Военната кампания на САЩ в Ирак, на практика, приключи. Изтеглянето в Кувейт на американските части беше осъществено предсрочно, още на 19 август 2010, т.е. десетина дни преди 31 август, която официално се смяташе за последната възможна дата това да се случи. Президентът Обама тържествено обяви края на военните действия в Месопотамия. Наистина, в Ирак остават 50 хиляди американски войници и офицери, но те ще се намират там до декември 2011 само като съветници при подготовката на иракските военни, охрана на американските обекти на иракска територия и на дипломатическия персонал на САЩ в страната. Все пак, да не забравяме, че в състава им влизат две бригади на специалните части, които пряко ще участват в антитерористичните операции срещу Ал Кайда и съюзниците и.

На теория, изтеглянето на тези американски части е планирано за края на 2011. Редица висши американски военни обаче директно заявяват, че антитерористичните подразделения могат да останат в Ирак и след 2011. Разбира се, президентът Обама не би искал това. В момента той отчаяно се опитва да убеди американската и световната общественост, че американската мисия в Ирак е приключила и тероризмът е победен. Ситуацията в тази страна обаче, съвсем не е толкова оптимистична, колкото се опитва да я представи Белият дом.

Ирак без американците?

Изтеглянето на основните военни части на американската армия от Ирак беше съпроводено от очевиден бум на терористичната активност, особено в Багдад. Неслучайно, юли 2010 стана най-кървавия месец в Ирак за последните две години. Тогава терористите убиха 535 души и раниха над хиляда. Ръководството на иракските силови структури откровено признава, че без американска подкрепа те нямат да могат да се противопоставят ефективно на терористите поне до 2020. И, което е още по-лошо, почти седем месеца след парламентарните избори, в Багдад все още не може да се сформира стабилно коалиционно правителство.

Но, ако нестабилността в Ирак, в крайна сметка, отново се трансформира в хаос, това ще принуди американския президент да пренебрегне собствените си обещания и да върне някои бойни подразделения в страната. Без съмнение това ще бъде непопулярна стъпка, но тя не може да се сравнява с безнадеждната ситуация, в която би се оказал Обама по време на президентските избори през 2012, ако тогава противниците му го обвинят, че е загубил Ирак. Между другото, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс вече намекна, че Вашингтон има готовност да разгледа варианта с удължаване мандата на своите войски в Ирак, ако за това го помоли новото правителство в Багдад. Както вече споменах обаче, проблемът е във формирането на действено и ползващо се с широка подкрепа иракско правителство. Междувременно, беше лансирана идеята, освен 50-хилядния корпус, в Ирак да бъдат оставени още 7 хиляди американски военни, под формата на частни охранители, които да защитават мирните иракчани от терористите, действайки като своеобразни „сили за бързо реагиране”.

Разбира се, подобни идеи не изглеждат реалистични. Едно е да се охраняват конкретни обекти, като дипломатически мисии или хотели, пък макар и с риск за живота, и съвсем друго – ежедневно да рискуваш оцеляването си, ангажирайки се с активни действия срещу терористите. Да се иска подобно нещо от цивилни „охранители”, пък дори и снабдени с хеликоптери и бронирана техника, е невъзможно. Друго нещо са професионалните военни, които са обвързани от военната си клетва и са защитени от гаранциите на американската държава.

В този случай се очертават две възможности. Или става дума за чисто пропаганден проект, който цели да сондира настроенията на американското обществено мнение, като, ако реакцията му е положителна, следващата стъпка ще бъде разгръщането на кампания за връщане на някои бойни поделения в Ирак за да продължат там борбата с терористите. Напълно вероятно е обаче и, че на практика под формата на „цивилни охранители” в Ирак ще бъдат изпратени професионални „зелени барети”. Само че подобна мисия трудно може да бъде запазена в тайна. Да не говорим, че американските „частни охранители” (както показва опитът от последните години) пораждат у иракчаните още по-голяма враждебност, отколкото редовната армия.

Както вече споменах, оставащите в Ирак 50 хиляди американски военни ще трябва да оказват „помощ и подкрепа” на иракската армия и силите за сигурност. На практика обаче, както посочват редица източници във Вашингтон, става дума за бойни части, които след 1 септември 2010 просто бяха преименувани и формално вече няма да участват във военните действия. Истината е, че операцията по изтеглянето на американските войски доста напомняше добре планирана PR-акция. Основната задача на администрацията беше да не се допусне връщането на допълнителни американски военни контингенти в Ирак до ноември 2010, т.е. до частичните избори за Конгреса. Тази задача беше постигната. Не е никак сигурно обаче, дали до края на 2011 наистина ще бъдат изтеглени всички американски части от Ирак, както и, дали в навечерието на президентските избори, през 2012, няма да се наложи изпращането там на нови контингенти.

Неслучайно командващият американските войски в Ирак генерал Рей Одиерно допуска, че те могат да се върнат в страната, ако се окаже, че местните силови структури са напълно безсилни да се справят с Ал Кайда. В същото време, дежурните фрази, че „в продължение на дълъг период иракската армия действаше толкова успешно, че подобен провал е малко вероятен” не звучат особено убедително. Още повече, че през последните месеци не се чува за никакви по-сериозни успехи на иракската армия.

Проблемите на американската стратегия в Ирак

Проблемите на американците в Ирак са свързани преди всичко с това, че не им се отдаде да сформират там повече или по-малко широка коалиция, готова за джентълменско сътрудничество със САЩ. От трите основни етноконфесионални групи в Ирак: арабите-шиити, арабите-сунити и кюрдите-сунити, най-проамерикански настроени са именно последните (макар че и те не могат да се смята за изцяло проамериканска сила). Кюрдите обаче са само 10% от иракското население, да не говорим че са в много лоши отношения с ключовия американски съюзник в региона – Турция, където сънародниците им вече дълги години водят кървава битка за автономия. Сегашното правителство в Багдад, ръководено от Нури ал-Малики, е предимно шиитско, докато основният му опонент в избрания през март 2010 парламент – бившият премиер Аяд Алауи, макар също да е шиит, се подкрепя от редица умерени сунитски групировки. На правителството на Ал-Малики се противопоставя по-голямата част от сунитската общност, в чиито среди намира подкрепа и Ал Кайда. По принцип, за САЩ, като лидери на Ирак, са приемливи и Ал-Малики, и Алауи, но сформирането на чисто шиитско правителство изглежда рисковано за Вашингтон, най-малкото заради влиянието, с което разполага Иран в иракската шиитска общност. Неслучайно генерал Одиерно стоварва именно върху Техеран вината за известното влошаване на ситуацията в Ирак напоследък, тъй като режимът на аятоласите „не иска да допусне Ирак да стане силна демократична държава” и е заинтересован в страната да се запазят „слабите правителствени институции”. Освен това, различните общности и партии в Ирак засега не изглеждат особено склонни да постигнат споразумение помежду си.

Липсата на истински проамерикански сили в Ирак, също както и на що-годе влиятелни сили, заинтересовани от демократичното устройство на страната, затруднява постигането на вътрешна стабилност в отсъствието на американските войски. Недостигът на политически опит сред водещите иракски политици, които нямаше как да се сдобият с такъв опит по времето на Саддам Хюсеин, и острите противоречия между различните етно-конфесионални групи също съдействат за слабостта на правителствените структури.

Сред причините американците да намалят и сведат до минимум военното си присъствие в Ирак е и все по-влошаващата се военно-политическа ситуация в Афганистан, където е необходимо значително нарастване на американските военни усилия. В същото време е много трудно да бъде оправдано пред американското обществено мнение едновременното ангажиране на САЩ в две различни войни, нито една от които не обещава скорошна победа и всяка от които води до, макар и относително малки (в сравнение с войната в Индокитай), но постоянни жертви, както сред американските военни, така и сред мирното иракско и афганистанско население. Затова Белият дом се опитва да убеди американците, че войната в Ирак, на практика, вече е спечелена, а с осъществяването на необходимите в тази страна полицейски операции спокойно могат да се справят иракската армия и силите за сигурност. Ако пък Иран започне прекалено активно да подкрепя антиамериканските и антиправителствени сили в Ирак, това също може да послужи като предлог за връщането там на част от американските сили.

В същото време, част от изтеглените от Ирак сили могат евентуална да бъдат прехвърлени в Афганистан, за да притиснат активизиралите се отново бунтовници-талибани. Проблемът тук е, че и в Афганистан американците не разполагат с надеждна опора. Президентът Хамид Карзаи не е особено популярен дори сред съплеменниците си пущуни. Освен това, той е склонен да търси компромис с талибаните и очевидно не е в състояние да  се бори ефективно срещу корупцията и наркотрафика. Северният алианс, в съюз с който водената от САЩ международна коалиция започна преди девет години войната с талибаните, в момента е твърде слаб и се раздира от вътрешни противоречия. В чисто военно отношение, афганистанските талибани са по-слаби от Ал Кайда и подкрепящите я бунтовнически групировки в Ирак, но противопоставящите им се сили, в лицето както на американските и съюзнически части, така и на местните правителствени военни и политически структури също са много по-слаби от иракските. Това породи и сегашната ситуация в страната, където успехите на талибаните изглеждат много по-внушителни, отколкото тези на Ал Кайда в Ирак.

В момента, американците се опитват да преодолеят този дисбаланс и, отслабвайки групировката си в Ирак, да укрепят тази в Афганистан. Наистина, по време на предизборната си кампания, Обама обеща да сложи край не само на иракската, но и на афганистанската война. Напоследък обаче, във Вашингтон предпочитат да не споменават за необходимосттта от изтегляне на американските войски от страната. Суровата истина е, че САЩ могат да разчитат на истински успех, както в Афганистан, така и в Ирак, едва когато решат не само военните, а и политическите им проблеми. Засега обаче те изглеждат много далеч от решаването на тази задача както в Багдад, така и в Кабул.

Нито победа, нито поражение

Сега, нека се опитаме да анализираме резултатите от иракската кампания, проточила се цели седем и половина години. Както е известно, след терористичните нападения от 2001, администрацията на президента Буш-младши стартира т.нар. „глобална война срещу тероризма”. В края на 2001 беше осъществена интервенцията в Афганистан, довела до падането на управляващия там режим на Движението Талибан. Тази операция не предизвика кой знае какво неодобрение сред световната общност, тъй като управлението на ислямските фанатици не се подкрепяше почти от никого. Освен това, свалянето на талибаните стана с минимални жертви, както сред американските военни, така и сред мирното население. След Афганистан обаче, на дневен ред бе поставено нахлуването в Ирак, което се оказа доста неочаквано за мнозина. Всъщност, причините за това решение на Вашинггон бяха доста прости – след 11 септември, Америка беше твърдо решена да смаже всеки, за когото подозираше, че е свързан с атентаторите-ислямисти и дори ако изпитваше минимални съмнения към някого в това отношение, той автоматично се превръщаше в потенциална мишена. По онова време Вашингтон виждаше заплаха в това, че Саддам Хюсеин би могъл да притежава оръжия за масово унищожение, като Белият дом се опасяваше, че те могат да бъда предадени на ислямските терористи и да бъдат използвани срещу Америка, или пък, че самият Хюсеин би могъл да ги използва.

Що се отнася до поведението на иракския диктатор през 2002-2003, целта му беше да държи в напрежение, както САЩ, така и собствените си съседи. Той откровено блъфираше, държейки се така, сякаш действително разполагаше с оръжие за масово унищожение и даваше двусмислени отговори на въпросите, които му отправяше световната общност. Нещо повече, Саддам съумя да заблуди дори голяма част от собствените си генерали, които вярваха, че той наистина разполага с подобни оръжия. Истината е, че до последния момент (както се изясни впоследствие) диктаторът най-много се е опасявал не от Америка, а от Иран, а ядреният му блъф трябваше да впечатли най-вече режима на аятоласите в Техеран. Той до последно не вярваше, че може да стане обект на американска военна интервенция. Тази двусмислена политика на Багдад, наред със стремежа на Вашингтон да се презастрахова, тласна Буш-младши към окончателното решение да влезе в Ирак. Тук е мястото да отбележим, че второстепенна (и необявена официално) цел на американците беше да се опитат да експериментират с установяването на демократични режими в Близкия изток, като започнат именно с Ирак.

Само три седмици се оказаха достатъчни за разпадането на баасисткия режим, който рухна като къщичка от карти. И тази военна операция на САЩ беше осъществена с минимални загуби и максимална ефективност. В известен смисъл, операцията от 2003 се оказа по-успешна дори от кампанията от 1991 за освобождаването на Кувейт.

