Известният румънски социолог и геополитик Илие Бадеску е роден на 9 май 1948 в Лункавита (окръг Караш Северин, в историческата област Банат). През 1972 завършва социология в Букурещкия университет, където по-късно защитава и докторска степен. По-късно специализира в различни американски университети.
Преподава социология и геополитика в Букурещкия университет (сред курсовете, които води, е „Нации и национализми на Балканите”), където ръководи Центъра за геополитика и визуална антропология. Освен това е директор на Института по социология към Румънската академия на науките и президент на Асоциацията на румънските социолози.
Професор Бадеску е известен като автор на доктрината за „ноологията”, която, според него, дава възможност да се преосмислят основите на човешкото познание и ролята в него на Божествените постановки, т.е. тя се базира на някои елементи на средновековното мислене. Илие Бадеску е автор на няколко десетки книги, по-известни от които са „Геополитически трактат” (2004), „Геополитиката на европейската интеграция” (2002) и „Социология и геополитика на граничните пространства” (1995). През 2002 основава „Списание за социология, геополитика и геоистория”.
- Каква е съвременната геополитическа роля на Румъния? Представлява ли страната Ви независим геополитически субект в европейската политика и каква геополитическа стратегия е най-изгодна за нея?
- Румъния открай време играе специфична геополитическа роля в пространството, част от което е, дори ако тази роля не винаги е достатъчно ясно изразена. Без значение, дали става дума за черноморското пространство и кавказко-каспийския пояс, или за пространството на Европейския съюз, или пък за евроатлантическото пространство, Румъния неизбежно осъзнава двусмисления характер на пространството, към което принадлежи. Това е карпатско-дунавско-черноморското пространство, което се разделя, съответно, на карпатско, дунавско и черноморско субпространства. Черноморското пространство например, което е определящо за геополитическата роля на Румъния, също притежава двойнствена характеристика, проявяваща се и в геополитическата роля на държавите, разположени по бреговете му: това е пространство, където се срещат множество култури, както и трите монотеистични религии, което стимулира както диалога и единството, така и разграничаването.
Смятам, че Румъния е заинтересована да поеме роля, която да утвърди традиционното и геополитическо призвание: да трансформира раздорите и конфликтите в сътрудничество, хармония и консенсус, да търси механизмите за управление на съществуващото напрежение, така че то да не води до разрив, а към синергия (т.е. към съвместни действия). Разбираемо е, че геополитическата роля на една средна по размери държава в по-голяма степен зависи от политическите групи, които електоралните условия водят на власт. Въпреки това, Румъния, по самата си природа, заема двойнствена позиция в пространството, към което принадлежи. Дори днес, когато тя не изглежда независим субект в европейската политика, Румъния прокарва много важна политическа стратегия, чиито императив са мирът и сигурността във всичките три подпространства, за които споменах по-горе и част от които е тя. Този феномен може да се разбере много по-лесно, ако използваме метода на скаларния анализ. Като цяло, може да се твърди, че най-изгодната за Румъния геополитическа стратегия е стратегията на синергията, т.е. на сливанията, там, където много често агресивните интереси водят до съживяване на геополитическата стратегия на разделението, напрежението и конфликтите. Как точно изглежда тази „геополитика на сливанията” съм се опитал да покажа в книгата си „Ноополитика”. В основата и е теорията за асинхронните явления, в чиито рамки демонстрирам и приложението на ноологическата теория в геополитиката.
- Как, според Вас, могат да бъдат решени т.нар. „замразени конфликти” в Черноморската зона и на Балканите, включително този в Приднестровието, който най-пряко касае Румъния. В тази връзка, как оценяватe последиците за света и за Румъния от обявяването на независимо Косово преди две години?
- Наличието на редица проблеми, като споменатия в Молдова и някои други, в които се концентрират негативните енергии на разделителните възли, наричани „замразени конфликти”, показва, че решението на вече появилия се геополитически проблем не следва да се търси на локално равнище, а на равнището на пространството или субпространството, в които той се корени. Според мен, всички тези конфликти са стари проблеми с нов облик, които на практика илюстрират възможността за управление на различията посредством стратегията на разрива, доколкото, сам по себе си, „замразеният конфликт” е неизлекувана рана, постоянен феномен на разрива, дори ако на пръв поглед изглежда, че „раната” вече е зараснала.
Замразените конфликти са остатъци от старата геополитическа граница, каквато беше желязната завеса и вместо която сега се очертава гигантски системен разлом. За съжаление, струва ми се, че големите държави нямат достатъчно воля, енергия, а вероятно и време, за да решат този проблем. Впрочем, някои от тях просто не са заинтересовани от това. Струва ми се, че този тип конфликти естествено са свързани с това, как се използват геополитическите коридори. В случая с приднестровския и косовския конфликти например, става дума за Адриатическия коридор и коридора, свързващ Балтийско с Черно море.
