Живеем в интересно време – период на стремителни промени на социалната реалност. Поначало, промените са двусмислено и енигматично понятие. Неслучайно, известната китайска максима „да живееш в епоха на промени” тълкува подобно състояние на нещата, по-скоро като проклятие.

Промените пронизват живота ни, но интензивността им, в една или друга епоха, е забележимо различна. Всъщност, сериозната трансформация на устройството на света, т.е. нейното забележимо ускоряване, стартира дори не през миналия, а още в края на ХІХ век, когато „рязко започва да нараства активността на индустриалната система, така че нейните мащаби постепенно придобиват глобален характер” (Арнолд Тойнби). В резултат от това (както и по време на историческото Средновековие), индивидът отново започва да се осъзнава, като част „от един по-широк универсум”. Паралелно се ускорява нарастването на населението на планетата и съществено се увеличава количеството на интеркомуникациите и асоциациите, породени от човешкия океан.

Сред многообразието от промени, обхванали социалния космос през този период, можем да посочим: краха на континенталните и океански империи, нарастването на броя на националните държави и тяхната мутация, делегирането на редица пълномощия от националните държави към други форми на политически конструкции и появата на други влиятелни субекти и агенти на социалното действие. Обновява се самата композиция на световното устройство, както и логиката на световните връзки, което, съвсем естествено, поражда потребност от нова методология на познанието и действието в една толкова интензивно променяща се среда.

Очерталият се прези миналия ХХ век преход, както изглежда, бележи края на историческия период на Модерността – епохата на формиране и възход на националната държавност. За негова начална граница можем да приемем периода от края на Стогодишната война (1453), през Аусбургското споразумение (1555), до Вестфалския мир (1648).

Не е изключено обаче, че мащабите на прехода, който преживяваме, са още по-значителни. И, че той определя не само сериозните промени в политическото и икономическо устройство на света, не само трансформацията на привичния държавен формат, и дори не само края на епохата на Модерността, а представлява фундаментална цивилизационна и антропологична промяна, социално-културен преврат, който, по един или друг начин, ще засегне, с течение на времето, всичи аспекти на земното битие, включително и утвърдилите се ценностни системи.

Формирането на ново поколение социални структури се забелязва днес в най-различни жизнени сфери, макар и по-съвършено различни начини, включващи симбиотични демонстрации, или, напротив, какафония от генетично несъвместими практики. Но не само.

Историческите промени и тектоничните трансформации не се осъществяват задължително по явен и очевиден за преситените зрители начин. Понякога на световната сцена действат оригинални играчи, използващи (подобно на актьорите от някогашнта „comedia dell’arte”) възможностите, ресурсите, а нерядко и външния вид на традиционните персонажи от формиралия се в миналото сюжет. В границите на фокусираната реалност, гените на „новото” понякога се развиват чрез пластична конвергенция със структурите на ежедневния живот, запазвайки (понякога за доста продължително време) конвенционалната илюзия, т.е. „хитиновата” си обвивка, което им позволява дълго време да останат незабелязани за външния наблюдател.

Все пак, от определен момент нататък, присъствието на планетата на това „ново” вече не може да се пренебрегва, до голяма степен и благодарение на кумулативния ефект: безличното и неатрибутивно натрупване на артефакти, растящият списък от алогични събития, спонтанни явления и текущи проблеми. То започва да се легитимира и то не толкова от академичните среди или политиците, колкото чрез прагматичните реакции на онова, което наричаме „бизнес-общност” (термин, който не отговаря напълно на реалния статут на въпросната „общност”).

В същото време, някои процеси в (пост)съвременния универсум притежават определен дискурсивен имунитет, а понякога и анонимни (на практика) характеристики и представляват истинска загадка за професионалните изследователи на човешкото развитие.

Преходният характер на епохата, в която живеем, става все по-очевиден, докато формалният прочит на същността на промените, които се случват, става все по-неясен, което пък предвещава (съдейки по редица признаци) нови мащабни промени и свързани с тях социални сътресения, още в съвсем близко бъдеще. Тоест, предизвикателствата, пред които сме изправени, императивно изискват наличието на иновационна система за анализи и прогнози, методология за вземане на решения и действия в сложната среда на подвижния, вибриращ социален космос, както и език и категориален апарат, които да са адекватни на социалния и антропологичен преход, който преживява съвременното човечество.

Държавата в епохата на трансформации

Един от аспектите на осъществяващите се на планетата трансформации, без съмнениие, изисква специално внимание. Става дума за генезиса на иновационни формули на човешкото общежитие, родени от мутациите на държавността. Именно наличието на множество промени и движения в тази област, както и самата генетика на оригиналните кодове на изграждане на новия световен ред, свидетелстват за еволюционен скок, за културен и цивилизационен преход, като самите те са сред най-ярките симптоми на този процес.

Формирането на новата матрица на държавността е нееднозначно, по своя характер, и неедномерно – по отношение съдържанието на зараждащите се конфигурации. Броят на националните държави и различните квази-държави, вече надминава двеста. В този пъстър конгломерат могат да се срещнат съвършено различни образувания: например Китай с неговото население от 1,5 млрд. души, населението на някой островен атол, отцепила се бунтовна провинция или етнос, който се сражава за да се сдобие със суверенно национално „огнище”. Всички тези и подобните им образувания са обединени от контекста на международната практика, но са разделени от степента на постигнатия от тях успех в адаптацията към нормативите на суверенната национална държава. Както и от степента на признание на този успех от страна на световната общност, разбира се.

В резултат от това, системата на националните държави, като общност на изключителните субекти на международните отношения, се допълва от различни иновационни конструкции. Относителната хомогенност на тази система постепенно се размива, а нейните правни основания се променят под въздействието на полифония от действени агенти на промените, прагматично подредени според влиянието, което оказват върху състоянието на световната среда (т.нар. intra-global relations).

Днес можем да очертаем три основни „клъстъра” на промените, т.е. три слоя на социалния текст, които следва да се отчитат при опитите за тълкуване на световния ред и моделиране на действията в условията на новата „подвижна” реалност.

На първо място, това е новата композиция на международните отношения – различни форми на адаптация към променилите се условия на „традиционната” национална държавност, преразпределяща пълномощията си едновременно по три вектора: глобален, конфедеративен и субсидиарен.

В същото време, наблюдаваме промяна на логиката на актуалните глобални връзки, откъдето императивно следва необходимостта за обновяване на методите и средствата за анализ на сложноподчинената конфигурация от геополитически и геоикономически зони.

Накрая,  налице е генезис на една качествено нова среда и на нейните обитатели, включително т.нар. корпорации-държави (corporation-state) – влиятелни протосуверени, обединяващи икономическите си функции със социални и политически амбиции, които се чувстват все по-уверено в антиномийната структурност на едновременно интегриращият и диверсифициращ се социален космос.

Ситуацията допълнително се усложнява от споменатото по-горе паралелно съществуване на предишните и нови социо-структури. При това се налага да се анализира не само актуалната феноменология на световните конструкции, но и динамичните връзки и взаимодействия, които възникват (или тепърва могат да възникнат) между разнородните персонажи на глобалната драма.

Тоест, обновяването на топографията на социалните пространства има комплексен („композитен”) характер. А делегирането от националната държава на нейните пълномощия (суверенитета) на различни „трансформъри” се осъществява по най-разнообразни направления и се реализира в различни регистри. Всичко това е част от грандиозната, системна реорганизация на глобалната общност. Реорганизация, която мнозина обозначават като Постмодерна епоха.

Новият световен ред

Активното търсене на „златната формула” за очертаващият се нов световен ред продължи през целия минал век, включвайки и обичайната, свързана с националната държавност, сфера  на социалната и политическа практика. То присъства и в проекта за създаването на Общество на народите (1919), като прообраз на бъдещите световни регулатори, в който впрочем се съдържа и зародишът на бъдещата световна бюрокрация. Наред с другите въпроси, този тип организации се занимават и с проблемите на иновационното държавно строителство в обезличените пост-имперски пространства (т.е., без да притежават собствена територия, те се разпореждат с такава, включително по линия на т.нар. „мандатни” територии). Специфична версия на „новия обществен ред” се съдържа и в идеите и практиката на италианския корпоративизъм (т.е. фашизма), както и в мрачните ескизи на нацисткия Ordnung (т.е. ред – б.р.).

Световните регулиращи органи

През втората половина на ХХ век, търсенето на „златното сечение” на новия световен ред се прояви в утвърждаването на двуполюсната система на устройство на света („общността на социалистическите държави” и „капиталистическата система”), в процесите на мащабна деколонизация и утвърждаване на т.нар. Трети свят, както и във формирането на глобален свободен пазар. А също, в създаването на Организацията на обединените нации, включително на няколкото десетки асоциирани и афилирани международни организации, много от които са и достатъчно влиятелни, и напълно автономни. Както и в онези съществени промени, които внесе в тълкуването на международното право, институция като Съвета за сигурност на ООН. Последните бяха свързани с делегирането от общността на суверенните държави на определени властови пълномощия на този колективен орган, включително и правото, при определени обстоятелства, да използва въоръжена сила срещу нарушили международното право суверенни държави.

По-нататъшната съдба на феномена на световните регулиращи органи е свързана със съдбата на коалицията на т.нар. „голяма шесторка/седморка/осморка”, както и с генезиса на един толкова специфичен световен регулиращ механизъм, като „световната господстваща държава” (ако използваме израза на Колин Пауъл, от времето, когато беше държавен секретар на САЩ).

Държавите-системи

Наред с формирането на световните регулиращи механизми, си струва да отбележим и разпространението на феномена на държавите-системи. Сред разновидностите на последните са и Съединените щати, чиято административно-политическа граница очевидно не съвпада с границите на „националната им сигурност” и зоната на „жизнените им интереси”.

В още по-явен вид обаче, това е формирането и разширяването на Европейския съюз и особено, зародилата се вътре в него „държава Шенген”.

Друга версия на държава-система представлява т.нар. Голям Китай, включващ такива сегменти, като Макао и формиращ симбиозна структура с автономния Хонконг. А в перспектива – вероятно и с други територии, имащи пряко или косвено отношение към него.

Такава държава-система впрочем, е и аморфното  постсъветско пространство, което е в състояние да породи, върху остатъчната структурност на ОНД и в един или друг формат, системи  от държави – както свързани с Русия (например Евроазиатската икономическа общност - ЕврАзИО), така и независими от нея (като ГУАМ, или конфигурациите на западно-южната балтийско-черноморска зона).

Глокализация и субсидиарност

Накрая, следва да споменем очевидната диверсификация на суверенитета, както посредством легалната дефедерализация (неотдавнашният опит на СССР, Чехословакия и Югославия, или пък други примери от близкото минало, довели до появата на суверенни държави – като например генезисът на Бангладеш, или Еритрея), така и в руслото на многоликата субсидиарност, вкупом с процесите на универсална глокализация (неологизъм от „глобализация и локализация” – б.р.).

Субсидиарността и нейните втори и трети „братовчеди”, наред с привичните ситуации на автономизация (Северна Ирландия, Шотландия, Страната на баските, Каталуния, Корсика, Фландрия и т.н.), днес включват и умножаващата се феноменология на „непризнатата държавност” (Северен Кипър, Нагорни Карабах и т.н.), венчърните форми на нейната легитимация (Палестинската автономия, Косово) и търсенето на други средства за адаптация (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия).

Можем да добавим и специфичната етническа, или „национално-освободителна” държавност, която периодично се проявява, примерно, на Африканския континент (като лимитрофи на изкуствено очертаните там граници), или пък бунтовническите криминални или полукриминални латиноамерикански „републики от селвата”, а също етноконфесионалните (Дарфур), трайбалистки (зоната на Големите африкански езера), демодернизирани и други неоархаични образувания. Или пък обширният (макар и вече останал в миналото) южноафрикански опит с формирането на т.нар. „бантустани”.

Пак в тази връзка си струва да споменем и бъркотията с несъстоялите и провалили се държави, или пък многоликите транзитни „златни земи” и „автономии”: от квазидържавността на племената на карените и моните в Югоизточна Азия, до „племенната зона” по афганистанско-пакистанската граница, плавно преминаващи, в крайна сметка, в трансграничната и специфично специализирана структурност на т.нар. полеви командири и на наркотрафика.

Геоикономическата конструкция

Геоикономическата формула на световното устройство, съхранявайки известна приемственост с предишната практика на т.нар. „догонваща модернизация”, се реализира в доста по-различен исторически формат, отчасти напомнящ модела на съсловния (или по-скоро „многослойния”) свят. Генетично произтичайки от идеята за „свободната търговия”, днес тя укрепва и „технологизира” очерталото се още в предишната епоха разделение на света между „големите пространства” на Изтока и Запада, Севера и Юга, на индустриално развити държави и на такива от Третия свят и т.н..

Формиращата се днес геоикономическа конструкция може да се опише като специфична съподчиненост на шест ареала, два от които са транснационални, а четири притежават конкретна географска локализация. Това са:

- транснационалният космос на т.нар. „щабна икономика” (или Новият Север);

- трансгеографското сенчесто пространство на световния ъндърграунд и т.нар. „трофейна икономика” (или Дълбокият Юг), интегриращо останките от несъстоялата се или банкрутирала държавност, както и инволюционните форми на социално-икономическата практика и „глобалната маргинализация”, която, подобно на лентата на Мьобиус, плавно се слива с глобалната „пералня” на квази-Севера;

- високотехнологичният Северноатлантически регион (Западът);

- свързаният с масовото индустриално производство Голям тихоокеански пръстен (или Новия Изток);

- традиционният суровинен Юг;

- непритежаващият ясен геоикономически профил „сухопътен океан” на Северна Евразия, свързан с перспективите за развитието, или деградацията, на руската държавност.

Новите играчи

Може би най-интересното в този модел е пространството на новите планетарни „играчи”: държавите-корпорации и корпорациите-държави – териториални, деятелни и антропологични образувания, активни и дръзновени прото-суверени, различаващи се от предишните форми на държавност и на социална организация, като цяло.

В процеса на тълкуваната по нов начин субсидиарност биват въвлечени не само регионите, автономиите или мегаполисите, но и всевъзможните „амбициозни корпорации”, преследващи трансикономически цели. А също, постепенно изместващата традиционната буржоазна хегемония нова политическа класа, включваща субектите и агентите на драматичните промени, осъществяващи се в човешкия космос. „Човекът-предприятие” се институционализира като автосуверен, следвайки формулата: „няма общество, има само индивиди”. Именно този, разполагащ с все по-ключови позиции в съвременния свят еклектичен слой на новото „четвърто съсловие” очертава контурите на трансграничната общност, развиваща се по собствени закони, която олицетворява (но и ускорява), със самия факт на съществуването си, утвърждаването на постсъвременния универсум.

Амбициозната корпорация

Съвременният прочит на глобализацията не се ограничава с дискусията за перспективите на икономическата или политическа интеграция. Или пък, със симбиотичните конструкции, изградени на основата на универсалния пазар или на информационните системи и международните структури за управление. Днес, етикетът (както и езикът) „глобализация” се прилага за обозначаването на различни нови явления в обществото, които нерядко не съвпадат, а понякога са и съвършено противоположни (както по своя характер, така и по целите, които преследват), помежду си. И които не могат да бъдат сведени единствено към тенденцията за обединяване (унификация) на човешкото общество.

Наред с глобализацията (така да се каже глобализацията per se), не по-малък интерес предизвикват свързаните с нея процеси на глокализация и индивидуализация. Сред основанията за това (наред с всички останали) са повишаването на реалния статут на ефективната корпорация и на деятелната, т.е. активната, личност, тяхната суверенизация и нарастващо влияние, основаващи се на признаването и юридическото фиксиране на принципите на свободната търговия и универсалния характер на човешките права, на трансформирането на етатистката логика и все по-прозрачните граници в новото пространствено оформление на планетата.

В това отношение, сериозно влияние оказват и различните последици от появата на високите технологии, използването на свръхмодерни технически средства, достъпът до световните информационни потоци, възможностите за бърза и множествена проекция на собственото влияние и мощ, новите методи за управление на практиката и процесите на държавното строителство.

През последните години и десетилетия, социалният космос забележимо се усложни. Броят на обитателите на планетата не просто нарастваше, при това значително. Паралелно се променяха не само количествените параметри на населението на Ойкумена, но и броят на производните антропологични обвързаности и качествени характеристики на социалните организми.

Сред последиците на глобалната модернизация беше ускоряването на много процеси, транснационализацията на пространствата и упростяването на комуникациите, експанзията на образованието и високата обществена мобилност, като всичко това води до нарастване броя на енергичните, високообразовани личности, способни да осъществяват интензивно и резултатно взаимодействие в многомерната и подвижна човешка галактика. По-нататъшното развитие на една наистина пълноценна транснационална „обвивка” поставя под въпрос досегашната архитектура на космополиса, т.е. съвкупността от суверенни територии на цивилизацията, притежаващи собствена културна и историческа специфика, които в една или друга степен ограничават свободното придвижване на хора, стоки, услуги и капитали. Постмодерната епоха проектира и реализира собствената си архитектоника на глокалния архипелаг на Новия свят, състоящ се от терминали-метрополиси, качествено различни центрове на развитие, обединени от средствата за сигурност, комуникациите и финансово-информационните потоци в универсална мрежова структура.

Нелинейността на новата обществена механика, нейната мрежова полифония, импулсите на самоорганизация, заедно с двусмислените пътни карти на (пост)съвременността, се проявяват във външната спонтанност на събитията, неравновесната динамика, нарастването на кризисните ситуации и разкриващите се, паралелно с това, възможности. Стремително разширяващата се и усложняваща се човешка вселена е открита за радикални промени, в нея се заражда ново поколение социални констелации и антропологични пантеони – своеобразни „амбициозни корпорации”, които, с укрепването си, влизат в битка за бъдещето с предишното поколение „господари на планетата”.

