12
Чет, Дек
9 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

България и Балканите{jcomments off}

М.Русев, В.Шопова, Глобални и регионални стратегии за преход към устойчиво развитие

А.Иванов, Проблеми на демографската политика в България

П.Димитров, Балканското и европейско ехо на косовската независимост

М.Деведжиев, Геополитически и практически съображения при разширяването на Варненското пристанище

 

Pro Memoria

Л.Божков, Дунав в съобщителната система на България

 

Eвропа

П.Друлак, В битка за оцеляване – чешката външна политика между реализма и идеализма

В.Михайлов, Традиционни и съвременни проекции на полската геополитическа еманципация

 

Фокус: Самотната суперсила

Дж.Смит, Д.Микс, Въпросът за климатичните промени в отношенията между Европа и САЩ

Х.Наков, Американската система за противоракетна отбрана и Европа

Ш.Шилян, Новите нюанси в руско-американското стратегическо противопоставяне

Дж.Уолкър, Предизвикателствата пред американско-турския геополитически алианс

А.Собянин, М.Шибутов, Визията на САЩ за Големия Близък изток и геополитическите последици за Евразия

Дж.Кърт, Новата военноморска стратегия на Америка

 

Геостратегия

К.Симеонов, Светът в ерата на войните за ресурси

 

Фокус: Глобалната икономическа криза – мит или реалност?

Х.Георгиева, Рецесията, като предвестник на глобална икономическа криза

М.Хазин, 2009 - в очакване на „контролирана” икономическа катастрофа

Дж.Стиглиц, Американската икономика след „ерата Буш”

М.Либиг, Ветровете на промяната: текущата финансова криза и геополитическите и последици

 

Pro Memoria

Б.Димитров, „Балонът Хейсей” – японската финансова криза от края на ХХ век и поуките за съвременната глобална икономика

 

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, Войните и техните географски и геополитически измерения

 

История и геополитика

Д.Йорданов, Спорът за Курилите: история и възможни решения

 

Книги

Б.Маринков, Националните малцинства в глобалната епоха

 

Интервю

Патрик Бюкенън за Америка в зората на ХХІ век

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Целенасоченото и методологически оптимално обосновано решаване на резултативните глобални проблеми изисква разработването на стратегии, които да са тясно съгласувани помежду си, на глобално и регионално ниво. Общите цивилизационни приоритети, пространствената ограниченост и взаимна зависимост на съвременното развитие, в рамките на географската обвивка на Земята, налагат в хронологичен план да се съгласуват първо глобалните принципи, цели, задачи, критерии, индикатори и механизми на прехода към устойчиво развитие.

За осъществяването на преход към устойчиво развитие най-голяма роля играе разработването на стратегии за контрол и управление на глобалните процеси. Това е третото основно изследователско направление, третият, завършващ етап, имащ най-голямо резултативно значение в съвременната практическа геоглобалистика, и е тясно взаимно обвързано с предхождащите го етапи - глобалния мониторинг и глобалното моделиране. Всъщност, в най-общ методологичен смисъл, разработването на стратегии за устойчиво развитие включва мониторинга и моделирането, като необходими базови етапи, без които е невъзможно оптималното дефиниране на проблемите, целите, задачите, критериите, индикаторите и механизмите на очакваната промяна.

Често методологичните подходи в практическата геоглобалистика се представят върху силно стеснена предметна основа, известна под наименованието “Нов световен ред”, наивно представена единствено в рамките на геополитическата формулировка за атлантизма и мондиализма. Нарастващата роля на екологичните фактори за съвременните геополитически процеси е безспорна и не трябва да се омаловажава, но научно обоснованата геоекологична интерпретация на глобалната проблематика изисква друг, комплексен подход.

Стратегиите за устойчиво развитие

Стратегиите за устойчиво развитие се очертават като един от най-важните практико-приложните аспекти на глобалната проблематика. Важно необходимо условие за разработването и прилагането им е институционализирането на планетарната геоекологична политика, като се отчитат и проявленията на разнообразни форми на глобално обществено геоекологично съзнание.

С най-голяма ефективност и практико-приложна стойност се отличават тези стратегии, при които световната динамика е представена като комплексен резултат от взаимно влияещи си пространствени природни, демографски, икономически, социални, политически и екологични фактори. Реален потенциал за мониторинг, моделиране, контрол и управление на комплексната глобална ефективност от цивилизационното развитие имат културно-политическите и социално-икономическите организации от международен мащаб. На първо място сред тях е ООН, но с немалка значимост в това отношение са и редица трансконтинентални организации като Г-8, Г-24, Г-77, ОПЕК, Британска о бщност на нациите и пр. Със задълбочаване на глобализационните процеси, все по-голяма роля за контрол и регулиране на световните тенденции имат транснационалните корпорации (ТНК). Въпреки ясно декларираната им регионална същност, нараства глобалното значение и на организации като НАТО, ЕС, НАФТА, АПЕК и др.

Като все по-активни актьори на глобалната политическа сцена се проявяват някои, придобили трансконтинентално значение, неправителствени обществени организации или институции, които са изразители на специфично планетарно мислене. Типични примери в това отношение са Римският клуб, „Грийнпийс”, Института за световно наблюдение „Уорлдуоч”, Норвежкият Нобелов комитет, Стокхолмският институт за мирни изследвания, Стокхолмският институт по околната среда, Женевският център за контрол върху въоръжените сили, Бонският международен център за разоръжаване, Лондонският институт за стратегически изследвания, Европейският център за изследване на сигурността „Джордж Маршал”, благотворителният фонд „Отворено общество”, комитетът Цангер (комитет за ядрен експорт и неразпространение на ядрено оръжие), „Лекари без граници”, правозащитната организация ”Амнести Интернешънъл” и мн. други. Повечето от тях си поставят за цел стимулиране на общи международни правила, взаимен контрол и международното сътрудничество във военно-политическата, социално-икономическата, научно-техническата област, както и в области като право, междуетническо и религиозно сътрудничество, спорт, световно наследство и др.

Като условно начало на формиращото се глобално екологично съзнание могат да се приемат 60-те години на ХХ век, когато във високо развитите западни страни започва да се оформя силна обществена съпротива срещу господстващия икономически модел на развитие. Първото значимо изследване, поставящо в обща плоскост икономика, жизнен стандарт и околна среда, е книгата на Рейчъл Карсън ( Carson ,1962) “Тихата пролет”. Широк обществен отзвук получава и „Бомбата на популацията”, публикувана от Пол Ерлих през 1968. В нея като първостепенни се извеждат демографски аспекти на развитието (вж. http://www.pbs.org/population_bomb/ ). Пространствените измерения на екологичната проблематика са представени от Рене Дюбос и Барбара Уард ( Dubos , Ward , 197 2 ) в изследването “Само една Земя”. След 60-те години броят на подобни изследвания се увеличава лавинообразно.

П ак тогава започват и първите по-мащабни изследвания на глобалната екологична проблематика от специално сформирани за целта научно-изследователски институти и неправителствени организации. Поставя се началото на организирани екологични протести от т. нар. „зелени движения”, поставящиш си задачата да алармират обществеността за екологичните последици от индустриализирането на икономиката.

И нституционализиране то на прехода към устойчиво развитие протича през продължителен период от време, отличава се с възходяща динамика и сложно системно структуриране. През 1967 се създава първата официална институция с екологична насоченост – Фондът за опазване на околната среда в САЩ. През 1969 е основана неправителствената организация „Приятели на Земята”. През същата година, в САЩ е приет и първият Национален закон за опазване на околната среда, като за спазването му се сформира Съвет за качествена околна среда.

През 1968, под егидата на ЮНЕСКО, е проведена Междуправителствена конференция за рационално използване и опазване на биосферата. На нея, за първи път, екологичната проблематика се разглежда в международен политически аспект. През 1968, група видни интелектуалци основават т. нар. "Римски клуб" - един от първите безспорни индикатори за възникващо световно съзнание. Негова основна изследователска проблематика са глобалните предизвикателства и съдбата на човечеството. Под логото на Римския клуб се публикуват поредица от задълбочени дискусионни изследвания. Докладите на Римския клуб се превръщат в своеобразен барометър на динамичната глобална цивилизационна менталност (вж. таблицата) .

 

Основни доклади на Римския клуб

 

заглавие

автори

акценти

1972

Границите на растежа

Мидоуз

Демографски бум, глобално съзнание и стратегии

1974

Човечеството на кръстопът

Месарович

Пестел

Стопанска поляризация и зоналност на света

1976

Преразглеждане на международния ред

Тинберген

Преустройство на международните отношения

1977

Цели на човечеството

Ласло

Глобални идеали, цели и солидарност

1978

Енергията: обратно броене

Монтбриал

Пътища за решаване на енергийния проблем

1978

Няма граници за науката

Боткин

Елманджра

Малица

Адаптиране на образованието

1978

Отвъд века на излишествата

Габор

Коломбо

Кинг

Гали

Глобализация на предизвикателства та

1980

Третият свят, три четвърти от света

Гарние

Изоставане на периферните страни от Третия свят

1980

Диалог за богатство и благосъстояние

Гиарини

Контрасти между бедни и богати страни

1981

Императиви на сътрудничеството Север-Юг. Синергия на света

Сен-Жур

Глобално и регионално сътрудничество. Конфронтацията Север-Юг

1982

Микро-електрониката и обществото, за добро и за лошо

Шаф ,

Фриедрихс

Компютъризация и модернизация - социални, културни и екологични последици.

1983

Пътни карти за бъдещето

Хаврилишин

Бъдещият световен ред

1984

Третият свят може да бъде изхранен

Льоноар

Необходимост от подпомагане на страните от Третия свят

1986

Бъдещето на океаните

Ман-Боргезе

Управление на океанските ресурси – институционални предизвикателства

1988

Босоногата революция

Шнайдер

Неправителствените организации в Третия свят

1989

Отвъд границите на растежа

Пестел

Критика на новия глобален ред

1989 - 1991

Африка отвъд глада

Лема,

Маласка

Социални, икономически и политически проблеми на континента

1991

Първата глобална революция.

Кинг

Шнайдер

Преориентиране към устойчиво общество

1995

Да имаме предвид природата

Ван Диерен

Приспособяване към ограничеността от ресурси

1995

Скандал и позор

Шнайдер

Трансформацията на ООН и интересите на Третия свят

1995

Фактор четири

Вайцдзекер,

Ловинс,

 

Потенциалът на ресурсо-спестяващите технологии

2002

Бъдещето на хората инвалиди в света

Лоренцо-Гарсиа

Подобряване стандарта на недъгавите

 

Могат да се посочат много и разнообразни фрагменти от първите опити през 60-те и 70-те години на ХХ век за институционализиране на глобалните механизми на геоекологична политика. Важна отправна точка в това отношение е публикуваният през 1970 доклад на Комисията по международно развитие, председателствана Лестър Пиърсън. Това е първия международен документ, възприел концепция на развитието, отчитаща отношенията Север-Юг. В резултат е създаден и специален Международен център за изследване на развитието.

През 1971, възниква „Грийнпийс”, организация която през последните десетилетия успя да се наложи като първостепенен субект при вземането на важни управленчески решения с мащабна екологична значимост. Освен Римския клуб и „Грийнпийс”, фундаментална роля за задълбочаване на планетарния геоекологичен мониторинг придобива и основаният през 1975 във Вашингтон от Лестър Браун Институт за световно наблюдение ( Worldwatch Institute ). Дейността му се отчита чрез конкретни глобални и регионални изследвания, публикувани в периодични и специални тематични издания, сред които с най-голямо значение е ежегодният доклад, наречен „Състоянието на планетата” * .

Международните организации и екологичната тематика

През 70-те и 80-те години на ХХ век, редица регионални или трансконтинентални международни организации създават специализирани звена, третиращи в една или друга степен екологичната тематика – ООН, ОИСР, ОПЕК, ЕС, НАТО и мн. други.

Най-ефективната, от гледна точка на оптимално действащи механизми на прехода към устойчиво развитие, международна организация и с най-голям авторитет при налагането на глобална политическа воля с позитивни последици, е ООН. Въпреки значителната ангажираност на основните и структури с проблемите на мира и сигурността, една от основните й задачи е свързана с декларираните в нейния устав принципи за социален прогрес и развитие. Много от глобалните феномени през втората половина на ХХ век са пряко повлияни от дейността на ООН.

ООН поставя началото на широкообхватни международни инициативи, като от 60-те години на ХХ век периодично обявява т. нар. „Десетилетия на развитието”. През 70-те години е обявена Стратегия за международно развитие, с акцент върху по-справедлива икономическа политика за развиващите се страни. В тази връзка, през 1974, са приети Декларация и Програма за на нов икономически ред, намаляване контрастите между развити и развиващи се страни, ускорено икономическо и социално развитие. Третото десетилетие (80-те години) е посветено на развиващите се страни. Усилията на световната организация за развитие през 90-те години са насочени към благополучието на отделни хора и малки общности.

В търсене на решения на глобалните екологични проблеми Общото събрание на ООН свиква, през 1972, в Стокхолм, конференция, посветена на околната среда и човека. Тя е иницишрана от САЩ и скандинавските страни и препоръчва създаването на Програма за околна среда на ООН (ЮНЕП), което се осъществява още през същата година. Това е най-значимата институционална инициатива за обща глобална екологична политика. Стокхолмската конференция приема декларация, провъзгласяваща правото на хората да живеят в качествена околна среда и отговорността им да я запазят за бъдещите поколения. Приема се и План за действие, съдържащ повече от 100 препоръки към правителствата в света за защита на живота, контрол над замърсяването и усъвършенстване на селищното устройство.

ЮНЕП играе водеща роля в ООН при насърчаване на партньорството в управлението на прехода към устойчиво развитие, в световен мащаб. През 1973, под нейната егида, се създава Фонд за насърчаване на доброволното финансиране на инициативи, свързани с околната среда. Програмата е лидер в подготовката на международни форуми, посветени на околната среда. През 1979 бе приета Конвенцията за трансгранични замърсявания на въздуха, през 1982 - Конвенцията върху Закона за морето, установяваща екологични правила, стандарти и мерки за противодействие на океанското замърсяване. През 1982, ООН публикува Световна харта за природата, която приема принципа, че всяка форма на живот е уникална и трябва да бъде опазена независимо от стойността и за човечеството. През 1985, в Австрия е проведена среща между представители на Световната метеорологична общност, Международния съвет на научните съюзи и ЮНЕП, посветена на глобалното затопляне.

През 1983 се създава Комисия по околна среда и развитие. По нейна инициатива е изготвен и след 4 години – публикуван, вече посоченият доклад на Брундтланд "Нашето общо бъдеще", в който за първи път се използва понятието „устойчиво развитие”. Формулираната от Брундтланд, през 1987, формулировка търпи много редакции, свързани с по-комплексното тълкуване на проблема, но става основа за редица последвали световни форуми. Основните положения, залегнали в доклада, са в най-голяма степен резултат от предходни изследвания на национални и международни институции, обществени движения и неправителствени организации, като Римския клуб, „Грийнпийс”, Института за световно наблюдение и др.

През последната четвърт на ХХ век, все по-голяма роля за стимулиране на наднационално взаимодействие в глобалните проблемни области играят срещите на високо равнище, като Хелзинки`75, Найроби`82, Рейкявик`86, Амстердам`89, Малта`89, Ню Йорк ` 90, Женева'91, Рио`92, Виена`93, Кайро` 94 , Осло'94, Копенхаген`95, Пекин`95, Истанбул`96, Киото`97, Орхус'98, Давос`99, Доха`01, Монтерей`02, Йоханесбург`02, Ню Йорк`05, Монреал`05, Найроби`06 и др. Някои от тях придобиват знаково значение в ролята си на отправна точка при разработване на глобални модели и перспективни поведенчески стратегии за гарантиране на сигурност чрез сътрудничество на най-високо ниво. Тематичните области на дискусиите варират в изключително широки рамки – демилитаризация, човешки права, положението на жените, демографски проблеми, населени места. Сред събитията със значими институционални последици по отношение проблемите с озоновия слой е приетият, през 1987, в Монреал, Протокол за ограничаване на субстанциите, унищожаващи озона в атмосферата

.

Институационализиране механизмите на глобалната геоекологична политика

Най-важна стъпка към институционализиране механизмите на глобалната геоекологична политика, след Стокхолмската конференция, през 1972, е проведената на най-високо равнище в Рио де Жанейро, през 1992, Трета световна конференция по околна среда и развитие. Чрез т. нар. "Декларация от Рио", подписана от 192 страни, нова принципна основа и първостепенна официална политика на международната общност става концепцията за устойчиво развитие. Приета е програма, наречена "Дневен ред 21" ( Agenda 21). В нея са изложени конкретни принципи, цели и механизми за постигане на устойчиво развитие. Разгледани са почти всички аспекти на развитието: борбата с бедността, равноправието между половете, зачитането на интересите на местните народи, участието на обществени групи в политическия процес, опазването на климата, запасите от питейна вода и др.

Сред конкретните актове на Конференцията в Рио, освен Декларацията и „Дневен ред 21”, следва да се посочат Конвенцията за биологичното разнообразие, Рамковата конвенция за промяна на климата, както и по-слабо обвързващите страните Горски принципи Успоредно с това, много неправителствени организации публикуват или подписват помежду си редица алтернативни споразумения и декларации.

