Както е известно, през май 2010, в Брюксел, експертната група (т.нар. „група на мъдреците”) на НАТО, начело с бившия американски държавен секретар Мадлин Олбрайт, публикува обзорния си доклад (1). Той беше изготвен по молба на генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен (2), в рамките на стартиралия през лятото на 2009 процес на подготовката на нова Стратегическа концепция на Северноатлантическия алианс, която трябва да бъде приета на срещата на върха в Лисабон, през ноември 2010.

Предишните две концепции

Концепцията от 2010 ще бъде третата по ред, разработена и приета от НАТО след края на студената война. След краха на Съветския съюз и изчезването на заплахата от голяма война с Варшавския пакт, Северноатлантическият алианс бе принуден да търси нови основания за съществуването, както и нови ориентири. Първата официална (и първата, станала публично достояние) концепция на алианса, след разпадането на комунистическия военен блок, беше приета през ноември 1991, в Рим (3). Впрочем, този документ с програмен характер, до голяма степен, бе приет по принуда. Появата му беше тясно свързана с изчезването на СССР н необходимостта алиансът да се ориентира в политическото пространство на посткомунистическа Европа. Макар в концепцията да се посочваше, че „доминиращата в миналото заплаха вече не съществува” (4), в нея са констатираше, че рисковете за съюзниците от НАТО продължават да съществуват и имат разнообразен и многопосочен характер.

За разлика от документа от 1991, втората публична концепция на НАТО, чието приемане, през 1999, съвпадна с 50-годишния юбилей на организацията, със сигурност не беше прост обзор на ситуацията. Напротив, тя представляваше целенасочена политическа програма за бъдещото развитие на военния блок, основаваща се на десетилетния опит от едноличната доминация на алианса в сферата на европейската сигурност и политика в новата обстановка, когато част от съществуващите политически структури (ОССЕ) се маргинализираха, а други все още бяха в зародиш (като например Европейската политика за сигурност и отбрана на ЕС) (5).

Участието на НАТО в дезинтеграцията на остатъчна Югославия и намесата във вътрешните и работи, както и използването на военна сила срещу Белград, без съответните санкции на ООН, отразяваха стремежа на алианса да участва в решаването на всички по-важни въпроси в Европа, включително и да налага едностранно (т.е. под свой контрол и следвайки собствения си сценарий) решението на някои от тях. Слабостта на Русия и неспособността и да влияе сериозно върху политическите процеси на Стария континент през 90-те години на миналия век, допълнително стимулираха военно-политическите амбиции на НАТО. В резултат от това, алиансът не само започна все по-уверено да интегрира нови страни-членки (6), но и да възприема нови функции. Новите задачи на НАТО бяха фиксирани в Стратегическата концепция от 1999, като най-сериозни последици за международната общност имаха две от постановките в този документ: на първо място, констатацията, че сферата на отговорност на Северноатлантическия съюз се е разширила отвъд границите на държавите-членки и, на второ място, новото тълкуване на ролята на Съвета за сигурност на ООН при използването на сила в една или друга точка на света.

Тези две политически нововъведения бяха реализирани на практика по време на Косовската криза – както през 1998, така и десет години по-късно, през 2008 (7).

Присъединяването на нови членове и включването на цяла Източна Европа в сферата на интереси на пакта, поемането на несвойствени преди нови функции (защита на демокрацията, намеса в конфликти и силово налагане на мира, „хуманитарни интервенции” и т.н.), както и повишаване политическата роля на организацията – всичко това стана част от програмата на НАТО за първото десетилетие на ХХІ век.

В същото време, събитията от 11 септември 2001 внесоха известни корекции в по-нататъшната трансформация на пакта, тъй като той – в лицето на най-значимия си участник – САЩ, се сблъска лице в лице с терористичната заплаха, която преди това (макар че се споменаваше сред предизвикателствата за сигурността на членовете на НАТО), се смяташе по-скоро за второстепенна. Това принуди пакта светкавично да вземе решение за влизане в сила на прословутия чл.5 на Вашингтонския договор, което не му се бе налагало дори в най-тежките периоди на студената война. Последвалите събития (глобалната война с тероризма, обявена от американския президент Буш-младши, чиито съставни елементи бяха интервенциите в Афганистан и Ирак) изправиха членовете на НАТО пред редица трудни въпроси.

На първо място, Северноатлантическият алианс, който е ориентиран най-вече към класическата защита на членовете си, просто се оказа неподготвен за войната с тероризма и на собствената си територия. На второ място, войната в Ирак показа, че политическото единство на пакта не е чак толкова здраво. На трето място, включително и въз основа на балканския си опит, НАТО започна да претендира не само за изключителна роля в сферата на евроатлантическата сигурност, но и все по-откровено да демонстрира глобални политически амбиции.

Последното имаше две основни измерения: географско и функционално. Най-добрият пример за географското разширяване на присъствието на НАТО извън пределите на Европа са операциите в Афганистан. Пак случващото се в тази страна илюстрира и опитите на алианса да си присвои функциите на глобален миротворец – там НАТО за първи път използва традиционно предназначения за реализацията на чл.5 отбранителен потенциал за да започне военни действия в една голяма неевропейска държава (8).

През 2009, т.е. след петгодишно присъствие на частите на НАТО в Афганистан (предишните няколко години там имаше само американски военни), стана очевидно (включително и за ръководството на пакта), че алиансът все повече се превръща в заложник на политическите си амбиции. Опитът показва, че НАТО, която по характера си е класическа отбранителна военна организация, не може, в сегашния си вид, да осъществява ефективна борба с тероризма, да води война с бунтовниците и, едновременно, да изпълнява миротворчески и хуманитарни функции. На концептуално равнище, сегашният военен и политически инструментариум на пакта не отговаря на съвременните предизвикателства и задачи, които той самият си поставя. Големият въпрос в случая е, доколко бе оправдано излизането на НАТО извън границите на традиционната му сфера на влияние, или поне отвъд границите на Европа. Не по-малко важно за членовете на алианса е, дали НАТО ще остане ефективен военно-политически съюз, ако разширяването му продължи (на Балканите – с присъединяването на Босна, Македония и Косово, или на Изток – с интегрирането на Украйна и Грузия).

Тоест, съвсем очевидно е, че за НАТО е назрял въпросът за адаптирането му към новата среда на сигурност, включително уточняване пътищата за реализацията на все още неохладените политически амбиции на организацията, и създаването на оперативен потенциал, позволяващ активното присъствие на НАТО на глобално равнище. Именно с тази цел, през лятото на 2009 беше стартиран процесът на формулиране на нова стратегическа концепция, като приемането на окончателния и вариант бе предшествано от появилия се, през май 2010, доклад на „групата на мъдреците”. Много от идеите и предложенията, лансирани в него, вероятно ще влязат в обновения концептуален документ на НАТО.

Фундаменталните направления на новата доктрина

В публикувания през май доклад на групата, ръководена от Мадлин Олбрайт, е представен не само обзор на основните направления на географската, функционалната и военната трансформация на НАТО на сегашния етап, но се съдържат и практически препоръки за укрепване и повишаване политическата роля на пакта в системата на международната сигурност. Ако обобщим основните идеи на авторите му, новата НАТО би следвало да изглежда по следния начин.

Прословутият чл.5, предвиждащ организиране на колективна отбрана при нападение срещу един от членовете на Северноатлантическата организация, си остава фундаментален стълб на алианса и през ХХІ век (9). В същото време обаче, НАТО се изправя пред нова задача – осигуряване на защита от нетрадиционни предизвикателства и заплахи, като например: оръжията за масово поразяване, терористичните и кибер-атаките, както и „предотвратяване незаконното прекъсване на основните маршрути за доставки” (10). Не се уточнява какви именно доставки се имат предвид, но, наред с „пиратите” и „терористите”, в случая може да става дума и за държави, като Русия например, която през последните десетина години неведнъж бе обвинявана от Запада, че използва енергоносителите си като инструмент за натиск (например в хода на „газовите” войни с Украйна и Беларус).

НАТО си остава регионална организация, но интересите на алианса се разпростират върху целия свят – както в сферата на сътрудничеството, така и на предотвратяването на кризи. А за да може и занапред да преследва интересите си на международно ниво, се предлага пактът да продължи политиката на „отворени врати”, разширявайки мрежата на партньорство с всички желаещи. Това партньорство следва да се превърне в ключов инструмент за създаването на мрежа от съюзници из целия свят.

Политиката на „отворени врати” се прокламира едновременно с новата идея, че за държави, като Грузия и Украйна, не е задължително да станат членове на алианса, за да могат да участват в неговите проекти – включително във войната в Афганистан, където и Тбилиси, и Киев вече са изпратили свои войници.

Що се отнася до ключовия въпрос за отношенията между НАТО и Русия, групата на Олбрайт предлага те да се градят на принципа за „предпазливото сътрудничество”, базирано на прагматизма. Москва очевидно вече не се смята за враг на пакта, но това не означава, че в Брюксел допускат някой ден и руснаците да се присъединят към него. В същото време, „мъдреците”, на практика, отхвърлят идеята на руския президент Медведев за подписването на нов Договор за европейската сигурност, констатирайки, че ЕС и НАТО следва и занапред да си останат основните „стълбове” на сигурността в Европа. Тоест, идеята на Медведев се тълкува от тях, изключително като опит за ограничаване ролята и влиянието на пакта на Стария континент.

Освен това НАТО си оставя възможността да използва т.нар. „ядрен чадър”, поделяйки „ядреното бреме” между всичките си страни-членки. По този въпрос, „мъдреците” очевидно се противопоставят на Германия, Белгия, Холандия, Люксембург и Норвегия, които напоследък все по-активно прокарват идеята за изтеглянето на всички американски ядрени оръжия от Европа (11).

НАТО подкрепя разполагането на елементи на американската Система за противоракетна отбрана (ПРО) в Европа и призовава Русия да сътрудничи с алианса по този въпрос, т.е. на практика и предлага да подкрепи американския проект за ПРО, който, според мнозина в Москва (а и не само там), е насочен точно срещу нея.

Като цяло, докладът на „групата на мъдреците” отразява по-скоро интересите на най-силния член на алианса – САЩ. Което можеше да се очаква. Макар че групата включва дванайсет души, фактът, че я оглави именно смятаната за „ястреб” в родината си Мадлин Олбрайт, нямаше как да не се отрази и на съдържанието на документа. Проамериканският характер на доклада се набива на очи в редица аспекти, като започнем от тези, свързани с разполагането на елементи на системата за ПРО на САЩ и запазването на американския ядрен арсенал в Европа, и свършим с оценката за отношенията с Русия. По редица въпроси, позицията на водещите европейски държави-членки на НАТО (Франция, Германия и т.н.) силно се разминава с официалната гледна точка на Белия дом. На практика обаче, тези различия не са отразени в документа, като изключим споменатата по-горе постановка за разширяването на пакта. Според нея, за да станеш част от доминираната от НАТО политическа „координатна” система, вече не е задължително да си член на алианса – достатъчно е да участваш в програми, реализирани в тясно сътрудничество и партньорство с него. Тази формулировка донякъде отменя актуалността на въпроса за членството на Украйна и Грузия в НАТО, стига разбира се да бъде официално включена в новата стратегия, при приемането и през ноември.

Доста странно звучи тезата на авторите на доклада за регионалния характер на НАТО, което най-вероятно е своеобразен реверанс към европейските партньори, които не са склонни да подкрепят превръщането на пакта в „световен полицай”. На практика обаче, декларираният регионален характер няма да пречи на НАТО да преследва глобалните си цели, в контекста на предотвратяване на заплахите, актуални най-вече за САЩ, и кризите, които биха могли да представляват пряка и косвена опасност за членовете на организацията или нейните партньори. Както изглежда, разширяването и укрепването на това партньорство ще бъде сред приоритетните задачи на НАТО през следващото десетилетие.

Мястото на Афганистан в новата стратегия

Войната, която САЩ и НАТО (под чието командване са частите на Международните сили за подпомагане на сигурността - ISAF) водят вече девет години в Афганистан, продължава да се смята за най-голямото предизвикателство пред пакта (12). То е свързано не само със заплахата от поражение на американците и съюзниците им в тази война, която не е изчезнала напълно, но и с онези недостатъци от военен и граждански характер, които се проявиха в хода на сраженията и текущата дейност на коалиционните сили (и доведоха до скандалната конфронтация между президента Обама и командващия ISAF генерал Маккристъл, завършила със замяната му от генерал Питреъс). Сред другите предизвикателства са и политическите разногласия между членовете на НАТО не само относно по-нататъшната съдба на мисията на ISAF и нейните срокове и мащаби, но и за последиците от афганистанската война за имиджа на пакта.

Напоследък мнозина анализатори разсъждават за това, как участието в афганистанската война ще се отрази на новата Стратегическа концепция на НАТО, очаквайки от нея отговор на въпроса, дали НАТО следва и занапред да участва в подобни операции и, ако това е така, с какви сили, при какви условия и в какви географски рамки. Сериозният анализ обаче изключва толкова често повтаряната от противниците на НАТО теза, че войната в Афганистан, по един или друг начин, ще съдейства за разпадането на Северноатлантическата организация. Тя е толкова нелепа, колкото и хипотезата на онези западноевропейски и американски експерти, твърдящи, че именно афганистанската война е била причината за разпадането на Съветската империя. Също толкова невярно впрочем, е и лансираното от редица американски медии и доста популярно сред европейския политически елит твърдение, че в Афганистан се решава съдбата на НАТО. Прокарването на тази идея започна още по времето на президента Буш-младши, но и днес администрацията на Обама продължава да използва този мит в диалога с партньорите си от пакта.

Няма съмнение, че афганистанската война силно навреди на имиджа на НАТО, тъй като контрастът между официално декларираните цели и реалните резултати е прекалено очевиден. Истината обаче е, че дори евентуалният провал на пакта в Афганистан не би поставил под съмнение съществуването на НАТО, макар че вероятно би довел до съществени корекции при осъществяване на военната и функционалната му трансформация. Нещо повече, военната кампания на пакта в Афганистан допълнително ускори разработването на новата Стратегическа концепция. Затова е по-правилно да се твърди, че натрупаният в Афганистан опит постави на дневен ред въпроса за по-нататъшната адаптация на ролята, целите, задачите, инструментите и механизмите на НАТО (която бе създадена в зората на студената война) към средата на сигурност в началото на второто десетилетие на ХХІ век.

Препоръките, представени от Мадлин Олбрайт и колегите и на генералния секретар на НАТО, се базират на анализа на военния, гражданския и политическия опит, натрупан от алианса в Афганистан. Какво конкретно предлагат те?

На първо място, въпреки официално декларираните отбранителни функции и регионален характер на НАТО (13), при възникване на заплаха за сигурността на отделен член или група членове на алианса, или пък на пряко нападение срещу тях, организацията си запазва правото да прибегне до ответни мерки във всяка точка на света. Което означава, че ще може да използва превантивни мерки, включително и военни. Тоест, при възникване на ситуация, като тази в Афганистан например, НАТО може отново да се ангажира в преки военни действия.

На второ място, ситуацията, формирала се след 11 септември 2001, силно притесни алианса, който бе принуден да прибегне до чл.5 и да окаже (първоначално на ниво отделни страни-членки, а след това и на цялата организация) значителна подкрепа на САЩ. Афганистанската кампания излезе доста скъпо на членовете на пакта – както по отношение на човешките, така и на финансовите загуби. При това тези загуби нарастват с всяка изминала година. Достатъчно е да погледнем динамиката на нарастване числеността на военния корпус. Ако през януари 2007, числеността на ISAF беше 35,5 хиляди души, през юни 2010 той е около 120 хиляди (14). Миналата 2009 се оказа „най-кървавата” за НАТО, като още през есента броят на загиналите бойци от ISAF надхвърли човешките загуби за цялата 2008. Между другото, това е една от причините редица експерти на пакта да се обявят за по-широкото използване на чл.4 на Вашингтонския договор, позволяващ на алианса активно да се позиционира като форум за политически консултации, целящи предотвратяването и разрешаването на вече съществуващи кризи.

В Афганистан, Северноатлантическият пакт еднолично пое отговорността за международната миротворческа операция, но изпълнението на свързаните с нея икономически и хуманитарни задачи очевидно се оказват непосилни за него. Формулираната от Брюксел стратегия (т.нар. „триада”) – сигурност, управление, развитие (15) – не може да се реализира изцяло, тъй като два от компонентите и имат граждански характер, а алиансът не разполага с достатъчно опит и навици за постигането им. Всъщност, само един от елементите и – сигурността – е от компетенциите на НАТО, макар че и нейната реализация от корпуса на ISAF поражда много въпроси, а създаването на боеспособна афганистанска армия и полиция изисква значителни усилия и много повече време, отколкото се предполагаше преди. Що се отнася до другите два компонента – изграждането на демократични граждански институции и социално-икономическото развитие на страната, те са прерогатив на други международни и регионални структури, докато задачата на НАТО е да гарантира само съответните условия за реализацията им.

Опитът на НАТО в Афганистан демонстрира нагледно, че поне засега пактът, нито по характера си, нито по отношение на своята функционална, професионална и идеологическа готовност, е в състояние да осъществява миротворчески мисии. В тази връзка е особено важна препоръката на авторите на доклада НАТО да се откаже от пагубната практика на „едноличното миротворчество”, тъй като „алиансът в никакъв случай не може да бъде единственото решение за всички проблеми на международната сигурност”. Тоест, при по-сложните случаи, освен НАТО, към усилията за разрешаване на кризите следва да бъдат привличани и други международни и регионални структури. Пряко отражение на негативния афганистански опит е и настоятелната препоръка на авторите на доклада да се въведе ред във военното командване на мисиите и операциите извън традиционната сфера на отговорност на пакта. В рамките на мисиите, подобни на тази в Афганистан, императивно се налага единно командване, минимизиране на националните инструкции за поделенията с общо командване, ограничаване на жертвите сред мирното население и т.н.

С други думи, афганистанският опит не убеди НАТО да се откаже от глобалните си миротворчески амбиции, които алиансът, стимулиран от „успехите” си на Балканите, започна активно да демонстрира в края на 90-те години на миналия и началото на новия век. Все пак, този негативен опит в сферата на „посткризисния мениджмънт”, към която НАТО демонстративно се насочи след срещата на върха в Прага, през 2002 (16), принуждава пакта да коригира амбициите си в посока към по-безопасната политическа сфера. В това отношение е показателно предложението да се разшири сферата на приложение на чл.4 (17), с цел да се избегне влизането в действие на чл.5. Освен това, „мъдреците” настоятелно препоръчват в новата Стратегия все пак да се формулират параметрите и критериите за използване ресурсите на НАТО отвъд границите на традиционната зона на отговорност на пакта. Участието на НАТО в една или друга операция или мисия трябва да се определя, преди всичко, от степента и характера на заплахата, която представлява за алианса конкретната ситуация, от наличните ресурси, както и от редица други съображения, не на последно място сред които е „съответствието на международните норми” (18).

Последната постановка е особено интересна, във връзка с опита на НАТО от водените военни действия на територията на остатъчна Югославия, без санкцията на ООН. От една страна, тя може да означава, че след Косово и Ирак, привържениците на получаването на международни санкции за осъществяването на военни операции извън традиционната сфера на отговорност на пакта, все пак са надделели. От друга обаче, в Афганистан НАТО също не разполага с мандат за осъществяване на военна операция. Такъв мандат на ООН имат само силите на ISAF. НАТО пое командването на тези сили еднолично, като само уведоми за това международната общност с писмото на тогавашния генерален секретар на пакта лорд Робъртсън до генералния секретар на Световната организация Кофи Анан.

Заключение

Макар докладът на „групата на мъдреците” да има само препоръчителен характер, няма съмнение, че по-голямата част от него ще влезе в новата Стратегическа концепция. При всички случаи, направените от групата на Олбрайт препоръки отразяват политическите настроения в алианса и основните тенденции в по-нататъшната концептуална еволюция на НАТО, където се запазват само второстепенни и минимални по същността си разногласия по отделните въпроси, на фона на почти пълното единодушие по отношение необходимостта да се съхрани пактът, като такъв. Докладът акцентира върху ролята на Северноатлантическия алианс като фундаментален „стълб” на архитектурата на европейската сигурност. Тоест, НАТО официално декларира ангажираността си не само с проблемите на собствените си членове и съседите си, а и с тези в целия останал свят. И колкото да не се харесва това на потенциалните съперници на пакта (като Китай, Русия или Иран), поне през следващите десет години те ще трябва да се съобразяват с факта, че НАТО ще продължи да претендира за ключова роля не само в Европа, но и в други региони на планетата, където те също имат свои интереси.

Бележки:

1. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. Analyses and Recommendations of the Group of Experts on a New Strategic Concept for NATO, 17 May 2010.

2. На 1 август 2009, бившият датски премиер Андерс Фог Расмусен смени на поста Генерален секретар на НАТО Яп де Хоп Схефер.

3. Подготвената, паралелно с концепцията, Директива за използване на военна сила от алианса (“MC Directive for Military Implementation of the Alliance’s Strategic Concept, MC 400) беше, и досега си остава, секретен документ.

4. Цит. по: Данилов Д.А. Еволюцията на НАТО в контекста на европейската система за сигурност //Европа: вчера, днес, утре// Институт за Европа на РАН, М., Издателство “Икономика”, 2002., С. 645.

