През последните години публичното пространство в България до голяма степен е доминирано от дискусиите около няколко енергийни проекта. Два от тях са за газопроводи, чието изграждане трябваше да започне през 2012, но за пореден път се отлага напред във времето. Става дума, разбира се, за „Набуко” и „Южен поток”, които са част от сериозно геополитическо противопоставяне, развиващо се върху големи части на Европа, Близкия изток и Централна Азия и включващо основните стратегически играчи в региона.

„Набуко” срещу „Южен поток”

Без да генерализираме, можем да кажем, че от една страна се очертава оста „Брюксел  - Берлин - Вашингтон”, подкрепяща „Набуко”, докато от другата страна е оста „Москва – Рим - Париж”, която работи в полза на „Южен поток”.

„Набуко” е проект, в който по 16,7% имат компаниите RWE (Германия), OMV (Австрия), MOL (Унгария), Botas (Турция), Български енергиен холдинг и Transgaz (Румъния). Ползва се с подкрепата на Европейската комисия и на правителствата на Германия и САЩ, като идеята е да пренася 31 млрд. куб.м. природен газ от Каспийския регион и Близкия изток, през Турция, за Европа. Доскоро окончателното инвестиционно решение се очакваше през 2011, началото на изграждането – през 2012, а пускането в експлоатация – през 2015. Сроковете обаче бяха изместени напред във времето и към момента най-оптимистичните очаквания за въвеждане в експлоатация на тръбата е 2017.

„Южен поток” е проект на Газпром и италианската ENI, като през 2011 предстои присъединяване на френския гигант EdF. В началото на април 15% от проекта придоби компанията Wintershall, която е дъщерна на немския гигант BASF. Това може да се тълкува и като опит за разбиване на досегашната „монолитна позиция” на Германия по отношение на проекта. Тръбата пресича Черно море и територията на България, след което се разклонява на два лъча. Единият е на юг – през Гърция за Италия, а вторият е на север – през Сърбия и Унгария, за Австрия, с разклонения през Хърватска и Словения. Целта е да се стигне до годишни доставки от 63 млрд. куб.м. природен газ за европейския пазар. И тук се очакваше започване на строителните работи през 2012 и първи доставки през 2015. Тези планове обаче също търпят промени. Най-значимата е, че вече се коментира и вариант, който изключва полагане на тръба по дъното на Черно море. Алтернативата е изграждане на инсталация за втечнен газ на руското Черноморско крайбрежие и транспортирането на суровината с кораби. Тази опция се разглежда особено активно през последните месеци.

Предизвикателства пред проектите

От гледна точка на развитието си, „Набуко” е в по-напреднала фаза. Както е известно, на 8 юни в Кайсери беше подписано политическото споразумение за изграждането на газопровода, като на церемонията освен ресорните енергийни министри на страните-участници в проекта, присъстваха еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер, австрийският министър на икономиката Райнхолд Митерленер и грузинският министър на енергетиката Александър Кетагури. „Набуко” е и по-стар проект. Голямото предизвикателство там е осигуряването на суровината. Последното развитие по този въпрос е по-скоро позитивно, но все още няма окончателно разрешение на проблема. Като основни източници се разглеждат Азербайджан и Туркменистан, но не се изключва и Ирак.

Надежди се възлагат на доставки от Азербайджан - страната, предвидена като основен източник на газ за „Набуко”. Големият фактор там обаче е консорциумът „Шах Дениз 2”, който разработва едноименното газово находище със залежи от трилион и половина куб.м. В консорциума не участва никоя от страните, ангажирани с „Набуко”. Става дума за BP (дял от 25.5%), държавната норвежка компания Statoil (25.5%), френската Total (10%), руската LUKoil (10%), азерската Socar (10%), иранска компания (10%) и турска компания (9%). Тоест, от консорциума отсъстват компании като RWE, OMV, MOL, ангажирани с „Набуко”. Освен това, Азербайджан вече продава суровина на Русия. През септември 2010 беше подписан договор между Газпром и Socar, по силата на който Баку удвои количеството, продавано на Руската Федерация, до 2 млрд.куб.м. Азерите подават газ и към Иран.

Потенциален доставчик е и Туркменистан. Наскоро обаче страната подписа ново газово споразумение с Русия. Наред с това разработва и т.нар. проект TAPI (Trans-Afghanistan Pipeline), който предвижда пренос на газ за Пакистан, през Афганистан, и е подкрепен финансово от Азиатската банка за развитие. В случая, Туркменистан трябва да избира между различните проекти, тъй като годишното производство на страната е 67 млрд.куб.м., част от които са за собствена консумация, а друга се продава на Русия.

От българска гледна точка, развитието на „Набуко” също е в по-напреднал етап – вече е определен точен маршрут, който пресича 24 общини в 9 области на територията на страната ни.

Най-голямото предизвикателство пред „Южен поток” пък е отсечката по дъното на Черно море, чието изграждане може да доведе до проблеми от техническо и финансово естество. Проблем обаче могат да се окажат и част от регулациите на т.нар. Трети енергиен пакет на ЕС, който влезе в сила на 03.03.2011. В газовата си част, пакетът включва един регламент и една директива, които ще разгледаме подробно по-долу.

Един от въпросите, които се налагат, е дали двата газопровода биха могли да съществуват и функционират едновременно. Отговорът е по-скоро „да”. По-прецизният отговор е, че те са конкурентни, но не и взаимно изключващи се. Наистина, може да се стигне до ситуация, при която ще се води сериозно съревнование за достъп до природния газ (особено за този от Каспийския басейн), но двата проекта имат и други алтернативи на доставки. Така например, „Набуко” би могъл да разчита на суровина и от Ирак, а защо не и от Иран, при промяна на политическата ситуация и, съответно, на отношенията на Техеран със САЩ. От друга страна, Русия има готовност да пренасочи голяма част от газовите си потоци не през Украйна, а именно по „Южен поток”. Към момента, 80% от руския газ за Европа се транзитира именно през украинска територия.

Финансирането също се оказва огромно предизвикателство, въпреки че по отношение на „Набуко” винаги е имало уверения в противното. През годините, цената на всеки от двата газопровода уверено върви нагоре и вече се коментират стойности от около 15 млрд. евро. Предимство за „Набуко” в случая е финансовият ангажимент на ЕС и партньорите в проекта. От друга страна, „Южен поток” не разчита на пари на европейския данъкоплатец, а поне на този етап не се говори и за държавни гаранции.

По отношение на финансирането, в българския случай, са били коментирани ангажименти в размер на около 400 млн. евро за всеки от двата проекта, както и съотношение 30/70 между собствен и привлечен капитал. Създадени са съответно проектните компании „Набуко Газ Пайплайн България” ЕООД и „Южен поток България” АД. До момента са коментирани държавни гаранции по отношение на „Набуко”, в размер на 2 млрд. евро. Разговори в тази посока са водени, като целта на България е Евростат да не отчита тези гаранции, за да не се стигне до евентуално намаляване кредитния рейтинг на страната ни.

Регулации и геополитика

Специално по отношение на „Южен поток”, най-важен е въпросът за регулаторната рамка, и по-конкретно за Третия енергиен пакет. Става дума най-вече за т.нар. Газова директива 2009/73/ЕО. Относим е и регламент № 715/2009, касаещ условията за достъп до газопреносната мрежа.

Основните идеи на Третия енергиен пакет са да има разделение (unbundling) между собствениците на суровината и собствениците на мрежите, както и да се осигури достъп на трети лица до газовата инфраструктура. В случая с „Южен поток” подобно изискване е заплаха за цялостния бизнес модел на проекта. Концепцията там е за единствен доставчик, който, чрез смесените дружества в отделните страни по трасето, има и определен контрол върху инфраструктурата. При евентуално даване на достъп на други доставчици до тръбата обаче, единственият доставчик (руската страна) очевидно търпи загуби и пропуснати ползи.

Все пак Директива 2009/73 дава и опция, при която „Южен поток” може да изпълни европейските изисквания. Така, чл. 36 дава редица условия, при чието кумулативно наличие т.нар. „голяма газова инфраструктура” може да бъде освободена за определен период от изискването за unbundling между собствениците на суровината и собствениците на мрежите и, съответно, за даване достъп на трети лица до газовата инфраструктура. За тази цел следва, едновременно: инвестицията да поощрява конкуренцията в газовите доставки и да повишава сигурността на доставките; нивото на инвестиционния риск да е такова, че тя да не бъде направена, ако не се предостави освобождаване; инфраструктурата да е собственост на лице, което е отделено, поне по отношение на правната му форма, от операторите, в чиито системи ще се изгражда тази инфраструктура; да се събират такси от ползвателите на тази инфраструктура; освобождаването да не е във вреда на конкуренцията или на ефективното функциониране на вътрешния пазар за природен газ или на ефективното функциониране на регулираната система, към която се присъединява съответната инфраструктура.

Важно е да се отбележи също, че всички регулаторни органи от съответните държави-членки трябва да постигнат споразумение за освобождаване на въпросния инфраструктурен проект от изискванията на Третия енергиен пакет, за да се даде „зелена светлина” на проекта. В крайна сметка обаче, окончателното решение се взема от Европейската комисия (ЕК). Всичко това в частност важи и за „Южен поток” и може да се окаже голямо регулаторно предизвикателство с важни геополитически последици.

Според директивата, исканото освобождаване може да покрие и само част от въпросната инфраструктура, т.е. чисто хипотетично – да се разпростре само върху единия от двата лъча на „Южен поток”. Това също е пример за геополитическото значение на определени нормативни актове и ролята на ЕК в случая.

Формално юридически, въпросът за разделението между собствениците на суровината и собствениците на инфраструктурата се решава с учредяване на националните компании в отделните държави по трасето на „Южен поток”, които ще притежават съответните участъци от тръбата. Другият въпрос е за достъпа на трети страни до тръбата. Според Марсел Крамер, изпълнителен директор на „Южен поток”, едно от предизвикателствата на Третия енергиен пакет е, че е нов (правилата влязоха в сила на 03.03.2011) и до момента не е прилаган на практика. В случая, висящи са въпросите, дали въобще има искане за достъп от трети страни, а ако това се случи – за какъв период, при какви условия и на каква цена. Това са все въпроси, на които самата регулаторна рамка не дава отговори.

Факторът „Турция”

Ролята на Турция за реализацията и на „Набуко”, и на „Южен поток” е безспорна и често е предмет на коментари. Набуко се простира на 2730 км. през сухопътната територия на страната, а „Южен поток” е проектиран да минава през изключителната й икономическа зона в Черно море. Това обаче може да се промени при отпадане на варианта за тръба по черноморското дъно и приемане към опцията с транспортиране на втечнен газ чрез кораби.

Тази ситуация поставя Турция под сериозен натиск по много направления. Последните изявления от Анкара изглеждат критични към „Южен поток”, но това е по-скоро с цел получаване на други изгоди, включително в енергийната сфера. Все пак, не бива да се забравя и фактът, че зависимостта на Турция от руското синьо гориво е около 60%, което също е причина за предпазливост от турска страна. В същото време, Анкара държи сметка за важността на отношенията си с ЕС и САЩ и подкрепата й за „Набуко” е, като цяло, извън съмнение. През последното десетилетие обаче, стратегическото партньорство между Турция и Русия също е факт, като проявленията му са особено видими именно в енергетиката. Тоест, може да се твърди, че Турция държи голяма част от козовете и се опитва максимално изгодно за изтъргува географското си положение.

Малките играчи

На фона на този голям „фронт” се водят и по-малки битки. Първата от тях е в „задния двор” на „Набуко” и е между т.нар. Трансадриатически газопровод (ТАР) и Интерконектор Гърция-Италия (IGI). IGI e маршрут за доставки на газ от Каспийския регион и Близкия изток и от тази гледна точка е конкурентен на „Набуко” проект. Собственост е на смесеното дружество Poseidon, в което по 50% притежават италианската компания Edison и гръцката DEPA, като целта е да пренася годишно по 8 млрд. куб.м., през Адриатическо море, до Италия. В момента, IGI се свързва с новия газопровод между Турция и Гърция, който пък е собственост на турската компания Botas и отново на DEPA, като целият проект се нарича ITGI (Интерконектор Турция-Гърция-Италия). Трябва да се подчертае, че ITGI е в много напреднал етап и по него ще бъде транспортирана суровина, която би могла да стигне за 1/4 от капацитета на „Набуко”.

