замятин (2003), се възприема като най-важната съставляваща в структурата на геополитическото пространство, от което зависи и неговата устойчивост във времето. Придържайки се към подобна теза, “относително постоянното” място на България в пространствено-времевият континиум я поставя по-скоро в рамките на Евразия. Доколко обаче, българската външна политика би се утвърдила като културно обусловена зависи, както от процесите по геополитическо възраждане на Русия, така и от тенденциите, водещи до отслабването на Запада.

Литература

1. Бъчваров М. Геополитика- терминологичен справочник. С., 1999.

2. Бъчваров М. Геополитически анализи. С., 2001.

3. Гумилев Л.Н. Этногенез и биосфера земли. Л., 1989.

4. Замятин Д.Н. Власть пространства и пространство власти: Географические образы в политике и международных отношениях. М., 2004.

5. Казаков Е. Геополитическата концепция за “Междинна Европа” и влиянието й върху българската политика // Геополитика, бр. 2, С., 2005.

6. Карастоянов С., М. Русев. Оценка на съвременното геополитическо положение на България // Военен журнал, №1, С., 1998.

7. Колосов В.А., Турофский Р.Ф. Геополитическое положение России на пороге ХХІ века: реалии и перспективы // Политические исследования, кн. 3, М., 2000.

8. Русев М. Европа на кордоните и диагоналите // НИЕ, бр. 4, С., 2002.

9. Русев М. Геополитическата концепция за Mitteleuropa и мястото на България // Геополитика, бр.5, С., 2005.

10. http :// www . mfa . government . bg /

11. http://www.mi.government.bg/

* Докторант в СУ “Св. Климент Охридски”

{rt}

Когато, на 15 септември 1941, войнишкият ни набор влезе в казармата, новобранците бяха от всички краища на България. В нашата картечна рота, на Първа дружина от 18-ти Етърски полк, най-много бяха от Македония, Добруджа и Тракия. При разпределянето ни по взводове и легла в ротното помещение, другар ми беше едно македонче от Тетовско. Споделеното ежедневие ни сприятели. С разкази за опознаване заспивахме късно, когато само стъпките на дневалния се чуваха.

Приятелят ми от Македония тъжеше за родния си край. Неделен ден майките ни идваха на свиждане, на което отивах заедно с него. Мама разстилаше бохчата под сенките на боровете пред полковия портал, запазени и досега, и се хранехме наедно. Разговорът ни се оживяваше, когато мама го разпитваше за неговите родители, за дома му и за родния край. След няколко срещи му подари риза от домашно платно, а той започна да й вика “майко”. Обясняваше ми, че тази дума му е много скъпа.

Една нощ почувствувах, че е буден, и тихо го запитах:

•  Защо не заспиваш?

•  Мисля за нашите ... какъв хубав е нашият край ... мисля за майка Македония.

През градските отпуски най-много се заседявахме на пейките около паметника пред Военния клуб. Тогава се наричаше “Паметника на свободата”. С удивление гледахме статуята на жената със знамето и корона на главата. Бяхме войници от Добруджа, от Северна България, наричана някога Мизия, от Тракия и, най-много, от Македония.

Още тогава, по някаква необяснима интуиция, започнахме да наричаме този паметник “Майка България”. Затова разговаряхме, когато се прибирахме в казармата за вечерна проверка.

За моето поколение това име е свято и предизвиква дълбоки вълнения. Съвсем неочаквано то изплува в паметта ми, когато на едно голямо събрание в град Хасково, през мрачна февруарска привечер на 1990, остри етнически и социални проблеми бяха разтревожили препълнилите салона. Дойде време да закрия събранието, а все не намирах подходящите ободрителни думи. Като че ли изведнъж Господ ми ги подсказа:

“Виждам лицата ви тъжни и загрижени. Навън, като излезете в тази мразовита и дъждовна вечер, ще ви посрещнат опашките по магазините и чувството на безнадеждност. Но има още нещо, което винаги трябва да изправя гордо главите ни ... На север оттук, в старопрестолното Велико Търново стои на пост Майка България. Тя носи короната на националното ни достойнство. Като всяка майка бди над нас и ни дава кураж с вярата, че ще дойдат по-хубави дни за скъпото ни Отечество. Когато сме сплотени и вярваме в неговото бъдеще, сме по-силни и по-уверени, за да изгоним сегашната мъка ...”.