Какво представляват „амбициозните корпорации”?  С този термин обозначавам колективния, слабоформализиран субект на социалното действие, притежаващ трансикономически мотивации, имайки предвид, че за много нови явления все още липсват адекватни категории и понятия. Така че, с този термин се налага да обозначаваме една доста еклектична общност, представляваща своеобразен „хранителен бульон” за бъдещите исторически персонажи. „Амбициозни корпорации” са и възникващите корпорации-държави, и по-традиционните глобални мултикултурни предприятия, и влиятелните клубове с различни мащаби на въздействие и ниво на компетенции, и неправителствените организации, и религиозните и квазирелигиозни групи за действие, и организираните малцинства, и политически ориентираните професионални организации, и териториалните общности и мащабните лобистки структури. Както и такива мрежови организации, като например „трансформърите” на транснационалното движение на алтерглобалистите. Списъкът, разбира се, може да бъде продължен.

Едновременно с това, част от (пост)съвременната мозайка са пъстрите трансгеографски революционни движения, нелегалният елит на „рушителите на основите”, но също така и инфраструктурата на наркотрафика, криминалните общности и терористичните организации, които също участват (по свой начин) в тоталната битка за бъдещето. И когато не са в състояние конструктивно да променят съществуващата реалност, в буквалния смисъл, я взривяват.

В завършения си вид, „амбициозната корпорация” представлява дотатъчно гъвкава форма на организация, манипулираща и манипулирана (създавайки многобройни канали за обратна връзка), преследваща нееднозначни цели, динамична, многомерна, със сложна композиция, транснационална по своя състав и териториите, на които действа, критична към типологията на общественото устройство и към собственото си място в него. Нерядко обаче, в своите „венчърни” предприятия, тя се опира на конкретен солиден и статусен обект на Стария свят, успешно транслирайки (до определено време, разбира си) неговите намерения и мотивация, но готова, във всеки един момент, да прекъсна свързващата ги „пъпна връв”.

По този начин, политическите кодове на строителството и укрепването на националната държава се допълват, а понякога се заместват, от транстериториалната експанзия на властното действие и напрежението на силите, фокусирани върху изграждането на бъдещето.

Принципите, определящи дейността на неокорпорациите, все по-често акцентират върху нематериалната природа на практиката, значението на съответните активи и изкуството на демиургичната импровизация, като постепенно излизат извън рамките на планирането, само и единствено, на икономическия успех. Съвременната „амбициозна корпорация” не е просто икономически агент, производител и дистрибутор на някакъв продукт, фетишизираща единствено търговския успех и печалбата. Често тя сама формулира версии на поведение и образи на бъдещето, предлага стратегии за използване на откриващите се нови ниши, т.е. активно участва (използвайки достъпните и механизми) в борбата за осъществяването на един или друг социално значим мегапроект.

За си гарантира устойчива и мащабна печалба, корпорацията следва да претендира за нещо повече от самата печалба. Предприемаческата култура per se отстъпва мястото си на културата на корпоративните общности, възраждайки полузабравените обертонове на това понятие, включително трансикономическите намерения и перспективи, тревожейки и провокирайки света на социалните стихии. Сливайки се с аналогичните процеси в останалите сфери на човешката дейност, стратегията на метакорпорациите поставя акцента върху осигуряването на специфична суперпозиция в системата, както на икономическите, така и на обществените проекти, формулирайки тяхната визия и ориентирайки се към усвояването на едва очертаващите се на хоризонта бъдещи събития.

Придобивайки подобна позиция, корпоративният конгломерат произвежда/продава вече не конкретна стока и дори не „стоковия сюжет” (който извежда на преден план дългосрочния маркетинг, маргинализирайки производствения фактор), а идеята и перспективата, а заедно с тях – доверието,  сигурността, битката за ландшафта, намиращ се отвъд поредната гранична височина. В крайна сметка, именно способността да познаеш и усвоиш новото, т.е. изкуството на пре-адаптацията, предопределя успеха на еволюцията и продължителното успешно съществуване в иначе нестабилния, многомерен свят.

В съответствие с логиката на този подход, корпорацията планира и след това осъществява усвояването (и благоустройството) на набелязаната от нея перспективна ниша, в резултат от което образът и в общественото съзнание започва да се асоциира с миражите и хоризонтите на търсената от самото общество утопия. Дори сравнително неголямата корпорация, която съумее да открие конкурентоспособна рецепта за „колонизация на бъдещето”, е обречена да преживее пароксизма на ръста и да усети висотите на постигнатия успех.

Тоест, става дума за достатъчно разнолико „семейство”, чиито членове са различни параполитически, национални, етнически, териториални, икономически и кланови образувания или дори отделни личности, но най-вече такива, които притежават необходимото дръзновение. В качествено новата ситуация, суверенитетът се оказва по-скоро подвижна категория, но не в смисъл, че подлежи на ликвидация, а по-скоро, че се разширява сферата на приложението му.

В резултат, се очертава гротесткният образ на неустойчивия, дисперсен свят, в който религиите биват измествани от сектите и тайните ордени, политиката все повече се прониква от операциите на специалните служби и „политическите технолози”, а икономиката се конкурира с финансовото производство, опериращо с актуалната безкрайност и нейните производни. Културата пък бива изместена от индустрията на електронните и химически илюзии.

Държавата-корпорация

Темата за генезиса на държавата-корпорация (както и на нейния диалектичесски опонент-роднина – корпорацията-държава) се нуждае от известна рестроспекция.

Политическите пружини на механизма бяха създадени още в началото на миналия век. Актуалността на процеса в наши дни пък се потвърждава от преходния характер на формулировките за суверенитета, мащабността и технологизирането на управленческите конструкции, промените в номенклатурата на субектите на политическото действие и процесите на приватизация на държавността. В по-широк аспект, темата е свързана и със съдбата на една специфична професионална корпорация – т.нар. „нова класа”, или „четвъртото съсловие”.

Националната държава е продукт на своето време, т.е на Модерната епоха, и в основата и е феноменът на градската, комунална култура (бюргерство, гражданство), по същия начин, по който мозаечната децентрализирана държавност, базираща се на васалните отношения или цеховата култура, е характерна за феодалното общество (в което васалитетът и принадлежността към съответното съсловие заменят гражданската принадлежност). Имперската (универсалистка и синкретична) форма на държавност също преживява, при различни исторически обстоятелства, различен тип колизии, водещи до последващата и фрагментация и трансформация в национална държавност.

ХХ век беше столетие на великия преход, време на социални революции: от болшевишката „революция на масите” до заменилата я малко преди края на века „революция на елитите”. В определен смисъл, светът се глобализира още в края на ХІХ век. Наистина, това беше една по-различна, „зонална” глобализация, базираща се на „големите имперски пространства”, които едновременно обединяват и разделят планетата, в съответствие с принципа на ефективното управление. Въпреки това, взаимодействието между общностите, взаимното проникване на културите и ускоряването на социалната динамика са налице още тогава.

Крахът на империите – на „континенталните” (след Първата световна война) и на „океанските” (скоро след Втората) унифицира формата на държавността в полза на националната държава, пораждайки множество нейни варианти, формирали се извън културната среда на Модерната епоха, но, въпреки това, превърнали се в легитимни членове на общността на нациите. Масовата деколонизация през 60-те – 70-те години повлия върху нормативите и образа на суверенната държава, а краят на века попълни броя на националният държави, в хода на посткомунистическата „дефедерализация”. Но пикът в експанзията на феномена се оказа едновременно и праг на един нов свят, намиращ се отвъд хоризонта на Модерната епоха...

Политическата архитектура от нов тип се формираше през миналия век, в няколко различни версии.

На първо място, като поредния вариант на тема „отношенията между замъка и селото”, при който държавата се разбира като политическа формула за организация на разделеното, „двуетажно” общество. Или пък, като своеобразна институция, отчуждена от онези, които не принадлежат към определена затворена каста, т.е. не са част от държавния апарат. И, едновременно с това, като специфичен инструмент, ликвидиращ публичната политика и представителната демокрация.

Този образ на националната държава беше характерен за номенклатурната („азиатска”, „пруска”) версия на модела, който (по различни пътища и под различни флагове) замени господството на „третото съсловие”. Движещата сила на процеса беше административно-бюрократичната „нова класа”, акцентираща не върху личното притежаване на материалните ресурси и дори не върху директната трансформация на властта в собственост (по термидориански модел), а върху колективното, пряко или косвено, управление на собствеността, и подчиняваща на себе си (по един или друг начин) предишния хегемон – буржоазното „трето съсловие”.

В историческа рестропектива, моделът (направлението) на провалилите се революции включва не само опита за изграждане на партийно-бюрократична държавност в Русия (СССР), но и теорията/практиката на изграждането на корпоративна държава в Италия, или на национал-социалистическа германска държава, както и някои други сходни модели.

Действително, анализирайки генезиса на партийно-административните държави-корпорации, тълкувайки го като кристализация на специфична формулировка на държавността, не може да не отделим специално внимание на доктрината за корпоративната държава, формулирана от италианския фашизъм, който „реализира корпоративната система от интереси, съгласувани в единната държава” С други думи, държавата се тълкува като механизъм на сътрудничеството („корпоративността”) между управленческата (политическата) класа, класата на собствениците и тази на трудещите си.

Можем да си припомним и такива прояви на модернизационно-патерналистичните енергии, като социал-демократическите или „народно-демократичните” модели на социализация, широко практикувани в Европа, или пък проектите на американските неосоциални програми (от „Новия курс” на Рузвелт до „Великото общество” на Джонсън).

Освен това, икономическите и политически аспекти на проблема резонират в разклонената семантика на универсалната „мениджърска революция”. Междувременно, социалният космос продължава да се усложнява и възниква необходимостта или да бъде упростен, или пък да започне да се управлява по качествено нов начин. На този фон икономическите корпорации също претърпяха специфични метоморфози. С динамиката на влиянията се променяше както отношението към тях, така и оценките за разкрилата се пред тях историческа перспектива.

Всъщност, националната държава, в определен смисъл, също може да се приеме за специфична „национална корпорация”, притежаваща исторически традиции и културни особености. В тази връзка е интересно да се анализира например генетиката на американската държавност, която в известен смисъл е проектирана още на палубата на „Мейфлауър” и се реализира като амбициозен проект за „гражданска политическа общност, чиято цел е установяването на по-съвършен ред” – т.е., като проект със собствена ценностна база и цели, касаещи не само модела на самата американска държава, но и на света, като цяло.

Днес държавата, като такава, преживява поредната серия политически метаморфози, утвърждаващи още една от същностите на феномена. Реализирайки геокономическата си експанзия, държавата-корпорация все по често поставя на преден план проблемите за конкурентоспобността и икономическата ефективност и пряко участва в реализацията на мащабните международни, стопански и финансови проекти.

Това, на свой ред, води до диферсификация на вътрешната структура на държавата: метаикономическите образувания претендират за специфична автономия, като стъпка по стъпка излизат извън рамките на националното регулиране. Характерни черти на неполитическия формат са тоталната оптимизация на икономическата ефективност, стремежът за отхвърляне на социалното „бреме” и третирането на населението, обитаващо територията на конкретната държава, по същия начин, по който директорите на корпорациите се отнасят към своите служители. С развитието на този процес и териториалните, и дейностните „кланове” на националната корпорация (т.е. нейните мениджърски екипи) задълбочават взаимната конкуренция, стремейки се да използват държавните механизми за собствените си цели, като оказват по такъв начин съществено влияние върху общия режим на функциониране на държавата, променяйки го съществено. В очите на редица влиятелни групи, ценността на националната държава постепенно девалвира. И държавата започва все по-често да предприема действия, които почти не се съгласуват с предишния политически формат и основния вектор на неговите интереси.

Корпорацията-държава

Корпорациите – и особено транснационалнате, мултикултурните и глобалните – усещайки, в редица ареали, девалвацията на националната държавност и осъзнавайки хоризонтите на рекомпозиция на социокосмоса, се устремяват в образувалите се, в резултат от това, „проходи” към качествено нова конфигурация на света, преодолявайки ограниченията на предишните регламенти и компетенции и пращайки на боклука остарелите буквално пред очите ни правила на играта.

Това историческо състезание не е просто поредния кръг в спиралата на конкуренцията между държавите и корпорациите, чието отражение са примерно антитръстовото законодателство, борбата с организираната престъпност, или със системния тероризъм, от времето, когато в индустриално развитите държави процесът на прекрачване, от страна на гражданите, на утвърдените регламенти за съвместното им съществуване, едва бе започнал да се развива.

Показателен елемент и съществен етап от този процес е експанзията на либералната идеология и либералния модел за световно устройство и съпътстващата я „революция на елитите”. Неолибералният регламент, акцентирайки върху правата на действените организми, съдейства за изчерпването на предишния формат на социалната солидарност и общественото благо.

В хода на инициираното планетарно разделение както държавността, така и траекторията на властта и международните връзки придобиват все по-ясно изразена геоикономическа специфика.

Въпреки това, съвременното разбиране за корпорациите не може (както отбелязах по-горе) да се свежда само до икономическата им субектност. Става дума, преди всичко, за формирането на ново поколение влиятелни структури, способни да действат отвъд хоризонта на традиционния ареал на транснационалните корпорации (ТНК). Както и за властовите параполитически организми (отраслови, териториални, или групирани според спецификата на дейността им), за „глобалните племена” и общности, утвърждаващи се като мрежа от взаимни връзки, възникнали в хода на трансформацията на социума и ерозиращи („корумпиращи”) основите на публичната политика, т.е. представителната демокрация.

Впрочем, подобни или дори още по-красноречиви модели можем да открием и в миналото: да си припомним опита на Ост-Индийската компания, която не само е притежавала собствена визия за устройството на света и дори собствени парични знаци, но и впечатляващи средства за реализиране на своята мощ – военен флот и частни армии. Още по-изразителен пример са квазидържавните каперски коалиции, очертали в неутралните морски простори, крехките и неустойчиви граници на екзотичните „морски държави”. Става дума обаче, за една епоха, в която се формира съвършено различен от сегашните перспективен персонаж. Независимо от цялата си историческа специфика и ярката си феноменология, подобни общества не са представлявали системно и конкурентоспособно, по отношение на националната държава, явление.

През ХХ век процесът на корпоративното строителство все по-тясно се обвързва с трансформацията на институциите на националната държавност. Новият конфликт (или новият конкордат), антагонизмът (или симбиозата) могат да се открият, например, в споменатите по-горе корпоративни (тръстови) амбиции, както и в тенденциите към социализация на икономиката и всеобщото управленско „главозамайване от успехите”. Както и в изграждането на иновационни държавни конструкции върху остатъците от колониалния Изток. Тоест, в трансформацията на парадържавността на колониите, протекторатите и другите зависими територии в специфичен нов социално-политическо формат. Между другото, именно в матрицата на постколониалното държавно строителство се очертават редица любопитни тенденции:

- племенната приватизация на полученото „наследство”, при която влиятелните (управляващи) групировки често са склонни да разглеждат придобитата държавност като специфичен кланов ресурс;

- понякога действията на транснационалните корпорации провокират ситуации, когато новосъздадените държави се изявяват не толкова като субекти, колкото като денационализирани (или „декласирани”) обекти.

Така, процесите на деколонизация/неоколонизация породиха собствена версия на „държавата-корпорация” (вече по-скоро под формата на „корпорация-държава”), а екстремните прояви на този феномен превърнаха националните ресурси в продукт на симбиозната (с доминация на външния и елемент) „трофейна икономика”.

Подобни тенденции се оказаха характерни не само за държавите от Третия свят. Впоследствие те се проявиха (при това в достатъчно широк диапазон, макар и в различна степен) и в други групи от държави.

Днес все по-често се сблъскваме със ситуацията, когато националната държава започва да се разглежда не като интегриращ субект (чиято съставна част е и политическо-икономическата общност), а по съвършено противоположен начин.

С други думи, държавата се превръща в синтетичен обект: аморфно пространство, в чиито предели един или друг клан (корпорация – професионална, териториална, етническа или друга) се бори за собствена специфична субектност и сфера на изключителното си (парасуверенно) влияние, игнорирайки при това интересите на отслабващата „общонационална корпорация” (т.е. националната държава). В рамките на тази трансформация, националният патриотизъм се конкурира с мултигражданското съзнание и корпоративната лоялност. В тази връзка, известният руски геополитик проф. Вадим Цимбурски пише например, за формиралата се, през 90-те години на миналия век, „корпорация на утилизаторите (т.е. използвачите) на Русия”.

Тоест, в една страна, чиято държавност е „набързо скроена”, се трансформира не само стопанският регламент, а мутира и самата социална физика, съществено се променя самият контекст на икономическите и политически операции.

Сборът от всички тези фактори разделя традиционната държавност най-малкото на две нива: геоикономическа трансгранична корпоративност и административно-политическата и обвивка (която впоследствие също се включва в специфичния „стопански” оборот, или пък бива приватизирана, но по един малко по-различен начин – генетиката на този феномен може да се проследи на основата на явления като откупването на данъци или наместничеството, в миналото, или съвременните тенденции за прехвърляне на редица социални функции и институции – например на пенитенциарната система – в частни ръце).

Тук, актуалният въпрос е свързан с дилемата, коя форма на държавност ще бъде предпочетена от съвкупността на (пост)съвременните елити?

Пред очите ни възниква конструкцията на двуполюсния модел, предполагащ, в средносрочна перспектива, появата на два типа държавност. Първият е на т.нар. „търсеща” държавност, която по същество представлява един от островите на транснационалния архипелаг и предоставя на своите ръководители правото да присъстват в кръга на елита. Тази общност, интегрирана едновременно в националната политико-икономическа среда и в глобалната мрежа на влияния, се изгражда на основата на съвкупността от олигархични картели, обединени в един социално-политически механизъм, под чадъра на новата управленска конструкция.

