България{jcomments off}

М.Деведжиев, От урбанизация към геоурбанизация

Х.Генчев, София. Отвъд античността

М.Русев, Възможен ли е изход от блокадата: транспортно-географското положение на България в обединяваща се Европа

А.Иванов, Българската демографска политика през 40-те години на ХХ век

Балканите

М.Либиг, Защо и е на Европа „протекторатът Косово”?

Eвропа

Г.Маринов, Геополитически и геоикономически проблеми на ЕС

Х.Наков, Срещата на НАТО в Букурещ и новата европейска геополитика

А.Дугин, Европа – между Морето и Сушата

Дж.Фридмън, Новата геополитическа стратегия на Франция

У.Шнайдер-Дитерс, ЕС или НАТО: промяната в геополитическите приоритети на Украйна

Светът

Ю.Овнарски, Залезът на ООН и завръщането на геополитиката на силата

Н.Петрова, Голямата игра в Хималаите

Б.Димитров, Капанът Афганистан

Геостратегия

И.Цеков, Ядрените измерения на руската военна доктрина

В.Йорданов, Арабският свят в стратегията на американския военно-индустриален комплекс

Б.Боумън, След Ирак: военното присъствие на САЩ в Близкия изток

Геоикономика

А.Неклеса, Трансформацията на националната държава в глобалната постмодерна епоха

Основи на геополитиката

Ф.Моро-Дефарж, Геополитическите фактори в Първата световна война

Книги

М.Стоянова, Енциклопедия на приложната геополитика

З.Зарков, Вчерашният и днешният ден на българската геополитика

Интервю

Вацлав Клаус за промените в глобалния климат

{rt}

Макар че все още малцина го признават, независимостта на Косово е събитие, символизиращо окончателния крах на цялата система на световния ред, установена с ялтенско-потсдамските споразумения. С целенасочените усилия на САЩ и съюзниците им се създава прецедент, който, на практика, лишава ООН от статута и на световен арбитър и разрушава цялата система на международното право. Защото оттук нататък правото е на страната на по-силния. Светът изгуби ключовият за стабилността му баланс на силите и сякаш отново се готви за живее според законите на джунглата.

Само че историята на света на природата (включително и на джунглата) сочи, че там обикновено оцелява не най-силния, а най-умния. И в тази връзки си струва още веднъж да анализираме механизма на функциониране на ООН, като водеща институция на световната политика, както и възможните сценарии на устройство на света, в отсъствието на единен легитимен регулатор на международните отношения.

Ролята на ООН за формирането на следвоенното устройство на света

Появата, след Втората световна война, на ООН, като универсална международна организация, призвана да се превърне не само в общопризнат регулатор на междудържавните отношения, но (преди всичко) в международна институция, която да може да обедини усилията на всички страни за изграждането на справедлив и свободен свят и решаване на най-важните политически и социално-икономически проблеми на човечеството, отговаря на новите геополитически и икономически реалности на следвоенната епоха.

А въпросните реалности са такива, че светът е поделен на два враждуващи „лагера”, всеки от които се стреми да разшири сферата си на влияние. Парадоксът на това блоково противопоставяне обаче е, че основният сдържащ фактор не са нормите на международното право, нито съществуването на ООН и останалите международни и регионални политически и икономически организации, а мощта на военно-политическите блокове.

Разделянето на света на два противопоставящи се блока, всеки от които разполага със свои сфери на влияние, е закрепено от Заключителния акт на Съвещанието в Хелзинки, през 1975. Своеобразно отражение на така формиралата се ситуация става появата на такова понятие, като „доктрината за ядреното сдържане”, което достатъчно точно илюстрира взаимоотношенията между двата водещи военно-политически блока, в епохата след Втората световна война и характеризира основата на системата на международното право и международните отношения. В съответствие с това глобално противопоставяне, международното право придобива особена роля, тъй като позволява установяването на определени правила на поведение на блоковете, както един спрямо друг, така и по отношение на трети страни и региони: тълкуването на международното право и, най-вече, неговите общопризнати норми, позволява поемането (и отнемането) на стратегическата инициатива и диктуването на правилата за поведение на световната сцена по мирен начин, да не говорим че играе и доста съществена пропагандна роля.

Ако използваме модерните термини, можем да кажем, че в рамките на съвременните войни с ниска ефективност, съществуването и активното развитие на международното право, позволява навлизане в чуждото информационно пространство и ерозиране на основните ценности на противниковия лагер – вербувайки в неговите редове привърженици на „спазването на човешките права” или, съответно, на противници на „световния империализъм”. Благодарение на тези тенденции, в системата на ООН се формира набор от фундаментални принципи на международните отношения. В резултат от това, след края на ерата на блоковото противопоставяне, днес само Световната организация разполага с необходимата правна база и общопризната легитимност, позволяващи и да действа на международната сцена като изразител на интересите на всички държави и народи.

В този контекст може да се каже и, че интерпретацията на международното право като основополагащ регулатор на отношенията между държавите, до голяма степен, е преувеличена. Това е особено очевидно при анализа на съвременните процеси в основните световни цивилизации, които изглеждат все по-малко склонни да абсолютизират международното право и, съответно, ООН, като основна международна институция, гарантираща неприкосновеността на основните принципи и норми на световното устройство.

Впрочем, ООН и преди не изпълняваше подобни функции, или пък ги изпълняваше само частично. Така, от 1946 до 1990, Съветът за сигурност на ООН само на два пъти се оказва в състояние да вземе решения, констатиращи „нарушаване на мира”, при което би могъл да се задейства механизмът, предвиден в глава 7 („заплаха за мира, нарушаване на мира или осъществяване на агресия”) от Устава на ООН и предназначен за урегулиране на възникнал конфликт. Първият път това става, през 1950, срещу Северна Корея (Резолюция № 82), което се обяснява с отсъствието на съветския представител, бойкотирал заседанието на Съвета за сигурност по въпроса. Вторият път, постоянните членове на Съвета за сигурност дават такава оценка на аржентинските действия, през 1982, когато Аржентина се опитва да завладее Фолклендските острови, които са британско владение (Резолюция № 502).

През същия период, само две държави са признати за „агресори” от ООН (Израел и Южна Африка), а в седем случаи участниците в Съвета за сигурност успяват да се договорят за квалифициране на ситуацията като „заплаха за международния мир и сигурност”. За 45 години, Съветът за сигурност само на два пъти взема решение за въвеждане на невоенни санкции – икономическата блокада на Южна Родезия (1966-1979) и ембаргото върху оръжейните доставки за ЮАР (1977-1994).

В същото време, през този период, в света са се водили над 80 войни, а общият брой на конфликтите (включително и вътрешните, като косовския например) е над 300.

Тази тенденция отразява обективно съществуващите политически и социално-икономически противоречия между интересите на различните човешки общности (от групови, до национални, регионални и религиозни), които намират отражение в различните концепции за жизненото равнище, от една страна, и различните форми на политическо-правно регулиране – от друга. Днес, в условията на един, по същество, еднополюсен свят, този факт е просто по-забележим: ООН е прекалено „широка” организация, за да може в нейните рамки да се постига консенсус по най-острите съвременни въпроси, която при това не разполага с необходимия арсенал за сдържане, т.е. със средства за въздействие върху държавите и регионалните обединения, ерозиращи международната стабилност.

Въз основа на казаното дотук, можем да направим следните изводи:

-          Международното право, като система на регулиране на международните отношения, и ООН, като основна и единствена световна институция, осигуряваща реализацията на тази функция, са производни на различни сдържащи фактори (военни, политически и социално-икономически). В тази връзка, международното право и ООН, като институция за реализиране на международното право, не са самостоятелни и самодостатъчни фактори в международната политика.

-          Съвременното международно право и ООН, като основна международна институция, са резултат от следвоенното регулиране и отразяват конкретни исторически условия. В съответствие с вече наложилите са промени в световния ред, от много съществена трансформация се нуждае и сега действащата система на международните отношения, което пък налага преразглеждане на редица основополагащи норми на международното право, както и на постановките, регламентиращи статута и дейността на ООН.

-          След изчезването на двуполюсния модел, в международните отношения нарасна ролята на силовите фактори за натиск (от търговско-икономически до военни). Може да се каже дори, че основният въпрос на съвременните международни отношения е проблема за правото да се използва въоръжена сила, под един или друг предлог (т.нар. проблем за хуманитарната, или миротворческа, интервенция), по отношение на суверенни държави. Това е свързано с прехода от глобални към регионални конфликти, когато международното право вече не изглежда (и не функционира) толкова универсално.

Перспективите за развитие на ООН, като международна институция

Ситуацията с днешното състояние на ООН може да се илюстрира с примера за управлението на голямата корпорация, който се смята за класически в деловата и управленска литература. В една подобна корпорация винаги са налице сложни вертикални и хоризонтални връзки между структурните и подразделения, докато вертикалната интеграция на компанията, остава недовършена. В компания от този тип, главният офис (т.е. ООН) се е натоварил с прекалено много функции и разполага с твърде голяма информация за да може да взема оперативни и адекватни решения и, в същото време, няма достатъчно ясна представа, какво се случва в разположените под него структурни поделения, както и в самия директорски апарат, т.е. неспособен е да осъществява необходимия контрол върху вече взетите решения.

В резултат възниква управленска криза, която води до изтласкването на корпорацията и завоюването на нейния пазар от конкуренцията. За преодоляването на подобна ситуация, световната управленска практика засега не разполага с други решения, освен с едно: повишаване отговорността на нижестоящите структурни подразделения и прехвърляне към тях на част от функциите по управление на корпорацията.

В този смисъл, перспективна стъпка за реформирането на ООН може да се окаже поставянето на въпроса за реорганизацията на нейната структура на „две нива”, при което, на регионално равнище, ООН би могла да се опре на общорегионалните структури, които да провеждат на своите „територии” действия под егидата на ООН, като при нужда привличат и силите на други регионални обединения, но само по собствено желание. Този вариант е първия начин за решаването на възникнали проблеми със статуса на ООН. Например, в рамките на Европа, за такава регионална организация се признава ЕС, под чиято егида се провежда дейността на международната общност на територията на държавити-членки на Съюза. За вземането на каквито и да било решения по отношение на страните от ЕС, се изисква разрешението на Брюксел. Съответно, за пространството на държавите от ОНД например, подобна организация ще бъде или самата ОНД, или пък Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИС). Аналогични институции следва да създадат и останалите континентални блокове и съюзи от държави. Подобно решение би свело до минимум възможността за силово разрешаване на конфликтите, тъй като държавата-агресор ще бъде обречена да се сблъска не само с една страна, а със съюзи от държави.

Тази стъпка ще позволи механизмът за изпълнение на решенията на ООН да стане по-динамичен и подвижен, би укрепил връзките между Световната и регионалните организации, би породил взаимна зависимост от взетите решения и ще послужи за взаимното укрепване авторитета на ООН и на регионалните организации. Тук следва да споменем още един проблем, касаещ функционирането на ООН. Днес, на регионално равнище, Световната организация често се възприема като странична и чужда структура. Появата на нова „двуетажна” структура на ООН би позволила на регионалните управленски елити да идентифицират своите интереси и тези на цялата световна общност, осъзнавайки отговорността си за стабилността на световния ред в контролираната от тях територия.

Ако оценяваме сегашния и бъдещия статут на ООН, можем да прогнозираме два възможни сценария за развитие на тази институция. Или в нейните рамки ще се осъществи мащабна реорганизация, особено що се отнася до ролята и статута на Съвета за сигурност (тук, като взаимнодопълващи, се очертават две тенденции: от една страна промяна на статута на Съвета към разширяване на пълномощията му, отчитайки, че днес, а вероятно и в близко бъдеще, най-разпространени ще бъдат регионалните конфликти и заплахата от тероризма, включително държавния, а от друга страна – разширяване броя на държавите с право на вето, закрепено със съответните регионални споразумения, и усъвършенстване на процедурата за вземане на решения, макар че между едното и другото могат да възникнат и известни противоречия), или ООН, през следващите няколко, години рискува напълно да загуби сегашния си статус. При подобно развитие, светът ще се опита да гарантира стабилността си, разпадайки се на няколко регионални съюза, които твърдо ще отстояват интересите си на международната сцена, увеличавайки риска от мащабни регионални войни. Следва обаче да се отбележи, че проблемът за укрепване статуса на ООН е извън рамките на възможностите на някоя организация, и е производна функция на силата (икономическа, военна, политическа, ценностно-информационна) на основните субекти на глобалната геополитика – обединенията от държави и страните, които формират тяхното „ядро”. Всеки основен играч в конкретното „голямо пространство” съзнателно ще изгражда такава структура, която да играе ролята на сдържащ фактор по отношение на геополитическите и геоикономически стремежи на другите цивилизации.

Евентуален провал на този тип политика пък ще доведе до възраждането на твърдото военно-политическо противопоставяне между отделните, военно политически блокове. Събитията около Ирак, а напоследък и около Косово, показват, че се осъществява промяна на една от фундаменталните теории за конфликтите. В рамките на концепцията си за „интелектуалното управление”, САЩ съзнателно съдействат, през последните десетилетия, за налагането в експертното поле на редица митологеми, които, по същество, представляват своеобразни „фалшиви мишени”. Към тях могат да се причислят и теорията за разоръжаването, човешките права и свободата на медиите от 80-те години на миналия век, и тези за глобалната икономика, тероризма, световното правителство, края на историята или цивилизационния сблъсък, от 90-те. Всички тези теории впрочем, са достойни за отделен анализ.

Но, доминираща геополитическа концепция си остава тази за конфликта по оста „Север-Юг”, макар че е крайно време тя да бъде заменена от концепцията за конфликта „Остров-Континент”, в която ролята на „Световния Остров” се играе от САЩ (това, че Съединените щати се възприемат като „Остров” от самите американци, както и че тази роля, принадлежала някога на Великобритания, отдавна е преминала към САЩ, ясно се вижда и в известната книга на Збигнев Бжежински „Голямата шахматна дъска”). Тоест, налице е концептуално завръщане към изначалната геополитическа конструкция, която, според мнозина, позволява по-адекватно да се оценяват събитията в съвременния свят. От това тълкуване на същността на глобалните процеси произтича изводът, че ООН, както навремето и нейният предшественик – Обществото на народите (а и редица други световни институции) е изчерпала възможностите си за въздействие върху държавите, стремящи се към трансформация на световния ред. По аналогичен начин, спрямо Обществото на народите, се държат, през 30-те години на ХХ век, Съветският съюз и нацистка Германия, които не са доволни от геополитическата ситуация, възникнала след Първата световна война. Съответно, бива атакувана цялата система от международни договори, на която се крепи глобалната стабилност. Днес, САЩ също вече не са заинтересовани от запазването на сегашната недееспособна структура на ООН.

Опитите да се промени съставът на Съвета за сигурност и „правилата на играта” в ООН най-вероятно ще бъдат блокирани от Вашингтон и неговите съюзници. Въпреки това, САЩ ще се опитат да предотвратят разпадането на ООН, превръщайки я от структура, разполагаща с определени права и механизми за изпълнения на решенията си, в дискусионен клуб, което впрочем, вече се случва. Така, в единствен противовес на американската политика се превръща формирането на регионални териториални съюзи, които постепенно биха могли да „изтласкат” САЩ (най-вече под формата на военни бази) от държавите, които те използват като свои опорни зони, т.е. ще лишат Америка от възможност бързо да разгръща въоръжените си сили, в близост до „горещите точки” на планетата.

Днес основните геополитически играчи все по-остро се сблъскват с въпроса за механизмите за сдържане на САЩ. Регионалният блоков съюз (т.е. съюзът между блоковете, или, като своеобразен застрахователен механизъм – между страни от един блок, с друг блок) би позволил това да стане. По такъв начин може да се избегне силовото проникване на САЩ на територията на други държави. Има два варианта за решаване на този проблем и те бяха споменати по-горе. Първият е реорганизирането на ООН в „организация на две нива”, а вторият е свързан със създаването на регионални организации за сигурност (т.е. съюзи от държави), които не са подчинени на ООН.

Струва ми се, че вторият вариант, в крайна сметка, може да се окаже по-резултатен. Той обаче, следва да се реализира максимално бързо, за да бъдат лишени САЩ от възможността да му попречат, т.е. поставяйки ги пред свършен факт. По-нататък (и това ще бъде една от задачите на Европейския съюз, ако той действително се превърне в самостоятелен геополитически играч, със собствена външна политика и политика на сигурност) ще последва постепенното изтласкване на американците от регионалните им бази (включително и военни), чрез цивилизована смяна на проамериканските правителства и изваждане на техните държави от „системата за бързо реагиране” на САЩ.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Темата за Афганистан не слиза от дневния ред, както на Вашингтон, така и на Брюксел, като и американците, и европейците се опитват да си прехвърлят взаимно бремето на продължаващата вече седма година „миротворческа мисия”, без в същото време да се опитват да направят сериозен анализ на случващото се в тази страна. На последната среща на НАТО в Букурещ през април, ситуацията в Афганистан и молбите на Вашингтон, европейските му съюзници да се ангажират по-сериозно във военните действия срещу бунтовниците-талибани, бяха сред централните теми, разисквани от държавите-членки на пакта.

Междувременно, думата „Афганистан” вече се е превърнала в своеобразен синоним на „кутията на Пандора”. Ситуацията там продължава да се влошава, въпреки оптимистичните заявления за демобилизиране и отслабване на антиправителствените сили. В последно време нараства броят на терористичните акции, засилва се военната активност на талибаните в повечето южни и югоизточни провинции, а също в някои централни и западни райони. Сред последните примери за това бе неуспешният опит на бунтовниците да убият президента Хамид Карзаи, по време на военния парад в столицата Кабул, в края на април. Напрежението се прехвърля дори в сравнително спокойните северни провинции на Афганистан, което допълнително увеличава страховете на местното население.

Продължават нападенията срещу държавни учреждения, грабежите, отвличането на заложници, палежите на училища и други социални обекти, убийствата на държавни чиновници, депутати, военни и полицаи, не спират взривовете в най-гъстонаселените райони на столицата Кабул и провинциалните центрове, както и самоубийствените атентати, включително срещу бойци от международните сили, под егидата на НАТО.

По официални данни, през 2007 са загинали най-много американски военни от 2001 насам (110 души). За същия период, загубите на афганистанските сили за сигурност са 925 души, британският военен контингент е загубил 41 души, а канадският – 30. Към тях следва да добавим и още 40 убити военни от други страни. През миналата година се активизираха военните действия между афганистанската национална армия, наброяваща 57 хиляди души и частите на международната антитерористична коалиция, от една страна, и талибаните и техните съюзници – от друга. Експертите свързват ръста на броя на загиналите военнослужещи от коалицията в Афганистан с нарастващата активност на бойците от Движението Талибан, неспособността на чуждестранните части и местните власти да контролират ситуацията и задълбочаващото се недоволоство от чуждестранното военно присъствие, умело подклаждано от бунтовниците.

Местното население понася сериозни жертви в резултат от ракетните и бомбени удари, които нанася авиацията на НАТО срещу зоните, в които се смята, че са разположени антиправителствените сили, често използващи цивилното население като своеобразен щит. През миналата 2007 броят на загиналите цивилни достигна 6,5 хиляди души, а броят на терористичните акции – над 140. С всеки изминал ден, реалната ситуация в страната влиза във все по-голямо противоречие с първоначалните декларации на Белия дом. Като цяло, анализът на военно-политическата ситуация в Афганистан дава основание да се предположи, че тенденцията към влошаване на ситуацията и увеличаване на напрежението в страната се запазва.

Тази статистика е особено неприятна за ръководството на НАТО, предвид преминаването на командването на коалиционните сили от САЩ към алианса и решението НАТО да поеме отговорност за цялата територия на Афганистан. Очевидно е, че сега цялата вина за афганистанските проблеми пада не върху Вашингтон, който осъществи военната интервенция в страната, а върху Брюксел.

Неясните позиции

Северноатлантическият алианс забележимо губи единството си по въпроса за Афганистан, като повечето страни-членки се отнасят все по-скептично към целесъобразността от по-нататъшното участие на техните армии в продължителната и безсмислена война с бунтовниците талибани и техните съюзници, чиято ескалация изисква все повече сили и средства.

Бившият командващ на Международните сили за поддържане за сигурността в Афганистан (ISAF)  - американският генерал Дан Макнейл, отбеляза в интервю за британския „Дейли Телеграф”, че: „не ни достигат сили за да контролимаме цялата страна”. В същото време, той открито разкритикува холандския военен министър Еймерт ван Миделкооп, според когото 1700-те холандски войници, разположени в Южен Афганистан, постепенно ще бъда изтеглени от зоната на бойните действия и ще получат статут на „наблюдатели”. Впрочем, същото се готви да предприеме и Канада, чиито корпус в страната наброява 2500 души.

Недоволство от поведението на европейските съюзници изрази и държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс. Според него, разположените в Южен Афганистан части на НАТО не са в състояние да водят ефективна борба с ислямистите, което вероятно е сред причините за активизацията на талибаните и ръста на насилието в страната, като цяло.

„Загрижен съм, че разполагаме там с недостатъчно подготвени съветници – заяви Гейтс – тревожи ме също, че някои от военните части не са обучени да осъществяват операции срещу бунтовниците”. Критикувайки американските съюзници заради слабата им подготовка, държавният секретар обаче не забрави да спомене за успехите на американските части, разположени в Източен Афганистан.

Той се оплака и, че в НАТО не споделят загрижеността му за начина, по който частите на пакта действат срещу бунтовниците. На провелото се през декември 2007, в Единбург, съвещание на държавите от алианса, Гейтс не получи подкрепа от колегите си по този въпрос. Така, Германия се съгласи да изпрати в сравнително спокойната северна част на Афганистан 250 свои военни, но категорично отказа по-късно да ги прехвърли в неспокойния Юг. Впрочем, дори това решение срещна нееднозначната реакция на Бундесвера. Така, военният експерт на социалдемократическата фракция в Бундестага Райнер Щинер обвини федералното правителство, че подценява опасността, свързана с предстоящата мисия на германските военни в Афганистан и така заблуждава обществеността.

Впрочем, нараства и негативното отношение към афганистанската кампания сред европейската общественост, като цяло. Така, според резултатите на проведените по поръчка на водещи полски медии социологически проучвания, около 85% от поляците смятат, че правителството следва да изтегли полския военен контингент от Афганистан и Ирак. Над 50% от тях пък мислят, че управляващите трябва да се извинят на афганистанския народ за загиналите по време на операциите с полско участие, мирни местни жители. Тук е мястото да напомним, че в края на 2007, Варшава реши да увеличи контингента си в Афганистан до 400 души.

Никак не са оптимистични настроенията и в Канада. Данните от последните социологични проучвания сочат, че 47% от канадците се обявяват за връщане на войниците от Афганистан, 17% смятат, че там трябва да бъде запазен сегашния контингент, а 31% се обявяват канадските военни да останат в страната, но да не участват във военни операции.

Що се отнася до военното присъствие в Афганистан на военни части от държави извън НАТО, ще припомним, че Южна Корея вече изтегли оттам целия си контингент, като преди това Сеул отклони американското искане да продължи мандата му в състава на ISAAF.

В тази връзка, на генералния секретар на НАТО Яп де Хооп Схефер се наложи набързо да усвои правилата на „совалковата дипломация”, опитвайки се да даде нов тласък на решаването на въпроса за удължаване срока на пребиваване на експедиционния корпус в Афганистан. Така, на 13 декември 2007, по време на посещението си в Япония, той заяви, че НАТО разчита на връщането на японските спомагателни кораби в Индийския океан, където те снабдяваха с гориво и вода американските военноморски сили и съюзниците им.

Освен това, генералният секретар на НАТО изрази надежда, че Япония ще участва по-активно във възстановяването на Афганистан. Тук е мястото да напомним, че Токио изтегли корабите си през ноември 2007, след като парламентарната опозиция блокира решението на правителството по този въпрос.