* * *

След сраженията при град Кула, започнали на самия 9-ти септември 1944, през Втората световна война, бях преместен на македонския фронт, в състава на Трета дружина от 33-ти Свищовски полк. По това време той воюваше срещу изтеглящите се от Гърция германци. Направлението беше Кочани – Щип – Велес - Скопие. Когато пресякохме река Вардар, малко преди Скопие, се свири “отбой”. На връщане, моята Седма рота беше разквартирувана в село Оризаре, около град Кочани. Като споменавам това име, връхлита ме тъжният спомен за войнишкото гробище зад железопътната гара. На идване, когато пристигнах тук, щом слязох от камиона, който ни докара от Горна Джумая (Благоевград), това гробище личеше отдалече и тръгнах между гробовете. Кръстовете бяха от пресен чам, а купчините черна пръст бяха безмълвни могилки. По надписите на кръстовете разпознавах имената на съселяни и съученици от състава на Пета Дунавска дивизия, която включваше полковете от Велико Търново, Свищов и Русе.

Често съм се питал, какво е станало с това гробище? Досега за него нито е писано, нито е споменавано. А там оставиха костите си десетки младежи от нашия край. И винаги ме е обземало страх, когато съм разпитвал миналите по тези места, а те отговарят, че не са виждали такова гробище. Недалеч оттам, около река Брегалница, Калиманци и други знайни и незнайни места, в бой за Македония, са оставили костите си през няколкото войни още стотици хиляди българи.

С отделението за командване бяхме разквартирувани в добре уреден селски дом. Любезният ни домакин се оказа умен и родолюбив българин. Говореше по-чист български, отколкото ние от Великотърновско, гордеещи се, че именно нашият говор е в основата на българския литературен език. Впрочем, и по целия ни боен път след Кочани - около Соколарци, река Злетовска, Овчеполието и планините, южно от река Пчиня, и когато задминахме чисто българския град Велес, никъде не усетихме “македонското наречие”, обособено сега като самостоятелен македонски език. Разбира се, за това има още много и по-силни доказателства, но да бъдат споменавани тук, би било отклонение от спомените ми, които времето не успя да забули с мъглата на забравата.

•  Ех, вие дори не предполагате какво ще стане тук като си отидете - говореше нашият домакин. Огряно от огъня на бъджата * , лицето му беше загрижено и напрегнато - Първото е, да не споменаваме, че сме българи македонци. Та само преди четири години колко много хора бяха тормозени и дори убивани, защото не искаха да се откажат от своя род ... Ах, тази наша клета Македония, колко рани и болки е понасяла ...

Беше над петдесетгодишен. Замислен поспирваше своя монолог, защото ние с нищо не можехме да му възразим. Тежеше, много тежеше, че “се връщаме в България, а тук не е ли също България”? Подбутвахме огъня да не загасне, войниците заспиваха, а аз, разтърсен от тази искрена изповед, го слушах до късно през нощта ... Когато на другия ден ротата потегли към Горна Джумая, видях го отдалече на един баир, наметнат с ямурлук. От черните облаци, които приближаваха хоризонта, той бавно ни махаше с ръка.

* * *

Минаха много, много години оттогава. Стана така, както този човек ни каза през незабравимата нощ в село Оризаре.

* * *

През пролетта на 1979 ми възложиха да ръководя международна конференция по проблемите на урбанизацията в Средиземноморските страни. Провеждаше се във Варна. От страна на Югославия участвуваха представители от Белград, Скопие и Охрид. Щом видях хората от Македония, ме обзе радостно вълнение. Запознахме се и бързо се сприятелихме. Вечер ги чаках в ресторанта до късно. Другите делегати отдавна вече се бяха прибрали по стаите си в хотела, когато те пристигаха с развълнувани лица.

