България{jcomments off}

E. Венелинов, За глобалния хоризонт на българската външна политика

Х. Генчев, Глобален характер на българската външна политика. Колко хубаво!

Т. Танев, Доброто управление като основен фактор за обществена сигурност през ХХI век

М. Найденов, Ролята на малките държави в международните организации

И. Налбантов, Хармонизация на нормативната уредба в българската отбрана

Балканите

Б. Банчев, Дунав, като инструмент за геополитически натиск

Eвропа

Г. Тински, Стратегии за преодоляване на конституционната криза в ЕС

Г. Маринов, Проблемите на ЕС на наднационално, национално и субнационално равнище

Фокус: Черноморският регион

П. Димитров, Черноморските маршрути на каспийския петрол

Н. Дюлгерова, М. Миланов, Черноморският регион в прехода към демокрация

В. Дергачов, Новата геополитическа архитектура на Черноморския регион и сигурността на Източна Европа

О. Брусиловска, А.Задорожная, Украйна, като транзитна държава

С. Маркедонов, “Малката игра” в Южен Кавказ

Светът

П. Георгиев, Сепаратизмът в арабския свят

С. Серфати, Провалът в Ирак и геополитическите му последици

Г. Маккормак, Новата азиатска геополитическа ос

Б. Димитров, Битката за Латинска Америка

Фокус: Централна Азия

Н. Петрова, НАТО като инструмент в централноазиатската стратегия на САЩ

А. Шентов, Етническите конфликти в Централна Азия

Д. Чушков, Газовата геополитика в Централна Азия

И. Томов, Проектите за газопроводи в Централна и Южна Азия и геополитическото им значение

Т. Ашраф, Афганистанският плацдарм на Китай

Геостратегия

Х. Мюлер, Бъдещето на ядреното оръжие в постмодерния свят

Геоикономика

М. Барлоу, Водата като геополитически фактор

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, Геополитическите аспекти на Втората световна война

Книги

М. Стоянова, Постамериканският свят

Интервю

Майкъл Шуър за перспективите пред глобалната “война с тероризма”

{rt}

Прочетох статията на г-н Емил Венелинов, на три дъха. По един – за всяко от трите първи прочитания. Тя ме накара да се замисля.

Нашият външнополитически избор (когато сме имали свободата за това, през 1885-1912, 1915, 1940, след 1989 и, колкото анахронично да звучи – сега, през 2008) между двете континентална сили Русия и Германия (= ЕС) не е случаен – само те двете могат/желаят да променят статуквото в Европа. Морските, или балансиращите, крепят статуквото и предлагат (незадоволяващ, несправедлив и пр.) „само” мир. Тази континентална дилема не е била, в миналото, късогледа идеология и предразсъдък, а натрапен, елементарен практицизъм – Realpolitik.

Първата световна война е голямо нещастие за Европа и света. И то не заради провокирания „справедлив” ревизионизъм, а защото смаза военния-рицарски-благородническия морал и даде политически простор на архаичното поведение, омразата, жестокостта и простотията в отношенията между хората и спрямо противника. Милионите жертви през и след Втората световна война бяха вече резултат не на осъзнат мъжки риск, а на целенасочен геноцид (лагери – Голи Оток), подли разстрели (Катин), бомбардировки (Дрезден). Войната беше ръководена от дейци, възпитани в средата на лумпенизираните пролетариат и дребна буржоазия.

Европа не е периферия на американска или азиатска сила. Европа не е „междинно пространство между САЩ и безкрайната азиатска неизвестност”. Европа е две поколения преди тях. Така е, защото в Европа се живее добре, ще рече всред история и култура, в градове и достолепна архитектура, между образовани хора. Силовият, ядреният баланс отстъпи на културния. Силовите демонстрации, заплахата с оръжие, станаха поведение на съвременни пещерни хора. Защо България да бяга от Европа? При това – накъде?

Естествено е България да отстоява мястото си на двухилядолетна европейска сила. Тук възниква проблемът. Трябва ли да възприемем „представата за целта на българската политика и за нейното средство – приоритет на наднационалното начало пред класическия национал-центризъм”?

Не, и то поради две причини:

-          Няма културно поведение извън националното. Космополитите, интернационалистите, гражданите на света не са нищо друго, освен неофити. Те заменят досегашната си културна (примерно българска) принадлежност с тази на друга нация. Наивните опити да се забрани националния културен корен създават необразовани хора. Такъв ще е резултатът при немците, в чиито учебни програми не фигурират Гьоте, Шилер и Хайне, както и в тези американски университете, където премълчават Шекспир. Изчезват така хвалените доскоро културни различия – „различността”. Сякаш образованите хора са големия риск за мира и света.

-          Втората причина е балканска и, по-точно, Гърция. Налагането на (което и да е) наднационално начало трябва да става спокойно и равнопоставено. Да изоставиш, да се откажеш от нещо от себе си, е дълбоко интимно събитие в живота на една нация. Ако приемем, че националното е компримирано исторично, то това е равностойно да се откажеш от (много от) миналия си живот. Нациите слючват брак. На Балканите – неизбежно и с Гърция. Как обаче една балканска нация може да пристъпи към доброволен (пък дори и само частичен) себеотказ, когато отстъпеното (в името на наднационалния идеал) веднага бива национално обсебено от елинските ни съседи.

Основният извод е, че при днешната агресивна гръцка (архаично мотивирана) националистическа политика, българският класически национал-центризъм ще продължи да има приоритет пред наднационалното начало, докогато Гърция не възприеме европейския манталитет на радостта от споделените ценности.

7 юни 2008, София

{rt}

В международните отношения,     „малката държава” (1) се характеризира с недостатъчност на наличните ресурси (2) и произтичаща от това невъзможност самостоятелно да гарантира собствената си сигурност и сама да реализира интересите си. В опит да преодолее това състояние, тя следва политика на придържане към принципите и нормите на международното право и се стреми към интеграция в различни международни структури (3) – икономически, финансови, политически и военни. Именно интеграцията в подобни структури й осигурява възможности да реализира по-ефективно и в по-пълна степен националните си интереси, в условията на нарастваща взаимна зависимост. Самото членство в дадена интеграционна общност или съюз за колективна отбрана, следва обаче да се разглежда само като благоприятна среда за осъществяване на целите на държавата, но не и като автоматична гаранция за просперитет. Нарастването на относителната тежест на страната на световната сцена и извличането на определени предимства зависят от качеството на провежданата, в съюзен формат, политика.

Максимална ефективност в коалиционната среда

Как обаче да бъде постигнат максимален капацитет за ефективно и ефикасно действие в коалиционна среда? Кои са необходимите условия, на които една „малка страна” трябва да отговаря, за да може, след присъединяването й към дадена международна структура, да не се забави (или дори да спре) развитието и, като пълноценен субект с ясно изразена автономна политическа воля? Какво следва да притежава държавата, за да реализира интересите си, след като членството, само по себе си, не е гаранция за постигане на успехи? Още повече, опитът учи, че без активна политика за отстояване на собствената позиция, в най-добрия случай, „малката държава” може да разчита само на ограничени придобивки, каквито обикновено се дават на всички и са с ниска „добавена стойност”, която при това често е обратно пропорционална на платената в замяна цена. В най-песимистичния случай пък, може да се стигне до разочарование и загуба на интерес за активно участие в конкретната международна структура.

От една страна, международните организации, в които „малката държава” участва, влияят върху вътрешната и външната и политика, а - от друга, участието на страната в международни структури допринася за формиране на тяхната същност и политики. Тази констатация обаче е чисто теоретична и носи по-скоро пожелателен характер. Реалността сочи, че доколко ще се реализира първото или второто, както и дали въобще би се постигнало равновесие между двете, зависи от самата държава-членка – както от относителната й тежест, така и от нейното поведение в рамките на общността. В интерес на „малките държави” е постигането на точно такова равновесие, защото в противен случай по-големите участници в структурата, оформящи, в една или друга степен, нейната идентичност, неизбежно ще формират (или дори ще форматират) и тази на по-малките членки.

Ролята на държавата в епохата на глобализацията изглежда все по-ограничена, или по-скоро бива преосмислена, като отговорностите между държавите, международните организации и недържавните субекти на международните отношения се преразпределят. Но, въпреки че се търси нов баланс, който да отговаря на актуалните условия, в обозримо бъдеще, държавата ще остане основната структурна единица на системата на международните отношения. Остава валидна констатацията, че „Държавата, в настоящия етап на развитие на цивилизацията, е най-силния израз на дълбоката необходимост от ред и сигурност на народите. Тя е незаменим инструмент на тяхното управление” (4). Доколко обаче една държава ще се адаптира към неизбежните процеси на глобализацията и ще съумее да определя, заедно с останалите субекти, нейния дневен ред (или поне да избегне негативните й последици), зависи от същността на провежданата от нея вътрешна и външна политика. Тази политика е израз на качеството на държавното управление, което се осъществява от легитимно избраните представители на нацията, отъждествявани с понятието „политически елит” (5). За целта на настоящото изследване, вместо „политически елит” ще се използва терминът лидерство (leadership), с който се обединявато субектите, осъществяващи управлението на държавата. Акцентът обаче пада върху качествата на лидерите, или по-скоро върху ценностните им ориентири, които ги правят способни да упражняват достойно и ефективно правомощията си, дадени им от конституцията и законите на държавата.

