Известният американски консервативен политик и публицист Патрик Бюкенън е роден през 1938 във Вашингтон. През 1961 завършва философия в Джорджтаунския университет и започва кариера като политически анализатор. Убеден консерватор, Бюкенън се включва в президентската кампания на Бари Голдоутър, през 1964.

По-късно се сближава с водача на републиканците Ричард Никсън и участва в кандидат-президентските му кампании. Когато Никсън заема президентския пост, през 1969, Бюкенън е назначен за негов съветник и е автор на повечето му речи, както и на тези на вицепрезидента Спиро Егню.

Известно време отново работи в медиите, след което е назначен от президента Роналд Рейгън за директор на комуникациите в Белия дом и придружава президента на знаменитата му среща в Рейкявик с Михаил Горбачов, през 1986.

През 1992 и 1996 Патрик Бюкенън издига кандидатурата си за президент на САЩ, но губи на предварителните избори на Републиканската партия. През 2000 отново е издигнат за президент, този път от новата дясна Партия на реформата на мултимилионера Рос Перо.

Смятан за един от водещите представители на традиционния американски консерватизъм и привърженик на т.нар. realpolitik , Бюкенън се обявява против интервенционизма и едностранния подход във външната политика на неоконсервативното правителство, както и против неконтролирания огромен имигрантски поток в САЩ, който според него, ерозира американската идентичност.

Автор на десет книги, повечето от които се превръщат в бестселъри – сред тях са „Смъртта на Запада” (2002), „Извънредно положение: инвазията на Третия свят и завоюването на Америка” (2006) и най-новата – „Денят на разплатата: как самонадеяността, идеологията и алчността разединиха Америка” (2007). Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Бил Стайгъруолд.

- Г-н Бюкенън, бихте ли резюмирал накратко, за какво се говори в последната Ви книга „Денят на разплатата”?

- В нея се анализират серията от кризи, поразили напоследък Съединените щати, които вече са се превърнали в нещо като „перфектната буря” за страната ни. Лошото е, че всички те се стовариха върху САЩ практически едновременно. На първо място, днес Америка е една разпростряла се над своите възможности империя, която поради този факт е подложена на непоносимо свръхнапрежение. Поели сме ангажимента да защитаваме страни, пръснати по цялото земно кълбо, със силите на една армия, която е по-малка от онази, с която разполагахме през 1939. В същото време сме ангажирани в две войни (в Афганистан и Ирак), чиито край не се вижда. Паралелно, сме на ръба на фискална криза в сферите на социалното и здравно осигуряване. Накрая, Съединените щати са изправени пред имигрантска криза, породена от наличието на 12, до 20, милиона нелегални имигранти, които не могат да бъдат асимилирани.

Освен това, обществото ни е в разгара на своеобразна културна гражданска война, в която половината американци не са съгласни с другата половина за това, кое е правилно и кое – погрешно, кое е морално, а кое – неморално. Американското общество се балканизира и се разпада на етнически, расови и културни анклави, в резултат от което постепенно преставаме да бъдем една нация и един народ.

Всички тези проблеми се стовариха едновременно върху нас и смятам, че постепенно се трансформират в екзистенциална криза на американската нация. В тази връзка възникват два големи въпроса: дали действително сме в състояние да запазим американския Югозапад, след като не можем да контролираме собствените си граници и да спрем тази неудържима инвазия от Третия свят (и, в частност, от Мексико) в югозападните щати на САЩ? А вторият е, дали все още можем да бъдем една нация и един народ, както бяхме някога, след като прословутият американски „котел за претопяване” ( Melting Pot ) е строшен и захвърлен на боклука и не сме в състояние реално да контролираме масовата имиграция? За това се говори в последната ми книга, във всяка глава от нея.

Друга криза, поразила Америка, е свързана с курса на долара. Спомнете си, че преди време еврото се разменяше за 83 цента, а сега - почти за 1,5 долара. Натрупали сме над 5 трилиона долара търговски дефицит, откакто беше създадена НАФТА. При управлението на президента Буш, САЩ загубиха три милиона работни места. Страната ни продължава да се де-индустриализира, докато Китай усилено се индустриализира. И, ако продължим по този път, рискуваме Съединените щати да стават все по-зависими от останалия свят в редица жизненоважни за тях сфери, което се случва за първи път в американската история, ако изключим времето, когато сме били британска колония, разбира се.

- Смятат Ви за оптимист, но това, което казахте, не звучи никак оптимистично...

- Така е. Докато пишех книгата си, ми се наложи да анализирам всеки от тези проблеми поотделно и можах да се убедя, колко сериозни са те в действителност. Спомнете си например думите на Дейвид Уокър от Главното аналитично управление на САЩ за пасивите в размер на десетки трилиони долари. Струва ми се очевидно, че нито правителството, нито двете основни политически партии в страната, са наясно със сериозността на ситуацията, в която се намираме.

Книгата ми започва с твърдението, че „ Pax Americana е мъртъв”. През 1944-1945, САЩ се превърнаха в неоспоримия водач на Западния свят и именно ние го изведохме до победата в студената война. А след 1989 и 1991, когато се разпаднаха комунистическият блок и съветската империя, ние се оказахме единствената свръхсила, ползваща се с уважението на целия останал свят, който напълно приемаше лидерството на Америка. Днес всичко е съвсем различно. Връщаме се към многополюсната ера, в която САЩ все още са първата сила на планетата, но вече имат съперници, оспорващи позицията им. Виждаме, как Русия и Китай все повече се сближават. Виждаме, как Иран и Венецуела открито ни предизвикват. Налице е нарастваща враждебност към американския президент и страната ни в целия Близък изток, както и в мюсюлманския свят. Европейските ни съюзници изглеждат все по-отчуждени. Тоест, ерата на еднополюсния свят приключи. Въпросът е, дали и „американският век” също вече е останал в миналото? Или пък можем да разчитаме на още един такъв век?

В края на книгата се опитвам да дам някои препоръки, които, според мен, биха могли да помогнат за да преодолеем четири или пет от изброените по-горе дълбоки кризи, поразили Америка. Самият аз продължавам да съм оптимист, но няма никакво съмнение, че страната ни вече не е на върха, а е започнала да се свлича надолу.

- Твърдите, че идеологията е „фалшивия бог”, който тласка Съединените щати в погрешна посока и подчертавате особеното място в нея на идеите за „свободната търговия” и „демократизацията”...

- За съжаление, свободната търговия се трансформира от политика в идеология. Самият аз подкрепям политиката на свободна търговия, но когато видите последиците от нейното идеологизиране – всички тези изгубени работни места, всички тези някога процъфтяващи индустриални центрове, превърнали се в призрачни градове, целият този производствен капацитет, който отдавна е изнесен в чужбина, доларът, който потъва като камък (а, когато валутата се срива, това обикновено означава, че се срива и държавата), не може да не се замислите дълбоко. Струва ми се, че проблемът на апологетите на неограничената от нищо свободна търговия е, че не са склонни да се замислят, дали концепцията им наистина работи. Можете да смятате една идея за добра, но ако реализацията и ви води към провал, трябва да я смените. Моят проблем с адептите на свободната търговия е, че те не са склонни да обсъждат каквато и да било друга политика, различна от тяхната. Макар че тяхната политика напълно се провали – нека само си припомним унизителната ситуация, когато шефът на Федералния резерв Бен Бернанке и финансовият министър Хенри Поулсън отидоха в Пекин да молят китайците да запазят плаващия курс на валутата си, т.е. да спасят долара. Междувременно, дефицитът ни с Китай достигна 233 млрд. долара, което е най-големия търговски дефицит между две страни в цялата човешка история. Китай преживява невиждан бум – икономиката му нараства с 12% годишно, докато нашата се намира в рецесия. И, ако някой твърди, че това е успешна търговска политика, бих го попитал „как ли би изглеждала тогава една погрешна политика?”.

- Що се отнася до т.нар. „демократизация”, имате предвид най-вече Ирак, нали?

- Става дума най-вече за идеологията на Буш. При това той не дойде с нея във Вашингтон, а я възприе по-късно, едва след събитията от 11 септември и преди прословутата си реч за „оста на злото”, в която обяви, че се намираме в продължителна война между доброто и злото и, че единственото спасение за Съединените щати ще бъде демократизирането на целия свят, дори ако за целта се наложи да се използва американската армия.

Като последица от това, ние изпратихме голяма армия в района на Тигър и Ефрат за да наложим демокрацията в една страна, която през цялата си 2500-годишна история никога не е виждала демокрация и чиято политическа традиция се корени в ислямската култура, която не проповядва свобода, а подчинение на Аллах. Това беше утопична и месианска идея, която оттогава насам президентът не спира да повтаря във всяка своя реч. Някои от тези речи са добре написани и постановките в тях изглеждат много възвишени, но когато ги съпоставим с реалността, т.е. с онова, което ни показва историята, или дори с всеобщото убеждение на обществото, става ясно, че (както самият аз подчертавам в една от главите на последната си книга, озаглавена „Госпелът на Джордж Буш”) те не звучат сериозно и не предизвикват никакво доверие.

- Кои, според Вас, са онези моменти в идеологията на двете големи американски политически партии, които следва да бъдат отхвърлени, в името на спасението на Америка?

- Спомнете си, как преди няколко години неоконсерваторите ни убеждаваха, че войната в Ирак ще бъде „лека разходка” и, че щом Саддам падне, там ще се възцари демокрация. И, че под влияние на този процес хората в Сирия и Иран ще си кажат „защо да не направим същото и да се отървем от собствените си тирани”. А след това и палестинците и израелците ще седнат заедно да решават проблемите си. Представяха ни Джордж Буш като „новия Чърчил”, защото можел да вижда по-далеч в бъдещето от останалите политици. Ето това ни внушаваха, но нищо подобно не се случи. Що се отнася до Буш, той ми прилича повече на Удроу Уилсън, който навремето отива във Версай за да наложи визията си за един мирен и демократичен свят, но когато се прибира у дома, вижда с ужас как, вместо това, в Европа се утвърждават политици като Ленин и Сталин, Мусолини и Хитлер.

Затова неоконсервативната идеология трябва да бъде изхвърлена от американската външна политика, а идеологията на неограничения от нищо свободен пазар (т.е. глобализмът) следва да бъде преразгледана, предвид последиците за Америка. Ние упорито си затваряме очите пред факта, че всяка държава на тази планета практикува една или друга форма на протекционизъм. Някои го наричан „валутно управление”. Други, като китайците например, просто обвързват валутата си с американския долар, който, в резултат от това, потъва като камък надолу, докато китайските стоки стават все по-конкурентни, а Китай продължава да „изсмуква” нашите производствени предприятия и технологии. Европейците вече са проплакали от тази китайска стратегия, ние обаче още си мълчим.

-  В края на книгата си давате някои препоръки за обръщането на тази тенденция. Какво следва да се промени, преди всичко, в американската външна политика?

-  Ще започна с две неща. На първо място, необходимо е пълно преразглеждане на всички американски ангажименти за военна подкрепа на чужди държави, като се откажем да ги подновим след изтичането им и заявим на въпросните страни, включително на европейските: „Вие вече сте достатъчно големи, могъщи и богати, освен това сте по-многобройни от нас. Разполагате с повече финансови средства от американците, както и с по-голямо население. Затова е крайно време сами да поемете основното бреме по собствената си отбрана”. След което ще освободим военните бази в чужбина и ще върнем у дома американските войски, особено тези, които сега са в Европа и Южна Корея, защото и ЕС, и корейците са достатъчно силни и богати за да се защитават сами. Можем да им помогнем, ако се наложи, но те сами трябва да се погрижат за сигурността и защитата си.

На второ място, следва да гарантираме сигурността по югозападната граница на САЩ, като изградим стена по цялата граница с Мексико, между Браунсвил и Сан Диего, и да приемем по-сурови имиграционни закони. На имигрантите трябва да стане ясно, че ако са проникнали нелегално в страната, дори и да имат деца, родени в нея, това не ги прави американски граждани, нито пък тези деца, автоматично ще се смятат за американци. Наистина, мерките за ограничаване на нелегалната имиграция (в книгата си изброявам десетина от тях, които смятам за най-важни) няма да могат да бъдат предприети веднага, но по-важното е, че ще проработят. Сегашният ни президент също предприе известни стъпки в тази посока, включително с изграждането на заграждения по мексиканската граница (макар и в много по-малки мащаби) и усилване на граничните патрули, и в резултат от това броят на задържаните на границата нелегални имигранти е спаднал с 25%. Тоест, предлаганите от мен мерки наистина ще проработят. Необходимо е обаче да имаме смелостта и убедеността да ги приложим в пълния им мащаб. За съжаление, струва ми се, че Буш не вярва особено в ползата от тях.