ITGI обаче е в конфликт и с друг проект, а именно с Трансадриатическия газопровод, чиято цел е също пренос на газ от Каспийския басейн и Близкия изток през Адриатическо море, но през териториите на Турция, Гърция и Албания. Собственици на проекта са три компани: EGL (Швейцария), норвежкият държавен гигант Statoil и Eon Ruhrgas (Германия).

Повечето анализатори са на мнение, че ITGI и TAP не могат да съществуват едновременно. Проблемът за „Набуко” пък е, че и двата проекта се целят към същия ресурси, към същите източници на доставки – особено Азербайджан, Туркменистан и Ирак. Това от своя страна би означавало, че при реализиране на който и да е от двата проекта, „Набуко” може да се окаже необезпечен със суровина. Възможна опция за „Набуко” е някакъв вид сливане с IТGI и/или TAP, но това може да стане само при условие, че партньорите по тези проекти се откажат от тях и се присъединят към „Набуко”.

Освен двата проекта, които застрашават „Набуко”, в зародиш са и два други, които са конкуренти и на „Южен поток”. Това са т.нар. „Бял поток” и AGRI.

AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния-Интерконектор) е лансиран с идеята да доставя газ от Каспийско море, през Грузия и Черно море, за Румъния. Наскоро към споразумението се присъедини и Унгария. Факт е, че проектът изглежда скъп и трудно осъществим, но е факт и, че около него се шуми и се водят преговори.

”Бял поток” е по-стар проект. Консорциумът, който иска да го реализира, включва White Stream Pipeline Company Limited, регистрирана във Великобритания и GUEU Inc, регистрирана в САЩ (щата Делауер). За първи път проектът е представен официално през 2005, като целта също е да транзитира азерски газ през Грузия и Черно море, като едното му направление е Украйна, а другото – Румъния. Лансиран от правителството на Юлия Тимошенко, проектът получи подкрепа от ЕК. Силно съпричастни към „Бял поток” в ЕС са Полша и Литва. След октомври 2009 активност демонстрира и Азербайджан, заради опасения си, че Турция ще монополизира почти целия транзит на азерски газ, както Украйна – на руски. Това кара Баку да търси алтернативни маршрути на своя експорт.

За последно, по-сериозна активност около проекта имаше през 2009. Сериозните технически и финансови предизвикателства го правят нереалистичен, а и към момента сякаш липсва необходимата политическа подкрепа за осъществяването му.

Интересите на България

Интересът на страната ни е през нашата територия да минават колкото се може повече трасета, стига да контролираме съответните тръби и да имаме икономическа изгода, която се изразява най-вече в събираните транзитни такси. Всеки от проектите може да създаде и допълнителна заетост. Същевременно, трябва да се каже, че геополитическата им роля за България е огромна. Това извежда страната ни на по-добри позиции в международните отношения, а има и огромно значение за гарантиране на националната сигурност.

По отношение на „Южен поток” можем да лансираме инициатива за изграждане и на трети лъч, който да тръгва от България и да преминава през териториите на Македония и Албания, излизайки на Адриатическо море. Това би увеличило значението на Коридор №8, а оттам и тежестта на България в Западните Балкани. Същевременно, би укрепило икономическите и политическите ни връзки с две много важни за нас държави.

Има три други държави, които са в ситуацията на България, тъй като те също са страни както по „Набуко”, така и по „Южен поток”. Това са Австрия и Унгария, както и Турция, разбира се. Всяка от тях активно работи в защита на своите интереси – както икономически, така и политически. От тази гледна точка България е в привилегировано положение и наистина има шанс в максимална степен да осребри географското си положение. Конкретен пример - ако и двата големи газови проекта се реализират, годишно ще транзитираме до 90 млрд. куб. м. газ, което надхвърля петкратно сегашния транзит. В тази връзка напомням, че през миналата година приходите за България от транзитни такси са в размер на 107 млн. долара. Да не говорим, че в същото време страната ни би станала първостепенен по важност партньор за абсолютно всички доставчици, транзитиращи държави и консуматори по веригата – от Азия до Европа. Има и друг важен момент. Държавите по споразумението за „Набуко” ще имат право на половината суровина, доставяна по тръбата, а това, разбира се, гарантира сигурни доставки и за България.

Друг пример за позитиви от двата големи проекта, върху който трябва да бъде обърнато внимание и на политическата ни класа, е идеята за създаване на газов хъб и регионална газова борса на територията на България. Това включва изграждане на допълнителни газови хранилища, увеличаване на капацитета на Чирен, както и преминаване и на „Набуко”, и на „Южен поток” през територията ни.

Факт е, че всички останали държави от региона са изключително активни при реализиране на енергийни проекти, с оглед на собствените си интереси. Първенци в това отношение са Турция, Гърция и Румъния. Няма никаква стопанска, политическа и национална логика страната ни да игнорира някой от двата големи проекта, дори това да означава, че ще привлечем значима част от транзита, от който в момента печелят други държави. Разбира се, въпросът опира до възвращаемост на инвестициите, размер на транзитните такси и редица други важни детайли. Сега обаче имаме определени стратегически шансове и не бива да ги пропиляваме. Наистина е време да реализираме националните си интереси, а не както е ставало друг път – да играем третостепенна роля в чужди планове.

Източници:

1. KPMG: “Nabucco vs. South Stream: the effects and feasibility in the Central and Eastern European region” http://www.igu.org/html/wgc2009/papers/docs/wgcFinal00780.pdf

2. European Energy Review, Marcel Kramer, CEO of South Stream, „It is the market that will decide whether South Stream will be built”

3. Atanas Georgiev, “Bulgaria – gas consumer or future gas hub?”

4. ДИРЕКТИВА 2009/73/ЕО относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО

5. РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 715/2009 относно условията за достъп до газопреносни мрежи за природен газ и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1775/2005

6. http://www.trans-adriatic-pipeline.com/

7. Giorgi Vashakmadze, “The White Stream gas transportation project - a project to deliver Caspian gas to the EU”

8. http://www.gueu-whitestream.com/main.php?id=1&lang=eng

9. http://www.nabucco-pipeline.com/portal/page/portal/en

10. http://south-stream.info/?L=1

11. Споразумение между Република Австрия, Република България, Република Унгария, Румъния и Република Турция относно проекта „Набуко”.

* Главен експертен сътрудник към парламентарната Комисия по икономическа политика, енергетика и туризъм

От геополитическа гледна точка, основното стратегическо предизвикателство за полския „център на силата” би следвало да е стремежът към гарантиране стабилизацията и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която да позволи на европейския силов център да играе една от най-важните роли в ерата на новия полицентричен свят. Ясно е също така, че сигурността на полските граждани не може да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща вбиването на клин между държавите от Западна и Източна Европа и насочена към конфронтацията между ЕС и Русия.

През декември 2010, известният американски аналитичен център Стратфор публикува на сайта си поредното (вече седмо) есе на д-р Джордж Фридмън от цикъла Geopolitical Journey with George Friedman. Този път в центъра на внимание на президента на американския „мозъчен център” беше поставена Полша. Тук няма да коментирам личността на Фридмън и ръководения от него център, ще подчертая само, че Стратфор се самоопределя като частен център, специализирал се в събирането на разузнавателна информация по целия свят (global inteligence). Публична тайна е, че външната политика на САЩ активно се подкрепя от множества частни фондации, асоциации и т.н. Ролята им е да влияят в „правилната” посока върху общественото мнение, политическиs и интелектуален елит на потенциалните съюзници, както, разбира се, и на американските противници. Те се използват като инструмент за „мек натиск” и водене на информационна война или, ако искаме да сме по-точни, на „мрежова война”

Мрежовата война на САЩ

Понятието „мрежова война” (netwar) беше лансирано от Джон Аркуила и Дейвид Ронфелд, анализатори от друг мощен американски „мозъчен център” – RAND Corporation. В общи линии, то се отнася за конфликтите с „умерено противопоставяне”, в които основно оръжие е информацията, и по-точно степента на нейното разпространение. Целта в мрежовата война е да се гарантира предимство в информационната сфера, позволяващо да се формира т.нар. световно обществено мнение. За се постигне това, е необходимо да се провокира т.нар. „ефект на мрежата”, позволяващ определена информация да бъде разпространена по „закона на снежната топка”. Несъмнено, този метод води до загуба на контрола върху вече внедрената информация, но целта му е не само популяризацията на определена гледна точка, а най-вече ерозията на единствената, доминираща позиция. Тоест, трябва да стане така, че конкретната гледна точка да бъде приета, или пък отхвърлена, от обществените и политически структури. Мрежовата война е неразривно свързана с информационната революция и често съпровожда традиционните въоръжени конфликти. Пример за това са войните на САЩ и съюзниците им в Ирак, остатъчнd Югославия и Афганистан. Благодарение на мощните държавни и недържавни структури и глобалните информационни взаимни обвързаности, Вашингтон осъществи своеобразна „мрежова легитимация” на политическата си експанзия, създавайки на САЩ имиджа на „гарант на световния ред” и „защитник на планетата от глобалния тероризъм”. Основният мета-метод за водене на мрежовата война е манипулацията (в широкия смисъл на понятието).

Геополитическите кодове като инструменти на властта

Съвременната геополитика често се разделя на формална (академична, теоретична), практическа и популярна геополитика. Първата е зона на действие на интелектуалните среди и се концентрира върху научната база на тази дисциплина. Практическата геополитика пък е продукт на дейността на политическите елити, дипломацията и целия апарат на държавата и международните организации. Накрая, популярната геополитика е разпространяването, с помощта на медиите и масовата култура, на определени възгледи, касаещи политическото пространство. В тази сфера си имаме работа с т.нар. геополитически кодове, т.е. със своеобразна „ментална карта”, на която са отбелязани съюзниците и противниците и се формират определени възгледи относно границите (които незадължително са истински, а често са просто желани), с други думи, формира се определена политическа идентичност. Като основен инструмент на популярната геополитика, геополитическите кодове се използват успешно в мрежовата война, отличен пример за което е вътрешната и външна политика на САЩ.

„Изкуството да управляваш поляците”

„Поляците не са добре организирана нация, поради което при тях моментното настроение често играе по-важна роля, отколкото разума и аргументите. Следователно, изкуството да управляваш поляците са основава на създаването у тях на съответните настроения”. Джордж Фридмън очевидно много добре и схванал същността на това твърдение, изречено навремето от маршал Юзеф Пилсудски. Неслучайно, той започва „геополитическото си есе” за Полша с красиво звучащото за поляците сравнение, че „не можеш да разбереш Полша, ако не разбираш Шопен”. По-нататък то се превръща във фон, т.е. в своеобразна емоционална основа за аргументиране на основния извод, произтичащ от текста на американския геополитик. Президентът на Стратфор превръща в „гръбнак” на есето си геополитическия код, отдавна вкоренен в полското национално съзнание и продължаващ да го моделира, който се свежда до образа на постоянната двойна заплаха за Полша, идваща от Германия и Русия.

Показателно е, че американският геополитик започва разсъжденията си за Полша с ноемврийското въстание от 1830, постоянно акцентирайки или върху „руската”, или върху „германската” заплаха. При това, той подчертава, че „бедната” но мъжествена Полша многократно в историята си е била предавана. Освен това Фридмън отдава дължимото на честа и достойнството на полската армия, която макар че през Втората световна война атакува германските танкове с кавалерията си (sic!), представлява, според него „един велик символ”, каквото и да означава това. Митът за полската конница, атакуваща германските бронетанкови части, е много характерна форма на манипулация на историческото съзнание (при това насочена не само към полския адресат), използвана от американския геополитик. Целта на този прийом е затвърждаване образа на героичните поляци, които дълги векове се намират на опасната ос Изток-Запад и, на всичкото отгоре, постоянно биват предавани. Този мит отлично се вписва в традиционния за Полша исторически код       , основаващ се на мартирологичния образ на полската история. През последните години, той често се използва от полския политически елит, достигайки безславния си апогей след самолетната катастрофа край Смоленск, при която загина президентът Качински. Фридмън демонстрира отлична интуиция за полските слабости и настроения, като слага блестящ край на анализа си за полската политическа активност през последните 200 години, използвайки за целта заглавието на известната книга на Айвън Морис „Благородството на поражението”.

Макар президентът на Стратфор да посочва, че след края на студената война геополитическата ситуация се е променила и вече нито Русия, нито Германия поставят под въпрос (най-малкото директно) полския суверенитет, в същото време той цитира примера с Германия в периода 1932-1934, като добавя, че „всички нации по някое време могат да променят намеренията си”. Изброявайки историческите поражения на поляците през последните 200 години, Фридмън не ни оставя особени шансове за геополитическа стабилизация, дори в рамките на ЕС, защото (както твърди той) ситуацията в него не дава особени надежди за превръщането му  в „спокойно синьо кралство”, според израза на американския геополитик.

