Съвременната школа по геополитика във Франция, която е основана през 70-те години на миналия век от професор Ив Лакост, е най-старата и най-влиятелната в Европа. Десетки студенти годишно защитават магистърски дипломи по геополитика, като някои от тях имат възможност да завършат и вероятно единственото в света докторско обучение по геополитика в Парижкия университет. Първото специализирано списание по геополитика в Европа „Херодот” излиза редовно вече над 30 години, а годишният брой на специализираните и популярни публикации по геополитика във Франция нараства. Съществуват и профилирани телевизионни предавания на тази тема, като геополитическият анализ намира своето практическо приложение както в областта на външната, така и на вътрешната политика на тази страна.
Същевременно, класическите изследвания по геополитика във Франция, които с основание могат да се смятат за предшественици на сегашната школа, остават слабо познати за широкия кръг специалисти не само в чужбина, но и в самата Франция. Що се отнася до България, публикациите, посветени на класиците на френската геополитика на практика липсват.
Тази статия си поставя скромната цел да представи основните постижения на френската школа по класическа геополитика, да разкрие причините и, най-вече, естеството на нейното „тотално” противопоставяне с германската геополитика между двете световни войни и да хвърли светлина върху българската тема в нея. Смятам последното за особено полезно, тъй като статиите, посветени на България, представляват уникално странично свидетелство за геополитическите залози на нашата външна и вътрешна политика до и по време на Първата световна война. Подобен, бих казал, безспристрастен анализ е особено ценен, тъй като той продължава да не достига дори днес в нашите собствени изследвания за геополитическото минало, настояще и бъдеще на България.
Фридрих Рацел – ранният модел на френската политическа география
Безспорно е, че класическите геополитически изследвания във Франция се появяват в края на ХІХ и в началото на ХХ век под изключителното влияние[1] на идеите на германския географ Фридрих Рацел, публикувал през 1897 фундаменталното си произведение „Политическа география”[2]. Концептуалната близост между Фридрих Рацел и основоположника на университетската география във Франция Пол Видал дьо ла Блаш, както и собственият принос на последния за развитието на френската и, най-вече, на европейската геополитическа мисъл, съдържащ се в книгата му „Източна Франция (Алзас и Лорен)”[3], са предмет на изследване на друга моя статия[4].
Поради тази причина тук бих искал да отбележа само балансираната и, в крайна сметка, положителна оценка за книгата на Рацел „Политическа география”, която се съдържа в рецензията за нея, публикувана от Видал в списанието „Географски анали” през 1898. Между другото, Видал приема една от най-оспорваните по-късно тези на Рацел - тази за органичния или биогеографски характер на държавата, като напълно закономерна и научна: „Една дума, с която не би трябвало да се злоупотребява, но която г-н Рацел употребява с основание, когато говори за държавите, е понятието за живия организъм.”[5]
Със сигурност може да се твърди, че статията на Видал е израз на подчертано уважение към приноса на Рацел за развитието на политическата география; в нея липсва какъвто и да било научен или политически антагонизъм, като единствената нотка на скептицизъм се отнася до склонността към абсолютизиране и превръщане на някои от изводите в постоянни постулати или дори „закони”: „Когато вече сме прочели тези томове, проникнати от силна съдържателност, съзнанието може да изпита някои съмнения към предложения, които по своята форма изглеждат догматични, по отношение на относителността на явленията. (…) Във вечната подвижност на влиянията, които си обменят природата и хората, би било преждевременно да се формулират закони. Но и сега е ясно, че вече се очертават някои методически принципи. Колкото и незначителен да е този преглед, бих искал той да подтикне читателите да се запознаят с произведенията на г-н Рацел. В тях те ще намерят една концепция за политическата география, с всички присъщи й развития, която отговаря, в общи линии, на сегашното състояние на науката.”[6]
Същевременно, още на този твърде ранен етап на обособяване на собствения облик на френската геополитическа мисъл и на нейното разграничаване от германските й образци, статията на Видал предоставя ценно свидетелство за неговите същински научни интереси и предпочитания, вероятно провокирани от творчеството на Фридрих Рацел, които принадлежат към по-общата област на хуманната география и се отнасят към ролята на човека като активен и самостоятелен географски фактор: „Със сигурност еманципацията, чрез която човекът се освобождава малко по малко от робството на местните условия, е един от най-поучителните уроци на историята. (…) С поселищата, които той основава на повърхността на земята, с действието, което той упражнява върху реките, върху самите форми на релефа, върху флората, фауната и цялото равновесие на живия свят, той принадлежи към географията, където играе ролята на причина.”[7]