Кои са елементите, които „малката държава” следва да развива и укрепва, за да участва пълноценно в процесите на глобализацията (икономическа, финансова, политическа, социална, културна и дори глобализация на сигурността и отбраната) и да може да осъществи в максимална степен своите интереси? Задавайки този въпрос, следва да имаме предвид, че макар глобалният ред, като сложна система, да е повече от съставляващите го части, водещи сред които засега остават държавите, които образуват международните организации, той също, на свой ред, бива дефиниран в резултат на тяхното въздействие.

Няколко са основните елементи, осигуряващи способността на „малката държава” да провежда успешна политика, в рамките на международни структури: стратегия, лидерство, административен капацитет и достатъчна обществена подкрепа.

Как „малката държава” може да защити интересите си

За да бъде в състояние да отстоява интересите си, „малката държава” следва първо да ги дефинира достатъчно ясно и точно. Тези интереси се базират на обективно осъзнати потребности, а не на внушени идеологеми. На тяхна основа се определят външнополитическите цели, реализирани посредством предприети действия. За целта се разработва, изпълнява и периодично актуализира стратегия (6), представляваща дългосрочен план за действие за постигането на държавните цели. В този смисъл, тя указва, какво и как трябва да се направи за разрешаването на стоящите пред страната въпроси.

Тази роля се изпълнява от различните стратегически документи на държавата, като конкретно за сигурността и отбраната, това е Стратегията за сигурност, като най-висшестоящ документ в йерархията на концептуалните документи във въпросната сфера. Тя е израз на стратегическата външнополитическа ориентация на държавага и, като такава, се основава на конституцията и законите на страната, както и на поетите международноправни задължения. На нейна основа например, следва да се разработват военната стратегия, плановете за организационно изграждане и развитие на въоръжените сили и по-нискостоящите документи.

Стратегията за сигурност е израз на вътрешнополитическия консенсус по външната политика и политиката за сигурност и отбрана. Тя е нещо повече от принципна декларация пред международната общност за намеренията на държавата. Стратегията за сигурност е „лицето” на политиката в тази област, на което се очаква да съответстват и предприетите действия. Наличието на подобен документ показва пред съюзниците, партньорите и цялата международна общност, че „малката държава” добре осъзнава интересите си и дава да се разбере, че е готова да ги защитава.

При изработването на стратегията си за сигурност, „малката държава”, в качеството си на член на една или друга международна структура, следва да се консултира със своите съюзници и партньори, което обаче не означава да чака да й бъдат предложени готови решения отвън. Този документ е най-напред вътрешен продукт, основаващ се на споделените от обществото ценности и вече направения консенсусен стратегически избор. Естествено, стратегията отразява съюзните интереси и произтичащите от тях цели. Този документ обаче определя, как в контекста на участието в коалиционен формат и на процеса на реализация на колективните приоритети, най-адекватно могат да бъдат гарантирани националните интереси.

Проблемът за „лидерството”

Наличието на визия за стратегическите приоритети на държавата и за начините за постигането им, само по себе си, не е достатъчно без наличието на лидерство, което да реализира начертаното в стратегията. То трябва да отговаря на някои условия, за да бъде годно да ръководи страната и осъществява политиката й на международната сцена.

Преди всичко, в основата на успешното и способно лидерство стои единството и съгласието по главните икономически и политически приоритети. Лидерството следва да има утвърдена ценностна ориентация, да споделя единна философия за развитието на държавата и света и да е носител на устойчива културно-цивилизационна идентичност. Така то ще може да бъде носител и на необходимата воля за действие и да задава насоките на вътрешните и външните политики.

Въпросът, който стои пред немалко държави днес е, как да се изгради и съхрани единно и интегрирано лидерство, след като обществото е съставено от групи с разнообразни и често пъти разнопосочни интереси? Историческият опит сочи, че големи и силни държави с успешно изграден и функциониращ единен национален елит също не са лишени от вътрешни противоречия. Въпреки това, обаче, тези различия биват успешно управлявани, а държавата говори с един глас в международната политика. Следователно, проблемът се крие в механизма за формиране на съгласие в средите на лидерството, а не в разликите във възгледите, които са неизбежни за всяко развито общество. Примерът на САЩ в това отношение е показателен. Там, още от времето на „бащите-основатели” се осъзнава, че „…причините за фракционерството не могат да се отстранят и, че спасението може да се търси само в средствата за контрол на последиците му” (7).

В подкрепа на горното твърдение следва да се приеме като неизбежна даденост, че винаги ще има различия в мненията, което дори е желателно. Още повече, че в това се крие силата на демокрацията като обществено-политическа система. Слабостта в случая произтича от липсата на механизъм за съгласуване на интересите така, че да бъде генерирана единна воля за действие. Интегрална част от този механизъм следва да бъде разбирането, че неразумното поведение, дори на част от лидерството, е заплаха за жизнените интереси и дори за самото оцеляване на цялото. Това е и ще продължи да бъде проблем както пред големите и мощни, така и пред „малките” държави. Тук се крие ключът както към възхода, така и към падението на държавността.

В процеса на изграждането на консенсус, отговорното национално лидерство, особено това на „малките държави”, трябва да бъде свободно от комплекса на т.нар. „малък брат”. Това трябва да стане, въпреки ограничителното действие на относително слабите ресурси, с които „малката държава” разполага и неизменният натиск върху нея от страна на по-големи субекти на международните отношения. То предполага осъзнаване на факта, че дори и със скромна относителна тежест, „малката държава” разполага с възможности, които, ако бъдат умело използвани, могат, в значителна степен, да компенсират недостига на ресурси. Всъщност, средства не достигат и на големите държави, но повечето от тях, именно чрез умелата си политика, съумяват да ги набавят и то, преди всичко, от по-малките партньори.

За да провежда надеждна политика в отстояването на националните интереси, лидерството следва да се ръководи и от разбирането, че членството в международна структура само по себе не представлява гаранция за постигане на успехи или разрешаване на актуални проблеми. В рамките на съюзите, държавата трябва, преди всичко, да търси и открива своята уникална позиция, способна да и осигури относителни предимства. На практика, това значи да заема такава ниша, която да я превърне в максимално ефективен съюзник за останалите, т.е. да бъде от полза както на тях, така и на самата себе си. Именно на това следва да се основава и нейната идентичност вътре в съюза. В този смисъл, членството може да се разглежда като непрекъснато движение и динамичен процес, изискващ готовност за непрекъсната самоактуализация.

Разбирането, че членството в общността не води до автоматично разрешаване на проблемите и реализиране на националните приоритети, а осигурява само благоприятната среда, в която да се търсят и намират изгодни, едновременно за страната и за общността, решения, е в основата на успешното лидерство, формулиращо поведението „малката държава” в международните отношения. Това предполага способност да се разчита първо (и преди всичко) на себе си, а след това - на помощта на съюзниците и партньорите. Казаното е вярно и поради факта, че никоя успешна международна структура не приема членовете си, водена само от алтруистични подбуди. Подобно на всяка друга, и коалиционната среда е конкурентна, като в нея се пресичат интересите на отделните и участници.

Затова „малката държава”, в качеството и на съюзник, следва да спомага за прокарването на съюзната политика, като едновременно с това постига и собствените си интереси. Тя не встъпва в съюз, за да бъдат разрешени проблемите и автоматично, с външна помощ, а за да постигне целите си, възползвайки се от обединените колективни усилия. С други думи, участието в една или друга общност, означава разширяване на възможностите, но не е гаранция за постигане на просперитет „наготово”. По принцип, съюзите не се градят, за да може някой член да черпи безконтролно от общите ресурси, напротив – те се създават, за да обединяват средства и усилия за общо действие, в името на общи цели. Затова, задача на лидерството е да намери начини да се възползва от възможностите на организацията, което пък предполага да мотивира останалите членове в полза на каузата на страната си.

Отговорностите на членството в международните организации

Предвид изложеното до тук, следва да се отчита и, че членството в съюзи може да носи ползи на страната, но, същевременно, изисква и споделяне на отговорности, включително и на рискове. Облагите предполагат и отговорности, колективната отбрана носи и риска от нападение, а самоидентифицирането с дадена общност рискува да навлече омразата (и дори агресията) на нейните противници. Освен това, с встъпването си в общността,  „малката държава” поема ангажимента активно да защитава нейните ценности. Следователно, членството в международна структура не е само начин за разрешаване на проблеми, а съдържа в себе си и задължението за справяне с нови такива. И с това би трябвало да е наясно всеки отговорен управляващ екип.

Част от организационната идентичност и култура на лидерството на „малката държава” следва да бъде и разбирането, че процесът на подготовка за присъединяване към международни структури не е просто изчакване и формално изпълнение на критерии за членство, а гради готовността на страната да се възползва от възможностите, предоставени й от съюзната среда впоследствие. Защото развитието на държавата, като член на общността, не бива да спира след акта на формалното присъединяване. Членството трябва да се осъзнава като придобиване на качествено нов статут, предполагащ повече отговорности и, следователно, по-голяма ангажираност с развитието на страната като съюзник. Тоест, членството не е крайна спирка, а начало на нов път на развитие на „малката държава”.