•  Къде се бавите, бе хора? От кога ви чакам.

•  Та знаете ли колко много роднини имаме тук във Варна? Не ни пускат на хотел. Искат при тях да останем. Не можем да се изприкажем ... Ама не може.

Защо “не може” не ги разпитвах. То беше повече от ясно. По това време в Македония се вихреше поредната антибългарска кампания, без някой да обясни, с какво сме я заслужили. Но те трябваше да отговарят, къде са и защо са били някъде.

•  От кога живеят Вашите роднини във Варна? – ги питах.

•  Една част са още от времето на Илинденското въстание, а повечето – след Световната война.

Действително, във Варна има няколко бежански квартала. На бежанци от Източна Тракия, Добруджа и Македония ...

После поемахме към хотелските стаи с препълнени със “Сунгурларски мискет” чанти. О, чудо! Какъв ти “македонски диалект”? Говорехме тъй чисто български, както някога в Оризаре. И с тях дочаквахме зората, когато слънцето, огненочервено, се показваше от далечните хоризонти на морето. Изпращах ги и оставах на хотелския балкон, с изглед към морето и Галата, завладян от тревожния въпрос:

Ако македонците не са чувствали България като своя майка Родина, защо не са се изселили като бежанци в Гърция или в Сърбия, а са дошли в София, във Варна и в колко още много градове, при своите братя българи? Оттогава насам не можах да намеря друг, освен един единствен отговор: че както Добруджа, така и Тракия, и Мизия, и Македония са все България.

След обиколка из страната на участниците в конференцията, заключителното заседание се проведе на 2 юни в конферентната зала на хотел “Москва”, зад Борисовата градина. Точно в 12 часа прозвучаха сирените в чест на падналите във войните българи. Както е традицията, помолих делегатите със ставане и мълчание да почетем паметта им. Представителят от Белград не стана. Приятелите ми от Македония се заоглеждаха и също не посмяха да станат. Настоятелно повторих и потретих призива. Само укорителните погледи на представителите на другите страни принудиха делегата от Белград да стане, а заедно с него и те.

* * *

Имал съм и други срещи с българи от Македония. Били са официални. Срещахме се и разговаряхме като “представители на съседни страни”, което е много трудно да се възприеме, още повече, че тогава нямаше нужда от преводачи. Затова не ми се иска да разправям за тях, с едно изключение. При прощалните вечери често се изпълняваха и български народни песни. Търсех да седна до македонските представители и всякога им задавах един и същи въпрос:

•  Харесвате ли тези песни?

•  Че как не, та това са македонски песни.

•  Тогава защо текстът им е на чист български език?

Никога не са ми отговаряли на този въпрос.

* * *

Във времената, в които живеем, дипломатите наложиха императива “за да продължат контактите и добросъседството с Македония, трябва да се признават съществуващите реалности”. Да, така е, друга алтернатива няма. Но тези “реалности”, въпреки че винаги стоят вън от дебат, тежат като воденични камъни. Особено, когато се забравя, че всеки българин, освен чувствата, които изпитва, има и твърде нараснали задължения, адресирани към точни инстанции и лица. В тази насока най-актуално значение има разширяването на транспортните връзки между България и Македония ...

Въпреки, че вече минават две години откакто, на 15 януари 1992, България призна Македония за самостоятелна държава, все още, въпреки неколкократните договорни задължения, нови транспортни връзки между двете страни не са установени. От възможностите, които съществуват, най-значимата, най-рано замислената, със сравнително най-голяма ефективност и реални възможности за скорошно изграждане е железопътното съединение Гюешево-Куманово (Беляковци)

Историята му датира от турското робство, когато се поставя началото на железопътното строителство по българските земи, за да бъде съединен Цариград с Австро-Унгария. През 1893 е изградено трасето София-Перник, за осигуряване въглища на локомотивите. Четири години по-късно, през 1897, железопътното трасе стига до Радомир, през 1909 - до Кюстендил, а през следващата 1910 - до границата, при Деве баир (Велбъждски проход), с крайна гара Гюешево.