Рио`92 дава допълнителен тласък за задълбочаване на усилията и детайлизиране на подходите в глобалната геоекологична политика, провеждана под егидата на ООН. През 1997, в Киото, развитите страни подписват два изключително важни в това отношение документа - Конвенция и Протокол, чрез които се ангажират да намалят емисиите от парникови газове. Според Протокола, индустриалните страни се ангажират, до 2008-2012, да съкратят с определен процент емисиите от газове, спрямо нивото от 1990. Стимулират се инвестиции в развиващите се страни, въвеждат се правила за „търговия” с емисии, всяка страна се задължава да информира другите за национални действия по климатичните проблеми чрез специално „Национално съобщение”.

На Световния икономически форум Давос`99, генералният секретар на ООН предлага „Глобален договор”, който да засили сътрудничеството между частните корпорации, агенциите на ООН, правителствата и неправителствените организации, на базата на всеобщи принципи, с цел координиране на глобалните и националните усилия за устойчиво развитие. Провеждат се поредица от конференции на световно равнище (Доха`01, Монтерей`02 и др.), посветени на механизмите за постигане на устойчиво развитие.

На Срещата на високо равнище в Ню Йорк, през 2000, се приемат „Цели на хилядолетието”, чрез които се координира дейността на ООН до 2015. Световната среща Йоханесбург`02 е посветена на годишнината от Декларацията в Рио. Както и през 1992 обаче, приетите важни решения, до голяма степен, се обезсмислят, поради липсата на строго фиксирани срокове и нератифицирането на много от споразуменията от страна на държави като САЩ, Русия и Китай.

През септември 2005, в Ню Йорк, се провежда нова световна среща, на която се препотвърждават или актуализират поетите ангажименти. През същата година, в Монреал, е създадена работна група за задълженията по Анекс І (Развити страни) от Протокола в Киото. Това поставя началото на преговори за нови задължения по парниковите газове след 2012. През 2006, в Найроби, се провежда ХХІІ Конференция на страните от Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата и Втората среща на страните по Протокола от Киото. Основен акцент са задълженията на развитите страни след 2012.

Значителна роля при стимулирането на преход към устойчиво развитие играят и другите поделения на ООН. Повечето от тях имат отношение към по-широкото (не само еколого-икономическо) разбиране на концепцията за постигане на планетарна устойчивост, като включват отчитането на разнообразен набор от демографски, социално-образователни, културно-политически и технологични фактори на развитието. Водещи в това отношение са: Програма за развитие на ООН (ПРООН, ЮНДП), Организация на ООН по прехраната и земеделието (ФАО), Международната агенция за атомна енергия (МАГАТЕ), Световната банка, Конференцията на ООН по търговия и развитие (ЮНКТАД), Организацията на ООН за промишлено развитие (ЮНИДО) и др. Важна роля за повишаване на ефективността от политиката на ООН играят многобройните регионални комисии на организацията.

Европейските измерения на концепцията за устойчиво развитие

Типичен пример за ефективно приложение на глобалните принципи за устойчивост на развитието на регионално ниво е работата на Икономическата комисия за Европа (ИКЕ). Особено благоприятни фактори в това отношение са задълбочаващите се интеграционни процеси на континента. Важна предпоставка за значителния напредък при разработването на научно обосновани стратегии за устойчиво развитие на континентално, национално и поднационално (регионално) ниво е натрупаният интеграционен опит от организации като ЕС, ОССЕ и дори НАТО.

С най-голяма роля за лидерските позиции на европейския континент, по отношение на организационен потенциал в политиката на преход към устойчиво развитие, е ЕС. Сред важните причини за това е високата степен на достигнати интеграционни успехи - общ пазар на труд, стоки и услуги, почти пълно „разтваряне” на вътрешните държавни граници, общи органи на управление, единно гражданство, обща валута и др.

Една от основните интеграционни цели на ЕС е постигането на хармонично развитие, както и висок и балансиран, между страните и регионите му, жизнен стандарт на населението. В тяхното смислово съдържание, качествената оценка на хармонията между природни ресурси, екологична среда, научно-технически и социален прогрес се разглежда като първостепенен критерий при гарантиране на еколого-икономическа и културно-политическа устойчивост на развитието.

Политиката на преход към устойчиво развитие на ЕС се реализира чрез сложни, но ефективно функциониращи, взаимно контролиращи се институции, законодателни и програмни инициативи. Основополагаща законодателна основа за това е приетата, през 1989, от ЕО Социална харта, която впоследствие придобива статут на основно Приложение към Договора от Маастрихт. Друг важен фундамент на съвременната екологична политика в Европа е Петата програма на ЕО за околната среда и устойчиво развитие, приета през 1992 Чрез нея отношението към околната среда и социално-икономическото развитие се поставя на принципно нова концептуална основа.

Като аналог на „Дневен ред 21”, Петата програма е стратегия, поставяща основния акцент върху мониторинга и споделената отговорност между всички субекти в европейското интеграционно пространство. Ключов механизъм за изпълнение на Програмата е пълното интегриране между социално-икономически и екологични цели, чрез оптимизиране на инструментариума за мониторинг, моделиране, планиране, контрол и управление на природно-социалните системи. Сред високоефективните подходи в това отношение е широкото използване на пазарните механизми, като стимули за промяна на екологичното поведение. Освен това, в ЕС значително приложение намират административните механизми на правовата държавност и гражданското общество.

Петата програмата акцентира върху пет „избрани целеви сектори” - индустрия, енергетика, транспорт, земеделие и туризъм, които се отчитат като ключови за устойчивото развитие. Нейното провеждане се мултиплицира, чрез националните програми на отделните страни-членки.

Освен на общосъюзно континентално ниво, под егидата на ЕС се провеждат и разнообразни инициативи, насочени към подпомагане на устойчивото развитие на местно ниво. Типичен пример е кампанията Устойчиви европейски градове, лансирана в Олборг`94 и Лисабон`96. Чрез Олборгската харта и Лисабонския план за действие, над 280 местни власти, представляващи около 100 млн. европейски граждани, приемат отговорности по глава 28 на „Дневен ред 21”. Други значими инициативи за постигане целите на Рио, са създаване на информационна система за разпространение на положителен опит „Местна устойчивост” по Интернет, Средиземноморска конференция за „Локален Дневен ред 21 в (Рим`95) и др. ( вж. Маринов и др., 1998 )

Важен аспект в регионалната геоекологична политика на ЕС са приетите, през 1993, в Прага принципи за устойчиво пространствено развитие, както и Ръководните принципи за устойчиво териториално устройство в Европа (Хановер`97). Като основна задача на пространственото планиране, чрез тях се поставя поддържането на дългосрочно (устойчиво) социално-икономическо развитие, с едновременно предотвратяване на вредното въздействие върху околната среда. Главните цели на традиционното планиране се трансформират от нови екологични критерии.

Договорите от Маастрихт`92 и Амстердам`99 катализират разработването на стратегии за устойчиво развитие на национално, регионално и местно ниво. През 2000, в Лисабон, се приема стратегия за развитие, базирана предимно на човешкия интелектуален потенциал. През 2001, в Гьотеборг, тя се допълва, чрез обвързване с концепцията за устойчиво развитие.

След влизането в сила на Протокола от Киото, климатичните проблеми придобиват първостепенно значение в геоекологичната политика на ЕС, особено задълженията му след 2012. За тази цел е разработена Европейска програма по изменението на климата. Едновременно с това, се приема и Шестата програма за действие по околна среда и Стратегията за устойчиво развитие 2005-2010.

Стратегиите за преход към устойчиво развитие в ЕС се разработват в тясна връзка с основните регионални принципи на развитие в него. Важен инструмент за тяхната ефективност е използването на т. нар. „структурни фондове”. Въведените регламенти, за периода 2007-2013, разглеждат като основни структурни фондове Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд и Кохезионния фонд.

Устойчивото развитие на България

България е страна с най-старата, съхранила се през вековете, държавност в Европа. Същевременно тя е една от новоприетите страни в състава на най-мощните, като социално-икономически и военно-политически потенциал, съвременни организации в света – ЕС и НАТО. В резултат от продължителни и сложни исторически процеси, развитието на страната ни през последните няколко века става преимуществено под влиянието на източноевропейски, евро-азиатски и азиатски центрове на силата, което ефективно я изолира от динамиката на цивилизационното развитие в Централна и Западна Европа.

Съвременните интеграционни процеси, в рамките на европейски и евро-атлантически структури, изискват целенасочени усилия за относително бързо адаптиране към динамично променящите се световни и континентални тенденции и предизвикателства във всички обществени области. Сравнително късният промишлен „старт”, в края на ХІХ век, значителната емоционална обремененост в българската външна политика, както и наложената от Великите сили позиция на марионетна държава от „Източния блок”, през втората половина на ХХ век, са сред най-важните причини за континенталното изоставане на България в социално-икономически области като зрелост на гражданско общество, жизнен стандарт на населението, обективност и адекватност на законодателните изменения, комплексна стопанска ефективност, научно-техническа политика и пр.

Наложените в България, след Втората световна война, крайни идеологически приоритети, тоталитаризмът и волунтаризмът при вземането на управленчески решения, поставянето на нереалистични екстензивни икономически цели и липсата на ефективни стимули за развитие водят до тежки деформации в социалното съзнание, нарушени стопански отраслови и териториални баланси, ниска финансово-икономическа и еколого-икономическа ефективност на производството. Преимущественото развитие на тежката промишленост през т. нар. социалистически период води до прекомерна експлоатация и нерационално оползотворяване на ограничени като количество и неблагоприятни като качество суровини и рязко влошаване на екологичните условия за значителни части от територията на страната.

Сред причините за появата на кризисни екологични явления у нас, освен изброените екстензивни икономически приоритети, следва да се посочи и наложеното през посочения период в съзнанието на населението понятие „общонародна собственост” върху природните ресурси, което, на практика, се тълкуваше предимно в смисъла на ничия собственост и безплатно благо. Неблагоприятна роля в това отношение играят и други фактори – липса на екологично законодателство или механизми за неговото практическо приложение, половинчато екологично образование и възпитание, невъзможност да се упражнява ефективен обществен екологичен мониторинг и контрол.

Социално-икономическата криза в България, след 1989, предизвика рязко намаляване на промишленото производство и произтичащото от него замърсяване. Благодарение на това, нараства относителният дял на третичните стопански отрасли – тенденция, която, на пръв поглед, може да се разглежда като положителна, тъй като ни доближава до модела, характерен предимно за по-високо развитите страни. Поради технологично изоставане и загуба на външни пазари, най-тежко засегнати обаче се оказват отрасли като наукоемкото машиностроене, текстилната и хранителната промишленост. Успоредно с това, подкрепата на държавата за крупни, тежкопромишлени предприятия, с висока социална или стратегическа значимост, води до продължаващо нарастване относителния дял на екологоемки отрасли, като въглищна енергетика, тежка химия, металургия, строителна промишленост.

Сред важните причини за задълбочаване на неблагоприятните, от гледна точка на концепцията за устойчиво развитие, структурни тенденции в промишлеността, са външните инвестиции към страната. По-голямата част от тях са безпрепятствано насочвани от мощни западни компании към отрасли, които са относително ефективни от икономическа гледна точка, но се отличават с висока екологоемкост и експортна насоченост Над 2/3 от външните инвестиции в България, след 1989, са насочени за приватизация на силно замърсяващи околната среда промишлени гиганти като "Нефтохим" - Бургас, "Соди" - Девня, "Химко" - Враца, "Кремиковци", "МДК" - Пирдоп, "КЦМ" - Пловдив, въглищни ТЕЦ, циментови, целулозно-хартиени предприятия и пр.

Освен междуотраслови, се забелязват и неблагоприятни междурегионални тенденции. Например, през 2005, в пет, от общо 28, административни области на България, разположени върху 22% от територията и, живеят над 40% от населението, произвежда се около 50% от БВП и се изхвърлят близо 80% от промишлените въздушни емисии в страната. Посочената възходяща градация на подредените по своеобразна географска логика показатели е белег за значителни регионални различия с огромен дестабилизиращ развитието заряд.

Първите мерки, насочени към подобряване състоянието на околната среда у нас, датират от средата на 70-те години на ХХ в. и са, преди всичко, административни. Реализацията им се натъква на редица препятствия от бюрократичен, технологичен, икономически и политически характер. Изострянето на екологичната проблематика, през 80-те години, води до задълбочаване на обществената полемика, независимо от значителните вътрешнополитически ограничения. Впоследствие, екологичните движения стават главни движещи сили на обществено-политическите промени в страната.

Кризисното за България последно десетилетие на ХХ век се характеризира с три ясно изразени прехода: неизбежният и в значителна степен насочван от вътрешни и външни фактори преход към политически либерализъм; хаотичният и трудно контролиран преход към пазарно стопанство; наследеният като силна инерция от предходните десетилетия, неподдаващ се на управление и достигащ форми на национална катастрофа, демографски преход. Очевидно е, че в такава социално-икономическа среда условията за целенасочен и ефективно управляван преход към устойчиво развитие са изключително неблагоприятни. Независимо от това, силно стимулиращо въздействие за търсене на комплексен изход от кризата в страната оказват глобалните инициативи, положителните практики във високоразвитите страни, континенталната интеграционна рамка, задълбочаващите се социално-екологични мотиви в националното съзнание и пр.

Основите за разработване на стратегии за устойчиво развитие

Институционални основи за разработването на стратегии за устойчиво развитие в България, съобразени със световните и континентални тенденции, започват да се формират през последната четвърт на ХХ век, но условия за изграждането на функционални екологични административно-политически механизми за управление възникват едва след демократичните реформи през 90-те години. Сред главните стимулиращи този процес фактори са изграждащото се гражданско общество, наложените от световната общност нови външнополитически отговорности на страната и пряко засягащите ни континентални интеграционни процеси. Освен административно функциониращите държавни институции, все по-пряко въвлечена в този процес е дейността на научните и непрекъснато увеличаващите се неправителствени организации.

Първата важна институционална крачка на геоекологичната политика в България, на държавно ниво, е създаденото през 1976 специално звено към Министерство на горите и опазване на природната среда - Комитет за опазване на природната среда. През 1990 то се преобразува в самостоятелно Министерство на околната среда, а през 1997 се преименува в Министерство на околната среда и водите.

През 90-те години на ХХ век, най-важен тласък за институционализиране механизмите за преход към устойчиво развитие дават ангажиментите на България по отношение дейността на ЮНЕП и вече посочените други геоекологично ангажирани поделения на ООН. Особено важна роля за това изиграват решенията на международната общност в Рио`92 и последвалите други значими международни форуми. В началото на ХХІ век, все по-голямо значение за това придобива интегрирането на страната в европейските структури.

През последните две десетилетия страната ни подписва почти всички международни договори, засягащи общите глобални и регионални усилия за оптимизиране на природно-социалните отношения. Това налага създаването на специализирани национални и регионални ведомства, разработването стратегии за мониторинг, контрол и управление на тези процеси. Основополагащ външнополитически акт в това отношение са задълженията за членство в ЕС, приети в Копенхаген`93, и, по-конкретно, създаването на Национална комисия по устойчиво развитие. През 1996 е приет Закон за чистотата на атмосферния въздух, през 1998 - Закон за защитените територии, през 1999 - Закон за водите и Закон за регионално развитие. Приет е Национален план за регионално развитие, който се превръща в един от основните инструменти на прехода към устойчиво развитие. В него се залага на балансирането между национални, регионални и местни приоритети. От 1994, към Министерството на околната среда и водите, функционира Национален център за околна среда и устойчиво развитие. През 1996, се създава и Комисия по устойчиво развитие.

През 1998, в рамките на проекта „Предизвикателства пред устойчивото развитие в България”, разработен по линия на ПРООН, е отправена препоръка за създаване на Съвет по устойчивото развитие. Той трябва да изпълнява следните функции: методическо и информационно подпомагане на дейностите по устойчивото развитие, разработване на национална стратегия за устойчиво развитие, съгласуване на националните програми и големите инвестиционни проекти, от гледна точка на устойчивото развитие и др. До голяма степен под влияние на този проект, с приемането на Закона за регионалното развитие и на Правилника за организацията и дейността на Съвета за регионално развитие към Министерския съвет и на областните съвети за регионално развитие, през 1999, е изградена Комисия по устойчиво развитие, в рамките на Съвета за регионално развитие. Чрез нея се търсят по-ефективни възможности за съгласуване на стратегически планови документи – например националните планове за икономическо и регионално развитие, национални инфраструктурни проекти и др. (вж. Дограмаджиева, 2002).

Една от основните глави в преговорния процес за присъединяване на България към ЕС е Глава 22 „Околна среда”, открита през 2001 и з акрита през 2003. В първоначалния период по нея се обръща особено внимание на разработването на планове за практическа реализация на краткосрочните задачи, институционално укрепване на екологичната политика, сътрудничество между заинтересованите страни. С приемането на България за пълноправен член на ЕС, от 2007, въпросите на прехода към устойчиво развитие придобиват приоритетно значение.