5. За отправна точка в развитието на Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО) се смята френско-британската среща в Сен-Мало, 4 декември 1998, на която президентът на Франция Жак Ширак и британският премиер Тони Блеър решиха, че ЕС трябва да располага със собствени военни сили.

6. През март 1999 членове на НАТО станаха Полша, Чехия и Унгария.

7. На 17 февруари 2008, парламентът на Косово обяви областта за независима държава, т.е. за излизането и от юрисдикцията на Сърбия. Много страни побързаха да признаят тази квазидържава, сред тях немалко членове на НАТО, включително България. И макар че до днес редица страни от алианса (Испания, Турция, Италия, Канада) продължават да не признават независимостта на Косово, като цяло, може да се говори за пълна политическа подкрепа за Прищина от страна на НАТО.

8. Анализът сочи, че всички документи на НАТО, приети между 2003 и 2009, са концептуално свързани с идеята за миротворческата мисия в Афганистан.

9. Северноатлантически договор. Вашингтон. Федерален округ Колумбия, 4 април 1949 //Справочник на НАТО, Отдел за обществена информация, Брюксел, Белгия, 2006, С. 437-440.

10. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. – P. 9.

11. Der Spiegel, 26.02.2010.

12. Военната операция на САЩ в Афганистан “Несъкрушима свобода” стартира през октомври 2001. Едва през август 2003 Северноатлантическият пакт oфициално пое ръководството на съюзническите сили, създадени в съответствие с резолюцията на СС на ООН № 1386, от 20.12.2001. До този момент обаче, поне десетина членове на алианса – включително Великобритания, Холандия, Турция, Германия и др., по един или друг начин, подкрепяха активно американците, в рамките на т.нар. “антитерористична коалиция”, а военните и други структури на НАТО бяха привлечени към планирането на операциите и разгръщането на военния корпус на територията на Афганистан.

13. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. – P. 33.

14. http://www.isaf.nato.int/troop-numbers-and-contributions/index.php)

15. За първи път тези три компонента бяха дефинирани като основни направления на политиката на афганистанското правителство в т.нар. “Афганистански пакет” (The Afghan Compact)– петгодишнният план за комплексно развитие на Афганистан, приет в рамките на Лондонската конференция за Афганистан, през февруари 2006. На официално равнище, тази “триада” беше приета като основа на политическата стратегия на НАТО на срещата на върха в Рига (ноември 2006). След това, тя се споменава в практически всички документи на алианса за Афганистан.

16. На срещата на върха в Прага, през ноември 2002, която стана знакова за трансформирането на алианса, бяха взети важни решения в областта на укрепване на миротворческия елемент в дейността на НАТО. Виж: Срещата в Прага и трансформирането на НАТО. Справочник, NATO Public Diplomacy Division, Brussels. 2003. 188 с.

17. Чл.4 гласи, че страните-членки на НАТО винаги ще се консултират помежду си, ако, според някоя от тях, териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на някоя членка на организацията бъдат застрашени. Северноатлантически договор. Вашингтон. Федерален окръг Колумбия, 4 април 1949 // Справочник на НАТО, Отдел за обществена информация, Брюксел, Белгия, 2006. – С. 438.

18. NATO 2020: Assured Security; Dynamic Engagement. – P. 33.

* Българско геополитическо дружество

Правителствата на много държави по света се опитват да създадат собствен аналог на прословутата Силиконова долина в САЩ. Както е известно, в момента Силиконовата долина (така се нарича окръг Санта Клара и прилежащите му окръзи на щата Калифорния) е може би най-известния на планетата пример за географско образувание, на чиято територия се осъществява икономическа дейност. Дълги години окръг Санта Клара и най-големите му градове (Сан Хосе и Пало Алто) се славят най-вече със своите градини. През 1891 обаче, бившият губернатор на Калифорния и железопътен магнат Лилънд Станфорд основава Станфордския университет. Под ръководството на Фредерик Термън (1900-1982), той се превръща в забележителна инженерна школа и „люлка” на нови компании в сферата на иновациите. Едно от тези структурни поделения на университета е създадено през 1939 от състудентите в Станфорд Бил Хюлет и Дейвид Пакард, разработващи електронни системи. През следващите години специалистите по микроелектроника от Силиконовата долина създават полупроводниците и компютърните микросхеми, които днес се продават в целия свят.

Смаяни от историята на успеха на този технологичен център, мнозина държавни ръководители посещават през годините Силиконовата долина, в рамките на политическите си визити в САЩ. Сред първите „политически туристи” е и съветският лидер Никита Хрушчов, който е така поразен от видяното, че моментално се заема да превъплъти тази идея под формата на т.нар. „сибирски академичен център”. Само че центърът така и не успява да повтори ефекта на Силиконовата долина, на което толкова разчита съветският вожд. Впрочем, експериментът на Хрушчов е само един от многото опити за пресъздаване на „Силиконовото чудо” и „Технологичната долина”. Години по-късно, други политически лидери – от Шарл дьо Гол до обикновени кметове на малки градчета, се опитват да повторят успеха на Северна Калифорния. През последните години стихийните зонообразувания и политически инициативи за създаването на високотехнологични клъстери се въплъщават в създаването на Силиконовата алея (Манхатън, Ню Йорк), Силикон Сноубенк (район Сейнт Пол на Минеапълис), „Силиконовата пустиня” (Финикс), „Силиконовата планина” (Колорадо Спрингс), „Силиконовата прерия” (Шампейн-Урбана), „Силиконовият доминион” (Варджиния), „Силиконовите хълмове” (Остин), „Силиконовата гора” (Сиатъл), „Силиконовото блато” (Кембридж), „Силиконовата долина” (Глазгоу, Шотландия), „Силиконовото тресавище” (Лимерик, Ирландия), „Долината Медикон” (Копенхаген), „Силиконовото крайбрежие” (Южна Норвегия), „Силиконовата Саксония” (Саксония), „Баварската долина” (Бавария), „Силиконовото блато” (Холандия), „Долината Домел” (Айндховен, Холандия), „Силиконовата Касба” (Истанбул), „Долината Шалом” (Израел), „Силиконовото плато” (Бангалор, Индия), „Долината Медиа” (Инчхон, Южна Корея), „Долината Били-Кан” (Арнхел–Ленд, Австралия) и „Долината Телеком” (Минас Жераис, Бразилия).

В тази връзка, смятаме за необходимо да анализираме връзката между успешния пример на конкретното геоикономическо образувание и политиката на зониране. Дали властите съдействат и подкрепят създаването на подобни клъстери? Има ли разлика между високотехнологичните и нискотехнологичните зони? С други думи, възможно ли е създаването на поредната Силиконова долина със средствата на държавната политика, или пък държавните ръководители следва да подкрепят програмите за клъстеризация в стила на „старата икономика”? За целта, разделяме настоящата статия на няколко части. След критична оценка на концепцията за клъстеризацията, ще покажем, че въпреки наличието на факти, говорещи за обратното, клъстерната полититика си остава разновидност на индустриалната политика, предполагаща адресен характер. След това ще разгледаме общите „подводни камъни” на вискотехнологичните и нискотехнологичните зони. Имайки предвид, че властите винаги са склонни да съдействат за клъстеризацията, привеждаме редица примери от практиката на успешни клъстери, за чието създаване властите или не играят никаква роля, или тя е незначително, като например в сферата на клъстерния маркетинг. Всички примери, без изключение, потвърждават че е особено важно да се отчита спецификата и реалностите на всеки конкретен регион. В края на статията лансираме тезата, че управляващите следва да се откажат от стратегията, целяща създаването на поредното „Силиконово чудо” и да се ориентират към далеч по-прагматичния „регионален реализъм”.

Професорът от Харвардския университет Майкъл Портър, който е сред водещите идеолози на политиката на клъстеризация, дефинира клъстъра като „географски близка група от взаимносвързани компании и асоциирани институции в специфична област, обединени от обща идея и допълващи се взаимно”. Тоест, клъстерите могат да се създават от най-разнообразни участници – от специализираните доставчици, обслужващи компаниите и фирмите в сродни отрасли, до университетите, агенциите за стандартизация и търговските асоциации, като географската им концентрация способства за развитието на идеите и хората, в процеса на прокарване и стимулиране на иновационното поведение.

Клъстерите: една доста размита концепция

Въпреки точното определение, проследяването и фиксирането на клъстерите в реалния свят е доста сложно, тъй като всички индустриални отрасли са изключително зависими един от друг. Всъщност, клъстерът винаги е в полезрението на политика или съветника. Така например, според концепцията на Портър, географските граници на клъстера могат да покриват цял регион, щат или град, или пък да обхващат и прилежащите или съседни страни. Тоест, гъвкавият характер на тази концепция пречи за точното определяне границите на клъстера. Както посочва и самият „клъстерен гуру” Портър: „Географските граници на клъстера са свързани с разстоянието, на което се осъществяват информационните, деловите, мотивиращите и т.н. действия... Определянето на клъстерните граници често се превръща в своеобразна категория, включвайки в себе си творчески процес, основан на разбирането за връзките и взаимното допълване между индустриалните отрасли и институциите, играещи най-важната роля в конкуренцията, в конкретната специфична сфера”. Според Портър, САЩ например разполагат с 60 клъстера, докато Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) смята, че те са над 300. От една страна, терминът е съотносим с националните групи отрасли и компании, поддържащи тесни връзки помежду си, но пръснати в няколко различни зони, в пределите на страната. От друга страна, като клъстери се обозначават и локалните групировки на аналогични компании в определени отрасли и в рамките на изключително широко очертана територия. Междувременно, за клъстери днес се смятат дори такива образувания, като системата за средно образование К-12 в Минесота.

Професорът по география от Кембридж Рон Мартин и колегата му Питър Сънли (професор в Университета на Саутхямптън) отбелязват, че това объркване в концепциите се обяснява с факта, че клъстерите са такива конструкции, които, по същество, нямат собствени граници, без значение дали става дума за междусекторни или междупроизводствени връзки, за информационни връзки или за географска дейност. Неясният характер на клъстерите ги прави идеални за използване в политическата борба. Както подчертава Питър Нортън: „За скептиците, теорията за клъстерите понякога изглежда просто начин за мотивиране на федералните и общински чиновници”. Мартин и Сънли добавят, че повечето стратегии за клъстеризация не отъждествяват работните клъстери, а вместо това се опират на по-бързите и статистически очевидни индустриални сектори, които обаче рядко съответстват на понятието за клъстер. В чисто практически аспект, политиците обикновено са принудени да търсят клъстерите навсякъде – в страните, регионите, градовете – само и само да не засегнат интересите на избирателите си. Въпреки че, според теорията на Портър, клъстерите невинаги представляват високоспециализирани икономически образувания (отрасли), на практика всички споменати клъстери се дефинират именно в рамките на това тясно тълкуване.

Чисто практическите съображения също обясняват „размития характер” на границите на клъстера. Въпреки че концентрацията на икономическата дейност се обяснява, най-вече, със стихийните резултати от пазарния процес, различните изисквания към капитала в отделните отрасли се реализират в съвършено различни географски мащаби – от регионалния от уличния. Нещо повече, градовете притежават уникални социални качества и стремеж (както блестящо го е казал още Адам Смит) да „търгуват на дребно, да осъществяват натурален обмен, заменяйки един предмет за друг”. Това, на свой ред, води до още по-сложно и географски разпръснато разделение на труда. Благодарение на тази човешка склонност към обмен и търговия, градовете никога не са представлявали затворени и самодостатъчни системи. Те, по-скоро, са търговски възли, в които отделните индивиди, представляващи различни компании и социални мрежи, си взаимодействат в различни географски мащаби. В резултат от това, дори при високоразвитите икономики, основаващи се клъстерния принцип, като Силиконовата долина например, външните купувачи и доставчици се смятат от местните фирми за по-важни, отколкото разположените в непосредствена близост.

Накрая, дефиницията на понятието клъстер се затруднява от липсата на заслужаваща доверие статистика в тази сфера. Заради недостига на данни, клъстерите често биват свеждани до отрасли, напълно съответстващи на държавните отраслови системи на класификация. На практика обаче, клъстерите рядко съответстват на понятието „сектори”. Ако, като алтернатива, част от клъстерите влизат в различните традиционни отраслови или обслужващи категории, възниква сериозен проблем. Значителни по мащабите си клъстери се оказват незабелязани или непознати. Като капак на всичко, отрасловите схеми на класификация, сами по себе си, са много проблематични. В действителност, както навремето отбелязва известният икономист Цви Грилихес (1930-1999), икономическите „сектори” (така ги определят държавните статистически служби) са просто „мираж”. Сред останалите проблеми е и този, че отрасловите класификации прикриват многопрофилната същност на много компании и разнообразните компетенции на служителите им. Нещо повече, дори стандартните отраслови граници обикновено са размити. Така например, старата Американска система за класификация на индустриалните стандарти използваше и критерия „продукт”, и критерия „производствен процес” за дефинирането на различни категории, а в същото време не включваше такива важни отрасли, като производството на пластмаси и електроника в отделни категории.

Необходимостта от планиране на политиката на клъстеризация

Политиката на клъстеризация предполага наличието на определени усилия на управляващите за развитието и подкрепа на клъстерите в специалните зони. Обикновено амбициите и се смятат за по-скромни, в сравнение с тези на традиционната индустриална политика, насочена към определени отрасли (и, компаниите, действащи в тях) с цел да бъдат постигнати резултати, които държавата определя като ефективни за икономиката, като цяло. Инструментите, които се използват за влияние върху поведението на отрасъла, включват вносните тарифи, субсидиите за преживяващите упадък или формиращите се сектори, както и държавните схеми, стимулиращи инвестициите в изследователски проекти. Портър например твърди, че „интелектуалните основи на клъстерната теория и индустриалната политика фундаментално се различават, като най-много ги отличава значението, което им отдава държавната политика”. Според него, политиката на клъстеризация е доста по-нефокусирана и разполага с по-слаби механизми за подкрепа, отколкото традиционната индустриална политика. Всъщност, Портър разглежда собствения си подход като основа за формулирането на политика за „конкурентоспособността” на определена държава или регион. Той подкрепя тезата, че индустриалните зони, разположени в достатъчно широки и дълбоки клъстери, са по-конкурентоспособни. Концепцията за „конкурентоспособността” е свързана с качеството на бизнес-средата, както и с най-важните условия, като наличието на природни ресурси, квалифицирани кадри и, особено, на силни клъстери. В това отношение, политиката на клъстеризация следва да се насочва към „ликвидиране на преградите, преодоляване на напрегнатите ситуации и отстраняване на неефективността, които ограничават производителността и иновационния потенциал на клъстера”.

В идеалния случай, властите, ориентирали се към политика на клъстеризация, трябва да престанат да фаворизират и субсидират „тесните” отрасли на индустрията, като пренасочат освободилите се финансови потоци за развитие и функциониране на клъстерите в икономиката. В специализираната литература тази необходима промяна се описва като отказ от специфичната политика и замяната и с мултифункционална, като преход от пряка към непряка намеса и като смяна на вертикалната политика с хоризонтална. Политиката на клъстеризация може да се разглежда като част от новата „нетрадиционна” икономическа и политическа програма, в която основните направления на икономическата политика са напълно преформулирани, в съответствие с рамковата политика, основана на регионалния принцип. На практика обаче е трудно да разглеждаме клъстерната политика отделно от другите подходи на икономическата политика. Междувременно, инициативите, основаващи се на идеите за създаване на клъстери, се налагат в политическите и статистическите документи, касаещи индустриалната, иновационната и регионалната политика. В Департамента по икономика на САЩ например, отделите, отговарящи за индустриалната политика, най-често поемат и отговорността за клъстерната политика. На свой ред, регионалните агенции за развитие превърнаха регионалните мрежови програми в клъстерни инициативи.

На пръв поглед, рамковата политика, подкрепяща конкурентоспособността на клъстерите, наистина изглежда по-концептуална и по-пропазарна, отколкото другите начини за държавна намеса, като например държавната помощ за „националните лидери” или стратегията за „избор на победителя”. Но, ако се замислим по-сериозно, ще видим, че клъстерната политика също приема адресна форма.

На първо място, принципът за селективността е проникнал много дълбоко в концепцията за „конкурентоспособността”. За да се повиши равнището на конкурентоспособност на даден регион, на фона на останалите, на държавните служители все още се налага да решават, кой вид икономическа дейност следва да бъде подкрепена и кой да бъде оставен да се бори сам със силите на пазара. На второ място, дори ако целите на клъстерната политика са стандартни, инструментите, използвани за постигането на тези цели, често косвено благоприятстват определени дейности. Държавните инвестиции в научната база на региона или субсидиите за изследователски проекти и проекти за развитие просто не са в състояние да помогнат на всички клъстери, но винаги ще оказват влияние върху едни или други икономически отрасли. Така например, биотехнологичният клъстер по-лесно би могъл да извлече полза от политиката, ориентирана към иновациите, отколкото някой клъстер от „стария” тип икономика (например въгледобива), където възможностите за радикално обновяване са по-малко очевидни. Затова и държавните власти няма как да минат без формулирането на стратегия за избор на целите, независимо дали работят в клъстерна рамка или не.

Въобще, опитът на Портър да отдели клъстерната от индустриалната политика не изглежда убедителен. Тъй като клъстерната теория и индустриалната политика имат общи проблеми, касаещи селекцията и реализацията, трудно може да се твърди, че тези два вида политическа философия се различават фундаментално. На пръв поглед изглежда, че самият Портър достатъчно ясно посочва различията им, но на практика клъстерната стратегия, наистина се свежда до „избора на победителите и подкрепата за победените” и се отличава радикално от някогашните практики. Политиците действително правят ясен избор, създавайки клъстерната стратегия: те следват или агресивния тип политика, насочен към стимулиране на високотехнологичните клъстери (информационните, био- или нанотехнологичните), или пък предпочитат защитния тип клъстерна политика, ориентиран към съхраняването на традиционните видове дейност (например текстилния, автомобилния или машиностроителния отрасъл). Казано накратко, целта им е или развитието на поредното „Силиконово чудо” или „възраждане на индустриалния пояс”. По-нататък ще видим обаче, че подобна целева стратегия отдавна не се ползва с успех. В тази връзка, политиците, отговарящи за клъстерната политика, следва да се погрижат да не повтарят вече допуснатите грешки.

„Подводните камъни” на държавната политика по отношение на географската клъстеризация

На практика, понятието „клъстери” често се свежда до понятието „отрасли” и тъкмо по този начин гледат на тях и политиците. Нещо повече, вече видяхме, че клъстерната политика има целеви характер и, следователно, обхваща проблеми, напомнящи за индустриалната политика. Тази част се натъква на подводните камъни на клъстерната политика. За начало, нека се концентрираме върху общите трудности, свързани с държавната целева стратегия. След това ще разгледаме специфичните проблеми, свързани с адресното финансиране на високотехнологичните клъстери, от една страна, и нискотехнологичните клъстери – от друга.

Имайки предвид факта, че властта не може да оказва еднаква подкрепа на всеки клъстер, на нея и се налага да избира, кой от клъстерите заслужава по-специално внимание и кой не. Обосновавайки избора на конкретни клъстери, политиците, по правило, използват научно-техническа аргументация. Тези аргументи обаче, подлежат на критика – нерядко те са съвършено лишени от научна основа и игнорират икономическите предупреждения и историческите факти, свидетелстващи за недостатъците на целевия подход. Вземайки предвид академичната обосновка на клъстерната политика, известният мениджър на хеджови фондове Кайл Бас твърди, че, по правило, „при адресни анализи на отраслите се ползват недостатъчни или неверни данни, изключително несъвършени социологически методи и опростени математически методи, при избора на целта. Освен това, сами по себе си, целите често са съмнителни”. Според Бас, целевите стратегии, включително клъстерните, не се използват на практика не заради теоретичния им характер, а защото са насочени към определен политически електорат. Можем да цитираме редица впечатляващи аналитични трудове (например мащабното изследване на клъстерите, осъществено от Портър и сътрудниците му) за да потвърдим политическите в основата си предложения (доколкото, чисто външно, те разполагат с необходимата научна подкрепа) и достатъчно бързо да формираме т.нар. „стадно чувство” сред политическите съветници. Защото, щом политиците в определени региони или зони започват да развиват целеви стратегии, другите просто са принудени да ги последват.