Още тук може да се долови пределно ясно и един друг елемент, който впоследствие ще се превърне в демаркационна линия не толкова между френската и германската школа в областта на геополитическите изследвания, колкото между два от историческите етапи в еволюцията на самия метод. Става дума за разширяването на интереса от „вътрешната”, сравнително пасивна, политическа география към „външната”, далеч по-активна геополитика на държавите, разгледана в нейната регионална или дори континентална перспектива: „Елементите на политическия живот се формират и прецизират в контакт с противникови сили. По такъв начин се проявявава необходимостта държавата да не се изучава като изолирана клетка, като някакава част от земната повърхност. (…) Над държавите съществува, доминирайки ги, това, което може да се нарече политически региони. Франция, граничеща с шест различни държави, е географски свързана с политическия регион на Западна Европа. Англия е успяла да се изплъзне от този регион, трансформирайки се в една гигантска таласокрация, чрез комбинация от острови, проливи, носове, стратегически точки, свързани от океана. Граничната зона на степите съставлява, в Азия, огнище на политическо действие, което засяга Русия, Иран и Китай.”[8]
Смъртта на Фридрих Рацел през 1904 е отбелязана с нова статия на Видал дьо ла Блаш в „Географски анали”, в която той отдава дължимата почит на своя колега: „Да се реабилитира в географията човешкият елемент (...) и да се възстанови единството на географската наука на базата на природата и на живота, такъв е в общи линии планът на неговото творчество.”[9]
„Тоталният” сблъсък с германската Geopolitik
Драматичното разграничаване и противопоставяне между френската и немската школи по геополитика настъпва след смъртта на техните основоположници и се определя от драстичната промяна в историческия контекст на отношенията между двете държави: поражението на Германия в Първата световна война, Версайския мирен договор, идването на власт на хитлеристката Национал-социалистическа партия, създадаването на Третия Райх... В тези условия, връзката между двете течения се запазва, дори тя става по-интензивна, но нейният, дотогава колегиален, характер се променя в антагонизъм и крайно отрицание. Променят се, разбира се, и действащите лица, чиито възгледи и лични съдби са пряко белязани от трагичния исторически преиод, в който те живеят и творят.
От едната страна, генералът-професор Карл Хаусхофер, основател на германската школа по геополитика (Geopolitik), който не успява да понесе съмнението, че неговите изследвания и публични действия са допринесли по някакъв начин за античовешката политика на хитлеристкото правителство, се самоубива, заедно със съпругата си, малко след края на Втората световна война. От другата страна, двамата главни представители на френската школа по геополитика (по това време, политическа география) – Жак Ансел и Албер Дьоманжон, първият от които намира преждевременната си смърт през 1943, вследствие преследванията на Гестапо, а вторият е обект на репресии от страна на германските власти след окупацията на Франция.
Сложните лични отношения между френските и германските геополитици по това време намират израз в едно писмо на самия Карл Хаусхофер до неговия издател Курт Фовинкел, с дата от 2 април 1943, в което той проявява „жив” интерес към съдбата на Жак Ансел и Албер Дьоманжон: „Какво става с приятеля Ансел? Знае ли той, че преди време задействах Върховното командване на въоръжените сили (O.K.W.), за да спася неговия автомобил и че задействах също Германската академия, за да не бъде реквизирана вилата на Дьоманжон? Ако те не знаят това, можете да го съобщите на двамата чрез Пайо. Рози за бодлите на нашите неприятели ...”[10]
Подобна съпричастност изглежда сюрреалистична на фона на обстоятелството, че по времето, когато са писани тези редове, Жак Ансел е в края на жизнения си път, след двугодишен престой в концентрационен лагер, а Албер Дьоманжон е покойник още от юли 1940...
Но да се върнем към същността на въпроса. Основният упрек на френските геополитици от междувоенния период към техните германски колеги – ненаучност и инструментализиране за политически цели на техните изследвания, е изразен по съвършено ясен начин още през 1930 от Жак Ансел в докторската му дисертация, озаглавена „Македония. Съвременното й развитие”: „Амбицията на няколко немски професори, обединени около Zeitschrift für Geopolitik (списание за геополитика, създадено и редактирано от Карл Хаусхофер, б.м.), беше да се нахвърлят обширни обобщения, преди да бъдат извършени (конкретните) анализи: те смятат, че могат да превърнат науката си в инструмент за възстановяване, във военна машина срещу новата Европа и срещу договорите от 1919-1920”[11].
Обвинението, че пангерманският хитлеризъм заема своите основания и терминология от геополитиката на германските професори, която, от своя страна деформира, главните идеи на Рацел, е потвърдено от Ансел през 1936, в книгата му „Геополитика”[12].
