През септември 2011, в изказването на един от най-известните съвременни американски геополитици Збигнев Бжежински на форума в Ярославъл, прозвуча една твърде изненадваща за присъстващите и онези, които са запознати с биографията на Бжежински и неговите концепции, теза, касаеща възможността да бъде създаден съюз между Запада и Русия "от Ванкувър до Владивосток". Фактът, че същата идея се съдържа и в последната му книга ("Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната сила"), озадачи мнозина.
Трудно можем да повярваме, че един от най-последователните и твърди противници на Москва се опитва да ревизира основите на концепцията, която в течение на няколко десетилетия изискваше, ако не борба на живот и смърт, то поне изолацията и игнорирането на страната, която през съветския период се смяташе от него и колегите му за "империя на злото", а след това се определяше като "черната дупка" на глобалната геополитика. Наистина, Земята е кръгла и гарантирането на мира "от Ванкувър до Владивосток" е възможно и в двете посоки, т.е. не само включвайки Русия в зоната за сигурност, а и ограничавайки тази зона до нейната източна граница (т.е. изключвайки я от нея). Бжежински никога не е бил подозиран в симпатии към Русия, затова пък винаги е имал чувство за хумор. Да предположим обаче, че новата концепция за сигурността на Запада, като цяло, и на САЩ, в частност, се лансира от него съвсем сериозно.
Америка се нуждае от нови партньори
Сама по себе си, доказателствената база на тази концепция е ясна и проста. Америка отслабва, както впрочем и целият западен свят. Все повече проблеми в света се решават без нейното участие или пък не така, както биха искали във Вашингтон. Традиционните съюзници и сателити се държат все по-независимо и вече не изглеждат склонни да подчиняват собствените си интереси на интересите на своя "патрон". Укрепва мощта на Китай, който се очертава като най-вероятния претендент за статута на конкурираща се със САЩ свръхдържава. Вследствие на това, еднополюсният свят, формирал се сред разпадането на Съветския съюз, се пука по шевовете, а на дневен ред е появата на нов многополюсен модел. В този нов свят, САЩ и целият евроатлантически блок рискуват да играят много по-скромна роля, отколкото онази, с която Западът беше свикнал през последните най-малко сто години. Откъдето следва, че той отчаяно се нуждае от съюзници, каквито биха могли да бъдат Турция и Русия. Приемането на първата в Европейския съюз и интеграцията на втората в системата на глобалните ценности на либералната демокрация вероятно биха решили проблема. В противен случай Западът е заплашен не само да изгуби някогашното си величие, но и - след известно време - да преживее катастрофален спад на своето влияние.
Съкращаването, в обозрима перспектива, на възможностите на военно-политическия блок, който в Русия (а и не само там) са свикнали за по-лесно да обозночават просто като "Запад", до такива предели, които доскоро се смятаха да постижими само в рамките на пропагандистките щампи на идеологическата война, се оказва също толкова реално, както и изчезването от световната карта на СССР и Югославия, да не говорим за прекратеното съществуване на Варшавския пакт или СИВ.
За всеки поне малко образован човек, обявявянето, от Френсис Фукуяма, на статуквото, формирало се в началото на 90-те години, за "край на историята" винаги е изглеждало съмнителна спекулация. В същото време, фактът, че хора като Бжежински са осъзнали, че тази прекалено оптимистична за Вашингтон и Брюксел прогноза е просто поредния опит желаното да се представи за действителност, техните реверанси към Русия и дори готовността им да приемат концепцията на бившия руски премиер Евгений Примаков за многополюсния свят, не бива да се приемат като повод за радост в Москва. Защото светът става не толкова многополюсен, колкото "безполюсен: - на военно-политическата сцена, в пълно съответствие с толкова критикуваната като "политически некоректна" концепция за "сблъсъка на цивилизациите" на покойния Самюел Хънтингтън, се появяват движения и организации, които не са склонни да се подчиняват на какъвто и да било външен център. Конкуренцията между водещите глобални играчи им позволява успешно да намират необходимите за функционирането им ресурси, използвайки борбата на международните алианси за реализация на собствените си интереси. Впрочем, освен всичко друго, е съвършено неясно, защо и е на Русия да се превръща в опора на Запада в хипотетичната му бъдеща схватка с Китай, като същото се отнася и за Турция.