Известният икономист Йозеф Шумпетер подчертава близостта между политиката и стратегията. „Никой не може да се смята за политически зрял ако не разбира, че политиката е стратегия. Икономистите често са склонни да не отчитат тази проста истина”. В подкрепа на циничната теза на Шумпетер има достатъчно силни икономически аргументи, които доказват, че „избирайки клъстерите” политиците се оказват в същата ситуация, като играчите на пазара. Както става ясно от теорията за обществения избор, „несъстоятелността на властта” е нещо също толкова обичайно, както и „несъстоятелността на пазара”, поради голямата информационна асиметрия и стратегическото поведение на политиците и бюрократите. Сред останалите проблеми следва да посочим, че държавните чиновници често не са наясно с динамиката на частния бизнес - те са прекалено откъснати от производствената реалност за да очертаят зоните на реалните възможности. В края на краищата, налице е фундаментална и неотстранима разлика между обществената сфера (политиката) и частната сфера (бизнеса). Тъй като двете имат собствени нравствени основи и представляват различни „системи за оцеляване”, като цяло, следва да се избягва (доколкото е възможно) намесата на едната система в другата. Между бизнесмените и политиците може да възникне голяма информационна асиметрия, особено във връзка с проблемите на клъстеризацията. Това е свързано с „мълчаливия” характер на географската клъстеризация. На практика, географската агломерация е тясно свързана с възникването и предаването на неявно знание, основано на „специфичните обстоятелства на времето и мястото”. Ключово знание за клъстера е не толкова точното знание, което е формално и лесно се трансферира, колкото нестандартното знание, въплътено в човешкия капитал и придобито от практическия опит. Това знаните трудно може да се дефинира достатъчно точно. Всъщност, то може само да се купи или продаде, като това става с преместването на носителите му. Това е натрупаният опит, който компаниите, функциониращи вътре в клъстера, купуват, като наемат на работа притежаващите подобен опит служители. Това е знанието, което притежават само индивидите, работещи достатъчно продължително време в един и същи отрасъл или компания. Този „мълчалив” характер на клъстеризацията помага да обясним специфичната „индустриална” атмосфера, която британският икономист Алфред Маршал (1842-1924) съумява да улови и посочи като характерен белег на успешните примери за клъстеризация в неговата епоха, като например в „индустриалния район” около Шефилд. В подобни места, посочва Маршал е налице следният ефект: „ако някой лансира нова идея, тя моментално се подема от останалите, които я съчетават със собствените си виждания и така тази идея, на свой ред, се превръща в източник на нови идеи”.

В тази връзка, известният британски икономист Ник Макдоналд твърди, че държавните чиновници са зле подготвени за да се справят с потоците от „скрито знание”, формиращи богатството на проспериращите клъстери. Те не са в състояние да идентифицират знанията и онези, които ги притежават, нито пък вземат предвид опита на участниците в клъстерите, към които се насочват. Не може предварително да се предскаже, какви точно политически мерки ще трябва да се приложат вътре в даден клъстер, тъй като и характерът на дейността на въпросния клъстер, изискваща определена държавна подкрепа, не може да се определи предварително – тези мерки зависят от специфичните обстоятелства на конкретното време и място. Нещо повече, в повечето случаи, политиката дори не се докосва до познанието за реалностите на днешния пазар, както и до данните за потенциалното му бъдеще. Това показва и опитът от възникването на микроелектронния клъстер в Силиконовата долина, зараждането, животът и гибелта на клъстерите са, по същество, елементи на някакъв произволен ред и се основават на предприемаческите открития и появата на някакво недвусмислено и скрито ново знание. Несъмнено, клъстерите играят важна роля за функционирането на икономиката. Но държавните чиновници следва да са наясно, че клъстерите често възникват спонтанно, а ролята на (местното) скрито знание за развитието им е фундаментална. Невъзможно е да се предскаже, точно какви видове дейности ще доведат до появата на бъдещи клъстери. В края на краищата, клъстеризацията е резултат най-вече на предпримаческата активност, насочена към производството на стоки и услуги, с цел извличане на максимална печалба. И държавната власт просто не е в състояние да замени пазара в създаването на тези клъстери.

Подборът на победителите: модерните високотехнологични клъстери

Вдъхновени от феномена на Силиконовата долина, управляващите в практически всички страни по света се опитват да повишат конкурентоспособността на техните икономики, стремейки се да концентрират усилията си за формирането на високотехнологични клъстери. Като цяло, високотехнологичните видове активност, като информационните и комуникационните технологии (ІСТ), биотехнологиите и нанотехнологиите, изглеждат впечатляващи и модерни, затова императивно се приемат като достойни да бъдат стимулирани. Само че високотехнологичната клъстерна политика се сблъсква с, най-малкото, три много сериозни опасности.

На първо място, както подробно разгледахме по-горе, няма основателни причини да вярваме, че политиците са по-наясно от бизнесмените как да определят потенциала на тясноспециализираните предприятия (включително клъстерите). Заради характерната неопределеност на новите технологии подобен провал на управляващите изглежда много вероятен, особено ако става дума за високотехнологична клъстеризация. Както посочва Серджо Шмуклър от Световната банка , почти всички отделни случаи на иновационна дейност, които той самият е анализирал, са били стимулирани не от някакви политически обосновани научно-изследователски усилия, а от разбирането, че конкретният скъпо излизащ проблем следва да бъде решен или пък че трябва да се използва възможността да се спечелят пари. Според Роджър Милър и Марсел Кот, това е една от основните причини за провала на всички „иновационни центрове” и други подобни „оранжерии” в т.нар. иновационни паркове, създадени в САЩ и Канада през 70-те и 80-те години. Високотехнологичната политика, провеждана от Франция през 80-те години на миналия век също демонстрира рисковете на стратегията на „подбора на победителите”. След като държавата в продължение на пет години субсидира сектора на микроелектрониката, французите бяха принудени да признаят, че са заложили на „погрешния кон”. Сред причините за провала на френската високотехнологична политика бе липсата на бизнес-интуиция у политическия елит, преследващ единствената цел да превърне Франция в световен лидер в областта на микроелектрониката. По-актуален пример за общественото невежество по отношение на технологичното развитие е огромния шум около информационните технологии – те, без съмнение, са достатъчно значими, но истината е, че не доведоха до появата на т.нар. „нова икономика”, на която толкова разчитаха политиците.

На второ място, появилата се възможност за извличане на печалба от високотехнологичните клъстери може да се окаже ограничена – и то не само, защото секторът на високите технологии обикновено предлага много по-малко работни места, отколкото нискотехнологичните или нетехнологичните сектори. По-важното в случая е, че в рамките на световната надпревара за иновации, мнозинството региони се ориентират към сходни видове активност. Последицата е, че повечето държави подкрепят развитието на информационния, био- и нанотехнологичния клъстери. Днес например, из цяла Европа се опитват да създадат поредното „Силиконово чудо”. Но, както посочват експертите по индустриална организация, реалните конкурентни предимства произтичат от различията, а не от опитите за копиране на съперника. Подражавайки на Силиконовата долина, световните региони престават да се различават един от друг. На практика, те само затвърждават „предимството на първия ход”, с което се ползва калифорнийският high tech център.

От наднационална (европейска, северноамериканска и т.н.) перспектива, съвременният ефект от „стадното поведение” и стратегията на високотехнологичните клъстери, способства за прекалено големите инвестиции (т.е. дублирането) в аналогични технологии. Това стадно поведение може да доведе до появата на излишни производствени мощности, „балони” и, в крайна сметка, до крах, в резултат от който ще оцелеят само най-достойните играчи. Аналогично, инвестирайки в сходни технологии и копирайки „челния опит” на другите, регионите ерозират собственото си потенциално конкурентно предимство, затова не бива да се учудваме, че в края на пътя ги чака болезнен провал.

На трето място, подкрепяйки високотехнологичните клъстери, управляващите често игнорират въпроса, дали са налице предпоставките за съществуването на подобни клъстери в конкретния регион. Важно значение имат различните стартови условия, икономически структури и традиционна специфика. Икономистите доказват, че иновациите често са резултат на случайни събития или на уникално социално-икономическо устройство. Тоест, нещо, което работи в един регион, съвсем не винаги се оказва подходящо за друг. Така например, местоположението на high tech клъстера едва ли ще бъде успешно, ако не е налице достатъчна „способност за поглъщане” на новите технологии. Ако регионът не разполага с подобна „система-получател”, клъстерната политика може да се окаже рискована. Мануел Кастелс и Питър Хол посочват убедителни доказателства, че разходите на току що появилите се клъстери са твърде високи и ще е необходимо много време, за да си стъпят на краката. Сред примерите за неуспешна политика на високотехнологична клъстеризация е т.нар. „академичен град” създаден по модела на Силиконовата долина в Сибир, през 50-те години на миналия век, който в продължение на дълги десетилетия просто вегетираше. Сред другите примери за необходимостта от включването на клъстерите в производствената верига са Южна Италия и Рурският индустриален район в Германия. В тези случаи, амбициозните политически инициативи от 60-те и 70-те години просто бяха отхвърлени от средата, в която трябваше да се реализират. И индустриалните комплекси в Сардиния, и високотехнологичните сектори на Рур се оказаха „неинтегрирани в околната среда” и приключиха съществуването си като своеобразни „катедрали, издигнати насред пустинята”.

Подкрепа за неудачниците: традиционните нискотехнологични сектори

С политическа подкрепа, в рамките на клъстерните стратегии, се ползват не само високотехнологичните дейности. Много региони и градове са принудени да се задоволят с наследството на „старата икономика”, имаща нискотехнологичен или пък направо нетехнологичен характер. Заради жестоката конкуренция и намаляващото търсене, именно старите индустриални отрасли, специализирали се в текстилното, въглищното, стоманеното, корабостроителното, хранително-вкусовото и автомобилното производство, изпитват сериозни трудности. Въпреки че през последните десетилетия тези „национални лидери” често биваха подлагани на преструктуриране, повечето от тях все още получават подкрепа под формата на клъстери или в рамките на регионалната политика. Доколко обаче стратегията на нискотехнологичната клъстеризация представлява за политиците достатъчно обоснована алтернатива на съвременната тенденция за създаването на собствено „Силиконово чудо”? За разлика от много високотехнологични видове дейност, тези клъстери поне се вписват в околната среда и, по правило, в техните предприятия работят повече хора. Използвайки терминологията на популярната напоследък „нова икономическа география”, можем да кажем, че повишаването на печалбата за сметка на мащабите на производството в тези традиционни индустриални дейности, създаде предпоставки за получаване на сравнително предимство в дългосрочен план. Така, тези клъстери получиха възможност да докажат, че са икономически състоятелни. Като пример можем да посочим производството на въглища и стомана във Валония (Белгия), дърводобивната и дървопреработвателна промишленост в Скандинавия и Канада, автомобилната в Южна Германия, часовникарството в кантона Юра (Швейцария), текстилната индустрия в Северна Италия, производството на снегопочистваща техника във Финландия, на напоителни системи в Израел и на вино в Калифорния. Начинът, по който държавните чиновници обикновено подкрепят тези клъстери, често обаче е обект на критики. Защото на практика, властите рискуват, „подкрепяйки неудачниците”..

Да започнем с това, че държавните стратегии, насочени към развитие на нискотехнологичните клъстери, често реализират противоречиви цели, напълно изключващи възможността за оптимална политическа реакция. Политическите усилия да се помогне на „националните лидери” да оцелеят често (неясно защо) се смесват със стремеж да се осъществи преструктурирането им, да се решат проблемите с безработицата или тези на националната индустриална политика. Повечето политически анализатори продължават да подчертават, че преследването на толкова много цели, в рамките на една единствена стратегия, е много опасно, защото тези цели могат да влязат в конфликт помежду си, изключвайки по този начин и възможността от лансирането на достатъчно ясно формулирана стратегия. На практика, сблъскваме се с известния принцип на холандския икономист Ян Тинберген за „знака на равенство между инструменти и цели – не е възможно постигането на различни икономически цели (например намаляване на безработицата и постигането на значителен икономически ръст) с помощта на един единствен инструмент”. Обратното, постигането на всяка цел изисква използването на специфични инструменти. Холандската политика в сферата на корабостроененто, от 70-те години насам, е сред най-ярките примери за игнорирането на този принцип. Така, управляващите неколкократно отказваха да приемат икономически обоснованите аргументи за съкращаването на холандските корабостроителни предприятия заради недалновидния си подход към проблема с безработицата, стремежа да не бъде накърнена „морската гордост на холандците” и да бъдат запазени колкото се може повече работни места, например в Северна Холандия (Грьонинген, Фрисланд). От 70-те години насам, британските политици допуснаха подобни грешки в автомобилната индустрия. Опитът едновременно да се решават проблемите на преструктурирането, националните и икономическите проблеми не сработи. Което може да обясни упадъка на британското автомобилно производство – като започнем с фалита на British Leyland в миналото и завършим с по-скорошната история с краха на компанията Rover.

Освен това, моделът на повечето нискотехнологични клъстерни стратегии не решава проблемите, свързани с набелязаните дейности. Тези програми често представляват схеми за субсидиране на индустриални компании, сблъскали се със сериозни финансови проблеми. На теория, старите индустриални клъстери могат временно да получат подкрепа, с цел да бъдат съживени. Проблемът е, че е по-лесно субсидиите да започнат да се изплащат, отколкото секторът напълно да престане да зависи от държавната подкрепа. В края на краищата, политическите мерки (базиращи се на изплащането на субсидии) в традиционните сектори често не съдействат за преструктурирането на компаниите в тях, а, обратното, помагат да се запази неефективността, натрупана в миналото. Привържениците на институционалната школа в икономическата география твърдят, че е най-вероятно именно старите индустриални региони да попаднат в този неефективен капан с държавните субсидии. Това е свързано с феномена на „завладяването” и „синдрома на неприемането на чуждите разработки”, т.е. със склонността на успешните в миналото региони да се придържат към стария модел, вместо да се приспособят към променящите си икономически обстоятелства. Типичен пример за това са Валония и Рурският регион, през 60-те години на миналия век. Дълго време местните компании и индустриални мрежи, както и политиците, изкуствено сдържаха безработицата в производството на въглища и стомана, като по този начин отлагаха преориентацията на региона към нови дейности. С две думи, нискотехнологичната клъстерна стратегия може да разруши процеса на преструктуриране, необходим за приспособяването на производството към изискванията на потребителя. В резултат, връзката на региона с новите пазарни образувания може да бъде изгубена.

Ако не можеш да помогнеш, поне не пречи

Досега критикувахме клъстерната политика, посочвайки, че на практика тя се свежда до индустриалната политика, със съответните рискове. Мнозина биха посочили обаче, че възможностите на управляващите да формулират успешна индустриална стратегия са ограничени, други пък все още са склонни да акцентират върху ролята на управляващите, чиято цел е да съдействат за възникването на клъстерите, а не директно да ги създават. Проблемът за съдействието и подпомагането в политиката не е нов, но стана актуален сравнително отскоро, особено в англо-саксонския свят. Така, Министерството на промишлеността на Нова Зеландия, британското Министерство на търговията и индустрията, както и Министерството на промишлеността на Канада, разглеждат въпроса за подпомагането на клъстерите, като ключова функция на правителството, подобна да речем на тази за развитие на инфраструктурата. Дали обаче този метод е подходящ за избягване на рисковете при подбора на победителите и подкрепата за неудачниците?

На практика, държавното съдействие за клъстерите може да има същия ефект като интервенционистките видове клъстерни стратегии. Освен това, могат да възникнат сходни проблеми с навиците и стимулите. Британският икономист от „австрийската школа” Израел Киршнер лансира идеята, че основната опасност на държавната политика (или на „държавното регулиране”, ако използваме неговата терминология) е да потисне процеса на предприемаческите открития. Според него, има четири основни причини, поради които на този проблем следва да се обърне специално внимание:

-          Невежеството на регулатора в сферата на контрафактивното;

-          Неспособността на регулаторите да намират начини и възможности за координация;

-          Сдържащите последици от регулирането върху процеса на новите открития;

-          Вероятността, че регулирането може да насочи пазара в посока, която не е достатъчно интересна за потребителите.

Сдържайки предприемаческия процес, регулирането ограничава способността на пазара да произвежда знание, което при друго развитие може да усъвършенства координацията на индивидуалните планове. С други думи, фундаменталният проблем на държавните стратегии с пазарна ориентация (включително подкрепа на пазара) е в това, че ограничават способността на пазарната система да координира сама себе си. Както вече подчертахме по-горе, стратегиите, прокарващи клъстеризацията, често се свеждат до подбора на победителите и подкрепата на неудачниците. Това се случва, защото властите не са в състояние да произведат знанието, необходимо за да могат клъстерите да заработят. Няма причина да мислим, че в резултат от някакви организационни мероприятия, в които властта играе активна роля за създаването на клъстери, ще се появи адекватно знание. Дори и ако властта е съставена от индивиди, мислещи единствено за общественото (а не за личното) благосъстояние, те пак не биха били в състояние да реализират успешни клъстерни стратегии.

Ограниченията на държавните стратегии са свързани не толкова с човешката природа, колкото със знанието, необходимо за реализацията на тези стратегии. Ако анализираме проблема от тази гледна точка, ще видим, че държавната подкрепа за клъстеризацията е само вариант на традиционната индустриална стратегия. Тоест, става дума за начин за прокарване на държавната намеса, като в същото време се симулира липсата на подобна намеса. Това се получава пак, защото политиката на подкрепа често приема формата на субсидии, които по същността си са необективни и, нещо повече, никому ненужни. Накрая, ако тази политика все пак подпомага развитието на клъстерите, които биха се развили успешно и без нея, тя очевидно не им е необходима. И обратното, ако тя подпомага компаниите, които иначе със сигурност биха се провалили, значи се намесва в селективния процес на пазара, субсидирайки нещо, което в противен случай въобще не би се появило.

Държавната подкрепа за клъстерите може да попадне в капаните, свързани с подбора на победителите и подкрепата за неудачниците. Във всеки момент и на всяко място е налице определено ограничение на достъпните ресурси. Затова структурите, оказващи подкрепа, все още са принудени да избират, на кои точно клъстери да помогнат, а на кои не. Както твърди Киршнер, тъй като няма причини да мислим, че властта се ориентира към поощрителни мерки или притежава някакви навици, помагащи и в процеса на отбор, следователно нейната подкрепа не се различава от който и да било друг тип клъстерна стратегия. Най-добрите индустриални структури, в дадена точка и по едно и също време, възникват най-вече благодарение пазарния метод на пробите и грешките. Най-общо казано, държавата на бива да пречи на координационните свойства на пазара и да ограничава развитието на тези промени. Появата и изчезването на градове, индустриални отрасли и региони е неизбежен процес на „живата икономика” (ако използваме думите на Лудвиг фон Мизес) и властта не трябва да забавя изкуствено този процес. Това е предупреждение към политиците, като цяло, както и за чиновниците, отговорни за реализацията на клъстерната политика. Или, както е казал Хипократ „Ако не можеш да помогнеш, поне не пречи”.

Каква е ролята на властта?

Ако и политиката на намеса, и политиката на подпомагане на клъстерната стратегия са рисковани, тогава каква въобще е ролята на клъстерната политика? За да отговорим на този въпрос, ще разгледаме няколко примера на успешна клъстеризация, както и участието на държавата в този процес. В Таблица 1 са изброени няколко „успешни” европейски примери. Както се вижда от нея, в някои райони традиционните занаяти са модернизирани, благодарение на високите технологии в дизайн, производството и маркетинга.

Благодарение на тази стратегия, се реализират „нови комбинации” в Швейцария, в сферата на часовникарското производство, в италианската текстилна индустрия и в датското мебелно производство. Други случаи показват, как може да се използва опитът, натрупан в някой западащ сектор, отчитайки нововъзникналите тенденции. Клъстерът на поп-музиката в Манчестър (Великобритания) и мултимедийният клъстер в Баден-Вюртемберг (Германия) се коренят в старите индустриални отрасли, използвали своето „ноу-хау” в сферата на новите материали. В Норд Па дьо Кале (Франция), няколко текстилни предприятия са се трансформирали в компания за производство на дрехи и изпращането им по пощата до клиента. В немския Рурски регион пък, някогашните мини и стоманодобивни заводи се използват за туристически цели („културна индустрия”). Подобни примери за използване на модела „през традицията към новите тенденции” можем да открием и в Централна и Източна Европа – съвременните оздравителни курорти, унгарските спа-центрове или високотехнологичните реставрационни услуги в полския строителен клъстер.

Опитът да се обяснят високите показатели на ръста в тези клъстери води до три извода. На първо място, примерите предполагат, че успешните клъстери почти винаги се базират на някаква реална икономическа структура. Вековната традиция на часовникарското производство в Швейцария, на въгледобива и производството на стомана в Рур, или пък старата слава на унгарските спа-центрове (и това са само няколко примера) изграждат основата за създаването на съвременни клъстери в тези региони. Несъмнено е, че бъдещото производство на регионите все още зависи от това, какво са произвеждали в миналото. Колкото и тривиално да звучи, икономическите перспективи на даден регион, по един или друг начин, са свързани с миналото му. Тоест, цитираните по-горе примери „не са най-добрите практически примери”, а по-скоро „уникални примери”, доказващи, че уникалността на региона винаги влияе върху регионалната конкурентоспособност. На второ място, за разлика от подхода „подкрепа за неудачниците”, уповаването на миналото има смисъл, само ако традициите на клъстера съвпадат със световните тенденции. На практика, успешните клъстери винаги представляват (ако перефразираме понятието за иновация, лансирано от Шумпетер, през 1912) „нови комбинации” от местни традиции и световни тенденции. Както сочи опитът, подобни глобални и локални взаимодействия с перспективи за икономически ръст могат да възникнат благодарение обединяването на различни видове икономическа дейност в региона, обновяване на традиционните отрасли в интерес на новата икономика или извличане на полза от старите индустриални навици за новите цели, продиктувани от мащабно-икономическите структурни преобразувания. На трето място, изненадващо е да открием, колко малко всъщност е участието на властта в успеха на споменатите по-горе клъстери. Истината е, че всички тези клъстери възникват спонтанно и макар че властите наистина участват в развитието им, това става едва след тяхната поява.