-  Все пак, президентът Буш приключва втория си мандат след по-малко от година. Според Вас, кой от кандидат-президентите, или коя от двете големи политически партии, предлагат по-адекватни решения на проблемите, очертани по-горе?

-  Струва ми се, че демократите са по-наясно с последиците от глобализацията за трудовите хора в Америка. Резултат от нея беше спирането на ръста на техните възнаграждения, при положение, че онези, които са заети в сферата на инвестиционното банкиране например, получават десет пъти повече от редовите американци. Мисля, че демократите по-добре разбират това, отколкото републиканците. Другото сериозно разногласие между мен и републиканците е, че днес в тази партия доминират неудържими „интервенционисти”. Струва ми се, че тези хора нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили от онова, което стана в Ирак, след като препоръчват да действаме по същия начин и с Иран. Аз самият съм убеден консерватор и мисля, че идеите, които лансирам, са ново течение в консерватизма. Корените им са в традиционните консервативни принципи. Що се отнася до въпроса ви, няма кандидат, когото да одобрявам напълно. Всички те защитават някои идеи, които споделям и аз, самият, но с други от тях съвсем не съм съгласен. Така че, просто не виждам идеалния кандидат.

-  Означава ли това, че Вие, самият сте склонен отново да се кандидатирате, като независим?

-  Не. Твърде късно е да се ангажирам с това, пък и то изисква значителни средства. Една независима кандидатура на убеден консерватор, който ще защитава тезите за „по-голяма сигурност по границите”, „запазване на работните места в Америка” и „връщане на американските войски у дома”, сигурно би се приела добре от мнозина, но на практика резултатът от подобна стъпка би бил избирането за президент на Хилари Родъм Клинтън или Барак Обама. Затова и не смятам да се включвам в президентската надпревара.

{rt}

В съвременния свят има много неразрешени териториални спорове, но безспорно сред най-известните е този за Курилските острови. Популярността му се дължи най-вече на факта, че се води между две от т. нар. Велики сили – Русия и Япония. Той е един от най-дълготрайните (датира още от 40-те години на ХХ век) и до момента за него все още не е намерено приемливо решение. Тук ще проследя съдбата на въпросните острови (тъй като фактите около превръщането им в спорна територия не са широко известни) и ще се опитам да направя прогноза за бъдещето им.

Курилските острови представляват широка около 1000 км. верига, простираща се между най-северния японски остров Хокайдо и руският полуостров Камчатка. На запад граничат с Охотско море, а на изток с Тихия океан. Наброяват около 50 (20 големи и 30 малки) и днес влизат изцяло в рамките на Руската федерация. Общата им площ е 15,6 хил. кв. км., като най-големи сред тях са Парамушир, Уруп, Итуруп и Кунашир. Населени са главно с руснаци. На територията на архипелага има три по-големи селища – Северо-Курилск (на о-в Парамушир), Курилск (на о-в Итуруп) и Южно-Курилск (на о-в Кунашир). Островите имат предимно планински релеф и са бедни на природни ресурси. Основната икономическа дейност в тях е риболовът. Архипелагът има важно стратегическо значение, тъй като контролира входа на Охотско море, представляващо днес, де факто, „руско езеро”.

Името им произлиза от думата „куру”, означаваща на езика на айните (автохтонните жители на архипелага) „човек”.

Историческата съдба на архипелага е твърде интересна и динамична и ще я проследя под формата на хронология:

- 1635. Японска експедиция открива южните Курилски острови. Скоро след това те започват да фигурират в японските карти.

- 1643. Холандският изследовател Мартин Геридзон де Фриз проучва най-южните Курилски острови, населени тогава с айни.

- 1711. Руските изследователи Даниил Анциферов и Иван Петрович Козиревски откриват и изследват най-северните острови от веригата – Шумшу и Парамушир.

- 1713. Северната част от архипелага е проучена от експедицията на Иван Козиревски (посетила и описала островите Шумшу, Парамушир и Онекотан).

- 1719. Експедицията на Иван Евреинов и Фьодор Лужин проучва централната част от Курилските острови (до о-в Симушир).

- 1738-1739. Експедицията на руския изследовател Мартин Петрович Шпанберг открива и проучва южните острови от веригата.

- 60-70 те години на ХVІІІ век. Архипелагът, де факто, става част от Русия (с изключение на 4-те най-южни острова, контролирани от японците).

- 1854. Русия иска да установи дипломатически отношения с Япония, за да узакони владенията си в района на Охотско море. Но японците умело използват нейната заетост в Кримската война (1853-1856), в която тя воюва срещу обединените сили на Англия, Франция, Пиемонт и Османската империя, за да изтръгнат важни отстъпки.

- 1855. Съгласно договора от Симода, Русия и Япония си поделят Курилските острови, като за граница между тях е определен проливът между островите Итуруп (на японски Еторофу) и Уруп. Така, по-голямата част от архипелага официално става руско владение. Що се отнася до о. Сахалин (чиято съдба се оказва тясно преплетена с тази на Курилските острови), решаването на статута му е отложено за по-късно.

- 1875. По силата на договора от Санкт Петербург, Русия отстъпва всички свои Курилски острови на Япония срещу присъединяването на целия остров Сахалин (в чиято южна част по това време вече са възникнали японски селища).

- 1905. В резултат от поражението си в Руско-японската война, от 1904-1905, (водена заради спора за контрола над китайската област Манджурия), Петербург губи, съгласно Портсмутския мирен договор, южната част на Сахалин. Новата руско-японска граница е установена по линията на 50-ия паралел с. ш. Така, руските позиции в района на Охотско море са сериозно отслабени.

- 1917. В Русия избухва революция, довела до свалянето на монархията и установяването на комунистическа власт.

- 1922. На мястото на разпадналата се Руска империя възниква Съюзът на съветските социалистически републики (СССР), наследил от предшественика си и претенциите към Курилските острови.

- 1918-1925. По време на Гражданската война в Русия Япония временно окупира Северен Сахалин.

- Февруари 1945. На Ялтенската конференция на съюзниците от антихитлеристката коалиция - СССР, САЩ и Великобритания, е решено Съветският съюз да влезе във война с Япония, срещу което да получи Южен Сахалин и Курилските острови.

- Август 1945. По време на офанзивата срещу Япония, СССР превзема (чрез успешно проведени морски десанти) Сахалин и всички Курилски острови и те, де факто, стават част от територията му. С това е поставено началото на продължаващия вече над 60 години териториален спор.

- 1946. С указ на Президиума на Върховния съвет на СССР Курилските острови и Южен Сахалин официално са обявени за съветска територия.

- 1945-1989. Води се т. нар. студена война, по време на която Япония и СССР са в два различни лагера, което сериозно затруднява урегулирането на териториалния спор между тях.

- 1951. В Сан Франциско е подписан мирният договор между победена Япония и 47 държави-победителки (сред които обаче не присъства СССР), съгласно който тя е официално лишена от Южен Сахалин и всички Курилски острови.

- 1956. Подписана е съвместна съветско-японска декларация, съгласно която СССР се съгласява да върне на Япония островите Шикотан и Хабомаи, но само след подписването на мирен договор между двете страни. Скоро след това, Токио се отказва от нея, поради натиска на САЩ (заплашващи Япония с евентуална анексия на окупирания от тях японски архипелаг Рюкю).

- 1960. Япония позволява на САЩ да създадат свои бази на територията и, което е прието в Москва като враждебен акт. В специален меморандум, СССР декларира, че ще предаде обещаните през 1956 острови, само при изтегляне на американските части от японската територия.

- 1989. Студената война приключва, което създава благоприятни условия за разрешаването на териториалния спор.

- Декември 1991. СССР се разпада и архипелагът остава в границите на неговия наследник Русия.

- 1993. В Токио е подписана декларация, в която Русия оповестява желанието си за окончателно разрешаване на проблема по справедлив и за двете страни начин.

- 1998. Двустранни преговори в японския град Кавана, на които Япония настоява за възстановяване на границата от 1855 (т. е. Русия да й върне 4-те най-южни Курилски острова – Итуруп (Еторофу), Кунашир (Кунашири), Шикотан и Хабомаи). Този вариант е отхвърлен от Москва.

- 2001. Русия обявява становището си, че проблемът да се реши на базата на декларацията от 1956 (т.е. готова и да отстъпи само островите Шикотан и Хабомаи). Япония изказва недоволство.

- 2006. Инцидент с навлязла в териториални води на Русия японска риболовна шхуна. Тя отказва да се подчини на заповедта на руските граничари да спре, затова срещу нея е открит предупредителен огън и загива един японски моряк (първата официално регистрирана жертва на териториалния спор), което води до сериозно обтягане на руско-японските отношения.

От изнесените по-горе факти става ясно, че спорът за Курилските островите има дълга предистория. Какъв ще бъде окончателният му изход обаче, е трудно да се прогнозира.

За да се изясни проблемът около възникването на спора, следва да се започне с едно много важно уточнение – днес официална Япония претендира не за целия архипелаг, а само за най-южната му част. Този факт обаче се пропуска почти навсякъде, като в различните източници традиционно се говори за „спора за Курилските острови”. Правилното би било да се подчертае, че днес съществува спор само за 4-те най южни острови от веригата (Шикотан, Хабомаи, Кунашир и Итуруп), т. е. за Южните Курилски острови.

Днес сме свидетели на това как Япония непрекъснато насочва вниманието на света върху проблема. Тактиката и е той да се реши чрез неговото интернационализиране. На останалите държави (чиято симпатия тя се опитва да спечели) японската страна разяснява, че третира 4-те спорни острова, на юг от границата от 1855, (които тя винаги нарича Северни територии) като неразделна част от изконната си територия. Според нея, те не са част от Курилския архипелаг и, следователно, контролирането им от руска страна е незаконно (аргументът лесно може да бъде оборен от Москва, тъй като географската принадлежност на въпросните острови към архипелага не подлежи на съмнение). Така японците разчитат да предизвикат силен международен натиск върху Русия за разрешаването на проблема в тяхна полза. Важно е да се отбележи, че в претенциите си Япония се ползва с мощната подкрепа на световната свръхсила САЩ – традиционен геополитически противник на Русия.

Тактиката на Москва е да отлага проблема. По причини от различно естество (за които ще стане дума по-нататък), тя все още не е готова да пристъпи към окончателното му решаване.

При изясняване същността на спора, трябва да се отчете един много важен факт. Както е известно, Япония е сред основателките на т. нар. Тристранен пакт, включващ още Германия и Италия. По време на Втората световна война въпросните държави извършват непредизвикана агресия спрямо съседите си, с цел да ги поробят, като тяхното брутално поведение рефлектира крайно негативно върху моралния им облик (дори и до днес). След войната, всички те са лишени от части от своята предвоенна територия, което се разглежда от победителките като справедливо възмездие за причинените от тях нещастия. В следвоенния период, в Германия и Италия въпросът за евентуално връщане на изгубените тертории никога не е бил поставян на дневен ред. Нещо повече – дори самото му разискване винаги е било табу. Но следвоенна Япония твърдо възприема ревизионистичен курс, обявявайки се за преразглеждане на наложеното ново териториално статукво. Това и поведение, естествено, е посрещнато с недоволство от страна на победителките (и, особено, от Русия), тъй като те се страхуват (не без основание), че то може да послужи като сигнал за останалите победени държави също да предявят териториални претенции.

Днес, в Русия преобладава становището, че 4-те спорни острова не бива да се връщат, защото евентуална териториална отстъпка в полза на Япония може да се превърне в опасен прецедент, ревизиращ резултатите от Втората световна война. И да предизвика верижна реакция, тъй като и други победени държави биха могли да поискат от Москва да им върне присъединените от нея техни бивши територии. Така например, Германия би могла да си поиска обратно т. нар. Калининградска област, която до 1945 е нейно владение. Същото би могла да направи и Финландия по отношение на коридора Петсамо (Печенга) и Карелския провлак, отнети и през 1940-1947. Би могло да се стигне дори до създаването голяма на коалиция от държави, имащи териториални претенции към Русия, (в която да влязат Германия, Финландия, Естония, Латвия, Украйна, Япония и Китай), поставяща си за цел да откъсне със сила територии от Федерацията, или дори напълно да я унищожи.