Както стана ясно обаче, най-лошото тепърва предстоеше. Своеобразно предзнаменование за очертаващата се трагедия стана разграбването на националния музей в Багдад, още в първата нощ след падането на столицата. Тоест, оказа се, че за „иракчаните” свободата означаваше най-вече освобождаването им от властта на закона. След около половингодишна пауза в страната избухна истинска гражданска война, която беше едновременно и етнически, и религиозен конфликт, и партизанска война против окупационната армия на САЩ и съюзниците им (сред тях и България). Почти моментално на повърхността изплуваха всички онези противоречия, които по времето на диктатурата бяха потискани и „интериоризирани”. Оказа се, че американците не разполагат с предварително разработена стратегия за това, как следва да действат след свалянето на Саддам. Докараните от тях в страната активисти на иракската опозиция пък не притежаваха какъвто и да било авторитет и, съответно, не можеха да влияят върху ситуацията в страната.

Ще напомня и, че Ирак е държава пълна с противоречия. Най-голямата религиозна общност тук са шиитите, но до свалянето на Саддам, властта се контролираше от сунитското малцинство. Наред с тези две мюсюлмански конфесии, в страната живеят и немалко християни, както и представители на екзотични религиозни култове – йезиди, мандейци и т.н. Освен това, е налице ясно разделение на етнически принцип – между араби и кюрди. Последните компактно населяват северните части на Ирак и водят борба за независимост вече повече от половин век. При това, и шиитите, и сунитите, и кюрдите съвсем не са единни, а са разделени на противопоставящи се групировки и партии.

Американците допуснаха още една груба грешка, ликвидирайки предишния баасистки апарат и органите му за поддържане на реда. Това моментално формира в страната атмосфера на хаос и анархия и настрои срещу САЩ голяма част от местното население. В тази ситуация към Ирак се насочиха ислямски екстремисти от всички точки на арабския свят. Ал Кайда създаде там собствен въоръжен филиал, начело с йорданеца Ас-Заркауи (убит през 2006). От началото на 2004, американските войски се оказаха ангажирани в непрекъсната война срещу шиитското въстание на юг и против бунтовниците-сунити, водени от Ал Кайда, в центъра на страната. Ситуацията се влоши толкова драматично, че в началото на 2007, президентът Буш-младши беше принуден да нареди изпращането на допълнителни войски в страната.

Положението допълнително се утежняваше от факта, че дълго време американците не съумяваха да формират действена централна власт в Ирак. В същото време, Иракски Кюрдистан, на практика, излезе изпод контрола на правителството в Багдад. Страната започна да се разпада, докато в самите САЩ иракската война ставаше все по-непопулярна, като ръстът на антивоенните демонстрации накара мнозина да си припомнят времената на войната във Виетнам. Отношенията на Вашингтон с такива ключови американски партньори, като Германия и Франция, рязко се влошиха, на имиджа на САЩ бе нанесена непоправима вреда, а популярността на Джордж Буш-младши падна до рекордно ниски показатели.

Иракската война в светлината на плановете за удар срещу иранските ядрени обекти

Анализирайки резултатите от иракската кампания на САЩ обаче, следва да направим ясно разграничение между емоциите и отношението на световното обществено мнение и реалните факти и геополитическите последици от нея. През продължилите седем и половина години военни действия, американците загубиха по-малко от 4500 убити (да не забравяме, че от началото на 2008 техните части почти не участваха в бойните действия и, съответно, не понасяха загуби, т.е. изпращането на допълнителния военен контингент от администрацията на Буш даде бързи резултати). Малко над 300 души загубиха съюзниците на САЩ (сред тях 13 български военни), като най-много жертви дадоха британците. Тоест, в сравнение с виетнамската война, американските загуби се оказаха над десет пъти по-малки. Освен това, армията на САЩ се сдоби в Ирак (също както и в Афганистан) с безценен боен опит. В момента тя разполага с най-големия в света контингент от участвали в реални сражения войници, офицери и генерали. В полеви условия, Пентагонът можа да изпробва най-новите си видове оръжие и военна техника.

Режимът, който САЩ наложиха в Багдад, въпреки всичките му недостатъци и проблеми, функционира в далеч по-стабилна ситуация, отколкото правителството на Южен Виетнам, при изтеглянето на американския корпус оттам (през 1973). През последната година и половина ситуацията в Ирак вече не е в центъра на вниманието на световните медии. В същото време, не можем да сравняваме Иран, който се опитва да води собствена игра в Ирак, със Северен Виетнам. Последният се стремеше да завладее Юга (и успя да го направи само две години след изтеглянето на американците), докато Техеран не се опитва да стори същото с Ирак, нито пък е заинтересоват от продължаване на хаоса и анархия в тази страна. Режимът на аятоласите би бил най-доволен, ако Ирак се превърне в слаба, но горе-долу стабилна държава, в която съхраняването на крехкото равновесие да зависи от добрата воля на Иран.

И така, войната в Ирак не може да се смята нито за победа, нито пък за поражение на Америка. По-правилно би било за говорим за промяна на геополитическата ситуация в региона, като цяло. Защото тази ситуация не стана по-добра или по-лоша, тя просто стана друга. Ирак изглежда задълго обречен да си остане нестабилна държава – за огромна радост на всичките си съседи. И Сирия, и Саудитска Арабия, и (разбира се) Кувейт и Иран, не биха искали да имат в съседство силна държава, имайки предвид историческите събития през последните трийсетина години и съществуващите гранични проблеми. Багдад, който в продължение на векове е център на арабския свят и на исляма, представлява естествен притегателен център в Близкия и Средния Изток, което обуславя и експанзионизма на всички иракски правителства. Мнозина експерти смятат, че ако не беше юлската революция от 1958, довела до свалянето на иракската монархия и нарушила естествения ход на историята, днес Ирак несъмнено би бил регионална свръхдържава, превъзхождаща Саудитска Арабия в политическо и военно отношение, а ОАЕ, Катар и Бахрейн – в икономическо. Дори Турция, която по принцип е заинтересована от силен Ирак, способен да се справи с кюрдския сепаратизъм, има исторически претенции към Мосул и някои други райони в северната част на страната.

Впрочем, иракската кампания има голямо значение и с оглед на перспективите за евентуален удар срещу иранските ядрени обекти. Разбира се, администрацията на президента Обама би трябвало много сериозно да прецени, какво точно би постигнала, ако предприеме подобни действия. Струва ми се обаче, че основният въпрос, който постави пред Вашингтон иракската кампания е, дали страничните ефекти от тази война не натежават над постигането на нейната основна цел?

* Българско геополитическо дружество

Известният френски историк, демограф, социолог и политолог Еманюел Тод е роден през 1951 в Сен Жермен ен Лайе. Завършва политология в парижкия Институт за политически науки, след което защитава докторска дисертация в Кембриджкия университет. Известно време е анализатор на “Льо Монд”, след което се прехвърля в Националния институт за демографски изследвания (INED), в чието ръководство е и днес.

Тод придобива световна известност още на 25-годишна възраст, с книгата си „Окончателният провал: разпадането на Съветският съюз”, в която обосновава неминуемия крах на комунистическата империя, използвайки като аргументи редица статистически данни за нейната икономика и демографското и състояние. По-късно се посвещава на анализи на демографските проблеми и имингранските потоци в Европейския съюз.

През 1992, Еманюел Тод се обявява против Договора от Маастрихт за ЕС, но през 2005 подкрепя проекта за Конституция на Евросъюза и идеята за превръщането му в самостоятелен геополитически играч.

В книгата си „След империята: крахът на американския ред” (2001), френският учен прогнозира упадъка на САЩ, като единствена световна суперсила, и появата на многополюсен свят, с възхода на ЕС, Япония и Русия. В друг свой труд – „Среща на цивилизациите” (2007), писан съвместно с Юсеф Курбадж, Тод подлага на критика тезата на Самюел Хънтингтън за „цивилизационния сблъсък”, лансирайки, вместо това, хипотезата за постепенно сближаване на световните цивилизации.

-          Вярвате ли, че при управлението на президента Барак Обама, външната политика на САЩ претърпя принципна трансформация?

-          Принципната цел на американската външна политика е запазване глобалната доминация на САЩ и удържане на контрола над зоните, където е концентрирано световното богатство и производство. А техни ключови съюзници са Япония и европейските държави. Но, докато САЩ нямат проблеми с Япония, Европа, с нейните амбиции, създава сериозни главоболия на Вашингтон. Защото, ако САЩ загубят доминиращите си позиции в Европа, това ще означава и крах на самата американска империя. Истината е, че сегашният завой в американската външна политика не започна при Обама, а беше заложен още по времето на Буш-младши, когато Робърт Гейтс стана държавен секретар по отбраната. Обама просто продължи курса към корекция на скъпоструващия антируски курс и обяви прословутото „презареждане” на отношенията с Москва.

-          Какво повлия върху този избор?

-          Той е свързан с вътрешните потребности на развитието на САЩ. Дори на Буш му беше станало ясно, че Америка няма да може сама да се сражава на всички фронтове. В миналото и беше достатъчно наличието на комунизма и Съветския съюз, като олицетворение на злото. Буш обаче започна войните в Афганистан и Ирак и се изпокара с целия мюсюлмански свят. Тоест, започна да се държи като германския император Вилхелм ІІ, който, след смяната на Бисмарк, успява да влоши отношенията си с почти всички световни сили едновременно и, в крайна сметка, е обречен да загуби Първата световна война. Така че, освен сдържането на Русия, върху САЩ се стовариха редица нови задачи, свързани с военното и държавното строителство, за чиято реализацията те просто не разполагаха с необходимите средства. Обама лансира политиката на „презареждане” за да намали нивото на напрежението с Москва, която отдавна не представлява никаква заплаха за Запада.

-          Все пак, дали това е стратегически избор или просто тактически маньовър на САЩ?

-          В момента, във Вашингтон гледат сериозно на това, но не бива да храним  особени илюзии, защото сближаването с Москва не отменя курса на САЩ към глобална доминация. Още повече, че тъкмо демократите бяха главните идеолози и творци на свръхдържавата-империя. Докато, повечето републиканци бяха по-скоро изолационисти. Разбира се, не бива да пренебрегваме качествата на Обама, който несъмнено е умерен и рационален политик.

Днес обаче, на американския президент, освен добре звучащите декларации за „глобално ядрено разоръжаване”, се налага и да укрепва лидерските позиции на САЩ, оптимизирайки разходите за това. На фона на кризата окончателно се изясни, че американците не разполагат с ресурси за всички авантюри, в които ги забърка Буш-младши. Освен това прогнозите сочат, че не Русия ще бъде основния им съперник, а Китай. Тъкмо поради това бе взето решението за понижаване прага на взаимното ядрено сдържане и привличането на Москва към решаването на задачите в Афганистан и Азия, като цяло. И, в същото време, да се попречи на Русия да формира военни съюзи с Иран и същия този Китай, което би било много опасно за САЩ. Сега основната задача на Кремъл е да бъде нащрек и да съхрани мултивекторния характер на външната си политика.

-          Мнозина в Европа продължават да възприемат Русия като източник на заплахи и чуждо тяло на континента.

-          В повечето случаи анализите на руската проблематика в европейските и, в частност, френските медии се отличават със зле прикрита или открита русофобия. Вестник „Монд” е ярък пример за систематична дезинформация по отношение на Русия. Зад това стоят определени кръгове, които изпитват недоверие към тази държава и продължават да я смятат за „тоталитарна”. Макар че, двайсет години след краха на СССР, би било по-правилно тя да се дефинира като „незавършена демокрация”. Истината обаче е, че либералното обществено мнение в Европа сякаш е останало в ерата на студената война. В същото време, европейската политическа класа демонстрира далеч по-адекватно отношение към новите реалности. В момента, най-близо до правилния модел на изграждане отношенията с Русия е Германия. Берлин, много преди останалите, осъзна връзката между потребностите от руските суровини и енергоносители и необходимостта от пласиране на собствената продукция. Освен това, за да продължи постъпателното си развитие, Германия се нуждае от стабилност в Източна Европа. Строго погледнато, ако между Берлин и Москва е налице взаимно разбирателство, останалата Европа няма от какво да се безпокои.

-          Франция си остава сред ключовите партньори на Москва. В тази връзка, как оценявате еволюцията на френската външна политика към Русия?

-          Както е известно, Никола Саркози дойде на власт през 2007, използвайки в предизборната си кампания и откровено антируска реторика. Но след като влезе в Елисейския дворец, френският президент, който символизира края на „голизма” и се смята за проамерикански настроен, моментално върна отношенията с Кремъл в традиционно прагматичното им русло. На дневен ред днес е стратегическият диалог и дори закупуването на френски хеликоптероносачи „Мистрал” от руснаците.