В тази връзка, нека разгледаме ролята на властите (държавни и местни) в клъстерите, включени в горната таблица. В някои региони, държавната власт, на практика, не участва в процеса на клъстеризация. Това се отнася за Манчестър, Норд Па дьо Кале, Дунаканяр или Краковския регион. Разбира се, местните власти в тези региони сега усилено ги рекламират, преследвайки туристически или бизнес-цели и подчертавайки ролята на регионалните клъстери, но всичко това се случва вече след появата им. В Емилия-Романя, Баден-Вюртемберг и Ютландия, властите осигуряват създаването на центрове за бизнес-подкрепа и трансфер на технологии, оказвайки „реални услуги” (например, технологични съвети и мрежови мероприятия) на клъстерите. Тоест, те не се месят в живота на клъстера, а само предлагат информация и полезни контакти, по желание на местната бизнес-общност. Следва да признаем, че това би могло да се разглежда като „съзнателна политика на подкрепа”, но заради „точковата” си насоченост и същността си, държавните интервенции се оказват, практически, безвредни. В други случаи, властите се изявяват на сцената на клъстера предимно в маркетинговата сфера. В швейцарския кантон Юра, Баден-Вюртемберг и Рур, местният бизнес решава да обедини усилията си и да развива клъстери в сферата на часовникарското производство (Swatch), индустриалната култура и, съответно, мултимедийните технологии. След като така създадените клъстери се оказва успешни, в процеса се включват и властите, поемайки маркетинга („брендинга”) на клъстеризацията на световната сцена. Така, регионите започват да се рекламират, като „места, в които си струва да отидеш”, пред онези (инвеститори, туристи), които са потенциално заинтересовани от дейностите, развивани от клъстерите. Този вид държавен „клъстерен маркетинг” не пречи на пазарните процеси, поне дотогава, докато целта му е да се привлече вниманието на нови инвеститори или клиенти, от които зависи по-нататъшното съществува на клъстера. Девизът „бъди силен и го демонстрирай непрекъснато” е приложим и по отношение на клъстерите: участниците в клъстера сами трябва да се грижат за благополучието си, а на властите остава просто да рекламират успеха на клъстерите, вече преминали през проверката на пазара.

Заключение: към „регионален реализъм”

Вдъхновени от успеха на клъстеризацията в Силиконовата долина, много държави се ориентираха към клъстерна политика, надявайки се да създадат собствено „Силиконово чудо”. Клъстерната политика често се разглежда като по-малко претенциозна от традиционната стратегия, както и като по-селективна икономическа политика. Ако може да се вярва на Портър, клъстерната политика, за разлика от индустриалната, представлява „хоризонтален пропазарен подход”. В настоящата статия подложихме на критика тази теза по няколко основни причини. На първо място, заради размития характер на концепцията, понятието „клъстери” често се свежда до понятието „отрасли”, което пък определя и съответното отношение на държавните власти към тях. Нещо повече, клъстерната политика (както и традиционната индустриална политика) има адресен характер: политиците са принудени да избират, на кои клъстери да помагат и на кои не. Като цяло, това е свързано с доста рискове заради голямата информационна асиметрия, възникваща между предприемачите и политиците. Особено сериозни проблеми възникват, когато става дума за високотехнологичната клъстерна политика. Първата стратегия напомня традиционната индустриална политика с нейния „подбор на победителите” и свързаните с това капани, докато другият подход напомня рисковата политика на „подкрепа на неудачниците”.

Въпреки че държавната политика за „подпомагане на клъстерите” се одобрява от мнозина, смятаме, че властта продължава да се сблъсква с проблема, породен от липсата на достатъчно знания за клъстерната политика. Затова най-добрият девиз за чиновниците, отговарящи за тази политика, вероятно би трябвало да звучи така: „ако не можеш да помогнеш, не пречи”. Наистина, примерите за успешна клъстеризация показват, колко малко могат да направят властите за съществуването и просперитета на клъстера. На практика, ролята на държавната власт е само „потенциална” – тя може да рекламира успеха на клъстерите едва след спонтанната им поява на пазара. Провеждайки този „клъстерен маркетинг” е важно да се има предвид спецификата и реалностите на региона (и да се съобразяваме с тях). Накрая, важно е да подчертаем, че конкуренцията няма нищо общо с копирането, а, обратното, гради се върху търсенето на различията. Очевидно, това означава нещо различно от опитите за създаването на поредното „Силиконово чудо”. Ако властта иска да разработи политика, насочена към клъстеризация, тя следва да се основава на принципа „не вреди”. А той не оставя кой знае колко богат избор. На практика, подпомагането и намаляването на данъците (наред с опростяване на дейностите по регистрацията и регулацията на новите компании) може да се окаже достатъчно. Затова властта, въодушевена от клъстерната концепция, следва да е по-скромна и да се ориентира по-скоро към един „регионален реализъм”, отколкото към създаването на поредната Силиконова долина.

* Професор в Университета на Твенте, Холандия

** Доцент в Университета Джордж Мейсън в Арлингтън, САЩ

*** Доцент в Университета на Торонто, Канада

Нито едно социално-културно явление, не може да има просто и еднозначно обяснение. Например, защо във Франция думата „геополитика” внезапно излезе извън лексикона на тесния кръг специалисти и се превърна в един от термините, които напоследък се използват с повод и без повод? Днес обозначават като „геополитика” всичко, което не се поддава на рационално обяснение.

Успехът на геополитиката във Франция обикновено се измерва с броя на книгите, атласите и списанията, лекционните курсове и семинарите, посветени на тази научна дисциплина. И в това отношение, този възход на геополитиката изглежда съвсем естествен.

Франция е четвъртата индустриална държава в света, тя е органично интегрирана във всички международни икономически потоци, член е на много европейски и световни структури, а французите, които традиционно са концентрирани върху собствените си проблеми и идеи и са убедени, че светът се върти около тях, гледат телевизия, пътуват, установяват все нови международни контакти и постепенно разбират, че Франция съвсем не е центъра на Вселената. Образователната система и издателският бизнес също се приспособяват към тази еволюция. Тоест, французите започват повече да се интересуват от географията (или по-скоро от географиите) на света: физическа, културна, религиозна, политическа... Нещо повече, днес френският елит е принуден да познава много по-добре външния свят, което пък е невъзможно без да има поне известна представа за геополитиката.

През 1989, след падането на желязната завеса, крахът на комунистическите режими в Източна Европа нагледно ни демонстрира отстъплението, или по-скоро метаморфозата на идеологията и връщането на политическата сцена на вечните геополитически фактори. Вероятно, хората никога няма да престанат да преоткриват за себе си очевидните факти. На пръв поглед изглежда, че в днешно време, всички би трябвало да са привърженици на светския рационализъм, да се грижат за правилното използване на наличните ресурси, да се освободят от омразата и склонността към насилие, характерни за „пещерния човек”. На практика обаче, всичко е по-различно: колкото повече намаляват разстоянията, благодарение на прогреса в сферите на транспорта и комуникациите, толкова повече хората се стремят да подчертаят индивидуалните си черти, толкова по-активно възраждат традиционните си „племенни” общности и толкова по-енергично се връщат към архаичното си минало. Дали геополитиката не ни дава ключа към разбирането на този постоянно възпроизвеждащ се хаос?

Но дали, освен тези причини, свързани с промените във френското общество, както и с отношенията му с външния свят, в края на ХХ и началото на ХХІ век не сме свидетели и на други явления, които могат да бъдат обяснени само с помощта на средствата на геополитиката – като например ролята и мястото на Франция в променящия се свят?

Ив Лакост и списание „Херодот”

Големият географ Ив Лакост и създаденото от него, през 1976, географско и геополитическо списание „Херодот” представляват единственото геополитическо течение във Франция, разполагащо ако не със собствена доктрина, поне със собствен метод за геополитически анализ. Така, според Геополитическия речник на Лакост (издаден през 1993): „Думата „геополитика” не е просто ново обозначаване на териториалните спорове, продължаващи вече дълги векове..., появата и широкото разпространение на този термин означава, че сравнително отскоро са започнали да действат множество нови фактори, способстващи за изострянето на съперничеството между различните власти за контрол над една или друга територия. Сега това съперничество се реализира в малко по-различни форми, отколкото преди, което е свързано, в частност, с нарасналата роля на обществото. Специфичните геополитически явления са свързани не с всяко съперничество между властовите структури по различни териториални въпроси, а – което е качествено нов фактор – само с онези негови форми, които намират широк отклик в средствата за масова информация и пораждат оживени дискусии в обществото, при условие, разбира се, че в конкретната страна има свобода на словото. Тоест, става дума за принципно нов феномен, оказващ съществено влияние върху международните отношения и осъществяване властовите функции на държавата в много страни по света”.

За да разберем, какво точно представлява геополитиката на Ив Лакост би трябвало да познаваме и жизнения му път. Той е роден в Мароко през 1929 и става свидетел, както на процеса на колонизация, така и на деколонизацията. Като човек с леви убеждения, Лакост наблюдава и изпитва върху себе си въздействието на противоречията, пораждани от якобинския модел на унификация на страната, който се сблъсква с проявите на местната специфика и желанието за съхраняване на собствената самобитност, която, специално в Мароко, се основава на многовековната история на управлението на Алауитската династия от Тафилалт. Първите трудове на Лакост са посветени на страните от Третия свят (например География на развиващите се държави, 1965). В същото време, размишленията му за военните аспекти на географията (една от книгите му се нарича „Географията, необходима за войната”, 1976) постепенно го превръщат от географ в геополитик: пространството, неговите компоненти (земя, вода), както и неговият релеф, са едновременно и благоприятни фактори, но и препятствия, при осъществяване на военните операции. В същото време, именно пространството е целта на тези операции. Ландшафтът не се нуждае от хората за да съществува, но хората не престават да се борят за правото да притежават една или друга територия. Всички сблъсъци между хората се развиват във времето и пространството.

Освен това, Ив Лакост силно се интересува от трудовете на редица слабо известни автори, чиито идеи биват игнорирани от официалната наука. До голяма степен, именно благодарение на списанието му „Херодот”, Франция преоткрива творчеството на Елизе Реклю. Друго „откритие” на Лакост е един от прочутите арабски историци Ибн Халдун (Тунис, 1332 – Кайро, 1406). В книгата си „Ибн Халдун: зараждането на историята на Третия свят” (1966), Ив Лакост посочва: „Творчеството на Ибн Халдун хвърля светлина върху един много важен етап от историята на страните, които днес смятаме за слаборазвити. Анализирайки икономическите, социални и политически условия в Северна Африка, през средновековния период, той формулира редица фундаментални научни проблеми”.

Списание „Херодот” прави много за осветяване истинската същност на германската геополитика (Ратцел, Хаусхофер) и освобождаването и от клеймото на „нацистка наука”. В тази връзка си струва да отбележим труда на Мишел Коренман „Когато Германия разсъждаваше за световните проблеми: величието и залезът на геополитиката” (1990).

Това внимание към неортодоксалните възгледи (доминиращата идеология в списанието на Лакост е либерализмът, като до края на 80-те там присъства и марксизмът) обуславя широкото разнообразие от теми, засегнати от публикациите в „Херодот”. Така, Ив Лакост нееднократно дискутира в него въпроса „Какво представлява нацията?”, който поражда изключителен интерес в средите не лявата интелигенция. За левите универсалисти, смятащи за свой дълг да се борят за формирането на „новия човек”, свободен от егоизма и отчуждението, нацията, пространствените корени и сакрализацията на националната територия изглеждат нещо архаично и дори реакционно (макар че тъкмо големият френски социалист Жан Жорес казва: „в малки дози интернационализмът те отдалечава от Родината, а в големи – те доближава до нея”). Но, в края на ХХ век, след краха на съветския комунистически режим, универсалистките си претенции започва да заявява либералният капитализъм, разглеждащ човек само като фактор за определяне стойността на продукцията и потенциален потребител на произвежданите стоки. Но нима нацията не е най-устойчивата реалност, включваща в себе си и отделните индивиди с тяхната традиция и култура?

Кръгът около списание „Херодот”

Благодарение на списание „Херодот”, геополитиката получава необходимата и интелектуална легитимност във Франция. Самото име на това периодично издание е израз на уважение към основателя на историята и географията – великият грък, съумял да преодолее предразсъдъците си и започнал да изучава нравите и миналото на „варварите”. Всеки брой на излизащото на три месеца списание е резултат на задълбочен колективен труд и включва досие, посветено на геополитическата проблематика на един или друг регион (например „Американското Средиземноморие”, „Проблеми на границите в Африка”, „Балканите и балканизацията”) или страна („Германските геополитици”, „Граничните райони на Русия”, „Сръбският въпрос”).

„Херодот” отделя специално внимание на противоречивите представи и стратегии, свързани с едно или друго пространство, играещо важна роля в световната политика. Като пример можем да посочим три морета, заобиколени от суша: евро-арабското Средиземноморие, разположено между Гибралтар и Суец; американското Средиземноморие – между Атлантика и Централноамериканския провлак и азиатското Средиземноморие – между Южен Китай, Индокитай, Индонезия и Филипините. Всъщност, всеки брой на „Херодот” се гради около три елемента:

-          Картите (както посочва самият Лакост, „картата е първична форма на осмисляне на пространството”), или, по-точно, съвкупността от карти с различен мащаб, илюстриращи различните характеристики (от релефа до разпределението на населението) които трябва, при правилното им разчитане, да ни дадат достатъчно пълна информация, позволяваща самостоятелно да бъдат направени правилните изводи.

-          Историята, или по-скоро историческите събития, защото Историята се прави от хората. Всяко пространство се формира и преобразува от хората, които преминават през него, завладяват го, живеят там, или пък го напускат. За да разберем ценността на дадено пространство за конкретни хора, трябва да сме наясно с всичко, което се е случвало в миналото с тези хора и в това пространство: набези, разпространение на различни религии, влияние на империи, национално строителство... Историята има огромно значение, тъй като е източник на геополитическите представи, които – в процеса на кристализацията си – свързват територията с нейното минало. Така например, множеството конфликти между отделните групи хора са породени от това, че всяка от тях смята, че тъкмо тя първа се е заселила на конкретната територия (евреите и арабите в Палестина, чернокожите и белите в Южна Африка, сърбите и албанците в Косово).

-          Границите (юридически и политически) представляват изключително важни ориентири. Линиите, разделящи държавните суверенитети, са очертани на картите в резултат на въоръжена борба, т.е. те са установени с цената на кръвта на народите и носят печата на амбициите на управляващите. Всяка граница е „изкуствена”, т.е. отразява съотношенията между конкретни сили в конкретен момент. Няма вечни граници, всяка граница се установява, премества или уточнява според прищевките на Историята.

В същото време, наред с официалните държавни граници, съществуват и по-размити, затова пък по-стабилни граници: тези между религиите, цивилизациите, традициите и зоните на търговия. Така, според някои геополитици, границата, съществувала на немска земя, през периода 1949-1990, между ГДР и ФРГ, съвпада с една от най-древните граници на европейския континент, отделяща владенията на Римската империя от териториите, оставащи под властта на варварите, а през втората половина на ХІХ и дори в началото на ХХ век тук минава разделителната линия между Европа на парния двигател и Европа на конската сила.

Сред специалистите, постоянно анализиращи проблема за границите, следва да споменем члена на редакционната колегия на „Херодот” Мишел Фуше, автор на книгата „Фронтове и граници”, появила се през 1989 и допълнена през 1991. В нея авторът характеризира наложилите се в света граници така: „Границите представляват елементарни пространствени структури, имащи линейна форма, а функцията им се свежда до обозначаване на нарушенията на геополитическата непрекъснатост в три различни плоскости: реалната, символичната и въображаемата. Прекъснатостта в реалната плоскост е пространствения предел на действието на суверенитета в специфичните му форми. Границата може да бъде отворена, полуотворена и затворена. Символичната прекъснатост е свързана с принадлежността към различни политически общности, съществуващи на съответните територии. Въображаемата прекъснатост пък е свързана с такива понятия като „другите” (съседи, приятели, врагове), т.е. към връзките със самия себе си, със своята история, със собствените си съзидателни или разрушителни митове. Емигрантът и бежанецът могат да си „въобразят”, какво ги очаква след като пресекат границата на страната си. Тоест, понятието „граница” съвсем не се свързва с елементарната и юридическа и данъчна функции”.

Тази доста сложна дефиниция би могла да се резюмира така: границите изпълняват три, тясно свързани функции:

-          установяват пределите на държавния суверенитет;

-          разделят в пространството символичните общности, т.е. държавите, всяка от които притежава собствен флаг, химн, история и институции, налагащи на гражданите му специфични права и задължения;

-          разделят в пространството своето (т.е. националната територия) от чуждото (съседната държава, както и целия останал свят) пространство.

Идеологията на територията срещу идеологията на потоците?

Подобно на всяка друга линия на поведение, диктувана от някаква достатъчно свързана и логична философия, линията на „Херодот” има и специфичен идеологически аспект, т.е. собствен мироглед и представи за желателните и необходимите действия. Така, според кръга около списанието, хората и социалните групи, към които те принадлежат (региони, национални държави...) се определят, на първо място, от принадлежността им към една или друга територия. Следователно, ако войните се водят за завоюването на територии, мирът предполага, че общностите, населяващи земята, са принципно удовлетворени от онези територии, с които разполагат.

Тази „териториална” логика на „Херодот”, която се диктува от геополитическите възгледи на редакционната му колегия, се отнася и за нейните подходи към другите сфери на човешката дейност. Така например, идеологията се разглежда като инструмент за оправдаване на териториалните спорове. Тоест, идеологията на „етническото прочистване”, чиято цел е постигането на пълно съответствие между народите и териториите, потвърждава насочеността на подхода на „Херодот” към изучаване на отношенията между хората и пространството. По същия начин, при систематизацията на икономическите данни, списанието акцентира върху локализацията, присвояването и контрола над ресурсите, заради които се осъществява и политическото съперничество.

В тази връзка възниква следният въпрос: дали всевъзможните потоци – на идеи, иформация, стоки или капитали – са предмет на манипулации от страна на политиците, или тези потоци се подчиняват на собствени вътрешни закони? В крайна сметка, „Херодот” действа като своеобразен фотограф: всяка публикувана от списанието карта представлява моментална снимка, а пък самата информация може да бъде получена в резултат от наслагването или съпоставянето на множество такива „снимки”. Възможно ли е обаче, тези запечатани мигове да ни дадат достатъчно вярна представа за „филма на живота”, за еволюцията, или за движението на силите? Може ли да се съвмести работата а фотографа, запечатващ едно или друго състояние, във всеки конкретен момент, с работата на филмовия оператор, предаващ цялата подвижност и променливост на материята?

По самата си природа, човекът е изключително противоречиво създание. Както подчертават геополитиците, подчинявайки се инстинкта на собственика, хората се отъждествяват с териториите и водят непрекъсната борба за правото да определят техните граници. В същото време обаче,  хората постоянно се намират в движение, те са подвластни на най-различни потоци (от идеологическите течения до товаропотоците), които ги подхващат и носят в една или друга посока. При това тези потоци, които са създадени от самите хора, много често излизат изпод контрола на създателите си.

Коя е доминиращата тенденция в края на ХХ-ти и началото на ХХІ век? Старият териториален инстинкт, наследен от многовековната доминация на земеделието, както смятат от „Херодот”? Или пък появата на нови отношения между човека и територията, характерно за които е постепенното му освобождаване от нейната власт, макар че краката му много трудно се отлепят от нея? Дали номадският или уседналият начин на живот ще удържи победа в крайна сметка? Каква ще бъде ролята на националната държава: ще си остане ли тя висша цел на Историята и най-съвършената териториално-политическа конструкция, или пък ще се превърне в пространствена единица, редом с по-малките (региона, града) и по-големите (континентите, света) от нея териториални образувания? До какво равновесие може да доведе комбинацията между териториалното деление на света и нарастването на глобалните потоци?

Международният институт за геополитика

Международният институт за геополитика е създаден през 1982. Основателката му Мари-Франс Гаро (родена през 1934) е юрист по образование и известно време работи като адвокат, след което е висш държавен чиновник. Между 1969 и 1974 тя е съветник в канцеларията на френския президент Жорж Помпиду, а до 2004 беше евродепутат.

Както вече споменах, Ив Лакост изразява възгледите на лявата интелигенция, която навремето бива силно впечатлена от възхода на национално-освободителното движение и конфликтите в Третия свят. Списанието му „Херодот” отделя основно внимание на националната проблематика. Мари-Франс Гаро принадлежи към съвършено различно идеологическо и политическо направление: близки са и възгледите на генерал Дьо Гол, разбира се без романтизма, характерен за първия президент на Петата френска република. При неговия наследник Жорж Помпиду и съратниците му, изостреното национално чувства се съчетава със здрав консерватизъм.

Международният институт за геополитика възниква, най-вече, като реакция на конкретната политическа ситуация, породена от кризата с евро-ракетите през 1979-1983 (т.е с разгръщането на съветски ракети СС-20, насочени срещу Европа, последвано от разполагането на американски балистични ракети със среден радиус в някои европейски страни – б.р.). В същото време, изострянето на съветската заплаха (разгръщането на ракетите СС-20) съвпада с отслабването на атлантическата солидарност, в резултат от пацифистките демонстрации срещу разполагането в Западна Европа на допълнителни американски ракети, целящо да неутрализира нарасналия потенциал на СССР.

