Потребителски рейтинг: 5 / 5

Известният геополитик-неоевразиец Даниеле Скалеа е заместник главен редактор на новото италианско списание „Геополитика” и научен секретар на римския Институт за геополитика (IsAG). Той е член на Академичния съвет на аржентинското месечно геополитическо издание Contexto Mundial и научен сътрудник в Центъра за изследване на интервенционизма.

Скалеа е автор на книгите „Тоталното предизвикателство: баланси и стратегии в Голямата игра между старите велики държави” (2010) и „Истината за арабските бунтове: корените на революционния феномен” (2011).  В момента завършва новата си книга, посветена на живота и идеите на един от „бащите” на геополитическата наука Хилфорд Макиндер.

Интервюто с Даниеле Скалеа публикуваме с любезното съдействие на Натела Сперанса.

- Как се отнасяте към съвременния световен ред? Смятате ли, че е справедлив и, ако това е така, защо? Ако пък не е, как трябва да бъде променен?

-     Днешната система на международните отношения се характеризира с няколко отличителни черти:

Глобализацията на света – от ХV век насам географските открития и усъвършенстването на транспорта и комуникационните технологии доведоха, de facto, до създаването на „единен свят”. Случващото се във всяка отделна страна, получава резонанс в целия свят. Онзи, който разполага с достатъчно превъзходство по отношение на мощта, се стреми към изграждането на световна империя.

Монополизацията на силата – процесът на глобализация, стартирал през ХV век, се съпровожда (включително и днес) от прогресивната концентрация на мощ в ръцете на Запада, което в крайна сметка води до хегемонията на една, единствена западна нация – САЩ.

Очерталата се съвсем наскоро тенденция към многополюсен модел на света – днес американската хегемония започва да се пропуква, а еднополюсният свят - да поддава. След няколко века на доминация на Запада, а след това и само на Северна Америка, разпръснатите из планетата потенциални незападни сили започнаха да излизат на световната сцена.

Тоест, световният ред се променя стремително. Подобно на известния италиански геополитик Тиберио Грациани (главен редактор на списание „Еуразия” и директор на IsAG – б.р.), смятам, че се намираме в „преходна фаза на еднополюсния модел”, която е междинна между залязващия еднополюсен и възходящия многополюсен модел на устройство на света. Разбира се, еднополюсният модел е стабилен, но е и изключително несправедлив: единствената свръхдържава решава съдбите на всички останали. Многополюсният свят вероятно ще бъде по-малко стабилен, затова пък ще е по-справедлив, тъй като високомерието на единствения силов център ще се ограничава от въздействието на възникващите нови центрове на сила.

-          Според Вас, глобалната американска хегемония е благо или зло за народите на планетата? Кой е определящият фактор в нея: военната мощ, налагането на собствената култура на останалия свят, или пък финансово-икономическия елемент?

-          САЩ наложиха своята хегемония, посредством икономическото си господство. От Втората световна война насам обаче, икономическото господство на САЩ постепенно намаляваше, но Вашингтон съумя да го замени с финансовата си хегемония (основаваща се на връзката „петрол-долар”), т.е. направи почти същото, което и Великобритания през втората половина на ХVІІІ век, в предверието на своя индустриален залез. Нещо повече, САЩ съумяха да поставят под свой контрол набиращата сила „културна индустрия”, развила и продължаваща да развива своята т.нар. „мека сила” (soft power).

В известен смисъл, тази „мека сила” е толкова малко „мека” и толкова „твърда”, че повече прилича на съвършенна машина за „културна колонизация”. Въпреки това обаче, днешната хегемония на САЩ има предимно военен характер. Съединените щати изразходват за военни разходи повече средства, отколкото всичките им потенциални съперници и конкуренти, взети заедно (имам предвид не само водените от Вашингтон войни, но и поддържането на американско военно присъствие в много страни по света). Общата военна мощ на САЩ е съвършено непостижима за останалите и днес.

- Кои държави или групи от държави, социални или политически сили биха могли да отправят предизвикателство към американската хегемония?

- Ще се спра на две такива „предизвикателства” към хегемонията на САЩ. Първото е т.нар. „ос на злото” или „оста на активна съпротива”, включваща такива държави като Иран, Северна Корея, Венецуела, Сирия, Беларус и т.н. Тези страни се противопоставят на САЩ предимно по идеологически причини и поради това техният „антагонизъм” е кристално ясен, силен и разбираем. Но пак по тази причина, смяната на управляващите режими в тези страни може да доведе и до радикална „промяна в правилата на играта”, която би ги извадила от фронталното противостояние и би ги прехвърлила в лагера на сателитите на глобалния хегемон. Тогава на преден план ще излезе втората разновидност на въпросните „предизвикателства”, някои от които вече се очертават, а други тепърва ще се проявяват. Към тях можем да причислим Русия, Китай, Бразилия и т.н. Тези държави не са толкова твърди идеологически противници на САЩ, но възходът им действително влиза в противоречие с американската хегемония. Смяната на режима в тези държави може да доведе до хаос и дестабилизация, но не и до формирането на съюз между тях и САЩ, защото техният „антагонизъм” е въпрос на съдба, а не на избор. В повечето случаи дори можем да говорим за геополитическа съдба. Русия и Китай са две велики континентални държави от Евразия, т.е. те са сухопътни сили – естествени опоненти на водещата морска сила, в лицето на САЩ. Бразилия пък е южния еквивалент на САЩ и Северна Америка и ще продължи да бъде такъв, дори ако не съумее (по един или друг начин) да получи достъп до тихоокеанското крайбрежие и си остане моноокеанска държава.

Що се касае до политическите и социални сили, тук мога да говоря и въз основа на ситуацията в Италия. Очевидно е, че след десетилетията „атлантическа ортодоксалност” у значителна част от италианския елит нараства тревогата във връзка с контраста между интересите на САЩ и Италия. Доскоро само крайнолевите и крайнодесни групировки в страната критикуваха атлантическите догми. Сега въпросите за необходимостта от приспособяване към новия многополюсен свят или за ползата от възможния алианс с Русия са част от официалния дискурс на италианските елити, включително и благодарение на упоритата работа, през последните десетина години, на евразийската геополитическа школа, начело с Тиберио Грациани (част от която съм и аз).

Парадоксално е, но в основни противници на този нов „многополюсен” подход в Италия се превръщат споменатите по-горе крайнолеви и крайнодесни екстремисти, които откровено злоупотребяват с тези лозунги, смесвайки ги с отвратителната си антисемитска реторика и свръхрадикалните си идеи.

- Как се отнасяте към идеите на глобализма - за „One World”, или за световното правителство?

- Теоретично, световното правителство изглежда напълно възможно в епохата на глобализация, но на практика тази идея е трудно осъществима. Поне според мен, подобно управление на планетата от един единствен център е нежелателно по следните причини.

Ако управлява само един, отделните индивиди и народи ще бъдат по-малко свободни.

Ако в света има само една свръхдържава, мощта и става практически неогрничено и неконтролируема и, на практика, нищо не би могло да я спре, когато започне да се свлича към превръщането си в абсолютно зло.

Ако в света остане само една Държава, всеки конфликт на планетата ще представлява, по-същество, гражданска война, която обикновено е много по-ожесточена, отколкото войните между държавите.

Тъкмо поради това мисля, че перспективата за „световно правителство” е по-скоро кошмар, отколкото мечта.

-     А как гледате на идеята за многополюсно устройство на света. Какво е за Вас мултиполярността и дали многополюсната система е за предпочитане пред еднополюсната?

-     Разбира се, днес многополюсният свят е във възход. Преди 1945 обаче, това не можеше да се твърди със сигурност. Мултиполярността е динамичен модел: в рамките му всяка велика държава сдържа и балансира останалите. В този смисъл, многополюсният модел е далеч по-демократичен, в сравнение с олигархичния двуполюсен или тираничния еднополюсен световен ред (в тази връзка е парадоксално, че САЩ, които използват демократичните ценности като своеобразна национална идеология, са толкова очевидно недемократични в международните отношения). Ясно е, че многополюсният свят е по-нестабилен, но, в същото време, е по-справедлив. Многополюсният свят е много по-демократичен, в сравнение с олигархичния двуполюсен и тираничния еднополюсен модел. Пак ще повторя, че в рамките на международните отношения САЩ са откровено недемократични.

Мултиполярността беше норма в миналото. И тъй като вече сме в епохата на глобализация, когато се подобряват комуникациите и средствата за връзка, характерна за новия многополюсен ред ще бъде регионализацията: всеки нововъзникващ „полюс” още днес се опитва да формира собствена „сфера на влияние” със съседите си. Сфера, основана не на грубата силова доминация, а на взаимноизгодната многостранна интеграция. В Евразия тези тенденции се развиват около Русия, а в Южна Америка – около Бразилия. Пред Пекин този въпрос стои особено остро, защото около Китай почти няма малки държави, а само други велики сили: Русия, на север, Япония – на изток, Индия – на юг. На запад пък е сферата на противоборство с централноазиатските държави. САЩ използват тези точки на геополитическо напрежение за да поддържат собствената си хегемония, следвайки старата стратегия „разделяй и владей”. При това е важно да посочим, че нововъзникващите „полюси”, особено в Евразия, активно сътрудничат помежду си.

- Всъщност, какво точно представлява „полюсът” в международните отношения? И как се вписват в концепцията за полюсите такива понятия като „суверенна национална държава”, „империя” и „цивилизация”?

-     Полюсът представлява център на сила, привличащ другите държави, особено намиращите се в близост до границите му. Не всички суверенни държави представляват самостоятелни полюси, но всеки полюс трябва да бъде суверенна държава. На свой ред, „империята” представлява такава Държава, в която живеят няколко народи, обединени от общото политическо управление. В този смисъл, понятието „империя” се доближава до понятието „голямо пространство”, което, в терминологията на германския геополитик Карл Шмит, може да се дефинира като резултат от обединението около „полюса”. Нов момент в очертаващия се многополюсен свят може да се окаже интеграцията на основата на свободната воля и мирното сътрудничество.

Разбира се, държавите и народите се опитва да се интегрират не само на основата на географските фактори, а и на тази на културното единство. Те, на първо място, се обединяват с географски близките им държави, които при това са им близки и културно, т.е. с държавите, принадлежащи към тяхната цивилизация. Ето защо, поне според мен,  „цивилизационната теория” е напълно приложима, като ми е по-близка позитивната и интерпретация, т.е. идеята, че народите се опират на онези народи, които споделят културните им стереотипи, и не споделям тезата, че те са склонни на насилие спрямо другите цивилизации. Макар и да съм част от един средиземноморски народ, съвсем ясно си представям, как бихме могли да си сътрудничим с представителите на други цивилизации.

-          Как виждате ролята на Италия в евентуалния нов многополюсен световен ред?

-          Италия вече не е велика държава, защото в нашата епоха задължително трябва да си голям, за да бъдеш и велик. Въпреки това, Италия продължава да е една от най-значимите икономики, член е на Г-8 и Г-20 и притежава стратегическо разположение в сърцето на Средиземноморието и, едновременно с това, в центъра на Европа. Ако съумеем да ограничим поразилата ни криза, която е не само икономическа, но и политическа и морална, Италия може да се превърне във важен опорен пункт за интеграция в Европа и/или в цялото Средиземноморие.

-          Кои тенденции в съвременното глобалнто развитие смятате за негативни и кои за позитивни? И, какво може да се направи за преодоляването на първите и укрепването на вторите?

-          От технологична гледна точка, съвременният свят става все по-богат, но стремително обеднява, що се отнася да културните и духовни ценности. Все повече култури биват изтривани от лицето на земята от тенденцията към глобална унификация, стимулирана най-вече от „меката сила” на САЩ.

Американската културна индустрия разпространява из целия свят т.нар. „американски начин на живот”. Следва обаче да сме наясно, че културното разнообразие е богатство на цялото човечество. Най-лошото е, че американският начин на живот, на практика, има постмодернистичен и дълбоко аморален характер. Релативизмът и еманципацията са най-големите предизвикателства пред човечеството, но истината е, че постмодернизмът отива още по-далеч от нихилизма. Защото днес дори самата защита на морала и нравите в обществото се представя като грях и престъпление, тъй като уж се опитва да пречупи индивидуалността на отделния човек.

- Смятате ли, че, както твърдят някои, светът е застрашен от Трета световна война?

- В миналото, всяка системна икономическа криза е водила до тектонични промени в международната политика, дестабилизиращи съществуващия ред: така, кризата от 1873 приключва с Първата световна война, а кризата от 1929 – с Втората световна война. Всичко това кара мнозина да предполагат, че резултат от кризата от 2008 може да стане Трета световна война. Тази криза само ускори относителния упадък на САЩ. Затова днес Америка е силно изкушена да използва военната си мощ за да съхрани своето глобално превъзходство. Не станахме ли свидетели именно на това през последното десетилетие, т.е. още преди началото на кризата?

Щом САЩ започнаха да губят позициите си в икономиката и други сфери, Вашингтон се опита да разшири зоната, в която превъзходството му е най-очевидно, т.е. във военната сфера. От 2001 насам сме свидетели на ускорената милитаризация на американската външна политика. На преки атаки бяха подложени Ирак, Афганистан и Либия, а днес американските стратези са насочили вниманието си към Сирия и Иран. А какво ще стане, ако се изкушат да играят ва банк и се обърнат срещу Китай или Русия? През всички последни години САЩ упорито работят върху усъвършенстването на своята система за ПРО, която може да им осигури ядрено превъзходство, т.е. способност да победят в ядрена война срещу друга велика държава, без да се опасяват, че могат да бъдат унищожени от ответния и удар.

През последните месеци, в анализите си на събитията в Близкия и Средния Изток, световните медии все по-рядко използват характерния за отразяаването на„арабската пролет” от 2011 оптимистичен тон. Очевидно еуфорията, породена от поредната „световна революция” (този път ислямска) вече е отминала, но проблемите, свързани с нея, си остават.

Както прогнозираха песимистично настроените експерти, авторитарните режими в арабския свят не бяха заменени от либерално-демократични в нито една от страните, където „революцията” победи. Дестабилизацията засегна не само постреволюционните арабски, но и съседните им държави, особено в Африка. Разширяващата се зона на военно-политическа и икономическа криза може да покрие целия Близък и Среден Изток, включително района на Персийския залив. При това, нито една от страните, съперничещи си за влияние в огромния регион и в ислямския свят, като цяло, досега не е съумяла (въпреки всички усилия) да си осигури решаващ превес, т.е. силовият баланс между Турция, Иран и арабските монархии се запазва.