-          Кога Европа окончателно ще обърне страницата на „студената война”?

-          Като цяло, не виждам кой знае какви проблеми в това отношение. Друг въпрос е, че посредством структурите на НАТО (и други подобни на тях) в Европа продължава да се насажда американският подход към диалога с Москва. Целта е изолацията на Русия от Европейския съюз. Според мен, САЩ са сериозно загрижени от това, че в Европа вече не възприемат руснаците като заплаха. Въпреки „презареждането”, Вашингтон се опитва да попречи на затоплянето в руско-европейските отношения. За да си остане незаменима за европейските си партньори, Америка се нуждае от поддържането на илюзията за наличието на заплаха от Изток. Нагледен пример за това, как САЩ използват историческите фобии на европейците, доскоро беше Полша. Ясно съзнавайки безсмислието на скъпоструващия си проект за ПРО, американците продължиха да ангажират европейските съюзници в своите антируски игри.

-          Тоест, едва ли можем да очакваме сериозни промени в това отношение?

-          Проблемът на Европа е, че тя не притежава самостоятелно геополитическо мислене. Не се очертава и някаква самостоятелна европейска външнополитическа концепция. Съзнавайки, че Русия не представлява никаква заплаха за тях, партньорите от ЕС все още не могат да се осмелят да преразгледат мястото и ролята на тази страна в международните отношения. Макар че, като цяло, от европейска гледна точка, историческата роля на Русия през миналия ХХ век е по-скоро положителна. Русия не осъществява агресия срещу Запада, освен това тъкмо тя спира нацистката военна машина. Да не говорим, че сталинският режим нанася повече вреда на самите руснаци, отколкото на който и да било друг. Днес, американците и руснаците следват собствени глобални стратегии. Докато ЕС все още не смее да заяви за себе си, като за самостоятелен геополитически играч. Германците изглеждат по-загрижени за външнотърговския си баланс и, подобно на японците, гледат да не се бъркат особено в международните проблеми.

-          Ами Франция, с нейната прехвалена дипломатическа традиция?

-          Ние все още разполагаме със собствени ядрени сили и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, при управлението на Саркози Франция почти напълно се отказа от претенциите си да бъде голяма сила, от самостоятелността и амбициите си. Връщането на Париж във военните структури на НАТО означаваше интегрирането на страната във фарватера на американската политика. Отделни елементи на независимото геополитическо мислене днес можем да открием само у Доминик дьо Вилпен - последният наследник на „голизма”, който обаче отдавна е извън реалната политика.

-          С подписването на Договора от Лисабон стартира изграждането на структурите на общата външна политика на ЕС. Доколко това може да помогне на Европа да се превърне в нов полюс на влияние в света?

-          САЩ съзнателно укрепват т.нар. атлантическа солидарност, като при това акцентират върху развитието на отношенията си с всеки европейски партньор поотделно. В тази връзка, един американски колега лансира парадоксална теза. Този човек е убеден, че изключително скъпата война в Афганистан преследва единствената цел да обвърже европейците към американския стратегически проект, колкото и обречен да изглежда той. В миналото се смятах по-скоро за евроскептик, но въпреки всичко вярвам в силната Европа. В същото време обаче, както показа и кризата на европейската финансова система, във връзка с фалита на Гърция, европейците все още не са се научили как да реагират на общите проблеми и да ги решават правилно.

-          В тази връзка, как оценявате интеграционните процеси в Източна Европа и бъдещето на ОНД?

-          Както в западната, така и в източната част на Стария континент се очертават тенденции, противоположни на онези, които доминираха в началото на 90-те години на миналия век. Тогава Съветският съюз се разпадаше, а Западна Европа обединяваше, под флага на ЕС, все нови държави. Сега обаче, евроинтеграцията очевидно е замряла, докато в постсъветското пространство постепенно се възражда сътрудничеството. Културната и езикова общност може да съдейства за новата интеграция на държавите от ОНД. Не бива да се изключва, че двете части на Европа, рано или късно, ще изравнят основните си показатели и ще могат да формират еднородно икономическо пространство.

Обединяващата роля на Русия в пространството на ОНД е обективна геополитическа реалност. Най-сетне всички осъзнаха, че окончателният разрив между Украйна и Русия би означавал за първата да изпадне в икономически колапс. Киев се стреми да съхрани политическата си самостоятелност, но при това за него е от жизнено значение да повиши нивото на икономическата си интеграция със своя източен съсед. Още по-драматично стоят нещата в Централна Азия. Обективно погледната, разпадането на Съветския съюз беше културна и социална катастрофа за региона. Не съм „колониалист”, но си спомням, че Узбекистан, Таджикистан, Туркменистан и Киргизстан бяха създадени от Русия именно през съветския период и винаги са били едно цяло с нея.

Според мен, грузинският епизод беше повратен момент за цялата ОНД. Русия заяви за себе си като регионален лидер, който е готов и занапред да отстоява интересите си. Абсурдно е да се говори за някаква руска военна интервенция срещу Грузия. Все едно, Франция да реши да завоюва Монако. Най-важното в случая е, че събитията от август 2008 демонстрираха геополитическото отсъствие на САЩ от региона. Истината е, че Вашингтон може да оказва влияние в постсъветското пространство само, ако руснаците склонят да го допуснат там.

-          Колко силна, според Вас, е Русия?

-          Напоследък виждаме една Русия, която e укрепнала политически в зоната на традиционните си интереси, но все още е отслабена в демографски план. Републиките от бившия СССР, ако не броим прибалтийските, са заинтересовани от обединяващата политико-икономическа роля на Москва. От своя страна, Русия се нуждае от тях за да формира необходимата и демографска маса. Ако си представим заедно Русия, Казахстан, Украйна и Беларус, съвкупната им демографска и индустриална „тежест” ще бъде достатъчно голяма за да осигури самодостатъчното развитие на целия регион.

Днес Русия, със своите 140 милиона жители, постепенно се доближава до показателите на нормална европейска държава. Защото, в културен аспект, Русия винаги е била част от Европа в очите на Запада и само размерите на тази страна представляваха потенциална опасност за него. Днес възможността за интеграцията на Русия в общоевропейския контекст се възприема като нещо съвършено естествено. Още повече, че дори ако интеграционните процеси в постсъветското пространство се задълбочат, не може да става и дума за създаването там на нова унитарна държава, каквато беше СССР. И след като е така, значи двата процеса не си противоречат. Затова обръщането на Западна Европа към бившите съветски републики и, най-вече, към Русия е съвсем закономерно. Въпросът е само това по-скоро да бъде осъзнато от всички.

България

Д. Аркадиев, Растежът на българското население: минало, настояще, перспективи

В. Кръстев, Влиянието на геополитическите фактори върху туристическия образ на България

Светът

Д. Фридман, Очертаващата се руско-германска геополитическа ос

Т. Пенкова, Нов шанс за Полша: отражението на вътрешнополитическите промени върху външната политика на страната

Е. Сатановски, Сегашната ситуация в Близкия изток и израелската геополитика

Гледна точка

Д. Рогозин, Ф. Рюе, Необходимото сближаване между Русия и НАТО

Д. Бендоу, Неминуемият разрив между САЩ и Европа

Фокус: Геополитиката на ЕС

П. Шулце, Европейската политика за сигурност: сценарии и възможности

В. Биларев, Средиземноморската геополитика на ЕС

С. Мейстер, Енергийният триъгълник ЕС - Русия - Турция

Фокус: Новата турска геополитика

А. Тодоров, Турската геополитика – между романтиката и реализма

Л. Хаджиев, Балканите и Южен Кавказ в геополитическата стратегия на Анкара

E. Джавакаров, Близкоизточната политика на Турция

Фокус: Индия и нейните съседи

Л. Савин, Геополитическата стратегия на Индия

Х. Пантев, Съперничеството между Пекин и Делхи в Индийския океан

С. Каменов, Еволюцията на индийско-пакистанските отношения

Геостратегия

Н. Валериева, НАТО: новите рамки на старата стратегия

Геоикономика

В. Шопов, Двете логики на управление реакциите на глобалната криза

Г. Хоспер, Ф. Соте, П. Дерошер, Поредната Силиконова долина: връзката между географските клъстери и държавната политика

Приложна геополитика

И. Станчев, Влияние на географската среда върху контратерористичните операции

Основи на геополитиката

Ф. Моро Дефарж, Двата полюса на съвременната френска геополитика

Класици на геополитиката

К. Шмит, Последната глобална линия

Книги

С. Веселинов, Американската стратегия за космически контрол

Интервю

Професор Нуриел Рубини за следващите глобални кризи

A Rising China and Security in East Asia: Identity Construction and Security Discourse, by Rex Li, 297 pp, Routledge, Lоndon, 2010.

Когато се дискутира феноменът на китайския възход, обикновено вниманието се концентрира върху последиците от него за световната политика и, как следва да реагират другите силови центрове. По-малко се говори за това, как самите китайци виждат международната система, мястото на страната си в нея и отношенията и с основните геополитически играчи. Появилата се наскоро книга на професора от Ливърпулския университет „Джон Мур” Рекс Ли „Китайският възход и сигурността в Източна Азия: конструиране на идентичността и осмисляне на сигурността” се опитва да запълни тъкмо този пропуск.

В нея се анализира процесът на формиране на новата китайска идентичност на международната сцена, през призмата на възприемането на три други държави (САЩ, Япония и Русия) от самия Китай. Според автора, именно тези държави в момента са най-важните „други” за Пекин, не на последно място и защото оказват доминиращо влияние върху ситуацията в ключовия за китайците регион – Източна Азия.

В изследването си, професор Ли се опира на дискурсния анализ на официални публикации или записани от самия него разговори, отразяващи възгледите на водещи китайски експерти в сферата на международните отношения и геополитиката. Разбира се, тази методология не може изцяло да замени прекия достъп до източниците във висшите сфери на властта, където се вземат и всички външнополитически решения. В Китай те си остават недостъпни за анализатора. Ли обаче смята, че и систематичното проучване на оценките, давани от китайските експерти, може да ни даде известна представа за това, как разсъждават и действат лидерите на Китай (с. 7).

През последните трийсетина години професионалното равнище и нивото на институционализация на китайската експертна общност във външнополитическата сфера, доста се повиши, също както и степента на влиянието и върху формирането на геополитиката на Китай. При вземането на важни стратегически решения, китайските лидери често се консултират с водещите местни анализатори. Освен това, в средите на експертната общност изпъква една група от „интелектуалци-публицисти”, които активно се изявяват в медиите и по този начин въздействат не само върху политиците, но и върху общественото мнение. Неслучайно Ли използва като основа на изследването си публикациите в петнайсетина най-авторитетни във външнополитическата сфера китайски списания, както и много лични разговори или материали от различни конференции с участието на китайски експерти (с. 7).

Като привърженик на т.нар. „аналитичен еклектизъм”, Ли не споделя тезата, че поведението на Китай на международната сцена се определя предимно от уж доминиращата в средите на китайската дипломация „реалистична школа”. Институционалните и ментални фактори са не по-малко важни, отколкото материалните или „силовите”. Затова авторът се обръща и към парадигмите на либерализма, конструктивизма и постмодернизма, като с помощта на този теоретичен инструментариум последователно анализира дискурса, отразяващ възприемането от страна на китайските експерти на глобалните и регионални (т.е. касаещи Източна Азия) стратегии на САЩ, Япония и Русия през последните две десетилетия (с. 47-110). Специално внимание се отделя на виждането на китайските експерти за това, как страната им следва да реагира на предизвикателствата на тримата други големи играчи в източноазиатската геополитика (с. 171).

Основният извод на Ли е, че начинът, по който Китай възприема големите играчи в Източна Азия е свързан със стремежа му да си изгради идентичност на велика държава. Мощта, намеренията и поведението на великите държави се тълкуват от Пекин, най-вече от гледна точка на това, дали те могат да попречат (или вече го правят) на превръщането му в световна сила.

Според китайските експерти, сегашната международна система се характеризира с наличието на „една свръхдържава и няколко големи (велики) държави”. По този начин те подчертават, че американското превъзходство в глобалната политическа структура не е абсолютно и поради това Китай също може да играе много съществена роля в нея. Китайските анализатори много разсъждават за предимствата на многополюсния модел, който, според тях, се различава качествено от нестабилната многополюсна структура на някогашна Европа. Един от начините за формирането на многополюсния модел е установяването на „стратегическо партньорство” с другите големи държави, като Русия и Франция например. Подобни партньорства помагат за признаването на Китай за държава, взаимодействаща си на равнопоставена основа с другите големи държави, т.е. улеснява постигането на статут на велика държава (с. 212).