Четири години по-рано, през 1932, Албер Дьоманжон публикува статията си „Политическа география”, в която се съдържат още по-силни и емоционални оценки за недопустимите деформации на германската геополитика, настъпили след края на Първата световна война: „Трябва да констатираме, че германската геополитика съзнателно се отказва от всякакъв научен дух. След Рацел тя не е отбелязала никакъв напредък, а се е отклонила към терена на националните вражди и съперничества. Беше време, когато всички географи в Европа слушаха това, което идваше от Германия, като истинския глас на науката. Това време приключи (...). (...) Геополитиката е една „измама”, една машина за война. Ако иска да има научен авторитет, тя трябва да се върне към политическата география.”[13]
Тук следва да се отбележи, че в желанието си да се разграничи напълно от германската школа Дьоманжон отказва дори да признае термина „геополитика”, като продължава да се идентифицира единствено с класическата политическа география, създадена от Фридрих Рацел и, разбира се, доразвита от Видал дьо ла Блаш, докато подходът на Ансел, поне по формални признаци, е напълно различен. Той не само възприема термина „геополитика”, като озаглавява по този начин едно от централните си произведения, но се стреми да му придаде специфично, „научно” съдържание, което да го разграничи методологически от неговите германски колеги. В това отношение той не проявява особена изобретателност, а се връща, по същество, към основните елементи на предложената от Видал, още преди десетки години дефиниция за геополитиката: „Читателят ще извини привидния педантизъм, ако озаглавя това теоретично есе по политическа география с един неологизъм. Но ми се струва, че е необходимо да не се оставя терминът „геополитика”, който придоби известност отвъд Рейн, да бъде обсебен от привидността на немска наука. (...) Аз използвам същата дума, като я прилагам към една външна и динамична политическа география. Нямам претенции да иновирам, политическата география вече има своите майстори във Франция. Но тяхното внимание на анализатори (…) беше по-скоро насочено към вътрешната, статична политика на държавите, обяснена чрез географската среда. Проучването на отношенията между нациите беше приложено само в две дълбоки и изпълнени със съдържание произведения, „Източна Франция”, на Видал дьо ла Блаш, и „Рейн”, на Дьоманжон и Февр, последното съвсем скорошно.”[14]
Истинският принос на френските геополитици от онова време обаче не е терминологичен, а същностен. Действителната разлика или принадена стойност, в тяхното разбиране за геополитика, по отношение разбирането на германските им колеги, е концепцията за нацията, допълваща класическото за политическата география отношение между държавата и нейната окръжаваща среда, била тя политическа или физическа. Нещо повече, според Ансел политическата география има призванието да проучи не само тялото, т.е. държавата, но и нейната душа, т.е. нацията или, в частност, жизнения принцип, който се намира в основата на създаването на нацията[15].
Дьоманжон отива по-далеч, като в статията си „Политическа география, по повод на Германия”[16] защитава тезата, че в основата на развитието на държавата са мотивите (намеренията), довели до нейното създаване. Според него, държавите са изкуствени образувания, създадени от човешката воля. Съобразно мотивите за тяхното създаване те могат да бъдат два типа: персонални – когато основната причина за тяхното пораждане е волята на дадена личност, и национални: „В националната държава политическата формация зависи от волята на група хора, говорещи един език, обединени от общност на спомени и на цивилизация, която заема определена територия и има желанието да превърне тази територия в държава. Този тип държава, основан на националната идея, се разпространи значително през последния век на европейския континент. Той дълбоко се различава от персоналната (едноличната, б.м.) държава в този смисъл, че неговата жизненост не се състои единствено в броя и материалното богатство на жителине му, а и в съзнанието, че те притежават собствена стойност и собствена сила, които ги подтикват да се противопоставят на други националности.”[17]
Предвестници на съвременната геополитическа мисъл във Франция
Тезата за геополитическите намерения или мотиви е доразвита след Втората световна война от съвременните представители на френската школа Жан Готман, който предлага концепцията за „иконографията” или за цялостната система от символи, в които един народ вярва[18], и от Ив Лакост[19], според когото „геополитическите представи” са една от основните движещи сили в поведението на държавни или недържавни субекти.