От това обаче не следва, че Русия никога не би могла да отстъпи от тази си позиция. Възможно е, при определени обстоятелства, тя да се съгласи да направи известни компромиси.

Според мен, спорът за Курилските острови има няколко възможни решения:

- Съвременното статукво да бъде увековечено;

- Русия да върне доброволно всичките 4 спорни южнокурилски острова (Шикотан, Хабомаи, Кунашир и Итуруп) до границата от 1855;

- Русия да върне само островите Шикотан и Хабомаи (с което обаче въпросът ще се реши само частично).

- Япония да закупи 4-те спорни острова. Тук трябва да се отбележи, че в исторически план покупко-продажбата на територии съвсем не е прецедент – през 1867 например, Русия продава на САЩ своето североамериканско владение Аляска.

- Япония да окупира и присъедини островите със сила. Това е най-малко вероятният вариант, защото е пределно ясно, че подобно враждебно действие ще разпали голям военен конфликт;

- Окончателната принадлежност на островите да се определи от международна арбитражна комисия.

- Спорните 4 острова да се обявят за неутрална зона, какъвто статут е имал дълго време (преди присъединяването му към Норвегия) архипелагът Шпицберген.

Трудно е да се прогнозира, кой от изброените варианти ще се реализира на практика. Бъдещето ще покаже. Можем само да се надяваме, че ще бъде избран вариант, удовлетворяващ в еднаква степен както Япония, така и Русия. Личната ми прогназа е, че е твърде вероятно да се стигне до реализацията на третия от изброените по-горе вариант.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Едва ли някой от японските и международни инвеститори е предполагал, в края на декември 1989, че десетилетието на „фондовото чудо” в Япония преживява последните си дни.

През 80-те години на миналия век курсът на акциите на японските корпорации нараства с 20-30% годишно, като в последния, експоненциален, стадий на ръста (през 1986-1989) стойността на японските акции се увеличава три пъти. През 1989 сумарната капитализация на японските компании е шест пъти по-висока, отколкото през 1980, и 17 пъти по-висока, отколкото през 1970. За 40 години (1949-1989) курсът на акциите, котиращи се на престижната първа секция на Токийската фондова борса, нараства 200 пъти. За сравнение, през същия период, най-представителният индекс за акциите на американските компании ( S & P 500) нараства само 20 пъти. Съотношението между цената на акциите и печалбата (Р/Е) в Япония непрекъснато се повишава, достигайки, през 1989, до 71, за всички акции от първата секция на Токийската борса, като цяло, и до 250 за отделни компании. По абсолютни размери на капитализация, Япония значително надминава САЩ и твърдо заема първото място в света (40% от световната капитализация).

Но, както отбелязва доскорошният шеф на американския Федерален резерв Алън Грийнспън, „дърветата не растат до небето”. Още през първите дни след отварянето на борсата, през януари 1990, японските акции се сриват. Десет месеца по-късно ги последват и цените на недвижимите имоти и земята. През първата година от пазарния крах, прекалено раздутият балон на акционерния капитал губи 38% от стойността си, разорявайки инвеститорите и изправяйки на ръба на фалита стотици финансови институции, отпускащи кредити, гарантирани с фондови активи. През 1990, от десетте най-големи банки на планетата, пет са японски, докато днес в челната десетка има само една японска банка.

Крахът

Всъщност, японските банки се оказват забъркани в мащабни финансови спекулации. Над ? от всички отпуснати от тях, през 1984-1990, кредити са предназначени за фирми, извършващи операции с недвижими имоти. През 1991 въпросните кредити вече се равняват на ? от кредитния портфейл на индустриалните компании. През 1999, обемът само на официално признатите „лоши” кредити на японските банки достига астрономически размери – 1 трилион долара, т.е. около 30% от японския БВП. Около 1/3 от тази сума се формира от кредитите, отпуснати на различни клиенти от Югоизточна Азия, които престават да се обслужват през 1997-1998, заради регионалния финансов „тайфун”. Повечето от тези дългове са обезпечени с ипотеки на поземлени участъци, чиято цена, в края на 90-те години, е три пъти по-ниска, отколкото десет години по-рано (т.е. във върховия момент, преди балонът с активите да се спука). Затова пазарната реализация на заложените имоти би донесла гигантски загуби на банките.

Япония е сред историческите „рекордьори” по мащабите на спада в цените на акциите: индексът на „сините чипове” на Nikkei 225 (базовият индекс на Токийската фондова борса), след втората вълна на охлаждане на борсовата конюнктура (стартирала през 2000), спада, през 2003, до нивото си от началото на 80-те години и е приблизително път пъти под максималното равнище, постигнато през декември 1989, по времето на „бума Хейсей” (както японците наричат своя финансов балон, по името на „ерата Хейсей” – т.е. управлението на сегашния император Акихито). Дори днес, т.е. 18 години по-късно, индексът Nikkei е на нивото от 1992, което е само 40% от максимума, постигнат преди кризата.

С подобна финансова катастрофа може да се сравнява само динамиката на американските акции по време на Голямата депресия. Там максималният спад на индекса Dow Jones е дори още по-голям от този в Япония, в зората на 90-те. В началото на четвъртата година от свободното падане на курса на акциите, през юли 1932, индексът се свива до 13% от максимума отпреди кризата, след това, до март 1937, Dow Jones се вдига до 50% от максимума, после отново търпи колебания и така чак до 1942, когато на американската борса най-сетне започва устойчиво нарастване на стойността на акциите.

Ясно е, че подобна финансова катастрофа не би могла да остане изолирана, без да засегне и реалния сектор на икономиката. В средата на 1991, година и половина след началото на пукането на балона на фондовия пазар, Япония навлиза в период на тежка рецесия. Първоначално всички очакват обичайния цикличен спад – никой в страната и извън нея не може да предположи, че Япония, която четиридесет години подред е смайвала света с темповете на икономическия си ръст, технологичните си нововъведения и капиталовата си експанзия, ще затъне в толкова продължителна стагнация.

Неуправляемото нарастване на „балона” на активите води до парализа на финансовата система, което се отразява изключително негативно върху икономиката и, най-вече, на компаниите, ориентирани към вътрешния пазар и нямащи достъп до международните пазари на кредити и капитали. За десетилетието, предшестващо кризата, японската икономика нараства с 48% (среден годишен икономически ръст от 4%, като максималният е постигнат през 1988 – 6,8%), докато в първото десетилетие след кризата ръстът е само 12% (т.е. 1,1% средногодишно) – т.е. три пъти по-нисък, отколкото в САЩ и два пъти по-нисък от ЕС, за същия период. Неслучайно, 90-те години се смятат от японците за „загубени”.

Впрочем, за мнозина от тях изразът не е само метафора. В края на 90-те броят на самоубийствата надхвърля 300 хил. годишно (т.е. над 800 на ден), което е два пъти повече, отколкото в началото на 70-те. Повечето от тях са свързани с фалитите на работодателите или с невъзможността да се върнат взетите дългове.

Мащабите на „японския синдром” от 90-те се предопределят както от спецификата на националната икономическа система, така и от размерите на икономическия бум от втората половина на 80-те. Като именно колосалното „прегряване” на пазарите на земя, недвижими имоти и акции, определя и дълбочината на последвалия срив.

Според повечето анализатори, немаловажна роля изиграва и нерешителната, непоследователна, а понякога и откровено погрешна политика на правителството и финансовите институции на Япония, свързана със спецификата и традицията на функциониране на политическия и бизнес-елит на страната.

Кой помпа балона на лошите кредити?

Впрочем, обясненията за причините за «бума Хейсей» и последвалия го крах съвсем не се изчерпват с очертаните по-горе версии. Не бива да забравяме, че през 80-те години на миналия век именно Япония се възприема, и наистина е, реалния (а не потенциален, какъвто днес е Китай) съперник на Америка в надпреварата за лидерските позиции в световната икономика. Нещо повече, САЩ не само съзнателно се стремят да отслабят Япония, но и разполагат с достатъчно възможности за това. След осъществената, през 1986, радикална либерализация на японския финансов сектор, той се превръща в органична част от интегрирания международен пазар на капитала и валутите. Тоест, бива принуден да се съобразява с установените на тези пазари правила.

Разбира се, липсват достатъчно аргументи, потвърждаващи конспиративните теории, обясняващи напомпването и последвалото пукане на японския финансов балон с някаква съзнателна американска стратегия (макар че резултатите от него, обективно погледнато, се оказват от полза за САЩ). По-вероятна изглежда хипотезата, че американците решават свои собствени проблеми, ангажирайки в този процес партньорите си от най-мощните, във финансово отношение, държави. За какво става дума? За това, че именно споразуменията, постигнати през септември 1985 от петте най-големи финансови държави – САЩ, Япония, Германия, Великобритания и Франция, изигравят ключова роля за напомпването на японския фондов балон. По онова време, американците очевидно не могат да се справят сами с курса на силно надценения, в резултат от постиженията на „рейгъномиката”, долар и биват принудени да включат в усилията по корекцията на курса му, и своите конкуренти-съюзници. Чрез серия от съгласувани намеси на централните банки на страните-участнички в споразумението, американският долар е силно девалвиран спрямо валутите на въпросните държави. В частност, курсът на японската йена към долара нараства, за две и половина години, почти с 50% (от 220 до 124 йени за долар).

Елементарната логика изисква подобна ревалвация да бъде подкрепена от повишаване на лихвените проценти, което би направило по-привлекателни активите в йени. Но, както изглежда, вътрешната ситуация не позволява на Японската национална банка ( Bank of Japan ) да предприеме подобна стъпка. През март 1986 инфлацията започва да спада (не на последно място и заради стремително поскъпващата йена), а през юли вече е отрицателна. В подобна ситуация е невъзможно да се повиши лихвения процент, защото това само би увеличило потискащия икономиката ефект от поскъпването на йената. Затова Японската национална банка решава да намали основния лихвен процент два пъти (от 5% до 2,5%) , за периода от януари 1986 до февруари 1987, опитвайки се компенсира, поне малко, ревалвирането на йената.

На практика обаче, тъкмо това доста необичайно съчетание между станалата по-достъпна, но поскъпваща валута, предопределя феноменалния експорт на японски капитали и забавения ръст на стоковия износ и дава импулс за напомпването на балона на фондовия пазар. В резултат, очакваното (и съзнателно търсено) намаляване на японският профицит в търговията със САЩ, така и не се случва.

В средата на 1989 експоненциалният ръст на цените на недвижимите имоти (земи и жилища) на борсата вече поражда сериозна загриженост в японските правителствени среди. И те решават да действат, но (както става ясно по-късно) прекалено решително. Между май 1989 и август 1990 основният лихвен процент на Японската национална банка е повишен от 2,5% до 6%, което очевидно е прекалена реакция, имайки предвид равнището на инфлация само на стоковите пазари (индексът на потребителските цени устойчиво нараства, но не надминава 4% годишно), както и очерталите се признаци за забавяне ръста на БВП. Фактически, под прицела на финансовите институции попада и самият „балон”, който от този момент нататък е вече обречен. Тоест, дори ако приемем, че „бомбата” под японските финанси е била заложена с американско участие, тя е взривена от самите японци, без всякаква външна намеса.

Цената на колебанията

Една от най-популярните хипотези, опитваща се да обясни мащабите на кризата в японската икономика през 90-те години на миналия век, я свързва с недостатъчната решителност на Японската национална банка да смекчи паричната си политика през първата фаза на рецесията. Наистина, последователното намаляване (между юли 1990 и февруари 1993), от страна на банката, на лихвения процент, на практика, просто следва намаляването на инфлацията, докато равнището на реалните лихвени проценти се запазва на едно и също ниво (около 2%) чак до края на 1995, когато те най-сетне биват намалени почти до нулата. За сравнение, политиката на Финансовия резерв на САЩ за преодоляване на прословутата криза, породена от „дот ком” балона (т.е. срива на множеството американски онлайн-предприятия) през 2001, беше далеч по-решителна – реалният лихвен процент беше свален почти до нула още преди края на годината. Впрочем, тази американска решителност се диктуваше, не на последно място, и от горчивия японски опит през 90-те.