Международният институт за геополитика започва да функционира в самия разгар на антиракетното движение (което във Франция не е чак толкова силно, както в съседните държави). Така той веднага се оказва на предната линия на съпротивата срещу съветския тоталитаризъм. Сред основателите на института са и класически голисти, и откровени атлантисти. Тезите, лансирани от института обаче, по-често са близки до възгледите на вторите, отколкото на първите. В такъв случай, как можем да си обясним позицията на президента на Международния институт за геополитика Мари-Франс Гаро? Със силното и раздразнение, породено от отказа на французите да се борят за националния си суверенитет след смъртта на Жорж Помпиду? Или пък с политическите и амбиции, които карат тази енергична жена да се кандидатира (без особен успех) за президентския пост на изборите през 1981?

Каква е ролята на геополитиката във всичко това. Много от въпросите остават без задоволителен отговор. Списанието, издавано от института, се нарича „Геополитика”. Всеки брой на това тримесечно издание започва с безкомпромисна редакционна статия, чиито автор е Мари-Франс Гаро. В списанието често се публикуват интересни досиета, посветени на актуални проблеми на международната политика (включително и такива, които доста рядко биват анализирани от геополитическа гледна точка, като например въпросите, касаещи екологията).

Ако можем да смятаме Ив Лакост за „дете, изоставено от майка си, в лицето на лявата интелигенция”, за Мари-Франс Гаро важи определението „сирачето на голизма”. Главната и цел е да се съпротивлява и на всяка цена да оцелее. Само че, дали е достатъчно да имаш силен характер за да създадеш наистина оригинална политическа доктрина?

* * *

В крайна сметка, като изключим течението, формирало се около Ив Лакост и „Херодот”, терминът „геополитика” се употребява във Франция, през последната червърт на ХХ и първите години на ХХІ век, най-вече като една от онези удобни думи, които се оказват достатъчно звучни и подходящи за да изразим с тях някои от реалностите на нашата епоха. Французите знаят, че страната им отдавна е престанала да бъде онзи център на света, който е била през ХVІІ-ХVІІІ век. Затова днес им се налага да усвояват една толкова важна наука, като географията, най-вече като прелистват атласите и четат подходящите книги.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция

Настоящата, все още неотминала, глобална криза отприщи всевъзможни усилия за преосмисляне, предефиниране и реакция на един свят, който внезапно започна да ни изглежда променен[1]. Неуместната увереност, че сме постигнали дълбок и непоклатим модел на развитие е отчетливо разклатена и достигаме граничен момент, който изисква индивидуален и колективен опит за подновяване на нашата ситуация и менталност. Мащабът, многомерността, сложността и дълбочината на този процес са много по-лесни за идентифициране, отколкото за обхващане и анализ в някакъв еднозначен порядък. Все пак си заслужава да опитаме очертаем някои възникващи тенденции, макар и във времена на крайна динамика и нестабилност. Тази статия е продукт на подобна нагласа. Основната й работна хипотеза е, че много ключови за ЕС страни-членки преминават през процес на преоткриване на суверенитета. В определен смисъл, глобалната криза действа като катализатор на този феномен и преконфигурирането на глобалната икономика и политика бързо се превръщат в основната референтна рамка на европейските елити[2]. Наблюдаваме частичното преосмисляне на готовността на въпросните елити да реагират на проблемите на растежа и сътрудничеството чрез постоянното отдаване и обединяване на този отдаден суверенитет. Политическите системи си задават въпроса за своите собствени способности и капацитети за разрешаване на ключови въпроси на съвременния свят. Това съвсем не означава, че предстои някакъв разпад на европейската интеграция. Процесът по-скоро се отнася до преосмислянето на обхвата и дълбочината на обединяването на национални прерогативи и частичното преконституиране способността на националните политически системи ефективно да се справят с актуалните управленски въпроси. Този процес е дълбоко неравномерен и не засяга еднакво нарастващото разнообразие от страни-членки в ЕС. Нещо повече, национализацията на стратегиите за управление на глобализацията не води до прекратяване на кооперативните усилия за управление на измерения, които очевидно изискват транснационални реакции. Но националните държави и техните публики се завърнаха еднозначно в играта на представяне, концептуализиране и прилагане на политики за справяне с предизвикателствата на глобализирания свят. В същото време, съществува и втора логика: ЕС-изация, при която по-неуверените държави се обръщат към ЕС с оглед осигуравянето на подкрепа и стабилизация. В този контекст, взаимната връзка и динамика между двата модела и нейното влияние върху ЕС бързо се превръщат в основен въпрос, заслужаващ специално внимание.

Европейската политическа география на реакциите на кризата

Политическата география на отговора на кризата е важна не просто като ориентир за реакциите и нагласите на публики и правителства, но и като индикатор за това, как европейските политически системи се позиционират спрямо въпроса за управлението на глобализацията. Тук съществува цяла поредица от възможни аналитични индикатори. Те включват самовъзприятието за икономическо и международно влияние, убеденост в способността за успешно управление на глобализацията на национално ниво, позициониране спрямо политическото ядро на ЕС, неговите институции и икономика, капацитета за промяна на политиките по структуриран и устойчив начин, самовъзприятие за способността за влияние върху процеса на вземане на решения в ЕС, предходна история на успешно влизане в глобалната икономика и други.

Тенденцията за национализация на подходите за управление на глобализацията може да се наблюдава в цяла поредица от контексти, теми и дебати. Те варират от националната политика и политическите дебати до различни изследвания на обществено мнение или реакции на европейски правителства в международни институции. На ниво координация на управленски решения, доминиращата склонност е тази на избирателното ангажиране и отчетливо предпочитание за национални решения. [3] Дебатите в различни сектори в Европа също предоставят интересни индикации за променящата се нагласа по отношение управлението на глобализацията. Така например, натискът в Швеция остава фактор с оглед запазването на опцията за национализация на Сааб и Волво, предвид важността им за индустриалната база на страната[4]. Усилията на Франция да осигури широкомащабна помощ на своята автомобилна индустрия бяха много дискутирани в ранните етапи на кризата. Малко неочакваната поява на икономически национализъм в държави като Великобритания и Ирландия е друг интересен пример и индикатор за ставащото. Дислокациите в британската индустрия вече създадоха вълна от искания за протекционистична подкрепа, която не е просто насочена към заплашените индустриални сектори, но и към хората, работещи в тях.  Ирландия пък вече видя негативна реакция на своята политика на неограничен достъп до пазара на труда от новите страни-членки на ЕС. Нещо повече, във Великобритания се появи публичен дискурс, който изрично свързва индустрията и заетостта със „социалната тъкан” на обществото и защитата на общностите в страната. Подобна нагласа е доста неочаквана и служи да подчертае драматичните чувствителности, възникващи в сегашната криза.

Нежеланието на страните-членки да използват стратегията „ЕС 2020” за създаване на кохерентен документ от ново поколение е видимо от техните реакции на проекта. Настояването за запазване на различни режими на икономическа координация може да се интерпретира именно в такава светлина[5]. На фона на обхвата на глобалната криза и проблемите с еврото, създаването на тази стратегия бе изключителна възможност за дебат за бъдещето на икономическото управление на Съюза. Към момента обаче, това все още е неизползвана възможност. Проблем е самият момент на кризата, тъй като много правителства нямат желание да осъществяват големи управленски промени под натиск и толкова скоро след влизането в сила на Лисабонския договор. Друга трудност е очевидното разминаване на мненията за желателността, структурата и дълбочината на евентуалното икономическо управление на ЕС (засилено сътрудничество срещу възникваща фискална хармонизация).

Това се вида по време на дискусиите през последните месеци и бе особено изявено по отношение на въпроса за прилагането на стриктни критерии и наказания в постлисабонската програма. Опозицията на Германия в тази посока е важна и символизира разделението на мненията на страните-членки. Все пак, това не е само германска позиция, защото идеята бе атакувана и от страни като Холандия и Обединеното кралство[6]. Подобен тип реакции сочат към изрично предпочитание на националните (а не хармонизираните, т.е. ЕС тип решения) отговори на сегашната ситуация. През годините отвореният метод на координация е бил обект на много критики и наистина не е най-подходящия инструмент, ако сред членките има истинско съгласие относно бъдещата посока на развитие на икономическото управление. Но, при сегашното състояние на дебата, рамката на Лисабонската програма ще се запази, независимо от реториката и продължаващата криза на европейските икономики. Дискусиите по повод стратегията „ЕС 2020” сочат към запазване на високо сложната мрежа от инструменти, условности, „меки” политики на координация в икономическата сфера. Така например, след приемането и ще се запазят отделните управленски режими на Пакта стабилност и растеж, „ЕС 2020” и т.н. Националните планове за реформи, плановете за конвергениция и стратегическите референтни програми ще останат отделни, самостоятелни механизми, независимо че взаимовръзките между тях постоянно нарастват и като обхват, и като дълбочина.

Възникващата посткризисна политическа география се определя и от успеха или провала на дадени идеи. В този смисъл глобалната криза поставя предизвикателства пред най-различни идейни конфигурации, а не капсулира простата дихотомия между държава и пазар, или либерализация и регулация[7]. Това махало продължава да съществува като инструмент и регулаторно разделение; то носи информация и добре визуализира разделенията между САЩ и ЕС. На институционално ниво например (централни банки), двете се движат в различни посоки: ЕС към засилване на централната си банка, а САЩ - обратно, към намаляване правомощията на Федералния резерв. И двете страни засилват регулацията на финансовия сектор, което пък издава близост на възприятията относно сегашните проблеми и решения[8]. В същото време, метафората за махалото губи „хватката” си върху дискурса и идеята за смяна на парадигмата е отново на мода и влияе върху публичните дебати за кризата.

Следва да отбележим и по-дълбоките промени, които се случват почти извън нашите наблюдения и внимание. Сред тях е доверието в подходите, базиращи се на алгоритмена логика. Те бяха разпространени по отношение на управлението, пазарите, развитието, геополитическата динамика. Първата вълна на глобализацията произведе именно това аналитично предпочитание. Възможно е това да се случи като страничен ефект на интерпретацията на глобализационната динамика. Накратко, става дума за гледната точка за триумфиращ либерален център, изцяло легитимиран от историческия успех на демокрацията и пазарната икономика, който едномерно покорява всички ъгли на света. Тези нагласи бяха „вкаменени” в един код на управление и политическо мислене, основаващ се на алгоритми, който, де факто, институционализира начините на функциониране на успешния център. Това доведе до възприемане на управленски автоматизъм, в който изкуството на управлението и отговорността пред комплексността бяха редуцирани до простото и настойчиво прилагане на верните алгоритми (видяхме го във финансовия сектор, но и в предписващите рецепти на различни международни организации). Ясно е, че това разположение на мисълта е подкопано от сегашната криза и вървим към свят на подновено усещане за комплексност. Вероятностите и сценариите са по-подходящите когнитивни фигури на идващата ера[9]. Това идейно изместване е важно и различните управленски, политически и академични общности са принудени да преосмислят своите стратегии за растеж и развитие. Нещо повече, на нивото на първите две общности, това може да доведе до по-голяма склонност към изпробване и експериментиране с идеи и мерки, които досега бяха маргинални или извън рамките на предходния консенсус.

Плаващо управление: Реакцията на България на глобалната криза

Все пак, съществуват и реакции в посока обратна на описаната тук и те следва да бъдат внимателно проучени. България е такъв пример. Възможността страната „да прихване кризата” бе дълго отричана по време на правителството, което ръководи страната в периода 2005-2009. Манталитетът на пасивното прикачване към „развития свят” продължава да е разпространено сред големи части на българския политически елит. Предизборните калкулации за очакваната времева рамка на влиянието на кризата също изиграха роля, като тогавашното правителство желаеше да избегне каквито и да било признаци на спад преди парламентарните избори през юли 2009. Реакцията на развиващата се криза премина през няколко етапа: отвърляне на възможността тя да удари тук, теза за краткосрочен и ограничен местен ефект, половинчат, неравномерен и нецентриран отговор на „прихваната” криза[10].

На практика, политическият истъблишмънт в страната отказва да подходи сериозно към глобалната криза по няколко причини: липса на увереност и разбиране, че преминаваме през трансформираща, а не просто циклична, криза; институционална неспособност за провеждане на структуриран дебат за последствията от случващато се и разчитане на, де факто, нерефлективна нагласа за справяне с проблемите. Сегашното правителство има антикризисен план, но той няма основна, центрираща идея и представлява разнороден микс от нови инициативи, ребрандиране на стари програми и интензивна реторика. Като цяло, поради императивите на валутния борд, този кабинет избягва инструмента на дефицитно финансиране и вместо това се фокусира върху инструменти, забравени или „затлачени” от предходни правителства. Такъв е например случаят с доскоро замразените еврофондове и представянето на този успех като добра антикризисна мярка. Първоначално, сегашният кабинет заяви желание за провеждане на спрелите реформи в различни публични сектори като здравеопазване, социална политика, образование и други. Продължаващата криза бе използвана, за да легитимира тези намерения, но желанието за обществена популярност е на път да стопира отново мерките и с това да бъдат изоставени първоначалните планове за промяна. По-сериозният проблем обаче е, че и този кабинет не промени начините, по които се концептуализира и разбира самата трансформация, която се случва пред очите ни. Кризата е все още нещо, което трябва просто да отмине, а не нещо, което изисква да направим по-дългосрочни промени в нашите модели на развитие и растеж.

Настоящата криза бе веднага позиционирана в полета на „дългите вълни” на рамката на прехода, която и без това е изпълнена с кризисни моменти. Тоест, тя се превърна просто „в още една криза”, с което нормализира сегашните дълбоки размествания и я конституира като най-обикновен епизод от позната история, започнала в началото на 90-те години на миналия век. Нещо повече, някои популярни реакции дори усмиваха „мърморещия Запад” и неспособността му да понася промени, като в същото време кимаха одобрително към деловата и търпелива реакция на обикновените българи, свикнали с неудобствата и разместванията в живота си. Подобна нагласа очевидно се опитва да превърне в ценност икономическата лоша съдба, но пък има страничния ефект допълнително да изкривява характера на сегашната ситуация и случващото се. При подобен подход, кризата е просто нещо, което трябва да бъде преживяно; нещо, в което трябва да се оцелее, а не да се използва за размисъл и преоткриване. Подобни културни диспозиции имат дълбоки корени и случващото се в момента е ясно доказателства за това. На практика, основната нагласа е, че икономиката и страната ще изглеждат по същия начин от другата страна на кризата и традиционните реакции към нея са напълно достатъчни. Няма никаква необходимост от цялостен дебат за опорите, основните сектори, корените на българската икономика. Достатъчно е просто да броим дните до края на кризата.

България е силно подчинена на мисленето, ориентирано към присъединяване, т.е. приемащо за върховна ценност придобиването на членство в различни международни организации и позиционирането на своята идея за развитие около тях. Това мислене е статично и резонира с дълбоките и утвърдени интуиции и страхове за историческо изключване, политическа виктимизация и периферно съществуване. В този смисъл, периодът на прехода се приема широко като уникална възможност за историческа корекция като това създава огромна публична ценност върху присъединяванията на страната. Този факт превърна въпросната задача в абсолютен политически приоритет през последните две десетилетия. Нещо повече, тази идея е същностно функционалистка и принизява политическото и управленско въображение, разчитайки предимно на широкомащабен внос на норми, практики и „начини на правене на нещата”. Той третира развитието като страничен ефект от стриктното изпълнение и достъп до тези международни контексти. Тези характеристики подпомагат едно отчуждено и пасивно отношение към феномен като сегашната глобална криза. Следователно, не е учудващо, че България няма стратегия за управление на глобализацията, а просто диспозиция да се присъединява, която съвсем бавно и мъчително се променя към нагласа за управление на членствата. В същото време, поведението на страната в рамките на ЕС е на периферна държава с ниска самооценка на своя капацитет за подобно управление на глобализацията. Присъединяването към еврозоната се дефинира като ключова задача на правителството и смиреното поведение се възприема като създаващо удобства в сегашната сложна ситуация. Членството в зоната за свободно движение Шенген се възприема по подобен начин. Ясно е, че България не може да бъде третирана като политическа общност с национализиран подход за управление на глобализацията. Тук по-скоро виждаме друг подход и реакция: ЕС-изация, при която елитите и гражданите основно се обръщат към институциите на ЕС с оглед предлагането на идеи, концепции, инструменти и политики за реакция на една среда на нарастваща нестабилност и непредвидимост. Това не означава, че в подобни случаи националните системи просто стоят безучастни и прехвърлят тежестта на реакцията към транснационални организации, а че тук е въведена динамика, според която предлагането на решения се дефинира основно чрез действията на ненационални субекти. По любопитен начин, тази нагласа може да се определи чрез препратка към идеята „твърде голяма, за да бъде оставена да се провали” (‘too big to fail’) като в този случай обаче става дума за нагласа „твърде малка, за да има значение”. Степента, в която подобна нагласа се развива и в други страни-членки, изисква обаче допълнително изследване и анализ.

Някои последици от реакциите на кризата: Политическият контекст на политиките на солидарност в новата бюджетна рамка (2014-2020)

Вече описаните условия ще имат поредица от последици в рамките на европейската политика, както и тази на системата на ЕС. Тази статия може да разгледа само някои от тях и най-вече тези, които ще повлияят върху бъдещите решения в рамките на новата финансова рамка на организацията. Но влиянието на вече описаното възникващо мислене ще има ефекти върху най-различни политики, като тези на външните отношения, реформа на ОСП, единния пазар и други.

Наближаващият дебат за следващата финансова рамка на ЕС ще фокусира в себе си някои ключови въпроси и ще се отрази върху окончателните решения. Публичните дефицити и тяхното управление са такъв проблем, които ще присъства на предно място в съзнанието на политиците по време на тези преговори. Сегашната криза предефинира въпроса за дефицитите. От обикновени инструменти за използване при наличие на рестрикции, те бавно се превръщат в структурни проблеми с тежки трансгенерационни импликации. Следователно, управлението и перспективите за растеж на страните-членки все повече се определят от способността за тяхното овладяване и способност за намаляване[11]. В същото време, не е особено вероятно обществените мнения да приемат подобно ново по-дългосрочно препятствие пред националното икономическо управление. И без това, реформата на публичния сектор бе трудна във времената на значителен икономически растеж, особено тази на социалната и пенсионната системи. Влошаването на обществените финанси при настоящата криза допълнително ще изостри нуждата от реформа в един контекст на очаквания за подкрепа от страна на държавата. Това заплашва да се превърне в дефиниращо структурно напрежение в европейската политика през идното десетилетие и терен за множество политически битки между политическите партии, браншовите организации, профсъюзите, групите за натиск и общественото мнение. Едно вероятно последствие е нарастващата сдържаност на страните-членки на ЕС да увеличат вноските си в различни международни организации, включително в самия Европейски съюз. Следователно, цената на солидарността може да се „залепи” на сегашните нива, но с нарастващ натиск върху европейския бюджет. Като резултат, солидарността на ЕС може да започне да се разпада под силата на този натиск. Внимателното проследяване на дебатите в ключови страни-донори ще ни даде добри данни за анализ, дали тези очаквания ще бъдат валидни през идните години.

Драмата около написването и ратификацията на Лисабонския договор бе такава, че публиките и политиците се фокусираха основно върху институционалната му траектория. Нещо повече, доминиращият наратив за негово ядро се разположи върху институционалната иновация, акцент върху рационализацията и оптимизацията на структурите - един подходящ език за времената на предкризата. След загубените референдуми в Холандия и Франция този подход към договора бе затвърден, а самият смисъл на промяната - допълнително избутан на заден план. Единствената малко по-видима гледна точка остана тази за допълващата полезност на ЕС в глобалната среда. Но дори тук акцентът бе много повече върху възприятията за намаляване на сложните, припокриващи се функционалности вътре в ЕС, отколкото върху съдържателните промени по отношение на политики, капацитети, посока. В подобен контекст, не е никаква изненада, че сега откриваме различни неочаквани последствия на Лисабонския договор, които преди това бяха неизследвани и неанализирани. Те ще излизат на преден план през идните месеци и години и далеч не се отнасят само до различните разпределения и конфигурации на властта. Политиките на ЕС ще бъдат повлияни не просто като следствие от промяна в процедурата за гласуване, но и след пребалансиране на цялостната им структура в рамките на организацията. Вече имаме признаци за подобен процес. Обвързването на глобалната й способност с икономическия растеж на ниво ЕС вече задава някои напрежения. Някои нови страни-членки изразяват страхове, че политиките от нова генерация на „ЕС 2020” ще маргинализират и намалят тежестта на „класическите” инструменти за развитие като кохезионните и структурните фондове, помощта за фермерите и т.н. В някакъв смисъл, това са непреднамерените последствия, импликациите, които ще стават ясни едва през идните години.

