На пръв поглед понятието/терминът ”геополитическа агентура” звучи смущаващо. Това се дължи на превода от английски език (geopolitical agency/agents) и тълкуването му в българската действителност във връзка с доста фриволните на моменти квалификации за „ченгетата” от специалните служба на бившия комунистически режим и опитите не само за дискредитация на въпросните лица, но и за пълното им отстраняване от обществено-политическия и икономически живот на страната. Историята обаче е безпристрастна и е твърде възможно някои от сегашните обвинители на бившите агенти да се окажат след време в тяхното положение.

Същността на явлението

Под различни форми, „(гео)политическият слугинаж” се среща във всички епохи от историята на човечеството. В собствената ни история, това явление е сред факторите за попадането на българския народ в не една или две робски зависимости. Същността му традиционно се свежда до предаване на национални, локални или местни интереси от различен характер в интерес на външни (за пространството) субекти. Световната история също изобилства с такива примери.

След края на „студента война” се наблюдава засилен процес на развитие и нарастваща роля в глобалната и регионална геополитика и геоикономика на едно явление, което условно наричаме „(гео)политическа агентура”. То се „култивира” най-добре на равнище елитно управление на субекта-държава, но обхваща и средното управленско равнище, както и граждански структури, от типа на НПО. Това е допълнителна схема, като политическа технология и механизъм, за отслабване на държавата и държавността в страни в преход и, като цяло, в страни с ниско равнище на икономическо, военно, социално и гражданско развитие и с неутвърдени или деформирани демократични принципи. Целите, планирани да бъдат постигнати с помощта на геополитическата агентура, са средносрочни и дългосрочни. Същността на геополитическата агентура се свеждат до една основна функция: обслужване на (гео)политически и (гео)икономически интереси от по-висок порядък (регионални и глобални), за сметка на интереси на по-ниско равнище: национални, локални и регионални. (Гео)политическата агентура постепенно се институционализира нелегитимно (т.е. незаконово), чрез  лобизма, или пък легитимно - чрез механизмите на юрисдикцията и други инструменти за (гео)политическо и (гео)икономическо въздействие. Освен това, обикновено се осъществява симбиоза на „геополитическата агентура” с олигархични икономически и финансови структури, опериращи на глобално, регионално и национално равнище. Подобно срастване е нов, още недобре изучен феномен в регионалната и глобална политика.

В периода на „студената война” геополитическата агентура се формира главно по два начина:

На първо място, с помощта на политическото, икономическо и научно-техническо разузнаване и други специфични средства се намират подходящите субекти (индивиди), с нагласа и възможности  да изпълняват (агентурни) функции и задачи с геополитическо значение. Мнозина смятат например, че последният комунистически съветски лидер Горбачов е сред от най-големите „завоевания” в тази област в края на „студената война”. В исторически аспект, с процеса на деколонизация, както и след това, в много, обозначавани като „развиващи се”, страни се „имплантират” предварително подготвени подходящи местни лица и се създават подходящи неправителствени структури. Пак по това време и след него в арабския свят също се формира солидна геополитическа агентура.

На второ място, създаване (макар и ограничено) на гражданско-обществени структури (най-вече синдикални сдружения и научни структури) с цел постепенното ерозироне на съществуващи политико-икономически системи и режими. Христоматиен пример е Институтът за системни изследвания в някогашния СССР (1).

С предполагаемия край на „студената война” създаването на геополитическа агентура се превръща в самостоятелно, изключително важно направление в арсенала на стратегиите на водещите субекти в света. Нейната ефективност, като стратегия за инициране на процеси на ерозия и демонтиране на режими и политически системи на управление, се оказва доста висока. Тя се дължи на директното ангажиране на „скрития модел” (2) на управление на света с генерираните от неговите мозъчни центрове нов тип политически технологии. Посланията на скрития модел на управление не се транслират директно до широката глобална, регионална и национална гражданска общественост. Това е задача на предварително „култивирани” субекти (юридически и физически лица), щедро финансирани и опериращи в сферата на политиката, икономиката, културата и най-вече  в медиите. Използва се целият познат арсенал на „информационната война”.

Създаването на геополитическа агентура в отделна страна, регион или субрегион е неразделна част от по-широк геополитически план за осигуряване на бъдещи геополитически и геоикономически дивиденти. В тази връзка, съвсем уместно е определението за стратегията на водещия субект в тази област („нежното влияние на САЩ”), което дава словашкият политик Сергей Хелемендик. Сред резултатите са избухналите „спонтанно” през последните две десетилетия т.нар. „нежни революции” в цялата цветова гама на дъгата, главно в страните от постсъветското пространство.

Случващото се в края на 2010 и началото на 2011 в арабския свят  е най-новото доказателство и  пореден опит властта в страните, принадлежащи към него, да се предаде на нова геополитическа агентура, по-подходяща за променените геополитически условия в света и адекватна на новите цели в областа на глобалната и регионална геополитика. Улеснената мобилност на принадлежащите към елита на региона (най-вече наследници и близки на местните авторитарни лидери) и стремежа към получаване на образование в реномирани западни университети, улесни процеса на подготовката на тази нова геополитическа агентура. Освен това на доказани политици и общественици от региона се предоставяше възможност да заемат висши постове в значими международни организации. Проблемът, който възникна в арабския свят и провокира външния тласък на промените в него, е, че през последните години  по-голямата част от представителите на старата геополитическа агентура в региона излязоха извън глобалния контрол и започнаха да си позволяват някои по-самостоятелни (гео)политически и (гео)икономически действия (3). Подобна „самодейност” е неприемлива за глобалните геополитически играчи, не само защото международната регулация на цените на енергоносителите (и най-вече на петрола)  също излезе извън контрол, но и (което е по-същественото), защото се очерта процес на приемственост в управлението на тези страни, което не се вписва в мондиалистките планове за бъдещето развитие на света. Прави впечатление, че на страната на протестиращите преминават политици, държавници и висши военни, които са интегрална част от управляващите елити на съответните страни, или  пък се лансират личности, минали през школата на международните организации. Следователно, това, което става понастоящем в арабския свят е свързано главно с геополитически и геоикономически фактори. Изтъкването на такива мотиви за протестите като авторитарния характер на повечето управляващи в региона режими, които сами по себе си са основателни, всъщност са само повод за стартирането на много добре подготвена мащабна акция на „скрития модел” на управление на глобалния свят (3) за геополитическо и геоикономическо преструктуриране на арабския свят. Тоест, поводът действително може да бъде стремежът към демокрация, но зад него се крият цели, сходни с онези, провокирали началото на Първата, а и на Втората световни войни, а именно преразпределението на икономически пространства и ресурси.

Разбира се, конкретните форми и средства за реализацията на тези цели вече са несравнимо по-разнообразени, адекватни и с почти гарантиран краен ефект. Тук се включват нови политически технологии за намиране не само на подходящи, но и на много добре подготвени „кадри”, които да реализират на практика целите на стратегическия план. Пример са многобройните „нежни” и „цветни” революции. Във връзка със събитията в Египет (и цяла Северна Африка) се появи ново удачно понятие - „интернет-революция”. Това показва, че в арсенала на геополитическите средства се включват постиженията на информационно-комуникационната революция и то именно в разглеждания контекст, касаещ темата за геополитическата агентура. Дори и в тази нова форма обаче, персонализирането й  (т.е. намирането на подходящата фигура - водач) се оказва наложително (4).

Организационните аспекти на създаването на геополитическа агентура гарантират висока резултатност, предимно в страни, които вече са приобщени към лоното на демокрацията, без значение, дали тя е пряка или не. Естествено, при първия вариант шансовете за вербуване на геополитическа агентура силно се ограничават. Освен политици и управленци от високите етажи на властта, широко се използват медиите и неправителствените организации (тоест, т.нар. трети сектор в съвременните общества). Така групи от (или пък отделни) професионално доказали се и изявени личности - финансисти, икономисти, политолози, социолози и журналисти, биват ангажирани (често без да го съзнават) в изпълнението на задачи, характерни за геополитическата агентура. Трудно можем да се съгласим с постановката, че именно изнесените „центрове” на геополитическата агентура в съответните страни генерират идеите за промени (политическите технологии) в тях. Тоест, че именно те са мозъчните центрове („think- thank”) по места, в истинският смисъл на това понятие, както твърдят някои експерти (Валентин Вацев, Достена Лаврени, Бриго Аспарухов). Възможно е да играят и подобна роля, но това по-скоро са локални измерения - продължение на политическата технология, наречена „експертен модел на намеса” (5) на „мозъчните резервоари”. Всъщност, те са, преди всичко, инструмент на истинските „мозъчни центрове” (и, най-вече, на скрития модел на управление) и нямат задача да генерират, а само да транслират идеите и посланията на истинските „think- thank” центрове, в параметрите на предварително разработени проекти. В това се състои и тяхната задача - да бъдат своеобразна „люпилня” на капацитет за геополитическата агентура. Това е „съзнателната” геополитическа агентура. У нас (по време на прехода) с близка характеристика са Центърът за изследване на демокрацията, Центърът за икономическо развитие (6), Центърът за либерални стратегии, Институтът за пазарна икономика и др. Всеки от тях има целева предназначеност и изискуема висока „продуктивност” в ангажираните сфери. Естествено, най-приоритетните теми са политиката, икономиката и демокрацията, т.е. базата за демонтиране на обществено-политическите системи.

Съществува обаче и „неосъзната” геополитическа агентура. Тя се формира чрез създаване на социална прислойка, която несъзнателно се ангажира с изпълнението на функции, допълващи тези на „съзнателната агентура”. Като ефективност, този процес е по-скромен и има вторичен „ерозиращ ефект”. Той е свързан по-скоро с процеса на „налагани” реформи и с инвазията на големи задгранични бизнесструктури, които неслучайно се появяват на „точното място и в точното време”. Става въпрос за част от сравнително високо платени служители в структури на банки, финансови институции, обекти като МОЛ-ове и мрежи от супермаркети и бензиностанции. Механизмът е психологическо внушение (подкрепено с много по-високо заплащане) за придобиване на високо социално самочувствие и за принадлежност към елита на обществото.

Механизъм на управление

Стратегията за формиране и използване на геополитическата агентура предвижда възможност за дистанционно и виртуално управление на геополитически проекти.  Контролът върху реализирането на проекта е работа на самата геополитическа агентура. Това става много просто: на агентурата се предоставя функционален инструментариум с очакваната висока ефективност: политически и партийни лидери, медии, НПО и т.н. Финансовият ресурс пък е инструментът за управление  и самоконтрол на геополитическата агентура. Над субектите, принадлежащи към агентурата постоянно виси заплахата от спиране на финансирането.

Схема на действие

Тя е класическа и изпитана като замисъл. На първо място е разработването на геополитическата доктрина и дефинирането на нейните цели. Следва генерирането на самият инструмент - геополитическата агентура. И на трето място е определянето (изборът) на най-подходящите средства, включително на (гео)политическите технологии за постигане целите на доктрината (7). Като време, това е сложен и продължителен процес. Затова вкарването в действие на геополитическата агентура (като индивиди или структури) е оправдано само при преследването на по-дългосрочни цели. Дори мотивацията, като действия за промени, да произлиза от независими патриотични сили, в края на краищата инициативата преминава в изградената геополитическа агентура. За това също са разработени подходящи механизми.

Ефективност

По принцип, използването на геополитическа агентура за постигането на определени цели осигурява висока ефективност. Като общ положителен ефект (от общочовешка гледна точка) от нея, би могла да се приеме възможността за постигането на геополитически и геоикономически цели без прилагане на военна сила. Все пак, резултатите от действията на геополитическата агентура невинаги са успешни. Доказателство за това са случаите, когато все пак се налага въоръжена намеса, тъй като постигането на целите с „мирни средства” се е оказало невъзможно. Негативните ефекти от използването на геополитическа агентура пък могат да се илюстрират от случващото се в някои страни от периферията и постсъветското пространство, като се свеждат до следното:

- Създаване на нови (или трансформиране на старите) авторитарни режими или осъществяване на кастова (родова) властова ротация.

- Засилване на политическия, религиозен и икономически фундаментализъм

- Осъществяване на деформирани квазидемократични процеси

- Повишаване опасността от разширяване на проникването и влиянието на престъпни и терористични мрежи

- Изостряне на проблемите с миграцията и бежанците

Негативните резултати имат конкретни измерения и, по принцип, усложняват (пост фактум) още повече политическата, икономическа и социална ситуация в конкретната страна или район и то за дълъг период от време. В страни, тръгнали неподготвени по пътя на демокрацията, негативите се инкасират поради факта, че геополитическата агентура бързо се ориентира към допълнителни възможности за печалби, разкрили се в хода на реформите, и така нарушава „чистотата” на набелязаните цели. Причината е, че не се отчита в достатъчна степен спецификата на субектите (държави), превърнали се в обект на геополитическа и геоикономическа интервенция, с използване на геополитическа агентура.

Равнища

Равнищата, на които се създава и действа геополитическата агентура, са локално (местно), национално, субрегионално, регионално и глобално. Затова нейните задачи са специфични, в зависимост от равнището и целите, които се преследват. Ако се вземе за пример Европейският съюз, като регионално равнище, естествена среда за култивиране на регионална геополитическа агентура се оказва набъбналият наднационален европейски бюрократичен капацитет и наднационалната евросъюзна номенклатура (вж. статията „Проблеми на ЕС”, сп. Геополитика бр.3/08). Подобни случаи на регионално и глобално равнище са налице при  решаването на проблема с климатичните промени, даването на „надути” становища от Световната здравна организация за някои вирусни пандемии и т.н.

Мотивацията

Продукт на „идеологически тежнения” (като удобно оправдание) ли са ангажиментите на геополитическата агентура?  Не. За това свидетелства „благодарността”, която също е интересен механизъм и е доминиращия мотив. Директната парична отплата вече е рядкост (тя е по-характерна за шпионите и класическите агенти).Вместо това се използват най-вече „съвременни” (необиждащи или морално оправдаващи) форми:

- комисиони (или друг платежен инструмент) чрез механизма на „заделяне”(жест, разрешение от политическият конструктор на проекта) на част от националния капитал (чрез приватизационни и други „демократични” легитимни схеми, добре известни в страните в преход) и  на  чуждестранен инвестиционен ресурс или пък на донорски заеми и кредити. Така се ражда своеобразна разновидност на геополитическата агентура - геоикономическата, чиято специфична цел е създаване на икономически плацдарми в национални и регионални пространства;

- директно финансиране дейността на създадени за целите на геополитическата агентура структури: НПО, фондации, фондове, асоциации;

- получаване на  възможност за политическа и партийна (разбира се печеливша) кариера с гарантиран шанс за материални „придобивки”;

- осигуряване на сравнително добро материално благополучие след евентуален провал или приключване на „мисията” (което е неминуемо във времето): високоплатени лекции или работа в национални или международни (включително икономически) структури или други ангажименти в структурите на геополитическата агентура;

- продължаващо (не само „ex-ante”) финансиране на вече излишните или продължаващи да изпълняват по-скромни задачи създадени структури (институти, фондации, фондове, центрове), които остават резерв за евентуални (извънредни) критични ситуации.

Обхватът

Дали това явление е характерно само за слаборазвитите страни или тези, намираще се в преход? Фактите свидетелстват по-скоро,че става дума за глобален феномен. Едно от доказателствата (или поне с голяма заслуга) е глобалната финансова криза. Звучи странно, но е така. Много от събитията в сферата на глобалната, регионална и дори национална икономики, поведението на фондовите и стокови борси (резки покачвания и спадове на ценовите равнища) се провокират като се използва именно инструментариумът на геополитическата агентура. Фактически, това са погрешни или верни, но при всички случаи неслучайни послания, които транслира скритият модел на глобално управление, преследвайки строго набелязаните, през различните периоди, цели за настоящето и бъдещо икономическо развитие на света. При това тук не става дума за „конспирация”, освен ако не се приеме, че управлението на света е конспиративно. „Осъзнато” или не, но доста значими структури и личности в демократичните страни,  на различните равнища, в една ли друга степен, в едно или друго време, се оказват част от геополитическа агентура. Изобщо, измеренията и формите на проявление на това явление са изключително многообразни, което прави невъзможно то да остане извън полезрението на анализаторите. Основателно може да се твърди, че то вече е неизменна част от съвременната геополитическа култура и ценностна система. Което може би го легитимира, подобно на толкова други феномени в съвременния свят.

Някои изводи

Геополитическата агентура е все по-мащабно явление на всички равнища и намира почва в подходящите етажи на властта и гражданските общества. Тя е средство за реализиране на цели, за които е преценено, че не следва (или не може) да бъдат постигнати с военна сила. Все пак, там, където геополитическата агентура не помага за постигането на въпросните цели, се налага използването на такива „спомагателни” средства, като гражданската война например, или пък директната външна военна намеса.

Идеята за максимално използване на геополитическата агентура за постигане на геополитически и геоикономически цели е стратегически (експортен) продукт на скрития модел на управление на глобалния свят. Освен това, на геополитическите агентури в различни точки на света се прехвърлят задачите за оперативно апробиране и реализиране на  новите политически технологии.

Възможно е, в крайна сметка, геополитическата агентура да се окаже закономерно явление, наложено от съвременното развитие на демокрацията, геополитиката и геоикономиката. Всичко зависи от „моралния аршин”, с който се измерва. Ако той вече е друг, поставянето на геополитеческата агентура в един легитимен ред с дипломацията, международните споразумения  и разузнаването също ще се приеме като естествено. А субектите, свързани с него – като напълно легитимни и, в този смисъл, неподлежащи на гражданска и наказателна отговорност. В такъв случай тези размисли са напразни. Времената обаче се менят, нравите също. В още по-голяма степен това важи и за геополитическите статуква.

Бележки:

1. Историята на този институт е поучителна именно в аспекта на разглежданата тема. През 1967 се създава Римският клуб - полезна (извършва глобални анализи), но неслучайна неформална организация. В този глобален  “think-thank” център, съвместно с други, се ражда и теорията за конвергенцията: историческа възможност за сближаване на двете противоположни обществено-социални системи – социализма и капитализма, в духа на мондиализма. По инициатива и под егидата на Римския клуб, във Виена започва да действа Международен институт за системни приложни анализи. В редица държави започват да функционират негови филиали. Споменатият институт в СССР е също негово разклонение. Интересен е фактът, че негов директор е академик. Джермен Гвишиани (той е и представителят на страната в Римския клуб), който е зет на съветския премиер Косигин. Сестра му пък е съпруга на Евгений Примаков, високопоставен служител на КГБ и премиер на Русия през 90-те. Той е съветник и близък на сътрудник на последния съветски лидер Михаил Горбачов. Според някои анализатори, именно в този институт е “изкована” идеята за “перестройката”, обслужваща теорията за конвергенцията, като част от мондиалистката доктрина. Тоест, възможно е да става дума за геостратегически проект с умело създаване и използване на геополитическа агентура, където най-малко е можело да се предположи (в СССР).

2. Авторът е далеч от популистките трактовки за “световната конспирация”. Става дума за реален (но виртуално действащ) кръг от глобални “think-thank” центрове, под формата на специално създадени през различни времена неформални структури, Като например Съветът по външни отношения в САЩ (1921), Билдербергската група (1954), Трилатералната комисия (1973), Кралският институт за международни отношения (Лондон) и др. Или пък “неформални” (неинституционализирани) структури като Парижкия и Лондонския клубове (за преструктуриране на публични и частни дългове), форумите от Давос, Г-7  и др. Те, и финансирани от тях мозъчни центрове, разработват идеи, стратегии и модели за бъдещото развитие на света и задават безапелационно насоките и скоростта на това движение.

3. Този процес не е изненадващ. Той е аналогичен на процеса на излизане извън контрол, след периода на “струдената война”, на създадените от суперсилите (най-вече САЩ и СССР) терористични организации, използвани преди това за целите на стратегическото противопоставяне. Резултатът е известен - създаване на световна терористична мрежа. Интересното е, че при провеждане на акции с помощта на геополитическата агентура се прилага аналогичнната на тероризма “клетъчна организация”, а не централизирани схеми.

4. В египетската “сага”, наречена “либерално-демократична революция”, като водач на протестите и бъдещ държавен глава на страната се лансира солидна фигура с богат опит и стаж в международни организации: Мохамед ел Барадей, бивш председател на МАГАТЕ (Агенция по атомна енергия към ООН) и лауреат на Нобелова награда, председател на Националната асоциация (с политически привкус) за климатичните промени.

5. В заслужаващата адмирация хитова книга на Достена Лавери “Експертите на прехода”, представена в началото на 2011, се лансира трудно оспоримата теза, че “експертният модел на намеса в политически процеси, извън представителната демокрация, е експортен подукт на САЩ за Европа и света”

6. “Нашият think-thank (цитат на бивш директор на ЦИР) е роден в точно определен момент. Когато, през 1996, нещата бяха тръгнали в погрешна посока, събрахме екип под егидата на Нов български университет - група за алтернативна икономическа политика,... имахме многобройни чуждестранни донори - Световната банка, програмата ФАР и др...”.

7. Примерът с “революционната вълна” в арабските страни е показателен за това твърдение. Доктриналният план се нарича “Големия Близък Изток”  и е лансиран при управлението Буш-младши. Специално в Египет, ролята на геополитическата агентура вече прозира, но окончателно ще стане ясна (както и съставът и) едва след приключване на трансформацията. Средствата и (гео)политическите технологии са известни: мотивиране на огромната маса млади хора в страната чрез социалните мрежи Фейсбук и Туитър  и формации като “Движение 6 април”, “Мюсюлмански братя”,  “Египетско движение за промени” и др.