Днес в България вече разполага с определен положителен опит при създаването на стратегии за развитие на всички нива - национално, регионално и местно. Привлечени са значителни финансови ресурси от международни донорски организации, мобилизирани са ресурси за практическото им изпълнение, създават се предпоставки за ангажиране на общественото мнение при обсъждането и осъществяването им.

С най-голяма роля в усилията за преход към устойчиво развитие на национално ниво е Програмата “Възможности 21”, пряко съобразена с глобалната рамка на "Дневен ред 21" и програмните документи на ЕС. В регионален план, важна методологична роля играят първите, пилотни проекти за устойчиво развитие в областите Ловеч и Велико Търново, в общините Велинград, Свищов, Тетевен, Асеновград. През 1999, ПРООН публикува Методически указания за разработването на общински стратегии за устойчиво развитие. Днес почти всички области и общини имат разработени и одобрени планове за развитие, в които принципите на устойчивото развитие се декларират като приоритетни. В някои области и общини, отделно от тях, са разработени и стратегии за устойчиво развитие.

Разработването и реализацията на глобални, континентални, национални, областни и общински стратегии за устойчиво развитие е най-ефективния път за оптимизиране на съвременните динамични отношения между обществото и природата. Важно условие за повишаване на тяхната практическа стойност е съгласуването на принципите, целите, задачите, индикаторите и механизмите им между йерархичните пространствени нива. Опитът на България в това отношение засега е все още малък, особено на областно и общинско ниво. Често опитите в това отношение се оказват неудачни, поради липсата на управленчески опит и недостатъчна научна обоснованост при планирането. Очевидна е необходимостта от промяна в нагласите и поведението на всички ангажирани страни - политици, публична администрация, граждански организации, бизнес среди и граждани.

 

* След 1995 ежегодните доклади на Института се публикуват на български език и се разпространява безплатно от Министерството на околната среда и водите – б. а.

 

 

Л итература :

Дограмаджиева, Е., Концепцията за устойчиво туристическо развитие като част от глобалната идея за устойчивост в съвременния свят. - Год. на СУ ”Св.Кл. Охридски”, Книга 2 - География, т.93, 2000.

Маринов, В., В. Гарнизов и др. Предизвикателства пред устойчивото развитие в България. София, 1998.

Протокола от Киото, ратифициран от Република България със Закон за ратифициране на Протокола от Киото към Рамковата конвенция на Обединените нации по изменение на климата.(ДВ, бр.72 от 25.07.2002 г.)

Ръководни принципи за устойчиво териториално развитие на Европейския континент. Приети на 12-та сесия на СЕМАТ, Хановер, 7-8 септември 2000 г.,София, 2001. ( pdf - файл)

Скиавоне, Дж. Международни организации. София, 2005.

Учредителните договори на ЕО и ЕС. СУ ”Св. Климент Охридски”, София, 2004.

Carson, R., Silent Spring. Boston, 1962.

Dubos, R., B. Ward, Only One Earth. New York, 1972.

Ehrlich , Paul R . The population bomb . New York , 1971

http://unfccc.int/resource/docs/convkp/kpeng.html

http :// www . clubof rome . org

http :// www . pbs . org / population _ bomb /

http:// www . undp . bg

 

* Преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

** Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Емил Казаков, Геополитиката на България през ХХ век: Национален, европейски и глобален поглед, „Фабер”, Велико Търново, 2007

Директорът на Френския институт по геополитика професор Беатрис Жиблен-Делвале определя наскоро появилата се книга на Емил Казаков „Геополитиката на България през ХХ век: национален, европейски и глобален поглед” като „образцово геополитическо изследване, което свидетелства за желанието на неговия автор да служи на страната си, като подпомогне както своите съграждани, така и европейските партньори и съюзници да разберат по-добре залозите на българската политика». Казаков (който е единствения у нас доктор по геополитика), е професионален дипломат и автор на десетки статии, публикувани във водещи български и чуждестранни издания. Член е на Българското геополитическо дружество и Френския институт по геополитика. Монографията му обобщава и доразвива редица

публикации по същата тема, излезли в България и Франция, в периода 1999–2007. Тя изследва трайните пространствено-времеви и социално-психологически условия на българската външна политика, като нейна отправна точка е анализът на основополагащата геополитическа идея на българския национализъм – представата за Велика България, закрепена в договора от Сан Стефано от 1878, и влиянието и върху политиката на страната в един достатъчно дълъг исторически период. Основната цел е да се обърне специално внимание на моделите на политическо поведение, формирани под непрекъснатото и системно влияние на геополитически явления и, в частност, на геополитическите представи.

Според автора, приемствеността на представата за единството на българската нация и проучването на нейното въздействие върху политиката на страната в един над 100-годишен период позволява да се открои система от присъщи геополитически характеристики, наречена от него национален модел. Този модел, който, разбира се, далеч не е единствения, нито най-решаващия, но затова пък е най-видимия, може да се дефинира като съвкупност от типични и особено трайни идеи и поведенчески стереотипи, които са формирани под изключителното въздействие на санстефанската геополитическа представа и нейните последователни трансформации, наложили се в резултат на различни геополитически ситуации.

Казаков смята, че догматичното и консервативно влияние на санстефанската представа, в дългосрочен план, е лишило българските политици от проявата на реализъм в редица трудни ситуации и е допринесло за формирането у тях на т.нар. “синдром на сбъркания път”. Производна на подобен тип представи е и широко разпространената, но погрешна, според автора, идея за централното или средищно геополитическо положение на България на Балканите, която именно поради своята неточност не би могла да служи за постоянна отправна точка на българската външна политика.

Обратно на възприетите национални стереотипи, Емил Казаков аргументира тезата за принадлежността на България към Междинна Европа, т.е. към тази част от континента, коя-

то обхваща всички бивши социалистически държави. Според него, геополитическият ансамбъл “Междинна Европа” може да се диференцира на западна, източна и южна периферия, съобразно геоисторическите следи на империите, които са ги владели – германска, хабсбургска, руска и османска. Благодарение на този концептуален инструмент – Междинна Европа – българите, освободени от остарелите териториални представи, биха могли далеч по-успешно да дефинират с необходимата степен на реализъм и прагматизъм бъдещите приоритети на своята нация, окончателно загърбвайки “синдрома на сбъркания път”.

С цел по-ясното онагледяване на т.нар. «български национален модел», Казаков предлага серия от структурни резюмета на българската политика, отразяващи нейната вътрешна логика и еволюция. Както отбелязва самият той, в предговора към книгата си: «Българската национална идея е такава, каквото е. Нито по-добра, нито по-лоша. В процеса на моята работа се стремях да държа далеч от себе си изкушението да съдя или да оценявам предимствата и вредите, които тя е донесла на българската кауза. Това не означава обаче, че главната особеност на националния модел не следва да бъде откроена и анализирана. Бих казал, че тази особеност е от функционално естество, за разлика от други, структурни характеристики, и се отнася по-скоро до начина на действие на модела, отколкото до формата и съдържанието му, осигурявайки неговата приемственост в различни исторически ситуации. В сегашните условия функционалната, синтезираща матрица на националния модел би могла да бъде разчетена в съзнателните или подсъзнателни нагласи на политическата класа да възприема прекалено отворено външните геополитически тенденции и влияния без да си задава твърде много въпроси за тяхната същност и за конкретната формула на националните приоритети».

Именно липсата на подобни критични рефлекси, според автора, свидетелства за традиционното отсъствие на култура на стратегическото планиране в българската политика. Той смята, че това би могло да се избегне, ако политиците на България придобият навика да съдят за националните приоритети не толкова през призмата на различните идеологии (национализъм, комунизъм, глобализъм) – определяни от него като «най-често вектори на външни влияния», а през призмата на реализма, основаващ се на трезвата оценка на съотношението на силите и неговите залози...

Наред с несъмнените качества на книгата на Емил Казаков, в нея присъстват и някои спорни моменти. Сред тях е предлаганото делене на „ляв“ и на „десен“ национализъм, проруски, прозападен и антитурски, както и опитът доказали се исторически чалгаджии и шарлатани да бъдат представяни за националисти. Български националист и национално отговорен днес е не този който се кълне в Македония, псува Турция и търгува с български паспорти или пък е най-сервилен към американските долари,  руските рубли и европейските евро. Достойни българи са всички онези, които приеха в мътните години на т.н. преход, въпреки всичко и всички да останат тук в България, да създадат семействата си, да отгледат своите деца, без да крадат. Това са патриотите и това е българския национализъм, водещ до съживяване и модернизиране на България.

Оспорването на тезата за централното (средищното) положение на България на Балканите и представянето и като по-скоро „раздвоена страна“ между Изтока и Запада, чиято принадлежност към единия или другия геополитически полюси се определя от глобалната конюнктура в международните отношения, също поражда някои въпроси. Тук следва да си припомним българската поговорка - „Господ дава, но в кошара не вкарва“. Бог е отредил на България нейното географско положение, но дали тези дадености ще бъдат използвани, кога и как, това изцяло зависи от политиката и най-вече от политиците. Добър пример за това е изграждането на железопътните мрежи на Балканите. До 1878, когато по-голямата част от днешните Балкани са под османска власт, в империята са построени 1100 км релсови пътища. След отделянето на Княжество България и Източна Румелия, в нея остават едва 100 км. Всичко останало е в новоосвободените земи. Защо? Защото именно те са средищните, за най-преките връзки между  Изтока и Запада. А това, че през ХХ век нашите съседи успяха да ни поставят в геополитическа изолация, като изградят заобикалящи и блокиращи ни пътни мрежи, е „заслуга” най-вече на родните политици и политика.

Според автора, първичното в предлагания от него анализ е, че „присъщо за международната геополитика си остава приоритетното отчитане на факторите от по-висок ред при вземането на политически решения, доколкото именно те генерират и задават правилата за маневрирането, а факторите от по-нисък пространствен ред го ограничават. Не е излишно да се подчертае още веднъж, че анализът на тези фактори се основава по-скоро на техните „вътрешнополитически симптоми“ в съответното общество, отколкото на някакви трайни закони на геополитиката и влиянието им върху държавите и тяхната политика”. Трудно може да се приеме изцяло тезата, че „по-високият“ ред е единствено определящ, защото така в исторически и съвременен план изцяло оправдаваме всички пропуски и грешки на собствените си политици и държавници. Оправдания от рода на - така ни наредиха в Москва или Брюксел вече не вършат работа.

Въпреки спорните моменти можем само да приветстваме книгата на Емил Казаков и да я препоръчаме на принадлежащите към т.нар. „българска политическа класа”. Те силно се нуждаят от просвещение, което може да дойде именно чрез запознаването им с подобни четива. Защото, както подчертава и Емил Казаков: „Крайната цел на българската политика е да се проникне от чувството за собствено достойнство и от вътрешно присъщ аналитизъм, които да попречат външнополитическият процес да се ръководи от рутинни, инстинктивни или в най-лошия случай реактивни действия и фактори“.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните петнайсет години ядрените оръжия на Русия са обект на почти постоянни дебати в международните отношения. Ядрената надпревара между великите сили, по време на Студената война, представляваше основен елемент в отношенията между двете суперсили. След рухването на Съветския съюз, темата продължи да бъде все така актуална, като наред с традиционните спорове за ограничаването на ядрения арсенал на Русия се появи и нов проблем – сигурността и управлението на този арсенал в условията на тежки политически, обществени и икономически реформи.

Състояние и структура на руския ядрен арсенал

Съвременният руски ядрен арсенал има своята основа в съветската ядрена научна дейност, развивана още в годините преди Втората световна война. Отделни съветски физици работят в областта на ядрената физика още през 20-те години на миналия век, като десетилетие по-късно се създават и няколко изследователски института. В началото на 40-те години, Съветската академия на науките формира т.нар. Комисия по урановите проблеми, имаща за задача да изготви програма за делението на урановото ядро. Трябва да се отбележи, че тези първоначални усилия имат изцяло научен характер и не предвиждат употреба на получените знания за военни цели. Нещата обаче се променят през 1943, когато съветското разузнаване получава сведения за подобни програми във Великобритания и Съединените щати. В резултат, с директива от 11 февруари 1943, на Държавният комитет по отбраната се създава т.нар. Лаборатория № 2, която се превръща в център на съветската ядрена програма. Въпреки това, поради икономиите, свързани с войната, в началото лабораторията няма необходимия капацитет за цялостни изследвания. Ситуацията се променя драматично след като САЩ правят успешен тест с новото оръжие, на 16 юли 1945, и малко по-късно хвърлят двете бомби над Хирошима и Нагасаки. Това води до значително ускоряване на съветската програма и на 20 август 1945 се учредяван Специален комитет, който да надзирава изработването на съветска ядрени бомба, докладвайки директно на Политбюро. Така, към февруари 1949, Съветският съюз вече разполага с достатъчно плутоний за създаването на атомна бомба. На 24 август същата година става факт успешната детонация на първата нова бомба, носеща кодовата идентификация RDS-1. Мощността на взрива е 22 килотона, т.е. колкото е предвиждано. Така са поставени основите на успешни научни програми и разширяването на арсенала не закъснява. Първата съветска термоядрена бомба е тествана на 12 август 1953, а първата междуконтинентална балистична ракета е готова само три години по-късно. През 1957 е пусната на вода и първата подводница, въоръжена с ракети с ядрени бойни глави. Така окончателно се слага началото на няколкото десетилетия на напрежение между СССР и САЩ, в които ядрените оръжия са от първостепенно значение.

През 1991, Съединените щати и тогавашният Съветски съюз започват постепенен процес на редуциране на арсеналите си от стратегически и тактически ядрени оръжия. В първият Меморандум на разбирателство по СТАРТ от 1994, Русия посочва 9 568 глави и 1 956 носителя. Следващите години обаче са съпътствани с многобройни съкращения, причини за които, отчасти, са и чувствително подобрените отношения между някогашните противници САЩ и Русия. Но по-важната причина, като че ли, е невъзможността на Русия да запази и поддържа финансово и научно-технически своя огромен арсенал. През 90-те години се наблюдава драматичен спад в нивото и качеството на руските отбранителни способности, както конвенционални, така и ядрени. През 1989 (годината на падането на Берлинската стена) бюджетът на СССР за отбрана е 120 млрд. долара, докато този на САЩ е 290 милиарда. Десет години по-късно, през 1999, руският военен бюджет възлиза на 31 милиарда, докато този на Съединените щати - на внушителните 276 милиарда долара[1]. Тоест, очевидно е, че докато американският бюджет е леко намален, руският практически се е сринал.

Горепосочените фактори доведоха до значителни редукции в ядрения арсенал на Русия. Според последния засега Меморандум на разбирателство по СТАРТ, в момента Русия притежава общо 5 436 стратегически бойни глави, като 1 101 от тях са монтирани на различни носители от стратегическата триада – междуконтинентални ракети, ядрени подводници и бомбардировачи. Страната премахна ракетите СС-11, СС-13, СС-17, както и всички ракети тип СС-24, заедно със съответните укрепени силози. Докато правеше тези редукции, Русия започна разработването на нова ракета СС-27. Първите успешни тестове на това оръжие се проведоха през 1997, а през декември с.г. първите две ракети бяха приети на въоръжение. До началото на 2004, в състава на руските стратегически ракетни войски вече има 24 такива ракети. В момента се разработва и мобилна версия на ракетата СС-27, която при успех ще бъде използвана, заедно с тези ракети, базирани в специални силози[2].

Междувременно, руският боен флот почти напълно приключи с изтеглянето на всички по-стари подводници от клас Янки I, Делта I и Делта II. В момента тече програма за премахването и на подводници от клас Делта III. Наред с тези морално остарели съдове, флотът се отказа и от услугите на две относително нови подводници клас Тайфун. В резултат, днес Русия разполага с четири подводници клас Делта III, седем от клас Делта IV и четири от най-мощните подводници клас Тайфун. Единствената програма за разработване на нови оръжейни системи за флота сега е тази за подводниците „Юрий Долгорукий”. Първата подводница от този тип бе спусната на вода през февруари 2008.

През 2001, Русия практически премахна напълно старите си стратегически бомбардировачи Ту-95 и техните модификации, снабдени с гравитационни бомби и крилати ракети с малък обсег на действие. През 1999, в резултат на споразумение между Москва и Киев, Украйна върна на Русия осем бомбардировача Ту-160 и три Ту-95МС. В допълнение, още един нов бомбардировач – Ту-160, влезе във военновъздушните сили на Русия, през 2000. Днес руската стратегическа авиация включва от 62 бомбардировача Ту-95МС и 15 бомбардировача Ту-160. И тук има само една нова програма – тази за разработването на крилата ракета с голям обсег на действие, която да замени съществуващите АС-15, носени от стратегическите бомбардировачи[3].

Така, повече от десетилетие след края на Студената война, руският ядрен арсенал е в категорично по-лошо състояние в сравнение с този на някогашния съперник САЩ. Тежките икономически и политически реформи оказват сериозно отражение върху структурата на стратегическите ядрени сили. Въпреки привилегированото положение, което те имат в състава на въоръжените сили, липсата на средства пряко засяга тяхното функциониране и безопасност. Ограниченото финансиране не позволява и изготвянето на нови развойни програми. Увеличи се значително и опасността от ядрени инциденти и незаконен трафик на оръжия и материали. Всичко това поставя руските ядрени сили в трудна ситуация и им вещае нелеко бъдеще.