Вторият е на т.нар. „охранителна” държавност: социална, административна, реализираща общонационалните и силови властови пълномощия и гарантираща функционирането на традиционните (но губещи своята актуалност и ефективност) форми на държавно устройство – овехтелите институции на публичната политика и повехналите разклонения на властта.

В резултат, националните „държави-планети” биват ерозирани и раздробени от амбициозните „играчи” на своеобразни „астероидни групи”, които понякога се чувстват по-близки с аналогичните им парасуверенни образувания, намиращи се на други национални орбити, формирайки заедно с тях сложни и причудливи констелации.

По тази логика, националната държавност се разглежда като специфичен цивилизационен ресурс, като историческо наследство, което с течение на времето подлежи на приватизация, превръщайки се в нечия частна или групова собственост.

Паралелно, нарастват полифонията и конкуренцията между културните формули за изграждане на новия световен ред, а критичното взаимодействие между формалните и неформални „играчи” на планетата, между различните поколения влиятелни персонажи, се изразява във взривообразното нарастване на различните дисбаланси, съвкупно отдалечаващи човечеството от равновесното състояние, тласкайки го към пространствата на трансцивилизационните гранични зони.

В (пост)съвременния свят хората престават да се възприемат като социална общност (да си припомним цитираната по-горе формула „няма общество, има само индивиди”). Конкурирайки се помежду си, донорите са все по-малко склонни да поддържат реципиентите на своите дотации (освен в рамките на амортизационните формули на „благотворителността”), предпочитайки да акумулират ресурси за успешното преминаване на прехода към очерталата се социална инициация. В сложно организирания Ойкумен нараства ролята на новия клас социални системи – галактиката на влиятелните персонажи, сумираща волите и съзнанията, които притежават достъпа до най-съвършения в историята инструментариум, позволяващ осъществяването на качествено различно ниво на операции, включително мащабни и ефективни действия в ситуациите на историческа неопределеност и несигурност.

След като през миналия век преживя драматични вътрешни трансформации, новата амбициозна класа се оказва властовия субект на социалната динамика, творец на геоикономическите и геополитически стратегии, оператор на финансовите и други ресурси, притежател на културните, интелектуални и управленски активи, проектант на информационно-комуникационните технологии, с две думи – именно тя определя очертанията на новия свят.

Социалният хоризонт

Да направим някои изводи. Както изглежда, през ХХІ век, съдържанието на световните връзки, във все по-голяма степен, ще се определя от новите формули на политическа организация. Социалният космос преживява своя Голям взрив. А очертаващите се, във връзка с това, мутации на традиционните форми на държавността, предизвикват все по-голям интерес сред анализаторите и политиците.

Виждаме, че дискусиите от края на миналия век за информационното и постиндустриално общество, за цивилизационния сблъсък и края на историята, всъщност са отразявали очерталият се исторически прелом. При това мащабът, както на сегашните, така и на бъдещите, промени ни се струва днес много по-грандиозен, отколкото преди 20-30 години. Свидетели сме на кризата на формиралите се в миналото политически институции и генезиса на ново поколение социални конструкции, тяхното усложняване, динамизма и антропологизирането им, оригиналните схеми, по които взаимодействат с предишните социални структури, появата на нетривиални версии на пластична и синкретична композиция на социалния космос.

Анализирайки генетиката на квазидържавните организми и зачатъците на алтернативна структурност на международните връзки, стигаме до определени изводи.

В новото устройство на света, държавността се запазва, но придобива други форми, по същия начин, по който, преди няколко века, самата национална държава е представлявала нов исторически феномен. Днес в социалната вселена са се оформили различни обекти и композиции на международната практика: влиятелните световни регулиращи органи и държавите-системи, а пред своята правна легимация е поколението на новите социални конструкции, родено от процесите на субсидиарност и глокализация...

Композицията на новия световен модел може да се опише и от гледната точка на геоикономическата логика на устройство на света. Тази логика се отнася и за все по-голям брой деятелни субекти, разпростирайки се и върху териториалните и отраслеви форми на организация, придобиващи чертите на своеобразни „корпорации-държави”. В основата им могат да бъдат държавните и транснационални корпорации, регионите и мегаполисите, както и други деятелни организми, обединени в сложна и променлива система от неформални взаимоотношения, както вътре в държавата, така и извън нея. Те са способни да планират и реализират изключително мащабни проекти, понякога действайки заедно, но при всички случаи – за себе си.

С други думи, целите на „корпорацията-държава” и тези на националната държава (както и на националната корпорация), на практика, далеч не винаги съвпадат, често значително се разминават, а в някои случаи са съвършенно противоположни.

Промяната в структурата на социалния космос се отразява върху най-различни аспекти на човешката общност. Паралелно с това се размива и утвърдилият се формат на политологията, икономическите изследвания и другите социални науки. Все по-очевидни са слабостите на социално-хуманитарния инструментариум на отиващата си епоха и насищането на съвременния дискурс с алтернативни подходи и теми. На дневен ред излиза необходимостта от радикално обновяване на методологията на анализа, прогнозирането и действието в драматично променящата се околна среда.

В заключение, още веднъж ще подчертая, че амбициозните корпорации-автосуверени не означават просто ново качество на действието в операционното пространство. Става дума по-скоро за зараждаща се, в процеса на системно обновяване на световното устройство, нова класа (поколение) от социално-политически институции – своеобразни прообрази на бъдещето, чиято дейност е свързана с най-различни области на практическия живот.

И, накрая, още една забележка. В динамичния универсум нараства конкуренцията за източниците на социална и културна гравитация на променливите, сложни и еклектични системи. Струва ми се, че оригиналната социокултурна гравитация е сред най-ценните и търсени (в новата постмодерна епоха) стратегически ресурси на обществото. Според мен, причините за много от проблемите в някои държави са свързани именно с дефицита на културна енергия, което в историческа перспектива заплашва въпросните държави да бъдат „разтворени” и погребани в потока от промени, обхванали днес човешкият космос.

* Заместник директор на Института за икономически стратегии към Руската академия на науките

{rt}

Чешкият президент Вацлав Клаус е роден през 1941 в Прага. Завършва икономика в Пражкия университет, след което специализира в Италия и САЩ. Работи в института по икономика към Чехословашката академия на науките и Държавната банка. Професор по финанси в Пражкото висше училище по икономика.

През 1989 се включва в голямата политика, като един от създателите, а по-късно и председател на консервативния Граждански форум. През 1991 е министър на финансите. Същата година трансформира партията си в Граждански демократичен форум (чиито председател е до 2002) и печели изборите. От 1992 е министър-председател и в това си качество участва в “мирния развод” между Чехия и Словакия. Премиер на Чешката република до 1997. От 1998 до 2002 е председател на Чешкия парламент. През 2002 наследява Вацлав Хавел като президент на Чехия. През миналата 2007 бе преизбран за нов петгодишен мандат. Убеден привърженик на пазарната икономика, в икономическата сфера споделя идеите на бившия британски премиер Маргарет Тачър.

Един от най-известните представители на “еврореализма” на Стария континент, изявен противник на тезата за вредата от промените в климата и глобалното затопляне. На тази тема е посветена и последната му книга, появила се през 2007 и озаглавена „Синя, а не зелена планета: кое е застрашено – климатът или свободата ни?”.

- Г-н Президент, мислите ли, че е добра стратегия да се игнорират данните за вредните последици от климатичните промени на планетата, съдържащи се в последния доклад на Междуправителствения панел за промените в климата (ІРСС), който беше одобрен от Чехия и много други държави и, където се твърди, че ако емисиите на парникови газове се запазят на сегашното си ниво, това ще доведе до още по-голямо затопляне и до много сериозни промени в климата на планетата през ХХІ век?

- Напротив, мисля, че е много лоша стратегия да се следват препоръките, съдържащи се в доклада за климатичните промени на ІРСС. Това би означавало да пренебрегнем основните правила на рисковия мениджмънт и стандартните технологии за анализ, базиращи се  на съотношението между цена и полза, за сметка на лансирания от т.нар. еколози „предпазен принцип”, който напълно изключва рисковия мениджмънт и сравнението между ползата от всеки проект и неговата цена. Мисля, че не бихте си застраховал къщата или колата, ако рискът е прекалено малък, а стойността на застраховката – прекалено голяма.

- Всъщност, каква е позицията Ви по проблема за глобалното затопляне и възможностите за решаването му?

- Вижте, според мен, следва да си отговорим на няколко важни въпроса. Реалност ли е глобалното затопляне и, ако е реалност, доколко е резултат от човешката дейност? Ако действително е налице глобално затопляне, дали това въобще представлява проблем? Дали лекото повишаване на средната температура, в глобален мащаб, се отразява зле или добре на човечествето? И, ако затоплянето е реално и наистина представлява проблем, може ли човечеството да го предотврати или спре? Дали разумният анализ, основаващ се съпоставката между ползата и цената, е в състояние да препоръча адекватни мерки в това отношение?

Може да ви прозвучи странно, но истината е, че можем да дадем положителен отговор само на първия въпрос – т.е., че глобално затопляне наистина има. На всички останали въпроси, отговорът ми е отрицателен. И не съм единствения, който мисли така. Всъщност, онези, които споделят подобна позиция, представляват мълчаливото (или по-скоро съзнателно игнорираното) мнозинство от хората на планетата.

- Известно е, че заради огромната сложност и променливост на компонентите, определящи климата, програмите, базиращи се на емпирични данни, често не могат да ни гарантират достатъчно точна прогноза дори за времето днес или утре. Възможно ли е, в такъв случай, прогнозата за глобалното затопляне да се смята за заслужаваща доверие?

- Така разсъждавам и аз. Невъзможно е да се правят сериозни прогнози за времето на планетата, да не говорим за глобалния климат. Според мен обаче, въпросът не опира толкова до възможните климатични промени, а по-скоро до влиянието на човешката дейност върху глобалния климат. След като изчетох стотици книги, статии и изследвания по темата, връзката между едното и другото ми се струва твърде слаба и съмнителна. И тъкмо затова не би трябвало да се предприемат драстични и далеч отиващи мерки в тази посока.

- Защо сте толкова скептично настроен към предупрежденията на учените и защо смятате, че мерките срещу климатичните промени застрашават свободата, след като и ЕС, и ООН, възнамеряват да използват чисто пазарни механизми за решаването на проблема?

- Не се отнасям с недоверие към науката, просто съм наясно с разликата между науката и т.нар. „национален научен истъблишмънт”, т.е. върхушката в научните среди. Не мога да вярвам на принадлежащите към тази върхушка, защото това е просто поредната влиятелна група от хора, търсеща си постоянен източник на доходи. Доходи за самите тях, но не и за човечеството. Казвате, че ЕС и ООН подкрепят използването на пазарни механизми като основен политически инструмент за решаване на проблемите климата. Може би с вас живеем на различни планети, защото аз лично не виждам нищо такова. Освен това, съм убеден, че пазарните механизми не могат да бъдат политически инструмент на когото и да било. Това ми напомня старите комунистически времена, когато спорът беше между пазара и централизираната планова икономика. Онези, които ръководеха последната обаче, също искаха да използват пазара като политически инструмент, за собствените си цели.

- Редица американски експерти твърдят, че прилагането, дори и само на първоначално планираните мерки за съкращаване емисиите на парникови газове с 50%, ще струва трилиони долари на САЩ? Какво би струвало това на страна, като Чехия и, дали ползата от изразходването на тези средства, ще бъде достатъчно очевидна?

- Като икономист и като бивш финансов министър, ще призная, че не мога да отговоря на въпроса ви. И не се срамувам да го призная. Притеснен съм по-скоро от самочувствието на онези, които твърдят, че знаят отговора. Струва ми се обаче, че трябва да имаме предвид две неща. Първото е, че цената няма да има само финансови измерения, а е свързана и с вредното отражение върху хората, техния живот, благосъстоянието им, тяхната свобода, възможностите и поведението им, като цяло. Второто е, че опитите да се изчисли „цената”, която ще трябва да платим през следващите петдесет години, ми се струват абсурдни. Не знаем, например, какво ще означават през 2050 един милион долара (или евро). Затова всички тези „изчисления” са безмислени.

- Еколозите твърдят, че единственото, към което призовават, е поемането на отговорност. Отговорност от онези, които причиняват вреди на останалите, така че да си платят за това и да направят всичко възможно за да не вредят в бъдеще. Между другото, отговорността се смята за консервативна добродетел и за ключов елемент на отворените пазарни икономики. В същото време виждаме, как привържениците на либералния капитализъм защитават правото си да замърсяват природата, без да поемат отговорността и последиците от това. Как бихте го коментирали?

- Истината е, че еколозите не призовават за отговорност. Отговорността не е тяхна идея, тя е основен, елементарен аспект на човешкото поведение – при условие, разбира се, че правителствената политика не дава погрешни знаци в това отношение. Идеята за отговорността за вредите, приничени на другите, не е патент на еколозите. Това е стандарт на човешко поведение. Еколозите, особено в случая с глобалното затопляне, изкуствено изобретяват една „вреда” (повишаването на температурата) и я вменяват като вина на всички нас, т.е. правят ни отговорни за нея. Не вярвам в тази „вреда” и не съм готов да плащам за нея. Ролята на човека в лекото повишаване на глобалната температура (с 0,6 градуса, през миналия век) е само маргинална, ако въобще съществува. Твърдението, че „привържениците на капитализма искат да продължат да замърсяват природата, без последици за себе си” пък силно ми напомня за комунистическата пропаганда, която имах „щастието” да слушам през първите 48 години от живота си.

- Имайки предвид, че Чехия е средно голяма европейска страна, виждате ли някаква заплаха за своя народ и държава от решенията, касаещи климатичните промени, вземани от големите световни сили, и от ограниченията, налагани в тази връзка? И, ако отговорът ви е положителен, какво биха могли да направят останалите, за да смекчат вредните последици?

- Обвиненията срещу „големите световни сили” са доста популярни, но ги смятам по-скоро за евтина пропаганда. Познавам достатъчно малки и дори много малки европейски „сили”, които са по-екологично настроени, отколкото повечето „големи световни сили”. Проблемът е, че някои политици – както от големите, така и от малките държави – са попаднали под влиянието на екологичните и „енвайроменталистки” теории и ги използват за реализиране на собствените си егоистични интереси.

- Навремето някои учени разсъждаваха, как новото екологично движение ще може да се използва като инструмент за форсиране процеса на създаване на глобално (социалистическо) правителство, защото всички са засегнати от екологичните проблеми. Не смятате ли, че днес въпросът за климатичните промени се използва за същата цел?

- Екологичното движение действително е инструмент за създаването на социалистическо правителство на глобално равнище. Животът ми по време на комунизма ме направи свръхчувствителен в това отношение, още повече, че аргументацията на мнозинството еколози силно напомня онова, с което трябваше да се сблъскваме в миналото.

- Мислите ли, че проблемът с глобалното затопляне се използва като обединяващ фактор от силите на глобализацията? Не сте ли съгласен, че нещата много напомнят за пропагандата, развихрила се около появата на птичия грип? Тоест, появява се проблем, провокира се паника и свръхреакция, след което се предлага решение и ето че притежателите на трилиони долари, които искат да управляват света, увеличават богатствата и укрепват позициите си...

- Не мисля, че точно еколозите са „притежателите на трилиони долари, които искат да управляват света”. Опасявам се по-скоро, че еколозите искат да управляват света, без да са в състояние да „усвоят” въпросните трилиони, защото това би изисквало много сериозна работа. Съгласен съм обаче, че пропагандата по проблема с глобалното затопляне, напомня онази при появата на птичия грип, или пък тезите за изчерпването на природните ресурси и свръхнаселеността на планетата. Предложенията, лансирани от еколозите, няма да стимулират глобализацията на човешките дейности, те са единствено в полза на установяването на глобално управление. Което е нещо съвършено различно. Лично аз подкрепям първата глобализация и решително се противопоставям на втората.

- Не ви ли се струва, че разговорът ни по темата се измества в посока към традиционния дебат между „леви” и „десни”?

- Не виждам в това нищо странно, макар мнозина наивно да вярват, че дилемата „ляво – дясно” е останала в миналото. Не е така. Без да се задълбочаваме в нюансите, можем да кажем, че „десните” държат на индивидуалната свобода, докато „левите” вярват в колективната мъдрост. В този смисъл, т.нар. „енвайроментализъм” (а не просто стремежът за опазване на природната среда) е левичарска идеология. За мое голямо съжаление обаче, някои хора, претендиращи да принадлежат към десницата, също я изповядват.

- Какъв обаче е финансовият и/или икономическият стимул за правителствата и организациите, подкрепящи идеите на „енвайроментализма”?

- Налице са мащабни материални и още по-сериозни психологически стимули за политиците и бюрократичния апарат да подкрепят тезите на еколозите и „енвайроменталистите”. Това им гарантира власт, към която те се стремят повече от всичко. Дава им власт да организират, регулират и манипулират останалите. Тоест, в тяхното „екологично” поведение липсва какъвто и да било алтруизъм.

- Възможна ли е свободата в един свят, в който решенията се вземат от малцина (правителствата и корпоративните ръководители, отказващи да спрат ръста на парниковите емисии), обричайки останалите да се сблъскат с възможните вредни последици от климатичните промени?

- Не вярвам в съществуването на световна конспирация на правителствата и големите корпорации, свързана с ограничаването на емисиите на парникови газове. Още повече, че въобще не съм убеден в наличието на връзка между тези емисии и глобалния климат. Съществуването на подобна връзка не може да се приема като нещо, подразбиращо се от самосебе си.

- Какво обаче могат да направят рационално мислещите либертарианци, като Вас самия, за да предотвратят последиците от политиката, наложена от „енвайроменталистите”?

- Рационално мислещите либертарианци (всъщност, нямам нищо против и да ме смятат за класически либерал) трябва да престанат да бъдат просто „мълчаливото мнозинство” и да започнат да говорят. Те трябва да разкрият истинските заплахи, свързани с енвайроментализма. Неслучайно подзаглавието на последната ми книга е „Какво е застрашено: климатът или свободата ни?”. Мисля, че е застрашена именно нашата свобода. А това е нещо по-важно, отколкото сравнително неголемите климатични промени.