През януари 2008, Вашингтон одобри предложението на Пентагона да изпрати в Афганистан подкрепления, наброяващи 3,2 хиляди военнослужещи, за срок от седем месеца. „Освен вече обявеното увеличаване на американския военен контингент в Афганистан, определено не планираме да изпращаме още части в тази страна” – поясни държавният секретар по отбраната Роберт Гейтс, признавайки, че с голямо нежелание е препоръчал на президента да отправи последното попълнение към корпуса в Афганистан. „Направих го, защото беше ясно, че НАТО не е склонно да го направи – посочи Гейтс – а за нас е важно за закрепим военните успехи, постигнати през 2007”.

Още преди това обаче, на споменатата по-горе среща в Единбург, в която участваха представители на осем държави-членки на НАТО, както и на страни извън пакта, австралийският военен министър Джоел Фицгибън даде крайно негативна оценка на ситуацията в Афганистан. Според него, „в момента коалицията успешно тъпче мравките, но не може да се добере до мравуняка”, т.е. успехите и са тактически, а не стратегически. Фицгибън предупреди САЩ и съюзниците им, че има реален риск да претърпят поражение в Афганистан, ако не бъде осъществена „радикална промяна във военните усилия, както и в тези по възстановяването на страната”.

Афганистанският президент Хамид Карзаи, чиято власт се крепи на чуждестранния експедиционен корпус, отчита и използва разногласията между силите на НАТО в страната. Под предлог да бъдат активизирани военните действия срещу въоръжената опозиция, той, с помощта на американците, оказва силен натиск върху алианса, с цел да бъде увеличен контингентът му в Афганистан. В случая се залага най-вече на новите членки на НАТО, като Чехия, Полша, Латвия, Литва и Естония, ефектът от чието военно присъствие обаче е нищожен.

Определено напрежение съществува в отношенията между афганистанското военно министерство и Германия, Франция и Испания, обявяващи се за съкращаване на войските на НАТО в страната (след срещата на страните от алианса в Букурещ, през април 2008, французите все пак склониха да изпратят още 700 души). Подобно развитие би усложнило положението на администрацията на Карзай, имайки предвид, че в състава на ISAF фигурират и някои чисто номинални участници, като Австрия, Люксембург и Исландия, чиито „контингенти” включват не повече от десетина човека. Очевидно е, че присъствието им в Афганистан има по-скоро пропагандно значение.

Президентът Карзаи е наясно, че чуждестранните войски няма скоро да напуснат страната му и разчита, че и след изборите в САЩ, новата президентска администрация няма да изтегли американските части. Съдейки по анализите в някои западни медии и отчитайки сегашната ситуация в Афганистан, целите и задачите, които си поставя Белият дом могат да се сведат до следното:

-          лобиране и възглагане на крупните поръчки, свързани с възстановяването на афганистанската икономика, на компании близки (а понякога и свързани по роднинска линия) със сегашната администрация, особено в сферите на строителството на граждански и военни обекти, телекомуникациите и вноса на хранителни стоки;

-          максимално разширяване на американската експанзия в кризисните региони, в съседство с Афганистан, под предлог за „борба с тероризма”.

Операцията в Муса Кала

Целият ход на антитерористичната война в Афганистан, от края на 2001 насам, сред чиито цели беше залавянето и ликвидирането на командирите на въоръжената талибанска съпротива, не доведе до кой знае какви успехи и макар че някои американски анализатори се опитват да докажат, че ситуацията се подобрява, тезата че НАТО и афганистанското правителство контролират страната не издържа сериозна критика. Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан са заети почти изключително със собствената си отбрана, а властта на юг от Кабул, практически, е в ръцете на талибаните. Миротворческият контингент, чиято основна задача беше да стабилизира положението в страната, не само не се справя задоволително със задачата си, но и съдейства за ръста на антизападните и антиамерикански настроения сред местното население.

Слабата ефективност или безперспективността на начина, по който се водят непосредствените бойни действия срещу бунтовниците, извеждат на преден план необходимостта от радикално преразглеждане на самата тактика на афганистанската война. Много често, основен обект на ударите от въздуха по позициите на ислямистите се оказва мирното население, което се отразява крайно негативно на отношението му към коалиционните сили (на тях все повече започва да се гледа като на окупатори). Фактът е особено болезнен на фона на практическото безсилие на афганистанското правителство да реши назрелите и неотложни социално-икономически проблеми на страната, като вместо това предпочита да проси допълнителни подаяния от т.нар. „държави-донори”.

В тази връзка, операцията, провела се през декември 2007, за освобождаването на град Муса Кала, в южната афганистанска провинция Хелменд от талибаните, би могла да се сметне за традиционна, ако не вземем предвид, че в случая бяха задействани съвсем различни механизми за решаване на проблема, което пък, на свой ред, е свързано с наличието на някои, съзнателно неафиширани, цели, които си поставя американско-британският контингент.

Успехът на операцията срещу обявения за „център на талибанската съпротива” град Муса Кала, се дължи най-вече на възприетия нов подход – т.е. сключването на „сепаративно примирие” с полевия командир на талибаните в провинция Хелменд молла Абдул Салам. Този подход представлява своеобразно развитие на предложения още от бившия командващ силите на ISAF в Афганистан – генерал Дейвид Ричардс, план, предлагащ изтеглянето от Муса Кала както на британските, така и на талибанските части и предаването на града под контрола на местните племенни старейшини. Само че този първоначален план не даде очакваните резултати и, през февруари 2007, градът отново се оказа в ръцете на талибаните. Според някои афганистански анализатори, предаването му на ислямистите е било част от „голям британски експеримент”, който обаче, както смятат те, в крайна сметка се е провалил и това е наложило градът да бъде отвоюван със сила.

Първият опит за тайни преговори с командира на талибаните в района беше предприет още през ноември 2007, макар че официален Кабул категорично не пожела да го признае. Резултатите от споразумението скоро бяха проверени на практика и резултатите са налице – през декември 2007 световните агенции предадоха съобщението за „героичната” операция на афганистанската национална армия по завладяването на Муса Кала, с подкрепата на британските и американски специални части.

Всъщност, истината е, че британците предварително осигуриха безопасен коридор през един планински проход, по който над 450-те талибани от Муса Кала, се изтеглиха безпрепятствено към Фарах и оттам към Херат, Бадгис, Сарипул и Саманган. Тоест, британците съзнателно стимулират прехвърлянето на бойните действия на въоръжената талибанска опозиция към Северен Афганистан, опитвайки се да осъществят по този начин няколко цели:

-          На първо място, поява на непосредствена заплаха за ескалация на конфликта в южната периферия на ОНД. Както е известно, Северен Афганистан е населен най-вече с етнически таджики, узбеки, туркмени и хазареи. От 1996 до 2000 всички те бяха обект на етническо прочистване от страна на талибаните-пущуни. И не са забравили жестокостите на студентите-ислямисти, обучавали се в многобройните религиозни училища (медресета) създадени, включително и с американски пари, в съседен Пакистан, през 80-те години на миналия век;

-          На второ място, наличието на перманентен конфликт по целия периметър на Афганистан изглежда е необходимо на САЩ и британските им съюзници за да запазят влиянието си в региона, използвайки разположените в страната въоръжени сили, особено предвид изострената ситуация с иранската ядрена програма и влошаването на вътрешнополитическата обстановка в Пакистан. Тоест, Вашингтон не може да си позволи да се лиши от възможността за активна намеса, при възникване на кризисни ситуации, в иранското, пакистанското и централно-азиатското направления.

Както е известно, след приключването на операцията, талибанските полеви командир молла Абдул Салам беше назначен, на 7 януари 2008, за кмет на „освободения” град Муса Кала. Как обаче ще може да управлява един град, в който са загинали няколко десетки талибани, включително и негови собствени подчинени? В кланово общество, като афганистанското, подобни „пируети” не се прощават.

Въпреки твърденията на съюзниците, че превземането на Муса Кала е било голяма победа на международната коалиция над афганистанските бунтовници, в Кабул изглежда не мислят така. В речта си на Икономически форум в Давос, президентът Карзаи директно обвини Великобритания, че всичките и програми в провинция Хелменд са се провалили и призна, че правителството е сбъркало, като е предоставило контрола над провинцията на британците и съюзниците им. „Когато британците се появиха в Хелменд, там дойдоха и талибаните” – отбеляза с тревога той.

Бедност и наркотици

Днес президентът Карзаи продължава да е гост в собствената си страна, с чието мнение вече престанаха да се съобразяват повечето чужди дипломати и, най-вече, американците, присвоили си правото да преговарят и се споразумяват с едни или други местни племенни лидери (и дори с отделни талибански командири), без оглед на мнението на Карзаи и правителството в Кабул. Така, през януари 2008, посланикът на САЩ Уйлям Ууд, без да съгласува действията си с афганистанското Външно министерство, се срещна и преговаря с кмета на Муса Кала и бивш талибански полеви командир Абдул Салам.

Преди това, в края на декември 2007, афганистанските власти изгониха от страната шефа на представителството на ЕС в Кабул – ирландеца Майкъл Семпъл, и британеца Марвин Питерсън. Двамата са обвинени, че са доставяли оръжие и пари на талибаните (при ареста им у тях бяха открити четвърт милион долара).

Подобни действия още повече дискредитират официалното правителство на Афганистан. На практика, страната се намира на ръба на пропастта. Тя изпитва катастрофален недостиг на продоволствие, дрехи и лекарства, а чуждестранната хуманитарна помощ не може да покрие реалните нужди (поредното повишаване на цените на хранителните продукти, петрола и природния газ, бе в края на 2007).

Зле функционира и транспортната система в и без това труднопроходимата страна. Както се отбелязва в последния доклад на афганистанския министър на транспорта и гражданската авиация Инаятула Касими, персоналът на всички местни летища е зле подготвен и не разполага с елементарна техника.

В същото време талибаните и техните съюзници продължават да представляват достатъчно сериозна военна структура и да укрепват влиянието си в редица провинции. Подкрепя ги част от местното население и то не защото ги харесва, или защото са кой знае колко силни, а просто защото правителството на Карзаи е прекалено слабо и не може да гарантира нито сигурността, нито жизненото равнище на собствените си граждани. Впрочем, държавният секретар по отбраната на САЩ Робърт Гейтс също призна, че афганистанците все по-активно подкрепят ислямистите, да не говорим, че през миналата 2007 бе отбелязан връх на насилието за целия период от началото на операцията срещу талибаните и Ал Кайда (през 2001) насам.

Въпреки растящите загуби, талибаните съумяват не само да удържат под контрол редица райони и населени пунктове в Южен Афганистан, но и да установява там временно управление, което нерядко функционира по-ефективно от правителствените структури.

Безработицата и необходимостта да изхранват семействата си, карат мнозина афганистанци да се присъединяват към талибаните или към структурите на наркобизнеса. Не е тайна, че основният доход на местните жители идва от отглеждането на мак и производството на опиум и хероин. В края на краищата, опиумният мак се продава много по-скъпо от която и да било селскостопанска култура. Заради недалновидността на американската администрация, която реши да прехвърли основното бреме на войната в Афганистан върху съюзниците си от Европа и Азия, след успешната антитерористична операция през 2001 и падането на режима на талибаните, Афганистан излезе на първо място в света по производството на наркотици от опиумната група и, най-вече, на хероин. При това, в северната и централната част на страната се произвежда само 20% от опиумния мак, останалите полета са в южните провинции, на границата с Пакистан, т.е. в зоната на действие на частите на НАТО срещу талибаните и наркотрафикантите. Подобен ръст на производството на наркотици не се наблюдаваше и по времето на ислямисткия режим.

В края на август 2007, Службата на ООН за контрол на наркотиците (UNODC) публикува годишния си доклад за производството на опиумен мак в Афганистан, в който се твърди, че „в цялата човешка история нито една страна в света, освен Китай в средата на ХІХ век, не е произвеждала толкова наркотици, колкото днешен Афганистан”.

По данни на ООН, ръстът на производството на наркотици, през 2007, е 17% (в сравнение с 2006). Афганистанският опиум, доставян на световните пазари, предстовлява 93% от световното производство на наркосъдържащи препарати, като 70% от това количество се изработва в граничната зона с Пакистан (а половината от него – в провинция Хелменд, където с мак са засети 103 хил. хектара и където, през 2007, беше прехвърлен основният британски военен контингент). В същото време, над 90% от наркотиците, заливащи Европа, идват от Афганистан.

От една страна, американските висши офицери, както и тези от НАТО, декларират необходимостта от активни мерки за ограничаване отглеждането на опиум в страната, но от друга не само че не правят нищо в това отношение, а и нерядко действат в точно обратното посока.

В началото на май 2007, в няколко южни и югоизточни афганистански провинции бяха планирани операции за унищожаване на маковите полета с дефолианти, разпръсквани от самолетите на САЩ и НАТО. Според местните власти в провинциите Кандахар и Джалалабад обаче, командващите на американския и британския контингенти са се споразумели с местните военни командири и са забранили унищожаването на нарко-плантациите.

Според някои афганистански бизнесмени, САЩ и официалните власти в Кабул са заинтересовани от постоянния приток на наркодолари и наркоевро на местния валутен пазар, защото той дава възможност на Афганистанската централна банка да поддържа курса на местната валута („афгани”). В противен случай, на Вашингтон би се наложило да прави допълнителни финансови инжекции.

За президента Карзаи вече е в реда на нещата, при всяко посещение в чужбина да отправя отчаяни молби за средства за борба с наркоиндустрията. И всеки път правителството в Кабул представя поредната отпусната за целта сума, като „голямо постижение в развитието на страната и укрепване на международните и връзки”.

Някои причини за неуспехите в Афганистан

На първо място, сред причините за неуспехите на военните операции на САЩ и съюзниците им в Афганистан, следва да се посочи фактът, че американското военно командване (както и това на ISAAF) не следва някаква конкретна цел, свързана с държавното устройство на тази съсипана държава.

На второ място е стремежът на командването на САЩ да прехвърли отговорността за военните неуспехи върху съюзниците от НАТО и афганистанската армия.

На трето място е очевидното несъответствие между наличната военна мощ и мащабите на антитерористичните операции.

На четвърто място, следва да посочим, че залагането само на свръхмодерните военни технологии, също съдейства за провала на операциите срещу бунтовниците.

На пето място е деморализиращият страх на правителствените части пред въоръжената опозиция, която активно използва Интернет, където редовно се излъчват записи с екзекуции на „колаборационисти” - местни политици и техните семейства.

На шесто място е нарастващият брой дезертьори от армейските и полицейски части на правителството в Кабул.

На седмо място е рязкото влошаване на ситуацията по отношение на наркопроизводството и наркотрафика в Афганистан.

На осмо място, следва да посочим обстоятелството, че чуждестранният военен контингент, на практика, се е самоотстранил от активно участие в операциите по пресичане на каналите на наркотрафика към съседните държави.

Афганистанската мисия на НАТО след срещата на върха в Букурещ

На фона на казаното дотук, едва ли е чудно, че афганистанският проблем бе в центъра на дискусиите на последната среща на НАТО, провела се в Букурещ (2-4 април 2008). След като приключи театралното представление с дискусията за разширяването на НАТО и т.нар. американска система за противоракетна отбрана, пред участниците в нея беше поставен много по-сериозният въпрос за мисията на пакта в Афганистан, от която впрочем зависи и бъдещето на Северноатлантическия алианс.

В Букурещ, Русия предложи на НАТО да помогне за облекчаване на ситуацията в Афганистан. Предложението и беше прието от пакта (макар че Вашингтон се държи, сякаш нищо подобно не се е случило). Значението на това споразумение между Русия и НАТО, тепърва ще се оценява по достойнство. То е свързано с транзита на продоволствие и невоенни товари на НАТО, както и на „някои видове военно имущество, което не е оръжие”, през територията на Русия, за Афганистан.

Тоест, товарите за алианса ще преминават няколко хиляди километра, през Русия, Казахстан и Узбекистан. Въпреки че, по време на срещата в Букурещ, руският външен министър Сергей Лавров и генералният секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер размениха специални писма, в които се регламентира този транзит, Москва смята, че въпросът касае и Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Впрочем, темата беше разисквана на неофициалната среща на външните министри на тази, доминирана от Русия, организация, провела се на 28 март в Москва, тъй като, според самия Лавров: „товарният транзит за Афганистан, по обективни географски причини, изисква сключване на съответните споразумения с редица държави-членки на ОДКС”. Както е известно, там членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Узбекистан и Таджикистан.

В крайна сметка обаче, Москва реши да действа от името на партньорите си от ОДКС, след като предварително се консултира с тях. Този факт несъмнено ще има определени последици, независимо от това, как НАТО се отнася към ОДКС. Русия не крие, че в основата на решенията и е добре осъзнатият прагматизъм. В Букурещ, Лавров заяви, че: „ако решим да се правим на обидени и заявим, че ако не се съобразяват с нас, ще прекъснем транзитния трафик през наша територия, ефективността на борбата с тероризма и наркотрафика в Афганистан, която и без това не е никак висока, силно ще намалее, а резултатът ще бъде, че в отсъствието на необходимия сдържащ фактор, под формата на международните сили за гарантиране на сигурността, всички тези терористични сили ще се чувстват много по-свободни за да планират и осъществяват акции на територията на страните от Централна Азия и Руската Федерация... Прагматизмът и руските интереси изискват да подкрепим дейността на онези, които се опитват да се справят с терористите и наркотрафикантите в Афганистан”.

„Прагматизмът” на Москва обаче, не се изчерпва само с това. Руският посланик в Кабул Замир Кабулов заяви наскоро в едно интервю, че: „Колкото по-дълго НАТО остане в Афганистан, толкова по-зле за алианса. В същото време, би било голяма грешка да се смята, че Русия се стреми на всяка цена международната коалиция да напусне страната. Напротив, няма да я пуснем, докато не реши всички проблеми, които присъствието и породи – т.е. международният тероризъм и небивалият ръст на наркопроизводството, и не създаде там достатъчно силна държава, възстановявайки икономиката на Афганистан”.

С други думи, Москва ще помогне на НАТО за транзита на товари за да може алиансът да продължи да прахосва силите си в Афганистан. Тоест, налице е ситуация, която най-вероятно ще определя същността на взаимоотношенията между Русия и НАТО и през следващите години. Транзитното споразумение дава на Москва възможност да играе определена роля в операциите на пакта в Афганистан, без значение, дали това се признава от Вашингтон. При това значението на тази роля ще нараства, тъй като силната зависимост на НАТО от транзита на товари през територията на Пакистан (а днес над 70% от всички товари на пакта влизат в Афганистан, през Пакистан) става все по-неприемлива.

Руските специални служби, както и тези на пакта, знаят, че през последните месеци зачестиха нападенията на талибаните срещу разположения на афганистанско-пакистанската граница контролно-пропусквателен пункт Торхам, който има стратегическо значение и е основния транзитен „хъб” за доставките за алианса. В края на март, край него беше взривена колона от 40 автоцистерни с гориво, предназначено за частите на НАТО. Очевидно е, че талибаните смятат системата за материално-техническо снабдяване на силите на коалицията за тяхна ахилесова пета. В същото време, никак не е ясно, дали новото „демократично правителство” на Пакистан може да се смята за съюзник на САЩ и НАТО във войната им срещу тероризма.

Всичко това показва, че администрацията на Буш едва ли има причини да смята срещата на върха на НАТО в Букурещ за „триумф”. Въпросът, как НАТО смята да се измъкне от грандиозния капан, в който сама се вкара в Афганистан, остава открит. Броят на атаките срещу частите на пакта вече надхвърля 500 на месец. Въпреки всички усилия, които положи на срещата в Букурещ, Вашингтон не съумя да изтръгне от съюзниците си в пакта съгласие да изпратят в Афганистан значителни допълнителни военни контингенти.

Според Белия дом, Франция, Великобритания, Полша, Испания, Румъния и някои други страни (сред които и България) ще изпратят в Афганистан между 2000 и 2500 бойци, макар че, според военното командване на коалицията в Кабул, тя се нуждае от поне две-три нови бригади, т.е. от още 10 000 души. Разликата ще трябва да бъде поета от САЩ. Американците продължават да твърдят, че всичко е наред, декларирайки, че независимо от развитието на събитията в Ирак, не възнамеряват да се отказват от разрешаването на проблемите в Афганистан. Само че тези проблеми си имат и друга страна – финансова. Днес операциите в Афганистан струват по 100 млн. долара дневно на американските данъкоплатци, което означава 36 млрд. долара годишно. В същото време, изразходвайки, от 2001 досега, 127 млрд. долара в Афганистан, САЩ дори не се доближиха до решаването на този проблем.

На всичкото отгоре, ситуацията на политическата „шахматна дъска” напоследък търпи сериозни промени. Лансираното на срещата на НАТО в Букурещ предложение  на узбекистанския президент Ислам Каримов за възобновяване дейността на контактната група „6+2” е доказателство за това. Да не забравяме, че въпросната група действаше в периода 1997-2001 под егидата на ООН, като целта и бе постигане на примирие между талибаните и т.нар. Северен алианс в Афганистан. Нейни членки бяха Китай, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Иран и Пакистан, плюс САЩ и Русия.

Сега Каримов предлага, групата „6+2” в разширен състав (т.е. включвайки и НАТО) да изработи план за действия, целящ постигането на мир в Афганистан. Интересно е, че докато узбекистанският президент излагаше предложението си в Букурещ, представител на Северния алианс обяви в Кабул, че алиансът е започнал тайни преговори с талибаните. „И ние, и те сме мюсюлмани, и ние, и те сме афганистанци, и ние, и те сме недоволни от работата на правителството” – подчерта той, давайки да се разбере, че НАТО не може да се смята за основния фактор при определяне бъдещето на страната.

Предложението на Каримов изглежда привлекателно за мнозина членове на НАТО, които гледат скептично на американската т.нар. „всеобхватна стратегия” за война с тероризма, и изглеждат все по-склонни да излязат от нея. Германското списание „Шпигел” твърди, че по време на закритите дискусии в Букурещ, Берлин дори е предложил на вниманието на участниците специален документ, посветен на „стратегията на изтеглянето от Афганистан”. Във всеки случай, Вашингтон никак не е доволен от това, че предложението на узбекистанския президент цели усилване ролята на централноазиатските държави (а също на Русия и Китай) във войната на НАТО в Афганистан.

Впрочем, Москва вероятно се стреми тъкмо към това. Руският зам. министър на външните работи Александър Грушко отбеляза в интервю пред Агенция „Интерфакс”, че страната му желае да задълбочава сътрудничеството си с НАТО по въпросите, касаещи Афганистан, но това няма да се случи, ако „едната страна не се съобразява с интересите на другата, в сферата на сигурността”. Според него, в това отношение „не може да има никакви отстъпки”.

Както споменах, споразумението с Русия за транзита на товари касае само продоволствието и невоенното имущество на НАТО. Въпреки това, Грушко очаква, че европейските членки на пакта, и дори САЩ, ще оценят добрата воля на Москва. А, докато това не се случи, Кремъл ще се въздържа от коментари по въпроса, кой все пак е загубил и кой – спечелил, на срещата на върха в Букурещ.

Мястото и ролята на регионалните „играчи”

Няколко, на пръв поглед несвързани помежду си, изявления, направени през втората половина на април, показват, че „войната с тероризма в Афганистан” придобива нов отенък. Така, по време на посещението си в свещения за шиитите град Кум, иранският президент Махмуд Ахмадинеджад подчерта, че САЩ са нахлули в Афганистан и Ирак „използвайки като предлог терористичното нападение от 11 септември”.

Ден преди това, турският външен министър Али Бабакан, изрази, по време на посещението си в Лондон, скептицизъм относно афганистанската война, водена от НАТО. Той дори открито предупреди, че „пактът си търси белята”. Малко по-късно, по време на лекцията си в един от пекинските университети, пакистанският президент Первез Мушараф призова Китай и Русия да помогнат за стабилизирането на ситуацията в Афганистан. Най-важното обаче бе, вече споменатото по-горе, сензационно съобщение на бившите водачи на Северния алианс (т.нар. Национален фронт на Афганистан) за продължаващите им контакти с Движението Талибан (ислямистите засега не потвърждават този факт), което пък означава, че фронтовата линия в афганистанската война е на път да се разпадне.

Както се вижда, американският монопол по отношение на войната в Афганистан е изправен пред сериозно предизвикателство. Впрочем, подобни предизвикателства тепърва ще възникват и това поставя нови проблеми пред сегашната администрация в Белия дом.