Тази, иначе звучаща убедително, хипотеза има обаче едно слабо място. Тя оперира с реалните лихвени проценти ex post , т.е. съобразени с фактическата инфлация в периодите, след моментите на отчитането и. Очевидно е обаче, че реалните проценти ex post са просто резултат от кабинетните разчети на икономистите, опитващи се да оценят събитията в ретроспектива. В реалния живот, икономическите субекти вземат решенията си, касаещи спестяванията, кредитите, заемите и инвестициите, дефлирайки текущите номинални лихвени проценти с нивото на очакваната инфлация (т.е. като се ориентират към лихвените проценти en ante ) .

Ако доминиращите в конкретния момент инфлационни очаквания снижават фактическата бъдеща величина на инфлацията, лихвените проценти en ante с а по-високи от тези en post . И обратното, ако повечето икономически «играчи», включително финансовите институции, не очакват появата на дезинфлация, реалните имплицитни лихвени проценти, определящи поведението на въпросите «играчи» трябва да са под равнището, зададено от фактическата инфлация. Вероятно именно по този начин (съдейки по представителните консенсусни прогнози) се развива и ситуацията в Япония в периода от началото на 1991 до септември 1993. Тоест, не може напълно да се приеме, като еднозначно вярна, и хипотезата за уж излишно твърдата парична политика на Японската национална банка през първите три години на рецесията.

Впрочем, точката в този спор едва ли може да бъде поставена някога. В края на краищата, дискусиите за това, дали паричната политика в САЩ, през 30-те години на миналия век, не е била «прекалено твърда» и по този начи е задълбочила и удължила Голямата депресия, продължават вече над 70 години. Редица специалисти посочват високите реални лихвени проценти, с които компаниите-заемодатели не са в състояние масово да привлекат кредитоискателите. На свой ред, онези които защитават политиката на американския Федерален резерв, свързват паричното свиване с резкия спад на търсенето на кредити от страна, както на компаниите, така и на банките, без оглед на динамиката на паричните цени.

Доста по-трудно може да се обясни обаче, очевидната нерешителност на Японската централна банка, прекъснала понижаването на базовия си лихвен процент за цели 18 месеца (от октомври 1993 до март 1995) на фона на рязкото намаляване, както на инфлацията, така и на инфлационните очаквания. В случая, силен дезинфлационен фактор се оказва енергичната ревалвация на йената по отношение на долара, чиито апогей е през пролетта на 1995 и, която води до решението на Г-7 (на срещата в Халифакс) съгласувано да се намали курсът на японската валута. Паралелно с това, Японската национална банка започва масирано да прехвърля пари в проблемните банки, надувайки по този начин поредния «балон» в държавите от Югоизточна Азия и Русия, чиито валути са обвързани с долара. Този епизод с много по-голямо основание би могъл да се тълкува като пример за неоправдано твърдата парична политика на Японската национална банка, повлияла за по-нататъшния спад в икономическата активност. Когато, през 1995, основният лихвен процент на банката най-сетне е свален до 0,5%, вече е късно – започва дефлация и лихвената политика на банката, за цели десет години, на практика, е изключена от арсенала на средствата за икономическо регулиране. Така японската икономика попада в класическия капан на ликвидността: при лихвен процент, близък до нулата, дефлацията води до увеличаване на реалния лихвен процент, при което по-нататъшно намаляване на номиналния процент вече е невъзможно и това води до рязко дестимулиране на инвестициите.

Разбира се, своето влияние оказва и чисто психологическият фактор – първите няколко години след пукането на балона, японските анализатори недооценяват цялата сериозност на процесите в икономиката на страната. И правителството, и банкерите, и бизнесът очакват бързо възстановяване на фондовия пазар и възобновяване на цикличния ръст на БВП. „По онова време, ние в правителството не осъзнавахме адекватно мащабите на кризата – признава години по-късно легендарният японски финансист Йосуке Сакакибара, бивш зам. министър на финансите, отговарящ за международните пазари, и известен сред колегите си като „мистър Йена”. Затова би било коректно да отбележим, че смекчаването на паричната политика в началото на 90-те е адекватна реакция на обичайна циклична рецесия, но очевидно не отчита ефекта на спукания балон на пазара на активите и тежката ситуация, в която се оказва японският финансов сектор.

За сметка на това, предприетите от правителството мерки за пряко бюджетно стимулиране се оказват доста полезни. През втората половина на 1995 се очертава известно стопанско оживление – започват да нарастват и кредитите, и инвестициите в основен капитал. През 1996 пък, японският БВП нараства с впечатляващите 5% - темпове, непознати след 1990 (и най-високо постижение сред страните от Г-7).

Обратната страна на медала е гигантският бюджетен дефицит, който в края на 90-те години надхвърля 10% от БВП. След 2000, по стойност на намиращите се в обръщение правителствени облигации, Япония надминава дори САЩ, а по съотношение между държавния дълг и БВП (173%, през 2005, като този показател продължава да нараства) излиза на първо място сред индустриално развитите държави.

Капанът

Междувременно обаче, увеличаването на данъците през пролетта на 1997 (отмяната на облекченията по подоходния данък, увеличаването на потребителския данък от 3% до 5%, и ръстът на отчисленията за здравно осигуряване), както и разразилата се, през лятото и есента на същата година, криза в Югоизточна Азия погребват надеждите за устойчиво развитие на японската икономика. Темповете на нарастване на японския БВП падат до 1,6%, през 1997. Което е разбираемо: ударени са основните „локомотиви” на местната икономиката – вътрешното потребителско търсене и износът. През 1998 пък, резултатите са още по-лоши: икономическият ръст е отрицателен (БВП спада с 2,5%).

Апогеят на кризата във финансовата система на Япония е през 1997, когато фалира десетата банка на страната – Hokkaido Takushoku Bank , както и четвъртата по обем на активите си японска брокерска компания Yamaichi Securities . Показателно е, че в онзи момент властите в Токио демонстративно отказват да предприемат каквито и да било мерки за спасяването им. Както отбелязва тогавашният финансов министър Хироши Муцудзука, стабилността на японските финансови институции зависи от способността на компаниите сами да решават проблемите си.

Мащабните фалити през 1997 водят до нов спад в цените на акциите на японските финансови институции. За да могат да разчитат на кредити на чуждестранните пазари, банките са принудени да повишат лихвения процент. Тази разлика, от порядъка на 20-80 базисни пункта, придобила известност като „японската премия”, се запазва през 1997-1998. Всъщност, първият, сравнително кратък, епизод, свързан с появата на капиталовия пазар на подобна твърда премия за японските активи, е фиксиран още през есента на 1995, когато, въпреки наличието на известно оживление в икономиката, става ясно, че проблемът с неработещите банкови активи не само не е преодолян, но и се задълбочава.

Мъчителното възстановяване на Япония

В началото на 1998 окончателно се изяснява, че дори най-големите японски банки няма да могат да се оправят без подкрепата на държавата. В резултат, финансовата политика на правителството се променя на 180 градуса. Значително са увеличени държавните инвестиции, предприети са стъпки към намаляване на данъците. Японският парламент приема закон, с който се отпускат 30 трилиона йени (215 млрд. долара) за подкрепа на националните банки. През ноември 1998 парламентът удвоява тази финансова подкрепа за банките и тя достига 12% от БВП на страната. Създаден е и специален Комитет за възраждане на финансовия сектор, който да контролира процеса на преструктуриране в банковата сфера.

Почти всички японски банки се възползват от тази държавна подкрепа. Всъщност, става дума за финансови инжекции чрез закупуване на държавни привилегировани акции или облигации, които могат да се конвертират в обикновени акции, ако банките не спазват изискванията, свързани с оздравяването им (например, ако в определения за това срок – от три месеца, до 7,5 години, за различните банки – не успеят да се справят с проблемите си). Фалитите на фактически нефункциониращите банки се избягват по всякакъв начин, като вместо това, по инициатива и под контрола на финансовото министерство, се осъществяват сливания на финансовите институции и паралелното вливане на държавни средства в техния капитал.

Японската банка за дългосрочни кредити, както и Японската кредитна банка, временно биват национализирани. През септември 1999, американската компания Ripplewood Holdings получава разрешение от Комитета по възраждане на финансовия сектор да купи Банката за дългосрочно кредитиране, което е първия случай контролът върху водеща японска банка да се поеме от чуждестранна фирма.

В същото време, радикалното „прочистване” на японския банков сектор се оказва невъзможно по ред политически причини. Банките са тясно свързани с чиновниците от Финансовото министерство, покриващи тяхната практика да отпускат непазарни кредити. На свой ред, въпросните висши чиновници са свързани с влиятелни депутати от управляващата Либерално-демократическа партия (ЛДП), представляващи интересите на крупни несъстоятелни кредитополучатели (строителни фирми, селскостопански кооперации и т.н.). Тоест, на практика, е налице взаимна обвързаност между кредитори, кредитополучатели, законодатели и чиновници, която се подхранва от кръстосаното участие в капитала на банките и на компаниите кредитополучатели.

Тромавостта на японската финансова система се предопределя и от факта, че чак до средата на 90-те ролята на законодателството в регулирането на частния финансов сектор остава крайно незначителна. Значителна част от управлението се осъществява от Финансовото министерство, чрез еднократни индивидуални решения, включително устни указания, без съответното писмено потвърждение. Тази система поражда цяла мрежа от неформални връзки и споразумения между чиновниците от министерството и частните банки. Разпространена практика са „златните парашути” за пенсионираните министерски служители, които биват назначавани на ключови постове в банките. Впрочем, практикува се и обратното – т.е. частни банкери заемат постове в Министерството на финансите.

Сред основните противници на осъществяването на решителна реформа на японския финансов сектор е влиятелното Министерство на пощите и телекомуникациите, което се опасява от приватизирането на тази, фактически най-голяма в света, спестовна институция. Едва днес, десет години по-късно, японското правителство изглежда действително възнамерява да предприеме подобна стъпка. През следващото десетилетие пощите ще бъдат разделени на четири структури: компания за доставка, компания, управляваща 25-те хиляди пощенски поделения в страната, спестовна банка, чиито активи се оценяват на 226 трилиона йени (1,87 трлн. долара) и застрахователна компания с активи от 114 трлн.йени (943 млрд. долара).

В началото на 1999, Японската национална банка предприема поредица от неценови мерки за разширяване достъпа до ликвидност на банките – за целта тя на няколко пъти прибягва до преки пазарни покупки на държавни облигации, разширява списъка на ценните книжа, приемани за обезпечаване на репо-операциите (т.е. операции, при които събственикът на ценните книжа гарантира на купувача, че би ги изкупил обратно в определен срок и на определена цена – б.р.) и т.н. „Въпреки изливането на огромни суми от бюджета в банковия сектор, не съумяхме да изчистим балансите на банките от „лошите” дългове – спомня си Йосуке Сакакибара – Проблемът бе, че докато финансовият сектор беше преструктуриран, основните му контрагенти в реалния сектор на японската икономика, и най-вече в строителството и търговията, не бяха преструктурирали дейността си. А представителите на експортния сектор – от типа на „Сони”, „Тойота” и т.н., не са клиенти на японските банки, защото безпроблемно си намират кредити в чужбина, привличайки средства на глобалния капиталов пазар”.

Така, завършването на процеса на оздравяване на японския финансов сектор се оказва възможно само в резултат от оздравяването и преструктурирането на отраслите, които са основни кредитополучатели. Като в хода на това преструктуриране не може да се изключва още една финансова мини-криза, както и ново изливане на бюджетни средства за преодоляването и.

Поуките от японската криза

Историята на японската криза, до голяма степен, е история за това, колко опасно е да се надценяват възможностите на икономиката, преживяла раздуването и пукането на подобен финансов балон. Даже отделни неточни стъпки – например, недостатъчно бързата реакция на борсовия срив, излишно бързото втвърдяване на паричната политика, необмисленото повишаване на данъците, или отказа от подкрепа на финансовия сектор – могат да поставят под въпрос възстановяването дори и на толкова мощна икономика, като японската. Силите и се оказват недостатъчни. Измъкването на икономиката от толкова мащабна структурна криза изисква колосална предпазливост и изключително внимателен анализ на микроикономическите фактори. Вземането на решения, в следкризисния период, опирайки се само на макроикономическите съображения, може да се окаже прекалено самонадеяно. Необходим е сериозен анализ на състоянието на отраслите и корпорациите, както и на финансовите институции.