* Преподавател в Бургарския свободен университет, статиута публикуваме като дискусионна

Традиционната годишна среща на Г-8 (провела се в края на май във френския курорт Довил), която нерядко се превръща в скучна „говорилня”, този път се оказа доста интересна. Разбира се, това до голяма степен се обяснява със сложната ситуация в света: бяха свалени управлявалите няколко десетилетия режими в Тунис и Египет, продължава войната в Либия, както и бунтовете в редица държави от Близкия Изток и Северна Африка, Япония едва започва да идва на себе си след разрушителното земетресение, а световната икономика очевидно не може да се справи с последиците от глобалната финансова криза. На този фон, лидерите на осемте държави-участнички имаше за какво да си говорят, още повече, че възгледите им за решаването на изброените по-горе проблеми (и не само на тях, разбира се) съвсем невинаги съвпадат.

Според повечето анализатори, най-важният резултат от срещата беше подписаната съвместна декларация на Г-8 и африканските държави за гарантиране на мира и сигурността, както и за стимулиране на икономическото развитие. Но, въпреки положителните, като цяло, резултати от форума в Довил, истината е, че той остави повече въпроси, отколкото отговори, като това се отнася най-вече за бъдещето на т.нар. Система за противоракетна отбрана (ПРО), лансирана от САЩ, и отношението на Русия към нея.

Както е известно, по време на срещата на Г-8, президентите Обама и Медведев обсъдиха и тази тема, но след края и основният въпрос – относно перспективите за създаване на ПРО в Европа изглежда още по-объркан.

Впрочем, още в навечерието на форума в Довил стана ясно, че руско-американските преговори са навлезли в задънена улица преди истински да са започнали. Руснаците дори заплашиха, че могат да излязат от Договора за стратегическите настъпателни въоръжения (СНВ-3), ако интересите им не бъдат взети предвид при изграждането на ПРО. Именно поради това срещата на руския и американския президенти беше в центъра на вниманието. В крайна сметка обаче, след приключването и Обама повтори твърде общо звучащата си теза за заинтересоваността на САЩ от това, конфигурацията на ПРО да отговаря на интересите на сигурността на двете държави, като, според него, те ще действат така, че да „поддържат стратегическия силов баланс и да се справят с потенциалните заплахи, с които се сблъскват”.

На свой ред, Медведев направи едно малко странно изявление: „Вече казах на Барак, че този въпрос ще се решава в бъдеще, може би чак през 2020, но още сега трябва да поставим основата за работата на бъдещите поколения политици и тази основа трябва е правилната”. От една страна, думите на руския президент, че решението на въпроса за ПРО може да бъде отложено до 2020 биха могли да се сметнат за сензация, проблемът обаче е, че те прозвучаха доста завоалирано и засега не получават никакво потвърждение от американската страна. Нещо повече, трудно можем да си представим, че САЩ ще се откажат от плановете си за разполагане на ПРО до 2020, тъй като именно Вашингтон форсира създаването на противоракетната отбрана под предлог, че Иран скоро може да се сдобие с ядрено оръжие. При това САЩ вече се споразумяха с Полша и Румъния за разполагането на елементи на ПРО на тяхна територия и едва ли можем да очакваме, че Вашингтон ще отложи тези планове. Вероятно, съвсем скоро Белият дом и Кремъл окончателно ще изяснят позициите си, но засега ситуацията около прословутата американска система за ПРО изглежда доста объркана.

Как стояха нещата след заседанието на Съвета Русия-НАТО в Лисабон

За да си изясним, какво точно се случва, нека се върнем малко назад – към заседанието на Съвета Русия-НАТО, провело се през ноември 2010 в Лисабон и обявено от мнозина за „събитие на годината”. За първи път, в заседанието участваха държавните глави на страните-участници, за първи път на най-високо равнище беше прието съвместно заявление, касаещо не само въпросите на съвременната политика, но и по-нататъшното развитие на „силно конструктивно партньорство, базиращо се на взаимното доверие, прозрачността и предсказуемостта”. Нещо повече, участниците официално поеха ангажимента да не се заплашват взаимно, че ще използват сила един срещу друг, или срещу трети страни. И още нещо много важно - Северноатлантическият пакт и Русия взеха решение за сътрудничество по плана за изграждане на противоракетен щит за защита на Европа. Както е известно, въпреки проблемите, възникнали при конкретното обсъждане на предложенията на Дмитрий Медведев за създаването на нова колективна система за сигурност в Европа с участието на ЕС и Русия, по време на миналогодишната среща в Довил (октомври 2010) между германския канцлер и президентите на Франция и Русия, в тази посока бяха постигнати определени положителни резултати. При това те се оказаха толкова значими, че провокираха нервната реакция на американската администрация, чиито представител заяви: „Интересно, откога европейската сигурност вече не засяга Америка, а е въпрос, който трябва да решават само Европа и Русия? Цели 70 години бяхме в центъра на европейската сигурност, затова ни звучи странно, че този въпрос повече не засяга САЩ”. Тъкмо поради това, в отговор на отправената в Лисабон покана за руско участие в изграждането на нова система за ПРО, президентът Медведев с основание заяви, че европейските страни следва, преди всичко, сами да решат „къде е мястото им и как, в крайна сметка, ще изглежда идеята за европейска ПРО”.

От военна гледна точка (а въпросът за ПРО следва да се разглежда именно от такива позиции), в зависимост от задачите, които си поставя, Системата за ПРО може да бъде или стратегическа (т.е. защитаваща цялата държава или пък целия регион, в случая Европа) или обектна (т.е. защитаваща само отделни, особено важни индустриални или политически центрове). В тази връзка ще припомня, че според съветско-американския Договор за ПРО от 1972 и споразумението от 1974, двете страни изградиха именно обектна ПРО: в Съветския съюз тя защитаваше района около столицата Москва, а в САЩ военновъздушната база Гранд Форкс, където бяха разположени шахтовите пускови установки на американските междуконтинентални балистични ракети. Както е известно, по-късно САЩ излязоха от договора и разгърнаха във Форт Грили (Аляска) втора база за ракетни прехващачи, под предлог, че трябва да се защитят от евентуално ракетно-ядрено нападение на Северна Корея. Предишният президент Буш-младши пък планираше създаване на Трети позиционен район на територията на Полша, но Обама се отказа от тази идея.

Тоест, излиза, че според задачите, които си поставя (да защити всички европейски съюзници на Америка от евентуална ракетно-ядрена атака) предложената от САЩ система за ПРО трябва да бъде именно стратегическа, още повече, че територията на НАТО се простира от Норвегия, на север, до Турция, на юг, и от Португалия, на запад, до руските граници, на изток.

Но, след като в Лисабон Русия и НАТО тържествено обещаха, че вече няма да се заплашват взаимно с използването на сила, системата за ПРО би трябвало да е насочена срещу някого другиго. Вероятно тъкмо по тази причина руският президент предложи изграждането на „секторна” ПРО, която да защитава Европа от евентуални ракетни атаки от определено направление. Въпросът и тогава (т.е. в края на 2010), и сега (т.е. в средата на 2011) е от кое точно направление може да се очаква ядрен удар? В момента, в европейската зона, с балистични ракети със среден и голям обхват разполагат Русия, Великобритания, Франция, както и САЩ (на подводниците, патрулиращи в близост до Европа). Африканските държави нямат такива оръжия. В Близкия Изток, с балистични ракети със среден обсег разполага само Израел. В Азия, ракети с голям или среден обсег притежават Иран, Пакистан, Индия, Китай и Северна Корея.

Нито, Израел, нито Пакистан, Индия или Китай могат да се разглеждат като хипотетичен противник на НАТО. Северна Корея периодично заплашва Южна, а понякога и САЩ, но не и Европа. Тоест, остава само Иран, за чието политическо ръководство се смята, че би искало да създаде собствено ядрено оръжие, макар че инспекциите на МАГАТЕ, осъществени на иранските ядрени обекти, не го потвърждават. Сегашното поколение ирански ядрени специалисти се формира паралелно с изграждането (с помощта на руски експерти) на АЕЦ в Бушер. Развитието на ракетните технологии в страната пък стартира с продажбата на Техеран на остарелите руски ракети със среден обсег, известни на Запад като „Скъд”. Тоест, в момента Иран разполага само с ракети със среден обсег, както и с войнствената реторика на своя президент Ахмадинеджад, разбира се.

Що се отнася до Русия, тя не е застрашена нито от Израел, нито от Пакистан и Индия. Някогашните и разногласия с Китай успешно бяха преодолени през последните години и днес двете страни са по-скоро стратегически партньори. Противоречията и със Северна Корея пък са чисто идеологически. Руснаците отдавна поддържат добри търговско-икономически отношения с Иран. Разбира се, подкрепата на Москва за последното решение на ООН, налагащо още по-сурови икономически санкции срещу тази страна, както и провала на договора за продажбата на комплекса за противовъздушна отбрана С-300, донякъде охлади тези отношения, но това в никакъв случай не би могло да доведе до военен конфликт. Затова, след срещата в Лисабон в края на миналата година, мнозина руски експерти с основание се питаха срещу кого точно Русия възнамерява да изгражда, съвместно с НАТО (както се смяташе тогава), системата за ПРО?

Всъщност, с участието си в тази система, Русия не толкова (или поне не само) целеше да се защити от евентуална атака с ядрени балистични ракети, колкото да използва създаването и за да установи по-тясно взаимодействие и да укрепи взаимното доверие с другите държави-участнички в ПРО, т.е. със Запада. Защото, независимо от мащаба на задачите, които си поставя, всяка система за ПРО включва средства за далечно откриване на балистични ракети, противоракетни огневи комплекси с различен обсег, както и съответните комуникационни средства. Тоест, за да бъдат задействани най-новите технологии и въоръжения, с които разполагат НАТО и Русия, действително е необходимо и много тясно взаимодействие, и голямо взаимно доверие, най-малкото защото това би изисквало редовен обмен на свръхсекретна информация и технологии.

Въпросът е, дали САЩ са склонни да осъществят подобно доверително сътрудничество и тясно взаимодействие с доскорошния си съперник. Както се вижда от последното развитие на събитията, включително от срещата в Довил, през май 2011, отговорът е по-скоро отрицателен. В същото време, руският президент Медведев ясно заяви, че участието на страната му в проекта за ПРО може да бъде само партньорско и равноправно: „или участваме пълноценно, обменяме информация и отговаряме за решаването на едни или други проблеми, или въобще не участваме”.

Новата „голяма игра” в Черноморския регион

Както посочва наскоро в един свой анализ (публикуван в хонгонгския Asia Times) индийският дипломат от кариерата и бивш посланик в Анкара М.К. Бхадракумар: „Черно море е на път да загуби историческата си специфика на зона, традиционно доминирана от Русия и Турция. Посещението в Букурещ, през май 2011,  на командващия американското Транспортно командване (US TRANSCOM) генерал Дънкан Макнаб окончателно реши съдбата на Черно море, превръщайки се в поредния ход от „новата голяма игра” на САЩ в региона, която е пряко свързана и с американските планове за изграждане на ПРО”.

Както е известно, преди време САЩ поискаха да използват два обекта на румънската военна инфраструктура като транзитни пунктове за прехвърлянето на войски и военни товари в Афганистан и Ирак, както и оттам за Европа. В отговор, на 2 май 2011, румънският Върховен съвет по отбраната одобри използването на летище „Михаил Когълничану” и пристанище Констанца за осъществяване на този транзит. Веднага след това Макнаб се появи в Букурещ за да „финализира сделката”.

Тук е мястото да обърнем внимание на впечатляващото развитие в стратегическите отношения между Румъния и САЩ, на което ставаме свидетели напоследък. То далеч надхвърля рамките на чисто логистичната подкрепа на Букурещ за войните в Афганистан и Ирак. Така, на 3 май, Румъния обяви, че двете страни са се споразумели за разполагането на американски прехващачи във военновъздушната база Девеселу (в южната провинция Олт, на 50 км от територията на България), като част от системата за ПРО на САЩ.

Нещата обаче не приключват с това, защото гарантирането на сигурността на компонентите на ПРО на територията на Румъния и Полша, само по себе си, е основание за разширено американско военни присъствие в тези страни, отделно от това, което вече се осъществява под егидата на НАТО.

На 3 май, на базата в Девеселу се проведе официална церемония, на която присъстваха държавният секретар на румънското Външно министерство Богдан Ауреску и помощникът на държавния секретар на САЩ Елън Таушър. „Този избор допринася за сигурността на Румъния, САЩ и съюзниците ни от НАТО” – заяви Ауреску, добавяйки, че това е много важна стъпка за утвърждаване на румънския принос за глобалната сигурност. На свой ред, Таушър подчерта, че Румъния е близък приятел и ценен съюзник на НАТО и определи предоставянето на базата като „изключително важен момент за  Румъния, САЩ и НАТО”, добавяйки, че Букурещ ще играе ключова роля за новите възможности на противоракетната отбрана на пакта.

Както можеше да се очаква, Москва моментално реагира на случващото се. На 4 май, руският външен министър Лавров подчерта, че „Русия внимателно следи развитието на ситуацията, имайки предвид, че по наши оценки така планираната система за ПРО в бъдеще може да създаде определени рискове за руските стратегически сили за ядрено сдържане. Затова от решаващо значение в случая е необходимостта САЩ да предоставят юридически оформени гаранции за това, че ПРО няма да бъде насочена срещу нашите стратегически ядрени сили”. Разбира се, румънският президент Траян Бъсеску побърза да увери, че противоракетният щит не е насочен срещу Руската Федерация. Думите му обаче бяха опровергани от множество публикации в различни румънски медии. Така, в коментар на Romania Libera се твърди, че, „както изглежда САЩ, бавно но сигурно ще укрепват позициите си в „слабините” на Русия, използвайки за целта страната ни, в която омразата към съветската доминация не е изчезнала дори 20 години след краха на СССР”. На свой ред, Gandul посочва, че „става дума за допълнителна карта, която Румъния ще може да използва... Фактът, че след 2015 Румъния ще стане част от системите за ПРО, на оперативно ниво, ще и донесе политически изгоди, които днес трудно могат да се оценят. Политически изгоди, които биха могли да се трансформират от правилните хора в изключителни икономически предимства в отношенията ни със САЩ, в частност. Румъния вече не е просто държава в контактната зона между ЕС и Русия. Тя вече не е просто член на НАТО. Румъния бе натоварена с допълнителна отговорност, предоставяйки допълнителни услуги, които, в определена ситуация, могат да и донесат икономическа изгода”. Според анализаторите на вестника, досега Букурещ не е спечелил нищо от членството си в НАТО, нито пък е извлякъл някаква полза от присъединяването си към ЕС, а по-скоро обратното. „Сега обаче Румъния може да се ориентира към икономическата дипломация. Тя вече разполага с карта, която може да вкара в играта в подходящия момент, за да си гарантира джакпот от порядъка на милиарди евро или долари” – приключва коментара на Gandul. Впрочем, друг румънски седмичник – Revista 22, отиде още по-далеч, като в края на април (т.е. в навечерието на обявяването на споразумението със САЩ) заяви: „нека го кажем открито - Русия е била и си остава исторически враг на Румъния”.

Разбира се, друга част от румънските медии защитават съвършено противоположни позиции. Така, в анализ на Adevarul се задава следният съвсем основателен въпрос: „Знаем ли, какво ще означава това решение за Румъния? Че ще бъдем защитени от иранските ракети? Само че в случая би трябвало да се тревожим не толкова от иранците, а от нервната реакция на Русия. Какво ще ни донесе присъствието на американските части? Заплатите и пенсиите пак няма да ни стигат. Или пък някой смята, че ще забравим за проблемите и стачките, заради военните самолети и балистичните ракети?”.

Действително, проблемите на Румъния едва ли ще изчезнат с появата на американските прехващачи в Девеселу. Включително и тези със съседите. Защото истината е, че не само Москва е недоволна от планираното разполагане на американски ракети на румънска територия. По различни причини към него се отнасят критично и Украйна, и Турция, като в бъдеще тяхната отрицателна позиция може да изиграе определена роля, и то в негативен за Букурещ план. Впрочем, разполагането на елементи от системата за ПРО едва ли ще ускори и бленуваното от определени среди в северната ни съседка сливане с Молдова. Както подчерта в едно наскоро публикувано интервю в Adevarul временният президент на Молдова Мариян Лупу: „ние не приемаме тезата на Букурещ за „две държави и един народ”, по отношение на Румъния и Молдова, и  предпочитаме да говорим за две отделни европейски страни”. Освен това, според него, всеки опит отношенията между Кишинеу и Букурещ да се противопоставят на тези с Москва е недопустим, тъй като би поляризирал молдовското общество.

Въпреки тази реакция на част от румънските съседи (и най-вече на Русия), администрацията на Обама очевидно е твърдо решена да работи за разширяването на американското военно присъствие в Румъния. Цената за разполагането на прехващачите в Девеселу се оценява на 400 млн. долара, плюс текущите разходи от 20 млн. годишно за обслужването им. Освен това, в базата ще бъдат настанени 200 американски военни, като „при определени обстоятелства” броят им може да нарасне до 500.

Мнозина анализатори посочват, че бързото и мащабно развитие на американско-румънските стратегически връзки със сигурност ще хвърли сянка върху прословутото „презареждане” в отношенията между Белия дом и Кремъл. Междувременно, бившият началник щаб на руския военноморски флот адмирал Виктор Кравченко заяви, че новата база на американската ПРО в Румъния ще наруши силовия баланс в Черноморския регион и ще принуди Русия да усили „смъртоносния потенциал” на своя Черноморски флот. На свой ред вицепрезидентът на Академията за геополитически проблеми Константин Сурков посочва, че разположената в Румъния противоракетна база, насочена срещу Москва, е част от стратегията на САЩ за създаване на мрежа от военни бази, обкръжаващи Русия. Трудно е да предположим, че руснаците биха наблюдавали безучастно развитието на ситуацията по този сценарий и, че в Кремъл не разполагат с някакъв „план Б” за ограничаване на свързаните с това рискове за сигурността на страната.

При всички случаи, решението за разполагане на елементи на ПРО на територията на Полша и Румъния, наред с нежеланието на САЩ и НАТО да бъде създадена обща европейска система за ПРО с руско участие, поставят под много сериозен въпрос бъдещето на т.нар. „презареждане” в американско-руските отношения.

В същото време, както посочва в анализа си и споменатият по-горе М.К. Бхадракумар, „двете военни бази на САЩ в Румъния ще променят силовия баланс и цялата геополитика на Черноморския регион. Държавите в него – България, Грузия, Молдова и Украйна във все по-голяма степен ще бъдат разглеждани и използвани от Вашингтон като „стратегически противовес” на Русия. Освен това, базите на САЩ в Румъния могат да променят парадигмата на руско-турското сътрудничество в региона, да не говорим че САЩ се настаняват точно на пътя на разрастващите се енергийни връзки (подплатени със съответните енергийни проекти) на Русия със Западна Европа и Балканите”.

Така наречените „транзитни центрове” в Румъния ще оказват логистична подкрепа на американските усилия за изграждането на транзитни маршрути към Афганистан, през Грузия, Азербайджан и Туркменистан, заобикаляйки Русия. Това би намалило сегашната зависимост на САЩ от Северния маршрут за доставки (минаващ през руска територия). Според някои американски стратези, новият маршрут би могъл да се превърне в „новия Път на коприната” към Централна Азия.

Москва е силно разтревожена и от възможността разширяващото се морско и въздушно присъствие на САЩ в Черноморския регион да „блокира” руския флот, базиран в Севастопол. Още повече, че все по-мащабните безредици в Сирия поставиха под въпрос бъдещето на руската база в сирийското пристанище Тартус, а това се отнася и за възможностите на Русия да влияе върху хода на събитията в Близкия Изток. На практика, ставаме свидетели как видимо намалялото военно бреме в Ирак и Афганистан позволява на САЩ да се върнат към реализацията на глобалната си стратегия, която неуспехите в тези войни временно оставиха на заден план. Тъкмо поради това, Русия и Китай с нарастваща тревога наблюдават случващото се в близкоизточния регион. Неслучайно, по време на посещението си в Алмати през май, руският външен министър Сергей Лавров определи евентуалното повторение на „либийския сценарий” в Сирия, Йемен или Бахрейн, като „изключително опасно”.

Сякаш за да потвърди руските опасения, на 12 юни 2011 в Черно море се появи американският крайцер „Монтерей”, снабден с противоракетна система Aegis, за да участва в съвместните военноморски учения с Украйна „Морски бриз 2011”. По принцип, в американско-украинските военноморски учения няма нищо необичайно. Те се проведоха и през 2010. Както заяви руското Външно министерство обаче „дори ако оставим настрана въпроса за архитектурата на евентуалната европейска ПРО, в съответствие с решенията на Лисабонската среща на комитета НАТО-Русия, бихме искали да знаем, какво „изостряне” на ситуацията е накарало американското командване да премести от Средиземноморието на изток, една от основните си бойни единици от състава на формиращата се териториална противоракетна отбрана на Северноатлантическия алианс?”.

По нататък се излага руското обяснение на случващото се, а именно, че „Монтерей” е бил изпратен в европейските води в рамките на реализацията на „етапния адаптивен подход” на американската администрация при изграждането на европейския сегмент на глобалната ПРО. Първият етап на тази програма предвижда разгръщането, в Адриатическо, Егейско и Средиземно море на група американски бойни кораби, които трябва да гарантират защитата държавите от Южна Европа от евентуални ракетни заплахи. В тази връзка, в заявлението на руското Външно министерство се подчертава, че ролята на ракетите, с които е снабден американския кораб, в учението „Морски бриз 2011” остава неясна, след като официалната цел на въпросното учение е „борбата с пиратството”.