- Защо толково много хора вярват в прогнозите на онези, които Вие самият определяте като „лъже-учени”? Какво би ги накарало да мислят по-критично? И не е ли необходимо в дискусията за климатичните промени да се включат и повече специалисти, мислещи като Вас?

- Мнозина вярват в разни ирационални неща – някои в НЛО, други във вещици, едни вярват в приказните герои, други на конспиративните теории за световния заговор, а трети – в глобалното затопляне. Някои хора пък вярват единствено на себе си, а не в онова, което се опитват да им внушат другите. Те смятат, че знаят по-добре от всички, кое е по-добро за нас, останалите. Определени кръгове са силно мотивирани да разпалват истерията, свързана с глобалното затопляне. Това им осигурява финансови постъпления (особено в онези научни и технологични сфери, които са свързани с проблема), гарантира им постове и добре платена работа в различни държавни институции, както и държавни субсидии за производството на продукти, които уж помагат срещу глобалното затопляне. Питате, какво трябва да се прави? Смятам, че позицията ми относно глобалното затопляне е нещо нормално и се учудвам, че толкова хора ме поздравяват за смелостта да я защитавам публично. Нека всички започнем да говорим свободно по темата!

- Смятате ли, че призивите за консервиране на енергоизточниците застрашават личната ни свобода? В САЩ например, живеят само 6% от световното население, но те произвеждат 22% от всички емисии на парникови газовe, защото правителствените програми стимулират високо равнище на енергийно потребление. Данъчните облекчения за строителите на пътища и производителите на петрол, стимулират пилеенето на енергия, а не свободния пазар. Така ли е и в Чехия?

- Нека сме честни. Критиките срещу някои екологични движения и „енвайроментализма”, като цяло, не са призив за унищожаване на природата, на околната среда, в която живеем, или против икономията на енергия. Следва да сме наясно, че енергоспестяването опира до рационалното поведение. И колкото повече енергия пестим, толкова по-добре. Стимулирането на икономика, поощряваща пилеенето на енергия, е ирационално. Проблемът е, кой трябва да взема решенията, касаещи пестенето на енергията и консервирането на енергоизточниците. Дали това ще са свободните индивиди, или всемогъщите правителства? В това е проблемът. Свободните индивиди, в атмосферата на свободния пазар, се държат много по-рационално, отколкото техните правителства.

От друга страна, да се твърди, че държавната политика на САЩ окуражава високото енергийно потребление ми се струва абсурдно. Също както и да се казва, че „американската политика се определя от интересите на петролопроизводителите и строителите на пътища”. Голямата енергийна консумация в САЩ не е резултат от съзнателна правителствена политика, а от огромното богатство на американските граждани (както и от наличието на големи запаси от природни ресурси). Други държави, в същото положение, провеждат подобна политика. В началото, богатството действително е проблем, но когато то нараства, се превръща в решение.

- Сравнително малките глобални температурни промени през последните 40 години, провокираха редица тревожни тенденции, като бързо разширяване на пустините и спад на селскостопанското производство в някои части на света, или пък ускорено топене на ледниците в Гренландия. Според Вас, колко трябва да се повиши нивото на световния океан, да спадне селскостопанската продукция или да нарасне броят на имигрантите, за да станат мерките за ограничаване на парниковите емисии наистина наложителни?

- Няма да влизам в детайли, вместо това ще ви препоръчам наскоро появилото се изследване на Фред Сингър и Денис Ейвъри „Непрекъснатото глобално затопляне през последните 1500 години”, или книгата на Патрик Майкълс „Топенето: съзнателното изопачаване на проблема за глобалното затопляне от учените, политиците и медиите”. Както и много други. Ще ви дам и един пример: в толкова оспорвания доклад на ІРСС от 2007 се твърди, че през целия ХХІ век нивото на Световния океан ще се повиши с между 14 и 43 см. Нима това е толкова страшно? На мен не ми изглежда така.

- Без съмнение обаче, съвременното човешко общество оказва негативно влияние върху околната среда. Доказателство за това са замърсеният въздух в градовете, обезлесяването и изчезването на рибите в реките, както и на много животински видове. Колко още доказателства Ви трябват за да подкрепите необходимостта да се действа още днес за решаването на проблема, за да не се наложат извънредни мерки утре?

- Разберете, проблемът е, че не „виждам” достатъчно убедителни доказателства за вредите, нанесени върху околната среда, за които говорите. Дали самият вие ги виждате, или само сте чел за тях? Наистина ли „виждате” вредите, нанесени от сегашното глобално затопляне? Аз лично не ги виждам. Бих искал да имаме повече сняг, за скиорите през тази зима, но пък топлите вечери, през май и юни 2007, не бяха никак лоши за нас, които живеем в Централна Европа. Виждал ли сте мащабно топене на айсбергите и ледниците? Действително, има процес на топене на континенталните ледници, но те са само 0,6% от леда на планетата. Истината е, че в момента няма мащабно топене на ледове нито в Гренландия, нито в Антарктика.

Когато анализирам ситуацията в днешна Чехия и я сравнявам с тази в комунистическата епоха, виждам забележимо подобрение. И това подобрение не се дължи на „колективното действие”, за което призовавате (и което беше характерно за комунистическата ера), а на индивидуалната свобода и на свободния пазар. Това е и основното ми послание.

{rt}

През последните месеци вниманието на мнозина анализатори е привлечено от битката между два впечатляващи проекта за газопроводи, всеки от които би могъл да претендира за титлата „проект на ХХІ век”. И двата целят доставката на природен газ за Индия, чиято бурно развиваща се икономика става все по зависима от вноса на енергоносители, което пък означава, че до голяма степен се дублират. Единият трябва да свърже Индия с Туркменистан, а другият – с Иран. При това, трасето на първия трябва да мине през територията на Афганистан (паралелно на шосето Херат-Кандахар) и Пакистан (през Квета и Мултан, към Индийски Пенджаб), а вторият ще преминава през пакистанска територия (по крайбрежието на Арабско море, през строящото се пристанище Гуадар, до Навабшах и оттам към Индийски Раджастан). Дори ако предположим, че и по двата проекта бъдат подписани съответните междуправителствени споразумения, едва ли заинтересованите държави ще могат да си позволят да финансират едновременното строителство на двата газопровода.

Засега окончателните маршрути не са определени, тъй като проблемът се усложнява и от обстоятелството, че проектите се подкрепят от различни потенциални инвеститори и в тях се сблъскват политическите и икономически интереси не само на регионалните газови доставчици и потребители. Условното разположение на силите сред потенциалните инвеститори в южноазиатските газопроводи, напомня на махало, чиито ход дава превес ту на подкрепяния от САЩ Трансафганистански газопровод от Туркменистан, ту на иранския маршрут, за който лобира руският гигант Газпром. Показателно е, че Индия (основният потенциален потребител на природния газ) твърди, че е заинтересована и от двата газопровода, а Пакистан, който също силно се нуждае от енергоносители, не може да не следва примера и.

Така, през април 2008, се проведоха интензивни преговори между Туркменистан и Афганистан, Пакистан и Индия – т.е. държавите, заинтересовани от играждането на Трансафганистанския газопровод, чиято мощност се оценява на около 30 млрд. куб. м годишно. При това преговорите и обсъждането на проекта се водиха не само в Ашхабад, Кабул и Исламабад, но и на срещата на НАТО в Букурещ (2-4 април 2008). Там туркменистанският президент Гурбангули Бердимухамедов на няколко пъти се срещна с афганистанския си колега Хамид Карзаи, като„страните отделиха особено внимание на проблемите за практическата реализация на проекта за газопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия, подчертавайки значението му за просперитата на всяка от страните, участващи в проекта, както и на региона, като цяло”.

На 5 април 2008, при посещението в Туркменистан на индийския вицепрезидент Хамид Ансари, беше подписан меморандум за взаимно разбирателство между министерствата на петрола и природния газ на двете страни. Паралелно с това, бе съгласуван и въпросът за присъединяването на Делхи към проекта за Трансафганистанския тръбопровод (индийците имаха само статут на наблюдатели в работната група). Според него, Индия възнамерява да добива природен газ в Туркменистан и да го транспортира по газопровода (доскоро туркменистанските власти твърдяха, че са готови да предоставят лицензи за проучване и добив на петрол и газ само в Каспийския шелф, където обаче има много спорни въпроси с Иран и Азербайджан). Хамид Ансари неслучайно посети и най-голямото туркменистанско газово находище Довлетабад, за което се смята, че ще захранва бъдещия регионален тръбопровод. В същото време, то трябва да захранва и друг бъдещ газопровод – този за Китай, след като китайската компания CNPC получи право да проучва и добива газ в района. Тоест, Ашхабад съзнателно стимулира индийско-китайската конкуренция на газовия си пазар.

На 27 април 2008, Туркменистан, Пакистан, Афганистан и Индия подписаха рамково споразумение за изграждането на Трансафганистанския газопровод, в резултат от провелите се преди това в Исламабад преговори между техни представители. Изграждането на газопровода следва да започне през 2010, а първите доставки на газ по него се планират за 2015. Стойността на проекта е 7,6 млрд. долара. Дължината на газопровода ще бъде 1680 км, а пропусквателната му способност – 350 млн. куб. м газ дневно. Показателно е, че буквално на следващия ден, представители на Индия и Пакистан започнаха преговори с Техеран за изграждането на аналогичен тръбопровод, по който в двете държави ще се доставя ирански газ. Не по-малко показателен е и фактът, че туркменистанското правителство внесе свои поправки в проекта за споразумението, обявявайки, че занапред ще продава природния си газ по средни европейски цени, т.е. по същите, по които ще го продава и на руския Газпром. В тази връзка си струва да напомня и, че идеята за изграждането на Трансафганистанския газопровод, чиято стойност е няколко милиарда долара, съществува от поне десет години, но нестабилността в Афганистан пречи за реализацията и.

В края на април, в Кабул се появи туркменистанският лидер Гурбангули Бердимухамедов, чието посещение в афганистанската столица бе само ден след опита (по време на военен парад) да бъде убит президентът Хамид Карзаи, поставил за пореден път под въпрос възможността в страната да бъде постигнато поне подобие на стабилност. Може би затова, в комюникето, подписано от двамата президенти на 29 април, на темата за Трансафганистанския тръбопровод беше отделено съвсем скромно място, което на дипломатически език означава, че участниците в проекта, оценяван на 7,6 млрд. долара, въобще не са сигурни, че ще могат да намерят инвеститори за практическата му реализация, чиито срок навремето беше определен до края на 2010. И то въпреки, че тръбопроводът се ползва с мощната американска подкрепа (в същото време САЩ активно пречат на изграждането на тръбопровода от Иран, през Пакистан, за Индия).

Проектът за газопровода Иран-Пакистан-Индия се оценява на 7,5 млрд. долара, а въвеждането му в експлоатация се планира за 2013. Следва да отбележа обаче, че през юли 2007 преговорите по изграждането му бяха прекъснати, заради индийско-пакистанския спор за транзитните такси. На свой ред, Иран не се отказва, но в същото време, се опитва да провежда „мултивекторна” геополитика, разширявайки регионалните си икономически връзки не само с Пакистан и Индия, но и с Русия. Така, иранците активизираха преговорите си с Газпром за участие на руския концерн в проекти за добив на петрол и газ на ираннска територия. През март 2008, в Техеран се появи шефът на Газпром Алексей Милер, който се споразумя за подписването, по време на ответното посещение на иранска делегация в Москва, на документите за съвместна експлоатация на находището „Южен Парс”.

През март 2008 Иран обяви, че е готов да активизира доставките на природен газ за Пакистан, след 2011. При това, от планирания обем на строящия се газопровод (110 млн. куб. м дневно) потребностите на Пакистан са по-малко от половината (50 млн. куб. м), т.е. останалият природен газ ще отива за Индия. Затова не е чудно, че и Пакистан, и Индия също декларираха интереса си към иранския газ, доказателство за което стана посещението на иранския президент в Исламабад и Делхи, в края на април 2008. Тук е мястото да напомня и, че Иран, който притежава вторите по значение запаси от петрол и природен газ в света, още през 1995, се съгласи да доставя газ на Индия, но двете страни така и не можаха да се споразумеят за цената, както и за размера на транзитната такса, която индийците трябва да плащат на Пакистан. Планът за изграждането на тръбопровода беше замразен, след като Исламабад и Делхи (разполагащи с ядрено оръжие) се оказаха на прага на войната, през 1999, а през 2001 бе извършено терористичното нападение срещу индийския парламент. Сега Индия реши да възобнови преговорите, както с Пакистан, така и с Иран. Показателно в това отношение е заявлението на индийския министър на петрола Мурла Деора, от края на март 2008: „Американците не са ни поставили изрично условие да не работим по проекта за изграждането на газопровода. Пък и макар САЩ да са най-големия ни търговски партньор, това не означава, че могат да ни притискат и да ни казват, какво да купуваме и какво – не”.

Окончателното (поне засега) споразумение за изграждането на газопровода Иран-Пакистан-Индия беше постигнато на 29 април 2008, по време на краткото посещение на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад в Исламабад, където той преговаря поотделно с пакистанския държавен глава Первез Мушараф и с премиера Юсуф Гилани. Мушараф отбеляза, че двете страни вече са решили въпросите, свързани със строежа на газопровода, и че очаква споразумение за реализацията на проекта да бъде подписано в Техеран, след като бъдат уточнени сроковете му. Общата дължина на тръбопровода е 2300 км , а пропусквателната му способност първоначално ще бъде 60 млн. куб. м за денонощие, като се планира впоследствие да достигне 150 млн. куб. м.

На 30 април 2008, Делхи и Техеран потвърдиха намерението си да гарантират устойчива и сигурна работа на газопровода Иран-Пакистан-Индия. Конкретните въпроси, свързани с реализацията на проекта, бяха обсъдени на продължилата над три часа среща между индийския премиер Манмохан Синг и иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, който спря за кратко в Делхи, на връщане от Шри Ланка. Според секретаря на индийското Външно министерство: „двете страни максимално се възползваха от възможността да обсъдят целия спектър на индийско-иранските отношения, включително икономическите и търговски връзки и сътрудничеството в енергийната сфера”.

Друг, важен детайл във външната политика на Техеран е възобновяването на доставките на туркменистански газ в северните територии на Иран, което свидетелства за взаимния интерес на двете съседни държави-износителки на природен газ да поддържат приятелски отношения и да си оказват стратегическа подкрепа. Както е известно, Иран внасяше всяка година от Туркменистан между 6 и 8 млрд. куб. м газ, с които покриваше нуждите на северните си райони, лишени от тръбопроводна връзка с иранските газови находища (срещу което предоставяше на туркменистанците квота от своя газов износ). През декември 2007 обаче, Ашхабад спря доставките и повиши цените, съобразявайки се със световната конюнктура, което провокира голям международен скандал. Заради проблемите с туркменистанския газ, Техеран прекрати газовите си доставки за Турция, след което анулира доставките от Туркменистан. В същото време, руският Газпром също започна да получава по-малко централноазиатски газ, който концернът след това препродава, чрез посредници, на Украйна. Споразумението за подновяване на доставките между Ашхабад и Техеран беше постигнато на провелата се през април 2008 среща между генералния директор на иранската Национална газова компания и президента на Туркменистан.

Колкото и парадоксално да изглежда, Туркменистан също би могъл да прояви интерес към изграждането на газопровода Иран-Пакистан-Индия, тъй като към него може да се включи и газопроводът от туркменистанското находище Довлетабад. Така, още през декември 1997, холандската Shell лансира идеята за транзит на туркменистански газ, през Иран, в Пакистан и Индия, като допълнително разклонение, или по-скоро алтернатива, на Трансафганистанския газопровод. Това стана след въвеждането в експлоатация на газопровода Корледжа-Курт Куи, между Туркменистан и Иран (доставките по който бяха прекратени през декември 2007 и възстановени през април 2008). Можем да предположим, че в по-далечна перспектива е напълно допустимо обединяването на туркменистанската и иранската газови мрежи в единна магистрала, ориентирана към южноазиатския пазар. Към момента, когато тази единна система действително бъде изградена, Япония, Китай и Южна Корея вероятно ще могат да получават втечнен природен газ от пристанищата в Арабско море. При подобно развитие ползата, непосредствено за Южна Азия, е очевидна: насищайки с относително евтин природен газ вътрешния си пазар, тя ще разполага и с високоразвита инфраструктура, осигуряваща газовия износ на външния пазар. Засега обаче, индийското правителство, което активно участва в различни регионални проекти и споразумения, си запазва правото окончателно да избере приоритетното за страната направление на газовия транзит.

Ако си припомним големите проекти на ХХ век, ще видим, че много от тях също пораждат широки дискусии, но си остават неосъществени. Най-добрата илюстрация е проектът за обръщане течението на сибирските реки към Централна Азия за да бъде спасено Аралско море и осигурено напояването на памучните полета. Оттогава насам Аралско море постепенно премина към режим на самовъзстановяване, а липсата на вода за памучните плантации в централноазиатските държави, наложи нейното много по-внимателно и пестеливо използване (което обаче не изключва възможността от избухването на „водни войни” в бъдеще – вж. статията на стр.  ). Интересно е, че докато продължава битката за централноазиатския газ и маршрутите на неговия транзит, Китай се споразумя за закупуването на голямо количество втечнен природен газ от Катар. Така, в средата на април 2008, китайската корпорация CNPC подписа договор с Qatar Petroleum и Shell за доставката, от Катар в Китай, на 5 млн. т втечнен газ годишно, за срок от 25 години.