В този смисъл, процесът на подготовката за присъединяване към една или друга международна структура е от ключово значение за трансформацията на „малката държава” и способността й да бъде ефективен и отговорен член на общността. В тази връзка, дори и отлагането на членството за определен период следва да се възприема като нещо повече от възможност за натиск върху страната да изпълни критериите, по които има изоставане. Поставянето на страната на изчаквателната писта може в бъдеще да донесе много повече ползи на нея и съюза, като цяло, отколкото може да направи това пасивният съюзник, чиито развитие, като член на общността, е спряло/забавено след сравнително безпроблемното изпълнение на условията за присъединяване. Това също трябва да се вземе предвид от лидерството, особено на тези страни, на които по една или друга причина се налага да изчакат с акта на формалното си приемане в даден съюз или пък, на които предстои налагането на определени санкции или предпазни клаузи за неизпълнение на условия след приемането им. Въпросът е в дадено действие да се виждат най-напред възможностите, които носи в перспектива, а не непосредствения негативен ефект, който е преодолим.

Друг важен момент е, че лидерството на „малката държава” трябва да е наясно, че при прокарването на държавните интереси на международната сцена следва да се отчитат интересите не само на останалите съюзници, но най-вече на големите, като не се забравя, че е неоснователно да се разчита на безусловна подкрепа, дори от най-близкия съюзник. В този смисъл лидерството трябва да бъде свободно и от комплекса за „Големия брат”. Честа грешка, допускана от редица ръководители на „малки държави” (и не само), е да предприемат необмислени действия при наличието на мощни съюзници, очаквайки безусловна помощ от тях по всяко време и във всяка ситуация. Подобни грешки обикновено не се допускат, ако държавата няма силни съюзници, защото в такъв случай ръководството й би отделяло по-голямо внимание на детайлите в цялостната картина. В тази линия на разсъждение, трябва да се отчита и, че сериозни вреди, или още по-лошото – пропускането на благоприятни възможности за развитие, могат да дойдат в резултат не толкова от активността на противниците, колкото от недостатъчната подкрепа (или липсата на такава) от страна на съюзниците, която самонадеяно се приема като даденост.

Не на последно място, лидерството означава и умение да се противостои дори на големите съюзници и партньори, като това обаче следва да се прави мотивирано и конструктивно. Става дума да може да се казва „не”, дори когато всички съюзници са „за” и да се защитава тази позиция, като същевременно се търсят начини за продължаване на започнатия процес. Често пъти, именно на по-малките партньори се пада отговорността да действат като коректив на действията на по-големите, защото в противен случай могат да бъдат нанесени вреди на цялата общност. А историята сочи, че катастрофите обикновено се преживяват по-лесно и безболезнено именно от по-големите съюзници.

Наличието на подобна визия у едно единно национално лидерство говори за зрялост и държавническо мислене. То е необходимо на „малката държава” не само за да прокарва позициите си, а и за да работи за изграждането на по-добър и справедлив международен ред. Само тогава лидерството ще може да реализира интересите на управляваната от него държава в контекста на многостранната дипломация, която остава „най-реалистичният подход към проблемите, породени от надрастването на държавата-нация в един свят, който върви по пътя на глобализацията” (8).

Лидерство и администрация

Засягайки въпроса за лидерството, не може да се остави без внимание е този за качеството на държавната администрация, която е призвана и задължена да реализира на практика управленската програма, в нейните вътрешно- и външнополитически аспекти. Само лидерството на стратегическо ниво не е достатъчно, за да може „малката държава” успешно в да реализира съюзническата си политика. За целта е нужен и качествен административен капацитет.

Подготовката на кадрите за една национално отговорна администрация е първостепенен приоритет на „малката държава”. Той не се заключава единствено в самия процес на набиране, обучение, мотивиране и основано на ясни правила кариерно развитие. Нито пък процесът се изчерпва с материалното осигуряване и с поддържане на престижа на държавната служба. Основен компонент тук е формирането и развитието на трайна система от възгледи сред държавните служители, която да води до утвърждаване на ефективността на държавната служба в полза на цялото общество. Това е въпрос на трансформация в мисленето, особено що се отнася до „малките държави” в преход. Тук е мястото да се спомене, че подмяната на старите кадри с млади също не води, от само себе си, до решаване на проблемите. То може и да е едно от важните условия, но не е достатъчно. Ако новите кадри не изграждат и развиват адекватни на реалността и на процесите на глобализация принципи на управление и организационна култура, няма как да настъпи истинска промяна, а само смяна на лицата и продължение на политиката, почиваща на неотговарящи на изискванията на времето начала.

Обществената подкрепа

Лидерството на държавата и изпълнителят на начертаната стратегия – администрацията, не съществуват сами за себе си, а са интегрална част от обществото. Нещо повече, те са издигнати от него и представляват обществения интерес. Поради това, те са отговорни пред обществото и са длъжни да тарантират висока вътрешна подкрепа за водената от тях политика.

Вътрешната консолидация и достатъчно високата обществена подкрепа са неизменни условия за постигане на стабилност и предвидимост във външнополитическото поведение на „малката държава”. Това предполага постоянно ангажиране на активното гражданско общество, защото въпросите за участието на държавата в международни структури не трябва да ангажират само тесен кръг от лидери и експерти. Опитът показва, че отсъствието на адекватна комуникация със социалните групи, както и потискането или игнорирането на дебата, след известно време, най-неочаквано, водят до изненадващи резултати, особено при гласуването по време на избори.

В този смисъл, дори да се налага да се направи непопулярен избор в интерес на дългосрочните приоритети на страната, това следва да стане след активен обществен дебат и в условията на максимална прозрачност. Вътрешната, както и външната, политика не е константна величина. Всеки направен избор трябва непрекъснато да бъде мотивиран и утвърждаван. Само така обществото може се усеща ангажирано във вземането на решения, което пък осигурява на управлението нужната устойчива вътрешна подкрепа по стратегическите цели и действията за практическата им реализация.

Стратегията, качественото лидерство, административният капацитет и достатъчната обществена подкрепа са в основата на успешната политика на „малката държава”, като член на международните структури. Те обаче притежават една характерна черта, независимо от това доколко са налични или предстои да бъдат развити – динамичност. Това е обусловено от характера на международната среда, която също търпи непрекъснато развитие. От една страна, „малката държава” непрекъснато усъвършенства тези компонентr, за да отговори на изискванията на външната среда, но - от друга, ако те са достатъчно развити и адекватни, спомагат за трансформирането на същата тази среда в по-благоприятна. Четирите компонента формират поведението на „малката държава” не само в качеството й на член на една или друга международна структура, но са решаващи и за оформянето на характера на нейните двустранни отношения, независимо дали във или извън коалиционната среда, което обаче е обект на друго изследване.

Бележки:

1. Т.нар. “small powers” в теорията на международните отношения. Вж. „Инструменти на силата в политическите стратегии на малките държави в международната политика”. Михаил Найденов, сп. „Геополитика и геостратегия”, бр. 4, 2007 и http://www.expert-bdd.com/statiq.php?id=302

2. Територия, демографски потенциал, природните ресурси, икономическа и финансова мощ, културното влияние, военната сила, политическото единство и мотивацията за утвърждаване на международната сцена и други количествени и качествени показатели.

3. За целите на изследването, под международна структура следва да се разбира международна организация, интеграционна общност, съюз (за колективна отбрана) и коалиция.

4. « Principes de diplomatie. Nouvelle édition » Allain Plantey, Pédone-Paris”, 2000, p. 7.

5. Това включва управляващите, опозицията и всички вътрешни субекти, които упражняват политическо влияние върху управлението на държавата или се стремят към това. Все пак се прави уговорката, че политиката се основава на ясни, стабилни, общоприети и легитимни икономически основи.

6. Стратегия произлиза от гръцката stratēgos, която води началото си от две думи: stratos (армия) и ago (от старогръцки ръководя).

7. The Federalist Papers, Х. James Madison, Alexander Hamilton and John Jay. Penguin Books, 1987

8. « Principes de diplomatie. Nouvelle édition » Allain Plantey, Pédone-Paris”, 2000, p. 303

* Главен експерт в Дирекция „Отбранителна политика” на Министерство на отбраната. Изразеното мнение на автора е изцяло лично и не ангажира по никакъв начин институцията, в която работи.

В съвременната политическа история на България глобалната геополитическа схема има твърде ограничено влияние. Всъщност, тя се материализира едва напоследък, като досега има само спорадични прояви. Един от най-показателните и парадоксални примери в това отношение е корелацията между българския и афганския въпроси след Освобождението, през 1878, като отзвук на т.нар. „Голяма игра” между Русия и Великобритания в Средна Азия, през ХІХ век. През цялото останало време, влиянието на руската политика на Балканите се осъществява изключително в рамките на континенталните й предпочитания и противоречия, главно по отношение на т.нар. „Междинна Европа” и Германия.