Шопен и геополитиката

„Шопен може да бъде разбран и от геополитическа гледна точка” – продължава Фридмън. И доказва с лекотата, характерна за мазурките на великия полски композитор, че Полша няма друг изход от геополитическата ситуация, в която се намира, освен да заложи на тесния си съюз с отвъдокеанския „Голям брат”, в лицето на САЩ. Действително, блестящ извод и епохално откритие! При това Фридмън подкрепя геополитическата си аргументация с твърдението, че през ХХ век САЩ на три пъти са пресичали доминацията в Европа на Германия, Русия, или на съюза между двете. Затова Полша „трябва да поддържа тесни отношения с глобалния хегемон”. По-нататък, следвайки ритъма на полонезите на Шопен, американският геополитик посочва мястото на Полша в Европа, което, според него, ще се основава на „едно ново Междуморие (т.е. общото пространство между Балтийско и Черно море, доминирано от Полша, по примера на средновековната Реч Посполита)”, формирано под опеката на Вашингтон в Източна Европа. Всъщност, тезата му повтаря известните PR-похвати, използвани и в толкова рекламираната книга на Фридмън „Следващите сто години” (виж. „Геополитика”, бр.1/2010 ), в която той рисува приятния за полските очи, но съвършено утопичен, предвид съвременните реалности, образ на „супердържавата на Висла” и формиралия се около нея „полски блок”.

Оста Берлин-Москва като геополитическо плашило

Следва да се подчертае, че основната ос на манипулацията на Фридмън е практически пълното игнориране на ЕС, като независим силов център и опита да се интерпретира действителността само през призмата на националните държави, което е очевиден анахронизъм. Оттук и толкова настойчивото прокарване на геополитическия код, според който Полша, също както в периода между двете световни войни, е заплашена от оста Берлин-Москва. Впрочем,  превръщането на евентуалния германско-руски блок в плашило за Варшава е ключов елемент на влиянието, упражнявано от Вашингтон върху полския елит.

Стилът и аргументацията на президента на Стратфор също не са нови. Това е познат мотив, който американската пропаганда се опитва да наложи от края на студената война насам. Той се основава на полските слабости и исторически комплекси, нежеланието на полския елит да разсъждава в категориите на т.нар. Realpolitik, възраждането на старите стереотипи и създаването на нови – т.е. казано накратко, заиграването с чувствата на поляците.Ако упростим нещата, можем да кажем, че този мотив налага впечатлението за постоянна германско-руска заплаха срещу Полша и образа на американския „освободител”, като единствения гарант за полския суверенитет. Умелото използване на полските митове и илюзии (месианството и граничното разположение на страната), остарелите но все още модни геополитически концепции (например тази за Междуморието), както и стимулирането на погрешните геополитически кодове, позволява на американската дипломация успешно да ерозира идеята за обединена и силна Европа. Най-добрият вариант за Вашингтон е именно разделена Европа и запазване на американското военно присъствие, а не независима Европа, разполагаща с достатъчно мощни военни сили и способна да провежда собствена, т.е. свободна от американския визия за „трансатлантическата общност”, политика.

Митовете на Фридмън

С помощта на инструментариума на мрежовата война, американската дипломация успешно наложи такива спорни тези, като разделянето на членовете на ЕС на „стари” и „нови”, чиито интереси уж се различават диаметрално. Струва си да отбелегжим, че лансираните от американската администрация геополитически кодове, на които толкова възторжено аплодира полският елит след 1989, се крепят на изключително крехка основа, митове, и изкривявания, да не кажа откровени манипулации.

Мит №1: „В продължение на векове, основната заплаха за Полша идва от оста Изток-Запад”, или казано по-простичко – от страна на Германия и Русия. Всъщност, в своята над хилядагодишна история, полският силов център поне четири пъти е бил застрашен едновременно от две противоположни посоки. Само на два пъти обаче, това става по оста Изток-Запад (през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХХ век), останалите заплахи са по оста Север-Юг (ХІV и ХVІІ век). Следва решително да се подчертае, че ликвидирането на полската държавност във всички случаи е резултат не от географското положение на страната, а от диспропорциите в потенциала. Прокарваният от Фридмън и привържениците му краен географски детерминизъм е лишен от каквато и да било историческа основа.

Мит №2: „Европейският съюз не може да бъде гарант за сигурността и стабилността в Европа, без подкрепата на САЩ”. Всъщност, истината е точно обратната. Въпреки желанието на Фридмън, ЕС ще може да стане надежден гарант на европейската сигурност само, ако прекъсне пъпната си връв с доминираната от САЩ НАТО и стане не само напълно самодостатъчен, във военен план, а и независим във външнополитическата сфера. САЩ приличат на прекалено загрижен родител, който гледа стриктно да контролира детето си за да не прави бели, като по тази начин всъщност му вреди. Европа не се нуждае от атлантическа система за сигурност, а от ефективна  евразийска система с регионални подсистеми (като например, средиземноморска, източноевропейска, балканска и т.н.), базиращи се на силите на европейския субконтинент и сътрудничеството с разположената в близост супердържава – Русия.

Мит №3: „Германско-руското сближаване застрашава сигурността на Европа”. Обикновено опитите да караш автомобила си, ползвайки само огледалото за обратно виждане, приключват трагично. Интерпретацията на съвременната действителност и анализа и от гледната точка на предвоенните реалности не е просто грешка, а говори за липса на въображение. Процесите, породени от информационната революция (в частност, денационализацията на външната политика, формирането на постсуверенни държави, залезът на идеята за националните свръхдържави и на етнонационалния империализъм), ни карат да гледаме по друг начин на съвременните геополитически промени. Синтезът между „меката сила” на Европа и „твърдата сила” на Евразия дава шанс за създаването на съвременна система за сигурност на територията на Евразия и преодоляване на съществуващите прегради.

Мит №4: „Полша е обречена да бъде съюзник на САЩ”. Географията не детерминира историята, а само определя шансовете. Една стара максима, която, в същото време, е сред основните геополитически постулати, е да търсиш враговете си далеч, а съюзниците – близо. След 1989, полската външна политика се придържа към диаметрално различен подход. Днес като основна парадигма се представя т.нар. „евроатлантическа стратегия”. Всъщност, тази „стратегия” се свежда до липсата на стратегия и опита страната ни да „седи на два стола едновременно”, като единият е в Брюксел, а другият – във Вашингтон. Перефразирайки споменатия по-горе маршал Юзеф Пилсудски (тук е мястото да посоча, че в съвременна Полша за тази историческа личност се говори в един почти агиографски стил, често използван за легитимирането на една лицемерна и самохвална външна политика), можем да предположим, че в близко бъдеще Полша рискува да падне от един от тези два стола, а може би и от двата.

Стратегическите предизвикателства пред Полша

От геополитическа гледна точка, най-голямото стратегическо предизвикателство пред полския силов център е стремежът към гарантиране на стабилността и сигурността на територията на Централно-Източна Европа, както и подкрепата за европейската интеграция в такава посока, която би позволила на европейския силов център да играе една от най-важните роли в епохата на нарастваща полицентричност на света. Сигурността на полските граждани няма как да бъде гарантирана с помощта на авантюристична политика, целяща да бъде вбит клин между държавите от Източна и Западна Европа и да се провокира конфронтация между ЕС и Русия.

Инициативата на полската дипломация за лишената от разумни основания програма „Източно партньорство” (насочена, най-вече, срещу Русия), чиято геополитическа преднамераност се корени директно в предвоенната полска политика (целяща разчленяването на руския силов център, залагайки на междунационалните противоречия) не е от полза нито за европейската интеграция, нито за сигурността на полската държава. В момента няма по-насъщен проблем за сигурността не само на Полша, а и на цялата Централно-Източна Европа, от украинския „стожер на дестабилизация”. Със своята недалновидна политика, подкрепяща на практика антиполските, фашизоидни политически формации в Украйна, Варшава съдейства за появата на заплаха както за полската, така и за европейската сигурност. Затова днес се налага да се очертае ново геополитическо направление, в рамките на „Източното партньорство”, отговарящо на интересите на целия ЕС, което в сътрудничество с Русия да се използва за решаването на реалните проблеми, а не за създаването на зони на дестабилизация. Перспективата за установяване на тясно сътрудничество между ЕС и Русия създава нови шансове за хармонично развитие в рамките на Евразия. Полша следва да инициира процеси на укрепване на сигурността и стабилизиране в нашата част на континента, опирайки се на обединена Европа.

Заплахата за Полша – „привържениците на мъртвите визии”

Истинската заплаха за Полша не е географското и положение „между Германия и Русия”, а безотговорната, екзалтирана полска политика, която с единия си крак е още в началото на ХХ (или дори в ХІХ) век, не отчита геополитическата конюнктура и се подхранва от традиционните „капризи” и национални митове. Формирането на основните вектори на полската външна политика от хора, които бих определил като „привърженици на отдавна мъртви визии”, опитващи се да възродят безнадеждно остарелите над стогодишни образи, под диктовката на такива специалисти, като Джордж Фридмън, които се стремят да ерозират процеса на европейска интеграция, може да доведе до геополитическата дестабилизация на нашата част на континента. Следва да сме наясно, че погрешният прочит на геополитическите процеси и механичното пренасяне на оценките от миналия век към съвременните реалности, води директно към катастрофа. В този смисъл, перефразирайки думите на известния полски историк Юзеф Шуйски, можем да твърдим, че „фалшивата геополитика произвежда и фалшива политика”.

* Президент на Института за геополитика в Ченстохова, Полша

Въпросът, с какво настоящата световна икономическа криза е еднаква и с какво различна от предишните и, как да се поучим от това, се повдига нееднократно на различни научни дискусии и в медиите. Анализът на най-важните общи и специфични характеристики на сегашната криза е нужен не за да робуваме на едни или други използвани преди решения, а за осъзнаване на механизмите на самоорганизация и управление на сложните макросистеми. А оттук и за разработване на реални сценарии за намаляване степента на несигурност в световната финансова систтема и в националните икономики.

Най-често, на анализ се подлага тезата, че днешната криза е глобална финансова криза, но почти не се изследва защо тя е системна, структурна криза, т.е. защо е криза на системата и структурата на функциониране и регулиране на икономиката. За разлика от глобалността, обхващаща преди всичко хоризонталната характеристика на кризата, системността набляга на нейната вертикална характеристика, без да загърбва степента на взаимосвързаност в световното пространство. От тази позиция, кризите в пазарното стопанство е необходимо да се анализират и като

Циклични и структурни кризи

В най-общ план източник и на единия, и на другия вид кризи е в производствения процес и по-точно във времевия разрив между постъпването на ресурсите  в производството  и крайното и пълно реализиране  и потребление - тяхно и на произведените чрез тях стоки. Тази концепция се изследва  най-подробно  от британския учен и носител на Нобелова награда  за  1972 Джон Хикс  във фундаменталния му труд „Стойност и капитал” [1]. При цикличната  криза съвкупното търсене спада, като известна част от незавършеното производство и произведените стоки  става излишна, в резултат на ендогенни ефекти и произволни флуктации и ендогенни за конкретните производства фактори. Ако банките са кредитирали реалния сектор по време  на подема, първоначалният удар при  спада се поема от тях. Разривът при тези кризи  е сравнително неголям  и предоставените средства от банките на фирмите,  в по-голямата си част, се възвръщат, в резултат на вземаните от тях мерки.

Цикличните кризи са постоянен спътник на пазарното стопанство. Продължителността на цикъла обикновено е до 6-10 години. Управлението на риска се базира на възможността данните за събитията от ежедневието и за иновациите, подобряващи човешката дейност и производството, да се подлагат на статистическа обработка и прогнозиране. Затова тези кризи успешно се преодоляват чрез координация в управлението и преразпределянето на рисковете между фирмите, търговските банки и застрахователните компании.

Структурната криза е  такова състояние на макроикономическата система, при което голяма част от заетите по времето на подема  средства от банките (а защо не и чрез лостове за финансиране на собствен капитал) не могат да бъдат върнати по време на следващата фаза, при съществуващото равнище на технологиите и разделението на труда – вътрешно и/или международно. Нужно е време за промяна в цялостната структура от възпроизводствени фактори. Първите удари в ситуацията също се поемат от кредитните институции и другите организации – финансови посредници и холдинги, които се озовават в недостиг на средства с всички опасности  за фалит, поемайки рисковете от реалната сфера.