Това строителство е предшествано и съпровождано с твърде разнообразни и продължителни вътрешнополитически и международно-дипломатически действия.

Веднага след гласуване на закона от 1889 за построяване на железопътната линия Кюстендил – София - Каспичан, българското правителство прави постъпки за продължаване на същата линия, през Македония, до съединяването й с линията Солун - Митровица, при Скопие. През 1897 се подновяват преговорите за свързването, по повод гласуването на Закона за построяване на линията Радомир – Кюстендил - турската граница, при Егри (Крива паланка).

През 1908 австро-унгарският министър барон Ерентал съобщава на унгарската делегация проект за свързване на босненските железници с македонските, чрез жп линия между Увац и Митровица. Като компенсация, Русия иска съгласие от турското правителство за построяване на тъй наречената Адриатическа линия Груя – Радуевац – Мердере – Прищина -Сан Джовани ди Медуа, за свързване на Южна Русия с Адриатическо море.

Българското правителство счита момента за сгоден, за да се застъпи отново за осъществяване на желаното свързване при Куманово, като част от една втора адриатическа линия. Италианското и руското правителство са готови да подкрепят българския проект. За целта дори е образувано дружество за строителство.

През това време сръбският проект за адриатическа линия си пробива път и в началото на 1908, в Париж, се създава друга финансова група за построяване на тази железница. Турското правителство заявява, че ще приеме предложението на България, но при условие, че българското правителство му предаде онези турски поданици, които са вършили престъпления против султана, т.е. участниците в Илинденското въстание (1903) и, че километричната дължина на железопътната линия, намираща се на турска територия (тогава Македония), ще се плаща под формата на “румелийски дан”. Поставените условия са унизителни за България и категорично се отхвърлят.

Една след като България призна Македония за самостоятелна държава, се създават обективни предпоставки за изграждане на железопътното съединение Гюешево - Куманово (Беляковци):

- Разстоянието между Гюешево и Куманово е 105 км. От страната на Куманово, към България, линията е продължена с около 40 км. до село Беляковци (през 1956). Остава да се построи железопътна линия с дължина 65 км, като тунелът под Велбъждския проход (западно от Гюешево) е прокопан в по-голямата си част;

- С изграждането на железопътното съединение, разстоянието между София и Скопие, през Ниш, както е сега железопътната връзка, ще бъде намалено със 103 км.;

- Част от строителните работи по трасето са извършени (земно платно, пресеки, защитни стени, мостове и др.), което значително ще улесни налагащото се строителство.

И след като в продължение на две години съвместни проектантски колективи от Скопие и София разработваха работни проекти за актуализиране на трасето към изискванията на магистралното железопътното движение от Адриатическо море (пристанището Дуръс в Албания - средновековният Драч) и започнаха процедури по одобряването на проекта, възникна спор от страна на Благоевградската община железопътното съединяване да стане оттам до гара Кочани, в Македония. Този спор се пренесе по страниците на пресата, радиото и телевизията, пораждайки сериозно колебание, въпреки че и двата проектантски колектива – от Скопие и от София, дават категоричното си предимство на железопътното съединение Гюешево-Куманово (Беляковци).

* * *

Няма други думи за заключение ...: виновни сме за бездействието си и за проявеното бездушие. Времето на празните уверения в добронамереност, особено към Македония, е окончателно отминало. Сега е време на доказателствата за изпълнен дълг към богатата ни история, към настоящите, и още повече към бъдещите, поколения ...

2 ноември 1993

* Огнище в приземната соба, подобно на камина, където се готви храната на домакинството, и служи за отопление

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

В началото на 2008 Русия отбеляза завръщането си като важен фактор на балканската геополитическа сцена, чрез подписването на споразумения за пренос на природен газ през териториите на България и Сърбия. Проектът „Южен поток” придоби по-зрими очертания и въпреки огромните технически трудности, вероятността за реализацията му през следващите няколко години вече е над 50%. Според договореностите на Москва със София и Белград, руският природен газ ще минава по дъното на Черно море и ще влезе на българска територия южно от Варна, след което ще достигне и до Сърбия, а от там – до Централна Европа. „Южен поток” ще има и още едно разклонение, отвеждащо суровината през България към Южна Италия.

