Народът на една страна придава нейния облик, характер и място на световната политическа, стопанска и културна карта. Потенциалът и авторитетът на държавите се определят преди всичко от числеността на тяхното население и от неговите качествени характеристики, които предпоставят изявите на националната общност. Днес България се намира в състояние на сериозна демографска криза, чиито многостранни проявления се усещат във всички обществени сфери, и от която се определя не само настоящето, но и бъдещето на българския народ и държава в дългосрочен план.

След 1988 населението на страната бързо намалява и от 8 986 636 души се снижи, към 31 декември 2006, до 7 679 290 души (към края на 2007 е 7 641 490 души)³. В резултат на отрицателния естествен и миграционен прираст, загубата на население за 18 години възлиза на 1 307 346 души (-14.55 % или 1 на всеки 7 българи вече липсва), средно по 72 628 души на година. Според официалните данни, през 2006 населението е намаляло с 39 460 души (-0.511 %)⁴, докато през 2005 намалява с 42 299 (-0,545 %), а през 2004 - с 40 224 души (-0.516). Темпът на свиване числеността на населението, макар и бавно, спада. Основната предпоставка за това е увеличаването през последните години на броя на живородените, доколкото числеността на умрелите от 2005 отново се покачва. Същевременно, динамиката на външната миграция за периода след 1988 остава неясна и трудно се интегрира към останалите показатели при изчисляването на общия брой на населението. Поради тази причина много експерти са на мнение, че фактически наличното население в България е с по-малка численост, отколкото е отразено в официалните данни.

Гъстотата на населението в края на 2006 е 69.3 души на кв. км, а през 1988 е било 81.0 души на кв. км. В момента България е втората най-рядко населена страна в Южна Европа след Черна гора.

Мъжете в България са 3 720 932 (48.5 %), а жените са 3 958 358 (51.5 %). Във възрастовите групи до 43 навършени години включително, мъжете преобладават, в следващите по-многобройни са жените. На 1000 мъже се падат 1064 жени, докато през 1988 са били 1024.

През 2006, в българските градове живеят 5 425 332 души, а в селата 2 610 604 (70.6:29.4). В 1988 делът на градското население е бил 67.0 % (а още 18 години по-рано, през 1970, гражданите са съставлявали 53.0 % от цялото население), като жителите на градовете са възлизали на 6 022 347 души и са намалели оттогава насам с 597 025 (9.9 %).⁵ Населението в селата пък е било 2 964 289 и е намаляло за 18 години с 353 685 души (11.9 %). Тези данни подсказват, че темповете на урбанизация през последните 18 години са спаднали, не само поради задържането на селското население по селата и завръщането на част от гражданите към тях, но и заради нарасналата емиграция извън България, която се поддържа предимно от градското население.

Брачност

В годините на преход от етатистко към либерално общество българският семеен модел претърпя съществена промяна. Тенденцията на въздържане или отлагане сключването на брак доведе до значително намаляване на брачността сред българското население и до утвърждаване на практиката на семейно съжителство без узаконяването му. Тази практика е характерна при значителен дял от двойките при поддържането на интимната връзка между сексуалните партньори в епохата на т. нар. втори демографски преход, който, в българския случай, се преля в протичащия социално-икономическия преход. Според преброяването от 2001, 157 359 семейни двойки (7.4 % от семействата)⁶ са в съжителство без брак. Поради нарастването на извънбрачните раждания оттогава, може да се съди, че броят на тези семейства значително се е увеличил.

През 2006 у нас са сключени 32 773 граждански брака⁷ (4.3 ‰) при 62 617 брака (7.0 ‰) за 1988, което е показателно за срива на семейната институция. В сравнение с 2002 обаче, когато е най големия спад на брачността, се набелязва растеж. Тогава са сключени само 29 218 брака (3.7 ‰). По всичко личи, че стопанското съживяване и възстановяване от началото на новото хилядолетие води и до частично възстановяване на традиционните социални отношения.

В градовете са сключени значително по голяма част от браковете у нас, в сравнение със селата – 26 159 срещу 6614 (съотношението е 4:1). Поради това брачността в градовете е по-висока отколкото в селата, съответно 4.8 ‰ и 2.9 ‰, тъй като младежкото население се отлива към градските центрове, където има по добри условия за живот, професионална реализация и отглеждане на деца.

През 2006, средната възраст на българите при сключване на първи брак е 29.3 години, за мъжете и 25.9, за жените. Утвърждава се тенденцията на все по-късно сключване на брак от младите хора. В градовете мъжете се женят сравнително по-късно отколкото в селата – съответно на 29.6 и 28.1 години, а при омъжващите се жени тази разлика е още по изявена – 26.3 и 24.5 години. По-късното сключване на брак води до нарастване възрастта, на която младежите за първи път стават родители, макар много от ражданията да са извънбрачни.

През 2006 бракоразводите са 14 828 (1.9 ‰)⁸ , при 12 359, за 1988 (1.4 ‰). Процесите на отмиране на нравствените норми от патриархалния модел на българското семейство и установяването на нов модел на по-либерално общуване между половете повишава предразположението за пристъпване към семейна раздяла и увеличава делът

на прекъснатите бракове с относително голяма продължителност, поради което през последните три години се забелязва нарастване на средната продължителност на прекъснатите бракове. Поради сравнително по-доброто запазване на патриархалните отношения в селата и значителното застаряване на населението там, разводимостта в тях е 1.2 ‰, докато в градовете е 2.2 ‰.

При преброяването на населението, проведено през 2001, е установено, че общият дял на “семейните” у нас е спаднал, в сравнение с 1985, от 56.3 % на 53.8 %. По-значителен е този спад при жените – от 56.0 % до 52.5 %, което се дължи и на по-значителното застаряване на женското население, съответно, на увеличаване относителния дял на вдовиците (те нарастват от 10.6 % на 14.3 %, а мъжете вдовци през тези години са 3.2 % и 3.7 %). Същевременно нараства и делът на разведените жени, които не са сключили нов брак – от 3.3 % на 4.4 %, докато делът на разведените мъже без брак се покачва само с 0.6 % – от 2.3 % на 2.9 %.

Раждаемост

През 2006 са се родили 74 495 деца, от тях живи са 73 978 деца (9.6 ‰)⁹. Измежду живите новородени 38 108 са момчета и 35 870 – момичета (съотношението им е 1062:1000). През предходните години живородените са, съответно: 2005 – 71 075 деца (9.2 ‰) и 2004 – 69 886 (9.0 ‰). Сравнението с 1988, когато живородените са 117 440 (13.1 ‰), показва, че през последните години се раждат от 2/5 до 1/3 по-малко деца. През 2006 обаче, са родени с 15.4 % повече деца, от 1997, когато беше достигнато историческото дъно на раждаемостта у нас – 64 125 живородени (7.7 ‰).

След Втората световна война, в резултат на взаимодействието между два фактора – приключването на войната (ограничаването на мобилизационните усилия при мъжете) и навлизането в зряла фертилна възраст на многочисленото поколение родено през 20-те години, раждаемостта се покачва, а числеността на живородените още по-рязко се увеличава. Появява се многобройното поколение на т. нар. „бейби-бум”. Преминаването на тази компенсаторна популационна вълна довежда, в края на 60-те и през 70-те години, когато се реализира на родителското поприще следвоенната генерация, до стабилизиране нивото на живородените на сравнително високи стойности (през 1962-1967 броят им чувствително намалява, поради влиянието на малобройното поколение от втората половина на 30-те години), чиято численост варира около 140 хиляди новородени деца годишно и едва през 80-те години започва нов значителен спад на числеността им. Отражението на социално-икономическите промени през 90-те години на отминалия век върху репродуктивното поведение на българите и емигрирането на стотици хиляди младежи потиснаха проявлението на тази затихваща вълна. Икономическият възход през последните години активизира компенсаторен импулс по отношение на установилия се модел за въздържане от сключване на брак и раждане на деца, като в момента се намираме в цикъл на увеличаване числеността на новородените, който вероятно ще приключи през първата половина на следващото десетилетие. С това окончателно ще се изчерпи влиянието върху раждаемостта на вълната от 1945 (но тя ще продължава да допринася за застаряването) и обновяването на населението ще изпадне в зависимост предимно от репродуктивната реализация на малобройното поколение от 90-те години.

През 2006 на 1000 жени във фертилна (плодоспособна) възраст, т.е. на 15-49 навършени години, са се родили средно 40.0 деца (вкл. мъртвородените), при 38.2 за 2005, но през 1980 те са били 60.4, а през 1990 – 49.2. Тоталният коефициент на плодовитост¹⁰ е 1.38, при 1.31 за 2005 и 1.08, за 1997. Видно е, че равнището на раждаемостта през последното десетилетие постепенно се покачва, ала остава далеч от раждаемостта през 80-те години, когато нивото на този коефициент плавно спада от 2.05 към 1.8. Съпоставянето на стойностите на коефициентите на раждаемостта и на плодовитостта за 2006 насочва към извода, че поради намаляването на контингента на жените във фертилна възраст, вътрешните резерви за възстановяване числеността на живородените до нивата отпреди 1994 (над 80 000 годишно)¹¹ до голяма степен са изчерпани.

През 2006, раждаемостта в градовете е 10.1 ‰, а коефициентът на плодовитост е 1.31, докато в селата е, съответно, 8.3 ‰ и 1.60. Тези данни свидетелстват, че въпреки по-високата степен на устойчивост на модела на многодетност в селата, там се раждат по-малко деца, тъй като чувствително е намаляло младежкото население в тях и особено контингентът на жените в плодоспособна възраст. Значимостта на селото като резервоар и генератор на население явно запада.

През 2006, жените във фертилна възраст са 1 852 073, при 2 130 519 през 1988, като намалението е с 13.07 %. Мъжете на тази възраст сега са 1 906 066 и съотношението им към жените е 1029:1000, докато през 1988 са били 2 157 827, а съотношението е било 1013:1000. Явно, през последните две десетилетия, жените във фертилна възраст са намалели в по-голяма степен, вероятно поради по-значителния дял емигрирали при тях. Набелязаният дефицит на жени в плодоспособна възраст се задълбочава в селата, където за около 1/10 от мъжете не достигат жени, с които да установят семейни отношения и евентуално да се реализират като родители.

През 2006, средната възраст, на която се ражда първото дете на майката, е 25.2 години, като в градовете тя е 25.9, а в селата – 22.7 години. Средната възраст на майката при раждане на дете пък е 26.4 (в градовете – 27.0, в селата - 24.5). Сравняването на двете групи данни показва, че еднодетният модел се е наложил в голяма степен и затова числовите изражения на тези показатели почти се покриват. За това свидетелстват и данните за ражданията по поредност на детето – от 74 495 родени деца 43 603 (58.5 %) са първо по ред на майката, 22 721 (30.5 %) – второ по ред, 4597 (6.2 %) – трето, 1695 (2.3 %) – четвърто и 1867 (2.5 %) – пето и следващо по ред дете. Утвърдената тенденция на по-късно раждане на първо дете и нарастването на средната възраст на майките при раждане на дете е сред важните компоненти на демографската криза и съществено допринася за бързото застаряване на населението.

Поради ранното майчинство при една значителна група жени¹² , 10 244 живородени деца (13.8 %) са с майки на възраст до 20 години, а средната възраст на майката при раждане у нас все още е далеч от 30-годишната възраст, характерна за някои европейски страни. Настоящият дял на децата родени при ранни раждания е сравним с този от 1960 – 15.6 %, но значително е намалял по отношение на по-късни години, като например 1992, когато е бил 24.6 %. Въпреки това, ранната раждаемост при момичета ненавършили 18-годишна възраст продължава да бъде сериозен социален и медицински проблем.