Анализът показва, че за последните сто години може да се говори за три по-големи, структурни кризи и една – квазиструктурна. Процесите на промяна и последиците при всяка структурна криза са от  производствено-технологически, управленски и социален характер, придвижващи пазарната икономика напред. Налице са също политически последици и съществено преразпределение на пласментните пазари.

Разграниченията между цикличните и структурните кризи, което правя с оглед на по-задълбоченото вникване в същността на съвременната криза, не означава, че алгоритмите на циклите, на дългосрочните вълни (по Кондратиев) и на т.нар. финансови „балони”, не са свързани помежду си или не се допълват в реалността. „Действителността - пише Джордж Сорос, анализирайки рефлексивността на решенията във връзка със сегашната глобална криза – винаги е по-сложна от опозициите, които вкарваме в нея. Последната криза може да се сравни със стогодишна буря. Редица кризи доведоха до нея. Те мога да бъдат сравнени с пет- или десетгодишни бури. Регулаторните органи, които се справяха успешно с по-малките бури, не постигнаха подобен успех, когато приложиха същите методи за да се справят и със стогодишната буря”.[2, стр.53]

Първата структурна криза от по-ново време, която най-често се анализира от учените-икономисти, е от края на ХIХ и началото на ХХ век и обхваща водещите страни в света. По онова време, в основните  технологически центрове (Великобритания, Германия и САЩ)  започва криза, породена от пренатрупване на капитали,   нова техника и технологии в добивната и преработващата промишленост със съответните затруднения  в пласмента на продукцията. Тези отрасли получават бурен разцвет през периода на растежа. Задържането на продажбите значително забавя връщането на кредитите и процесите на започналия научно-технически прогрес в тези  сфери, представляващи база за развитието на цялата икономика. Действията на банките и фирмите са разпокъсани. За САЩ всичко приключва благополучно със започването на Първата световна война и след създаването  на Федералната резервна система (ФРС), в качеството на  централна банка на страната. Тя осъществява централизираната емисия на пари  и регулирането на кредитната политика, като по този начин поема върху себе си и икономическите рискове, породени от възпроизводствения процес и натрупани дотогава в децентрализираната банкова система. За европейските страни  кризата  завършва с политическия и икономически разгром на Германия, налагането  на сериозни контрибуции и прекрояването на политическото и икономическото  пространство в Европа и  света в интерес на страните- победителки.

В частично  уравновесените, в резултат от преразпределението на пазарите, икономики настъпва бурен растеж. Стимулирането на съвкупното вътрешно търсене в САЩ,  чрез ФРС и банките, изпреварва темповете на икономическия растеж.  Това свръхликвидно търсене се насочва  от държавата към фондовите  пазари  и недвижимостите, с оглед развитие на инициативата и подпомагане на домакинствата. Във все още непреминалата  в равновесно състояние структура на икономиката съществено се изменя делът на отделни отрасли в БВП, структурата на себестойността и доходите.  Същевременно се проявява и емпиричната закономерност, при всеки  подем,  отделни сектори и производства да се оказват свръхинвестирани. Прекалената свръхликвидност, създавана в банките, на базата на емисиите, и служеща за кредитно стимулиране, се превръща  в източник на  създаване на  финансови “балони”. През 1927, в САЩ, най-напред се пука балонът между търсенето и предлагането на недвижимости, а през 1929 – балонът на фондовите пазари. Така започва Голямата икономическа криза (Голямата депресия), която в икономическата литература се разглежда като класически пример за структурна икономическа криза.

Първоначално, кризата върви по т. нар. дефлационен сценарий, т. е. цените на стоките падат,  а  властите  не вземат никакви мерки за подпомагане на стопанските структури. Така спадът в икономическия растеж е в рамките на 1% месечно и до  края на 1932  съвкупният натрупан спад на американския БВП достига  35-40%, в сравнение с периода преди кризата [3]. Силно намалялото търсене и цени значително забавят връщането на старите дългове. През 1932, общият размер на неизплатените кредити достига 250% от БВП на САЩ [2, стр.123].

По това време механизмите на паричната политика  за предоставяне  средства на частните  структури са ограничени  до оборотно кредитиране.  Инвестициите не са предмет на банково кредитиране, а на борсови операции, без банково участие. За спасяване на икономиките  се утвърждават триединните принципи на управление на стопанството, лансирани от Джон Кейнс: инвестиции, заетост и пари [4]. Бюджетните програми съдействат  основно за реализирането на  инфраструктурни   работи, но малко средства достигат до частния предприемачески сектор за нови технологии и производства. След кризата, стимулиращо иновационната активност равновесие реално настъпва едва с разрушаването на технологическите центрове в Германия, Япония и, частично, Великобритания и преразпределението на пласментните им пазари. На практика, Втората  световна война прекроява политическото и икономическото пространство, разпада се британската колониална система и се установява господството на щатския долар, като световна валута.

Възходящият тренд на водещите, активно регулирани от държавата, пазарни икономики (с циклични кризи в отделни страни и региони) продължава до седемдесетте години на ХХ век, когато бележи началото си мащабната, наричана от мен квазиструктурна криза на капиталистическата икономика. Тя се характеризира със спад на ефективността на капитала, но с незначителни фалити. Някои автори я наричат криза на държавната форма на регулиране, защото с приетите тогава мерки против нея започва възходът на новата неолиберална форма на устройство на икономиката.

Кризата се разгръща постепенно от момента на поява на първите и симптоми, през 1966, когато нормата на печалбата в САЩ, Великобритания, Германия и Франция започва дълъг път на снижаване [5, рис.3.1]. С пълна сила кризата се проявява през 1973, когато е налице и спад, и инфлация, нарастваща с неконтролирани ускоряващи се темпове (стагфлация). Окончателното разпадане на Бретънуудската система разтърсва из основи международните валутни и финансови институции. Кризата продължава до самия край на 70-те години.

Този път властите виждат потенциала на ситуацията, който води към излизане от кризата, не толкова в прякото стимулиране на мащабното нарастване на частното търсене, колкото в постигането на много по-пълна мобилност на капитала чрез значително намаляване на държавното макроикономическо регулиране, в това число във финансовата сфера. В САЩ например, държавата се оттегля от активен контрол в такива регулирани преди сектори като транспорта, комуникациите и енергетиката, и си оставя правото да се намесва в стопанската дейност само за намаляване на инфлацията – не и за безработицата. Приватизират се голямо количество държавни услуги, снижава се данъчното бреме за бизнеса и състоятелните лица. Същевременно, значителни правителствени поръчки се насочват към информационните технологии и за отбранителни програми.

Прилагането на тези монетаристични принципи, издигнати от Милтън Фридман [6] съвпадат по време със завършването на фазата на формиране на ядрото от базови (радикални) иновации[1], свързани с микроелектрониката и програмното осигуряване. Това е ядрото на технологическия фундамент на новата вълна на дългосрочно развитие, наречена по-късно вълна на информационните и комуникационните технологии (ИКТ). През 70-те и 80-те години, за ценните книжа на фирмите–новатори в тази област се формира търсене от много инвеститори в реалния сектор. Натрупаните частни капитали от предишните години на подем и средствата от правителствените поръчки, при условията на вече създаденото технологическо ядро от ключови иновации и производства, бързо формират нови възпроизводствени вериги, нови отрасли и пазари.

В началото на 1990 фирмите от реалния сектор в САЩ вече са усвоили основните вътрешни технологически ефекти, обрали са „каймака” от използването на базовите иновации на микроелектрониката и програмирането, постигайки ръст на производството и ефективността: чрез широко разпространение на информационните технологии (ИТ) са автоматизирани всички ключови процеси на функциониране на производствения капитал, осигурена е интегрирана автоматизация на финансовия контрол и операционната дейност, свързана с веригите на доставка и отношенията между доставчици и клиенти. След краха на икономиките на бившите социалистически страни възникналите нови пазари в тях стават изключително удобни ниши за по-нататъшно разгръщане на дългосрочната вълна на развитие и за прилагане принципите и методите на неолибералната политика в практиката на управлението. Секторите на реалните икономики в тези страни, с остатъците си от монополистически структури и държавно регулиране, дори при бързо реализиране на мащабни приватизационни програми не биха могли да постигнат ефективно и догонващо техническо превъоръжаване в съответствие с новата вълна в САЩ и водещите пазарни икономики, но във финансовата сфера либералните икономически теории намериха добра почва и функционирането на финансово-банковите системи на тези страни бързо бе подключено към глобализирането на финансите в световен мащаб.

Сегашната криза като „патова ситуация” между два технологични фундамента на развитие

Начало на настоящата икономическа криза даде спукването на балона на ипотечния пазар в САЩ през 2007, което взриви формиралия се към това време финансов супербалон, отразяващ несиметричността, от обществена гледна точка, на разделението на труда и създавания от него продукт във водещата в света американска икономика. Още от самото начало на кризата, базирайки се на виждането за нея като резултат преди всичко на „пазарен фундаментализъм”, подробно анализирах генезиса и нейните социално-икономически аспекти и прояви в американската, световната и българската икономика [8]. Не по-малко важно е обаче да се анализира съвременната криза и в материално-технически и научно-технологически аспект, отново изхождайки от понятието „пазарен фундаментализъм”, което големият финансист и успешен предприемач Джордж Сорос [2] използва, за да дефинира доминиращата рефлексивна политика на финансовите власти след 80-те години като политика, третираща пазарите в качеството на автокорективни и прилагаща изключително монетаристични методи за въздействие.

След 1990, развитието на американската икономика навлезе в информационната епоха: новият технологически фундамент на микроелектрониката и програмното осигуряване започна да доминира, ИКТ започнаха да проникват във всички нейни и на обществото пори, а равнището на информираност на отделния човек и компаниите достигна небивала висота. Ключовите технологии на новата вълна все повече се обвързваха със сферата на обращение и, преди всичко, с борсовите и финансовите услуги. Получавайки от държавата достатъчно кредитни ресурси, финансовите институции, на базата на все по-усъвършенстваното програмно осигуряване, започнаха все повече да прилагат схеми на изпреварващо финансиране. В тях като обезпечение на кредита се ползват още неполучени „очаквани доходи”. По правило, по тези кредити се залагат акции на компаниите-кредитополучатели, като стойността на акциите непосредствено се свързва с величината на очакваните доходи, а размерът на кредита зависи от равнището на капитализация на компаниите. Тези схеми позволяват на предприемачите да започват нови проекти и поемат нови рискове, без да чакат да се откупят старите проекти. Това помага за ускоряване темповете на НТП.

За да намалят финансовите си рискове, кредиторите прехвърляха все по-голяма част от кредитите си на други инвеститори чрез хеджиране на риска, най-вече чрез секюритизация на дълговете, т.е. чрез пускане и разместване на пазара на нови производни ценни книжа – деривати. Когато възможността за продажба и купуване от нови инвеститори се оценява като положителна, свързаните с даден проект финансови рискове се категоризират като приемливи, независимо от реалната ефективност на проекта. Всичко това доведе до рязко повишаване на интегралната икономическа неопределеност в ускореното реализиране на НТП. Но той, грубо казано, постоянно не успяваше да се откупи. Пораждаха се нови надежди за бъдещи доходи и се стимулираше изпреварваща динамика на дълговете спрямо реалния икономически ръст. Иновационният потенциал постепенно, но последователно се насочваше не към иновации, свързани с по-нататъшното проникване в структурата на материята и постигане на нови технологии с по-ниска енерго- и обща ресурсоемкост, а към такива, свързани с тънкостите на програмното осигуряване и със спекулативните ефекти от информационното превъзходство над конкурентите. Ориентирите за конкуренция в реалния сектор излязоха извън рамките на отрасловата иновационна политика – рационализация на производството, качество на продукцията и услугите, нови технологии за преработка на суровините и ресурсоспестяване.