Националният модел на българската външна политика, изцяло формиран в подобен международен контекст, тласка системно страната ни по посока на континенталните полюси на сила в Европа, затъмнявайки допълнително и без това традиционно слабото влияние на морските или глобални държави в нейната история. В неговата основа се намира изключително мощната и консервативна представа за обединението на българската нация, съгласно догмата на Санстефанския идеал, която постепенно еволюира от задължителна външнополитическа програма в остатъчно или вторично геополитическо поведение. Трансцедентната същност на националния модел осигурява неговата приемственост отвъд конкретните исторически ситуации и, в частност, тези, които произтичат пряко от борбата за национално обединение.

Всъщност, за „глобален период” в политиката на България може да се говори едва след глобализирането на междинно-европейското пространство, към което самата тя принадлежи. За съжаление, този  процес остава напълно „независим” от съзнанието на българската политическа класа, която в нито един момент от своята история не е положила системни усилия да осъзнае или, още по-малко, да се „разграничи” от своята геополитическа орисия. Перспективата за „Лондонска България” е напълно отхвърлена по време на Балканската война от намиращите се под хипнотичното въздействие на Санстефанския идеал български политици. А този проект е единствената реалистична морска алтернатива на континенталната политика на страната, в най-новата й история…

Именно континенталната особеност на българската външна политика потиска желанието на българските политици да търсят алтернативи другаде, освен в омагьосания кръг „Русия – Германия”, формирайки у тях печално известния „сателитен комплекс”, който не е нищо друго, освен драстична констатация за традиционно отсъствие на стратегически нагласи и култура. Неговите въздействия се свеждат до единен резултат – не толкова ограничаване на националния суверенитет, колкото (съзнателно или реактивно) стесняване до минимум на възможностите и на полето за маневриране при отстояване на националните приоритети; невъзможност за водене на относително балансирана политика; свеждане или опростяване на външнополитическите решения до избор между Русия и Германия – двете европейски държави с осезаемо влияние в Междинна Европа.

С други думи, българската външна политика и нейните дейци се намират под трайното въздействие на два геополитически модела от различен характер – единият е вътрешен и по-скоро „субективен”, а другият - външен и по-скоро „обективен”, които обаче взаимно се определят и усилват. Техният кумулативен ефект обуславя в голяма степен липсата на дългосрочен проект, т.е. на осъзната стратегическа култура при планирането на външната политика.

Системното пренебрегване на балансиращите (морски) държави лишава българската политика от допълнителна или принадена стойност, от съзнателно разширяване на и без това силно ограничените възможности за маневриране пред националната политика. Всъщност, необходимо е обогатяване на позициите с извън-континентални елементи. Такава възможност сега предоставят както членството в НАТО, така и в ЕС…

Тенденцията към затваряне на българската политика в континенталния й контекст игнорира една от най-дълбоките трансформации в европейския регион – неговото постепенно и неизбежно маргинализиране в световната политика, започнало след края на Първата световна война. Създаването на Версайската мирна система от победителите във войната е всъщност самоубийствена стратегия, водеща, в крайна сметка, до нов световен конфликт, който ще постави окончателно край на индивидуалното глобално влияние на европейските велики сили. Това е така, защото е създаден модел, който, вместо да подтисне национализма на победените, засилва допълнително техния потенциален реваншизъм и иредентизъм.

Този модел е напълно преодолян след Втората световна война, когато сегрегацията на победените държави е заменена с процес на тяхното интегриране в новия следвоенен ред. Версайският модел се превръща в своята противоположност. Започва изграждането на нов „европейски концерт” (ЕО/ЕС), който се основава все повече на наднационални елементи. В същото време, в контекста на ядреното противопоставяне със СССР, Западна Европа окончателно губи своята политическа „независимост” и се превръща в подсистема на евро-атлантическата политика в света.

Подобен деградиращ процес протича и в Източна Европа след разпадането на СССР, през декември 1991, но този път по отношение на Русия. Главният резултат от приключването на студената война е трансформирането на цяла Европа от център в периферия на световната политика и нейното обособяване в огромно междинно пространство между САЩ и „безкрайната азиатска неизвестност” …

Съвременното глобално влияние се основава на два основни структурни фактора. От една страна, изключителният контрол върху ядреното оръжие, който въвежда принципа на ядрения легитимизъм (поредната историческа идеологема на реалната политика) и закрепва върховенството на ядрените държави, като ограничава техния брой и свежда вероятността за директен конфликт между тях до минимум. От друга страна, бурното развитие на икономиката и технологиите водят до необратимо глобализиране както на стопанските, така и на политическите процеси. Недостатъчната конкурентноспособност на СССР, по отношение на втория фактор, доведе до загубата на студената война, а надмощието на САЩ – до световната им роля днес. Потенциалът на Китай и в двете области условно го определя като евентуалния бъдещ съперник на САЩ ...

С оглед на „научените” от историята и най-вече от настоящето уроци, България би следвало да се откаже от бляновете за изключителното си местоположение на Балканите и да заложи върху междинната си геополитическа характеристика, разбира се, в нейните глобални, а не континентални или провинциални измерения. Това би означавало, на практика, пълно идентифициране с процесите на европейската интеграция, но в сфери, които не биха поставили под съмнение т.нар. „трансатлантическо единство”. В противен случай, ЕС, а с него и България, рискуват в обозримо бъдеще да престанат да бъдат част от Западния полюс в световната политика и да се превърнат в част от една глобална междинна зона, наречена преди много години „римленд” от Никълъс Спикмън.

С други думи, през следващите 15 или 20 години, основният ограничител пред българската политика би следвало да бъде нетърпимостта към условия, създаващи „хранителна среда” за възстановяване на двуполюсния или многополюсен характер на международните отношения, които закономерно биха довели до ре-активиране на „вродените” в българската геополитика континентални комплекси, които, както споменахме по-горе, биват „вътрешен” (санстефански) и „външен” (сателитен)…

Крайната цел е българската политика да се пропие от чувството за вътрешноприсъща свобода, която да попречи на външнополитическия процес да бъде ръководен от рутинни, инстинктивни или, в най-лошия случай, реактивни действия и фактори. От друга страна, няма как подходът да бъде чисто прагматичен или „научен”, той неизбежно следва да се опира и на известна доза идеализъм, съдържаща едновременно представата за целта на българската политика и за нейното средство – приоритет на наднационалното начало пред класическия национал-центризъм.

Брюксел, юни 2007

* Статията изразява личното мнение на автора и не ангажира редакцията и която и да било официална институция.

** Доктор по политология, член на Българското геополитическо дружество.

{rt}

Актуалният проблем в темата за сигурността у нас, в началото на новия век е, че все още, в значителна степен, не е преодоляно линейното мислене за сигурността, характерно за миналия век, с всички последици от това.

Поставянето на акцент върху националното в сигурността на една малка или средна страна е все по-сериозно ограничение днес. Нараства количеството елементи, които почти нито една национална държава не може да защити, независимо от т.нар. гаранции на международното право. Проблемите все повече се решават чрез мета-диалог в глобалния свят, в който отговорността за сигурността е споделена. Затова, с течение на времето, ще се намират все по-малко стратегически аспекти на националната сигурност, специфични само за България. Тоест, на тази почва не може да се изгражда пълноценна стратегия.

Обратно, изграждането на стратегия, при водеща идея за незначителния мащаб на страната ни, води до залитане в другата посока, защищаваща следването изключително на външния дизайн „сигурност чрез участие” в международни алианси. Тук ограниченията в никакъв случай не са по-малки. Само по себе си, участието е неефективна гаранция за сигурността по много причини, като например самонарастващите отстъпки тъкмо от сигурността, които то изисква. Международното участие е гаранция само и единствено ако са развити вътрешните му опорни фактори, които обобщаваме обикновено като „силна държавност”. Както е известно, българската концепция за национална сигурност от 1998, издигна идеологията за НАТО и ЕС и подцени паралелното развитие на националните елементи, с което бързо се оказа в дисонанс с времето или предназначението си.

За съжаление, у нас силната държавност също се тълкува непълноценно, в смисъл на способност или капацитет на институциите. Всъщност, това не е дори сянка на държавност. Основният фактор, формиращ държавността, са гражданите, за които обаче не се говори в този контекст. В развитите демокрации, гражданството се идентифицира като опорната връзка между държавните институции, културната матрица и социалното единодействие за устойчивото развитие на обществото. Само то може да съчетае волята на управлението с волята на нацията да живее. Без гражданското общество, партизанските планове за сигурност са обречени.

Линейното мислене греши и по въпроса, кой е стратегът на сигурността. Тежко и горко на концепциите за сигурността в новия век, ако се пишат от управляващите в дадена държава (които и да са те), от техния външен покровител (ако имат такъв) и, особено, от казионните технократи в тясната област. Едноличен автор тук е вече невъзможен, изисква се умела еквилибристика, осъществена от добро лидерство. Комплексността на темата в съвременния глобален свят налага не само максимална допълнителност в процеса на стратегиране. Тя налага най-вече радикалното извеждане на темата от зациклянето в собствените й орбити, за да се прехвърли във възела на всичко в новото време – доброто управление.

