В двустранните отношения на САЩ с различните държави по света вероятно няма други, които да се наблюдават толкова внимателно и да пораждат толкова коментари, като тези с Израел.Американско-израелските отношения са обект на безброй анализи. При това, както привържениците, така и противниците им зорко следят и най-малките признаци за напрежение или влошаване, които карат първите да страдат, а вторите да се радват. Докато при управлението на президента Буш-младши развитието на тези отношения не пораждаше кой знае какви емоции, имайки предвид постоянната и почти безкритична подкрепа на Белия дом за Израел, това на президента Обама даде достатъчно възможности на анализаторите да спекулират за проблемите между Вашингтон и правителството на Бенямин Нетаняху. Досега, характерът на този спор беше изцяло предсказуем – от едната страна в него са онези, които критикуват президента Обама заради предполагаемото му нежелание да продължи да подкрепя безусловно Израел (1), от другата – тези, които подкрепят произраелската политика на американския президент (2).
И двете страни обаче, фокусират вниманието си в погрешна посока. Истинскят дебат не е за това, дали Обама е достатъчно произраелски настроен. Истинският дебат би трябвало да се води по въпроса, доколко днешните американски и израелски интереси в Близкия Изток съвпадат? Или, казано по-простичко, фундаменталният проблем в отношенията между САЩ и Израел не е свързан с отделни личности, колкото и важни да са те, а с прогресивно раздалечаващите се интереси на двете държави.
Хорът на критиците на Обама
За мнозина израелци и американци, подкрепящи Израел, причината за появилите се през последните години разногласия е проста: президентът Обама в действителност не е произраелски настроен, или поне не толкова, колкото биха искали дясно ориентираните израелски и американски евреи, както и повечето републиканци в САЩ. За тях, да си „произраелски настроен” означава безкритично да подкрепяш всяко израелско правителство. Това понятие не включва опитите да се внуши на Израел, кое е по-добро за страната или пък да се оказва някакъв натиск върху него – все неща, които президентът Обама си позволява да прави. От тази тесногръда гледна точка, Обама със сигурност не е „произраелски настроен”, само че това се отнася и за много американски евреи, както и за немалко израелци, които също не са склонни сляпо да подкрепят правителството на Нетаняху.
Истината обаче е, че не само дясно ориентираните американски и израелски евреи поставят под въпрос произраелските чувства на Обама. В Израел и сред американската еврейска общност е широко разпространено мнението, че президентът Обама не е емоционално и инстинктивно „произраелски настроен”, каквито бяха предшествениците му (и особено президентите Буш-младши и Клинтън). Макар че се признава подкрепата, която Обама отвреме навреме оказва на Израел (например в ООН (3), или когато израелското посолство в Кайро беше обсадено от демонстранти), той не се смята за „истински приятел” на еврейската държава. Колкото и неоснователно да е това схващане, то се затвърждава, въпреки искрени усилия на президента Обама и неговите привърженици да го оборят. В определени кръгове на американската еврейска общност твърдението, че Обама инстинктивно („в червата си”) не е добре настроен към Израел (4), се е превърнало в клише.
Това убеждение, че Обама не е искрено произраелски настроен е и резултат от постоянните усилия на републиканците да привлекат еврейските избиратели и спонсори. Подобно поведение винаги е било характерно за републиканците, но с влизането на Обама в Белия дом то получи нов тласък. Както изглежда републиканците смятат, че този път, за разлика от преди, когато по-голямата част от избирателите-евреи предпочитаха да гласуват за Демократическата партия, сега те ще се отдръпнат от нея и ще гласуват за републиканския кандидат. Въпреки че подобен сценарий е малко вероятен (независимо от изненадващата победа на републиканците по време на изборите за Конгрес в населения предимно с евреи 9-ти район на Ню Йорк, където преди това печелеше демократът Антъни Уайнър) (5), той продължава да изкушава републиканците, надяващи се да превърнат въпроса за отношението на Обама към Израел в инструмент за привличане на повече избиратели за президентската надпревара в края на 2012. Тоест, непрекъснатите критики срещу „израелската политика” на Обама от страна на републиканските политици и коментатори, се базират не на обективен анализ, а на изборни съображения.
Всъщност, критиките към подхода на Обама в отношенията с Израел не само са тенденциозни (и донякъде неискрени), но и са доста избирателни. Твърдението, че Обама е „хвърлил Израел под колелата на автобуса” (по думите на Мит Ромни) се опровергава от факта, че връзките между САЩ и Израел в отбранителната сфера,на практика, се задълбочиха при управлението на Обама (6). Това разбира се не означава, че начинът, по който Обама развиваше отношенията с Израел е безупречен. Несъмнено, президентът и някои членове на администрацията му допуснаха редица тактически грешки, част от които им струваха доста скъпо. Така например, Обама не посети нито веднъж Израел, нито пък се обърна директно към израелската общественост, макар че отправи подобни обръщения към мюсюлюлманската и арабската общности в Анкара, през април 2009, Кайро, през юни 2009 и в Държавния департамент, през май 2010. Но, макар че администрацията му има вина за недостатъчно доброто управление на двустранните отношения, тя не може да бъде обвинена, че е намалила американската помощ за Израел, както твърдят мнозина нейни критици.
Но, ако президентът Обама не бива да бъде обвиняван за възникналото по време на мандата му напрежение между САЩ и Израел, тогава кой е виновен за това? Според някои анализатори, причината е в сблъсъка между двама много различни политически лидери – Обама и Нетаняху (7). Двамата наистина идват от силно различаващи се политически лагери – Обама е либерал, а Нетаняху е консерватор, а и в личен план не изглежда, че те изпитват особено доверие един към друг (8). Липсата на персонални симпатии помежду им си пролича доста ясно при срещите им в Белия дом, особено през май 2011, когато Нетаняху си позволи публично, пред очите на журналистите, да поучава слушащият го с каменно изражение Обама , след като предния ден президентът беше заявил в Държавния департамент, че границите на бъдещата палестинска държава следва да се съобразят с очертаната през 1967 „Зелена линия”, като се договори взаимен обмен на територии.