Риад и Техеран: двамата основни съперника

Противопоставянето между Саудитското кралство и Ислямска република Иран нараства и остава главния фактор, който в перспектива може да доведе до избухването на война в Залива. Ирак, Йемен, Бахрейн, Ливан и (в момента на първо място) Сирия са основните бойни полета на схватката между Риад и Техеран. При това, Саудитска Арабия може да разчита (с известни уговорки) на съседните малки монархии, на Мароко, Йордания и Турция, а Иран – само на собствения си потенциал. Наистина, саудитската династия е отслабена от проблема с остаряването на управляващия страната роднински кръг. Тази страна и досега се ръководи от синовете на основателя и Абдел-Азиз ибн-Сауд, като възрастта им е около и над 80 години (така, след смъртта през юни 2012 на принц Найеф бен Абдул Азиз, за престолонаследник беше обявен 76-годишният принц Салман). Поколението на внуците (сред най-активните му представители е шефът на саудитските специални служби, а според някои и „архитект” на Ал Кайда, принц Турки бин-Фейсал) засега не се допускат до висшите постове във властта.

Освен противопоставянето с Иран, изострило традиционната вражда между сунити и шиити, най-вече в арабския свят, претенциите на Саудитите за формирането, под егидата на Риад, на обновен ислямски халифат провокират Катар да се впусне в скрито съперничество със Саудитска Арабия. Активно прокарваният от Риад проект за сближаване, в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) буди опасения у потенциалните „младши партньори”. Те са породени от възможността в бъдеще техните национални институции да се окажат подчинени на саудитските структури или просто да бъдат погълнати от тях. На свой ред, Иран открито заплашва с война, в случай че подобно обединение действително стане факт, мотивирайки се с необходимостта да бъде прекратено потискането на шиитите, включително в Източната провинция на Саудитска Арабия, където те са особено многобройни.

Друг фактор за нестабилността в региона е декларацията на Риад за „огледалното”, спрямо Иран, развитие на саудитската ядрена програма. Появата на саудитско ядррено оръжие, след иранското (или по-скоро получаването му от Пакистан, което от няколко десетилетия насам е обществена тайна) ще стартира ядрена надпревара с глобални мащаби, поставяйки Вашингтон, който е основния гарант за сигурността на Саудитска Арабия, в изключително сложно положение. Подобно развитие би могло да се предотврати само при евентуално разпадане на Кралството на няколко части, всяка от които, сама по себе си, ще бъде твърде слаба за да претендира за ядрена статут. Колкото и фантастичен да изглежда в момента подобен сценарий, навремето той се разглеждаше не само в Иран, но и в САЩ, чиято способност при нужда да предават съюзниците си беше демонстрирана за пореден път през 2011 със свалянето на египетския президент Хосни Мубарак.

Иранският политически елит е значително по-млад от саудитските управници и дори само заради това е по-ефективен и работоспособен, но пък е разединен. Консервативното крило в иранското ръководство постигна необратим превес над либералите, изтласквайки ги от официалното политическо „поле” в зоната на извънсистемната опозиция, известна като „зеленото движение”. Само че и самият консервативен лагер е нееднороден. Привържениците на „рахбара” (върховния духовен водач на Иран) аятолах Хаменей успешно оспорват властта на „неоконсерваторите”, т.е. привържениците на президента Махмуд Ахмадинеджад, които претърпяха поражение на последните парламентани избори. Битката за президентския пост, която ще се разиграе през 2013, актуализира и за двата лагера във властта провеждането на агресивна външна политика на ръба на войната.

В същото време, и управляващите, и опозицията се придържат към едни и същи позиции по отношение на иранската ядрена програма: те я смятат за абсолютен приоритет за бъдещото развитие на страната, гаранция за осъществяване на технологичен пробив и своеобразна „членска карта” за клуба на световните лидери. Претенциите на Иран да играе роля на регионална свръхдържава могат да бъдат подплатени само с наличието на ядрено оръжие, тъй като статута на „държава, намираща се на прага на придобиването на такова оръжие” не гарантира нищо на Техеран: в съвременните войни дори и сравнително непродължителния отрязък от време, необходим за придобиването на ядрено оръжие, може да изиграе фатална роля за съдбата на подобна държава.

Иранците вече разполагат с необходимия материал за производството пет ядрени бомби, съпоставими с онази, използвана от САЩ в Хирошима. Скоростта с която се развива иранският комплекс за обогатяване на уран и изграждането на подземни ядрени обекти в Ислямската република оставя на Израел не повече от година за евентуалното осъществяване на военна операция срещу Иран, със средствата, които имат евреите. В същото време, иранските ВВС разполагат предимно с остарели самолети, Техеран не притежава и компактни ядрени бойни глави за ракетите си „Шехаб-2” и „Шехаб-3”. Това прави иранското ядрено оръжие, във вида, в който то вероятно ще бъде създадено в близко бъдеще, опасно само за Саудитска Арабия.

Според израелски експерти, след около три години Иран може да разполага с ядрено оръжие, което кара Израел да усилва натиска върху Вашингтон, въпреки че от този натиск няма кой знае каква полза.

Кой е готов за война и за каква война?

Барак Обама не изключва войната с Иран и американската армия разполага със съответните планове. Президентът на САЩ обаче смята определянето на времето за нанасяне на удара срещу Иран за изцяло собствен прерогатив и изглежда по-загрижен за резултата от изборите през ноември 2012, отколкото от иранската ядрена програма. За Обама, Иран е на първо място стратегически доставчик на енергоносители за Китай, който беше признат за най-голямата заплаха за САЩ в новата американска доктрина за национална сигурност, изработена от сегашната администрация. Обама разчита на евентуалната смяна на политическото ръководство в Техеран, но тази задача е неразрешима, дори при военен удар срещу Иран, ако след това не последва и окупация на иранската територия.

Само че нито САЩ, нито НАТО възнамеряват да влизат в Иран и след това да оставят свои окупационни части там – опитът от Афганистан и Ирак доказа, че подобни сухопътни кампании не са по силите на Северноатлантическия алианс. Неслучайно в Либия, освен с въздушни удари, обучаване на бунтовническите отряди и снабдяването им с оръжие, НАТО се ангажира само с отделни „точкови” операции на специалните си части и то едва в заключителния етап на гражданската война.

Заплахите за военна намеса в сирийските междуособици на страната на противниците на Башар Асад все още са само в сферата на психологическите операции. Това в още по-голяма степен се отнася за Иран. Следва да посочим, че всички политически групировки в Иран, по принцип, са готови да преговарят със Запада, но (както действаше навремето и Съветският съюз) само при предложените от самите тях условия и във формат, който не би могъл да застраши реализацията на иранската ядрена програма. Но, докато не се проведат президентските избори, никой в Техеран няма да се съгласи на подобни преговори, тъй като незабавно ще бъде обвинен в национално предателство от съперниците си, което само задълбочава кризата в отношенията между Иран и Запада. Освен това, то поставя Израел и Саудитска Арабия пред избора: или да ударят първи (в саудитския случай – да провокират удара), или да се изправят лице в лице с противник, който е способен на всичко.

Синайският полуостров

Опитът от войните на Израел с Хизбула, през 2006, и ХАМАС, през 2008-2009, показа сериозната опасност, която тези, действащи под покровителството на Иран, групировки представляват дори за еврейската държава, с основание смятана за военната суперсила в Близкия Изток. Днес и двете вече са възстановили загубите си, увеличили са ракетния и кадровия си потенциал и са в състояние да окажат още по-сериозна съпротива на израелската армия.

За Израел, ситуацията се усложнява допълнително от липсата на достатъчно стабилно управление в Египет. Кайро, на практика, не контролира Синайския полуостров, където активно действат ислямските терористи и всевъзможни радикали, включително привърженици на Ал Кайда. Оттам минават и иранските канали за доставки на оръжие в Газа. 14-те (досега) взривявания на газопровода през Синай, прекратиха доставките на природен газ от Египет не само за Израел, но и за Йордания. Изострянето на ситуацията на полуострова, мащабното прехвърляне там на оръжие и военна техника от Либия, правят възможна, в средносрочна перспектива, войната между Израел и Египет, която е изцяло в интерес на Иран.

Израелските управляващи са готови за подобно развитие и смятат, че конфликтът, на практика, е неизбежен, въпреки звучащите в Йерусалим и Кайро декларации за привързаността на двете страни към мирните споразумения от Кемп Дейвид. Широката коалиция, сформирана в началото на май 2012 от Бенямин Нетаняху, която се подкрепя от 94 депутата в 120-членния Кнесет, дава на премиера неограничени възможности и му осигурява необходимото пространство за маневри във всяка ситуация.

Що се отнася до евентуалния въоръжен конфликт между Иран и Израел, в случай на египетско-израелска война, той, вероятно, ще се ограничи с размяна на удари между разузнаванията на двете страни и сблъсък в киберпространството (например, използвайки вируса Stuxnet). Оказалият се в задънена улица заради разпадането на Палестинската автономия на два враждуваващи анклава процес на мирно урегулиране на отношенията между израелци и палестинци, след началото на „арабската пролет” беше изместен дори не на втори, а на трети план. Нито Фатах, нито ХАМАС се опитват да изграждат палестинска държава, тъй като са изцяло заети с „усвояването” на бюджетите, които им отпускат външните спонсори. Газа се развива самостоятелно, като полукриминално териториално образувание, препитаващо се с контрабанда.

Присъединяването към Израел на Юдея и Самария – т.е. на Западния бряг на река Йордан, с неговата оформена инфраструктура и утвърдилото се икономическо сътрудничество между арабските градове и еврейските селища, се стопира от нежеланието на израелската държава да поеме формалната отговорност за палестинското население, наред с тази за израелските араби. Единственият, повече или по-малко приемлив, изход от тази ситуация, който би позволил на всички страни (включително „ко-спонсорите на мирния процес”) да запазят имиджа си, е обявяването на Палестинската автономия, по модела на Пуерто Рико, за асоциирана с Израел държава. За което напоследък лобират водачите на израелските заселници от Западния бряг и палестинските им партньори, свързани с местните бедуински племена и уседналите кланове – т.нар. „хумули”, а не с върхушката на Организацията за освобождение на Палестина, която е заинтересувана от процеса на държавно строителство, но не и от постигането на реален резултат от него.

На фона на краха на управлявалите в продължение на десетилетия режими, разпадане на държавността в цяла група страни и гражданските войни, обхванали арабския свят, „палестинският проблем” се превърна в „най-малката от всички злини”. Днес палестинските бежанци са най-добре устроената и осигурена група в света, в сравнение с афганистанските, пакистанските, суданските, сомалийските или иракските бежанци и преместени лица, чиито брой е в пъти по-голям, а положението им – в пъти по-лошо. Не може да се изключва, че събитията на Сирия, които заплашват да „прелеят” и в Йордания и оказващи много силно влияние върху Ливан, окончателно ще закрият „палестинския въпрос” и то по съвсем естествен начин.

Какво се случва в Сирия

Междуособиците в Сирия вече излязоха от периода, когато можеха да бъдат приключени с минимални загуби. Раздробената и неспособна да се обедини местна опозиция, получи от „Групата на приятелите на Сирия” и монархиите от Залива достатъчно средства за „воденето на война до победа”. Става дума за около 750 милиона долара, което прави прекратяването на борбата срещу режима на Асад и постигането на компромис с правителството в Дамаск, възможно само на теория.

Конфликтът допълнително се разпалва от мащабния внос на оръжие на сирийска територия, осъществяван от Саудитска Арабия, включително през Ливан. На свой ред, Катар разполага и плаща за престоя в Йордания и Турция на либийските „моджехидини”, които формално са там на лечение, а на практика се подготвят за проникване в Сирия. Което пък означава, че дори ако Лигата на арабските държави откаже да подкрепи военна интервенция в Сирия (тази идея се отхвърля от Алжир, Ирак, Ливан и редица по-малко значими играчи), „уахабитската ос” ще продължи активно и последователно да работи за свалянето на Асад. Не бива да се изключва, че ако не съумеят да реализира в Сирия либийския сценарий, Доха и Риад ще концентрират усилията си за физическото ликвидиране на сирийския президент и най-близкото му обкръжение или ще се опитат, с посредничеството на Запада, да ги принудят да „доброволно” да се оттеглят, подобно на йеменския президент Салех. Струва ми се, че шансове за ликвидирането на Асад действително съществуват. Инцидентът с убийството на зетя на сирийския президент генерал Асиф Шаукат, сред последиците от което (според редица експерти) е и „прочистването” в Хула (като своеобразно кръвно отмъщение), доказва, че това е възможно.

На свой ред, режимът следва курс на оказване на твърда съпротива срещу опитите за овладяване на властта в отделни райони от бунтовниците (и, на първо място, от „Мюсюлманските братя”), помнейки, че тъкмо подобни анклави бяха използвани през миналата година в Либия за свалянето и убийството на Кадафи. Парламентарните избори през май, в които абсолютна победа спечели проправителственият блок, сложиха кръст на възможността за привличане в системата на управлението на конструктивно настроената част от вътрешната опозиция. В същото време, оттеглянето на Бурхан Галюн от лидерския пост в Сирийския национален съвет (ръководния орган на външната опозиция), означава, че в него вече тотално доминират привържениците на силовия сценарий. Впрочем, т.нар. Свободна сирийска армия разполага само с няколко хиляди бойци на територията на Турция. Много по-значителните групи от дезертьори от сунитските правителствени части, разположени на границата с Израел, не участват в борбата срещу режима.

Що се отнася до евентуалното доброволно оттегляне на Асад и съратниците му от властта, примерът на бившите президенти на Египет и Тунис – Мубарак и Бен Али, не помага за вземането на подобно решение от управляващите в Дамаск.

Както прогнозираха експертите, планът на Кофи Анан се оказа мъртвороден (както впрочем и всичките му проекти през по-голямата част от неговата кариера в ООН). Макар че вълненията се прехвърлиха и в Алепо, в резултат от „престараването”на криминализираните проправителствени „щурмоваци” (т.нар. милиции „шабиха”), значителна част от населението продължава да е вярно на режима на Асад. Кюрдите, които твърдо се противопоставяха срещу него в продължение на десетилетия, сега получиха от Дамаск всичко, което искаха, включително свобода на действие за Кюрдската работническа партия, и в резултат от това прекратиха оръжейната контрабанда и инфилтрацията на ислямски радикали през иракската граница, превръщайки се в сериозна заплаха за Турция. Християните, мнозинството от шиитите и умерените сунити се опасяват от разпадането на страната или възникването на хаос по иракски модел. Още повече, че ислямистите, които в началото на вълненията овладяха Хама и други селища, възкресиха спомените за клането от началото но 80-те.