Така, генезисът на една от националните особености на съвременната школа по геополитика във Франция може да се проследи до творчеството на Албер Дьоманжон през 30-те години на ХХ век. По същия начин бихме могли да потърсим в произведенията на Жак Ансел тези признаци на „идеалистичната геополитика”, които съставляват, в отрицание на доктрините за реалната или силовата геополитика, друга национална отличителна черта[20] на френската школа: „Тази игра, скромна и ефикасна, на Обществото на равнопоставените нации (Обществото на народите, предшественик на ООН, б.м.), сведена до европейската роля на настойник на слабите, се сблъсква в крайна сметка с авторитарните и хегемонистични амбиции (…).”[21]
Нека не забравяме обаче, че концепцията за „идеалистичната геополитика”[22] е развита блестящо от основоположника на френската академична география Пол Видал дьо ла Блаш в последното му произведение „Източна Франция (Алзас-Лорен)” и, че дори Фридрих Рацел не е чужд на нейното привличане[23]. Но, ако трябва да се говори за първоизточник, това най-вероятно е френският географ Елизе Реклю, автор на 19-томната „Нова всеобща география”, публикувана в периода 1872-1894. Именно той формулира революционната за времето си (а и не само за него) идея, че сътрудничеството, а не съперничеството или силовото противопоставяне, се намира в основата на международното политическо равновесие: „Истинското равновесие ще се установи единствено тогава, когато народите от континента могат сами да решават съдбата си, когато се откажат от измисленото право на завоевания и свободно се конфедерират с техните съседи с цел управление на общите интереси.”[24]
Нещо повече, схващането на Реклю за предмета на географската наука се доближава плътно до широкото определение за политическа география, до което достигат основоположниците на тази дисциплина няколко десетилетия по-късно: „Ако географията, в тесния смисъл на понятието, която се занимава само с формата и релефа на планетата, ни излага пасивното състояние на народите в тяхната някогашна история, статистическата или историческа география, напротив, ни показва хората в тяхната активна роля, вземайки надмощие чрез работата над средата, която ги заобикаля. (…) Тези неизброими промени, които човешката индустрия осъществява във всички точки на глобуса, съставляват една от най-важните революции в отношенията на човека със самите континенти.. (…) Постепенната промяна на историческата важност на конфигурацията на земите е това капитално обстоятелство, което трябва да се запомни добре, когато искаме да разберем общата география на Европа.”[25]
В обобщение, би могло да се посочи, че различията на френската школа по класическа геополитика от германския й аналог имат най-вече методологичен характер. Те се състоят в съзнателен отказ от формулирането или обслужването на определен политически проект (деполитизация на геополитическите изследвания) и в общи линии не се отнасят до тяхната същност. Ако беше възможно изолирането на предполагаемата връзка и влияние на класическата германска геополитика върху политиката на хитлеристкия режим, различията между двете школи щяха да се сведат до различия между два подхода – аналитичен срещу концептуален (доктринарен)... За съжаление обаче, подобна екстраполация не е нито възможна, нито оправдана.
От друга страна, съзнателният отказ на френската школа от политическо или по-скоро практическо инструментализиране на геополитическите изследвания (което е типично, например, за редица англосаксонски автори) не означава пълно отсъствие в нея на нормативен елемент, напротив. Но, за разлика от други национални направления, френската концепция за геополитика се отличава, поне частично, с идеалистичен или в краен случай локално-регионален характер.
„Жизненият път на балканските нации” според Жак Ансел
Както беше посочено по-горе, в центъра на интересите на представителите на френската школа по класическа геополитика – за разлика, например, от техните германски или англо-американски колеги – се намира нацията (националната идентичност) и в, частност, „жизненият принцип на нейното формиране”. Именно на тази тема е посветено може би най-известното произведение на Жак Ансел „Народи и нации на Балканите. Политическа география”, издадено за първи път през 1930 и преиздадено отново през 1992 и 1995, във връзка с войните в бивша Югославия.
Интересите и дори личната съдба на Жак Ансел са тясно свързани с балканската проблематика, която е вероятната причина той да се ориентира трайно към политическата география. По време на Първата световна война, след като е мобилизан през 1914 и ранен на два пъти на фронта в Лорен, Ансел е назначен като офицер първоначално към щаба на френската Източна армия, воюваща на Балканите, а по-късно е зачислен в щабовете на различни дивизии на т.нар. от самия него „български фронт”. По време на Парижката мирна конференция е експерт по балканските въпроси към френската делегация. След защитата на докторската си теза, е професор по политическа география във Висшия институт за международни изследвания в Париж.