Влизането в сила на договора от Лисабон предполага, че ЕС вече притежава поредица от външни политики или поне една „съставна външна политика”, която се усилва допълнително от намерението на европейските елити да вкарат организацията в самото ядро на глобализирания свят. Това не води единствено до интензификация на общата европейска външна политика и политика за сигурност, или до нейното бюджетно укрепване, а по-скоро до бъдеща интеграция на отделните външни политики на организацията. Все повече от общите политики на ЕС имат „външни измерения” с постоянно нарастващ бюджетен ангажимент, дори ако не броим вече оформените политика на развитие и политиката на хуманитарна подкрепа и подкрепа по време на кризи, които имат нарастващо значение и влияние [12]. Поставянето на тази „съставна външна политика” в глобален контекст и наратив е съществена промяна. Все пак, финансовите последици от това цялоство пребалансиране на политиките не е пълноценно изследвано и оценено. Ако предположим продължаване на настоящото ниво на финансов ангажимент от страните-членки за следващата бюджетна рамка, тогава появата на разширена външна политика ще доведе до вътрешно разпределиние на ресурсите. „Външното измерение” на съюза е вече абсолютно решаващо за неговата тежест и самовъзприятие. В този смисъл, възникващата „съставна външна политика” ще изисква нарастващ бюджет, който ще става все по-многопластов и амбициозен. Тази обърната навън солидарност неизбежно ще има последствия за онази, която е обърната навътре. Точните измерения на процеса ще станат напълно ясни по време на дискусиите по новата финансова рамка 2014-2020.

Някои заключения

Тази статия е усилие за обхващане на една комплексна, многопластова и бързо развиващата се динамика; процес на потенциално драматично предефиниране на суверенитетите, собствения капацитет за управление и възприятието за външна политика. Изглежда възникват две логики на реакция на глобалната криза сред страните-членки на ЕС: (ре)национализация на подходите за управление на глобализацията и процес на трансфер, прехвърляне, ЕС-зация. Първият надделява в големите, ключови страни-членки с висока степен на самоувереност и самовъзприятие, докато вторият може да се наблюдава в по-периферните политически общности с по-ниски нива на самоувереност. Първата реакция надделява в началните фази на реагиране на кризата, но има потенциала да окаже сериозно въздействие върху развитието на ЕС и потенциалното разцепване на вътрешната му солидарност. Това може да бъде допълнително подпомогнато от едно ключово неочаквано следствие на Лисабонския договор, а именно радикалното разместване на отделните политики и бюджети в резултат на нарастващите външни амбиции на съюза. Да повторя отново, тази статия е по-скоро опит за размисъл и провокация, отколкото за някакъв амбициозен анализ на „голямата картина” на настоящия трансформиращ контекст. В него следва да погледнем отвъд чисто емпиричното и да изследваме по-дълбоките промени, случващи се на ниво идеи, културни чувствителности и политически истории. Драматичният край на първата вълна на глобализацията отключи движения, които изглеждат случайни. Тяхното проследяване и осмисляне е колективна задача.

Бележки:

[1] Съществува текущ дебат за най-точната дефиниця на сегашната криза. Според някои, това е западна криза като тук се отчитат не просто статистически показатели, а подкопаването и поставянето под съмнение на някои от неговите ключови характеристики и идеи. Други предпочитат да се позовават на обхвата и дълбочината кризата като избират понятието „глобална”. Виж В. Шопов, „Неписани въпроси за сегашната криза”, непубликувани бележки, София, 2010.

[2] Общите очертания на тази идея са представени в по-ранна статия (В. Шопов, ‘Европейското преоткриване на суверенитета’) , публикувана в българското издание на “Foreign Policy’ Journal от март-април 2009.

[3] Причините за това могат да бъдат търсени на различни нива: консенсус в ЕС, национални политически динамики, възприятия на граждани и т.н. За повече, виж C. Bastasin, ‘Partisan Protectionism: Political Consensus, the Euro and Europe’s Response to the Global Crisis.’, in S. Micossi and G. Tosato (eds.), ‘The European Union in the 21^st Century’, Centre for European Policy Studies, 2009.

[4] Идеята се приема добре и сред бизнес общността в страната. Виж, N. Aziz, ‘Calls in Sweden to Nationalize Volvo and Saab’, http://www.leftlanenews.com/calls-in-sweden-to-nationalize-volvo-saab.html;

[5] За повече виж, ‘Europe 2020 – Public Consultation. First Overview of Responses’, Working Document of the European Commission, February 2010, на:

http://ec.europa.eu/eu2020/pdf/eu2020_public_consultation_preliminary_overview_of_responses_en.pdf

[6] Използваната информация е от анализ на Tony Barber. За повече виж, T. Barber, ‘Pursuit of a Purpose.’ Financial Times, 24 февруари 2010.

[7] Анализът е провокиран от книга на Johan Norberg, ‘The Financial Fiasco: How America’s Infatuation with Home Ownership and Easy Money Created the Economic Crisis’, Hydra Foerlag, 2009. В своята работа той включва и една гледна точка на история на идеите, макар това да не е нейна основна задача.

[8] Тези наблюдения са благодарение на работата на Karel Lennoo, ‘Comparing EU and US Responses to the Crisis’, European Capital Markets Institute Publication No. 14, януари 2010.

[9] За чудесен анализ в тази посока виж, Richard Bronk, ‘The Romantic Economist. Imagination in Economics.’, published by Cambridge University Press, 2009. И най-вече, стр. 256-287.

[10] Подробности от този план могат да бъдат прочетени във В. Шопов, ‘Криза? Каква криза?’, декември 2008, Вестник ‘Mонитор’.

[11] Въпросът за дефицитите е централен за всички по-дългосрочни планове за възстановяване и стратегии, както и все по-голяма тежест за националните политически елити. За повече виж, ‘Economic Crisis in Europe: Causes, Consequences and Responses.’, DG Financial and Economic Affairs, European Commission, 2009.

[12] За чудесно и цялостно изследване на този въпрос виж, S. Keukeleire and J. MacNaughtan, ‘The Foreign Policy of the European Union’, chapter 1, Palgrave, 2008.

Литература:

Aziz, N. (2008). ‘Calls in Sweden to Nationalize Volvo and Saab.’, Left Lane Magazine, available at: http://www.leftlanenews.com/calls-in-sweden-to-nationalize-volvo-saab.html;

Bastasin, C. (2009). ‘Partisan Protectionism. Political Consensus, the Euro and Europe’s Response to the Global Crisis.’, in: S. Micossi and G. Tosato (eds.), ‘The European Union in the 21^st Century. Perspectives from the Lisbon Treaty’, publication of the Centre for European Policy Studies, Brussels, Belgium;

Barber, T. (2010). ‘Pursuit of a Purpose’. An Analysis from the Financial Times, February, 24^th, London, England;

Bronk, R. (2009). ‘The Romantic Economist. Imagination in Economics.’, Cambridge University Press, Cambridge, England;

European Commission. (2009). ‘Economic Crisis in Europe: Causes, Consequences and Responses.’. DG Economic and Financial Affairs, European Commission, European Economy 7, Brussels, Belgium;

European Commission. (2010). ‘Europe 2020 – Public Consultation. First Overview of Responses’, Working Document of the European Commission, available at:

http://ec.europa.eu/eu2020/pdf/eu2020_public_consultation_preliminary_overview_of_responses_en.pdf

Keukeleire, S. and MacNaughtan, J. (2008). ‘The Foreign Policy of the European Union.’ Palgrave, Macmillan, London, England;

Lennoo, K. (2010). ‘Comparing EU and US Responses to the Crisis’, European Capital Markets Institute Publication No. 14, January 2010, Brussels, Belgium;

Norberg, J. (2009). ‘The Financial Fiasco: How America’s Infatuation with Home Ownership and Easy Money Created the Economic Crisis’, Hydra Foerlag, Sweden;

Шопов, В. (2008), ‘Криза? Каква криза?’. Статия във вестник „Монитор”, Декември 2008 година, София, България;

Шопов, В. (2009). ‘Европейското преоткриване на суверенитета’. Списание “Foreign Policy” (българско издание), София, България;

Шопов, В. (2010). ‘Неписаните въпроси на сегашната криза’. Непубликувани бележки, София, България.

* Авторът е основател на компанията за изследвания, анализи и консултации Sophia Analytica Ltd. и преподавател в Софийския университет, Нов български университет и Дипломатическия институт на МВнР.

"Европейската стратегия за сигурност", определя тероризма като първа ключова заплаха и "нарастваща стратегическа заплаха за цяла Европа"^[1]. Статистиката на Европол^[2] доказва това твърдение. За последните три години, на територията на страните от Европейския съюз, са проведени общо 1570 терористични атаки и са задържани 2759 лица, обвинени в осъществяване на терористична дейност^[3].

Страните, в които са налице благоприятни условия за организационна, логистична и оперативна дейност на терористични организации, са разположени на всички континенти, често много далеч от местата където тези организации нанасят своите удари. Известно е, че подготовката на ударите със самолети срещу Ню Йорк и Вашингтон, на 11 септември 2001, са планирани в лагери в Афганистан и Пакистан[4]. Обучението на терористи, действащи в САЩ, Русия и ЕС, често се осъществява в страни от Близкия изток и Северна Африка.

Реализирайки Европейската стратегия за борба с тероризма[5], ЕС се стреми, преди всичко, да осигури безопасността на собствените си граждани. За тази цел се провеждат мероприятия във всички сфери на обществения живот. Особено внимание се обръща на системата за сигурност с акцент върху работата на разузнавателните, контраразузнавателни, полицейските служби и армията. При това задълбочено се осъществяват мероприятия, както по отношение на антитероризма (като форма на превантивна дейност), така и на контратероризма (като дейност в отговор на терористична атака)[6]. В тази връзка, институциите на ЕС, ангажирани с проблемите на сигурността, отделят все по-голямо внимание на разработването на концепции за използване на различните видове сили, предназначени за борбата с тероризма.

Едно от направленията е подготовката на военни и специални полицейски сили, готови да действат на голямо разстояние от собствените си бази. Основна форма на такива действия са т.нар. рейдови контратерористични операции. Те се разглеждат като вид офанзивна операция, обикновено при участие на неголеми сили, включваща бързо и внезапно навлизане на чужда територия с цел събиране на информация, дезорганизация на терористични сили или разрушаване или ликвидиране на терористични обекти. Тя задължително завършва с планирано оттегляне от района на операцията при изпълнение на задачата.

Разрастването на тероризма и нарастването на възможностите на терористичните организации логично доведе до осъществяването на терористични акции с голям пространствен размах. Много често инциденти, свързани с отвличане на самолети и други транспортни средства, бързо се пренасят на хиляди километри, през границите на няколко държави. Редица терористични актове се планират и подготвят в страни, разположени на един континент, а се провеждат на друг континент. Лидери и терористична инфраструктура се разполагат в райони и страни далеч от мястото на техните цели. На свой ред, това води до провеждането на контратерористични операции  на голямо отдалечение от базите на военни и други специални сили[7].

Именно големият  пространствен размах на операциите е основната причина, която повишава значението на географската среда за контратерористичните операции. Глобализацията на тероризма и провеждането на мащабни терористични акции водят до необходимостта от провеждане на контратерористични операции в различни части на света. Разстоянията, които може да се наложи да преминат контратерористичните сили, достигат няколко хиляди километра. Маршрутите могат да преминат през няколко физикогеографски пояса, а проникването да се извърши през трите съставни части на средата – суша, вода или въздух. Зависимостта на използваната в контратерористичните операции техника и въоръжение от релефа, хидрографията, климата, растителността, почвата, населените места и инфраструктурата е значителна. Въздействието на елементите на географската среда върху техниката, въоръжението и личния състав може да доведе до неуспех на операцията. Затова внимателното изучаване на географската среда и вземането на мерки за използване на условията в интерес на контратерористичните сили е от ключово значение за успешното провеждане на операциите.

Факторите на географската среда, оказващи влияние върху провеждането на операциите, могат да се обединят в три основни групи: природогеографски, политикогеографски и военногеографски.

Влияние на природогеографските фактори

Анализът на проведени контратерористични операции, като: освобождаването на заложници на летище Ентебе, Уганда от израелски сили[8], срещу лагера Шимойо в Мозамбик от родезийски сили[9], освобождаването на заложници в Могадишо, Сомалия, от група на германската гранична охрана[10], на руските специални сили в Афганистан (1979-89) и др., позволява да посочим следните природогеографски фактори, които оказват влияние и трябва да бъдат взети предвид при планирането и провеждането на операциите: географско положение; пространствени размери; релеф; хидрография; климат; растителност; почва; население и  населени места.

Географското положение

Географското положение на района на целта (обекта на операцията), маршрутите за проникване и изходния район на контратерористичните сили е първият фактор, който трябва да бъде оценен в процеса на планиране. Географското положение се определя от местоположението на определена територия спрямо океаните, моретата, континентите, страните и други географски обекти (физикогеографско положение). То може да предоставя благоприятни или неблагоприятни условия за провеждане на операцията.

Разполагането на целта или изходния район на контратерористичните сили близо до океани и морета и осигурява благоприятни условия за проникване по вода, въздух или комбинирано, без да е необходимо пресичане на граници на други държави. При операции в такива територии е възможно използването на морски (военноморски) компонент, което увеличава възможностите за превоз на личен състав и товари и огнева поддръжка от кораби. Липсата на излаз на море на територията, където е разположен районът на целта, ограничава възможностите за проникване, като в някои случаи ги свежда само до проникване по въздуха.

Разполагането на района на целта в близост до плавателна или голяма река, както и до езеро или блато, също разширява възможностите за проникване по вода, но в тези случаи ще е необходима задължителна комбинация, например въздух-вода или суша-вода.

Вътрешноконтиненталното разположение на района на целта прави възможно проникване по въздух и суша. То обаче затруднява поддръжката на контратерористичните сили.

Географското положение на района на целта спрямо други съседни държави и райони може да оказва пряко или косвено въздействие върху рейдовата операция. Ако районът на целта е заобиколен от държава (или държави) с негативно отношение към терористичната организация, може да се очаква активна поддръжка или неутрално отношение към операцията. Напротив, ако държавата, или държавите, открито или скрито, поддържат терористичната организация, може да се очаква противопоставяне на операцията. Това налага вземане на допълнителни мерки за защита на контратерористичните сили, включително за неутрализиране на атаки от въоръжените сили на съответните страни.

Операцията срещу терористичен обект, разположен в стратегически важен район, може да се отчете като заплаха за интересите на някоя държава и да предизвика ответната и реакция. За да се избегне това е необходимо съгласуване на операцията на висше политическо ниво.

Американската операция за освобождаване на задържаните дипломати в Техеран, през 1980, предизвика ответната реакция на Съветския съюз. Тази операция и подготовката за следваща по-мащабна бе приета като заплаха за стратегическите интереси на Москва и доведе до съсредоточаването на няколко съветски дивизии по северната граница на Иран.

Операцията за освобождаване на отвлечени френски деца в Джибути и съпътстващата я престрелка със сомалийски военни пък води до съсредоточаване на части на сомалийската армия по границата с тогавашната френска колония.

Пространството

Пространството включва територията, водното и въздушно пространство, където действат контратерористичните сили. То оказва влияние с две свои характеристики – разстояние и площ.

Разстоянието между базите на контратерористичните сили и района на целта е ключов фактор, оказващ влияние при определяне на способа и средствата за проникване. Големите разстояния затрудняват бързото достигане до района на целта. Това може да наложи създаване на междинни бази или пунктове за зареждане и почивка на контратерористичните сили. Така постъпват британците при операцията за освобождаване на заложници в Сиера Леоне[11].

Площта, където контратерористичните сили нанасят удара си, е ограничена. Това се обуславя от малките, по правило, размери на района на целта и, съответно, малкото количество на силите, включени в операцията.

Тъй като обектите на контратерористичните операции обикновено са отделни транспортни средства или сгради, малки групи или единични лица, площта на района на целта обхваща изброените обекти и прилежащата местност. Имайки предвид характеристиката на целите, площта на района на целта рядко може да надвишава един квадратен километър.

Към площта на този район обаче, трябва да се прибавят районите за натоварване, стоварване, прегрупиране, както и районите около маршрутите за проникване и изтегляне. Получава се една обикновено много дълга и относително тясна полоса с най-разнообразни условия, които трябва да бъдат оценени. Дължината на тази полоса се определя от местоположението на базите на контратерористичните сили и най-отдалечените пунктове, включени в провеждането на операцията. Ширината на полосата се определя от обсега на средствата, с които може да се въздейства върху силите и, съответно, обсега на въздействие на контратерористичните средства (оръжията). Общата площ на полосата, през която преминават и действат контратерористичните сили, варира в големи граници, но може да достигне десетки хиляди квадратни километри.

Тъй като пространството е триизмерно и средствата за разузнаване и огнево поразяване въздействат и в трите измерения, се получава своеобразен “тунел”, който може да се нарече “рейдови тунел”. Увеличаването на далекобойността, скоростите и поразяващите свойства на съвременното въоръжение и техника разширява размерите на “тунела”. В рамките му се включват всички останали елементи на географската среда: релеф, климат, хидрография, население, държави и т.н. Така, количеството информация, която следва да се обработи, нараства до обем, близък до този на някои стратегически операции.

Релефът

Релефът е фактор, оказващ влияние върху всички контратерористични операции, особено като се има предвид, че районите на целта са предимно на сушата. Релефът има най-голямо влияние върху операцията при проникване на контратерористичните сили по суша - характерът на брега (съприкосновението на сушата с морето) е от значение при проникване по вода.

Равнините позволяват бързо придвижване и ориентиране, добро наблюдение и стрелба, но не осигуряват прикритие на придвижването и защита на контратерористичните сили.

Хълмистата местност осигурява бързо придвижване, има добри условия за наблюдение, стрелба и значително по-добра защита.

Планинската местност затруднява придвижването и ориентирането. Тя притежава добри условия за защита, провеждане на засади и внезапни атаки. В планинска местност се затруднява радиовръзката и работата на радиолокационните станции.

Хоризонталното разчленение на континентите се изразява в количеството, размерите и формата на островите, полуостровите, заливите и влияе значително върху проникването на контратерористичните сили по вода. Голямото разчленение осигурява по-дълбоко навлизане на плавателните средства, използвани от контратерористичните сили в определена територия, но пък ги прави по-уязвими за разкриване и поразяване от средства, разположени по брега.

Височината на брега и различните му типове: лагунен, маршев, лиманен, аралски и шхеров, оказват влияние върху възможоността за проникване на контратерористичните сили.

Лагунният бряг се характеризира с поредица от лагуни, крайбрежни валове, насипи и дюни. Той е слабо достъпен за кораби, поради широките плитчини, и труднодостъпен откъм сушата, заради многото езера. Проникването, изтеглянето и действията на контратерористичните сили в такъв район могат сериозно да се затруднят. Те са възможни с малки плавателни съдове или кораби на въздушна възглавница. Укриването на контратерористичните сили е трудно.

Маршевият бряг се характеризира с крайбрежни низини, които се заливат при приливите на океана или при наводнения на реки. Той е трудно проходим и затруднява проникването. Проникването и изтеглянето са възможни с малки плавателни съдове, а укриването на контратерористичните сили е затруднено.

Лиманният бряг е силно нарязан, с дълбоки заливи, нисък, но стръмен. Проникването и изтеглянето е възможно с кораби с малко газене. Има сравнително добри условия за укриване на контратерористичните сили.

Аралският бряг е блатист, с много плитчини и пясъчни острови. Плаването е затруднено, освен с малки плавателни съдове.

Шхеровият бряг се характеризира с многобройни малки островчета и полуострови, разделени от тесни проливи с много подводни скали. Плаването с кораби е затруднено. При тази характеристика можем да определим този бряг като удобен за действия с малки плавателни съдове.

Общо взето, при тези характеристики на ниските брегове, те могат да се определят като удобни за проникване на неголеми сили с малки плавателни съдове. Това означава, че при далечни рейдове по море, ще трябва да се предвидят зони за претоварване от корабите на малки плавателни съдове, което пък ще увеличи времето за провеждане на операцията.

Високите брегове: далматински; риасов и фиордов, общо взето, благоприятстват проникването контратерористични сили с големи караби.

Далматинският бряг се характеризира с дълги и тесни острови и полуострови със стръмни брегове. Те са разделени от дълги, тесни и дълбоки канали, разположени успоредно на брега. Този бряг улеснява проникването, тъй като сложната брегова линия трудно се охранява, а дълбоките води позволяват плаване с големи кораби близо до брега.

Риасовият бряг е характерен със стръмни и скалисти брегове, тесни и къси клиновидни заливи. Позволява плаване на големи кораби близо до брега.

Характерна за фиордовия бряг е силно разчленената брегова линия и дълги, тесни, дълбоко врязани в сушата, заливи със стръмни брегове. Възможно е проникване с големи кораби и подводници.

Други характерни форми на брега, които могат да се използват за проникване на контратерористични сили, са устията на реките– естуари или делти.

Естуарите са устия на големи реки, вливащи се в морето чрез един дълбок и широк канал. Те позволяват влизане на големи плавателни съдове навътре по течението на реката.

Делтите представляват сложна система от протоци и канали на вливащите се в морето реки. Те са трудно проходими, но дават възможност за скрито проникване и съсредоточаване на рейдови сили.

Хидрографията

Хидрографията, като елемент на географската среда, оказва влияние върху контратерористичните операции, като то е най-силно при провеждането им близо до океани и морета, реки, езера и блата.

Океаните и моретата имат голямо икономическо и военно значение. Основната причина за това е развитието на техниката, повишаващо възможността за използването на водната среда като път за пренос на ресурси, както и за добиване на природни ресурси от Световния океан. Океаните и моретата осигуряват достъп до страни, региони и ресурси, като за това се използват плавателни средства и други съоръжения. Те представляват удобна цел за терористични и пиратски атаки. Следователно, всяко плавателно средство или морско съоръжение (за добив на нефт, газ или др.) може да се превърне в обект на контратерористична операция. Като много вероятни райони за провеждане на терористични акции могат да се посочат комуникационните възли – пристанища, канали, проливи и други, където има голямо струпване на кораби. Терористична атака в такива места може да блокира корабоплаването за продължително време и да доведе до големи икономически загуби. Особено опасни могат да се окажат атаките срещу танкери, превозващи нефт, нефтопродукти и други енергийни суровини. Поразяването им може да доведе до екологични катастрофи.