Но, въпреки че личните отношения между лидерите със сигурност се отразяват и върху тези между техните държави (пример за което бяха близките отношения между президента Буш-младши и британския премиер Блеър), те не могат да обяснят напрежениетот в американско-израелските отношения при управлението на Обама. В крайна сметка, това напрежение не е само между Обама и Нетаняху. То е много по-широко и има по-дълбоки корени, т.е. не опира единствено до личностния сблъсък между двамата лидери. Истината е, че в основата му са различните стратегическе перспективи. И само ако осъзнаем това, можем да разберем и какъв точно е проблемът в американско-израелските отношения днес.
Общи интереси, различни стратегически перспективи
Преди повече от век, британският премиер лорд Палмерстън изрича прочутата фраза „държавите нямат постоянни приятели и съюзници, а само постоянни интереси” и оттогава тя е залегнала в основите на реалистичния подход към международните отношения. Когато става дума за американско-израелските отношения обаче, е налице тенденция тази доказана истина да бъде игнорирана. Вместо това, американските и израелски официални лица неуморно ни внушават, както направи и президентът Обама в посланието си до конференцията на Американско-израелския комитет по обществените въпроси (АІРАС), на 22 май 2011, че: „връзките между САЩ и Израел са нерушими” (9). Макар че тези думи сигурно са стоплили сърцата на привържениците на неформалния съюз между двете държави, те не отчитат фундаменталния факт, че САЩ и Израел се ръководят, преди всичко, от националните си интереси, а не от взаимната си привързаност, и тъкмо тези интереси, в крайна сметка, определят и характера на взаимоотношенията им. Колкото повече съвпадат те, толкова по-силна ще е и връзката между двете страни.
Разбира се, те и днес продължават да имат много общи интереси в Близкия Изток. И двете се противопоставят на иранската ядрена програма и биха искали да ерозират влиянието на Техеран в региона; и двете се противопоставят на разпространението на балистичните ракети и оръжията за масово унищожение; и двете искат да спрат ислямисткия тероризъм (независимо дали този на Ал Кайда, ХАМАС, Хизбула или други джихадистки групи); и двете подкрепят прозападните режими в региона (като йорданския например) и държат на стабилността в него. По принцип, и двете биха искали да се намери мирно решение на арабско-израелския конфликт, на принципа „два народа, две държави” (т.е. еврейска и палестинска държава) и „нормализация” на отношенията между арабския свят и Израел.
На хартия, или на думи, всичко изглежда наред. Нещата обаче се променят, когато тези широки цели трябва да се трансформират в реална политика и да се реши, кои от тях следва да се приоритизират. Твърде често се оказва, че САЩ и Израел имат различни приоритети и следват различни стратегии. С други думи, не става дума толкова, че двете държави, на практика, искат различни неща, а че се разминават относно начините за постигането им. Както ясно посочва анализаторът на Центъра за стратегически и международни изследвания (CSIS) Хаим Малка, в доклада си за бъдещето на американско-израелския съюз: „начините, по които САЩ и Израел се опитват да реагират на общите предизвикателства, все повече се различават” (10).
Този проблем допълнително се усложнява от факта, че различният подход на американците и израелците към общите предизвикателства все повече се възприема от всяка от страните, като вреден за собствените и интереси. Така, докато американските чиновници обясняват, че Израел не се интересува достатъчно от интересите на САЩ и, че действията му често са неприемливи за Вашингтон, израелците критикуват „наивната” дипломация на Америка в Близкия Изток и вредните последици от нея за еврейската държава. С други думи, всяка от двете страни вярва, че политиката на другата ерозира националните и интереси (11). На този фон, напрежението в сегашните американско-израелски отношения едва ли трябва да ни учудва.
В по-широк план, правителството на Нетаняху възприема сегашната стратегия на САЩ в Близкия Изток като плаха и късогледа. То смята, че тя създава впечатление за слабост на Америка у регионалните и противници (и, най-вече Иран), не е достатъчно съгласувана с регионалните и съюзници (като Израел и Саудитска Арабия) и създава условия за появата на вакуум, който може да бъде запълнен от външни сили (в частност, от Русия и Китай). Всичко това е заплаха за Израел. И обратното, в очите на администрацията на Обама, в момента Израел въобще не разполага с ясна стратегия. Според американците, тази стратегия е блокирала някъде между отричането и пренебрежението – отричането на дългосрочните тенденции, които биха могли да превърнат страната в недемократична държава, и пренебрежениието към всеки опит за натиск върху Израел, дори ако той се оказва с добри намерения. Като най-близък (ако не и единствен) израелски съюзник, за САЩ това не е никак добре, тъй като именно те са принудени да плащат дипломатическата цена за упоритостта на еврейската държава.
Наред с изброените дотук причини, съществуват три важни въпроси, по които САЩ и Израел имат различни стратегически визии и които са основния фактор за напрежението в двустранните отношения през последните години: израелско палестинският конфликт, иранската ядрена програма и т.нар. „арабска пролет”. В основата на споровете между двете страни е фундаменталното разминаване между начините, по които двете държави възнамеряват да преследват целите си, колко важни са тези цели и какви точно са те.
Различните стратегии: Израелско-палестинският конфликт
Всъщност, САЩ и Израел имат консенсус по много от аспектите на израелско-палестинския конфликт – за желания резултат, за необходимостта от преки двустранни преговори между участниците с цел да се намери взаимноприемливо решение и за невъзможността да се преговаря с ХАМАС, но между тях съществуват и редица сериозни разминавания. Най-очевидното е за израелските селища на Западния бряг и в Източен Йерусалим, които отдавна са обект на несъгласие между израелското и американското правителства. Всяка предишна американска администрация се противопоставяше на строежа на нови израелските селища (някои по-остро от други, като например тази на Буш-младши) и всяко израелско правителство отказваше да спре тези строежи (макар че някои ги забавяха, докато други ги ускоряваха).