Междувременно, възникват няколко въпроса. Дали цитираните по-горе декларации и позиции имат по-скоро превантивен, или пък откровено провокационен характер? Дали са последица от нарастващата тревога в региона, породена от очертаващата се неспособност на САЩ да удържат решаваща победа в Афганистан? Или пък означават, че американската мисия може да бъде изправена пред нова регионална алтернатива?

Заявлението на Ахмадинеджад е първия случай, когато Техеран, на най-високо равнище, директно изразява съмнение за целесъобразността на американската интервенция в Афганистан. Иранският президент твърди, че тероризмът е предлог, а не причина за въпросната интервенция и смята, че американската намеса има най-вече геополитически характеристики. Имайки предвид, че именно Иран (по времето на предишния президент Мохамед Хатами) осигури тиловата подкрепа на американската интервенция в Афганистан, през 2001, думите на Ахмадинеджад показват, че в Техеран изглежда са на път радикално да преосмислят позицията си, още повече, че иранският лидер косвено оневини режима на талибаните във връзка с обвиненията, че е помогнал за атаките от 11 септември срещу Ню-Йорк и Вашингтон.

В сравнение с иранската позиция, в която могат да се откроят различни нюанси, Бабакан се съобразява с перспективите пред Турция, която е сред водещите членки на НАТО. В интервюто си за лондонския „Телеграф”, той каза, че НАТО си търси белята, залагайки прекалено много на силата в битката си с Движението Талибан. Турският външен министър се постара да дистанцира Анкара от американската стратегия срещу бунтовниците, подчертавайки, че „използването на един по-милитаризиран подход би имало негативни последици и може да доведе до ликвидирането на афганистанското правителство”.

Освен това Бабакан рязко отхвърли американската критика, че страната му е отказала да изпрати своите части в неспокойните южни и източни райони на Афганистан и потвърди логиката на афганистанската политика на Турция, която е концентрирана върху усилията за възстановяване на страната и цели „спечелването на умовете и сърцата на местните жители”. Струва си да отбележим и, че според него е напълно възможно афганистанците да „започнат да виждат в силите за сигурност на НАТО окупатори” и ситуацията да стане „изключително сложна”. Много показателно е, че в същото време той сякаш избягваше да критикува Движението Талибан.

Интересно е, че в същото интервю, Бабакан подчерта растящото отчуждаване между Турция и Европа (впрочем, горе-долу по същото време, в Анкара се проведе поредният кръг на турско-иранските консултации по въпросите на сътрудничеството в сферата на регионалната сигурност, което също не е без значение).

На свой ред, пакистанският президент Мушараф отиде още по-далеч, изразявайки надежда, че Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) би могла да изиграе важна роля за стабилизирането на Афганистан и подчертавайки, че: „ако ШОС се появи в тази страна, следва да гарантираме, че между нея и НАТО няма да има никаква конфронтация”.

Мушараф е известен със склонността си към импровизации, но заявлението, което направи в Пекин, заслужава внимание. Както е известно, Пакистан иска да стане пълноправен член на ШОС. Налице са известни признаци, че Китай е благосклонно настроен към тези му стремежи. На свой ред, Вашингтон все по-настойчиво претендира да контролира „сигурността” на пакистанския ядрен арсенал.

На практика, Мушараф подкрепи идеята на узбекистанския президент Ислам Каримов, лансирана на срещата на НАТО в Букурещ, за която споменах по-горе. По този въпрос, подходът на Москва и Ташкент очевидно е координиран. Неслучайно, след узбекистанското предложение за сътрудничество с НАТО, Вашингтон се почувства като в небрано лозе, тъй като ако склони да го приеме, това би означавало да се откаже от плановете си за разширяване на алианса на изток и включването в него на Украйна и Грузия.

Впрочем, американският отговор не закъсня. В пламенната си реч, произнесена в средата на април, във военновъздушната база „Максуел-Гюнтер” в Монтгомъри (Алабама), и изцяло посветена на стратегията на САЩ в Афганистан, държавният секретар Кондолиза Райс изпрати на Москва ясен сигнал, че победата на НАТО в тази страна „не само е много важна, но и напълно постижима”.

Райс подчерта, че „успехите в Афганистан ще укрепят общите ни интереси в региона, в битката с тероризма, съпротивата срещу дестабилизиращата активност на Иран и установяването на политическа и икономическа свобода в Южна и Централна Азия. Освен това, успехът в Афганистан е важно изпитание на доверието към НАТО”.

На практика, държавният секретар на САЩ игнорира узбекско-руското предложение за сътрудничество. На този фон, заявлението на бившите лидери на Северния алианс, направено в края на април в Кабул, заслужава по-сериозно внимание.

Въпросните лидери могат да разчитат на подкрепата на Русия, централноазиатските държави и Иран, както, донякъде, и на Турция. Официалният представител на Северния алианс (Националният фронт на Афганистан - НФА) Фазел Санчараки съобщи, че бившият афганистански президент Бурханудин Рабани (лидер на НФА), както и главнокомандващият армията на Северния алианс Мохамад Касим Фахим, който в същото време е и съветник по сигурността на президента Карзаи, неколкократно са се срещали с талибаните и другите опозиционни групировки  (т.е. с „Хизб-и-Ислами”, ръководена от Гулбеддин Хекматияр), през последните пет месеца, опитвайки се да постигнат национално помирение. Според Санчараки, в срещите са участвали „важни хора” от Движението Талибан.

Не е изключено, че Фахим, който ръководеше разузнаването на алианса по времето на убития от Ал Кайда негов лидер Ахмад Шах Масуд, както и Рабани, който беше член на „Пешаварската седморка” (т.е. лидерите на моджахедините, борещи се с просъветския режим и базиращи се, през 80-те години на миналия век, в Пакистан), са запазили старите си връзки с Хекматияр, както и с някои водачи на талибаните (като например Джелалудин Хакани). Неслучайно, Рабани заяви, че седемгодишната война може да бъде прекратена само чрез преговори. Той отбелязва, че „Националният фронт, както и аз, самият, смятаме, че стабилизирането на политическите процеси в Афганистан ще стане по пътя на преговорите”. Според него, опозиционните лидери скоро ще обсъдят и вероятно ще формират група за преговори с Движението Талибан. В същото време, Рабани разкритикува президента Карзаи, че се противи на диалога с талибаните, отбелязвайки: „Казах на Карзай, че ако си започнал да правиш нещо, трябва да го довършиш. По отношение на преговорите, би било груба грешка да правиш стъпка напред, а после да се дърпаш назад. Те трябва да продължат организирано и съвместно”.

Едва ли можем да се съмняваме, че регионалните „играчи” и особено Русия, Узбекистан и Иран много внимателно ще следят диалога между Националния фронт и Движението Талибан. Впрочем, стимул за този диалог, донякъде, даде и срещата на НАТО в Букурещ, където бе взето решение за значително увеличаване на чуждестранните войски в Афганистан, което поражда съмнение в жизнеспособността и перспективите пред операциите на пакта.

Изглежда всички тези различаващи се един от друг субекти ще продължат известно време да действат в синхрон, след което някои от тях ще ускорят ход. Междувременно, енергийната геополитика все повече започва да определя развитието на ситуацията. Така, в края на април, пакистанският президент Мушараф обсъди с китайски лидер Ху Цзинтао въпроса за изграждането на газопровод от Иран за Китай, през територията на Пакистан. На свой ред, Иран претендира за пълноправно членство в ШОС, което означава, че по време на 7-мата среща на министрите на държавите-износителки на природен газ, която ще се проведе през юни в Москва, прословутият газов картел (т.нар. „газова ОПЕК) може най-сетне да добие реални очертания.

На свой ред, китайската Национална офшорна петролна корпорация потвърди, че преговорите за разработването на иранското находище Северен Парс (стойността на проекта е 16 млрд. долара) вече вървят с пълна сила. Те последваха споразумението между китайската Петролна и химическа корпорация и Иран за разработката на петролното находище Ядаваран (договорът е на стойност 2 млрд. долара).

Според известния руски експерт Игор Томберг от Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките: „Иран и Русия не би трябвало да се конкурират взаимно, а по-скоро да се опитат да действат съвместно на газовия пазар. Иранският президент неведнъж предлагаше на руския си колега провеждането на координирана газова политика и дори подялба на световните газови пазари. Освен това е възможно постигането на споразумение, въз основа на което Русия да продължи да доставя природен газ на Европа, докато иранският износ се ориентира на Изток. Това би могло да ерозира плановете за т.нар. „диверсификация” на европейските газови доставки, за която толкова настояват САЩ”.

Афганистан е ключов център на богатата на ресурси Централна Азия и Средния изток. Затова, в заключение, си струва да цитираме казаното от Кондолиза Райс във военновъздушната база в Монтгомъри: „никой не бива да забравя, че за САЩ Афганистан е мисия, наложена от необходимостта, а не от свободния избор”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

До началото на ХІХ век основното предназначение на земята (geo) е с плодовете си да изхранва обитаващото я население. След Ренесанса и Индустриалната революция от ХІХ век, земята стана и тяхна пространствена основа, на която се разполагат фабриките, железопътните линии и другите обекти на техническата и социална инфраструктура. Около тях, в бързо разрастващите се градове, се струпва придошло от селата население (първоначално, извън градските, останали от Средновековието, крепостни стени). Този бързо разрастващ се процес е известен като урбанизация^*.

Процесът на урбанизация е двустранен. Характеризира се не само с нарастването на градовете, заради заселващото се население, но и с промените, които настъпват в населените места, откъдето то се изселва. През последните два века (ХІХ и ХХ) този двустранен характер на процеса си пролича с пълна сила, защото усилията се съсредоточаваха главно върху решаване проблемите на разрастващите се градове. През ХХ век в остър проблем се превърна именно вторият аспект на урбанизацията, т.е. обезлюдяването на обитаваната земя. Още повече, че функциите и като източник на блага за изхранване на населението, постепенно започнаха да се ограничават.  Машинната обработка на земята и поддържането на добивите с изкуствени торове, се оказаха само частично решение на възникналия проблем.

-----------------------------------

^* Терминът има латински произход (urbs, urbanisma)

Масовото изоставяне на обработваеми земи ускори опустиняването, придобило особено широк обхват в страните, където, през последните десетилетия на ХХ век, върлуваше глад в най-остра форма. В условията на разгърналата се свръхурбанизация, тенденциите за разширяване на опустиняването придобиха още по-мащабни характеристики, което се вижда и от Таблица 1.

Очертава се тревожна закономерност – нарастват градовете, заедно с пространственото нарастване на пустините. В тази връзка се налага императивна необходимост от разширяване жизнената среда на световното население, т.е. от заселване на цялото годно за живот пространство, което пък означава процесът на урбанизация да прерасне в геоурбанизация. По този повод, в книгата на перуанския учен Освалдо де Риверо „Митът за развитието”, се изтъква, че: „Развитието като цяло, както бе изпробвано от социализма, а сега и от капитализма, не беше осъществено. За бедните страни изборът вече не е как да се развиват, а просто как да оцелеят сред изпитанията, на които ги подлагат технологичната революция и глобалната  конкуренция ... Решение няма да се намери, докато в развиващите се страни градското население продължава да нараства. Междувременно, трябва да се субсидират социалното подпомагане и програмите за борба с бедността и създаване на нови работни места. Технологичната революция (чрез която се увеличава производителността и се намалява заетостта на работната сила) и демографският взрив, влизат в противоречие ... Впрочем, това е планетарен проблем”⁶.

Демографският взрив на планетата е историческия феномен на ХХ век

Както се вижда от фиг. 1, нарастването на световното население през ХХ век с 4.5 млрд.души, при положение, че за да достигне първия си милиард са му били нужни над 10 века, е исторически феномен, коренящ се в демографския взрив на планетата. Подобен взрив не се предвижда в нито една  предишна прогноза. При това, той е с различна степен на проявление. Така, докато повечето му “кратери” са в Южна Азия, почти всички държави в Европа и особено в източната й част, са на ръба на демографски срив.

Демографският взрив (и паралелно съпътстващият го срив) през ХХ век предизвика увеличаване на населеността, което, за периода 1950-2025, е отразено на фиг. 2. И в двете групи страни – развити и развиващи се, делът на селското население намалява, макар че в развитите страни това става в много по-малка степен. Всичко това води до разнопосочни промени в процесите на урбанизация.

Според прогнозата на ООН от 80-те години на ХХ век, към 2025 населението в 20-те най-големи градове ще нарастне неколкократно, спрямо 50-те години на предишното столетие. Като най-голям град се очертава Мексико, който, към 2025, ще има 36.7 млн.жители, Сау Пауло – 29.6 млн.; Момбай, Колката, Мадрас (Индия) и Дака (Бангладеш) – над 20 млн. А “малките” африкански градове (към 1950) Лагос, Найроби, Киншаса и др., ще надхвърлят 18 млн. жители. В тази група не фигурират европейски градове, а от (северно)американските - само Мексико. Преобладават градовете от Южна Азия, Африка и Южна Америка.

Във Forum de developpement (XI-XII.1988), процесът е илюстриран, като постоянна върволица от преселващи се в големите градове хора, в преобладаващата си част, селяни. Намаляването на броя на последните може да се проследи в докладите на ФАО.

Както се вижда от фиг. 4, активното селско  население непрекъснато и без изключения, намалява във всички райони  на света. Най-значително е намалението му в развиващите се страни (Африка и Южна Азия). Към 2010, съществено ще е и намаляването му (спрямо 1980) в развитите държави.

Причините за глобалното намаляване на активното селско население могат да се разделят на три групи:

-          в Африка, Южна Азия и Южна Америка поради липсата на достатъчно земеделска земя;

-          в развитите страни, поради механизираното обработване на земята и развитието на междуселищната транспортна инфраструктура;

-          в бившите социалистическите държави, поради колективизацията на земята, която „откъсна” хората от нея.

От близо 200-милионното население на Бразилия, в началото на ХХІ век, над 95% живеят в крайбрежната 900-километрова зона. В нея се очертава обединяване на агломерациите на Сау Паулу и Рио де Жанейро, като те се.  „движат” една срещу друга по свързващата ги магистрала “Виа Дутра”. Друг мегаполис се формира по атлантическото крайбрежие на Аржентина от агломерациите  на Голям Буенос Айрес, Росарио и Ла Плата.

Бразилия се опита да противодейства срещу тази свръхурбанизация чрез преместването на  столицата си на 1000 км. навътре от атлантическия бряг, където беше изграден град Бразилия  и приоритетно се изгражда трансамериканската магистрала “Амазония”. На свой ред, Аржентина изгражда новата си столица в зоната на градовете Виедма, Гуардия и Митра, на 900 км южно от Буенос Айрес, в Патагония..

Особено утежнен е животът в големите градове в зоните на демографско-урбанистичния взрив, където при взривообразно нарастващия миграционен поток от селата в големите градове става невъзможно да се решават проблемите по осигуряване на трудова заетост, жилища, обекти на общественото обслужване, комуналната чистота и транспортът.

Въпреки необходимостта от спешна реакция на взривообразното нарастване на градовете, както отбелязва и Роберт Шифър: „Не навсякъде по света, и особено в застрашените от тази ситуация държави, са предприети адекватни мерки. Въпреки, че жизнената среда в големите градове все повече се влошава, поради пренаселеността им (от придошлото селско население), жилищната криза става все по-тежка, по улиците има безкрайни задръствания и т.н.

По-голямата част от “бидонвилите” на големите градове в Африка, Южна Азия и Южна Америка са построени незаконно от самите им обитатели. Те са прашни, гъсто населени, без дървета и павирани улици, водоснабдяването е лошо, няма канализация, липсват най-елементарните медицински служби ... в тях живеят между една и две трети от гражданите на развиващите се страни”¹⁰.

Политиките на отделните държави за преодоляване отрицателните последици от свръхурбанизацията са подчинени на местните условия и възможности за държавно регулиране.

Така, за ограничаване ръста на Лондон, населението в крайградската зона  (извън „зеления пояс”) се увеличава многократно, за сметка на намаляване населението в ядрото на града.  Проблемът за ограничаване ръста на Лондон се оказва не толкова градска и районна, а национална задача. Това, от своя страна, налага изграждането на други нови (сателитни) градове в доста по-отдалечени територии. Позитивното в предприеманите мерки е непрекъснатия контрол върху появата на териториални диспропорции и актуализиране на демографско-селищната политика.

Едно парламентарно проучване, от ноември 1983, показва, че на  територията на Великобритания вече няма безпроблемни територии, които да не се нуждаят от допълнително финансиране. Там,  откъдето  се изселва население, от центровете на големите градове, възникват нови проблеми.

По отношение на Париж, решението е търсено чрез стимулиране развитието на най-крупните градски центрове на страната. Тази политика става известна като „метрополии на равновесието”. И тук, както и във Великобритания, държавата създава финансови облекчения и стимули за развитие на периферните райони. Генералните схеми, които за целта се съставят за по-продължителен период, обхващат изграждането, в тези райони, на равностойна социална и техническа инфраструктура.

В съставения от гръцкото правителство „план за спасение на Атина”, за преодоляване на териториалните диспропорции, възникващи на тази основа, сред най-важните мерки е създаването и преимущественото развитие, в отдалечените от Атина райони, на девет града, наречени „разтоварващи центрове”. За целта е прекратено промишленото строителство в границите на Атина, увеличени са данъците на жителите на столицата и т.н.

В най-гъсто населената Холандия, мерките се свеждат най-вече до ограничаване на индивидуалното жилищно строителство в големите градове за сметка на повишаване на етажността му.

Мерките, които се вземат за регулиране развитието на големите градове в Западна Европа и ограничаване на свръхурбанизацията, най-общо, могат да се разделят на четири групи: създаване на нови работни места в аграрните райони, преодоляване безработицата (Корсика, Южна Италия, Северна Ирландия и др.); преструктуриране на икономическата база (Холандия, Рур, Северна Италия, Северна Франция и др.), строго ограничаване на ръста на работните места в свръхкрупните  агломерации, предимствено и комплексно развитие на производителните сили в периферните и изостанали райони.

Формите и методите на териториалното управление в САЩ и Канада, в много отношения, съвпадат с тези на западноевропейските страни. Спецификата на САЩ се изразява в две основни направления: увеличаване автономността на местните органи по управление процесите на регионалната икономика и изграждане на инженерна (техническа) и социална инфраструктура в селищата, където следва да се стимулира демографския ръст.

В Канада, към тези опити за регулиране на урбанизацията се прибавят и сериозните усилия за овладяване на „Канадския Север”.

От втората половина на ХХ век за страните от Западна Европа и САЩ е характерно „запълването на междуагломерационните пространства”.

В твърде разнообразните процеси на урбанизация челно място заемат столичните градове, които са и едни от най-големите, в мнозинството държави по света. Затова все повече страни ги преместват в по-отдалечените периферии – това е и един от главните начини за преодоляване негативните последици на свръхурбанизацията.

Ситуацията, когато населението се отдалечава все повече от големите градове, заселвайки се в междуагломерационните пространства (което пък води до по-цялостно заселване на територията на планетата), е конкретно изражение на геоурбанизационния процес.

Първите симптоми на подобно, по-цялостно, заселване на държавната територия, са свързани с намалението на населението в редица големи градове на Западна Европа и САЩ и Япония, през втората половина на ХХ век (таблица 2).

Това намаляване на населението на големите градове и заселването в околовръстните им територии, обхващащо и междуагломерационните пространства, по същество, представлява начало на геоурбанизация.

Като цялостни, по обхват и продължителност, интерес представляват измененията в нивото на раждаемост във Франция - най-населената страна в Европа, в края на ХІХ век, когато европейските страни отчитат сравнително висока раждаемост (Германия например – 33,7%/) Много по-рано, още в края на ХVІІІ век, раждаемоста във Франция започва да се снижава, а в края на следващия ХІХ век се установила на ниво около 25-27%о. До Втората световна война този спад продължава, за да се стигне, през 1935-1944, до фаза на депопулация, т.е. спиране естествения прираст на населението.

След Втората световна война това състояние е преодоляно, благодарение на нова демографско-селищна политика, която преподчинява всички държавни функции⁴. Тя е дело на ръководителя на съпротивителното движение във Франция, станал министър-председател, след прекратяванто на нацистската окупация - генерал Шарл дьо Гол.

Както е показано на фиг. 5, към края на 60-те години на миналия век, в своята демографско-селищна политика, Франция формира жизнени  административно-териториално-селищни системи за цялата територия на страната, с чиято помощ се противопоставя на демографския спад. В демографската литература тази политика, с цялостния си обхват на човешките дейности в държавната територия, е практическа илюстрация на първите стъпки от прехода към геоурбанизация.

Урбанизацията в България (1946-2006)

Тя започва да се осъществява, в особено големи мащаби, след Втората световна война, в труден исторически период: войната е свела снабдяването на населението до купонна система, бомбардировките разрушават столицата, транспортните връзки са значително затруднени, осъществява се смяна на политическата система, чрез т.нар. Народен съд и остра политическа конфронтация, целящи налагане на социалистическо държавно управление.

Най-силно беше засегнато селското население, което със започващата колективизация на земята, бе лишено от собствена икономическа база, а новите ТКЗС-та не са в състояние да осигурят живота с достатъчно заплатен  трудоден. Това принуди българските селяни масово да напускат селата, макар че разрушената столица и другите градове не разполагаха с необходимата жилищна база и с достатъчно развита система на обществено обслужване за да ги приемат.

По темпове на урбанизация, след 1946, България, за кратко време, си извоюва „водещи позиции” сред европейските страни. Към 1946, относителния дял на градското население у нас е 24.7%, а към 2006 (и то след спада му), възлиза на 70.6 % (фиг. 6).

Този ръст на относителния дял на градското население с 45.9% е резултат, главно, на две групи причини:

-          политически: колективизацията на земеделската земя, с която селското население бе лишено от собственост  и принудено да търси препитание в градовете, където се концентрираха обектите на социалистическата индустриализация;

-          силови: проявили се особено след 1959, когато бе възприета стратегията „да се доказват  предимствата на социализма”,  чрез  изграждане на окръжните центрове като нови 27 „столици”. Това ставаше, като отпусканите средства от държавата за изграждане на общественото обслужване и за ново жилищно строителство почти изцяло се заделяха за тях.

Тази силова политика се превърна в надпревара за уголемяване на окръжните градове в България, дори и в противоречие с класиците на социалистическата идеология, с която се обосноваваха така очертаните мерки. Защото, както отбелязва един от въпросните “класици”: „Само възможно по-равномерното разпределение на населението по цялата страна, само тясната вътрешна връзка между индустриалното и земеделско производство, наред с необходимото за това разширение на съобщителните средства, разбира се, при условие че се унищожи капиталистическият начин на производство, може да изтръгне селското население от изолираността и затъпяването, в които то почти неизменно влачи жалко съществувание от хиляди години насам. Твърдението, че освобождението на хората от веригите, изковани от  тяхното  историческо минало, ще бъде пълно само тогава, когато бъде унищожена противоположността между града и селото – подобно твърдение съвсем не е утопия ...”³.

Онези, чиято политика доведе до селищните диспропорции, дори не знаеха това. Нещо повече, измисленото социалистическо „доказателство” беше в противоречие и с някои от директивите на управляващата Комунистическа партия, която, през 1970, проведе пленум за „териториално разположение на  производителните сили”, в чието решение се препоръчваше да се ограничава нарастването на окръжните градове⁸. Тоест, налице беше невероятно противоречие между думи и дела, а резултатът бе, че от 1965 селското население спря естественото си възпроизводство, поставяйки началото на демографския срив (таблица 3).

Вследствие на тези демографски промени, настъпи ускорен процес на застаряване. Както е видно от фиг. 7, общо за цялото население (градско и селско),  до 2005, групата на младите (до 19 години) е много по-малка от тази на възрастните (над 60 години). Селото, като извор на демографско попълнение на градовете на България, пресъхна. Съгласно прогнозата на Националния статистически институт, този процес рязко се ускорява. За 15 години броят на младите – демографският резерв за възпроизводство, намалява 3 пъти, при същото увеличаване на дела на възрастовата група, която утежнява  държавното управление с реципрочното увеличение на  пенсионната си издръжка.