Чрез информационно-комуникационните технологии за капитала в САЩ се създадоха подходящи условия да може, изпреварвайки конкурентите, бързо да сменя формата си, т.е. да успява в реално време да се превъплъщава от едни активи в други. Тази свръхмобилност стана конкурентно преимущество на американския капитал и му позволи своевременно да намира и използва всякакъв род възможности, в това число спекулативни, независимо от това къде възникват. Нещо повече – съвременните компютърни програми позволяват да се „проиграват” уникални сделки за покупко-продажба на инвестиционни инструменти и, изпреварвайки пазара, да се играе на моментната разлика между доходността от купуваните акции и лихвата по кредита, получен за тяхното купуване. Със специален софтуер „финансов робот” може денонощно легално да се сканира световната финансова система, търсейки евтини кредити в едни зони и изгодни финансови инструменти - в други. Търсенето на приемливи варианти в тази посока, на практика, започна да става с електронна скорост и да придобива глобален характер. В условията на глобализацията именно изпреварващото използване на съвременни ИКТ във финансовата сфера позволи на американската икономика да се специализира и силно да изпревари другите в този кръг от услуги, които предоставя както на собствения, така и на чуждестранния капитал. Това съществено повлия върху международното разделение на труда.

С помощта на внедряването на ИКТ, финансовият бизнес в САЩ и водещите западни икономики постигна максимални преимущества пред държавния регулационен механизъм. Още в началото на 2000-те години много експерти изразяваха становище, че широкото използване от банките на компютърни технологии за секюритизация на дълговете поражда специфичен, синергетичен ефект и информационна асиметрия, които могат да дискредитират и дори да сринат пазара на ценни книжа. Именно неконтролираното нарастване на дълговете и многократното прилагане, от финансовите власти, на монетарни или фискални стимули за моментното спасяване на финансовите институции, застрашени от фалити при текущите балони, станаха онези „критически технологии”, които, от една страна, осигуриха финансово-икономическото доминиране на Съединените щати, а от друга – доведоха до експлодиране на супербалона при сегашната криза.

Структурната деформация на американската икономика и общество в резултат от „пазарния фундаментализъм” и „монетаристичното яхане” на научно-техническите новости най-ясно личи от следните факти и показатели:

-                      Общият размер на неизплатените кредити в САЩ, през 2008, достигна 365% от БВП, като в тях не се включват широко употребяваните дериватни финансови инструменти (при 250%, през 1932) [2, стр123];

-                      Рязко се влоши съотношението между показателите за средния годишен ръст на печалбата и работната заплата в частния сектор: за периода 2000-2007 те са съответно 8,2% към 1%, докато за периода 1979-1990 те са 2,6% към 1,7% [9];

-                      Печалбата на финансовия сектор, в процент от общата печалба на всички американски корпорации, нарасна от 14%, през 1981, на 39% - през 2001 и на около 50%, през 2007 [8, стр.10];

-                      Дългът на домакинствата в проценти от разполагаемия личен доход нарасна от 66% през 1980, на 91,1%, през 2000 и на 128,8%, през 2007. При това годишният реален медианен доход на домакинствата, отразяващ деловата активност (а в известна степен и реалния потенциал за платежоспособно потребителско търсене), през 2007 спадна под нивото на 2000. [10];

-                      Стремително нарасна общата величина на американския дълг, който към 2008, превиши 50 трилиона долара, или 90% от световния БВП. Дългът на федералното правителство, за 2000-2008, нарасна от 5,7 до 10,7 трилиона долара. Основни държатели на американски държавни облигации, към началото на кризата, са Китай (653 млрд. долара), Япония (585 млрд. долара) и нефтоекспортиращите държави [11]. С това световните дебаланси от капиталови потоци достигнаха критични предели, отслабването на привлекателността на американския долар като резервна валута се засили и назря необходимостта от по-бързо развитие на вътрешното потребление на страните с капиталов излишък (преди всичко Китай).

В тази ситуация, мерките, които предприеха САЩ и повечето страни в света след 2007-2008, въпреки разнообразието им, естествено се насочиха, преди всичко, към масирана държавна парична интервенция във финансовите институции – банки, ипотечни агентства, застрахователни компании и други. Ако не беше осигурена такова мощна държавна подкрепа, финансово-банковата система в повечето страни по света отдавна щеше да се срине с още по-тежки последствия за нея от тези през 1929-1933. Световната финансова система обаче остана нестабилна в самата си същност, понеже е изградена, по думите на Джордж Сорос, „на базата на фалшивата предпоставка, че финансовите пазари спокойно могат да се ръководят сами” [2, стр. 129], т.е. без при решенията да се отчита изключителното неравновесие, в което се намира цялата социално-икономическа система. Затова считам, че е нужен модел на функциониране и регулиране на съвременната икономика, по-добре обвързващ финансите с реалното производство, което, за разлика от глобално организираните финанси, се развива преимуществено в национални възпроизводствени вериги и контури.

В момента в САЩ и водещите световни икономики усилено се формира ядрото от технологии и опитни производства на настъпващата нова дългосрочна вълна на развитие. Това ядро може да се сведе до нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство. Преминаването от първата фаза, формираща ядрото на новия технологически фундамент на производство, към втората фаза на бърз растеж и масово тиражиране на новостите, се очаква в периода след 2015, когато, според прогнозите на Научния фонд на САЩ, годишният оборот от такива базови иновации на пазара ще достигне 1-1,5 трилиона долара [12]. За широкото им прилагане трябва да се постигне и съответна готовност на социално-икономическата среда за формиране на нови високоефективни възпроизводствени вериги около тях. Постигането на такава готовност е може би най-сложното предизвикателство пред властите и мениджърите във всички страни в стремежа за устойчиво развитие на националните и световната икономика.

В множество изследвания на водещи световни учени – Герхард Менш, Дмитрий Львов, Сергей Глазьев и др. [7;13], дългите цикли на развитие се разглеждат под формата не на „късчета” от вълни, а на S-образна, или логистическа крива. Фактически, те описват траекторията на жизнения цикъл на технологическия фундамент на производството[2]. На завършващия етап на предишния технологически фундамент възниква нов, а преходът от един жизнен цикъл към друг се характеризира с „технологически пат”, тоест закономерна пауза в постъпателното развитие на икономиката, време за структурно преустройство. Сегашният „пат”, по същество, е на границата между фундамента от технологии на микроелектрониката и програмното осигуряване и този на нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство. Предишният фундамент се градеше на достиженията на микроелектрониката в управлението на материалните процеси на „микронно” равнище, а сегашният фундамент – на използването на посочените по-горе базови иновации, опериращи на равнището на една милиардна от метъра. На новото нано-равнище се създава възможност да се променя молекулярната структура на веществото, да му се придават целесъобразни нови свойства, да се прониква и променя клетъчната структура на организмите. Разликата между двата технологически фундамента на производството, по същество, е в дълбочинното проникване на технологиите в структурата на материята и мащабите на обработка на свързаната с това информация. От тук е различна и ролята им за ефективността и устойчивостта на процеса на развитие. Днес кризата на фондовите пазари, спадът на производството и ръстът на безработицата, на базата на конкретни статистически изследвания, могат да се идентифицират като типични прояви на депресия по модела на дългите вълни, при смяна на технологическия фундамент на производство [14].

Съвременната криза, наред с влошаването на инвестиционния климат и намаляване разпространението на неефективни иновации, спомага за преориентиране на инвестициите към реални и свързани с научно-техническите тенденции активи. Затова, в редица икономики по света (не само водещите) се наблюдава тясна взаимосвързаност на мерките за изход от депресията с такива по създаването и разширяването на елементи от новия технологически фундамент. Изпреварващото усвояване на ключови производства, свързани с нанотехнологиите, клетъчните технологии и методите на генното инженерство, ще даде възможност на иновативните икономики да получат интелектуална рента в глобален мащаб и за нейна сметка да финансират по-натъшното разширено възпроизводство на новия фундамент. В такива ситуации, за всяка страна е много важно ясно да формулира своя национална стратегия. Тя трябва да отразява реалните и възможности за ускорено развитие на гребена на новата дългосрочна вълна на икономически растеж, на базата, първо на бързото формиране на опитни производства, свързани с ключовите иновации, и второ - на модернизация на отраслите, които разпространяват технологическия фундамент и могат да се разглеждат като носещи производства на вълната.

Известният руски учен академик Сергей Глазьев [15] разглежда като такива  „носещи” производства информационно-комуникационния сектор, електронната, атомната и електротехническата промишленост, фармацевтичната промишленост, слънчевата енергетика, ракетно-космическата промишленост; авио- и приборостроенето, клетъчната медицина и други. Сред „носещите” в новата вълна, той включва и редица водещи отрасли от предишната вълна, като образованието, здравеопазването (чиято ефективност ще нарасне многократно с използването на клетъчни технологии и методи за диагностика на генетични болести), селското стопанство (използващо достиженията на молекулярната биология и генното инженерство), а също химико-метеорологическия комплекс, строителството, авто- и корабостроенето, които широко ще използват създаваните нови материали с предварително зададени свойства. Към всичко това бих добавил като по-общо приоритетно направление и „пълномащабните технологии в тези области”. Големият въпрос е без да повтаряме другите, какви ще бъдат нашите приоритетни технологии в тези области, какво ще правим ние, което не умеят другите?

Изходът

Системно погледнато, в световното стопанство има капитали за повишаване икономическата активност на основата на новия технологически фундамент. Нужно е обаче, от една страна, преобразуване на световната финансова система в посока към развитие и по-добро съчетаване на глобалните, регионалните и националните регулатори, а от друга - такова преустройство на националните финансово-банкови институции, което да ги направи способни да управляват финансовите си дебаланси с осигуряване на рационално равнище на спестявания и на инвестиционна активност. Такова преустройство не може да не доведе обаче до намаляване ръста на потребление и промяна в спестяванията и държавните разходи във водещата световна икономика – американската, с възможно изостряне на социалните конфликти и отслабване на геополитическите и амбиции. Така че изходът от глобалната криза, в значителна степен, зависи от това, доколко САЩ ще се окажат способни на такова преустройство.

Заплахите за устойчивостта и по-нататъшното развитие световната икономика, в това число на САЩ и другите водещи в икономическо отношение страни оказаха силно въздействие върху членовете на Г-20, които още през ноември 2008 приеха безпрецедентна за периода на „пазарния фундаментализъм” Декларация за финансовите пазари и световната икономика. Тя изразява общо желание страните да обединят своите усилия за коригиране действията на пазарните сили и засилване ролята на държавите в новите сфери на дейност, породени от научно-техническия прогрес. Ще бъде неточно да цитирам една или друга част от системно разработената „Декларация”, тъй като мога да изкривя нейното комплексно значение – важното е мерките да бъдат изпълнени. Без преувеличение може да се каже обаче, че появата на „Декларацията” и решенията от следващите срещи на Г-20 свидетелстват не толкова за отричане на либерализма от страна на прагматизма, колкото, че се поставя начало на развитието на нова икономическа парадигма на ХХI век. Изходен момент на набелязаното са устойчивостта на световното стопанство и стабилността на развитие на националните икономики като гаранция за правата и свободите на гражданите. Общонационалните интереси определят формата за реализиране на частните интереси. Колкото повече пазар, толкова повече е нужно регулиране от страна на държавите и толкова по-голяма е отговорността им за векторите на икономическо и социално развитие на страните и регионите.

Сложно е да се прогнозират конкретните промени, които постепенно следва да настъпват в духа на „Декларацията”, още повече, че с отслабване на някои от проявленията на кризата, неизбежно се засилва сблъсъкът на стопанската практика с „пазарните фундаменталисти”. Очертават се обаче няколко посоки на активност, които е важно да отбележим:

-           Обсъждат се мерки за преобразуване на международната валутна система, чрез разширяване на валутите, включени в специалните права на тираж, включително с китайския юан. Тези права ще позволят да се постигне целенасочено международно кредитиране в посоки, където кредитите са най-необходими, а богатите страни, които не се нуждаят от допълнителни резерви, да прехвърлят дялове на нуждаещите се страни. Същевременно, това би позволило на долара да възстанови частично позицията си на предпочитана резервна валута, а на китайската икономика – да продължи възхода си като нов двигател в ръста на световното потребление.

-           Активно се дискутира цялостното преобразуване на международната валутна система чрез въвеждане на наднационална световна резервна валута, под контрола на световната икономическа общност, като за преходна мярка се предлага система от няколко регионални резервни валути при съответна реорганизация на МВФ и Световната банка. Тази идея се поддържа както от лидери на редица страни (например Нурсултан Назарбаев), така и от много икономисти със световно име, в т.ч. Нобелови лауреати по икономика (напр. „бащата” на еврото Робърт Мъндел) [16]. Смятам, че сериозността и остротата на предлаганото цялостно преустройство все още не се осъзнава от всички като изключително сложен проблем на преразпределение на икономическата власт между страните-лидери и затова то е по-трудно осъществимо (особено чрез бърза реализация) при съществуващите разделения на труда и тенденции в научно-техническото развитие.