Балканите, като алтернатива на Украйна

Защо Русия избра новото трасе на природния газ да мине през Балканите и защо България и Сърбия приеха офертата на Москва? Всякакви обяснения за културно-историческата, славянска и православна близост на руснаците с българи и сърби са нерелевантни при отговора на този въпрос. В действителност, руският газ ще тръгне през България и Сърбия, за да заобиколи една страна, която е славянска, преимуществено православна и на всичкото отгоре преобладаващо рускоезична. Това е Украйна. След разпадането на Съветския съюз, Русия загуби по-голяма част от черноморския си излаз и за първи път през последните три века вече няма обща сухопътна граница с Балканите. Почти всички пристанища, през които България търгуваше със Съветския съюз, останаха на украинска или грузинска територия. До 2005 обаче, Украйна и Молдова бяха в геополитическата орбита на Москва, поради което Русия не се чувстваше географски изолирана от Балканите. Освен това, в този период властите в Кремъл се концентрираха върху вътрешните проблеми на страната и, като цяло, провеждаха курс на геополитическо отстъпление, което бе адекватно на тогавашните ресурси на страната. Най-ярка индикация за руското отсъствие от Балканите бяха смазващите бомбардировки, на които НАТО подложи Сърбия през 1999. Последвалият марш на руските миротворци от Босна и Херцеговина до летището в Прищина бе по-скоро театрален жест без практически ефект – Белград, така или иначе, загуби Косово. През първите години на ХХІ век пък Москва не можа да предотврати влизането на България и Румъния в НАТО.

Консолидацията на държавната власт при президентството на Путин (особено през втория му мандат) и нарастващата икономическа мощ на Русия съвпаднаха с т. нар. “цветни революции” в Грузия и Украйна. Междувременно, властите в Молдова също започнаха флирт със Запада, отчаяни от невъзможността да си върнат Приднестровието със собствени сили. Така географската изолация на Русия от Балканите изведнъж се превърна в проблем. От една страна, Украйна и Молдова вече не са надежден геополитически мост, по който да мине руското влияние, а от друга - Кремъл придоби достатъчно самочувствие за да пробва завръщане в Югоизточна Европа. Това завръщане обаче не може да стане на базата на старите руски претенции, защото реалностите в региона са коренно променени. През ХVІІІ-ти и през по-голяма част от ХІХ век, в условията на класически баланс между няколко велики сили в Европа, Русия играе ролята на православния покровител на балканските християнски народи, потиснати от ретроградната и, най-важното, друговерска Османска империя. След кратка пауза, породена от Октомврийската революция, през Втората световна война Москва се завръща като балканска сила, в буквалния смисъл на думата, защото Червената армия преминава почти през целия полуостров. В периода на студената война, влиянието на Кремъл на Балканите се базира на идеологическа основа. България и Румъния (а първоначално и Югославия и Албания) са част от съветския военно-политически блок и, съответно, основният им геополитически вектор е ориентиран към Москва.

Днес България, Румъния и Гърция са част от Запада, чрез членството си в НАТО и в Европейския съюз. Думата на Брюксел се чува най-силно и в Западните Балкани. Босна и Косово са протекторати на западните сили, а етно-политическото равновесие в Македония се крепи на вътрешно споразумение, чийто гарант са ЕС и САЩ. Русия нито може, нито пък иска да вбие клин между Европейския съюз и неговите балкански членове и клиенти (респективно, пациенти).