Поради спрялото демографско възпроизводство на селското население и ускореното „стопяване” на градското, общият брой на населението на страната, за 18 години (1988-2005) намаля с 1257800 души. За същия период, в следосвобожденска България (с 14 хил. кв. км по-малка територия) е имало увеличение от 986428 души. Тоест,  демографската загуба,  към 2005, е  2244228 души.

Демографското нарастване на столицата София и на окръжните центрове, при едновременно стопяване на селското население в България, станаха причина за демографския срив, от 1989 насам. Спрямо 80-те години, когато областните (окръжните) градове бележат връх в броя на жителите си, към 2005, населението им е намаляло. За Русе например,  намалението е с 27959 души, а в останалите областни градове то намалява, по групи, с:

19068 души (Габрово) - Бургас (10533)      - 12 града

9719 (Кърджали)       - Смолян (5708)         - 10 града

4157 (Благоевград)    - Варна (1935)            - 3 града

Само столицата София продължава да увеличава населението си, но това става по механичен път, с преселници от провинцията и имигранти. Към 2006, в нея са се преселили 7954 души, а броят на умрелите е повече от този на новородените с 2737, т.е. механичен прираст от 5581 души. Това състояние на столицата я превръща в най-голямата демографска „топилня” на България.

На естественото възпроизводство, от 1990 насам, повлия и активизирането на етническия  фактор. За демографското състояние на страната, от 2000 насам, в трите основни етнически групи в България (отчитайки емиграцията), средногодишното естествено възпроизводство се очертава така:

Български етнос   - 8.1 промила

Турски етнос - 2.7 промила

Ромски (цигански) етнос - 19.4 промила

Доминантното естествено  възпроизводство на циганския и турския  етноси,  при  съществения  минус на българския, към 2001, е показано на фиг. 8. Ромският етнос присъства във всички области на страната, а турският доминира в Кърджалийска и Разградски области. По местоживеене, ромите преобладаващо се заселват в селата, но все още не са се ориентирали масово към земеделието. Съществено нарастват и ромските квартали в градовете, особено в София, Пловдив и др.

Обобщено, може да се каже, че България е променила етнографската си карта. Този процес не се отчита статистически, което ни лишава от точна представа за ежегодната  демографска  загуба на българския етнос.

Средностатистическата загуба, с ежегодно  намаление от 40-50 хиляди души, е резултат на демографския ръст на ромския и на турския етноси, с който се погасява двойно по-голямата демографска загуба на основния, т.е. на българския етнос, която, по приблизителни оценки, е два пъти по-голяма. А най-важната последица е прикриването на ускоряващият се процес на обезбългаряване.

Застаряването на селското население, въпреки компенсационния ръст, свързан с “ромизацията”, е показан на фиг. 9.

Демографските прогнози се градят, в най-голяма степен, на основата на възрастовата структура на населението. Към 2006, за цялото население, тя е посочена в таблица 4.

Горните данни са застрашителни: за всички области се отчита отрицателно възпроизводство, с изключение на  Силистренска и Сливенска области; раждаемостта в градовете е по-висока, спрямо селата в останалите области; смъртността в селата, във всички области, е по-висока, в диапазона на 22.4-35.9%о. Това се проявява най-силно в селата на Северозападна България (35.9-26.3%о), в Пернишка област (25.7%о), Великотърновска (26.2%о), Ямболска (26%о) и т.н. Това високо ниво, в крайна сметка, е предупредителен знак за скорошно обезлюдяване.

Към 2006, селата в България са 5076. От тях, махалите и колибите, по приблизителни изчисления, са 672. Заличаването им като вид населени места през 90-те години на ХХ век направи доста по-неясна урбанизационната карта на България.

Забравени са изчезващите малки села и някогашните махали и колиби. В преобладаващата част от тях остават да живеят хора в преклонна възраст, според чиито деца в градовете е тясно и няма място за тях. В преобладаващата си част, тези последни селски жители, особено в планинските райони, умират самотни.

По данни на НСИ, през 2006, 147 села нямат население, а за тези с по десетина жители няма статистика, макар да са неколкократно повече. От време на време, в медиите се появяват съобщения, че безлюдните села са много повече. Така, поради застаряването, обезлюдяването в България обхваща все по-големи територии. Всъщност, става дума за своеобразно опустиняване на иначе плодородни земи, с които някога са се препитавали значителна част от българите. Днес, вниманието на статистическия анализ е съсредоточено към това, че в градовете София, Пловдив и Варна живее близо една четвърт (23.6%) от населението на страната. В селата живеят 2254 хил.души, или 29.4%. В сравнение с предходната година (2006), населението на селата е намаляло общо с 48 хил.души. Разпределението на населението по области е неравномерно. В най-малката по население област Видин живеят 115 хил.души, или 1.5% от населението на страната, а в най-голямата – София (град) - 1238 хил.души (16.1%). Относителният дял на населението в област Пловдив, от общия брой на населението в България, е 9.2%. В София (град) и Пловдив живее една четвърт от населението на страната.

Казаното дотук за урбанизацията в България е достатъчна мотивация за  провеждане на адекватна урбанистическа политика,  каквато обаче, въпреки задълбочаващият се демографски срив, все още не се провежда.

Земята

Макар върху нея да се изграждат градовете, за чиито растеж се използва терминът „урбанизация”, тя е и пространството, откъдето се изселват мигрантите към градовете. Тя е терен в градоустройството и площадка в строителството. В настоящия етап на демографски взрив обаче, урбанизационната и роля става определяща.

Пръв, който доказва единството на земята и хората като основа на човешкото развитие, е Жан-Жак Елизе Реклю (1830-1905). В световноизвестния си труд „Земята и хората” (издаден между 1876 и 1894, в 19 тома), той пречупва през това  единство географското описание на страните, като надхвърля рамките на географския детерминизъм. Наборът на географската му информация доказва определящата роля на  единството между земята и хората, но не анализира взаимодействието между тях.

На свой ред, създателят на съвременната географска наука (антропогеографията) Фридрих Ратцел (1844-1904), поставя в центъра на географията взаимоотношението на човека с природата, продължавайки тезите на Монтескьо и Бюфон в това направление.

През ХХ век, рационалното използване на земята, нейната пространствена измеримост и опазването и, се превърнаха в първостепенни изисквания при урбанизационните процеси.

„Земята – този ценен капитал, е ипотекиран в различни области. Демографският ръст, все по-засилената експлоатация на обработваемата земя, разрушаването на растителната покривка и отрицателните последици от екстензивното животновъдство, водят до запустяването на обширни площи. В известен смисъл последиците от всичко това са толкова страшни, колкото и от ядреното оръжие. Гладът ни заплашва, но в същото време ние превръщаме в безплодна земя около 20 милиона хектара на година”¹.

Практиката, която се установи през социалистическия период в България, по използване на земята за неземеделски нужди, се свеждаше до две групи дейности:  в Комисията за земята към Министерството на земеделието – да се дават разрешителни за строежи на неземеделски обекти върху земеделска земя, и в окръжните народни съвети - за провеждане на процедури по разрешителни за селищни строежи. Средногодишно от Фонд „Земеделие” се отпускаха около 100 хил. дка. След политическите промени от 1989-1990 се умножиха разрешителните за  промяна  предназначението на земята за  строителни нужди. Тази практика дотолкова се разшири, че почти всички по-големи градове в България биват пространствено хипертрофирани със строежи, вън от границите, установени в градоустройствените им планове, където се изграждат обслужващите комплекси (например „Метро”). От друга страна, извънградското им разполагане се  превръща във фактор за изграждане на нови жилищни комплекси, вън от градоустройствените граници. Така, извън вниманието остава най-важното – стопанисването на земята, което, при частната собственост в България, се вижда от следните данни (таблица 5):

Очертаните тенденции и диспропорции в разпределението и използването на земята, изискват отрицателните страни на наличието на необработвани земи да станат предимство, като въпросните земи се използват за локализиране на производствени мощности и развитие на градовете и извънселищните обекти.

Урбанизацията в България отчужди хората от земята. След политическите промени, през 1990, писателят Георги Мишев пише: „Дори да вземем супермодерните териториални модели на Япония или САЩ, очевидно е, че няма да настъпи прелом, докато не възстановим частната собственост на българския селянин. Нека не гадаем предварително, дали днешният българин ще остави градския комфорт и ще  се върне да обработва земята. Сега е рано, той още я няма, дори на книга ... Не твърде ефективна е и помощта на техническата  интелигенция в този процес: на много места проектантските колективи са взели милиони левове (по 35 лв. на декар) за изготвяне на кадастрални планове, държали са парите по цяла година и „честно” ги върнали, извинявайки се с голямата си претрупаност. През това време обаче, са присвоили натрупаната лихва ...

На село сега е време земеразделно. Всички имаме интерес то да не се влачи с години и десетилетия, а да приключи максимално бързо. От това зависи стабилизирането на нашето земеделие. На българските села, на България”⁵.

В крайна сметка, с много бизнес-спекулации, земята все пак се върна на наследниците на някогашните собственици. Те, обаче, бяха скъсали контактите си с нея. В повечето случаи, новите собственици на земя не се върнаха към нея и дори не познават местностите, където се намират върнатите ниви. Това даде възможност на арендаторите да ги изкупуват на безценица.

Опазването на земята от разхищаване, деградация, замърсяване и унищожаване, както и ефективното и използване, са важна национална задача. За решаването на възникналите в тази връзка въпроси, през периода след 1952, са приети над 100 нормативни акта, които обаче не дадоха  резултат.

По-нататъшната работа в тази насока е свързана с необходимостта да се организира документалната отчетност на земята, на нейните основни елементи и главни качествени показатели чрез разработването на кадастър. Фактически, началото беше поставено с Постановление № 212 на Министерски съвет, от 1954, когато започна да се утвърждава балансът на обработваемата земя, а от 1965 се въведе и отчет на земята, но той не послужи за нуждите на проучването и проектирането, както и за успешното териториално и селищно устройство.

Само на тази основа може да бъде вкаран в ред хаотично вихрещият се бизнес с недвижими имоти, който утежнява урбанизационните процеси в България. В развитите страни, кадастърът е основен регулатор на провежданите действия в тази насока.

Особено тревожно е, че съвременният бизнес посяга и на земи, които са в землищата на населените места, собственост на общините и кметствата. Землището обхваща околовръстното на селото пространство, в точно определени граници. В него се включва земята, чието използване, векове наред, е икономическата база на българското село. След 50-годишно забвение, землището стана популярен термин, по време на възстановяването на земеделските земи, след 1990. Някога, границите между селищните землища се отбелязваха с гранични бели камъни, подобни на тези на държавната граница. Днес ги няма.

Тъй като, в представите на по-младите поколения, колективното използване на земите е започнало едва по време на социалистическата колективизация, следва да се изтъкне, че  истинската полза от него е оценена в България още в началото на миналия век, чрез използването на неземеделските земи (главно на пасищата), наричани „мера”.

Мерите са колективна собственост на всички стопанства и домакинства, съставляващи селото. Законът от 1912 за мерите, който не е отменян, позволява използването им за всяка цел, за каквато биха били годни, чрез селищен референдум. В българското законодателство, селищното землище обхваща обработваемата земя, горите и другите частно ползвани земи, а също и необработваните пустеещи земи: блата и мочурища; реки и дерета; язовири, езера и водоеми; транспортните трасета; кариери, рудници; застроени площи извън регулацията на населените места и др. Негови стопани са сегашните общини, аналогични на бившите околии, които никога не са били самоуправляващи се органи. Те са механичен сбор на няколко селищни землища, което заличава границите им. Въпреки че понастоящем у нас широко се прогласява необходимостта от разширяване на местното самоуправление, то не дава управленски функции на кметствата, като стопани на землищата си.

Днес много се говори за опазването на земята като жизнен ресурс, гарантиращ устойчивото развитие. Но без конкретен адрес – къде и кой трябва да осъществява въпросното опазване, това няма практическо значение. Такъв адрес е само землището, стопанисвано от овластен обществен орган.

Когато кметството стане стопанин на землището си, естествено е да се очаква, че се създава условие за преодоляване на неблагоприятната ситуация с използването на земята. Като стопанин на землището, кметството може да превърне негативите, свързани с наличието на необработваема земя, в предимство - като места, където могат да се локализират обекти с неземеделски характер, а земеделската земя да се съхрани и разширява за земеделието.

Селищните системи в България

След като, през 1965, спря естественото възпроизводство на селското население в България, стремейки се да изравни условията за живот в селото с тези в града, държавното управление съсредоточи усилията си за разширяване и подобряване на обслужването. През 1969, на министерско ниво, беше създаден Комитет за битови услуги. Институтът към него разработи териториално-устройствени проекти за всички окръзи. През март 1971 се проведе Национална конференция „Обслужващата сфера в селата”, на която се изтъкна: „Нямаме никакво основание да мислим, че жителите на едно село се нуждаят по-малко от услуги, отколкото жителите на един град. В селото трябва да има приемателни звена за онези услуги, които не е стопански изгодно да се извършват на място – химическо чистене, ремонт на телевизори и др. И както на всяка гара има разписания за движението на влаковете, така и в селата следва да има разписания за събирането на повредените телевизори, дрехите за чистене и пр. Хората трябва да имат битови услуги там, където живеят. Нормативите за потребление в тази насока трябва да бъдат еднакви за селото и града” (в-к „Кооперативно село”, 25.03.1971).

Само че, вече беше станало късно да се изпълнят тези указания. Преобладаващата част от младото население се  беше изселило в градовете и нямаше за кого да се създава, на такова ниво, обществено обслужване в селата. Обратното – обслужващите обекти в селата, един след друг, се закриваха.

Естествено, след това възникна нобходимостта да се създаде нова организация на местното управление,  с  която да се формират селищни общности, в чиито пространствени граници да се обедини селото с града, наречени селищни системи.

Същността на селищната система беше определена като обединение на отделните населени места - социален организъм, в който те са обединени от общи производствени дейности, общо обслужване и единен транспорт. Връзките между тях се разглеждаха като единно цяло, при решаването на обществено-икономическите, териториално-устройствените, градоустройствените и културните проблеми. Управлението и регулирането на формирането и развитието на селищни системи следваше да се осъществи цялостно. Така,  селищната мрежа се разглеждаше като система с обособена концентрация от връзки и проблеми, които могат да се регулират и управляват. Качествено новото тук беше следното:

-  Селищната мрежа се формира вследствие на селищното развитие, продукт на предварителна програма за задоволяване възникващите икономически, социални, транспортни и др. потребности на населението;

-  Тя е обвързана с конкретно определена територия, в чиито граници се осъществява комплексното развитие;

-  Превръщането на селищната мрежа, в конкретно определени териториални граници, в селищна система е толкова по-интензивно, колкото по-ускорено и качествено се осъществява междуселищната интеграция.

Всичко това означава, че селищната система не е механичен териториален сбор, а обособен обект със свое специфично икономическо, обслужващо и транспортно развитие (фиг. 11).

И така, щом става дума за единно селищно устройство, изчезват причините (или поне част о тях), каращи населението да се заселва в големите градове. Налице са основания да стартира нов процес на миграционно движение – от градовете към селата.

За крупната административна реформа, която трябваше да превърне съществуващите общини в селищни системи, Комплексният научноизследователски и проектантски институт по териториално устройство, градоустройство и архитектура (КНИПИТУГА), предложи за утвърждаване от Министерския съвет проекти за следните документи:

- „Селищните системи в НР България” (одобрен с Постановление на МС № 77 от 5.12.1977);

- „Национална програма за непрекъснато и етапно жилищно програмиране”;

- „Национална програма за териториално-устройствено  развитие на отдиха и туризма в България”;

- Демографска прогноза за изменение на населението в страната по окръзи, селищни системи и населени места;

- Единна нормативна система за териториално и селищно устройство и нормативи на национално и окръжно равнище;

- Единни режими за устройство на територията на България” – одобрени с Решение на Бюрото на МС № 17 от 29.04.1978;

- Национална програма на Единната система за комплексно обществено обслужване;

- Национална програма за развитие на техническата инфраструктура;

- Програма за жилищното строителство през VІІІ-та петилетка и до 1990, на национално равнище;

- Определяне на седалищата и състава на общините в България – одобрен с Указ № 2295 от 1978;

- Създаване на райони в общини и промени в някои от съществуващите райони – одобрен с Указ № 2296 от 1978;

- Функционална типизация на селищните системи в страната – Разпореждане № 35 от 8 юни 1979;

- Единен териториално-устройствен план на България от 1979 и др.

За всички тези проекти и документи бяха извършени експертизи от СТСУ (Съвет по териториално и селищно устройство към Министерския съвет), административен орган, председателстван от вицепремиер, който, след експертизите, трябваше да ги внесе за утвърждаване от Министерския съвет.

Селищните системи в България, като средство за преодоляване отрицателните последици от принудителната урбанизация, получиха одобрението на специалистите в социалистическите и несоциалистически страни. Те изучаваха българския опит и превеждаха литературата, посветена на практическото осъществяне на концепцията за селищните системи. В заършения си вид, то представляваше геоурбанизационен процес на съединяване на периферията с центъра, като цялостна заселеност на държавната територия.

Особено място в практическото осъществяване на селищните системи играе междуселищният транспорт. Пътищата, транспортните средства и съобщенията са тяхната териториално-устройствена конструкция, създаваща материални предпоставки за интегриране на отделните дейности, както и условия за  достъпност до всяко населено място.

Усъвършенстването на териториалната организация на  пътната мрежа на междуселищния транспорт трябваше да се развива обиколно, за да се осигурява достъпност до всяко селище. Планирането на междуселищния транспорт беше основна задача на местното самоуправление.

Междуселищната интеграция във всички сфери на жизнения цикъл (труд, обитаване, отдих и обществено обслужване), чрез ускорено развитие на междуселищния транспорт, е основна предпоставка за  изграждане на жизнена среда в селищната организация. Това означава:

- развитие на пътната мрежа (без отиване и връщане по един и същи маршрут), което, в повечето случаи, става с прокарване на малки пътни съединителни участъци;

- използване на подходящи транспортни средства, според конфигурацията на пътя, броя на пътуващите и т.н.;

- кооперативно и комбинирано използване на транспортните средства;

- финансиране на междуселищния транспорт, което, при сегашните обстоятелства, следва да се третира и като социална дейност, подпомагана от държавата.

Идеята, междуселищният транспорт да стане комунален, в границите на общината, в началния период на изграждане на селищните системи (1979-1981), не можа да се реализира, поради недостатъчната активност на тогавашните местни общински и партийни органи.

Главната пречка пред цялостното решаване проблемите на междуселищния транспорт беше възприетата методическа постановка нови пътища да се строят, или да се реконструират, според обема на товарите и броя на пътуващите. Тоест, ако такива има в необходимото количество, налице са и основания за изграждане или реконструкция на пътя. Този подход окончателно се наложи след политическата промяна през 1989-1990, тъй като в обезлюдените селища пътниците и товарите намаляха и превозът им не можеше да осигури достатъчна печалба на транспортния бизнес.

В тази ситуация, дилемата, пред която сме изправени, е или да се спонсорира с допълнителни средства междуселищния транспорт, или окончателно да се даде „зелена светлина” на депопулацията, с всички  последици, които носи. Решаването на тези проблеми е предмет на политиката за възраждане на селищната мрежа. Редовното и приоритетно развитие на междуселищния транспорт има принципно важно значение като мярка за спиране на ускоряващата се депопулация.

Междувременно, през 1983, с административно немотивирано решение, селищните системи бяха трансформирани и прекръстени в сегашните общини (300 на брой).

Геоурбанизацията - основно средство за преодоляване на демографския срив

За първи път този въпрос у нас се поставя през 1930, от арх.  К. Табаков: „Развитието на обществения икономически и културен живот надхвърли границите на отделния град; неимоверното развитие на превозните средства по суша, вода и въздух, съкрати твърде много разстоянията между континенти, държави и отделни населени места. Всичко това наложи преместване на кадастралните граници на градовете (особено на многохилядните), далеч от първоначалното им положение. В новите граници попаднаха множество по-малки селища. Влиянието на така уголемения градски център върху близката и далечна околност се усилва, но и влиянието на провинцията върху града започва да се чувствува все по-силно. Градът вече не може да бъде изолиран и наблюдаван, в градостроително отношение, като самостоятелен обект. Вече не е достатъчно да се намерят необходимите места за неговото разширяване и да се планират предварително. Необходимо е да се вземат под внимание и всички онези условия, които лежат вън от неговите кадастрални граници, т.е. неговата околия с всичките й условия за живот. Налага се разрешаването на градостроителния проблем на един град да върви в унисон с градостроителното решение на цялата му околия, с оглед на всички взаимни влияния. От друга страна, отделни области, имащи общи културни или стопански интереси, които свързват неразривно помежду им техните градове и села, налагат общо решение на градостроителния проблем за цялата област. Така възниква необходимостта от Единен териториално-устройствен план.

Основният принцип на областното градоустройство е, че малките селища не бива да затъват в изолираните провинциални условия; от друга страна, големите градове не трябва да бъдат отрязани от природата; развитието на индустрията не бива да застрашава здравето на населението. Идеалът е в равномерното разпределение на населението по цялата област, с което биха се избегнали неудобствата на пренаселените градове, а същевременно би се внесла повече култура и в провинцията. Зависимостта на отделните области в една държава една от друга, вече дава първия подтик, за да се замислят урбанистите за необходимостта от създаване на един общодържавен градостроителен план. Към  предпоставките за това следва да причислим всички вътрешни и външни общодържавни интереси, като: вътрешни държавни водни пътища, първокласни шосета и железници, големи източници на енергия (предимно електрическа) и излизащите от електроцентралите далекопроводни линии, държавни автомобилни шосета, природни резервати и др. ... Милионните градове, чието разширяване, в концентрични кръгове, не може да продължава до безкрай, без да се дойде до нежелателно задушаване на центъра им, ще трябва да се разширяват чрез създаване на градове-сателити. Този нов комплекс от град-център и неговите сателити с близката им  околност, при явните им общи интереси, също ще бъдат предмет на областно градостроителство”⁷.

В литературата на селищното устройство, този принос на арх. Табаков за развитието му и досега остава незабелязан, макар, че е направен четири години преди  Атинската харта. Близо осем десетилетия по-късно, той отново е актуален като политика за  преодоляване на  демографски срив.

От всички проблеми, които възникват в тази насока  през последните години, на преден план излиза този за столицата София. След като от 50-те години на ХХ век насам „прибираше” с голямо предимство преселници от всички селища на България (само през 1953 – 48234 души) София „расте” средногодишно, с чисто миграционно салдо от 12000 заселници и с повече умрели, което налага разкриването още 200 дка гробищна площ около столицата.

Вместо мерки за преодоляване на ролята й като  „демографска топилня” на България, на практика се действа за увеличаването на нейния „топилен” капацитет в две основни направления: хоризонтално – на борсите се предлагат терени за ново застрояване, и вертикално – чрез изграждането на небостъргачи. Тоест, практическите действия са в  точно обратната посока.  Както се съобщава в пресата: „Четиридесет от най-големите строителни предприемачи ще рекламират България по света, като атрактивно място за инвестиции  в   недвижими имоти (?). Те се обединиха в Клуб “Bulgаria Estates”, чиито членове имат проекти в процес на  реализация  на, стойност  над милиард евро. Основната му цел е да създаде условия за засилено пазарно присъствие на български проекти на външните пазари”^* .

По-горе посочих, че за преодоляване на аналогичната вредна роля на столичните градове в десетки страни на света те се преместват в други райони.  Когато обаче, подобна мярка беше мотивирана за София в публикацията „Местим София, за да спасим България” (в-к „Дума”, 29.01.2005), не последваха каквито и да било отзиви и коментари. Нещо повече, предвижданията за териториално разширяване на столицата и създаване на условия за още по-голям механичен прираст на населението й, стават още по-мащабни.

На 25 април 2006, за преодоляване демографския срив в България, беше представена „Национална стратегия за демографското развитие”, която, както по наименованието, така и по съдържанието си, няма качествата на програма за практически действия. А състоянието, което маркирахме дотук, императивно я налага, в широко адресирана политика на държавата.