Другата китайска петролно-газова корпорацияа – CNOOC също подписа с Катар договор за покупката на 2 млн. т газ годишно. Нека напомня, че преди това (през август 2007, по време на посещението в Китай на туркменистанския президент Бердимухамедов) беще подписано споразумение за изграждането на газопровод към Китай, което трябва да стартира през 2009.  Той трябва да се захранва от туркменистанското находище Довлетабад (същото, което, през април 2008, бе посетено от индийската делегация, начело с Хамид Ансари). На свой ред, по време на посещението си в Пекин, през април 2008, пакистанският президент Первез Мушараф предложи „тръбопроводът Иран-Пакистан-Индия да има и отклонение към Китай”. Разбира се, това предложение на Мушараф е ориентирано към по-далечното бъдеще, докато държавите от Южна Азия още днес изпитват остър недостиг на енергоресурси. През април 2008 се появиха съобщения за масови безредици в Пакистан, заради постоянното прекъсване на електричеството, като многохилядни тълпи атакуваха централната сграда на Управлението на водните и енергийни ресурси (WAFDA). Възниква обаче въпросът, дали докато в региона продължава битката за избор на оптималния газопроводен маршрут, Индия, без да се отказва нито от туркменистанския, нито от иранския проекти, няма да последва китайския пример и да избере трети „алтернативен” път за газификация на своята икономика, като например „катарския”?

Трансафганистанският газопровод и ролята на Русия

Както вече споменах по-горе, сред резултатите от активизацията на индийската и пакистанска „енергийна дипломация” стана споразумението между Индия, Пакистан, Туркменистан и Афганистан за изграждането, към 2015, на т.нар. Трансафганистански газопровод (ТАРІ), идеята за който се дискутираше още през 90-те години на миналия век. Смята се, че стойността на газопровода, с мощност над 30 млрд. куб. м и дължина 1680 км, ще бъде около 8 млрд. долара.

Основният пазар за природния газ, който трябва да се доставя през Афганистан, е Индия, чието мощно икономическо развитие изисква все по-големи количества енергоносители. Днес тази страна не разполага с достатъчно собствени ресурси, макар че според геолозите, тя не е сред енергийно бедните държави. Доказаните газови запаси на Индия са 50 млрд. куб м, което я поставя на пето място в Азиатско-Тихоокеанския регион (след Индонезия, Австралия, Малайзия и Китай). Собственият добив на природен газ е около 90 млн. куб. м дневно (т.е. около 33 млрд. куб м годишно), докато текущото търсене надхвърля 150 млн. куб. м дневно. В енергийния баланс на Индия, делът на природния газ е 8%, като, според повечето прогнози, през 2010 търсенето му ще достигне 110 млрд. куб. м годишно.

В същото време, необходимостта да гарантира енергийната си сигурност кара Делхи да търси енергоносители извън пределите на Южна Азия. Последица от това (за което впрочем определена заслуга имат и САЩ) стана реанимирането на проекта за Трансафганистанския газопровод. Реализацията му обаче поражда известни съмнения.

На първо място, остава открит въпросът за осигуряването на необходимите обеми природен газ. Запасите на находището Довлетабад, което трябва да стане ресурсна база на газопровода, досега не са потвърдени. Впрочем, не е ясно и с какви запаси разполага Туркменистан, като цяло. Цифрите, които се споменават, варират между 8 и 20 трилиона куб. м, но има и по-песимистични оценки. Така например, според BP Statistical Review of World Energy, доказаните запаси на Туркменистан са само 2,9 трлн. куб. м. Освен това целият добиван днес в тази страна газ вече е договорен с Газпром и Иран. Русия планира, до 2028, да купува по 80-90 млрд. куб. м туркменистански газ годишно. На всичкото отгоре, Ашхабад подписа рамкови споразумения за доставка, след 2009, на 30 млрд. куб. м газ годишно за Китай и още толкова за Индия. Тоест, Туркменистан е поел ангажимент, от следващата година, да изнася по 154-164 млрд. куб. м газ годишно, докато през миналата 2007, добивът му беше само 70 млрд. куб. м.

През декември 2007-януари 2008, под предлог, че се извършва ремонт, Ашхабад прекрати газовите си доставки за Иран, което (както споменах по-горе) доведе до голям международен скандал. Междувременно, през април 2008, Туркменистан се споразумя с ЕС да задели за него 10 млрд. куб. м газ – т.е. същият газ, който вече беше обещан на Русия и Китай. По неофициална информация, природният газ за Европа ще бъде взет от китайската квота. В държавния концерн „Туркменгаз” не крият, че идеята за споразумението с ЕС е възникнала след неуспешните преговори с Пекин за цената на доставките. В същото време, въобще не е ясно, как този природен газ ще бъде доставен в Европа.

Туркменистан обеща да представи оценки на независими международни експерти за газовите си запаси на следващата среща на четирите държави, която ще се проведе през есента на 2008 в Делхи. При това е очевидно, че за Ашхабад проектът ТАРІ, е предимно политически. Дори и нищо да не бъде изградено, Туркменистан пак ще спечели. Подписването на рамковото споразумение показва, че страната има много варианти за доставки и спокойно може да се пазари с онези, които смята за по-реални и перспективни потребители.

Наред с Трансафганистанския газопровод, правителството в Ашхабад е лансирало още поне три подобни проекта. Като цяло, туркменистанските газови проекти се оценяват на повече от 200 млрд. куб. м, което трикратно надвишава сегашния добив на природен газ в страната.

Освен възможната липса на достатъчни обеми природен газ, проектът ТАРІ е свързан и с чисто политически риск, тъй като 830 км от газопровода трябва да минат през територията на Афганистан. Имайки предвид тежката ситуация в тази страна, практическата реализация на ТАРІ е под много сериозен въпрос. Последните събития в Афганистан потвърждават, че твърденията за стабилизиране на ситуацията са просто мит. През последните месеци, талибаните отвлякоха пакистанския посланик и се опитаха да убият президента Карзаи. Тази нова вълна на насилие в страната подозрително съвпадна с плановете за стартиране на проекта за Трансафганистанския газопровод.

Друг политически риск е свързан с напрегнатите отношения между Индия и Пакистан. Несъмнено, успешното осъществяване на проект от подобен мащаб, би станало добър пример за ползата от добросъседските отношения, но евентуалният му провал може опасно да ерозира усилията за постигане на взаимно разбирателство.

Налице са и определени организационно-технически трудности. Геоложката специфика на Афганистан може и да не позволи полагането на тръбопровода по набелязания маршрут. Освен това, страната не разполага с железопътна мрежа, което усложнява реализацията на проекта и увеличава разходите по него, тъй като тръбите ще трябва да се превозват с камиони по Кандахарското шосе от Туркменистан и Пакистан.

Анализирайки индийската енергийна геополитика в Централна Азия и Каспийския регион, не може да не споменем, че алтернативният проект за газопровода Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) e по-лесен за реализация в чисто практически план, макар че двата проекта не са взаимноизключващи се, тъй като на газовият пазар на Индия и Пакистан има огромно търсене.

Освен това, проектът ІРІ активно се подкрепя от руския гигант Газпром, който дори предложи да го финансира частично срещу правото да участва в консорциума. За никого не е тайна, че във формиращият се газов тандем Русия-Иран са налице както елементи на сътрудничество, така и на съперничество. При това, Техеран се стреми да използва заинтересоваността на ЕС от наличието на алтернативни на руските източници на газови доставки, в конфликта си с Вашингтон. На свой ред, Москва се опитва да елиминира потенциалния си съперник на европейския пазар, като преориентира иранския газ на изток – към пазарите на Индия, Пакистан и Китай.

Паралелно с това, Русия активизира участието си в разработката на иранските газови находища. Наскоро Газпром и Националната петролна компания на Иран подписаха споразумение за разработката на петролни и газови находища, както и за инвестиции и проучване на запасите от енергоносители на иранска територия. Освен това те се договориха да създадат съвместна енергийна компания, която да разработи два или три блока в находището „Южен Парс”. Става дума за най-голямото иранско (и едно от най-големите в света) газово находище, чиито запаси се оценяват на 14 трлн. куб. м. Именно на него разчитаха преди време държавите от ЕС, лансирайки проекта за газопровода „Набуко”. В момента от „Южен Парс” се добиват по 73 млрд. куб. м газ годишно. Тоест, съвсем скоро Газпром ще започне да добива сериозни количества газ в Иран и макар че, според местните закони, чуждестранните компании получават само парична компенсация за добиваните от тях енергоносители, руският гигант ще може сериозно да влияе върху иранския износ, или поне върху неговата посока.

Очаква се, че в най-близко време участничките във Форума на страните-износители на газ (GECF) ще съгласуват окончателния вариант на устава на бъдещата „газова ОПЕК”, за която толкова се говори през последните години. Предстои им да изберат (или пък да ги съчетаят) един от двата документа, подготвени за целта в Москва и Техеран. В тази връзка, подчертаният стремеж на иранците максимално да ангажират Газпром в енергийните си проекти е породен именно от интереса да бъде създадена влиятелна организация на държавите-износителки на газ. Отчитайки значителните трудности при привличането на западни инвестиции, предвид наложените от американците санкции, Техеран опитва да се сдобие с партньор и политически съюзник в дипломатическата си „война” със Запада, ключов елемент от която е и формирането на „газова ОПЕК”.

В този контекст, Русия е склонна да предложи на Иран и Индия да разгледат възможността за създаване на още един маршрут за доставка на иранския газ в Индия, който да заобикаля Пакистан.Подобен тръбопровод ще бъде своеобразен аналог на балтийския Nord Stream и ще преминава през плиткия шелф на Арабско море, извън границите на икономическата зона на Пакистан. Той би могъл да гарантира на Делхи независимост от настроенията в Исламабад.

На свой ред, този „морски газопровод” може да се дублира с танкерни доставки на ирански втечнен природен газ. За целта на иранското и индийското крайбрежие ще трябва да се изгради съответната инфраструктура (терминали и газопроводи). Русия, която има потенциални възможности за осъществяване на мащабни доставки на втечнен газ в Тихоокеанския и Южноазиатския региони, от своите далекоизточни пристанища, също може да се включи в подобен проект.

Тоест, независимо от твърденията на някои руски анализатори, че проектът за Трансафганистанския тръбопровод засяга газовите интереси на Москва (и тъкмо поради това се подкрепя от САЩ), истината е, че активното участие на Русия в газовите проекти, засягащи Южна Азия, може да и донесе сериозни допълнителни дивиденти, укрепвайки лидерските и позиции на газовия пазар.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Марин Деведжиев, Българските геополитически шансове, 520 стр., Фабер, Велико Търново, 2008.

Според Ив Лакост, приложната геополитика е свързана с използването на традиционния геополитически инструментариум за решаване на «микропроблемите» на регионално равнище. Макар че има изключителна практическа стойност, понякога тя бива незаслужено подценявана от онези, които твърдят, че са се посветили на геополитическата наука, но са склонни да предпочетат, пред «приложната», т.нар. «глобална» геополитика. Последното важи и за мнозина родни геополитици. Именно поради това, появата на сборника от статии на председателя на Българското геополитическо дружество – проф. Марин Деведжиев, «Българските геополитически шансове», е истинско събитие.

Книгата, чиито внушителен обем (520 страници) не може да не впечатли, представлява своеобразна енциклопедия на българската приложна геополитика. Тя е безценно помагало и ориентир, за всички онези (включително политици, министри и висши чиновници в държавните институции, както и за представителите на т.нар. «национален бизнес»), които се вълнуват от проблема, защо България все още не може да се възползва пълноценно от ключовото си геостратегическо положение на Балканите и в Европа, както и какво следва да се направи за да се превърне то в реален фактор за просперитета на страната ни.

Максимално изчистени от излишно теоретизиране, статиите в сборника са подчинени на една обща цел. Както посочва в предговора и самият професор Деведжиев: «Не може страна с толкова благоприятни геополитически шансове, като България, да бъде заобикаляна като пустеещ остров. Настоящият сборник е скромен опит да се противопостави на този процес, който за съжаление вече е започнал, и цели отново да привлече вниманието към използването на въпросните шансове. Без политическа воля, знания и практически действия, те рискуват да бъдат изтървани!».

В първата група статии, обединени в раздела «Геополитиката – основен дял в държавното управление», ударението е поставено върху необходимостта от координиране (включително чрез създаването на специален правителствен орган) на българската геополитика. Разглеждат се геополитическите аспекти на инвестиционната политика у нас, като се посочва, че родната геополитика страда от «липса на конструктивна целенасоченост», и се лансира конкретно предложение за «отваряне» на географското пространство на страната ни, чрез реконструция на транспортната и мрежа. Освен това, се прави паралелен анализ на «конкурентните» магистрали – Коридор 8 и гръцката «Виа Игнация».

Вторият дял - «Транспортната инфраструктура, конструкция на геополитическата реализация», е посветен на конкретни проблеми, свързани с «транзитния» характер на българската държава и необходимостта с това да бъде съобразена, нейната транспортна и, в частност, железопътна мрежа. Лансира се идеята, че последната следва да се структурира като «пространствена решетка».

Особено интересен и полезен е третият раздел - «Меридианни магистрали», посветен на практическите проблеми, свързани с изграждането, на наша територия, на Паневропейските коридори № 4 и № 9, както и на Коридора «Балтика-Егея» и т.нар. Източнобалкански транспортен коридор.

Отделен раздел е посветен на стратегическия за България Европейски коридор №8, който трябва да свърже Бургас и Варна с албанските адриатически пристанища (и Италия), както и да превърне в реалност неосъществената вече повече от век железопътна връзка между София и Скопие.

Цял раздел разглежда и проблемите с изграждането на новото пристанище и терминалния комплекс във Варна, като се посочват редица пропуски при изготвянето на проекта, които ако не бъдат премахнати преди началото на практическата му реализация, рискуват да го доведат до провал и така окончателно да бъдат пропилени шансовете на Варна да се превърне в реален конкурент на румънската Констанца.

Изключителен интерес представлява шестият раздел, статиите в който са посветени на регионалните геополитически стратегии на Северна България (и, в частност, на дунавските общини), Пловдивска област и Югоизточна България, както и на новите трансгранични железопътни преходи на страната ни.

Последният, седми раздел на сборника (озаглавен «Геодемография»), съдържа статии, в които се анализират редица фундаментални въпроси, касаещи демографския срив у нас и конкретните начини за преодоляване на кризата, поразила страната ни в тази сфера.

Книгата «Геополитическите шансове на България» съдържа огромно количество данни, както и конкретни идеи за решаването на десетки локални, национални и регионални геополитически проблеми, които стоят пред страната ни и пред нейните управляващи. Едва ли може да се посочи друго подобно издание у нас, което да демонстрира по толкова категоричен начин огромната практическа полза от геополитическия подход в икономическата, транспортната, демографската и социалната сфери. Обосновавайки, в същото време, и необходимостта от изработването и прилагането на цялостна геополитическа стратегия за развитието на България.

Развитите в «Геополитическите шансове на България» тези са естествено продължение на концепциите на такива известни български учени, като «бащата» на българската геополитика проф. Иван Батаклиев, или проф. Любен Божков (в това отношение професор Марин Деведжиев е техен достоен наследник), които отлично са разбирали необходимостта от практическо оползотворяване на стратегическото местоположение на страната ни. Както и, че само по себе си (т.е. без да е подкрепено и от целенасочена държавна политика), то може да се окаже не предимство, а по-скоро недостатък. В книгата си, професор Деведжиев го показва по наистина безспорен начин.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Повечето анализатори смятат, че сегашната водна криза, поразила планетата, е породена от три основни причини: постепенно изчерпващите се източници на прясна вода, несправедливият достъп до водните източници и корпоративният контрол върху водните запаси . Именно те представляват най-голямата съвременна заплаха за планетата, както и за оцеляването на населяващото я човечество. Паралелно със задълбочаващите се промени в климата, свързани с ръста на емисиите на вредни парникови газове, водната криза все повече се превръща във въпрос на живот и смърт за всеки от нас. И, докато не променим отношението си към онова, което се случва, все повече ще затъваме във все по-остри конфликти и дори войни за контрол над изчерпващите се източници на прясна вода, които ще се водят между отделните нации, между богатите и бедните, между обществените и частните интереси, между селското и градското население и между света на природата и индустриализираното човечество.

Водата като източник на конфликти между държавите

В света има над 215 големи реки и около 300 подземни водни басейни и водоносни слоеве, контролът върху които се осъществява от само няколко държави. Тези ресурси са непрекъснат източник на напрежение между собствениците на скъпоценната влага. Нарастващият недостиг и несправедливото разпределение на водата са причина за много недоразумения и дори за кръвопролитни сблъсъци, превръщайки се в рисков фактор за много региони. Бившият британски министър на отбраната Джон Рейд предупреждава за настъпващата епоха на „водните войни”. В доклада си, на срещата по проблемите на климатичните промени, през 2006, Рейд подчертава, че постепенното превръщане на водните басейни в пустини, топенето на ледниците и отравянето на водите на водоемите ще доведе до ръст на насилието и политическите конфликти. Той дори допуска, че глобалната водна криза се превръща в заплаха за световната сигурност и, че британската армия трябва да е подготвена за мисии по разрешаването на конфликти, включително въоръжени, породени от изчерпването и несправедливото разпределение на водните ресурси. На свой ред, бившият британски премиер Тони Блеър, заяви в интервю за „Индипендънт”, че: „Подобни промени правят конфликтите много по-вероятни. Именно дефицитът на вода и плодородна земя е сред основните фактори за трагичния конфликт в Дарфур. Следва да се замислим върху това опасно предупреждение”.