Тоест, няма нищо ново в постоянните критики на администрацият на Обама срещу изграждането на селища от правителството на Нетаняху, освен може би, че са по-силни и недвусмислени (да си припомним гневната реакция на Белия дом, когато Израел обяви плановете си да строи нови сгради за евреите в Източен Йерусалим, точно по време на посещението на вицепрезидента Джо Байдън в страната, през март 2010). Както посочва в тази връзка бившият шеф на кабинета на Обама Рам Еманюел:”САЩ вече повече от двайсет години следват една и съща политика по този въпрос, разликата е, че ние ясно я декларираме, вместо да я шепнем, както правеха някои преди нас” (12).
Ако администрацията на Обама все пак се различава от предшествениците си в подхода по този въпрос, което е свързано със значението, което тя му придава. Това не се дължи на липсата на произраелски чуства у президента Обама или неговия екип, а че администрацията на президента, както и мнозина експерти в и извън правителството, съзнават, че строежът на нови селища в окупираните територии е ключов въпрос с огромно влияние върху израелско-палестинския мирен процес. Вместо да гледат на продължаващото разширяване на израелските селища като на досаден проблем, САЩ вече осъзнават значението на въпроса за палестинците, както и, че това е най-голямата пречка за постигането на прогрес в мирния процес (13). Въпреки че в миналото палестинците бяха склонни да преговарят с Израел, независимо от продължаващото изграждане на селища, днес вече не са съгласни да го правят, виждайки как експанзията на израелските селища буквално „изяжда” земята на бъдещата Палестинска държава. Докато палестинците ставаха все по-непоколебими в противопоставянето си на строежа на израелски селища на тяхна територия, администрацията на Обама, на свой ред, засилваше натиска си върху Израел да прекрати строежите. Така, скоро след като пое властта, администрацията на президента поиска от израелското правилество да замрази строителството. Както обяснява в тази връзка професор Шаи Фелдман: „Съзнавайки, че палестинската страна няма никакво доверие на новото израелско правителство, доминирано от партията Ликуд, администрацията на Обама стигна до извода, че е необходимо да се направи драматична стъпка към изграждане на такова доверие, което би подобрило условията за предложените мирни преговори. И след като в центъра на палестинското недоверие към Израел е продължаващото разширяване на израелските селища в окупираните територии – нещо, което палестинците смятат за несъвместимо с мирните преговори и края на израелската окупация на палестинските земи, беше естествено САЩ да натиснат Израел да замрази строителството” (14).
Докато администрацията на Обама вярва, че прекратяването на изграждането на нови израелски селища ще увеличи шансовете за успех на мирния процес, правителството на Нетаняху е убедено, че строежът на селища не се отразява сериозно върху хода на палестинско-израелските отношения. То посочва, че в миналото са се водили мирни преговори, при това успешно, независимо, че изграждането на израелски селища е продължавало. Според него, настояването на палестинците строежите да бъдат напълно замразени е само „димна завеса”, целяща да се избегне воденето на преговори по същество с Израел. Тоест въпросът е, доколко изграждането на селищата наистина е от значение (реално или символично) за перспективите за постигане на мир между евреи и палестинци.
Но, докато разминаването между САЩ и Израел по този въпрос достатъчно широко се освещава от медиите, много по-малко внимание се обръща на далеч по-важното и фундаментално разминаване относно ролята, която израелско-палестинският конфликт играе в по-широката динамика на Близкия Изток. Дали конфликтът радикализира арабското и мюсюлманското обществено мнение? Дали той затруднява умерените режими в желанието им да следват прозападна политика? За мнозина, принадлежащи към американския елит в сферите на дипломацията и сигурността, отговорът и на двата въпроса е твърдо „да” (15). Тезата за „връзката” между арабско-израелския конфликт и други въпроси, които са от интерес за САЩ в Близкия Изток, днес се споделя от мнозина сегашни и бивши американски правителствени служители (демократи и републиканци), както и от експертите по Близкия Изток.
Тази „връзка” не означава (както понякога се твърди), че мирът между араби и израелци е лекарство за всичките проблеми в региона. Тя означава просто, че постигането му би помогнало на САЩ да се справят с другите регионални проблеми – например би улеснило сдържането на Иран, тъй като ще отслаби позициите на сателитите му Хизбула и ХАМАС и ще направи по-лесна мобилизацията на арабите-сунити срещу Техеран, т.е. ще съдейства за подобряване на цялостната атмосфера в региона. В САЩ е налице нарастващ консенсус, че израелско-палестинският конфликт вреди на американските интереси в Близкия Изток, макар че повечето политици не са склонни да го кажат на глас, по чисто електорални съображения. Той обаче беше огласен достатъчно ясно от генерал Дейвид Питреъс, тогава шеф на Централното командване на САЩ (а днес директор на ЦРУ) в доклада му пред Комитета за въоръжените сили на Сената от март 2010, където той посочва, че: „Израелско-палестинският конфликт съдейства за формирането на антиамерикански чувства заради фаворизирането на Израел от САЩ. Гневът на арабите, породен от нерешения палестински проблем, ограничава мащабите и дълбочината на американските партньорства с правителствата и народите в региона и ерозира легитимността на умерените режими в арабския свят. Междувременно, Ал Кайда и други екстремистки групировки използват този гняв за да разширят подкрепата си. Освен това, продължаващият конфликт разширява влиянието на Иран в арабския свят, чрез сателитите му – ливанските Хизбула и ХАМАС” (16).