Според разбиранията на Ансел, в основата на процеса на формиране на съвременните държави не са нито етнографският („расов”), нито езиковият фактор, въпреки че последният представлява може би най-лесния за възприемане признак на една общност. Общо взето, езиковият критерий е не особено надежден при определянето както на територията, така и на идентичността на една нация, доколкото той е по-скоро изкуствена, подлежаща на „моделиране”, отколкото обективна политико-географска категория. Особено, когато става дума за балканските нации: „В наше време съществува тенденцията езикът да се моделира съобразно нацията: всяка нация, която произхожда от Османската империя, настояваше за собствен цивилизационен (официален, б.м.) език. Следователно езикът не е напълно естествен факт. Той е институция, създадена от хората, която се развива в хода на историческите събития. (...) Чрез своята администрация, училища, задължителна военна служба, държавата успява да наложи, дори без насилие, използването на един общ език. (…) На Балканите националните езици са сравнително нови, голяма част от тях са литературни и административни езици; като в същото време народните наречия са запазили своята голяма жизненост.”[26]
Нещо повече, езиковите и политическите граници съвсем не са достатъчни, за да предизвикат вътрешно или национално диференциране на балканското население, което е склонно към групиране по признака „начин на живот (genre de vie)”, при това до такава степен, че дори може да се говори за единна, предимно земеделска, „балканска цивилизация”. Тук следва да се вметне, че синтетичната категория „начин на живот”, приложима към хуманната и политическата география, е въведена и широко използвана от Пол Видал дьо ла Блаш в най-известното му произведение[27] и се смята за едно от най-големите му научни постижения: „Грък, славянин, румънец, планински албанец си приличат повече помежду си, отколкото със своите сънародници, живеещи в равнините, по начина на обличане, на хранене, на отглеждане на добитъка, на строеж на къщите (…). Каквито и да са причините за това (и ние нямаме намерение да се губим в хипотези) (…), съществува следователно една балканска цивилизация, която е идентична, с изключение на езика, за всички селски групи. Географската среда може да обясни начините на живот. Но очевидно е, че тя е съвсем недостатъчна, за да определи националните съзнания (идентичности).”[28]
В общи линии, нито езиковите и етническите, нито географските фактори, сред които физическите условия, пътищата и комуникациите, както и, не на последно място, „начините на живот”, имат определящо влияние върху формирането на националните идентичности на Балканите. Те могат да бъдат само благоприятна среда за техните териториални форми, но не и решаващо условие за създаването им. Главното обяснение за това е, че макар и геополитическа, нацията не е географска (материална), а морална категория: „Една държава може да бъде маркирана върху картата. Нацията е морална общност, която е по-неудобна за делимитиране. (…) Нацията се ражда от съзнанието, което определени хора придобиват за тяхната солидарност. Настъпва момент, когато тази солидарност е достатъчно силна, за да вдъхнови желанието за политическо обединяване. Ядрото за това ще бъде държавата, която първа успява да утвърди своята независимост, своето совободно управление в една достътъчно естествена рамка, за да има шансове да оцелее. Привличайки към себе си надеждите, тя кристализира териториите. Ембрион на нацията, малката държава свързва разкъсаните участъци, превръща се в национална държава.”[29]
Очертавайки процеса на формиране на съвременните балкански нации, Жак Ансел закономерно стига да извода за активната и често определяща роля в него на новоосвободените държави, възникнали от разпадането на Османската империя. Но той не спира до там. Преминавайки от политико-географски към геополитически анализ, Ансел откроява важността на „външните” фактори, в частност на „европейските велики държави”, в националните процеси на Балканите, както и основните географски и дори морални мотиви на тяхната политика в този регион: „Балканските нации в никакъв случай не са изолирани: съдбата им не зависи изключително от тях. Не е възможно да се разбере вътрешната политика на тези народи (…), ако се забрави за ролята на европейските велики сили. (…) Великите сили се ръководят главно от егоистични съображения. (...) Балканите са пресечната точка на морските и сухоземните пътища от Европа към Азия. Това е точката, в която се срещат държавите, оспорващи си кръстовищата на Източното Средиземноморие. Европо-азиатските таласокрации, континеталните империи, в търсене на излаз на морето, великите сили „с общи интереси” трябваше да отрекат „ограничените интереси” на народите на Балканите; по-точно те ги защитаваха само, доколкото тези интереси възпираха противниците им.”[30]
Българската тема в изследванията на Жак Ансел и Албер Дьоманжон
Използвайки казуса, който вероятно най-добре познава – македонският въпрос, Жак Ансел достига и до последния елемент в предложения от него алгоритъм на балканския национален процес. Този елемент се съдържа и в публикуваната още през 1919 негова статия, посветена на България – „Единството на българската политика: 1870-1919”[31]. Според него, поради липсата на собствени национални стремежи в Македония, нейната окончателна националност ще бъде определена отвън, т.е. от тази съседна нация и държава, която окаже най-силно привличане върху нейното население[32]. В конкретния исторически момент, много малко вероятно е това да се окаже единствено България, въпреки очевидната близост на двата езика, както и на доминиращите български национални позиции в Македония през ХІХ век: „Безпристрастни лингвисти, като Мейе от Колеж дьо Франс, смятат, че съществува преход от македоно-сръбски тип към македоно-български през непрекъсната серия вариации. Някои диалекти се доближават до сръбския, други до българския; езикът на Скопска Черна гора, на Куманово, на Прешево, накратко на македонския Север, е аналитичен като българския.”[33]
Както и: „Ферманът от 1870, договорът от Сан-Стефано, „организациите” (ВМРО, б.м.) на Стамболов успяха да убедят голям брой балкански славяни, че славянското единство ще се осъществи около българския Пиемонт. В София се стекоха многобройни политици, произхождащи от Македония (…). Те успяха да наложат виждането, че Македония е исконна българска провинция: чрез тях Македония мина на първи план в българската политика.”[34]