Стратегическо мислене и военна доктрина

Официалната политика на Руската федерация по военните въпроси и националната сигурност е описана в редица документи, най-значими сред които са Федералния закон за отбраната, годишното президентско обръщение към Думата, документът, озаглавен „Посоки за развитие на въоръжените сили на Руската федерация” от октомври 2003, както и в други документи, като анализи, доктрини и изследвания.

Всички те разглеждат възможните заплахи за националната сигурност на страната като териториални претенции, въоръжени конфликти в близост до държавната граница или по границите на руските съюзници, повишена концентрация на военна сила, експанзия на враждебни военни алианси и всички други посегателства срещу статута на Русия, като велика сила. Положението на руските стратегически ядрени войски заема челно място в тази своеобразна класация на приоритетите на руската национална сигурност. Това отразява както статута на Русия като първостепенна ядрена сила, така и виждането, че тези оръжия са, може би, единственото наследство от военната и политическа мощ на разпадналия се Съветски съюз. За сравнение, друг изключително важен проблем на глобалната сигурност – международният тероризъм – е поставен доста по-назад в списъка на заплахите. Той се намира след проблемите на информационната война и преди нелегалната търговия с наркотици[4].

Един по-задълбочен преглед на официалните документи и съвместните декларации, по които Русия е страна, показва, че са налице известни противоречия в приоритетите за сигурността на страната. От една страна, Русия многократно декларира, че твърдо е поела по пътя на стратегическото партньорство със САЩ и страните от Западна Европа, в стремежа им да отговорят на новите глобални заплахи. В същото време, на тези декларации се противопоставят редица оценки на основните заплахи за руската сигурност, като разширяването на НАТО, изграждането на нови американски бази в Източна Европа и Централна Азия и др. Така например, за основен приоритет на руските въоръжени сили се смята отблъскването на потенциална масирана въздушна или дори космическа атака, която, по същество, може да бъде извършена само от силите на НАТО, оглавявани от Съединените щати.

В контекста на изложеното по-горе, съвсем логично звучи и формулировката на руската ядрена политика, като част от военната доктрина. За последен път тази политика официално е препотвърдена във Военната доктрина на Руската федерация, одобрена от президента Владимир Путин, на 21 април 2000. В нея се посочва, че Русия продължава да поддържа статуса си на ядрена сила и смята за необходимо да притежава сдържащ ядрен потенциал, който да е в състояние да причини много сериозни щети на потенциалния агресор (достатъчно сериозни за да го откажат от мисълта за агресия), при всякакви условия.

Основен въпрос във военната доктрина е възможността за изпреварващо използване на ядреното оръжие. За един продължителен период, в рамките на студената война, тогавашният Съветски съюз бе възприел политика на въздържане от първи ядрен удар. След сериозни дискусии обаче, се наложи позицията, че Русия си запазва правото да използва ядрени оръжия, при употребата срещу нея, или нейни съюзници, на ядрени и други оръжия за масово поразяване, както и в отговор на масирана агресия с конвенционални средства, заплашваща жизненоважните интереси и националната сигурност на страната. Тази формулировка на руската ядрена политика, по същество, я доближава до позицията, изповядвана от дълго време от Съединените щати, Великобритания и Франция – държави, които никога не са отричали възможността за ядрен контраудар при мащабна атака с конвенционални средства от силите на Варшавския договор, водени от СССР. Все пак, като допълнение, по настояване на руското Министерство на външните работи, към така формулираната ядрена позиция са добавени и т.нар. негативни гаранции по отношение на страните, непритежаващи ядрени оръжия. Тези гаранции, по същество, са пълно копие на споразуменията от края на 60-те години, постигнати от страните-членки на Ядрения клуб. Според тях, Русия се въздържа от употреба на ядрено оръжие срещу държави-страни по Договора за неразпространение на ядрените оръжия, както и срещу страни, непритежаващи такива оръжия. Но дори и тези негативни гаранции оставят вратичка за първа употреба на ядрени оръжия, при условие, че е застрашена националната сигурност на Русия или нейните съюзници.

Интересно нововъведение, намерило място в ядрената стратегия на Русия, е свързано с употребата на т.нар. тактически ядрени оръжия. За разлика от стратегическите, те имат ограничен обхват и могат да бъдат използвани в локални конфликти. Именно това се посочва и в руската военна доктрина, където се заявява, че въоръжените сили на страната имат за задача да водят и ограничени (селективни) бойни действия, използвайки отделни компоненти на руския ядрен арсенал[5]. Така, за първи път, в руската ядрена доктрина официално се утвърждава идеята, че може да бъде водена и спечелена ограничена ядрена война. Но и тук е очевидно желанието да бъде приложена политиката на САЩ, които още през 70-те години на миналия век формулират подобни виждания в собствената си ядрена стратегия. Основна причина за възприемането на този подход е, че руският ядрен арсенал на стратегическо ниво отстъпва значително на американския и Москва се опитва да компенсира своята слабост, чрез тактическите си оръжия.

Официалните руски документи и изявления на висшите кръгове във властта прокламират, че страната и занапред ще продължи да спазва принципите, установени чрез различните режими на неразпространение на оръжия за масово поразяване, и най-вече Договора за неразпространение на ядрените оръжия. Президентът Владимир Путин, неколкократно е заявявал на различни форуми, че основните заплахи през ХХІ век ще бъдат свързани именно с безконтролното разпространение на този тип оръжия[6].

Трябва да се отбележи, че изразената на думи руска ангажираност с проблемите на разпространението на оръжия за масово поразяване, и в частност на ядрените оръжия, нееднократно е потвърждавана и с конкретни действия. За разлика от САЩ, Русия ратифицира Договора за забрана на ядрените опити и успешно посрещна изискванията по Договора за неразпространение на ядрените оръжия – едно сериозно постижение, особено като се имат предвид влошените политически и икономически условия, възникнали в резултат от рухването на СССР. Москва надлежно спазва и договорките по режима за контрол на ракетните технологии. Тя набляга повече на контрола върху местното производство и износа на такива технологии, отколкото на чуждестранните проблеми. Въпреки това, към момента няма никакви данни Русия да е подпомогнала, по един или друг начин, ядрените програми на Северна Корея или на Иран. Нещо повече – Москва не счита тези две държави за свои потенциални противници, така както и Съединените щати не смятат ядрените сили на Израел и Пакистан за такива.

Някои изводи

В заключение, можем да кажем, че, като цяло, Русия провежда умерена ядрена политика. До известна степен, тя гледа със скептицизъм на глобалната стратегия за борба с разпространението на ядрените оръжия и, в частност, на американската политика в тази сфера, защото вижда в нея двойни стандарти и опит за прикриване на други политически, икономически и военни интереси. Ограничаването на трансферите на ядрени технологии не е сред основните приоритети на Москва и, въпреки нежеланието на САЩ, страната продължава да поддържа активни политически и търговски връзки с редица държави, определяни от Вашингтон като „враждебни” и „нестабилни”. Същевременно, Русия спазва напълно поетите от нея задължения съгласно международноправните договорености за ограничаване и редуциране на ядрените оръжия. Причината е, както добрата политическа воля на руското ръководство, така и чисто обективната невъзможност на страната да поддържа големия арсенал, наследен от СССР. В остър контраст със Съединените щати, Русия провежда доста ограничена модернизация на своите въоръжени сили, което отново, до известна степен, е продиктувано от липсата на средства. Въпреки това, в болезнените условия на преход, а и в момента, когато страната очевидно преживява възход, ядрените оръжия заемат специфично място във вижданията на руските политически и военни кръгове – те се разглеждат едновременно като наследство от славното минало на страната, и като гарант за бъдещото величие, към което Москва се стреми.

Бележки:

 


[1] Arkin, William, What’s New?, The Bulletin of the Atomic Scientists 53, no.6, 1997, p.25

[2] Krause, Joachim, The Crisis in Nuclear Arms Control, Geneva, 2007, p.92

[3] Ibid., p.99

[4] Rogers, Paul, Losing Control: International Security in the 21 Century, University of Bradford, 2006, p.71

[5] Arbatov, Alexei and Vladimir Dvorokin, Revising Nuclear Deterrence, John Hopkins Center for International and Security Studies, Maryland, 2006, p.142

[6] Arbatov, Alexei and Vladimir Dvorokin, Nuclear Deterrence and Non-Proliferation, Carnegie Endowment for International Peace, Moscow, 2006, p..26

 

* Докторант в СУ „Св. Климент Охридски”

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните две десетилетия в България се отчита значителна промяна в съотношението между числеността на мъжете и жените в най-активната репродуктивна възраст (от 20 до 39 години). През 1985, съотношението между мъже и жени от този възрастов контингент е било 1000:987, докато през 2006 вече е 1000:960. Феноменът се дължи, преди всичко, на по-високото ниво на емиграция при младите жени, а може би и на по-голям дял на мъжете, сред имигрантите. Обичайно, делът на мъжете сред емигрантите е по-висок, доколкото те са по-инициативни. Социално-икономическата криза в България обаче накара стотици хиляди млади жени да търсят изход от тягостните условия на живот у нас, като заминат в чужбина. Други пък бяха изведени от страната не дотам доброволно.

Ситуацията в малките и големите селища

Набелязаният дефицит на жени във фертилна възраст обаче е особено добре изразен в по-малките селища – селата и малките градове. Явно, външната и вътрешната миграция значително променя, в този тип селища, баланса между представителите на двата пола в репродуктивна възраст. През 2001, тази диспропорция в селата достига до 1000 мъже към 870 жени от споменатата възрастова група, докато при живеещите в градовете съотношението е 1000:1001, като в някои от градовете с висши учебни заведения численото превъзходство на младите жени е доста по-голямо. И макар в последно време тенденцията да се обърна, като, през 2006, в селата съотношението е 1000:878, а в градовете 1000:986, значимото, от репродуктивна гледна точка, неравновесие между половете в малките селища се запазва. Тук следва да отбележим, че превесът на мъжете над жените в селата се задълбочава още в предходната възрастова група (15-19 години) , където мъжете, спрямо жените, са 1000:917, докато при 10-14-годишните превъзходството им е само 1000:950, макар че, според биологичните закономерности, с остаряването, би трябвало числеността на мъжете и жените да се сближава.

Известно е, че при новородените деца съотношението на момчетата към момичетата е около 1000:940/970 (коефициентът варира през годините и при различните типове общности), но в по-късна възраст постепенно се постига паритет между числеността на представителите на двата пола, а в зряла и старческа възраст жените започват да преобладават заради по-високата смъртност при мъжете във всички възрасти. Така например, при родените през 2006, на 1000 момчета се падат 941 момичетата. През същата година, при младежите от 15 до 19 навършени години, коефициентът е 1000:951, а жените получават числено превъзходство спрямо мъжете едва в контингента на възраст над 43 навършени години.

Отчитаното в селата неравновесие между мъжете и жените в активна фертилна възраст само отчасти е свързано с естественото преобладаване на мъжете в младежките възрастови групи, а източникът на задълбочаването му трябва да се търси в механичното движение на населението. Вътрешните миграции (в по-голяма степен) и емиграцията (отчасти) пораждат този феномен, при който жените видимо мигрират, в по-висока степен от мъжете, към големите градове. При анализа на възможните фактори за възникване на набелязания по-голям приток на млади жени (на 20-24 години) от селата към градовете, според мен, с най-голям принос се отличава установената система за получаване на средно и висше образование.

Ролята на образованието и емиграцията

Поради по-големия стремеж, при момичетата, да придобият високо образование и съпровождащият го обществен натиск върху образователните институции, приемът им във висшите учебни заведения и в колежи е завишен, в сравнение с този на момчета, макар в тази младежка възраст мъжете да са все още значително повече – през 2006, при 19-годишните, съотношението е 1000:958. Така например, през 80-те години, сред новоприетите студенти (включително за полувисше образование), жените, през повечето учебни години, преобладават (особено през 1985 и 1986, когато са, съответно, 59% и 58% от новоприетите студенти) и едва през 1989 стават по-малко от мъжете (47%). Интересно е и друго – през 1989, във висши учебни заведения, са приети 2193 жени (от общо 2782) с полувисше образование, което е показателно, че при някои от тях обучението за високо образование протича за по-голям период от време.

Друга причина, поради която жените преобладават сред студентите, е по-честото отпадане на мъжете по време на следването им, доколкото момичетата са по-прилежни в обучението. Затова до финала на учебния процес достигат повече жени, които междувременно престояват по-дълго в съответните университетски градове. През 2005, у нас са завършили висше образование 46 038 студенти, от тях мъжете са 18 928, а жените –27 110 (1000:1432). В крайна сметка, поради ефекта на по-разширения прием на жени и на по-честото отпадане от учебния процес при мъжете, през учебната 2005/2006, от общо 243 464 учащи във висши учебни заведения, 113 308 студенти са мъже, а 130 156 - жени (1000:1149).

Според преброяването на населението от 2001, мъжете, на възраст от 20 до 39 навършени години, с висше образование, са 122 830, докато жените са 192 536 (1000:1567). Ако към висшистите се добавят и полувисшистите, числеността на двете групи, съответно, е 142 389 и 241 062 души (1000:1693). В градовете, мъжете висшисти на тази възраст са 116 806, а жените – 180 389 (1000:1544). Нарушеният баланс между мъжете и жените от набелязаните групи води до нарушаване на баланса между половете в тази възраст в различните типове населени места. По всичко изглежда, че тъй като повечето от висшистите у нас намират работа в големите градове, жените в активна фертилна възраст са преобладаващия пол в много от тях, въпреки високата миграция на мъже без високо образование към тези промишлени центрове. В селата пък настъпва дефицит на млади жени.

Ефектът на „разтваряне на ножицата” между числеността на мъжете и жените в активна фертилна възраст у нас вероятно е повлиян и от значителната емиграция в чужбина на млади жени. В големите градове, където преобладават, жените по-трудно намират партньори и някои от тях се ориентират към емиграция, за да търсят професионална и семейна реализация. Други сключват брак с чужденци в България, или с вече емигрирали българи. Трети пък попадат в потока на незаконния трафик на жени.

Последиците от нарушения баланс

Какви са последствията от нарушения баланс между мъжете и жените в активна фертилна възраст? Преди всичко, намаляват жените в тази възраст, с което намалява броят на родилките и, съответно броят, на ражданията е по-малък. Поради разминаването в местожителството на част от младите мъже и жени, те нямат шанс да се срещнат, което е особено значим проблем за мъжете в селата. За над 50 хиляди мъже, на възраст от 20 до 49 навършени години, в селата не достигат жени от тази възрастова група, което, съвсем естествено, поражда социална резигнация или междуличностно напрежение. От друга страна, в университетските градове се усеща недостиг на млади мъже, като част от младите жени в тях по-трудно намират партньори. Още повече, че различията в образователното ниво между мъжете и жените (жените висшисти са с около 60% повече) води до въздържане на част от жените от сключване на брак с неравностоен по образователния си статус партньор . Очертаните по-горе разминавания между представителите на двата пола предизвикват спад както на браковете, така и на раждаемостта.

Отслабналият стремеж на мъжете да придобият висше образование може да се обясни с постепенната девалвация на образоваността през последните десетилетия. Ниската възвращаемост изразходваните за следване труд, време и финанси доведе до феминизация на висшето образование. Резултатът от този феномен се прояви и във феминизацията на определени професии – учители, възпитатели, работници в социалната сфера, администратори и пр. Прекомерната феминизация на образователната и административната сфера е съпроводена от намаляване на влиянието върху социума и спад на обществения престиж на извършваните в тези области дейности, което подрива и авторитета на държавното управление. Въздействието от нарушения баланс между половете, сред общността на лицата с високо образование, прониква във всички области на обществения живот. Макар стремежът на младите жени към по-добро образование и професионална реализация да е положително явление, щом той предизвиква социални деформации, трябва да се потърсят подходи за тяхното овладяване и канализиране в приемлива за обществото насока.

Възможнита решения

Дисбалансът в съотношението между мъжете и жените в активна фертилна възраст е продукт от въздействието върху демографското поведение на населението на множество фактори. За неутрализирането на негативното влияние на съвкупността от тези фактори трябва да се създаде многостранна платформа от инструменти за осъществяване на контрол и противодействие. Фундаментална предпоставка за задълбочаване на неравностойното разпределение на мъжете и жените в различните по размер и функции селища, е намаляването на възможностите за професионална реализация на лицата, придобили високо образование и отдръпването на мъжете от него, последвано от забавен растеж на производителността на труда у нас, в сравнение с по-динамичните икономики. Несъмнено, на това предизвикателство следва да се отвърне предимно с икономически механизми, например с привличане на чужди капитали, производство и технологии. Съществуват обаче и вътрешни законови и институционални възможности за провеждане на политика, която да коригира деформациите в пропорциите на населението по полов признак. Основните направления, по които би могло да се осъществи широка кампания за противодействие на негативните тенденции в тази област, са:

  • Законодателни инициативи

•  Обстойно и внимателно обсъждане на Законопроекта за равните възможности на жените и мъжете и приемането му, след съобразяване с ефекта, който биха оказали неговите разпоредби върху бъдещото демографско развитие на България.