В същия вестник, се привеждат и примери за редица други региони на потенциални конфликти, заради липсата на питейна вода. Сред тях са:

- Израел, Йордания и Палестина, които си поделят водите на река Йордан, контролирана от израелците;

- Турция и Сирия – да припомним, че турските планове за изграждането на язовир на река Ефрат, доведоха двете страни до ръба на войната, през 1998, а и днес Дамаск обвинява Анкара, в съзнателни манипулации с водните ресурси;

- Индия и Китай – водите на река Брахмапутра отдавна са източник на напрежение между двете държави, като последното китайско предложение да бъде променено руслото на реката отново изостри ситуацията;

- Ангола, Ботсуана и Намибия традиционно си оспорват водния басейн на река Окаванго, като спорът отново ще ескалира заради плановете на Намибия да изгради 300-километров водопровод, който може да изтощи делтата на реката;

- В Етиопия и Египет непрекъснатият ръст на населението може да доведе до сблъсък в басейна на река Нил;

- Бангладеш и Индия – заради активното топене на хималайските ледници, река Ганг редовно наводнява редица райони на Бангладеш, предизвиквайки големи разрушения и хаос и провокирайки масова миграция към Индия.

Впрочем, проблеми със съвместното използване и разграничаване на водните ресурси има и в Северна Америка, макар те да не водят до въоръжени конфликти между САЩ и Канада. Така, нараства тревогата за бъдещето на Големите езера, чиито води застрашително бързо се замърсяват, а водното им ниво непрекъснато спада заради огромния ръст на населението и индустриалния бум в района. Наличието на съвместна комисия, наблюдаваща използването на тези води, наскоро беше игнорирано от губернаторите на американските щати, които приеха поправка към договора за използване на езерните води за нуждите на новите селища на американска територия. Протестите на Канада бяха прнебрегнати от Вашингтон, а през 2006, правителството на САЩ обяви плановете си да използва за бреговата охрана на Големите езера, катери, снабдени с картечници. Междувременно, за подготовката на тази охрана, вече бяха създадени 34 стрелкови полигона. В разултат от канадските протести, администрацията на Буш временно прекрати ученията в тях, но очевидно се стреми да демонстрира, че именно САЩ контролират водите на Големите езера, които доскоро се ползваха съвместно с Канада.

Подобни проблеми се очертават и на границата между Съединените щати и Мексико, където група американци – частни собственици на вода, използват Северноамериканското споразумение за свободна търговия за да оспорят отдавна практикуваното от мексиканците отклоняване на част от водите на Рио Гранде, преди реката да стигне до територията на САЩ.

Водата, като проблем на глобалната сигурност

Сравнително наскоро (при това внезапно) водата се превърна в ключов компонент на стратегическата сигурност и външнополитически приоритет на САЩ. След събитията от 11 септември, защитата на водопроводите и резервоарите с питейна вода от евентуални терористични атаки, стана жизненоважна задача на Белия дом. Когато, през 2002, Конгресът създаде Департамента по вътрешна сигурност, го натовари с отговорността да гарантира и сигурността на водната инфраструктура, като отдели за целта 548 млн. долара (през следващите години тази сума нарасна още повече). На свой ред, Агенцията за защита на околната среда създаде Изследователски център по вътрешна сигурност, който да разработва научни принципи и методи, които да могат да се използват при нападение срещу водната система на страната. Междувременно, беше създаден и Отдел за водна сигурност, който да отработи действията на персонала при поява на реална заплаха. Освен това, бяха създадени: Център за обмен и анализ на информация, който да реагира на сигнали за потенциални заплахи за източниците на питейна вода, както и (съвместно с Американската водопроводна асоциация) специална система за бърза електронна поща, наречена „Воден канал за сигурност”.

Интересът към „водния проблем” обаче, не се ограничи само с това. За Вашингтон, водата вече е също толкова стратегически въпрос, както и енергията. През август 2004, в доклада си до Института за анализ на глобалната сигурност (мозъчен център, изучаващ взаимната обвързаност между енергетиката и сигурността), водещият енергетик на Департамента по енергетика на САЩ – д-р Алан Хофман, заяви, че днес енергийната сигурност на Съединените щати пряко зависи от състоянието на водните ресурси и напомни за задълбочаващата се криза на водната сигурност в глобален мащаб.

„Също както енергийната безопасност се превърна в национален приоритет в периода, последвал арабското петролно ембарго от 1973-1974, водната сигурност също ще се превърне в национален и глобален приоритет, през следващите десетилетия” – смята Хофман. Той подчертава, че в ключови проблеми се превръщат: извличането на вода от различни ресурси и подземни източници, транспортирането и чрез системата от водопроводи и канали, възобновяване качествата на вече използваната вода, както и добива на прясна вода от морски и солени води – разработката на подобни технологии вече се възлага от американското правителство на различни местни компании. В същото време, Хофман посочва, че енергийните интереси на САЩ в Близкия изток могат да бъдат застрашени от водните конфликти в региона. „Възникването на подобни сблъсъци би повишило нестабилността в един район, от чиито петрол Съединените щати зависят все повече. Продължаващите и нововъзникнали конфликти на тази основа могат отново да станат повод за енергиен шантаж срещу САЩ, подобен на онзи през 70-те години на миналия век. „Намаляването на водните ресурси и глобалното затопляне са изключителна заплаха за националната сигурност на Америка – твърдят в доклада си до президента, от април 2007, неколцина висши военни от друг авторитетен мозъчен център – Центъра за морски изследвания. В него шестима адмирали и петима генерали от резерва предупреждават, че в бъдеще САЩ могат да бъдат ангажирани в цяла поредица от кървави войни за вода. На свой ред Ерик Питърсън – директор на Глобалния стратегически институт, към Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, смятан за един от основните „партньори на правителството в сферата на стратегическото планиране”, заяви, че САЩ следва да превърнат проблема за водата във висш приоритет на международната си политика. „В самите Съединени щати са налице много критични аспекти на всички тези глобални водни проблеми – обяви той в интервю за „Гласа на Америка” – на първо място, националните ни интереси изискват в ключовите региони на света да има стабилност, сигурност и икономическо развитие, а водата е важен фактор за целия този комплекс от въпроси”. Напоследък, ръководеният от Питърсън център все по-тясно координира дейността си с най-голямата компания за водни технологии (ITT Industries); с концерна Proctor & Gamble, създал система за домашно пречистване на водата и участващ, заедно с ООН, в съвместна програма за развиващите се държави; с компанията Coca-Cola; както и с Националната лаборатория на Sandia, с която центърът дори създаде съвместен институт GWF («Глобално водно бъдеще»). На свой ред, Sandia, чиито девиз е „ технологии за един сигурен и свободен свят”, активно работи за „поддържане на военното и ядрено превъзходство на САЩ”, като преди време беше прехвърлена от американското правителство изцяло под управлението на известния оръжеен концерн “Lockheed Martin”. Така, проблемите на военната и водната сигурност се оказват съвсем пряко свързани.

Основните цели, които си поставя GWF, са две: да влияе върху стратегията и политиката на САЩ по въпросите на световната водна криза и да разработва технологии, необходими за решаването им. В доклада си от септември 2005, GWT предупреждава, че глобалната водна криза е тласнала света към «решаваща и повратна точка в човешката история» и препоръчва на американското правителство да се отнесе с необходимата сериозност към продължаващото и задълбочаване: «Предвид глобалните тенденции по отношение на водния проблем, става ясно, че качеството на водата и управлението на водните ресурси ще оказва влияние върху почти всички стратегически приоритети на САЩ, във всички ключови региони на света. Интересът към потребностите от прясна вода в световен мащаб, вече започва да излиза далеч отвъд рамките на чисто хуманитарните и икономически проблеми... Политическите мерки, свързани с експлоатацията на водните ресурси във всеки регион на планетата, следва да се разглеждат като съществен елемент от националната сигурност на САЩ, на фона на глобалните проблеми с водните ресурси на планетата».

В доклада се отбелязва, че иновациите в политиката и технологичната сфера, следва да бъдат тясно обвързани помежду си, което несъмнено гали слуха на корпорациите, поръчали въпросния анализ. Така, GWF препоръчва още по-тясно сътрудничество между правителството и частния бизнес за лансиране и усвояване на иновационните технологии в тази сфера и „удвояване” на усилията за привличане на държавните компании, с участие на частен капитал, към разработването на новите технологични решения. Докладът обвързва американските демократични идеали с чисто икономическата изгода, нещо, което звучи познато за критиците на администрацията на Буш, според които САЩ са влезли в Ирак не за да наложат там демокрация, а за да поставят под контрол петролните му ресурси и да осигурят огромни печалби на американските корпорации, ангажирани с „възстановяването” на страната. „Водният проблем е критичен за националната сигурност на Америка и представлява интегрален елемент в стратегията за утвърждаване на американските ценности в хуманитарното и демократично развитие. Нещо повече – ангажирането на САЩ с международните водни проблеми, разкрива огромни възможности пред частния американски бизнес, който се оказва в много изгодни позиции за участие в реализирането на конкретни проекти в тази сфера, които биха му донесли големи печалби”. В списъка на правителствените институции, превлечени към решаването на водния проблем, който се съдържа в доклада, фигурира и Департаментът по търговията на САЩ, който „създава благоприятни условия за американския воден бизнес и за изследванията в тази сфера и подобрява конкурентоспособността на страната на международния воден пазар”.

„Синият договор” – проект за алтернативно водно бъдеще на планетата

Човечеството все още има шанс да предотврати очертаните по-горе сценарии на бъдещите водни конфликти и войни. Бихме могли да започнем например със сключването на глобален договор за водата. Този, да го наречем условно, „Син договор”, следва да включва три важни компонента. Първото задължение на участниците в него е свързано с опазването на водните ресурси, както от индивидите, така и от правителствата, признаващи правото на всички живи същества да имат достъп до чиста питейна вода, и изисква от тях да защитават и съхраняват световните водни ресурси. Второто задължение – за водната справедливост – следва да бъде постигнато между световния Север, който разполага с вода и водни ресурси, и световния Юг, който е лишен от тях, и изисква те да работят заедно за гарантирането на вода за всички и местен контрол над водните ресурси. Третото задължение – за водната демокрация – трябва да бъде поето от всички правителства, признаващи, че достъпът до питейната вода е фундаментално човешко право. Следователно, правителствата трябва не само да доставят чиста питейна вода на гражданите си, като комунална услуга, но и да признаят, че гражданите на другите страни също имат право на достъп до водата и, че всички водни спорове между държавите следва да се решават по мирен начин.

Пример за казаното по-горе е проектът, под мотото „Добрата вода прави добрите съседи”, който се опитва да реализира в Близкия изток международната неправителствена организация „Приятели на Земята” и, който цели, на основата на съвместното използване на наличните водни ресурси и налагане на понятието „водна справедливост”, да съдейства за установяването на стабилен мир в региона.

Друг пример е успешното възстановяване на великолепното Боденско езеро, със съвместните усилия на Германия, Австрия, Лихтенщайн и Швейцария. „Синият договор” следва да се превърне в ядро на ново глобално споразумение за правото на достъп до питейна вода и към последващото му инкорпориране в националните законодателства, както и в междунардното законодателство на ООН. Създаването на подходящите условия за подобно споразумение обаче, ще изисква тясното сътрудничество между отделните държави, както и разрешаването на всички текущи водни кризи, паралелно с реализацията на трите посочени по-горе алтернативни решения: опазването на водните ресурси, водната справедливост и водната демокрация.

* Авторката е известна канадска писателка и активистка на екологичното движение, директор на Международния форум за глобализацията в Сан Франциско, САЩ

{rt}

Когато, през 1964, решава да уволни командващия на американските сили в Южен Виетнам - генерал Пол Харкинс, тогавашният държавен секретар Робърт Макнамара обяснява, че „днес Америка се нуждае от интелигентни хора” (1). Тази сурова констатация звучи съвсем актуално, четири десетилетия по-късно, в разгара на друга провалена война – тази в Ирак. „Онези, които смятах за най-компетентния екип в сферата на националната сигурност, от времето на президента Труман насам, се оказаха едни от най-зле подготвените хора за целия период след края на Втората световна война” – с болка признава Кенет Ейдълман, смятан за особено близък до вицепрезидента Дик Чейни, който първоначално също подкрепяше интервенцията в Ирак (2).

Всъщност, истината е, че на принадлежащите към последната версия на „най-добрите и най-ярките” в американската администрация не им липсва нито достатъчно интелигентност, нито компетентност. Точно обратното, повечето от тях са хора със значителен опит. Постиженията им бяха съвсем истински, също както и заслугите им към нацията през периода след поражението във Виетнам и по време на заключителните десетилетия от студената война. И все пак, онова, което те самите конфиденциално споделяха, непосредствено след ужасните събития от 11 септември 2001, което съзнаваха и, което бяха преживели преди това, никак не се връзва с реакцията им на обстоятелствата и дилемите, с които тези хора се сблъскаха след първоначалния военен триумф в Афганистан, през 2002, и Ирак, през пролетта на 2003. А, както показва развитието на събитията, вредните последици от погрешните им предположения са наистина грандиозни. Дори ако оставим Ирак настрана, тази война промени и Съединените щати, и света по начин, който никак не е приятен за Америка и много трудно може да бъде преодолян.

Въобразеното минало

„Ако не разполагате с подходящо минало, то винаги може да бъде създадено, или поне въобразено” – отбелязва британският историк Ерик Хобсбом (3). От тази гледна точка, аналогиите изглеждат полезен инструмент за обясняване, легитимиране и оправдаване. Извеждането на преден план на само едно от огромния брой събития, случили се в миналото, и свеждането му до една дата или дори дума, място или име, изпълнени със значение, може да се окаже достатъчно за обясняване на проблемите, пред които сме изправени днес и намирането на подходящото решение за тях. И днес, думите „Мюнхен”, „Хитлер” и „умиротворяване” се асоциират в съзнанието ни с понятия като „предателство”, „зло” и „позор” и се използват за да се напомни на скептиците, колко страшни могат да бъдат последиците от бездействието и слабостта (4). Изкушението да се обърнем към миналото за да се ориентираме, какво следва да правим днес, е неустоимо. За мнозина то носи особен интелектуален чар, за други този чар е по-скоро емоционален, но истината е, че подобен подход може да се окаже опасно измамен и дори манипулативен (5). Кой би искал да преживее ужасите на един нов Холокост или някоя от кървавите войни от миналото?

Решението за войната срещу Саддам Хюсеин, в което оценките за рисковете очевидно бяха повлияни (и, съответно, променени) от терористичните нападения срещу Ню Йорк и Пентагона, бе взето от президента Джордж Буш-младши от името на Съединените щати и, поне в началото, се ползваше с подкрепата на повечето американци, без оглед на политическите им симпатии. В своя непосредствен (след 11-то септемврийски) контекст, тази война се разглеждаше като продължение и конкретна проява на много по-мащабния екзистенциален конфликт, елемент от който беше и осъществената преди това от САЩ интервенция в Афганистан, с т.нар. „ос на злото” – понятие, пораждащо асоциации с „надигащата се буря”, която така точно предсказва Уинстън Чърчил, когато „агресивната политика на Хитлер и нарушаването на договорите от страна на Германия” биват улеснени от „разединението на плахостта” на западните демокрации, която пречи опасността да бъде преодоляна, „преди да е станало прекалено късно” (6). Приетата почти единодушно от Сената, на 11 октомври 2002, резолюция, която на практика даде карт-бланш на президента, беше равносилна на обявяване на война, без значение, какво беше казано след това.

Намерението беше ясно, а мотивацията – убедителна. За разлика от прословутата Тонкинска резолюция от 1964, която обвърза последвалата ескалация на американската намеса във Виетнам, осъществена от президента Линдън Джонсън, с очевидно „непълните и неубедителни доказателства” за непровокирани нападения срещу американските части, резолюцията на Сената от 2002 беше вдъхновена от съвсем реални събития, макар твърденията, че трагедията от 11 септември е била резултат от сътрудничеството между Саддам и Ал Кайда се оказаха погрешни или поне силно преувеличени (7).

Всъщност, следва да признаем, че имаше хора, които още тогава изказваха открито съмненията си по този въпрос. Така, сенаторът-демократ от Делауер Джоузеф Бидън не се поколеба да посочи необходимостта да бъдат обяснени по-добре причините за тази война, както и жертвите, които тя ще изисква от американската нация (8). Повечето сенатори обаче, не изпитваха подобни скрупули и изцяло подкрепиха решението на президента. Съжаленията и извиненията дойдоха по-късно, когато трупащите се доказателства за провала, показаха, че иракската война е била въпрос на съзнателен избор, а не на неизбежна необходимост (9). Тази еволюция в мненията и позициите е от голямо значение. За разлика от Виетнамската война, към която значителна част от американското общество се отнасяше с безразличие, дори и след като тя се превърна във „войната на Джонсън”, днес става дума за една война, която беше „войната на Америка”, преди да стане просто „войната на Буш” и, като последица от тази еволюция, да се превърне в катализатор на безпрецедентни дипломатически битки в чужбина и на не по-малко яростни политически сблъсъци в самите САЩ.

В началото на 2003, стремежът за осъществяване на превантивна война срещу Ирак по странен начин се свързваше с един исторически прецедент – Кубинската криза от края на 1962, когато „решението беше взето, без САЩ да бъдат атакувани”, както посочи прес-секретарят на Белия дом Ари Флайшър, малко след началото на войната в Ирак (10). На свой ред, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд подчерта, че:„навремето президентът Кенеди не пожела да се примири с разполагането на съветски ракети в Куба и да чака докато някоя от тях бъде изстреляна срещу САЩ. Той правилно прецени, че рискът е прекалено голям и следва да се реагира, още преди Америка да бъде нападната” (11). Истината обаче е, че това връщане към историята, с цел да се оправдае интервенцията срещу Ирак, на бе особено убедително, най-вече защото заплахата, каквато представляваше за САЩ режимът на Саддам Хюсеин (особено предвид оказалите се фалшиви сигнали за уж притежаваните от него оръжия за масово поразяване), въобще не можеше да се сравнява с наистина огромната опасност, свързана с потвърденото разполагане на съветски стратегически сили в Куба.