„Принудени сме да констатираме, че тревогите ни продължават да се игнорират и, че под прикритието на приказките за сътрудничество в сферата на ПРО в Европа се изгражда именно онази противоракетна конфигурация, за чиито опасни последици многократно предупреждавахме партньорите си от САЩ и НАТО” – се подчертава в заявлението.

Разбира се, САЩ твърдят, че става дума за обикновено военноморско учение. От друга страна, Москва с основание пита, защо, ако наистина става въпрос за обикновено „посещение” в един толкова чувствителен регион, за целта е избран именно корабът „Монтерей”, разполагащ с подобно въоръжение?

Няма съмнение, че Вашингтон усилва натиска върху руския Черноморски флот. При това, както вече посочих по-горе, този натиск, част от който е и появата на „Монтерей” в региона, се извършва на фона на нарастващите безредици в Сирия. Не е тайна, че именно Русия (наред с Китай) блокира американските опити за осъществяване на интервенция в Сирия, по „либийски модел”. В Москва са наясно, че сред основните причини за американския стремеж да се гарантира смяната на властта в Дамаск е желанието руснаците да бъдат изтласкани от военноморската им база в сирийското пристанище Тартус.

Назад към студената война?

След заседанието на Съвета НАТО-Русия, провело се на 8 юни 2011 в белгийската столица, на ниво министри на отбраната, стана ясно, че Москва и Брюксел не могат да формулират единна визия за бъдещата „европейска” система за ПРО. Това заяви, в частност, руският военен министър Анатолий Сердюков. Всъщност, с това заседание приключи интензивната и доста показателна дискусия за „съвместната противоракетна отбрана” с руско участие, която се води през шестте месеца между срещата в Лисабон и тази в Брюксел. След като в продължение на няколко месеца генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен се измъкваше от въпросите на медиите с уклончиви и доста неясни формулировки, в крайна сметка директно заяви, че „не е целесъобразно да се говори за единна система за ПРО, тъй като НАТО не може да възлага на държави, които не са част от алианса, задължения, касаещи колективната отбрана, които са прерогатив на членовете на НАТО. А териториалната система за ПРО на пакта ще бъде част именно от такъв механизъм за колективна отбрана”. „Освен това – подчерта Расмусен – ние се базираме на факта, че Русия не е склонна да отстъпва суверенитета си на когото и да било”. Последното твърдение е особено важно, тъй като новото в предложението на руския президент Медведев за изграждане на „секторна” система за ПРО, беше тъкмо в това, че допускаше да се дискутира непоколебимият до този момент принцип за стратегическата самостоятелност на Русия. Дори и тази изключително смела стъпка обаче, не срещна разбиране в Брюксел и в крайна сметка руското предложение беше отхвърлено. В тази връзка, мнозина руски анализатори се питат, дали въобще си е струвало да бъде правено. Отговорът е положителен. Самият факт, че беше поставен въпросът за сътрудничеството в свръхделикатната сфера на националната сигурност, показва, че Москва отдавна се е отказала от логиката на студената война. В същото време, интензивната дискусия по темата за ПРО окончателно опроверга тезата, че Западът е изцяло отворен за сътрудничество, а Русия гледа на него с подозрение. Оказа се, че именно Западът, и най-вече САЩ, създава най-големите препятствия пред пълноценното партньорство. Там радикалното предложение на Медведев първо предизвика сериозно объркване, последвано от трескаво търсене на причини и оправдания за отказа то да бъде реализирано на практика.

Очевидно въпросът за ПРО, във вида, в който се поставя днес от Вашингтон, продължава да е тясно обвързан с евроатлантическия контекст, с други думи остава силно подвластен на инерцията от студената война. Възможно е обаче, съвсем скоро, дискусията по темата да придобие качествено различно съдържание, когато за всички стане ясно, че Европа, като стратегически плацдарм, вече не съществува и все повече бива измествана, в това си качество, от Азия. Което пък означава, че занапред тематиката за ПРО ще придобива все по-азиатски (за сметка на европейските) измерения. А да не забравяме, че в Азия, и Русия, и САЩ се намират в качествено по-различна ситуация, отколкото в Европа.

В голяма статия, появила се в американския International Herald Tribune на 8 юни, т.е. в деня на последната засега среща на Съвета НАТО-Русия в Брюксел, руският представител в Съвета Дмитрий Рогозин ясно посочва, че Москва „не би искала американската система за ПРО да покрива нашата територия, особено северноевропейската и част, защото това би нарушило стратегическия силов баланс между нашата страна и САЩ. Не бива да използваме системата за ПРО едни срещу други. За Русия е принципно важен въпрос да отстрани всяка заплаха за стратегическите си сили и средства, защото те гарантират суверенитета и независимостта ни. Москва, която е убедена, че запазването на мира в Европа е историческа необходимост, се опитва да разбере, какво всъщност ни предложиха в Лисабон: истинско приятелство или леко префасонираните идеи на предишната администрация, предвиждащи създаването на Трети позиционен район на глобалната система за ПРО на САЩ, против което твърдо се обявява Русия. От отговора на този въпрос зависи сигурността на целия евроатлантически регион”.

За да не бъдат пропилени с лека ръка позитивните резултати от сближаването между Русия и Запада, постигнати през последните една-две години, Вашингтон и Брюксел би трябвало да възприемат един по-различен от досегашния подход по въпроса, който да е и по-съобразен с притесненията на Москва. Тоест, следва или да се върви към изграждането на единна противоракетна система, която да се управлява съвместно от НАТО и Русия, или към създаването на две независими системи – едната за Европа, а другата за Русия, които да са така конструирани, че да не се „препокриват”. Тъй като, на практика, част от пътя на ракетата, изстреляна срещу Европа от Иран или Северна Корея, при всички случаи ще минава през руското въздушно пространство, САЩ и НАТО се оказаха съвършено неподготвени да се съгласят да ограничат собствената си система за ПРО до осъществяване на мониторинг с помощта на радари и такова разполагане на прехващащите ракети, при което „работната им зона” да свършва до руските граници, а не да преминава и отвъд тях.

При това руснаците са категорични, че реторичните обещания, като тези, които напоследък раздава с щедра ръка генералният секретар на НАТО Расмусен, не ги задоволяват.  „Русия иска официални гаранции, които администрацията на Обама не е склонна, а и едва ли е в състояние да и предостави” – отбелязва в тази връзка експертът от московския Център за сигурност към Института за световна икономика и международни отношения Владимир Дворкин. Кремъл е силно загрижен от плановете на Пентагона за поетапно разполагане на 449 прехващащи ракети на 43 кораба и две сухопътни бази на територията на Европа – в Полша и Румъния, като те следва да се реализират до 2018. Но, както твърдят руските специалисти, най-голяма тревога поражда по-късната фаза в реализацията на този проект (след 2018), когато ще започне масовото разполагане на прехващащи ракети SM-3 Block II. „Това драматично ще промени ситуацията, тъй като реално ще застраши стратегическите ни ядрени сили” – подчертава генералът от руския Генерален щаб Андрей Третяк. Според него, обширният анализ, поръчан от руското Министерство на отбраната, е показал, че планираното разполагане на системата за ПРО ще представлява много съществена заплаха за руските междуконтинентални ракети и ще наруши стратегическия паритет със САЩ, както и основните принципи на договора СНВ-3. А, както е известно, Русия има право да излезе от договора, ако Западът започне да разполага противоракетно оръжие, „способно значително да ограничи ефективността на ядрените сили на Руската Федерация”. „Подобно развитие - се посочва в коментар на Christian Science Monitor – може тотално да прекъсне положителните тенденции в отношенията между Русия и САЩ, да укрепи позициите на привържениците на „твърдата политика” в двете държави и, в крайна сметка, да провокира нова мощна военна надпревара между тях”.

Някои изводи

Действията на САЩ по разполагането на системата за ПРО в Европа очевидно не отговарят на духа на хелзинкския процес, изискващ последователното съкращаване, а не натрупването на нови въоръжения на континента. Що се отнася до съгласието на някои източноевропейски държави да приемат на своя територия американски военни обекти, пък макар и маскирани като „елементи от европейската система за ПРО”, това води до още по-голяма зависимост на Европа от САЩ (включително и до увеличаване броя на американските военни бази на Стария континент) и допълнително ерозира усилията за превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически субект.

Твърденията на Вашингтон за това, че „новата ПРО” не е насочена срещу Русия, не звучат убедително, след като зад тях не стоят никакви правни гаранции. Подобни декларации правеше и администрацията на Буш-младши. Достатъчно е да анализираме конкретните параметри, като например техническите характеристики на прехващачите (скорост, обсег на действия е т.н.), броят и географията на разполагането им, или пък накъде са ориентирани радиолокационните системи. Впрочем, самите американци признават, че след 2018, европейската система за ПРО може да се сдобие с възможности да прехваща балистични ракети с голям радиус, а към 2020 елементите и ще бъдат усъвършенствани така, че да могат да се използват срещу междуконтинентални балистични ракети, при това, както се вижда, с това съвсем няма да се изчерпи планираната „еволюция” на въпросните средства. На четвъртата фаза от този „етапен подход”, т.е. след 2020, акцентът се поставя върху свръхскоростните ракети-прехващачи SM3 Block IIB, предназначени за борба с балистичните ракети със среден обсег и междуконтиненталните балистични ракети. На фона на всичко това, ще е изключително трудно Русия да бъде убедена, че изграждащата се система за ПРО не е насочена срещу нея. Да не говорим, че подобно твърдение би противоречало на  доктриналните подходи на Вашингтон към формулирането на американската отбранителна политика. САЩ неведнъж са декларирали, че основават действията си не върху оценката за реалните заплахи за националната им сигурност, а върху оценката за възможностите други държави да се превърнат в носители на такава заплаха. Русия е единствената страна, разполагаща с ядрен потенциал, способен (на теория) да унищожи САЩ. И няма никакви основания да се смята, че изграждайки ешелонираната и изключително скъпоструваща система за ПРО, Вашингтон не предвижда възможността, с нейна помощ да неутрализира руските стратегически ракети.

Тоест, създавайки прословутия „противоракетен щит”, американците изхождат най-вече от собствените си интереси. Ракетите, изстреляни от територията на евентуален агресор (според официален Вашингтон – от Иран), няма как да достигнат границите на САЩ, но заплахата за европейските им партньори е очевидна. Освен това, следва да сме наясно, че всеки т.нар. „агресор” е в състояние да намери алтернативни средства за доставката на ядрено, химическо или бактериологическо оръжие на територията на противника. Като при това, предвид относителната им географска близост, най-вероятните обекти за нанасяне на подобни удари, ще се окажат американските военни бази и елементите от системата за ПРО, разположени на територията на Европа, включително и в България.

* Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион

Преди двайсетина години, африканските лидери и интелектуалци прокламираха началото на т.нар. „африкански ренесанс”. Според тях, това означаваше края на мрачната епоха на постколониална Африка. След приключването на студената война и на фона на растящото обществено недоволство от лошото управление в страните от континента, се формираха условия за дълготрайна промяна. В основата и трябваше да бъдат демокрацията, развитието и мира. „Африка се нуждае от прераждане. Трябва заедно да декларираме, че вече няма пречка, която да е толкова голяма, че да ни спре да осъществим новото африканско възраждане” – заяви южноафриканският президент Нелсън Мандела на среща на регионалните лидери, през 1994 (1).

По същество, африканският ренесанс беше опит за успешна модернизация след десетилетията, през които в страните от Черния континент се реализираха процеси на саморазрушаване. И макар че не бяха очертани конкретни цели, тенденциите изглеждаха ясни. Поне през следващите десетина години беше така. Но, от началото на 2000-те, тенденциите в региона започнаха да се влошават и днес вече е време да признаем, че африканският ренесанс се провали. В 48-те държави от континента, тиранията, стагнацията и конфликтите отново са нещо нормално.

Това, което предизвиква не по-малко безпокойство от края на „процеса на възраждане”, е слабият интерес на западните държави към него и липсата на механизми, с чиято помощ да се въздейства върху хода на събитията в Африка. В същото време, да не се допусне континентът да се окаже в пълно забвение представлява най-малкото сериозен хуманитарен проблем, ако не и проблем на сигурността. Ако човешките животи все още означават нещо, Западът ще трябва да положи доста по-големи усилия за спасяването им днес, отколкото лидерите на развитите държави положиха през 60-те и 70-те години на миналия век, когато се провали предишният „африкански ренесанс”. Дали обаче, западните държави и, особено, САЩ имат политическата воля и потенциал да се изправят срещу това предизвикателство?

Връщането на икономическия застой

Третият и засега последен „африкански ренесанс” (след онзи, обявен през ХІХ век и другият – в началото на постколониалния период) започна в икономическа сфера. През 1979, Сенегал, който страдаше от тежък недоимък в резултат от прекалената държавна намеса в икономиката, подписа споразумение за заем, предназначен за нейното преструктуриране, с Международния валутен фон (МВФ), като това даде началото на своеобразна ера на икономическа либерализация през 80-те и 90-те години. Приетият през 1980 План от Лагос - това последно издихание на дискредитиралия се „африкански социализъм”, беше заменен от Инструмента за подобряване на структурното регулиране, лансиран от МВФ, като основен двигател за икономическия ръст в региона. Най-общо казано, тази стратегия проработи успешно в Сенегал и редица други африкански държави, като Гана, Танзания и Уганда, които решиха да я възприемат. Броят на африканските държави, в които ръстът на брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението надхвърли 2,5% годишно, се увеличи от пет, през 80-те, до 30 – през 2000 (2).

Световната финансово-икономическа криза обаче разкри една неприятна истина за африканската икономическа експанзия: тя успя да постигне известни успехи по отношение на ефективността след като прекаленият контрол от страна на държавата беше премахнат и на пазарната икономика бе дадена възможност да демонстрира предимствата си в условията на световния стоков бум. Африка обаче така и не съумя да създаде собствени глобални компании през продължителния период на икономическа експанзия, нито пък успя да постигне сериозен прогрес по отношение на генерираната от икономиката и добавена стойност. Повечето успешно действащи на континента компании бяха чуждестранни, или техни местни филиали. През последните години, когато търсенето на стоки в глобален мащаб силно намаля заради кризата, липсата на истински предприемачески дух и слабата производителност в Африка станаха очевидни за всички. Регионалният БВП на глава от населението, който нарастваше с над 4% годишно през 90-те и началото на 2000-те, падна рязко през 2009 и, според МВФ, е бил само 2,5%, през 2010 и то най-вече за сметка на отново нарасналите държавни разходи (3).

За един регион, който и без това съществува на ръба на оцеляването, това си е истинско бедствие. Така, по данни на Световната банка (СБ), през 2009 броят на децата, умрели от недохранване в Африка е нараснал с между 30 и 50 хиляди души (4). Безработицата в иначе сочената за пример Южноафриканска република (на чиято официална статистика може да се вярва) достигна 25%, през 2010, т.е. отчайващо близо до 33%, които наследилото режима на апартейд правителство на Нелсън Мандела обяви, през 1994, като доказателство за „престъпностия характер на предишната система” (между другото, цифрите, посочени тогава от Международната организация по труда, бяха „само” 20% безработни)(5).

Поставената от ООН, през 2000, задача във всички развиващи се страни, до 2015, да бъдат постигнати базовите показатели по отношение на образованието, здравеопазването и доходите (в рамките на т.нар. Цели за развитие на хилядолетието – The Millenium Development Goals – MGD’s ), днес изглежда все по-отдалечаваща се мечта за Африка, поне според експертите от СБ. Африка е единствения регион в света, който демонстрира недостатъчен прогрес или влошаване по всеки основен показател в рамките на MGD’s, през последните десет години. Сенчестата икономика, отразяваща слабото доверие на бизнеса, значително разшири позициите си по време на „африканския ренесанс” и днес произвежда 42% от африканския БВП, като в него са ангажирани 72% от цялата работна ръка на континента, заета извън селското стопанство (6).

Демократизацията беше второто основно измерение на африканския ренесанс. Тя започна в Бенин – държавата с най-много военни преврати в Африка от обявяването на независимостта и, през 1960. През 1989 дългогодишният диктатор Матьо Кереку се отказа от марксизма-ленинизма и обяви, че планира да свика национална конференция за бъдещето на страната. През същата година, за първи път от доста време, терминът „африканско възраждане” отново се появи в една статия, публикувана в „Ню Йорк Таймс”, чиито автор беше американският юрист Макау Мутуа, имигрант от Кения (8). Като цяло, най-значителните стъпки в процеса на демократизация в Африка бяха направени между 1989 и 1995. По данни на „Фрийдъм Хаус”, през този период средният рейтинг за демократичността на 48-те африкански държави, южно от Сахара, се е повишил с цели 18% (9). Процесът на демократизация продължи и през следващото десетилетие, но с по-бавни темпове.

След 2005 обаче, Африка преживя пет последователни години на тотален упадък на демокрацията. При това въпросът не опира само до това, че демократичният процес бе стопиран и върнат назад, а и къде точно се случва това. През последните години Кения и Нигерия – двете ключови държави в Западна и Източна Африка, съответно, преживяват процес на ерозия на демократичните завоевания. Мозамбик, ЮАР и Уганда – тримата „фаворити” на „африканския ренесанс” също се свличат назад, към миналото. Дори Ботсуана – единствената държава от Черна Африка, която съумя да остане демократична от обявяването на независимостта си, през 1966, се оказва в риск след като управляващата там Демократична партия никога досега не е губила избори. „Вероятната траектория на страната е вървяща надолу спирала” – твърди Кенет Гуд, професор по политология в Университета на Ботсуана от 15 години насам, в книгата си „Демократизацията в Африка: прогрес и отстъпление”, чието подзаглавие отразява мрачния консенсус на експертите по отношение на очерталата се тенденция (10).

Дори до болка познатите военни преврати отново излизат на мода – в Того, през 2005, в Мавритания и Гвинея – през 2008, в Мадагаскар – през 2009 и в Нигер – през 2010, след като през 90-те години такива почти нямаше. Друг фактическа преврат беше извършен, през миналата 2010 в Гвинея-Бисау, когато командващият местните въоръжени сили беше свален в резултат на бунт. Твърди се че той е бил организиран от смятания за наркобарон Жозе Америко Бубо На Чуто - бивш командващ на флота, който навремето въртеше бизнеса си от местния офис на ООН (11).

Самите африканци също са наясно, че демокрацията на континента преживява упадък и това не им харесва. В 11 държави, където „Афробарометър” проведе проучване на общественото мнение (Ботсуана, Гана, Лесото, Малави, Мали, Намибия, Нигерия, Танзания, Уганда и Замбия), средното одобрение за начина, по който се осъществява демократизацията, е спаднало с 5% (от 61% до 56%), между 1999 и 2008 (12). В Африка нараства усещането, че обещанията за демократизация, свързани с „африканския ренесанс”, са деградирали по същия начин, както и непосредствено след извоюването на независимостта. „Процесът на демократизация на континента не се развива никак добре - заяви през юли 2010 пред „Нюзуик” габонецът Жан Пинг, председател на Комисията на Африканския съюз – и кризите следват една след друга” (13).

Забавянето на процеса на регионализация

Третият основен стълб на „африканския ренесанс” – укрепването на регионализма, като предпоставка за установяване на траен мир и нарастване ролята на Африка в глобалната политика – също е на път да рухне. Създаденият през 2001 Африкански съюз (АС), една от чиито цели беше именно да стимулира доброто управление, се оказа, до голяма степен, безсилен, като изключим някои мисии по опазване на мира. Опитите за промяна на управлението посредством различни партньорски инициативи, като Африканския механизъм за партньорски проверки (APRM) например, участниците в който декларираха съгласието си управлението им да бъде наблюдавано от останалите, доведоха само до нов ръст на неефективната бюрокрация, безсмислена реторика и всевъзможни политически игрички. През първите девет години, само 27 от 48-те държави от региона приеха APRM по принцип, като само 14 реално стартираха процеса. Толкова рекламираният Панафрикански парламент, създаден през 2004, като съветническа институция към АС, сега провежда само по две кратки срещи годишно.

Междувременно, плановете за създаване на регионална зона за свободна търговия и на обща валута, които бяха  съгласувани в рамките на Договора от Абуджа, подписан от 51 африкански държави в едноименния нигерийски град през 1991, отдавна не съществуват. „За пореден път Африка се свлича към глобалната периферия, в пълен контраст с, това, което смятахме да постигнем” – призна през май 2010 бившият южноафрикански президент Табо Мбеки (14).

По-малките регионални инициативи също са блокирани. Деветте „трансгранични паркове” в южната част на Африка, чието създаване трябваше да стимулира туризма и свързаните с туризма инвестиции, предлагайки по-обширни и сигурни зони за туристически пътувания, не стигнаха доникъде. Така например, проектът за парка „Голямо Лимпопо” с площ 13500 квадратни мили, простиращ се покрай границите на ЮАР, Мозамбик и Зимбабве, беше провален заради лошата инфраструктура, неразчистените напълно минни полета, бракониерството и неосъщественото преместване на част от местното население. Германският подарък от 16 млн. долара за стартирането на парка беше прахосан и днес повечето туристи посещават само южноафриканската му част, а приказките за 200 000 посетители годишно се оказаха пълна утопия.