Поради голямото стратегическо значение на океаните и моретата, крайбрежните и островните държави разглеждат всяка интервенция в тях като сериозна заплаха за стратегическите си интереси. За неутрализиране на такива заплахи се поддържат мощни военноморски сили.

Океаните и моретата предоставят добри условия за транспортиране и проникване на контратерористични сили по вода или под вода. Освен това, проникването по въздух над океани и морета, в международни води, не създава такива дипломатически проблеми, както в други условия.

Важни характеристики на моретата и океаните, които трябва да се вземат предвид при контратерористичните операции, са вълнението, приливите и отливите, както и теченията.

Вълните имат силно въздействие върху плавателните съдове, водят до забавяне на скоростта, а в някои случаи могат да предизвикат аварии и катастрофи. Приливите и отливите влияят върху безопасността на корабоплаването. В райони с плитки води, то е възможно само при прилив. Приливната вълна навлиза в реките и в някои райони прави възможно проникването на големи плавателни съдове дълбоко в сушата. При планиране на проникване по вода, приливно отливните процеси следва да се изучат внимателно, тъй като могат да направят една операция невъзможна, поради недостатъчната дълбочина на морето или пък, поради непроходимостта на брега при отлив.

Океанските и морските течения въздействат върху плавателните съдове, като увеличават или намаляват скоростта им. Имайки предвид значението на скоростта в контратерористичните операции, става ясно и значението на тази характеристика.

Реките могат да се използват като път за проникване или изтегляне по вода при провеждане на операции. При проникване по суша или въздух, реките могат да се използват като ориентир за движение. Те могат да се окажат препятствие при придвижването на контратерористичните сили, но и да бъдат използвани като естествена преграда за възпрепятстване на преследващи ги формирования. Важните за контратерористичните операции характеристика на реките са ширината, дълбочината и скоростта на течението. Ширината и дълбочината оказват влияние върху избора на начина за преодоляване, ако реката е на маршрута за проникванеа или при избора на средство за придвижване, ако самата река е маршрут за проникване. Широките и дълбоки реки изискват използване на различни плавателни средства, като в някои участъци може да се наложи претоварване от кораби и катери на моторни или гумени лодки. Скоростта на течението увеличава или намалява времето за преодоляване реката или за проникването по нея.

Езерата и блатата могат да се използват за проникване и изтегляне на контратерористичните сили по вода. Бреговете на езерата имат характеристика, сходна на тази на моретата и океаните и съответните благоприятни и неблагоприятни условия за провеждане на операция. Блатата затрудняват придвижването и увеличават времето за провеждане на операцията, но пък осигуряват скритост и внезапност на удара.

Климатът

Климатът и моментните атмосферни условия могат да предопределят успеха или провала на една контратерористична операция поради високата амплитуда на промените. Климатът значително се влияе от географската ширина, надморската височина, ветровете и въздушните маси. Поради възможността една операция да се проведе в силно отличаващи се, в географско отношение, райони, е необходимо всеки участък от “рейдовия тунел” (маршрута на рейда) внимателно да се оцени и от климатична гледна точка.

При планиране на проникване, особено по въздух или море, трябва да се направи прогноза на времето, за да могат командващите контратерористичните сили да използват важните климатични фактори в собствена полза.

Наличието на облаци и мъгли е добро условие за прикриване на проникване, което обикновено трябва да се провежда нощем или под прикритието на димна завеса. Ограничената видимост, вследствие на климатичните условия, може да се използва за постигане на скритост и изненада на удара.

Безопасността в зимни условия зависи от промяната на температурата с няколко градуса повече или по-малко от точката на замръзване. Скоростта на проникване също зависи в голяма степен от времето. Местности, които могат да се пресекат бързо и безопасно в рамките на няколко часа, могат да се превърнат в непроходими или труднопроходими при снеговалеж, проливни дъждове, бури, урагани, много високи или много ниски температури.

Суровите климатични условия могат да доведат до понижаване на моралния дух и ръст на здравословните проблеми на личния състав. Влиянието им в тези условия може да бъде намалено, когато хората са обучени да се справят самостоятелно с аклиматизацията. Подходящо екипиран и обучен личен състав може дори да се възползва от различните климатичните условия по време на контратерористичните операции.

Специфично влияние върху контратерористични операции могат да окажат следните елементи на климата: въздушните течения (ветрове); облачност; температура.

Значително влияние върху контратерористичните операции могат да окажат и въздушните течения (ветровете). Обикновено, силните ветрове затрудняват проникването по въздуха и по море и могат да го направят невъзможно. При високи скорости на вятъра, в заснежени или пустинни райони, се образуват плътни облаци от сняг или прах, свеждащи видимостта до нула. Дървета, клони и дори камъни могат да бъдат увлечени от вятъра и да нанасет големи поражения върху хората и съоръженията.

Климатът, в голяма степен, зависи от системата на ветровете, духащи предимно от една посока. Например, полярните източни ветрове; западните ветрове в умерения пояс, духащи в зоната от приблизително 30 градуса северна ширина; североизточни ветрове (пасати), духащи южно от 30 градуса северна ширина. Посоката и силата на вятъра оказват особено голямо влияние при проникване по въздух и море и водят да намаляване или увеличаване скоростта на придвижването на контратерористичните сили.

Облачността е друг елемент на климата, влияещ върху контратерористичните операции. Плътността на облаците и тяхната височина влияят върху видимостта, както денем, така и нощем. В най-голяма степен този фактор оказва влияние при проникване на контратерористичните сили по въздуха. Ниската облачност и мъглите затрудняват управлението на контратерористичните формирования и особено на тези от въздушния компонент (самолети и вертолети).

Валежите (дъжд, сняг, град и др.), както и облачността, оказват влияние върху видимостта и могат да доведат до намаляване скоростта на движение, особено по суша и въздух.. Проливните дъждове и снеговалежи създават допълнителни препятствия по маршрутите за движение и могат да предизвикат наводнения.

Температурата е ключов елемент на климата и фактор, който следва да се отчете при избора на вариант за провеждане на рейда. В зависимост от средата, в която се провежда той - въздух, вода или суша, трябва да се обръща внимание на температурата на всички елементи или пък само на онези, с които са в съприкосновение контратерористичните сили. Високите или ниските температури изискват различни мерки за приспособяване. При преминаване през райони с различни температурни характеристики ще е необходима различна по вид и количество екипировка (съответно лятно или зимно облекло).

За всяка контратерористична операция следва да се изготви прогноза на времето по целия маршрут на рейда (в рейдовия тунел) .

Растителността следва винаги да се взема предвид при контратерористични операции, тъй като може да въздейства многостранно върху всичките и фази. Най-голямо влияние тя оказва при проникване и изтегляне по суша. От характера на растителността зависят скритостта, възможностите за придвижване и защитата на контратерористичните сили. Наличието на растителна покривка осигурява благоприятни условия за прикриване на контратерористичните сили от визуално и радиолокационно наблюдение. Горската растителност осигурява добра защита и от огъня на стрелковото оръжие.

Гористите местности и тези, обрасли с гъсти храсти, намаляват проходимостта, затрудняват наблюдението и воденето на огън, но осигуряват добри условия за изненадващи удари. Гъстата растителност затруднява проникване по въздух, заради липсата на достатъчно пространство за кацане на вертолети или парашутисти.

Характерът на растителността влияе върху избора на вариант за проникване, нанасяне на удара и изтегляне, както и върху избора на маршрути.

Спецификата на операцията не позволява изграждането на временни фортификационни съоръжения, използването на тежка защитна екипировка и бронирана техника, затова трябва да се разчита единствено на природните условия.

Населението и населените места

Населението и населените места са ключов елемент на географската среда. Сред характеристиките на населението, имащи значение за контратерористичните операции, са: териториалното разположение и гъстотата, националният и религиозен състав, отношението към терористичната дейност и към контратерористичните сили.

Териториалното разположение на населението по маршрутите на контратерористичните сили и в района на целта налага да се вземат мерки за запазване на живота и здравето му. Колкото е по-висока гъстотата на населението, толкова влиянието на този фактор е по-силно. Ниската гъстота благоприятства проникването, изтеглянето и ударната фаза на операцията и обратно.

Националността и религията на населението в района на рейдовата операция може да окаже положително или отрицателно влияние. Може да се очаква, че националността и религията на населението в района на операцията ще бъдат различни, в различните му участъци, и, съответно, отношението към контратерористичните сили ще се влияе от обичаите, традициите, политическите, икономическите, културни и исторически връзки между етносите. Имайки предвид скрития (по правило) характер на проникването, този елемент на обстановката може да окаже по-съществено влияние върху ударната фаза и при изтеглянето на силите.

Особено важна характеристика на населението е отношението му към обекта и субекта на операцията – терористичните и контратерористични формирования. При това, негативното отношение на населението към терористичната дейност и конкретен терористичен акт невинаги може да означава положително отношение към контратерористични формирования. При негативно отношение, следва да се вземат допълнителни мерки за изолиране района на целта, включително провеждане на психологически операции за въздействие върху населението в положителна посока.

Населените места обикновено включват района на целта, тъй като терористичните атаки се провеждат предимно в тях или близо до тях. От значение за контратерористичните операции са размерите, планировката, гъстотата на застрояването, видът на постройките и комуникациите.

Големите населени места с много жители осигуряват по-добри условия за скрито проникване и изтегляне, както и за разузнаването на района на целта, но пък затрудняват ударната фаза, тъй като нараства вероятността от жертви сред гражданите.

Планирането на застрояването може да се определи като правоъгълно, радиално-пръстеновидно, линейно-осево и смесено. То трябва да се има предвид при операциите, тъй като улиците са основните пътища за придвижване както на контратерористичните формирования, така и на терористични и други противникови формирования.

Правоъгълното планиране увеличава възможностите за придвижване, като при блокиране на всяко кръстовище може лесно да се излезе към избрания обект по други улици. Правоъгълното планиране облекчава избора на основни и резервни маршрути към района на целта, но затруднява изолацията му.

Радиално-пръстеновидната система благоприятства изолирането на определен район - блокирайки важен пътен възел, може да се контролира придвижването по много улици. Движението от покрайнините към центъра на системата е възможно по няколко направления, а движението между кварталите е затруднено.

Линейно-осевото планиране е характерно за планинските селища и тези, разположени край реки или на морския бряг. При него сградите са разположени в относително тясна ивица около път, бряг, проход, река или пък друг линеен местен предмет или форма на релефа. За изолация на такова населено място са необходими относително повече сили, отколкото на населено място с друга форма. Достигането на обекти в центъра на населеното място може да стане без да се преминава през много квартали. Контролът на движението по надлъжната ос е възможно с малко сили.

Застрояването на кварталите може да бъде гъсто - почти без пространство между сградите, рядко - с наличие на свободно пространство между сградите, и разпръснато – когато постройките са на значително разстояние една от друга.

Голямата плътност на застрояването ограничава движението с автомобили, а понякога и пеша. Голямото количество близко разположени постройки затрудняват придвижването, наблюдението, стрелбата, ориентирането и разполагането на силите и средствата. Вероятността за поразяване на граждани и разрушаване на сгради е по-голяма. Последствията от стрелба и взривявания се засилват значително от счупени стъкла, откъртена мазилка и конструктивни елементи на сградите. Вероятността от възникване на пожари, аварии на системите на електроснабдяване, водоснабдяване и канализация и комуникации е по-висока. В тези условия, проникването и изтеглянето по въздух е за предпочитане. По-гъстото застрояване създава и по добри условия за маскировка и укриване от наблюдение и защита при стрелба.

При по-рядко и разсредоточено застрояване, условията за придвижване, стрелба, наблюдение и разполагане на силите и средствата са по-добри. Вероятността от наранявания на граждани и материални щети е по-ниска. Възможно е проникването и по въздух, и по суша.

Освен изброените елементи на географската среда, значение за контратерористичните операции имат също пътната мрежа и промишлените, комуникационни и социално- културните обекти..

Пътната мрежа и другите обекти

Пътната мрежа има значение за контратерористичните операции, ако е избран вариант за проникване и изтегляне по суша, ако за подхода към обекта се използват изградените пътища, или пък обектът на операцията използва пътищата в района на провеждането и. Добрите пътища позволяват да се увеличи скоростта на контратерористичните, но и на противникови сили. Основните параметри при оценката на пътищата са: здравината и ширината на пътното платно и пътните съоръжения (мостове, тунели, надлези и т.н.). Магистралите и другите шосета с твърда настилка позволяват използване на автомобили с нормална проходимост. Почвените, полски и горски пътища могат да се използват от автомобили с повишена и висока проходимост. Наличието само на пътеки пък налага придвижването да се извършва пеша или с мотоциклети.

Промишлените, комуникационни и социално-културните обекти могат да стана мишена на терористични атаки и, съответно, обект на контратерористични операции. Те могат да включват сграда и комплекс от сгради – заводи, електроцентрали, летища, пристанища, училища, религиозни храмове, болници, радио и телевизионни станции и т.н., както и други съоръжения – електропроводи, газопроводи, продуктопроводи, кранове, кули, писти, пътни съоръжения и т.н. Оценката се извършва както и оценката на сгради, но трябва да се вземе предвид и влиянието на функционирането на тези обекти върху политическия, социалния и икономически живот на страната, както и ефекта върху околната среда, при тяхното разрушаване.

Заплахите, произтичащи от географската среда, могат да се определят като природни (причинени от природни явления и състояния) или човешки (причинени от човешка небрежност, недобра подготовка, неподходящо за климата хранене, неправилно използване на екипировката) или комбинация от двата вида.

В географската среда могат да се срещнат два вида заплахи: субективни и обективни. Комбинацията от двата вида усилва заплахите. Субективните заплахи се създават от хората (например, при избор на маршрути, свръхнапрежение, дехидратация и т.н.). Обективните заплахи се причиняват от елементите на географската среда и върху тях не може да се влияе (силни ветрове, лавини, светкавици и т.н.).

Типични обективни заплахи са лошата видимост, голямата надморска височина, каменните и снежни лавини в планините. Мъглата, дъждът и снежните бури намаляват видимостта и могат да доведат до дезориентация. Голямата надморска височина (над 2000 метра) води до затруднения в концентрацията на вниманието и намалява физическата издръжливост. На такава височина времето може бързо да се влоши. Всяка от заплахите следва да бъде определена, оценена и да се вземат мерки за намаляване на рисковете, произтичащи от нея.

Влияние на политико-географските и военно-географските аспекти върху контратерористичните операции

Политикогеографските аспекти засягат влиянието на териториалното положение и състояние на държавите, в които се провеждат контратерористичните операции, и през които преминават контратерористичните сили. Те са тясно свързани с военногеографските аспекти, отнасящи се до военното, икономическо, политическо и морално-психологическо състояние на страните, или отделните техни части, и възможностите им да влияят върху провеждането на контратерористичната операция. Влиянието на тези фактори трябва да се вземе предвид, ако операцията се провежда на чужда територия или на собствена територия, но в непосредствена близост до границата (т.е. в граничната зона), като например френската операция за освобождаване на заложници в Джибути, на границата със Сомалия.

Отделните страни се различават по формата на управление, икономически и военни възможности, ролята и мястото си в световната политика и икономика, в определена коалиция и регион. Освен това, държавите са свързани помежду си със сложни политически, икономически, културни, военни и други връзки. Така изброените характеристики могат да въздействат положително или отрицателно както конкретно върху контратерористичните сили, така и върху държавата, провеждаща операцията.

Контратерористичната операция на чужда територия, може да се проведе със съгласието и подкрепата на международната общност или конкретни държави, или пък без да се иска подобно съгласие – ако определени държави поддържат прикрито или открито терористични организации или пък конкретни терористични акции.

Независимо дали се провежда със или без съгласие, дали районът на целта е на територията на конкретната държава, или само трябва да се премине през нея, при избора на вариант за провеждане на операцията трябва да се оцени влиянието на политикогеографските и военногеографските фактори. Анализите на повечето операции показва, че тази оценка се извършва на стратегическо управленско ниво, т.е. ръководство на изпълнителната власт и висшето военно ръководство. Те следва да са отговорни за осигуряване на максимално възможните благоприятни условия за провеждане на рейдовата операция. Оценката трябва да включва както влиянието на външни за страната политико-географски и военно-географски фактори, така и това на вътрешните. Възможно е изводите от тази оценка да доведат до отказ от такъв начин за решаване на конкретен проблем в борбата с тероризма.

Политикогеографският фактор може да окаже голямо влияние върху избора на маршрут и способа за проникване и изтегляне, мащаба, вида и целите на контратерористичната операция. Положителното отношение на засегнатата държава към страната, провеждаща операцията, ще позволи използване на всички възможни за географския район способи за проникване и изтегляне, ангажирането на голямо количество контратерористични сили  и поставяне на решителни цели пред тях. И обратното, отрицателното отношение може да наложи заобикаляне на територията на определена страна или пък скритото проникване и изтегляне на контратерористичните сили. Това естествено ще повлияе върху количеството на контратерористичните сили и целите, които трябва да се постигнат. За осигуряване на сравнително благоприятни условия за провеждане на операцията, преди, по време и след него, могат да се проведат психологически операции.

Териториалното разположение и състоянието на въоръжените сили на страните, способни да окажат поддръжка на терористични формирования и да възпрепятстват контратерористичните сили, е ключов военногеографски фактор. Освен това, следва да се вземат предвид военните и военно-политически съюзи и коалиции в които участват въпросните държави.

Териториалното разположение на въоръжените сили може да повлияе върху избора на маршрута за проникване и изтегляне и мерките за възпрепятстване на придвижването и развръщането. Видът и качеството на въоръжението и техниката пък могат да окажат влияние върху избора на способа за проникване. Така например, наличието на силен военноморски флот и брегова охрана и слаби военно-въздушни сили или неефективна противовъздушна отбрана могат да доведат до избор на проникване на контратерористичните сили по въздуха. Ниските маневрени възможности на местните сухопътни войски пък могат да позволят проникване по сушата или по-дълга продължителност на ударната фаза на контратерористичната операция.

Членството на страната, където се провежда контратерористичната операция, във военни и военно-политически съюзи налага оценка на вероятното поведение на съюзните държави и предприемане на съответните външнополитически мерки за неутрализирането му.

В определени случаи, оценката на военногеографските фактори може да наложи извода, че рискът за контратерористичните сили и страната, която провежда операцията, е изключително висок. Последствията от един, дори и успешно завършил, контратерористичен рейд могат да доведат до усложняване на политическата обстановка не само между две държави, но и в региона, включително до въоръжен конфликт или война. В подобни ситуации следва да се търсят други начини за разрешаване на конкретния терористичен инцидент.

В анализираните операции е налице една много важна характерна черта, свързана с политикогеографските и военногеографските фактори. Държавите, провеждащи контратерористични операции на чужда територия, без съгласието на съответните страни, по правило са много по-силни от тях във военно отношение или се ползват с голяма подкрепа от някоя велика сили (или пък разполагат с международна поддръжка).

Заключение

Тъй като тероризмът все повече придобива глобален характер, мерките за защита на територията и гражданите на страните следва да включват провеждането на операции на голямо разстояние от собствената територия. Готовността на институциите за „силово противодействие” на тероризма следва да включва и подготовка за своевременна и точна оценка на влиянието на географската среда при операции на значително разстояние от собствените бази. В този процес трябва да се включат научните организации, отговорни за изследванията в тази област. Сътрудничеството между армията и другите органи за сигурност с тези организации следва да е основна задача, ключов елемент от националната и общоевропейска сигурност.

Бележки:

[1]. A Secure Europe in a better World, European Security Strategy. Brussels. 2003.

[2]. Европейска полицейска служба (European Police Office).

[3]. EU Terrorism situation and Trend Report. The Hague, Netherlands. 2006-2009.

[4]. Халил Ел-Анани. Трите фази на стратегията на Ал-Кайда. Сп. Геополитика, бр.1/2010. с. 134-135.

[5]. Вж. The European Union Coutert-terrorism Strategy, Brissels, 2005.

[6]. Вж. Rudiger-Muller. The Joint Anti-terrorism Centre (GTAZ) in Berlin from point of view of Rheinland-Palatinate State Representative – a network of German authorities fighting International Terrorism. Germany, 2007.

[7]. Вж. Блек. Й., Б. Морис. Тайните войни на Израел. С. 2000.

[8]. Yeshayu Ben-Porat, Eitan Haber and Zeev Schiff, Operation Thunderbolt, true stories from the SAS & elite forces, Bristol, 1993

[9]. Миллер, Д., Коммандос, Минск, 1998 г.

[10]. Jan Boger. Elit und spezial einheiten, Stuttgart, 1995.