Администрацията на Обама споделя тази визия и вярва, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт би било най-големия принос за регионалната стабилност. Впрочем, други американски администрации също бяха наясно с това, но никой не го декларира толкова ясно и открито. Членовете на кабинета на Обама просто казаха публично това, което предшествениците им дискутираха неофициално. Още като кандидат президент Обама открито говореше за връзката между израелско-палестинския конфликт и другите интереси на САЩ в Близкия Изток, посочвайки в едно интервю, че „този постоянен сблъсък (израелско-палестинският конфликт – б.а.) вреди на цялата ни външна политика. Липсата на решение за този проблем се използва като оправдание от антиамерикански настроените войнствени джихадисти за да извършват непростимите си действия, т.е. в наш национален интерес е да го решим…” (17). Той не промени тона си и след като стана президент, обявявайки например, че: „липсата на мир между палестинци и израелци е пречка за всички останали сфери на задълбочаващо се сътрудничество, както и за гарантирането на по-голяма сигурност за хората от региона, а и за САЩ” (18). Макар че Обама вероятно смята създаването на палестинска държава за морално оправдано, за него е много по-важно, че то представлява стратегическа необходимост за самите САЩ.
Въпреки че Израел също подкрепя създаването на Палестинска държава (19), най-малкото на теория, той не е много склонен това да се случи скоро. Премиерът Нетаняху официално одобри решението за двете държави (в широко дискутираната си реч в Университета Бар-Илан, през юни 2009) (20), но гледа на него без всякакъв ентусиазъм (21). Той не направи почти нищо за прокарването му и със сигурност няма да промени това си поведение. Както изглежда, Нетаняху вярва, че макар създаването на Палестинска държава да е от дългосрочен интерес за Израел, то не е в негов интерес в краткосрочна перспектива, имайки предвид риска новата държава да попадне под управлението на ХАМАС, т.е. в иранската сфера на влияние (22). За него и за мнозина други от военния елит и специалните служби на Израел, създаването на Палестинска държава е опасна игра и Нетаняху инстинктивно иска да играе предпазливо, т.е. за време. Тази израелска политика на постоянно отлагане поражда нарастващо раздразнение у администрацията на Обама (23).
Но дори Израел да искаше да действа по-бързо и смело за реализацията на решението за двете държави, както го кара администрацията на Обама, той няма да приеме американската теза, че разрешаването на израелско-палестинския конфликт ще има огромно позитивно въздействие върху целия Близък Изток. Истината е, че мнозина израелци смятат, че конфликтът им с палестинците всъщност е последица от проблемите на региона, а не причина за тях. Освен това те отхвърлят тази идея, тъй като смятат, че тя означава, че Израел, поне частично, е отговорен за проблемите в Близкия Изток, т.е. индиректно и за тези на Америка в региона.
Колкото повече САЩ се убеждават, че действително има пряка връзка между арабско-израелския конфликт и гарантирането на другите американски стратегически интереси в Близкия Изток (и дори отвъд региона), толкова по-силен ще става натискът на Вашингтон, включително върху Израел, за разрешаване на конфликта, но паралелно с това ще нараства и съпротивата на израелския елит срещу това. Което няма как да не задълбочи напрежението в американско-израелските отношения, без значение кой управлява в двете държави.
Различните приоритети: иранската ядрена програма
Както Израел, така и САЩ искат едно и също по отношение на двата основни проблема в Близкия Изток – израелско-палестинския конфликт и иранската ядрена програма, а именно създаване на отделна Палестинска държава и прекратяване ядрената активност на Техеран. Те обаче драматично се разминават по начина, по който подреждат приоритетите си. Така, Израел поставя на първо мяста заплахата от Иран, а не конфликта си с палестинците (който, според мнозина израелци може да бъде управляван). И обратното, за САЩ, иранската ядрена програма (макар да е сериозно предизвикателство), не представлява такава заплаха, каквато е за Израел, а прекратяването и не е нито толкова спешно, нито толкова важно.
За израелците, Иран се е превърнал в постоянна заплаха. Почти всички го смятат за най-големия враг и най-сериозната заплаха. Няма нужда да казвам, че тази представа не е неоснователна, имайки предвид иранската подкрепа за ХАМАС и Хизбула, арсеналът на Техеран от балистични ракети и продължаващата му ядрена програма, чиято крайна цел, както се предполага, е създаването на ядрено оръжие.Тъй като тревогата в израелското общество нарасна през последните години (отчасти заради апокалиптичните предупреждения на редица водещи израелски политици, които дори събудиха призрака на Холокоста, сравнявайки Иран с нацистка Германия, а президента Махмуд Ахмадинеджад с Адолф Хитлер (24)), иранската заплаха засенчи всички други предизвикателства пред националната сигурност на Израел, включително конфликта с арабите. Съществува обществен консенсус, че появата на ядрен Иран ще представлява безпрецедентна, дори екзистенциална заплаха за еврейската държава (25). Затова повечето израелци подкрепят нанасянето на едностранен удар срещу иранските ядрени инсталации, ако санкциите и дипломацията не успеят да убедят иранците да прекратят ядрената си програма, макар че са раздвоени, дали Израел следва да осъществи тази атака незабавно (26).
Без значение, колко често и патетично членовете на администрацията на Обама призовават да бъде попречено на Иран да се сдобие с ядрени оръжия и намекват, че ако се наложи може да се използва военна сила срещу него, фактът е, че САЩ не са толкова застрашени или притеснени от иранската ядрена програма, колкото е Израел. Нещата опират и до географията, САЩ са много по-далеч от Иран, отколкото Израел и са много по-могъщи от него. Иранските ракети не могат да достигнат САЩ, пък дори и да можеха, не са в състояние да ги засегнат сериозно. Затова Съединените щати и Израел фундаментално се различават по начина, по който възприемат иранската заплаха. За САЩ, Иран несъмнено е стратегически кошмар, който може да даде мощен тласък на ядреното разпространение в региона, минирайки глобалните усилия за неразпространение, но в никакъв случай не представлява непосредствена заплаха за съществуването на Америка, каквато е за Израел. САЩ могат да съществуват съвместно с един ядрен Иран, ограничавайки се само със сдържането му (както действаха спрямо Съветския съюз през студената война). Израел обаче не може да си го позволи, или поне така си мисли. Както отбеляза наскоро израелският вицепремиер Силван Шалом: „Израел не може да живее с мисълта, че група луди, като иранския режим, ще решават дали да унищожат еврейската държава или не” (27).