Постмодерната интерпретация на сигурността, според станалия напоследък известен израз, започна с падането на Берлинската стена и завърши на 11 септември 2001, макар у нас да изглежда все още актуална. Тя разглежда сигурността като система, национална и международна, без обаче да я поставя в по-важната система, която накратко се нарича „добро управление”. Неуспешното институционализиране на първия български проект на стратегия за сигурност, през 2005, се дължи, до голяма степен, тъкмо на пренебрегването на темата за управлението във фокуса на сигурността. Принципът на доброто управление (good governance) гарантира сигурността на големите и по-малките общества в новия век, като осигурява, балансира и синхронизира критичната маса от външно съгласие по стратегическите въпроси на развитието на конкретното общество изобщо, вътрешната подкрепа за тях, административния капацитет за осъществяването им и, не на последно място,  привличайки гражданското общество като главно действащо лице в стратегическия процес. Доброто управление гарантира реализма, трайността и изпълнимостта на стратегията за сигурност на едно общество. Обратно, незачитането му предизвестява ранната гибел на стратегическите планове, правени за двайсет години напред, но оказващи се мъртви още към двайстия месец. Няма нищо по-тъжно от подобни архаични опити за стратегии.

Актуалното понятие за сигурност

Обществената сигурност има не една, а нарастващ брой все по-допълващи се същности. Старите и новите се кумулират в различни последователни амалгами от значения. Силната и жизнеспособна военна организираност на обществото, способно да излъчи ефективна армия, е класическото упование за сигурност. Накъде сигурност без армия , макар отдавна да е ясно, че в системата трайно са се настанили и други инстанции, разположени над армията, независимо от военното лобиране. Членството в отбранителни съюзи също не е достатъчно силен фактор на сигурността – алиансите са доста по-временни от членуващите в тях общества и отмират, както поради засилващите се центробежни сили вътре, така и поради неспособност да отговорят на всички световни промени отвън. Крепкото здраве на службите на вътрешния ред също се включва в сигурността – накъде без жандармерия! Само че от охранителите не зависи например далеч по-важната енергийна сигурност, поради което други експерти изтъкват определящата роля на  икономическите интереси. Наистина, каква сигурност без тяхното зачитане! Оказва се обаче, че в глобализиращият се свят опираме до решения от друго естество. Ето защо, като контратеза на всичко, се появиха „международниците”, които убедено заложиха на външнополитическа принадлежност на България и лоялността най-вече към различни международни организации. Наистина, накъде без „цивилизационен избор” и международна лоялност! Но подобна формула, ако се приеме за основна, всъщност е изкуствена панацея, която може да се превърне в най-безгръбначната формула за сигурност на едно общество: може ли лоялността сама да гарантира сигурността – кога и къде подобно нещо се е случвало? А и машинописната замяна на едни привързаности с други издава непреодоления инстинкт за търсене на „Големия брат”, което е много фалшива рецепта за сигурност. Опитът за лавиране между различни лоялности пък е още по-обречен, скъп и безперспективен от когато и да било в миналото. Без здрава държава с добро управление, нищо не може да се смята за гарантирано отвън. Разбира се, тук не става дума за т.нар. „здрава ръка”, а за доброто вътрешно управление –  т.е. за симбиозата от стратегическо лидерство, качествена администрация и жизнени граждански структури.

И още нещо. Характерна за остарялото мислене е увереността, че сигурността е изцяло в ръцете на кръгове професионални експерти със собствен жаргон, теории и дискретни институции. Не се приветства идеята за широка обществена дискусия, освен ако тя се организира като дирижирано легитимиране на предварително взети решения. Всъщност, принципът на доброто управление диктува точно обратното – а именно, че сигурността се крепи, преди всичко, на консенсуса и активността на гражданското общество, без което е празна дума.

Историята учи, че когато сигурността на България е била най-застрашена от фатални последици за поне едно столетие напред, като например въвличането ни във Втората световна война или пък преследването на евреите, сигурността е била опазвана, доколкото е възможно, тъкмо чрез най-явните действия на различни публични лидери и на гражданските структури. Процентът на отклонение от рецептата за откритостта, публичното лидерство и гражданското участие, т.е. за доброто управление, съвпада с процента на неуспех при опазването на обществената сигурност. При това, авторите на подобни отклонения обикновено се оказват още по-пострадали от тях, в исторически план.

Модерният принцип на доброто управление

Явно, че доброто управление в ХХІ век значително надхвърля традиционното разбиране за „сръчно”, „акуратно” или „честно” обществено управление, следващо покорно предначертанията на политиката, схващана само и единствено като власт. Подчиняването на администрацията от политиката (смятано за отживелица в развития свят), оправдава единствено силовите, едностранни стратегии за сигурност от корпоративен тип, които отдавна вече не са ефективни. Обратно, съвременният акцент върху конкретните политики в различни сфери на живота, изискващ единодействието на политика и администрация, налага стратегии за сигурност от кооперативен тип, които са по-ефикасни, ефективни и гъвкави. Затова, поставянето на доброто управление във фокуса на обществената сигурност не е просто декларация, а следва здрава логика.

В модерния си смисъл доброто управление може да се очертае в следните параметри:

- Доброто управление означава външна кооперативност. Количеството на заинтересованите от кооперативни стратегии нации или алианси в днешния глобален свят далеч надхвърля броя на тези, които играят самостоятелна игра. Днес, за мнозинството „играчи”, все по-голяма несигурност се генерира от нестабилните съюзни членове, подкопаващи протичащата „игра” с нескопосаното си участие, а не от стабилните „самотници”, както е било едно време. Днес не ловната пушка на съседа в глобалния град, или евентуалната му нелоялност към общежитието, представляват заплаха за останалите, а вътрешната нестабилност в семейството на иначе лоялния съкооператор и скандалите зад стените на апартамента му, защото това рано или късно засяга спокойствието и сигурността на всички. Тогава и пушката може да гръмне. Съседната държава може да създаде големи проблеми, преди всичко, със слабото държавно управление, изолирането на гражданското общество, корупцията, икономическата, политическата и социалната нестабилност, а не с оръжието си или пък с особеното си мнение по някои международни въпроси. Тъкмо обратното - на стабилната нация и държава с добро управление се позволява да проявява и особено мнение, и силови действия. С една дума, съществено и уникално за доброто управление е, че създава кооперативен тип гаранции за сигурност, по-надежден от който и да било друг подход в тази област. Доброто управление създава своите гаранции за сигурността чрез това, че почива върху логиката на игрите с позитивен не-нулев край, които са от обща полза за всички, участващи дълготрайно в тях и затова държащи на играта, т.е. и на останалите, а не само на себе си. Практиката демонстративно показва, че сигурността видимо прогресира от корпоративно към кооперативно понятие, т.е. от налагане със сила към съвместност, от системата „печелещи за сметка на губещите” към системна взаимна печалба. Стилът Дизраели отстъпва на стила Блеър, Бисмарк – на Меркел, а Мао – на Дън Сяопин. Глобализиращият се свят е свят на повторените игри. Рационализмът му идва оттам, че егоистът, дори да спечели днес, ще го загуби утре, докато истинският „играч” дава шанс на партньора в името на играта, защото всяка нова игра добавя още и още печалби, макар и недотам едри, но затова пък постоянни. Тоест, сигурността на другия заляга в основата на собствената сигурност.

- Доброто управление означава вътрешна кооперативност. Последната е напълно несъвместима с наличието на монополисти. Затова доброто управление се характеризира с антимонополната си същност. Управлението е власт (не е безвластие), но в никакъв случай не е прекомерна власт, а това значи монопол и, в крайна сметка, непозволено налагане на прокрадналия се частен интерес. На практика, днес това води до ограничаване хегемонията на партиите в политическия живот. Те се превръщат в анахронизъм тъкмо поради едностранчивостта и монополизма, който генерират. Само преди век партиите са рушели обществените монополи, осигурявайки масовото политическо представителство и парламентарната политическа кооперативност. Постепенно обаче, самите те се превръщат в монополисти, които не осигуряват действително политическо представителство. Партиите, първо, мобилизират за кратко поддръжката на избирателите по време на избори, но им обръщат гръб по време на мандата си, защото във всекидневието хората искат конкретни политики за себе си, а не за партията. Второ, партиите са като пияния шофьор и, в зависимост от идеологията си, изправят всички завои или наляво, или надясно. Различните сфери на живота обаче имат различно поданство, или ляво, или дясно и не се интересуват от униформеното равнение на партийната идеология и още по-малко на меандрите на интереса на партийните ядра. Така например, здравеопазването е традиционно лява област, където и леви, и десни предпочитат по-леви политики. ХХІ век ще е век не на политиката, а на политиките и в този смисъл доброто управление ще е свързано с плаващите мнозинства зад тази или онази конкретна политика в тази или онази конкретна област, а не с изначалните идеологически предначертания или субективизма. Партийността бавно отстъпва на стратегическата игра между членовете на социални мрежи, осъществяващи конкретни политики. Примерът на Тони Блеър и неговите почти безпрецедентни три мандата показва именно това. Британците, които някога откриха модерните политически партии за останалия свят, се оказаха първите, склонни да ги заобикалят в името на конкретните политики през новия век, които са новата гаранция за оставане на власт. Политика е имало от зората на човечеството със своето ляво и дясно, власт и подчинение, но модерният тип партии доминира в политиката само в краткия период от средата на ХІХ век до последните години, когато партийността започна да навлиза в криза. Както в продължение на хилядолетия е имало политика без партии, така отново ще има политика без тяхната хегемония. На тяхно място идват мрежите и техните публични политики.