В същото време, броят на въоръжените конфликти в Африка въобще не е намалял. Насилието в делтата на река Нигер отново придоби големи мащаби, след като амнистията на бунтовниците в богатата на петрол делта пропадна. Конфликтите в Конго, Кот д’Ивоар, Гвинея, Уганда и Зимбабве отново бушуват с пълна сила. Върховният комисар на ООН за бежанците заяви, че в Африка, южно от Сахара, има над 10 милиона бежанци и вътрешно преместени лица, което е два пъти повече, отколкото преди десетина години. Феноменът на т.нар. „пропаднали държави” придобива все по-африкански измерения: според списъка на „пропадналите държави”, публикуван в списание „Форийн Полиси”, 22 от всичките 37 такива държави са именно в Африка (15).

Жертва на лешоядите

Докато надеждите за нов „африканска ренесанс” бавно помръкваха, „лешоядите” продължиха да настъпват на континента. Така Китай успешно „купува” местните правителства, които отдавна не се интересуват от човешките права и демокрацията. Междувременно, латиноамериканските наркобарони също се възползват от слабостта на управляващите режими за да прокарат през Черния континент нови маршрути на трафика на дрога за Европа. По данни на ООН, всяка година, през Западна Африка се прекарва кокаин на стойност между 1 и 2 милиарда долара, докато само преди десет години подобен маршрут не съществуваше (16). Пиратството, процъфтяващо край бреговете на Сомалия, постепенно се разпространява все по на юг, към Южна Африка, твърдят редица морски експерти (17).

Налице са и редица други обезкуражаващи тенденции. Така, през април 2010, президентът на Сенегал Абдулай Уад откри в Дакар гигантски монумент, наречен „Африканския ренесанс” и представляващ няколко полуголи фигури, заели героични пози. Изработеният от севернокорейски скулптори монумент трябваше да демонстрира жизнеността на Африканския континент, отхвърлил веригите на колониализма (или „неоколониализма”, според някои по-екзотични интерпретации). Предполагаемата цена на монумента, за който президентът Уад плати като подари на севернокорейците парче земя (впоследствие те я продадоха), варира между 28 и 70 млн. долара. За сравнение, ако САЩ например бяха решили да дадат за някаква подобна статуя същия дял от националния си доход (0,2%, по най-скромни оценки), тя би им излязла 29 млрд. долара! Междувременно, Уад поиска от АС да обяви деня на откриване на монумента за „Ден на Африканското възраждане”, който да се чества всяка година на континента.

Монументът на Уад символизира колко малко неща са се променили през последните 20 години в Африка. Корупцията, непотизмът, лошото управление и упадъкът все още изобилстват навсякъде. Според един намибийски вестник, цитатът на бившия президент на страната Сам Нуйома, изписан с бронзови букви в основата на друг подобен монумент (при това изграден от същата севернокорейска компания, през 2002), вече трудно се чете, понеже повечето букви са паднали, или са откраднати (18). Само въпрос на време е, същото да се случи и със статуята на Уад, както впрочем и с неизпълнените обещания на „африканското възраждане” което тя символизира.

Не е чудно, че призивите за нов „голям тласък”, т.е. за поредно вливане на мащабни ресурси в Африка, напоследък стават все по-редки. За последен път към това призова, през 2005, тогавашният британски премиер Тони Блеър в доклада на Комисията за Африка, озаглавен „Нашият общ интерес” (19). Помощта на Г-7 за страните от Африка, южно от Сахара, е в рамките на 20-30 млрд. долара годишно, т.е. доста по-малко от обещаните 40 млрд., на срещата на групата в Гленийгълс, през 2005 (20). В същото време, все повече африкански експерти, като например замбийският икономист Дамбиса Мой, открито критикуват предоставянето на външна помощ за страните от континента, изричайки неща, които доскоро се смятаха за табу: например, че по-голямата част от помощта за Африка трябва да бъде спряна, тъй като подхранва зависимостта и корупцията и с нищо не помага за развитието. Междувременно, донорите опростиха значителна част от дълговете на страните от континента (в резултат от което средният външен дълг в Африка е намалял наполовина – до 40% от БВП, от 1996 насам), но не се очертават нови мащабни вливания на средства – независимо дали от частни или от държавни източници. Ако не броим Боно от ирландската група „Ю Ту”, инициативите за оказване на помощ за Африка вече не са на мода.

Къде бяха допуснати грешки?

Разбира се, следва да признаем, че Африка донякъде имаше лош късмет и кризата, която преживява, се дължи и на чисто обективни обстоятелства. Глобалните промени в климата, под формата на опустиняване и продължителни суши, засегнаха доста сериозно континента. СПИН-ът продължава да взема нови жертви, като всяка година от тази болест умират половин милион африканци (т.е. ¾ от всички покосени от нея в света), а броят на останалите в резултат  от това сираци е 14 млн. Истината обаче е, че отговорът на самите африкански държави на тези външни предизвикателства е изключително неадекватен, особено ако го сравним с това, което правят другите развиващи се страни. През юни 2010,  Коалицията Африкански ренесанс – неправителствена организация с център в Лагос, порица остро африканските държави, посочвайки, че те следва да поемат отговорността за лошия начин, по който са реагирали на проблема за промените в климата: „Една страна като Нигерия, която е може би най-големия фактор за климатичните промени в Африка, заради огромното количество вредни газови емисии, които произвежда, не заслужава средствата, отпускани и от Запада за да прекрати или поне ограничи тази изключително вредна за околната среда дейност” (21). Казано по-общо, ако продължим да обвиняваме за всичко външните фактори, никога няма да можем да си изясним истинските причини за „болестта”, поразила Африка.

Много обвинения са свързани с корумпираните държавни ръководители. По ирония на съдбата, именно тезата, че лошото управление е в основата на повечето проблеми на постколониална Африка, беше заложена в основата на „африканския ренесанс”, една от целите на който беше именно преодоляването му. Често цитираните думи на Нелсън Мандела, произнесени на годишната среща на Организацията за африканско единство през 1994, днес отново са актуални за региона: „Трябва да сме честни и да признаем, че в много случаи проблемите не се дължат на лошата ни съдба, а на собственото ни неумение да управляваме добре” (22).

Според родения в Гана икономист Джордж Айитли, следва да се прави разлика между „хипопотамите”, поели ръководството на африканските държави непосредствено след извоюването на независимостта и управляващи, в повечето случаи, като селски вождове, и новото поколение политици, наричани от него „гепардите”, появили се на вълната на „африканския ренесанс” с обещания за добро управление (23). Днес обаче, проблемът е, че повечето от „гепардите” се превърнаха в „хипопотами”, да не говорим, че на много места „хипопотамите” се връщат на власт. Уад в Сенегал, Йовери Мусевени в Уганда, Пол Кагаме в Руанда и Мелес Зенауи в Етиопия са все бивши „гепарди” дошли на власт в опустошените си страни в зората на „африканския ренесанс” през 80-те и началото на 90-те години на миналия век. В някои отношения управлението им беше успешно и днес не изглежда вероятно страните им да се върнат към хаоса от миналото. Всички те обаче постепенно стигнаха до извода, че са незаменими за своите народи и започнаха да потискат опозицията и плахите кълнове на гражданското общество, рискувайки да се превърнат в същите „хипопотами”, каквито бяха предшествениците им. Някога „либералният” Кагаме, напоследък реагира все по-рязко на критиките от чужбина, обявявайки през април 2010, че чужденците, подкрепящи местната опозиция, се стремят „да наложат политическото хулиганство” в Руанда (24). На свой ред, угандийският журналист Елиас Бирябарема характеризира  наскоро управлението на Мусевени така: „това, което започна като фундаментална промяна, сега прилича повече на фундаментален провал” (25).

Междувременно, в много държави от континента след кратко прекъсване (през което в тях управляваха т.нар. „гепарди”), „хипопотамите” отново се връщат във властта. На този фон, сегашният южноафрикански президент Джейкъб Зума, който няма образование, има множество жени (и поне 20 деца от тях) и постоянно трябва да отговаря в съда по обвинения за изнасилване, корупция, мошеничество, пране на пари, рекет и укриване на данъци, изглежда съвсем на място, в костюма си за сафари и шапка от леопардова кожа. Разбира се, ако искаме да сме честни, Зума не е истински „хипопотам”, но самият факт, че човек като него, може да бъде държавен глава на регионалната суперсила е дълбоко символичен за „реверсивните” политически процеси, течащи в Африка. Междувременно, скандалните изпълнения на 29-годишния лидер на младежката лига на управляващия в ЮАР Африкански национален конгрес (АНК) Джулиъс Малема, карат мнозина да твърдят, че в сравнение с него дори покойният диктатор на Уганда Иди Амин би изглеждал като „гепард”. Смятан за един от най-твърдите поддръжници на президента Зума, Малема съзнателно разпалва етническото напрежение в страната, постоянно атакувайки бялата (и най-вече бурската) общност в ЮАР и периодично призовавайки за национализацията на всички минни компании. Между другото, повечето местни коментатори му предсказват блестяща правителствена кариера в доминираната от АНК държава.

„Хипопотамите” връщат Африка към времената, когато ресурсите на модерната държава бяха използвани за укрепване на традиционните модели на племенното управление. Представляваща своеобразна разновидност на концепцията за „патримониализма”, лансиран навремето от германския социолог Макс Вебер, тази модерна версия е известна като „нео-патримониализъм”. В Африка обаче предпочитат названието „управление на големия човек”. В рамките на този модел, властта се концентрира изцяло в ръцете на лидера, който решава всички основни въпроси сам и сключва най-важните сделки при разговори на четири очи, стремейки се да укрепи и увековечи собствената си власт (дори не и тази на своята партия). На практика, моделът не оставя никакво място за независими държавни или съдебни институции, да не говорим за някаква ефективна опозиция. Мащабните коалиции се формират около „големия човек”, а не около неговата партия. Докато в другите части на света – от навлизащата през ХІХ век в модерната епоха Европа до съвременна Азия – възприемат модела на „самоусъвършенстващата се държава”, в който избраните заради качествата си лидери, са стимулирани да работят за по-голям икономически ръст и сигурност, в Африка доминира моделът на „саморазрушаващата се държава”, в която нео-патримониалните „вождове”, или „хипопотамите”, работят единствено за собственото и това на тесния кръг около тях благоденствие, ерозирайки както икономиката, така и стабилността на своите държави.

В този смисъл, най-големият въпрос днес е: дали развитието на африканските народи отново ще бъде блокирано от „хипопотамите”? Сред неочакваните последици от новите тенденции на континента е начинът, по който се развива процесът на иституционализация, който „африканският ренесанс” трябваше да ускори. Още Ленин е бил наясно, че институциите могат да бъдат ефективен инструмент не само за изграждането на държавата и за нейното добро управление, но и за репресии срещу политическите противници (нещо, което се забравя от мнозина искрени апологети на „държавното строителство” и външната помощ за Африка).  В Кот д’Ивоар например, президентът Лоран Гбанго реши да използва чл. 48 на конституцията, позволяващ му да предприеме извънредни мерки, когато са застрашени държавните институции, за да разпусне правителството и изборната комисия (повече за ситуацията в тази страна, виж статията на Красен Балтаджиев, на стр.... – б.р.). Впрочем, има безброй подобни примери. Горчивата истина е, че държавното строителство в Африка много често води до усилване позициите на „големите хора” и „хипопотамите”, докато ползата от него за развитието на самата страна се оказва само временна.

Все пак, институциите винаги са в процес на промяна и могат да се използват от достатъчно широки социални сили в името на общото добро. Къде обаче са тези сили? Тъкмо по отношение на този въпрос повечето експерти упорито отказват да погледнат истината в очите. Дори онези, чиито интерес към Африка е чисто академичен, рискуват професионалната си репутация, ако се опитат да търсят социални или културологични аргументи. Много по-лесно е да бъде обвинен „големият човек” и „хипопотамите”, отколкото да бъде обвинено обществото, което ги произвежда. Много по-лесно е критикуваш пищните и разточителни церемонии, организирани от президентите, отколкото да обърнеш внимание на огромните тълпи възторжени техни поддръжници. Когато Зенауи за пореден път спечели парламентарните избори в Етиопия през май 2010, стотици хиляди хора излязоха по улиците на Адис Абеба (и редица други градове като Бахир Дар и Ауаса) за да протестират... срещу доклада на „Хюмън Райтс Уотч”, съдържащ доказателства за фалшификацията на изборите.

От много десетилетия, социалните фактори са основен аргумент за провалите на постколониална Африка. Но само ветераните в тази област – като професора от Университета на Флорида Горан Хайдън например, дръзват да говорят за вътрешните проблеми на африканското общество. За мнозинството негови колеги (изключвам някои френски интелектуалци, които продължават да пишат за „културната криза” в Африка), темата е табу. Хайдън отдавна прокарва тезата, че предколониалните форми на социална организация са в основата на сегашните африкански проблеми (26). Това схващане не е популярно, тъй като от него излиза, че основният недостатък на „колониализма” не е, че е променил твърде много, а – напротив – че е променил твърде малко неща в Африка. Под натиска на това, което известният специалист по проблемите на Африка Джефри Хърбст нарича „деколонизационната машина на ООН” (27), колониалните сили бяха заставени да предадат управлението на създадените от тях модели, изградени върху принципите на модерната държава, в ръцете на местните елити, разсъждаващи и държащи се като „обожествявани племенни вождове”. Това, разбира се, задълбочава проблемите, свързани с „управлението на големия човек”, но не ги поражда. С упадъка на поредния „африкански ренесанс” и нарастващата критика към модела на управление на „големия човек”, тезата на Хайдън отново стана актуална.

Погледнат в тази светлина, случаят с управляваната от Робърт Мугабе Зимбабве, внезапно се превръща от изключение в плашещо типичен модел. Десет години след като сложи началото на „царството на терора”, превърнало страната му от просперираща в бедна и опасна, Мугабе си остава предизвикателство. Лесно е да не му обръщаме внимание, обявявайки го за „реликва от миналото”, но истината е, че Мугабе е по-скоро пример за това, какви ще бъдат бъдещите африкански политици. Това заяви още през 2004 политологът от Ботсуана Зибани Маундени в една своя статия, озаглавена „Защо „африканският ренесанс” ще се провали”. Според него, самата идея за „ликвидиране на остатъците и пречките на колониализма” и връщането към „предколониалните траектории на развитие”, поставена в основата на „африканския ренесанс”, се е оказала фатална за него, тъй като именно предколониалното наследство най-много е допринесло за провала му. Мугабе никога не е бил войник, или чиновник в колониалната държава Родезия, преди тя да се превърне в Зимбабве. С други думи, той никога не е бил „неоколониален” паразит, а просто е „предколониален” артефакт. А, както подчертава Маундени, характерна за предколониално Зимбабве е именно „общата култура на въоръжените банди, обиращи търговците и богатите прослойки” (28).

Свалянето (и ликвидирането, включително и физическо) на белите колонизатори и на техните постколониални чиновници, с цел страната да се върне към предколониалните времена, което се смяташе за основна предпоставка на целия „африкански ренесанс”, беше все едно да предпочетеш за скочиш, вместо във врящия тиган, направо в огъня. Когато се подготвяше обявяването на независимостта на страната, Мугабе се изяви като умел „посредник и помирител”, който убедително говореше за необходимостта от добро управление и слагане край на конфликта. С течение на времето обаче, и този „гепард” се превърна в „хипопотам”. Мнозина други днес вървят по същия път. Подобно на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни”, Мугабе протяга ръка към „африканския ренесанс”, шепнейки „аз съм твоя баща”.

В тази връзка, не е пресилено да се твърди, че именно „другарят Боб” (както наричат Мугабе по време на партизанската съпротива в Родезия) е поставил началото на задълбочаващата се криза в Южна Африка. Бившият президент на ЮАР Табо Мбеки не направи нищо за да се противопостави на лошото управление на Мугабе в съседно Зимбабве, също както не пожела да осъзнае и цялата опасност от СПИН-епидемията, поразила страната му, защото вярваше, че и двата проблема се използват от Запада за да унижи и отново да управлява Африка (както показва и Марк Гевисър в наскоро появилата се биография на Мбеки) (29).

В този смисъл, „африканският ренесанс” на Мугабе в Зимбабве беше част от това, в което Мбеки – смятан за един от основните лидери на движението за „африканско възраждане”, свято вярваше. Защото неговия АНК също искаше да възроди автентичността на „черната нация” и, както показва развитието на събитията в ЮАР през последните години, е на път да го постигне. Тоест, днешно Зимбабве е по-скоро поличба за бъдещето на Африка, а не реликва от миналото.

По същия начин, практикуваното от Мелес Зенауи „бавно задушаване” на 78-те милиона негови сънародници в Етиопия има своя исторически резонанс, разкриващ редица неудобни истини. Етиопия никога не е била колонизирана истински (италианската окупация там продължава само пет години) и в този смисъл би трябвало да помогне на „африканския ренесанс” в стремежа му да възроди „автентичните” африкански традиции. Зенауи дойде на власт през 1991 с ореола на „умиротворител” (след краха на комунистическия режим в Етиопия, установен през 1974, и масовия глад, през 80-те). Между 1991 и 2008, световната общност вложи в тази страна гигантската сума от 28 млрд. долара. Въпреки това, Зенауи бавно започна да ликвидира демократичните завоевания на етиопците (през май 2010 партията му спечели 97% от местата в Парламента), ерозирайки икономическия ръст и сигурността. Безсмислената гранична война с Еритрея, водена от него през 1998-2000, която беше един от първите признаци за краха на „африканския ренесанс” отне живота на 70 000 души. Постепенно, „автентичността” ерозира прогреса – привържениците на Зенауи пееха с цяло гърло патриотични песни от времето на етиопско-италианската война през 30-те години, докато празнуваха изборната победа, през май 2010. Тенденциите в Етиопия, както и навсякъде в Африка сочат надолу. Въпреки това Световната банка продължава по инерция да публикува оптимистично звучащи доклади за страната, със заглавия като „Успехи на етиопската демографска политика” или „Стратегии за подобряване на инвестиционния климат в Етиопия” (30).

Какво би трябвало да се направи?

Защо всичко това е от значение? Въпреки, че краят на „африканския ренесанс” ще генерира още по-големи миграционно потоци, още повече епидемии и загуби за световната икономика, не това ще са най-важните последици от него. Стратегическите последици, свързани с разрастването на тероризма и разширяване на китайското влияние в Африка, също ще бъдат в рамките на допустимото. Най-важната последица е хуманитарна: за още дълги десетилетия ще бъде провален животът на 860 милиона души в Африка, южно от Сахара. И това е достатъчна причина за тревога. На, какво може да се направи?

Първото е, да се говори с ясен език за проблемите. През 1969 бившият британския колониален чиновник Ленърд Бърнс, изпратен в Африка от Икономическата комисия на ООН, предупреждава, че „очертаващите се политически и икономически тенденции са низходящи, а не възходящи”. По-нататък, той изброява тревожните тенденции, касаещи африканските лидери, и водещи до „политическа нестабилност”, „управленска некомпетентност”, „безразсъдно пилеене на икономическите ресурси”, „гигантска корумпираност” и „патологично удоволствие от използването на насилие за решаване на проблемите” (31). Ако навремето думите му бяха чути, светът щеше да е по-подготвен за катастрофалните последици от случващото се днес.

Въпреки това обаче, почти никой не говори ясно и открито за онова, което става в Африка. Президентът Барак Обама имаше възможността да се обърне към африканците, апелирайки към общите си корени с тях. Той обаче, отделя много по-малко внимание на региона, отколкото двамата му предшественици. Затова, когато натискът за решаването на другите важни вътрешно и външнополитически въпроси намалее, Обама следва да се обърне с лице към Африка. В това отношение, той би трябвало да се опре на такива известни членове на своята администрация от афроамерикански произход, като посланика на САЩ в ООН Сюзън Райс и помощник държавния секретар по африканските въпроси Джони Карсън. Целенасоченото внушение за необходимостта обществата да идентифицират и подкрепят добрите лидери и да отхвърлят лошите би свършило работа.

Но, какво друго биха могли да направят САЩ за да окуражат правилния избор на африканците? За начало, Съединените щати трябва да продължат да се дистанцират от възприетата по времето на Клинтън политика да се инвестира в т.нар. „гепарди”, които след това биха могли да се превърнат в „хипопотами”. През март 2010, Карсън заяви пред Конгреса, че сегашната администрация е фокусирала усилията си върху „процесите и прогреса, а не върху отделни личности. Африканските лидери трябва да осъзнаят, че САЩ се стремят да създадат дългосрочни добри отношения не с тях, а с техните страни” (32). Въпреки това обаче, от изявленията на редица членове на сегашната администрация става ясно, че прокламираните наскоро специални двустранни партньорства на Вашингтон с Ангола, Нигерия и ЮАР се развиват именно на основата на тесните връзки между президента Обама и техните лидери. „Отдавна поддържаме отношения с ЮАР, но те невинаги са били толкова близки – заяви пред медиите помощникът на зам. държавния секретар по проблемите на Африка Сюзън Пейдж – но дева след идването на власт на президента Обама и президента Джейкъб Зума, нещата много се промениха. Нашите народи гледат много положително на развитието на тези отношения, те подкрепят двамата енергични президенти и наистина искат да задълбочим сътрудничеството си”. Според нея, „диалогът между двамата е начин да демонстрираме подкрепата си за управляващите в тази държава” (33). Подобен подход в изграждането на двустранните отношения е погрешен и, на практика, означава връщане към дискредитиралите се методи от времето на Клинтън. Нео-патримониалната външна политика само би укрепила властта на „големите хора” в Африка.