Някогашните и евентуалните бъдещи алианси между Запада и Русия
Алиансът на Москва с Лондон и Вашингтон, в противовес на оста Рим-Берлин-Токио, е естествена последица от силовия баланс, формирал се в началния период на Втората световна война, и се разпада непосредствено след приключването и. В контекста на 200-годишнината от Отечествената война през 1812 си струва да си припомним и, че руско-британският алианс срещу Наполеон, в крайна сметка, приключва с Кримската война. По същия начин победата на съюзниците във Втората световна война приключва със студената война и ядрената надпревара. Подобна традиция, в рамките на коята Русия се обединява с водещите държави от аглосаксонския свят в периодите, когато те се нуждаят от нея като "спасителен пояс", и съюзът с тях бива прекъснат в момента, когато изнеслата основната тежест в тези войни руска армия влиза в столицата на победения противник (или пък не влиза, защото съюзниците и са нарушили задълженията си, както е в случая с окупацията на Япония), едва ли вдъхновява някого в Москва. Поуката от допуснатите грешки е разумна цена за допускането им.
В същото време злорадството, че Западът, който продължава да се отнася към Русия с обичайното за него пренебрежение и недоверие, може да се окаже в положение за пореден път да опре до нея, ми се струва също толкова неуместно, колкото и оптимизмът по този повод. Умението да се възползваш максимално от обстоятелствата, без да демонстрираш излишни емоции или да изпадаш в еуфория, като точно оценяваш съотношението на силите и възможностите, без да си поставяш неизпълними задачи, традиционно не е сред силните страни на Русия. И то въпреки, че обстоятелствата често и предоставят всички шансове да си гарантира стабилно място сред великите държави. Вместо това, пренебрегването на разумната достатъчност в името на разорителни и рисковани проекти като Руско-японската или Първата световна война, военната интервенция в Афганистан или участието в оръжейната надпревара в конкуренция с повечето развити страни в рамките на т.нар. "звездни войни", ликвидират тези руски шансове.
От гледната точка на Москва, рационалният момент в новата концепция на Бжежински е, че въпреки запазващата се реторика от ерата на противопоставянето на двете идеологически системи, на Русия вече не се гледа като на основен противник, в борбата срещу който следва да бъде мобилизиран целия западен военно-политически блок, който (поне засега и въпреки възможностите за бъдещата му ерозия и отслабване) продължава да е далеч по-влиятелен и могъщ от Русия. Това действително може и следва да се използва, но нищо повече.
От друга страна, перспективите за съюз с конкурентите и противниците на Запада, насочен против него самия, независимо дали с Иран, с отделни арабски държави или с ислямския свят, като цяло, или пък с Китай - ще означава просто повтаряне на грешките, допуснати от елитите на Руската империя и СССР в заключителния етап от съществуването на тези предшественици на днешната Руска Федерация. Опитите за ангажирането на Москва в откритото противопоставяне на Запада, като алтернатива на сегашния курс на руското ръководство, което успешно блокира международните инициативи за външна намеса в Сирия на дипломатическото поле, без да влиза в пряка, още повече пък военна, конфронтация с онези, които се опитват да организират подобна намеса, е следствие не толкова от усилията на сирийското или иранско "лоби", колкото естествена реакция на цяло поколение руски военни и политици. Последните вече се умориха да чакат (вече цели двайсет години) старта на сътрудничеството между Москва и Запада, а вместо това да виждат несекващи опити за натиск върху Русия, игнориране на нейните интереси и неизпълнение на официално поетите задължения, които по-голямата част от партньорите на Москва нарушаваха и продължават да нарушават винаги, когато сметнат това за възможно. Тази реакция е обяснима, но е нерационална.
Съюзници и противници
Ще повторя още веднъж, че да бъде победен Западът в рамките на пряк военен сблъсък не само е невъзможно, но и безмислено - времената, когато реални резултати се постигаха с военни победи и окупация на противниковата територия, отдавна отминаха. Провалите на САЩ в Ирак и Афганистан свидетелстват за това, също както впрочем и успешната от военна гледна точка кампания в Либия, оказала се пирова победа за НАТО, тъй като доведе до дестабилизацията на цяла Северна Африка и отвори вратите към Европа за милиони нелегални африкански имигранти. Най-скромните данни сочат, че, ликвидирайки съществуващите прегради в лицето на авторитарните режими в Тунис, Либия и Египет, "арабската пролет" е задвижила до този момент поне 18 милиона души, насочили се към южното крайбрежие на Средиземно море. Демографските, екологични и военно-политически промени в Африка южно от Сахара, позволяват да прогнозираме, че това е само началото на ново "велико преселение на народите", което, по чисто обективни причини, не касае толкова Русия, но пък може да промени катастрофално ситуацията в Европа.