•  Внасяне на промени в Закона за висшето образование , регламентиращи рамките на пропорциите между жени и мъже, приемани за обучение във ВУЗ, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 12 от Закона за защита от дискриминация , според която ”(1) Не представляват дискриминация: …12. мерките в областта на образованието и обучението за осигуряване на балансирано участие на жените и мъжете, доколкото и докато тези мерки са необходими”. Целесъобразно би било, да се заложи препоръка за изравнен общ прием на мъже и жени за студенти през съответната учебна година или за числено предимство на мъжете в съотношение 21:20 (или 20:19), отговарящо на пропорциите между момчетата и момичетата в младежка възраст.

•  Промени в образователната система

•  Установяване на диалог между Министерството на образованието и науката и висшите учебни заведения, за да се обсъдят възможностите за разкриване на допълнителни бройки за мъже при приема в съответните учебни заведения (вкл. разкриване на нови специалности), така че да се постигне изравнен общ прием на мъже и жени, както и за мерки, насочени към предотвратяването на отпадането на мъжете по време на обучението.

•  Установяване на сътрудничество между висшите учебни заведения и работодателите за планиране на нуждите за подготвяне на кадри в съответните учебни заведения. Отпускане, от работодателите, на стипендии на студенти (особено на семейни студенти), които договорно да се ангажират, че след завършване на висше образование ще работят на обекти от интерес за работодателя, в обезлюдени райони или в други непривлекателни зони.

•  Съобразяване на местата във ВУЗ, по държавна поръчка, за специалности по социални науки, с потребностите на страната и откриване на нови специалности или увеличаване на местата, по държавна поръчка, за индустриални и информационни технологии.

•  Разширяване на колежанското образование, при спазване на общата равнопоставеност на половете (в момента, в колежите се обучават предимно жени, доколкото такава е спецификата на съществуващите колежи). Разкриване на нови колежи, които да подготвят кадри за индустриалното производство и сферата на услугите.

  • Управление на демографските процеси на регионално ниво

•  Изготвяне на областни стратегии за демографско развитие, отчитащи спецификите на областта, включително на отделните райони и типове селища.

•  Привеждане в действие на областни и общински планове за хармонично и устойчиво развитие на населението.

•  Въвеждане, от местните власти, на данъчни облекчения за младите хора по Закона за местните данъци и такси.

  • Миграционна политика

•  Провеждане на широк набор от политики в подкрепа на младите хора, които да намалят емиграционните нагласи сред тях.

•  Предотвратяване на незаконния трафик зад граница на жени.

•  Привличане на имигранти от български произход, на които да се предоставят земеделски парцели и жилища в селските региони. Отваряне на икономиката на страната за работници, произхождащи от страните от Балканско-Черноморската зона. Привличане на специалисти с дефицитна за страната квалификация от други райони на света. Създаване на условия имигрантите трайно да се заселят у нас.

•  Установяване на сътрудничество между общинските власти, публичноправните организации и частните агенции за запознанства и брачно посредничество за осъществяване на политика за брачно посредничество, ориентирана предимно към мъжете в селските райони и малките градове. Привличане на брачни партньори предимно от държавите от Балканско-Черноморската зона.

  • Развитие на селските региони с особено внимание към граничните общини, планинските и други необлагодетелствани райони

•  Възприемане на специализирана политика за съхраняване на селата и развитие на селските региони, чрез данъчни облекчения, държавни инвестиции и привличане на чужди капитали за подпомагане на дребния и средния бизнес там.

Неравностойното представителство на младежите от двата пола в населените места от градски и селски тип се установява още със засилването на процесите на урбанизация преди около половин столетие. През 1965 в градовете пропорцията между мъжете и жените, от 20 до 24-годишна възраст, е 1000:1033, а в селата 1000:935. През 1975, тези показатели, съответно, са 1000:1065 и 1000:838. През същата година, дори в групата от 15 до 19 навършени години, пропорциите между двата пола са 1000:1003 и 1000:836. Видимо, процесът на феминизация в градовете и маскулинизация в селата, сред младежите, се развива твърде бързо.

 

Въпреки привидното изравняване между мъжете и жените в градовете, всъщност много от младите жени там нямат реални кандидати за семейни партньори, поради въздържането на част от мъжете да създават семейства. Впрочем, дори в селата не всички жени намират подходящи партньори, което още повече намалява дела на младите хора, получили възможност да се обвържат в семейни отношения.

•  Регламентиране равнопоставеността на половете при разпределянето на работните места, изискващи висше образование, в общинските администрации и предприятия.

•  Увеличаване размера на регламентирания в Кодекса на труда платен годишен отпуск, с цел да се повиши преразпределението на доходите от големите градски центрове и индустриалните зони към селските райони. Предоставяне на премии чрез ваучери, предназначени за финансово подсигуряване почивката на работещите (както и за децата им) в сферите на държавно и общинско бюджетиране (при възможност, помощ за почивка да се предоставя също така в държавните и общинските предприятия), които да се осребряват при осъществяване на почивки в районите за селски туризъм – населените места с население до 20 хиляди души, без големите планински курорти и селищата, намиращи се в зоната на черноморското крайбрежие.

Освен тези евентуални мерки, остава открита възможността, след като феноменът с нарушения полов баланс при младите хора в различните типове селища бъде осъзнат и проучен, да се предприеме по-широка кампания за преодоляване на деформациите и за хармонизиране на демографските пропорции на обществото.

 

Таблица №1 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) по пол

 

 

Година

Възраст

Пол

20- 24

Съотно-

шение

25-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

20-49

Съотно-

шение

1965

Мъже

294 336

1000

287 514

1000

658 696

1000

1 240 546

1000

1 762 508

1000

 

Жени

290 223

986

284 728

990

647 324

983

1 222 275

985

1 745 047

990

1975

Мъже

330 750

1000

347 996

1000

571 640

1000

1 250 386

1000

1 887 426

1000

 

Жени

324 589

981

342 263

984

569 393

996

1 236 245

989

1 866 687

989

1985

Мъже

301 743

1000

315 677

1000

660 746

1000

1 278 166

1000

1 825 708

1000

 

Жени

293 801

974

309 595

981

658 534

997

1 261 930

987

1 814 988

994

1992

Мъже

303 067

1000

268 817

1000

579 234

1000

1 151 118

1000

1 738 263

1000

 

Жени

289 862

956

262 501

977

580 572

1002

1 132 935

984

1 734 172

998

2001

Мъже

295 399

1000

291 225

1000

539 928

1000

1 126 552

1000

1 677 803

1000

 

Жени

280 272

949

279 986

961

528 473

979

1 088 731

966

1 655 092

986

2006

Мъже

273 164

1000

290 111

1000

570 065

1000

1 133 340

1000

1 653 821

1000

 

Жени

259 767

951

276 196

952

552 014

968

1 087 977

960

1 612 302

975

 

Таблица №2 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) по пол в градовете

 

 

Година

Възраст

Пол

20- 24

Съотно-

шение

25-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

20-49

Съотно-

шение

1965

Мъже

152 500

1000

152 049

1000

338 266

1000

642 815

1000

888 930

1000

 

Жени

157 543

1033

149 690

984

332 260

982

639 493

995

872 846

982

1975

Мъже

208 958

1000

233 415

1000

364 098

1000

806 471

1000

1 184 004

1000

 

Жени

222 574

1065

235 699

1010

365 377

1004

823 650

1021

1 192 908

1008

1985

Мъже

198 355

1000

219 570

1000

478 034

1000

895 959

1000

1 267 174

1000

 

Жени

207 418

1047

226 642

1032

492 595

1030

926 655

1034

1 300 946

1027

1992

Мъже

213 428

1000

188 565

1000

420 953

1000

822 946

1000

1 243 899

1000

 

Жени

212 583

996

192 766

1022

444 015

1055

849 364

1032

1 294 766

1041

2001

Мъже

221 373

1000

217 185

1000

392 096

1000

830 654

1000

1 232 720

1000

 

Жени

216 368

977

213 901

985

401 083

1023

831 352

1001

1 259 677

1022

2006

Мъже

211 779

1000

221 207

1000

426 948

1000

859 934

1000

1 238 793

1000

 

Жени

205 335

970

217 087

981

425 373

996

847 795

986

1 248 787

1008

За 1965, 1975, 1985, 1992 и 2001 г. данните са от преброяванията на населението, проведени през тези години, а за 2006 г. са от годишните наблюдения на населението, провеждани от НСИ, и се отнасят за края на годината.

 

Таблица №3 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) по пол в селата

 

 

Година

Възраст

Пол

20- 24

Съотно-

шение

25-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

20-49

Съотно-

шение

1965

Мъже

141 836

1000

135 465

1000

320 430

1000

597 731

1000

873 578

1000

 

Жени

132 680

935

135 038

997

315 064

983

582 782

975

872 201

998

1975

Мъже

121 792

1000

114 581

1000

207 542

1000

443 915

1000

703 422

1000

 

Жени

102 015

838

106 564

930

204 016

983

412 595

929

673 779

958

1985

Мъже

103 388

1000

96 107

1000

182 712

1000

382 207

1000

558 534

1000

 

Жени

86 383

836

82 953

902

165 939

908

335 275

877

514 042

920

1992

Мъже

89 639

1000

80 252

1000

158 281

1000

328 172

1000

487 907

1000

 

Жени

77 279

862

69 735

869

136 557

863

283 571

864

439 406

901

2001

Мъже

74 026

1000

74 040

1000

147 832

1000

295 898

1000

445 083

1000

 

Жени

63 904

863

66 085

893

127 390

862

257 379

870

390 415

877

2006

Мъже

61 385

1000

68 904

1000

143 117

1000

273 406

1000

415 028

1000

 

Жени

54 432

887

59 109

858

126 641

885

240 182

878

363 515

876

 

Таблица №4 Население в активна фертилна възраст (20-39 години) с висше образование към 1.03.2001

 

Образование

 

 

Висше

 

 

 

Висше

(специалист)

 

Общо

Възраст

Пол

20-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-29

Съотно-

шение

30-39

Съотно-

шение

20-39

Съотно-

шение

Мъже

44 521

1000

78 309

1000

8 156

1000

21 074

1000

152 060

1000

Жени

91 525

2056

101 011

1290

29 065

3564

40 019

1899

261 620

1721

 

Таблица №5 Жени с висше образование по местоживеене

На 1000 мъже

Година

Тип населени места

1965

1975

1985

1992

2001

Общо

427

590

764

881

1144

В градовете

438

598

771

890

1144

В селата

315

452

627

737

1152

 

Таблица №6 Жени в активна фертилна възраст (20-39 години) в

университетските градове към 31.12.2006 г.

На 1000 мъже

Възраст

Населено място

20- 24

25-29

30-34

35-39

40-44

45-49

България

951

952

963

974

995

1019

В градовете

970

982

983

1010

1044

1073

В селата

887

858

900

871

865

876

Столична община

977

1014

981

988

1030

1118

Пловдив

1023

1008

985

1031

1099

1149

Варна

948

996

950

952

1027

1091

Бургас

987

1034

984

976

1043

1096

Велико Търново

1246

1286

928

1087

1143

1140

Благоевград

1211

1053

956

1115

1073

1106

Шумен

1042

1125

1072

989

1057

1105

Русе

879

917

1012

1027

1056

1050

Стара Загора

968

952

967

994

1030

1072

Свищов

1325

1034

809

1066

1059

1154

Плевен

993

961

960

1043

1082

1070

Габрово

883

820

905

1059

1055

1096

* Българско геополитическо дружество, това е втората от серията статии на автора по демографските проблеми на България

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

В европейските войни, от Средновековието до началото на ХХ век, териториалните претенции са сред основните причини за въоръжените конфликти. Подобно на завистливи и алчни феодали, владетелите на държавите прибягват до войните за да разширят владенията си. Най-смелите от тях нерядко успяват да си присвоят и някоя чужда провинция, както го прави например пруският крал Фридрих ІІ, окупирайки Силезия, принадлежаща на австрийската императрица Мария Терезия. Стремежът към териториални завоевания понякога води до разчленяването на цели държави, отслабени от вътрешни междуособици (като например, последователните подялби на Полша между Русия, Австрия и Прусия, през 1772, 1793 и 1795). С какви принципи биват оправдавани нахлуванията на чужда територия? Обикновено се лансират съображения от династичен, т.е. феодален характер. По онова време представите за еднородните и цялостни пространства са чужди на завоевателите. Така, рационалистът Вобан (1633-1707) упреквал Людовик ХІV, че не се грижи достатъчно за укрепването на владенията си.

Дали в борбата за разширяване на държавните граници, в онази епоха, въобще е присъствала някаква геополитическа перспектива, или тя се е изчерпвала с елементарната логика на хищника? Защото геополитиката включва и нещо повече: специфична визия за пространството и неговата организация, отчитайки съотношението на силите.

Съвременните геополитически представи, в значителна степен, са обусловени от новото отношение към пространствената проблематика, свързано с Великите географски открития през ХV-ХVІ век. Първите мащабни геополитически конфликти се зараждат в хода на колониалната експанзия на европейските държави и формирането на колониалните империи, чиито граници се превръщат в повод за множество военни сблъсъци. Неслучайно американският адмирал Маън (1840-1914), смятан за основоположник на „морската геополитика”, отделя толкова сериозно внимание на историята на борбата между Великобритания и Франция за доминация в Световния океан, в периода между 1660 и 1812.

Пространственият фактор в стратегическата политика

Политическият климат в навечерието и по време на Първата световна война се характеризира с повишен интерес към проблемите на пространството и привързаност към идеологическите схеми от началото на ХХ век.

На първо място, широко разпространеният „социален дарвинизъм” съдейства за възприемането на международното съперничество, като логично продължение на борбата за оцеляване. В резултат, всяка европейска нация започва да смята, че съществуването и е поставено под въпрос.

В тези условия, пространството започва да се разглежда като най-важния елемент на  националната сигурност. Така, Германия е притеснена от недостатъчните размери на собствената си територия и положението на държава, намираща се в откровено враждебно обкръжение, в центъра на Европа. Руско-френският съюз от 1893-1894, допълните засилва у немците усещането, че страната им е притисната между чука и наковалнята и е лишена от достатъчно „жизнено пространство”. В навечерието на войната, колониалният раздел на света вече е приключил. Но можел ли е да се смята за окончателен? Винаги е можело да се намерят достатъчно спорни територии и, в частност, остатъци от старите, разпадащи се, колониални империи (като например португалските владения в Африка, които, според тайното споразумение, сключено между Великобритания и Германия, през 1898, трябвало да бъдат поделени между тези две държави, или пък Османската империя, чиито разпад продължава през целия ХІХ век, но която все още контролира редица територии, разпалващи апетита на младите „хищници”). Притежаването на колонии не е означавало само контрол над източниците на суровини и гарантирани пазари, но и правото да се смяташ за велика и уважавана държава.

На второ място, характерна за началото на ХХ век е появата на редица обединителни тенденции, под формата на пангерманизма, панславизма и т.н. Европа се оказва мястото където се сблъскват всички тези сили, обединили се около една или друга велика държава (немците – около Германия, славяните – около Русия). Всяко от тези движения претендира за обширно еднородно пространство за себе си, стремейки се да ерозира и ликвидира формиралите се разнородни държавни образувания и най-вече Австро-Унгария – мозаечна държава, обединена единствено от принадлежността на всяка своя част към династията на Хабсбургите.

На трето място, Европа сама се възприема като единен театър на военните действия и е обречена да се превърне в такъв, в най-близко бъдеще. Така, известният план Шлифен, разработен през 1898-1905, се основава на наличието на френско-руски съюз, насочен срещу Германия. Според него, при започване на война в Европа, Германия, притисната между тези две враждебни държави, следва да нанесе първо удар на запад, като атакува Франция и заобиколи от изток (през територията на Белгия, въпреки обявения от нея неутралитет) френските отбранителни съоръжения. След очакваната убедителна победа на Запад, се планира германските войски да се насочат срещу Русия.

Накрая, голямо историческо значение за войната имат териториалните цели, които си поставят бъдещите участници в нея. Така, Франция нито за момент не забравя за отнетите и провинции Елзас и Лотарингия. Само връщането им би могло да измие позора и унижението от 1870. На свой ред, Великобритания, която влиза във войната на 4 август 1914, просто следва вековния си геополитически рефлекс: да се противоставя на всяка велика държава, опитваща се да установи контрол над Белгия, лишавайки по този начин британците от връзката им с европейския континент.

Геополитическите амбиции и противоречия на основните участници във войната

Наполеон е казал, че нациите осъществяват такава политика, каквато им диктува географията. Следователно, всяка нация следва да притежава цялостна и неизменна геополитическа концепция. На практика обаче, това невинаги е така. Всяка географска ситуация поражда множество нееднозначни и дори противоречиви интерпретации. По време на войната от 1914-1918 всеки участник в събитията, напразно се опитва да примири своите илюзии с реалността, т.е. със собствените си различаващи се представи за реалността.