Няколкото десетки преврати и метежи, изпълващи политическата история на Сирия от края на 40-те до 60-те години на ХХ век, когато на власт в страната идват алауитите, начело с Хафез Асад, карат онези, които още помнят „старите времена”, ако не да подкрепят режима, да остават неутрални, тъй като, независимо от всичките му недостатъци, смятат Асад за най-малкото зло. Което, разбира се, не означава, че режимът е вечен – примерът на Ирак и Либия говори за обратното. В същото време военната интервенция на западните държави, въпреки войнствената им реторика, изглежда малко вероятна – тя просто няма как и с какви сили да бъде осъществена. Фактът, че Франция и Великобритания изчерпаха още в средата на 2011 запасите си от свръхточни боеприпаси (поради което им се наложи, в разгара на либийската кампания, да ги вземат назаем от Германия), е сред доказателствата, че без САЩ блокът е недееспособен. Доколко обаче президентът Обама ще е склонен да започне война (при това изключително скъпа и с големи жертви за атакуващата страна, което е неизбежно предвид опита, който арабите получиха в Ирак и Либия) в разгара на изборната кампания е под въпрос. Още повече, че тази война може да се окаже не просто репетиция за по-мащабната схватка с Иран, а самостоятелна военна операция, в далечните подстъпи към него. При всички случаи атаката срещу Сирия, най-вероятно, ще означава за Техеран, че императивно следва да подкрепи Асад с военни средства, нещо от което засега иранците (въпреки всички обвинения срещу тях) се въздържат: на територията на Сирия наистина има инструктори от Корпуса на стражите на ислямската революция, но няма никакви редовни военни части на Иран. Между другото, именно липсата на такива минимизира риска от пряк военен сблъсък между Русия и Запада, при положение, че твърдата позиция на Москва (и Пекин) в ООН отново я превърна в сериозен играч в близкоизточната полиптика.

Позицията на Ирак

Иракският премиер Нури ал-Малики, който поддържа стабилни отношения с Иран, разшири „шиитската солидарност” и върху Сирия. Това се улеснява от факта, че иракските кюрди действат в синхрон със сирийските. Изтеглянето на американските войски от Ирак значително усили сепаратистките тенденции в страната – от Басра, която се е превърнала в нещо като отделен петролен емират, до Иракски Кюрдистан, който се намира в продължителен конфликт с официален Багдад за разпределянето на печалбата от петролния износ през неговата територия и експлоатацията на собствените му петролни ресурси. При това, ако на територията на Иракски Кюрдистан (основен инвеститор в чиято икономика е Турция) САЩ могат да разчитат на дългосрочно военно присъствие, останалите региони на Ирак, на практика, са загубени за тях. Същото ще се случи и в Афганистан, където американците могат да се закрепят само на територията на някогашния Северен алианс, в отделни стратегически бази в пущунските зони и в централноазиатската постсъветска периферия. При това, за разлика от Нури ал-Малики, който удържа властта, балансирайки между Турция, арабския свят и Иран, афганистанският президент Хамид Карзаи няма никакви шансове режимът му да бъде подкрепен от съседен Пакистан. А това е ключовият играч в региона, лобиращ за връщане на власт в Афганистан на талибаните, особено на тези от спонсорираната от пакистанското разузнаване (ISI) т.нар. Кветска шура (талибанска групировка, начело с молла Омар, чиято централа е в пакистанския град Квета – б.р.). Ръстът на производството и износа на хероин и леки наркотици от Афганистан е най-голямата заплаха, свързана с тази страна, за Иран, Пакистан, ЕС и постсъветското пространство, като борбата с него силно напомня битка с вятърни мелници.

Опитите да се наложи присъствието на Индия в Афганистан, като алтернатива на Пакистан, които се предприемат напоследък от Държавния департамент на САЩ, усложниха отношенията между Исламабад и Вашингтон не по-малко, отколкото ударите по обекти на пакистанска територия, осъществявани от американски безпилотни самолети, или операциите на специалните части на САЩ (като тази по ликвидирането на Бин Ладен). Коридорът за транзит на военните товари за частите на НАТО в Афганистан и обратно, през пакистанска територия, на практика е блокиран заради претенциите на Исламабад за безпрецедентно повишаване на заплащането. Така Централна Азия и Русия се оказват единствения маршрут, по който САЩ и съюзниците им могат да осъществят този трафик. Което, освен всичко друго, означава нарастване на заинтересоваността на ръководството на НАТО и най-вече на САЩ от сътрудничеството с Москва.

За Пакистан с неговата разпадаща се икономика, слабия президент Зардари, и стратегическото партньорство с Китай, загубата на американския транзит засега не представлява заплаха: страната и без това не разчита на западната помощ, защото проблемите и са прекалено тежки за да бъдат решени от Европа или САЩ, обременени от последиците на глобалната икономическа криза. Взаимодействайки с Техеран, включително за доставките в Пакистан на ирански газ, Исламабад става все по-зависим икономически от монархиите от Персийския залив, тъй като представлява техен военно-технологичен „тил”, а нерядко директно предоставя инструктори и офицерски състав за армиите на държавите от Арабския полуостров. Ядреният потенциал, който играе ключова роля за Пакистан в системата за взаимно сдържане с Индия, също представлява стратегически интерес за държавите от ССАДПЗ.

Мястото на Турция

Регионалната суперсила – Турция, се сблъска с откритото нежелание на арабския свят да съдейства на нейния премиер Реджеп Ердоган за изграждането на нова Османска империя. Действително, в страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, лидерите на местните ислямски партии с удоволствие говорят за „турския модел на развитие”, когато се обръщат към светски настроената част от населението и западните инвеститори и партньори, но твърдо се противопоставят на опитите на турския премиер да ги поучава, как точно да следват този модел. Освен това, след случилото се в Либия стана ясно, че арабските монархии, които използваха Турция срещу Кадафи и са готови да я използват и срещу Асад в Сирия, съвсем не го правят за да върнат центъра на сунитския свят отново в Истанбул (както беше до 20-те години на миналия век). Превръщането на Саудитска Арабия от дълбока провинция, чиито религиозни функции по време на турското господство се свеждаха до организацията на ежегодния „хадж”, във влиятелен и самостоятелен световен религиозен център е необратимо, поне според управляващата в Риад династия. Религиозното влияние беше успешно трансформирано от тази страна в политическо и икономическо.

Конкуренцията между Саудитска Арабия и Катар – друга уахабитка държава, която се опира във външнополитически план не на салафитските групировки, а на „Мюсюлманските братя”, използвайки авторитета на живеещия в емирството шейх Кардауи, може да се окаже просто разпределение на функциите между Риад и Доха. Тоест, подялба на сунитския свят между консервативния саудитски салафизъм и катарската му разновидност „с човешко лице”. Според арабите, за Турция, с нейния вариант на исляма, тук просто няма място. Освен това, Анкара поддържа взаимноизгодни отношения с Техеран, включително за доставката на енергоносители (както за турския, така и за европейския пазар), и, за разлика от Риад, е заинтересована от силовия баланс между прозападните арабски и антизападния ирански режим.

Северна Африка

Алжир, където парламентарните избори за пореден път демонстрираха, че армията продължава да контролира избирателната система, е последната (след Сирия) светска държава в арабския свят. Тя обаче продължава да е своеобразно „буре с барут”, заради натрупания там протестен потенциал. В съседно Мароко изходът беше намерен в смекчаването на официалната позиция към исканията на населението: въведената от краля конституция му гарантира подкрепата на берберите и умерените ислямисти.

В целия регион – от Тунис до Египет, нараства натискът на салафитите, опиращи се на финансовата подкрепа на държавите от Залива. Така, президентските избори с Египет се оказаха поредния етап на ислямската революция, като директно сблъскаха интересите на ислямистите и армията за висшия държавен пост. Накрая, Либия, която де факто престана да съществува като единна държава, със самия факт, че Муамар Кадафи с неговите проекти и инвестиции вече не е фактор на африканската сцена, оказва нарастващо дестабилизиращо влияние върху Черния континент. Негов отзвук е и разпадането на Мали и отделянето на туарегската квазидържава Азауад, и очертаваща се война между Судан и Южен Судан. Всичко това нагледно демонстрира, как насилственото налагане на „демокрацията” в Близкия и Среден Изток, всъщност води до дестабилизацията на региона.

* Авторът е президент на Института за Близкия Изток и преподавател по геополитика в Института за Азия и Африка към Московския университет. Бивш президент на Руския еврейски конгрес.

НАТО осъществява сътрудничество с редица страни-партньори, за което са разработени съответните механизми.През последните години, сред особеностите на функционирането на пакта е нарастващото участие на партньорите му. Те вече редовно се ангажират във военни операции и политически консултации или финансират изграждане на военни капацитети в различни страни.

Приетата през 2010 в Лисабон нова Стратегическа концепция на НАТО определи „кооперативната сигурност” (cooperative security) като една от трите сърцевинни задачи (core tasks) на НАТО – другите две са колективна отбрана и възпиране и управление на кризи. Партньори на алианса бяха поканени и участваха в изработването на самата концеция. В нея се изтъква, че укрепването на евроатлантическата сигурност се постига най-добре посредством широка мрежа от партньорски отношения със страни и организации по целия свят. Концепцията позволи провеждането на по-мащабен и гъвкав диалог и сътрудничество с трети страни, а в Лисабон съюзниците се договориха да разговарят с тях по-активно относно сигурността на НАТО.

На срещата в Чикаго на 20-21 май 2012. сътрудничеството с партньорите беше сред основните въпроси, наред с хода на войната и изтеглянето от Афганистан, европейския ракетен щит, оптимизирането на ресурсите и осигуряването на т.нар „умна отбрана” (smart defense).

В Чикаго бе коментиран значителният напредък в отношенията и приноса на партньорите. Ръководителите на НАТО проведоха две срещи с групи партньорски страни с по-голям принос в политическото, операционното и финансовото сътрудничество във водените от НАТО операции. Дискутирани бяха поуките от съвместните дейности и предизвикателствата за общата сигурност. Генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен благодари на станите-партньори и подчерта желанието им да споделят общи ценности със съюзниците, включително да бъдат рамо до рамо с тях в различни мисии, касаещи сигурността. Наред с изводите от операциите в Косово, Либия или Афганистан, на срещите бяха обсъдени и нови общи предизвикателства като киберотбраната и енергийна сигурност.

Днес НАТО поддържа отношения с около 40 страни-партньори.

Средиземноморският диалог

Средиземноморският диалог (Mediterranean Dialogue - СД) стартира през 1994. Отразявайки визията на НАТО след края на студената война, СД даде повече възможности за обвързване сигурността на Европа с тази на Средиземноморието. Предоставяйки форум за сътрудничество със седемте страни от Средиземноморския регион: Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис, СД цели изграждане на добри отношения и разбирателство между тях. Диалогът укрепва Евросредиземноморското партньорство и Средиземноморската инициатива на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

Шест от страните се присъединиха към СД през 1995, а Алжир - през 2000, след прелома в продължителната гражданска война, разтърсила страната (1991-2002).

Измежду африканските средиземноморски страни, само Либия доскоро отказваше да участва в диалога, което се обясняваше с нежеланието на покойния диктатор Муамар Кадафи и стремежа на режима му да провежда собствена независима африканска политика. С мащабния ангажимент на НАТО през 2011, под егидата на ООН, и последвалите промени в Либия, перспективата за присъединяването и е съвсем реална. В текста на декларацията на срещата на НАТО в Чикаго държавните глави на страните-членки изтъкнаха, че приветстват Либия като партньор в Средиземноморския диалог, ако тя заяви такова желание.

Механизмът на диалога на НАТО с партньорите от СД е основно двустранен, но се провеждат и общи срещи. Всяка от седемте страни финансира участието си в диалога, но и страните от НАТО оказват финансово съдействие. Обсъждат се начини за разширяване обхвата на финансовите механизми по програмата «Партньорство за мир» с оглед да покрият това финансиране.

Годишните работни програми на СД включват срещи, симпозиуми, подготовка и модернизиране на въоръжените сили, планиране на реакцията при кризи или бедствия, публична дипломация, научни изследвания, борба срещу тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожаване (ОМУ) и др. Военните мерки пък включват участие в учения в рамките на Партньорство за мир (ПзМ), курсове за подготовка в щабовете на НАТО, посещения на кораби в пристанища и др.

На срещата на НАТО през 2004 в Истанбул беше решено Средиземноморският диалог да се развие в по-амбициозна и разгърната инициатива, включваща повече политически и практически мерки.

На срещата през 2011 на външните министри на НАТО в Берлин бе приета единна програма (меню) за сътрудничество с партньорите, с което тя стана по-съгласувана и включи още по-голям брой дейности.

Една от страните, с която НАТО поддържа динамични отношения в рамките на инициативата, е Израел. През 2006 с Израел бе подписана първата по рода си Индивидуална програма за сътрудничество в рамките на СД. Тя акцентира върху борбата срещу тероризма и съвместните военни учения в Средиземноморието. През 2007 подобни индивидуална програма бе подписана с Египет, а през 2009 – с Йордания. Възможно е подписването на такива програми и с други страни от инициативата.

Програмата с Израел предвижда страната да може да участва в операцията Active Endeavour. Както е известно , тази военноморска операция на НАТО цели предотвратяване движението на терористи или ОМУ в района на Средиземноморието, укрепвайки индивидуалната сигурност на крайбрежните страни и мореплаването в района. Тя бе стартирана скоро след терористичните атаки от 11 септември 2001, в рамките на активирането на чл. 5 на Северноатлантическия договор, разширявайки обхвата на борбата с тероризма в този морски район.

Други страни от седморката също проявиха интерес за участие в Active Endeavour, най-вече Мароко и Алжир. Споразумение с Мароко за участие в операцията бе подписано през 2009.

Израел подписа меморандум за участие в операцията през 2007 (с един ракетен кораб), но то и досега под въпрос, заради възраженията на Турция. Израелско-турските отношения се влошиха след края на операцията в сектора Газа през 2009 и особено след инцидента с т.нар. «флотилия на свободата» за Газа, през 2010. На следващата година, турското вето замрази отварянето на израелски офис към щаб-квартирата на пакта в Брюксел във връзка с участието в операцията, макар че от пролетта на 2012 дискусията за откриването му отново се активизира.

Освен това Анкара не желае да споделя с Израел данни от радара, разположен на нейна територия през 2011, в рамките на инициативата за Европейския ракетен щит, и не допусна Израел да бъдет поканен на срещата в Чикаго.

Очевидно, Израел ще продължи да се стреми към разширяване на сътрудничеството и издигане на отношенията с НАТО на по-високо ниво, докато Турция ще гледа да ги парира, като неразбирателството между двете страни ще дава своите отражения в рамките на Средиземноморския диалог и извън него.