Това е реална заплаха, но, повтарям, не за Русия, за разлика от т.нар. "жълта заплаха" от страна на Китай, Япония или другите държави от Тихоокеанския регион например. Застаряването на китайското население, провокирано от политиката "едно семейство - едно дете", означава че демографската експанзия от тази страна е невъзможна. Реалната ситуация с китайската имиграция в Сибир и Далечния Изток дава основание да се говори не за китайска експанзия, застрашаваша руското бъдеще на тази част на Руската Федерация, а по-скоро за нейната стремителна деградация, на фона на активната и ефективна модернизация на Северен Китай. Борбата с Китай за Далечния Изток, с подкрепата на САЩ, за която се говори в новата концепция на Бжежински, означава интегрирането на Русия в програмата за гарантиране стратегическата сигурност на САЩ, като северен фронт на бъдещия им сблъсък с Китай, което няма никакъв смисъл за Москва.
Точно обратното, неутралната позиция по отношение на схватката между тези две свръхдържави, има определен смисъл за Русия. Ако говорим конкретно, съвместните учения със САЩ, обменът на информация в такива обеми и по такива направления, които Москва смята за целесъобразни, "точковото" участие в съвместните операции за борба с наркотърговията, пиратството и тероризма могат да бъдат полезни за Русия. Това обаче не се отнася за евентуалното руско участие в глобалното руско-китайско противопоставяне, независимо на коя страна. Още повече, че според новата концепция на Бжежински то предполага подчиненото положение на Москва, която ще трябва да трансформира за целта своята вътрешна и външна политика, не съобразно собствените си интереси, а подчинявайки се на необходимостта тя да "съответства" на препоръките на "водещия партньор".
Този американски подход е закъснял поне с 20-30 години. През 80-те, когато съветските войски все още не бяха напуснали Афганистан, интеграцията със СССР, вместо борбата с него, би позволила на САЩ да избегнат не само трагедията от 11 септември, но и всички бъдещи войни в ислямския свят. В началото на 90-те, непосредствено след разпадането на Съветския съюз, руският политически елит и общественото мнение смятаха за неоспорими предимствата на западния политически модел и бяха готови на интеграция, в качеството си на "младши партньор" на Запада. Двайсетте години, изминали оттогава, не само тотално ерозираха вярата в целесъобразността на партньорството при подобни условия, но и доказаха несъстоятелността на Запада, като цяло, и на САЩ, в частност, като световен лидер. Ако заявката за това лидерство беше подкрепена с практически действия, то, вероятно, би могло да се дискутира като един от вариантите за развитие и в този случай не би могло да се изключва, че за Русия (съвместно с Турция или самостоятелно) щеше да има някакъв смисъл да се интегрира в бъдещия световен ред, съобразно сценариите, разглеждани от Збигнев Бжежински в последната му книга. Само че ситуацията е съвършено противоположна. Присъствието на западните (американските) военни части в горещите точки на планетата не гарантира нито стабилност, нито сигурност. Самото им количество е недостатъчно за да постигнат успех във войната с противника, залагащ на партизанско-диверсионните методи.
Стратегическите съюзници на Запада в ислямския свят са последователни противници на Русия и техните интереси изискват както ликвидирането на светските режими в арабския свят, така и прокарването на ориентираните към тях версии на радикалния ислям на територията на Руската Федерация, което е в пълно противоречие с фундаменталните руски интереси, без оглед дали тези западни съюзници са арабските монархии от Залива, смятащи Русия за "територия на джихада", или това е Турция, за която тя е основния и търговски партньор. Впрочем, самата Турция вече не се стреми да стане член на Европейския съюз, а само използва лозунгите за евроинтеграцията за да смачка собствения си генералитет, затвърждавайки властта на местните политици, опиращи се на ислямизма.
Политическият ислям не е съюзник на САЩ и Европа, въпреки илюзиите на редица западни политолози и политици (сред които Бжежински заемаше и продължава да заема видно място), че това е възможно. Ислямският свят използва Запада за реализацията на собствените си интереси, игнорирайки призивите за спазване на човешките права и извличайки максимална полза от икономическото сътрудничество с него, но нищо повече. Опитите да се копира този модел и по отношение на Русия бяха изначално обречени на провал, както впрочем и всяко копиране, извършващо се без да се отчита формиралият се баланс на интересите, съотношението на силите и нивото на конкуренцията за вниманието на местните елити, при което Русия не може да си позволи да бъде източник на безплатни въоръжения, инвестиции с илюзорни гаранции, или на военни съветници за армиите, участващи в местните войни, какъвто някога беше СССР. Всъщност, руската намеса в тези войни (без оглед на чия страна) е теоретично възможна, но би довела единствено да фалита и разпадането на самата Русия. Това не бива да се забравя, независимо какви аргументи в полза на подобна намеса да прокарват привържениците или противниците на Бжежински. Още повече, че местните играчи винаги са демонстрирали и продължават да демонстрират нелоялност към необходимия им Запад и е съвършено неясно, защо биха се държали по-различно към Русия. При това не става дума само за Турция, Пакистан или арабските съюзници на САЩ, които при всеки удобен случай подкрепят групировки, които са откровено враждебни към Америка, независимо дали става дума за ХАМАС, "Мюсюлманските братя", "Ислямски джихад" или движението Хакани. Иран не се държи кой знае колко по-приятелски към Руската Федерация, доказателство за което е искът за 4 млрд. долара подаден от Техеран в швейцарския съд заради отказа на Москва да му достави ракетни комплекси С-300, както и откритият натиск върху Русия във връзка с делимитирането на водите на Каспийско море.