Предишният американски президент Джордж Буш реши да демонстрира персонален подход към проблема, като лансира инициативата Millenium Challenge Account (МСА) през 2004. Помощта, оказвана в рамките на МСА, се отпуска само след като африканските лидери осъществят определени реформи, а не преди това. Само че реализацията на инициативи като МСА изисква координация с европейските и международни донори, за да има ефект. А, както е известно, ЕС и МВФ побързаха да предложат на Гвинея Бисау нова помощ от 140 млн. долара, след като осъщественият от военните (с подкрепата на местните наркобарони) преврат в тази страна не остави много място за реформите, които изисква МСА.

Освен МСА, налице са и други опити за „умно оказване на помощ”, в рамките на различни схеми за „споделения суверенитет”, според които международните организации и чужди държави получават правото да управляват някои сфери в африканските страни, които обикновено са жертва на особено мащабна корупция и злоупотреби, като по този начин се дава своеобразен „международен сертификат” за добрите управленски практики. Така например, т.нар. Инициатива за прозрачност в добивната промишленост (ЕІТІ) стимулира сътрудничеството между държавните чиновници от страните-производителки на петрол и други суровини и международните донори и активисти. Ако ЕІТІ предостави на някоя държава сертификат, че корупцията в нея е под критично допустимото ниво, това и отваря вратите за износ и оказване на донорска помощ. Наскоро ЕІТІ отказа да издаде подобен документ на Република Конго, чиито президент Дени Сасу-Нгесу тъне в невъобразим разкош, подхранван от приходите от добива на петрол (разследване на френската полиция през 2009 доказа, че Сасу-Нгесу и семейството му разполагат с 24 имота във Франция, включително къща в Париж за 28 млн. долара и 112 банкови сметки в различни френски банки) (35). Това решение на ЕІТІ обаче беше обезсмислено от Световната банка и МВФ, които решиха да увеличат помощта си за режима на Сасу-Нгесу до 1,9 млрд. долара, в началото на 2010, заради „значителния прогрес”, демонстриран от него (36).

Друг начин да бъдат окуражени добрите лидери е да се провежда политика на нулева толерантност към фалшифицирането на избори. През март 2010, американският Конгрес възложи на държавният секретар Хилари Клинтън да наблюдава насрочените за февруари 2011 избори в Уганда и в случай, че президентът Мусевени се опита да „открадне” резултатите от тях (както и направи), Вашингтон да наложи забрана за пътуване в страната и да прекрати помощта си за нея.

Политиките, акцентиращи върху подкрепата за жените-лидери, са друг обещаващ инструмент. Повечето данни сочат, че жените са по-малко податливи да управляват по модела на „големия човек” или на „хипопотамите”, отчасти заради патриархалните традиции в региона (37). Либерийският президент Елън Джонсън Сърлийф - първата жена, избрана за лидер на държава от региона, заяви пред „хипопотамите”, събрали се за откриването на гигантския монумент на „Африканското възраждане” в Сенегал, през март 2010, че трябва да спрат да се оправдават с „колониалното минало” и да се опитат да управляват по-добре. Това беше уместен съвет.

Появата на повече такива лидери би могло да промени негативната тенденция. Още повече, че в Африка има потенциал за появата на жени-лидери: жените вече контролират 56% от местата в парламента на Руанда (най-висок процент в света), 45% в Южна Африка, и 31% в Уганда. Донорите би трябвало да окуражат промените в изборните правила, така че жените-политици в Африка да имат по-големи шансове занапред.

В крайна сметка обаче, най-добрият начин да бъде спасен „африканския ренесанс” е да се промени „почвата”, която помага за израстването на лошите лидери. В началото на последния засега „африкански ренесанс”, през 1990, камерунският политически анализатор Даниел Етунга-Мангеле публикува книга с провокативното заглавие „Нуждае ли се Африка от политика на културно коригиране?” (38). И отговорът му на този въпрос е „да”. Последните двайсетина години показаха колко малко се е променила африканската култура (и африканският манталитет). Ускоряването на прехода към модерните форми на социална и политическа организация, които не се градят върху персоналните връзки с племенните вождове, е най-големия приоритет Как точно ще бъде реализиран той ще трябва да решат самите африканци, а пък останалият свят следва да ги подкрепи в усилията им. Добра отправна точка и за едните, и за другите би било те да осъзнаят, че сегашният „африкански ренесанс” е към края си, и че мержелеещата се промяна ще изисква много по-фундаментални промени, от направените досега.

Бележки:

1. Elaine Ganley, ‘‘Mandela Asks African Renaissance, and Good Government,’’ Associated Press, June 13, 1994.

2. Виж World Bank, ‘‘Africa Development Indicators,’’ Web site, http://data.worldbank.org/data-catalog/africa-development-indicators.

3. Виж International Monetary Fund (IMF), ‘‘Regional Economic Outlook, Sub-Saharan Africa: Back to High Growth?’’ April 2010, Table SA3, p. 68, http://www.imf.org/external/pubs/ft/reo/2010/afr/eng/sreo0410.pdf.

4. Виж World Bank, ‘‘Global Monitoring Report 2009,’’ 2009, http://web.worldbank.org/WBSITE/EXTERNAL/EXTDEC/EXTGLOBALMONITOR/EXTGLOMONREP2009/0,,menuPK:5924413_pagePK:64168427_piPK:64168435_theSitePK:5924405,00.html.

5. Виж Statistics South Africa, ‘‘Quarterly Labour Force Survey,’’ Statistical Release P0211, May 4, 2010, http://www.statssa.gov.za/Publications/P0211/P02111stQuarter2010.pdf and ‘‘South Africa’s Official Unemployment Rate 32.6 percent,’’ Reuters, March 31, 1995.

6. Виж Avril V. Adams, ‘‘Skills Development in the Informal Sector of Sub-Saharan Africa,’’ World Bank, June 10, 2008, http://web.worldbank.org/WBSITE/EXTERNAL/COUNTRIES/AFRICAEXT/0,,contentMDK:21812910_menuPK:2098867_pagePK:64002643_piPK:64002619_theSitePK:258644,00.html.

7. Виж IMF, ‘‘International Financial Statistics,’’ Web site, http://www.imfstatistics.org/imf/;UN Development Programme, ‘‘Human Development Reports,’’ Web site, http://hdr.undp.org/en/; UN World Food Programme, ‘‘Annual Report,’’ Web site, http://www.wfp.org/policy-resources/corporate?type_37&tid_2_All&tid_4_All.

8. Makau Wa Mutua, ‘‘African Renaissance,’’ New York Times, May 11, 1991, p. 23.

9. See Freedom House, ‘‘Freedom in the World,’’ Web site, http://www.freedomhouse.org/template.cfm?page_15.

10. Kenneth Good, ‘‘The Illusion of Democracy in Botswana,’’ in Larry Diamond, Larry Jay, and Marc F. Plattner, eds., Democratization in Africa: Progress and Retreat (Baltimore, Md.: Johns Hopkins University Press, 2010), p. 293.

11. Виж ‘‘A Runaway Army,’’ Africa Confidential 50, no. 9 (April 30, 2010), pp. 10—11, http://www.africa-confidential.com/article/id/3511/A-runaway-army and Adam Nossiter, ‘‘Former Exile Holds Power in West African Nation,’’ New York Times, May 25, 2010, http://www.nytimes.com/2010/05/26/world/africa/26bissau.html.

12. Виж Afrobarometer, ‘‘Neither Consolidating Nor Fully Democratic: The Evolution of African Political Regimes, 1999—2008,’’ Briefing Paper no.67, p. 2, http://www.afrobarometer.org/papers/AfrobriefNo67_19may09_final.pdf.

13. Jason Mclure, ‘‘Why Democracy Isn’t Working,’’ Newsweek, July 5, 2010, http://www.newsweek.com/2010/06/18/why-democracy-isn-t-working.html.

14. ‘‘South Africa: Mbeki Laments Africa’s Slip to the Sidelines,’’ Africannewslive.com, May 28, 2010, http://africannewslive.com/?p_5062.

15. Fund for Peace, ‘‘Failed States Index,’’ Web site, 2010, http://www.fundforpeace.org/web/index.php?option_com_content&task_view&id_99&Itemid_140.

16. Виж UN Office on Drugs and Crime, ‘‘Transnational Trafficking in West Africa: A Threat Assessment,’’ July 7, 2009, http://img.modernghana.com/images/content/report_content/westafricareport2009.pdf.

17. Виж ‘‘Piracy Could Spread to Other Parts of Africa: Radebe,’’ South African Press Association, May 25, 2010, http://www.timeslive.co.za/africa/article469446.ece/Piracycould-spread-to-other-parts-of-Africa—Radebe.

18. Werner Menges, ‘‘Heroes’ Monument Losing Battle,’’ The Nambian, May 6, 2005, http://www.namibian.com.na/index.php?id_28&tx_ttnews[tt_news]_17897&no_cache_1.

19. Виж Commission for Africa, ‘‘2005 Report,’’ http://www.commissionforafrica.info/2005-report.

20. Виж Organization for Economic Cooperation and Development, International Development Statistics, Web site, http://www.oecd.org/dataoecd/50/17/5037721.htm.

21. Yunus Abdulhamid, ‘‘Group Wants Action On Climate Change By Africa Leaders,’’ AllAfrica.com, June 8, 2010, http://allafrica.com/stories/201006080660.html.

22. Elaine Ganley, ‘‘Mandela Asks African Renaissance, and Good Government,’’ Associated Press, June 13, 1994.

23. Виж George B.N. Ayittey, Africa Unchained: The Blueprint for Africa’s Future (New York: Palgrave Macmillan, 2006).

24. Виж Edwin Musoni, ‘‘Citizens Know What is Best for Them — Kagame,’’ AllAfrica.com, July 31, 2010.

25. Elias Biryabarema, ‘‘Museveni Succession_What Next After Museveni?,’’ All Africa News Service, January 31, 2008.

26. Виж Goran Hyden, African Politics in Comparative Perspective (Cambridge, MA: Cambridge University Press, 2005).

27. Jeffrey Herbst, States and Power in Africa: Comparative Lessons in Authority and Control (Princeton, NJ: Princeton University Press, 2000), p. 257.

28. Zibani Maundeni, ‘‘Why the African Renaissance Is Likely to Fail: The Case of Zimbabwe,’’ Journal of Modern African Studies 22, no. 2 (2004):195.

29. Виж Mark Gevisser, A Legacy of Liberation: Thabo Mbeki and the Future of the South African Dream (New York: Palgrave Macmillan, 2009).

30. Виж World Bank, ‘‘Toward the Competitive Frontier: Strategies for Improving Ethiopia’s Investment Climate,’’ Report No. 48472-ET, June 2009, http://siteresources.worldbank.org/INTETHIOPIA/Data%20and%20Reference/22432643/Et-ICA-10-June-09.pdf and World Bank, ‘‘Capturing the Demographic Bonus in Ethiopia: Gender, Development, and Demographic Actions,’’ Report No. 36434-ET, June 2007.

31. Leonard Barnes, African Renaissance (London: Gollancz, 1969), p. 10.

32. Johnnie Carson, ‘‘U.S. Policy in Sub-Saharan Africa,’’ testimony before the House Committee on Foreign Affairs Subcommittee on Africa and Global Health, Washington, D.C., March 24, 2010, http://www.state.gov/p/af/rls/rm/2010/139002.htm.

33. Susan D. Page, ‘‘U.S.—South Africa Strategic Dialogue,’’ African Affairs Special Briefings, Washington, D.C., April 14, 2010, http://www.state.gov/p/af/rls/spbr/2010/140260.htm.

34. Виж Stephen D. Krasner, ‘‘Sharing Sovereignty,’’ International Security 29, no. 2 (Fall 2004): 85—120.

35. ‘‘FACTBOX: African leaders’ French Assets Under Scrutiny,’’ Reuters, October 29, 2009, http://af.reuters.com/article/gabonNews/idAFLS66793620091029.

36. IMF, ‘‘IMF and World Bank Announce Debt Relief to the Republic of Congo,’’ press release no. 10/20, January 28, 2010, http://www.imf.org/external/np/sec/pr/2010/pr1020.htm.

37. Виж Kathleen M. Fallon, Democracy and the Rise of Women’s Movements in Sub-Saharan Africa (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 2008).

38. Виж Daniel Etounga-Manguelle, L’Afrique A-t-Elle Besoin d’un Programme d’Ajustement Culturel? [Does Africa Need a Cultural Adjustment Program] (Ivry-sur-Seine, France: Editions Nouvelles du Sud, 1990).

* Авторът е доцент по политология в Портландския университет и анализатор на Уошингтън Куотърли

Уйлям Малинсън е бивш британски дипломат от кариерата (1975-1981). Напуска я за да се отдаде на научна и преподавателска работа. В момента, Малинсън е професор по история на дипломацията в Йонийския университет в Корфу и шеф на Департамента по международни отношения в Нюйоркския колеж в Атина, Гърция. Автор е на много книги на външнополитически теми, по-известни от които са „Британия и Кипър”, „От неутралитет към военно ангажиране: холандската външна политика, НАТО и европейската интеграция” и „Дипломатическата история на Кипър и сблъсъкът в теорията на международните отношения”. Интервюто с професор Малинсън публикуваме с любезното съдействие на Янис Триандафилу и Ελευθεροτυπία .

-          Защо решихте да се откажете от дипломатическата кариера?

-          Мисля, че характерът ми е твърде прям за един дипломат. Но основната причина беше усещането, че Великобритания вече е загубила независимостта си и, следователно, през цялата си останала кариера трябваше да работя не за благото на собствената си страна, а за интересите на САЩ.

-          С какво ви заинтригува Кипър и как написахте първата си книга за него?

-          През 1994 се оказах в Гърция, където работих по докторската си дисертация за студената война. В местните архиви случайно ми попадна един документ от 1975, в който британският външен министър разсъждава за необходимостта да „се поддържат разногласията между гърци и турци”. Първоначално не повярвах на очите си и реших да си изясня нещата. В хода на по-нататъшните проучвания можах да осъзная цялото значение на кипърската проблематика, макар че самите гърци, както ми се струва, предпочитат да я избягват. Показателно в това отношение е, че опитвайки се да получа достъп до редица документи, касаещи урегулирането на кипърския въпрос, срещнах най-големи проблеми именно с гръцките, а не с британските власти.

-          Според Вас, защо гърците реагират толкова нервно, когато става дума за кипърския проблем?

-          Защото в гръцкия „гардероб” все още са скрити твърде много „скелети”. Живи са мнозина политически фигури, извършили наистина големи безобразия по кипърския въпрос. Гръцката интелигенция и гръцките политици не искат да привличат повишено внимание към тази тема, защото в миналото има много случаи, когато „кипърската опашка е въртяла гръцкото куче” – като например историята на архиеписком Макариос (1), заговорът на „черните полковници”, или турската инвазия на острова (2)... Всичко това не формира особено благоприятен обществен климат за дискусиите, касаещи Кипър. Не по-малко важна причина за съзнателното премълчаване на проблема, поне според мен, е и страхът на гърците от турската мощ.

-          Страх от какво, по-точно?

-          Страх да не провокират нарастване на турската агресивност. Анкара съумя да обвърже урегулирането на кипърския въпрос с проблемите на гръцко-турските отношения в Егейско море. Гърците ни биха искали да разглеждат тези въпроси заедно, но турците много държат на това. Ако използвам терминологията на Хенри Кисинджър, бих могъл да се изразя и малко по-грубо – турското правителство държи гръцкото за топките.

-          Искате да кажете, че ако Гърция реши един ден да заеме по-твърда позиция по кипърския въпрос, то ...., всъщност, какво би станало тогава?

-          Ще възникне много сериозно напрежение, възможни са нови конфликти, подобни на провокацията на остров Имиа например (3), или дори още по-сериозни.

-          Тоест, открито заявявате, че Гърция се страхува от Турция?

-          Точно така, макар че на управляващите в Атина сигурно няма да е приятно да го чуят.

-          Можеше ли ситуацията да бъде по-различна, ако през последните 37 години, изминали от турската инвазия в Кипър, Гърция беше управлявана от по-решителни личности – политици, дипломати и т.н.?

-          Мисля че през всичките тези години на Гърция липсваше настойчивост и твърдост по кипърския въпрос. Разбира се, налице беше публичната реторика на Андреас Папандреу (4), която намирам за безкрайна и безполезна. След това „мекото” сближаване на Костас Караманлис с Русия. Само че между думите и действията им нямаше никаква приемственост. Между другото, това е типично за гърците – те се обединяват и действат заедно само в критични моменти. По правило, причината за това са партийните разногласия. Макар че, ако сме честни, трябва да признаем, че Гърция въобще не контролира ситуацията около Кипър.

-          Защо е така?

-          Защото в региона се преплитат огромни геополитически интереси. В момента, между Гърция, Кипър и Турция текат множество скрити процеси, свързани с разработването на петролните находища в Източното Средиземноморие. Анкара например, не признава че гръцкият остров Кастелоризо има континентален шелф и претендира за прилежащите му морски територии. На пръв поглед, това няма отношение към Кипър, но всъщност се вписва в по-широкия контекст на турската външна политика. Някои играчи още не са се появили на сцената, но на един следващ етап те задължително ще изявят претенции към енергийните ресурси на региона. Става дума, най-вече, за руснаците. Разбира се, сред гръцките дипломати има такива, които са наясно, какво точно се случва. Те знаят също, че англосаксонците подкрепят повече Турция, а не Гърция. Затова, ако събитията достигнат някаква критична точка, САЩ и Великобритания, в крайна сметка, ще застанат на турска страна. На свой ред, Европа демонстрира безсилие. Тя така и не прояви необходимото мъжество за да започне да играе по-съществена роля във всички тези процеси.

-          На фона на откриването на значителни запаси от енергоносители в Източно Средиземно море, се очерта сближаване между Кипър и Израел...

-          Предполагам, че Анкара ще се опита да го използва за да провокира разрив в отношенията между Гърция и Кипър. Разбира се, и самият гръцки премиер Папандреу демонстрира топли отношения с израелския си колега Нетаняху, но мисля, че това поведение беше по-скоро „тактическо”.

-          Тоест, то не е помогнало на Гърция?

-          Не. То само вбеси Ердоган. А, поне според мен, да бъде вбесен човек като него, не е никак добра идея. Затова въпросът, дали си струва Гърция прекалено да се сближава с Израел, или е по-добре да запази известна дистанция, е достатъчно сериозен.

-          Как, според Вас, ще реагира Атина на сближаването между Кипър и Израел?

-          Гърция се стреми да не допусне Кипър да предприема такива стъпки, които да и създадат допълнителни проблеми в отношенията с Турция в Егейско море, както например вече се получи с остров Кастелоризо. Гърция не може да стартира разработката на собствените си находища на енергоносители в близост до остров Лемнос, тъй като Анкара я заплашва, че това може да доведе до война. Затова Атина ще се опита да използва в свой интерес новия курс на Никозия, без обаче да изостря гръцко-турските противоречия.

-          А как ще се държи Турция в тази ситуация?

-          Предвид откриването на нови находища на енергоносители и гръцко-израелското сближаване, Анкара ще се постарае да постигне максималното, дори ако това доведе до нарастване на напрежението в региона.

-          При тези обстоятелство, каква, според Вас, би била оптималната стратегия за Гърция?

-          Гърция би трябвало да подкрепи действията на Кипър. Разбира се, опасявам се, че Никозия може да се увлече в опитите да се възползва от временното противопоставяне между Турция и Израел. Не бива да забравяме, че Турция и Израел продължават да изпълняват ангажиментите, свързани със стратегическите споразумения между тях. Паралелно, за възстановяването на турско-израелските отношения усилено работят (макар и не публично) и САЩ, и Великобритания. В тези условия е трудно да се прогнозира, колко дълго ще се запази сегашното напрежение между двете държави.

-          Тоест, Кипър рискува сам да се вкара в капан, надценявайки сериозността на конфликта между Турция и Израел?

-          Това е напълно възможно. Факт е обаче, че Кипър отново е в центъра на събитията – този път не само на геополитическите, но и на енергийните. И отново се очертава нишката Турция – Кипър – Израел (а това означава и Ливан и Сирия). Към това следва да добавим и „незначителните проблеми” в Северна Африка и Близкия Изток. Освен това, както ми се струва, САЩ и Великобритания  все още не са избистрили до край стратегията си в региона и чакат да видят къде, в крайна сметка, „ще падне топката”. А да не забравяме и за френско-германската политика, която значително се отличава от англосаксонската, особено в Северна Африка.

Що се отнася до Русия, тя действа бавно, търпеливо, последователно и методично, очаквайки да извлече някаква полза от целия този хаос. Не забравяйте, че Москва навремето наложи вето на „плана Анан” (6) в Съвета за сигурност на ООН и отново ще направи същото, ако усети някаква заплаха за интересите си, които в Кипър са наистина огромни. Само преди няколко дни бях на острова и видях, че руснаците присъстват навсякъде. Всъщност те са там отдавна и изчакват. За разлика от американците, които играят шашки (checkers) и са свикнали да правят бързи ходове, руснаците предпочитат шаха, където всеки ход внимателно се обмисля. Русия доказа мъдростта си и стремежа към приемственост в своята външна политика. Тя например, подкрепя и Анкара, когато сметне, че това е необходимо. Но, започващата енергийна игра е свързана именно с Кипър и, ако погледнем картата, ще видим, че се очертава доста тревожна картина.