САЩ и Япония като препятствие пред величието на Китай

Китайските анализатори смятат, че САЩ са основното външно препятствие по пътя към придобиването на този статут. Те са убедени, че Америка се стреми да съхрани и укрепи „еднополюсния модел”, появил се в началото на 90-те години на миналия век. Китайците, твърди професор Ли, не смятат, че е имало кой знае какви различия между политиката на администрациите на Бил Клинтън и Джордж Буш-младши. И при Клинтън, и при Буш, се акцентираше върху защитата на американските икономически интереси, укрепването на военната мощ на САЩ и разпространяването на демокрацията в света. Като за доминацията в Европа се използваха механизмите на НАТО, а в Азиатска-Тихоокеанския регион – на американско-японския алианс и други двустранни съюзи. Особено безпокойство сред китайските анализатори породи съпътстващото „глобалната война с тероризма” разширяване на зоната на стратегическите американски интереси в Азия, която вече включва Южна и Централна Азия. Не по-малко тревожно за китайците звучат и плановете на САЩ за разгръщането на системи за противоракетна отбрана, които потенциално биха могли да се използват за защитата на Тайван.

Както посочва в книгата си Рекс Ли, китайските анализатори са сигурни, че САЩ изграждат в Азия „мрежова структура за сигурност”, която да попречи на Китай да се превърне в сила, достатъчно мощна за да отправи открито предизвикателство към американските интереси. „Стратегическото обкръжаване” на Китай от страна на САЩ придоби по-ясни очертания след събитията от 11 септември 2001. Китайците откриват доказателство в подкрепа на този извод, наблюдавайки укрепването на военно-политическите връзки на Вашингтон не само с традиционните му азиатски съюзници, а и с редица китайски съседи. Те се опасяват, че тази американска политика може да създаде реална заплаха за сигурността на Китай.

Китайските експерти се отнасят доста подозрително и към Япония, особено във връзка с опитите и да се превърне в „политическа” или дори във „военна” сила. Като Пекин е обезпокоен най-много от прогресивно задълбочаващите се, от средата на 90-те години насам, военно-политически връзки между Токио и Вашингтон и, на първо място, от възможността Япония да подкрепи американците при евентуален военен конфликт в Тайванския пролив. Тоест, Япония (също както и САЩ) се възприема от китайските анализатори като сериозно препятствие пред обединяването с Тайван. А без да си върне острова, Китай много трудно (ако това въобще е възможно) ще може да стане велика държава. Или, както посочва един от цитираните в книгата на Ли китайски изследователи: „без Тайван, Китай просто няма да бъде Китай”.

Отношенията на Япония с другите азиатски държави и участието и в регионалните многостранни форуми също се следи изключително внимателно и се тълкува като интегрален компонент от японската стратегия за превръщането на страната в „политическа сила” и ограничаване на китайското влияние в Азия. Сред основните причини за недоверието към Токио, което много ясно се усеща в анализите на китайските експерти, са и непреодолените исторически вражди, както и отказът на Япония да се извини по подходящ начин за „предишните си прегрешения” към Китай.

Китайската визия за Русия

Като цяло, визията на китайските анализатори за Русия е положителна, като те виждат в нея привърженик на идеята за многополюсния свят и ценен стратегически партньор на Пекин. Както посочва и професор Ли, навремето китайците са демонстрирали съчувствие и разбиране към трудния период, през който се наложи да премине Русия след разпадането на Съветския съюз, когато Москва беше принудена да се бори за оцеляването си като значима световна сила. Китайските експерти, които пишат за ситуацията в Русия през 90-те и първата половина на 2000-те години, посочват, че Москва едва ли ще се примири със загубата на традиционните си сфери на влияние и статута си на велика държава (с. 169). И, както показа прословутата реч на Путин, произнесена в Мюнхен, през 2008, както и последвалите я събития, те се оказаха напълно прави в прогнозите си.

От гледната точка на китайските анализатори, държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, също както и самият Китай, вече не възприемат Русия като стратегическа заплаха, отчасти заради ограничения и военен потенциал в Азия, отчасти заради конструктивното участие на Москва в решаването на въпросите на сигурността в региона. Според тях, руската политика в него до голяма степен се определя от икономическите мотиви и желанието на Русия да се включи в динамичното развитие на Азиатско-Тихоокеанския регион, което е важно най-вече за просперитета на далекоизточните райони на страната.

Разбира се, китайските експерти са съвсем наясно, че сред руските управляващи кръгове са разпространени представите за потенциалната опасност, която може да представлява за Москва китайския възход. Според тях, именно те обясняват намерението на Русия да съхрани военното си превъзходство над Китай, отказвайки, в частност, да му продаде някои от най-модерните си оръжейни технологии. Затова, макар че китайските специалисти разсъждават за възможността от по-нататъшно задълбочаване на двустранното партньорство, те предупреждават, че неговата насоченост не бива да си диктува от променящите се стратегически приоритети на Москва. Освен това Пекин не е заинтересован от превръщането на руско-китайското стратегическо партньорство откровено антиамерикански алианс и следва да се стреми към строго балансирани отношения с всички велики държави (с. 162-163).

Накрая, някои китайски анализатори подозират, че Русия може да се опита да използва „американската” или „японската” карта за да манипулира Пекин. В тази връзка те отправят сериозни критики към Москва заради склонността и да допусне проникването на САЩ в Централна Азия, което се възприема като пряка заплаха за китайските стратегически интереси.

Стремежът към поддържане на стратегически баланс

Макар че мнозина китайски експерти се отнасят с подозрение към намеренията на САЩ и Япония, повечето се обявяват за поддържане на стабилни отношения и избягване на конфронтацията с тях. Освен това, те са против използването на сила за решаването на териториалните спорове с китайските съседи. Въпреки това, не може да се изключва, че ако Китай не съумее да реализира целите си в рамките на своята сегашна (неконфронтационна, като цяло) политика, той може да възприеме много по-твърда линия към Америка и Япония. Според Рекс Ли, сред основанията за подобна прогноза е и това, че тези две държави биват представяни в дискурсивните конструкции на китайските научни публикации като генериращите заплаха „други”.

В крайна сметка, Рекс Ли стига до извода, че течащите в самия Китай дискусии относно концепцията за „мирния възход” на страната не дават убедителен отговор на въпроса, дали тази идея е само краткосрочен тактически ход, целящ да приспи бдителността на другите големи играчи, или все пак представлява дългосрочна стратегия, подразбираща отказа от използването на силови методи за постигането на статут на велика държава. Авторът не се осмелява да прогнозира бъдещата орбита на Китай на международната сцена, посочвайки, че: „има твърде много променливи, влияещи върху по-нататъшното развитие на Китай, неговата вътрешна и външна политика, затова дори самите китайци не могат да отговорят на този въпрос” (с. 226).

Макар че в самото начало на книгата Рекс Ли декларира превързаността си към „аналитичния еклектизъм”, нейният край е издържан по-скоро в духа на конструктивизма. Обръщайки се към конструктивистката методология, той призовава международната общност да съдейства за формирането на устойчива идентичност на Китай като „отговорна велика държава”. Според него, за целта следва да се подпомогне „интериоризацията на многостранния подход” и други полезни международни норми, като интегрална част на китайската идентичност. Тази промяна на идентичността ще доведе до трансформация на интересите и ще намали вероятността от агресивно поведение в бъдеще (с. 227).

Накрая, следва да отбележим, че изследването на автора губи донякъде от решението му да ограничи неговите рамки само до четирите основни направления на западната теория на международните отношения. В частност, в него нито веднъж не се споменава неомарксистката парадигма. А да не забравяме,            че Китай (поне официално) си остава „социалистическа и развиваща се държава”, като тези характеристики определят до голяма степен и сегашната му идентичност.

Освен това, Рекс Ли не уточнява, какво точно е съдържанието на понятието „велика държава”, вероятно предполагайки, че същността му е достатъчно очевидна. Макар че темата несъмнено заслужава повече внимание. Какъв точно тип велика държава се стреми да стане Китай? Дали се стреми към статут, отговарящ на западните представи за „величие”, или пък новата му „великодържавна идентичност” ще включва и традиционните китайски представи за Срединната империя?

Въпреки това, книгата на професор Ли е изключително сериозно изследване, включващо много богат и отлично систематизиран фактически материал. Тя очевидно ще бъде полезна за мнозина и най-вече за онези, които се интересуват от проблематиката на Азиатска-Тихоокеанския регион и ролята на Китай в глобалната геополитика.

* Българско геополитическо дружество

Откакто конвенционалните войни в Ирак и Афганистан се трансформираха в ирегулярни конфликти, както теоретиците на военното изкуство, така и професионалните военни продължават яростно да спорят по логиката, целите и шансовете за успех на антибунтовническите кампании (1). Въпреки това обаче, доктрината за борба с бунтовниците не претърпя някаква радикална промяна в основните си постановки. Между другото, тези постановки за първи път (макар и не систематично) са формулирани през миналия ХХ век от британския офицер Т. Е. Лоурънс (известен като „Лоурънс Арабски”), като по-късно са разширени и допълнени, въз основа на някои трудове на Мао Цзедун, от различни стратези на контрареволюционните войни, като например френските теоретици на la guerre revolutionaire. Дори и новата антибунтовническа доктрина, лансирана от генерал Дейвид Питреъс в Ирак и Афганистан обаче, не предлага фундаментална промяна в традиционното схващане по въпроса, което разглежда този тип конфликти като своеобразна битка за подкрепата и контрола на населението и, съответно, поставя сигурността на последното в центъра на военните операции (2).

Макар че днес съществува някакво най-общо схващане за начина, по който следва да се осъществява борбата с бунтовниците (3), все още липсва ясен анализ на балансите, с които би трябвало да се съобразява всяка антибунтовническа стратегия. На фона на многобройните практически предизвикателства в тази сфера, антибунтовническата стратегия се сблъсква и с немалко проблеми на теоретично ниво. Нито изследователите, нито професионалните военни можаха да очертаят теоретичните рамки, обясняващи спецификата на взаимоотношенията и баланса между трите типични цели, които си поставя всяка подобна стратегия.

Невъзможната трилема на борбата с бунтовниците

Борбата с бунтовническите движения преследва три основни цели, но на практика онези, които я реализират, са принудени да следват само две от тях, за сметка на третата. В това се състои и „невъзможната трилема” на всяка антибунтовническа стратегия. В икономическата литература, понятието „невъзможна трилема” (известна също и като „несветата троица” или „трилемата на отворената икономика”) се използва за да се покаже, че икономиката не може едновременно да провежда независима монетарна политика, да поддържа фиксиран обменен курс и да позволява свободно движение на капитала (4). Същността на невъзможната трилема в сферата на антибунтовническите действия е, че при този тип конфликт е невъзможно едновременно да се постигнат следните три основни цели: защита на собствените въоръжени сили, достатъчно ясно разграничаване между вражеските бойци и цивилното местно население и физическото елиминиране на бунтовниците (виж. фиг.1).

Опитвайки се да реализира две (които и да било) от тези три цели, държавата, осъществяваща антибунтовническата кампания, трябва да се откаже (поне отчасти) от постигането на третата. Така, тя може да защити въоръжените си сили и успешно да осъществи физическото елиминиране на бунтовниците, само ако не обръща внимание на съпътстващите масови жертви сред цивилното население, както например са действали османците, италианците и нацистите на Балканите, в Либия и Източна Европа. Или пък, държавата може да акцентира върху защитата на гражданското население, наред с тази на собствените си въоръжени сили (като по този начин избегне т.нар. „косвени жертви”), но само ако се откаже от намерението си напълно да разгроми и ликвидира бунтовниците, както започнаха да действат американските части в Ирак, след първоначалния успех на новата „интервенционистка” стратегия (5), възприета през 2007. Накрая, държавата може да акцентира върху защитата на цивилното население и ликвидирането на бунтовниците, но само за сметка на по-големия риск за собствените си военни части, както напоследък действат САЩ и Международните сили за поддържане на сигурността (ISAF) в Афганистан. Също както в международната икономика, където държавите са принудени да търсят баланс между основните си цели (които са непостижими едновременно), така и в борбата с бунтовническите движения е почти невъзможно постигането на трите, посочени по-горе, основни цели, в някакви приемливи времеви рамки. Така че всяка държава, която води подобна борба, е принудена да избира да следва само две от тези три цели и да формулира стратегия за успешната им реализация, отказвайки се, на практика, от постигането на третата.