Германия. Известният немски историк Фриц Фишер отбелязва, през 60-те години на миналия век, в книгата си “Претенциите за световно господство”, че страната му носи основната отговорност за разпалването на Първата световна война. Германия на кайзер Вилхелм ІІ разполага с щателно изработен геополитически план, в чиято основа е концепцията за т.нар. Mitteleuropa, т.е. идеята за формирането, под германска егида, на обширно икономическо пространство в Централна Европа. Негов основен документ е „Септемврийската икономическа програма” (1914), разработена от канцлера Бетман-Холвег. Целта на програмата е, в резултат от войната, да бъде създаден митнически съюз, включващ европейските държави – от Франция до Полша, който да изолира, от една страна Великобритания, а от друга – Русия. Основните постановки в „Септемврийската програма” силно напомнят тези на проекта за континенталната блокада, осъществен от Наполеон І през 1806-1811 и насочен към създаването на големи регионални самодостатъчни обединения.

Тази геополитически концепция поражда немалко критики и спорове в самата Германия. Както отбелязва Жорж-Анри Суту, в книгата си „Злато и кръв: икономическите цели на Първата световна война” (1989): „В най-широк смисъл, Mitteleuropa  (т.е. цяла Европа, с изключение на Русия, Великобритания, Испания и Португалия) поема, през 1913, само 50% от германския износ и покрива само 30% от вноса на Германия. Реорганизацията на икономическия живот, въз основа на най-суровите принципи на автаркията, вероятно би позволила на Германия да открие на континента онези пласментни пазари, които би загубила, прекъсвайки търговските си връзки с Великобритания, при условие, че останалите континентални държави също се преориентират към германските доставчици. При всички случаи обаче, Германия не би могла да намери в Централна Европа редица жизненоважни за своята икономика стоки, като например, памук, петрол и т.н.”. Много немски чиновници, икономисти и индустриалци, добре познаващи структурата на външната търговия на Германия, съзнават колко илюзорни са плановете за установяване на автаркия, както и жизнената необходимост страната им да разполага с достъп до неевропейските пазари. В Германия обаче, има и немалко привържениците на автаркията, която се възприема като решение на проблема с противопоставянето на враждебното обкръжение. Брест-Литовският мир, подписан при крайно унизителни за болшевишка Русия условия (3 март 1918), на пръв поглед, открива пред Германия огромни перспективи на Изток. След поражението, през ноември 1918, мечтите за автаркията на Германия отстъпват на заден план, но не са окончателно погребани. По-късно те са възродени от Хитлер.

Австро-Унгария. Дали Австро-Унгарската империя е разполагала с ясна геополитическа концепция в навечерието на войната? Както е известно, тя представлява конгломерат от нации, обединени от Хабсбургите в границите на тяхната империя и се основава на отречения от историята династически принцип. Последният би могъл да получи нова легитимност, в резултат от превръщането си във фундамент на националното единство, но това е възможно да стане вече без участието на Хабсбургите, играещи ролята на гаранти за различията между нациите, съставляващи Австро-Унгарската империя.

Обявявайки война на Сърбия, на 28 юли 1914, Австро-Унгария влиза във въоръжен сблъсък за да гарантира оцеляването си. В този смъртоносен сблъсък обаче, тя е обречена на поражение, защото вятърът на история, който след началото на Първата световна война бързо се превръща в буря, духа в платната на националната идея.

Великобритания. Почти през целия ХІХ век, Великобритания е най-голямата, в икономическо и финансово отношение, държава на планетата и последователно защитава принципите на свободната търговия, отворените пазари и международното разделение на труда. Още в края на ХІХ век обаче, тя започва да осъзнава, колко уязвими са позициите си, макар по онова време да е на върха на могъществото си. Най-голямата опасност идва от Германия на Вилхелм ІІ, която бързо увеличава своя индустриален и военноморски потенциал.

Войната от 1914-1918 изостря споровете между адептите на икономическия либерализъм и привържениците на системата на преференции, в рамките на империята. Остро се поставя въпросът, дали Великобритания може да запази верността си към принципите на свободната търговия, ако в резултат на войната с Германия понесе прекалено тежки човешки и материални загуби? През юни-юли 1918 в Лондан се провежда имперско съвещание на британските доминиони. Целта на Великобритания е установяването на „контрол върху някои видове суровини, добивани и произвеждани в границите на империята”.  Тоест, налице е своеобразна концепция за имперското пространство, чиито просперитет и сигурност се гарантират от съответната организация на търговията със стратегически суровини. Доминионите обаче отхвърлят това предложение, смятайки го за посегателство срещу икономическата им самостоятелност. Все пак, идеята за имперските преференции не отмира напълно и намира конкретното си въплъщение по време на кризата от 30-те години, довела до разпадането на международната система на търговски обмени (Споразуменията от Отава за преференциалните мита в рамките на Британската общност, от 1932).

Франция. Съзнавайки слабостта си в демографски план, давайки си сметка за недостатъчното развитие на своята индустрия и понасяйки огромни човешки загуби, през 1914-1918, дали Франция би могла да се ръководи от някаква геополитическа концепция? Целите и са прости: да си върне Елзас и Лотарингия и да граничи на изток с една, окончателно отслабена, Германия, неспособна да я застраши, или да се конкурира с нея.

Съединените щати. Американската геополитическа концепция е формулирана още на 2 декември 1823, с приемането на Доктрината Монро, чиито смисъл се свежда до тезата „Америка – за американците”. Според САЩ, Американският континент трябва да представлява обширно независимо пространство, в което европейските държави не могат да се намесват. Това, разбира се, не пречи на самите Съединени щати да използват, отвреме навреме, „голямата тояга” за да въвеждат ред на континента. В същото време, САЩ вземат решение да не се бъркат в европейските работи (т.нар. изолационизъм).

След началото на Първата световна война, Америка на президента Удроу Уилсън се опитва да следва политика на ненамеса, оставяйки си възможност да поеме ролята на „честния посредник” и да помогне на Европа да стигне до мира, когато противниците взаимно се обезкръвят. Но, през април 1917, САЩ все пак биват принудени да влязат във войната на страната на Антантата. Всъщност, имат ли американците някаква възможност за избор? Жестоката подводна война, започната от Германия, застрашава трансатлантическите превози, освен това Америка търпи значителни човешки загуби (например гибелта на парахода „Лузитания”, потопен от немците през май 1915, причинява смъртта на 115 американци).

Осигуряването на непрекъснати връзки между Америка и Европа и защитата на свободата на корабоплаване в открито море, изискват намесата на САЩ във войната срещу Германия. Традиционната изолационистка концепция, ограничаваща активността на Вашингтон в рамките на американския континент, бива подчинена (поне временно) на висшия геополитически императив: защитата на международните икономически интереси на Съединените щати, присъединили се към групата на най-големите световни държави, благодарение колосалното развитие на производителните сили, особено след края на Гражданската война.

САЩ обаче остават верни на идеализма, завещан им от „бащите-основатели”, и аргументират участието си във войната не с геополитически съображения, а със стремежа за налагане на световен ред, отговарящ на моралните норми, които, според тях, са единствената основа за стабилен мир на планетата. Става дума за прословутите 14 точки на президента Уилсън (8 януари 1918): отказ от тайна дипломация, свобода на корабоплаването в открито море, премахване на икономическите прегради, свободно развитие на народите, създаване на Лига на нациите и т.н.

В състояние ли е обаче американската политика, дори и ако се основава на чисто геополитически съображения (като свободата на корабоплаването в Атлантика например), да създаде собствена геополитическа концепция, след като, според нея, мирът в Европа трябва да се постигне чрез съблюдаване на „честните” принципи на международните отношения?

По време на мирната конференция във Версай (януари-юни 1919), президентът Уилсън, оказвайки се лице в лице с европейските лидери (Лойд Джордж, Клемансо, Орландо), напразно се опитва да примири принципите и реалността (френските претенции за контрол над Рурската област или италианските за Далмация). Отказът на американския Сенат да ратифицира Версайския договор (28 юни 1919) погребва за цели двайсет години мечтата на Уилсън за установяването на международен мир, основан на моралните принципи, и обуслвя връщането на Америка към политиката на изолационизъм, т.е. към Доктрината Монро (макар че САЩ, на практика, се оказват активно въвлечени в европейските проблеми: изплащането на американските кредити, предоставени на Великобритания и Франция, получаването на германските репарации и т.н.).

Русия. В навечерието на Първата световна война, Русия, която е отслабена от неуспешната революция от 1905, си поставя, най-малко, пет важни геополитически цели:

- да запази статута си на велика европейска държава, в частност, по отношение на Германия, с помощта на ускорена, макар и закъсняла, индустриализация;

- да оглави панслависткото движение, обединявайки и подкрепяйки всички европейски славяни, защитавайки ги от посегателствата на германските народи (именно това обяснява и масираната подкрепа, оказана, през лятото на 1914, на Сърбия, в конфликта и с Австро-Унгария);

- да се утвърди като най-могъщата азиатска държава, благодарение контрола над Централна Азия и усвояване природните богатства на Сибир (строителството на Транссибирската жп линия), макар че тази експанзия се сблъсква със съпротивата на Япония, нанесла поражение на Русия във войната през 1904-1905;

- да си осигури свободен достъп до южните и западни морета;

- да удовлетвори своите политическо-религиозни амбиции: претенциите да бъде т.нар. Трети Рим и център на православието.

През 1914 това означава завземане на Истанбул (което автоматично гарантира контрола над проливите между Черно и Средиземно море и ликвидирането на Османската империя). В хода на непрекъснатите тайни преговори, по време на Първата световна война, Русия получава от съюзниците си съгласие да овладее Истанбул. Всичките и замисли обаче се сблъскват с непреодолима преграда – революционните събития през 1917.

Геополитическата непоследователност на мирните договори (1919-1920)

Географията, с нейните климатични условия, релеф на местността, разпределение на хората в пространството, предполага, докато политиците разполагат, базирайки се на идеите, които отстояват, и интересите, които не винаги осъзнават правилно. След поражението на централните империи (Германия, Австро-Унгария и Отоманската империя) през 1918, западните държави си поставят за цел да наложат на победените мир, основан на „справедливи принципи”.

Динамиката на справедливия принцип: правото на народите на самоопределение

До 1918 страните от Антантата се стремят да примирят уважението към правото на народите на свободно развитие със запазването на европейското равновесие на силите (и, в частност, със запазването на Австро-Унгария). Рухването на Царската империя, германско-съветският мир, подписан през март 1918, и окончателното разпадане на Австро-Унгария позволяват обаче усилията да се преориентират най-вече към реализиране правото на народите на самоопределение, без оглед на проблемите за силовото равновесие в Европа.

Така се приема, че всеки народ може свободно да се развива на своята територия, в рамките на гарантирани, международно признати граници. На базата на тази постановка бива разчленена Австро-Унгария - този „затвор за народите”, ако използваме и за нея определението, дадено навремето за Царска Русия. Пак тя се използва като юридическо оправдание за възстановяването на Полша и присъединяването към Франция на Елзас и Лотарингия.

Безкрайните противоречия на справедливия принцип

Същото това право на самоопределение на народите прави обаче невъзможни опитите да бъде поставено под въпрос националното единство на германците – най-многобройният народ, обитаващ центъра на Европа и обявен за главен виновник за Първата световна война. И тъй като Германия не може да бъде разчленена, авторите на мирните договори се постарават максимално да ограничат и отслабят германците (в частност, чрез демилитаризирането на левия бряг на Рейн, или забраната на Anschiuss, т.е. обединяването на Германия с другата немска държава - Австрия).

В състояние ли е обаче, правото на народите на самоопределение да неутрализира класическите геополитически интереси: гарантиране жизнеспособността на държавите, или запазване на поне минимален регионален баланс? Така, разрушаването на „изкуственото” образувание, каквото представлява Австро-Унгария, води до появата на обединения, които по-късно се оказват не по-малко „изкуствени” (като например Югославия и Чехословакия). Стремежът да се осигури на Полша излаз на Балтийско море (известният „полски коридор”) пък води до отделянето на Източна Прусия от останалата част на Германия и превръщането на Данциг в „свободен град”, което Хитлер използва като един от поводите за началото на Втората световна война, през 1939.

Правото на народите на самоопределение предполага, че те съществуват от незапомнени времена и на всеки от тях Господ е отредил ясно очертана територия, включваща всички членове на конкретната нация, формиращи еднородна общност, призната като такава и от другите народи.

За съжаление обаче, на практика всичко стои различно. Истината е, че народите възникват и изчезват по волята на историята. Огромно количество територии са обект на претенции на поне няколко държави и народи. Често, някои неголеми региони, като например Балканите или Кавказ, се характеризират със съвместното съществуване на множество различни народи, тясно свързани помежду си. Как, в подобни случаи, може справедливо да се разпредели онова, за което претендират едновременно няколко народа и нации? Защо е нужно да се разединява онова, което е обединено от самия живот, и да се налагат безброй преселвания на хора? Мирните договори, повече или по-малко успешно, комбинират различни формулировки: промяна на границите; организиране на плебисцити в спорните зони (Шлезвиг, Горна Силезия, Саар и т.н.); защитата на националните малцинства; преместването на население (например, преселването на гърците от Турция и на турците от Гърция, според Лозанския мирен договор от 24 юли 1923).

 

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е втората от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Всеки софиянец се възхищава от градове като Виена, Париж, Прага. Той явно или скрито си пожелава да е част от подобна на тяхната подредена и облагородяваща среда и често го постига с цената на отказа от себе си, от общественото си положение в България, от семейната си традиция. За да изпита тези (от малкото останали съвременни) авантюри, за да заживее в обстановка на приятни новости, да преживее вълнението на откривателството и на предизвикателството от досега с неочаквани факти, събития и (не винаги) личности, софиянецът заплаща със свободата и индивидуалността си (изпълнява не само точно, а даже стриктно западноевропейските полицейски разпоредби), със спирането на интелектуалното и социалното си издигане (работи всичко, което му се предлага), обезличава се (често до степен да крие произхода си), за да потъне в пролетарската маса на Запад. Всичките му претенции, които в София са прекомерни (до степен да заплашва публично с отказ от гражданство), в чужбина се стопяват и той в повечето случаи изчезва като личност. Остава му само ласкаещата го възхита на неговите доскорошни софийски съграждани, смятащи го за преуспял в странство.

Виновна за това е и София. Тя се превърна в транзитна гара, която препраща в чужбина младото и способно поколение на България. София днес се оказа годна само да прекърши връзките на младите българи със селската и провинциална среда, да заличи консервативно-патриархалните навици на новите софиянци. Тя не успява обаче да направи от придошлите истински софийски патриоти, не успява да ги превърже към себе си.

София се оказа желана от всички, но - обичана от малцина.

Чувство за град. Началото

Така е, защото софиянци не усещат-познават собствения си град. Той е пълен със събития, добри намерения, страсти и битки. И всичко това е овеществено в камък, бетон, асфалт. Много често недонаправено-недовършено, защото страстта и чувствата бързо изгарят в София. Властта обича да тържествува над предшественика си, като руши създаденото от него. Така лъжливите аргументи се превръщат с времето в неоспорими  PR - “факти“ и ние заживяваме в среда от грешки (действителни и привидни), осуетени амбиции и незавършени намерения. Тази среда наричаме хаос, за разлика от завършеността на Виена, Париж и Прага.

Но софийската среда изобилства с възможности и шансове, тя все още е годна за стил на живот, който да е и консервативен, и жизнерадостен, и модерно целеустремен, и исторически вглъбен, и близък до природата и цитадинен. За да развием тези шансове пред града, е необходимо да култивираме особено чувство, ще го наречем чувството за град. В нашия случай - чувството за София.  Това е познаването-разбирането на (а и обичта към) природните, историческите и човешки сили, които раждат-тласкат-развиват, или унизяват, София. Това е особената чувствителност, която възпитават утвърдените градове у своите обитатели и обичта, с която им отвръщат виенчани, парижани и пражани.

Вникнем ли във феномена София (защото тя е нещо повече от само град), ще я заобичаме.

Банално е да се каже, че Marcus Ulpius Traianus я прави град. Този отговор е относително верен, макар и в духа на днес разпространения “правен” синдром - от многото истини да е истинска истина само институционализираната истина. Поради това, имперският акт , обявяващ «София» за град, наименован Ulpia Serdica е (само) институционализираното начало на града ни. Но «София» съществува далеч отпреди това. Действителното начало е далечно и дълбоко омайващо.

Всеки, който идва от северозапад, по Нишавското ждрело, или от югоизток, по Маричината долина, или пък слиза от Владая, или от Арабаконак-Витиня, изпитва облекчение и гърдите му се разтварят, когато стъпи в Софйското поле. Мащабът на възприятията се сменя; той става едър. Едър и контрастен. Оградните планини израстват от гладко-равното поле. Това ги прави да  излъчват спотаената мощ на звяр в унес-реликт, който се събужда за нов живот. Това изпитваме днес, но то е бивало изпитвано от стъпилия на Софийското поле винаги - срещата с вездесъщото присъствие на вечния негов обитател. Древните са го наричали Genius Loci. Той обитава полето, но си има дом. Къде е белегът-знакът, от който започва-тръгва пътят на «София» към нас, днешните софиянци?