Във връзка с нивото на брачността е важно да се отбележи, че брачните раждания бързо намаляват, като през 1988 са били 89.5 % от всичките, а през 2006 спадат под половината – 49.2 %. Сега, за 3/5 от извънбрачните раждания бащата е известен, което свидетелства за разпространението на новия тип семейно съжителство без брак, но за 1/5 от всички раждания (2/5 от извънбрачните) не е заявено кой е бащата на детето. При младите майки (до 20-годишна възраст) извънбрачните новородени са 9202, от общо 10 310 деца, т.е. 89.5 %.

През 2006 са регистрирани 37 272 аборта¹³, през 2005 те са били 41 795, а през 2004 – 47 223. Намалението на абортите е твърде съществено, което говори за по-добрите медицински грижи, полагани за бременните жени, а също за подобряване сексуалната култура на българите и стабилизирането на финансовото им състояние, което предполага по-разширен достъп до контрацепция. Днес се падат по 20 аборта на 1000 жени във фертилна възраст, а само преди четвърт столетие, през 1980, са се регистрирали по 72.9 аборта. През 2005, по медицински показания, са извършени 9.3 % от абортите (предимно при жени под 15 и над 35-годишна възраст), спонтанни са 27.2 % (при младите жени до 20-годишна възраст този дял е 37.4 %), по желание – 63.5 %, а криминалните аборти са с незначителен дял.

Смъртност и детска смъртност

През 2006, броят на умрелите е 113 438 (14.7 ‰)¹⁴, докато през 1988 са умрели 107 385 души (12 ‰). Въпреки намаляването на общата численост на умрелите, коефициентът на смъртност днес е съотносим с този от 1997, когато са достигнати най-високите стойности на смъртността у нас – 121 861 умрели (14.7 ‰). Застаряването на населението и намаляването на числеността му ще допринасят и през следващите десетилетия коефициентът на смъртност да остане на подобни нива.

Умрелите мъже са 60 503 (16.2 ‰), а жени – 52 935 (13.3 ‰), макар жените да надвишават по численост мъжете във възрастовите групи след 43-годишна възраст. Но при жените средната продължителност на живота е по-голяма¹⁵ и нарастването на възрастта, до която преживяват, все още оказва влияние върху равнището на смъртността при тях.

Умрелите в градовете са 66 352 (12.2 ‰), докато в селата са 47 086 (20.7 ‰) като съотношението им е 58.5 към 41.5. Данни, които недвусмислено демонстрират настъпилото застаряване на населението в селските райони и процеса на обезлюдяването им.

Особена тревога предизвиква високата смъртност при хората в младежка и средна възраст, при които умрелите са предимно мъже. През 2006, умрелите на възраст от 15 до 39-годишна възраст са 2775, от тях 1972 мъже (71.1 %). На възраст от 40 до 64-годишна възраст са умрели 24 014 души като мъжете са 16 766 (69.8 %). Все пак стойността на коефициента на преждевременната смъртност¹⁶ през 2006 е спаднала до 24.6, при 29.7 % през 1990.

Основните причина за настъпване на смърт у нас са: болести на органите на кръвообращението – 66.4 %; новообразувания – 15.6 %; болести на дихателните пътища – 3.7 %; външни причини – 3.5 % и др. Високият дял на смъртността от сърдечни заболявания подсказва за наличието на голям резерв за увеличаване продължителността на живот у нас чрез подобряване качеството на живот и осъществяване на социална превенция и медицинска профилактика по отношение на тези заболявания.

През 2006 са умрели 720 деца преди да навършат 1 година. Коефициентът на детската смъртност у нас е 9.7 ‰ и в сравнение с 1997, когато е бил 17.5 ‰, е почти два пъти по-нисък. Все още обаче, стойността на този коефициент е твърде висока, в сравнение със страните, станали членки на ЕС преди България.

Естествен прираст

От 1990 естественият прираст на населението на България е отрицателен. Числеността на умрелите значително надхвърля броя на живородените, макар ескалирането на този процес да е спряно – през 1997 естественият прираст е бил -57 736 души (-7.0 ‰), през 2005 е  42 299 души (- 5.4 ‰), а през 2006 - 39 460 души (-5.1 ‰). В градовете естественият прираст е -2.1 ‰, а в селата – -12.4 ‰.

Задържането на високи отрицателни нива на естествения прираст ще е трайно поне в обозримия период до средата на столетието, доколкото дори значително нарастване на имиграционния поток не би могло да допринесе в кратък срок да се изравни числеността на новородените с тази на умрелите. Но привличането на имигранти, които трайно да се заселят у нас (особено българи по произход заради културната и емоционалната им връзка със страната), ще позволи да се намали разликата между загубеното и новопридобитото население.

Възрастова структура на населението

През последните две десетилетия населението на България бързо застарява поради значителната емиграционна вълна, състояща се предимно от млади хора, а също така заради спадането на раждаемостта и нарастването на смъртността при лицата в млада и средна възраст. През 2006, средната възраст на жителите на страната е 41.4 години, докато само 6 години по-рано е била 39.9. Населението, живеещо в градовете, е с усреднена възраст 39.7 години, а в селата – 45.3 години.

През 2006, децата на възраст от 0 до 14 навършени години са 13.44 % от населението, възрастните лица (15-64 години) са 69.31 %, а тези в старческа възраст (над 64 навършени години) – 17.25 %. Коефициентът на възрастова зависимост¹⁷ е 44.3 (44.3/100), като в градовете е 37.5, но в селата съотношението е много по-неблагоприятно - 63.8. Коефициентът на демографско заместване¹⁸ е 105.9. Все още вливащото се сред хората в зряла възраст младо поколение е по-многобройно от хората, навлизащи в старческа възраст. Само след около една петилетка обаче, това съотношение ще се обърне в полза на последните.

Нарастването на дела на населението в трудоспособна възраст¹⁹, в резултат на поетапното повишаване на възрастта за пенсиониране²⁰ и занижената раждаемост през последните десетилетия, засега допринася за поддържането на баланса между трудещите се и лицата, разчитащи на издръжка. През следващото десетилетие обаче, в трудоспособна възраст ще навлизат все по-малобройни контингенти младежи, а същевременно многобройното поколение, родено през бейби-бума, напълно ще навлезе в пенсионна възраст и съотношението между населението в трудоспособна и това в надтрудоспособна възраст ще се промени чувствително в полза на последното. Именно затова спешно трябва да се изгради държавен фонд за гарантиране устойчивостта на обществената пенсионна система и да се направят вложения в т. нар. демографски резервен «Сребърен фонд». Натрупаните в него средства вероятно ще се наложи да послужат за подкрепа на първия стълб на пенсионната система още в средата на следващото десетилетие.

Механично движение

През 2006, 114 882 души са променили селището, в което живеят, преселвайки се в рамките на страната. Преселванията от селата към градовете (28 477) не са много повече в сравнение с тези от градовете към селата (23 279), като приносът на вътрешната миграция за урбанизирането на населението е само 5198 души. Най-много жители са се преселили от градове към градове – 49 577, а от села към села - 13 549. При тази многопосочна миграция, с положителен баланс са градовете София-град²¹ (+8366), Пловдив (+2132), Шумен (+686), Русе (+497), Свищов (+430), някои от малките градове по черноморското крайбрежие и др. Най-много население от вътрешната миграция са загубили областите Благоевград (-2975), Видин(-1293), Враца (-1187), Кърджали (-1033), Смолян (-789), Монтана (-700).

Според официалните данни, вътрешните миграционни потоци не изглеждат значителни, но нерегистрираният прилив на население към София вече създава огромни затруднения във функционирането на социалната и инфраструктурната система на столицата, независимо от икономическия подем до 2008. Съсредоточаването на голяма част от населението на страната в столицата повишава и геостратегическата уязвимост на България и крие ред други рискове за националната сигурност и стабилност. Същевременно, обширни райони на страната се обезлюдяват, което намалява възможностите за използване на нейните ресурси и стопански потенциал.

Външна миграция

Българската администрация има добър опит в регистрирането и регулирането на имиграционните потоци, но емиграционните движения все още не се проследяват с подходяща методика и не съществува база данни с достатъчно достоверна информация за българите, емигрирали през последните две десетилетия извън страната. А такъв информационен масив е необходимо да се изгради не само за емиграционната вълна след 1988, но и за предходните вълни на изселване от България, както и за българските емигрантски общности, разпръснати из целия свят.

Към 31.12.2006, чужденците със статут на постоянно пребиваващи у нас са 55 653 души, от които 3146 лица са получили разрешение за пребиваване през същата година. Най-многобройни са чужденците от Русия (19 216 души, като още 5238 души са с гражданство на ОНД²²), Украйна (4861), Турция (3361), Молдова (1703), Полша (1564), Сирия (1690), Китай (1581), Германия (1372), Армения (1142), Сърбия и Черна гора²³ (1121), Македония (1115) и др. През самата 2006, най-много имигранти са получили статут на постоянно пребиваване от Турция (903 души), Русия (454), Украйна (226), Република Македония (213), Китай (165), Армения (131), Молдова (106) и Германия (94). Повече от 1/3 от тези чужденци живеят в София, много са те и в Пловдив, Варна и Бургас. България тепърва ще се отваря за по-широк имиграционен прием, чрез който да бъдат компенсирани демографските загуби от емиграцията, като се очаква имигрантите да произхождат предимно от гореспоменатите държави.

След като, през 1999, България излезе от ограничителния списък за достъп до страните от Шенгенското споразумение, интересът към придобиване на българско гражданство от чужденци нарасна. От 1990 насам, 125 хиляди чужди граждани (94 000 от тях са през новото хилядолетие) са кандидатствали за придобиване на българско гражданство. Над 26 хиляди чужденци са придобили българско гражданство от 2001 насам²⁴, като повечето от тях са с български произход и са граждани на Македония (10 850 души), Молдова (9187), Русия (1751), Украйна (1233), Сърбия /Сърбия и Черна гора/ (1089), Албания (299). 527 български евреи от Израел са възстановили българското си гражданство по облекчен ред.

Много от тези нови български граждани се установяват на територията на страната. Според експертни оценки, след 1989, у нас са се заселили между 15 000 и 20 000 души с български етнически произход. Именно измежду българските общности в съседните страни и от републиките на бившия СССР се очаква да се заселят най-много имигранти у нас през следващите десетилетия.

Според официалната статистика, към края на 2005, най-много емигрирали български граждани в страните от ЕС има в Испания (83 418 души), Германия (39 187), Гърция (33 638, в края на 2004 г.) и др. Тези данни обаче са непълни и не отразяват реалната картина на българското присъствие в страните членки на ЕС. Извън Европейският съюз големи български новоемигрантски общности има също в САЩ, Канада и пр. Едновременно с процеса на емиграция, протича и процес на реемиграция, като емигриралите все още надвишават завръщащите се в България, но тази тенденция в следващите години би трябвало да се обърне.

Според социологическите проучвания, проведени преди и след присъединяването към ЕС, нагласите за емиграция сред българските граждани намаляват. Същевременно, опасността българските висококвалифицирани кадри да се отлеят към региони с по-добро заплащане на труда и с по-привлекателни възможности за професионална реализация и живот, остава.

Обща оценка

Неблаговидните демографски процеси през последните 30 години в голяма степен са обусловени от промяната на начина на живот и труд на българите, от новите им представи и разбирания за семейството и от либерализиращите се практики на семеен живот и репродуктивна реализация. Излизането на страната от блоковата изолация от времето на Студената война позволи българските граждани свободно да пътуват по света и трайно да се заселват в други държави. Същевременно, социално-икономическата криза от 90-те години влоши качеството на живот у нас и принуди множество българи да заминат зад граница, а останалите в страната възприеха модел на репродуктивно ограничаване и дори въздържане.