Други замразени конфликти могат да бъдат свързани с подобни геополитически „единици”, по отношение на които основните играчи все още не са постигнали геополитически консенсус. Тук можем да включим двете зони на „вътрешния полумесец”, които обкръжават Черноморското пространство, т.е. кавказко-каспийския пояс. Ясно е, че липсва консенсус за управлението на такива субпространства, като геополитическите коридори и зоните на „вътрешния полумесец”. Решаването на замразените конфликти изцяло зависи от концепциите, използвани за управляването на тези субпространства. Когато въпросните концепции бъдат хармонизирани, това ще се прояви и в рамките на решаването на някои от замразените конфрикти. Това е по-общ проблем, свързан и със сложния режим на реализация на едно специфично право на собственост, което все още не е регламентирано от практиката и не е юридическо оформено, а именно правото на колективна (идентитарна) собственост, което в Румъния доста подробно е анализирано от академик Тудорел Постолаке.
- Как виждате бъдещите отношения между Румъния и Молдова (Бесарабия)? Как, според Вас, следва да се решават проблемите с „външните румънци” и, в частност, тези от Молдова и Украйна?
- Тези отношения, до голяма степен, зависят от трите геополитически пространства, в чиито рамки се разглеждат. От една страна, Европейският съюз смята, че пространството, което пресича черноморско-балтийската ос, е източната гранична ивица на ЕС (т.е. негово гранично пространство). На свой ред, Русия смята това пространство за своя „близка чужбина”, а пък Румъния го разглежда като част от единната геополитическа система, от която зависи възможността на страната, разположена в района на Долния Дунав, да играе геополитическа роля в рамките на пространството, към което принадлежи. Става дума за пет геополитически „реперни” точки в това пространство: Карпатите, Дунав, Черно море, черноморско-балтийския коридор (т.е. линията, свързваща Балтика с Черно море) и Проливите. Георге Братиану, автор на известната геополитическа монография за Черно море, добавя към тях и Крим, като ключов пункт в това пространство.
Възможно е, Румъния да бъде по-склонна да използва лостове, произтичащи от логиката на регионалните процеси (вючително и такива, които са свързани с процесите в бизнес-средите от конкретното подпространство) и от новите регионални пазари на работна сила (проблемът за нововъзникващите или гранични пазари). Русия, и най-вече Москва, си остава основния полюс, привличащ миграционните потоци от Централна и Северна Евразия. В качеството си на мост към западните пазари, Румъния се превръща (най-малкото) в междинна зона на привличане, както за бизнеса, така и за работната сила. В тези условия, според мен, политиката на сътрудничество, белязана от появата на регионалните пазари на работна ръка и регионалните бизнес-общности, съществено ще влияят както на взаимоотношенията между Румъния и Бесарабия, така и на тези с Украйна, също както впрочем и политиката за защита на идентичността на „външните румънци”. Вторият въпрос е свързан и с възможностите на румънската държава да поеме ролята на „държава на южнодунавската култура”, без която всяка политика за защита на идентичността на румънците ще си остане само на хартия.
- Кои днес са най-важните интереси на Румъния?
- Румънските интереси могат да бъдат разбрани, ако обърнем повече внимание на възникването на геополитическата конюнктура, в която, както ми се струва, се възраждат старите разделения, а се появяват и нови. В тези условия, румънците демонстрират интересна приемственост, обвързвайки националните си интереси със стратегията на мира и диалога, а не на конфронтацията и войната. Струва ми се, че отношението на румънците към техните съседи, също както и към великата държава, разположена на изток от нас – т.е. Русия, може най-добре да се опише с гръцкия термин „синергия”, който вече споменах по-горе, и който, най-общо, би могъл да се преведе като „съвместни действия”. Призванието на румънската нация е геополитическата синергия, което е свързано и с нейното разположение в една зона, където се срещат няколко големи геополитически пространства и велики държави, стремящи се да разкъсат пространственото единство и да използват съществуващите различия за да реализират стратегия на разрива, а не на единството. В пространството на историческото си съществуване, румънците непрекъснато се опитват да трансформират границите, разривите и напреженията, възникващи под натиска и влиянието на великите държави, в обединение и сплотяване на силите.