Преди полето е имало езеро. То притежавало очарованието на противоборстващите  стихии: водата срещу скалата - патетичната жизненост, която извиква тяхната среща-двубой. Геологическите епохи следват една друга; обилието на вода се сменя с ариден (сух) климат и така започват да се отлагат тези минерални наслаги по езерното дъно, които от древно време насам участват в живота на софийската цивилизация чрез минералните извори, на които те дават началото. Но те в Софийското поле са повече от 80! Кой от тях (вече се досещаме), и защо тъкмо той - софийският извор, дава началото на цитадинния бит и превръща обитателите от полето в сердикийски граждани? Защо изворите в Княжево, в Овча Купел, в Горна баня или в Панчарево не заквасиха градската мая, а останаха извън града?

Защото, при възможност за избор, става това, което хората изберат с краката си. Тъкмо пътищата, а във времето, когато ги е нямало - теренната достъпност, е другата, наред с наличието на софийския извор, причина селището, възникнало на това място, да «стане» град.

Веда словена. Преселение

Рядко населено и обладано от архаичния селски бит, Софийското поле хилядолетия не е имало нужда от град на мястото на днешна София. Слатинските възвишения, ослънчени и равни, са и далеч по-защитени, и по-подходящи за бита, който преди десет хиляди години е затворен вътре в рамките на хоризонта, в неговото обозримо обкръжение. Отвъд хоризонта се спотайват опасностите. Но и те рядко се задават в онова проточено време.

Архаичният човек се радва на своето пълно отъждествяване със средата, със статуквото, което му осигурява предсказуемо съществуване.  И ако съдим по слатинските открития така е било в течение на няколко хиляди години. Архаичен сън, наречен «златен» век на себеоткриване, на разкриване на съдбовната зависимост от природните стихии, на опита да ги разбере-предскаже-«мотивира» към определено, желано-добро поведение. Това прави архаичния човек част от близката природа-околност, от небето над нея. Това е време на детско откривателство и на завършения опит да бъде създаден-открит и подреден светът на митовете и фолклора. Там е изворът на народната мъдрост.

Нещата се променят с културното проникване в тогава дивата евразийска покрайнина - Европа. По суша, това става от днешния Близък изток, през Проливите, през Тракия, и търсейки-откривайки път между планините. Първите смелчаци или просто любопитници, попадат-идват в полето, назовано хилядолетия по-късно Сердикийско, за да се върнат обратно, а някои да останат или пък, обладани от голяма дързост, да продължат пътешествието, започнало от «Харапската» земя (1.песен «Преселение...» и 2.песен «Пак за преселението...»[23]) през «замързналия» Босфор(?) и дервента2 , устремени на северозапад – чак до/отвъд целта-Дунав:

Море си бе замързнало, / мое коне бележита гу изплива; /

на път ми излела сура ламие, път заптиса на дервене, на клисуре /.../

Та га гоних шо га3 гоних, стигнах си га на бел Дунав(7. песен “Женитба...”)[23].

След Първите настъпват бавно с добитъка си и земеделците, за да се настанят трайно на новите земи. Това е епичното преселение на народите от граничното време на бронза. Техните екзистенциални мотиви (нуждата от Lebensraum6 ), геополитически цели (завладяване на обработваeми земи и води), нравствена аргументация (разпространение на знания и умения сред диваците и приучването им към труд и цивилизован бит), както и отделни, ключови епизоди  (молитвата7 преди битка), присъстват като канава-дълбочинен слой във Веда словена[23].

Наред с известната ни, очевидно е имало и «сухопътна» Одисея. Тя е истински поучителна, сериозна и разказана не от «герои», а - преживяна от народи. Тези народи са «посяти» навсякъде по следата на това Велико  пътуване-преселение. Спомените за него са достигнали до/запазени от нас, българите:

“...млада краля Читайска, /... / Негува земя мощне са е наплодила; / села си му честум стуят, / ляха (=10-16 кв. крачки[72]) мясту и селу гуляму! / Нит урачи имат що да урат, / Нит волове паша пасат. / ... / чи е навървил Читайска краля / през тоя земя Харапска, / през това моря гуляму; лю(=само) утде си замине, сита земя пупленява; /.... / оти иска да научи диви люде / как си са земя работи. / Лю(=само) утде си заминоват, кралю, / сичку им са диву гляда; / дойдоха си вейке ду той бял Дунав. / ... / Читайска краля си стои на край бял Дунав, / та са чудум  чуди що да прави, / що да прави как да си Дунав замине, / та да иде на родувиту земя. /  На ойскя си вяли ютговори: / “Сяки пу куляну да си падне, / Куледу Богу молба да се моли,” /..../ Та си им Куледу Богу молба услише; / .../ Та си земя загуби  Дунавска краля.” (1 песен “Преселение...”)[23]. / Земя хми (=тем, на тях) Читайци пуплениха, / там’ села си направиха, / сички люде пуплениха, / и ги научиха земя да работет. / Уттога е устанала земя со уралу да са работи, / и тая пясня да са пяе.” (2 песен “Преселение...”)[23].

Описаните екзистенциални мотиви (въпрос на живот и смърт, борба за оцеляване), геополитически цели и страхът от морална присъда, родил нуждата от нравствено оправдание, ни предлагат триделния модел на всички по-сетнешни геополитически експанзии по света. Този модел е останал от хилядолетия насам непроменен! Могъл е да бъде така точно формулиран-запазен до «днес» само, защото древните по нашите земи са го преживяли дълбоко и впечатлени от него, са го препредавали буквално през всички исторически епохи и сменящи се по земите ни господстващи езици. Поради това изпятото-записаното по-горе във Веда словена носи белези и на достоверност и не може да бъде просто измислено/въобразено от мървашките певци от Серско. Ако тези песни бяха създадени в родопския (все пак провинциален) културен анклав, те би трябвало да се вълнуват повече от близкото Бяло море отколкото от далечния, недостъпен за тях, (при това бял!) Дунав8 .

Harappa

Така се нарича този (бил град, станало село,  днес-пак) град в Пакистан, близо до който, през 1822 двамата пътешественици Burnes и Masson откриват и (само!) оглеждат руини. Това е северната столица-близнак (наред с южния Мохенджо-Даро) на една голяма култура - крайречната култура на реката Инд. Тази цивилизация е съвременник (3200-1500 год.пр.Хр[131]) на другите три: древноегипетската, на азиатския Югоизток и тази на Междуречието. Няма други преки (известни нам, освен Веда словена) доказателства, че Harappa е самоназвание с хилядолетен корен и/или прозвище, дадено от историческите съседи-съвременници9. Харапската цивилизация има писменост. Тя обаче е все още неразчетена. Тази цивилизация използва десетичната бройна система, която ние наричаме «араб/пска». Тя използва много точна и унифицирана мерна система за тегло и дължини; най-малката мярка е 1.7 от милиметъра. Харапците използват в гражданското строителство призматична тухла, с размери само - 7/14/28 см. Едва ли е случайност, че това са и размерите на тухлата, с която бе иззидана довоенна София. Тухла с тези размери (печена или само сушена на слънце=керпич) бива произвеждана/изполвана в течение на цели 4 хилядолетия, изминавайки пътя си от Harappa до Европа10 .

«Харапският» народ се препитава от  интензивно земеделие и градинарство. Той изобретява плуга11 , теглен от биволи. И, както често се случва, «кръщава» това свое, революционно за времето си, изобретение със собственото си име (Arare=ора, лат.). Поради задоволеността си, този земеделски народ започва да строи градове12 и то съоръжени с градска канализация, водоснабдяване и комунално сметосъбиране. В къщите има тоалетни помещения. Улиците са ориентирани съгласно световните посоки. Главната улица е 10 м широка, с направление «Север-Юг». «Харапците» са първите градоустроители в света. Те формулират принципите на градоустройствения ред и го осъществяват повсеместно във всичките си градове. Удивителното е, че този ред не се гради върху някаква обществена йерархия, а е материализация на, ще го наречем базисен, общовъзприет демократизъм. Сякаш няма(?) нито «първо», нито «второ» съсловие. При разкопаването на харапските градове, археолозите не откриват оръжия. Няма пирамиди, няма зикурати, няма храмови комплекси от рода на индокитайския Ангкор. Мнозина [187] твърдят, че харапците даже не са строили крепостни съоръжения. Това е причината тази цивилизация да не бъде дълго време забелязвана и да бъде разкрита едва през ХХ век13 .

Център на харапските градове бил градският пазар-тържището, в крайна сметка – народното оживление – народът. Внезапно, този голям (обитавал е територия, колкото днешна Западна Европа) 5-6 милионен народ напуща своя уреден бит, без бой. Сред руините от това, негово време няма открити следи от насилие, пожари или от катастрофи - земетресения, наводнения.

Земята му е престанала да бъде плодородна. Причина за това би могла да бъде или засоляването на почвите, или засушаването на климата, или промяната в течението на река Инд (=Sindh14 и на успоредната-вече изчезнала река Saraswati) или пък всички тези причини, заедно. Така «харапците» остават без плодоносна земя и препитание. Двеста години те не си дояждат, гладуват. Това е доказано въз основа на тленните им останки в некрополите – (южната столица-близнак Мохенджо Даро означава Хълмът на мъртвите). Те упорстват, но накрая тръгват, за да търсят нова земя и вода. Песен 7. «Женитба...» ни насочва къде/как това би могло да е станало: «...та си прати Фейска крале на Си(н)тска15 земе запустена, / да си кане16 седемдесе крале, / да си дойдат на негува Талатинска земе,...» [23]. Тази „покана“ е сякаш ретроспективно оправдание за извършеното нашествие17 в земите, възприемани в по-късни времена като „латински“. В този текст на Веда словена се натъкваме на политическата актуализация (=нови държави, нови имена,...) на основните, трайни и непоклатими географски понятия: Близък изток, Средиземноморие, Римски свят, ...

Това е поучителен разказ, сам по себе си, но го споменаваме заради определението «Харапска» в песен 1. «Преселение народа ут Крайна земе на Дунав». Песента е записана от учителя в серското село Елешница Божич Атанасов и то (доста!18 ) преди януари 1867 [стр.16,том І, 23].

Какво става по същото време (средата на ХІХ век) в самата Harappa? «Градът .... изпада в (хилядолетно, бел.ХГ) забвение, докато сър Alexander Cunningham предприема, в годините 1872-1873, първите разкопки. Но едва след късните полеви работи, след 1920, бе разбрано колко древна и значителна е Harappa...за съжаление в средата на ХІХ век тухлите (от Harappa) бяха използвани за железопътна линия.»19 . Не без ирония твърдят, че железопътната линия Лахор-Мултан била на 4600 години - за да построят, през 1857, леглото на жп линията, английските инженери John и William Brunton раздробяват тухлите от срутващите се сгради до голямо село-малък град, назовано Harappa....Това е линия, дълга 93 английски мили20 [183], равни на жп отсечката София-Пловдив.

През 1856, Alexander Cunningham, директор на тогава новосъздаденото Археологично ведомство на Британска Индия смята, че тухлените руини произхождали от будистки храм, построен през ХVІІ век (след Р.Хр!). И години след това той, натовареният с цялата власт и всички отговорности археолог в тази, тогава британска, колония21 продължава да няма представа за значението на поверената му Harappa и дори съдейства за унищожаването и.[131] А българите-орачи, овчари от Серско знаят за тази Харапска земя и помнят-възпяват Великото преселение от/през нея.

Непрекъснатият спомен за тази култура-«земя», запазен през цели 4 хилядолетия, вече не съществува. Тези знания бяха буквално изклани в селата около Сяр през юни 1913. Тази истина, но не като пазен спомен, а като изненадващо откритие, се възражда в самата Британска Индия (в частта и, принадлежаща на днешен Пакистан). «Културата на Harappa” става общопризнат факт, но едва през 20-те години на ХХ век22 .

Сякаш този разказ, както и предходният, от Веда Словена, са част от един двуделен, но свързан (пра-)исторически сюжет. Необясними засега остават позоваванията като «Читайци», «Читайска краля». Възможно обяснение е, че по времето на Веркович темата «Китай» е вездесъща. Тогава богат, но подчинен Китай е символът на европейското владичество над света, както и косвено - за безграничността на техническия прогрес, роден в Европа23 . Китай присъства във всекидневните разговори. Китайската тема е в състояние да контаминира (да бъде привнесена във) всеки древен текст. Harappa обаче не може. Тя не съществува никъде в официалното европейско съзнание по време на записването на Веда Словена.

Географската благосклонност

Но защо нашият и другите, ставащи европейски, «народи», през  хилядолетията, се движат на северозапад? Така е, защото геоморфоложкият строеж на европейския Югоизток сочи-подчертава-облагодетелства направлението “югоизток?северозапад”. Така наличието на улеснен достъп в посока към/от югоизток, където вече се ражда световната цивилизация, е големия шанс за континентална Европа, която през/чрез своя балкански дял се докосва до земеделския (каква новост тогава!) Близък изток. Първата цивилизационна вълна,  носена от преселници със земеделска опитност, започва от пренаселената и станала безплодна «Харапска» земя, култивира пространството на днешния Анадол, заселва земите, станали по-късно Тракия-Дакия-Мизия-Илирия, основава Етрурия (днешна Тоскана) и, в крайна сметка, Рим. Това, отначало компактно, колонизиращо демографско тяло (устойчиво поради връзката си със земята и напредничаво поради нагласата си да произвежда) оставя трайни и често неизтребими следи по своя път. Подобна следа е задпоставеният определителен член в етруския (-c/-ca),[169],[88] (а може би и в тракския?), в  днешния албански, румънски и български езици. Както и в ономастичния корен Sard-ica. Той е засвидетелстван като диря, провлачена от лидийската столица Sardes, лат. на изток, до днешна Сардиния, на запад. Преселението-Поход през природни препятствия и сред недоброжелатели възпитава тази дисциплина и ред, с която Римска Европа изненадва (и сякаш отмъщава-наказва за сторени злини), хилядолетие по-късно тогавашния (близкоизточен) свят. Този Поход ражда липсващото дотогава трето (военното) звено на  цивилизацоинната триада, станала основа на римския ред – Pax Romana.

Във вече по-късното, Омировото, време, нашият европейски бряг бива назоваван Европа и, както често става, това название започва да важи за целия негов, потънал тогава в мрачна и мъглива неизвестност, хинтерланд. Без нашата земеделска колонизация, Западна Европа би се затворила-капсулирала в своята мистична келтска(?) ирационалност и би се превърнала в (или даже останала) ужасяващо подобие на доколумбовите Мезо-американски култури. Те са също култури на земеделци. Но за тяхно нещастие възможноста им да мигрират е сведена само до направлението «Север - Юг». А миграцията, напречно на климатичните пояси, е тежко изпитание. Адаптирането към друг климат, към нов начин на изхранване, срещите с непознати болести и зверове, изчерпва силите и на най-предприемчивите. Така, в Америка, географската морфология възпира автохтонното развитие до такава степен, че то води до застой и даже – до израждане.

В Евразия, Европа и преди всичко на Балканите земеделската миграция ускорява обмена и взаимообогатяването (демографско, културно и технологично), макар това често да става и чрез война и завладяване. При нас, миграцията е била съпроводена с радости; придобивките са големи, макар и съпроводени от рискове-също източник на мъжки предизвикателства. Веднъж укрепнал, «европейският, нашият» земеделски ареал създава икономическите предпоставки (производство> излишъци> обмен) за появата на посредническите активности на морските народи, елини, финикийци, картагенци. Те налагат своите езици като Lingua franca и така обсебват създаденото в света преди тях, включително и от Египет. Но той е толкова велик, че там това им се отдава само повърхностно (рядко надхвърля елино-преименуването на вече създаденото преди). Другаде (в Македония, Тракия,...) щетите са големи, защото успяват да изтръгнат корените/да заличат спомените за велики планетарни събития, като Преселението.

То трябваше да стане първо, за да може после в неговото лоно да бъдат замислени-родени митовете на класическата Античност – провинциални сюжети, вместени географски между Колхида, Сцила и Харидба. Сравнете техните камерни мотиви (ревност, изневяра, кръвосмешение,...) с мащаба, с неумолимостта-неизбежността на валяка Преселение.

Геополитическото утвърждаване на «София»

Може да се твърди, че географското направление “ югоизток?северозапад” е създало и организирало живота на нашия Античен свят. Западното, тиренското крайбрежие на Италия, двата (днес италианският и хърватският) адриатически бряга, Дунав и неговата сухоземна корекция, по долините на Морава и Марица, са четирите географски дадености с еднаква и успоредна насоченост “североизток - югозапад”. Те улесняват движението, но само по дължината на това направление. Делителите между тях: Апенините, Динарските Алпи и Балканът възпрепятстват опитите за движение в напречна на тях посока. Във времена, когато (за разлика от днешните) пестенето на транспортни усилия е абсолютното условие при избор на път, това предопределя посоката на предпочитаните контакти. Така географската морфология на Балканите и съседните им земи улеснява превръщането  на  земите на днешна Италия, Балканите, Мала Азия и Близък Изток в една културна и стопанска почти-общност. Тя, раздирана от битки и войни (безспорен белег на активно общуване), просъществува до времената на (и кратко след) Кръстоносните походи.