Човечеството е изправено пред количествен урбанистичен феномен, който не се вмества в историческата футурология.             Публикацията (от 1969) на гръцкия градостроител Доксиадис за всемирния град, привлече общественото внимание, но скоро заглъхна и не бе приложена за регулиране на урбанизацията, защото беше лишена от мотивировка на действията в конкретните държави и райони⁹ .

---------------------------

^* Експерти на компанията „Емирейтс Инвестимънт Груп” са огледали терените в София за небостъргачи и са се спрели на празните терени до Мол-а на бул. „Стамболийски”, мястото на бившия Завод „Балканкар” и мястото на „Софияленд” (в-к „Стандарт”, 08.02.2008)

В началото на последното десетилетие на ХХ век директорът на Фонда на ООН за населението, в Ню Йорк - Нафи Садак, предупреди, че „Утрешните градове са днешно предизвикателство”, с което мотивира „новите пътища” на държавната политика за регулиране на световната урбанизация: „Първият етап следва да влючва преразглеждане и преоценка, от гледна точка на бъдещето, на ролята на града. Осигуряването на дългосрочен и сигурен просперитет изисква усилията да се насочат към нови и сигурни технологии. Те са предпоставка за равномерно разпределение на населението.

От друга страна, правителствата следва да се ориентират към децентрализиране на инвестициите за развитие в малките и средни градове, които ще прекъсват миграцията на селското население към столицата. В ерата на бързите комуникации, малкият град може да даде съществен принос за по-добър живот и труд... Тези пътища на действие, като практически решения, не са лесно изпълними, но трябва да се предприемат с грижа и отговорност, ако искаме да завещаем на нашите деца в света една благоприятна житейска перспектива, осигурена от хармонизирана околна среда”.¹⁰

За условията на България, през първото десетилетие на ХХІ век, когато селата са със силно намаляло и застаряло население, само с помощта на малките градове не е възможно да се спре задълбочаващият се негативен демографски процес и обезлюдяване на все по-големи територии.

Преди 70 години проф. Стефан Консулов подчертава, че: „Ние, представителите на днешното поколение, и най-много нашите общественици и държавници, сме длъжни да мислим. Ако някога, не дай Боже, дойде страшното (т.е. сегашното ни демографско състояние), историкът ще определи отговорностите на нашето  поколение и на късогледите държавници”.

Никоя геодемографска  политика, обаче, не може да бъде резултатна, ако основната пропорция „богати-бедни” разширява диапазона си, както е показано на фиг. 13.

Към 1960, относителният дял на богатите е бил 30.1%, а към 1991 – 61.1%. Тоест, този дял е нараствал с 1% годишно, а делът на бедните остава непроменен за 31-годишния период. Преодоляването на тази диспропорция е най-съществената предпоставка на геодемографската политика, като комплексна дейност, за ефективна организация на  територията и използване на ресурсите, рационално разполагане на различните обекти на материалното производство и на  непроизводствената сфера, тяхното съвместяване и кооперирано изграждане, с цел да се създаде хармонична жизнена среда.

Литература:

1.         Декуре, А., Храна за гладуващите в света, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, май, 1984, с. 9.

2.         Деведжиев, М., Кратка история на селищното развитие по българските земи, С., Изд. на Отечествения фронт, 1979, с. 352; Селищните системи, С., Изд. „Наука и изкуство”, 1978, с. 384;  Обща геодемография, Изд. „Абагар”, 1996; Геоурбанистика, ВТ Университетско издателство, 2001, с. 260.

3.         Енгелс, Ф., Към жилищния въпрос; Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Избрани произведения, т. І, Издателство на БКП, София, 1950, с. 679-724.

4.         Jean-Fransois Gravier, Paris et le desert francais  en 1972, “Flammorian”, 1972, p. 284.

5.         Мишев, Г., Пак по тема номер едно ... , сп. „Всяка неделя”, бр. 34, 1993 г.

6.         Освалдо де Риверо, Развенчаване на митовете за развитието, сп. „Куриер на ЮНЕСКО”, август-септември, 1999, с. 47-51.

7.         Табаков, арх. К., Нови насоки в градоустройството, сп. „Архитект”, кн. 9-10/1930, с. 13-14.

8.         Тодоров, Ст., Основни насоки за териториално разположение на производителните сили през следващите 15-20 години. Доклад пред пленума на ЦК на БКП, състоял се на 03.03.1970.

9.         C. Doxiadis, Oecumenopolis: Ville mondial de l`avenir, “Impact”, 1969 h.

10.     Robert L. Schiffer, The Exploding City par St. Martin Press /175 Fifth An, New York N 10010/.

31.03.2008.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Както можеше да се очаква, „косовският прецедент” се превърна в катализатор на сепаратистки настроения. При това не само във все още тлеещите огнища на етнически конфликти, но и в онези региони, където опитите за реализиране „правото на народите на самоопределение” изглеждаха отдавна и успешно пресечени. Така, през март, столицата на Тибетския автономен район на Китай – Лхаса, стана арена на най-мащабния през последните десетилетия националистически бунт в страната. Тибет не помни подобен взрив на насилие от времето на т.нар. „антикитайско въстание”, през 1959, след чието потушаване страната бе принуден да напусне нейният теократичен лидер Тенцзин Гямцо (четиринайстия тибетски Далай-лама). Безредиците започнаха на 10 март, т.е. в деня на 49-тата годишнина на въстанието. Интересно е, че техни инициатори (също както и на неуспешната „демократична революция” в Мянма, през миналата 2007) станаха будистките монаси (особено активни бяха 300 монаси от манастира Дрепанг, искащи освобождаването на задържаните през есента на 2007 техни колеги), чиито действия трябваше да съвпаднат с провалилия се поход, през индийската граница, към Тибет на няколко други групи от монаси. След разпръскването на първата демонстрация от китайската полиция, ситуацията продължи да се изостря, като участниците в протестните действия издигнаха чисто политически лозунги, а митингите им започнаха да се провеждат под забранените знамена на независим Тибет (и се съпровождаха с палежи на китайски знамена и полицейски коли). За да се справят с бунта на ламите, специални части на полицията и армията обградиха трите най-големи манастира в Лхаса. Според Радио „Свободна Азия” („частна радиокомпания”, финансирана от американския Конгрес) са били арестувани над 60 монаси. На свой ред, Асошиейтед прес съобщи, че в центъра на тибетската столица, край манастира Джоканг, „монаси и 15-16 годишни тинейджъри са унищожавали и палели китайски магазини, пребивайки собствениците им, както и случайни минувачи-китайци”. Впрочем, сблъсъците се разпространиха не само по цялата територия на Тибетския автономен район (който включва малко над половината от историческата територия на Тибет), но и в съседните китайски провинции – Гансу, Сичуан и Цинхай. Така, в пореден център на тибетско-китайското противопоставяне се превърна будисткият манастир Нгаба Кирти в област Амбо на провинция Сичуан.

При това, претенциите на монасите и подкрепящите ги местни жители непрекъснато се радикализират: те искат връщане на Далай-лама и предоставяне на „свобода и независимост на Тибет”. Смята се, че в сблъсъците са загинали 22 души, макар че според т.нар. „тибетско правителство в изгнание”, което действа в резиденцията на Далай-лама ХІV, в индийския град Дхарамсала, броят им е над двеста. В същото време, „Тибетската асоциация на Ню-Йорк и Ню Джърси” заяви, че задържаните участници в събитията са повече от 1000.

За случващото се в Тибет липсва достоверна информация, заради наложената от китайските власти информационна блокада (включително в Интернет).

Както вече споменах, формален повод за демонстрациите беше 49-та годишнина от потушаването на въстанието на тибетските сепаратисти. Но, ако наистина беше така, те вероятно щяха да бъдат насрочени за 2009, т.е. за 50-годишнината от събитието. Истината е, че има доста по-актуален повод – ХХІХ-те Летни олимпийски игри, които ще се проведат през тази година в Пекин. Китайските власти, не без основание, се опасяват, че Пекинската олимпиада може да повтори съдбата на Олимпиадата в Москва, през 1980. Както е известно, тя беше бойкотирана от повечето западни държави, като повод за това стана съветската интервенция в Афганистан.

На организираната през миналата 2007, в Делхи, конференция на организацията „Приятели на Тибет” (за която се говори, че се финансира почти изцяло от САЩ), изрично беше подчертана необходимостта да се използват предстоящите Олимпийски игри за „презентирането на въпроса за независимостта на Тибет”. Малко по-късно, през януари 2008, група тибетски имигранти обяви за създаването на „Движение за възстание на тибетския народ”. Според индийския анализатор Арсун Моханти, американският посланик в Делхи Дейвид Малфорд се е срещнал с Далай-лама тъкмо в момента, когато призвуча първият призив за възтание в Тибет. Междувременно, през ноември 2007, с Далай-лама се е срещнал и заместник-държавния секретар на САЩ Пол Добрянски, чиято роля в т.нар. „цветни революции” в постсъветското пространство е добре известна. Доста се коментира и посещението в резиденцията на тибетския духовен водач в Дхармасала на председателя на американския Конгрес Нанси Пелоси (вече след началото на безредиците).

Впрочем, САЩ бяха и първата държава, заела позиция по събитията в Тибет. Така, държавният секретар Кондолиза Райс изрази загриженост, че „мирните протести са довели до гибелта на хора” и напомни на Пекин, че президентът Буш „последователно призовава китайското правителство да започне съдържателен диалог с Далай-лама”. В отговор, китайския премиер Ван Цзябао рязко осъди, организаторите на варварските действия в Тибет и директно обвини Далай-лама и най-близкото му обкръжение, че са ги организирали. На свой ред, тибетският духовен водач атакува Пекин с твърдението, че осъществява „културен геноцид” и е наложил режим на терор в областта.

В същото време, мнозина анализатори, включително и западни, смятат, че истинските вдъхновители на безредиците не следва да се търсят в Тибет, нито дори в Индия, сред приближените на Далай-лама, а съвсем другаде.

Голямата игра

От геополитическа гледна точка, тази планинска страна, разположена на труднодостъпното Тибетско плато, в самото сърце на Централна Азия, спокойно може да бъде причислена към т.нар. Heartland – т.е. „срединната земя” на азиатския суперконтинент. Никак не е случаен и интересът, който проявяват към този загадъчен регион големите атлантически държави – първо Великобритания, а от втората половина на миналия век – и САЩ (впрочем, в края на 30-те там се опитват да проникнат и емисари на нацистка Германия).

Откъде идва названието Тибет? Според историците, от „Тубо” – името на династията, чието начало, през VІІІ век, поставя планинският владетел Сроцзан Гамбо (обединил местните племена), заедно със съпругата си Ван Чен (китайска принцеса, чиято ръка Гамбо измолва от император Дайцзун, известен и като Ли Ю, управлявал Китай през 762-779). В Тибет принцесата води със себе си десетки китайски учени, занаятчии и художници. Впрочем, според една хипотеза, дори будизмът (който е популярен в двора на династията Тан) също прониква в Тибет от Китай.

Прочутият дворец Потала в Лхаса е построен (предимно от китайски майстори) именно в чест на това бракосъчетание. През ХІІІ век, когато в Пекин управлява монголската династия Юан, Тибет бива пресъединен към Китай от император Хубилай. Оттогава китайските императори управляват тази територия, първоначално като назначават далай-ламите – върховните теократични управници на областта, избирайки ги измежду настоятелите на най-големите местни манастири.

Няколко столетия по-късно (през ХІХ век), завладявайки Индия и започвайки т.нар. „опиумни войни” с Китай, от Тибет започват да се интересуват британците. Междувременно, отслабването на Китай, управляван от деградиращата манджурска династия Цин, стимулира тибетските теократични владетели, номинално смятащи се за васали на китайските императори, да се стремят към пълна независимост. Самият Тибет пък става част от онова, което британската историография нарича „Голямата игра” (The Great Game). Става дума за продължилото повече от век съперничество между Британската и Руската империи за геополитическо влияние в Иран, Афганистан, Туркменистан и Централна Азия. Така, правителството на кралица Виктория наблюдава с огромно недоволство, полувоенните руски експедиции, начело с Николай Пржевалски и Пьотр Козлов в китайските области Джунгария и Синцзян, намиращи се в непосредствено съседство с Тибет и Британска Индия. В края на ХІХ век, когато научава, че най-близкият съветник на Далай-лама ХІІІ – бурятският лама Агван Доржиев, води преговори с руското правителство (при това със знанието на Пекин), британското правителство е силно обезпокоено и отправя искане за гарантиране на свободна търговия между Тибет и Британска Индия. Естествено, Пекин и Лхаса му отказват. В резултат, през декември 1903, експедиционният корпус на полковник Френсис Йънгхасбънд, включващ три хиляди британски войници и батарея планински оръдия, обсажда крепостта Ганцзе (южната врата на Тибет). След като я завладяват, през август 1904, британците се появяват пред стените на Лхаса, а Далай-лама ХІІІ бяга в Монголия. Впрочем, по същото време, в Тибет активно действа и руският резидент Бронислав Громчевски.

В крайна сметка, през 1907, в Петербург е подписано руско-британско споразумение, според което двете страни декларират, че ще уважават териториалната цялост на Тибет и ще контактуват с Лхаса, само с посредничеството на Пекин.

През 1912 (т.е. една година след революцията, сложила край на монархията в Китай) обаче, китайските гарнизони напускат Тибет, където временно се настанява трихиляден британски корпус, а Далай-лама ХІІІ провъзгласява фактическата независимост на страната (макар че китайският суверенитет формално е запазен).

На британско-тибетско-китайската конференция в индийския град Симла, през 1913-1914, Тибет не получава статут на суверенна държава, именно заради китайската съпротива. Няма успех и молбата на Далай-лама ХІІІ до руския император Николай ІІ (от 1913) да признае независимостта на Тибет. Тоест, нито тогава, нито когато и да било през ХХ век, може да се твърди, че Китай е загубил формалния си суверенитет над Тибет.

Друг въпрос е, че Пекин много трудно може да контролира тази обширна, труднодостъпна и рядконаселена територия, когато страната се раздира от вътрешни противоречия, гражданска война и самата тя е обект на чужда (японска) военна интервенция. Затова, през първата половина на ХХ век, Тибет се контролира (доколкото това въобще е физически възможно) от различни местни феодално-теократични кланове и дори отделни будистки манастири. Много от последните разполагат с британско оръжие и, на практика, представляват малки армии. През 1917-1918, Далай-лама дори води сравнително успешни военни действия срещу китайците в Източен Тибет.

Въпреки това, Китай запазва известен контрол върху ситуацията, включително чрез подготовката на местните управленски кадри в китайските университети и предоставяне на отделни тибетски аристократи (включително на панчен-лама, вторият човек в тибетската теократична йерархия) места в законодателната и изпълнителна власт. След концентрирането на властта в ръцете на Гоминдана и формирането на Нанкинското правителство, през 1928,  централните китайски власти значително укрепват влиянието си в Тибет, включително и със сила. През 1940, в съответствие със старата императорска традиция, представителят на централното китайско правителство У Чжунсин, присъства на интронизацията на четиригодишния Далай-лама ХІV в двореца Потала. Малко по-късно, в Лхаса, е открито представителство на китайското Министерство по въпросите на Монголия и Тибет. Освен това, китайците изграждат в тибетската столица начално училище, телеграф, радиостанция и метеорологична станция.

Възстановяването на реалния китайски суверенитет

През 1945 Тибет се опитва да постави въпроса за своя статут на международно равнище, но опитът му се проваля. Великобритания, в частност, обявява, че смята за невъзможно присъствието на тибетски представител на мирната конференция, защото „Тибет не е участвал във войната”.

Конституцията на Китайската република, от 1947, приета от Националното събрание, в което участват и тибетски представители, потвърждава че Тибет е част от Китай, разполагаща с автономия.

По същото време, в самия Тибет, се задълбочават междуособиците на кланова основа. През април 1947, възстава манастирът Радренг (феодално владение на бившия регент Джампел Йеше). Опозицията е недоволна от намесата на новия регент Тактра във взаимоотношенията между манастирите и селяните и решението му да отвори в Лхаса светско английско училище и да изпрати тибетски студенти във Великобритания. Бунтът е потушен с британска помощ, а стотици монаси са екзекутирани (водачът на бунта Джампел Йеше, пък умира в затвора).

Малко преди това, самообявилото се тибетско „правителство” прави дебют на международната сцена. Негови представители участват в мартенската (1947) конференция на Индийския национален конгрес и биват приети от Махатма Ганди и Джавахарлал Неру. При откриването на конференцията, на картата на Азия, Тибет е обозначен като независима държава, но след официалния протест на Пекин, тибетското знаме е свалено, а картата – променена.

Получавайки, през август 1947, статут на британски доминион, Индия наследява от бившата метрополия и британското представителство в Лхаса (макар то да продължава да се ръководи от британеца Ричардсън). Събитието стимулира тибетския елит отново да търси международно признание, като за целта, през 1948, специална делегация посещава Делхи, Нанкин, Вашингтон и Лондон. Претенциите за независимост на Тибет обаче, не срещат отклик никъде. В частност, американският държавен секретар Джордж Маршал декларира, че «САЩ смятат Тибет за част от Китай».

Последвалото изтегляне на британците от Индия, поражението на Чан Кайши и създаването на Китайската народна република, през октомври 1949, водят до това, че през 1950 китайската Народноосвободителна армия навлиза в Тибет, «за да го освободи от управлението на Гоминдана». На 23 май 1951, в Пекин, между Китай и Тибет е подписано «Споразумение относно мерките за мирно освобождаване на Тибет», според което на Лхаса се предоставя регионална автономия, като се запазва  теократичният модел и привилегиите на будистките манастири..

Впоследствие обаче, китайската политика в Тибетския автономен район (която в началото включва предпазлива де-феодализация на територията и, в частност, снабдяване на местните селяни със земя, добитък и възможност да получат образование) поражда недоволството на клерикалния елит. То обаче става масово през втората половина на 50-те, когато в рамките на обявения от Мао Цзедун т.нар. «Голям скок», започва кампания срещу ламаизма, редица манастири са разрушени, а в земите им се заселват преселници от Централен Китай. Именно социалните експерименти на маоистите провокират взрива на сепаратистките настроения, довел до въстанието от 1959. Отделните бунтовнически отряди се обединяват в т.нар. «Доброволческа армия в защита на вярата», наброяваща до 80-90 хил. души. През пролетта на 1959, въстаниците овладяват значителна част от Тибет. Прерастването на въстанието в продължителна война, в която биха могли да се намесят и съседните държави, обективно отговаря на интересите на доминирания от САЩ западен «лагер». Независимата и обявила се за «неприсъединена държава» Индия, както и превръщането на Китай от полуколония в непредсказуема комунистическа сила, пречат за реализацията на геополитическите планове на САЩ и съюзниците им. Те обаче разчитат, че биха могли да се закрепят в буферния регион на Тибет, получавайки възможност да влияят върху цялото евразийско пространство Затова дискретно снабдяват бунтовниците с оръжие, включително и по каналите на ЦРУ.

Така или иначе, но през 1959 китайската армия жестоко смазва сепаратисткото движение. А след като индийският премиер Джавахарлал Неру дава политическо убежище на Далай-лама ХІV и на няколко десетки хиляди тибетски бежанци, отношенията между Китай и Индия силно се влошават, особено след формирането в индийското градче Дхарамсала на „тибетско правителство в изгнание”. Според последното, в периода 1949-1979, в Тибет са се заселили 7,5 млн. китайци (в същото време, броят на самите тибетци е само 6 млн. души).

Първите опити за установяване на контакт между пекинските власти и Далай-лама ХІV са предприети едва през 80-те години на миналия век. Но след събитията на площад Тянанмън, последвалите санкции срещу Китай и разпадането на Съветския съюз, тибетският духовен водач отново започна да претендира за пълна независимост, след което Пекин стига до извода, че продължаването на преговорите е безмислено.

Както е известно, през последните 30 години Китай демонстрира безпрецеден икономически ръст (средно 10% годишно). През последните 6 години икономическият ръст в Тибет беше още по-висок (12% годишно), а в момента достига 13-14%. Според някои, именно това е станало причина за временното примирие между Пекин и Далай-лама ХІV, в резултат от което, след 2002, бяха проведени шест срещи между представители на тибетския духовен водач и китайското правителство. Истинският проблем обаче са претенциите на Далай-лама за максимална възможна автономия, по принципа „една държава – две системи”. В Пекин обаче посочват, че той е възможен само по отношение на Хонконг, Макао и Тайван и подобни претенции са несъвместими с китайската конституция. Другият проблем е, че 2,6 млн. тибетци, които живеят на територията на Тибетския автономен район (1/8 от площта на Китай), са само 40% от всички тибетци, живеещи в КНР. В тази връзка, китайското ръководство с основание посочва, че приемането на искането за създаване на „Велик Тибет” (или на „единна административна територия за всичките 6,5 млн. тибетци) ще означава разделяне на китайските провинции Цинхай, Гансу, Сичуан и Юнан, което пък би провокирало масови етнически „чистки” и поради това е съвършено неприемливо за Пекин.

Американската подкрепа за тибетските сепаратисти

Според откритите за достъп документи на американския Държавен департамент, през 1964, администрацията на президента Линдън Джонсън е предоставила на Далай-лама субсидия от 180 хил. долара. Освен това, през 60-те, американското правителство отделя всяка година по 1,7 млн. долара в подкрепа на нелегалните въоръжени сепаратистки групи в Тибет.

По-късно (т.е. след като Китай и САЩ възстановяват отношенията си, през 1972) финансовата помощ за сепаратистите започва да постъпва не пряко от Белия дом, а чрез различни неправителствени организации, като International Campaign for Tibet, Social and Resource Development Fund, Tibet Information Network, Tibet Institute и т.н.

Междувременно, западните медии целенасочено създават на Далай-лама ХІV имиджа на признат хуманист, затвърден с присъждането на Нобеловата награда за мир, през 1989. Той се ползва и с подкрепата на значителна част от западноевропейския и американски интелектуален елит, на редица международни правозащитни организации (като Human Rights Watch и Amnesty International), както и на доста световни звезди на шоу-бизнеса. Достатъчно е да споменем например, влиятелната фондация The Tibet House, основана през 1987 от известния американски актьор Ричард Гиър, композитора Филип Глас и професора от Колумбийския университет Робърт Търмън – баща на холивудската звезда Ума Търмън, която също е сред феновете на независим Тибет. Впрочем, Ричард Гиър не само подкрепя тибетските сепаратисти, но е и член на ръководството на т.нар. „Американски комитет за мир в Чечения”, създаден към Фондацията Freedom House и ръководен от Збигнев Бжежински (наред с него в тази организация, работеща за каузата на чеченските бунтовници, участват бившият шеф на ЦРУ Робърт Улси, както и бившият държавен секретар Александър Хейг). Впрочем, в последната си книга „Вторият шанс: тримата президенти и кризата на американската свръхдържава” (вж. „Геополитика”, бр.3/07 – б.р.), Бжежински твърди, че в съвременния свят настъпва „епоха на пробуждане на достойнството”. Според него, „глобалното геополитическо пробуждане обхваща целия свят – от Ирак до Индонезия и от Боливия до Тибет, и САЩ не бива да изпускат възможността да използват този процес за собствените си цели”. Бжежински (за когото се говори, че може отново да заиграе сериозна роля във формулирането на американската външна политика, ако президентските избори през ноември бъдат спечелени от Барак Обама) смята, че въпросното „достойнство” се изчерпва най-вече с реализирането на прословутото право на народите на самоопределение, включително и чрез създаването на нови държави. Пример за това стана Косово, за същото се борят и тибетските сепаратисти.

Мястото на Тибет в китайската геополитика

В чисто географски план, Китай е разделен на две части: планинската, засушлива западна част и крайбрежната равнина, която става хълмиста в западната си част. По-голямата част от китайското население е концентрирано именно в тази равнина, а повечето области на запад от нея са сравнително рядко населени. Тоест, източната област представлява своеобразен китайски „хартленд”, който следва да бъде защитен от всички страни.