И така, коя от трите двойки цели следва да избере държавата, формулирайки и реализирайки антибунтовническата си стратегия? Дали трябва да се откаже от целта да ликвидира бунтовническите сили за да запази живота на собствените си войници и този на гражданското население, или пък да приеме, че унищожаването на бунтовниците е толкова важно, че оправдава масовите жертви сред местното население или пък загубите в редиците на собствените въоръжени сили? Доколкото всяка политика има свои плюсове и своя цена, не съществува еднозначен отговор на тези въпроси. Подобно на „несветата троица” в международната икономика, невъзможната трилема в сферата на антибунтовническата стратегия не може да обясни, защо конкретната държава решава да следва определени цели, за сметка на други. Какво прави и следва да прави една държава зависи от относителното значение, което тя отдава на всяка от спомените по-горе три основни цели. Вместо това, тази трилема подчертава неизбежните политически трудности и избора, който държавите задължително трябва да направят, реализирайки своите антибунтовнически операции.

В съвременния свят, първата опция (т.е. големите жертви сред гражданското население) изглежда особено неприемлива за западните демокрации, тъй като означава реализацията на една „варварска” политика, което те не могат да си позволят както по чисто хуманитарни съображения, така и заради крайно негативната реакция на общественото мнение в национален и международен плен. Действително, в една ирегулярна война, е много трудно да се направи ясно разграничение между гражданското население и бунтовниците, които често се смесват с него, затова и цивилните жертви са толкова чести. В същото време, ръстът на тези жертви обикновено има силно негативен политически ефект, който често значително надвишава краткосрочните успехи при физическото унищожаване на бунтовническите сили. С други думи, убийството на цивилни не е просто „фатална грешка”, но и контрапродуктивно, тъй като съдейства за вливането на свежи попълнения в редиците на бунтовниците и пречи на усилията на антибунтовническите сили да спечелят подкрепата на местното население. Макар че високата точност на съвременните оръжия увеличава донякъде възможността да се избегнат цивилните жертви, проблемът с тези жертви в ирегулярните войни си остава много далеч от своето решаване.

Втората опция (предвиждаща частичен отказ от целта за физическо унищожаване на бунтовническите сили), включва политически сделки с бунтовниците или пък поемане на дългосрочни ангажименти в съответната държава. Както посочват Джордж Кенън и Ханс Моргентау, в контекста на студената война,  реализацията на подобна политика изглежда особено сложна за демокрациите, защото те обикновено са склонни излишно да демонизират своите противници, след което им е много трудно да постигнат дипломатическо решение на конфликта си с тях (6). И макар че сегашният контекст е доста различен от онзи на студената война, тезата на Кенън и Моргентау си остава валидна. В определени случаи, втората опция може да се окаже подходяща, например когато бунтовниците могат да бъдат убедени да сложат оръжие, както стана в Ирак, където политическите споразумения с отделни фракции на бунтовниците-сунити, в комбинация с повишената сигурност, в резултат от „интервенционистката” стратегия от 2007, значително съдействаха за стабилизирането на ситуацията в страната (7).

Въпреки че в момента в Афганистан също се предприемат опити да се окуражат част от бунтовниците да напуснат партизанското движение (в рамките на т.нар. процес на реинтеграция и помирение) – и тази политика със сигурност ще продължи да се реализира и занапред – подобна дипломатически кампания няма особени изгледи за успех. Предположението, че на този етап на конфликта значителен брой бунтовници могат да бъдат убедени да прекратят борбата, е прекалено оптимистично. Макар че в основите на въоръжената съпротивата има определени икономически елементи, както и такива касаещи сигурността, там доминират религиозните и етнически фактори, което изключително затруднява успеха на стратегията за постигане на помирение (8). Тъй като мнозинството от бунтовниците в Афганистан продължават да демонстрират непримиримост към чуждестранното военно присъствие и местните сателити на Запада, политическото решение изглежда непостижимо, поне в краткосрочна перспектива (9).

Третата възможна опция (залагаща на отказа от акцента върху защитата на собствените сили) е свързана със значителни загуби сред личния състав на антибунтовническите части и, макар че се оправдава с постигането на политическите цели на войната, също трудно може да се приеме от западното (американското) обществено мнение. Подобен избор изглежда особено труден в пост-виетнамската ера, когато проблемът с нежеланието на обществото да приеме големия брой жертви във войните, водени далеч от територията на западните държави, прогресивно се задълбочава. Никак не бе случайно, че през октомври 1993 убийството на „само” 18 американски войници в Могадишу доведе до драматичното решение на САЩ да прекратят военната си мисия в Сомалия. Не бе случайно и, че за да минимизират риска от жертви сред собствените си военни, държавите-участнички в операция „Съюзна сила” в Косово, през 1999, решиха да не изпраща сухопътни сили в областта.

Съвременните демокрации имат проблеми и с трите, изброени по-горе, политически опции: те трудно могат да приемат многото невинни жертви, в рамките на т.нар. „косвени щети”, а постигането на споразумение с противниците им (особено с онези, които официално са обявили за „терористи”) се оказва не по-малко трудно за тях. На сегашния етап от афганистанския конфликт, САЩ и ISAF, както изглежда, са решили да заложат на третата опция, което обаче означава ръст на жертвите сред собствените им редици.

Предимства и недостатъци на стратегията за защита на собствените сили

През по-голямата част от своята история, военното изкуство смята жертвите във войните за нещо съвсем естествено, т.е. за политически пренебрежим проблем. Както е казал Наполеон: „войниците са затова, за да ги убиват”. Разбира се, загубата на жива сила в битките представлява определен стратегически и икономически проблем (доколкото повечето войници означават и по-голяма мощ), но защитата на собствените въоръжени сили не играе водеща роля във военните доктрини. Войната се приема като легитимна държавна практика, а войниците се смятат просто за инструмент на държавната политика, който може да бъде използван по преценка на управляващите.

Макар че корените и все още не са напълно изяснени, ясно е, че през втората половина на ХХ век настъпва фундаментална промяна в отношението към живота на войниците, като жертвите сред личния състав на собствените въоръжени сили се превръщат от стратегически и икономически проблем в реален нормативен и политически въпрос, който може да подложи на риск стабилността на управлението и неговата политика във военната сфера. Както посочва професорът от Охайо Джон Мюлер, промените в обществената подкрепа за войните, водени от САЩ, показва ясна тенденция: с ръста на жертвите подкрепата намалява. Според Мюлер, това важи и за войната в Корея, и за тази във Виетнам и, вече в наши дни, за войната в Ирак, а вероятно такава ще бъде и съдбата на афганистанската война (10). Въпреки че липсват сравнителни изследвания в тази сфера, обществената реакция в редица европейски държави, като Франция, Германия, Италия и Великобритания потвърждава верността на тезата на Мюлер и за западните демокрации, като цяло (11).

Между другото, наскоро американските професори Кристофър Гълпи, Питър Фийвър и Джейсън Рийфлър, атакуваха аргументите на Мюлер, с твърдението, че американското общество е по-загрижено страната да не загуби войните, които води, отколкото от броя на жертвите в тях (12). Верността на тяхната теза обаче изглежда доста съмнителна, тъй като, както посочва професор Мюлер: „доминиращата тенденция в случая е ерозията на обществената подкрепа с нарастване броя на жертвите във войните на Америка”, без оглед на моментните промени в обществените настроения, дължащи се на отделни успешни военни операции. Това с особена сила важи за онези войни, в които, според общественото мнение, целите не оправдават разходите и жертвите, каквито например са т.нар. „войни, водени по собствен избор” (13).

Въпреки че президентът Барак Обама обяви, че войната в Афганистан е „война по необходимост”, това негово твърдение се оспорва от един прост факт. Ако наистина смятаме, че афганистанската война се води по необходимост, президентът не би трябвало толкова да се колебае да изпрати там още 30 000 американски войници. Казано другояче, при т.нар. „войни по избор”, т.е. когато липсва непосредствена заплаха и се осъществяват хуманитарни мисии или такива, свързани с „държавно строителство”, общественото мнение е особено чувствително към военните жертви. Интересно, но най-вече обезпокояващо, е, че тъкмо от този тип са войните, които западните демокрации водеха най-често през последните години.

За решаването на политическите проблеми, породени от връзката между увеличаващият се брой на жертвите сред военнослужещите и спада на обществената подкрепа, някои военни доктрини приемат защитата на собствените сили за основен приоритет на цялата военна стратегия. От такива доктрини се ръководеха САЩ в Ирак, ISAF в Афганистан и Израел, при последната му въоръжена интервенция в сектора Газа. В много „бойни полета” в различни точки на света, именно „защитата на собствените сили” е основната цел на съответните армии, като нерядко дори засенчва официално декларираните цели на самата война (14). Възприемането на тази доктрина може да наложи такива стратегически решения, като например отказа от използването на наземни сили и залагането на атаки от въздуха, както беше в Косово, или пък съобразени с нея тактически правила при осъществяване на военната мисия (касаещи пропускателните пунктове, патрулирането, сраженията в градски условия и т.н.), както беше в Ирак и в Афганистан. Така, западният модел на водене на военни действия все повече се подчинява на принципа  за „нанасяне на смъртоносни удари от безопасно разстояние” (15).

Лидерите на западните държави, както разбира се и техните граждани, възприемат положително принципа за „защита на собствените сили”. Всъщност, да вярваш, че войната може да се води с малко човешки жертви означава да си убеден, че проблемите в света могат да бъдат фиксирани и решени с използването на сила, но по един „чист” начин, т.е. без големи кръвопролития. Това схващане изглежда уместно в една епоха, когато западните държави отново бяха ангажирани в силови акции, далеч отвъд собствените си граници. Принципът за „защита на собствените сили” предлага начин да се реши проблема с цената и жертвите на войната в обществата, в които войниците все повече се възприемат като граждани, чиито живот не може да се жертва с лека ръка. Освен това, той предполага проста и вдъхваща увереност тактика за водена на войните, претендираща, че може да осигури военен успех с цената на допустими човешки жертви.

Теоретичната рамка очертана от „невъзможната трилема” обаче, ясно показва, че стратегията, приемаща за основни цели „защитата на собствените сили” и унищожаването на бунтовническите структури в ирегулярните войни, има и своята тъмна страна. Ако основните цели са да се минимизират жертвите сред въоръжените сили и физическото ликвидиране на бунтовниците, убийствата на цивилни граждани стават много по-вероятни, тъй като във военните действия ще се залага най-вече на бомбардировки от въздуха и артилерийски удари (16). Но, макар стремежът

за „защита на собствените сили” да се представя като оправдани и дори благородни усилия за ограничаване на жертвите сред западните военнослужещи, политиците и военните стратези са наясно, че той може да постави под въпрос постигането на основните политически цели заради които се водят въпросните войни, особено когато се касае за ирегулярни конфликти.

От ключово значение при воденето на една война е компенсирането на неизбежните разрушения от военните действия с дългосрочно политическо възстановяване. Тази връзка е още по-важна при ирегулярните войни, тъй като доминиращата стратегия в този тип конфликти е да не се допусне отчуждаването на местното население и да може да се разчита на неговото сътрудничество.  Имайки предвид, че завоюването на подкрепата му е по-скоро политическа, отколкото военна задача, можем да заключим, че антибунтовническите войни представляват най-политизирания тип въоръжени конфликти. Това намира своето отражение и в начина, по който се водят ирегулярните войни, за които важи правилото, че , ако искат да победят, и бунтовниците, и антибунтовническите сили трябва да си гарантират (поне) пасивната лоялност на значителна част от местното население (17).

Съответно, антибунтовническите части, ръководещи се от тези приоритети, трябва да преследват две основни цели: на първо място, да разрушат военната мощ на бунтовниците и, на второ, да си осигурят подкрепата на местното население. Само че, когато „защитата на собствените сили” се превърне в приоритет, отново се намесва „невъзможната трилема”, като рязко нарастват жертвите сред гражданското население, а това, на свой ред, рязко изостря политическите предизвикателства и, в крайна сметка, излага на много сериозен риск успеха на антибунтовническите действия (18).

Действието на „невъзможната трилема” в Ирак и Афганистан

Именно това се случи в Ирак, преди промяната в стратегията през 2007, както и в Афганистан, преди генерал Стенли Маккристъл да поеме командването на американския корпус и частите на НАТО, през юни 2009 (както е известно, през юни 2010, той бе заменен на поста от генерал Питреъс – б.р.). За да намалят риска за собствените си войници, американските части рядко влизаха в пряк контакт с местното население, прекарвайки повечето време изолирани в силно укрепените си бази и осъществявайки бързи рейдове с бронетранспортьори, съчетани с чести атаки от въздуха. Тоест, фокусът бе поставен върху ликвидирането на бунтовниците и съхраняването на собствените сили, а не върху запазване живота на цивилните граждани.