Отношенията на пакта с Йордания се развиват последователно. Поддържа се контакт на високо политическо и военно ниво. В индивидуалната програма за сътрудничество са включени мерки като консултации, подобрена военна съвместимост, образование, учения и др. Споделят се еднакви виждания по международни проблеми и сигурност. Йордания оказва важно съдействие на НАТО на Балканите, Либия и Афганистан.

Истанбулската инициатива за сътрудничество

Истанбулската инициатива за сътрудничество (Istanbul Cooperation Initiative) беше обявена на срещата на НАТО в Истанбул през 2004, т.е. около година след началото на войната в Ирак. Ръководителите на страните от Алианса декларираха стремеж да задълбочат Средиземноморския диалог и да стартират нова инициатива, визираща шест страни в Близкия Изток. Така, Истанбулската инициатива застана редом до Партньорство за мир и Средиземноморския диалог. Тя възникна като резултат от призивите на редица кръгове в НАТО и в Близкия Изток да се отговори на новите предизвикателства на ХХІ век в района и като допълнение на решенията в Г-8 и диалога САЩ-ЕС за подкрепа на реформите и процесите на обновяване в широкия Близък Изток.

Инициативата предлага сътрудничество с шестте членки на Съвета за сътрудничество на държавите от Персийския залив (ССДПЗ): Бахрейн, Катар, Кувейт, Обединените арабски емирства (ОАЕ), Оман и Саудитска Арабия. Тя предвижда съвместни усилия срещу разпространение на ОМУ и тероризма, военна подготовка, участие в учения на НАТО, постигане на взаимна съвместимост, готовност за действия при бедствия, отбранителни реформи, гранична сигурност, борба срещу нелегалните трафици и др.

Бахрейн, Катар, Кувейт и ОАЕ се включиха в инициативата. Оман и Саудитска Арабия засега само проявяват интерес. В обществата на тези страни сътрудничеството с НАТО и САЩ продължава да поражда нееднозначна реакция. Инициативата е отворена за участие и на други страни от района.

САЩ се опитват да подхождат и индивидуално към богатите на нефт шест страни, с цел укрепване на отбранителните им способност и изграждане на нещо като общ съюз. Напоследък, с тях бяха сключени големи оръжейни сделки за стотици милиарди долари, включващи доставки на модерни самолети, хеликоптери и ракетни системи. Вашингтон полага усилия и за формиране на обединение между тях и САЩ (някои дори говорят за „мини-НАТО”) или за съвместна противобалистична отбрана („ракетен щит в Залива”), но и тук различията са налице. Очевиден е съвместният стремеж за военно възпиране на Иран, възприеман от арабските страни от Персийския залив като нарастваща заплаха.

Евроатлантическият съвет за партньорство

В Евроатлантическия съвет за партньорство (Euro-Atlantic Partnership Council) участват 22 страни от Европа, Кавказ и Азия, наред с 28-те страни-членки на НАТО. Това са Австрия, Азербайджан, Армения, Беларус, Босна и Херцеговина, Грузия, Ирландия, Казахстан, Киргизстан, Македония, Малта, Молдова, Русия, Сърбия, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан, Украйна, Финландия, Черна гора, Швейцария и Швеция.

Съветът представлява многонационален форум за подобряване на отношенията чрез консултации и сътрудничество между НАТО и страните в тези важни за Алианса периферни райони, включващи или граничещи с критични зони в Кавказ, Близкия Изток и Средна Азия. Евроатлантическият съвет за партньорство възникна през 1997, когато наследи Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС, създаден през 1991), демонстрирайки внимание към един по-широк район и акцентирайки върху ролята на Европа като централен компонент.

Коментарите през пролетта на 2012 за възможно изграждане на база на НАТО в Уляновск (Русия) като междинен пункт за прехвърляне на товари от и за Афганистан бяха опровергани от руския външен министър и зам.министъра на отбраната (вероятно заради силните протести на комунистическата опозиция). Очаква се там да се създаде логистичен пункт за съвместен контрол и проверка на превози и товари. Русия поддържа отдавнашен транзитен ангажимент по съдействие на преминаващите през територията и маршрути на НАТО за снабдяване на частите в Афганистан. Съществуват редица общи предизвикателства с НАТО, които могат стимулират съвместните усилия за решаването им, по-голямото доверие и взаимноизгодното сътрудничество, което пък би било от полза и за международната общност.

По време на срещата в Чикаго беше подписано споразумение между НАТО и Киргизстан за сухопътния транзит през територията на страната за нуждите на ISAF в Афганистан. Киргизкото Външно министерство го обяви като стъпка в развитието на сътрудничеството с алианса и за укрепване сигурността на страната и на Централна Азия, като цяло. Очертава се Киргизстан да окаже съдействие по изтеглянето на НАТО от Афганистан и да не закрива базата в Манас и след 2014. Страната се нуждае от модернизация на своята армия и може да получи помощ за това от САЩ и други страни от НАТО.

В началото на юни 2012 НАТО подписа споразумения и с Казахстан и Узбекистан за използване на териториите им при изтеглянето от Афганистан. Споразумението с Казахстан може да се разглежда като продължение на постигнатото през 2010 транзитно споразумение за съдействие на ISAF. Осигуряването на северните маршрути идва като алтернатива на невъзможността да се постигне споразумение с Пакистан. Тази страна (която е изключително важен партньор за НАТО) изигра решаваща роля за снабдяването на войските в Афганистан по южните маршрути, но след скандала с убитите погрешка от американски безпилотни самолети 24 пакистански граничари, през ноември 2011, Исламабад наложи шестмесечна забрана за маршрутите. Отмяната и не бе постигната и на срещата в Чикаго поради очевидното нежелание на Пакистан, чиито израз беше искането му за прекалено голямо увеличаване на таксите за преминаващите контейнери. Така, изпълнението на постигнатото с Русия транзитно споразумение, заедно с тези, сключени с Киргизстан, Узбекистан и Казахстан, става още по-важно, както призна през юни генералният секретар на НАТО. Ролята на Северната разпределителна мрежа (NDN) ще нарасне неимоверно както по отношение на военните действия в Афганистан, така и на предстоящото изтегляне на пакта оттам, след като използването на южната мрежа остава под много сериозен въпрос.

Евроатлантическият съвет за партньорство функционира паралелно с програмата Партньорство за мир (Partnership for Peace), обявена от НАТО през 1994, но лансирана от САЩ година по-рано. Тя трябваше да улесни сътрудничеството на пакта с 22 страни от Европа и постсъветското пространство. Понастоящем, всички те участват в Евроатлантическия съвет за партньорство. Редица страни от ПзМ вече станаха членове на НАТО (включително България).

Сътрудничеството между НАТО и отделни държави

Сътрудничеството с отделни страни от различни континенти допълва по ефективен начин сътрудничеството в инициативите с някои групи държави. Тези страни сътрудничат с НАТО по въпроси от взаимен интерес предимно в областта на сигурността. Някои от тях са много активни и допринасят за операциите на пакта не по-малко, отколкото страните-членки.

Става дума за Австралия, Афганистан, Ирак, Южна Корея, Монголия, Нова Зеландия, Пакистан и Япония.

Критично важни за НАТО са отношенията с Афганистан и Ирак, в периода на борбата с тероризма и постконфликтното държавно строителство и изграждане на техните въоръжени и полицейски сили. Основната цел в Афганистан е да се даде възможност на властите да постигнат такова ниво на сигурност в страната, което да гарантира нейната (относителна) стабилност и да не допуска повторното и превръщане в убежище на терористи. Общо 50 страни участват в силите на ISAF. НАТО си е поставила задачата още преди края на 2014 афганистанските сили да поемат изцяло отговорността за страната си. Затова те продължават да получават много сериозна подкрепа за подобряване на тяхната структура и ефективност. Всички тези въпроси бяха разисквани на срещата в Чикаго, където доминираше именно проблемът за Афганистан. Обсъдено беше и как да продължи дългосрочното съдействие на НАТО за режима в Кабул и след изтеглянето на частите на пакта в края на 2014. Както бе посочено по-горе, наред с договарянето на края на операцията за последните дни на 2014, бяха постигнати и споразумения относно начина на изтеглянето на войските на НАТО. В същото време, участниците в срещата признаха, че талибаните остават силен враг, успехите срещу който не са категорични, така че не е изключено, след изтеглянето, те да успеят да разпалят кървава гражданска война в страната, а страните-членки на НАТО да се окажат разочаровани от участието на пакта в конфликтите с много жертви и огромни материални разходи в досегашните военни операции извън зоната на отговорност на пакта (в Ирак, Либия и Афганистан). Впрочем, очаква се запазването на ограничено американско военно присъствие и след 2014. За финансирането на афганистанските сили ще са необходими 4,1 млрд. долара годишно поне до 2024, в допълнение към годишните разходи на афганистанското правителство за националната армия и полиция от 500 млн. долара.

Фокусът на сътрудничеството с Пакистан остава Афганистан. Очаква се проблемът с транзита за НАТО през страната в крайна сметка да се преодолее, но още по-важна е ролята на Пакистан за урегулирането на афганистанския конфликт. Пакистан има важна място в тристранната комисия, заедно с ISAF и правителството на Афганистан. Както е известно, етнически, талибаните са преобладаващо пущуни, намиращи добър подслон в Пакистан поради факта, че са една голяма част от населението му. Отношенията на НАТО с Пакистан се поддържат на високо политическо равнище. Пакистански офицери продължават да се обучават в специализираните курсове на алианса. Поради характера на терористичните действия в афганистанския конфликт и негативните последици от борбата на силите на НАТО срещу тях, жертва на която често стават и мирни жители, Пакистан обаче запазва резервите си към действията на САЩ и алианса в Афганистан и региона, като цяло.

Партньорството с Ирак се развива нормално след американското изтегляне в края на 2011. Основният принос на НАТО през последните години бе чрез мисията за подготовка на иракските въоръжени сили, действаща между 2004 и 2011. НАТО продължава да им съдейства, подпомагайки разширяването на техните възможности, образование и подготовка, основна роля за което играе останалият за целта в страната екип на пакта. Програмата за индивидуално партньорство и сътрудничество осигурява рамката за редовен диалог, най-вече в областта на военната подготовка и борбата срещу тероризма. Всяка година около 500 иракски офицери преминават през различни курсове на НАТО.

Монголия участва на срещата в Чикаго, а от март т.г. между нея и НАТО се осъществява Програма за индивидуално партньорство и сътрудничество. В нея са предвидени мерки за сътрудничество в сферата на сигурността, при бедствия, при подготовка на специализиран персонал, както и за борба срещу киберзаплахите и разпространението на ОМУ. От 2010 Монголия участва с военен контингент в ISAF. От края на студената война тази страна постоянно укрепва сътрудничеството си със западните държави в рамките на своята политика към „трети съседи”, извън традиционните и отношения с двамата заобикалящи я гиганти - Русия и Китай. За най-важни „трети съседи” страната счита САЩ, ЕС, Канада, Япония и Южна Корея. Монголия може да бъде разглеждана от НАТО и най-вече САЩ като подходяща страна в хода на американската стратегия за прехвърляне фокуса на внимание към Азия и Пасифика. Това изместване на вниманието идва след конфликтите от последните две десетилетия предимно в Близкия Изток, които пък наследиха конфронтационните десетилетия в Европа след края на Втората световна война.

Австралия е сред най-важните партньори на НАТО. Тя има най-големия военен контингент в Афганистан от страна извън алианса (над 1500 души). Австралийски военни екипи редовно участват в натовски работни групи по логистика, комуникации или информатика. Сътрудничеството с НАТО ще продължава да обхваща и други области на сигурността като киберзаплахите, тероризма, ядреното неразпространение, пиратството. Очаква се по-силен акцент върху военното образование и съвместните учения, включително на специалните сили. До 2017, Австралия ще продължи да участва в подготовката на афганистанската армия със 100 млн. долара ежегоден принос. На срещата в Чикаго и при посещението си в Канбера, в средата на юни 2012, генералният секретар Расмусен изтъкна, че Австралия е естествен и глобален партньор, споделящ общи ценности и визии с пакта.

Нова Зеландия също е важна страна за НАТО. През юни 2012, в Брюксел бе подписано споразумение, предвиждащо съвместни действия за борба с тероризма, военни учения, справяне с бедствия и разузнаване. Новозеландският премиер изрази задоволство от споразумението, очертавайки перспективите за участието на страната му и съвместните действия. НАТО поддържа редовни отношения с Нова Зеландия от 2001 насам. Освен в ISAF, тази страна изпрати военен контингент и в SFOR (Босна и Херцеговина). Нова Зеландия търси подкрепа за кандидатурата си за членство в Съвета за сигурност на ООН през 2015-2016, като това съвпада с пренасочването на вниманието на САЩ към Индийския океан и Пасифика.

Пак в тази връзка са и активизираните напоследък опити на НАТО и САЩ за задълбочаване на отношенията с Япония и Южна Корея. Япония е сред най-старите им партньори, с който се поддържа постоянен стратегически диалог. Разменят се визити на най-високо равнище. Сътрудничеството включва и въпроси, касаещи Северна Корея, Афганистан, Централна Азия, ракетната отбрана, пиратството, ядреното неразпространение, тероризма и киберсигурността. Досега Япония е осигурила за Афганистан над 2,5 млрд. долара помощ за възстановяването на страната. Токио оказва значителна финансова помощ на афганистанската армия и по линия на ПзМ, а през 90-те години помогна и за стабилизирането на Западните Балкани.

Диалогът с Южна Корея започна през 2005. Сеул демонстрира интерес към сътрудничество с НАТО в мироопазващи операции, контрол на въоръженията, разоръжаването, ядреното неразпространение и военната подготовка. В Афганистан Корея допринася за стабилизиране и възстановяване на страната и финансиране изграждането на нейните въоръжени сили.

Заключение

В заключение, би могло да се каже, че отношенията между НАТО с партньорите на пакта ще продължат да се разширяват и задълбочават, а значението им по отношение на съвместните действия срещу заплахите за сигурността само ще нараства. Поддържането на тези отношения ще се осъществява в среда на взаимноизгодно сътрудничество и ще допринесе за укрепването на международната сигурност. Новите заплахи и подходи ще разкриват и нови зони за взаимодействие. Никоя страна или организация вече не може сама да се справя с проблемите, поради което сътрудничеството с партньорските държави ще продължи да бъде важен приоритет на Алианса. А по-нататъшното усъвършенстване на механизмите за координиране на съвместните действия ще продължи да гарантира очакваните ефективни резултати.