Подобно на остров, Китай отвсякъде е обграден от естествени прегради, често изглеждащи непреодолими. На запад, това са рядко населените пустини, на изток пък е Тихият океан. На север и северозапад са районите на Сибир и Монголия - слабо заселени и сравнително труднодостъпни. На юг са хълмистите райони, планините и джунглите, отделящи Китай от Югоизточна Азия. На югозапад пък са разположени Хималаите, а на северозапад – Казахстан и обширните степи на Централна Азия. Само в крайния североизток, в близост до руските тихоокеански пристанища и Корея, има леснопроходими зони. Точно там обаче военният силов баланс съвсем не е в полза на Китай.

В стратегически план, Китай е изправен пред два проблема, като и двата са свързани със защитата на крайбрежния район. Като начало, китайците следва винаги да са готови да отбият евентуална агресия откъм морето. Подобна на онази, осъществена от японците, през 30-те години на миналия век, които първоначално нахлуват в Манджурия (т.е. на североизток), а после се прехвърлят на юг, в сърцето на Китай. Британските и другите европейски колониални сили правят същото, макар и в по-малки мащаби, през ХІХ век. Защитата на Китай от такива нападения се опира на размерите на страната и населението и. Китайците, по правило, привличат агресорите към вътрешността, а след това ги унищожават, макар и с цената на огромни човешки жертви и икономически загуби.

Втората заплаха е свързана със силите, проникващи през слабонаселената западна част на Китай, формирайки там свои бази и премествайки се на изток, или пък атакувайки от слабонаселените райони, около самия Китай. Такова е монголското нашествие от северозапад, за чиито успех (както впрочем и за този на европейците и японците) помага липсата на единство сред китайците.

Според известния американски стратег Джордж Фридмън, китайската геополитика се определя от три императива:

-          да поддържа вътрешното единство на страната така, че съседните държави, или пък тези, разположени далеч от Китай, да не могат да отслабят способността на централното правителство да защити страната;

-          да поддържа силна брегова отбрана, за да предотврати евентуално нахлуване откъм Тихия океан;

-          да осигури китайската периферия, т.е. да съхрани сегашните граници на страната.

Казано накратко, китайската стратегия изисква да бъдат защитени границите на страната (ефективно използвайки географската и изолация, като фактор, укрепващ нейните възможности) и, преди всичко, да се поддържа властта на централното правителство, предотвратявайки регионализацията и фрагментацията на Китай.

Пекин действително прави всичко възможно за да държи страната под контрол. Огромният апарат на службите за сигурност, както и възможностите за блокиране на икономическата система в периферията от центъра, са предназначени именно за тази цел. Освен това правителството изгражда мощна отбранителна система в зоната на Тихоокеанското крайбрежие, включваща и ракети с далечен радиус на действие, способни да парират евентуални агресивни намерения на американския флот в Тихия океан. Накрая, Пекин прави всичко възможно за да запази контрола над два много ключови за сигурността му региони – Цинхай и Тибет.

В Цинхай живеят значителен брой мюсюлмани. Фактът, че ислямът веднъж вече е проникнал тук, означава, че в провинцията могат да проникнат и други сили, които да я използват като трамплин за овладяване на стратегическия китайски център. Затова защитата на този център започва именно от Цинхай. И докато провинцията си остава китайска, Пекин ще разполага с прострял се на 2 хил. км непривлекателен за противника „буфер” между Ланчжоу (най-западният главен китайски град, който е и петролен център) и границата с Казахстан. Тоест, Китай ще се стреми да удържи контрола над Цинхай, независимо от активността на местните мюсюлмански сепаратисти.

Нека сега анализираме мястото на Тибет на демографската и географската карти. Но втората всеки може да види високите планински вериги на Хималаите, простиращи се от Хиндокуш, на границата с Пакистан, до тази с Мянма. Само малки групи могат да дръзнат да ги прекосят, но нито една голяма армия не е в състояние да ги преодолее, в каквато и да било посока. Тоест, от чисто военна гледна точка, става дума за непредолима крепостна стена.

В същото време, южно от тази естествена граница и по цялото и протежение е концентрирано най-голямото количество хора на планетата. И, ако си представим, че някой ден Китай бъде принуден да напусне Тибет, ще изчезне сдържащата сила пред масовото преселение на север, т.е. към Тибетското плато. Но, ако подобни процеси действително се развият, Тибет постепенно би се превърнал в своеобразно „продължение” на Индия, а след още известно време - и в потенциален индийски „граничен плацдарм”. Така стратегическата граница на Индия би стигнала непосредствено до китайските провинции Сичуан и Юнян – т.е. до китайския „хартленд”.

Това означава, че Китай има фундаментален интерес да удържи контрола над Тибет, защото районът е неговата връзка с Хималаите. И, ако той бъде загубен, или пък ако в Цинхай също се развихрят сепаратистки настроения, обширният буфер между Китай и останалата част от Евразия би рухнал. Разбира се, китайците не могат да предскажат, как биха реагирали при подобно развитие, индийските, руските, или ислямските стратези, но със сигурност не биха искали да го разберат на практика. Затова те ще удържат с цената на всичко  и двата региона, особено Тибет.

Китай не подценява факта, че през последните петдесет години Далай-лама живее именно в Индия. Според Джордж Фридмън, в Пекин смятат, че за този период той постепенно се е превърнал в индийска марионетка и разглеждат последните вълнения в Тибет като (донякъде) индийска провокация, чиято цел е да се използва Далай-лама за да се отслаби китайския контрол над района и да се открие възможност за евентуална индийски експанзия. Впрочем, китайците са убедени, че в организирането на тази провокация са забъркани и американците. Както е известно, през 2001, САЩ и Индия поставиха началото на стратегическо партньорство помежду си. Според Пекин, именно американците, които в момента са концентирани най-вече върху случващото се в ислямския свят, са подтикнали Индия и Далай-лама да „проверят” стабилността на китайските позиции, отчасти като създадат проблеми по провеждането на Олимпийските игри, отчасти като увеличат напрежението, на което е подложено централното правителство (сред чиито задачи е да гарантира и сигурността на игрите в Пекин). Освен това, Китай не може да не вижда приликата между случилото се в Тибет и провокираните от САЩ „цветни революции” в постсъветското пространство, които са част от американската стратегия за отслабване на Русия и ограничаване на зоната и на влияние.

Заключение

Целта на онези, които стоят зад безредиците в Тибет и кампанията за солидарност със сепаратистите, е да вкарат Китай в капан, залагайки именно на факта, че Пекин смята контрола над Тибет за основа на националната си сигурност. Китайците организират Олимпийските игри (освен всичко друго) и за да демонстрират на света своето единство и прогрес. В същото време обаче, те биват принудени (при това, до голяма степен от външни фактори) за използват сила за да сложат край на безредиците в Тибетския автономен район, т.е. за да гарантират националната си сигурност, макар че това вреди на имиджа им пред света.

Независимо от всичко обаче, Китай просто е длъжен да удържи Тибет и със сигурност ще го стори. Затова, както отбелязва и Джордж Фридмън, в негов следващ ход може да се превърне още по-голямата централизация на страната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

От края на 50-те години на миналия век насам, основните задачи на САЩ в района на Близкия изток бяха, и си остават, гарантирането на свободен достъп до петролните ресурси и пресичане опитите на всяка „враждебно настроена държава” да получи контрола върху находищата и маршрутите на петролния транзит. За Вашингтон, от не по-малко значение е и сигурността на Израел, борбата с тероризма, спазването, от страна на местните правителства, на режима за неразпространяване на оръжията за масово поразяване, а напоследък – и „демократизирането” на държавите от региона.

Ключовото значение на „петролния фактор” в американската политика се определя от факта, че в Близкия и Средния изток се намират две трети от световните запаси от петрол и природен газ, при положение, че над половината от потребностите на американската икономика от тези енергоносители се покрива чрез внос. Нещо повече, само ресурсите от региона са в състояние да покрият растящото търсене на енергоносители на световните пазари. От геополитическа гледна точка, най-голямо стратегическо значение в тази зона притежава Ормузкият пролив, през който минава 20% от световния петролен транзит. При това, себестойността на добиваните в Близкия изток енергоносители е от 2 до 7 пъти по-ниска отколкото във Венецуела например, и от 6 до 19 пъти по-ниска от тази в САЩ.

Иранският фактор

Както е известно, в момента Съединените щати определят като „враждебна държава” в региона, най-вече Иран. Американците обвиняват режима на аятоласите, че поддържа шиитските екстремисти в Ирак, Движението за ислямска съпротива (Хамас) и „Ислямски джихад” в Палестина, „Хизбула” – в Ливан и Движението „Талибан” в Афганистан, а също, че съзнателно увеличава ракетния си потенциал и, разбира се, че не е достатъчно „демократичен”. Основното обаче, си остава отказът на Техеран да преустанови обогатяването на уран, което (както обяви през януари 2008 държавният секретар Кондолиза Райс) е основната преграда пред установяването на добри отношения между САЩ и Иран.

Вашингтон използва различни средства за оказване на натиск срещу Техеран: заплахи за използване на военна сила, подкрепа за иранската опозиция и различните сепаратистки движения в Иран, налагане на финансово-икономически санкции и ангажиране на Съвета за сигурност на ООН в антииранската кампания. Паралелно се вземат мерки за укрепване на отбранителната способност на Саудитска Арабия, на която ще бъдат доставени оръжия за над 20 млрд. долара.

В същото време, американците опитват да формират и регионален „антиирански алианс”, макар че засега усилията им не са особено успешни. Въпреки че държавите от Персийския залив, Египет и Турция са обезпокоени от нарастването на иранското влияние (което обаче, до голяма степен, се дължи на нарушения регионален силов баланс, след разгрома на Ирак), те не само не възнамеряват да подкрепят евентуална военна интервенция на САЩ срещу Иран, но и предпочитат, вместо да се конфронтират, да водят политика на диалог с Техеран, разчитайки, че само така може да се стабилизира ситуацията в района на Персийския залив и да се създадат предпоставки за решаване на съществуващите проблеми. Показателно в това отношение беше решението на Египет да възстанови прекъснатите, преди почти 30 години, дипломатически отношения с Иран. Нещо повече – в арабските столици доминира схващането, че най-голямата опасност за стабилността в Близкия изток не е Иран, а нерешения палестински въпрос.

Значително влияние върху развитието на ситуацията в района на Залива, както и в Близкия изток, като цяло, продължават да оказват събитията в Ирак. Американската интервенция в тази страна имаше известен сдържащ ефект върху някои държави от региона (особено върху Либия и Сирия), демонстрирайки колко опасни могат да бъдат провеждането на откровено антиамериканска и антиизраелска политика, както и стремежът за противопоставяне на Вашингтон. В крайна сметка, САЩ получиха мечтания достъп до иракския петрол, но намерението им страната да се превърне във „витрина на демокрацията” за Близкия изток се провали. Нещо повече, според ръководството на Мисията на ООН в Ирак, политическият процес в страната продължава да боксува, като обстановката допълнително се усложнява от факта, че Ирак си остава главната мишена (и, в същото време, основният генератор) на международния тероризъм.

Ролята на Израел

Както е известно, Израел играе ключова роля в близкоизточната стратегия на САЩ. Американците го смятат за единствената демократична държава в региона, което, напоследък придобива и допълнително значение, предвид провежданата от Съединените щати политика на „тотална демократизация”.

Стратегическо партньорство между САЩ и Израел беше закрепено с договора от 1981. Еврейската държава продължава да е най-големия реципиент на американска военна помощ – през следващите десет години тя ще получи оръжия на стойност над 30 млрд. долара. Продължавайки да смятат гарантирането на сигурността на Израел за една от основните цели на близкоизточната си политика, Вашингтон изглежда е стигнал до извода, че в сегашните условия това не може да стане с чисто военни методи и средства. В този контекст е показателно заявлението на президента Буш, направено в Абу Даби през януари 2008, че „създаването на независима, жизнесопособна, демократична и миролюбива Палестинска държава ще бъде най-добрата гаранция за мира във всичките и съседи”.

Колкото и обоснован да изглежда подобен подход обаче, остава открит въпросът, дали Вашингтон ще съумее да постигне (както беше официално декларирано) разрешаване на израелско-палестинския конфликт до януари 2009. Макар че САЩ притежават достататъчно ефективни дипломатически и финансово-икономически лостове за въздействие върху хода на мирния процес, очевидно е, че след като произраелското лоби е в състояние да влияе толкова силно върху близкоизточната политика на Белия дом, въпросните „лостове” едва ли могат да се приложат по отношение на Израел, да не говорим, че Америка много трудно би се приела за „честен брокер” от арабите в региона. Ситуацията около преговорите допълнително се усложнява от факта, че както в Израел, така и на палестинските територии, вътрешнополитическата обстановка никак не спомага за намирането на компромис и вземането на съдбоносни решения. Сред израелците нараства влиянието на десните и религиозни партии, заплашващи, че ще напуснат управляващата коалиция, ако премиерът Ехуд Олмерт се съгласи на териториални отстъпки или склони да обсъжда с палестинците статута на Йерусалим, или проблемите с бежанците и еврейските селища на Западния бряг. На свой ред, израелският военен министър Ехуд Барак смята, че постигането на мирно споразумение е принципно невъзможно, докато Хамас контролира Газа (Палестинската национална администрация все още не може да си върне контрола над сектора). В не по-малко сложна ситуация се намира палестинският президент Махмуд Абас. Ръководеното от него Движение за национално освобождение на Палестина (Фатах) в момента се подкрепя от 32% от населението (18% подкрепят ислямистите). В същото време обаче, 48% от палестинците одобряват терористичните атаки срещу Израел, 98% смятат, че мирът е невъзможен без решаване на проблема с връщането на бежанците, а 88% - че задължително трябва да се реши и проблемът с Йерусалим. В подобна ситуация, наистина може да се смята за успех, ако в течение на една година бъде постигнат някакъв прогрес в осъществяването, на Западния бряг, на първия етап от формално оставащата в сила „Пътна карта”, предвиждащ пресичане на тероризма и замразяване строителството на нови еврейски селища.

Мястото на Египет

Във Вашингтон традиционно отделят специално внимание и на Египет, съюзническите отношения с който, по думите на президента Буш, са „крайъгълен камък на американската политика в региона”. Египет е най-големия, в арабския свят, реципиент на американска военна и икономическа помощ, равняваща се на около два млрд. долара годишно (макар че самата структура на американско-египетското военно сътрудничество не допуска някой ден египетската армия да добие надмощие над израелската). Само през миналата 2007, обемът на американските инвестиции в египетската икономика надмина 7,5 млрд. долара (срещу 4,3 млрд., през 2004, и 6,5 млрд., през 2006). През 1988, Египет получи статут на „съюзник на САЩ извън рамките на НАТО”. Подобен подход се обяснява с тежестта и влиянието на Египет в Близкия изток и Северна Африка. В арабските столици внимателно следят външната политика на Кайро и се съобразяват с позицията на египтяните. Поради това, приятелските отношения между САЩ и Египет оказват положително влияние и върху отношенията между Вашингтон и другите държави от региона. От друга страна, американската подкрепа за светския режим в Кайро позволява на последния по-ефективно да се противопоставя на ислямистите (чието идване на власт в тази страна би имало крайно негативни последици, както за арабския свят, така и за американските интереси в него).

Сред приоритетните направления на американската политика в Близкия изток е борбата с тероризма. Според САЩ (и не само), успехът и, до голяма степен, ще зависи от ситуацията в Ирак, където, както твърди Вашингтон, развитието на антитерористичните операции внушава все по-голям оптимизъм. Американските специални служби съумяха да организират ефективно взаимодействие със службите за сигурност в редица близкоизточни държави, включващо обмен на информация, координиране на действията, оказване на техническа помощ и подготовка на кадри. В САЩ са наясно и, колко важно е да бъдат изкоренени причините, пораждащи екстремизма. Според тях, това може да стане чрез демократизирането на държавите от региона, „поощряващо – както подчертава и самият Буш – религиозната толерантност и позволяващо на народа сам да чертае картата на бъдещето си”. Във Вашингтон смятат, че политическата либерализация ще създаде условия и за икономическото развитие на арабските държави, давайки им възможност оптимално да използват „човешкия си потенциал”. Разбира се, този подход е доста спорен, защото проблемите, пораждащи ислямския фундаментализъм, са на първо място социално-икономически и без те да бъдат решени, форсираната „демократизация” може да облагодетелства най-вече ислямистите, както стана в Алжир например.

Като цяло, САЩ продължават да придават голямо значение на политическата либерализация на близкоизточните държави. В същото време, те вече осъзнават и започват да се съобразяват с подозрителното отношение към тяхната инициатива на държавите от региона, според които Вашингтон се опитва да им натрапи демокрация по западен модел, без оглед на самобитността и историческата, културна и религиозна специфика на арабите. Неслучайно, в речта си, произнесена през януари в Абу Даби, Буш не просто повтори фразите за политическа либерализация, а спомена за „формирането на свободни и справедливи общества”, като за целта е необходимо създаването на „здрави граждански институции, включително религиозни учреждения, университети, професионални асоциации, органи на местното самоуправление и обществени организации”. При това, той призна, че „свободното и демократично общество изисква наличието на навици за самоуправление”, както и, че „демокрацията няма да се наложи от днес за утре”.

Днес, САЩ, безусловно, са най-важния външен политически „играч” в Близкия изток. В същото време е очевидно, че те все още не са в състояние да решават сами проблемите на региона. Оттук императивно се налага необходимостта от взаимодействие с другите големи „играчи”, които са в състояние да влияят върху ситуацията в Близкия изток и най-вече с Русия, Франция, Великобритания и някои други европейски държави. Това сътрудничество обаче, няма да замени американското военно присъствие в региона, нито пък ще повлияе върху стремежа на САЩ да продължат да задълбочават военно-техническото си сътрудничество с арабските страни. Затова този въпрос изисква по-сериозно внимание.

Позициите на американския военно-индустриален комплекс в Близкия изток и Северна Африка

Както е известно, американските стратези разглеждат военно-техническото сътрудничество с други страни като важен и ефективен инструмент за гарантиране на националните интереси, привличане на въпросните страни към сферата на влияние на САЩ и укрепване на доминиращите позиции на Америка. Затова Белият дом всячески поощрява военния износ в съюзни и приятелски на САЩ държави, преследвайки съвсем конкретни цели, като осигуряването на стабилен източник на мащабни валутни постъпления от оръжейните продажби и предоставянето на всевъзможни услуги във военната сфера, както и поддържане оптимална натовареност на предприятията от американския военно-индустриален комплекс.

В реализацията на програмите в сферата на военно-техническото сътрудничество са ангажирани основните федерални органи на изпълнителната и законодателна власт: Държавният департамент, двете палати на Конгреса, департаментите по отбраната, финансите и търговията, ЦРУ и ФБР. Дейността им е строго координирана, а използваните от тях методи се характеризират с целенасоченост, настойчивост и стремеж за запазване и разширяване водещите позиции на САЩ на световния оръжеен пазар.

От доста десетилетия насам, сред основните клиенти на американския военно-индустриален комплекс са редица държави от Арабския Изток. Стремежът на САЩ да развиват военно-техническото си сътрудничество с арабските държави се обуславя от два основни фактора: необходимостта от укрепване на американските позиции в икономически, геополитически и военно-стратегически важния регион на Близкия изток и Северна Африка и, което е особено важно, готовността на арабските режими да изразходват значителни средства за вноса на оръжие и военна техника. Така, в периода между 1999 и 2006, общата стойност на военните доставки в арабските държави надминава 88 млрд. долара. През тези години държавите от региона сключиха нови сделки за доставка на различни стоки с военно предназначение, на обща стойност 63 млрд. долара. В момента текат преговори за нови многомилиардни доставки на оръжие. Тоест, в обозрима перспектива, Близкият изток и Северна Африка ще останат сред най-привлекателните и мащабни оръжейни пазари.

Днес, САЩ продължават да са най-големия износител на оръжие в държавите от региона. През 1999-2006, американците доставиха в арабските държави военна продукция за 29 млрд. долара и сключиха нови сделки за военни доставки на стойност 33,3 млрд. долара. По традиция, най-големите вносители на американско оръжие, сред арабските държави, са Египет, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Кувейт. Активно се развиват военните и военно-техническите връзки с Йордания, Мароко, Тунис, Оман, Катар, Бахрейн и Джибути. Американците оказват огромна помощ за изграждането на новата иракска армия, развива се военно-техническото сътрудничество с Алжир, Йемен, Ливан и Мавритания.

В момента, военно-техническото сътрудничество на САЩ с арабските държави се реализира в рамките на пет основни специализирани програми:

- Продажби на оръжие в чужбина (Foreign Military Sales - FMS), която се смята за основна;

- Предоставяне на излишно въоръжение (Excess Defense Articles - EDA), което става или безвъзмездно, или по силно занижени цени;

- Подготовка на чуждестранен военен персонал (International Military Education and Training - IMET) – безвъзмездна военна помощ за подготовка на военнослужещи от различно ниво и специалности в САЩ;

- Финансиране износа на оръжие (Foreign Military Financing - FMF) – т.е. отпускане на заеми за покупка на оръжия, военна подготовка, допълнително обучение на военнослужещи и т.н.;

- Военна помощ (Military Assistance Program - MAP) – безвъзмездна помощ, включваща предаване на военна техника и предоставяне на различни услуги във воената сфера.

Според известния американски военен експерт Антъни Кордесман, американско-арабското сътрудничество в сферата на сигурността може да бъде успешно, само ако получи необходимата политическа и дипломатическа подкрепа. За това обаче, „е необходимо да се възстанови доверието между САЩ и регионалните им партньори и съюзници, като Америка по-активно започне да изпълнява задълженията си към тях и повиши качеството и съдържанието на своята публична дипломация”. Той смята също, че Съединените щати трябва да направят системата на военния си експорт „по-гъвкава и съобразена с конкретните нужди на близкоизточните клиенти, а сред най-важните елементи на военното сътрудничество следва да стане постигането на оптимална военна съвместимост между американската армия и армиите на арабските ни партньори”.

Военно-техническото сътрудничество с Египет

От края на 70-те години на миналия век насам, Египет е основния реципиент на безвъзмездна американска военна помощ. Освен това, САЩ помагат за развитието на египетската военна инфраструктура. Между двете страни постоянно се провеждат военни консултации, както и срещи на ръководствата на министерствата на отбраната. В Кайро има постоянно представителство на американската армия.

Отчитайки факта, че Египет продължава да играе ключова роля за реализацията на американските интереси в Близкия изток, Вашингтон е заинтересован от по-нататъшно укрепване на отношенията с Кайро и смята Египет за един от основните си партньори в арабския свят (както посочих по-горе, от 1988 страната се ползва със стаут на „американски съюзник извън НАТО”). През следващите десет години САЩ не възнамеряват да се отказват от ежегодно отпусканата на Египет безвъзмездна военна помощ от 1,3 млрд. долара, но настояват тя да се изразходва за закупуване на американско оръжие, което съществено ограничава възможностите на египтяните да развиват военно-техническото си сътрудничество с други държави.

САЩ смятат, че помощта, която оказват за реорганизацията на египетските въоръжени сили, ще подобри военната им съвместимост с американската армия, както и с тези на останалите държави от НАТО, и ще улесни египетското участие в коалиционни военни действия и операции по поддържане на мира. Във Вашингтон разчитат, че силната зависимост на египетската военна машина от американските доставки и материално-техническо осигуряване, е гаранция, че Египет никога няма да се върне към политиката на конфронтация с Израел. Освен това, американците смятат, че „силните позиции на египетските военни и тесните им връзки със САЩ, са най-добрата гаранция за стабилността на Египет и прозападната му ориентация”.

В същото време, отказът на Кайро да се включи в антитерористичната операция в Афганистан, под егидата на САЩ (2001), както и нежеланието му да подкрепи американската военна операция срещу Ирак (2003), показва наличието на съществени вътрешно- и външнополитически ограничения за използването на египетската армия във военни действия, осъществявани в рамките на многонационални коалиции, начело със САЩ.

На свой ред, опитвайки се да реши проблемите за снабдяването на армията и флота с необходимото им въоръжение и воена техника, египетското правителство, отчитайки сложната финансово-икономическа ситуация в страната, продължава да разчита най-вече на гарантираната мащабна безвъзмездна помощ от САЩ. Затова и плановете за военно строителство в страната са ориентирани почти изключително към продължаване на тясното сътрудничество с американците. Значителен брой египетски военни (включително до 600 офицери) всяка година биват изпращани в САЩ за обучение и преподготовка.