Впрочем, едва ли е разумно да се надценяват възможностите на финансовите власти да ръководят възстановяването на икономиката след подобна криза. От тях би трябвало по-скоро да се изисква стриктно да следват принципа „не вреди” и да търсят, съвместно с бизнеса, нови възможности за възобновяване на икономическия подем. Важно е също, внимателно да се анализира състоянието на външната среда. Японците загубиха много, защото бяха сигурни, че външните условия, в които така мощно се развиваше тяхната икономика, са си останали същите. Истината обаче е, че те се промениха. Възходът от 80-те години беше породен, на първо място, от специфичната икономическа политика на САЩ, а, на второ място, от уникалното (в известна степен) положение на Япония, като доставчик на индустриални стоки за Америка. И двата фактора обаче, вече не действат през 90-те. Което налага нови решения – например изнасяне на производства в съседните страни, разширяване на износа в Азия, формиране на наистина глобални корпорации със сложна логистична структура и т.н.

Рано е да отписваме Япония

Днес никой не може да си позволи дори и за миг да забрави, че съвременната глобална икономика, в значителна степен, се формира и продължава да функционира благодарение на мащабния износ на японски капитали. Изключително евтините кредити в йени, гарантирани от невероятната мощ на японската индустрия, остават един от основните източници на ликвидност за световната финансова система. Неслучайно, международните пазари се готвят за сътресения, когато японците обявят, че възнамеряват да повишат лихвените проценти.

От друга страна, следва да отбележим, че през последните 25 години структурата на японския износ на капитали много се промени. Днес този износ е много по-диверсифициран, а японските институции са много по-силни и наистина имат глобална структура. От времето, когато японските капитали се влагаха в покупката на недвижими имоти и облигации в САЩ (или пък в картини на Ван Гог), нещата доста се промениха. И тъкмо това направи японската икономика далеч по-устойчива, помагайки и да преодолее кризата. Пак това обаче, прави света по-зависим от японските пари, както и от способността на Япония да продължи да бъде един от водещите центрове на индустриално развитие на планетата.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Огняна Хрисимова, Предизвикателства на ХХ век: Равноправие в многообразието, 292 стр., ВСУ “Черноризец Храбър”, Варна, 2007.

Краят на Студената война и динамиката на процеса на европейска интеграция преоткри за изследователите група проблеми, повечето от които се приемаха за решени.Нещо повече - консолидацията на политическото пространство изведе на преден план дефицита от съвременни международни стандарти в изключително деликатни области, включително и по проблема за малцинствените права ( и, основно, тези на националните малцинства ). Това наложи нов прочит на историята на проблема, в контекста на историята на изживяното вече столетие.

Монографичното изследване на ст.н.с. І ст. д.и.н. Огняна Хрисимова - „Предизвикателства на ХХ век: Равноправие в многообразието”, предлага концентрирана философско-политологична версия на деликатната тема за правата на националните малцинства.

В Увода на новата си монография Хрисимова е аргументирала както хронологичните рамки на изследването - периода след Втората световна война, така и разбирането си за необходимостта за изграждането на доктрина за правата на националните малцинства (НМ) като елемент неотменим, неотделим и подчинен на нормите, правилата и практиките на защитата на общите човешки права. Тя се ангажира с паралелното проследяване на глобалната, европейската и националната (основно българската) доктрини и практики по правата на НМ. Авторката е максимално коректна към читателите си, представяйки не само собствената си изследователска рамка, но и продължаващите дискусии около терминологичното разнообразие и конфликтност на определения като етнически, национални и конфесионални малцинства.

Глава Първа на монографията, озаглавена “Права на човека и правата на лицата от малцинствен произход в дейността на Организацията на обединените нации (ООН)” проследява в хронологичен план сложния път на формиране и кодифициране на общите права на човека в периода след Втората световна война. Представена е последователността на етапите на формиране на специалната Комисия по правата на човека през 1946, до приемането на основния документ на Хартата по правата на човека (ХПЧ) – Всеобщата декларация за правата на човека (10.ХІІ.1948)

Предлага се подробен анализ на клаузите на този документ, както и на последвалите документи от ХПЧ – Международния пакт за икономически, социални и културни права и Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП), приети в 1966 и влезли в сила от 1976. Впечатляващ е подробният сравнително-съпоставителен анализ на тези три документа от ХПЧ с настоящата Конституция на Република България от 1991.

Паралелно с това е проследен и специфичния път на някои регионални платформи (извън европейската) в областта на ПЧ – Африканска, Арабска харти за човешките права, Декларацията за правата на човека в исляма (1994) .

Специално внимание е отделено на специфичната регламентация на задълженията на държавите към техните граждани, изведени в чл. 27 от МПГПП, където за първи път в един световен документ е изписан текст относно правата на етническите, езиковите и верските малцинства. Отбелязана е спецификата на ратификацията на този документ от страните-членки на ООН, и специално в България.

Анализът на текста на чл. 27 от МПГПП се откроява с интересна и съдържателна ретроспекция на теоретичните формулировки на термина “малцинства” от предходния период (в международноправните документи от 1919-1939, както и в дейността на Обществото на народите - ОН). Отличното познаване на историческия процес е основа и за съпоставителен анализ за приноса на двете световни организации – ОН и ООН, в малцинствената проблематика. До момента, в историческата, правната и политоложката изследователски области, подобно съпоставително-аналитично изследване на развитието на идеята за малцинствените права (национални малцинства) през ХХ век не е правено .

Подчертано е, че текстът на чл. 27 от МПГПП е отправна точка за нормотворчеството на ООН в тази област, както и фактът, че в рамките на световната организации (и не само там) липсва ясна дефиниция на термина “национално малцинство”, което се оказа от изключителна важност при разгърналите се, след 1990, дискусии по проблемите на националните малцинства, особено при разпадането на бившия източен блок и, главно, на многонационалните държавни структури. Паралелно с това, Хрисимова извежда спецификата в доктрината на ООН по правата на националните малцинства, а именно: за паралелно упражняване на индивидуални и общностни права, с определяща рола на първите .

Проследени са и последващи решения и документи на ООН в третираната материя – Декларациите за премахване на всички форми на нетърпимост и дискриминация и Декларация за правата на лицата, принадлежащи към националните, етническите, религиозни и езикови амлцинства (1992). Важен е обобщаващият извод, че, особено с втората декларация, Световната организация утвърждава “равновесието” между механизма на защита на националните малцинства и правата, гарантиращи свобода на действие на националните държави.

В Глава втора - “Новата Европа и равноправието. Континент на промяната" , се прави преход от глобалния към регионалния (европейския) процес в изследваните проблеми. Тук изложението се базира на паралелния анализ на дейността на европейските наднационални структури – Съвет на Европа (СЕ), Съвещанието (Организацията) за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ), Европейския съюз (ЕС).

В първия раздел, Хрисимова проследява изграждането на СЕ, мястото на малцинствения проблем в основополагащия документ на организацията – Европейската конвенция за защита на правата и свободите - ЕКЗПС (1950). Наред с анализа на ЕКЗПС, са анализирани и част от Допълнителните протоколи към Конвенцията – Протоколи №№ 1, 2 и 6, предоставящи допълнителни права на европейските граждани в областта на образованието, свободното предвижване и т.н.

Самостоятелно значение има паралелния анализ на ЕКЗПС и на МПГПП в двете основни категории – гарантирани права и механизми за контрол. Специално внимание е отделено на чл. 14 от Европейската конвенция, където за първи път в следвоенен европейски документ се третира проблемът с правата на “националното малцинство”, както и тяхната рамка и практики. Аналитично са представени и два от най-важните документа на СЕ – Европейската харта за регионалните и малцинствените езици (1992) и Рамковата конвенция за закрила на националните малцинства (РКЗНМ) от 1995.

Във втора глава са резюмирани позициите и на още две институции, с особено място в европейското геополитическо пространство - СССЕ и ЕС. Хрисимова намира достатъчно сериозни аргументи, за да изведе на първо място специфичното историческо звучене на инициативите на тези организации в областта на правата на националните малцинства, в контекста на политическата конюнктура – напр. югославските инициативи от 70-те и 80-те години на ХХ век Паралелно с това са разкрити фундаменталните приноси в тази материя, залегнали в Заключителния акт от Хелзинки (1975), Заключителния акт от Мадридската среща (1983) и Парижката Харта за нова Европа (1990).

Хрисимова откроява Заключителния акт от Хелзинки като мост между световното (глобалното) и регионалното (европейското) нормотворчество, включително и в областта на правата на националните малцинства. Анализът на документите на СССЕ посочва третирането на проблема за правата на религиозните общности, за специфичните мерки за осигуряване на цялостни права на лицата от малцинствените групи, правото и предоставяне на държавни гаранции за изучаване на майчин език, на участие в обществения и политическия живот.

Сериозен и актуален е анализът на инициативите по изясняване правата на националните малцинства след политическите промени от края на 1989, които са обект на дейността на СССЕ в Женева и в Москва (1991). Наред с антирасистката и антиксенофобска позиция, е изведена на преден план и ромската проблематика.В резултат на падането на Берлинската стена, нараства значението и на “национализма и на националните държави”, факт, който отрежда големи отговорности пред Срещата на СССЕ в Хелзинки, през 1992. И тук Хрисимова сравнява съдържанието и стойността на националния ни основен закон в съпоставителен план с основни европейски документи, касаещи темата “национални малцинства”, откроява спецификата на европейската малцинствена доктрина и прави паралел между глобалната (на ООН) и европейската доктрини в материята.

Ако монографичното изследване на Огняна Хрисимова все пак има тематични раздели, нуждаещи от допълнителна фактологична и аналитична разработки, това безспорно е делът, посветен на мястото на малцинствената проблематика в дейността на ЕС. Спорно е твърдението, че ЕС няма като приоритет защитата на човешките права и че нейният принос в тази област е далеч по-скромен от приноса на ООН и на СЕ. Трудно би се приела без резерви и тезата за тясното обвързване на Пакта за стабилност с малцинствените права.

Глава трета - “Рамковата конвенция за защита на националните малцинства - единство в многообразието” , хронологично и концептуално завършва прочита на съвременните инициативи по проблема. Нещо повече – тя е сред редките изследователски текстове в българската политология, който не носи белег на публицистичност и политическа пристрастност по такава тема, каквато е Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. За авторката, след колосалните политически промени в Европа, след 1989, довели и до разпадане на федерални държавни структури, проблемът за правата на националните малцинства достига онази точка на критичност, която изисква нови международноправни механизми за защита и превенция. Това води до появата на специалната “Препоръка № 1117” на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (1992), както и на “Европейската харта за регионалните и малцинствените езици”. Югославската криза допълнително усилва натиска на европейските парламентаристи върху ключови институции като Съвета на министрите, за приемане на специален допълнителен протокол към Европейската конвенция, касаещ националните малцинства (1993).

В разработката на Хрисимова е застъпена тезата за националните малцинства, като ключов компонент за стабилността на континента и за особената стойност на приетата от СЕ, през 1997, РКЗНМ. Авторката извежда четири основни характеристики на този документ, имащи не само принципно значение за самата европейска доктрина по закрилата на правата на националните малцинства, но и за националната му интерпретация в България:

•  РКЗНМ има програмен характер и очертава минимума от мерки по закрилата на специфичните нужди на НМ

•  Конвенцията дава значителни възможности за маневриране на националните законодателства в тази материя

•  Държавите могат да приемат постановките на РК с резерви, уговорки, както и във всеки момент да денонсират подписа си под нея

•  Средствата за закрила на НМ се избират от държавите, съобразно утвърдената национална историческа традиция

•  Предвидената в Конвенцията закрила на НМ не може при никакви обстоятелства да накърнява държавияи суверенитет, единството и териториалната цялост на парафиралите я държави.

България ратифицира РКЗНМ в началото на 1999, при изключително интензивен обществен, политически и медиен дебат. За това и последният раздел от е посветен на съвременното състояние на етническите, верските и др. малцинства в България, на базата на резултатите от последното преброяване на населението в страната, през 2001, като картината е представена на фона на общоевропейската малцинствена палитра. Анализирани са и конституционните регламенти, свързани с малцинствената проблематика, отчетени са реалните стъпки на държавната администрация при синхронизиране на националното законодателство с нормите на международния регламент.