-           Предлага се установяване на по-ясни и прозрачни правила за регулиране на пазара на сложни (вторични) финансови инструменти със създаване на контролирани площадки, например под формата на клирингови палати, където да се осъществява борсова търговия. Това ще касае преди всичко пазара на кредитни суапи. Същевременно, често се обсъжда и необходимостта от въвеждането на допълнителни данъци за определени спекулативни сделки.

-           Обсъждат се мерки за намаляване на възможностите за изкуствено надуване и сваляне на цените на енергоносителите (нефт), чрез периодичното им преразглеждане и фиксиране въз основа на по-добро балансиране интересите на производители и потребители.

-           Създават се нови финансови инструменти или се предлага връщане към изпитани преди инструменти, на базата на усъвършенстван мониторинг върху предлагането на парични средства и върху достъпа до кредити, в зависимост от настъпващи промени в настроението на пазара и от потенциални дисбаланси.

-           Обсъжда се намаляване на универсалността и връщане към по-добра специализация в дейността на банките и другите финансови институции, например по-добро разграничаване между инвестиционните и търговските банки с отделяне на търговията със собствени инструменти на различни пазари.

-           Разширява се действието на различни регионални финансови инструменти в пространства, които са достатъчно еднородни и близки по развитие, от социално-стопанска гледна точка. В последно време тази специфична тенденция в процесите на глобализация се засилва. В момента, в света действат над 30 интеграционни групировки с различен формат и се реализират около 80 регионални търговски споразумения.

-           Предприемат се мерки за по-добро обвързване на бюджетно-фискалната политика с банково-паричната политика в регионално-национален аспект[3]. Свидетелство за това е активизирането на усилията и действията по въвеждането на правила за дългосрочна финансова устойчивост на равнище държави и регионални съюзи (под формата на „пактове”, „бордове” и т.н.). При съвременната нестабилност обаче, те могат да бъдат успешни само ако дават възможност както за по-добра бюджетна дисциплина, в годишен план, така и за нужните в дългосрочен план по-добър бизнес-климат и инвестиционна активност.

-           Разширяване на държавната подкрепа за актуални образователни програми, стимулиране на заетостта, подкрепа за пенсионните и здравно-осигурителните фондове и за гарантиране на влоговете. Внедряват се нови форми на контрол на обществото върху качеството и ефективността на програмното бюджетиране и проектния мениджмънт при провеждането на различните политики на властта в социалната област и екологията.

Разгледаните направления и пакети от мерки, в обсъждането на много от които имах възможността непосредствено да участвам на различни международни форуми, не изчерпват системното преобразуване, от което се нуждае функционирането и регулирането на пазарната икономика днес. По всяко от тях са необходими допълнителни изследвания и моделиране, особено в контекста на конкретните национални икономики.. Смятам обаче, че те добре разкриват логиката и насочеността на промяната, която днес се очертава в системата на пазарната икономика. Така както след Великата депресия пазарната икономика излезе от кризата чрез модела на държавно регулиране от позициите на дългосрочното научно-техническо и социално развитие, така на съвременния етап може да се очаква по-нататъшно развитие на този остарял модел съобразно новите реалности, като модел на регулируема пазарна икономика от глобално-регионален характер. С това, още веднъж би се потвърдила общата закономерност за спиралообразно развитие на човешкото общество, доказваща неизбежното остаряване и смяна на всеки основен модел на развитие с предшестващ го модел, но вече съобразен с новото историческо равнище.

Бележки:

1. След Йозеф Шумпетер, в икономическата наука базови (първични или радикални) иновации се наричат тези, които създават основите за появяване и образуване на нови отрасли, пазари и нови видове професии. Те откриват ново поле за човешката дейност [7].

2. Някои автори вместо понятието “фундамент” използват понятието “сектор”, но то не отразява достатъчно добре клъстерния характер на явлението и неговата роля като локомотив на растежа.

3. По-подробно за изкуството на баланса между двете политики [17]

Източници:

[1] John Hicks, Value and Capital, 1939;

[2] Джордж Сорос, „Лекциите на Сорос в Централноевропейския университет”, С., Сиела, 2010;

[3] М. Хазин, http: / worldcrisis.ru/crisis, 22.09.2010;

[4] John Keynes , The General Theory  of  Employment, Interest and Money, 1936;

[5] Dumenil, Gerard and Dominique Levy, Capital Resurgent: Roots of the Neoliberal Revolution. Cambridge and London: Harvard University Press, 2004;

[6] Milton Friedman,  “The Optimum Quantity of Money”, 1969  и др.;

[7] Й. Шумпетер, „Теория экономического развития”, М., изд. Прогресс, 1982;

[8] Р. Георгиев, „Кризата изисква системна промяна”, С., 2010;

[9] U.S. Bureau of Economics Analysis, 2008, таблица 1.14 и 1.1.4 (www.bea.gov);

[10] U.S. Bureau of Economics Analysis, 2008, таблица 2.1.; Federal Reserve System, таблица 2.100 (Бюро за икономически анализ www.bea.gov; Федерална Резервна система www.federalreserve.gov);

[11] www.vedomosti.ru - Электронное бизнес-издание совместно с "The Wall Street Journal" и "Financial Times", 19.11.2008;

[12] http://www.kapital-rus.ru/strateg_invest/element.php?ID=5863;

[13] С.Ю. Глазьев, „Теория дългосрочного технико-экономического развития”, М., ВлаДар, 1993;

[14] П.Ф. Андрукович, Долгосрочная и средносрочная динамика индекса Доу-Джоунса // Проблемьi прогнозирования, No.2, 2005;

[15] С.Ю.Глазьев, Мировой экономический кризис как процесс замещения доминирующих технологических укладов, сп. „Вопоросьi экономики”, No.3, 2009;

[16] Астанинский экономический форум I-IV, 2008-2011г. (www.aef.kz)

[17] Р.Георгиев, „Паричната политика като изкуство на баланса”, С., 2004

* Преподавател в СУ „Св.Кл.Охридски”, вицепрезидент на Международния съюз на икономистите (IUE)

Андрей Казанцев, «Большая игра» с неизвестными правилами: мировая политика и Центральная Азия,248 стр, Москва, Наследие Евразии, 2010.

Последната книга на експерта от Центъра за евроатлантическа сигурност към Московския държавен института за международни отношения Андрей Казанцев, повече прилича на анализ, изготвен от някой западноевропейски или американски университет, тъй като в него се залага на институционалния подход към интерпретацията на ситуацията в Централна Азия, който доста рядко се използва от сънародниците на автора. Определяйки основните фактори за формирането на международните отношения в региона (и, на първо място, изяснявайки понятието „неопределеност”), анализирайки институционалната им структура, Казанцев се стреми първо да впише ситуацията в Централна Азия в контекста на глобалната политика и едва след това разглежда действията на основните извънрегионални играчи през последните 20 години.

Разбира се, за един руски политолог изглежда доста трудно да анализира безпристрастно случващото се в т.нар. „близка чужбина” на Русия, още повече, че в конкретния случай авторът е роден и израсъл именно в Централна Азия. Той обаче допуска емоции само в увода към книгата, след което демонстрира впечатляващ по яснотата си анализ, в чиито теоретични рамки няма никакво място за лични чувства.

Солидното теоретично въведение, озаглавено „Конструирането на Централна Азия: институциите, неопределеността и световната политика”, очертава ориентирите за търсене на отговори на въпросите, поставени в книгата. Става дума не за материалните или ценностни интереси, а именно за институциите и структурата на политиката в региона. Именно с тяхна помощ авторът например обяснява нелогичните, на пръв поглед, действия на страна като Узбекистан, мятаща се между различните интеграционни обединения и външнополитически партньори.

От гледната точка на използваната в книгата методология, подобно поведение далеч не се определя само от личната воля на лидера на конкретната държава, или от интересите на управляващия там режим. Не по-малко важна се оказва структурната обусловеност, предопределяща тези действия. Така, анализирайки формирането на Централноазиатския регион и политиката на световните сили в него, авторът стига до интересни изводи. Първият от тях е, че геополитическата мултивекторност на Централна Азия въобще не е случайна, нито е резултат от нечий личен или колективен избор (или пък, обратното, на грешка), а представлява „феномен, съществуващ вече не едно хилядолетие”, т.е. става дума за историческо наследство. Продължавайки мисълта на автора, можем естествено да предположим, че всъщност това е естественото състояние на региона.

Вторият извод е, че централноазиатските държави имат избор между алтернативни идеологии и модели на развитие, но сегашните им елити съзнателно отлагат този избор, опитвайки се утвърдят независимостта на страните си и следвайки максимално неопределено поведение спрямо всичките си възможни външни партньори. В същото време (и това е третият извод на автора), заради доминиращите центробежни тенденции, регионът, на практика, се „конструира” от външни сили.

Не по-малко интересни и съществени са и въпросите, които се поставят в тази книга. Основният е за съотношението между амбициите, целите и ресурсите на външните сили, включително и на Русия. Например, дали Москва е готова да инвестира в Централна Азия толкова мащабни средства както по съветско време за да гарантира ключовата си роля в зоната на своите приоритетни интереси, както и, доколко ефективно биха били изразходвани тези инвестиции? Дилемата за западните „външни играчи” пък е свързана с това, че ускорената глобализация и „уестърнизация” (което е в основата на тяхната стратегия) на неподготвения за тези процеси регион, рискува окончателно да го дестабилизира, превръщайки го в постоянен източник на заплахи.

На фона на многобройните достойнства на книгата, тя поражда и някои въпроси. Така, самото и заглавие не отговаря напълно на нейното съдържание. Самият автор ясно посочва, че терминът „Голямата игра” има достатъчно конкретно значение: става дума за съперничеството между Британската и Руската империя в прилежащите на Индия територии през ХІХ и началото на ХХ век. Идеята, че съвременните процеси са аналогични на тогавашните е доста популярна и често се използва в публицистиката, но авторът убедително ни демонстрира колко всъщност се различават реалностите от началото на ХХІ век от тези в средата на ХІХ. Тоест, терминът се използва по-скоро като метафора за заглавието, само че това отклонява читателя от предложения в книгата аналитичен метод.

Не е съвсем ясно и как авторът оценява съветския опит за модернизация на региона. В книгата, на практика, се отъждествяват Руската империя, Съветският съюз и днешна Русия, от една страна, а от друга се прави опит да се постави знак за равенство между света на Pax Sovetica (т.е. зоната на обществено-политическия строй, основаващ се на ясно изразени идеологически принципи) и „руският свят” (т.е. идеята за духовната съпричастност на Русия), макар да е очевидно, че става дума за различни категории, чието смесване може да доведе до погрешен анализ на факторите, определящи днешната руска политика.

Има, разбира се, и често технически моменти, пречещи за по-лесното възприемане на анализа. Така, някои от използваните в книгата карти са с толкова малки размери, че трудно могат да бъдат допълнителен източник на информация. Освен това, извън рамките на авторския анализ остават немалко аспекти и теми: например, почти не се говори за вътрешното развитие на държавите от региона (което се признава и от самия Казанцев). В същото време, макар че за някои книгата вероятно би изглеждала прекалено теоретична, истината е, че тя е в много по-голяма степен практически насочена, отколкото маса други подобни изследвания, защото поставя именни онези въпроси, чието осмисляне, може да ни ориентира в стратегията на големите външни сили спрямо един толкова сложен и ключов за глобалната политика регион като Централна Азия.

* Българско геополитическо дружество

Смисловата същност на понятието сигурност е многоаспектна. Чрез него се извеждат ретроспективно детерминирани критерии за степента на предвидимост на природно-социалните процеси. През по-голямата част от обществената история тя се разглежда като властово политическо понятие с предимно военни измерения. Главна арена за реализация на властовите амбиции е географското пространство с неговите природни и антропогенни ресурси (вж. Braudel, 1987). С развитието на човешката цивилизация, все по-голяма роля за гарантиране на глобалната, регионалната и националната сигурност играят природно-екологичните, социално-демографските и други невоенни фактори – природни и  техногенни бедствия и катастрофи, продоволствени и суровинно-енергийни проблеми, трансгранично замърсяване, епидемии, нелегална икономика, международен тероризъм и др. Тяхната значимост нараства много през последните столетия и най-вече през последните десетилетия и все по-често се разглежда като равнопоставена на традиционните военни приоритети (вж. Слатински, 2000).