Извършеният преход към либерална икономическа система и влизането на България в Европейския съюз доведоха до стопанско стабилизиране и подем (до 2008, когато избухна глобалната финансово-икономическа криза). Сега е необходимо резултатите от икономическия възход да се пренесат в социалната сфера и особено по отношение на държавната политика за насърчаване на раждаемостта. Българското общество спешно трябва да се мобилизира за ограничаване на развитието на негативните демографски процеси, като по-далечната цел трябва да бъде възстановяване на социалноприемливо ниво на демографското състояние на народа на Република България.

Препоръки за най-неотложни интервенции

Изпълнението на мерките и дейностите, залегнали в демографската стратегия, се намира все още в начален етап, но още отсега се вижда, че усилията са разпръснати многопосочно без да са определени областите, в които е необходимо да се извършат навременно спешни интервенции, концентрирани според адекватно на настоящата ситуация целеполагане. Някои от сферите, в които с предимство трябва да се вложат средства и да се положат организационни усилия бяха споменати по-горе. Тук ще бъдат очертани онези проблемни кръгове от демографски затруднения и деформации, към които, според нас, трябва да се подходи с особено внимание и без забавяне.

Според прогнозата на Националния център за здравна информация, стойността на коефициента на раждаемост, през периода 2007-2010, първоначално ще се задържи на едно ниво и през 2009-2010 дори леко ще се снижава. Разбира се, прогнозата е направена при съответната нормативна рамка по отношение насърчаването на раждаемостта. Решителните действия за нейното стимулиране биха опровергали в положителна посока тази прогноза, като позволят да се използва затихващата инерция на демографската вълна, въздигнала се след двете световни войни. Сега имаме последна възможност да се възползваме от нея чрез предизвикването на компенсаторен възход на раждаемостта при поколението от 70-те и 80-те години, което досега се въздържаше да пристъпи към по-разширено популационно възпроизводство.

Мерките за насърчаването на раждаемостта през 90-те години на ХХ век бяха насочени предимно към социално уязвимите слоеве на населението. Въпреки коригирането на тази политика в последно време, с въвеждането на някои облекчения за майките, желаещи да работят преди да е изтекъл двугодишния срок за отглеждане на дете, у нас около 7/10 от новородените се раждат в социално слаби семейства. Трябва да се потърсят нови подходи за балансиране на мерките в тази област, които да се съчетаят с намерението за утвърждаване на модел на семейство с две и три деца.

Премахването на изискването за максимален доход, до който може да се ползват семейните помощи за деца, е първата правилна стъпка в тази насока, изравняваща правата на българските граждани. Засиленото (контрастно) подпомагане на семействата, в които се ражда второ или трето дете, ще укаже на родителите каква според обществото е най-благоприятната норма за броя на децата в семейството, позволяваща хармонично да се развиват както семейството, така и по-големите популационни общности. Подпомагането на учащите се в активна фертилна възраст (студенти и колежани) при раждане на дете, чрез предоставяне на стипендии и на подходящо общежитие за младото семейство, ще позволи да се задържи и дори да се снижи средната възраст на сключване на първи брак, на раждане на първо дете и на раждане на дете, което също ще има компенсаторен ефект по отношение на демографското възстановяване на България. Осъществяването на програми за репродуктивната реализация на безплодните семейства, които по експертни оценки са около 300 хиляди, е друг резерв за повишаването на раждаемостта.

Намаляването на смъртността при хората в млада и средна възраст и общото повишаване на продължителността на живота ще позволи да се осъществи в по-благоприятна степен трудовата и житейска реализация на членовете на обществото. Особено внимание трябва да се обърне на превенцията и профилактиката на сърдечносъдовите заболявания и на предотвратяването на пътнотранспортните произшествия. Подпомагането на майките с деца до 7-годишна възраст чрез поемане от страна на държавата (изцяло или частично) на здравно-осигурителните им вноски вероятно ще допринесе за намаляване на майчината и детската заболеваемост и смъртност и ще повиши степента на защитеност на работното им място. Освен това компетентните държавни органи трябва да получат широки правомощия за санкциониране на работодатели, които прогонват майките от работа заради затруднения във връзка с тяхното майчинство. Време е работодателите да осъзнаят своята отговорност и личен интерес от демографското стабилизиране на националната общност.

Основна спешна задача пред държавната политика е да се привлекат обратно в страната емигриралите младежи, преди тяхното потомство да е израснало по чужди държави, и да е прекъснало връзката си с родината на своите родители. Отварянето на България за широк имиграционен прием е неминуемо и колкото по-рано се извърши, толкова по-планомерно, постепенно и безболезнено ще бъде интегрирането на имигрантите. Преобладаващият дял измежду тях би трябвало да са българи по произход, бивши български граждани или чуждестранни студенти учили у нас, които да познават езика, традициите и порядките у нас. Чрез тези два потока от реемигранти и имигранти ще се спре разтварянето на ножицата между числеността на гражданите на България и реалния брой на нейните жители. Подходящо е да се привлекат и чужденци от страните на Черноморско-балканския регион с подходяща квалификация и демографски характеристики (възраст, семейно положение и пр.), които трайно да се заселят в страната, доколкото бързо ще се адаптират към близката им културно-

конфесионална среда. Посредством целесъобразното насочване на външната и вътрешна миграция ще може да се коригират още и диспропорциите в териториалното разпределение на населението и се спре обезлюдяването на пограничните общини, на планинските и други необлагодетелствани райони, както и на селата и малките градове.

Реализирането, до 2020, на мерките и дейностите, заложени в националната демографска стратегия, нямат за цел да възпрат негативното развитие на демографските процеси (което е и невъзможно), а само да го ограничат. Именно чрез ограничаването му, състоянието на населението на България трябва дотолкова да се оздрави, че през следващите десетилетия да може да функционира в рамките на ЕС като модерна и жизнеспособна национална общност. За да се случи това е необходимо да се установи ново демографско равновесие, макар и при намалена численост на населението, при което качествените му характеристики да позволят поддържането на стопанския и културен живот и да осигурят по-нататъшното възпроизводство на българския народ.

Бележки:

3. Данните за 2007 са прогнозни и затова се прилагат като допълващи актуалната демографска картина.

4. Намалението на населението през 2007 е 37 800 души (-0.492 %).

5. Трябва де се има предвид, че през разглеждания период част от селата са добили статут на градове, а други са били присъединени към близките им градски центрове, с което по административен път е увеличено градското население.

6. Тук не са включени разделените семейства, на които бракът не е разтрогнат със съдебно решение.

7. Засега само гражданският брак е признат за законен, въпреки предложенията за либерализация на режима на бракосъчетанията.

8. През 2007 бракоразводите, по прогнозни данни, са 16 000.

9. През 2007, по прогнозни данни, живородените са 75 300, а коефициентът на раждаемост – 9.8 ‰.

10. Среден брой живородени деца на една жена във фертилна възраст. Отношението на живородените през годината към средногодишния брой на жените във фертилна възраст.

11. През 1993, живородените са 84 400, а през 1994 – 79 442.

12. Предимно от ромски произход.

13. Два пъти по-малко от ражданията, докато през 1990 са били с 36.7 % повече от ражданията.

14. По прогнозни данни, броят на умрелите през 2007 е 113 100, а коефициентът на смъртност е 14.8 ‰ – най-високата стойност досега.

15. Предстоящата продължителност на живота при мъжете е 69.1, а при жените – 76.3 години.

16. Относителен дял на умрелите лица под 65-годишна възраст към общия брой на умрелите.

17. Населението на възраст под 15 години и над 64 навършени години, към населението от 15 до 64 навършени години.

18. Населението на 15-19 навършени години, към населението на 60-64 години.

19. През 2006, в подтрудоспособна възраст са 1 119 936 души (14.58 %), в трудоспособна възраст са 4 819 837 души (62.76 %) и в надтрудоспособна възраст – 1 739 517 души (22.65 %).

20. За 2006, в трудоспособна възраст се считат лицата навършили 16 години до навършването на 58 години и 6 месеца за жените и до навършването на 63 години за мъжете.

21. Цялата Столична община със сателитните на София  градове.

22. Повечето от тях вероятно също са с произход от Русия.

23. На 3 юни 2006 Черна гора се отдели от общата конфедеративната държава със Сърбия.

24. Само през 2006 са 6511.

* Българско геополитическо дружество. Статията се базира на данните от Доклада за състоянието на междуетническите отношения и интеркултурния диалог, противодействието на проявите на расизъм и ксенофобия и развитието на демографските процеси в Република България, изготвен през 2008 от вече несъществуващата Дирекция „Етнически и демографски въпроси на Министерски съвет.

В бъдеще, глобализацията неминуемо ще доведе до отслабване на националната държава. А продължителният процес на преход към глобално правителство, ще се окаже, също както и през Средните векове, епоха на много сериозна нестабилност. Но европейската структура на управление ще продължи да доминира, включително и в САЩ. И тъкмо това ще се окаже пътят към мира, защото този модел ще бъде заимстван от целия останал свят.

Европа е дала имената на всички исторически епоха и ще продължи да го прави и в бъдеще. Така, символ на Класическия свят е гръцкият просперитет; Средновековието следва разграбването на Рим от варварите; Европейският Ренесанс пък води до създаването на националните държави, трансформирали света, според собствените си представи.

И през ХХІ век Европа ще насочва и моделира усъвършенстването на постнационалните държави и съответстващото им постсъвременно управление, което също ще бъде възприето от целия останал свят. Всъщност, още днес са налице редица признаци за това, че светът се движи по „европейския път” Достатъчно е да видим например, как се развива сегашната финансова криза: все повече експерти посочват необходимостта да бъде открит баланс между американския ултралиберален капиталистически модел и централизираното планово ръководство на държавния тоталитаризъм. А оптималното съчетание между тези две крайности е именно европейският стил – т.е. моделът на социално-демократичния капитализъм.

Новото Средновековие

Нека се огледаме и видим, доколко съвременният политически пейзаж напомня на един от най-критичните периоди в европейската история, а именно Средновековието. Това е един продължителен и нееднозначен период, следователно може да послужи като идеална метафора за нашето време. Това е епоха на епидемии и прогрес, на търговски революции, на възникване и разширяване на империи, на кръстоносни походи и градове-държави, на  търговци и университети. Новото Средновековие, което се отъждествява с нашата епоха на постмодернистка глобализация, вече е започнало. Ще продължи възраждането на независимите градове-държави, като най-значима политическа единица. Днешният списък на „глобалните градове” – Ню Йорк, Лос Анжелос, Маями, Сау Паулу, Лондон, Дубай, Сингапур, Хонконг, Шанхай, Токио, постепенно ще включи и Александрия, Карачи, Истанбул и редица други. И днес, както и тогава, градовете-държави са най-вече търговски центрове, които постепенно се отделят от своята „национална опора”, загатвайки ни, че в бъдеще от първостепенно значение ще бъдат недържавните корпоративните субекти.

Днес държавните инвестиционни фондове вече се сливат с градовете-държави. Този съюз ще се превърне в утрешната Ханза, формирайки единна капиталистическа общност, „излъчваща” нови технологии към онези, които са разположени по периферията и. Така, Хамбург и Дубай подписаха споразумение за увеличаване обема на двустранната търговия и техническо сътрудничество.

Тези нови градове-държави ще се нуждаят и ще плащат за безопасността и защитата си, защото гарантирането на глобалната сигурност ще премине в корпоративните ръце на рицарите, наемните войници и кондотиерите на ХХІ век.