Дългосрочните американски доставки позволиха сериозното обновяване и модернизиране на техниката на египетските въоръжени сили, които вече разполагат и с редица модерни оръжия. Така, през 2003-2006, Египет закупи от САЩ (в рамките на различни програми за военно-техническо сътрудничество) оръжие и военна техника за 5,1 млрд. долара и сключи нови споразумения за доставка на различна военна продукция, на стойност 4,3 млрд. долара.

През последните години, египетската армия е купила от САЩ 1058 преносими зенитно-ракетни комплекси „Стингър”-ІІІ, 50 зенитни ракетни комплекси „Авенджър” (с 1058 зенитни управляеми ракети) и 60 комплекса „Чапарел” (с 1072 зенитни управляеми ракети). През 2005 пък, двете страни се споразумяха за доставката от САЩ, на още 25 пускови установки за комплекси „Авенджър” (които ще пристигнат до края на 2008). През 2005, Египет получи от САЩ 30 бронетранспортьора М577А2, както и 8 самоходни гаубици М109А2. Предвижда се да бъдат закупени двеста 155-милиметрови самоходни гаубици М10А5 за египетските дивизии, снабдени с танкове М1А1 „Абрамс” и М60А3. В САЩ са поръчани и 26 реактивни системи за залпов огън MRLS с 2850 ракети. Предвиждат се доставки и на противотанкови управляеми ракети TOW-2В, HОТ-3 и «Хелфайър». През 2005-2008 се извършва модернизация на 134 танка М1А1 „Абрамс”. През 2007, Кайро поиска от САЩ да му доставят 125 комплекта за сглобяване на нова партида танкове „Абрамс” в египетски завод. През 2006 пък беше подписан договор за модернизацията на над 200 155-милиметрови самоходни гаубици М109А2/А3, а през 2008 следва да приключи американската доставка на електронни разузнавателни системи.

САЩ оказват значително съдействие и за модернизирането на египетските военно-въздушни сили. През 2006, с американска помощ, приключи модернизацията на бойните хеликоптери АН-64, като на тях бяха монтирани нови свръхточни оръжия с голям обсег, както и модернизирана система за връзка и управление. Предвижда се, през следващите години, да бъдат модернизирани египетските тактически изтребители F-16. Междувременно, американският Департамент по отбраната проучва възможността в Египет да бъде изградена и необходимата техническа база за самостоятелно обслужване на самолетите F-16. Египетското правителство пък сондира, дали може да купи още една партида F-16, с които да замени остарелите си изтребители „Мираж” 5D/E. Беше подписан договор за модернизиране на египетските транспортни хеликоптери СН-47, както и закупуването на комплекти за идентифициране на противникови самолети. През следващите години, САЩ ще доставят на Египет 414 ракети „въздух-въздух” АІМ-9М-1/2 Sidewinder и АІМ-120 AMRAAM, както и над 500 ракети „въздух-земя” Sparrow (54) и Hellfire II (459).

С американска помощ, в Египет беше създадена единна система за управление на противовъздушната отбрана, обединяваща наземните огневи средства, изтребителната авиация, автоматизираните центрове за радиолокационно наблюдение и оповестяване, както и самолети за далечно радиолокационно откриване Е-2С „Хоукай”. Египетската противовъздушна отбрана очаква от САЩ и шест батареи от зенитните ракетни системи „Пейтриът” (с 48 пускови установки) и 384 ракети РАС-3. Този вариант на „Пейтриът” може да се използва и за противоракетна отбрана, но окончателното решение за доставката му беше отложено от египетското правителство по финансови причини. В същото време Египет демонстрира интерес към наземния вариант на американската ракета AMRAAM, който би могъл да се използва в противовъздушната отбрана на страната, заменяйки руските зенитни ракетни комплекси „Квадрат”. Междувременно, беше подписан договор за модеринизирането на зенитно-ракетния комплекс „Хок”, както и на радиолокационните станции за далечно откриване AN/TPS-59/M34. В същото време, модернизирането на радиолокационните станции AN/TPS-50(V)2 ще подобри значително възможностите на египетската противовъздушна отбрана да засича балистични ракети. Освен това, Египет ще получи 6 нови американски радиолокационни станции SPS48E и 12 AN/MPQ-64, след като, под натиска на Вашингтон, се отказа от поръчката на руските зенитно-ракетни системи С-300.

Египетските въоръжени сили редовно участват в съвместни учения с армията на САЩ и други страни от НАТО, както и на някои други арабски държави, където се отработва взаимодействието между армиите на страните-участнички в евентуални въоръжени конфликти в Близкия изток и Африка. Най-мащабни сред тях са ученията „Брайт стар”, провеждащи се на всеки две години в Северен Египет, по крайбрежието на Средиземно море. Основни участници в тях са САЩ и Египет. Последното такова учение беше през ноември 2007. Впрочем, заради американските ангажименти в Ирак, след 2003, мащабите на учението рязко намаляха. Сред останалите, редовно провеждащи се, американско-египетски учения са „Айрън кобра” (с участието на десантни войки, противовъздушна отбрана, военно-транспортна и тактическа авиация) и „Ийгъл салют” (военноморски учения в Червено море).

Междувременно, САЩ изградиха, за нуждите на египетската армия, специален учебен център в столицата Кайро, който се смята за един от най-добрите в света. В него например, могат да се моделират реални бойни действия.

Оказвайки мащабна военна помощ на Египет, Вашингтон, в същото време, се стреми да не допусне страната да постигне военно-техническо превъзходство над Израел, нито дори да се доближи до подобно ниво. Именно поради това, САЩ отказаха да предоставят на Египет самолети F-15, и продължават да протакат въпроса за доставката на противотанковия ракетен комплекс TOW-2B, чиито снаряди могат да пробият бронята на израелските танкове „Меркаба”. Поради израелския натиск, САЩ отказаха да монтират радиолокационни системи „Лонгбоу” на египетските хеликоптери АН-64А „Апачи”, при тяхната модернизация.

В същото време, Египет предоставя на Обединеното централно командване на САЩ (CENTCOM) и американските сили за бързо реагиране правото да използват неговата територия, въздушно пространство и пристанища. В частност, на американските части се дава възможност да използват, след предварително съгласуване с египетското правителство, летищата Уади-Кена, Кайро-Международно и Кайро-Запад, Рас-Банас, Ел-Ариш и Рас-Кусрани, а корабите на 6-ти американски флот имат правото да акостират в редица египетски пристанища. В същото време обаче, правителството в Кайро не е склонно да предостави на САЩ постоянни бази на своя територия.

Като цяло, може да се смята, че сегашното равнище на американско-египетското военно сътрудничество ще се запази и в обозримо бъдеще, още повече, че в Кайро са наясно, че реална алтернатива на американската военна помощ просто няма и едва ли ще се появи.

Военно-техническото сътрудничество с държавите от Залива

Сред най-големите и динамични клиенти на пазара на модерни оръжия и военни системи са държавите-членки на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССЗ): Бахрейн, Катар, Кувейт, ОАЕ, Оман и Саудитска Арабия. САЩ здраво държат водещите позиции на арабския оръжеен пазар, като в течение на дълги години са основния партньор в сферата на военно-техническото сътрудничество на повечето страни от ССЗ.

Вниманието на САЩ към зоната на Персийския залив и, в частност, към сигурността на арабските им партньори, се обяснява най-вече с желанието да се гарантира енергийната сигурност на самата Америка, както и свободният достъп до най-големите в света запаси от енергоносители.

В последно време, към основните направления на военното и военно-техническото сътрудничество на САЩ с арабските монархии спадат: доставките на оръжие и военна техника; осъществяването на различни програми за подготовка на местните военни кадри; складиране на американска военна техника и създаване на необходимата материална база за Силите за бързо разгръщане на САЩ на територията на арабските държави, предоставяне на американската армия на правото да използва техните летища и пристанища, разполагане на пунктове за управление на американските въоръжени сили в страните от ССЗ и провеждане на съвместни учения и други мероприятия, свързани с бойната подготовка на войските и оперативната щабна подготовка.

Американският военен министър Робърт Гейтс постоянно подчертава, колко важно е за САЩ укрепването на военното сътрудничество с приятелските арабски държави от Залива. При това, той поставя акцента върху необходимостта от формиране на антитерористични сили в региона и обща система за противоракетна отбрана, които да се противопоставят на иранската ракетна заплаха.

В името на разширяването и задълбочаването на военно-политическото партньорство с арабските монархии, през май 2006, САЩ стартираха програмата си за т.нар. Диалог по сигурността в Персийския залив, която се осъществява в следните основни направления:

- обсъждане на въпросите, свързани с начините и средствата за подобряване отбранителните възможностти и боеспособността на арабските армии;

- гарантиране на регионалната сигурност (Иран, Ливан, арабско-израелския конфликт и т.н.);

- неразпространяването на оръжия за масово поразяване в региона;

- борбата с тероризма и гарантиране на вътрешната сигурност на държавите от ССЗ;

- гарантиране сигурността на инфраструктурата на арабските държави и, най-вече, на обектите, свързани и транзита на енергоносители;

- развитието на ситуацията в Ирак.

Диалогът включва срещи на високопоставени американски и арабски политици и военни, които се провеждат на всеки шест месеца. От американска страна, в тях, по правило, участва военният министър, шефът на Съвета за национална сигурност, председателят на Комитета на началник щабовете и шефът на Обединеното централно командване на САЩ.

Следните данни дават известна представа за мащабите на американските военни доставки в държавите от ССЗ. От 1981 до 2006, САЩ са продали на арабските си партньори оръжие и военна техника за над 72 млрд. долара (от които 57 млрд. долара се падат на Саудитска Арабия). Само през 2003-2006, държавите от ССЗ са получили от САЩ различна военна техника за 6,8 млрд. долара, а през същия период американците са сключили с тях нови сделки за още 7,4 млрд. долара. САЩ разчитат и занапред да реализират мащабни военни доставки в държавите от ССЗ, доказателство за което са и неотдавнашните изявления на Белия дом и Пентагона, че се планира сключването на договори за продажба на арабските партньори на САЩ, на различни видове оръжие и военна техника, за 11,5 млрд. долара.

В същото време, в американския политически елит има немалко влиятелни противници на продажбата на най-нови образци оръжия и военна техника в арабските монархии (и, особено, в Саудитска Арабия), тъй като, според тях, това би застрашило сигурността на Израел. Налице са и опасения, че при определени обстоятелства, американското оръжие би могло да попадне в ръцете на екстремисти и терористи, с каквито гъмжи регионът. В отговор, официални представители на Белия дом и Пентагона лансираха тезата, че държавите от ССЗ са толкова зависими от САЩ за подготовката на личния състав на своите армии, доставката на резервни части за наличната военна техника и оказването на техническа помощ, че „ще им бъде много трудно да използват американското оръжие против Съединените щати, Израел и другите американски съюзници”.

През 2005, армиите на държавите от ССЗ проведоха, съвместно с американски военни части, мащабно съвместно учение „Ийгъл Ризълв-2005”, чиято цел беше да се отработят проблемите, свързани с колективната защита от оръжия за масово поразяване и борбата с терористичната активност в региона. През август 2006, САЩ сключиха, с Катар, Кувейт и ОАЕ, споразумение за дългосрочно използване на военно-въздушните бази на тяхна територия за обезпечаване на военните операции в Ирак и Афганистан. То включва възможността базите да се използват за оказване на въздушна подкрепа за сухопътните сили на САЩ и иракското правителство.

Съединените щати са основния военно-политически съюзник на Саудитска Арабия. През последните 50 години те са и най-големия партньор на кралството в сферата на военно-техническото сътрудничество. Американците доставят на Риад бойна и спомагателна техника за всички родове войски: 85% от въоръжението на саудитската армия е американско производство. И днес Саудитска Арабия продължава да е сред основните купувачи на американско оръжие. През 2003-2006, в Саудитска Арабия беше доставена американска военна продукция за 4,4 млрд. долара, а паралелно с това бяха сключени нови договори за покупката на оръжие и военна техника за още 4,5 млрд. Сред последните, особено значими, американски военни доставки за Риад, следва да се отбележат 500-те ракети „въздух-въздух” АІМ-120 AMRAAM, противотанковите ракетни комплекси TOW-2, системата за предупреждение при ракетно нападение, както и авиационни тренажори. Предвиждат се мащабни доставки на лека бронирана техника и армейски всъдеходи. Обсъжда се и въпросът за закупуването на девет реактивни системи за залпов огън MRLS, както и на нови противотанкови средства. Не се изключва в бъдеще и покупката на американски многоцелеви самолети JSF. Освен това, саудитците възнамеряват да удвоят броя на ескадрилите си от самолети за далечно радиолокационно откриване, система АУАКС, както и да купят 70 транспортни самолета C-130J-30.

През януари 2008, американската администрация уведоми Конгреса за намерението си да продаде на Саудитска Арабия 900 комплекта за високоточно насочване JLAM за управляеми авиобомби, на стойност 123 млн. долара. Следва да се отбележи и, че още в началната фаза на дискусиите по този въпрос, големи групи конгресмени на три пъти апелираха към президента Буш да се откаже от сделката, тъй като предоставянето на подобно оръжие на Риад, според тях, представлява пряка заплаха за Израел.

Междувременно, САЩ оказват значителна помощ и за модернизирането на доставената на саудитците, в предишни години, техника. Така, през 2006, американската компания „Локхийд Мартин” подписа договор за модернизацията на саудитските танкове М1А1 „Абрамс” (до нивото на тяхната модификация М1А2S). При това, 315 танка ще бъдат модернизирани на територията на кралството, а САЩ допълнително ще доставят още 58 вече модернизирани машини. Планира се и модернизирането на бойните хеликоптери на Саудитска Арабия АН-64 „Апачи” (до ниво на модификация D), както и още една (повторна) модернизация на зенитните ракетни комплекси „Хоук” (усъвършенствания им вариант). Пентагонът обяви намерението си да съдейства за модернизирането на оборудването за пет саудитски самолета за далечно радиолокационно откриване, система АУАКС. В същото време, с помощта на американски фирми, в Саудитска Арабия вече се произвежда електронно оборудване за изтребители F-15.

САЩ активно съдействат и за подготовката на личния състав на саудитската армия. Американските експерти играят ключова роля за доставката на военна техника, особено за военно-въздушните сили и противовъздушната отбрана. Днес в кралството работят над 500 американски военни съветници и специалисти, без да броим голямата група цивилни технически специалисти, които също обслужват саудитската армия. Периодично се провеждат съвместни саудитско-американски военни учения, като двете страни се споразумяха наскоро за увеличаване на броя им. Активно се работи за унификацията на системите за управление, връзка и разузнаване на саудитските и американските въоръжени сили. През последните години, саудитското военно командване отделя специално внимание на практическото внедряване на американската концепция за «обединяването» (“jointness”) в сферата на планирането и провеждането на операции с участието на всички родове войски. Впрочем, тази концепция беше официално приета в армията на Саудитска Арабия още през 2001.

С участието на Инженерния корпус на американската армия, на саудитска територия, са изградени или модернизирани над 100 големи военни обекти, включително военновъздушни, военноморски бази, както и воени градчета.

Повечето американски експерти смятат, че военните доставки от САЩ за Саудитска Арабия са толкова мащабни и страната дотолкова зависи от дългосрочната американска помощ за подготовката на личния армейски състав и материално-техническото обезпечаване, че всички тези програми, на практика, са почти равносилни на договори за военно сътрудничество. Наистина, Риад се опитва да намали огромната си зависимост от Вашингтон, но засега без особен успех.

През 1994, Обединените арабски емирства подписаха със САЩ споразумение за военно сътрудничество, но до края на 90-те, Вашингтон не беше сред основните партньори на ОАЕ в сферата на военно-техническото сътрудничество. Ситуацията се промени, след като, през 2000, с американците беше подписан най-големият в историята на страната договор за доставка на 80 изтребители F-16C/D Блок 69 „Дизърт Фалкон” (55 едноместни и 25 двуместни). Заедно с тях, бяха доставени 491 ракети „въздух-въздух” AIM-120DB AMRAAM и 267 ракети „въздух-въздух” АІМ-9 „Сайдуиндър”, 163 ракети „въздух-земя” AGM-88 „Харм” и 1163 ракети „въздух-земя” AGM-65D/C „Мавърик”, както и управлявани с лазер бомби GBU-10/12/24 (600, 420 и 300, съответно), 1800 клъстърни бомби CBU-87, бомби MK-82/84/86 (1200, 560 и 4400, съответно), както и 52 противокорабни ракети „Харпун” AGM-84. Общата стойност на договора беше 8 млрд. долара, включително цената на изтребителите (6,4 млрд. долара). Летците от ОАЕ преминаха специален курс на новите самолети, който се проведе в САЩ. Доставката на всичките 80 изтребители приключи през миналата 2007. Така, ОАЕ стана първата държава от Близкия и Средния изток, получила достъп до радиоелектронното оборудване на свръхтехнологичен самолет, какъвто е F-16 Блок 60.

През 2003-2006 Емирствата получиха от САЩ различно въоръжение и военна техника за 600 млн. долара и сключиха с тях нови договори за доставка, за още 1,2 млрд. долара. През 2004, двете страни се споразумяха за доставката в ОАЕ на 100 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” с 1000 ракети. През 2006 пък беше одобрен проектодоговорът за продажбата на ОАЕ на 20 пускови установки  за ракетни системи за залпов огън HIMARS с обсег до 40 км. Освен това, Емирствата ще получат 202 ракети ATACMS, с обсег до 165 км, които също могат да се изстрелват от установките HIMARS. Стойността на предстоящата сделка е 752 млн. долара. ОАЕ ще бъде първата държава от региона, която ще се сдобие с подобна техника. Междувременно се предвижда бойните хеликоптери AH-64 „Апачи”, с които разполага армията на Емирствата, да бъдат модернизирани до нивото на тяхната модификация AH-64D „Лонгбоу” (договорът за това беше подписан още през 2005). Освен това, ще бъдат закупени още 30 хеликоптера от този тип, за 1,5 млрд. долара.

През лятото на 2007, Пентагонът уведоми Конгреса за плановете, на ОАЕ да бъдат продадени 200 комплекта за високоточно насочване (JLAM) на управляеми авиобомби. Подготвя се и продажбата на 900 касетни бойни глави AGM-14L3 и 900 противотанкови управляеми ракети „Хелфайър”. За военновъздушните сили на ОАЕ ще бъдат закупени три самолета за далечно радиолокационно откриване Е-2С (и последващата им модернизация до равнището на АМRAAM), както и на 1586 управляеми авиобомби от различни модификации. Но най-голямата сделка може да се окаже евентуалното закупуване от САЩ на зенитни ракетни системи «Пейтриът» (включващи 37 пускови установки, 288 усъвършенствани зенитни управляеми ракети РАС-3, радиолокационни станции и др.). Общата и стойност е 9 млрд. долара.

Междувременно, части на САЩ редовно провеждат съвместни учения с армията на ОАЕ, като най-голямото от тях („Айрън Меджик”) се провежда всяка година, от 1996 насам. Съвместни учения провеждат и военновъздушните сили на двете страни.

На територията на Емирствата са разположени складове за американските военноморски сили в Джебел Али, а като основен пункт за материално-техническо обезпечаване, флотът на САЩ използва пристанището Ел-Фуджейра (освен това американските военни кораби имат право да акостират в пристанището Абу Даби). Американците са наели летищата Рас ел-Хайма и Ел-Фуджейра, които, според плановете за оперативно разгръщане на военната авиация на САЩ в региона, са предназначени за базиране на тактическата авиация и стратегическите разузнавателни самолети (последните са постоянно базирани в ОАЕ, въз основа на споразумението от 2001). Американците активно използват (включително и за операциите си в Ирак и Афганистан) и военновъздушната база Ел-Джафра, където са разположени над 1500 военнослужещи от ВВС на САЩ. Тук се намира Центърът за управление на американските ВВС в зоната на Персийския залив, като базата се използва и за тренировки на пилотите.

Съединените щати са основния партньор, във военната сфера, и на Кувейт. През 1991, тази страна подписа със САЩ споразумение за военно сътрудничество, за срок от десет години (което беше продължено за още десет, през 2001). То включва американска помощ за отбраната на Кувейт, в случай на агресия, достъп на армията на САЩ до пристанищата и военните бази в страната, право на полети във въздушното му пространство и привилегировано право за доставка на оръжие и военна техника за нуждите на Кувейт, участие в подготовката на неговите военнослужещи, провеждане на съвместни военни учения и разполагане, на кувейтска територия, на американски военни складове. На тази основа беше създадена и функционира американско-кувейтска група по въпросите на отбраната. През 2004, Кувейт получи статут на „основен съюзник на САЩ, извън НАТО”.

Страната продължава да е сред водещите клиенти на американския военно-индустриален комплекс. През 2003-2006 тя е внесла американска военна продукция за 900 млн. долара и е подписала договори за нови доставки за още 1,3 млрд. долара. През 2006, приключиха доставките на 16 бойни хеликоптера AH-64D „Лонгбоу” с 384 противотанкови управляеми ракети „Хелфайър”. Кувейт възнамерява да модернизира изтребителите си F/A-18C/D до равнището на модела F/A-18F/E „Супер Хорнет”. Водят се преговори за закупуването на четири транспортни самолети C-130J-30. САЩ обсъждат възможността да продадат на Кувейт 80 управляеми ракети „въздух-въздух” АІМ-120 AMRAAM. Текат преговори за доставката на 12 бързоходни патрулни катери Mk.V. В началото на 2008, Пентагонът обяви намерението си да продаде на Кувейт 80 зенитни управляеми ракети РАС-2 (на стойност 1,36 млрд. долара). Освен това, на кувейтската армия ще бъдат доставени 2016 противотанкови управляеми ракети TOW-2A и 1404 TOW-2B (за 328 млн. долара), а вероятно и 60 танка М1А2 „Абрамс”.

Американците играят водеща роля за обучаване личния състав на кувейтската армия. През декември 2004, за първи път след войната в Ирак, се проведе съвместно кувейтско-американско военноморско учение, в което се наблегна на взаимодействието между двата флота, при извънредна ситуация в арабската държава.

По време на подготовката и провеждането, от САЩ и Великобритания, на военната операция срещу Ирак, през 2003, територията на Кувейт беше основния плацдарм, където бяха концентрирани американските и британски сухопътни сили и авиация. При това, американските и британски войски ползваха без всякакви ограничения военната и транспортна инфраструктура на страната.

В момента, Кувейт е основния транзитен пункт за армиите на САЩ и съюзниците им към, и от, Ирак. Там се намират големи складове за оръжие и военна техника. Във военно-въздушната база „Али ас-Салех” е разположено експедиционно авиокрило от транспортни самолети и хеликоптери. В Кувейт постоянно се намират между 15 и 26 хиляди американски военни. Смята се, че в бъдеще (т.е. след изтеглянето на окупационната армия от Ирак) американските войски ще останат в Кувейт, във военните бази „Кемп Доха” (на север от столицата) и „Арифджан” (в южната част на страната), както и в лагера в района на северната граница. В същото време, кувейтското правителство нееднократно декларира, че няма да позволи територията на страната да бъде използвана за атака срещу Иран.

През 2003-2006, Оман е получил от САЩ оръжие и военна техника за 600 млн. долара и е подписал договори за нови доставки за още 200 млн. долара. През 2006 приключи доставката на 12 изтребители F-16C/D Блок 50 (8 едноместни F-16C и 4 двуместни F-16D). Освен това, два самолета са оборудвани със системи за въздушно разузнаване. Всички изтребители са снабдени със свръхмодерна апаратура за въздушна навигация и насочване към целта. Заедно със самолетите, оманските ВВС получиха и американски ракети „въздух-въздух” АІМ120 AMRAAM (50 броя) и „Сайдуиндър” (100), а също 80 ракети „въздух-земя” „Мавърик” и противокорабни ракети „Харпун”, управляеми бомби от различни модификации (включително и с лазерно насочване) и необходимите резервни части. В перспектива, вероятно ще бъдат закупени подобни самолети за още 2-3 ескадрили, както и военно-транспортни самолети С-130Н. Проучва се възможността за покупката на самолети за далечно радиолокационно откриване Е-2С „Хокай”. Освен това Оман получи от САЩ комплекти за високоточно насочване (JLAM) на управляеми авиобомби. Американците доставиха за оманската армия системи за ранно предупреждаване и тактическо разузнаване, както и противотанкови ракетни комплекси TOW-2A. Правителството на Оман е поръчало в САЩ и 100 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” и възнамерява да закупи още 30 такива комплекси, с 250 ракети.