Прагматичните по своята същност проблеми на сигурността са пряко свързани с теоретичните възможности и приложните аспекти на основните изследователски географски направления. В основата на това твърдение стоят многоаспектните предизвикателства на сигурността, от една страна, и сходните, в обектен и предметен смисъл, клонове на географската наука, от друга. Успоредно с това, сигурността има конкретен приложен смисъл в много други природни и обществени науки, както и в многобройните проблемни научни области, възникващи в контактните зони между тях.

Географията е единна наука, изучаваща пространствените измерения на конкретното взаимодействие между природни и обществени явления и процеси в глобален, регионален и локален мащаб. Нейната обектна и предметната същност предопределят вътрешните й структурни съотношения, които са повлияни в значителна степен от интеграционните процеси в зоната на контакт с другите науки (фиг. 1).

Равностойната значимост на пространствения и историческия анализ води до определено усложняване на дефиницията за география, тъй като изследователският й предмет се отличава както с пространствена (хорологична), така и с времева (хронологична) детерминираност (вж. Hettner, 1927; Hartshorne, 1939, 1959; Марков, 1965; Бунге, 1967; Харвей, 1974; Haggett, 1975; Анучин, 1982; Лавров, 1987; Wallerstein, 1993; Clout, 2003; Исаченко, 2004). Това предопределя нейната крайна цел – пространственото изучаване и прогнозиране на исторически развиващи се природно-обществени явления и процеси. Сред най-мотивираните привърженици на идеята за пространствено-времевото единство на геоисторическия анализ и ролята му на „арбитър на всички науки“ се откроява Morazé (1986).

Процесите на вътрешна диференциация в географията водят до обособяване на много научни клонове, всеки от които се отличава със специфични особености, предмет на изследване и изследователски подходи. Същевременно, процесите на интеграция съхраняват нейната обектна теоретична цялост. Успоредно протичащите процеси на анализ и синтез в географията създават възможност за извеждане на два основни вътрешнонаучни класификационни критерия – обектен и предметен. Значителен в това отношение е и техният метанаучен методологически потенциал.

Систематичната, според Hartshorne (1939), предметна диференциация и структура на географията е силно повлияна от прекомерната й методологична дифузна контактност с философията, историята, демографията, антропологията, културологията, правото, военното дело, социологията, психологията, политологията, икономиката, екологията, геологията, биологията, химията, медицината, математиката, физиката, астрономията и други. Подобен стуктурно-методологичен подход може да претендира и за общонаучна универсалност, тъй като притежава потенциала да съчетава сложната предметна същност на географията с проблемните подходи в науки, отличаващи се с пространствени природни и/или обществени измерения. Равнопоставеното признаване на интеграционния им потенциал създава възможности с висока практическа стойност. От тази гледна точка, уникалното място на географията в системата на науките провокира възникването на проблемни изследователски направления с конкретни пространствено детерминирани предметни еквиваленти:

- Геоистория / Исторична геология и география

- Културна, Социална и Поведенческа география / Антропогеография Геодемография / Етногеография / Иконография / Геософия / Лингвогеография

- Политическа география / Геоктратия / Геополитика / Геостратегия / Между(народни)държавни отношения / Военна география(стратегия)

- Геоикономика / Икономическа география

- Геофизика / Геохимия

- Биогеография / Медицинска география

- Геоекология

- Картография / ГИС и др.

Универсален знаменател за обединяване на посочените, предимно предметно диференциращи се, научни направления е географското пространство, като арена на конкретно взаимодействие между природа и общество. Това поставя географията в ролята на пространствен интегратор на разнородни по своя предмет на изследване научни направления. Същевременно, пространствено дефинираната интеграционна роля на географията трансформира нейния изследователски обект в основен индикатор за прагматичното й вътрешно диференциране на глобална и регионална география.

В най-широк смисъл, глобалната география може да се разглежда в контекста на възникването и формирането на глобалистиката – едно от модерните интегрални междудисциплинарни научни направления, което се налага като широко понятие, обхващащо общосветогледни теоретични постановки, практически намерения или действия, отнасящи се до планетарните аспекти на цивилизационното развитие. Същевременно, глобализацията може да се представи и като пространствено детерминирана система от взаимообвързани природни, социални, икономически, политически и екологични елементи.

В по-тесен предметен смисъл глобалната география може да се определи като геоглобалистика, тъй като заема междинно положение в зоната на контакт между повечето предметни географски науки. Геоглобалистиката е интегрално научно направление, което изследва динамичните изменения в параметрите на планетарните обществени и природни процеси и явления, значението им за развитието на съвременната цивилизация, степента на обратимост и възможностите за решаване на възникналите глобални проблеми.

В най-тесен, приложен смисъл геоглобалистиката (респективно глобалната география) има пряко отношение към необходимостта от провеждане на реална целенасочена политика, включваща глобалния мониторинг, глобалното моделиране и глобалните стратегии за контрол и управление на природно-социалните системи. Като крайна цел в това отношение трябва да се разглежда решаването на глобалните проблеми и гарантирането на глобална сигурност.

Регионалната география изследва пространственото многообразие от форми на взаимодействие между природата и обществото. Обектите, които изследва, имат разнороден териториален обхват. В най-широк смисъл, регионалната география се отъждествява с географията на страните като изследва континенти, цивилизационни региони, междудържавни обединения и държави.

В по-тесен смисъл регионалната география изследва обособени части от страни (предимно автономни области, административни единици, селища). Тя има има пряко отношение към редица проблемни и приложни изследователски направления на регионалистиката – краезнание, регионално развитие и политика, управление на териториални системи,  устройство на територията,  местно самоуправление, електорална география (псефология), регионална икономика, геоурбанистика, геокриминология, ландшафтна и селищна екология, управление на природния и антропогенния риск, кадастър и др. Като първостепенна крайна цел в това отношение трябва да се посочи решаването на регионалните и локални проблеми на развитието и проблемите по гарантиране на широк спектър от форми на регионалната сигурност.

Сравнителният анализ между обектната и предметната структура на географската наука, от една страна, и проблемните области на сигурността, от друга, представени на фиг. 1 и фиг. 2, дава възможност да се формулират значими методологични сходства. От тази гледна точка пространственият географски анализ има безспорни преимущества при изследване и решаване проблемите на сигурността.

*         *          *

Географията изучава пространственото взаимодействие между природни и обществени процеси. Това предопределя уникалния и статут на един от универсалните интегратори в зоната на контакт между природни и обществени науки. Структурно-методологичните връзки на пространственият анализ със сигурността са само едно от доказателствата в това отношение. Подобни изводи могат да се извлекат и по отношение на други интеграционни проблемни и приложни области на научното познание като глобалистика, регионалистика, екология, устойчиво развитие и др.

Литература:

Анучин, В., Географический фактор в развитии общества. Москва, 1982.

Бунге, В., Теоретическая география. Москва, 1967.

Исаченко, А., Теория и методология географической науки. Москва, 2004.

Лавров, С., Структура географической науки: прошлые споры и современные позиции – В: География в системе наук. Ленинград, 1987.

Марков, К., Пространство и время в географии. – Природа, 5, 1965.

Слатински, Н., Измерения на сигурността. София, 2000.

Харвей, Д., Научное объяснение в географии. Москва, 1974.

Braudel, F., Grammaire des civilisations. Paris, 1987.

Clout, H., The Géographie Universelle… But Which Géographie Universelle? – Annales de Géographie, Vol. 112, 2003.

Haggett, P., R. Chorley, Models in Geography. London, 1967.

Hartshorne, R., The Nature of Geography. Lancaster, 1939.

Hartshorne, R., Perspective on the Nature of the Geography. Chicago, 1959.

Hettner, A., Die Geographie: ihre Geschichte, ihr Wesen und ihre Methoden. Breslau, 1927.

Morazé, Ch., Les origines sacrées des sciences modernes. Paris, 1986.

Wallerstein, I. The Timespace of World-Systems Analysis: A Philosophical Essay. – History Geographie, 1–2, 1993.

* Ръководител Катедра „Регионална и политическа география” в СУ „Св.Климент Охридски”, член-основател на Българското геополитическо дружество

Победата, на парламентарните избори от 12 юни 2011 в Турция, на проислямската Партия на справедливостта и развитието (ПСР) е значимо събитие не само във вътрешен, но и в регионален, а и в по-широк аспект.

Тя затвърди позициите на ПСР и лидера и Реджеп Тайип Ердоган в страната. Партия от подобен тип не беше управлявала Турция над 70 години след обявяването на републиката от Кемал Ататюрк през 1923 (през 1996-1997 в страната управлява първото ислямистко правителство на Партията на благоденствието, начело с Неджметин Ербакан, принуден да подаде оставка от военните). Така Ердоган се оказва най-силната политическа фигура в най-новата турска история, след Ататюрк. Убедително спечеленият трети пореден мандат за управление дава възможност да се прогнозира и четвърта победа в бъдеще. Както е известно, през 2002 ПСР спечели 34% от гласовете, през 2007 - 47% и през 2011 - почти 50%. Постигнатите през този период политическа стабилност и икономически ръст, новите подходи  във външната политика, издигането на страната като регионална суперсила и ред други факти от последните девет години обясняват силното международно внимание и към изборите, и към ПСР.

Въпросът на изборите бе не кой ще победи, а с колко голяма преднина ПСР ще спечели на третия път. И, в зависимост от резултата, как ще успее да осъществи двата си основни проекта: промяната на конституцията и трансформирането на Турция в президентска република.

От резултата е ясно, че няма да има решителна промяна в правителството и досегашните подходи във вътрешната и външната политика на страната.

Енергичните призиви на Ердоган преди изборите въплъщаваха очакванията за много по-голяма подкрепа, която да му осигури свръхмнозинството от 367 (2/3) и повече  депутати в 550-местния турски парламент (Меджлис). С подобно мнозинство, партията му можеше самостоятелно да разработи и прокара в парламента нова конституция, без да се налага провеждането на референдум.

Спечелените депутатски места са доста по-малко от 367, а и от 330, с които ПСР можеше да има мнозинство за вземане на решение за изработване и приемане на нова конституция чрез парламента, но с провеждането на референдум.

Въпреки, че около половината гласоподаватели дадоха вота си за други партии, победата на ПСР е значима и укрепва позициите и на най-силна политическа формация в страната за продължителен период. Очертаната от ПСР стабилна политическа рамка на управление е улеснена от разделената идеологически опозиция, а и от стремежа в турското мюсюлманско общество към по-традиционни ценности в една епоха, в която, според принадлежащите към него, се очертава усилващо се противопоставяне със западния свят.

ПСР може да продължи да повдига темата за промяна на конституцията и пълномощията на своето управление, произтичащи от нея, но няма да е в състояние да играе извън конституционните рамки. Трайната все още реалност на политическата система в Турция с ограничения, целящи запазване на светските и демократични традиции, пречи на ПСР да наложи нови институции, базирани на ислямските принципи (ако наистина се стреми към това, разбира се). Вътрешно- и външнополитическият курс на тази партия включва интегрирането на ислямската култура в политическата структура, което силно я отличава от преди управлявалите сили, включително най-силната измежду тях - Народнорепубликанската партия (НРП), отнасящи се сдържано към религията. Именно системните ограничения пречат на прекомерното ислямизиране и еволюцията му в „религиозна диктатура”. Дали обаче още дълго ще е така?

По време на изборната кампания Ердоган е изяви в типичния си стил, характеризиращ се с динамика и находчивост, които му помагат много. Както е известно, навремето именно той оглави обособилите се от забранената Партия на добродетелта нейни активисти и създаде ПСР (през 2001) за да я доведе до първата изборна победа още на следващата година, макар на самия него да беше наложена забрана да осъществява политическа дейност (заради пристрастието му към джамиите и минаретата, които сравняваше с каски и щикове, цитирайки известната поема на Гьокалп). Ердоган съумя да накара привържениците си да преодолеят традиционното страхопочитание към военните и дори да упражняват успешен натиск срещу тях.

Уважението към него в широките обществени среди продължава да е високо. Във външнополитическите си изяви той често демонстрира известна скованост и затвореност и понякога е склонен да заема отбранителни позиции, или пък, напротив, е излишно агресивен. Вътре в страната е оживен, реагиращ на шеги, сарказъм и дори склонен да чете стихотворения на митингите. Такъв тип комбинативна харизматичност допадат на обикновените хора от големите мегаполиси и малките градчета. Резките му нападки към Израел през последните години наелектризират ислямските му сподвижници и го правят широко популярен не само в Турция, а и в Близкия Изток.