Средновековието е свидетел на множество иновации - като започнем с оръжията и свършим с компаса, всичко е насочено към разширяване на глобалното изследване и усвояване на пространството. Следователно, темпът на информационните и транспортни комуникации ще ни доведе много близо до абсолютния синхрон. Също както в редиците на милиардерите от индустриалната епоха изпъкват хора като Гети, Брансън и Амбари (богаташи, известни като спонсори на културата и изкуствата – б.р.) така в близко бъдеще можем да очакваме появата на своеобразни постмодернистки Медичи – мега-благодетели,  финансиращи космическите изследвания и управляващи териториите и производствата, подобно на средновековните князе.

С разширяването на империята в Евразийското пространство, Новото Средновековие ще стане многополюсно, или по-скоро аполярно, т.е. няма да се подчинява на един единствен световен лидер. По пътя на Карл Велики, опитал се да възроди свещената Римска империя, днес, повече от хиляда години по-късно, вървят мултиаспектните армади на Брюкселските Чиновници от Европейския съюз, настойчиво колонизиращи Балтика и Балканите, а в бъдеще и Анадола и Кавказ. Наистина, свещената им книга вече не е Библията, а „общото европейското законодателство”, 35-те глави на Lex Europea, които успешно интегрират страните-членки на ЕС.

Не само Украйна и Турция, но при повече късмет дори обезлюдената и непокорна Русия може да стане член на Европейския съюз до 2030. Дотогава Турция, която вече се е превърнала в една от главните енергийни артерии на Европа, ще поеме и ролята на основен търговски и инвестиционен коридор към Централна Азия и Близкия изток.  Магистралните мрежи, свързващи Анадола с Каспийско море, ще бъдат разширени на юг, към Сирия, Иран и Ирак, гарантирайки директен достъп до близкоизточните енергоносители и експортните маршрути на висококачествената европейска продукция.

През 2030, Близкият изток ще бъде интегрална част от разширената сфера на влияние на Европа. Макар че арабският свят ще е по-населен от Европа, енергийните му ресурси ще започнат да се изчерпват, а търговските му отношения ще го обвържат по-силно от всякога с европейските инвестиции в масовото производство на индустриални стоки – от автомобили до фотоелементи. Ислямът ще се окаже сломена религия, все още масово практикувана, но потисната от импулсите на икономическото развитие. По същия начин, по който Европа навремето се „откупи” от комунизма, тя ще „плати” за реформирането на Ислямизма и изграждането на конструктивна просперираща социална демокрация в тези региони.

Северноафриканските арабски държави, специализирали се в дребни производства и в селско стопанство с използване на външни ресурси, ще се окажат много тясно обвързани с Европа, с помощта на такива инструменти, като газопроводите например. Визията на Саркози за Средиземноморския съюз е своеобразно възраждане на Римската империя, този път със столица Брюксел.

Но Европа през 2030 няма само външно да обединява съседите си, а и вътрешно ще се смесва с тях. Украинската и турската нации ще се превърнат в елемент на европейската икономическа и социална структура, съхранявайки статута си на „възпроизводители” на военните механизми на империята. Арабските мигранти ще продължат да бъдат екзотична особеност на западноевропейското общество, но, подобно на турците в края на ХХ век, ще се трансформират в конструктивни диаспори, прокарващи в своите метрополии прогресивните социални и макроикономически модели, с помощта на свободния поток на капитали и идеи от Запад на Изток.

Пътят на Русия

Пътят на Русия, до голяма степен, ще бъде аналогичен с този на Турция. Първоначалната сдържаност и нежелание, съчетани със силния стремеж на тази страна да си запази свободата на действие във външнополитическата сфера, ще бъдат заменени от постепенното признаване достойнствата на координацията и съвместния политически натиск, както и от ненаситния апетит за качествени европейски инвестиции и щедри субсидии.

Русия ще замени своя опасен контрол над петролните ресурси и доставките на природен газ със стабилността и сигурността на заслужаващите доверието и европейски потребители. Тя ще се съгласи на справедлива компенсация и ще се научи, с помощта на Брюксел, Франкфурт и Лондон, как да харчи по-разумно парите си.

Аналогично, и други държави ще проявят интерес към европейския стил на йерархия и управление. Китай ще приключи с възстановяването на древния си статут на „Срединна Империя”, осъществявайки контрол върху половината от населението на планетата, благодарение гигантските мащаби на своя експорт, усъвършенствайки инфраструктурата си и разширявайки позициите на китайската диаспора. В трети глобален притегателен център ще се превърнат Съединените щати, които ще демонстрират демографска устойчивост, но, в същото време, все повече ще се „смесват” с Латинска Америка. Сто години след създаването на „Алианса за прогрес” от Кенеди, САЩ отново ще открият, като своя индустриална опора, големите находища на Юг и особено в Бразилия, за да укрепят конкурентоспособността си спрямо азиатското полукълбо и енергийната си независимост от близкоизточните държави.

Моделът на регионална управление, който ЕС олицетворява в неговата най-сложна форма, ще бъде заимстван не само от Северна Америка и Източна Азия, но и (постепенно) от Южна Америка и Африка. Бразилия вече говори за необходимостта от южноамерикански Съюз, като икономическа общност и единна дипломатическа концепция, доминирана от нейното „меко” лидерство. До 2030, Африканският съюз със сигурност ще изостава от всички тези настоящи и бъдещи регионални обединения, но, развивайки толкова необходимите му (за да сложи край на множеството изтощителни войни) миротворчески сили, ще даде възможност на много държави от континента, лишени от излаз на море, да доставят товарите си на регионалните и световни пазари.

Европа като посредник

И така, що се отнася до САЩ, европейският модел ще се използва не само на ниво социал-демократически капитализъм и федерално-правен механизъм, но и при формулиране на американската външна политика. Европа ще смекчи конфликтите, раздиращи нейните периферии, и ще модернизира последните, използвайки за целта такива инструменти като твърдата ръка в управлението и чуждестранните инвестиции. Именно тази стратегия следва да възприеме и Америка, защото тя е ключ към стабилизацията на Мексико и Централна Америка. Надявам се също, че под влияние на този модел, отношенията между Америка и Китай също ще претърпят положителна промяна, в чиято основа ще е по-голямо внимание към китайската специфика, отколкото към американския „стил” в демокрацията.

Европа разполага с отлична позиция за да се превърне в идеологически и културен посредник между Изтока и Запада. В европейското общество вече са се вписали успешно индийските и китайски художници, а богатите азиатци (включително араби) се превърнаха в основните купувачи на творбите на европейските импресионисти и модернисти. Аналогични процеси се развиват и в образователната сфера – днес в европейските университети учат повече китайци, отколкото американци, усвоявайки новите социал-демократически характеристики на ХХІ век, по същия начин, по който, през ХІХ-ХХ век, усвояваха европейския марксизъм и комунизъм.

В същото време, независимо от развитието на процеса на формиране и укрепване на европейските въоръжени сили, които до 2030 вече ще представляват внушителна сила, те ще си останат по-подходящи за поддържане на реда и бързо реагиране при кризи, отколкото за пълномащабни войни и окупация. Впрочем, подобни общоевропейски полицейски сили ще са особено необходими, предвид неопределения характер на Новото Средновековие. Защото нека си припомним, че стабилността не е характерна за класическото Средновековие, а през предстоящите десетилетия се очертават не по-малко на брой рискови фактори.

В тази връзка, какво да кажем за СПИН.а, маларията, атипичната пневмония и другите болести, които могат да се превърнат в не по-малко страшни епидемии от Черната смърт през ХІV век? Какви ще са последиците от „блуждаещите” криминални и терористични мрежи, потенциално нерешените войни и екологичните катастрофи? Кои ще бъдат следващите монголци – т.е. малките, концентрирани „орди”, които с огън и меч ще се опитват да наложат своя мир, закон и ред? Окончателното установяване на новото глобално управление ще отнеме столетия, следователно това, което ни чака в по-близка перспектива (т.е. към средата на ХХІ век), е неувереното лидерство и изключително сложният и объркан геополитически пейзаж. При всички случаи, следва да сме наясно, че следващото Възраждане няма да е никак скоро.

* Авторът е директор на Инициативата за глобално управление в New America Foundation и геополитически съветник на американските специални операции в Ирак и Афганистан, автор на бестселъра „Вторият свят”. Повече за него, виж интервюто му в „Геополитика”, бр.6/2008

През първите години след Освобождението, румелийският депутат от Стара Загора Атанас Илиев пише в списание „Наука” (1880-1882), че: „От числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни...”. Следвайки този възрожденски призив онези, които навремето Симеон Радев нарече „строителите на Нова България”, изградиха модерната българска държава с най-високото в Европа демографско възпроизводство. След последвалите войни (балканска, междусъюзническа и световна) и Голямата криза (1929-1934) това демографско възпроизводство спада, което дава основание на професор Стефан Консулов тревожно да отбележи, през 1938, в списание „Просвета”, че „най-голямата опасност за българския народ е неговото стопяване”, прогнозирайки очертаването на подобна тенденция в бъдеще. Петдесет години по-късно, тази прогноза се сбъдва, като от 1988 насам числеността на основния етнос у нас – българския, започна устойчиво да намалява.

Минаха още 16 години, когато на 13 юли 2004, във в-к „Труд” се появи още по-тревожно предупреждение, отправено от ръководителя на Агенция АССА-М Михаил Мирчев, който посочва, че в страната ни се развива „процес на автогеноцид”. Според него: „... ако това продължи, възпроизводството на българския етнос фатално ще спадне... ние сме в процес на автогеноцид и ако не го осъзнаем, ни очаква демографска катастрофа”.

В тази връзка, Мирчев предлага „... да се вземат извънредни мерки през следващите 3-4 години (т.е. 2004-2008 – б.а.). Ако не ги вземем, просто ще изтървем последния влак. Пледирам за спешни мерки от страна на специалистите, политиците и държавниците. Държавата е длъжна да реализира спасителна демографска политика, като тя трябва да бъде приета с консенсус от всички политически сили и незабавно да влезе в действие, защото само така можем да излезем от това блато”.

Пак тогава (т.е. през 2004), на страниците на същото издание, беше поместено и мнението на проф. Петър-Емил Митев, според който твърденията на Михаил Мирчев „всяват демографска истерия и положението не е чак толкова трагично”.

Малко по-късно, той изложи подробно възраженията си в статия под заглавие „Демографска загриженост – да. Демографска психоза – не”, в която между другото развива скандалната теза, че българите не бива да се тревожат за съдбата на нацията си, защото така се стимулират „деструктивни – расистки и етнонационалистически, реакции... сеем демографски страхове, чиито неизбежен резултат е появата на подобни настроения”.

По онова време (т.е. през 2004) беше обявено и, че проф. Петър-Емил Митев е ръководител на Научно-консултативния съвет, комуто е възложено да подготви стратегия за преодоляване на демографския срив. После се чу, че въпросната „стратегия” е била представена и съпроводена с назидателни оценки и „съвети”. Тя обаче не бе направена публично достояние, като, поне според мен, това беше резултат от антинационалното поведение на управляващите да не се прави нищо против демографския срив, в резултат от което положението стана почти неспасяемо. Така се стигна дотам, че цели поколения, завършили висше образование, бяха обучавани с учебници по демография, в които за България въобще не се споменава. Което, между другото, вече се превръща в правило – онези, които изучават геополитика например, не получават почти никаква представа за приложните аспекти на тази наука и най-вече за тези, касаещи България и нейните геополитически шансове.

Негативните демографски тенденции

Така, в продължение на няколко години, в медиите настана почти пълно мълчание по проблемите на демографския срив у нас. Бял свят виждаха (и то единствено във вестникарските хроники) само данните за ежегодното намаляване на общия брой на населението, прикриващи драматичният спад при българския етнос.