Русия на Путин има претенции да бъде самостоятелен геополитически полюс не само защото е съхранила голяма част от някогашната военна мощ на Съветския съюз, а и защото е незаменим енергиен партньор на Запада, най-вече на ЕС. В новата стратегия на Кремъл, Балканите стават един от мостовете за стратегическо взаимодействие между Москва и ЕС. Резките сривове в газовите доставки за Европа от началото на 2006 показаха, че маршрутите за пренос на „синьо гориво” през Украйна са ненадеждни. Киев още дълго ще изживява драмата, свързана със загубата на предишния му статут на привилегирован партньор, получаващ руски газ на преференциални цени. В деловите отношения между Русия и Украйна ще има още много приливи и отливи, маркиращи търсенето на равновесната точка, в която могат да се пресекат интересите на двете държави. Допълнителен източник на нестабилност е фактът, че газовата карта е един от основните козове, които разиграват политическите групировки в Киев в борбата помежду си. Имайки всичко това предвид, Москва избра логичното решение – да форсира изграждането на „Южен поток”, с цел да се заобиколи Украйна. Ясно е, че по новия маршрут преносът на руския газ няма да бъде нито по-лесен, нито по-евтин, отколкото по-старите. Стойността на „Южен поток” е висока, но е оправдана икономически, защото към приходите от експлоатация на съоръжението трябва да се добави и стойността на застрахователната полица, подсигуряваща производител и потребители срещу украинските рискове.

Мястото на България и Сърбия в руската енергийна геполитика

България и сега е транзитна страна за руския природен газ, но построяването на „Южен поток” ще подчертае тази нейна позиция още повече. Освен за Украйна, проектът за новия газопровод би трябвало да се оценява като геополитическо поражение и за Турция и Румъния. На практика, „Южен поток” ще сложи точка на плановете за удвояване на сега съществуващата тръба по дъното на Черно море между руския и турския бряг. „Газпром” явно не се разбира добре с турските си партньори и в последно време на газопровода „Син поток” се възлагат все по-малко надежди. Ако погледнем на картата, ще видим, че чрез „Южен поток” Румъния очевидно е заобиколена, защото най-прекият път от Черно море до Унгария и Австрия е именно през румънска територия. Но отношенията между Букурещ и Москва са доста хладни, главно заради сепаратизма на рускоезичното Приднестровие в румъноезичната Република Молдова.

Само година след като успя да влезе в ЕС, България вече е в изгодна позиция да примири две тенденции, които до скоро изглеждаха антагонистични – трайното влизане в западната геополитическа орбита и поддържането на традиционно близки връзки с Русия. Разбира се, това не се дължи на някаква гениална политика на българските власти, а на шанса Москва и Брюксел да са изправени пред неизбежно сближаване, базирано на енергийна основа. Именно енергийният проект „Южен поток” прави София важен участник и посредник в европейско-руските връзки, а не фактът, че България е единствения член на ЕС, който може да се похвали с културно-историческа близост с руснаците. В този смисъл, всякакво шумно изтъкване на фактори като „славянство” и „православие” би могло само да събуди подозрения у европейските партньори на България , а не да повиши в техните очи значимостта на София като мост към Русия.

Доста по-сложна е ситуацията с другият сигурен балкански участник в проекта „Южен поток” – Сърбия. Поради наследството от “ерата Милошевич” и все още кървящата политическа рана „Косово”, в Белград засега не могат да примирят русофилството с очертаващата се европейска перспектива на страната. Докато е извън НАТО и ЕС, Сърбия винаги ще бъде подозирана, че е обикновен проводник на руските интереси в Югоизточна Европа. За разлика от България, по отношение на „Южен поток”, Русия сключи пакетна сделка с Белград. Освен мажоритарен дял в сръбския участък на газовата тръба, руснаците вземат, без търг и конкурс, и 51% от нефтения монополист „Нафтена индустрия Србие” срещу 400 милиона евро – цена, далеч по-ниска, от онова, което Белград би могъл да получи чрез открит приватизационен търг. Предполага се, че като добавка към тази сума и към планираните инвестиции от 500 милиона евро, Сърбия получава и политически бонус, под формата на твърда кремълска опозиция срещу евентуалната независимост на Косово. Но, дори и да нямаше никаква нефтено-газова сделка между Белград и Москва, Русия не би могла да си позволи да признае косовската независимост, защото така рискува тежка загуба на международен престиж. В крайна сметка, може да се окаже, че сръбските политици са платили за нещо, което така или иначе са щели да получат и даром.