Към безспорните достойнства на монографията спадат богатата изворова и литературна база, приложените международноправни документи, декларации и др.

Книгата на Огняна Хрисимова е респектираща крачка напред, както в личното и творчество, така и в новото тематично, методологическо и концептуално развитие на съвременната българска историческа и политологична мисъл. Трудът респектира със стройната авторска концепция, почиваща на принципа на надграждане на закономерности и тенденции в историческото развитие, и то върху мащабен хронологичен и териториален обхват. Изследването внушава, че, независимо от достигнатите до момента равнища в международноправното регламентиране на малцинствения въпрос, остават още твърде значими, деликатни и противоречиви области за решаване.

* Институт по балканистика - БАН

{rt}

Според дефиницията на Ив Лакост, „географията е необходима най-вече за воденето на войни” (1976). Тази, парадоксална на пръв поглед, постановка, може да има, като минимум, три интерпретации, които ще се опитам да изложа по-долу.

Географията като съвкупност от ограничения

Войната се води в пространството. На свой ред, пространството се характеризира както от определени количествени показатели (например, разстоянията, които следва да се преодолеят), така и от качествени (например, наличието на определени прегради, или, обратното, на комуникационни връзки). Ограниченията могат да бъдат както естествени (планини, реки, морета), така и изкуствени, т.е. създени от хората (укрепени линии, градове и т.н.). Освен това, влиянието на тези ограничения се променя, в зависимост от характера на наличните технически средства и от организаторските способности на пълководците. Така например, за да преодолеят Алпите, Ханибал (през 218 г.пр.н.е.) и Наполеон (през 1800) използват, на практика, едни и същи средства (пехотинци, коне, а в първия случай – и няколко слона). Железниците, автомобилът и, особено, авиацията обаче, намаляват и дори премахват значението на планинските прегради. Въпреки това, географските ограничения, макар и намалени, или по-скоро модифицирани, в резултат от техническия прогрес, продължават да съществуват. Така, през пролетта на 1982, Великобритания, чиито премиер по онова време е Маргарет Тачър, не е в състояние да игнорира такъв фактор, като няколкото хиляди километра, отделящи метрополията от нейното колониално владение – Фолклендските острови, окупирани от аржентинската армия. Налага се спешното формиране на разнокалибрен военен флот, в който са включени дори и търговски кораби, и изпращането му от Ла Манш към Южния Атлантик. Тоест, географията си остава съвкупност от ограничителни фактори , чието влияние се променя в зависимост от конкретните условия (климат, релеф, разположение, както и от наличните сили и средства, транспорт, тилово обезпечаване и т.н.).

Географията като театър на военните действия

Освен че представлява съвкупност от ограничения, пространството, в същото време, е и опорна точка, т.е. съвкупност от предимства. Планините или моретата, затрудняващи осъществяването на маньоври, едновременно с това, пречат за нахлуването на агресора, защитавайки жителите на планинския район, или острова. Тоест, пространството не притежава обективни характеристики – всичко зависи от гледната точка: така например, тропическите гори се възприемат по различен начин от техните обитатели, от изследователите, от търговците, от индустриалците, от туристите, от поетите, или от еколозите... За Наполеон (този „бог на войната”, както го нарича Клаузевиц), военната операция е най-вече въпрос на лична преценка или набързо нахвърляна скица, т.е. не се предшества от някакви дълги обяснения. Историята на повечето големи битки показва, че победителят обикновено обхваща с поглед цялото бойно поле, максимално използвайки диспозицията и предислокацията на войските си, както и особеностите на местността. Така, в битката при Тразименското езеро (217 г.пр.н.е.), Ханибал успява да обкръжи римските войски между веригата гористи хълмове и езерото. В навечерието на най-голямата си победа (при Аустерлиц, през 1805), Наполеон провежда рекогносцировка с цел да използва максимално особеностите на местността, което му позволява да овладее централния мост и платото Пратцен, притискайки руско-австрийските войски към езерата. През септември 1870, германските войски принуждават армията на френския император Наполеон ІІІ да се оттегли към Седанската котловина, където я обкръжават и принуждават да се предаде. През май 1940, Седан отново е арена на сражения – настъпващите германски танкови части обкръжават там голяма френско-британска групировка (навлязла преди това на територията на Белгия) и я унищожават. Тези и много други примери илюстрират решаващата роля, която играят въображението и смелостта на пълководеца във военните операции. През май 1940 френското военно командване смята, че Ардените (където е разположен и Седан) са недостъпни за големите танкови съединения. Независимо от това, германските танкове успяват да ги преодолеят и, макар че в хода на тази операция има опасни струпвания на немска военна техника, френската авиация така и не съумява да се възползва от това за да нанесе ефективни бомбени удари. Географията разкрива секретите си само на онези, които са в състояние да разгадаят нейните тайни знаци.

Но човекът никога не може да покори географията, особено климатичните фактори. През 1588 т.нар. „Непобедима армада”, изпратена от испанския крал Филип ІІ да завладее Англия, още от самото начало бива отслабена и дезорганизирана заради морските бури, а на британския флот остава само да доунищожи оцелелите кораби на противника. По време на битката при Трафалгар (октомври 1805) британският адмирал Нелсън побеждава не само благодарение на отличните си пълководчески умения и познаване на морската специфика, но и защото има голям късмет: през този ден вятърът се оказва благоприятен за него и, в същото време, помага много за разгрома на френско-испанския флот. Накрая, да не забравяме, че учените още спорят, дали „генерал Зима” не е бил истинският победител в сраженията на руските войски с шведския крал Карл ХІІ, Наполеон І и Хитлер, чието бойно поле са степите на Русия?

Географията като цел на военните действия

Някои пространства са обект на военно съперничество, защото контролът над тях (или над отделни техни елементи) се възприема като показател за мощта на онзи, който го осъществява. Съвсем естествено е, че ценността на пространството пряко зависи от характеристиките на околната среда. Така, в течение на дълги векове, Арабският полуостров си остава просто пустиня, прекосявана отвреме навреме от камилски кервани. Едва след Първата световна война, благодарение на откритите там петролни находища и с началото на епохата на масова употреба на петролни продукти, тази пустиня придобива съвсем друга, при това изключителна, ценност.

В същото време, изглежда, че някои пространства постоянно са обект на военно съперничество между държавите. Става дума, в частност, за ключови пунктове на международните търговски пътища – като Гибралтар, или Суец например. Макар че в Древна Гърция Гибралтар, който по онова време е известен под името Херкулесови стълбове, не се разглежда толкова като пролив, свързващ Средиземно море с Атлантическия океан, колкото като граница на цивилизования свят. Що се отнася до Суецкия провлак, където Африка се съединява с гигантския суперконтинент Евразия, в течение на много хилядолетия той се разглежда като ключов регион, чиято ценност се обяснява с интензивния търговски обмен между три континента: Азия, Европа и Африка. Едва през втората половина на ХІХ век, възниква специфичното съчетание на обективни и субективни фактори (нуждите на морската търговия, нивото на развитие на техническите средства), позволили прокопаването на Суецкия канал (1869).

Най-малко три фактора могат да съдействат за превръщането на една или друга географска зона в обект на съперничество между държавите (като тези фактори често се съчетават помежду си):

•  Принадлежността към системата на международните обмени . До ХV век Атлантическият океан си остава загадъчно и опасно водно пространство за Европа. След откриването на Америка (1492), благодарение колонизацията на новия континент и появата на Съединените щати, превърнали се, в края на ХІХ век, в икономически най-мощната държава на планетата, Атлантическият океан се трансформира в зона на оживени международни обмени. Именно това обяснява стратегическото значение на Атлантика през Първата и Втората световни войни. Този океан е основният път за комуникации и снабдяване между Съединените щати и Великобритания, по време на борбата им с германците. Пак това обяснява и повишената активност на германските подводници в тази част на земното кълбо, която в един момент сериозно застрашава снабдяването на Британия с американски стоки (битката за Атлантика, през 1942-1943).

По време на глобалното противопоставяне по линията Изток-Запад (от края на 40-те до края на 80-те години на миналия век), Атлантическият океан запазва стратегическото си значение, тъй като сигурността на Западна Европа, изправена пред заплахата от съветския блок, се гарантира чрез военния съюз със САЩ. И до днес съществуват жизнено важни зони, ударът по които би могъл да наруши формиралият се силов баланс. Оттук и вечният стремеж на воюващите страни да открият слабото място на противника (например, по време не Втората световна война, британските и американски самолети подлагат на ожесточени бомбардировки германските заводи, произвеждащи съчмени лагери, водени от оказалата се напразна надежда да парализират по този начин оръжейната индустрия на нацистите).

•  Наличието на жизнено важни ресурси . От незапомнени времена хората и народите се унищожават взаимно за да контролират ресурсите: вода, злато, сребро, метални руди, или пък подправки.

Търсенето на Елдорадо – митичната страна, гарантираща на онзи, който я владее, неизчерпаеми източници на злато – са една от тези непостижими човешки мечти, която постоянно се възражда в нова версия, обещавайки невъзможното – способността да бъдат удовлетворени всички потребности и освобождаване от всяка материална зависимост.

Характерът на борбата за контрол над жизнено важните ресурси търпи значителни промени от ХVІ век насам. За това съдействат откриването и присвояването на непознати дотогава земи, разполагащи (както се предполагало) с несметни богатства, както и промишлената революция, довела до индустриализацията и на войните.

От втората половина на ХІХ век насам, особено след Гражданската война в САЩ, контролът над стратегическите запаси от суровини се превръща в най-важната задача за всяка от страните, въвлечени във въоръжен конфликт. Първоначално, към тези суровини спадат, най-вече, въглищата, необходими за парните влакове и параходате, а след това (от времето на Първата световна война насам) – петролът за корабите, автомобилите и самолетите.

•  Символичното значение на определени места или зони . Всъщност, войни могат да се водят и за нематериални ценности. Да победиш, означава да овладееш, подчиниш или разрушиш определени морални ценности, принадлежащи на противника, а да претърпиш поражение – значи да признаеш слабостта и ограничеността на собствените си морални ценности. При това победеният понякога се стреми да овладее нематериалните ценности на противника, за да се опита с тяхна помощ да вземе реванш. Така например, по време на своята руска кампания (1812) Наполеон І смята, че като завладее Москва ще застави цар Александър І да признае поражението си и да приеме френските условия. Той обаче жестоко греши: превземането на старата руска столица провокира мощна вълна на селска съпротива срещу завоевателите, посегнали на най-голямата светиня на руския народ.

Франция и Париж са ярък пример за отъждествяване на държавата с нейната столица. Обикновено, щом Париж се окаже в ръцете на противника, Франция веднага се признава за победена. Така, по време на Стогодишната война, когато Париж е в ръцете на англичаните, Карл VІІ се смята само за „кралчето от Бурж”.

През 1814, а след това и през 1815, държавите, победили Наполен, се възползват от гордата столица на Франция за да демонстрират в нея триумфа си. Между декември 1870 и януари 1871, обсаденият от германските войски Париж олицетворява френската национална съпротива, но дилетантски сформираната армия на Гамбета не съумява да пробие блокадата и така сключването на примирие става неизбежно. През септември 1914, благодарение на успешните операции в района на река Марна, германското настъпление към Париж бива спряно, като по този начин е предотвратена поредна катастрофа за Франция, аналогична на онази от 1870. Накрая, когато, на 14 юни 1940, войските на Вермахта влизат в Париж, обявен за „открит град”, изглежда, че за|Франция войната е приключила – примирието с нацистка Германия е подписано на 22 юни 1940.

Невинаги може да се даде разумно обяснение, защо за един или друг географски пункт се води ожесточена борба, в протежение на цялата човешка история. Така например, за милиарди хора, Йерусалим си остава свещения град на три религии (юдаизма, християнството и исляма), т.е. място, където Земята се съединява с Небето.

Географският, или по-точно геополитическият фактор играе колосална роля във всяка война. Как обаче се осъществява това влияние? И, дали войните са „геополитически” по своята природа, т.е. свързани ли са със сблъсъка на противоположни представи за пространството? Какви са мястото и ролята на пространствените центрове в една война?