На този фон и имайки предвид, че у нас все още липсва държавен регулиращ антикризисен документ за преодоляване на демографския срив, този срив продължи да се задълбочава. За това съдейства и урбанизацията, водеща до обезлюдяване на обширни райони на страната, чрез новото усилване на концентрацията на население в столицата и областните центрове. Образно казано, София се превърна в „национална демографска топилня”, което императивно налага да се помисли за евентуалното преместване на столицата ни. Когато обаче, през януари 2005, бе лансирано подобно предложение, то беше оставено без внимание и дори оценено като „вредно”, защото тогава в архитектурно-урбанистичните среди доминираше идеята „столицата София да нарасне до поне два милиона жители” за да се изгради на европейско ниво, включително да разполага с „модерен бизнес-център с небостъргачи”.

Междувременно, демографските данни, подавани от националната статистика, ставаха все по-тревожни. Така, за 2008, в София умрелите са повече от новородените с 804 души, в Русе – с 695, в Перник – с 690, във Видин – с 582 и т.н.

Показателни за темповете на обезлюдяване на националната територия са данните (за 2008), че 144 български села вече няма никакво население, 10 общини са с гъстота на населението под 10 души на кв. км (Трекляно – 4,3, Малко Търново – 5,1 и т.н.), а други 37 общини са с гъстота на населението под 20 души на кв. км. При това, като населени се обозначаваха и села, останали само с по един обитател.

На фона на всичко това, на 16 април 2010, по Българска национална телевизия беше лансирана тезата, че „България вече излиза от демографския срив”, макар че дори и ако игнорираме статистическите данни е очевидно, че процесът на „демографски автогеноцид” само се е задълбочил.

Френският пример и българската специфика

Пример за това, как бихме могли да излезем от сегашното си демографско състояние ни дава Франция, която още преди Втората световна война беше изпаднала в ситуация на демографски срив. След войната, и особено през 50-те и 60-те години на ХХ век, правителството на Шарл дьо Гол подчини цялата си национална политика на идеята за преодоляване на това състояние. Тази френска стратегия може да послужи като ориентир за преодоляване на демографския срив и у нас.

В исторически формиралата се селищна мрежа на България, селото традиционно е извор на демографско развитие. Този извор обаче пресъхна още през втората половина на 60-те години на ХХ век, когато селското ни население спря своя прираст:

(в хиляди)

Това силно затруднява борбата с демографския срив и налага да се търсят нови възможности. В България, те са свързани най-вече с възстановяването на селищните системи, които, след като бяха създадени през 1978 (300 на брой), просъществуваха само три години, а закриването им доведе да усилване на неблагоприятната, от демографска гледна точка, тенденция към свръхурбанизация. Резултат от десетгодишна изследователска и проектантска работа, селищните системи бяха закрити, дори без съответното административно разпореждане и то след като получиха международно признание от: страните-членки на тогавашния СИВ ( провели експертно обсъждане, в резултат от което основният труд за тях - „Селищните системи”, беше преведен на руски), от Института за физическо планиране в Куба (превел същия труд на испански), както и от Икономическата комисия за Европа към ООН.

Селищната система представлява социален организъм, в който населените места са обединени от общи производствени дейности, общо обслужване и единен транспорт. Те обхващат населени места, чиито стопански и социални връзки, формират единно цяло в 24-часовия жизнен цикъл. Новото при тях е, че:

-          те са продукт на предварителна програма за задоволяване на възникващите икономически, социални, транспортни и други потребности;

-          селищната система е обвързана с териториалната единици, в чиито граници се осъществява жизненият цикъл;

-          основават се на междуселищната интеграция в териториални граници.

Следователно, селищната система представлява качествено нов обект на изследване, планиране, проектиране, изграждане и развитие. Което пък означава, че тя не може да се разглежда като механичен териториален сбор, а като обособен обект със специфично икономическо, обслужващо и транспортно развитие. В тази връзка, развитието на отделното населено място зависи от успешното изпълнение функцията на селищната система, част от която е и то.

Обединително звено на съвместяването и обвързването на разнообразните обекти, чрез чието развитие се формира единството и целенасочеността в разграничаването на различните нива на селищните системи, са териториално-производствени комплекси. За съвременните териториално-производствени комплекси е характерно стимулирането на частната инициатива, чрез предоставяне на земя за изграждане на производствени площадки и обекти на транспортната инфраструктура и т.н.

В зависимост от характера на производството, индустриалното предприятие, доминиращо в съответната селищна система, може да се комплектува с цяла група малки, но високоспециализирани предприятия и цехове за производство на отделни детайли, за които не е задължително да са разположени на същата площадка, на която е и централният завод. По-ефективно е дори те да бъдат разположени в съседни население места, където е налице процес на обезлюдяване, но които разполагат с подходящ жилищен фонд и други материални условия, способни да привлекат инвеститорите.

С развитието на малки по обем, но високоспециализирани и автоматизирани предприятия и цехове в малки население места, се създават възможности за решаване на редица социални проблеми, без това да намалява икономическата ефективност от съответното производство.

На основата на териториално-икономическото обединяване на населените места в селищни системи, първостепенно значение придобиват единните междуселищни системи на техническата инфраструктура и комплексното обществено обслужване. На свой ред, изграждането на обслужваща система в селищните подсистеми е свързано с решаването на два основни въпроса: за превръщането на градския комунален транспорт в междуселищен и за развитието на пътната мрежа, особено в периферните и обезлюдяващите се райони.

По първия въпрос: единството между населените места в границите на една селищна система означава комуналният транспорт да поеме и превозите между населените места от системата, т.е. да се превърне в междуселищен. Днес България не разполага с териториално-устройствени и национални управленски документи, затова не е в състояние да мотивира промените, налагащи се за възраждането на селищните системи. Както вече споменах, те не са само административно-управленски звена, а и творчески координиращи органи за равностойно повишаване нивото на жизнената среда.

Заради пропуснатите възможности, които имахме допреди трийсетина години, днес сме изправени пред нови трудности, ако все пак решим да се ориентираме към възстановяване на селищните системи. На първо място сред тях е осъществяването на междуселищната производствена и обслужваща интеграция на транспортните връзки. Неподдържаните пътища принуждават застарялото и драстично намаляло селско население да разчита днес на разредените автобуси и, най-вече, на съботно-неделните „маршрутки”. От гледната точка на големите транспортни компании, редовният междуселищен транспорт в селищните периферии е нерентабилен. А без такъв транспорт възраждането на последните става невъзможно.

Заключение

В основа на всичко казано дотук, смятам че при съставянето на основополагащия държавен документ (програма) за действия, целящи преодоляване на демографския срив, трябва се вземе предвид следното:

- Държавната политика изцяло да се подчини на целта да се преодолее демографския срив на българския етнос, по примера на Франция от 40-те – 50-те години на ХХ век;

- В най-близко време да се проведе нова административна реформа, в чиято основа да залегне съществувалата през 1979-1982 селищна система, с цел осъществяване пълна геоурбанизация на цялата територия на страната;

- Приоритетно да се развива междуселищният транспорт и инфраструктурата;

- Рязко да нараснат мащабите на социалната политика за насърчаване на раждаемостта и отглеждането на деца;

- С разпореждане на Министерския съвет да се формира специализиран орган, който ще ръководи съставянето на антикризисната програма и нейното изпълнение.

Русе, 12 юни 2010

* Председател на Българското геополитическо дружество, статията се базира на доклада му, изнесен на семинара „Демографската катастрофа – параметри, фактори, противодействия”, провела се в Русе на 12 юни и организирана от Българското геополитическо дружество, ВМРО, Фондация „Българско общество”, Русенски университет „А. Кънчев” и др.

Държавният дълг на Гърция е само първата лястовица в поредицата от европейски „дългови бомби”, които могат да избухнат всеки момент. Ипотечните дългове на постсъветските държави и Исландия са още по-взривоопасни. Макар че тези държави не са част от еврозоната, по-голямата част от задълженията им са в европейската валута. Около 87% от дълговете на Латвия са в евро или други чуждестранни валути, като повечето то тях са към шведски банки. Дълговете на Унгария и Румъния също са в евро, но са най-вече към австрийски банки. Тези държавни задължения на страни, които не са членки на еврозоната, бяха направени с цел да се поддържа обменния курс и за да могат да се изплащат частните дългове към чуждестранните банки, а не за финансирането на вътрешния бюджетен дефицит, както беше в Гърция например.

Как ще се разреши проблемът с дълга?

Малко вероятно е, че всички тези дългове ще бъдат върнати, тъй като мнозинството от въпросните държави съществуват в условия на задълбочаващ се търговски дефицит и усилваща се икономическа депресия. Сега, когато цената на недвижимите имоти продължава да спада, търговският дефицит не може да се рефинансира за сметка на притока на чуждестранна валута в сектора на ипотечното кредитиране и купуването на собственост. Не съществуват никакви видими средства, способни да поддържат стабилността на валутите (като например добре функциониращата икономика). През миналата 2009, споменатите по-горе държави поддържаха курсовете на националните си валути чрез заеми от ЕС и МВФ. Само че условията за връщането на тези заеми са политически неустойчиви: рязкото съкращаване на финансирането в бюджетната сфера, повишаването на данъците, стоварващо се върху и без това достатъчно обременената с данъци и такси местна работна сила, както и плановете за още по-голямо затягане на коланите, които задушават националната икономика, само стимулират емиграцията на работна сила.

Банкерите в Швеция, Австрия, Германия и Великобритания вече започват да осъзнават, че заемите, отпуснати на държавите, които не могат (или не искат) да ги изплащат, се превръщат в техен собствен проблем, а не толкова в проблем на дебиторите (т.е. длъжниците).  Все някой трябва да поеме загубите, защото по дълговете може да бъде обявен дефолт, т.е. те могат да бъдат опростени или изплатени в силно обезценена валута, а все повече юристи твърдят, че дълговите задължения, изискващи погасяването на дълга в евро, просто не могат да бъдат изпълнени.

Всяка суверенна държава има правото да приема собствени закони, определящи условията за изплащане на дълговете, и в този случай преразглеждането на валутния курс и евентуалното пълно или частично опрощаване на дълговете ще се окажат нещо много по-сериозно, отколкото просто „рисков фактор”.

В девалвацията няма никакъв друг смисъл, освен „преодоляването”, т.е. реалната промяна на условията за търговия и производство. Именно затова, през 1933, Франклин Рузвелт девалвира американския долар, понижавайки със 75% курса му спрямо златото, което повишава цената на последното от 20 до 35 долара за унция. А за да избегне пропорционалното повишаване на дълговото бреме на САЩ, президентът отменя т.нар. „златна уговорка”, предвиждаща индексирането на дълговото задължение към курса на златото. Тъкмо в тази сфера и днес ще се води основната политическа борба: за изплащането на задълженията в девалвирани (т.е. обезценени) валути. Между другото, сред страничните ефекти от Голямата криза в САЩ и Канада, през 30-те години на миналия век, беше и освобождаването от лична отговорност на ипотечните длъжници, което им дава възможност да се справят с последиците от фалита си.

Банките могат да предявяват претенции към заложеното недвижимо имущество, но не могат да поставят каквито и да било допълнителни искания към неговите собственици. Тази практика (основаваща се на общото право) показва, как Северна Америка съумява да се освободи от наследството на феодалната власт на кредиторите и затворите за дългове, което прави толкова сурово европейското дългово законодателство в миналото.

Въпросът обаче е, кой ще поеме бремето на загубите? Запазването на номинацията на дълговете в евро ще докара до фалит бизнеса и ще обезцени недвижимите имоти в страните-длъжници. И обратното, трансформирането на дълговете в девалвирани местни валути ще декапитализира много европейски банки. Само че тези банки са чуждестранни, а в края на краищата, правителството на всяка страна следва да се грижи за собствените си избиратели. Чуждестранните банки не гласуват.