Източници:

1. A New Alliance Goal – Capabilities for NATO 2020 and Beyond, by Colonel Franck Desit, French Army, 2012, NATO publication

2. Nato’s New Strategic Concept, NATO Publication

3. The Challenge for NATO in Chicago, By Des Browne and Volker R?he, The New York Times, May 17, 2012

4. NATO summit will highlight fraying relations, By Desmond Butler and Robert Burns, The Associated Press – Army Times, May 19, 2012

5. NATO Mediterranean Dialogue, NATO publication

6. Meeting of NATO Ministers of Foreign Affairs - Berlin, Germany, 4 Apr. 2011 – 15 Apr. 2011, NATO publication

7. Operation Active Endeavour, NATO Publication

8. Allied Maritime Command Naples – News Archive 2012, News Archive 2011, NATO publication

9. Active Endeavor With Or Without Israeli Participation?, By Bosphoros Naval News – Turkish Navy, 15 Feb 2012

10. Algerian Civil War, Wikipedia, the free encyclopedia, last modified 9 June 2012

11. NATO Ousts Israel from Upcoming Chicago Summit, By Rachel Hirshfeld, Israel National News, 5/13/2012

12. NATO mulls Israel's warship offer despite Turkey's veto, By Today’s Zaman with AP, 10 February 2012

13. Israel Says Mission At Nato's Hq Under Consideration , InfeLive TV video, 2011

14. Turkey Pledges No Third Country Use of NATO Defenses, By Dorian Jones, VoA News, February 16, 2012 7:00 PM

15. Turkey will not allow NATO to share intelligence with Israel, AFP – Al Arabia, 17 February 2012

16. Israel not invited to NATO's Chicago summit, By Slobodan Lekic, The Daily Star, May 11, 2012

17. Israel not invited to NATO's Chicago summit, NATO Secretary-General Statement, By The Associated Press - H?rriyet Daily News, May/11/2012

18. Victoria Nuland Spokesperson, Daily Press Briefing, State Department, Washington, DC, May 11, 2012

19. Israel, Algeria, Morocco to join NATO counter-terrorism patrols,  By Reuters – Haaretz. Apr.07, 2006

20. Nato gives assurances as Algeria says it could cut cooperation over Israel's role, By Habib Toumi, Gulf News – Bahrain, November 23, 2009.

21Major non-NATO ally, Wikipedia, the free encyclopedia, last modified 9 June 2012

Istanbul Cooperation Initiative, NATO publication

22. NATO: The Istanbul Summit, By Claire Taylor, Research Paper, International Affairs and Defence Section, UK House of Commons, 26 July 2004

23. Istanbul Cooperation Initiative, By Ministry of Foreign Affairs – State of Qatar, 2005

24. NATO and Gulf countries deepen their partnership in Doha, Qatar, NATO video, Doha, 15 Feb 2011

25. Northern Distribution Network (NDN), Report by Thomas M. Sanderson and Andrew C. Kuchins, Center for Strategic and International Studies, Washington DC, 2009

27. NATO and Afghanistan: through transition and beyond, NATO publication

28. NATO and Afghanistan, Editorial, The New York Times, May 18, 2012

29. NATO’s relations with Iraq, NATO publication

30. NATO Plans in Russian City Are Protested, By Andrew E. Kramer, The New York Times,

April 21, 2012,

31. НАТО – Россия, Афганистан – Ульяновск, далее везде, Армейский вестник, 17.05.2012

32. ‘Rumors about NATO base in Russia - a provocation’, By Rossia Today, 10 April, 2012

33. Nato signs deal to move Afghan equipment via Central Asia, By BBC, 4 June 2012

34. НАТО подписало соглашения об афганском транзите со странами Центральной Азии, ФСР – Новости, 05.06.2012

35. Kyrgyzstan Signs NATO Reverse Transit Agreement, By Roger McDermott, Eurasia Daily Monitor – The Jamestown Foundation, June 5, 2012

36. Kyrgyzstan, NATO sign land transit agreement, By Xinhua – China Daily, 2012-05-23

37. НАТО будет провозить наземные грузы в Афганистан через Кыргызстан, Автор: Зарема Султанбекова, 23 Май, 2012

38. Germany – base in Uzbek town of Termez has no alternative, By UzNews – Foreign Affairs, 24.05.12 21:21

39. NATO to Endorse Afghan Exit Plan, Seeks Routes Out, Turkish Weekly, Monday, 21 May 2012

40. NATO Reaches Transit Deal With Kazakhstan, Kyrgyzstan, Uzbekistan, By by Joshua Kucera, Eurasianet, June 4, 2012

41. НАТО и Казахстан подписали соглашение о транзите в Афганистан, Центр Азия, 28.01.2010

42. Post-Chicago Afghanistan and beyond, By Gen (Ret) Jean-Paul Perruche, Institut de Recherche Stratеgique de l'Ecole Militaire (IRSEM) - US Atlantic Council, May 23, 2012

43. Chicago Summit Declaration on Afghanistan, NATO publication, 21 May. 2012

44. NATO invites Pakistan to summit in Chicago, by Chris Brummit and Slobodan Lekic, Associated Press, May. 15, 2012

45. Pakistan seeks $5,000 transit fee for each NATO container, By Karen De Young, The Washington Post, May 17, 2012

46. U.S.-Pakistan Rift Clouds NATO Summit, By Carol E. Lee and Adam Entous, The Wall Street Journal, May 21, 2012

47. At Chicago, Pakistan retrieves some lost negotiating space, By Nasim Zehra, Pakistan Today, 23 May 2012

48. NATO and Mongolia agree programme of cooperation, NATO publication, 9 Mar. 2012

49. Mongolia attends NATO summit 2012, By Badrakh Batkhuyag, Business Mongolia, May 21, 2012

50. Mongolia Wrestles With Dinosaurs, NATO and Politics, By Didi Kirtsen Tatlow, International Herald Tribune – Rendevouz View From Asia, May 19, 2012

51. NATO is highly interested in Mongolia due to its geographical positioning, Info Mongolia, May 22, 2012

52. Australia, a Key Partner in NATO's security mission, NATO publication, 28 Mar. 2012

53. Australia: A Global Member for the North Atlantic Treaty Organisation, Report by Flight Lieutenant Melissa Houston, Royal Australian Air Force, May 2012, Prepared for the 2012

54. NATO Leaders Summit, Global Voices

55. Secretary General boosts NATO-Australia cooperation, By Nigel Chamberlain, NATO Watch, 15 June 2012

56. NATO ties to strengthen with Aussie visit, By AAP - News New Zealand, Jun 5 2012

57. New Zealand signs Nato partnership deal, By BBC News, 5 June 2012

58. NATO, New Zealand sign cooperation deal, By Xinhua English news, 05 June 2012

59. Joint press point - with NATO Secretary General Anders Fogh Rasmussen and the Prime Minister of New Zealand, John Key - Opening remarks, NATO publication, 04 Jun. 2012

60. NATO cooperation with Japan, NATO publication

61. With U.S. shift to Asia, NATO faces new era, By Dan De Luce, Japan Today, May 18, 2012

62. Japan and NATO as Global Partners, The Tokyo Foundation, February 03, 2011

63. Why NATO Is a Pacific Power, By Barry Pavel, Jeffrey Reynolds, The National Interest, June 8, 2012

64. NATO – Republic of Korea cooperation, NATO publication

65. NATO Wants To Increase Cooperation With South Korea, Non-Members, By Jorge Benitez, US Atlantic Council, July 06, 2010

* Авторът е експерт по международни отношения и сигурност, член на Атлантическия клуб в България.

Напоследък САЩ демонстрират повишена активност в зоната на Тихия океан. Въпреки че Държавният департамент я обяснява с нарастващото икономическо значение на региона, мнозина смятат, че интересът на Вашингтон е свързан с плановете за изграждането на т.нар. «нов световен ред». Както e известно, в началото на 2012 Збигнев Бжежински лансира идеята САЩ да поемат функциите на «регионален балансьор» в Азия, действайки като посредник за разрешаването на конфликтите и премахвайки съществуващия днес военен дисбаланс. С други думи, макар и да не са азиатска държава, Съединените щати искат едновременно да постигнат «разоръжаването» на региона и укрепването на собственото си (включително и военно) присъствие в него.

Китайската «мишена»

Китай е сред очевидните цели в тази игра, като САЩ, използвайки всяка възможност, се опитват да преформатират отношенията си с всички играчи в източноазиатската зона – от Малайзия до Австралия. Както посочват в тази връзка анализаторите на «Business Insider» Елоиз Ли и Робърт Джонсън, «Австралия ще приеме до 2000 американски морски пехотинци, а на Филипините американските военни ще поемат обучението на местните си колеги. В момента, по молба на филипинското правителство, там временно са разположени военни части на САЩ, но се обсъжда възможността за създаване на постоянна съвместна база. Освен това, заради активността на местните клетки на Ал Кайда в южните острови на архипелага, филипинските военновъздушни сили получават техническа помощ от САЩ. На остров Гуам пък се планира да бъдат разположени 4700 морски пехотинци – толкова много военни там не е имало от Втората световна война насам».

При това, Вашингтон умело се възползва от търканията и противоречията между отделните държави от региона. Така, наличието на спорни акватории в Южнокитайско море вече доведе до това, че в лагера на противниците на Китай може да се окаже цяла коалиция от държави – от Виетнам до Филипините.

Наистина, Пекин успя да се споразумее в виетнамците по редица въпроси. През октомври 2011 двете държави създадоха работна група за делимитацията и подялбата на Тонкинския залив, около спорните Параселски острови. Въпреки това, през март 2012, китайците за пореден път задържаха два виетнамски риболовни кораба, което провокира острия протест на Ханой. Малко по-късно (на 10 април) се случи поредният инцидент между Китай и Филипините, като китайски боен кораб навлезе във филипински води за да не допусне задържането на китайски рибари. Това ескалира напрежението между двете страни: Китай изпрати в зоната на конфликта патрулни катери, а Филипините – кораб на бреговата охрана.

На 25 април пък се проведоха съвместни американско-филипински маневри, включващи овладяването на остров в Южнокитайско море. За да се създаде максимално близка до реалната ситуация, те се проведоха на остров Палаван, който граничи с конфликтната зона. Като правна основа за този тип учения, САЩ и Филипините изтъкват подписаното през 1951 споразумение за оказване на взаимна помощ за защита от външна агресия или по време на война.

Струва си да посочим и последната среща на Асоцията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), която се проведе в камбоджанската столица Пномпен в началото на април 2012, но не постигна никакви резултати по въпроса за спорните територии в Южнокитайско море. Тоест, останалите претенденти за различни морски територии не разполагат с дипломатически инструменти за по-бързото решаване на проблема.

Тук е мястото да спомена, че китайските претенции изглеждат достатъчно обосновани, защото няма как да се отричат усилията на САЩ за милитаризацията на региона. В момента, американците модернизират самолетните писти на Кокосовите острови, между Австралия и Шри Ланка. Което означава, че се подготвя плацдарм за евентуална бъдеща атака. В същото време, според американските стратези, новата база на Филипините би осигурила на САЩ редица предимства, като основното е ограничаване опитите на китайскиия военен флот да разшири параметрите на морската отбрана на страната. Което, на свой ред, би улеснило бързата и широкообхватна американска военна реакция в случай на конфликт с Тайван, а пък самото присъствие на американските военни ще балансира китайската мощ в контактите с другите държави, имащи достъп до Южнокитайско море, включително с Виетнам.

Сред най-удобните бази за бъдещото американско присъствие в региона е Австралия, където местните консерватори отдавна залагат на темата за «китайската заплаха». Наскоро в австралийското пристанище Дарвин, където има военна база, пристигнаха първите поделения на американската морска пехота. При това не беше официално обявено създаването на нова американска база, но правителствата на двете страни потвърдиха, че въоръжените им сили ще поддържат постоянно взаимодействие. В статията си «Пет поуки от плана за постоянно американско военно присъствие в Австралия», публикувана в «The Atlantic”, Макс Фишер очертава основните мотиви на новата стратегия на Вашингтон:

-          необходимостта да бъде „сдържан” Китай: разполагането в Дарвин на американски военни ще разшири възможностите на САЩ в Тихия океан и, което е най-важното, ще гарантира военното им присъствие в западната му част;

-          облекчаване на процеса на постепенно изтегляне на САЩ от Близкия Изток и Централна Азия, обхванати от антиамерикански настроения, и концентриране на усилията им в Източна Азия;

-          стремежът на Обама да се изтегли от Афганистан;

-          стремежът да се компенсират търканията заради американската база в Япония: базата в Дарвин ще играе ролята на „резервна площадка”, позволяваща да се запазят приоритетите при гарантиране на регионалната сигурност;

-          възможността за превръщането на Австралия в нов „клиент” на САЩ (по аналогия със Саудитска Арабия), имайки предвид австралийската подкрепа за всички войни на Америка от Виетнамската насам.

На свой ред, Тайван и Южна Корея, традиционно следват течението на американската политика. Анализирайки ситуацията в Южна Корея, известният геополитик Джордж Фридман аргументира военното присъствие на САЩ в тази страна с нейния северен съсед (Корейската народно-демократична република). Според него, Китай е отлично прикритие за Пхенян и сътрудничеството помежду им е изгодно и за двете държави. Пекин използва Северна Корея като буферна зона, а пък Северна Корея в редица случаи, включително и за ядрената си програма, търси дипломатическа подкрепа от Китай. Като цяло обаче, Пхенян следва предпазливо поведение спрямо Южна Корея и затова, според Фридман, американското военно присъстве в южната част на Корейския полуостров не е чак толкова необходимо.

Сред ключовите държави за проникването на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион е Мянма. Достатъчно е да погледнем географската карта и ще ни стане ясно защо. Макар че Мянма няма излаз на Тихия океан, дългата и брегова линия в Бенгалския залив и общата граница с Китай позволяват да я разглеждаме като тилов плацдарм за американската експанзия по китайското направление. Както е известно, през Втората световна война, САЩ се опитват да изградят т.нар. Бирмански път за да стигнат до китайскатка провинциа Юнан и да снабдяват армията на Чан Кайши. Заради изключително трудния терен, тогава това не им се отдава, днес обаче съвременните военно-технически средства позволяват постигането на много повече неща. При това не е задължително да се стига да пряка военна интервенция. Евентуалното разполагане там на американски радарни системи, ракетни комплекси или военни бази с ударни военновъздушни групировки, със сигурност ще парализира Китай.

Освен това САЩ планират да осигурят достъп на своите неправителствени организации, които да разширят активността си в Мянма. Още преди време Джордж Сорос декларираше намерението си да основе постоянна мисия в Мянма за да създаде там „необходимите условия за преход към отворено общество”. Тоест, съвместната игра на Уолстрийт, Белия дом и американските транснационални корпорации, спокойно би могла да постави (след известно време) тази страна под контрола на Вашингтон.