Острите сръбски реакции срещу независимостта на Косово са фактор, който още известно време (поне 2-3 години) ще усложнява отношенията между ЕС и Русия на балканския геополитически терен. Въпреки това, видно е старанието и на Брюксел, и на Москва да охлаждат страстите на балканските си “клиенти”. Намесата на ЕС е факторът, който на няколко пъти отлагаше прибързаното обявяване на независимост от политиците в Прищина. Същевременно, Брюксел се старае да даде колкото се може повече политически стимули на сърбите, така че те да преглътнат по-лесно горчивия хап на косовската независимост. От своя страна, Москва също даде сигнали, че в навечерието на втория тур от президентските избори в Сърбия е по-склонна да одобри умерената прозападна опция, в лицето на Борис Тадич, вместо отявления русофил Томислав Николич. Тадич бе централна фигура при подписването на нефтено-газовите споразумения в Москва и беше приет от президента Путин в Кремъл, докато отношенията с Николич се поддържат на доста по-ниско ниво. Това подсказва, че за руските интереси Сърбия ще бъде по-ценна, ако излезе на евроинтеграционната писта, а не ако играе ролята на русофилски антизападен клин, вбит между три (респективно четири) държави от ЕС.

“Южен поток” и/или “Набуко”

Газопроводът „Южен поток” не е кремълски геополитически проект, насочен срещу европейското единство, а по-скоро мост, свързващ още по-здраво Русия и Европейския съюз. Новото съоръжение едва ли ще увеличи съществено енергийната зависимост на ЕС от „Газпром”, както и руската зависимост от паричните потоци, идващи от европейските клиенти на газовия гигант. Повечето експерти смятат, че „Газпром” няма голям потенциал да увеличи рязко добивите на „синьо гориво” в близко бъдеще. Поради това количеството газ, продавано в ЕС, ще остане константна величина, но след построяването на „Южен поток” експортните маршрути просто ще бъдат по-диверсифицирани. Неслучайно Европейската комисия, която вече прие, че изграждането на газопровода „Набуко” е топ-приоритет, реагира доста неутрално на новината, че България и Сърбия влизат в „Южен поток”. Сърбия и Русия са суверенни държави, които не са членки на ЕС, и затова Европейската комисия "няма никакъв коментар" за намерението на „Газпром” да купи нефтени мощности в Сърбия и да построи газопровод през тази страна, заяви говорителят на еврокомисаря по енергетиката Андрис Пиебалгс. Нещо повече – същият говорител добави, че Комисията не смята проекта "Южен поток" за конкуренция на газопровода "Набуко" за снабдяване на Европа с газ от Централна Азия през Турция.