Вероятно, една от причините за толкова разпространените аналогии между Куба, през 1962, и Ирак, през 2003, беше, че Буш много малко прилича на Кенеди. За разлика от Кенеди, Буш никога не опита да потисне естествения си импулс да използва сила. Решението му беше взето доста преди началото на самата интервенция срещу Ирак и той отказа да го промени, без оглед на трупащите се доказателства, че в крайна сметка, то може да се окаже погрешно (или, най-малкото, прибързано). За разлика от Кенеди, Буш игнорира различните мненния, изказвани както в САЩ, така и в чужбина, а и повечето му съветници не се стараеха особено да да го информират за тях. В същото време, пак за разлика от Кенеди, Буш се оказа силно зависим от съветите на хора, без солидни познания за спецификата на Ирак, като често му се подаваше само информация, потвърждаваща неговите собствени (и на съветниците му) схващания по въпроса. За разлика от Кенеди, Буш предпочете да игнорира световното обществено мнение, дори когато отношението на последното към политиката на неговата администрация започна да става все по-враждебно. За разлика от Кенеди, който едва ли би постъпил по такъв начин, Буш много държеше да унижи и смачка противниците си в Ирак – баасистите, дори и след поражението на техния лидер, като по този начин не им даде никакъв шанс за изкупление и направи невъзможно постигането на национална помирение (12). Президентът и неговата администрация вярваха, че са наясно с проблемите на Ирак и с тяхната история, но истината е, че не бяха наясно с породилите ги причини, нито пък демонстрираха особено желание да ги разберат. Тоест, опитвайки да си припомнят бъдещето, те бяха склонни да измислят миналото.

Разбира се, тези „исторически грехове” не бяха присъщи само на президентската администрация. Както можеше да се очаква, нарастващите опасения от задълбочаващия се кошмар в Ирак, бяха подсилени и от спомените за Виетнамската война. Провалът винаги се нуждае от компания и най-лесното бе тя да бъде открита в болезнените спомени за американското изтегляне от Индокитай през 1975, т.е. цели седем години след като президентът Джонсън фактически обяви (през 1968), че войната е изгубена и след като през тези седем години загинаха още няколко десетки хиляди американци. Но, както посочи сенаторът-републиканец от Небраска Бък Хагел (самият той е ветеран от Виетнам): „Ирак е задълбочаващ се проблем, който силно се отличава от виетнамския” (13).

За съжаление, това предупреждение срещу възможна ескалация на иракската война, въобще не повлия върху реториката на президента, пледиращ за постигането на пълна победа срещу един „враг, който никога не е уморен, заситен или доволен от досега проявената от него жестокост” (14). Нещо повече, Буш изглежда склонен да приписва провала в Ирак на недостатъчната воля на САЩ да действат още по-твърдо в тази страна – наистина смайващо твърдение за мнозина американци, преживели Виетнамската война и все още страдащи от това преживяване, което президентът или не познава, или твърдо е решил да забрави. „Първо ще победим, а чак след това ще мислим за изтегляне” – заяви Буш, визирайки Ирак. По ирония на съдбата тези думи бяха изречени по време на посещението му във Виетнам, през ноември 2006 (15).

Въпросът, дали войната в Ирак беше въпрос на политическо решение, или на неотложна необходимост, следва да бъде разискван от гледна точка, както на морала, така и на сигурността. Защото, за разлика от Виетнам, където опасенията, че провалът ще доведе до установяване на комунистически режими в почти цяла Азия, нямаха почти нищо общо с действителността, предвидимите последици от провала в Ирак са съвсем реални. Разбира се, Буш продължава да твърди, че „провалът не е възможност, с която следва да се съобразяваме” (16). Само че, тъкмо заради това, Ирак рискува да се превърне в кошмар, много по-лош от виетнамския. Ангажирането с иракския проблем, с очакването за бързо изтегляне от тази страна, беше по-лесното решение, много по-лесно от това във Виетнам. По-трудното решение днес е да бъдат изтеглени американските войски, преди окончателно да са затънали в иракското блато. Особено след като, в началото на миналата 2007, бе взето решение за увеличаване на военния контингент в Ирак, нещо което дори президентът Ричард Никсън никога не дръзна да направи, след закъснялото решение на предшественика му Джонсън да започне съкращаване на американските въоръжени сили във Виетнам, десет месеце преди края на мандата си.

Тук е мястото да посочим и една друга историческа аналогия, залегнала в основата на лошото управление на следвоенен Ирак. Тя е свързана с близкото минало на Германия, което хората от администрацията на Буш използваха за да проектират иракското бъдеще. Този опит за сравнение между следвоенна Германия и следвоенен Ирак ми изглежда смайващо глупав. Според някои доклади „американската окупация на Ирак толкова плътно следва германския модел, че чиновниците включват цели пасажи от различни документи от времето на Плана Маршал в тези, очертаващи иракското бъдеще” (17). Всъщност, най-доброто, което би могло да се каже за тази аналогия (и това, което задължителна следва да се знае за Ирак след Саддам), е че страната не притежава основните съставни елементи на германското възстановяване след 1945: национална воля за възраждане, хомогенен и дисциплиниран народ, местни лидери с нестандартна визия за бъдещето и централно положение в един регион, който, като цяло, вече бе загубил желанието си да води войни. Липсата на всички тези условия, прави много по-логична аналогията между следвоенен Ирак и Германия (и Европа, като цяло) след 1919 – унизена и склонна да търси реванш, отколкото тази с Германия, след 1945 – разгромена и решена да търси изкупление.

Представянето на Ирак като модел за демократизация на мюсюлманския свят е друга безумна фантазия, този път родена от аналогията с последните години на студената война в Европа. Неин предшественик е Доктрината Рейгън, за която се твърди, че е мотивирала демократичните революции в Източна Европа в края на 80-те, а след това и тези в част от съветските републики. Само че и тази аналогия е много погрешна. В случая, опитът на президента Дуайт Айзенхауер би бил по-полезен, отколкото този на Роналд Рейгън. Става дума, в частност, за това как организираните по негово време сравнително успешни смени на режимите в Иран (1953), Гватемала (1954) и Ливан (1958) с проамерикански, залагат основите на някои от най-тежките кризи, случили се през следващите три десетилетия, включително провалилото се нахлуване в Куба, през 1961, военният преврат в Чили, през 1973, ислямската революция в Иран, през 1979  и поражението в Ливан, през 1982.

Заемайки поста си в Багдад и опитвайки се да следва примера на генерал Лусиъс Клей в Берлин, почти половин век преди това, американският посланик Джери Бремър се зае да открие иракски еквивалент на Лудвиг Ерхард – прочутият архитект на възраждането на следвоенна Германия (18). Защо ли му трябваше да се цели толкова нависоко? През 2003 просто нямаше иракчанин способен, поне частично, да запълни вакуума, възникнал след падането на Саддам, както това успя да направи шахът на Иран, президентът Камил Шамун в Ливан или генерал Аугусто Пиночет в Чили. Това (не бих искал да го нарека „най-доброто”), с което американците разполагаха, беше манипулаторът-мошеник Ахмед Чалаби – емигрант, когото някои величаеха като „иракския Джордж Вашингтон”. Този човек, подобно на мнозина други преди него, ползващи се с подкрепата на САЩ, „нямаше нищо общо нито с комунистите, нито с либералите или пък с монархистите, но за сметка на това беше затънал до уши в междуклановите вражди”, които очевидно не касаеха американските интереси в страната (19).

По всеобщо признание, оттеглянето на САЩ от Виетнам доведе до големи страдания и жертви в южната част от страната (окупирана малко по-късно от комунистите), политически хаос в самата Америка и криза в трансатлантическите отношения, позволявайки на глобалното съветско влияние да достигне своя връх, на фона на упадъка, който според някои, преживяваха Съединените щати. Въпреки това, националното помирение във Виетнам и съседните му държави беше постигнато сравнително бързо, а само няколко години бяха необходими за преодоляване на политическия хаос в САЩ и възстановяване на лидерските им позиции в Северноатлантическия алианс, както и за окончателното преодоляване на съветската заплаха. За разлика от Виетнам, където кризата започна като гражданска война, преди да се превърне във война на Америка, иракската война започна като американска, за да се превърне след това в гражданска. Прекалено бързото изтегляне на американските сили от Ирак със сигурност ще засили клановите измерения на конфликта, ще доведе до ръст на иранското влияние и по този начин ще компрометира всички усилия да бъде спрян процеса на разпространение на оръжията за масово поразяване из целия Близък изток (където ситуацията и днес е почти хаотична), ще засили напрежението в Азия (където Пакистан се превърна в „осова държава”, по отношение на войните, последвали 11 септември) и ще провокира криза на глобалното лидерство, каквато светът не помни от 30-те години на миналия век насам.

Това, разбира се, не означава, че САЩ следва да останат, колкото се може по-дълго в Ирак, а е предупреждение да не си тръгват оттам прекалено рано. Подобно прибързано изтегляне може да бъде възприето от останалия свят, като сигнал за оттеглянето на Америка, като глобална сила. В същото време, изтеглянето от Ирак не бива и да се проточва, като това от Виетнам, където половината от американските жертви бяха дадени след като решението за изтегляне на войските бе официално обявено, през март 1968, но самото изтегляне продължи цели седем години след това.

Американският фалстарт

Веднага след като научи за ужасното нападение от 11 септември 2001, президентът Буш обяви: „ние сме във война” (20). Десет години преди това, баща му – президентът Буш-старши обясняваше на медиите, как се е готвил да отговори на предизвикателството на Саддам в Персийския залив през целия си живот (21). През 2001, както президентът, така и мнозина от най-близките му съветници, също имаха чувството, че цял живот са се готвели за подобен критичен момент (22).

Всяка война ражда свое поколение от водачи, цял живот очаквали и подготвяли се за „срещата си със съдбата”. Така е и след 1945, когато тогавашното поколение западни лидери решават да „завършат устройството на света”, макар че скромно ограничават амбициите си само до „своята половина от него” (23). По пътя към Виетнам, „новото поколение” американци, за което така красноречиво говори президентът Кенеди в речта при влизането си в Белия дом, през януари 1961, демонстрира готовност да преодолее всяко евентуално препятствие и „дори повече” (24). Подготвяйки пътя към победата в студената война, администрацията на Рейгън вярва, че от нея зависи (по думите на държавния секретар Александър Хейг), дали „човешката цивилизация ще оцелее или ще пропадне” (25).

Преследвайки своите цели обаче, елитът около Буш-младши, и най-вече групата на т.нар. „вулкани” (26), включваща Кондолиза Райс, Ричард Армитидж, Робърт Зелик, Стивън Хедли, Ричард Пърл, Робърт Блекуил, Дов Закхайм и Пол Уолфовиц (близки до групата са вицепрезидентът Дик Чейни, Джордж Шулц и Колин Пауъл), демонстрира в повечето случаи опасна арогантност, непреодолим инат, догматично мислене и отчайваща неспособност да признае провалите си и да направи съответните изводи от тях. В годините на студената война, тези хора често критикуват, като недостатъчно решително, поведението на САЩ. След нейния край, оказали се за кратко в ролята на „зрители”, те продължават да смятат, че е по-добре да грешиш в действията си, отколкото да бездействаш.

Позициите им се базират почти изключително на опита от ерата на студената война и повечето от тях не показват особено желание да научат нещо ново, освен ако то не потвърждава онова, в което вече вярват. Тяхното време настъпва след събитията от 11 септември 2001. Налице е странна обвързаност между едно нападение срещу САЩ, каквото никой не би могъл да си представи, и войната в Ирак, толкова желана от групата на „вулканите”, които смятат, че това е война, която САЩ няма как да загубят, макар днес вече да е ясно, че тя нямаше как да бъде спечелена от Америка. Сред непредсказуемите резултати от тази обвързаност е не толкова решението за започването на войната, колкото неспособността да се управлява успешно следвоенен Ирак.

Три фатални грешки характеризират подхода на тази група към иракската война и следвоенната ситуация: пренебрежително-презрителното отношение към промяната в позицията на американското обществено мнение, което, с появата на все повече доказателства за провала в Ирак, постепенно започна да смята войната там за лична кауза на Буш, но не и на Америка; очевидното невежество по отношение на специфичните особености на Ирак, което им попречи да предвидят избухването на кървава гражданска война в страната; и, накрая, грубото отношение към съюзниците, на които беше отредена ролята на „глобални фенове” на американската мощ.

Без съмнение, нападенията от 11 септември, бяха катализатора на войната в Ирак. Не става дума за пряка намеса на Саддам Хюсеин в тези трагични събития, защото днес със сигурност знаем (а и тогава можехме да предполагаме), че такава няма. Още преди 11 септември склонността на САЩ да съдействат за смяната на режима в Багдад непрекъснато нарастваше. След като, по време на Войната в Залива, през 1991, Америка пропусна да стори това, десет години по-късно тази грешка все още продължаваше да тормози хора, като вицепрезидента Чейни или зам. държавния секретар по отбраната Пол Уолфовиц, които заемаха високи постове и в администрацията на Буш-старши (27).

И все пак, никога, през 90-те години на миналия век, смяната на иракския режим не се визираше като резултат от военна операция, като планираната след 2001 (и превърнала се, след първоначалните успехи, през 2003, в т.нар. „дълга война”). Истината е, че администрацията на Буш-младши не правеше голяма разлика, между онова, което знаеше за Ирак, онова, което само предполагаше, и онова, за което си нямаше никаква представа. В резултат от това, всяко зрънце информация, обслужваща каузата на войната, моментално се използваше, без значение, колко достоверен беше източникът, докато всяка информация, която можеше да постави тази кауза под съмнение, съзнателно се игнорираше.

Очевидно е, че президентът следва добре да познава основните проблеми, а когато не ги познава, трябва да бъде информиран подробно за спецификата им. През 1961, Кенеди със смях отхвърля предупреждението на зам.държавния секретар Джордж Бол за възможните последици от решението му да изпрати няколко хиляди американски войници във Виетнам. „Вие сте луд – заявява президентът на очевидно по-прозорливия от него Бол, американски дипломат от кариерата, който му изказва опасенията си, че съвсем скоро американската армия във Виетнам може да наброява няколко стотин хиляди души. Но когато това наистина се случва, вече е твърде късно. „Знам, че не би трябвало да сме във Виетнам, но вече не можем просто така да се махнем оттам” – обяснява президентът Джонсън, три години след трагичната смърт на предшественика си Кенеди (28). За разлика от Джонсън обаче, Буш никога не е изпитвал каквито и да било колебания относно иракската война. Всъщност, вината за това, че сегашният ни президент не вижда по-далеч от носа си, носят най-вече онези, които най-добре го познават и разбират. В качеството и на основен съветник на президента в сферата на сигурността, от държавния секретар Кондолиза Райс не се очаква да генерира или дискутира различни идеи и възможности, както и да ги използва за да влияе върху вземането на окончателното решение. Нейно задължение е, по-скоро, да подбере всички значими факти, да изложи в концентриран вид основните идеи за решаване на проблема (без да си позволява да дава предпочитание на една или друга) и да ги представи, в подходящ и разбираем вид, на президента така, че той да може (както казва Хенри Кисинджър) „да отсее основното от масата очевидни факти и да определи посоката, в която следва да се действа” (29). Оттам нататък Райс просто трябваше да координира и изпълнява президентските указания.

„Ключът към постигането на ефективна координация – отбелязва в тази връзка Збигнев Бжежински, който заемаше същата длъжност в администрацията на Картър – е правото да имаш директен достъп до президента” (30). Според него: „координацията означава надмощие”. Прекият достъп на Райс до президента, по всяко време и извън всякакъв контрол, надминава по мащаби онзи, с който разполагаха нейните предшественици, включително Кисинджър и Бжежински, съответно и влиянието и върху президента също е безпрецедентно за съвременната епоха.

В същото време, Райс предпочиташе да държи всички мнения, в които се улавяше несъгласие с провежданата политика, далеч от ушите на президента. А такива мнения имаше, макар и да не бяха много. Брент Скаукрофт (навремето един от наставниците на Кондолиза Райс, а днес – сред най-яростните критици на иракската война) отбелязва, че :”стопанинът на Белия дом се вслушваше в погрешни съвети, давани му от един строго ограничен кръг” (31). Без съмнение, Райс заслужава негативната оценка, която бъдещите историци ще дадат на нейните действия в периода, когато президентът, комуто тя трябваше да служи и да го подпомага, обмисляше, дали да започне една война, която тя, лично искаше да бъде започната, също както и останалите членове на президентската администрация. Не тя „загуби” Ирак, но приносът и към провала там, нито е маловажен, нито е второстепенен, макар че като основни стратези на иракската война обикновено се сочат Чейни и Ръмсфелд (32). И понеже непрекъснато говорим за аналогии, тук е мястото да припомня, как Райс използваше спомена за собствената си младост, в расово сегрегираната Алабама, за да отхвърли възраженията на критиците, поставящи под съмнение приложимостта на западната демокрация към мюсюлманския свят (33).

Пренебрежителното отношение към съюзниците беше логичен резултат от предишните две капитални грешки. Някога, илюзията за всемогъществото на САЩ, често провокираше необходимостта да се търси алиби за провалите, дължащи се на зле организираната или лошо провеждана американска политика, или в мащабните комунистически конспирации (както твърдеше сенаторът Джоузеф Макарти по време на войната в Корея), или в безотговорния и декадентски „интелектуален  и професорски елит” (както беше по време на Виетнамската война), или в либералните медии (както беше по времето на Рейгън). Този път, най-подходящата мишена се оказа т.нар. „Стара Европа”, в лицето най-вече на Франция и Германия.