Освен „демократизацията”, сред инструментите за натиск върху управляващия режим в Мянма, са проблемите със сигурността (например нападенията на бунтовници, принадлежащи към различни етнически малцинства, които могат да дестабилизират граничните райони с Тайланд, Индия и Китай), както и подозренията за внос на ядрени технологии от Северна Корея. При това, сред претенциите на САЩ към управляващите в Мянма е прекратяването на военното сътрудничество с Китай. Американските анализатори подчертават значението на Мянма за САЩ, заради запасите и от петрол, газ и друти природни ресурси, както и като потенциален пласментен пазар. В момента, основните печеливши отрасли на нацоналната икономика, като започнем с добива на дървен материал и свършим с този на скъпоценни камъни, се контролират от военната хунта, но развитието на ситуацията може да позволи активната намеса на външни играчи в Мянма и преразпределяне на сферите на влияние. Под лозунгите за демократизация, пазарни реформи и всевъзможни блага за 48-милионното население на страната, чуждестранните ТНК биха могли да приватизират ресурсите и да поемат контрола над цялата и външна търговия. Освен това, Мянма е световен лидер по призводството на ориз, т.е. при прогнозираната от ООН заплаха от глад в региона, тя се оказва ценна и в това отношение. В по-широк план, наличието на общи граници с Индия, Бангладеш, Тайланд и Лаос може да я превърне в основния „генератор на процеса на демократизация” в цяла Югоизточна Азия, както наскоро посочи и Робърт Каплан, на сайта на агенция „Stratfor”.

Впрочем, Китай и Русия също демонстрират засилен интерес към региона. Съвместните им военноморски учения „Морско взаимодействие 2012”, провели се в края на април 2012 в Южнокитайско море, са доказателство за това. Истината е, че Вашингтон все още не е наясно за по-нататъшните планове, касаещи руско-китайското взаимодействие, при това американците са объркани от добрите отношения между Москва и Ханой и, в частност, от подписаното наскоро споразумение между виетнамската компания PetroVietnam и руската Газпром, за съвместната разработка на две находища в спорната акватория на Южнокитайско море. В тази връзка, известният американски политолог Майкъл Ослин задава въпроса: „За какво става дума? За опит да бъдат сплашени Токио и Сеул? Или за отварянето на своеобразен нов фронт в противопоставянето между авторитарните и демократични държави в района на Тихия океан? За претенции на Китай и Русия за монополно господство в региона, което би им позволило да блокират морските комуникации на всички оставали държави? Или пък, напротив, става дума запревантивна мярка срещу това, от което се опасяват и искат да предотвратят Пекин и Москва?”.

Новата тихоокеанска стратегия на Америка

Разбира се, отношенията между Китай от САЩ от доста години насам се определят от екпертите като ключови за силовия баланс не само на регионално, но и на глобално равнище. Изместването на центровете на световното индустриално производство към Източна Азия е очевиден факт. Въпреки това, политиката на САЩ в региона по времето на Буш-младши не се характеризираше с особен динамизъм. Борбата с международния тероризъм и военното присъствие едновременно на два фронта (Афганистан и Ирак) не оставяше на Вашингтон кой знае какви възможности за маневри в Източна Азия.

Видими промени в американската политика настъпиха едва след идването на власт, през 2009, на Барак Обама, прокламирал нов стратегически курс на САЩ в региона. Първите дипломатически стъпки в тази посока станаха посещенията на самия Обама, както и на държавния секретар Хилари Клинтън в Китай, Япония, Индонезия, Индия и Южна Корея, утвърждаващи американското партньорство с ключовите регионални играчи.

Така, в отношенията с Китай, през 2009 стартира т.нар. «стратегически и икономически диалог». По това време вече беше станало ясно, че външноикономическата политика на източноазиатските държави и, на първо място, на Китай също е допринесла за дестабилизацията на финансово-икономическата ситуация в света. Именно китайците осъществяваха през последното десетилетие значителни финансови инжекции в икономиката на САЩ, изкупувайки американските дългови задължения. На свой ред, сериозният приток на долари в американската икономика се отрази зле върху макроикономическата ситуация в страната. В отношенията между Вашингтон и Пекин възникна необходимост от постоянно действащ формат за водене на преговори, който да позволи обсъждането на въпросите, касаещи нарастващата взаимозависимост между китайската и американската икономики.

По отношение на държавите от АСЕАН пък, САЩ се ориентираха към подновяване на взаимодействието както с Асоциацията, като цяло, така и с отделните и членове. Конкретни стъпки в тази посока станаха назначаването на специален американски представител към АСЕАН, подписването на Договор за приятелство и сътрудничество в Югоизточна Азия и присъединяването на САЩ към Източноазиатската среща на върха (към която доскоро американците не проявяваха особен интерес).

Освен традиционните партньорства на двустранно равнище, сериозно внимание започна да се отделя на отношенията с Индонезия, Виетнам и Мянма, както и с Лаос и Камбоджа. През 2008, САЩ и Индонезия стартираха програма за всеобхватно сътрудничество, в такива сфери като търговията и инвестициите, сигурността, образованието, здравеопазването, енергетиката, климатичните прочени и борбата срещу ядреното разпространение. За Вашингтон, отношенията с тази най-голяма мюсюлманска държава, където доминира умереният ислям и демокрацията се развива сравнително успешно, придобиват специално значение. Както вече споменах по-горе, ново направление в стратегията на САЩ в Югоизточна Азия е „прагматичното ангажиране” на Мянма (след началото на прехода от военно към гражданско управление в страната).

Квинтесенцията на новата американска стратегия в Азиатско-Тихоокеанския регион се съдържа в статията на държавния секретар Клинтън „Тихоокеанския век на Америка”, публикувана във „Foreign Policy”, в навечерието на срещата на организацията Азиатско-тихоокеанско икономическ сътрудничество (APEC), провела се под председателството на САЩ в Хонолулу през 2011. Според Клинтън, необходимостта от разширяване на американското присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион следва да се обвърже с две ключови задачи. Първата е гарантиране на стабилността и сигурността в региона, където старите заплахи (ситуацията на Корейския полуостров, проблемите с ядреното неразпространение) се запазват, а се появяват и нови (природните катаклизми и териториалните спорове в Южнокитайско море). Втората е гарантиране на благоприятни външнополитически условия за американската икономика, включително на експортни и инвестиционни възможности в региона.

Хилари Клинтън отбелязва, че въпреки изолационистките лозунги на някои американски политически кръгове, САЩ не бива да се отказват от външнополитическите си ангажименти, а да осъществят стратегическо преразпределяне на приоритетите си. Имайки предвид трудната икономическа ситуация в страната, гарантирането на по-широк достъп до пазарите на азиатско-тихоокеанските държави би могло да стане добра основа за създаването на допълнителни работни мести и нормализацията на американската икономика. Освен това, поставената от президента Обама задача за удвояване износа на САЩ до 2015, също изисква по-голямо внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион, чието значение като търговски партньор на Америка само ще нараства. По мащабите на търговско-икономическите връзки, азиатското направление вече надмина трансатлантическото. В тази връзка, подчертава Клинтън, САЩ следва да изградят здрава транстихоокеанска политико-стратегическа обвързаност, по модела на трансатлантическата.

В основни елементи на регионалната стратегия на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион следва да се превърнат:

- укрепването на двустранните военно-политически алианси и адаптирането им към новите условия;

- укрепване на диалога с бързо развиващите се държави (и най-вече с Китай);

- активизиране на дейността в многостранните организации за сътрудничество;

- разширяване на търговията и инвестициите в региона;

- укрепване на мащабното американско военно присъствие;

- прокарване на демокрацията и защита на човешките права.

Ако доскоро САЩ не разглеждаха многостранните механизми като приоритет във взаимодействието с държавите от региона, днес се очертава процес на тяхната трансформация с активно американско участие.

В същото време, САЩ обръщат специално внимание на проблемите, касаещи свободната търговия в региона. Така, в контекста на критиката си срещу действията на АРЕС в сферата на либерализацията на търговията, Вашингтон се опита да измести фокуса на дискусията към преговорите за Транстихоокеанското партньорство (ТТП). Самият механизъм на последното започна да се позиционира като най-ефективния за създаване на качествени условия за свободната търговия в региона, а АРЕС се разглежда по-скоро като място за съгласуване на интересите, но не и за постигане на практически споразумения.

Корените на формирането на ТТП са свързани с американската инициатива от 1998, когато САЩ предложиха на Австралия, Нова Зеландия, Чили и Сингапур да започнат преговори за подписване на преференциално търговско споразумение. На практика обаче, тези преговори стартираха едва през 2003, като в тях се включиха само Нова Зеландия, Чили и Сингапур. През 2005, желание да се присъедини към ТТП демонстрира Бруней. Официално, ТТП започна да функционира година по-късно.

Разразилата се през 2008 икономическата криза попречи на САЩ да се пресъединят към ТТП и американската администрация реши да използва този механизъм едва, когато и се наложи да предприеме конкретни действия за „завръщането” на Америка в Азиатско-Тихоокеанския регион. В този момент, в региона вече се реализираха два паназиатска проекта за многостранни зони за свободна търговия (АСЕАН+3 и АСЕАН+6), без участието на САЩ.

Привържениците на ТТП акцентират върху това, че Азиатско-Тихоокеанския регион, на практика, е „затънал” в различни двустранни споразумение от „преференциален” тип. При това, само някои от тях бяха подписани по икономически съображения, много повече преследваха по-скоро политически цели. В резултат от това, множеството взаимноизключващи се правила и принципи на търговията само увеличават разходите за правенето на бизнес и управление на производствените процеси в региона. Дори многостранните договори, като Зоната за свободна търговия на АСЕАН (ASEAN Free Trade Area - AFTA) и подобните и споразумения във формат АСЕАН+1, не се различаваха особено от двустранните формати, защото всеки от участниците в тях действаше съобразно собствения си тарифен график.

По логиката на американската администрация, регионът се нуждае от такъв механизъм за либерализация на търтовията, който наистина да има многостранен характер, да премахне противоречията, заложени в съществуващата система на двустранните отношения и да реши цял куп нови задачи (например защитата на интелектуалната собственост), в съответствие с принципите на „СТО плюс” (СТО – Световна търговия организация, б.р.).

Форсирането на процеса на Транстихоокеанското партньорство демонстрира наличието на два принципно различни подхода към формирането на нормите и правилата на международната търговия в региона. Те отразяват интересите на държавите, намиращи се на различни нива в развитието си. Така, Китай и редица държави от Югоизточна Азия, въпреки развиващата се сфера на услугите, спадат по-скоро към групата на индустриалните държави. В същото време, в САЩ доминират третичният сектор и иновационната сфера. Както показва опитът на зоните за свободна търговия АСЕАН и АСЕАН+1, Китай и държавите-членки на Асоциацията са склонни да сключват по-малко сложни споразумения за свободна търговия. За разлика от тях, в интерес на САЩ, Япония и Южна Корея са такива споразумения, които не само позволяват възприемането на принципите на свободната търговия по отношение на готовата продукция, но и гарантират вътрешнодържавното икономическо регулиране и създават оптимални възможности за функциониране на сложните производствени вериги. Последните са необходими на държавите от технологично развитото ядро на глобалната система за да могат да осъществяват внос на производство без да рискуват за загубят лидерството си в сферата на иновациите.

Тоест, позицията на САЩ е за пълна либерализация на търговията със стоки и услуги, създаване на благоприятни условия за инвестиране и защита на интелектуалните права. По отношение на последните, Вашингтон възприема като своеобразен образец условията на споразумението за създаването на зона за свободна търговия с Южна Корея (KORUS): то гарантира правата върху интелектуалната собственост не в рамките на 50 години (каквито са изискванията на СТО), а на цели 70. Интересите на Китай пък изискват той да получи достъп до технологиите и, разбира се, да разполага с необходимата защита в търговията с готови стоки. Не е чудно, че развитието на Транстихоокеанското партньорство беше възприето от Пекин, като ограничаващо китайската икономическа активност. Що се отнася до другите, по-малки играчи, те, както изглежда, предпочитат да следват тактика на приспособяване, опитвайки се да извлекат полза и от двата подхода.

Военните аспекти на американската стратегия в региона

Във военно-стратегически план, САЩ са силно заинтересовани от гарантиране свободното корабоплаване в цялото пространство от Индийския до Тихия океан, включително Южнокитайско море. Основните постановки, обосноваващи необходимостта от запазване на американското присъствие в тази акватория са формулирани в два стратегически документа „Стратегия за морската мощ през ХХІ век” (2007) и „Концепция за военноморските операции” (2010). Става дума, на първо място, за защита на интересите на САЩ в това пространство (като целта е да не се допусне появата там на евентуални конкуренти или противници), а на второ – за гарантиране възможността на САЩ да маневрират свободно по цялото протежение на морските маршрути от Европа и Близкия Изток до Тихия океан. Въпреки решението за общо съкращаване на американските военни разходи, заради последиците от кризата, военните ангажименти на САЩ към държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион не се огрначиват съществено. Напротив, налице е технологично усъвършенстване на мощта на американските военноморски сили в региона.

В споменатите по-горе документи, сред потенциалните заплахи за САЩ се споменават действията, предприети както от отделни държави, така и от недържавни играчи. Към първите се отнася, в частност, териториалният спор между Китай и държавите от Югоизточна Азия за архипелага Спратли. Тук е мястото да напомня, че изострянето му, през 2010, стана не без американско участие. След като кораби на САЩ се появиха в изключителната икономическа зона на Китай, това провокира Пекин да предприеме съответните действия, декларирайки „стратегическите” си интереси в Южнокитайско море, което пък, на свой ред, ескалира противоречията между Китай и Филипините и Китай и Виетнам.

Тоест, „голямото завръщане” на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, на практика, съдейства за изострянето на редица противоречия, които или изглеждаха почти решени, или бяха в латентен стадий. В икономическата сфера пък се очертава очевидно разделение на регионалните механизми на „стари” – т.е. тези, които (като АРЕС например) възникнаха още по време на разпадането на двуполюсната система или пък се формираха през 90-те,и онези, породени от промените в регионалната система, глобалната икономическа криза и активизацията на САЩ в региона.

Стратегическо ограничаване или стратегическа адаптация

На фона на икономическия спад в САЩ по време на кризата от 2008-2009, редица американски анализатори отново се обърнаха към концепцията за „стратегическото ограничаване”, опитвайки се да прогнозират възможната външнополитическа стратегия на глобалния хегемон, намиращ се във фаза на упадък. Според тази концепция, най-разумното за подобна държава-хегемон, постепенно „свличаща се” към категорията на великите или доминиращите държави, е отказът и от най-рисковите международни ангажименти, прехвърлянето на част от тях на съюзниците и съкращаването на военните разходи.