Заради твърдите позиции и ясно изразената си консервативно-ислямистки визия обаче, той се оказа фигура разделяща и дори поляризираща обществото - неслучайно през втория период на управлението си изгуби подкрепата на много либерали и интелектуалци. Първоначално, те бяха склонни да виждат в него демократичен водач, ерозиращ модела на контролираната от военните държава и опитващ се да прекрати традицията армията да се меси в политиката, включително осъществявайки военни преврати. Редица действия на Ердоган обаче, и особено шумното дело „Ергенекон” срещу популярни светски ориентирани генерали, съдии, журналисти и учени, провокира сериозно обществено недоволство, част от чиито изразители са склонни да оправдаят дори военен преврат по старата рецепта, с цел премахване на „несветското” правителство. Наистина, премиерът успя да избегне подобно развитие, но арестите на противници на режима вече станаха прекалено много и Ердоган би трябвало и сам да е усетил, че е прекалил. Затова, през третия му мандат, можем да очакваме нови оригинални решения, които да се одобряват от мнозинството и, същевременно, да отчитат очерталите се тенденции в политическия спектър.

Необходимите политически промени

Ердоган е убеден, че в новия парламент няма да има опозиция, способна да създава сериозни пречки, което пък му дава възможност да направи някои козметични промени и компромиси, допускайки нови лица в политическия живот, включително представители на кюрдското малцинство. Като пример можем да посочим някои от избраните за депутати в новия Меджлис: бившият ляв студентски лидер Ертогрул Кюркчю, прекарал доста години в затвора, неколцина активисти на НРП (журналистът Мустафа Балбай и преподавателят Мехмет Хаберал) и Партията на националистическото действие (генералът от резерва Енгин Алан), също били в затвора по обвинения в антидържавна дейност по делото „Ергенекон”, както и известната кюрдска депутатка Лейла Зана, излежала десетгодишна присъда заради подкрепата си за забранената Кюрдска работническа партия.

По-малкото места на ПСР в новия парламент се дължат на приетата промяна в изборната система, закрепена от ЦИК и оказала се във вреда на управляващата партия. Без нея, сега тя сега щеше да има 341 депутати, а НРП - 112.

Опасенията на светските среди за системата на управление в страната са породени от стремежа на Ердоган да превърне Турция в президентска република от типа на Френската, при положение, че самият той и партията му са изразители на ислямистки тенденции. Тези опасения намаляха донякъде след изборите. Според някои, плановете на Ердоган за установяване на президентска република са свързани с желанието му да продължи да управлява Турция (вече като държавен глава) и след 2015, докогато може да бъде премиер. В тази връзка неговите противници от НРП определиха курса му като „турски вариант на путинизация”.

Най-сложният и чувствителен проблем пред правителството е кюрдския въпрос, възможностите за чието решаване изискват отделен анализ. При всички случаи, кюрдите очакват твърди официални гаранции за културни, политически и други права, закрепени в нови закони и дори в конституцията.

Налице е широко обществено съгласие конституцията, приета през 1982, т.е. две години след последния военен преврат, да бъде заменена с нова. Съществува обаче и силно обществено разделение, както и открито изразявани (най-вече чрез НРП) опасения от светските среди за съдържанието на новата конституция. Съотношението на депутатските места след последните избори ще принуди мнозинството на ПСР да разработи проекта за конституция в сътрудничество на НРП и останалите парламентарно представени партии. В тази посока, Ердоган вече направи изпреварващ ход и веднага след изборите декларира желание да работи чрез консенсус и компромиси, като в новия основен закон намерят място интересите на всички групи и общности. Той дори се опита да погледне по нов начин на турското общество - като на едно цяло, основаващо не само на религиозни, а и на светски принципи, различни идентичности и ценности. Конституцията ще бъде гражданска и свободна, посочи той, а всички граждани на страната ще са „първа класа”.

Новият парламент, в който вече има 78 депутати-жени (досега те бяха 50) вероятно ще отделя повече място на въпроса за правата на жените. Като цяло обаче, в сферата на човешките права остават много нерешени проблеми. Продължават честите арести заради свободно изразени мнения, десетки журналисти са в затвора. Новото в тази сфера ще бъде по-широкото коментиране на проблема и необходимата реформа в правосъдието. Ердоган отдавна дава подобни обещания, но редовно намира извинения, че правителството няма власт за да осъществи промени в съда и прокуратурата. Очаква се сега премиерът да прояви повече решимост за реформа и така да покаже по-сериозна ангажираност със защитата на демократичните свободи и ценности.

Икономиката

Повечето анализатори смятат, че Турция ще продължи стремителното си икономическо развитие. Съчетанието на религиозния консерватизъм на управляващите, с прилагането на икономически либерализъм в духа на пазарната икономика, свободното предприемачество и мащабните инвестиции, се одобрява от мнозинството турци и дава реални резултати. От всички страни в Г-20, по-висок икономически ръст от Турция демонстрира само Китай. Подобно на други страни със сходни режими, любим ангажимент на ПСР е строителството, като сред най-мащабните нови проекти са каналът от Черно до Мраморно море и две нови модерни градчета до Истанбул, свързани с трети по ред мост над Босфора (шосеен и железопътен). Очаква се те да създадат много работни места.

Въпреки впечатляващата икономическа активност, безработицата (намалена от предните периоди до 10%) ще продължи да е сериозен проблем. Тук е мястото да напомня, че най-високият в Европа икономически ръст, с който може да се похвали Турция, се допълва и от относително малкия и национален дълг (по-малък от този на Германия, Франция или Италия), висок ръст на частното потребление и, нещо много важно, младо и динамично население в трудоспособна възраст.

Външната политика

В очите на външния свят Турция се утвърждава като най-проспериращата и най-силната във военно отношение ислямска страна, която напоследък все повече осъзнава нарасналата си тежест. В същото време, докато ПСР продължава да е във властта, вътрешните политически и религиозни процеси ще продължат да подклаждат опасенията за наличието на някакъв прикрит ислямистки дневен ред на управляващите и бавното придвижване на страната към радикален ислямизъм. Те дават основание за вече проявяващите се на запад тревога и дори враждебност спрямо Турция и за твърдения, че тя ще бъде „изгубена в радикалния ислям”. Някои препоръчват, за да не се допусне това, върху Анкара да се оказва по-сериозен натиск (или дори тя да бъде поставена в изолация), както и бъдат стимулирани светските сили, макар че подобни мерки трудно биха могли да дадат някакъв реален резултат срещу една толкова мощна икономическа и военна сила и, най-вероятно, биха се оказали контрапродуктивни.

Проблемът по-скоро е очертаващата се цялостна промяна на Турция, в контекста на трансформациите в ислямския свят през последното десетилетие. След периода на студената война и близостта със САЩ и НАТО, респективно, противопоставянето си на Русия, Турция се озова в ситуация, в която вече може да си позволи да противоречи на Америка и да намира все повече допирни точки с Москва. След началото на войната на САЩ срещу радикалния ислям, Турция не демонстрира особена склонност да им помага, както правеше по времето на Варшавския пакт. Така, Анкара отказа преминаването през своя територия на американските войски при нахлуването им в Ирак, ограничава влизането на американски военни кораби в Черно море (включително за подпомагане на Грузия, през 2008), прекрати съгласуваното със САЩ участие на израелски самолети в съвместни военни учения в Турция, гласува в ООН против предлагания от САЩ пореден пакет санкции срещу Иран заради ядрената му програма. Настъпилото трайно напрежение в отношенията със САЩ се съпровожда от известно взаимно охлаждане и на отношенията с ЕС. Паралелно с това, Турция демонстрира сближаване на позициите си с мюсюлмански страни, като Иран и Палестинската автономия. Вашингтон осъзнава, че вече едва ли може да разчита изцяло на Анкара, както в миналото, а пък Брюксел изпитва силни съмнения за ползата от евентуалното присъединяване на Турция към ЕС, особено на фона на проблемите, създавани от растящата имиграция. Както е известно, масираните вълни турски имигранти в Западна Европа през 60-те и 70-те години на миналия век доведоха формирането на големи турски общности в страни като Германия и Франция. Тези общности, като цяло, не желаят да се интегрират, а по-скоро да укрепват идентичността си, затова страните от ЕС изпитват основателен страх да отворят границите си за Турция. Още повече, че напоследък Ердоган открито подкрепя тезата 4-те милиона негови сънародници в Германия да се чувстват повече турци, отколкото немски граждани, което допълнително изостря германската чувствителност. На фона на икономическата стагнация в Европа и продължаващия възход на Турция, на членството и в ЕС вече се гледа по-скоро като на бедствие. Откритото отхвърляне на турската кандидатура обаче, ще доведе до естественото отчуждаване на Анкара от Европа и търсене на пътища в други посоки. Показателно е, че в предизборната кампания и следизборната обстановка, въпросът за евроинтеграцията вече не играе централна роля сред приоритетите на ПСР.

Всички тези промени, осъществени през вече близо десетгодишното управление на ПСР, карат Европа и Америка да гледат с по-други очи на доскорошния си съюзник. От друга страна, нарасналите възможности на самата Турция и дават основание да вярва, че може да постигне много повече. След експеримента с „Флотилията на свободата” в помощ на Газа, през миналата 2010, това убеждение се затвърди допълнително. Очертаващата се възможност за нова подобна флотилия е само още един признак за като че ли безвъзвратно отминалия етап на съюзническите отношения с Израел. Те имаха ключово значение за политиката на Турция в близкоизточния регион, но това вече не е така.

Изборният успех на ПСР предизвика сериозен отзвук в Близкия Изток, още повече, че Ердоган не пропусна поименно да спомене след победата си редица страни и градове от региона (Палестина, Бейрут, Дамаск), изпращайки послание до народите им. За много от тях Турция ще продължи да е пример за динамична и успешна ислямска демокрация във време, когато повечето мюсюлмански държави страдат от трудно разрешими противоречия. Тя ще продължава да им предлага стабилна и отворена дипломация, с привлекателни възможности за взаимодействие с една просперираща икономика, успешно сътрудничеща си с Америка и Европа, независимо от противоречията между тях. Може да се очаква Анкара да реализира още важни икономически проекти в региона. Ще продължи и стремежът и за осъществяване на посреднически мисии (самостоятелно или съвместно с други страни) в Иран, Палестина и обзетите от „революционен хаос” арабски държави.

Има изгледи обаче, през третия управленски мандат на Ердоган да приключи „меденият месец” със Сирия – една от страните от т.нар. „стратегическа дълбочина” на турския външен министър Ахмет Давутоглу. Безредиците в тази арабска държава, довели до вълната сирийски бежанци на турска територия, могат да накарат  Анкара да заеме по-твърди позиции (и дори да ги сближи с тези на ЕС и САЩ) по отношение на Дамаск. В същото време, непримиримото отношение на САЩ и Израел към ядрената програма на Иран може да ескалира в открита конфронтация, като при подобно развитие позицията на „натовска” Турция, с управляваща партия от ислямски тип, поражда сериозни съмнения. В този нов контекст, традиционният стремеж на Анкара да бъде регионален брокер сякаш накланя повече везните на страната на Техеран. При размяна на удари, каквито никой не желае, но заради които формално беше лансирана и прословутата инициатива за т.нар. „ракетен щит”, включващ и Източна Европа, не е съвсем ясно на коя страна ще се окаже Турция. Основна цел на удар от страна на Иран би бил Израел и, евентуално, някои от неговите поддръжници, но както е известно отношенията на Анкара с Тел Авив напоследък са силно изострени.

В целия мюсюлмански свят през последното десетилетие засилващата се ислямска тенденция ерозира светския характер на режимите и обществата на много страни. Турция също чувства това влияние или натиск. Въпросът не е дали, а доколко ще се промени в резултат от това. Доколко военните ще станат „по-ислямизирани”, а светския потенциал в обществото - по-малък. Новите ислямски сили и тенденции са геополитически и съвпадат с отслабване влиянието на САЩ и Европа. В създалия се вакуум, който добре се забелязва от тях, Турция е сред играчите с бъдеще и самочувствие, при това вече не е чак толкова обвързана със Запада. Основна предпоставка за възхода и като нова сила е именно отслабването на позициите на досегашните големи сили в региона. Въпреки това обаче, начинът, по който Анкара работи по проблемите с Иран, Сирия, Египет и Либия показва известно аматьорство. Тоест, Турция все още е далеч от силата, каквато мечтае да бъде, но вече разполага с много по-сериозно, отколкото в близкото минало, влияние в своята „близка чужбина”.

* Българско геополитическо дружество