В крайна сметка, както сочи и практиката, единствената държава от Близкия или Средния Изток, която не работи срещу САЩ или ЕС, е Израел, при това, независимо от митологията и стереотипите, формирали се в средите на висшите руски военни по съветско време, еврейската държава се държи коректно и спрямо Русия, въпреки, че се отнася нееднозначно към руско-сирийските и руско-иранските връзки. Самите Съединени щати обаче, действат по отношение на Израел (независимо от мощното еврейско лоби във Вашингтон) без да се съобразяват особено с неговите интереси, нарушавайки поетите обещания и задължения и игнорирайки го не само в случаите, когато смятат това за полезно за американската политика, като цяло, но и когато става дума за корпоративни или лични интереси на чиновниците от Държавния департамент, военните институции или разузнавателната общност. За Русия това е добър пример, как САЩ се отнасят с най-близките си съюзници, към които тя не спада и каквато никога няма да стане. С временните си съюзници, още повече пък с онези, чиито интереси само отчасти съвпадат с американските, Вашингтон (и не само) се съобразява още по-малко. Впрочем, опитите за привличане на американските съюзници в сферата на руското влияние също са обречени. Поне що се отнася до арабския свят, отношенията между местните елити и Запада се основават на взаимни делови интереси и инвестиции за стотици милиарди и продължаващо вече дълги десетилетия сътрудничество, затова пред тях има перспектива за поколения напред.
Така или иначе, но гражданската война в Сирия навлезе във фазата на общностното (между шиити и сунити) противопоставяне, прехвърли се в Ливан и не е изключено да се разпространи на турска и йорданска територия. В случай, че Асад все пак бъде свален и при положение, че палестинските ислямисти със сигурност ще се опитат да ограничат властта на йорданските Хашемити (или дори да свалят управляващата династия), формирането в сирийската част на Кюрдистан на самостоятелен анклав, поддържащ тесни връзки с Иракски Кюрдистан, ще активизира още повече кюрдския сепаратизъм в Източен Анадол. Докато Асад не бъде ликвидиран физически, не бъде свален от най-близкото си обкръжение, против него не бъде организирана външна военна интервенция, или в Сирия не се реализира напълно сценарият на ливанската гражданска война, той има шанс да запази властта си. Ако пък успее да се задържи до началото на мащабна война в Залива с участието на Иран, вероятността за която ще бъде най-голяма през първата половина на 2013 (т.е. в периода между американските и иранските президентски избори), не е изключено, че свалянето на алауитския режим в Дамаск ще престане да бъде първостепенна задача за Катар, Саудитска Арабия и Турция, и режимът ще получи шанс за мирната си трансформация. Севернокорейският пример ни кара да предполагаме наличието на подобна възможност.
Ситуацията с Иран обаче е много по-сложна. Пробивът на Техеран в ядрената сфера означава крах на режима на неразпространение. Израелският удар срещу Иран остава възможен, но истината е, че той би спрял движението на иранците към атомната бомба за не повече от година-две, което разбира се не е малко за регион като Близкия Изток. Евентуален удар на САЩ и европейските им съюзници от НАТО би ликвидирал на 100% иранската ядрена програма, макар че идеята за свалянето или "уестърнизацията" на иранския режим отсега може да се причисли към невъзможните мечти на американските политически идеалисти, какъвто впрочем е и Бжежински. За Русия нестабилността около Иран не е особено приятна, но, в крайна сметка, означава не толкова заплаха за разширяване на американското влияние в близката периферия на Руската Федерация (както показва афганистанският и иракският опит, това влияние не бива да се преувеличава), колкото липса на иранска конкуренция на европейските енергийни пазари в течение на доста продължителне период от време. Както казва Уинстън Чърчил: "някои виждат криза във всяка възможност, други откриват възможност във всяка криза". И макар че Чърчил, също както и Бжежински, никак не е харесвал Русия, за разлика от него, е притежавал забележително ясна мисъл и желязна логика.
* Авторът е президент на Института за Близкия Изток в Москва и бивш председател на Руския Еврейски конгрес
{backbutton}