Все пак, въпреки горните предпоставки, по-вероятното развитие е населението на Македония да придобие националната идентичност на държавите, които са анексирали съответните географски дялове от нейната територия след войните през 1913-1919: „Най-напред, Македония, която може би е била единна в историята, се разпадна. Човешката дейност създаде граници (…). През последните години трите части се развиха, всяка по свой начин, като усилията доведоха до тяхното сливане със съседните народи: погърчване (еленизация) на Юга, санитарно и земеделско дело на Севера, убежище на Изток на македонците, които се смятаха за българи. (…) Това са факти, които някои приветстват, а други – осъждат. Но това са факти.”[35]
Що се отнася до геополитическия модел на българската външна политика, той несъмнено е изцяло доминиран от македонския въпрос, като съществено влияние върху формирането му е оказала и (манипулативната) политика на външните сили, т.е. на великите държави, в лицето най-вече на Русия и на Германия: „Руските панславистки среди и техният представител в Константинопол, генералът-посланик Игнатиев, след като бяха създали религиозната Велика България, изправяха на крака, на Цариградската конференция, а по-късно и в договора от Сан-Стефано от 3 март 1878, (политическата) Велика България, управлявана от автономен принц (…). Нейните чисто политичисеки граници, които игнорираха гърците в Македония и стесняваха сръбските земи, намиращи се в сферата на влияние на Австрия, оттогава послужиха за основа на българските (териториални) искания.”[36]
И още: „Германия започна (през Първата световна война, б.м.), като приспа България с грандиозните си планове за Mitteleuropa, предвиждащи известна роля на нейния васал в бъдещия икономически съюз. Науман, теоретикът на Mitteleuropa, настоява, в една брошура от 1916, за създаването на Велика България, като съставна част от неговата система.”[37]
Геополитическите изследвания на Жак Ансел за „жизнения път на нациите” на Балканите, в това число и на българската, са странично и професионално свидетелство за тяхната еволюция в условията на вътрешни и външни противоречия и съперничества. Може да се приеме, че описаният от него политико-географски модел отразява сравнително точно съществуващото тогава състояние на балканските държави и нации. Особено проницателни са заключенията му за относителната роля на езика и на географските условия при тяхното формиране, както и за централното място на държавата и на присъщите й институции в утвърждаването на националните идентичности в този регион на Европа. По подобаващ начин е направена и морална оценка за политиката на великите сили по отношение на балканските държави, която обаче страда от известна непълнота, доколкото не засяга Франция и нейните безспорни заслуги за цялостното устройство на Европа след Първата световна война.
Разбира се, има събития, които Ансел не е могъл да предвиди. Сред тях е например появата на македонската държава, в рамките на СФР Югославия, след края на Втората световна война - фактор, който оказва своето влияние (при това в пълно съответствие с описания от самия него национален процес) върху формирането на националната идентичност на тази страна. Има и наблюдения и обобщения, които Ансел е формулирал, но които не са получили дължимото внимание от възможно най-заинтересованите от тях страни. Такъв е безспорно случаят – независимо от конкретните исторически обстоятелства – със статията му, посветена на България и на геополитическия модел на нейната външна политика, намиращ се под изключителното и догматично влияние на националната идея, сведена до т.нар. „македонски въпрос”.
Различно, но не по същество, а само по своята гледна точка, е свидетелството за нашата страна на другия виден представител на френската геополитическа школа от това време Албер Дьоманжон, което се съдържа в статия та му „България”[38], публикувана през 1920, т.е. само година след текста, посветен на същата тема, на неговия научен събрат Жак Ансел.
В началото Дьоманжон анализира новите граници на България, съгласно Ньойския мирен договор от 1919. Макар да губи сравнително незначителни територии, за сметка на Румъния и Сърбия, те имат чувствително значение за нея поне по две причини – стратегическа и национална. От една страна, и Южна Добруджа (отнета от България още с Букурещкия мирен договор от 1913), и районите на Босилеград и Струмица и тяхното население, имат безспорно български характер, а от друга – загубата им намалява, макар и в локален план, стратегическата значимост на собствената й територия, доколкото я „отстранява” от възлови комуникации, като връзката между Дунав и Черно море и пътищата по долините на Нишава и Морава, водещи съответно към Белград и Солун.
Най-тежки изглеждат териториалните загуби в Западна Тракия, в полза на Гърция, но не толкова поради техния размер или стопанско значение, колкото отново поради техния подчертано стратегически характер. В този случай залогът е самото политико-географско положение на България, която губи всички шансове за излаз на „открито”, т.е. на Средиземно море: „Откъм Гърция загубите на България са чувствително по-тежки. (...) Именно тук България плаща най-голямата цена за своето поражение; тя губи по-голямата част от Западна Тракия, която беше придобила през 1913, а с това и директният излаз на (Средиземно) море. (...) Укрепването на континенталния характер на нейната територия и затварянето на директния достъп до Средиземно море ни се струват най-тежките последици от войната за българската икономика.”[39]
В по-общ план, политико-географското положение на България претърпява, след края на войната, следната изключително неблагоприятна промяна: „България не може да достигне свободно море нито от север, където Дунав се влива в Черно море в румънски води, нито от изток, където изходът от Черно море се контролира от Протоците, нито от юг, където се изпречва гръцката територия. Изглежда, че българското обществено мнение в този момент се вълнува повече от това обстоятелство, отколкото от своите разочарования в Македония и Добруджа; това е поради причината, че често пораженията за една държава, свързани със загубата само на един път, могат да бъдат по-тежки от пропуснатите възможности за териториално разширяване.”[40]
Малко утешение за България е, че след загубите, свързани с Ньойския мирен договор, нейната територия е станала по-компактна и по-удобна за вътрешно устройство в сравнение с нейните съседи, които обаче, въпреки подобна относителна „слабост”, чувствително я изпреварват в абсолютни стойности.