Така географската морфология прави първия подбор на участниците в процеса на културното създаване на Европа.  И това са тези европейци (сред тях и сердо-средо-софиянците), които случайно или преднамерено обитават върху, или близо до, четирите успоредни транспортни оси “югоизток?северозапад”.  На тях се дължи бурният разцвет, през Средновековието, на Генуа, Венеция, Триест-Дубровник и на Виена (европейските посредници с афро-азиатския Югоизток), на Цариград, Александрия, Багдад и на Басра (афро-азиатските посредници с Европейския Северозапад) в раждащия се модерен свят. Уводните думи на Патриарх Евтимий “... Средец е в европейските предели един от славните и свещените градове”[32] не са подбрани заради двете тържествени определения, а заради недвусмислената принадлежност на Средец към Европа, а не към някакъв друг културен ареал, като Православието, или гръцкия Цариград, или даже Славянството.

В същото това време Рим и Атина стремглаво западат. Те западат не поради цивилизационното си изразходване, или даже нравствен упадък (досега най-често цитираните обяснения), а защото паразитират върху насилническите практики-контрибуции, доставки от провинциите, данъци. Иначе казано – иждивенстват. Когато хегемонии и империи, следвайки естествените стопански процеси, започват да се реорганизират върху един толкова рационален принцип, каквато е транспортната целесъобразност, и Рим, и Атина се оказват встрани от международния обмен. Така принципът за икономия на време и, преди всичко, на усилия, което е създало и създава Европа, превръща, в началото на Средновековието, и Рим, и Атина в запуснати селища. Упадъкът им е смразяващ. Но Цариград с леснина сменя ролята си на имперска метрополия с тази на световен транспортен център (което говори за модерното, съвременно мислене на император Constantinus-Константин Велики).

Казаното за Цариград е вярно и за София, макар и в по-скромен, регионален мащаб. София расте и се развива благодарение на естествени процеси: “...трябва да се знае, че София е толкова важен град, че всички, които пътуват за Дубровник, Венеция или Унгария по суша, са заставени да минат оттук.»[36]

Двата диагонала. Превала

София е разположена върху един от четирите (и по-точно върху единствения сухоземен) коридор на този античен свят.  От Босфора той върви по долините на Марица, Нишава и Морава, достига Дунав и върви по дължината му, преминава през Панонската порта, за да завърши при Vindobona, днeшна Виена. В по-късно време, той става известен и като Диагоналният път, а за съвременните градо-романтици - даже и като “Големия диагонал”. За имперски, Рим това е Via militaris”. Там, където завършва този път, започва друг «път». Там е началото-местодействието-мизансценът Vachau на германския епос – «Песента на нибелунгите».

Най-високата теренна точка по дължината на Големия диагонал и поради това естествен водоразпределител е (широкият обхват на) Софийското поле. От него водите текат във всички посоки. На запад тече Нишава, на север - Искър, на изток - Марица и на юг -  Струма. Сякаш и природата се двоуми, по кой път да тръгне. Никъде другаде, по дължината на Големия диагонал, това не става. При Белград и при Одрин водите се събират, нe се разделят.

Усещането за превал, за смяна, съпътства пътника, достигнал София. Според апокрифната летопис, нашите земи са разположени както на отсамната, така и на «...другата страна на Средец.» [21]. Не е случайно това, че Траяновата порта била построена източно от днешен Ихтиман. Там тя бележи границата между двата дяла на империята: Източният Рим (провинция Thracia) и Западният Рим (провинция Dacia, Moesia). Софийското поле е превал, но не и предел-препятствие по пътя. То не е само равно, то е и със същата географска насоченост “югоизток?северозапад”, като на Диагоналния път. Това поле е най-удобната отсечка (даже и равната българска Маричина долина му отстъпва) по целия Диагонален път.

Софийското поле сякаш е създадено за да бъде ускорител на придвижването по направлението “югоизток?северозапад”. И поради това то рядко е бивало заобикаляно. Via Egnatia се опитва да го прави. Нейната днешна южна, през Игуменица, варианта в Античността не е съществувала, още по-малко е имала стойността на алтернатива на Големия диагонал. Заобикалянето на софийското поле би било абсурд в утрешните Балкани «без» граници. То би било тревожното указание за наличието на местни геополитически надхитряния, ergo за не докрай осъществена Европа.

Описахме особеното място на географското направление “югоизток?северозапад” в античното колонизиране на Югоизточна Европа, както и в израстването на Софийското поле и София до комуникационен праг-превал-разпределител. Близките подходи към Софийското поле са Траяновата порта, от югоизток, и ждрелото на Нишава, от северозапад. Но те не са единствените, както може да се очаква от град, назоваван Средец. Съществуват и напречни движения, днес на вид от регионален, но утре те ще са от континентален мащаб. Развитието на бинома „движение-център“ винаги започва с нарастване на центростремителното движение, което с времето (и сатурирането-обременяването на центъра) бива съчетано с/облекчено чрез обхождащото, тангенциалното движение. Днес транспортът в Европа все още търси предимно нейния център „Ломбардия-Alpenlaender-Ренания-Benelux“, утре обаче ще утвърди-наложи и обходното направление „Maghreb – Сицилия - италианския Юг – Балканите – Бесарабия - Русия“. Това е направлението „югозапад?североизток“. То сочи към/произхожда от далечните северни предели на Източна Европа. Според античния епос, това са земите на мъдрите хиперборейци.

Поради това този втори диагонал е наречен от нас Хиперборейски.

Актуален послеслов

Препятствията по дължината на Хиперборейския диагонал днес са политически, а не географски. На североизток от София, Балканът е вече преодолян от далекопътя “Хемус”, а отдавна - и от Искърското дефиле. На югозапад обаче, вече 65 години стои             недопрокопан жп тунелът под осоговския Деве-баир. Пречеха за това сърбите, сега – гърците. Те знаят добре,  че този Диагонал, макар и тактично („политкоректно“) назован Хиперборейски, преди всичко е/бил/си остава Български.

 

Бележки:

1 “При император Траян наскоро (година-две?, бел.ХГ) след 106 г. Сердика получава права на град.”[19]

2 Дервентъ,...Тясно място межда планинъІ, клисура, устІе, боазъ....Варда дервентъ: Хайдутувамъ. [Найден Геров]

3 Искър и/или Нишава и техните непристъпни проломи, ждрела (=сури лами)? “...Сура Ламя ... повече се приближава до алегорията, отколкото до баснята.”- Стефан Веркович [23]

4 Има и други етимоложки конструкции като напр. DANU (=вода, санскр.) и DГNU (=тека или бягам, келт.)? Danub/vius (лат.). Те не  противоречат на нашата теза, а по-скоро я подкрепят, защото в основата на днешното название Дунав откриват не друго, а също ВОДАта (=UNA, етр.). Унгарци и турци, както и често в българския фолклор, наричат Дунава с името Д/Туна. Незначителната разлика (U?A) в имената обаче крие хилядолетен времеви скок (?,вж следващата и последната глави на това проучване). Скокът е от Архаиката в Модерността.

5 . “...Мене си ми татку казуваше / чи си има тука близу бяли Дунав; / уттатак негу има поля широку, / поля широку мощне запустену, / лю(=само) диваци има заселени, / що ни знаят ниту земя да урат; / нити къщи да си правет!” (3. песен “Преселение...”)[23].

6 . “Сада краля нема де да седи! / Земя му е мощне заселена, / нема никой де да седи; / люде са колко пилци пу небету! / Колко му е земя берекетлия, / па не может да се прехранет, / житу засеяха и пу каменя! Чудил се Сада краля що да прави, / що да стори, / как да люде куртолиса (=спаси)? / Че ке земат вейке един другум да су ядат!”

7 Молитвата пред Коледа Бога (“Бог на зимата ...” [23]е ключов епизод-практикуване-ритуализиране на ранната религиозност.  Тя е предмет на тълкувание  в последните редове на това проучване. Този епизод  свидетелстват за  времена, по-ранни от тези на класическата Античност (? Орпю, Уфрен, Орфей,...).

8 В 5.песен “Пак за преселението...” певецът говори за “белу море”, но очевидно го отъждествява с  “бел Дунав”[23]

9 Геополитическата хипотеза, представена в следващите редове на тази глава предпоставя многохилядолетното, непрекъснато запазване-използване на селищното име Harappa на/близо до описваното място.

10 Авторът притежава такава («машинна») тухла, сигнирана с инициалите ММК. Това е първата тухла, на която авторът попадна случайно при оглед на все още запазената софийска Яуди табия. Геометричната «вечност» на тухлата през хилядолетията и нейното разпространение пряко многото хиляди километри се дължи на нейния първообраз – керпичът, полаган без(!) свързващ разтвор (хоросан). Керпичът е широко произвеждан материал, вкл. и за нуждите на представителното строителство като например за зикуратите в Двуречието. Изсъхналата глина не може да бъде извадена от калъпа, ако е с много по-различни размери от «харапските» 7/14/28 см. Поради това плоската римска Tegula не се прави в «кирпичен» версия, а само като печена, защото е «плитка» и поради това лесно се деформира. Произвежданата «съвременна» плътна (или перфорирана) тухла е с размери 6.5/12/25 см, защото отчита допълнителното полагането на Ѕ см водоравен слой от свързващ разтвор (хоросан). Технологията на изпичане на керпичите до тухла, но не във фабрични пещи, а полево, подредени и запечатани отвън с глина, е запазена само на Балканите.[101] Това е  «харапска» архитектурна следа в баналното строителство по европейските земи.

11The oldest ploughed field yet to be excavated dates to the early Harappan period, circa 2600 BCE.” [77]

12 Площта им е включена в правоъгълен контур при съотношение на страните 5:4.[70] Същото съотношение на градските страни (560/450 м) според  проф. Сава Бобчев[15] има и първоначалният, римски замисъл за изграждането на Serdica-Ulpia Serdica (Образ 17).

13 „Vor nicht einmal hundert Jahren noch wurden die vedischen Ьberlieferungen von  der Archдologie und vor allem von Europдern als Utopie abgetan, denn materielle Spuren von einer Hochkultur, die zu Zeiten der sumerischen und дgyptischen Frьhkulturen im asiatischen Raum bestanden haben soll, waren noch keine gefunden worden.

Die ersten Grabungen begannen 1920 an den seltsamen Erhebungen, die sich entlang des westlichen Ufers des Indus befinden. Die Erhebungen wurden anfangs fьr Dдmme gehalten, niemand stellte sich vor, unter den weiten Hьgeln die Ruinen einer Stadt zu finden.

Die Archдlogen nannten die entdeckte Stadt Harappa. Sie soll einmal um 30‘000 Einwohner beherbergt haben. ...Als immer mehr Ortschaften entdeckt wurden, deren Grьndung nach unterschiedlichen Angaben um 2‘600 v.Z. liegen sollen, erhielt die Harappa-Kultur den Namen Indus-Zivilisation. ...Zu ihrer Ьberraschung stellten die Archдologen fest, daЯ der Grьndung dieser Stдdte eine urbanisatorische Planung vorausgegangen sein muЯ. Diese Zivilisation ist auch die erste Kultur, von der eine kommunale Abwasserkanalisation bekannt ist, an der jedes stдdtische Wohnhaus AnschluЯ hatte ...Die Ortschaften, deren Mittelpunkt von einem zentralen Marktplatz gebildet wurde, waren in Wohn- und Handelsviertel unterteilt, in denen es цffentliche Schwimmbдder und groЯe Lagerhдuser gab. Als Baumaterial herrschten gebrannte Ziegel vor, deren Abmessungen in Harappa die gleichen wie ... in anderen Ansiedlungen entlang des Indus waren. In den meisten der zwei bis drei Etagen hohen Wohngebдude fanden sich Rдume, die als Badezimmer Benutzung fanden.

Die Wirtschaft beruhte hauptsдchlich auf Ackerbau und Viehwirtschaft, massive Getreidespeicher fanden sich an jedem grцЯeren Ort. Daneben hat es aber auch einen ausgedehnten Handel gegeben, wofьr die vielen Gebдude zur Lagerung von Waren sprechen....Im Gegensatz zu anderen Frьhkulturen fanden sich in der Indus-Zivilisation keine Tempel.

Daneben fдllt die Abwesenheit militдrischer Anlagen und das Fehlen von Waffen auf.

Um 1‘700 v.Z. waren die meisten Stдdte dieser Zivilisation verlassen und das Volk spurlos verschwunden! ...Das plцtzliche Verschwinden dieses Volkes ist eines der grцЯten Rдtsel, vergleichbar nur mit dem anderen Extrem,... das Auftauchen dieses Volkes, da sich keine Spuren einer allmдhlichen Besiedlung, weniger noch fьr die Entwicklung einer Hochkultur, fanden.“[187]

14 Местните наричат реката Sindh, техните съседи, иранците го произнасят като Hindh. Поради това, европейците казат често Хиндустан или само Индустан. Нашите родопски мърваци държат обаче на Си(н)т, Си(н)тска земя.

15 Градината на  Sindh -река Инд е другото прозвище на тези земи. „Си(н)тска земе“?

16 Поканата с нещо напомня на унгарската “покана”, отправена към съветските войски в 1956 година. Означава ли това, че и наследниците на “харапците” са разбирали моралната дилема, пред която са се озовали предците им, когато те са навлезли в чужди земи? Защо мърваците разпространяват тази (оправдаваща “ги”?) версия.

17 “The regulation, extension, and elaboration of social power to organise the interaction of farming and herding formed ancient agrarian territories, which come into better view in the last millennium BCE. Ritual was critical, as we can see at Harappa.. Vedic hymns indicate that around 1500 BCE, agro-pastoral people who performed Vedic rituals were moving .... We can imagine this movement as an extensive pursuit of water and new farm land, ... The hymns tell of the fire god Agni burning his way...generations of farmers must have burned and cut their away into ... forests...”[77]

18 През този месец и година е записана по-късната, вече поредната 3. песен «Пак(!) за преселение, но инакво» от песенния цикъл, посветен на преселението. [23]

19 «Die Stadt war von 2600 v. Chr. bis 1800 v. Chr. ein Zentrum der Indus-Kultur und ist danach in Vergessenheit geraten, bis Sir Alexander Cunningham in den Jahren 1872 bis 1873 erste Ausgrabungen durchfьhrte. Doch erst seit weiteren Arbeiten nach 1920 sind Alter und Bedeutung Harappas erkannt worden. Weitere Grabungen fanden von 1995 bis 2001 statt. Allerdings wurden die Ziegel der Stadt in der Mitte des 19. Jahrhunderts als Material fьr eine Bahnstrecke benutzt. Dadurch wurde ein groЯer Teil dieser antiken Stadt vollkommen zerstцrt». [156]

20 In 1856, British engineers John and William Brunton were laying the East Indian Railway Company line connecting Karachi and Lahore. John wrote: „I was much exercised in my mind how we were to get ballast for the line of the railway.“ They were told of an ancient ruined city ... A few months later, further north, John’s brother William Brunton’s „section of the line ran near another ruined city, bricks from which had already been used by villagers in the nearby village of Harappa at the same site. These bricks now provided ballast along 93 miles of the railroad track running from Karachi to Lahore.“[183]

21The railway linking Lahore to Multan in Pakistan is 4,600 years old. In truth, the rails were laid down in the middle of the nineteenth century, but to build the railway bed, British engineers smashed bricks from crumbling buildings and rubble heaps in a town called Harappa, halfway between the two cities. Back in 1856, Alexander Cunningham, director of the newly formed Archeological Survey of British India, thought the brick ruins were all related to nearby seventh-century Buddhist temples. Local legend told a different story: the brick mounds were the remnants of an ancient city, destroyed when its king committed incest with his niece. Neither Cunningham nor the locals were entirely correct. In small, desultary (=случайни, объркани, безсистемни) excavations a few years later (1872-1873?, бел.ХГ), Cunningham found no temples or traces of kings, incestuous or otherwise. Instead he reported the recovery of some pottery, carved shell, and a badly damaged seal depicting a one-horned animal, bearing an inscription in an unfamiliar writing”. Цитатът представя “проницателността” на Кънингам така уязвяващо, че прави нашия коментар излишен. [131] Явно е, че информация за културата (земята, действията,...) на хората на Harappa не е съществувала в средата на ХІХ век, още по-малко - би могла да достигне Европа, нежели  мървашкия и край.

22 .. an excavation campaign .... in 1921/22,... resulting in the discovery of the hitherto unknown civilization at Harappa ...[183]

23 Това са железопътните линии, а по моретата – бързоходните, товарни ветроходи. Целият свят следи тяхната надпревара между Великобритания и Китай. The Great 1866 China Clipper Tea Race успява да преплава 16 хилядите морски мили за  99 дни. Това вдъхновява и Жул Верн в 1872 г. за  неговите “Около света за 80 дни.”

24 “В българския език лява страна е източната, а дясна – западната. Посоките се определят, като се стои с лице на юг.”[21]

* Статията на известния наш геополитик и урбанист е своеобразен пролог към мащабното му изследване за София, което публикувахме в бр.1-6/07 на „Геополитика”, и което предстои да излезе в отделна книга

{rt}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5-6 2024