Тоест, това, което реално разделя Израел от САЩ, когато става дума за иранската ядрена програма, не са различаващите се разузнавателни данни на двете държави за това, колко близо е Иран до създаването на ядрени оръжия, или коя точно е „червената линия”, чието прекрачване ще изисква военна атака срещу иранските ядрени обекти, както често твърдят медиите (28), а различните им преценки за това, дали наистина се налага и доколко си струва подобна атака. За САЩ и Израел цената и ползата от открита военна акция срещу Иран, силно се различават. Имайки предвид, че израелците смятат Иран за екзистенциалната заплаха, подобна акция, в крайна сметка, би си струвала от тяхна гледна точка, независимо, колко рискована и скъпа би могла да бъде. Това обаче със сигурност не се отнася за САЩ (една прикрита военна кампания е нещо друго) (29). То обяснява и опасенията на Вашингтон, че Израел може да реши да атакува Иран без предварителното одобрение на САЩ, както и постоянните усилия на администрация на Обама да увери Израел, че Америка ще гарантира сигурността му (тук е мястото да напомня, че въпреки толкова често декларираната му подкрепа за Израел, президентът Буш-младши отказа да даде зелена светлина за военна атака срещу иранските ядрени мощности, когато тогавашния израелски премиер Ехуд Олмерт го помоли за това през 2008 (30)).
Американските уверения обаче, не успокояват особено израелските страхове, свързани с Иран, и тревогата, че САЩ биха могли да се примирят с появата на ядрен Иран само и само да не допуснат нова война в Близкия Изток. Всичко това увеличава подозренията на израелците, че САЩ няма да поискат да атакуват иранските ядрени обекти, нито ще позволят на Израел да го стори, а от друга страна задълбочава тревогата на американците, че някой ден Израел ще нападне Иран без да предупреди Вашингтон – още една причина за напрежението в американско-израелските отношения.
Различните цели: „арабската пролет”
При управлението на президента Обама отдавна съществуващите противоречия относно ключовото значение на израелско-арабския конфликт и непосредствения характер на иранската ядрена заплаха, бяха в основата на напрежението в американско-израелските отношения. След това, през 2011, започна т.нар. „арабска пролет”. Революциите и бунтовете, разтърсили арабския свят, довели до падането на редица режими и променили близкоизточната политика, бяха оценени по различен начин от САЩ и Израел (поне повечето от тях). След като винаги досега подкрепяха един и същи отбор в арабския свят – този на прозападно настроените автокрации (и, най-вече Хосни Мубарак в Египет и Хашемитската династия в Йордания), за първи път САЩ и Израел, вече не залагат на едни и същи политици.
Казано по-простичко, Израел би искал оцеляването на управляващите арабски автокрации (макар и по-скоро от страх), докато САЩ се обявиха (макар със закъснение, колебливо и много избирателно) в подкрепа на бунтуващите се арабски маси, настояващи за справедливост и промяна. Разликата в отношението на САЩ и Израел към „арабската пролет” си пролича особено в случая с Египет, където администрацията на Обама подкрепи свалянето на президента Мубарак и демократичния преход в страната, докато правителството на Нетаняху открито подкрепяше Мубарак и заменилия го военен съвет. Впрочем, различията между двете страни се проявиха и в отношението им към бунтовете в Сирия, които САЩ подкрепят, докато Израел изглежда дълбоко раздвоен в отношението си към тях (макар че не харесват Асад, израелците се боят от възникването на хаос и перманентно нестабилност в Сирия) (31).
Така, „арабската пролет” задълбочи различията между американската и израелската стратегии в Близкия Изток. Въпреки че САЩ и Израел традиционно подкрепяха запазването на статуквото в региона, днес това вече не е така, след като администрацията на Обама подкрепи (в различна степен) бунтовниците в целия регион от Тунис, на Запад, до Йемен, на Изток. И тук, както и в отношението към иранската заплаха, географското положение се оказва критично важен фактор. За израелците, арабската пролет не е далечно събитие, каквото е за американците, а нещо, случващо се в непосредствена близост и дори преливащо през границите им. Опасността от появата на яростно антиизраелски (и дори антисемитски) ислямистки правителства, дошли на власт чрез демократични избори, е реална и непосредствена и може да има катастрофални последици за израелската национална сигурност, особено ако доминираното от „Мюсюлманските братя” правителство в Кайро реши да анулира египетско-израелските мирен договор.
Тоест, макар че „арабската пролет”, на практика, доведе до един по-демократичен арабски свят, Израел може да се окаже големия губещ от това, най-малкото в краткосрочна перспектива. При положение, че арабското обществено мнение е силно антиизраелско и про-палестинско, фактът че занапред то ще оказва много по-голямо въздействие върху външната политика на арабските държави, няма как да не повлияе върху отношението им към Израел и израелско-арабския конфликт. Публично декларираната враждебносто и неофициално осъществяваното сътрудничество, което от много години насам характеризираше взаимоотношенията на немалко арабски режими с Израел, сега ще се променят.Разбира се, това не означава задължително, че Израел ще се окаже забъркан в нови конфликти с арабските държави, но със сигурност може да направи по-трудна за него ситуацията в региона, най-малкото докато продължава да окупира палестински и арабски земи.
Докато Израел се опасява, че ще пострада от демократизирането на арабския свят, САЩ се надяват са спечелят от това. Независимо, дали тази надежда е обоснована или не, имено тя определя действията на администрацията на Обама. В Белия дом очевидно вярват, че ако Вашингтон публично подкрепи свободата и демокрацията в арабския свят, вместо да се опитва да съхрани регионалната стабилност и съществуващия ред, може да спечели симпатиите на арабските маси. И дори те да не станат по-проамерикански, биха могли да се превърнат в „по-малко антиамерикански” настроени, ако САЩ решат да застанат „на правилната страна в историята”.