Безпокойството, изразено от властите в Ирак и Афганистан във връзка с нарастващите жертви сред гражданското население бе породено от страха им, че в тази ситуация, много хора биха подкрепили бунтовниците. Тоест, те не се ръководеха от хуманитарни съображения, а по-скоро отразяваха съвсем реални политически опасения. Действително, ръстът на жертвите сред местното население влоши отношението му към управляващите и чуждестранните военни и повиши подкрепата за бунтовниците. Разглеждайки стратегията на САЩ в Ирак, до 2007, известният анализатор Стивън Бидъл посочва, че „този модел гарантираше максимална защита на американските части,       но демонстрира минимална ефективност за решаването на проблема” (19).

Междувременно, висшите военни от САЩ и НАТО, както и повечето политици, стигнаха до извода, че т.нар. „косвени вреди” са поставили под въпрос операциите на американските части и тези на съюзниците им, настройвайки местното население против САЩ и коалиционните сили. Затова, през 2006, след задълбочен анализ на контратерористичните операции в Ирак, генерал Питреъс разработи и по-късно приложи на практика нова антибунтовническа стратегия, основаваща се на защитата на гражданското население и ограничаваща въздушните удари и артилерийските бомбардировки. Според Питреъс, приоритетът трябваше да бъде изместен в невоенната сфера на конфликта, т.е. сигурността на населението да се гарантира дори ако това поставя под въпрос успеха на операциите за „откриване и унищожаване” на бунтовниците. Въпреки че тази нова стратегия не беше кой знае колко оригинална, признанието за политическия характер на бунтовническите действия доведе до фундаментална промяна в начина, по който се осъществяваха антибунтовническите операции. Така, в основни принципи за американските въоръжени сили (както посочват експертите Натаниел Фик и Джон Нейджи) се превърнаха: фокусиране върху защитата на цивилното население, вместо върху ликвидирането на противника; поемането на по-големи рискове; и използването на минимум (а не максимум) сила. Това бе наистина радикална промяна, в сравнение с предишната доктрина, основаваща се на защитата на собствените сили (20).

Тази нова стратегия беше приложена в Ирак, а през последната година се използваше и в Афганистан от генерал Маккристъл, според който коалиционните сили следва „да споделят рисковете, поне по равно, с местното население”. В конфиденциално послание до държавния секретар на САЩ по отбраната Робърт Гейтс, Маккристъл подчертава, че „прекалено загрижени за защитата на собствените сили, си позволихме да действаме по начин, който ни отдалечи – физически и психологически – от хората, които трябваше да защитаваме... Бунтовниците не могат да ни победят в чисто военен план, но ние можем сами да се победим” (21). Съответно, в последната версия на „Ръководството за командирите на антибунтовническите части на ISAF” ясно се посочва, че защитата на афганистанското гражданско население е сред основните цели. В документа се посочва също, че „сигурността няма да бъде постигната с помощта на превъзходството във военната мощ , а защитата на собствените сили изисква по-голямо, а не по-малко, взаимодействие с местното население” (22).

Подобно категорично отхвърляне на предишната концепция, акцентираща върху защитата на собствените сили, доведе до драматично промяна в начина, по който се осъществяват военните операции в Афганистан. На първо място, той промени механизма на употреба на сила по време на тези операции. През юли 2009, Маккристъл издаде заповед, ограничаваща въздушните удари и артилерийския обстрел. Като последица от това, по данни на американските военновъздушни сили, „броят на случаите, когато коалиционни части са попадали под обстрела на противника е нараснал с близо 30%, в сравнение със същия период на 2008, докато в същото време количеството муниции, използвано от авиацията е намаляло с 50%” (23). Според мисията на ООН в Афганистан пък, през 2009 броят на мирните граждани, загинали при военните операции на правителствените и чуждестранните части, е намалял с 28%, в сравнение с 2008 (24). Макар че все още има жертви сред гражданското население, частите на коалицията, водена от САЩ, гледат да съхранят живота на цивилните, дори ако това води до нарастване на риска за собствените им войници.

На второ място, в стремежа си да реализира адекватна на ситуацията военна стратегия, Маккристъл поиска допълнителни части, като обяви, че без тях конфликтът в Афганистан най-вероятно ще се задълбочи. След известни колебания, Обама реши да удовлетвори искането му, изпращайки още 30 000 войници в Афганистан. Тези извънредни сили бяха необходими, защото новият, акцентиращ върху сигурността на населението, подход изискваше наличието на достатъчно войници за гарантиране безопасността на зоните, обитавани от него.

Тази антибунтовническа стратегия има потенциала да се окаже успешна, в дългосрочна перспектива. Реализацията и обаче поражда и редица проблеми. Преди всичко, тя отново извежда на преден план въпроса, който изглеждаше „решен” от предишната стратегия, акцентираща върху защитата на собствените сили – с нарастването на непосредствените рискове за американските (и тези на ISAF) части, нараства и броят на убитите. Никак не е случайно, че 2009 и 2010 се оказаха „най-смъртоносните” за силите на коалицията в Афганистан (виж таблица 1). Нещо повече, като доказателство за негативната обвързаност между жертвите сред мирното население и сред военните, държавният секретар Гейтс обяви, че докато цивилните жертви са намалели, броят на тези сред афганистанските сили за сигурност и коалиционните части е нараснал със 75% (25).

Докато в повечето конвенционални конфликти е налице само частична несъвместимост между мерките за защита на собствените сили и политическите цели на войната, при антибунтовническите войни тази несъвместимост е толкова голяма, че рискува да изправи САЩ и западните им съюзници пред типичния ребус, породен от т.нар. „невъзможна трилема”. От една страна, за да разгромят бунтовниците, на западните държави се налага да престанат да акцентират върху защитата на собствените сили и да допуснат по-големи рискове за своите войници. От друга страна, поемането на по-високи рискове означава и повече военни жертви, а имайки предвид чувствителността на общественото мнение на Запад по въпроса, то може да застраши вътрешния консенсус относно мисията в Афганистан.

Затова и решението на Обама да изпрати още 30 000 войници в Афганистан следва да се разглежда именно през призмата на „невъзможната трилема”. Макар че то, както изглежда, даде тласък на антибунтовническата кампания на САЩ и ISAF, в същото време доведе до ръст на жертвите сред техните бойци, което, на свой ред, може рязко да намали и без това неособено голямата популярност на афганистанската война. Ако броят на жертвите отново нарасне през 2010, както сочат междинните данни и както прогнозират командирите на коалиционните части, подкрепата на общественото мнение ще падне драстично, което пък може да тласне командването към възприемане на по-малко изтънчени стратегии (поставящи под въпрос политическите цели на битката с бунтовниците), или пък да изложи на риск обществения консенсус за войната. И в двата случая, постигането на победа ще се окаже изключително трудно. С други суми, САЩ, както изглежда, са попаднали в трагична задънена улица, без лесен изход, което бе и причината администрацията на Обама официално да обяви, че ще започне да изтегля войските от Афганистан през юли 2011.

Акцентът върху защитата на собствените сили – залог за провал в ирегулярните войни?

Сред най-интересните книги по темата, появили се през последните години, е „Ползата от силата” на Рупърт Смит, според който „индустриалните войни”, т.е. сблъсъците между масови наборни армии, които са характерни още за времето на Наполеон (началото на ХІХ век), окончателно са останали в историята. Днес „войните водени сред народа” са изместили „войните между народите” (26). Смит не акцентира просто върху това, че съвременните войни обикновено са „вътрешнодържавни” и интернационализирани конфликти, водени от недържавни играчи. Той смята, че крайната цел на войната също е претърпяла промяна и днес военните конфликти се водят „за народа и сред народа” и тъкмо народът е крайната политическа цел на военните операции. Според него, основният проблем, породен от тази промяна, е че западните армии не са подготвени да се сражават успешно в подобни конфликти. Все още полезни при воденето на „индустриални войни”, те се оказват неспособни да прекратят гражданска война или да осъществяват „държавно строителство”. Това означава, че западните държави се нуждаят от по-малко бронетранспортьори и повече пехота, по-малко бойни самолети и повече „наземни” сили.

Смит е прав, посочвайки, че за воденето на съвременните войни са необходими нова стратегия, организация и оборудване. Освен това, той предупреждава, че ако наистина се нуждаем от по-малко тежки оръжия и повече лека пехота, тогава и бремето на войната се прехвърля от високите технологии върху живия състав, действащ на място. Смит акцентира върху защитата на собствените сили, но не взема предвид негативните последици от това за постигане политическите цели на „войната, водена сред хората”. Истината е, че западните армии и техните цивилни стратези са неподготвени за този тип водене на война, не само и най-вече защото не са осъзнали, че остарелият концептуален модел на индустриалната война вече е неприложим за тези конфликти, но и защото западните държави нито са готови да жертват живота на войниците си, нито пък са способни да воюват без да ги е грижа за жертвите сред мирното население (смятайки това за варварство), нито пък са особено склонни да преговарят с бунтовниците и терористите, които вече са демонизирали (справедливо или не) в очите на демократичното общество.

Войната не е само, както твърди известният военен историк Джон Кийгън, „колективно убийство, преследващо колективна цел” (27), а е и колективна гибел, в името на колективна цел. И макар това да звучи цинично от гледна точка на самите войници, войната не може без жертви и тъкмо поради това, ако тя се използва като политически инструмент, нейните политически цели и средствата за постигането им, следва да бъдат ясни от самото начало. Или, ако използваме думите на историка Питър Паре: „Въоръжените сили не съществуват, сами за себе си. Те са инструмент, който е предназначен да бъде използван, ако политическите цели го изискват. Военните следва да са готови да се жертват и нито обществото, нито правителството могат да поставят под въпрос това, ако то е израз на рационална политика, независимо от тяхната официално обявена мисия” (28).

Ако антибунтовническата стратегия, прокарвана от Маккристъл и наследилият го Питреъс, продължи да се реализира, смъртта на значителен брой американски войници изглежда неизбежна. Поставянето на сигурността на местното население в центъра на антибунтовническите усилия означава войниците много по-често да действат извън добре укрепените си бази в опасни места, където могат да се превърнат в лесна мишена на бунтовниците. Предприетите в края на 2009 и началото на 2010 усилия за повишаване числения състав и ефективността на афганистанските национални сили за сигурност могат да решат проблема на западните държави с непоносимостта на техните общества към големия брой жертви в дългосрочен план (29), но това може да стане само когато тези сили станат достатъчно надеждни и ефикасни, което ще отнеме немалко години. Междувременно, западните сили ще продължат да носят основното бреме на антибунтовническите операции.

Трудностите в Афганистан не се обясняват само с това, че историята никога не е била милостива към опитите на различни външни сили да поставят под контрол този регион, както заяви молла Мохамед Омар, през септември 2009 (30). Реалният проблем се корени по-скоро в начина, по който съвременният Запад се опитва да воюва и който рискува да се окаже много по-неефективен в такива конфликти, в които участниците трябва да са готови сериозно да застрашат живота на войниците си. Ако това е вярно, западните държави се оказват политически и социално неспособни да трансформират политическите си цели в целенасочени военни действия. Невъзможната трилема означава, че отговорът на въпроса, дали използването на сила помага за постигане целите на тези войни зависи от волята на западните държави да жертват живота на своите войници. В същото време, продължаващото нежелание на техните общества да приемат тези жертви означава, че тази воля е недостатъчна за постигане целите, които въпросните държави са си поставили.

Днес живеем в епоха, когато често е налице сериозно несъответствие между политическите цели и военните средства за реализацията им, което намалява политическия ефект от използваната от Запада сила, в тази контекст. Ако войната, като инструмент на външната политика, се оказва по-малко политически ефективна, това означава, че използването и следва да бъде радикално преразгледано. В един свят, в който най-важните цели на държавите са политически и в който, както правилно отбелязва Рупърт Смит, военните конфликти се водят „за народа и сред народа”, победата не се гарантира от разработването на високотехнологични оръжия или формулирането на нови военни стратегии. Ключът към спечелването на тези войни е свързан с политическата възможност да бъдат приети като нещо нормално човешките жертви (особено онези в собствените редици) в тях.

Невъзможната трилема демонстрира, че защитата на местното население, което е необходимо предварително условие за разгрома и физическото ликвидиране на бунтовниците, означава, че трябва да бъдат жертвани собствените войници, което обаче поражда риска от загуба на вътрешната политическа подкрепа за воденето на тези войни. През следващите месеци именно това ще бъде и едно от най-големите предизвикателства пред администрацията на Обама.