Големият геополитически въпрос около проекта „Южен поток” е, дали наистина той ще осуети строежа на тръбата „Набуко”, която трябва да пренася газ от Каспийския регион към Европа. Тук може да се разсъждава по две линии. Първо – дали „Южен поток” ще отнеме клиентите за „синьото гориво” от „Набуко”, и второ – дали по тръбата през дъното на Черно море ще потече същият газ, на който се разчита да напълни и „Набуко”? На първото питане отговорът е „не”. Търсенето на газ в Централна Европа расте постоянно и купувачи винаги ще се намерят. Още повече, че предвид големите разходи по строителството на тръбата през морето, „Южен поток” едва ли ще може да предложи много по-евтин газ от „Набуко”. Доста по-сложен е отговорът на въпроса, дали реализацията на „Южен поток” няма да отнеме част от природния газ от каспийските находища, на който разчитат инициаторите на „Набуко”. Главна пречка за напредъка на „Набуко” е именно липсата на достатъчно суровина. Тласък за разрешаването на този проблем може да дойде само от страна на Туркменистан, който има най-големите залежи от „синьо гориво” в Каспийския регион. А засега по-голяма част от износа на туркменски газ минава през Русия, която го купува, смесва го със своя и след това го продава в Украйна и ЕС. Би могло да се предполага, че след като има още едно трасе за износ към Евросъюза, Русия ще положи още по-големи усилия да запази монопола си върху износа на туркменския природен газ в западно направление. Ако Москва успее да осуети и без това доста мъглявата идея за тръба между Туркменистан и Азербайджан, по дъното на Каспийско море, „Набуко” вероятно ще се провали, или пък ще бъде с малък капацитет. Колкото и да е парадоксално, в момента пречката пред „Набуко” е политиката на САЩ, които иначе са най-големия радетел за построяването на тази тръба. Вашингтон вижда в лицето на Иран крепост на радикалния ислямизъм и затова е наложил икономическа блокада на страната. А туркменският газ може да потече най-бързо и най-лесно по тръбата „Набуко”, именно ако мине през иранска територия. Функциониращ газопровод от Туркменистан до Иран вече има. Капацитетът му е 8 млрд. куб. м годишно, което е над 1/4 от необходимото за запълване на „Набуко”. Малко вероятно е обаче европейците да пренебрегнат американската блокада срещу Техеран и да включат иранците в проекта „Набуко”. Това стана още по-проблематично, след като в началото на 2008, между Туркменистан и Иран избухна истинска газова война. Под предлог, че има технически проблеми, Ашхабад спря износа за южния си съсед, а после уточни, че иранците не си плащат редовно. След размяна на взаимни обвинения, в крайна сметка, Туркменистан обяви, че прекратява окончателно продажбата на природен газ за Иран. Неяснотите около трасетата за износ на каспийския природен газ станаха още повече, след като, в началото на 2008, от „Газпром” изненадващо обявиха, че се интересуват от придобиването на дял от азербайджанското находище Шах-дениз. Такава опция не звучи съвсем нереално, имайки предвид, че Азербайджан вече е свързан с руската газопреносна мрежа, защото до началото на 2007 внасяше „синьо гориво” от Русия.

„Южен поток” има всички шансове да бъде построен преди „Набуко” и дори преди „Северен поток”(газовата тръба от Русия до Германия, през Балтийско море). Това обаче няма да превърне България в „ключов газоразпределителен център”. При наличието на мрежа от множество тръби, кръстосващи цяла Източна Европа, ако въобще може да се говори за център, той е само един и е повече от ясен – страната, от която тръгват всички тези съоръжения. Абсурд е дори да се мисли, че България би могла по своя воля да пренасочва газ от едно към друго разклонение на „Южен поток”, или пък да вземе за себе си част от транзитираната суровина, ако има някакви претенции към Русия. Надеждните икономически партньори не правят така. Българската полза от „Южен поток” ще бъде преди всичко финансова. Стига политиците и експертите в София да бъдат достатъчно умели в предстоящите преговори за уточняването на детайлите по проекта.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

България & Балканите{jcomments off}

В.Кръстев, Днешното геополитическо положение на България

А.Иванов, Демографската политика на Третото българско царство

П.Димитров, Русия в голямата геополитическата игра на Балканите

Н.Аврейски, Балканският геополитически възел и великите сили

Pro Memoria

М.Деведжиев, Спомени и размисли за Македония

Европа & Евразия

П.Андерсън, Другото лице на Европа

Ф.Еран, Пет мита за имиграционния проблем във Франция

М.Либиг, Германия в многополюсния свят

Ч.Кейдер, Европейската перспектива на Турция

Геостратегия

Г.Тински, Стратегията за сигурност на Обединена Европа през ХХІ век

Дж.Муравчик, Външнополитическата стратегия на американските неоконсерватори – вчера, днес и утре

Геоикономика

Дж.Стиглиц, К.Хоф, Глобалното икономическо развитие и “екологичната икономика”

Основи на геополитиката

А.Сенгупта, Мечтата за евразийския Хартленд: геополитиката в парадигмата на “географската ос” на Макиндер

Д.Григорова, Евразийската реконкиста – геополитическата концепция на Александър Дугин

История & геополитика

А.Крендъл, Иран, Русия и финансовите аспекти на “Голямата игра” в края на ХІХ и началото на ХХ век

Книги

З.Зарков, Войната е мир – незнанието е сила

Интервю

Професор Тибор Вашко за кризите през ХХІ век

{rt}