Както е известно, когато (през 1971) САЩ отменят обвързването на платежния си дефицит към златото, чуждестранните притежатели на доларови запаси губят почти цялата стойност в злато на тази своя собственост. В момента те получават под 1/30 част от нея, тъй като междувременно цената на златото нарасна до 1100 долара за унция. Но, ако тогава светът прие това, защо да не приеме сравнително спокойно и очертаващото се бъдещо опростяване на европейските дългове?

Все повече се осъзнава фактът, че постсъветските икономики изначално бяха моделирани така, че да удовлетворяват интересите на чужденците, а не на въпросните държави. Така например, трудът в Латвия се облага с над 50%-ов данък (разпределен между работника и работодателя, плюс социалното облагане), което е толкова много, че го прави неконкурентоспособен. В същото време, данъците върху имотите са под 1%, което пък стимулира неудържима спекулация. Именно тази изкривена данъчна философия превърна „балтийските тигри” и Централна Европа в основни кредитни пазари за шведските и австрийски банки, докато в същото време работещите в тези държави не можеха да разчитат на добре платена работа в родината си. Нищо подобно (включително толкова ужасни закони за защита правата на трудещите си) не можете да откриете в развитите държави от Западна Европа, Северна Америка или Източна Азия. Очевидно е неразумно и нереалистично да очакваме, че именно тези широки слоеве от населението на т.нар. „Нова Европа” ще могат да поемат бремето на допълнителните лишения и, че тъкмо те ще се съгласят да изплащат дълговете на своите държави през целия си живот, попадайки в омагьосания кръг на вечната задлъжнялост.

Бъдещите отношения между Стара и Нова Европа ще зависят от готовността на еврозоната да прехвърли постсъветските икономики на по-платежоспособни релси, с по-ефективна кредитна и по-малко ориентирана към интересите на рентиерите данъчна система, която да съдейства за увеличаване на заетостта, а не за инфлационния ръст на стойността на активите, провокиращ трудовата емиграция. Наред с валутната реорганизация, с цел да се преодолее огромната задлъжнялост, единственото решение за тези страни е същественото преразпределяне на данъчната тежест от труда към земята (т.е. към недвижимата собственост), като по този начин системата заприлича повече на западновропейската. Друга алтернатива просто няма. В противен случай, вечният конфликт между интересите на кредиторите и длъжниците застрашава да разцепи Европа на два противостоящи си политически лагери, като случилото се в Исландия беше само своеобразна репетиция на онова, което очаква Стария континент.

Докато дълговият проблем не бъде решен (а единственият начин за решаването му са преговорите за частично или пълно опрощаване на дълговете) разширяването на Европа (т.е. абсорбирането на Новата от Старата Европа) ще спре. Само че пътят към това решение няма да е никак лек. Финансовите интереси продължават да са доминиращата сила в ЕС и с всички възможни средства ще се съпротивляват на неизбежното. Нека си припомним как вече бившият британски премиер Гордън Браун заплашваше Исландия (което беше не само неправилно, но и нямаше никакво законно основание), че ще използва МВФ (на когото Исландия не дължи нищо) като своеобразен „съдия изпълнител” и ще блокира влизането на страната в ЕС.

Сблъсквайки се с тази откровено издевателска позиция на Браун (както и на холандския „пудел” на Великобритания), 97% от исландските избиратели гласуваха против условията за разрешаване на проблема с дълга, които британците и холандците се опитваха да им натрапят. Ще припомня, че на подобно единодушно гласуване светът не бе ставал свидетел от краха на комунизма насам.

Какъв избор ще направи Европа?

От избора, който в крайна сметка ще направи Европа, наистина зависи много. Огромен брой хора могат да се окажат на улицата. Политическите и икономически съюзи ще се променят, някои национални валути ще се сринат, а много правителства ще бъдат свалени. Европейският съюз и международната финансова система ще претърпят непредсказуеми промени. Като това ще се случи най-вече, ако европейските държави възприемат аржентинския модел и откажат да плащат, докато не получат достатъчно мащабно намаляване на дълга си (или дори пълното му опрощаване).

Изплащането на дълговете в евро (което, по отношение на недвижимите имоти и личните доходи, генерира отрицателна разлика между стойността на кредитното обезпечение и кредитната задлъжнялост, т.е дълговете надхвърлят текущите приходи, от които следва да се изплаща ипотеката) се оказва невъзможно за държавите, които разчитат да съхранят, поне отчасти, създаденото с толкова труд гражданско общество.

Терминът „твърд план”, който използват напоследък МВФ и ЕС, е просто фризиран, технократски жаргонен израз, с който се обозначава един план за действия, водещ на практика до съкращаване продължителността на живот, оказващ убийствено въздействие върху нивото на доходите, социалната сфера, разходите за здравеопазване и болници, за образование и други основни потребности и означаващ разпродаване на държавната инфраструктура с цел превръщането на държавата в „данъчна служба”, където всеки ще трябва да плаща за достъп до пътища, образование, медицинско обслужване и всички необходими за живота и бизнеса неща, които отдавна се субсидират от държавата (чрез прогресивното данъчно облагане) както в Северна Америка, така и в Западна Европа.

Този очертаващ се конфликт  ще се развива в зависимост от това, как ще се погасяват частните и държавните задължения. За се справят с държавите, които не пожелаят да изплащат дълговете си в евро, кредиторите разполагат с подходящ инструментариум за убеждаването им да не го правят, в лицето на кредитните рейтингови агенции. Като още при първите признаци, че държавите-длъжници отказват да плащат в свободно конвертируема валута, или дори при първия им намек, че нивото на тяхната външна задлъжнялост е неоправдано високо, рейтинговите агенции ще свалят кредитния рейтинг на съответната държава. Което ще доведе до рязко нарастване стойността на кредитите и реална заплаха от парализиране на националната икономика, лишена от толкова необходимите и кредитни ресурси.

Един от поредните изстрели в тези, вече очертаващи се, „дългови войни” в Европа беше направен на 6 април, когато Moodys понижи кредитния рейтинг на Исландия от „стабилен” на „негативен”. При това, агенцията призна, че Исландия може достатъчно ефективно да реши проблемите си в рамките на преговорите, но заяви, че сегашната неопределеност вреди на краткосрочните икономически и финансови перспективи на тази страна.

И така, битката продължава, а десетилетието, в което навлизаме, обещава да бъде много интересно.

* Професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити, САЩ

В центъра на повечето днешни дискусии, посветени на Европа, е финансовата криза в Гърция и потенциалното и влияние върху бъдещето на Европейския съюз. На този фон, споровете за военните проблеми на Стария континент изглеждат незначителни и дори остарели. Аз самият също смятам, че в настоящия момент бъдещето на ЕС е по-важно, от която и да било друга тема, но бих искал да посоча, че има сценарий за това бъдеще, в който военните проблеми изглеждат съвсем актуални.

Русия и разположените в Полша ракети “Patriot”

Както знаем, полското правителство обяви преди време, че САЩ ще разположат в тази страна батарея с ракети “Patriot”. През май 2010, те наистина се появиха в Полша. Когато САЩ, под силния руски натиск, решиха да отменят инсталирането на наземната си система за ПРО, администрацията на Обама остана изненадана от рязко изразеното недоволство на Варшава по повод на това решение. Вашингтон реагира, като обеща да разположи в страната ракетите “Patriot” – нещо, към което поляците се стремяха още от самото начало. Макар че тези ракети не подобряват способността на Америка да се защити от балистичните ракети с голям обхват, изстреляни (да речем) от Иран, те осигуряват на Полша известна защита от балистичните ракети с малък обсег, както и доста сериозна защита срещу конвенционална въздушна атака.

В същото време, Русия е единствената държава, което би могла да нанесе подобен удар срещу Полша, макар че в момента потенциалният и интерес към осъществяването на такива действия е изключително абстрактен (т.е. този въпрос въобще не стои). Отказвайки се от системата, която не застрашаваше руските интереси – защото противоракетната отбрана на САЩ, в най-добрия случай, можеше да прехване само определен брой ракети, т.е. да окаже незначително въздействие върху руския ядрен потенциал – американците, по ирония на съдбата, разположиха в Полша друга система, която може да породи съвсем реални притеснения у руснаците. Разбира се, предвид сегашните обстоятелства, не става дума за нещо кой знае колко сериозно. Макар че много се говори за присъствието на американски военни само на 40 километра от руския анклав Калининград, няколкото стотин души технически персонал и охрана очевидно не представляват никаква реална заплаха.

Въпреки това, руснаците, които вече свикнаха с това, че дори и най-невероятните заплахи могат да се окажа съвсем реални, са склонни много сериозно да се отнасят дори и към чисто хипотетичните ограничения на тяхната мощ. Впрочем, те се отнасят не по-малко сериозно и към всевъзможните политически жестове, тъй като са наясно, че жестовете много често се трансформират в стратегически намерения. Руснаците твърдо се обявяват против разгръщането на американската ракетна батарея, тъй като ракетите “Patriot” ще позволят на Полша, заедно с НАТО, а може би и самостоятелно, да си осигури въздушно превъзходство, пък макар и в една сравнително ограничена зона. В руската политика обаче, са налице множество противоречиви тенденции.

В момента, руснаците са заинтересовани от подобряването на икономическите си отношения със Запада, тъй като силно се нуждаят от неговите технологии и инвестиции за да се избавят от зависимостта си от износа на суровини. Нещо повече, докато европейците са заети да се оправят с поразилата ги икономическа криза, а САЩ затънаха в Близкия изток и разчитат на руската подкрепа срещу Иран, Москва откри, че вече не среща почти никакво противодействие на усилията за укрепване на влиянието си в държавите от бившия СССР. Тоест, руснаците са облагодетелствани от кризата в Европа и не биха направили нищо, с което да стимулират укрепването на европейската солидарност. В края на краищата, стабилният икономически блок, трансформиращ се във все по-влиятелна интегрирана държава, би могъл да се превърне в предизвикателство за Русия, от каквото тя едва ли се нуждае. На този фон, разполагането на батареята с ракети “Patriot” е едновременно и текущ повод за раздразнение, и хипотетичен военен проблем, но при всички случаи руснаците не са склонни да го трансформират в криза на отношенията си с Европа, макар това да не значи, че Москва няма да осъществи някакви „контрамерки” по границата си с ЕС, ако се появи такава възможност.

От своя страна администрацията на Обама не поставя Полша в центъра на вниманието си. Тя е зациклила на вътрешните проблеми, както и на случващото се в Южна Азия и Близкия изток. Ракетите “Patriot” бяха изпратени заради обещанието, дадено преди няколко месеца с цел да се успокоят прекалено нервните централноевропейски политици, които бяха решили, че Белият дом вече се е отказал от задълженията си в региона. Дори в отделите на Държавния департамент и Департамента по отбраната на САЩ, на които бе възложено изпращането в Полша на ракетите “Patriot”, тази доставка бе възприета като нещо второстепенно, а многобройните забавяния в разгръщането на системата само доказват, че Вашингтон действително не преследва някакви стратегически намерения.

Тоест, изглежда доста съблазнително да приемем ракетната доставка за поляците като нещо маловажно, като елементарна комбинация между наследството на визията от ерата на „студената война” и недоглеждането, допуснато от администрацията на Обама. Действително, дори и опитният специалист по международни отношения, може да не обърне достатъчно внимание на това събитие. Лично аз обаче смятам, че доставката на тази система е много по-важна, отколкото изглежда на пръв поглед, заради всичко, което се случва напоследък в региона.

Екзистенциалната криза на ЕС

Европейският съюз е поразен от екзистенциална криза. При това тази криза не е свързана с Гърция, а с далеч по-глобални въпроси, касаещи отношенията между страните от ЕС, както и, доколко Съюзът може да контролира членовете си. В годините на икономически просперитет, ЕС се чувстваше прекрасно. А когато станахме свидетели на финансовата криза, по-богатите държави-членки, призоваха да се окаже помощ на по-бедните. Нещата обаче пак не опират само до Гърция – кредитната криза от 2008 в Централна Европа също е свързана с това. Богатите държави, особено Германия, не са очаровани от перспективата дълги години да харчат парите на данъкоплатците си за да подпомагат страните, борещи се със спукалите се кредитни балони.