Анализът на новата американска политика спрямо Азиатско-Тихоокеанския регион показва обаче, че външнополитическата активност на САЩ може да се характеризира не толкова като „стратегическо ограничаване”, а по-скоро като приспособяване към новата международна ситуация.

В момента, много от основните политически цели, които Вашингтон си поставяше в Близкия Изток, на практика, вече са постигнати. Ключовите авторитарни режими в региона са деконсолидирани или са в период на деконсолидация и вече не представляват сериозен проблем. Следователно, на този етап американската външна политика може да бъде коригирана така, че да отговаря не само на политическите цели, а и на задачите за икономическото възстановяване на САЩ след кризата.

Съединените щати разглеждат Азиатско-Тихоокеанския регион като подходящ за създаване на външнополитическите условия за това възстановяване. Според Вашингтон, възходът на региона следва да продължи, но не за сметка на отслабването на САЩ, а точно обратното – икономическият възход на Америка пряко се обвързва с подема на Азиатско-Тихоокеанския регион. При това с него е свързан и основният политическо-икономически проблем пред САЩ, а именно отношенията им с Китай. Опитвайки се да постигнат политическите и икономически цели, които са си поставили, Съединените щати, най-вероятно, ще търсят начини за тактическото ограничаване на Китай навсякъде, където това е възможно. Като сред възможните регионални „ограничители”, наред с тайванския въпрос, следва да посочим сегашната ситуация в Южнокитайско море, позволяваща да бъдат задълбочени противоречията между Пекин и съседите му, както и спецификата на китайската политическа система, която, както изглежда, все по-често ще бъде критикувана отвън, във връзка с неспазването на човешките права например. Независимо от всички съществуващи между двете страни разногласия обаче, рязкото отслабване на Китай или евентуални непредсказуеми политически промени в тази страна съвсем не са в интерес на САЩ.

* Българско геополитическо дружество

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Разрушаването на двуполюсния модел на международните отношение, постепенно се превръща в своеобразен детонатор на много латентни или „замразени” конфликти. А най-остри се оказват онези от тях, в чиято основа са етнонационалните и религиозни противоречия. В Европа, в зона на такива конфликти (след прекъсване от близо четирийсет години) отново се превръщат Балканите с характерните за тях „организирани политически действия, масови безредици, сепаратистки бунтове и дори войни. Няма да е преувеличено, ако кажем, че във всички нови, независими държави, възникнали в административните граници на републиките и автономните области на някогашната Югославия, с изключение на Словения, именно ходът и резултатът от етнополитическите конфликти определя характера на тяхната политическа система и вектора на социално-политическото им развитие. За разрешаването на конфликтите на Балканите бяха формулирани и приложени на практика различни, в зависимост от спецификата на съответната страна, модели. В същото време обаче, те много си приличат, тъй като в основата им е доминацията на външното управление. Днес вече виждаме, че тъкмо тази методология започва да се пропуква под натиска на тлеещото кризисно вътрешно напрежение”(1). В настоящата статия ще се опитам да анализирам най-показателните в този аспект случаи на Босна и Херцеговина, Македония и Косово.

Дейтънският прецедент

Босна и Херцеговина е единствената сред шестте република на социалистическа Югославия, формирана не на национален, а на историко-географски принцип. Нещо повече, вътрешните административни граници на СФРЮ не отчитат традиционната историческа и етнокултурна специфика на региона. Това се вижда добре и от официалните данни. Така, по данни от последното югославско преброяване на населението от 1981, мюсюлманите са 39,5% от населението, сърбите – 32%, а хърватите – 18,4%. Общо в републиката живеят 4 124 256 души, от които 7,9% се идентифицират като „югославяни” (2). Данните от последното предвоенно преброяване в републиката от 1991 очертават тенденция към нарастване на мюсюлманското и спад на сръбското и хърватското население в нея: мюсюлманите са 43,7%, сърбите – 31,4%, хърватите – 17,3%, а „югославяните” – 5,5% (3). По неофициални данни, в момента в Босна и Херцеговина живеят 3,6 млн. души, което е 82,6% от населението през 1991 (от тях 2,2 млн. живеят във Федерацията Босна и Херцеговина, а 1,4 млн. – в Република Сръбска).

И друго важно уточнение. За първи път, понятието „мюсюлманин”, като определение не на религиозната, а на етническата принадлежност, се появява в СФРЮ по време на преброяването от 1961. Така, в тогавашните анкети мнозина жители на Босна и Херцеговина се записват като „атеисти по вероизповедание и мюсюлмани – по националност” (4). По този начин се самоидентифицират потомците на етническите сърби, приели исляма по време на турското робство. При преброяването от 1971, мюсюлманите получават статут на народност, а според югославската конституция от 1974 – на нация. Тоест, именно по време на социалистическия период се формира новата държавнотворческа нация в тази република – мюсюлманите.

„Узряването” на новата мюсюлманска нация от етнически сърби през социалистическия период се поощрява от комунистическото ръководство на Югославия. Благодарение на специфичната структура на федералната власт и децентрализацията (решаването на много принципно важни въпроси е предоставено на републиканските структури), ислямът преживява невиждан разцвет от 70-не години на ХХ век насам. Благодарение на развиващите се в рамките на Движението за неприсъединяване и в търсене на т.нар. „трети път” отношения между Белград и арабския свят, мнозина мюсюлмани в Босна и Косово влизат в контакт и дори биват интегрирани в радикалните ислямски структури. През 80-те години е налице бум в строителството на джамии на територията на Босна и Херцеговина. Всяка година, висше ислямско образование в Средния и Близък Изток получават 250 млади бошнаци, които нерядко се връщат в родината си, изповядвайки радикални и фундаменталистки възгледи, в резултат от което се превръщат в своеобразна „пета колона” по отношение на общата държава. Активна политика в региона осъществява Иран, който, в частност, всячески подкрепя а според някои източници – и финансира, бъдещия първи президент на Босна и Херцеговина – радикалният ислямист и доктор по теология Алия Изетбегович (5).

На практика, въпросът за това, в каква държава ще живеят – дали в остатъчна Югославия, или в някакво ново образувание, доминирано от мюсюлманите, се превръща в определящ за развитието на босненския конфликт. Въпреки съществуващите в Босна и Херцеговина сериозни противоречия, на 7 април 1992 новата държава е призната от САЩ, ЕС и Хърватска, което се приема от босненското ръководство, начело с Алия Изетбегович, като сигнал за решителни и радикални действия. Същият ден Президиумът на Босна и Херцеговина обявява извънредно положение на цялата територия на страната, а Скупщината на сръбския народ в Босна и Херцеговина обявява независимостта на Република Сръбска от Босна и Херцеговина. Сърбите напускат всички централни държавни институции. На следващият ден, Президиумът на Босна и Херцеговина обявява, че страната е изправена пред непосредствена военна заплаха. В края на април в Босна вече действат два центъра на властта: сръбски в Пале и мюсюлмански в Сараево. Между другото, в съвременната историография се премълчава, че етническата война е започната от мюсюлманите и хърватите още през януари 1992, докато „сръбският фронт” в нея е открит едва през април 1992.

През февруари 1994, на страната на мюсюлманско-хърватската федерация, която по това време, на практика, вече губи войната със сърбите, се намесват частите на НАТО, което предопределя крайния изход от конфликта, както и избора на модела за урегулирането му. В резултат, сърбите са принудени да отстъпят. На 21 ноември 1995, в базата на американските ВВС в Дейтън (щат Охайо), са парафирани документите, влезли в историята като Общо рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина (Дейтънско споразумение). То влиза в сила на 14 декември 1995, след подписването му в Париж. Гаранти на споразумението стават САЩ, Великобритания, Франция, Германия и Русия. Така, за първи път в най-новата история на Европа, бива наложен модел на външно управление на възникналото в административните граници на бивша Югославия държавно образувание.

С цел осъществяването на международен мониторинг на изпълнението на Дейтънското споразумение е създаден Съвет за прилагане на Мирното споразумение (включващ 55 държави) и негов изпълнителен орган – Ръководен комитет (с участието на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Канада, Русия, Япония, страната-председател на ЕС, Европейската комисия и Организация Ислямска конференция, представлявана от Турция). Координатор на международните усилия е Върховният представител на международната общност (с мандат на ООН) за Босна и Херцеговина. Независимо от основното политическо и хуманитарно достойнство на Дейтънското споразумение – прекратяването на открития въоръжен конфликт, по време на който загиват 160 хил. мюсюлмани (а над 1 млн. стават бежанци), 30 хил. хървати (400 хил. бежанци) и 24 хил. сърби (300 хил. бежанци) (6), то фиксира за десетилетия напред прехвърлянето на суверенните пълномощия на Босна и Херцеговина към международните структури, формирайки бюрократична и неефективна система на организация на властта. От подписването на Дейтънското споразумение насам, Босна и Херцеговина е под постоянния контрол на институциите на външното управление: Съвета за прилагане на Мирното споразумение и ръководените от НАТО многонационални сили (АЙФОР, включващи и силите на ООН – ЮНПРОФОР), които през 1996 се трансформират в ЕСФОР, като в края на 2004 командването на тези сили преминава от НАТО към ЕС (ЕВФОР). Дори Конституцията на тази държава се появява като Приложение ІV към Мирното споразумение (7).

Според Конституцията от 1995, Босна и Херцеговина представлява специфична форма на държавно-териториално устройство, която условно би могла да се нарече „мека федерация”, включваща две образувания: Федерация Босна и Херцеговина (мюсюлмани и хървати) и Република Сръбска. Те притежават висока степен на самостоятелност в политическата, икономическата, военната и други сфери, докато пълномощията на централните държавни институции на Босна и Херцеговина (чл.ІІІ, пар.1) са доста ограничени.

По-важен момент в предложения модел за разрешаване на конфликта обаче е външното управление, осъществявано чрез институцията на Върховния представител, комуто, в съответствие с Мирното споразумение, се възлага водещата роля за реализация на гражданските аспекти на споразумението, мониторинга и координацията на мирния процес. Върховният представител разполага с широки властови пълномощия, включително правото временно да въвежда закони и да сваля от постовете им всякакви длъжностни лица, ако пречат на прилагането на споразумението (8). От 1995 насам, този пост се заема последователно от шведа Карл Билд, испанеца Карлос Вестендорп, австриеца Волфганг Петрич, британеца лорд Пади Ашдаун, германеца Кристиян Шварц-Шилинг, словака Мирослав Лайчак, а от 14 март 2009 за Върховен представител е назначен бившият австрийски посланик в Любляна Валентин Инцко.

Показателно е, че за периода на съществуване на „държавата от преходния период” (както се дефинира Босна и Херцеговина в Дейтънските споразумения) пълномощията на Върховния представител съществено са разширени. Той получава правото да предприема по-решителни мерки за активизиране дейността на централните органи на властта, включително да отстранява от длъжност онези държавни чиновници, чиито позиции, по едни или други въпроси, се разминават с неговите, заменяйки ги със собствени кандидати. Освен това е наложен принципът на съгласуване на политическите, икономическите и други решения, който се разпространява дори върху посланиците, акредитирани в Босна и Херцеговина. В последния случай, това се мотивира с необходимостта от минимизиране на конфликтните ситуации.

През изминалите години, приоритетите в дейността на апарата на Върховнияпредставител се променят, но неизменно остава „окончателното му право да тълкува гражданските акпекти на реализацията на Мирното споразумение, изготвянето на препоръки и налагането на задължителни решения, които смята за необходими” (10). От 2007 насам, Върховният представител работи за реализацията на задачите, поставени от Ръководния комитет на Съвета по прилагане на Мирното споразумение още през декември 2003 (11). Става дума за изпълението на пет задачи и две условия, което да позволи прекратяване дейността на апарата на Върховния представител и влизането на Босна и Херцеговина в ЕС и НАТО. Според Съвета по прилагане на Мирното споразумение, тези задачи са:

- приемливо и окончателно решаване на въпроса за подялбата на държавното имущество; -- приемливо и окончателно решаване на въпроса за управлението на военното имущество; - приключване изпълнението на Окончателното арбитражно решение за района на Бръчко; - гарантиране на финансовата стабилност и укрепване на законността.

Що се отнася до двете задължителни условия, едното от тях вече е изпълнено – на 16 юни 2008 е подписано Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС. Като цяло, осъществяващата се бавна и постепенна ревизия на Дейтънските споразумения е насочена към сериозната трансформация на политически ред в Босна и Херцеговина. От една страна, тя цели прехвърляне на част от пълномощията на двете съставни образувания на централно държавно равнище, т.е. ограничаване на властта им, а от друга – решаване на проблемите на сигурността. Тъкмо в този аспект следва да се разглежда създаването на обединени въоръжени сили, централно Министерство на отбраната и обща полиция. През последните две години се подготвя и реформа на разузнавателните служби, т.е. обединяване специалните служби на двете съставни образувания. Повечето експерти и анализатори смятат, че процесът на урегулиране в Босна, свързан с изпълнението на Мирното споразумение, е навлязъл в заключителната си фаза, т.е. реализацията на този документ е близка до логическия си завършек.

Подготвящите се мащабни промени в „сърцевината” на Дейтънските споразумения – босненската Конституция, ознаменува появата на качествено различна ситуация в Босна и Херцеговина – превръщането на страната в „твърда” федерация, изцяло контролирана от НАТО.

Основната цел на преобразуванията във военната сфера - изграждането на съвременни, компактни и единни въоръжени сили – следва да се разглежда изключително като предпоставка за влизането на страната в НАТО. Единните мултиетнически Въоръжени сили на Босна и Херцеговина с численост 10 хил. души (плюс 5 хил. активни запасняци) се комплектуват по критериите на професионалните армии от доброволци, а преструктурирането им се осъществява съобразно стандартите на пакта. Не по-малко показателна е трансформацията на местните полицейски сили, които са разделени, по административно-териториален принцип, на 12, несвързани помежду си, подразделения (в Република Сръбска, в Бръчко и в десетте кантона на мюсюлманско-хърватската федерация). Тази реформа се разглежда от брюкселските чиновници като задължително условие за преговорите с Босна и Херцеговина за подписване на Споразумение за стабилизиране и асоцииране с ЕС.