Идеята да бъде подкрепена арабската демокрация и да бъдат спечелени сърцата и умовете на арабите залага на дълбоко вкоренения оптимизъм и вярата в демокрацията на американците. Израелските евреи, напротив, са свикнали да смятат арабите за „органично враждебни” към Израел, а политическите промени в арабския и мюсюлманския свят – за потенциално опасни за собствената им сигурност – примерът с иранската революция от 1979 винаги е в съзнанието им. Така, докато американците и правителството на САЩ залагат на победата на демократичните сили в Близкия Изток и разширяването на „арабската пролет”, израелците се опасяват от най-лошото (32).
Дори ако демократизацията на региона доведе на власт ислямистки правителства – както вече стана в Тунис, Либия и, особено, в Египет, САЩ изглеждат готови да се съобразят и приемат този неизбежен резултат, докато израелците не. Американските политици изглежда са осъзнали, че не всички ислямистки движения са еднакви и някои разполагат с огромна обществена подкрепа. И че си струва да се работи с онези от тях, които са склонни да се съобразяват с правилата на демокрацията и да уважават правата на жените и немюсюлманските малцинства. Във всеки случай, САЩ нямат кой знае какъв избор, освен да се ангажират с тях, имайки предвид огромната обществена подкрепа, с която те разполагат (въпреки колебливия подход на администрацията на Обама към „Мюсюлманските братя” в Египет, доминиращи в местния парламент). От друга страна, за Израел, ислямистите не заслужават доверие, колкото и „демократични” да се опитват да изглеждат. Затова не бива да се допусне те да поемат властта в страните си.
Впрочем, САЩ и Израел не само гледат с различни очи на арабските бунтове, които преобръщат регионалния ред с главата надолу. Всяка от двете страни разглежда реакцията на другата на случващото се като „проблематична”, в най-добрия случай. Така, подкрепата на администрацията на Обама за арабските бунтове, особено в Египет, се оценява от Израел като „наивна” и дори „безразсъдна” (33). И обратното, в Белия дом, както и сред някои американски анализатори, „щраусовата” реакция на Израел на тези събития поражда раздразнение и дори гняв (34). И в този случай, поведението на двете държави и напрежението което то поражда, са резултат повече от разминаващите се национални интереси на САЩ и Израел, отколкото от различията между техните лидери.
Необходимата промяна в дискусията по основните проблеми
Отношенията между САЩ и Израел винаги са имали върхове и спадове, преминавали са през кризисни моменти и периодично нарастване на напрежението. В този смисъл последните четири години, когато в двете страни управляват Обама и Нетаняху, не са изключение. Макар че за някои е политически изгодно и психологически удобно да хвърлят вината за всички възникнали проблеми в двустранните отношения върху президента Обама или неговата администрация, това не ни помага да разберем истинските причини за тези проблеми през последните години.
Вместо да спорим, дали Обама, дълбоко в себе си, е „про- или антиизраелски настроен”, би трябвало да фокусираме вниманието си върху американските и израелските интереси и да се запитаме, доколко те се припокриват на практика. Не е едно и също, дали Израел представлява стратегическа ценност или бреме за САЩ, както си мислят някои. Това е безмислен спор, който твърде често конфронтира защитниците на Израел, с техните противници и не води доникъде. Вместо да разискваме въпроса, дали съюзът с Израел помага или вреди на САЩ, би трябвало да анализираме сферите, в които двете страни се разминават, и се опитаме да разберем дали в тези сфери може да се постигне някакъв компромис или поне противоречията да бъдат притъпени. С други думи, трябва да се ангажираме в постоянна дискусия за реалните интереси на САЩ и Израел и как те биха могли да се сближат, а не само да дефинираме тези интереси или да търсим отговор на въпроса, как те се нарушават и от кого.
Като две държави с много различни размери, разположени в много различни зони на света и разполагащи с много различни възможности (едната е глобална суперсила, а другата регионална сила), можем да очакваме, че САЩ и Израел няма да имат консенсус по всички въпроси и понякога ще преследват различни цели. Колкото по-бързо осъзнаем този факт, толкова по-скоро ще сме готови да стартираме една по-продуктивна дискусия за американско-израелските отношения. Имайки предвид, че в тези отношения ще продължат да възникват проблеми и напрежение, независимо кой ще бъде избран за президент на САЩ през ноември, е от голяма значение да можем да започнем тази дискусия. Без нея, неразбирателството и дори омразата между двете страни ще продължат да нарастват и постепенно ще отровят американско-израелските отношения. И ако искаме да ги запазим добри, отчаяно се нуждаем от по-честен и открит (и по-малко партийно политизиран) подход по този въпрос.
Бележки:
1. Виж например, Dan Senor, ‘‘Why Obama Is Losing the Jewish Vote,’’ The Wall Street Journal, September 14, 2011, http://online.wsj.com/article/SB10001424053111904353504576568710341742174.html.
2. Например, Natasha Mozgovaya, ‘‘Obama campaign does not shy from his record on Israel,’’ Ha’aretz, September 5, 2011, http://www.haaretz.com/blogs/focus-u-s-a/obama-campaign-does-not-shy-from-his-record-on-israel-1.382720.
3. Администрацията на Обама неколкократно подкрепяше Израел, особено по отношение на Доклада Голдстоун, обвиняващ Израел в извършването на военни престъпления по време на операцията в Газа през 2008-2009; когато наложи вето на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, осъждаща изграждането на израелски селища в окупираните територии; и когато разкритикува и заплаши с вето молбата на Палестинската автономия да стане член на ООН.
4. Виж например, James D. Besser, ‘‘Strategic Ties And Obama’s Kishkes,’’ The Jewish Week, November 30, 2010, http://www.thejewishweek.com/news/international/strategic_ties_and_obamas_kishkes.