Те наистина не са склонни да го правят и, ако все пак им се налага, биха искали поне да контролират, как другите страни харчат парите им, така че това да не се повтаря повече. От само себе си се разбира, че Гърция – и държавите, които могат да се окажат в същата ситуация – не искат финансите им да се контролират от чужденци.

Но, ако между държавите-членки на ЕС не съществуват никакви взаимни задължения, а германското и гръцкото общества не искат, съответно, да оказват финансова подкрепа и да се подчиняват на чужди институции, възниква принципният въпрос, какво ще представлява Европа (освен просто зона за свободна търговия) след края на настоящата криза. При това нещата не опират само до оцеляването на еврото, макар че и това е много сериозен проблем, сам по себе си.

Вероятно, еврото и ЕС ще преживеят тази криза – макар че взаимният им провал не е чак толкова невъзможен, както само допреди няколко месеца се струваше на повечето европейци. Но това не е единствената криза, с която на Европа предстои да се сблъска. Все нещо няма да е наред, а истината е, че  Европа не разполага с институции, които да могат да се справят с тези проблеми. Последните събития показват, че европейските правителства не са особено склонни да създават подобни институции и, че общественото мнение ограничава възможностите на европейските правителства да формират или да участват в такива организации. Тук е мястото да си припомним, че изграждането на една свръхдържава изисква едно от двете: или война, която да определи кой ще доминира в този процес, или политически консенсус за сключването на съответното споразумение. Днес Европа нагледно ни демонстрира ограничените рамки на втората стратегия.

Каквото и да се случи в краткосрочна перспектива, трудно можем да си представим по-нататъшната интеграция на европейските институции. Затова пък е много лесно да си представим, как ЕС може да се откаже от свръхамбициозната визия за собственото си бъдеще и да се ориентира към съюз, основаващ се единствено на икономическите предимства, по които участниците постоянно водят преговори. Така, той ще се превърне от истински съюз в пакт, чиито единствен интерес ще бъде реализацията на тесните користни интереси на участниците в него.

Възраждането на германския въпрос

В тази връзка се налага да се върнем към един въпрос, който определя хода на събитията в Европа, поне от 1871 насам, а именно към статута на Германия в Европа. Както можахме да се убедим от развитието на текущата криза, тази страна очевидно е център на икономическото притегляне на континента и тъкмо кризата за пореден път ни показа, че икономическите и политически въпроси са много тясно свързани. Без съгласието на Германия нищо не може да се случи, а пък ако Германия го иска, всичко става възможно. Германия притежава огромна власт в Европа, дори ако тя се ограничава предимно в икономическата сфера. Но тази роля на „блокиращия механизъм” и, едновременно, на „посредника” на Европа, която Германия играе, с течение на времето превръща страната в основния проблем на континента.

Ако Германия взема ключовите решения в Европа, то тя определя и политиката, която провежда Европа, като цяло. Ако пък Европа се разпадне, Германия се превръща в единствената европейска страна, способна да създаде алтернативни коалиции, които да са, едновременно, и влиятелни и достатъчно сплотени. Което пък означава, че ако ЕС отслабне, думата на Германия ще бъде решаваща за определяне бъдещата съдба на Стария континент. В момента, германците усърдно работят за да преформулират основополагащите принципи на ЕС и еврозоната по свой вкус. Но тъй като това изисква от многото им партньори в Съюза да пожертват суверенитета си (който те толкова ревностно пазеха през целия период на реализация на европейския проект) и да се съгласят да приемат германския контрол, струва си да разгледаме въпроса за възможните алтернативи на Германия в ЕС.

За целта, първо ще трябва да разберем същността на ограниченията, с които се сблъсква Германия. Проблемът на Германия не се е променил от момента на обединението и насам: тя е изключително силна, но съвсем не е всемогъща. Самата и мощ я превръща в център на вниманието на останалите държави, които, ако работят заедно, могат да отслабят Германия, нанасяйки и сериозна вреда. Тоест, днес Германия е незаменима при вземането на решенията в рамките на ЕС и в бъдеще ще продължи да бъде основния център на влияние в Европа, но истината е, че тя просто не може да действа сама. Германия се нуждае от коалиция, което пък повдига следния дългосрочен въпрос: ако ЕС отслабне или дори се провали, към каква алтернативна коалиция ще се ориентира Германия?

Първият отговор, която вероятно ви идва на ум, е Франция, тъй като двете държави са съседни, а икономиките им доста си приличат. В исторически план обаче, това сходство на структурата и местоположението не е генерирала близост и сътрудничество, а съперничество и напрежение. В рамките на ЕС, с цялото му многообразие, Германия и Франция съумяха да оставят на заден план противоречията си, заради общия интерес да управляват Европа и да извличат взаимна полза от това. Разбира се, това съвместно управление също помогна за сегашната криза в ЕС. Нещо повече, онова което най-много привлича Германия към Франция е нейният пазар, докато идеалният партньор би следвало да предлага нещо повече. Във всеки случай, Франция, сама по себе си, не е в основата на германската икономическа стратегия. Защото историческата алтернатива за Германия винаги е била Русия.

Руската опция

Между германската и руската икономика съществува огромен синергиен потенциал. Германия внася от Русия големи количества петрол и газ, както и други природни ресурси. Русия пък се нуждае от източници на технологии и капитали, за да престане да бъде просто износител на суровини. В Германия намалява числеността на населението и тя се нуждае от свежа работна ръка – за предпочитане такава, която няма да поиска да се преселва в Германия за целта. В руската икономика, наследена от СССР, продължава процесът на деиндустриализация и макар че това има множество отрицателни последици, има и една положителна, която често се игнорира: днес Русия разполага с повече работна сила, отколкото може ефективно да ангажира в собствената си икономика. Германия не иска нови имигранти, но пък се нуждае от достъп до работна сила. Русия иска повече заводи за да осигури работа на излишната си работна сила, освен това се стреми към достъп до високите технологии. Логиката на руско-германските икономически отношения е доста по-очевидна, отколкото тази на отношенията на Германия с Гърция или Испания. Що се отнася до Франция, тя може да се включи, или не, към тази руско-германска ос (между другото, французите вече се присъединяват към редица руско-германски проекти).

Затова, ако концентрираме вниманието си върху икономиката и предположим, че ЕС няма да оцелее, като интегрирана система (което изглежда логичен, но все още недоказан резултат) и, ако предположим също, че Германия, едновременно, е и движещата сила на Европа, и страна, която не може да действа успешно извън някаква коалиция, става ясно, че именно германско-руската коалиция се очертава като най-логичния резултат от упадъка на ЕС.

Без съмнение, подобно развитие би притеснило доста държави. Като първата от тях е Полша, разположена тъкмо между Русия и Германия. Втората пък са САЩ, тъй като за Вашингтон руско-германският икономически блок би бил по-сериозен конкурент, отколкото ЕС. За това има две причини. На първо място, руско-германските отношения ще бъдат по-отработени, отколкото тези в ЕС, защото формулирането на обща политика между две държави с паралелни интереси е доста по-лесно и бързо, отколкото между 27. На второ място, което е и по-важното, там, където ЕС не можеше да развие военния аспект на интеграцията си, заради вътрешните разногласия, много по-лесно може да си представим появата на политическо и военно измерения на руско-германските икономически отношения. То ще се основава на факта, че и германците, и руснаците са недоволни и се опасяват от американската мощ и натиск и, че американците вече дълги години си търсят съюзници, разположени между двете държави. Тоест, Германия и Русия ще разглеждат съюза помежду си като противодействие на американския натиск.

Всичко това ни връща към въпроса за ракетите “Patriot”. Независимо от бюрюкратичното блато, от което възникна този трансфер, или от политическото безразличие, което отгледа този проект, разполагането на ракетите отлично се вписва в постепенно формиращата се военна коалиция между Полша и Съединените щати. Преди няколко месеца, поляците и американците осъществиха съвместни военни учения в балтийските  постсъветски държави, т.е. в един изключително чувствителен за руснаците регион. Днес полските ВВС разполагат с едни от най-модерните, произведени в САЩ, самолети F-16. Наред с ракетите “Patriot”, това може да се окаже сериозно предизвикателство за Москва. Освен това, руснаците не пропуснаха да отбележат, че полски генерал командва една от военните зони в Афганистан. Така, вече има повече от достатъчно белези за появата на американско-полска ос.

Заключение

Текущите икономически проблеми могат да доведат до фундаменталното отслабване на ЕС. Германия е икономически мощна държава, но се нуждае от партньори, които да допринасят за германския просперитет, а не само да се възползват от него. От което логично произтича и германско-руското геополитическо партньорство. Но, ако то стане факт, американците и поляците, закономерно, ще реагират, формирайки собствена ос. Задълбочаването на отношенията между Русия и Германия съвсем естествено ще започне в икономическата сфера и постепенно ще се прехвърли към военната. Отношенията между САЩ и Полша пък стартират като военни, а с отслабването на ЕС, ще се трансформират и в икономически. Руско-германският блок ще опита да привлече към своята коалиция и други държави, по същия начин ще действат и полско-американският. Двата ще си съперничат в Централна Европа, както и за привличането на Франция. Като в хода на този процес, политиката на НАТО ще се промени радикално.

Тоест, излиза, че гръцката криза и разполагането на ракетите “Patriot” са два пресичащи се процеса. Макар че нито едното, нито другото, сами по себе си, са кой знае колко важни събития, взети заедно те илюстрират наличието на нови закономерности в Европа. Това, което днес изглежда невъзможно, само след няколко години може вече да не е чак толкова невероятно. Гърция символизира отслабването на ЕС, а ракетите „Patriot” илюстрират ремилитаризацията, като минимум, на част от Европа и тези, на пръв поглед несвързани помежду си, две тенденции могат да се пресекат.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

През 1902, в Париж излиза книгата на Андре Шерадам (1871-1948), базираща се на лекционния му курс в Школата за политически науки и озаглавена „Европа и Австрийският въпрос”. В този учебник, предназначен за бъдещите френски политици, се описва вътрешната структура на старата Хабсбургска държава и се анализират методите за разрушаването и отвън, илюстрирани с многобройни карти и схеми. Стилът на книгата много напомня този на учебниците за горските пазачи, в които се описват методите за борба с вредните животни и насекоми. Между другото, случилото се през 1918 е в пълно съответствие с препоръките, съдържащи се в книгата на Шерадам.

Горните думи принадлежат на Карл Хаусхофер и се съдържат в класическия му труд от 1931 „За геополитиката”. Трудно е да се каже, дали в този цитат Хаусхофер излага реални факти, или просто приписва на Андре Шерадам онова влияние, което самият Хаусхофер би искал да упражнява върху германските политици. Във всеки случай, предположенията му са доста съмнителни: политическите дейци (в конкретния случай, френските) обикновено не са особено склонни да се вслушват в препоръките, съдържащи се в книгите на професорите.

Както е известно, в работата на мирната конференция от 1919, оформила резултатите от Първата световна война, участват и редица учени-географи (като експерти на различните делегации). Наистина, как би могла да се прекрои политическата карта на Европа, без компетентното им мнение? Така например, Жорж Клемансо ползва услугите на такива известни географи като Еманюел дьо Мартон (1873-1955) – специалист по физическа география и великолепен познавач на Централна Европа, който е зет на известния геополитик Видал дьо ла Бланш, както и на Жак Ансел... Дали обаче това означава, че учените са участвали във вземането на решенията, определили облика на Европа през следващите двайсетина години?