-          Какво имате предвид?

-          Имам предвид, че в региона гъмжи от съществуващи и проектирани петроло- и газопроводи. Един върви към Южна Италия например. Петролопроводът Бургас-Александруполис пък е във „висящо състояние”, като немалка „заслуга” за това има и Папандреу, който не оказва необходимата подкрепа на този проект. Руснаците виждат това и се нервират. Русия осигурява Европа с природен газ и лесно може да използва доставките си като енергийно оръжие, ако интересите и в Средиземноморието бъдат застрашени.

По правило, Русия подкрепя кипърското правителство. Пак по принцип, тя не одобрява и израелската политика спрямо палестинците. Това, което Русия ще поиска на един следващ етап – вероятно след няколко месеца – е нейни компании да се включат в разработването на природните ресурси във водите на Източно Средиземно море. Досега, към усвояването им са проявили интерес две американски и една израелска фирми. Съвсем скоро ще се появят и други – германски, френски, руски и т.н. Следователно, кипърците трябва да поддържат добри отношения с всички. Спомнете си например, как навремето архиепископ Макариос съумяваше да балансира между Изтока и Запада.

-          Смятате ли, че Гърция би трябвало да е по-активна в разработването на собствените си природни ресурси?

-          Според мен, Гърция би трябвало да помоли Русия да и помогне в проучването на находищата на енергоносители. Ако оставим настрана идеологията, от всички велики държави, именно Русия традиционно се отнася най-приятелски към Гърция. Днес обаче, Москва има причини да не се доверява на Атина. В процеса на развитието на сегашната финансово-икономическа криза, руснаците предложиха на гърците голям нисколихвен заем, който вероятно би им позволил да избегнат помощта от МВФ. Папандреу обаче отказа на руснаците, аргументирайки се с нежеланието си страната му да попадне под руско влияние. Съмнявам се обаче, че това влияние щеше да е толкова силно, колкото е днес влиянието на МВФ. Не съм привърженик на левите идеи, просто се старая да разсъждавам логично. Руският вектор на гръцката външна политика е недостатъчно разработен и затова не носи необходимите резултати. Единственото обяснение, което намирам за това, е активността на англосаксонското лоби в Гърция. И, в частност, на фондации, като ЕЛИАМЕП (Гръцка фондация за европейска и международна политика), начело с Танос Веремис и Теодорис Кулумбис, които представляват американската позиция.

-          Как биха могли да повлияят на Гърция, събитията в Египет, Тунис и Либия, т.е. т.нар. „арабска революция”?

-          Гърция винаги се е стремяла да балансира отношенията си с арабския свят и с Израел. Сега обаче, след сближаването с Израел, нещата малко се усложняват.

-          Може ли в тази ситуация да се усилят позициите на Турция?

-          Да, защото тя може да утвърди представата за себе си като гарант на стабилността в региона.

-          А нима Гърция не може да направи същото?

-          Тя вече се опита, само че Гърция не е част от Близкия Изток.

-          Ами Кипър?

-          Географски, да, ментално – не много. Разбира се, Кипър би могъл да се позиционира като „огнище на стабилност”. Нещо подобно видяхме по време на ливанската криза. Тогава Кипър се оказа много полезен, приемайки част от бежанците и т.н.

-          Коментирайте шансовете на Турция да стане член на ЕС.

-          Подкрепям френско-германския подход, според който Турция заслужава да поддържа „специални отношения” с ЕС, и одобрявам гледната точка на Жискар Д’Естен, че влизането и в Съюза би означавало края на Европа. Географски, Турция не принадлежи към европейския континент. Учудвам се и, как САЩ и Великобритания могат да подкрепят претенциите на Анкара за членство в ЕС, при положение, че турците отказват да признаят една от европейските държави и са окупирали част от нея.

В същото време съм сигурен, че нито американците, нито британците не искат появата на две официално признати кипърски държави. Защото това би поставило под въпрос съдбата на сега действащите споразумения, на британските военни бази на острова и т.н. Вашингтон и Лондон се стремят към формирането в Кипър на аморфна федеративна държава с безпомощно централно правителство. При това, най-големият им страх, макар че не искат да го признаят, са руснаците. Истината е, че англосаксонците продължават да са подвластни на тази натрапчива идея.

-  Твърдите, че Вашингтон и Лондон се стремят да създадат аморфна федерална кипърска държава и при това се страхуват най-вече от руснаците. Тоест, излиза, че студената война не е свършила?

- Разбира се, че не е свършила. Още повече, че студената война никога не се е водила по идеологически причини. Идеологията е само удобен повод, а в основата на всичко са икономическите интереси. Противопоставянето продължава – и на официално ниво, и в кулоарите, където придобива още по-остри форми. Странно е само, че самите руснаци напоследък са се притаили. Но е възможно съвсем скоро на острова да зазвучат московските тръби.

- А как, според Вас, кипърците се отнасят към британците?

- Мисля, че им харесва британския начин на живот, британските идеи и британската организираност, но не изпитват доверие към британското правителство. И смятам, че имат сериозни причини за това. Защото кипърците знаят, че британците винаги действат координирано с американците.

Кипър разполага с отлична образователна система. В тази сфера отива значителна част от държавните разходи. Така, в Кипър, за образование се изразходва 8% от бюджета, докато в Гърция например – само 2-2,5%. На практика, кипърците са дори повече европейци, отколкото гърците. Те не принадлежат към балканските народи и са доста космополитни. Освен това са по-организирани от гърците. Различните видове корупционни връзки, които са характерни за гръцкото общество, не играят сериозна роля в кипърското. Освен това, там е налице по-голяма прозрачност.

-          Дали Гърция е спечелила нещо от дългогодишните си доверителни отношения със САЩ и Великобритания?

-          Като цяло, Гърция, за разлика от Турция например, никога не е била толкова ловка и умела, че да си гарантира политическата подкрепа не само на САЩ и Великобритания, но дори на Франция и Германия. До голяма степен, това се обяснява с факта, че гръцките политици никога не могат да се споразумеят за прокарването на някаква обща линия. Гърция се бои да рискува и да блъфира, дори когато ситуацията го налага.

Америка е на другия край на света, докато Русия е съвсем близо. Гърция би трябвало повече да се опира на Русия и, вероятно, на Китай, за да намери приемливо решение на кипърския проблем. Разбира се, за това са необходими много способни и квалифицирани дипломати. В сферата на международния „пиар”, Анкара се оказва много по-способна от Атина и редовно използва големи международни информационни агенции за да прокарва собствените си позиции. Гърците са разединени, не умеят да работят в екип, не притежават дългосрочно стратегическо мислене, а виждат само това, което се случва „тук и сега”. В тази връзка, ще ви кажа един виц за гърците и японците: един грък – това е чудо, един японец е „тормоз”, двама гърци – с тях вече трудно можеш да намериш общ език, двама японци пък са просто глупаци, двайсет гърци обаче вече са катастрофа, а двайсет японци – са едно чудо.

-          Тоест, всички гръцки проблеми идват от разединението и индивидуализма?

-          Да. Добавете към това и преклонението на гръцкото общество пред всичко чуждестранно. Гърците страдат от манията да внасят всичко, за което се сетят, отвън, без значение дали е добро или не. Те казват „О! Това е от чужбина! Значи трябва да е добро! Трябва да е по-добро от нашето собствено!”. Вижте например сегашния гръцки министър на образованието г-жа Диамантопуло – тя е пример за подобно отношение. И е на път да ликвидира националната образователна система, ако продължи да действа в същия дух. Опитва се да копира ангосаксонските идиотизми, предлагайки например „да питаме малкото дете, каква е неговата идентичност”. Гърция разполага с достатъчно добра собствена образователна система, която не се нуждае от вноса на чужди идеи. Нужно е просто правилно да се използва това, което вече е налице.

В Гърция има много великолепни неща, но гърците, кой знае защо, не се гордеят с тях,  привличат ги вносните „чудеса”. Което говори за неспособността им да правят разлика между това, което наистина е добро, и онова, което е лошо. Възприемайки всевъзможни „вносни” теории, те често не забелязват, че корените им могат да се открият още в Древна Гърция. Бих искал гърците да имат повече достойнство. Често ми се налага да чувам: „Заради МВФ започваме да губим уважение към себе си”. Само че трябваше да мислят за това преди двайсет, трийсет години, а не днес.

Бележки:

1. Архиепископ Макариос (1913-1977) е първия президент на независим Кипър (1960-1977). Провежда политика за укрепване на централизираната държава на острова, което е в разрез с плановете на САЩ и Великобритания за запазване на крехкия силов баланс между гърци и турци, с цел да легитимират собственото си военно присъствие в тази част на Източното Средиземноморие. Макариос е подчертано социално ориентиран политик, стремящ се да развива сътрудничество с Москва, заради което е наречен “средиземноморския Кастро”.

2. “Черните полковници” или Хунтата – дясната военна диктатура в Гърция, през 1967-1974. Идва на власт с негласната подкрепа на САЩ и Великобритания, опасяващи се, че усилващите се позиции на комунистическата левица в страната, могат да я вкарат в съветската сфера на влияние. Твърде бързо обаче, политиката на “черните полковници”, която, освен с антикомунизъм, се отличава и с твърд национализъм и подкрепа за православната църква, престава да удовлетворява англосаксонската ос. През 1974, американците и британците, на практика, подтикват хунтата да осъществи военния преврат в Кипър, който сваля Макариос и се опитва да осъществи т.нар. “еносис”, т.е. обединяването на острова с Гърция. При това обаче, Вашингтон и Лондон си затварят очите, когато Турция (под предлог да защити местното турско население) осъществява военна интервенция в Кипър и окупира 1/3 от територията му. В резултат от провала на кипърсия пуч, “черните полковници” са отстранени от властта и осъдени на доживотен затвор. Кипър пък, и до днес продължава да е разделен на две части – признатата от целия свят гръцка Република Кипър и т.нар. Турска република Северен Кипър, призната само от Анкара.

3. Имиа е малък необитаем остров в Егейско море, за чиято принадлежност, през 1996, избухва конфликт между Гърция и Турция, който едва не прераства във война. Страстите са успокоени с посредничеството на американската дипломация и, в частност, на покойния Ричард Холбрук, но двете страни така и не се отказват от претенциите си.

4. Андреас Папандреу (1919-1996) е основател на една от двете основни гръцки партии – Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК), премиер на страната през 1981-1989 и 1993-1996 и баща на сегашния министър-председател Георгиос Папандреу.

5. Костас Караманлис (1956) беше премиер на Гърция през 2004-2009. Бивш лидер на водещата дясно-консервативна партия “Нова демокрация”.

6. “Планът Анан” – планът на ООН за разрешаване на кипърския конфликт, изработен с прякото участие на генералния секретар Кофи Анан. Той имаше ярко изразен протурски характер и, ако беше реализиран, щеше да доведе до формирането на острова на аморфна и нестабилна държава, страдаща от вътрешни конфликти. Планът бе одобрен на референдума от април 2004 от турската общност, но беше отхвърлен от гръцката, в резултат от което така и не бе приет.

В Африка, като цяло, и особено в централните и западните и региони, селското стопанство е основното занимание за мнозинството от населението. Става дума най-вече за земеделски труд, едва гарантиращ оцеляването, като за целта семействата обединяват своите знания, труда, навиците и ресурсите си за да се изхранят и, ако успеят, да произведат някаква допълнителна продукция. В тези условия, основната цел на селското стопанство е да удовлетвори нуждата от продоволствие на самите селски семейства. Ако се произведе някакъв излишък, той се използва за частично удовлетворяване на другите им нужди. Това доста се отличава от ситуацията в частния агробизнес, участниците в който са свързани помежду си от капитала – на един или няколко собственици – под формата на парични отношения.

Първата част на настоящата статия е посветена на селското стопанство, в глобален план, но със специфичен контекст. Във втората ще се опитам да анализирам състоянието на местното производство и неговата защитеност в Мали, Западна и Централна Африка. Последната част пък е посветена на възможните решения на очертаните в предишните две части проблеми.

Селското стопанство и неговите проблеми в аспекта на социално-икономическото развитие

От цитираната по-горе дефиниция, става ясно, че за по-голямата част от Африканския континент под селско стопанство (1) се разбира съвсем не само производството на хранителни ресурси и съответната икономическа активност. То е много разнообразно и по множество начини отговаря на базовите потребности на обществото. По отношение на такива държави, като Мали, можем да констатираме, че в социален план, натуралното селско стопанство гарантира заетостта на населението, представлявайки, по същество, система за социално възпроизводство, като основна производствена единица в него е семейството.

В културно отношение, селското стопанство отразява предпочитанията ни по отношение на храната. Освен това то стимулира местното потребление и селскостопанската биодиверсификация. Това е една от главните причини местното селскостопанско производство да бъде толкова ценено. Локалното селско стопанство олицетворява живите местни корени, на фона на променящите се градски диети, върху които все повече влияят вносните чуждестранни продукти.

По отношение на околната среда, традиционното селско стопанство отговаря на интересите на съхраняването на годността и полезността на почвата, запазването на генетичните качества и качеството на водните ресурси.

В периода след извоюването на независимостта, много африкански държави декларираха стремеж към продоволствено самозадоволяване за сметка на местните селскостопански производители. Със стартирането на програмите за структурна адаптация (SAP) на Международния валутен фонд и Световната банка, предназначени за развиващите се страни, тези подходи бяха принесени в жертва на продоволствената сигурност, основаваща се на международната либерализация на пазарите на активи. В рамките на тази система, въпросът, кой точно произвежда хранителните продукти, придобива второстепенно значение.

В Африка, либерализацията води до упадъка на политическата роля на държавата и децентрализация на селскостопанските икономически комплекси. В икономически план, това води до проблемите с генномодифицираните организми (ГМО), биопиратството и приватизацията на генетичните ресурси. Показателно в това отношение е развитието на темата за биогоривата. На социално равнище все още сме свидетели на прекалено голямо невежество сред селяните, лишени от необходимата информация.

Мащабната либерализация на търговията в селскостопанското сфера имаше изключително сериозни последици за Африка: влошаване на продоволствената ситуация и намаляване заетостта на селските жители, тяхното обедняване и принудителната им миграция към градовете, която пък застрашава политическата и социална стабилност. Днес мнозинството от африканското население има ограничен достъп до хранителни ресурси.

Тези последици показват жизнената необходимост дълбоко да се анализират и осъзнаят всички фактори, формиращи селскостопанската политика и политиката на развитие. Проведеният в края на 2009 от Организацията за прехрана и земеделие на ООН (ФАО) представителен експертен форум в Рим, на тема „Как да сложим край на глада до 2050” беше поредната възможност да се поиска от т.нар. „богати нации”, контролиращи глобалния капитал и ерозиращи африканската икономика, да „спасят” континента от гладна смърт. На, както винаги става по отношение на Африка, светът предпочита да се концентрира върху последиците, грубо игнорирайки причините.

Продоволствената криза от 2007-2008 подчерта острия недостиг на взаимно разбиране между транснационалните институции и държавите по селскостопанските и, в частност, по продоволствените проблеми. Медиите например концентрираха вниманието си върху два от проблемите, причинили според тях ръста в цените на продоволствените стоки (2). Така, първоначално той се свързваше с Китай и Индия и нарастването на потреблението в тези две възходящи държави с огромно население. С течение на времето обаче, станаха очевидни много по-дълбоките причини за кризата. Стана ясна например ролята на бума на биогоривата, недостатъчните зърнени запаси в Европа и САЩ и финансовите спекулации (този неизбежен продукт на неолиберализма), превърнали се в истинско бедствие за продоволствените пазари.

Китай и Индия не са причина за кризата. През 2007-2008 те не изнасяха селскостопанска продукция и зърнените им запаси нараснаха до 10,9 млн. т, за Китай, и 7,8 млн. т, за Индия. За разлика от тях, САЩ (при дефицит на рибните запаси) и ЕС (при дефицит на запасите от зърно) бяха сред големите вносители. Статистиката сочи, че именно САЩ и ЕС са виновни за „изпадането” на 94% от зърнените култури от оборота на международния пазар, през 2007-2008.

Ключ към кризата стана производството на биогорива в САЩ и ЕС. Използването на царевично зърно за целта нарасна от 12%, през 2004, до 23% от цялото световно производство, през 2007 и 38%, през 2008. Този ръст се отрази негативно върху подсигуряването на търсенето на царевица в другите държави, имайки предвид, че за производството на биогориво (етанол) беше изразходвано повече царевично зърно, отколкото беше целия американски износ.

Решението на ЕС да развива собствена програма за производство на биодизел също доведе до ръст на цените на маслините. Стартът на програмата на ЕС за биогоривата привлече вниманието на спекулантите към царевицата и маслините. Очевидно е, че резкият ръст в цените на селскостопанска продукция беше предизвикан от недостига на зърнени запаси в ЕС и САЩ, активизирането на програмите за производство на биогорива и спекулата с маслинените и зърнените култури.

В допълнение, следва да посочим и един по-стар проблем: ролята на Международния валутен фонд и Световната банка в Африка. След дълговата криза през 80-те години на миналия век, когато се сринаха цените на суровините, МВФ и СБ задължиха африканските държави да приемат програми за „структурна адаптация” (SAP), които нямаше как да не доведат до:

- Съкращаване на засетите площи за нуждите на натуралните стопанства и преминаване към специализация, т.е. производството на определени култури (памук, за Буркина Фасо, Мали и Бенин, кафе, за Кот д’Ивоар, Гана и т.н.). В Мали например, производството на памук нарасна от по-малко от 200 000 т годишно, в началото, до над 620 000 т., в края на 90-те години. Този ръст стана възможен чрез разширяване площта на памучните плантации, при положение, че, като цяло, експлоатираният поземлен фонд си остана същия. Страната плати за това висока цена: дълговете и нараснаха, а техническата помощ за сектора на натуралните стопанства беше съкратена. Така, само производството на памук стана рентабилно;

- Все по-голяма зависимост на икономиката от износа, водеща до обвързване на стратегиите за развитие с достъпа до експортните пазари;

- Съкращаване на техническата помощ за малките производители;

- Отказ от политиката за стабилизиране на цените, която преди това способства за запазване на разнообразието на ниво дребни производители;

- Практически пълно отваряне на вътрешните пазари за чуждестранните активи, довело до разоряване на местните производители и дори до ерозия и постепенно изчерпване на стратегическите запаси.

Негативните последици от либерализацията

Африканското население плаща скъпо за тази политика, чиито опасни последици бързо станаха ясни. Невъзможността да се съчетаят по какъвто и да било начин с Бретънууските институции, ликвидира както африканските модели на производство, така и африканските модели на потребление.

Деструктивният процес, довел повсеместно до социални протести, бързо придоби ясни очертания: само за година цените на ориза и пшеницата нараснаха два пъти, а на царевицата – над три пъти. Обемите на зърнените запаси паднаха до нивото, отпреди 25 години. Рязко нараснаха цените на месото и заплахата от глад стана съвсем реална.

В Африка бяха организирани редица демонстрации против това откровено несправедливо, особено за градското население, положение. Населението се нуждаеше от средства за да се справи с ръста на цените на стоките от първа необходимост, включително горивото и зърнените храни. Аналогични акции се планираха и в Европа, особено във Франция, където ги нарекоха „маршове за по-голяма покупателна способност”. Макар че бяха различни по форма, тези демонстрации се дължаха на една и съща причина: хората искаха по-адекватно разпределяне на националните ресурси. Те настояваха да се прокара мост над бездната, разделяща богати и бедни. Искаха да имат собствен дял от икономическия растеж, който всяка година беше цитиран от политическите лидери, като доказателство за правилността на следваните от тях стратегии. Както се оказа, не само африканците се нуждаят от справедлив дял от този растеж.

Призивите за протести на фона на продоволствената криза принудиха отговорните лидери да стигнат до извода, че негативните последици от производствения спад могат да се окажат по-лоши, отколкото положителните последици от промените. Както е известно, по-важните сред вторите бяха:

- намаляването на митата върху продоволствените стоки, и на първо място ориза, довело до по-голямата либерализация на африканския пазар;

- отпуснатата от администрацията на президента Буш-младши на Африка помощ за закупуване на продоволствие, на стойност 200 млн. долара;

- подписването на договора между Алианса за зелена революция (AGRA) (3), ФАО, Световната продоволствена програма (WFP) и Международния фонд за селскостопанско развитие (IFAD);

- „оризовата инициатива” в държавите от Западна Африка, като Мали, Буркина Фасо или Сенегал, с много малка техническа подкрепа и още по-малки положителни социални последици;

- иригационните решения, приети в ангажираните държави, в които основаващата се на неолибералните принципи селскостопанска политика в духа на т.нар. „фастфуд”, се превърна в запазена марка на „ръкотворната криза”;

- изискването на Световната търговска организация (СТО) за още по-голямо отваряне на търговските пазари, дори ако това трябваше да стане за сметка на населението в по-бедните държави и, най-вече, на жените и децата;

- безумната политика да се продават земи на чуждестранните инвеститори.

Резултат от всички тези действия стана по-нататъшната атака срещу традиционните селски общини, които, всъщност се нуждаеха от постепенни системни промени. Наложилата се визия за продоволствената и селскостопанската криза е силно „редукционистка” (5), особено в контекста на борбата на социалните движения и гражданското общество - тя свежда анализа единствено до ръста на цените на зърнените култури и изкривява търсенето на решения, концентрирайки се само върху проблемите на града, отказвайки да разглежда тези в селските райони, където е съсредоточено самото производство.