Американците помагат и за подготовката на местните военни кадри. В оманските военноморски сили работят много съветници и инструктори от САЩ, провеждат се и съвместни военни учения. През 1980 Оман подписа споразумение за военно и икономическо сътрудничество със САЩ, според което американската армия получи право да ползва военновъздушните бази Масира, Марказ-Тамарид и Ел-Хасиб, както и военноморските в Маскат, Райсут и Сиди Лехза. При това базите в Масира и пристанището Матра, на практика, се използват от американците постоянно, а останалите – при възникване на извънредна ситуация. Всички те са предназначени за американските сили за бързо реагиране. Впрочем, по време на интервенцията в Ирак, през 2003, в Оман беше разположена голяма американска военновъздушна групировка, включваща стратегически бомбардировачи В-1В и самолети за далечно радиолокационно откриване Е-3, АУАКС.

Тясното военно сътрудничество със САЩ е в основата и на военната стратегия на Бахрейн. През 1992, тази страна подписа със САЩ споразумение по въпросите на отбраната и сигурността. И днес американците са основния и доставчик на оръжие и военна техника.

През 2003-2006, Бахрейн е получил от САЩ оръжия за над 300 млн. долара и е сключил сделки за нови доставки за още 200 млн. САЩ доставиха и три радиолокационни станции AN/TPS-59(V)3 с радиус на действие 740 км. През 2006 Бахрейн купи 60 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” (180 ракети), а след 2008 планира да модернизира зенитно-ракетният си комплекс „Хоук” и да купи противотанков ракетен комплекс TOW-2A/B, както и пет реактивни системи за залпов огън MRLS. Освен това, Бахрейн възнамерява да модернизира електронното оборудване на изтребителите си F-16C/D. През 2007, Пентагонът съобщи, че възнамерява да продаде на Бахрейн 6 хеликоптера Бел-412, предназначени за спасателни акции. САЩ оказват на кралството и военна помощ (25 млн. долара, през 2004).

През 2001, правителството на Бахрейн поиска да купи 30 от най-новите оперативно тактически американски ракети ATACMS, с повишена точност (изстрелват се със системи MRLS и са с обсег 165 км). Вашингтон одобри сделката, но при условие, че ракетите ще бъдат под съвместен американско-бахрейнски контрол.

В армията на Бахрейн работят немалко американски съветници и инструктори, а военноморските сили на двете страни провеждат съвместни учения, два пъти годишно.

При подготовката и началото на военната операция срещу Ирак, през 2003, в Бахрейн бяха разположени 5 хил. американски военни, както и няколко „невидими” самолета F-117.

На територията на кралството се намира щабът на 5-ти американски флот. Във военноморската база Манама са разположени пет оперативни групи на флота, включително есминци, амфибии, десантни кораби и минотърсачи. Пак там се намира пункт за управление на американскитеили за специални операции. Периодично, военновъздушната база „Шейх Иса” се използва от американската авиация за патрулиране в зоната на Персийския залив и за транспортни цели. Пак тук е разположен регионалният команден пункт на авиацията на САЩ.

Сред съюзниците на Съединените щати в региона е и Катар. През 1992, двете страни подписаха споразумение по въпросите на отбраната и сигурността, предвиждащо пряка американска военна помощ за Катар при възникване на извънредна ситуация. Армията на САЩ получи достъп до пристанищата и летищата на емирството и започна да провежда редовни съвместни учения с местните въоръжени сили. Най-голямото е ежегодното учение „Дизърт пак”. В момента двете страни подготвят ново споразумение за военно-техническо сътрудничество. С помощта на Инженерния корпус на американската армия, в Катар са изградени свързочен възел, складове за боеприпаси и други военни обекти. В катарската армия са ангажирани значителен брой американски военни съветници.

В момента, правителството на Катар проучва възможността за поредна мащабна военна сделка със САЩ, включваща доставката на изтребители F-16, танкове М1А2 „Абрамс”, зенитно-ракетни системи „Пейтриът” РАС-3, зенитно-ракетни комплекси с малък обсег, система за ранно предупреждаване, както и системи за управление и връзка. Общата и стойност вероятно ще надмине 2 млрд. долара.

От 1995, на територията на Катар, са складирани бронирана техника (110 танка П1А2 „Абрамс”), артилерия, средства за противовъздушна отбрана, стрелково оръжие, както и различно снаряжение и имущество за бронетанкова бригада от състава на Обединеното централно командване на САЩ. За целта е изградена специална складова база, която е сред най-големите в Близкия изток. Освен това, американската армия използва още две бази на катарска територия, включително военновъздушната база Ел-Удейд, притежаваща най-дългата писта в региона (4,5 км) и играеща важна роля за американските операции в Ирак и Афганистан. От 2002, в катарската военна база Ес-Салия е разположен челният команден пункт на Обединеното централно командване на американската армия, откъдето се ръководеше и операцията срещу Ирак, през 2003. По време на подготовката и провеждането и, в страната бяха прехвърлени 8 хил. американски военни (най-вече от ВВС), както и самолети F-117 и Е-3 АУАКС. През 2003, на територията на Катар беше разположен Центърът за управление на военно-въздушните сили на Обединеното централно командване. С американска помощ, в момента се разширява пристанището на Доха, така че да може да приема и самолетоносачи. Но, макар че правителството на Катар се обявява за запазване на американското военно присъствие, то категорично възразява против използването на територията на страната за евентуална война срещу Иран.

Военно-техническото сътрудничество с Йемен, Йордания и Ирак

Военните връзки между САЩ и Йемен се активизираха в средата на 90-те години на миналия век, като двете страна активно сътрудничат в борбата с тероризма. Бяха проведени няколко съвместни операции за разкриване и ликвидиране на водачи на Ал Кайда, укриващи се на територията на Йемен. Американски инструктори участват и в подготовката на йеменските специални части. САЩ оказват помощ за подготовката на военни кадри и реорганизацията на Бреговата охрана (която получи 10 американски патрулни катера). През 2004, двете страни проведоха съвместно учение, с участието на сухопътни части, самолети и бойни кораби. Американците снабдяват Йемен с резервни части за доставената преди това военна техника – самолети F-5, танкове М60 и бронетранспортьори М113. Освен това, САЩ планират да използват Аден за снабдяване на своя 5-ти оперативен флот, като в пристанището периодично акостират американски военни кораби.

Що се отнася до Йордания, тя традиционно смята Съединените щати за основен гарант на външната си сигурност, на фона на запазващото се напрежение в Близкия изток, както и за вътрешната стабилност на монархическата институция. На свой ред, Вашингтон успешно използва наличните лостове за въздействие върху режима в Аман, така че последният да продължи да играе ролята на важен партньор на САЩ в Близкия изток и ключов елемент от американската концепция за „гъвкаво военно присъствие” в региона. Американците осигуряват на Йордания безвъзмездна финансова помощ за нуждите на отбраната и сигурността, осъществяват доставки на оръжия и военна техника на изгодни условия, и помагат за реорганизацията на местната армия и подготовката на военни кадри. За целта беше формирана специална американско-йорданска военна комисия. Двете страни редовно обменят разузнавателна информация, а в йорданската армия са ангажирани голям брой американски съветници и инструктори. САЩ разполагат с постоянно военно представителство в Аман, редовно се провеждат срещи между висши военни от двете страни. През 1996, Йордания получи статут на „съюзник на САЩ извън НАТО”, а през 2004 беше подписан договор за партньорство между военновъздушните сили на двете държави. През 2006, американската военна помощ за Йордания се равняваше на 231 млн. долара.

През 2003-2006, Кралството е закупило от САЩ оръжие и военна техника за 400 млн. долара и е сключило договори за нови доставки за още 1 млрд. долара. През 2004, американците доставиха на Йордания системи за тактичесто разузнаване и оповестяване при ракетно нападение. През последните години, йорданската армия е получила от САЩ над 1000 противотанкови управляеми ракети TOW-2, 30 противотанкови ракетни комплекси „Джавълин” (със 116 ракети), както и 42 бронетранспортьора М113А2 и пет М577А2. През 2006 пък приключи модернизацията на бронетранспортьорите М113А1 (до нивото на М113А2). За йорданските изтребители F-16 бяха купени 50 ракети „въздух-въздух” AIM120 AMRAAM. През 2008 ще приключи модернизацията на изтребителите F-16A/B, а през следващите години ще бъдат доставени две радиолокационни станции FPS-117 и 8 многоцелеви хеликоптери UH-60L. С помощта на американски фирми се планира изграждането на мрежова система за управление и връзки на Министерството на отбраната в Аман и автоматизирана система за контрол на въдушното пространство и управление на противовъздушната отбрана RADIANT. Освен това, Йордания иска да купи зенитни ракетни системи „Пейтриът” РАС-2, както и да модернизира бойните си хеликоптери АН-1.

Периодично, на територията на Кралството, се провеждат съвместни американско-йордански учения с участие на всички родове войски. Всяка година, в САЩ се обучават до 300 йордански военни, а с американска помощ в страната беше създаден учебен център за подготовка на специалните части.

По време да подготовката и началото на американската интервенция в Ирак, през 2003, в Йордания бяха прехвърлени изтребители F-16 на САЩ, както и самолети за борба с партизани АС-130. За защитата им, на територията на страната бяха разположени две зенитни ракетни системи „Пейтриът”. От йорданска територия, срещу Ирак действаха и американските специални части.

Йордания и САЩ имат споразумение, осигуряващо на американските части достъп до йордански военни обекти, които те могат да използват и като складове. Американската авиация използва йорданските военновъздушни бази за полетите си в зоната на Персийския залив и прехвърляне на части на морската пехота. В същото време обаче, Аман не е склонен да предостави на САЩ постоянни военни бази на своя територия.

Съединените щати са сред основните военни партньори и на Ливан. През последните години, американците значително увеличиха обема на военната помощ за тази страна (през 2007 тя се равняваше на 270 млн. долара). На ливанската армия и силите за сигурност бяха предоставени 270 всъдехода „Хамър”, 124 армейски камиони, резервни части за доставени преди хеликоптери и др. През 2006, ливанското военно министерство сондира възможността да закупи от САЩ оръжия и военна техника за 800 млн. долара, включително бойни хеликоптери, танкове М60, противотанкови ракети TOW, 155-милиметрови самоходни гаубици М109, патрулни катери, средства за противовъздушна отбрана и различно военно снаряжение. Вашингтон обаче, засега избягва да предоставя тежко въоръжение на ливанците и всячески пречи те да го получат от другаде. Причина за това са опасенията, че то може да попадне в ръцете на екстремистите от Хизбула.

Решаваща е подкрепата и помощта на САЩ за формирането на новата армия на Ирак. Както е известно, решението за създаването и беше взето от Вашингтон, през лятото на 2003, малко след свалянето на Саддам Хюсеин. При това САЩ се заеха да градят новата армия изцяло по свой образец. Така, военните и устави са адаптирани към местните условия устави на американската армия. Обучението на иракските военни се осъществява почти изцяло от американски съветници и инструктори (4 хил. души) на основата на съответните американски програми. Други 2 хил. американци са ангажирани с подготовката на полицаите и останалите части на иракското Вътрешно министерство. Структурата на Министерството на отбраната на Ирак пък копира тази на Пентагона. Смята се, че между 2003 и 2007, САЩ са изразходвали за формирането на иракската армия и полиция около 19 млрд. долара.

През юли 2004, президентът Буш реши да отмени забраната за доставка на американско оръжие и военна техника за Ирак. През 2004-2007, тази страна получи от САЩ оръжие и техника за 1,9 млрд. долара и сключи договори за допълнителни доставки, за още 1 млрд. долара. Американците обаче не бързат да въоръжават иракската армия със съвременни оръжия и военна техника, като засега и предоставят само стрелково оръжие, свързочни средства, транспорт, снаряжение, униформи и т.н. В началото на 2007 те започнаха постепенно да заменят автоматите Калашников с автоматични пушки М-16. През октомври, Пентагонът уведоми Конгреса, че възнамерява да достави на Ирак оръжие и военна техника за 2,3 млрд долара, като отново става дума за стрелково оръжие, взривни вещества, свързочна техника, транспортни средства (включително хеликоптери UH-1H). В същото време се дават мъгляви обещания, че към 2011-2012 иракчаните могат да получат и бойни самолети. Засега въздушното пространство на страната се контролира изцяло от САЩ.

Американците откровено признават, че формират в Ирак „леко въоръжена антипартизанска сила”, която да може да контролира ситуацията, но в обозрима перспектива ще продължи „да бъде достатъчно слаба” за да защити страната си от външно нападение, така че САЩ още дълго време „ще гарантират суверенитета на Ирак”. Освен това, те продължават да се опасяват, че в страната може да започне мащабна гражданска война и наличието на модерна бойна техника у иракчаните би „направило конфликта още по-ожесточен”. Важна роля играе и това, че Вашингтон никак не е сигурен в стабилността на сегашните управляващи в Багдад. Американците не крият и, че нерядко оръжието, предназначено за иракските военни и полицаи, попада в ръцете на бунтовниците.

Като цяло, въпреки усилията на САЩ и съюзниците им, иракските силови структури са много далеч от това, сами да могат да гарантират сигурността в страната, да не говорим за защитата и от външна агресия. В повечето случаи, при провеждането на операции срещу бунтовниците и терористите, иракската армия и частите на Вътрешното министерство не действат самостоятелно, а заедно с американците, по планове, съставени от американските военни и под тяхно командване. При това, нещата не опират само до спазване на принципа за „единното командване”, а отразяват и реалната ситуация, когато иракската армия и полиция „не са достатъчно силни за да поемат нещата в свои ръце”.

Въпросът с постоянното американско присъствие в Ирак, след изтеглянето оттам на основната част от войските, все още не е изяснен напълно. Налице са различни гледни точки, макар засега официално да се твърди, че САЩ не възнамеряват да създават постоянни военни бази в страната.

Военно-техническото сътрудничество с арабска Северна Африка

Военното и военно-техническо сътрудничество на САЩ с държавите от Арабски Магреб (Алжир, Либия, Мароко, Мавритания и Тунис) се развиват, най-вече, в сферата на борбата с тероризма. Изключение са Мароко и Тунис, с които Вашингтон отдавна поддържа тесни военни връзки.

Сътрудничеството с държавите от Магреб в борбата се тероризма, в значителна степен, се реализира в рамките на т.нар. Транссахарска антитерористична инициатива  (TSCTI), лансирана от САЩ и действаща от 2005. Тя си поставя следните цели:

- повишаване ефективността на действията на държавите от региона в борбата с терористичната заплаха;

- организиране на взаимодействието между страните-участнички, при подготовката и провеждането на съвместни антитерористични операции;

- недопускане разширяването на терористичната активност и повишаване степента на сигурност в зоната на Европейската командване на САЩ (ЕUCOM);

- оказване на тилова и материално-техническа подкрепа на държавите-участнички, при провеждането на различни антитерористични мероприятия.

В Транссахарската инициатива участват Алжир, Мавритания, Мали, Мароко, Нигер, Нигерия, Сенегал, Тунис и Чад. На два пъти, през 2005 и 2007, под нейна егида се проведоха съвместни учения на армиите на страните-участнички и на САЩ. Следва да се отбележи, че правителствата на Алжир, Мавритания, Мароко и Тунис са силно заинтересовани от ликвидирането на терористичните гнезда, застрашаващи сигурността и стабилността им, както и да получават американска военно-техническа и материална подкрепа за противодействие на местните ислямисти. Както е известно, обширни райони на Сахара са извън контрола на съответните правителства и силите за сигурност, което позволява там да се настанят, както терористи, така и различни криминални организации.

В същото време обаче, държавите от Магреб, като цяло, не одобряват решението на САЩ да създадат, в края на 2007, отделно командване за Африканския континент (AFRICOM) и отказват неговият щаб да се разположи на тяхна територия.

Важното стратегическо положение на Мароко, до голяма степен, обяснява специалния интерес на САЩ към страната. Вашингтон нееднократно е декларирал, че е пряко заинтересован от укрепването на сигурността на кралството, като прозападно ориентирана арабска държава. Днес САЩ са основния партньор на Мароко, в сферата на военно-техническото сътрудничество. През 2004 Мароко получи статут на „важен съюзник на САЩ извън НАТО”. Между двете страни се води „стратегически диалог” на високо равнище. През 1982 беше създаден и редовно провежда заседания Съвместен комитет за военно и военно-техническо сътрудничество, което се развива в следните основни направления: американско участие в подготовката на марокански военни, продажба или безвъзмездно предоставяне на оръжия и военна техника за кралската армия, съвместни мероприятия по оперативната и бойна подготовка на щабовете и войските, обмен на военни делегации и посещения на бойни кораби. В Мароко има постоянно военно представителство на САЩ. Американски бойни кораби редовно посещават мароканските пристанища, нараства броят и качеството на съвместните военни учения. На мароканска територия, в частност, редовно се провеждат съвместните учения „Африкански лъв”, а специалисти от САЩ работят в мароканските военновъздушни сили и специалните части.

През 2003-2006 Мароко е получило от САЩ военна продукция за 100 млн. долара и е сключило договори за нови доставки за още 100 млн. През 2007, за кралската армия бяха доставени 60 155-милиметрови самоходни гаубици М109А5 (заедно с необходимите боеприпаси, резервни части и автотранспорт). През януари 2008, Пентагонът уведоми Конгреса, че възнамерява да продаде на Мароко 24 тактически изтребители F-16C/D Блок 50/52 и 24 най-нови учебно-тренировъчни самолети Т-68, за 2,6 млрд. долара. Тази доставка е своеобразен американски отговор на решението на Алжир да купи голямо количество руска бойна авиотехника. В сделката с Мароко, САЩ успяха да елиминират Франция, предлагаща на Рабат изтребителите си „Рафал”.

В същото време, американската военна помощ за Мароко е достатъчно добре премерена и няма тенденция за значителното и разширяване. По правило, американците се стараят да я насочват най-вече за развитие на интересните за тях елементи от мароканската инфраструктура, което не винаги отговаря на стремежите на Рабат. Там не крият недоволството си от американско-френското споразумение, според което обемите на военната помощ и оръжейните доставки за кралството не бива да нарушават силовия баланс между Мароко и Алжир, дори ако отношенията между двете съседни страни се изострят.

По споразумението от 1982, САЩ получиха правото да използват военно-въздушните бази в Кенитра, Сиди Слиман и Бен Герир „при възникване на извънредна ситуация в Близкия изток и Африка”. От 1987, американците могат да използват военновъздушната база в Бен Герир, като резервно летище за аварийно кацане на космическите си „совалки”. Те могат да използват също свързочния възел в Кенитра и военноморската база в Мохамедия, където има складове на военноморскити сили на САЩ. През Мароко минават морски и въздушни маршрути, използвани от американската армия при разгръщането на групировките и в Близкия изток. През 2006, САЩ предоставиха на кралството 18 млн. долара за модернизиране на тези бази.

Като цяло, въпреки съществуващите разногласия, мароканско-американските отношения се развиват стабилно. Това позволява на Вашингтон да смята Рабат за надежден партньор в Магреб, Арабския свят и Африка. На свой ред, мароканското правителство, съзнавайки колко важна за него е американската финансово-икономическа и военно-техническа помощ, също е заинтересовано да продължи разностранното си сътрудничество със САЩ.

До средата на 90-те години, военните връзки между Алжир и САЩ се ограничаваха с ежегодна специализация на малки групи алжирски офицери и епизодични доставки на спомагателна техника, но постепенно мащабите на двустранното сътрудничество във военната сфера започнаха да нарастват. Увеличава се броят на алжирските военни, обучаващи се в САЩ. През 2003, Вашингтон отпусна на Алжир 700 хил. долара по програма за подготовка на военни кадри. Между военноморските сили на двете страни се реализира програма за „обмен и сътрудничество”. Освен това, Алжир разчита на американска помощ за пълната професионализация на своята армия. В същото време, американците засега не отменят изцяло ембаргото, наложено преди време върху военните доставки за тази страна.

Най-динамично се развива алжирско-американското сътрудничество в сферата на борбата с тероризма. През 2003-2004, САЩ предоставиха на Алжир прибори за нощно виждане и снимки от своите шпионски спътници. Американските военни помагат на алжирската армия в борбата с ислямистките групи в пустинните райони на Сахара и участват в подготовката на специалните и части. Двете страни обменят информация за дейността на терористичните организации. В същото време, в Алжир смятат, че сътрудничеството със САЩ в борбата с тероризма, съвсем не означава, че американците могат да получат военни бази на територията на страната.

От началото на 60-те, САЩ са основния партньор на Тунис във военната и военно-техническа сфера. Основните направления на двустранното военно сътрудничество са: подготовката на местните военни и осигуряване достъп на американската армия до обектите на туниската военна инфраструктура; продажбата или безвъзмездното предоставяне, в рамките на програмите за военна помощ, на оръжие и военна техника; съдействие за техническото обслужване и ремонта на доставената американска техника; провеждане на съвместни учения и ежегодни щабни срещи. От 1981 функционира съвместна туниско-американска военна комисия, която анализира военните нужди на Тунис. В страната действа и военно представителство на САЩ. Туниската армия, до голяма степен, е въоръжена с американска техника. Почти всеки местен офицер е преминал обучение в САЩ. През 2005, американската военна помощ за Тунис беше 4 млн. долара. Пентагонът проучва и възможността да получи военни бази в страната.

Въпреки продължаващият процес на възстановяване на политическите и икономически връзки между САЩ и Либия, Вашингтон не е склонен да възобнови военно-техническото си сътрудничество с Джамахирията и се опитва да попречи на доставките на модерно въоръжение от други държави. В същото време, Триполи се обяви за възстановяване на връзките във военната сфера, прекъснати след революцията от 1969, но категорично не желае да предоставя бази на американците.

След 1999 е налице разширяване на военните връзки между Мавритания и САЩ. В учебните центрове на мавританската армия са ангажирани 40 американски инструктори. През 2004, американски военни проведоха краткотрайно обучение на мавританските си колеги за борба с тероризма. Мавритански офицери биват обучавани в САЩ, а местното правителство сондира възможността армията (и, най-вече, специалните части) да бъде реорганизирана с американска помощ. Осъществяват се и неголеми доставки на американско военно снаряжение.

Провеждането на антитерористичната операция в Афганистан и на военната интервенция в Ирак, насочиха вниманието на САЩ към малката държава Джибути, притежаваща ключово положение на кръстопътя на морските маршрути между Червено и Арабско море. През 2002, в рамките на Обединеното централно командване на САЩ, беше създадено Обединено тактическо командване в района на Африканския Рог (CJTFHOA). В зоната му на отговорност влизат Джибути, Йемен, Кения, Сомалия, Судан, Еритрея и Етиопия. Щабът на  CJTFHOA е в Кейп Лемонер (Джибути). Освен това, на територията на страната е разположен американски антитерористичен център. В края на 2006, от Джибути, американците подкрепяха армията на Етиопия във войната и срещу сомалийските ислямисти, а в началото на 2007, пак оттам, американски самолети атакуваха базите на терористите в Сомалия. САЩ използват Джибути и като база за изстрелване на безпилотни разузнавателно-ударни летателни апарати „Predator”. Освен това, американското командване възнамерява да използва територията на републиката за обучаване на войските си за действия в пустинни условия. Междувременно, американски инструктори обучават местните военни.

Сред малкото арабски държави, с които САЩ не сътрудничат във военната сфера, са Судан и Сирия. На американските фирми, произвеждащи продукция с военно или двойно предназначение, е строго забранено да установяват или поддържат каквито и да било връзки с тези режими, които са в „черния списък” на Държавния департамент. Нещо повече, САЩ по всякакъв начин се опитват да пречат на доставките на оръжие за тях от други страни.

* Българско геополитическо дружество

{rt}