В регионален план, континенталните особености на (вече) геополитическото положение на България я привързват към обширната степна зона в Евразия, която е дефинирана през 1904 от Халфорд Макиндър като „осева зона”, или като „хартленд”, през 1919 (разбира се, тази аналогия присъства в статията на Дьоманжон само косвено, а не пряко): „(...)върху цялата страна царят континенталните влияния, които привързват България към степните страни в Източна Европа, Румъния и Южна Русия. Единствено нейните планини, с техните гористи масиви, напомнят за зеленеещите страни от Централна Европа.”[41]
Във втората част на статията Дьоманжон поставя фундаменталния въпрос „В каква степен границите на българската държава съвпадат с границите на българската националност?”. Отговорът, в крайна сметка, се оказва отрицателен, като начинът, по който се стига до него изглежда удивително сходен с разсъжденията по същата тема на Жак Ансел; нещо, което убедително свидетелства не толкова за (невъзможното от геополитическа гледна точка) единство на българската нация, колкото за последователното методологическо единство на самата френска геополитическа школа.
И така, според Дьоманжон, преките белези на една националност са нейните език и религия, но базисното условие за силата и единството й е държавата. От тази гледна точка, може да се констатира, че „българското национално съзнание съществува отдавна”. На първо място, поради обективното лингвистично сходство между българи и македонци: „(...) доколкото македонските диалекти широко използват определителния член, поставен в края на думата, някои филолози признават тяхната по-голяма близост с българския език, отколкото със сръбския. По такъв начин, българската националност дължи своята жизненост най-напред на употребата на един оригинален език, притежаващ собствена структура, който е успял да просъществува и свободно да се развива по време на османското робство.”[42]
На второ място, силата на българската нация се дължи на нейната религия и църковна независимост: „Веднъж установено религиозното единство на българите в рамките на Османската империя, политическото им единство не беше далеч. (...) По мнението на всички безпристрастни наблюдатели, не подлежи на съмнение, чя тя (българската кауза, б.м.) беше частично успяла. Посредством своите училища и общности, посредством усърдието на своите свещеници и учители, българското духовенство беше събудило в Македония, особено в градовете, едно българско съзнание, което всеки ден се задълбочаваше (...); (...) македонците масово емигрираха към България и, когато по време на Балканските войни, преселението се засили, десетки хиляди македонци намериха убежище отново в България.”[43]
Въпреки това обаче, и съвсем по „правилата” на геополитическия анализ - такъв, какъвто се практикува от френската школа по това време, единството на българската нация не може да се състои, не толкова поради липсата на езикови и културни предпоставки, напротив, а поради слабостта на централния елемент в процеса на национално обособяване - държавата...
„Но сега Македония е загубена за българската държава. Изглежда вероятно, че българският отпечатък, който няма да бъде поддържан от политическо действие, рискува да се загуби под сръбския отпечатък и дори под гръцкия отпечатък. (...) Не подлежи на съмнение, например, че жителите на района на Морава (Ниш, Враня, Пирот, Лесковац) някога са се смятали за българи, но че четиридесет години сръбски режим са ги сърбизирали напълно. Безспорно така ще се случи и с македонците от славянски произход. Българската държава почти се беше възползвала от случая да ги превърне в свои. В рамките на една друга държава, влияниянието на средата и общия живот, които ще се упражняват в дългосрочен план, ще ориентират това население по друг начин.”[44]
Заключение
Това са донякъде тъжните, но безпристрастни констатации на Албер Дьоманжон за българската нация и държава, веднага след края на Първата световна война. Той, както и Жак Ансел, не биха могли да предвидят еволюцията в националните процеси на Балканите, след образуването на македонската държава, 25 години по-късно. Последното не омаловажава по никакъв начин анализа, който двамата автори, прилагат към българската тема, като част от техните по-широки интереси в областта на политическата география и геополитиката.
Ако има нещо достойно за дълбоко съжаление обаче, това не е обстоятелството, че някои от конкретните им очаквания не са се оправдали, а че цялостното послание на тяхното забележително творчество остава и днес неразчетено от съвременното българско общество и най-вече от политическата ни класа. А то се състои в сравнително елементарния за посветените факт, че политиката на една държава, която е лишена от фундамента на собствения геополитически анализ и е замъглена от виденията на персонални, национални или идеологически фиксации и стереотипи (без дори да споменаваме външните влияния и поръчки) трудно може да бъде успешна и полезна, най-вече за собствената си нация. Както преди 90 или 100 години, така и в бъдеще...