Стратегическите интереси на румънците достатъчно ясно са формулирани от големия румънски поет (и геополитик) Михай Еминеску, който свързва постоянните интереси на румънците с онова, което нарича „държава на културата на Долен Дунав”. Предполагам, че тази концепция прави по-разбираеми стратегическите интереси на румънците в карпатско-дунавско-черноморското пространство. Без оглед на степента на „олигархизация” на елитите в Букуреш, мисля, че Румъния ще продължи да се стреми най-вече към постигане на регионална сигурност, особено предвид наличието на вектори (нерядко много силни), стремящи се да разкъсат единството и мира в региона. От друга страна, не можем да разберем кои са истинските интереси на Румъния, ако не анализираме геополитиката на Черно море и кавказко-каспийския пояс (чиято ос е Крим).
Колкото и геополитически систематизирана да е тази конюнктура, тя не може да унищожи интересите, свързани със защитата на колективната собственост на румънската нация, отличаваща се от другите, но с отворена идентичност. Този факт би могъл да обясни румънския геополитически „стил”, който е много силно обвързан със зоните на „вътрешния полумесец” (използвайки формулировката на Макиндер). Между другото именно особеностите на този „стил” ми дават основание да твърдя, че макар страната ни да е член на НАТО и ЕС, румънците никога няма да действат като врагове на Русия.
- В тази връзка, какви, според Вас, биха могли да бъдат последиците от разполагането на елементи от новата американска система за ПРО в Румъния? И доколко е свързан с този проблем въпросът за румънското участие в проекта „Южен поток”?
- Преди всичко, бих искал да отбележа, че проблемите, свързани с решението за разполагането на американската система за ПРО, все още имат по-скоро принципен характер, т.е. все още сме далеч от конкретните въпроси, касаещи това разполагане. Имам чувството, че и в Америка мнозина недоумяват защо има толкова сериозна разлика между предишната концепция на Буш за ПРО и сегашната – на Обама. Типът на прехващащите системи, които САЩ възнамеряват да разположат сега, имат по-малък радиус, отколкото ракетите, които предлагаше администрацията на Буш. Разбираемо е, че една страна, принадлежаща към кавказко-каспийското пространство, където има логистичен възел от газопроводи и е налице голяма концентрация на ресурси (в сравнение с останалото евразийско пространство), не може да не привлича вниманието на големите държави, включително и на Америка. При всички случаи, споровете, демонстрираната загриженост, инициативите и възможните (днес или утре) конфликти по въпросите, касаещи политиката и стратегията на черноморското и кавказко-каспийското пространства, много силно „ухаят” на газ и петрол. Затова смятам, че обсъждането на техническите и геостратегически аспекти на разполагането на ПРО, най-вероятно, може да бъде включено в категорията на многостранните, а не на двустранните въпроси, и предполагам, че решението няма да бъде взето незабавно и едностранно, дори когато става дума за държава като САЩ.
В този смисъл, реакцията на Букурещ ми изглежда по-скоро принципна и не мисля, че ще повлияе на интереса на Румъния (макар засега той да не е първостепенен) да се включи в проекта „Южен поток”, както и в други подобни проекти в същата зона. Не бива да игнорираме това, че, както посочват военните експерти, прехващащите ракети, които евентуално ще бъдат разположени в Румъния, няма да застрашават трансантарктическата система на Русия. Не трябва да забравяме също, че този въпрос, сам по себе си, е свързан с някои други, например с това, че Америка се нуждае от руската подкрепа за налагането на по-сурови санкции срещу Иран. Многозначителен е и фактът, че междувременно Москва отхвърли предложението на една сепаратистка провинция в Черноморското пространство (очевидно се има предвид Приднестровието – б.р.) за разполагането в нея на руски ракети „Искандер”.
- Според Вас, има ли бъдеще сегашната стратегия на европейската интеграция? Какво струва на румънското общество интеграцията на страната в структурите и механизмите на ЕС? Впрочем, като социолог, как оценявате днешното състояние на румънското общество?
- Смятам, че всяка интеграционна стратегия има своите шансове, ако запази отворения си характер. Ако Европа продължи да практикува историческия си модел на отворена идентичност, която съдейства за 600-годишното и превъзходство над останалите цивилизационни системи, Европейският съюз би могъл да разчита на сравнително добро бъдеще. Що се отнася до бремето на разходите по интеграцията, то е огромно и засега е трудно да се оцени по класическия модел „разходи – печалба”. Попитайте някой румънец за ползата от евроинтеграцията и той ще ви каже, че тя е голяма, същото важи и за разходите, но повечето ще се затруднят да определят съотношението между ползите и разходите. Лично аз смятам, че това съотношение зависи до голяма степен от това, как държавите-членки се подготвят за интеграционния процес. Ако тази подготовка е достатъчно организирана, последиците от него ще са положителни, ако обаче тя е била хаотична то (поне в средносрочна перспектива) и разходите значително ще надхвърлят ползите. За съжаление, Румъния олицетворява именно втория случай и вместо да получава, дава и ще продължава да дава прекалено много на Съюза. В тази връзка ще припомня, че страната ни е на пето място в списъка на държавите с най-големи вноски в общоевропейския бюджет, наред с Германия, Франция, и Холандия, само че те ги плащат с излишъците на националното си производство, докато Румъния – с неговия дефицит, който все повече се задълбочава, увеличавайки риска да се сблъскаме по-скоро с прогресираща неразвитост, отколкото със стремителен прогрес, т.е. с истинско развитие.