- Доброто управление на новия век е насочено към създаване и осъществяване на ефективни публични политики във всяка област на живота. А това значи точно балансиране на пазар, политика и граждански сектор, без пристрастия към някой връх в този триъгълник. Нито либералният пазар, нито силната държава, нито хипертрофията на гражданските структури, сами за себе си, са идеологически правилни рецепти за стабилност. Не мисля, че доброто управление е в някой от лозунгите “Свобода за пазара!”, “По-силна държава!” или “Пряко управление на гражданите!”, а по-скоро в деликатния баланс между тези крайни принципи.

- Доброто управление почива върху висок административен капацитет. Отчасти, става дума за отговорна, ефективна и ефикасна публична администрация. Без нея нищо в една държава не може да функционира, независимо от международните ангажименти или вътрешнополитическите амбиции. Тук обаче нещата не могат да бъдат ограничени до елементарен сбор от техники и технологии за ефективно управление, както обикновено се мисли за административния капацитет. Капацитетът означава премахване на подчиненото положение на администрацията на партизираната политика. С това не се пледира за политизация на администрацията, а тъкмо обратно – за деадминистрация на политиката, т.е. приключване с доминирането й над администрацията. Известният чл. 116 от Конституцията на България изрично налага администрацията да е пряк изпълнител на волята и интересите на нацията, като се ръководи единствено от закона, което означава да е достатъчно автономна в политическо отношение. При сегашното асиметрично разположение между доминираща политика и подчинена администрация, партизацията е неизбежна. Ето защо са наложителни редица политически, административни и законови мерки, включително, разбира се, и конституционни промени. Високият административен капацитет е невъзможен в условията на политически диктат за административно осъществяване на частни интереси. Разбира се, всичко това се отнася, в частност, и до мерките, осигуряващи сигурността на обществото. Недостатъците на сегашния конституционен модел у нас в това отношение са крещящи: генерира се ужасяващо чинопоклонничество, което означава отказ от защита на обществения интерес, за сметка на партийния; подхранва се перманентна неустойчивост на администрацията от възпроизвеждащия се отново и отново диктат на партийните „метли”; ревностно се контролира и ограничава връзката администрация – институции на гражданското общество и т.н. Необходимо е да се отгледа и защити чувството на администрацията за обществена отговорност, въпреки съпротивата на бюрократизираното политическо представителство. Политическият модел в България, формиран на Кръглата маса през 1990, не предвижда обществено създаване на устойчиви стратегически правила за функциониране на администрацията, очевидно поради страха, че това би ограничило партийното упражняване на властта.

- Доброто управление в съвременността е пряко обвързано със структурите на гражданското общество. Доброто управление нито е просто морално, както се е мислело в Древността и Средновековието, нито се свежда само до гарантиране на човешките права, както вярват мнозина, нито пък се изчерпва с  елементите на демокрацията, както идеологизира съвременният рационализъм. За доброто управление не може да се говори така банално и нормативно. Доброто управление трябва да се търси, преди всичко, в контекста на жизнената връзка със структурите на гражданското общество, тъй като не става дума за нищо друго, освен за ефективно и ефикасно решаване на социалните проблеми. Въпросът е много дълбок: реализирането на един, създаден от специалисти, политици и администратори, план за сигурност е невъзможно без обществена санкция за издигането му до ранга на национален документ, задължаващ стратегиращите да гарантират осъществяването на обществения интерес такъв, какъвто го схващат не те, а различните структури на гражданското общество.

- Доброто управление не е дело на управляващите, а на обществото, включващо и управляващите. Тежко и горко за концепциите за сигурност, които са първата крачка, водеща към стратегиите за сигурност, ако се творят от управляващите. Всяка такава концепция е обществена идея и затова в създаването й водеща роля имат общественото лидерство и националният интелектуален капацитет, т.е. волята за просъществуване, а не волята за власт. Тук е важно единодействието на, метафорично казано, „факултетите” на общественото съзнание, включително сътрудничеството на учени от не един факултет, ВУЗ и дори не само от една държава и култура. Същото важи и по-късно, когато специалистите облекат концепцията във формата на стратегически план – той рискува да се окаже еднодневка без подкрепата на тези, за които се отнася.

Към модел на създаване на стратегия от малки държави върху принципа за доброто управление

Моделът на успешна и трайна стратегия за национална сигурност на сравнително малко общество, през ХХІ век, следва принципа за доброто управление. Това твърдение почива върху личния ми опит с изработването на такива документи по линия на НАТО и обобщаването на последните тенденции. Теорията и най-новата практика в това отношение наблягат изрично върху стабилното развитие на администрацията, икономиката и гражданското общество. След това идва ред на темата за военната доктрина, полицейската практика или международните отношения. Резултатът от това е изключителен: обществен план, чиято ефективност се гарантира от международния консенсус по нейните текстове, простиращ се от Вашингтон до Москва, от Брюксел до Анкара, а във вътрешен план – от съгласието на различните политически сили от консервативните до либералните партии, от политическото дясно до политическото ляво. Приемането на една страна за член на ЕС например, почива на точно такова съчетание на външен и вътрешен консенсус. Моделът на съвременната стратегия за сигурност е отворен, незасекретен и предполага широкото участие на структурите на гражданското общество – неправителствени организации (НПО), църква, професионални гилдии и т.н. Освен това моделът предвижда творчеството на всякакъв вид специалисти, а не само селектирани по политически или тесен технологичен признак експерти. Комуникациите се извършват несекретно, по електронната мрежа, а обсъжданията са открити.

При създаването на съвременните стратегии за сигурност, водеща роля обикновено има специално създаден за целта широк надведомствен и надпартиен съвет, ръководен от фигура като например секретаря на Съвета за сигурност към Президента, но никога от политически ръководител. По този начин, нито Парламентът, нито правителството, нито някое министерство, нито една или друга професионална група имат монопол върху разработването на общонационалната стратегия за сигурност. Разбира се, по света са възможни и други формули за организиране на стратегическото творчество, но очертаният подход осигурява едно най-важно условие: вътрешна независимост от партийността и външна независимост от прекомерно привързване към една сила.

Така базовият текст се създава, в международна среда, от местни и чуждестранни учени. След това той се обсъжда с институти и политици от различни страни. Към това трябва да се прибави и критичният анализ на същия текст от страна на международните организации, в които съответната страна членува. Правят се множество редакции, за да се постигне постепенно сближаване на мненията между различните сили. Именно така се осигурява критична маса международна подкрепа. По-нататък, се изгражда стратегически план и, по същество, се постига хармонизиране на принципите и макрорамките, в които ще се вместват отрасловите и оперативните стратегии. Чрез нова серия от широки публични обсъждания, с активното участие на масмедиите, се осигурява максимална вътрешна поддръжка. Без подобна инвестиция от доверие е невъзможно ефективното администриране на стратегията за сигурност.

Съвременните стратегии за сигурност на обществото не са планирани да бъдат просто политически или дипломатически документи, които да се размахват и нищо повече. Напротив, те са планове. Те нямат за цел да засилят позициите на една или друга власт, на конкретен международен партньор или наднационално обединение, за сметка на суверенитета. Обратно, това са активни политики за сполучливо справяне с историческото положение, в което се намират съответните общества до момента – ангажиране на международната общност за успешното разсичане на гордиевите възли, наследени от националната история и стабилизиране на обществото, властта и икономиката на страната.

Затова стратегическата визия на модерната стратегия за сигурност, по правило, е пряко насочена към осигуряване на ефективна система на управление, законност, консолидация на демократичните ценности, независима съдебна власт и, чак тогава, боеспособност на въоръжените сили, ефективни структури за поддържане на закона, външна политика за ефективно международно участие. Редът подсказва и приоритетите. Съвременните стратегически визии задължително почиват върху ясно артикулираните обществени ценности, сред които запазване на националната идентичност, вътрешната стабилност и израстването на нацията в интелектуално отношение. Може да се каже, че обект на стратегията за сигурност е обществото, а не държавата. При оценката на вътрешните и външните силни и слаби страни единствената гледна точка е интересът на цялото общество и никога на друга сила, алианс или общност от народи. Най-силният акцент се поставя върху развитието на ефективна публична администрация, върху мерките срещу политическата корупция, укрепване на доверието в съдебната власт, създаването на по-адекватна политическа власт и конституционна база на политиката, стъпките за консолидация на демокрацията и гражданското общество, подобряване качеството на живота, връзките с емигрантите по света, обществения морал и, не на последно място, развитието на науката и образованието. Обществото, с проблемите на неговото развитие, има явен приоритет пред технологията на сигурността. Във външен план, стратегическите акценти обикновено са съсредоточени предимно върху два принципа: на комплементарността (т.е. взаимна допълнителност – балансирано партньорство на страната с всички, които имат интереси в района) и ангажираността (страната, като равностоен и активен партньор в съюзи).