Подобен редукционистки анализ препятства търсенето в дълбочина на причините, както и намирането на дългосрочни решения на въпроса за продоволствения суверенитет на Африка...

Единствената положителна последица от кризата беше, че тя помогна да си изясним проблема за т.нар. „африкански парадокс”. До декември 2007, мнозинството африкански държави произвеждаха селскостопански излишък. През февруари 2008, тези страни обявиха за началото на криза, вследствие или на лъжливата официална информация, или на спекулациите с продоволствените активи. И двата варианта изглеждат еднакво възможни.

Някои анализатори вероятно биха посочили също глобалните спекулации и слабостта на двустранните търговски отношения между африканските държави. И още един фактор – недостигът на сигурни възможности и средства за получаване на достоверна информация за планиране. Често африканските държави не са склонни сами да поемат отговорността за ключовите компоненти.

Мали е ярък пример за този парадокс. Производството на основните зърнени култури – просо, сорго, царевица и фонио – нарастваше от година на година, като изключим 2004-2005, когато нашествията на насекоми унищожиха част от реколтата. През всяка година обемът на селскостопанската продукция надхвърляше потребностите с около 500 000 тона. През 2008-2009, производството на зърнени култури в Мали достигна 4 млн. т, а през 2009-2010 – 6,3 млн. т. (по данни на Селскостопанското министерство).

Макар че някои региони действително страдат от хроничен продоволствен дефицит, общото производство в страната би трябвало да стига за всички. Тоест, проблемът очевидно е в недостъпността на продоволствието за определени категории от населението и слабостта на вътрешните пазари на местната продукция. В случая с Мали, основният проблем явно не е свързан със себестойността на храната, а със следните фактори:

- цените на зърнените култури растат заради спекулациите, умножени по слабата покупателна способност на населението;

- променените моделите на потребление, като акцентите се изместват върху вносните ориз и пшеница, използвани в хлебопроизводството;

- обезценяването на местното производство и, като следствие от това, на местната експертиза и преориентация на предпочитанията към международните пазари;

-ниските цени на местните производители, позволяващи на недобросъвестните търговци да спекулират с цената на техните стоки на пазара.

Необходимостта да се съхрани местната селскостопанска традиция

Увеличаването на ценността на местната продукция е важен механизъм за профилактика на подобни кризи, също както и за продоволствения суверенитет. Това е един от шестте основни принципи   , лансирани от представителите на обществените движения, събрали се на Световния социален форум по въпросите на продоволствения суверенитет, провел се през 2006 в малийската столица Бамако.

За последното хилядолетие, местното селско стопанство е създало хиляди разнообразни растения и породи селскостопански животни. Като всяко е отговаряло на специфичните локални условия на търсенето, климата и другите традиционно фактори за използването му.

В страни, като Мали, където все още съществува традиционното селско стопанство, се отглеждат десетки видове зърнени култури (сорго, пшеница, царевица, ориз и т.н.), а също бобови, плодни и други растения, които са продукт на местна селекция, осъществявана в продължение на поколения.

Когато говоря за „местно производство”, имам предвид и местните традиции в земеделието, културните практики и пазарите. Тоест, местното производство е свързано с местното развитие, което несъмнено влияе на националното. Освен това, всички изброени по-горе признаци отличават местното производство от транснационалното (4), което, посредством неограничената либерализация, изпразва чиниите ни и руши традиционните ни икономически структури. Местното производство формира най-динамичния елемент от продоволственото потребление в африканските държави, тъй като отговаря на местното социално развитие и е интегрална част от нашите индивидуални и колективни идентичности.

По отношение на добивите, количеството добитък и другите основни показатели, нашият субрегион разполага с огромен потенциал: ако ресурсите му се ценят и използват адекватно, можем да се избавим и от некачественото хранене, и от дефицита на хранителни продукти.

Местните производители обаче, силно страдат от конкуренцията на вносните стоки, които често се оказват по-евтини, заради натрапеното, в рамките на програмата за „структурна адаптация” на МВФ, отваряне на пазарите. Субсидиите, които получават фермерите в САЩ и ЕС, водят до намаляване цената на тяхната продукция и отслабват африканските пазари.

Подобна нечестна търговия разорява африканските производители и кара местните търговци да спекулират с цените, което още повече отслабва местните пазари.

Продължаващите преговори за постигането на т.нар. Споразумение за икономическо партньорство (Economic Partnership Agreement - EPA) са на път да забият последния пирон в ковчега на африканското селскостопанско производство, макар все още да мъждука малка надежда, че това няма да се случи. Както е известно, върху държавите от Азия, Карибския и Тихоокеанския басейн се оказва натиск още повече да „отворят” пазарите си, макар да са наясно, че няма да могат да изнасят селскостопанската си продукция на северните пазари, тъй като тя не отговаря на приетите там хигиенно-санитарни стандарти и не е конкурентоспособна, тъй като производителите и не получават субсидии.

Въпреки това, местната продукция все още се търси силно на местно равнище. Продоволствената криза даде силен импулс на интереса към местната селскостопанска продукция от страна на гражданите. Макар и силно отслабено, местното селско стопанство, продължава да се базира на отлично адаптираните към местните условия и устойчиви селскостопански култури.

Въпреки това, съществува огромен риск африканското селскостопанско производство окончателно да бъде интегрирано в глобалните пазари, където доминират субсидираните производители от САЩ и ЕС. Налице е и определена заплаха от ГМО и другите индустриални хибриди, които са в състояние да унищожат традиционните ни системи за земеделие, макар все още да има надежда, че това все пак няма да се случи.

Без съмнение, необходими са спешни радикални мерки за да не се допусне по-нататъшния упадък на местното производство и производителите, които в някои страни достигат до 80% от населението.

Най-важната задача за субрегиона, чието благополучие се основава на селското стопанство, е валоризацията (т.е. придаване адекватна стойност) на местното производство. Тази политика следва да засегне не само производството, само по себе си, а и свързания с него търговски сектор и да доведе до нарастване ролята на местната продукция. Нарастващата потребност от хранителни продукти на градското население е уникален шанс за местните селскостопански производители.

Разбира се, женските и другите обществени организации са длъжни да изиграят важна роля в трансформирането на местното производство. Засега обаче те не са особено популярни, тъй като предпочитат да концентрират усилията си върху специфичните и елитните пазари, от типа на супермаркетите например.

По отношение на малкия бизнес е налице определена активност на семейното предприемачество, което може да удовлетвори по-голямата част от търсенето на продоволствени стоки от населението. Въпреки големия прогрес, постигнат от неправителствените организации, като Малийската асоциация за продоволствена сигурност и суверенитет например, остават редица проблеми, което трябва да бъдат преодолени, като сред тях са:

-            недостигът на технически средства и възможности, необходими за трансформирането на местното производство. Много малки организации например, не са в състояние, без помощ отвън, да се сдобият със слънчеви сушилни. Необходима е национална стратегия за решаването на такива въпроси;

-            невъзможността да се реализират успешни продажби поради конкуренцията на вносните стоки, които са с по-ниска цена и, съответно, по-достъпни за потребителите, да не говорим, че, както сочат проучванията, привличат вниманието с опаковката си.

Да се намери балансът между чистата, хигиенична и защитаваща стоката опаковка и запазване на ниските цени на продукцията е доста сложна задача. Решаването и обаче ще помогне на местните производители да доставят продукция, необходима именно за местните пазари, което е изключително важен въпрос за постигането на продоволствен суверенитет.

Съхраняването на продукцията и хигиената са от ключово значение за повишаване ценността на местното селскостопанско производство. Защото сред аргументите против местната продукция е именно, че не отговаря в достатъчна степен на хигиенните изисквания. Тоест, въпросът е, как да се запазят ниските потребителски цени и, едновременно с това, да се гарантира сигурността на продукцията? Добра идея в тази посока са продуктовите тестове, използвани за сертифициране от Националната агенция за безопасност на храните в Мали. Необходимо е обаче, дейността на агенцията да бъде по-добре адаптирана към потребностите на местните производители.

Освен това, в момента все още не се допуска използването на индивидуален подход за сертификацията на хранителните продукти. Необходима е система, в чиито рамки сертификацията да се осъществява в съответствие с мащаба на производството и, ако можем да се изразим така, производителите да са обединени, а продукцията да варира. Това намалява стойността на сертификацията, без да застрашава безопасността на потребителите.

Следва да добавим и, че сертификацията и тестовете на продукцията, сами по себе си, не са завършени процеси, а са съставни части от по-мащабния процес на валоризация на местната продукция и развитие на потреблението. Целесъобразно е да се повиши отговорността на местните производители и да се насочи вниманието им върху качеството на продукцията, използвайки доказали се в международния опит процедури и превръщайки ги в ежедневна практика. В тази връзка, саморегулацията може да проточи процеса и да надуе цените.

Какви са алтернативите за валоризация на местната продукция?

Валоризацията на местната продукция е неразривно свързана с гарантирането на продоволствения суверенитет. Предлаганите за целта решения надхвърлят простото увеличаване ценността на местните продукти за потребителите. Става дума за следните средно- и дългосрочни решения:

-            подкрепа за семейните селски стопанства (т.е. семейното фермерство), така че то да се стабилизира и подобри функционирането си. Тук е мястото да подчертая, че именно семейното фермерство в Африка изхранва континента;

-            активно внедряване на механизми, подкрепящи африканското селско стопанство (както по отношение на производството, така и на потреблението), чрез инвестиции, управление на водните ресурси и други средства. Императив в случая е развитието на агроекологични алтернативи на индустриализацията. Социалните движения следва да се противопоставят на този модел, натрапван ни от транснационалните компании и големите чужди държави. Този модел, в чиято основа е индустриализацията, разрушава доминиращия в Африка производствен модел – семейното селско стопанство;

-            застраховка на цените на производителите, което ще стимулира инвестициите във фермерството и ще осигури на производителите достъп до основните социални услуги;

-            социална подкрепа на производителите, включително при ликвидирането на последиците от стихийните бедствия;

-            създаване на фонд за развитие на местното производство и пласментния пазар;

-            създаване на системи за локално съвместно изследване и интегрирането им в общонационална база данни и обмен на информация;

-            решаване на проблемите на земеползването и селскостопанската дейност, отчитайки особеностите на всяка африканска държава. При това е необходимо на се избягва доминацията на индивидуалната собственост, тъй като това води до приватизация. Струва си, освен това, да се наложи мораториум върху продажбата на земеделска земя, която вече е придобила застрашителни размери в някои африкански държави;

-            необходимо е да се извърши ренационализация на агрохранителните индустрии, тъй като това е от стратегическо значение за развитието. Индустриализацията е ключов фактор за успешното развитие на аграрния сектор в Африка (Тук авторът очевидно влиза в противоречие със собственото си твърдение, че индустриалният модел селско стопанство е деструктивен за Африка. Възможно е, по-горе да е имал предвид развитието на частния едър агробизнес, а тук да говори за необходимостта от снабдяване с техническо оборудване на традиционните селски стопанства – б.р.);

-            в селскостопанската политика следва да се наложат такива норми и правила, които да отговарят на интересите на продоволствения суверенитет и да акцентират върху гарантиране на човешките права по отношение на икономическата активност.

Длъжни сме да се поучим от грешките на миналото и да действаме бързо, за да избегнем последиците от „фастфуд-политиката”, която в момента се опитват да провеждат редица африкански държави и техните чуждестранни партньори.

Бележки:

1. В случая, под „селско стопанство” се разбира целия комплекс от земеделска, горска и скотовъдна активност, включително растениевъдството, животновъдството, горското стопанство и риболова.

2. Тази част от статията се базира на друга публикация на автора, озаглавена „Драмата на продоволствената криза” и появила се през 2008.

3. Обединява Фондацията на Бил и Мелинда Гейтс и на Рокфелер и се оглавява от бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан.

4. Има се предвид, локалното, провинциалното, националното, субрегионалното и, понякога, континенталното.

5. Редукционизмът е методологически принцип, според който и най-сложните явления могат да бъдат изцяло обяснени въз основа на законите, важащи за по-простите.

* Авторът е изпълнителен директор на Института за изучаване и прокарване на алтернативи за развитие в Бамако, Мали

В различните периоди кавказката стратегия на Турция зависи от нейните цели, както и от наличните ресурси на страната и от геополитическата ситуация в региона. Макар това никога да не е декларирано открито, в началото на 90-те, външната политика на Анкара е концентрирана върху разпространението на турската сфера на влияние главно в тези страни, които навремето са влизали в състава на Османската империя. Опора в това отношение са обществените групи, които исторически имат тесни връзки с Турция. Следователно, едно от най-значимите изменения във външната политика на Анкара след края на Студената война е отстъплението от традиционната линия на ненамеса в работите на тюркските и мюсюлмански народи в съседните страни. Дълги години това е принципна позиция на Анкара, която трябва да гарантира ненамесата на други държави по въпроса за правата на етническите и религиозни групи (на първо място кюрдите) вътре в самата Турция. Тургут Йозал (президент през 1989-1993) обаче открито обявява своите мечти за разширяване на турската сфера на влияние „от Адриатика до Великата китайска стена”.[1]

Политическото влияние

Турция е сред първите държави, признали независимостта на постсъветските републики в Кавказ и Централна Азия, като веднага след това открива посолства в повечето от тях, подчертавайки, че бъдещите им контакти с останалия свят ще минават през Анкара, а не през Москва. Съперничеството между Русия и Турция има дълга история и в течение на векове именно то определя геополитическата ситуация в Кавказкия регион. След разпадането на СССР през 1991, Турция за първи път се оказва без обща сухопътна граница с Русия (Съветския съюз). От самото начало турската политика към новите независим държави в региона се базира на два принципа.

Първо, всестранно признаване и пълна подкрепа за суверенитета на трите кавказки републики, в частност, за развитие на техните държавни институции, икономическо благосъстояние и независима (най-вече от Москва) външна политика, както и вътрешна стабилност. Второ, подчертава се необходимостта от укрепване на националното единство и териториална цялост на Азербайджан, Армения и Грузия – принцип, жизнено важен за самата Турция, в чиито погранични райони живеят компактни малцинствени групи[2].

Вниманието, което Турция отделя на новите независими републики, се обяснява със собствените и стратегически интереси. От една страна, радикалната промяна в съществуващия силов баланс в региона би могла да до доведе до намеса на външни играчи и нова спирала на съперничеството между чуждите държави за влияние в тази част на света. От друга страна, всякакви огнища на нестабилност или социални конфликти близо до турските граници биха били непосредствени предизвикателства за Анкара.

Така в началото на 90-те години регионалната политика на Турция се базира на предположението, че ако новите независими републики в Кавказ и Централна Азия успеят да се противопоставят ефективно на външната намеса и политическия натиск на по-влиятелните регионални и глобални играчи, техните исторически, икономически и културни връзки с Турция, както и нуждата от стратегически партньор, в рамките на новата система за сигурност, постепенно ще ги тласнат към тесен съюз с Анкара. Именно през този период придобиват широко разпространение идеите на пантюркизма, проявяващи се в най-разнообразни форми: от радикални призиви за създаването на единна държава „Велик Туран” на територията на всички тюркски републики в Централна Азия и Кавказ, до по-умерените проекти за създаване на „Тюркска общност на нациите” или „Асоциация на независимите тюркски държави” под председателството на Турция. Идеите за обединение на всички тюркски народи в рамките на една държава обаче, не излизат отвъд реториката на отделни маргинални политици (като Алпаслан Тюркеш) и не намират реализация в турската външнополитическа практика.

Най-ярките прояви на пантюркизма са няколкото „тюркски срещи на високо равнище”, проведени през първата половина на 90-те години по инициатива на президентите Тургут Йозал и Сюлейман Демирел, който заявява, че Турция и тюркските републики „споделят обща кръв, религия и език”[3]. Но още по време на втората среща става ясно, че младите независими републики, наскоро освободили се от опеката на Москва, се отнасят твърде предпазливо към всички политически образувания, предвиждащи предаване на част от националния суверенитет в полза на някакъв единен център. Вместо да заложат на общата тюркска идентичност, Азербайджан и другите тюркски държави от Централна Азия решават да развиват собствени национални идентичности. Грузия и Армения пък са засегнати от пантюркистката концепция само косвено, доколкото на грузинска територия (както и в руския Северен Кавказ) има тюркски и мюсюлмански малцинства.

Официална Анкара се стреми да избягва откритите изявления, подчертаващи религиозната близост с новите републики. Първо, защото обратното би противоречало на принципа на лаицизма, провъзгласен от Ататюрк, и второ - би ограничило значително кръга на възможните партньори, изключвайки от него православните Армения и Грузия. Освен това, подобни открити прояви на пантюркизъм и/или панислямизъм биха могли да влошат отношенията с Русия. Именно затова най-чувствителните сфери на религията и културата са отдадени под разпореждането на недържавни играчи (различни дружества, общности, благотворителни фондации), докато официална Анкара набляга на икономическото, политическо и военно сътрудничество с кавказките републики.

Икономическо влияние

В началото на 90-те, при президентството на Тургут Йозал, в Турция с бързи темпове започва развитието на либерална пазарна икономика и преход към експортно ориентиран стопански модел. В този контекст, постсъветското пространство се разглежда като приоритетно направление за частни и държавни инвестиции, установяване на делови контакти и развитие на търговията. Турските предприятия, които тогава все още не са достигнали конкурентоспособно ниво за европейските пазари, имат значително предимство пред местните национални производители в Централна Азия и Кавказ. Затова само за няколко години търговския обмен на Турция с Азербайджан нараства 8 пъти, а Анкара става основен търговски партньор на Грузия, измествайки Русия[4]. В този период Турция се стреми да увеличи присъствието си в региона, постоянно увеличавайки обема на инвестициите, поемайки финансови ангажименти в дългосрочни проекти и внедрявайки програми за държавна помощ.

Характерна особеност на икономическата политика на Анкара в региона е тясното сътрудничество между държавата и частния сектор. Така например, при посещенията на турски държавни ръководители зад граница, те са придружавани от бизнесмени - предимно собственици на големи текстилни, строителни и хранително-вкусови компании, търсещи партньори в региона. За облекчаване на дейностите от подобен характер и координация на усилията по икономическото усвояване на региона и контрол върху потока от инвестиции и държавни средства към тези страни, през 1992 е създадена Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА).

От самото начало, твърде активната политика на Анкара, основана изключително на лидерските и амбиции, без да отчита наличните ресурси за реализацията им, предизвиква сериозна критика както вътре в страната, така и зад граница. Главното обвинение на опонентите е, че държавната помощ за страните от Централна Азия и Кавказ е за сметка на недофинансирането на много сектори от националната икономика, която се пренапряга, а това води до увеличаване на бюджетния дефицит и инфлацията. Пет години след провъзгласяването на новия външнополитически курс Анкара е принудена да признае, че не може да изпълни финансовите ангажименти, поети пред страните от региона. Така, ако през 1994 турската държавна помощ за Грузия и Азербайджан е, съответно, $300 хиляди и $783 хиляди, през 1997 тези суми са коригирани до 87 хиляди и 244 хиляди долара.[5]

Що се отнася до частния сектор, дълго време сътрудничеството на турските бизнесмени с „братските” кавказки народи се развива достатъчно динамично. Но, както отбелязва турската изследователка Зейно Баран, Турция „явно се престарава, влизайки твърде често в ролята на по-голям брат” по отношение на другите страни от региона[6]. Пренебрежителното отношение към местните предприемачи, желанието за бързи печалби на всяка цена и недобросъвестността при изпълнение на задълженията, формират негативен имидж на турския бизнес в региона, който е трудно да бъде променен в следващите години.

Друг момент, който кара съседните страни да гледат с опасение на щедрите турски инвестиции в региона, е тясната връзка на определени турски бизнесмени с исляма. В противовес на съществуващия още от 70-те години Съюз на турските промишленици и бизнесмени (TUSIAD), през 90-те години е създаден Съюзът на независимите предприемачи (MUSIAD). Ако първият представлява интересите на едрия бизнес и е ориентирана към либералната икономика от западен тип, вторият се оформя като нейна алтернатива, създадена от укрепналия турски ислямски бизнес[7].

Всички тези фактори водят до това, че още в края на 90-те години турският капитал започва да губи доминиращите се позиции на пазарите в Кавказ и Централна Азия и е принуден да се конкурира на общо основание с руския, западен и ирански бизнес. Постепенно, с укрепването на позициите в региона на западния бизнес и на западните държави, Турция съсредоточава вниманието си върху развитието на тясно сътрудничество в областта на културата и образованието.

Културно-образователната експанзия

Новата политическа ситуация, създала се в Европа в началото на 90-те години, е уникална за Турция. По стечение на обстоятелствата почти всички нови независими републики, появяващи се в Кавказ и на Балканите след разпада на СССР и Югославия, в различно време са влизали в състава на Османската империя, което означава че имат общо историческо минало и културно наследство с Турция. Този факт играе важна роля при формирането на регионалната политика на Анкара в края на ХХ век. Тогавашният министър на външните работи Исмаил Джем открито заявява, че „ролята на общата история и паралелните културни характеристики се подчертава всячески и се използва на практика във всички сфери на външната политика[8].