5. За „проблема с евреите” на Обама по време на президенттската му кампания през 2012, виж John Heilemann, ‘‘The Tsuris,’’ New YorkMagazine, September 18, 2011, http://nymag.com/news/politics/israel-2011-9/; and Laura Meckler, ‘‘Jewish Donors Warn Obama on Israel,’’ The Wall Street Journal, May 19, 2011, http://online.wsj.com/article/SB100014240527487035091045763316 61918527154.html.
6. Charles Levinson, ‘‘U.S., Israel Build Military Cooperation,’’ The Wall Street Journal, August 14, 2010, http://online.wsj.com/article/SB10001424052748703321004575427272550050504.html.
7. Aaron David Miller, ‘‘Bibi and Barack,’’ Los Angeles Times, January 2, 2012, http://articles.latimes.com/2012/jan/02/opinion/la-oe-miller-bibi-barack-20120102.
8. Президентът Обама показа, че не харесва премиера Нетаняху, когато, без да иска, включи микрофона, докато говореше с френския президент Саркози на срещата на Г-20, през ноември 2011, и думите му бяха чути от присъстващите журналисти. Виж ‘‘Sarkozy calls Netanyahu ‘liar’ in remarks to Obama,’’ The Financial Times, November 8, 2011, http://www.ft.com/cms/s/0/3af99210-0a2d-11e1-85ca-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.
9. ‘‘Remarks by the President at the AIPAC Policy Conference 2011,’’ The White House, May 22, 2011, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/05/22/remarkspresident-aipac-policy-conference-2011.
10. Haim Malka, Crossroads: The Future of the U.S.-Israel Strategic Partnership (Washington, D.C.: Center for Strategic and International Studies, 2011), p. 56, http://csis.org/files/ publication/110908_Malka_CrossroadsUSIsrael_Web.pdf.
11. Ibid., p. XVIII.
12. Цитирано в Heilemann, ‘‘The Tsuris.’’
13. Президентът Обама ясно изрази виждането си в интервю за телевизия Фокс Нюз: „Продължаващото изграждане на селища не съдейства за сигурността на Израел. Мисля дори, че то затруднява постигането на мир със съседите му… то дразни палестинците по начин, който може да свърши зле. Цитирано в ‘‘Israel defies US on settlements,’’ The Financial Times, November 18, 2009, http://www.ft.com/intl/ cms/s/0/46b47ff0-d39f-11de-8caf-00144feabdc0.html#axzz1hIcXZaCs.
14. Shai Feldman, ‘‘Beyond September: Lessons from Failed Mideast Diplomacy,’’ Middle East Brief no. 54, Crown Center for Middle East Studies, August 2011, http://www.brandeis.edu/crown/publications/meb/MEB54.pdf.
15. Malka, Crossroads, p. 66.
16. ‘‘Statement of General David H. Petraeus, U.S. Army Commander, U.S. Central Command, before the Senate Armed Services Committee on the posture of U.S. Central Command,’’ March 16, 2010, http://armed-services.senate.gov/statemnt/2010/03%20March/Petraeus%2003-16-10.pdf.
17. Цитирано в Jeffrey Goldberg, ‘‘Obama on Zionism and Hamas,’’ The Atlantic, May 12, 2008, http://www.theatlantic.com/international/archive/2008/05/obama-on-zionism-andhamas/8318/.
18. ‘‘Remarks by President Obama and President Abbas of the Palestinian Authority in Press Availability,’’ The White House, May 28, 2009, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/remarks-president-obama-and-president-abbas-palestinian-authoritypress-availabilit.
19. Официалната платформа на Партията Ликуд (която доминира в сегашната управляваща коалиция) проължава обаче да се противопоставя на създаването на Палестинска държава. Виж http://www.knesset.gov.il/elections/knesset15/elikud_m.htm.
20. Виж ‘‘Full text of Netanyahu’s foreign policy speech at Bar Ilan,’’ Ha’aretz, June 14, 2009, http://www.haaretz.com/news/full-text-of-netanyahu-s-foreign-policy-speech-atbar-ilan-1.277922.
21. Нещо повече, според Натаняху, Палестинската квазидържава следва да има ограничен суверенитет и да включва само сектора Газа и около 50-60% от Западния бряг, което е много по-малко, отколкото претендират палестинците.
22. Повечето израелски евреи споделят това схващане.Проучване от септември 2011 показва, че 54% от тях вярват, че незабавното създаване на Палестинска държава не е в интерес на Израел. Виж ‘‘The Peace Index: September 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_232&monthname_September.
23. Виж Thom Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties,’’ The New York Times, December 2, 2011, http://www.nytimes.com/2011/12/ 03/world/middleeast/panetta-says-israel-must-mend-ties-with-arab-neighbors.html.
24. В своя реч от 2006, преди за втори път да стане премиер, Нетаняху направи пряка аналогия между Иран и нацистка Германия, обявявайки, че „отново сме през 1938, а Иран е Германия, която се опитва да се снабди с ядрено оръжие”. Освен това, той обвини иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, че готви нов Холокост. Виж, Peter Hirschberg, ‘‘Netanyahu: It’s 1938 and Iran is Germany; Ahmadinejad is preparing another Holocaust,’’ Ha’aretz, November 14, 2006, http://www.haaretz.com/news/netanyahu-it-s-1938-and-iran-is-germanyahmadinejad-is-preparing-another-holocaust-1.205137. По-наскоро, в речта си на церемонията в Музея на Холокоста в Яд Вашем, през януари 2011, Нетаняху заяви, че „ние, евреите не можем да пренебрегнем уроците от Холокоста, защото те са актуални и днес. Нови потисници отричат Холокоска и призовават за унищожаването ни. Иран и сателитите му – Хизбула и Хамас, презовават за унищожаването на еврейската държава и открито работят за това… Иран дори се въоръжава с ядрени оръжия за да постигне тази цел и светът досега не го е спрял. Заплахата за съществуването и бъдещето ни не е само теоретична”. Виж, ‘‘PM Netanyahu’s Address at the National Ceremony Opening the Holocaust and Heroism Remembrance Day at Yad Vashem,’’ January 5, 2011, http://www.pmo.gov.il/PMOEng/Communication/PMSpeaks/speechshoa010511.htm.