Действително, войните представляват сложно преплитане на различни явления и противоречиви интереси. Много често онези, които провокират началото на военните действия, се оказват неспособни да контролират по-нататъшното им развитие. Освен това, всяка война е продукт на своята епоха, с чиито печат са белязани и нейните цели, и ангажираните в нея сили и средства.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е първата от серията статия, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Сегашната финансова криза, повод (но не и причина) за която стана кризата на пазара на високорискови subprime (субстандартни) ипотечни облигации в САЩ, едва ли ще доведе до колапс на световната финансова система, но, несъмнено, ще предизвика съществени трансформации, както в световните финансово-икономически процеси, така и в геополитиката.

За начало, нека си припомним, какво се случи през миналата 2007 във финансовата сфера от другата страна на Атлантика. „Охлаждането” на американския пазар на недвижими имоти, което се очерта още в средата на 2006, продължи и през 2007. Налице беше спад в продажбите на първични и вторични жилищни имоти, намаляване на цените на недвижимите имоти, както и на ипотечните сделки. В същото време се отчиташе ръст на задълженията по ипотечните сделки и на връщанията на неизплатени недвижими имоти (особено сред собствениците на високорисковите subprime -облигации и на облигации Alt - A ).

Ще напомня, че subprime ипотечните сделки представляват договори с лица, които не могат да внесат първата вноска за придобиване на съответния недвижим имот , и/или не притежават достатъчно високи доходи за да е сигурно връщането на взетия заем. Сделките от типа Alt - A притежават малко по-висока степен на кредитно качество. През 2006, subprime и Alt - A ипотечните договори формираха около 40% от всички сделки на пазара на недвижими имоти. До август 2007, Федералният резерв и хазната на САЩ, признавайки наличието на проблеми на този пазар, разчитаха на „мекото приземяване” на пазара на недвижими имоти и ограничаването на кризисните явления, така че те да не се разпространят върху американската финансова система и икономика, като цяло.

На 20 април 2007 обаче, водещата американска компания, предоставящи subprime кредити – New Century Financial , обяви фалит. Две седмици по-късно United Bank of Switzerland ( UBS ) закри хеджовия си фонд Dillon Read , поради загубите, причинени от subprime -сделките, а шефът на управлението на UBS Питър Уфли скоро след това беше уволнен. През юни, Bear Stearns – една от най-големите американски банки, призна, че два от хеджовите и фондове са се сблъскали със сериозни неприятности, поради загубите от subprime -сделките. На 1 август, германската банка ІКВ обяви технически фалит, пак заради загуби от subprime - сделки, и на държавата (т.е. на Провинция Саксония) се наложи да ги покрива. Скоро същото се случа и със Саксонската провинциална банка. По аналогични причини, на 9 август, френската банка BNP Paribas закри три хеджови фонда.

Финансовите проблеми, свързани с американския ипотечен пазар, нарастваха като снежна топка, през цялата първа половина на 2007, достигайки „критичната си маса” в края на юли, когато еуфорията на пазара на вторични ценни книжа се смени с паника. През първата половина на август, банките-кредиторки бяха поразени от криза на доверието и, на практика, пазарът на междубанковото кредитиране замря.

В тази връзка, главният редактор на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” Холгер Щелцнер отбелязва, че: „Банките бяха изчислили всички възможни рискове, освен един – от възникването на ситуация, в която ще загубят доверието помежду си. Така, кризата на американския ипотечен пазар се трансформира в криза на доверието между банките и започна търсене на „виновниците”. Това обаче, доведе до още по-голямо отчуждение: по същество, „пожарната бригада” само допълнително раздуха пламъците, бушуващи на финансовия пазар. Неслучайно водещите статии в същия вестник, от август миналата година, бяха озаглавени „Банките вече не си вярват”, „Лошата атмосфера в банковите среди” и „Банките все още изпитват недоверие помежду си”. Оттогава не се забелязват съществени промени в междубанковото кредитиране.

От август 2007 насам, Европейската Централна банка, американският Федерален резерв и другите централни банки на водещите държави започнаха да отпускат специални краткосрочни кредити (за срок от един ден до няколко месеца) за да балансират съхраняването на наличните средства в банките и свързаната с това парализа на междубанковия пазар, която можеше да породи серия от фалити на банки, неспособни да изчистят краткосрочните си задължения. Само Европейската Централна банка отпусна за тази цел 350 млрд. евро, от началото на август до есента на 2007. Първоначално Английската централна банка ( Bank of England ) отказваше да последва примера на Европейската и на Федералния резерв, но растящата паника сред клиентите на банката Northern Rock (финансираща предимно сделки с недвижими имоти) накара президента на Английската банка Марвин Кинг да промени позицията си още през септември. На 18 септември 2007, Федералният резерв намали базовия лихвен процент до 0,5% - с единствената цел да се опита да повлияе върху финансовия пазар. Впрочем, пак по същите причини, той вече беше пробвал да го направи и през август.

„Структурираната секюритизация” като глобална „пирамида”

Защо проблемите на американския пазар имаха толкова драматични последици в международен план и парализираха доверието между водещите частни банки на САЩ и Европа? Обяснението можем да открием в термина „структурирана секюритизация”. По същество, той отразява същността на класическата „пирамида”, въпреки че банките, въвлечени в този процес, спадат не само към най-големите, но и към най-авторитетните. Под „секюритизация” се разбира практиката за изваждане на кредитите (заедно с рисковете) от баланса на банките, веднага след отпускането им. Пласирайки кредитите в т.нар. „секюритизирани” пакети, банките получаваха нови налични средства, което пък им позволяваше практически моментално да предоставят нови кредити – изключително за да „секюритизират” и тях, после отново да ги пласират и т.н. Така, „структурираната секюритизация” се разглеждаше като универсална схема за „ликвидиране” на риска, ускоряване на финансовия оборот и бързо извличане на печалба – т.е. по същество, като своеобразен лиценз за печатане на пари.

През последните десетина години „структурираната секюритизация” се превърна в ключов феномен на световната финансова система и в своеобразен брат-близнак на спекулациите на пазара на вторични ценни книжа. Тоест, на „зрелите” финансови пазари на САЩ и Европа, на практика, се случи същото, което през 1997 стана в Албания, когато там едновременно рухнаха няколко местни финансови пирамиди. При това, американските subprime ипотечни кредити, по същество, изиграха ролята на „токсични отпадъци”, тровещи цялата система и застрашаващи самото и съществуване.

Subprime - кредитите се отпускаха на лица, неспособни да върнат заемите. Въпреки това, банките, които ги отпускаха, не се тревожеха от натрупването на рискове, защото ипотечните кредити моментално се препродаваха на големите банки, които ги обединяваха, заедно с други категории дългове, в т.нар. „ценни книжа , обезпечени с друг финансов актив” (asset-backed securities - ABS ). На свой ред, тези книжа се продаваха на други банки, хеджови фондове, застрахователни компании, частни пенсионни фондове и други финансови учреждения по целия свят. Нещо повече, ABS -книжата се използваха като обезпечение на кредитните деривативи - т.нар. „облигации, обезпечени с дългови задължения” ( CDO ) и други подобни „секюритизирани” продукти. Финансовите институции, притежаващи CDO , на свой ред, се стремяха да ги прехвърлят в извънбалансови посреднически фирми - „кондюити” или „структурирани инвестиционни инструменти” ( SIV ), в други държави или в офшорни зони, за да не ги включат в баланса си и, едновременно с това, да избегнат контрола на надзорните инстанции.

По този начин, рисковете всъщност не изчезнаха, а просто се трупаха и разпространяваха из целия свят. В резултат от това, както беше принуден да признае шефът на Швейцарската агенция за банков надзор Ойген Халтинер, „никой вече няма точна представа, къде точно са концентрирани рисковете”.

Всяка финансова пирамида може да действа само дотогава, докато на пазара има увереност, че „играта ще продължи”. На същата увереност се основаваше и широко лансираната схема на „секюритизация”, която, въпреки това, се срути през август 2007.

Банките, които само няколко седмици преди това бяха сигурни, че са наясно с проблемите, днес вече не изпитват доверие към партньорите си. При това на никой не е известно, колко точно „токсични отпадъци” – ABS или CDD , свързани с американския ипотечен пазар, са скрити в балансите или, което е още по-опасно, в офшорните „кондюити” или SIV — механизмите на банките-партньори. Никой не е наясно с реалната стойност на тези „секюритизирани активи”, ако тя въобще може да се оцени в положителни величини. Банкерите, с които аз, самият разговарях през последните месеци, признават, че в техните среди цари крайно напрегната атмосфера, пропита от взаимни подозрения.

Доверието е задължителен елемент на всяка добре функционираща финансова система. Продажбата и придобиването на дългови книжа следва да се основават на убеждението на третата страна, при придобиването на дълга, че кредиторът и длъжникът са обвързани с достатъчно добре обмислен и сигурен договор, в който рискът, обезпечаването и процентният доход са балансирани. Освен това са необходими гаранции за сигурността на рейтинговите агенции и дееспособността на регулиращите институции, които, при нужда, могат да приложат съответните санкции.

Позициите на американския Федерален резерв вече са силно ерозирани. Дори в периода, когато разривите на финансовие пазар, обусловени от загубите от subprime - кредитите, бяха очевидни, шефът на Федералния резерв Бен Бернанке и американският финансов министър Хенри „Хенк” Полсън отчаяно се опитваха да омаловажат проблема и неговите очевидни последици. Когато всичко това вече не можеше да се прикрива, Федералният резерв отстъпи пред натиска на големите банки от Уол-стрийт и намали основния лихвен процент на 0,5%. Междувременно, Европейската Централна банка, Английската банка и Банката за международни разплащания ( BIS ), през цялата първа половина на 2007, изпращаха достатъчно убедителни сигнали за възможни проблеми пред банките, трупащи все по-значителни рискове, но тези констатации не бяха последвани от някакви реални действия.

Сериозно се дискредитираха и такива водещи рейтингови агенции, като ню-йркските Moody ' s и Standard & Poors , или лондонската Fitch . Чак до средата на юли 2007, тези агенции даваха на ABS , CDO и подобните им финансови инструменти, най-високите рейтинги на „инвестиционно равнище”. Снабдявайки подобни продукти с най-високите рейтинги, агенциите можеха да разчитат на щедри хонорари от банките и другите финансови институции, реализиращи въпросните „секюритизирани книжа”. Защото, колкото по-високи бяха рейтингите, толкова по-лесно тези продукти можеха да се пласират на пазара на други банки, хеджови фондове, застрахователни компании и пенсионни фондове. При това обаче, участниците на пазара, активно купуващи „секюритизирани книжа”, „забравяха” да уточнят, какво се крие в действителност зад тези високи рейтинги. Днес, рейтинговите агенции са принудени спешно да „адаптират” оценките си, т.е. значително да ги понижат. Което е съвсем естествено, защото рейтинговите фирми се опасяват, че ще бъдат залети със съдебни искове от страна на банките, доверили се на предишните им оценки и съобразили се с тях при осъществяване на своите операции. В този смисъл, доста символично беше уволнението на шефа на Standard & Poors Катлийн Корбърт, през септември миналата година.

През август 2007, в интервю за телевизия DLF , главният икономист на Deutsche Bank Норберт Валтер изрази съмненията си, че „бизнес-моделът на преопаковането на рисковете и продажбата им на отворения пазар” има бъдеще. Всъщност, „бизнес-моделът”, за който говори Валтер, е именно „структуризираната секюритизация”. Още по-знаменателен е фактът, че на страниците на Neue Zuricher Zeitung , смятан за «корпоративно издание» на швейцарската банкова общност, както и в много други финансови издания по целия свят, се разгърна остра дискусия именно по този въпрос: може ли «структурираната секюритизация» да преживее сегашната криза, или банките ще бъдат принудени да изоставят тази практика.

На свой ред, в края на септември 2007, бившият шеф на Федералния резерв Алън Грийнспън заяви в интервю за Frankfurter Allgemeine , че рейтинговите агенции „проявиха некомпетентност” и, че „такива структурирани продукти”, като CDO , могат да престанат да съществуват. Грийнспън се въздържа да направи същата прогноза за всички елементи на „структурираната секюритизация”, но редица други влиятелни финансисти – и, в частност, Бил Грос, директорът на най-голямата в света компания, търгуваща с дългови задължения – Pimco , го твърди съвсем открито.