[11]. http://www.cowell.org/~andy/min/pk/barras/ (10.03.2007)

* Преподавател в Академията на МВР

Непосредствено след създаването на първите географски карти и глобуси и утвърждаването на представата за истинската форма на Земята, биват очертани и първите глобални разделителни (или по-скоро разпределителни) линии. В началото е знаменитата линия, която папа Александър VІ прокарва на 4 май 1493, т.е. само няколко месеца след откриването на Америка, от Северния към Южния полюс, през Атлантическия океан, и според която новите земи и океани са поделени между Португалия и Испания. Тази първа глобална линия бива последвана от многобройни други разделителни линии за двете половини на земното кълбо, закрепени в договорите между държавите-първооткривателки Португалия и Испания. Става дума за специфичен вид линии, най-подходящото название за които ми се струва испанската дума “Raya” (линия, черта, ивица). Същността им е в това, че те представляват разделителна линия между държавите, осъществяващи мащабна експанзия по суша и море.

Различните типове „глобални линии”

От съвсем друг тип са често срещаните през ХVІ и ХVІІ век глобални линии, известни като „приятелски линии” (“amity lines”), които, сами по себе си, не са разделителни, но очертават зоните на безпощаден сблъсък между тогавашните големи сили. Такива линии са например екваторът или Тропикът на Рака, на Юг, или пък меридианът, минаващ през Азорските острови, на Запад. Отвъд тези линии, на практика, престава да действа всяко традиционно или съгласувано европейско право, изместено от безпощадното „право на по-силния”. Всъщност, това е прословутото „beyond the line” на английските пирати, флибустери и морски разбойници от ХVІІ век. По същество, става дума за линия, очертаващи зоните на постоянен сблъсък и борба. Третият (отново съвършено различен) тип глобална линия е американската линия, ограждаща западното полукълбо. Тя е съвършено ясно заявена и географски очертана в посланието на президента на САЩ Джеймс Монро, от 2 декември 1823. В него думата „полукълбо” се осъзнава и използва в специфичното и значение, като с нея САЩ обозначават своето собствено пространство - „Америка”, или „този континент”, или пък „това полукълбо” (this hemisphere). Преднамерено или не, но понятието „полукълбо” се свързва с това, че политическата система на западното полукълбо, като „режим на свободата”, се противопоставя на качествено различната от нея политическа система на тогавашните абсолютни монархии в Европа. Оттогава насам, доктрината Монро и западното полукълбо представляват едно цяло и очертават излизащото извън собствените им държавни граници пространство на „специалните интереси” на Съединените щати. Тази дума се използва в многобройните декларации на американското правителство и към началото на новия световен конфликт, през 1939, тя вече се бе превърнала в основен лозунг на политиката на САЩ. Затова, географското разграничение, съдържанието и съдбата на тази линия днес представляват специален интерес.

Що се отнася до географската област на „западното полукълбо”, наскоро географът от Държавния департамент на САЩ Самюел Богс направи достатъчно точно разграничаване на западното полукълбо, именно във връзка с доктрината Монро. Той се базира на това, че в общи линии под западно полукълбо се има предвид открития от Христофор Колумб „Нов свят”, посочвайки в същото време, че географските или историческите понятия „Запад” и „Изток” не се определят нито от природата, нито от някакви общопризнати споразумения. Картографите обикновено прокарват разграничителната линия между източното и западното полукълбо през Атлантическия океан, на 20 градуса западно от Гринуичкия меридиан. Съответно, Азорските острови, както и островите Зелени нос се оказват в западното полукълбо, макар че, както признава и самият Богс, това противоречи на историческата им принадлежност към Стария свят.

Напротив, той е убеден, че Гренландия почти изцяло принадлежи към западното полукълбо, макар че островът не е открит от Колумб, а от скандинавските викинги, 500 години преди него. Богс не споменава нищо за арктическите и антарктически региони около Северния и Южния полюс. Що се отнася до тихоокеанската зона на Земното кълбо, там той очевидно не е склонен да прокарва разграничителната линия по съответстващите на 20-те градуса 160 градуса географска дължина, като вместо това приема за граница т.нар. международна часова граница, т.е. 180 градуса географска дължина, като произволно присъединява към западното полукълбо още някои зони на Север и на Юг. Така, западните острови на Аляска се оказват изцяло част от Запада, също както и Нова Зеландия, докато Австралия „остава” в източното полукълбо. Фактът, че огромни зони от Тихия океан, най-малкото „временно” (според самия Богс) се оказват част от западното полукълбо, не се смята от него (става дума за периода преди началото на войната с Япония, обявена през декември 1941) за сериозен проблем. На свой ред, известният американски специалист по международно право Филип Джесъп, коментира по следния начин доклада на Богс: „измеренията се променят много бързо и на американския интерес към Куба от 1860, днес съответства интересът ни към Хаваите; възможно е също интересите на собствената ни отбрана да накарат някой ден САЩ да воюват по бреговете на Янцзъ, Волга или Конго”.

Набива се на очи, че в редица важни американски декларации и заявления, чиито източник не е Вашингтон, особено в някои изказвания на външните министри на американските държави, събрали се в Панама, през октомври 1939, за да приемат т.нар. Панамска декларация, не се използва изразът „западно полукълбо”, като вместо това се говори просто за „Америка”, за „американския континент” (в единствено число) или за „териториите, географски принадлежащи към Америка”. Зад тези разлики в използваната терминология се крият далеч по-съществени различия от друг характер. Защото тук вече можем да говорим за онова съзнателно изкривяване на понятията, превърнало панамериканизма в инструмент на политиката на САЩ. В тази връзка ще припомня, че съвсем наскоро, в изявлението си от 4 май 1943, президентът на Бразилия специално подчерта, че френският остров Мартиника е част от западното полукълбо.

Споменатата по-горе Панамска декларация от 3 октомври 1939 има особено значение за проблемите на пространството в съвременното международно право, затова ще се спра за кратко на нея. В рамките на определената с тази декларация „зона за сигурност” за защита неутралитета на американските държави,  воюващите страни не трябва да предприемат каквито и да било вражески действия. Линията на неутралната зона за сигурност следва да се простира покрай американските брегове, на 300 мили навътре в Атлантическия и Тихия океани. На бразилския бряг, тя достига до 24 градуса географска дължина, западно от Гринуич, което е доста близо до 20-те градуса представяни като картографска разделителна линия между Запада и Изтока. Днес обаче (т.е. през 1943 – б.р.), тази неделима „американска зона за сигурност”, от октомври 1939, вече е остаряла, дори и само заради факта, че предполагаемият неутралитет на американските държави беше нарушен от самите тях. Тя обаче, продължава да има изключително принципно значение. На първо място, тя, за разлика от превърналата се по онова време в глобална политика на САЩ, все още се придържа към понятието „Америка” и съдържащите се в това понятие ограничения. Освен това, тя има големи (и привличащи всеобщото внимание) последици, тъй като по един грандиозен начин довежда до абсурд размерите и мащабите на традиционната три-милна ивица на териториалните води и наложилото се разбиране за нейните размери. Накрая, тя подчинява и свободния океан на идеята за големите пространства, въвеждайки нов вид пространствено обособяване, на основата на принципа за свободата на моретата. Това незабавно привлече критичния поглед на водещите представители на германската правна наука, но дори и американските специалисти по международно право бяха принудени да признаят, че „аспектът на двете сфери на доктрината Монро” (two spheres aspect of the Monroe Doctrine) е претърпял много сериозна промяна в резултат на Панамската декларация от 1939. Преди това, когато ставаше дума за доктрината Монро, се разбираше, че тя касае само сушата на западното полукълбо, докато за океана продължава да важи принципа за „свободата на моретата”, в смисъла, наложил се през ХІХ век. Сега обаче се оказва, че границите на Америка се простират и извън континента, в зоната на свободните морета. Последният момент е изключително важен. Както винаги в световната история, и тук преходът от сушата към морето има непредвидими и необозрими последици и въздействия. Дотогава, докато под понятието „западно полукълбо” се разбираше само континенталното пространство на сушата, с това понятия беше свързано не само математическо-географското разграничаване, но се задаваше и конкретен географско-физически и исторически гещалт (т.е. образ – б.р.). Очертаващото се оттогава насам разширяване и изместване към морските простори превръща понятието за западното полукълбо в още по-абстрактно, в смисъл на празно, дефинирано предимно математически и географски, пространство. В просторите и плоскостта на морето, както посочва още Фридрих Ратцел, „пространството, по-често, се изявява, само за себе си”. Във военно-теоретичните и стратегически тълкувания и дискусии, можем да открием достатъчно точната формулировка на един френски автор, според който „морето е гладка плоскост без препятствия, в която стратегията нерядко се свежда до елементарна геометрия”.

Глобалната линия на западното полукълбо

По своето съдържание, глобалната линия на западното полукълбо не е нито разделителна линия (като испанско-португалската „Raya”), нито „отворена” линия, позволяваща воденето на битка без правила отвъд нея (като британската “amity line”), а по-скоро представлява (поне в първоначалния и смисъл) своеобразна „линия на самоизолацията”. Новият свят претендира, че именно той е „истинската и свободна Европа” и се разграничава чрез нея от „старата Европа”. Отношенията между тях се характеризират най-добре от две, често цитирани, изказвания на Томас Джеферсън, направени през 1812 и 1820, тъй като там много ясно си личи омразата към Англия и презрението към старата Европа. „Съдбата на Англия – посочва Джеферсън, в началото на 1812 – е почти решена и сегашната форма на съществуването и наближава своя край. Ако собствената ни мощ позволи да подчиним нашето полукълбо на властта на закона, трябва да е ясно, че меридианът, минаващ през средата на Атлантическия океан, формира демаркационната линия между войната и мира, като отвъд тази линия (т.е. от нашата страна) няма да бъдат позволени каквито и да било военни действия, а лъвът и овцете ща живеят в мир помежду си”. В това изказване все още се усеща нещо от духа на “amity line”, но основното е, че Америка вече не е (както през ХVІ и ХVІІ век) арена на безпощадна борба, а напротив,  превърнала се е в зона на мира, докато целият останал свят е станал сцена на войни, в които американците, по принципни съображения, не възнамеряват да участват. През 1820, Джеферсън прогнозира, че „не е далеч денят, когато официално ще поискаме да се прокара разграничителна линия през океана, която да раздели двете полукълба, като от нашата страна вече няма да чуем нито един европейски изстрел, също както няма да има нито един американски изстрел от другата страна на линията”. Изразът „западно полукълбо” винаги се използва (както и в самата доктрина Монро) така, че САЩ се отъждествяват с всичко, което, в морален, културен или политически план, се отнася към субстанцията на това полукълбо. Нерядко, тези декларации за самоизолацията на Америка звучат толкова силно, че линията на западното полукълбо придобива очертанията на своеобразна „карантинна линия”, преграждаща проникването на чумата от Изтока, с чиято помощ духовно здравия Нов свят опитва да се защити от мъртвешката отрова на Стария континент, останал завинаги в миналото.

Днес нещата вече не опират до това, колко истина се е съдържала навремето в тезата за „моралното превъзходство на Америка над Европа”. Несъмнено, тогава Новият свят е разполагал с редица морални, културни и духовни предимства пред старата, подвластна на реакцията и разяждана от вътрешните си проблеми Европа. Но още в края на миналия век, т.е. около 1900, всички тези огромни предимства се оказаха вътрешно и външно изчерпани и, на практика, престанаха да съществуват. Нападението срещу Куба, през 1898, беше онзи външнополитически знак, с който САЩ оповестиха на света, че се ориентират към империализма. Всъщност, истината е, че този американски империализъм отдавна съществуваше и при това не се придържаше към остарелите континентални представи за западното полукълбо, а беше проникнал дълбоко в Тихоокеанското пространство, към териториите на стария Изток. По отношение на далечните азиатски пространства, остарялата доктрина Монро беше заменена от принципа на „отворените врати”. От глобално-географска гледна точка, това беше стъпка от Изток на Запад. Сега, Америка се намира в позицията на източен континент спрямо новопоявилото се (в глобално-исторически смисъл) източноазиатско пространство. Сто години преди това, старата Европа, благодарение на глобално-историческия възход на Америка, беше изтласката в сферата на източното полукълбо. За т.нар. „духовна география”, подобна трансформация представлява изключително сензационна тема. Под влияние на всичко това, през 1930 беше лансирана тезата за „възхода на Новия свят”, целяща да свърже в стратегически съюз Америка и Китай.

В световната история често се случва отделни народи и империи да се изолират от останалия свят, опитвайки се, с помощта на различни отбранителни линии, да се защитят от заразата на „другите”. „Лимесът” е своеобразен пра-феномен на историята - „китайската стена” се оказва типично съоръжение, а пък „Херкулесовите стълбове” си остават митичния образ на границата във всички времена. Въпросът е само в това, какво отношение към другите народи произтича от подобно отделяне и самоизолация.

От самоизолация към глобален интервенционизъм

Претенциите на Америка, че е нов и непорочен свят, се търпяха от останалия свят, докато самата тя следваше твърда и последователна политика на изолация. Глобалната линия, разделяща света на добра и лоша половини, представлява линия между плюса и минуса, в смисъл на чисто морална оценка. Тя обаче се превръща в постоянно политическо предизвикателство за цялата останала част на планетата, ако Америка реши, че вече няма да се ограничава само със собствената си отбрана и самоизолация. Въпросът, дали доктрината Монро е правов принцип (“legal principle”) или само политическа максима, не опира единствено до идеологическата последователност, теоретично-понятийното изясняване на последиците, или само до целесъобразността и своевременноста, още по-малко пък е чисто юридически спор. Тук по-скоро възниква дилема, която не може да избегне нито авторът на въпросната изолационна линия, нито пък останалия свят. Защото линията на самоизолация се превръща в нещо съвършено различно и противоположно, когато се трансформира в линия на дисквалификацията и дискриминацията на останалия свят. Причината е, че иманентно присъщия на подобна самоизолация международно-правов неутралитет, в самата си основа, има далеч по-строг и абсолютен характер, отколкото различните видове неутралитет, възникнали в старото европейско международно право, през ХVІІІ и ХІХ век и касаещи войните между държавите. Ако не се реализира този присъщ на самоизолацията абсолютен неутралитет, глобално-политическата идея за изолацията се превръща в безгранична и обхващаща цялата планета претенция за правото да се осъществява интервенция във всяка точка на света. Изолацията се обявява за „басня”, а доктрината Монро се оказва „приказка”. Правителството на САЩ поема ролята на глобален съдник, присвоявайки си правото да се намесва във вътрешните работи на всички народи и всички пространства. Тоест, на пръв поглед в пълно противоречие с официално прокламираните си цели, изцяло отбранителната самоизолация се трансформира в радикален транспространствен и неограничен от нищо панекспанзионизъм.

Цялата дейност, осъществявана от правителството на САЩ през последните 40 години, се определя от тази дилема между самоизолацията и панинтервенционизма. Влиянието и е толкова мощно и неотразимо, колкото мащабни и могъщи са пространствените и политически мерки на това глобално „линейно” мислене. Западното полукълбо е изправено пред тази чудовищна и главозамайваща дилема още от началото на т.нар. „империалистическа епоха”, т.е. от края на ХІХ и началото на ХХ век. Тук става дума не само за противоречиви тенденции, за контрасти и вътрешни напрежения, които всъщност са присъщи на всеки силен живот и, в още по голяма степен, на всяка велика империя. Вътрешното противоречие между изолацията и интервенцията представлява нещо съвършено различно. Това е нерешена проблематика, съдържаща в себе си опасно неоспоримо принуждение, което е гибелно и за самото западно полукълбо, и за останалия свят, тъй като се стреми да превърне традиционната война между отделните държави, описана в европейското международно право, в световна, т.е. в глобална война. Когато вашингтонското правителство претендира, не просто да отблъсне всеки реален или потенциален политически противник, но и да го „дисквалифицира” и унищожи, то претендира да наложи на човечеството нов (в международно-правов смисъл) вид война. За първи път в човешката история днес се води глобална световна война.

Още по време на Първата световна война (1914-1918) политиката на президента Уилсън, изненадващо за мнозина, се колебае между две крайности, докато най-сетне, през пролетта на 1917, чудовищната сила на Америка застава на страната на интервенционизма и Световната война. По време на сегашната Световна война станахме свидетели на същия завой (при това с някои съвсем дословни съвпадения) от тържествените клетви за неутралитет към панитервенционизъм. Митът за западното полукълбо приключи с налагането на абсолютно и неограничено от нищо вмешателство. Ликвидирането на всички мерки и граници, характерно за американския панинтервенционизъм, е не просто глобално, а и тотално. То засяга и вътрешните работи, и международните отношения, и социалните, икономическите и културните отношения, преминавайки през народите и държавите. Докато дискриминацията на другите правителства се смята за нещо нормално от американското правителство, САЩ имат правото да призовават народите да въстават срещу собствените си правителства, превръщайки войната между държавите в гражданска война. Така, дискриминационната Световна война по американски се превръща в тотална и глобална Световна гражданска война. Именно тук се крие и тайната за толкова противоестествения на пръв поглед съюз между западния капитализъм и източния болшевизъм. Двете страни превръщат войната, която става глобална и тотална, от война между държавите, отразена в досегашното европейско право, в световна гражданска война (1). Тук се проявява и истинският смисъл някогашните разсъждения на Ленин за тоталната война, когато той посочва, че в сегашната ситуация на планетата е останал само един вид справедлива война, а именно гражданската война. Само от гледната точка на подобни глобални измерения можем да разберем, какво означава моментното колебание на западното полукълбо за останалия свят. Тенденцията към изолация беше присъща на традиционната и консервативна субстанция на Съединените щати. Но в момента, когато тя е изтеглена на заден план, превръщайки се просто в „приказка”,  претенцията за световно господство, осъществявано с помощта на дискриминационната световна война, кара САЩ да се ориентират към въоръжена интервенция не само във всички политически пространства, но и във всички социални отношения на планетата.

Противоречивата и очевидно загадъчна история на американския неутралитет от 1914 и 1941 всъщност е история на това вътрешно противоречие между самоизолацията и глобалната дискриминация.

САЩ по пътя към глобална доминация

Днес, през 1943, Съединените щати опитват да се настанят в Африка и Близкия изток; на другия край на света те се намесват в работите на Китай и Централна Азия. Вашингтон покрива цялата планета със система от въздушни бази на своята военна авиация и обявява началото на „американския век” в света. По този начин биват отстранени всички мислими граници, колкото и широко да са дефинирани. И така, политическият мит за западното полукълбо приключи. Но краят му представлява и край на цяла една епоха, и определен етап от международно-правното развитие, а именно края на епохата на „линейното” мислене (основаващо се на използването на различни разграничителни линии) и подчинената му структура на международното право. В различните типове някогашни глобални линии – испанско-португалската “Raya”, британската “amity line” и американската линия на самоизолация на западното полукълбо – се проявява стремежът да се намери оптималния пространствен ред за цялата Земя, т.е. пространствения закон на планетата. Днес, всички тези усилия се оказват исторически остарели. Съвършено новата ситуация се формира след като последната от тези глобални линии – линията за западното полукълбо – се превърна в трамплин за безграничен планетарен интервенционизъм. От тези претенции за създаването на универсален, планетарен контрол над света и световно господство, опитва да се защити другият номос на Земята, чиято основна идея е разделянето на планетата на много големи пространства, изпълнени със свои собствени исторически, икономически и културни субстанции.

Глобалните линии характеризираха първия стадий на борбата за номоса на Земята и за структурата на международното право. Но осъществяваните с тяхна помощ разделения на планетата бяха абстрактни и (във всеки смисъл на това понятие) повърхностни. На практика, те свеждаха всички проблеми до елементарната геометрия.

Също толкова абстрактен и повърхностно глобален, безпространствен и безграничен е и империализмът на капиталистическия Запад и болшевишкия Изток. Между тях е затворена и опитва да се защити субстанцията на Европа. На глобалното единство на планетарния империализъм – без значение, дали е капиталистически или болшевишки, са противопоставят множеството, изпълнени със смисъл, конкретни големи пространства. В същото време, тяхната борба е и битка за структурата на бъдещото международно право, от която зависи и отговора на фундаменталния въпрос, дали на планетата ни въобще трябва да съществуват много самостоятелни образувания или пък трябва да останат само разрешените от единствения „господар на света” децентрализирани филиали с регионален или локален характер. В борбата с глобалния империализъм на днешната планета няма място за локална или регионална идилия. Като реална алтернатива на глобалния  и управляван от един център модел, се очертават само истинските, изпълнени със смисъл, големи пространства. Голямото пространство съдържа мярката и номоса на новата Земя. В това е неговия световно-исторически и международно-правов смисъл.

Американският държавен секретар Хенри Стимсън, на чието име е наречена и спомената по-горе панинтервенционистка доктрина, излага глобалистката си визиа, заявявайки, на 9 юни 1941, че „днес Земята е твърде малка за съществуването на две противоположни системи”. Бих му отговорил, че Земята винаги ще си остане по-голяма, отколкото са САЩ, както и че и днес тя е достатъчно голяма за да помести множеството големи пространства, в които свободолюбивите хора ще могат да съхранят и защитят своята историческа, икономическа и духовна субстанция и специфика.

1943

Бележки:

1. Повече по темата, виж доклада на Карл Шмит, изнесен в Германската правна академия, на 29 октомври 1937 и озаглавен „Завоят към дискриминационно тълкуване на войната” (Schriften der Akademie fuer Deutsches Recht, Gruppe Voelkerrecht, Nr. 5, Muenchen 1938, S. 45)

* Статията на големия немски геополитик, юрист и консервативен философ (1888-1985) е писана през 1943 и е публикувана за първи път през 1950, като приложение към фундаменталния му труд „Номосът на Земята”