Докато политическата и икономическа активност на Турция в региона трябва да улесняват установяването на тясно сътрудничество с правителствата и бизнес-кръговете на новите независими държави, създаването на единно културно пространство цели постигането на „дружески” или дори „братски” отношения между обществата като цяло, а също между отделните граждани на тези страни. Впрочем, формирането на такова пространство се оказва дълъг и сложен процес, на първо място заради обилието от разнообразни недържавни играчи, участващи активно в разпространението на турската култура и трудно поддаващи се на контрол от държавата. Ярък пример са огромният брой частни образователни учреждения, масово създавани със средства на турски религиозни общности и фондации, които до голяма степен способстват за ислямизацията на учебния процес.

Така, 73 училища са открити в Централна Азия и Кавказ (между 1991 и 1999) само от последователите на Фейтулах Гюлен – известен проповедник на ислямисткото движение в Турция и основател на една от най-разклонените мрежи от учебни заведения с различно ниво на акредитация[9]. Тази форма на разпространение на политическия ислям е ориентирана главно към Азербайджан и севернокавказките републики на Русия (напр. Дагестан), но се разпространява и в другите постсъветски републики, на чиято територия живеят тюркски народи, изповядващи исляма (Молдова, Грузия, Украйна). Създават се учебни заведения за възпитаване на младежите в протурски и проислямски дух. В повечето случаи те се издържат с парите на частни фирми и обществени организации, чиито ръководители влизат в т. нар. „група Гюлен”. Като цяло, в края на 90-те години тази група контролира 88 фондации, 20 сдружения, 128 частни училища, 218 фирми, 129 учебни курсове, интернати, както и 17 печатни издания (включително на английски), вестник „Заман” с тираж 250 хиляди, собствена телевизионна станция (най-известният й канал е „Саман йолу” - „Млечен път”), две радиостанции, финансова организация отпускаща безлихвени кредити, застрахователна компания и т. н. В същото време, турската държавна теле- и радио компания ТРТ има възможност да транслира своите предавания само на канала на спътниковата телевизия „Avrasya” („Евразия”), при това само на турски, което значително стеснява аудиторията и.

Главна цел на тази разгърната училищна мрежа в чужбина е да подготви в страните от региона кадри за държавната администрация, които да са лоялни към Турция, както и да се формира прослойка от властващия елит, с която може лесно да се развива сътрудничество след превръщането на Турция в ислямска държава.

Разбира се,  на официално ниво, Анкара осъжда подобна дейност, особено нейната „ислямска” съставка. Не може да се отрече обаче, че активната „мисионерски” работа, водена от последователите на Гюлен в новите независими републики през последното десетилетие на ХХ и първото от XXI век, способства значително за разпространението на турското влияние в региона на Кавказ и Централна Азия. Разбира се, медалът има и обратна страна. Невъзможността да се прокара ясна разграничителна линия между културно-образователните инициативи на турското правителство и дейността на недържавните играчи, както и позицията на „ненамеса” и „дружески неутралитет”, която често заема официална Анкара по отношение на подобни благотворителни/религиозни фондации, нерядко пораждат подозрение и възмущение в страните от региона, които всячески се стремят да укрепят своя суверенитет.

В резултат, вместо постепенно укрепване на историческите връзки с културно и ментално близките кавказки народи, Турция опитва да разпространи влиянието си чрез доста агресивна политика на културна експанзия (откриване на турски училища; разпространение на турските медии в целия регион), което води до нарастване на напрежението в двустранните отношения. Осъзнаването на неефективността на подобни методи, а също растящата съпротива от страна на правителствата на съседните страни, карат Анкара да търси други пътища за укрепване на позициите си в региона.

В началото на ХХІ век благотворна почва за развитие на регионалното сътрудничество стават проектите за създаване на нови енергийни коридори с активно турско участие

Развитие на енергийните и транспортни коридори

Икономическият прагматизъм винаги е бил в основата на турската външна политика, в това число и по отношение на Кавказ. Но едва през първото десетилетие на ХХІ век за това започва да се говори открито, без да се прикрива с идеологически лозунги. Според мнозина изследователи именно прагматизмът е главната черта на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), управляваща Турция от 2002 насам. Отчитайки дългия и нееднозначен път на нейния лидер и сегашен премиер Реджеп Тайип Ердоган, би следвало да се очаква, че след поредната изборна победа на тази умерено ислямистка партия в страната ще се случат значителни промени, водещи до активизация на „мюсюлманския” вектор във външната политика за сметка на други традиционни партньори. Но отношенията с Русия - един от най-големите търговски партньори и регионална суперсила, остават сред приоритетите в регионалната политика на Турция, включително и в областта на енергетиката.

В същото време приоритетна задача за Турция е диверсификацията на източниците за доставка на енергоносители, и в частност – намаляването на зависимостта от Русия, осигуряваща основната част от турския газов внос. Оформянето на Кавказкия регион като един от потенциално най-големите доставчици на енергоресурси в света, наред с ръста в пазарното търсене на природен газ вътре в страната, значително усилват желанието на Турция да играе все по-важна роля в региона[10].

Политическите и стратегически сметки също имат важно значение при провеждането на собствена енергийна политика от Турция: Анкара разглежда въпросите, свързани с добива и доставката на каспийския нефт и газ като неизменна част от регионалното съперничество с Русия и Иран в борбата за политическо и икономическо влияние в Кавказ. Освен това съществува твърдо убеждение, че ако Турция действително успее да стане централно звено в енергийния коридор Изток-Запад, по който каспийските ресурси трябва да стигнат до западните пазари, стратегическата и значимост за ЕС и САЩ рязко ще нарасне.

За реализация на тези задачи Турция се стреми да установи тесни политически и дипломатически връзки с богатите на енергоресурси страни от Каспийския регион и особено с Азербайджан. През 1994, Турската нефтена компания (ТНК) влиза в състава на консорциума, създаден заедно с правителството на Азербайджан за разработване на най-богатото нефтено поле на страната – Азери-Чираг-Гюнешли. Държавната ТНК получава 6,75% от капитала на консорциума[11]. Освен това Турция участва активно в разработването на проекти за тръбопроводи, транзитиращи каспийските суровини, през Кавказ и Турция, до Европа.

Макар че картината на съществуващите и планирани нефто- и газопроводи е доста сложна, общата цел на Турция във всички тези инициативи е ясна. На първо място, това е необходимостта да се създаде единна енергийна система, която би свързала Турция със страните от Кавказ и каспийския регион, а след това Анкара да заеме централно място в тази система, така че без турско съгласие да е невъзможно функционирането на тези проекти. В крайна сметка, това трябва да укрепи статута на Турция като влиятелен регионален играч.

Днес Анкара за първи път плътно се доближава до постигането на тази цел. Вече функционират нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан и газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и тръбопроводът „Син поток”, по който Турция получава газ от Русия, през Черно море. В стадий разработка е проектът за включване на казахстанския газ в Баку-Джейхан, увеличаването на капацитета на „Син поток”, чрез т.нар. „Син поток”-2, планират се и възможните маршрути за доставка на туркменски, ирански и иракски газ за Европа, през територията на Турция.

От друга страна, Турция развива активно и транспортните мрежи в региона. Още през юли 1993 в Анкара се провежда заседание на двустранната турско-грузинска транспортна комисия, на което е взето принципно решение за необходимостта от създаването на жп връзка между Карс и Тбилиси. Тя е разширена до Баку, през 2004, когато в преговорите се включва и Азербайджан. През май 2005 президентите на Турция, Грузия и Азербайджан тържествено подписват тристранна декларация за намерения, касаеща изграждането, до 2010, на „железен път на коприната в Кавказ”, а именно – жп линията Карс-Тбилиси-Баку (по-късно срокът е удължен до 2013)[12].

Междувременно е организирана редовна фериботна връзка Самсун (Турция)-Поти (Грузия), позволила да се увеличи рязко пътникопотока между двете страни. По отношение на въздушните превози, Турските авиолинии (THY) стават първата международна компания, започнала редовни преки полети до всички столици от региона, благодарение на което Истанбул става „хъб” за полетите между Кавказ и Европа. След откриването на обновеното летище в Батуми, THY получават правото да го използват като национален транзитен пункт и така турските пътници могат да летят до различни градове в собствената си страна през Батуми, без да се нуждаят от задгранични паспорти[13].

Впрочем, наред с положителните ефекти от активното развитие на енергийните и транспортни мрежи, процесът може да има и негативни последици – всички инициативи, променящи съществуващия регионален баланс на силите в полза на една или друга държава, автоматично пораждат недоволство у другите играчи и способстват за нарастване на напрежението в региона.

Разпространеното убеждение, че който „контролира главните транспортни мрежи и осигурява голяма част от транзита на нефт, ще получи значително влияние не само в Кавказ и Централна Азия, но и в глобален политически мащаб”, създава допълнителни източници на нестабилност. В тази връзка, борбата за влияние сред държавите от региона, имаща политически, идеологически и религиозни измерения, която допълнително се усилва от конкуренцията в областта на енергоресурсите, значително повишава риска от възникването на въоръжени конфликти[14].

В този контекст за Турция особено значение придобива положението в Грузия, Нагорни Карабах и Чечения, тъй като тези конфликтни точки заплашват не само общата стабилност на Кавказкия регион, но и сигурността на енергийните системи, минаващи през турска територия. Освен това, следва да отчитаме кюрдския фактор. В миналото, кюрдската терористична организация ПКК неведнъж е декларирала, че може да осъществи саботажи срещу тръбопроводите в Източна Турция, по които тече каспийски нефт и газ. От една страна, това е начин за нанасяне икономически ущърб на страната, но по-важна за кюрдските сепаратисти е възможността да подкопаят стратегическата значимост на Турция като транзитна държава и да създадат допълнителни трудности за развитие на сътрудничеството и с държавите от региона. Подобни заявления на няколко пъти принуждават турските власти да усилват мерките за сигурност в своя участък от тръбопровода Баку-Джейхан, за да убедят европейските потребители в надеждността на съоръжението[15].

Именно съображенията за сигурност обясняват и избора на маршрутите за транзит на енергоносители, които не са най-евтините, но са по-надеждни. Същото се отнася и за направленията на товаро- и пътникопотока. Именно това е причината за изключването на Армения от повечето регионални проекти. Например, макар че най-краткият път на нефтопровода от Азербайджан до Средиземно море минава през Армения, нерешеният Нагорно-Карабахски конфликт (както и непредсказуемостта на управляващите в Иран), в крайна сметка, принуждава участниците на проекта да предпочетат транзитния маршрут през Грузия.

Трябва да се отбележи, че през 90-те години има опити да се използва строителството на регионален нефтопровод с цел да се ускори решаването на Нагорно-карабахския конфликт. Така например, през 1995 американската компания UNOCAL, следвайки препоръките на Съвета за национална сигурност на САЩ, обещава да построи „тръбопровод на мира”, минаващ през Нагорни Карабах и Армения и завършващ в Турция. Но ръководствата на тези държави, както и водещите световни нефтени компании, са категорично против азербайджанският нефтен експорт да бъде поставен в зависимост от решението на този политически конфликт. В резултат, са предпочетени два алтернативни маршрута – на север, през Русия, до пристанището Новорросийск, и на запад, през Грузия.  Днес особено актуален е въпросът за транзита на азербайджанския газ по т. нар. Южен коридор, който също минава през Турция.

Като цяло, трябва да отчетем, че турското участие в енергийните и транспортни инициативи, развиващи се в Каспийско-Кавказкия регион през първото десетилетие на ХХІ век, е успешно. На първо място, заради постигнатата диверсификация на доставчиците на енергоресурси, намаляваща енергийната (и, донякъде, политическата) зависимост на Турция от Русия и Иран. На второ място, разширяването на мрежата от газо- и нефтопроводи, която вече включва най-влиятелните държави в региона и така усилва взаимната им зависимост, ще способства за развитие на партньорски икономически отношения, в които Турция играе водеща роля на страна-транзитьор. Възможностите на Анкара на енергийния терен се ограничават обаче от липсата на собствени ресурси, от силната конкуренция на други държави, от политическата нестабилност в региона и от нерешените проблеми в турско-арменските отношения.

Военно-политическо сътрудничество

Сигурността винаги е била сред главните приоритети за страните от Кавказ. Голямото количество „замразени конфликти” и латентни противоречия, както и смесеното разселване на родствени етнически групи на територията на съседни държави усложняват реализацията на икономически изгодни проекти и правят военно-политическото сътрудничество важна съставка в регионалната политика.

През целия период след разпада на СССР главен принцип в регионалната политика на Турция е акцентът върху многостранните инициативи, за сметка на двустранните отношения. Паралелно, Анкара всячески се стреми да се противопостави на намесата в регионалните конфликти на страни, които не са от региона. Това важи дори и за стратегическите партньори на Анкара. Така, усилията за укрепване сигурността в региона остават съсредоточени в рамките на широкомащабното регионално сътрудничество, често под егидата на международни организации или трансатлантически институции.

Подобни многостранни инициативи позволяват на Турция, от една страна, да бъде проводник на идеите на НАТО и САЩ в региона, а от друга – да възпира непосредствената намеса на външни сили, способна да дестабилизира региона.

Тази тенденция към „затваряне” на региона за външните играчи се проявява особено ярко по време руско-грузинската война през август 2008. Тогава между Вашингтон и Анкара възниква дипломатически скандал, след като Турция отказва да пропусне в Черно море американските кораби, превозващи хуманитарна помощ за Грузия. Официално, тази позиция е мотивирана с необходимостта да се спазва режима за преминаване през Проливите, установен с Конвенцията от Монтрьо през 1936. Но повечето експерти са склонни да виждат в нея нежеланието на Анкара да допусне в Черно море чуждестранни военноморски сили. Макар че след няколко дни проблемът е решен, като необходимото разрешение е предоставено, това поведение показва, че Анкара възприема Черно море като зона на изключително руско-турско влияние.

Като цяло кризата от август 2008 показва ограничеността и слабостта на турската политика в Кавказ. Става ясно, че съществуват обективни фактори, затрудняващи изработването на пълноценна и последователна външнополитическа линия на Анкара. В турското общество и в турския парламент са представени традиционно формирали се общности на турски граждани с грузински и севернокавказки произход (абхазци, аджари, осетинци, месхетинци), които по време на войната от 2008 активно лобират за интересите на съответните етнически групи в региона. Затова, макар че Анкара официално продължава да подкрепя териториалната цялост на Грузия, турските лидери са принудени много внимателно да подбират формулировките и да призоват към мирно регулиране на конфликта, отчитайки позициите на многочислената севернокавказка диаспора в Турция.

На второ място, Анкара се оказва пред трудния избор между подкрепата на стратегически важния съюзник Грузия и икономически изгодния и политически влиятелен партньор Русия. На трето място, в по-широк смисъл, изборът в полза на Русия или на Грузия се възприема като избор между дългосрочния военнополитически съюзник САЩ и бившия съперник (и сегашен икономически партньор) Русия. Макар че Турция си остава член на НАТО, Москва и Анкара споделят тезата за необходимостта от съблюдаване на Конвенцията от Монтрьо, мотивирайки я с желанието да не допуснат превръщането на Черно море в „частно владение на НАТО”[16]. Постигнато е и принципно съгласие за по въпроса за борбата с чеченските и кюрдските терористични организации. Но в случаите с Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия няма вариант, който да удоволетвори и Москва, и Анкара.

Освен това, Русия и Турция поотделно продължават усилията си за установяване на регионална хегемония. Анкара не може да постигне това еднолично, защото не й достигат материални ресурси и политическо влияние. Затова за нея подкрепата на САЩ запазва своето значение, когато става дума за поддържането на отношенията с тюркските републики в Централна Азия и Кавказ и за реализацията на нови енергийни проекти в региона.

На този фон става ясно, защо позицията на Анкара, през първия етап от руско-грузинската война,  е толкова нееднозначна и неопределена. Нежелаейки да усложнява отношенията си с нито един от своите партньори, Турция провежда политика на неутралитет и равна отдалеченост от страните в конфликта. Впоследствие, тя лансира инициативата за създаване на Кавказка платформа за стабилност и сътрудничество, в която трябва да влязат трите южнокавказки републики, Русия и Турция. Чрез подобни инициативи Анкара успява до известна степен да подобри имиджа си в Кавказ и да напомни на другите сили, че никакви миротворчески и интеграционни процеси в региона не са възможни без нейно участие. В крайна сметка обаче, турската инициатива за Кавказка платформа не получава по-нататъшно развитие. Тя се оказва по-скоро въпрос на тактика и престиж, отколкото ориентирана към реален резултат политика.

В заключение, следва да отбележим, че политиката на Анкара в Кавказ през последните две десетилетия има нееднозначни резултати. Турция постига значителни успехи в разширяването на присъствието си в тюркските републики в Кавказ и Централна Азия (особено в Азербайджан), на първо място в икономическата и културна област. Но очакванията, че Анкара ще стане влиятелен политически играч не се оправдават поради противопоставянето на други регионални държави и сериозните грешки в турската външна политика.

Първоначалната турска еуфория, породена от сравнително широките възможности, открили ли се след краха на СССР, бързо отстъпва място на осъзнаването на сложните реалности на геополитическата обстановка в Кавказ и собствените турски вътрешни ограничители. В крайна сметка, въпреки ранната пантюркистка реторика на Анкара, днес нейните отношения с държавите от Кавказкия регион се определят главно от икономическите задачи и, в частност, от създаването и разширяването на пазари за турските стоки и услуги. Актуален си остава и въпросът за обезпечаване на нови маршрути за каспийските енергийни ресурси, така че те да минават през турска територия. Следователно, търговията и икономиката са областите, в които Турция най-успешно реализира своите амбиции, докато участието в нови алтернативни енергийни проекти е най-перспективното направление за развитие на регионалното сътрудничество в бъдеще.

Голям потенциал има и новата „активна дипломация” и „политиката на нулеви проблеми със съседите”, която напоследък провежда управляващата ПСР по инициатива на външния министър и неизменен премиерски съветник Ахмед Давутоглу. Политиката на пантюркизма и неоосманизма вече доказа своята несъстоятелност и затова е необходимо Турция да избягва подобни аргументи във външнополитическата си реторика.

Стратегическият избор, който Анкара рано или късно трябва да направи, вероятно ще е в полза на трансатлантическите институции и за продължаване на военнополитическото сътрудничество със САЩ, защото без тяхната подкрепа превръщането на Турция в регионален лидер би било твърде сложно, или направо казано – малко вероятно. Освен това, останала лице в лице с вечния си съперник Русия, за Турция ще бъде трудно да противостои на нарастващата сила и политическо влияние на Москва в региона. Затова, успешно развивайки партньорските отношения с Москва в икономическата, търговска и туристическа сфера, Турция не едва ли ще се откаже от дългосрочния стратегически съюз със САЩ. По отношение на регионалната сигурност Анкара ще се съсредоточи върху решаването на старите „замразени” противоречия и съвременни конфликти, създавайки работни групи в рамките на вече съществуващите международни и регионални организации, като ООН, ОССЕ или ОЧИС.

Бележки:

1.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.269.

2.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies // UNISCI Discussion Papers. – 2010. – № 23; p. 177-192, here p.178

3.  Hale W. Turkey and Regional Politics after the Cold War: Central Asia and the Middle East // Turkish Foreign Policy, 1774 – 2000. – London: Frank Cass Publishers, 2000. – P. 287-302. Here p.291.

4.  Jones S. Turkish Strategic Interests in the Transcaucasus // Crossroads and Conflict: Security and Foreign Policy in the Caucasus and Central Asia. Ed. by Bertsch G. et al. – London: Routledge, 2000. – P. 55-66.

5.  Aydin M. Between Euphoria and Realpolitik: Turkish Policy toward Central Asia and the Caucasus // Turkey’s Foreign Policy in the 21st century: A Changing Role in World Politics. Ed. by Ismael T., Aydin M. – Burlington: Ashgate, 2003. – P. 139-160. Here p. 141-142.

6.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.271.

7.  Ульченко И. МЮСИАД и ТЮСИАД. “Мусульманский” и “светский” варианты развития экономики страны: чья возьмёт? // Азия и Африка сегодня. – 2003. – №9 – С. 50-55, здесь с. 50

8.  Cem I. Turkey in the 21st Century. Speeches and texts presented in international fora (1995-2000). – Mersin: Rustem, 2001. – 228 p. Here p.26.

9.  Hale W., op. cit., p.293.

10.  Temel I. Turkey: A New Actor in the Field of Energy Politics // Perceptions. –1996. – March-May. – P. 58-82.

11.  Sayari S. Turkish Foreign Policy in the Post-Cold War Era: The Challenges of Multi-Regionalism // Journal of International Affairs. – 2000. – Vol. 54. – № 1. – P. 169-182. Here p.174.

12.  Kanbolat H. Kafkasya’da Demir Ipek Yolu // Stratejik Analiz. – 2007. – № 83; Kars – Tiflis – Bakü Demiryolu Projesi // Bizim Ahıska – Accessed at: http://www.ahiska.org.tr/yazi.php?goster=28

13.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies… p.179.

14.  Aydin M. Regional Security Issues and Conflicts in the Caucasus and the Caspian Regions // International Security Challenges in a Changing World. Ed. by Spillmann K. – Bern: Peter Lang, 1999. – P. 117-139. Here p.119-120.

15.  Sayari S. Turkey’s Caspian Interests: Economic and Security Opportunities // Energy and Ethnic Conflict in Central Asia and Caucasus. Ed. by Ebel R., Menon R. – N.Y.: Rowman and Littlefield, 2000. – P. 225-246. Here p. 241.

16. Taspinar O., Hill F. Turkey and Russia: Axis of the Excluded // Survival. – 2006. – Vol. 48. –

№1. – P. 81-92. Here p. 86-87.

* Докторант в Одеския национален университет „Иля Мечников”