След като не беше наясно със сложните проблеми на следвоенното устройство на Ирак и си въобразяваше, че американската намеса в страната ще се ограничи само с военната операция срещу Саддам, която да доведе до падането на режима, Белият дом си позволи да пренебрегне значението на приноса на своите съюзници в разрешаването на иракския проблем. Смяташе се, че за успеха на една мисия, планирана най-вече като военна, ще бъде достатъчна всяка коалиция с американско участие (още повече че това участие, само по себе си, гарантираше успеха и). Липсата на ясна представа за проблемите на следвоенен Ирак, за чието решаване бе необходимо формирането на много по-широки коалиции, попречи на тяхното създаване. Макар и по различен начин, както британският премиер Тони Блеър, така и френският президент Жак Ширак, изразиха загрижеността си пред американския президент, но нито един от тях не бе чут. В началото на 2003, администрацията на Буш разглеждаше иракската кампания като лятно военно учение и наивно разчиташе да предостави следвоенното възстановяване на Ирак в „умелите” ръце на Чалаби, чието връщане в богатото му на петрол отечество се смяташе да достатъчно за да бъде гарантирано постигането на съгласие между отделните иракски общности.

Няма да е точно обаче, ако обявим случващото се в Ирак за провал единствено на Америка. Защото, в значителна степен, то е и провал на Европа, произтичащ от неспособността на Стария континент да предвиди войната още през 2002, да разбере американските мотиви тя да започне през 2003 и да реагира по подходящ начин, през 2004, когато окончателно стана ясно, че конфликтът няма да приключи с военната победа на САЩ срещу Саддам. В основата на провала на Европа е неспособността  и да преодолее собственото си разделение по отношение на иракската война, както и по оценката на  ползата и вредата от американската мощ. Така, фактът, че мотивите на британския премиер Блеър да последва безусловно Буш в Ирак, никога не са били дискутирани между него и германския канцлер Шрьодер (по собствените признания на последния), потвърждава за пореден път, че дипломатическият разрив, по отношение на иракската война, не беше само между Европа и САЩ, но и вътре в самата Европа (34).

Всъщност, в лицето на Буш (и по отношение на Ирак), несъгласните с неговата политика европейски държави се сблъскаха тъкмо с такива, настроени да провеждат едностранна външна политика Съединени щати, каквито заслужаваха, защото просто да поставяш под въпрос, да отхвърляш или да критикуваш американската политика, не означава, че ти самият провеждаш истинска политика. В същото време, онова, което Блеър и испанският премиер Хосе-Мария Аснар се стремяха да постигнат, се оказа непостижимо, защото прекалено покорно следваха Америка и прекалено дискретно изказваха съмненията си относно правилността на нейната политика. Блеър очевидно не притежаваше качествата на Чърчил да прояви волята да направлява действията на американския президент, още повече, че и Буш никак не прилича на Франклин Рузвелт, т.е. не проявява каквато и да било склонност да бъде „направляван”. В същото време, какво точно целяха Ширак и Шрьодер и как възнамеряваха да го постигнат, така и не стана ясно за никого. Целите бяха твърде далеч от възможностите им, а решенията, които предлагаха, не съвпадаха с американската визия в сферата на сигурността (35). В крайна сметка, макар че по-голямата трансатлантическа солидарност би помогнала на САЩ в Ирак, по-голямото европейско единство би помогнало на Европа да убеди американците в правотата си.

Едно ново начало

„Държавниците – пише Джордж Кенън – наследяват от предшествениците си, проблемите, за които те не са могли да намерят окончателни решения”. Съответно, „всяка тяхна грешка е, в определен смисъл, резултат от всички грешки, допуснати в миналото, което им осигурява известно алиби. По същия начин всяка днешна грешка, предопределя грешките, които ще бъдат допускани в бъдеще, което обаче я прави непростима” (36). Войната в Ирак показа, как една лоша война, може да се превърне в нещо още по-лошо – в провал (37). Колкото и ефективно да изглежда военното „оздравяване”, осъществено в началото на 2007, нещата в Ирак вече не опират до това да спечелим, да загубим, или „да обърнем очертаващата се загуба в победа” (38). Става дума по-скоро дали ще загубим много, както стана във Виетнам, или няма да спечелим достатъчно, както стана в Корея (в единият случай се наложи отстъпление, в другия - изтегляне). Така или иначе, решаването на този въпрос се прехвърля към следващия американски президент.

Сред основните последици от стратегическия провал на САЩ в Ирак (и може би най-трудно преодолимата) е преждевременният край на еднополюсния модел на устройство на света, възникнал върху развалините на Съветската империя. САЩ стигнаха до него по трудния начин, спечелвайки глобалните войни, започнати от други, на които само американската мощ можеше да сложи край и тъкмо поради това американците напълно заслужаваха този момент на слава да продължи, колкото се може по-дълго, за да могат напълно да му се насладят. Всъщност, еднополюсният модел се възприема от американците като нещо съвсем естествено. В същото време, той кара останалите да възприемат Америка, като „потенциално опасна нация” (39). Освен това, този модел освобождава единствения останал силов полюс от необходимостта да се самограничава, поставяйки си такива цели като постигане на паритет, силов баланс и глобално равновесие.

Накратко, еднополюсният модел дава предимство на силата пред дипломацията и стимулира едностранния подход в международните отношения, игнориращ ограниченията, които налага участието в съюзи – например необходимостта да се консултираш с останалите участници преди да бъде взето окончателното решение, т.е. да не предприемаш действия, преди постигане на необходимия консенсус. В еднополюсния свят, доминиращата сила говори, но рядко слуша, следвайки принципа, че „това, което можеш да направиш за мен, е много по-незначително от онова, което аз мога да ти направя” (40).

Макар че еднополюсният модел не се сблъсква с кой знае какви проблеми в концептуален или идеологически план, той твърде бързо се оказва стратегически и политически изтощителен, поради изискванията, които налага на доминиращата сила, принудена да внимава не само за всички промени, които иска да наложи, или да предотврати, където и да било по света, но и да поеме отговорността за промените и тенденциите, които не е успяла да забележи навреме и да реагира адекватно на тях. В този смисъл, еднополюсният модел е просто кратък момент, характеризиращ геополитическия преход, по време на който основните съперници на държавата-хегемон, трупат мощ и се прегрупират, изчаквайки подходящия момент за да оспорят нейните позиции.

Двуполюсният модел обикновено предшества и подготвя еднополюсната ера, както можахме да се убедим след края на студената война, но еднополюсният модел не може за дълго да замести двуполюсния, както всички се убеждаваме днес. След 1945, САЩ бързо се приспособиха към двуполюсния свят, възникнал в резултат от двете предшестващи го глобални войни, по време на които географското положение вече не можеше да гарантира изолацията, на която американците можеха да се наслаждават в миналото, когато живееха „далеч от историята” и от болезнения и трагичен опит на нациите, лишени от тази привилегия. Двуполюсният модел стимулира съюзите, като най-ефективния начин да бъде „сдържана” другата глобална суперсила. Като, колкото по-глобална е конфронтацията между двата „полюса”, толкова по-широки следва да са мрежите от съюзи. И, колкото по-изразена собствена идентичност притежава съперничещата суперсила, толкова по-идеологизирани, или обединени около „общите ценности” са противостоящите си съюзи.

В същото време, подобно (макар и в по-малка степен) на еднополюсния модел, двуполюсният също се характеризира с известно безразличие към дипломацията, не само заради съществуващия разрив между всяка от суперсилите и техните съюзници, но и, защото стабилността е присъща на всяка двуелементна конструкция. В двуполюсния свят, суперсилите информират, но рядко се консултират със съюзниците и противниците си, следвайки принципите, че „това, което правя за съюзниците си е повече от онова, което те могат да направят за мен” и „това, което противниците могат да ми причинят, е не по-малко сериозно от онова, което аз мога да им сторя”. Въпреки че двуполюсният модел е по-малко изтощителен от еднополюсния, тъй като не изисква постоянна и глобална активност и понякога налага въздържано поведение, той е потенциално по-опасен, защото всеки регионален конфликт, може да ескалира в нежелана глобална конфронтация. Именно поради това, двуполюсният модел също не може да просъществува дълго и следва да се разглежда като момент от геополитическия преход, по време на който една от двете водещи сили значително изпреварва другата, по отношение на възможностите, волята, ценностите и летимацията си, освен ако двете не постигнат стратегическо споразумение, или кондоминиум, позволяващ мирното съвместно съществуване на две паралелни империи, чак до финалната им конвергенция, или решителна конфронтация.

В сравнение с тях, многополюсният модел, който е най-вероятния резултат от краха на еднополюсния, се определя не само от мощта, но и от неспособността на една от силите да надмине значително останалите. В многополюсния свят, една сила не може да си позволи да пренебрегва дипломацията, защото тук важи принципът, че „това, което можеш да направиш заедно с мен, е по-важно от онова, което можеш да ми сториш, защото никой от нас не е в състояние да действа, без оглед на другия”. Тоест, отношенията не се базират на привързаност или общи стойности, а единствено на интересите и ефективността.

За една нация, като американската, това са идеи, характерни за Стария свят, които са неприемливи и биват отхвърляни като „неамерикански” и дори „антиамерикански” (41). Това не е „силовата среда”, която американците познават, а и не биха искали да опознаят. Многополюсните комбинации са доста сложни и заплетени и носят риска от онази „прекалена ангажираност”, за която предупреждават още „бащите-основатели” на САЩ и която не е характерна за началния период на американската външна политика (42). Не бива да се забравя и, че при многополюсния модел от значение е всяко измерение на мощта, което означава, че само по-големите военни възможности, сами по себе си, вече не са достатъчни за да гарантират влияние, в същото време наличието на неравенство във военната сфера, също не винаги генерира нестабилност, а пък фактът, че отделните държави споделят различни ценности не е е пречка за формирането на съюзи между тях.

Подобно на Рейгън, през 1981, следващата американска администрация ще трябва възстанови доброто име на САЩ и репутацията им на сила, която не само влияе върху световните събития, но и на която светът може да разчита. Това няма да е лесно. В съвременните условия, „утрото на Америка” (една от любимите метафори на Рейгън) може да настъпи само като „утрото на следващия ден”, което изисква да погледнем отвъд 11 септември и да се опитаме да възродим ценностите, страстта и оптимизмът, които, в исторически план, винаги са отличавали американския характер и начина, по който американската нация използва своята мощ на световната сцена (43).

По всеобщо признание, върху сегашния американски президент е концентриран толкова голям скептицизъм и негативни емоции, че дори смяната на стопанина на Белия дом, сама по себе си, ще бъде възприета като сериозна положителна промяна от обществото, както стана и когато Рейгън замени Джими Картър, чието управление беше съпътствано от редица провали. И все пак, нещата не опират само до новия президент, а най-вече до отражението на иракската война и свързаните с нея събития. През 2009, върху плещите на новата администрация ще се стовари бремето на провала в Ирак и недоволството на обществото, чувстващо се измамено с тази война. В това отношение, историята ни е оставила ясен урок: няма нищо по-лошо от провала на стратегията за световна доминация, за страната, която се е опитала да я реализира.

В това отношение, удачни изглеждат паралелите между новата американска администрация, която ще наследи Буш, и тази на Кенеди, през 1961, при чието управление повечето от кризите, наследени от управлението на Айзенхауер, назряват толкова бързо и придобиват толкова опасни мащаби, че налагат на новата администрация да възприеме курс на конфронтация в международната си политика, което обаче я води до фиаското в Залива Кочинос, през април, и последвалия „горещ” дипломатически сблъсък с Хрушчов, през лятото, а в крайна сметка – и до Кубинската криза, в края на следващата 1962. На свой ред, тази криза ерозира трансатлантическите отношения, в резултат от което френският президент Шарл дьо Гол предприема серия от стъпки, които в крайна сметка водят до излизането на Франция от военната организация на НАТО, а преди това – до френското вето срещу приемането на Великобритания в Европейския общ пазар. Така, прословутото „ново начало” на Кенеди се оказва фалстарт, последван от едно изключително трудно десетилетие за Америка. Дори, ако предположим, че през 2008, събитията ще се развията по най-благоприятния за САЩ начин, броят на нерешените проблеми и очертаващи се конфликти – геополитически, регионални и икономически – е наистина обезкуражаващ.

Новата администрация няма почти никакво време за да навлезе в проблемите. Почти веднага ще и се наложи да взема решения с огромно (и дори екзистенциално) значение: не само да сложи край на войната в Ирак, но и да се опита да спечели войната в Афганистан, където нещата също се влошават; да не допусне превантивна война срещу Иран, която няма как да свърши добре; да подкрепи разпадащата се държавност в Пакистан, без обаче да допусне да се стигне да насилствена смяна на режима; както и да убеди израелците и палестинците, че мирът между тях все пак е постижим. При това, както по тези, така и по ред други проблеми, новото американско правителство едва ли ще има възможност (и време) да степенува приоритетите си.

Както навремето мощните обществени настроения срещу ангажирането на САЩ в нови кампании от типа на виетнамската, за малко не отнеха от Америка и съюзниците и победата в студената война, така и днес могат да се очакват призиви за отказ от бъдещи ангажименти, като тези в Ирак и (в по-малка степен) Афганистан. Тези призиви ще идват както от американското общество, уморено от свръхнапрежението, свързано с необходимостта да се поддържа глобалната доминация на САЩ, така и от останалия свят, уморен и притеснен от американската мощ. Новата администрация следва да се вслуша в тях. Но не за да обещава, че няма да води нови войни, защото войни ще продължат да се водят, а за да поеме ангажимента, че грешките, допуснати в Ирак, няма да се повтарят и в бъдеще.

Бележки:

1. David Halberstam, The Best and the Brightest (New York: Fawcett, 1992), p. 186.

2. David Rose, “Neo Culpa,” Vanity Fair, January 2007, pp. 82–90.

3. Eric Hobsbawm, On History (New York: New Press, 1997), p. 5.

4. Robert Jervis, Perception and Misperception in International Politics (Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1976), p. 220.

5. Richard E. Neustad and Ernst R. May, Thinking in Time: The Uses of History for Decision-Makers (New York: Free Press, 1996), p. 66.

6. Winston Churchill, The Second World War, Volume 1: The Gathering Storm (New York: Houghton Mifflin, 1948), pp. 211–212.

7. Robert Mann, A Grand Delusion: America’s Descent Into Vietnam (New York: Basic Books, 2001), p. 353.

8. Joseph R. Biden Jr., “Floor Statement: Authorization of the Use of United States Armed Forces Against Iraq,” October 9, 2002, http://biden.senate.gov/newsroom/details.cfm?id=188500&&.

9. Marc Danner, “Iraq: The War of the Imagination,” New York Review of Books, December 21, 2006, pp. 81–96.

10. Office of the Press Secretary, The White House, “Press Briefing by Ari Fleischer,” March 19, 2003, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2003/03/20030319-6.html.

11. Office of the Assistant Secretary of Defense (Public Affairs), U.S. Department of Defense, “Department of Defense News Briefing, Secretary Rumsfeld and Gen Myers,” October 22, 2002, http://www.defenselink.mil/transcripts/transcript.aspx?transcriptid=3796. Виж Office of the Press Secretary, The White House, “Dr. Condoleezza Rice Discusses President’s National Security Strategy,” October 1, 2002, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2002/10/20021001-6.html; “Remarks by Deputy Secretary of Defense Paul Wolfowitz at the IISS,” International Institute for Strategic Studies, December 2, 2002, http://www.iiss.org/conferences/recent-key-addresses/wolfowitz-address.

12. James G. Blight, Joseph S. Nye Jr., and David A. Welch, “The Cuban Missile Crisis Revisited,” Foreign Affairs 66, no. 1 (Fall 1987): 172.

13. Chuck Hagel, interview by George Stephanopoulos, This Week, ABC, August 21, 2005.

14. Office of the Press Secretary, The White House, “President Discusses War on Terror at National Endowment for Democracy,” October 6, 2005, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2005/10/20051006-3.html.

15. Caroline Daniel, “Bush in Vietnam Admits Parallels With Iraq,” Financial Times, November 18, 2006, p. 10.

16. Office of the Press Secretary, The White House, “President Meets With Governors Who Traveled to Kuwait, Iraq, and Afghanistan,” April 19, 2006, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2006/04/20060419.html.

17. Michael Hirsh, “End Game,” Washington Post, September 26, 2004, p. B1.

18. L. Paul Bremer III with Malcolm McConnell, My Year in Iraq: The Struggle to Build a Future of Hope (New York: Simon & Schuster, 2005), p. 201.

19. Zachary Karabell, Architects of Intervention: The United States, the Third World, and the Cold War (Baton Rouge, La.: Louisiana State University Press, 1999), p. 175.

20. Bob Woodward, Plan of Attack (New York: Simon & Schuster, 2004), p. 17; Bob Woodward, Bush at War (New York: Simon & Schuster, 2002), p. 39.

21. George Walker Bush, All the Best, George Bush: My Life in Letters and Other Writings (New York: Scribner, 1999), p. 478.

22. Виж Mark Leibovich, “In the Spotlight and on the Spot,” Washington Post, October 23, 2005, p. A1.

23. Dean Acheson, Present at the Creation: My Years at the State Department (New York: Norton, 1969), p. 17.

24. Theodore C. Sorensen, Kennedy (New York: Harper & Row, 1965), pp. 245–248.

25. Alexander M. Haig Jr., Caveat: Realism, Reagan, and Foreign Policy (New York: Macmillan Publishing, 1984), p. 14.

26. Виж James Mann, Rise of the Vulcans: The History of Bush’s War Cabinet (New York: Viking, 2004).

27. Ibid., p. 184.

28. Halberstam, Best and the Brightest, p. 186; David A. Fahrenthold, “Vietnam and Iraq: Looking Back and Looking Ahead,” Washington Post, March 12, 2006, p. A4.

29. Henry Kissinger, White House Years (Boston: Little Brown, 1979), pp. 39–40.

30. Zbigniew Brzezinski, Power and Principles (New York: Farrar Straus Giroux, 1983), p. 63

31. Jeffrey Goldberg, “Breaking Ranks,” New Yorker, October 31, 2005, pp. 54–65. See Brent Scowcroft, “Don’t Attack Saddam,” Wall Street Journal, August 15, 2002, p. A12; Brent Scowscroft, “An Effort to Match in the Middle East,”

{rt}