София, април 2011
Бележки:
1. Разбира се, Ратцел не е единственият научен модел на френската школа по геополитика, чиято “доктрина” е в не по-малка степен повлияна от националната, при това многовековна, традиция да се анализира влиянието на природните условия върху начина на живот на човека и неговите политически формирования. Подобен подход е присъщ не само за философите-просветители от ХVІІІ век, като Монтескьо и Жан-Жак Русо, но дори и за Жан Боден в края на ХVІ век.
2. Ratzel, Friedrich, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux (Avant-propos de Michel Korinman), Paris, 1987, 220 p.
3. Vidal de la Blache, Paul, La France de l’Est (Lorraine – Alsace), Paris, 1920, 280 p.
4. Казаков, Емил, Неизвестните Видал дьо ла Блаш, Ратцел и Макиндър или за “агеополитичното” начало в класическата геополитика, сп. Геполитика и геостратегия, София, 2010, бр. 6, с. 159-175
5. Vidal de la Blache, Paul, La Géographie politique, à propos des écrits de M. Frédéric Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1898, Numéro 32, с. 108
6. Пак там, с. 99, 111
7. Пак там, с. 99
8. Пак там, с. 109
9. Zimmermann, Maurice, Vidal de la Blache, Paul ; Friedrich Ratzel, Paris, Annales de Géographie, 1904, Numéro 72, с. 466, 467
10. Haushofer, Karl, De la géopolitique (Introduction de Hans-Adolf Jacobsen), Paris, 1986, с. 261
11. Ancel, Jacques, La Macédoine. Son évolution contemporaine, Paris, 1930, с. 322
12. Ancel, Jacques, Géopolitique, Paris, 1936, с. 5, 12
13. Demangeon, Albert; Géographie politique, Paris, Annales de Géographie, 1932, Numéro 229, с. 31
14. Ancel, Jacques, Géopolitique, Paris, 1936, с. 5
15. Пак там, с. 94, 96
16. Demangeon, Albert; Géographie politique, à propos de l’Allemagne, Paris, Annales de Géographie, 1939, Numéro 272, с. 466, 467
17. Пак там, с. 8
18. Sanguin, André-Louis, L’évolution et le renouveau de la géographie politique, Paris, Annales de Géographie, 1975, Numéro 463, с. 282
19. Lacoste, Yves, dir., Dictionnaire de géopolitique, Paris, 1993, с. 4
20. Claval, Paul, Géographie politique, géopolitique et géostratégie. Quelques réflexions, Paris, 2005, с. 4
21. Ancel, Jacques, Manuel géographique de politique européenne, Paris, 1936, с. 10-11
22. Тя в никакъв случай не бива да бъде абсолютизирана, доколкото съжителства с напълно реалистични концепции в национален план (така, както подобни идеи магат да се открият дори в германската геополитическа мисъл от междувоенния период), но така или иначе има оригинален и последователен характер, отличаващ я например от класическите англо-американски схващания за геополитика.
23. Ratzel, Friedrich, La Géographie politique. Les concepts fondamentaux (Avant-propos de Michel Korinman), Paris, 1987, 220 p.
24. Reclus, Elysée, Nouvelle géographie universelle, Tome I : L’Europe méridionale, Paris, 1877, с. 30
25. Пак там, с. 7, 8
26. Ancel, Jacques, Peuples et nations des Balkans. Géographie politique, Paris, 1930, с. 89, 90, 91
27. Vidal de la Blache, Paul, Tableau de la géographie de la France, Paris, 1903, 395 p.
28. Ancel, Jacques, Peuples et nations des Balkans. Géographie politique, Paris, 1930, с. 135-136
29. Пак там, с. 167
30. Пак там, с. 189-190
31. Ancel, Jacques, L’unité de la politique bulgare: 1870-1919, Paris, 1919, 80 p.
32. Пак там, с. 24
33. Ancel, Jacques, Peuples et nations des Balkans. Géographie politique, Paris, 1930, с. 91
34. Ancel, Jacques, L’unité de la politique bulgare: 1870-1919, Paris, 1919, с. 28-29
35. Ancel, Jacques, La Macédoine. Son évolution contemporaine, Paris, 1930, с. 321
36. Пак там, с. 11
37. Пак там, с. 38-39
38. Demangeon, Albert; La Bulgarie, Paris, Annales de Géographie, 1920, Numéro 162, p. 401-416
39. Пак там, с. 403
40. Пак там, с. 404
41. Пак там
42. Пак там, с. 410
43. Пак там, с. 411
44. Пак там
* Доктор по геополитика, член на Българското геополитическо дружество