Бележки:

1. Виж Gil Merom, How Democracies Lose Small Wars: State, Society, and the Failures of France in Algeria, Israel in Lebanon, and the United States in Vietnam (Cambridge: Cambridge University Press, 2003); Colin S. Gray, ‘‘Irregular Warfare: One Nature, Many Characters,’’ Strategic Studies Quarterly 1, no. 2 (Winter 2007): 35—57; Jason Lyall and Isaiah Wilson III, ‘‘Rage Against the Machines: Explaining Outcomes in

Counterinsurgency Wars,’’ International Organization 63, no. 1 (Winter 2009): 67—106; Jason Lyall, ‘‘Do Democracies Make Inferior Counterinsurgents? Reassessing Democracy’s Impact onWar Outcomes and Duration,’’ International Organization 64, no.1 (Winter 2010): 167—192.

2. Colin H. Kahl, ‘‘COIN of the Realm: Is There a Future for Counterinsurgency,’’ Foreign Affairs 86, no. 6 (November/December 2007): 169—176.

3. За изключенията, виж Edward N. Luttwak, ‘‘Dead End: Counterinsurgency Warfare as Military Malpractice,’’ Harper’s Magazine, February 2007, pp. 33—42, http://www.harpers.org/archive/2007/02/0081384 and Ralph Peters, Wars of Blood and Faith: The Conflicts

That Will Shape the Twenty-First Century (Mechanicsburg, PA: Stackpole Books, 2007), pp. 57—59.

4. Maurice Obstfeld, ‘‘The Global Capital Market: Benefactor or Menace?’’ Journal of Economic Perspectives 12, no. 4 (Fall 1998): 9—30.

5. Иракската война премина през четири основни фази: 1) концентрирана върху унищожаване на противника стратегия, прилагана през 2003—2005; 2) подготовка и подкрепа за иракските части през 2005—2006; 3) стратегия за закрила на населението или ‘‘интервенцията’’ през 2007—2008, която струваше много жертви на американските части; и 4) „постинтервенционисткият етап”, който се развива след 2009 и през който военните операции вече не се осъществяват само от американските сили.

6. Виж George F. Kennan, American Diplomacy (Chicago: University of Chicago Press, 1951), p. 59; Hans J. Morgenthau, Politics Among Nations (New York: McGraw-Hill, 1993), p. 387.

7. Виж David Kilcullen, The Accidental Guerrilla: Fighting Small Wars in the Midst of a Big One (New York: Oxford University Press, 2009).

8. Виж Antonio Giustozzi, ‘‘One or Many? The Issue of the Taliban’s Unity and Disunity,’’ April 23, 2009, pp. 3—6, http://www.humansecuritygateway.com/documents/PSRU_IssueTalibanUnityDisunity.pdf.

9. За вероятността от помирение с талибаните, виж Fotini Christia and Michael Semple, ‘‘Flipping the Taliban,’’ Foreign Affairs 88, no. 4 (July/August 2009): 34—45.

10. Виж John Mueller, War, Presidents, and Public Opinion (New York: Wiley, 1973).

11. Richard Auxier, ‘‘Few in NATO Support Call For Additional Forces in Afghanistan,’’ Pew Global Attitudes Project, August 31, 2009, http://pewresearch.org/pubs/1325/littlesupport-in-nato-for-afghanistan-troop-increases.

12. Christopher Gelpi, Peter Feaver, and Jason Reifler, Paying the Human Costs of War: American Public Opinion and Casualties in Military Conflicts (Princeton, NJ: Princeton University Press, 2009).

13. John Mueller, ‘‘The Cost of War,’’ Foreign Affairs 85, no. 1 (January/February 2006): 143—144.

14. Thomas W. Smith, ‘‘Protecting Civilians . . . or Soldiers? Humanitarian Law and the Economy of Risk in Iraq,’’ International Studies Perspectives 9, no. 2 (April 2008): 144—164.

15. Изразът „нанасяне на смъртоносни удари от безопасно разстояние” (‘‘death from a safe distance’)’ беше използван от един участник в блога ‘‘At War’’ на New York Times. Виж John F. Burns, ‘‘John Burns on the NATO Strike,’’ New York Times, September 4, 2009, http://atwar.blogs.nytimes.com/2009/09/04/john-burns-onthe-nato-strike/.

16. Виж Michael Reisman, ‘‘The Lessons of Qana,’’ Yale Journal of International Law 22, no. 2 (Summer 1997): 381—399 and Martin Shaw, The New Western Way of War (Cambridge: Polity Press, 2005).

17. Виж Mao Tse-Tung, On Guerrilla Warfare (New York: Classic House Books, 2009) and David Galula, Counterinsurgency Warfare: Theory and Practice (New York: Praeger, 2006).

18. Въпреки че в тази статия не обсъждам сегашната пропаст между афганистанското правителство и неговия народ, очевидно е, че слабостта на това правителство укрепва позицията на бунтовниците.

19. L. Beehner, ‘‘U.S. Military Strategy in Iraq,’’ Council on Foreign Relations Backgrounder, April 12, 2006, http://www.cfr.org/publication/10434/us_military_strategy_in_iraq.html.

20. Виж Nathaniel C. Fick, and John A. Nagl, ‘‘Counterinsurgency Field Manual: Afghanistan Edition,’’ Foreign Policy, January/February 2009.

21. Bob Woodward, ‘‘McChrystal: More Forces or ‘Mission Failure’,’’ Washington Post, September 21, 2009, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2009/09/20/AR2009092002920.html.

22. International Security Assistance Force (ISAF), ‘‘ISAF Commander’s Counterinsurgency Guidance,’’ August 26, 2009, p. 2, http://www.nato.int/isaf/docu/official_texts/counterinsurgency_guidance.pdf.

23. Ann Scott Tyson, ‘‘Less Peril for Civilians, but More for Troops,’’ Washington Post, September 23, 2009, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2009/09/22/AR2009092204296.html.

24. Виж UN Assistance Mission in Afghanistan, ‘‘Afghanistan Annual Report on Protection of Civilians in Armed Conflict, 2009,’’ January 2010, p. 16, http://unama.unmissions.org/Portals/UNAMA/human%20rights/Protection%20of%20Civilian%202009%

20report%20English.pdf.

25. Elisabeth Bumiller and Carlotta Gall ‘‘U.S. Admits Civilians Died in Afghan Raids,’’ New York Times, May 7, 2009, http://www.nytimes.com/2009/05/08/world/asia/08afghan.html.

26. Rupert Smith, The Utility of Force (London: Penguin, 2006).

27. John Keegan, War and Our World (London: Hutchinson, 1998).

28. Peter Paret, ‘‘Clausewitz,’’ in Makers of Modern Strategy, Peter Paret, ed. (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1983), pp. 200—201.

29. В момента афганистанската национална армия наброява около 112,000 бойци, като числеността и ще нарасне до 171,600 през октомври 2011. Афганистанската полиция пък наброява около 100,000 човека, като се очаква да достигне 134,000 през октомври 2011. Тоест, в края на следващата година, общата численост на афганистанските сили за сигурност ще достигне 305,600 души. Виж ‘‘NATO Training Mission-Afghanistan Combined Security Transition Command,’’ unclassified, March 29, 2010.

30. Виж Robert Mackey, ‘‘How Many Troops to Secure Afghanistan?,’’ The Lede, September 21, 2009, http://thelede.blogs.nytimes.com/2009/09/21/how-many-troops-to-secureafghanistan/.

* Авторът е преподавател в Университета на Болоня-Форли, Италия

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Днешните български земи са заселени от дълбока древност. Човекът се появява в нашите земи през новокаменната епоха, чието начало се отнася към края на шестото хилядолетие преди Христа. През този период са заселени най-удобните за живот и най-плодородните части. През последвалите няколко хиляди години на тези земи се сменят различни народи, култури, езици, религии, държави. Това развитие се отличава както с черти, присъщи на човешката цивилизация, като цяло, така и с определена специфика.

През втората половина на VІІ век се създава българска държава на Балканския полуостров. Развитието на Европейския Югоизток неизменно е свързано с нея, независимо от историческите превратности.

Развитието на населението в съвременните граници на България, а и в тези от съответната епоха, също следва историческите превратности. Първоначално, броят на населението нараства бавно, като през последните векове преди Христа растежът се ускорява. Същевременно, през първите векове след Христа населението на тези територии намалява 2-3 пъти, както и в повечето антични държави през това време.

През първите векове след създаването си, българската държава е във възход. Това е държава на предимно свободни хора, държащи на своята собственост и семейства. Броят на населението също расте. Последното осигурява многобройност на българската войска и, наред с други фактори, способства за нейните победи.

След падането на българската държава под властта на Византия, през ХІ век, и нашествията на норманите, кръстоносните походи и т.н. условията за растеж на населението не са благоприятни. Броят му вероятно е намалявал и абсолютно.

След възстановяването на българската държава през 1185 има както относително благоприятни периоди за растеж на населението, така и неблагоприятни.

Върху растежа на населението и състава му особено тежко се отразява османското нашествие на Балканския полуостров през ХІV век. Българските земи са на кръстопътя на завоевателните походи. Обширни гъсто заселени преди това области, като Тракийската низина например, запустяват. Подобно е положението в Дунавската равнина и други области. Част от населението е отвлечено в робство, като военна плячка, други са избити, а трети напускат тези земи, вливайки се през следващите векове в състава на други народи. Оцелялото население се оттегля предимно в полупланинските и планинските райони. Османското завоюване на българските земи не трябва да се разглежда като еднократен акт, продължил няколко месеци и дори няколко години. То продължава десетилетия, защото османската държава не е имала необходимия човешки ресурс, за да го направи за кратък интервал от време. Намаляването на населението вероятно е продължило до средата на ХV век, или поне така е било в отделни области. В резултат на всички тези процеси, броят на българското население намалява повече от два пъти, което без съмнение е голяма загуба за неговия потенциал.

През следващите четири-пет века българската народност възстановява своя предишен брой и го надминава, като се превръща в най-многобройния етнос на Балканския полуостров. Увеличението на този брой щеше да бъде много по-голямо, ако против това не действаха някои процеси. По-важните от тях са:

-           продължаващо изселване на българи към Влашко и Молдова, а по-късно и към Русия (Бесарабия), Сърбия и др.;

-           единични и масови помюсюлманчвания, завършващи в повечето случаи с вливане във формиращата се народност на османските турци;

-           отнемане на деца чрез т.нар. “кръвен данък”;

-           преселване на цели села в Мала Азия и др.

Чрез първия процес, прякото намаление е с около 0,8-1 млн. лица (1). За втория процес може да се съди от факта, че в началото на ХVІ век (1520-1535) относителният дял на мюсюлманските домакинства върху сегашната (приблизително) територия на България е около 20%, а мюсюлманите, към 1875, са 39% от населението.(2,3). Това прави около 0,5-1 млн. лица, независимо че има известен брой преселници-мюсюлмани през ХІХ век от Русия (главно черкези и татари). Предполага се, че отнетите деца чрез кръвен данък са 0,5 млн., от които поне половината са от днешните български земи. Поне няколко десетки хиляди души са преселени в Мала Азия. Общо, посочените загуби за българския народ са приблизително 1,6-2,3млн. души. Тук не се включва евентуалният прираст от изселилите се в други страни през обсъждания период. Въпреки тези неблагоприятни условия, броят на българското население расте.

Демографските процеси в Третото Българско Царство

Руско-турската война от 1877-1878 променя статуквото на Балканския полуостров в много отношения, включително и в демографско. След почти пет века отново се възражда българската държава. Сан-Стефанска България обхваща около 80% от българските земи и около 83% от броя на етническите българи, на юг от Дунав. За съжаление, договорът от Сан-Стефано не е приложен, което поражда през следващите десетилетия много конфликти между балканските държави, чиито последици продължават, в различна степен, да изострят понякога отношенията между тях.

Освободителната война предизвиква значителни миграции на населението – на мюсюлмани (предимно турци и черкези) към останалите части на Османската империя и на християни (предимно българи, но също гърци, арменци и др.) към новоосвободените български земи (4). Този процес продължава с различна интензивност и през следващите десетилетия и не е затихнал изцяло и до днес.

След Съединението на двете български държави през 1885, постепенно започва възходящо икономическо и социално развитие на българския народ. То се отразява и на демографските процеси. Това възходящо развитие е прекъснато от водените през периода 1912-1919 войни за национално обединение. Преките загуби от тях са над 150 хил. убити. Същевременно, косвените загуби, само от намаляване броя на живородените, са много по-големи. През този период той е с 80-90 хил. по-малък от предвоенните и следвоенните години (5).Това прави загуби от 400-450 хил. Общо, с преките загуби, броят достига 600 хил. Така, демографският потенциал на българското население не може да се осъществи изцяло. Последното се отразява много отрицателно върху растежа на населението.