Така модерната стратегия за сигурност на малката нация-член на алианс придобива статута на закон, осигурен от нейната външна и вътрешна легитимност, но тя никога не се оковава в прангите на действителен специален закон – нещо логически недопустимо за един гъвкав и дългосрочен план. Макар и достатъчно дипломатична – плод на обстойни дебати и компромиси, такава стратегия постига тъкмо качеството да има гръбнак, а именно интересът от по-добро, и оттам по-сигурно, общество, въпреки натиска отвън и отвътре.

* Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}

„Не ни трябва армия, с която сме свикнали, а армия, която да върши работа”.

Никола Саркози.

Организираната военна сила е въвлечена, пряко или косвено, в политическия процес и по този начин е придобила особен рефлекс към специфична власт, определяна с понятието „военна”. Тя притежава значителни ресурси и специфична организация и се подхранва, поне отчасти, от неувереността на политическите мениджъри да поемат отговорности, свързани с необходимостта от непрекъснато регулиране на отношенията с военния фактор.

Процесът на хармонизация на нормативната база почти винаги заобикаля същността на проблема. Обикновено се пристъпва към решения само, когато във военната сфера вече са настъпили драстични изоставания, превръщащи я в спирачка за функционирането на цялата обществена система. Историята на развитието на способностите на отбранителната ни организация, в годините след 1989, са ясно доказателство за това.

Мудните действия в сферата на отбраната

За приемането на Конституцията, през 1991, бяха необходими няколко месеца, затова пък разработването на нов закон в областта на отбраната отне четири години. За разработването на Концепцията за национална сигурност бяха необходими седем години, за Военната доктрина - осем години, за Военната стратегия - 10 години. За периода 2004 – 2008, се разработиха два плана за организационно изграждане на въоръжените сили, без да се промени нито Военната доктрина, нито Военната стратегия.

За 17-те години на ефективен преход към възстановяване на демократичните рефлекси на българското общество, все още не е институционализиран процесът на комплексен анализ на причините, поради които страната ни продължава да адаптира привнесена рационалност за решаването на кратковременни, с незначителен ефект, задачи по нейната сигурност и отбрана.

До ден днешен, въпросите със законово регулиране на обществените отношения, свързани с функциите на Националната разузнавателна служба и Националната служба за охрана, остават нерешени.

Изброяването на тези констатации е достатъчен повод, за да се направи задълбочено изследване върху този процес.

В същото време, в годините на прехода въоръжените сили на страната и посочените по-горе две служби за сигурност не са стояли, и не стоят, във вакуум. Дали тези инструменти на силата на българската държава могат адекватно да бъдат използвани от обществото за защита на неговите интереси или - битувайки в условията на отживели или адаптирани от времето на студената война стратегии, доктрини и правни норми - те са се оформили като фетиш, който похабява ресурси?

Причините за неадекватното поведение

Сред причините за тази неадекватност при разработването на норми, концепции, доктрини и стратегии за ръководството и управлението на сигурността и отбраната на страната, е недостигът на национален капацитет, който да генерира идеи в областта на отбраната и да формира политики, за чието осъществяване винаги се намира потенциал. Пример за това са направените промени в Закона за отбраната и въоръжените сили, които се равняват на нов закон.

Втората причина е затвореността на системата, която много трудно допуска гражданска експертиза и обществен дебат по тази тематика. Контролът върху информацията е един от основните начини да се гарантира успех при военни действия. Но когато този контрол обхване и дейности, които не са свързани с военните операции, например процеса на оценка ефективността от изразходването на финансовите ресурси, се ограничават възможностите на политическия фактор да взема решения, които са едновременно и рационални, и адекватни на обществените очаквания.

Третата причина е еднопосочното митологизиране на миналите военни успехи, което предоставя на военната организация и на нейните представители, аргумент и самочувствие като единствен стълб и защитник на обществото от външен агресор.

При липсата на структуриран и насочен към бъдещето исторически анализ, се създават условия, в които се допуска законодателна реанимация на инструменти за управление на военната сила, присъщи за масовите армии на ХІХ и ХХ век. Само че, в съвършено новите условия на глобализиращия се свят, подобни инструменти генерират повече несигурност за способността на обществото да се организира за защита.

С подобен инструмент си служи Върховното главно командване, което, съгласно чл. 30 от Закона за отбраната и въоръжените сили, подпомага Върховния главнокомандващ при ръководството на отбраната и въоръжените сили с въвеждането на военно положение, обявяване на война или с фактическото започване на военните действия. Тези постановки регламентират положения, при които страната е заплашена от агресия на/от съседни страни. Те обаче са неадекватни в условията на трансгранични, локални, но системни, действия на организирани бандитски формирования на международния тероризъм, насочени към ерозия на държавното управление. Постановките на чл. 105 от Конституцията частично запълват този правен вакуум, но са ориентирани единствено към реактивни действия. А всяко реактивно действие е отстъпление пред факторите, ерозиращи държавността.

Противоречията в системата

Съществуващите правни норми предоставят изключителни правомощия на военния единоначалник, без да се отчитат настъпилите дълбоки промени във военните машини. Тяхното ефективно функциониране отдавна вече не се основава на гениалността на ръководителя, а на целенасочената, ориентирана към конкретни резултати, системно работеща организация. Там обаче цари изключителния монопол на военната експертиза, разчитаща на вече формирани обществени нагласи. Последните, на свой ред, са продиктувани от митологизираната необходимост да се държат в респект политически неустойчивите конфигурации. Така тази машина успя да получи правен статут, равнопоставящ я с политическото представителство.

Подобен пример можем да открием в две основополагащи правни норми:

Първата е от Закона за отбраната и въоръжените сили. Тя е интересна, от гледна точка на скритото използване на инструментите на т.нар. „военна власт” при осъществяването на отбранителната политиката на страната. Ще разгледаме следните основни фактори, които оказват най-съществено влияние върху нея.

Факторът ресурси: Съгласно чл. 35, ал.1, т.3 и 4. министърът на отбраната разпределя бюджета на министерството и осъществява ръководството на финансовото и материално-техническото осигуряване на Българската армия и кадровата политика в нея. Но тези дейности (съгласно разпоредбите на чл.78, ал.1 т.т. 5 и 8 и 13), министърът може да осъществи единствено и само по предложение на началника на Генералния щаб.

Фактът, че предложението се прави от военния единоначалник, ipso facto, не поражда противоречие или пък действие, ограничаващо правомощията на министъра на отбраната. Предложения следва да бъдат правени именно от оправомощен орган. Но, когато става въпрос за осъществяване на политика, особено при подготовката и развитието на офицерския корпус в Българската армия, не е допустимо министърът на отбраната да няма законови правомощия да осъществява граждански контрол при определянето на качествените изисквания при повишаване на офицерите, особено на тези с висше военно звание, както и възможност да осъществява контрол върху предложенията на началника на Генералния щаб.

Въпреки че последните са предмет на обсъждане от Съвета по отбрана при министъра, липсата на изрични законови правомощия на министъра е предпоставка за субективизъм в процеса на кадрово развитие и това невинаги оказва положително въздействие върху цялата система за командване и контрол в армията и върху качеството на разработваните от военните експерти доктрини и стратегии. А процесът на тяхното разработване, както и системата за командване и контрол на армията, са области, които са част от политиката за сигурност и отбрана, и ангажирането на политическата и гражданската специализирана експертиза не може да започва и да завършва с тяхното утвърждаване.

По същия начин стои въпросът с плановете за финансово и материално техническо осигуряване на Българската армия. Въпреки че от седем години, в Министерството на отбраната, е въведена системата за програмно бюджетиране, именно поради ограниченията на цитираните по-горе изисквания на закона, страната ни продължава да заделя значителен финансов ресурс от брутния си вътрешен продукт и, в същото време, продължава да е с най-ниската издръжка на военнослужещ в страните от ЕС.

Стратегии и доктрини

Последната констатация има пряка връзка и със стратегиите и доктрините, които са теоретичната основа на плановете за използване на въоръжените сили. Тяхното осъвременяване изисква обвързано с норми единодействие между два симетрични процеса: непрекъснатото актуализиране на политическите възгледи и стратегии за гарантиране на сигурността и привеждането на военните схващания към техните изисквания.

Именно в областта на военните стратеги и доктрини, най-бързо се активира онзи корпоративен рефлекс във военното ръководство, който реагира на всеки опит да му бъде наложен възглед или технология, различна от тази, с която е свикнал. Досега в теоретичното пространство не се е появил задълбочен анализ на причините, даващи основание на висшето военно ръководство да консолидира около себе си този корпоративен дух и неприкосновеност на неформалните правомощия, даващи му възможности да маневрира свободно в правно регламентирано пространство.