Принудителната смяна на парадигмата

„Структурираната секюритизация” е само един от многото примери за т.нар. „иновации” във финансово-икономическата сфера, нарушаващи фундаменталните принципи на стопанското развитие и, в крайна сметка, разрушаващи се „от самосебе си”. Уви, крахът им, в крайна сметка, не е проява на здравия смисъл, предвиждащ неизбежната катастрофа, а се дължи на непредвидените ефекти от тях. Тоест, „структурираната секюритизация”, на практика, се самоликвидира.

И така, западната финансова общност се оказа достатъчно неразумна, като рискува да използва едно очевидно отровно лекарство, без да се замисля за последиците. Перефразирайки Фуше, можем да кажем за тези банкери, че по-страшна от алчността, може да бъде само глупостта. Която се проявява, в частност, в неспособността да се предвидят последиците от собствените постъпки.

Разбира се, днес банките правят всичко възможно за да избегнат последиците от кризата, която сами предизвикаха. При това, те очевидно разчитат, че тяхната схема на „секюритизация”, позволяваща им бързо да получат колосални печалби, ще оцелее. Американският сенатор-демократ Кристофър Дод, председател на Банковата комисия към Сената, твърди, че шефът на Финансовия резерв Бен Бернанке лично го е уверявал, че ще използва „всички възможни начини” за преодоляване на кризата със subprime - облигациите.

На практика, става дума за това, че банките ще получат възможност да „изхвърлят” своите „отровни отпадъци” в някакво „хранилище”, което естествено, ще бъде създадено за сметка на данъкоплатците.

Шефът на Pimco Бил Грос, директно призова американското правителство да предприеме такива мерки, давайки за пример кризата на спестовно-кредитните холдингови компании ( S & L ) от 80-те години на миналия век, когато Корпорацията за разрешаване ( RTC ) изкупи (със средства на американските граждани) обезценените активи на фалиралите S & L – компании. На свой ред, известният икономист Пол Кругмън, предложи да се „преобразуват” ABS и останалите деривативи, свързани със subprime - кредитите, в аналог на „брейди облигациите” от началото на 90-те.

Въпросът обаче е в това, дали подобни мерки в „битката за оцеляване”, предприети от правителствата (подложени на силен натиск от страна на банките), както и масираният приток на ликвидност, организиран от централните банкови институции, може да спаси схемата на „секюритизация”? Ако правителствата (използвайки парите на данъкоплатците) и централните банки се превърнат в заемодатели от последна инстация, това ще означава, че доверието към банките-кредитори и рейтинговите агенции няма скоро да бъде възстановено – поне, що се отнася до практиката на „структурираната секюритизация”.

Обемът на ABS и CDO , свързани с американския пазар на недвижими имоти, дори по най-консервативни оценки, се равнява на около 550 млрд. долара. Някои експерти обаче, дават оценки, надвишаващи три пъти тази цифра. Ще са необходими месеци, ако не и години, преди тези „секюритизирани активи” да бъдат сортирани, преоценени, бракувани, или пък „складирани” в някакъв вид „помийна яма”.

Впрочем, много по-сериозен проблем представлява очертаващата се промяна на парадигмата в световната финансова система. Колапсът на доверие може да катализира отстъпление към „консервативната” практика на кредитиране, което съществено би ограничило рисковете, но, в същото време, рязко ще забави оборота на капитала и ще намали неговата доходност. Докато банките имаха възможност да се избавят от рисковете, пласирайки ги достатъчно бързо и с голяма печалба, те можеха да разчитат на количествената оценка на рисковете с помощта на различните математически модели. Така, оценката на риска се превърна в предмет на програмни и компютърни изчисления, а не на квалифициран персонален анализ. Въпреки ограничението на краткосрочните кредити, банките и занапред ще предоставят заеми и ще издават дългови книжа, но ще отделят много повече внимание на проектната експертиза и оценката на рисковете. Кредитирането и издаването на дългови задължения, в по-голяма степен, ще бъдат обвързвани с инвестициите в реалната икономика. Следователно, банките ще отпускат кредити за по-продължителни срокове, а лихвеният процент ще бъде съотносим с реалния ръст на стойността, произведена от реалните, физически инвестиции.

Смяната на парадигмата във финансовата сфера в Европа и САЩ може да се окаже бавен, труден и болезнен процес. Достатъчно е да си припомним, че през последните години над половината от корпоративните приходи в САЩ бяха получени от финансовия сектор, а във Великобритания – още повече. Въпреки това, връщането към практиката, възприета като норма през последните две десетилетия, ми изглежда малко вероятно.

Сблъсъкът между„глобализация”и неравномерното развитие

Описаните по-горе вътрешносистемни фактори, водещи до смяна на парадигмата в трансатлантическия финансов сектор, следва да се разглеждат в контекста на дълбоките промени в световната финансова и икономическа система през последните години.

Някои анализатори сравняват сегашната финансова криза с колапса на ню-йоркския финансов пазар от октомври 1929. Подобно сравнение е достатъчно адекватно, отчитайки, че причина за кризата от 1929 са мащабните финансови спекулации, осъществени през предходните години. В частност, за тригодишния период от 1926 до 1929 капитализацията на американския финансов пазар нараства два пъти. Когато балонът, в крайна сметка, се пука, това води до спад в равнището на заетост, на инвестициите и на износа, както и до бързо прехвърляне на кризата в Германия, защото американските банки играят ключова роля за финансиране на версайските репарации и мащабно инвестират в немската икономика. Изтичането на американските средства от Германия нарушава крехкото равновесие. Кулминацията настъпва през 1931, когато Германия е разтърсена от банкова криза, последвана от бум на безработицата, в резултат от който, през 1932, на улицата се оказват 6 млн. души.

През този период финансовата криза се разпространява (както от Германия, така и от САЩ) и в други страни по света, което води до глобален икономически колапс. Изключение се оказва само Съветският съюз, където по онова време се реализира мащабна програма за индустриализация и изграждане на инфраструктурни обекти. През този период обаче, поради своята изолация, болшевишката империя не може да изиграе ролята на „балансьор” на световната депресия. В това е и най-съществената разлика между тогавашната и сегашната криза.

Като друг критерий за различията между Голямата депресия и сегашната криза често се използва все още модният термин „глобализация”. Според най-разпространената концепция за „глобализацията”, безпрецедентното взаимно проникване на финансовите и индустриалните пазари задължително ще доведе до разпространяване на финансовата криза от САЩ към целия останал свят. От представата за това, че американската икономика уж играе ролята на „мотор” на цялата глобализирана система, следва изводът, че ако кризата в САЩ не бъде преодоляна максимално бързо, тя ще засегне целия свят, чрез финансовите, информационни, психологически и търговски връзки. Наистина, ако в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век (както посочва американският историк Чарлз Киндълбъргър), икономическата и финансова криза в САЩ и Германия няма как да не повлияе и върху целия останал свят, как би могъл да бъде предотвратен подобен икономически колапс днес? Не само „пророците” на краха, но и „казионните” теоретици на глобализма се опитват да ни убедят, че ако не успеем с общи усилия да преодолеем американската криза, цялата планета е обречена. Впрочем, през последните месеци дори и сред най-убедените апологети на американския модел оптмизмът, че подобно нещо е възможно, започна да спада.

Всъщност, истината е, че тази най-разпространена представа за глобализацията не отчита диалектичната парадоксална природа на глобализационния процес. Безпрецедентното взаимно проникване и уж тоталната подчиненост на този процес се съпровождат със също толкова безпрецедентна поляризация и неравномерност на световното развитие, което пък предразполага към формирането на многополюсен световен модел. Именно поради тази причина, разпространяването на американската криза и в икономиките на Евразия и техният крах (като последица от краха на америкаската икономика) съвсем не ми изглеждат неизбежни.

Днес Съединените щати са световен лидер по обема на своя БВП, както и по равнището на развитие на военните и информационните си технологии. Като цяло обаче, реалната икономика на САЩ, от трийсетина години насам, преживява спад. Търговският дефицит на страната достигна гигантски размери, а доларът продължава да отслабва буквално пред очите ни. Универсалният доскоро „вашингтонски консенсус” (чрез инструментите на Световната банка и Международния валутен фонд), вече губи решаващото си значение. Освен това, САЩ вече няколко години страдат от икономическа рецесия, която не беше породена, а само ускорена, от сегашната финансова криза.

Възможно е, че американската администрация ще съумее да отложи икономическия спад до края на 2008 (или началото на 2009), но той е неизбежен. И този спад ще бъде тежък, защото затъналите в дългове американски домакинства ще бъдат принудени да ограничан потреблението си. При това, т.нар. „военно кейнсианство” (традиционният начин за стимулиране на американската икономика) вече е стигнало пределното си равнище, с военен бюджет от около 1 трилион долара. В резултат от това, наличието на рецесия в САЩ се констатира от редица водещи икономисти (от Мартин Фелдстийн и Лари Съмърс, до самия Алан Грийнспън). Проблемът открито се дискутира и в ръководствата на МВФ и ОИСР.

Поуките от финансовата криза в САЩ за държавите от Евразия

В същото време, азиатските държави – Китай, Индия и страните от тихоокеанското крайбрежие – стремително развиват своята реална икономика. Стабилното и устойчиво търсене на енергоносители пък стимулира развитието на руската икономика, както и тази на редица арабски държави. По-голямата част от Латинска Америка обръща гръб на САЩ, в резултат на което икономиката на страните от региона не върви към криза, а напротив – бележи определн подем, след десетилетията на стагнация и депресия. Дори някои африкански държави съумяват да използват суровинните си възможности за ускорено икономическо развитие.

Западна Европа, и на първо място Германия, активно навлиза на пазарите на Източна Европа, Русия, Китай и арабския свят. Германският износ в тези държави нараства годишно с двузначна цифра (в проценти), докато износът за САЩ, през 2007, е спаднал с 3%.

В речта си на Санкт-Петербургският икономически форум, през юни 2007, руският президент Владимир Путин констатира появата „на ново съотношение на силите в света”. Не по-малко важен е фактът, че тезата му напълно се подкрепя и от основателя на Форума в Давос Клаус Шваб. На последната срещата в Давос, той говори за т.нар. синдром на „стария режим” – т.е. за разминаването между това, как се възприема световната икономика, и реалното и състояние. В главите на хората все още доминира „атлантоцентричната” картина на света, т.е. убеждението, че САЩ и Европа продължават да определят посоките на световното икономическо развитие. Междувременно, реалната икономическа карта на света вече има нов център и това е Евразия.

Задълбочаващата се рецесия в САЩ наистина ще породи сериозни затруднения за европейските и азиатските държави-износителки, но те вече не са толкова зависими от американския пазар, както бяха допреди 10 или дори 5 години. Китай разполага с достатъчно финансови ресурси за да преориентира икономиката си към неотложните задачи на своето вътрешно развитие и търговията с европейските страни. Мюсюлманските петролни държави отдавна проеориентират стоковите си потоци към Азия. Собствените икономически и финансови ресурси на страните от Евразия (да не говорим за потенциала за развитие на континента, като цяло) са толкова големи, че напълно са в състояние да неутрализират въздействието на финансовата криза в САЩ.

Несъмнено, бързо развиващите се икономики на Китай, Русия, Индия и другите „нови икономики” се сблъскват с множество сериозни вътрешни проблеми – както стопански, така и социални. Не твърдя, че влиянието на американската криза няма да влоши, до известна степен, тези проблеми. Това обаче, не е неизбежно. Кризата, чиито център са САЩ, може да се окаже и възможност за преразглеждане на икономическата политика на Евразия в полза на вътрешното (националното) и на регионалното развитие. Кризата в САЩ е добър повод за качествено нарастване и разширяване на икономическото сътрудничество в Евразия. Нещо повече, подобно развитие ще даде възможност и на САЩ да преосмислят ролята си в днешния многополюсен свят – както във финансово-икономически, така и в геополитически план.

Струва ми се, че формулирането на адекватни изводи от американската криза в Китай, Индия, Русия и Европа не е просто добро пожелание, а реална и естествена перспектива. В края на краищата, нима Русия и държавите от Югоизточна Азия не си направиха необходимите полезни изводи от кризите, поразили ги през 1997-1998?

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}