Настъпват и някои качествени промени. В резултат на войните, България губи български територии, като Южна Добруджа, Западните покрайнини, Беломорска Тракия, а получава територии с предимно мюсюлманско население (по-голяма част от които са етнически турци). От всички територии, останали в съседните държави, към България се устремяват бежанци, които са почти изцяло етнически българи. Такива идват и от Съветска Русия след Гражданската война там (предимно руснаци, украинци и представители на северокавказките народи). Същевременно, продължава процесът на изселване на мюсюлмани към новосъздадената Република Турция (при първото преброяване на населението, през 1927, 628 хил. лица посочват, че са родени в България). В количествено отношение двата потока почти се компенсират взаимно и в такъв смисъл не се отразяват пряко върху растежа на населението. По-важното е, че се създава психологическа нагласа страната да не бъде напускана, независимо от настъпилата в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век световна икономическа криза. Българското общество е отчаяно, че националният идеал не може да бъде постигнат. Настъпва постепенен спад в естествения прираст на населението и забавяне на неговия растеж.

Нова надежда се поражда в началото на 40-те години на ХХ век. На България е върната по мирен път Южна Добруджа (1940). След влизането на страната в Тристранния пакт, през 1941, тя получава администрирането на по-голямата част от териториите, населени с етнически българи. Територията и нараства до 153 хил. км2, а населението до 8,9 млн.

Демографският модел на “социалистическа” България

Тази благоприятна ситуация е прекъсната през 1944. Постепенно, страната попада напълно в съветската зона на влияние. Възприема се изцяло моделът на социално-икономическо развитие, характерен за Съветския съюз, който тогава е доста по-назад от България в това отношение. Това не подминава и развитието на населението. По-неприятното е, че съветският демографски модел вече е доказал своята несъстоятелност.

Започва ускорена индустриализация и в повечето случаи насилствена колективизация на селското стопанство, репресии срещу политическите противници. Предизвиква се огромна по размер за България вътрешна миграция на населението, първоначално от селата в по-малките градове, а по-късно и към по-големите градове. За по-малко от 20 години, над 3,2 млн. лица сменят местожителството си. Градовете не са подготвени за тази вълна, по отношение на жилища, детски градини и ясли, училища и други обекти. Не е добре развита и пътната мрежа. Разкъсват се традиционните семейни и други връзки. Налага се моделът на “всеобщата трудова заетост”, който засяга най-силно жените. В някои райони се създава диспропорция на половете сред лицата в младите възрасти. Още тогава се залагат подводните камъни за бъдещата демографска криза на България.

През 1966, раждаемостта достига най-ниското си равнище, в сравнение с предходните периоди .- 14,9‰. Правителството прави опит да оптимизира този процес (6). За съжаление, ефектът е краткотраен и се дължи предимно на общата забрана на абортите. Той има и отрицателни последици. Няколкото десетки хиляди допълнителни живородени деца изискват и допълнителни детски градини и ясли, училища, допълнителни работни места за тези обекти, жилищни нужди и др., които след няколко години ще бъдат ненужни. Само на няколко пъти има значителна по размер външна миграция, която е почти едностранна – само изселвания от страната. По-голямата част от изселниците са към Република Турция.

Всичко това забавя растежа на населението, като цяло. Все пак, макар и със забавени темпове, този растеж продължава до началото на 90-те години на ХХ век.

Демографската криза на прехода

С промените в социално-икономическата ориентация на страната, в началото на 90-те години на ХХ век, настъпват и драстични промени във възпроизводството на населението. Раждаемостта спада до неподозирани дотогава равнища, а смъртността започва да се повишава, ставайки по-висока от раждаемостта. В резултат започва намаляване на абсолютния брой на населението. Наред с естественото движение, определена роля тук играят и миграционните процеси – изселване от страната предимно на лица от по-млади възрастови групи, чийто бъдещи деца също остават извън България (7). Извършва се концентрация на населението в големите градове на страната: София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара Загора и други. Неблагоприятното е, че това става предимно за сметка на населението от селата и по-малките градове. По такъв начин редица райони (особено гранични) остават с много малка гъстота на населението и те постепенно опустяват. Последното е от значение и за националната сигурност на страната.

Неблагоприятни последици от това положение са влошената възрастова структура, нарастването на лицата в пенсионна възраст, натовареността на заетите лица и др., което неминуемо ще се отрази върху бъдещото цялостно развитие на България. За изменение на положението е приета и национална стратегия (8).

Абсолютното и относително изменение на населението върху съвременната територия на България може да се проследи в таблица 1. Визуално, тези промените са представени на фигура 1.

Това, което вълнува в настоящия момент българското общество, е бъдещото състояние на населението. Подробна прогноза за броя на населението и неговия състав по пол, възраст и териториално разпространение, до 2060, е разработена от Националния статистически институт (НСИ). Тя е разработена в три варианта: I вариант – целеви; II вариант - относително ускоряване на растежа на населението; III вариант - относително забавяне на растежа. Изменението на общия брой на населението по трите варианта може да се проследи в Таблица 1.

Бъдещето на българския етнос

Друга тема, която задържа общественото внимание, е дали в бъдеще етническите съотношения няма да се изменят драстично и българският етнос да се окаже не най-многобройния в страната.

През 90-те години на ХХ век е най-голямото намаление на растежа на населението. Ако се направи прогноза чрез екстраполиране на средногодишния темп на прираст (намаление) между 1992 и 2001, се получават следните резултати. Общо за страната има средногодишно намаление с 0,82 %, за българския етнос – с 1,07 %, за турския етнос – с 0,83 %, а за ромския (циганския) етнос има средногодишно увеличение с 2,06 %. През 2001, по Закона за преброяването може да има ”несамоопределили се”. По своите характеристики те са много близки до българския етнос. Тогава при българския етнос, плюс “несамоопределили се” и “неотговорили”, намалението е с 0,93 %.

При това положение, се получава ,че общият брой на населението към 2050 ще бъде 5 295 487 души, а към 2060 – 4 873 406 души. Той е доста по-малък от прогнозата на НСИ, разработена с по-прецизни демографски методи, дори по ІІІ (песимистичен) вариант – съответно 5 654 901 и 5 166 268. Това се дължи на факта, че средногодишното намаление за периода 2001-2009 е много по-малко.При българския етнос се получават следните числа: за 2050 – 3 933 970, или 74,3% от общото население, и за 2060 – съответно 3 533 727, или 72,5%. За турския етнос съответните величини са: 2050 – 495 533, или 9,3 %; 2060 – 455 648, или 9,4 %. При ромския (цигански) етнос резултатът е: 2050 – 1 008 946, или 19,1%, и 2060 г. – 1 237 459, или 25,4 %.

При българския етнос, плюс “несамоопределили се” и “неотговорили”, резултатът е: 2050 – 4 274 920, или 80,8 %, 2060 – 3 895 351, или 79,9 %.

Дори при тези груби оценки, се очаква българският етнос все пак да бъде преобладаващ в страната. Общият сбор от броя и от относителните дялове не дават, съответно, общия брой на населението и 100%, защото не са отчетени редица фактори, като възрастовия състав, намалението на раждаемостта, средната продължителност на предстоящия живот и много други, които се различават при отделните етноси (9).

Разбира се, всичко това не означава, че не трябва да се вземат мерки за ограничаване намаляването на абсолютния брой на лицата, принадлежащи към българския етнос и да не се спрат, или поне ограничат, негативните процеси от различен вид в това отношение.

Подобни прогнози обикновено служат като основа за провежданата политика в определената област, а не като напълно очаквана реализация, защото условията, при които са разработени, могат бързо да се променят. Установено е, че прогнози за интервал по-дълъг от 5 години, почти не се осъществяват.

Необходимата държавна политика

В светлината на казаното дотук, кои биха могли да бъдат главните направления на държавната политика за промяна на неблагоприятното положение. Някои от тях са:

Имиграционна политика: привличане на лица от български етнос от съседни или по-далечни страни, особено където са по-малобройни и заплашени от асимилация (напр. Таджикистан, Туркменистан и др.); създаване на условия за връщане на лица от български произход, емигрирали в други страни и техни потомци; при изчерпване на посочения ресурс да се привличат от други страни лица, близки по език и култура до българите; в краен случай да се привличат и приемат лица, изповядващи основната (християнска) религия. За целта е необходимо да се създадат благоприятни условия за привличане и пребиваване – жилища, работа, продължаване на образованието, олекотена процедура за получаване на българско гражданство и др. Биха могли да се използват парични фондове от Европейския съюз и (или) да се създаде специален фонд от вътрешни ресурси.

Политика за снижаване на смъртността: свеждане до възможно най-ниския предел на смъртните случаи от външни причини – пътно-транспортни произшествия, трудови злополуки, убийства и т.н.; ограничаване употребата на наркотици и нейните последици, тютюнопушенето, прекомерната употреба на алкохол; профилактика за ранно откриване на различни заболявания, довеждащи до преждевременна смърт и др. Непременно трябва да се отбележи, че в снижаването на смъртността съществува голям резерв. Същевременно, това снижаване може в някои от посочените случаи да се постигне и принудително. За целта, съществуващата нормативна база от закони, правилници и наредби трябва да се прилага с пълната строгост. Освен опитите да се прекъснат каналите за внасяне, производство и разпространение на наркотици, държавата следва по-активно да се намесва в своевременното лекуване на последиците чрез създаване и поддържане на подходящи лечебни заведения.

Политика на поощряване на раждаемостта: създаване на всички условия за нормално отглеждане на децата преди всичко в семейна среда; предотвратяване на ражданията в прекалено млада възраст; криминилизиране изоставянето на деца от техните майки; профилактика и лекуване на безплодието и много други. Трябва да се отбележи, че за действия в част от тези направления вече съществува нормативна база, но тя трябва да се прилага по-настоятелно. Същевременно, при поощряването на раждаемостта е по-трудно да се постигнат резултати, тъй като някои мероприятия се основават само на доброволни действия на лицата, към които са насочени.

Други политики в социалната област. Тук има още много да се желае и да се направи. Би могло да се помисли в някои направления като: разработване и приемане на закон за скитничеството; изтърпяване на някои наказания чрез общественополезен труд; прекратяване на политиката да се дават социални помощи и да се разработват и финансират проекти, насочени към определени общности, като цяло - например към ромската (циганската). Този подход е в противоречие с вижданията в самия ЕС, но се поддържа неизвестно защо именно от неговите институции. Тук, подходът трябва да е строго индивидуален. Необходимо е да се дава шанс само на тези, които искрено желаят и се стараят да променят поведението си към по-добро. В противен случай ще се постигне точно обратният резултат, като ще се пропилее (и ще продължи да се пропилява) огромен финансов ресурс без никаква реална полза. Трябва да се отбележи, че правителството на България вече работи по някои от тези направления, което вдъхва известна надежда за бъдещето на нацията ни.

Бележки:

1. Трайков, В., Н. Жечев (1986) Българската емиграция в Румъния ХІV век – 1878 година и участието й в стопанския, обществено-политическия и културния живот на румънския народ. С., Наука и изкуство, с. 151-155.

2. Тодоров, Н. (1972) Балканският град – ХV-ХІХ век. С., Наука и изкуство, с. 50.

3. Тотев, Ан. (1982) Ценен документ за историческата етническа демография на Балканския полуостров. - Исторически преглед, кн.5, с. 105-113.

4. Никитин, С. А. (1966) Данные русской переписи 1879 г. о численности и наицональном составе населения болгарского города.- Славянское возрождение: сборник статей и материалов. Москва, Наука, с.83-103.

5. Статистически годишник на Българското царство: 1923-1924 (1925) С., Главна дирекция на статистиката, табл.1, с.А113.

6. Указ за насърчаване на раждаемостта (1968) Държавен вестник, бр. 2.

7. Вътрешна и външна миграция на населението в България. www.nsi.bg/Census/Vivmigr.htm.

8. Национална стратегия за демографско развитие на Република България 2006-2020 (2007) М-во на труда и социалната политика, UNFPA (Фонд на ООН за население), Национален съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси към МС, БАН, НСИ. София.

9. Аркадиев, Д. (2008) Демографска политика и възпроизводство на основните етноси в България.- Сб. България в ЕС: първи резултати. С., Горекс Прес, с. 149-157.

* Преподовател по статистика и демография във  ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”- Велико Търново, статията му се базира на доклада, изнесен на семинара “Демографската катастрофа – параметри, фактори, противодействия”, провела се в Русе на 12 юни 2010 и организирана от Българското геополитическо дружество, ВМРО, Фондация “Българско общество”, Русенски университет “А. Кънчев” и др.