25. Според анкета, проведена през февруари 2007, 82% от израелските евреи смятат, че един ядрен Иран би представлявал екзистенциална заплаха за Израел. Виж ‘‘The Peace Index: February2007,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng. aspx?num_5&monthname_February. Налице е обаче известно разминаване между израелския политически и военен елит за това, дали разполагащият с ядрено оръжие Иран действително ще представлява екзистенциална заплаха за Израел. Така например, шефът на Мосад Тамир Пардо не споделя това мнение. Barak Ravid, ‘‘Mossad chief: Nuclear Iran not necessarily existential threat to Israel,’’ Ha’aretz, December 29, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/mossad-chief-nucleariran-not-necessarily-existential-threat-to-israel-1.404227; see also Dalia Dassa Kay, ‘‘Do Israelis Really Want to Bomb Iran?’’ Foreign Policy.com, January 11, 2012, http://mideast.foreignpolicy.com/posts/2012/01/12/do_israelis_really_want_to_bomb_iran.
26. В анкета, проведена през март 2009, 54% от израелците искат Израел да бомбардира иранските ядрени обекти, ако международната общност не успее да попречи на иранците да създадат ядрени оръжия. Виж, http://truman.huji.ac.il/poll-view.asp?id_257. В по-нова анкета от ноември 2011, 41% от израелците подкрепят незабавна атака срещу иранските ядрени обекти, а 39% са против. Виж ‘‘Haaretz poll: Israelis evenly split over attacking Iran,’’ Ha’aretz, November 3, 2011, http://www.haaretz.com/print-edition/news/haaretz-poll-israelis-evenly-split-over-attacking-iran-1.393378.
27. James Reynolds, ‘‘Israel’s fears of a nuclear Iran,’’ January 20, 2012, BBC News, http://www.bbc.co.uk/news/world-middle-east-16655995.
28. Виж например, Avi Issacharoff and Amos Harel, ‘‘Israel and U.S. at odds over timetables and red lines for Iran,’’ Ha’aretz, January 15, 2012, http://www.haaretz.com/print-edition/news/israel-and-u-s-at-odds-over-timetables-and-red-lines-for-iran-1.407346.
29. САЩ и Израел се подозират от мнозина, че вече реализират (поотделно или заедно) секретна военна и разузнавателно кампания с цел да саботират и провалят иранската ядрена програма. За „тайната война” на Америка срещу Иран, виж David E. Sanger, ‘‘America’s Deadly Dynamics With Iran,’’ The New York Times, November 5, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/06/sunday-review/the-secret-war-with-iran.html?page wanted_all; Eli Lake, ‘‘Operation Sabotage,’’ The New Republic, July 14, 2010, http://www.tnr.com/article/world/75952/operation-sabotage; и Seymour Hersh, ‘‘Preparing the Battlefield,’’ The New Yorker, July 7, 2008, http://www.newyorker.com/reporting/ 2008/07/07/080707fa_fact_hersh. On Israel’s see, Ronen Bergman, The Secret War with Iran (Free Press, 2011).
30. Jonathan Steele, ‘‘Israel asked US for green light to bomb nuclear sites in Iran,’’ The Guardian, September 25, 2008, http://www.guardian.co.uk/world/2008/sep/25/iran.israelandthepalestinians1. Фактът, че администрацията на Буш отказва да снабди Изрел с бомби, способни да унищожават подземни бункери, които биха могли да се използват за нападение срещу иранските ядрени мощности, показва, че тя е била против подобна израелска атака. Виж Thom Shanker, ‘‘U.S. Quietly Supplies Israel With Bunker-Busting Bombs,’’ The New York Times, September 23, 2011, http://www.nytimes.com/2011/09/24/world/us-quietly-supplies-israel-with-bunkerbusting-bombs.html.
31. За подробен аналази на израелската визия относно „арабската пролет”, виж Daniel Byman, ‘‘Israel’s Pessimistic View of the Arab Spring,’’ The Washington Quarterly 34, no. 3 (Summer 2011), http://twq.com/11summer/docs/11summer_Byman.pdf.
32. В проведената през ноември 2011 анкета за това, как промените в арабския свят ще се отразят на Израел, 68,5% от израелските евреи посочват, че стратегическата ситуация, в която се намира страната им, се е влошила в резултат от тези събития, Виж ‘‘The Peace Index: November 2011,’’ The Israel Democracy Institute, http://www.peaceindex.org/indexMonthEng.aspx?num_237&monthname_November.
33. Някои в Израел дори обвиниха Обама за свалянето на Мубарак, драматично обявявайки, че Обама е „загубил Египет”. Виж Amy Teibel, ‘‘Barack Obama’s Egypt Response Slammed in Israel,’’ Associated Press, February 3, 2011, http://www. huffingtonpost.com/2011/02/03/egypt-protests-barack-oba_n_817992.html. More recently, Израелският Съвет за национална сигурност разкритикува поведението на администрацията на Обама по отношение възхода на „Мюсюлманските братя” в Египет, обявявайки го за „наивно”, и изрази надежда, че Обама ще заеме по-твърда позиция. Виж Shlomo Cesana, ‘‘National Security Council: Obama naive on Muslim Brotherhood,’’ Israel Hayom, January 3, 2012, http://www.israelhayom.com/site/newsletter_article.php?id_2481.
34. Виж Shanker, ‘‘Defense Chief Says Israel Must Mend Arab Ties’’; and Thomas L. Friedman, ‘‘The Arab Awakening and Israel,’’ The New York Times, November 29, 2011, http://www.nytimes.com/2011/11/30/opinion/israel-and-the-arab-awakening.html.
* Авторът е доцент в Градския университет на Ню Йорк и анализатор на Уошингтън Куотърли