Мисля, че Румъния сбърка, като не се съобрази с концепцията за трудовата собственост, в рамките на политиката на реформи и приватизация, наложени от самата доктрина на интеграцията. Тази грешка ни струва ускорено обедняване, особено в селските райони, което бързо акумулира всички негативни ефекти на периода след 1989: нарастване на бедността, взрив на детската и майчина смъртност, застаряване на селското население, появата на все нови и нови тежки последици от обедняването, придобиващи застрашителни размери и т.н. Така, един от законите за приватизация на поземлената собственост (Закон № 18 за поземления фонд) провокира стремителната пауперизация на селското население, тъй като го откъсна от оръдията на труда, макар че всички те, т.е. целият селскостопански инвентар, бяха собственост земеделските стопани и техния труд, а не на държавата. Държавата подели земята, но не и инвентара, така че селяните се оказаха в безизходна ситуация и единственото решение за тях се оказа масовата миграция. Бягството от селата придоби гигантски размери, именно защото при осъществяването на реформите никой не мислеше нито за трудовата селска собственост, нито за проблемите на националния трудов пазар. Върху всичко това се насложиха и последиците от глобалната криза и т.нар. „казино-капитализъм”, наред с ефектите, породени от появата на съмнителната в морално отношение прослойка на „новобогаташите” (т.е. новият икономически елит), изповядващ по-скоро култа към неограниченото потребление, отколкото вярата в Бога, което, както ми се струва, е сред най-големите пороци на целия посткомунистически Изток.
- Кои са основните тенденции в румънската геополитика и социология? Как следва да се развива румънската наука за да съхрани създадените от нея самобитни научни школи?
- Що се отнася до социологията, в момента в нея доминира течението, опиращо се социологическите проучвания, подчинени или не на политическия маркетинг. Паралелно с него съществува и друго течение, чиито представители са част от академичните кръгове, силно свързано със западните социологически школи, което от една страна му придава легитимност, но от друга е негова слабост. Накрая, развива се и т.нар. практическа социология, която отделя повече внимание на фундаменталните социални проблеми на Румъния. Това течение се представлява от Центъра за изследване на качеството на живот, който изследва проблемите на бедността, социалната политика и т.н., и Института по социология на Румънската академия на науките, който се стреми да възроди традициите на Букурещката социологическа школа, формирала се в периода между двете световни войни. В рамките на това течение бяха осъществени систематични проучвания на селските общности (47% от жителите на Румъния живеят в селата, които се сблъскаха с тежкия проблем на прогресиращото недоразвитие). Специално следва да отбележим и връщането към традициите за изготвяне на социологически атласи на селото и проекта за Социална карта на Румъния. Накрая, да не забравяме центровете, в които се изучават социални проблеми (Орадея, Клуж, Яш), проблеми на идентичността (Сибиу и Букурещ) и, не на последно място, тези занимаващи се с ноологични изследвания (Букурещ и Яш).
Що се отнася до румънската геополитическа наука, от една страна, следва да посочим тенденциите за ново осмисляне на самата научна област на геополитиката, т.е. към преосмисляне на нейните основи, като в този контекст се засилва интересът към някои източни геополитически течения, като например руското евразийство и неоевразийство, а от друга страна – тенденцията за възраждане традициите на румънската геополитическа и геоисторическа школа. В същото време, задълбочено се анализира такъв ключов геополитически проблем като геополитиката на европейската интеграция, специално внимание се отделя на изследването на някои регионални пространства, като например пространството на т.нар. Mitteleuropa или на Черноморското пространство, както и на проблематиката и феномена на границата. Накрая, струва си да отбележа още едно направление, което, както се надяваме, ще ни позволи да погледнем на много проблеми по нов начин и на което възлагаме големи надежди – става дума за духовната геополитика, за изучаването на която лансирах перспективата за създаването на такава научна дисциплина като ноополитиката. Освен това, Центърът за геополитика към Букурещкия университет възприе традициите на етнополитиката, развивайки ги в рамките на две иновации: етнополитическата енциклопедия на етнополитическите субпространства и визуалната етнополитика, пример за които е фундаменталният труд „Етнополитическа енциклопедия на румънците през ХХ век”.