По правило, мирните преговори, които се провеждат след края на въоръжени конфликти, довели до смъртта на милиони хора и оставили страшни следи в човешката памет, се превръщат в арена на сблъсък на противоречащи си интереси, претенции и амбиции. На този фон, географите се изявяват само като експерти, излагащи своята гледна точка, която се отчита или пък не се отчита от политиците, водещи собствената си игра. Що се отнася до ликвидирането на Австроунгарската държава (което, според Хаусхофер, е провокирано от книгата на Андре Шерадам), то продължава и в наши дни да е обект на оживени дискусии сред историците, задаващи си въпроса, как и защо загива една империя, просъществувала дълги векове? Сред най-разпространените хипотези е, че тя е унищожена в резултат от реализацията на някакви дяволски тайни планове на малка група заговорници (обикновено за най-големи злодеи се сочат масоните, изпитващи смъртна омраза към католическата империя на Хабсбургите). Тезата на Хаусхофер всъщност е доста близо до тези твърдения. Можем ли обаче да си обясним толкова колосално събитие като краха на една империя с разсъждения в духа на известния роман на Александър Дюма за граф Калиостро, чиито герой, според автора, е предизвикал Великата френска революция? Не е ли по-логично да приемем, че Австроунгарската империя загива, защото принадлежи към една вече отминала историческа епоха, в която национално-освободителните движение още не са поставяли под въпрос легитимността на монархията?

В периода между 1871 и 1945 във Франция няма геополитика, съпоставима с агло-американската или германската геополитика. На практика, през тези години териториалният проблем не е актуален за френската държава. Що се отнася до Елзас и Лотарингия, по този въпрос няма каквото и да било съмнение: те се смятат за френски провинции, завзети със сила от Германия. Нещо повече, според повечето френски географи от онова време, науката е несъвместима с политиката. Докато в съседна Германия учените (дали заради прекалено високото си самомнение или пък от наивност) смятат, че могат да поучават политиците, френските професори се стремят да запазят строгата и чиста наука от влиянието на конюнктурните интереси.

Видал дьо ла Бланш като основател на френската географска школа

Интересно е, че един историк по образование – Пол Видал дьо ла Бланш (1843-1918), който в много отношения е пълна противоположност на Елизе Реклю, става основател на модерната френска географска школа. Както е известно, той е автор на книгата „Географска картина на Франция”, представляваща първия том на академичната „История на Франция”, публикувана от Ернест Лавис. С две думи, Видал дьо ла Бланш е ярък представител на официалната наука.

Като голям почитател на германските географи и, в частност, на Фридрих Ратцел, Видал дьо ла Бланш изповядва тезата за строго научния характер на географията. „Задачата на географията е да изясни как физическите и биологичните закони, които управляват света, се съчетават и променят в различните части от повърхността на планетата” – посочва той през 1913. В същото време, като противник на догматизма, Видал дьо ла Бланш категорично отхвърля детерминизма на Ратцел. Последният пък, квалифицира в книгата си „Земята и еволюцията на човека” (1922) подхода на френския си колега като „посибилистки”: „Всяко пространство (долина, планина, река, селска местност или пък град) включва в себе си множество виртуалности (така например, реката може да бъде граница, средство за комуникация или пък място за търговия), като само човекът е в състояние да материализира някои от тези възможности. Географското битие на местността съвсем не е предопределено веднъж завинаги от природата... То е производно от човешката дейност и придава единство на материалите, които, сами по себе си, не притежават такова единство”.

За разлика от Ратцел, Видал дьо ла Бланш не се опитва да създава сложни теоретични конструкции. Той създава, анализира и изследва модели. Така, понятието „начин на живот” което е широко разпространено във френската география през първата половина на ХХ век, способства за това, че основно внимание се отделя на микро-географията: т.е. малкото пространство (село, град, регион) се разглежда откъснато от външния свят и от многобройните световни потоци, докато по-значителните пространства (държавите, континентите и субконтинентите) се смятат за изкуствени образувания, които могат да бъдат „раздробени” на множество по-малки единици.

Този подход е характерен, в частност, за трудовете „Геополитиката” (1936) и „Народите и нациите на Балканския полуостров” (преиздаден през 1993), чиито автор е Жак Ансел – един от последователите на Видал дьо ла Бланш. Акцентирайки именно върху „начина на живот”, Ансел оставя на втори план такива категории, като националност, граници и държава, в името на „демократичната селска цивилизационна единица, в която доминира балканският селянин. Като пълноправен господар на собствената си земя, той иска да бъде също толкова пълноправен господар и на държавата”.

През 1917, Видал дьо ла Бланш публикува труда си „Източна Франция: Лотарингия и Елзас”. По онова време Първата световна война е в разгара си. Съединените щати току що са влезли в нея на страната на Антантата (Франция, Великобритания и т.н.) и е очевидно, че силите на американците се превръщат в решаващ фактор за победата над централните империи. Франция, чиито войници преживяват неописуеми страдания в окопите, не може да не мисли за основната цел на въоръжената си борба срещу Германия: присъединяването на Елзас и Лотарингия, анексирани от немците през 1871. Затова е изключително важно, Съединените щати и техният президент Удроу Уилсън да осъзнаят огромното значение на тази цел за съдбата на самата Франция.

Книгата на Пол Видал дьо ла Бланш трябва да покаже, защо Елзас и Лотарингия си остават изконни френски територии, въпреки германската им култура и история. Авторът посочва, в частност, че през 1789 населението на двете провинции потвърждава принадлежността си към Франция и приема с ентусиазъм идеалите на Френската революция, включително и принципа за самоопределение на народите. Можем ли да смятаме книгата „Източна Франция” за чисто научен труд? Или става дума за произведение, писано от убеден патриот, осъзнал, че в едно толкова тежко изпитание, като Голямата война, науката няма други задачи, освен да служи на интересите на Отечеството?

Съвсем естествено е, че доводите на Видал дьо ла Бланш не намират подкрепа сред германските географи. От тяхна гледна точка, Рейн не може да се смята за граница на Германия, защото „Баден винаги е бил огледало на Елзас” (както подчертава Фридрих Метц).

Което пък ни навежда на въпроса, може ли географията да си остава неутрална и да изрича само приемливи за всички истини, след като се оказва ангажирана в международните конфликти?

Дьо Гол – единственият френски геополитик?

Шарл дьо Гол (1890-1970) не е учен, в общоприетия смисъл на думата, той е политик. Можем ли обаче да смятаме за геополитик, един човек, който макар и да разсъждава за отношенията между пространството и политиката, подчинява всичките си мисли и действия на предварително поставени цели?

Всъщност, специфичното за Дьо Гол, т.е. разликата между него и традиционните френски политици, е именно в спонтанното му геополитическо мислене. Според Дьо Гол, нациите, макар че се вписват в определения исторически и географски контекст, се стремят да бъда вечни и неограничени от времевите граници субекти: Франция, Германия, Русия, Китай... Той възприема света като огромна сцена, на която тези субекти си противостоят, а понякога си сътрудничат.

Времето и пространството винаги са край нас, напомняйки на хората, че са смъртни, а твореният им – включително и нациите – недълговечни.

Знаменитото обръщение на Дьо Гол „Към всички французи”, от 18 юни 1940, обикновено се разглежда като акт на протест и призив за съпротива. Което, разбира се, е вярно. Само че тази необичайна декларация, направена от един наскоро произведен генерал, изпълняващ функциите на заместник на държавния секретар по въпросите на отбраната при предпоследното правителство на Третата Република, по удивителен начин съответства на точния геополитически анализ, без който съпротивата срещу окупаторите би изглеждала просто като безполезна жертва: „Защото Франция не е сама. Зад нея стои огромна империя. Тя може да обедини усилията си с Британската империя, контролираща морските простори. Подобно на Англия, Франция може пълноценно да използва индустриалния потенциал на Съединените щати. Тази война не се ограничава с територията на многострадалната ни страна. Изгубената битка за Франция не означава окончателно поражение в тази война. Това е световна война... След като претърпяхме поражение днес, в сблъсъка с превъзхождащата ни механична сила, можем да победим в бъдеще, ако разполагаме с по-значителна механична сила. От това зависят съдбините на света”.

Така, в разгромената през 1940 Франция, се сблъскват два геополитически подхода към продължаващата война. Според шефа на правителството във Виши маршал Петен,     войната е и ще си остане европейска. Той смята, че САЩ няма да се откажат от изолационистката си политика, следователно се налага да се търси споразумение и да се сътрудничи с нацистка Германия. За разлика от него, намиращият се в Лондон Дьо Гол е убеден, че войната е световна. През 1940 обаче, Англия продължава сама битката с Германия, разполагаща с всички ресурси на Европа и поддържаща съюзнически отношения със сталинисткия Съветски съюз. Що се отнася до САЩ, те влизат във войната едва след нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър, през декември 1941. Дьо Гол съумява да предвиди това развитие благодарение на широкия си кръгозор: той смята, че, също както и през 1917, американците няма да могат да останат встрани от схватката, т.е. че най-голямата икономическа сила в света няма да се крие на американския си „остров”, рискувайки да бъде отрязана от останалата част на планетата (Европа, Азия и Африка).

По-късно, през целия период на 60-те години, Дьо Гол, който се връща към активната политическа дейност през 1958, отново се изявява като талантлив геополитик, въпреки че тогавашната международна ситуация е изключително идеологизирана: това е епоха, белязана както от глобалното противопоставяне между Изтока и Запада, така и от напрегнатите отношения между Запада и Третия свят. Така например, Дьо Гол е убеден, че комунистическото „братство” няма да издържи на тежестта на геополитическите реалности: за него разривът в съветско-китайските отношения е напълно в реда на нещата, тъй като руският гигант няма как да търпи присъствието, на фланга си, на един могъщ и обединен Китай. По същия начин, той смята, че намесата на САЩ във Виетнам е обречена на провал: увлечена в кръстоносния си поход срещу комунизма, Америка не отчита, че с действията си мобилизира против себе си непримиримия виетнамски национализъм, доведен до крайност под влияние на фанатичния марксизъм-ленинизъм.

Макар че е пълна противоположност на учения-теоретик, Дьо Гол съумява да се превърне в изразител на визията на френската геополитика, опитвайки се да съчетае два, обикновено смятани за противоположни, елементи: от една страна, привързаността към географския и исторически реализъм, изразен навремето от Наполен с думите: „всяка държава провежда такава политика, каквато и диктува географията”, а от друга страна, твърдата убеденост, че, в качеството си на велика държава, Франция следва да защитава определени принципи и, в частност, правото на народите на независимо развитие.

Заключение

В заключение, можем да отбележим, че за англо-американската геополитика основният въпрос е, какви трябва да са основните направления в дейността на държавата, намираща се в апогея на своята мощ и, следователно, постепенно навлизаща във фаза на упадък (Великобритания през първата половина на ХХ век, САЩ след Втората световна война)? За германската геополитика този въпрос се заключава в това, как да се гарантира място под слънцето на една „закъсняла” нация? Що се отнася до Франция, там въпросът стои така: как да се гарантира статутът и на велика държава, предвид ограничените средства, с които разполага? Отговорът на Дьо Гол на този въпрос, включва четири основни препоръки:

- да се възстанови загубената независимост в ключовата военна сфера, чрез създаването на собствени ядрени сили за сдържане, които да направят принципно възможна самостоятелната отбрана на националната територия;

- рационално да бъде управлявано собственото наследство (т.е. връзките с бившите френски колониални владения);

- да се усили френската мощ, чрез създаването на общоевропейска организация по инициатива на Франция;

- страната да продължи да провежда независима външна политика, без да се съобразява с когото и да било.

* Авторът е професор в Института за международни отношения в Париж, Франция