Може би една от тези причини, също свързана с равнопоставеността на военното с политическото ръководство, се крие в Закона за Консултативния съвет по национална сигурност при Президента. „Съвещателният” статут на този съвет напомня на емоциите на Кръглата маса от 1989-1990, където имаше и представители във военна униформа. Съставът на съвета експонира Народното събрание и дава превес на управляващата партия или коалиция, която, при стабилно управление, ще се стреми да неглижира негативите в управлението, а при неустойчивост ще размива отговорностите за допуснатите пропуски.

Във всички случаи, двамата представители на организациите, притежаващи най-силните инструменти за въздействие, ще бъдат въвлечени, пряко или под скрита форма, в политическия процес и по този начин с тяхната експертна неутралност ще бъде приключено. Системното допускане на тази институционализирана неформалност, във всички случаи, натрупва политизация, надхвърляща рамката на интересите на държавната политика за сигурност и отбрана и като резултат се получава атрофия в ръководството на тези организации.

Тези констатации и предположенията, които представям, са опит за превантивно моделиране на възможни негативни проявления, на основата на теорията на гражданско-военните отношения. Допускането на именно такива процеси в основните институции на отбранителната система ще има много по-сериозни последствия върху сигурността и отбраната на страната, където неефективното изразходване на финансовите ресурси може да се окаже най-малкия проблем.

Симптом за началото на подобен процес е отказът на политическото ръководство да наложи волята си, началникът на Генералния щаб да актуализира Военната стратегия от 2002, на основание на документа, приет от Народното събрание през 2004, а именно “Политическата рамка на стратегическия преглед на отбраната”. Причината за този отказ от упражняването на политическа воля, най-вероятно, се корени именно в “равнопоставеността” на висшето военно ръководство, в лицето на началника на Генералния щаб на БА, с политическата класа, произтичаща от Закона за Консултативния съвет за национална сигурност при Президента.

Трудностите за институционализирането на модерни технологии за стратегиране, включително и за отбранителен мениджмънт, вероятно имат основа и в несъвършенството на конституционната ни уредба в областта на стратегическото ръководство и управление на държавата и, особено, при формирането, с активно участие на гражданското общество, на политически и стратегически идеи и възгледи за нейното бъдеще.

Съгласно чл. Чл. 105, (ал.1) от Конституцията на Република България, Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната, в съответствие с Конституцията и законите, а също (ал.2) осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на въоръжените сили. Тук следва да се обърне внимание на словосъчетанието „Министерският съвет ръководи и осъществява”, което провокира въпроса, кой и къде формира политиката на страната, особено в областта на сигурността и отбраната? Въпреки че изрично не се използва словосъчетанието „политика за сигурност и отбрана”, приемам че смисълът на текста на чл.105, може да бъде интерпретирано с него.

Нашата Конституция не дава отговор на този въпрос. В чл. 11, ал. 3, е казано, че „партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите”, но само толкова.

А въпросът за институционалното формиране на стратегически идеи и възгледи, за развитието на обществото ни, и особено за гарантирането на неговата сигурност, е от изключителна важност, особено в условията на членството ни в двата най-ефективни международни съюзи (поне на този етап от историческото развитие на България). Може би не е необходимо Конституцията да регламентира конкретната институционална отговорност, но във всички случаи трябва да бъдат въведени национални правила и процедури, които да не позволяват на външни, формални или неформални, зрими или незрими, фактори и „актьори” да формират нашето бъдеще вместо нас. За да не се окаже, че нашата изпълнителна власт ръководи и осъществява политически идеи и възгледи, формирани извън българското общество. Въпросът е от изключителна важност за поддържане пасионарността на нацията ни.

По същия начин стои въпросът с определянето на стратегическите цели на обществото – втората стъпка на стратегирането. Постигането на двете стратегически цели, формулирани в Концепцията за национална сигурност, не успя да генерира потенциал за въвеждането на нови цели. Именно отсъствието на институционални процедури и разпределени отговорности между властите и обществените организации провали, през 2005, първия опит за промяна на технологията за стратегиране. Резултатът бе, че обществото, но най-вече администрацията, останаха във вакуум, а както е известно празни места в обществените пространства няма. Там веднага се „наместват” фактори, за които устойчивата и стабилна държавност е пречка.

Искам да обърна внимание и на два положителни процеса, които са аргумент, че модерните технологии за стратегиране се приемат от обществото и са жизнени. Нашата администрация вече има необходимия капацитет да разработва отраслови или ведомствени стратегии (третата стъпка на стратегирането), както и да ги внедрява в практиката (четвъртата стъпка). Въпросът е достатъчно дискутиран и факти за това мое твърдение може да се открият в интернет-страниците на всяко ведомство.

Следващите стъпки в стратегирането, които, без системна научна поддръжка, не биха могли да осигурят развитието на обществото във възходяща спирала, както и да генерират потенциал за осъществяването им на по-високо ниво, са анализът и оценката на ефективността от прилагането на стратегиите, оценката на новите тенденции и разработването на коригиращи и корективни действия.

Заключениие

В заключение, ще дам един пример. През лятото на далечната 1986, отсъствието на консолидирана национална рефлексия и отговорност за политическо стратегиране, допусна различен хранителен режим между ученическите и военно-полевите лагери. Изконсумираните през тази година, не само от децата, заразени от чернобилската радиация, зеленчуци и храни, превърнаха двайсет години по-късно страната ни в изпитателен полигон на световните фармацевтични компании, разработващи онкологични лекарствени препарати.

Примерът илюстрира спешната необходимост от институционализиране на процеса на национално стратегиране, в който формирането на политиката за сигурност и отбрана на страната да се осъществява при разпределени отговорности между институциите, научните и обществени организации. Основата на този процес може да бъде поставена като се промени Закона за Консултативния съвет по национална сигурност при Президента. Съставът на този съвет би следвало да бъде, не намалено копие на политическото представителство на Народното събрание, а напротив - негов огледален образ. Участието на началника на Генералния щаб на БА и председателя на ДАНС следва да бъде организирано по начин, изключващ възможност дори и за неформалното им равнопоставяне, при вземането на решения (които, по същество, са политически) от този съвет.

Освен това, едновременно с промяната на този закон, би следвало да се направи и поредното изменение на Закона за отбраната и въоръжените сили, като в него бъдат трансформирани едноличните функции на началника на Генералния щаб на БА (чл. 78) в компетентности на специализираната администрация, стратегическите военно-щабни и командни структури (Щаб на отбраната и Съвместно командване на операциите).

Само при такава трансформация на функциите на началника на Генералния щаб може да се осигури не еднолична, а консолидирана, военнотехническа експертиза, ефективно подпомагаща вземането на устойчиви във времето политически решения.

От изключително важно значение, за подпомагане на държавното управление и, по-специално, на въпросите на сратегирането на различните политики, е да бъде организирана консолидирана дейност на всички административни аналитични звена и научни-изследователски организации. А това е област за нормативни промени във функциите на Съвета по сигурността на Министерския съвет.

Единствено с използването на новото знание върху съществуващото познание, ще стане възможно да формираме първата и най-важна предпоставка за поддържането на пасионарността на българското общество – идеята ни, какви искаме да бъдем в глобалния свят от възможности.

Литература:

Конституция на Република България. Библиотека закони. АПИС, т. 1, р. 1, № 1

Закон за отбраната и въоръжените сили. Библиотека закони - АПИС, т. 1, р. 7, № 810

Закон Консултативния съвет по национална сигурност при Президента. Библиотека закони - АПИС, т. 1, р. 4, № 475.

Закон за Държавна агенция „Национална сигурност”, Обн., ДВ, бр. 109 от 20.12.2007 г., в сила от 1.01.2008.

Правилник за функциите, задачите и организацията на работа на Съвета по сигурността при Министерския съвет - Библиотека закони - АПИС, т. 1, р. 7, N 993а.

Леон Дюги, Каре дьо Малберг, Георг Йелинек, Общо учение за държавата, С., 1993.

Доминик Шнапер, Общността на  гражданите – върху модерната идея за нация, С., 2000.

Орлин Загоров, Николай Йорданов, Политика, власт, сигурност. С., 2002.

Джералд Майкълсън, Сун Дзъ – изкусството на войната (за мениджъри). Обсидиан, С. 2002.

Умберто Еко, Пет морални есета, Лик, С.,1999.

Джереми Рифкин, Европейската мечта – как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта, Прозорец; С., 2005.

Антъни Гиданс, Третият път, Прозорец, С., 1998.

Джон Кенет Гълбрайт, Анатомия на властта, С., 1993.

Бринк Линдси, Глобалният капитализъм, С., 2006.

Зигмунд Баум, Общността – търсене на безопасност в несигурния свят, Лик, С., 2003.

Джералд Уестърби, МОСАД – бизнес тайните на израелското разузнаване, С., 2003.

Улрих Бек, Световно рисково общество, С., 2003.

Питър Дракър, Пост-капиталистическото общество, С., 2000.

Франсис Фукуяма, Строежът на държавата – управление и световен ред  през ХХІ-ви век, С., 2004.

Richard E.Neustadt, Ernest R. May. Thinking in time – The uses of History for Decision-Makers, The free press New York, 1986.

Гуин Дайър, Войната –смъртоносната игра на човечеството, С., 2005.

* Държавен експерт в Министерството на отбраната

{rt}