Днес, освен апарата на Върховния представител, институции на външното управление на страната са ЕВФОР и НАТО, като правоприемници на Стабилизационните сили (ECФОР) (12). Съветът за сигурност на ООН потвърди, че тези структури могат да вземат всякакви решения, включително използвайки сила, за да гарантират спазването на приложения І-А и ІІ към Мирните споразумения (13), касаещи свободното придвижване на военните сили на алианса по територията на страната, както и на Резолюцията на Съвета за сигурност (т.7). Формално, мандатът за присъствие на НАТО в Босна и Херцеговина изтече още на 2 декември 2005. Пактът обаче запазва щаба си в Сараево и си остава гарант на Мирното споразумение, което е потвърдено и от Резолюцията на Съвета за сигурност на ООН № 1845 (т.11).

Освен това, ЕВФОР продължават да осигуряват присъствието в Босна на боеспособни въоръжени сили с численост около 2500 (през ноември 2008 – 2200, а през 2005 - 7000) военнослужещи и да запазват потенциала си за разгръщане на резервни части със стратегическо предназначение. ЕВФОР имат свой щаб в Сараево, както и групи за връзка и наблюдение на цялата територия на страната, като са в състояние в кратки срокове да разгърнат частите си в цяла Босна и Херцеговина. ЕВФОР се допълват от Полицейската мисия на ЕС, чиито мандат беше удължен от Брюксел (по молба на Президиума на Босна и Херцеговина) с още две години. Политическото ръководство на мисията също се осъществява от Върховния представител.

Тоест, като държава, Босна и Херцеговина не разполага с каквато и да било свобода на действие по всички основни вътрешнополитически направления. Външното управление се разпространява не само върху полицията, отбраната и съдебната система, но и върху разузнаването. Босненската Агенция за разузнаване и сигурност функционира, в буквалния смисъл, „под чадъра” на Върховния представител, като редовно му предоставя доклади за своята дейност. На практика, формираният в Дейтън модел за разрешаване на етнополитическия конфликт изцяло е ориентиран към организирането на контролирано от наднационалните институции (и най-вече НАТОи ЕС) държавно образувание (включително на неговата територия и ресурси).

Македонската специфика

През пролетта на 2001, наличието на цял комплекс от социални-икономически, демографски, политически и културно-идентификационни фактори доведе до въоръжен конфликт между македонци и албанци в Република Македония. Конфликтът започва да назрява по време на бомбардировките на НАТО срещу остатъчна Югославия през 1999 и фактическото откъсване на Косово от състава на Сърбия. Присъствието на няколко стотин хиляди косовски бежанци на територията на Македония, в условията на проточилата се икономическа криза, оказва дестабилизиращо въздействие върху политическата и икономическа ситуация в страната.

През март 2001, албанската Национална освободителна армия (НОА) или UCK (14), започва въоръжена партизанска война срещу редовната армия на Македония в северната и западна части на страната (най- кръвопролитните сражения се водят в района на Тетово). НОА (UCK)е създадена още през есента на 1999 и, подобно на аналогичната структура в Косово, дълго време остава пасивна. Лидер на тази паравоенна формация става Али Ахмети (роден през 1959 в македонското село Заяс), известен дисидент още от 80-те години. Той завършва Университета в Прищина и след 1980 активно участва в албанското студенско движение в Югославия. След събитията в Косово от 1989, получава политическо убежище в Швейцария (15), където живее до 2001 и е сред лидерите на албанската диаспора. От 1996 участва в създаването и укрепването на Армията за освобождение на Косово (АОК).

Първият изблик на насилие в Македония, който прави НОА известна на широката общественост, е на 22 януари 2001, когато македонски полицай е убит с граната. Сериозен въоръжен сблъсък между македонските служби за сигурност и НОА има място на 17 февруари, около Танушевци. През март броят на сериозните сблъсъци надминава седем, а поредното нападение на албанските сепаратисти, осъществено на 16 март, поставя началото на т.нар. „битка за Тетово”, която с известни прекъсвания продължава до 17 март. Истинското начало на междуетническата война обаче слага инцидентът, станал в Тетово на 22 март, когато рутинна проверка на македонските служби за сигурност прераства в престрелка, в която загиват двама етнически албанци (единият въоръжен с граната). Албанската общност в Македония еднозначно осъжда действията на властите и декларира готовност да подкрепи с всички възможни средства действията на НОА. Същият ден, македонският президент Борис Трайковски официално обявява началото на ответните действия на македонската армия и полиция.

Съпротивата на сепаратистите обаче продължава, макар че правителствените части използват срещу тях авиация (предимно хеликоптери), артилерия и бронирана техника. Нещо повече, широката подкрепа от албанското население на действията на НОА разширява ареала на конфликта – така, на 3 май, сблъсъци избухват в Куманово, а на 22 май бива публикувана т.нар. „Призренска декларация”, която (подобно на Платформата от 1998), призовава за създаването на македонско-албанска федерация (16).

Слабостта на македонската армия и нерешителността на правителството (опитите за въвеждане на военно положение и формирането на правителство на националното единство се провалят) стимулират появата на различни македонски паравоенни формации. Създаването на подобни отряди е очевиден признак, че Македония върви към гражданска война. Нараства броят на погромите и престрелките на етническа основа. Населението започва да се въоръжава. Междувременно, сепаратистките албански отряди стигат до подстъпите към Скопие. На 8 юни бунтовници постигат голям успех, овладявайки село Арачиново, на 8 км от столицата и на 3 км от летище Петровац. Това им позволява да обстрелват центъра на Скопие.

Изчерпвайки възможностите на преговорите (които се водят между 15 и 20 юни), македонската армия, с активната подкрепа на авиация и артилерия и използвайки голямо количество бронирана техника, започва мащабно настъпление срещу Арачиново. На 24 юни обаче, внезапно намесилите се сили на НАТО поставят ултиматум за спиране на сраженията и подписване на споразумение за прекратяване на огъня. Според повечето западни анализатори, причина за това е станала неспособността на македонските въоръжени сили да се справят с бунтовниците за два дни, както и опасенията, че щурмът на Арачиново би довел до още жертви, още повече, че резултатът от него не е ясен (17). На следващия ден, оцелелите бойци на НОА, съпроводени от конвой на КФОР и ОССЕ, се изтеглят от селото, без да предадат оръжието си.

Тези действия не само водят до масови протести в Скопие, но и провокират изключително тежка вътрешнополитическа криза, по време на която започва стрелба в Парламента на страната, след като в него нахлуват група афектирани македонски запасняци и членове на паравоенните групировки. В тази сложна ситуация, на 27 юни македонската армия успява да възстанови контрола над предградията на столицата. Паралелно с това се водят интензивни преговори с албанската общност, усложнявани от постоянните провокации на НОА и липсата на обща позиция сред македонския елит, в резултат от което примирието неколкократно бива нарушено.

Това развитие на кризата ускорява намесата на международната общност, в лицето на появилите се на 13 август в Скопие генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън, външния министър на Белгия (която по това време председателства ЕС) Луи Мишел и Върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Хавиер Солана. На същия ден, в Охрид, македонското правителство и представителите на местните албански партии (НОА не участва, но декларира готовност да подкрепи документа) подписват т.нар. Рамково (известно и като Охридско) споразумение, чиято съставна част е новата конституция на страната, подготвена под ръководството на Робер Бадинтер.

Постановките на този документ трансформират основите на македонската държавност, укрепвайки перспективата за федерализация на страната. По-долу ще изложа най-важните и принципни постановки на Рамковото споразумение от Охрид:

-          официално използване на албанския език в Парламента (със синхронен превод) и в районите, където албанците са не по-малко от 20% от населението (пар.7);

-          публикуване на законите и на всички официални документи (включително паспортите) на македонски и албански;

-          увеличаване броя на полицаите от албански произход с 500 души, до юли 2002, и с още толкова – до юли 2003, в областите с албанско население (от своя страна, албанците склоняват да оставят контрола над полицията в компетенциите на централното правителство);

-          внасяне на поправка в преамбюла на конституцията, с която се премахва споменаването на етническите и национални групи, като вместо това се въвежда понятието „гражданин на Македония”;

-          въвеждане на принципа на „двойното мнозинство” (македонските медии моментално го кръщават „механизмът на Бадинтер”), който не позволява да се налагат на националните малцинства неизгодни за тях решения с мнозинство на гласовете в парламента;

-          приемане на поправка в чл.48 на конституцията, като от текста и отпада понятието „националност”, което е заменено с „общност”;

-          създаване на нова институция – Комитет за отношенията между общностите, който заменя Съвета по етническите отношения;

-          разширяване правата на албанците за получаване на висше образование на родния им език;

-          използване на албанските национални символи (18).

На бойците от НОА се гарантира амнистия, като на 15 август 2001 бунтовниците следва да предадат на частите на НАТО своето оръжие, боеприпаси и военни униформи (19). За целта в Македония пристигат 3000 войници на алианса (20). Въпреки официалното изявление на представителите на НАТО обаче, въпросът, дали албанските бунтовници действително са били напълно разоръжени остава открит до днес. Редица анализатори твърдят, че и днес съществува голяма вероятност за бъдещи терористични нападения от страна на албанските военизирани формации, тъй като „албанските въоръжени банди не само не предадоха оръжието си, но и продължават да се въоръжават” (21).

Рамковото споразумение от Охрид представлява поредния модел (при това доста странен) за разрешаване на етнополитическа криза. Така например, в него се гарантира „мирното и хармонично развитие на гражданското общество, като паралелно с това се отчита етническата идентичност и интересите на всички македонски граждани” (22). Въпреки това, във всички постановки на споразумението се акцентира не върху въпросите, касаещи по-нататъшното развитие на общата държава, с цел да се преодолеят разделителните линии между етносите, а именно върху онези аспекти, които превръщат етническата принадлежност в основен регулатор на политическата, икономическа и културно-образователна активност в страната.

Според въпросния документ, гарантирането на „справедливо представителство на общностите (communities) е приоритетна цел по всички направления на обществената и държавна активност. Сравняването на Македония с Белгия, Испания или Кипър е некоректно и дори погрешно. Така например, Македония не е федерация, а всички усилия на правителството и са насочени към преодоляване на опасността от териториалното разделяне на страната на етнически или религиозен принцип и запазване на унитарния модел на държавно устройство. Въпреки това, македонската специфика въобще не се взема предвид от международните посредници в процеса на „създаване на нова страница в историята на Македония” (23). В резултат от това, на хартия е фиксиран определен модел за разрешаване на кризата, но на практика сме свидетели на латентен междунационален конфликт.

Принципът на пропорционалността, който, на практика, консервира етническото разделение, се съдържа в постановките, касаещи законодателната процедура. „Промени в конституцията и закона за местното самоуправление не могат да се приемат без квалифицирано мнозинство от 2/3 от гласовете, в рамките на което е необходимо мнозинство от гласовете на депутатите, твърдящи, че принадлежат към онези общности, които не формират мнозинството от населението на Македония” (т.е. на македонците – Е.П.)(24). Същият принцип се прилага и при гласуването на онези закони, които пряко касаят сферите на културата, образованието, местното финансиране, употребата на езика, личните документи, използването на национална символика, местните избори и границите между общините. Внасянето на промени в преамбюла на конституцията също подлежи на подобна процедура на гласуване (25).

Специално внимание заслужава постановката, засягаща пълномощията на Комитета по въпросите за отношенията между общностите. Според чл.69 на Рамковото споразумение, при възникване на спор в македонския парламент по въпроси, касаещи културата, образованието, употребата на езика, личните документи и използването на национална символика, той се решава от комитета, който по този начин бива поставен над всенародно избрания законодателен орган на републиката. С други думи, най-болезнените въпроси, засягащи интересите на всички македонски граждани, вече се решават не в съответствие с потребностите и интересите на мнозинството от населението, представено от мнозинството депутати в парламента, а според настроенията и желанията на албанските депутати, тъй като Рамковото споразумение им дава това право. Политическите лидери на македонската общност с основание се опасяват, че с постепенната реализация на споменатите постановки в страната им ще бъде установена своеобразна диктатура на албанското малцинство.

На практика, урегулирането на етнополитическия конфликт в Македония води до установяването на външно управление, тъй като македонското правителство, по същество, предоставя редица основни свои пълномощия, както и националната независимост на страната, в ръцете на НАТО (27). Парализата на властта настъпва още по време на кризата, когато македонското правителство бива принудено да направи сериозни отстъпки на албанските бунтовници и да решава жизненоважните за страната въпроси съобразно препоръките на НАТО и ЕС (28). Показателно в тази връзка е мнението на американския военен експерт Дейвид Галанд, според който Рамковото споразумение се е оказало полезно само за алианса, но не и за Македония, тъй като „… договорът не предполага никакви значими промени по отношение на общото състояние на Македония, освен едно: сега войниците на НАТО вече съвсем легално биват разполагани в тази страна” (29).

Освен НАТО, значително влияние върху процесите в Македония оказват и действията на контролната мисия на ОССЕ, в чиито мандат влиза ранното предупреждаване и предотвратяване на конфликтитпе. В хода на постконфликтното възстановяване, мисията на ОССЕ, в частност, осъществява мониторинг относно изпълняването на редица постановки на Рамковото споразумение: за връщането на бежанците и преместените лица по домовете им, съдействие за осъществяването на общинска реформа и подготовката на кадри за етнически смесена македонска полиция. Да поддържат крехкото примирие между „общностите” са задължени и силите на ЕС, завърнали се в Македония, в рамките на миротворческата операция Concordia, през 2003. С началото на операцията на ЕС в Македония, на 31 март 2003, приключва военната мисия на НАТО Allied Harmony. Според Върховния представител по външната политика и сигурността на ЕС Хавиер Солана обаче, това не означава, че пактът вече няма да има никакво отношение към по-нататъшните събития в страната. НАТО и днес присъства в Македония, „за да оказва помощ на местното правителство при провеждането на реформите” (30). Въпреки всички отстъпки от страна на македонците и въпреки присъствието на международните структури в страната, спорадичните рецидиви на албанско-македонския междуетнически конфликт са налице.

Косовският прецедент

Лозунгът „Република Косово” може да се чуе още на демонстрациите в Югославия през 1968. Именно в резултат от масовите вълнения от края на 60-те години косовските албанци, както и унгарците от Войводина, получават фактическа държавност, която е вписана в югославската конституция от 1974 (според нея, Косово и Войводина са автономни области). Активизацията на сепаратисткото движение в областта започва непосредствено след смъртта на Тито през 1980 и, на практика, не престава чак до провъзгласяването на независимостта през 2008.

Демографската политика на албанците и дискриминацията на сърбите и черногорците, принуждаваща последните масово да напускат Косово (31), способства за превръщането на областта в моноетническа територия. Така например, още през 1991, сърбите са под 10% от населението на Косово (32). По данни на международните организации, през 2008, албанците са 92% от жителите на областта, сърбите – 5%, а представителите на други етноси – 3% (33).

Формалната причина за изостряне на ситуацията в Косово е приетата през септември 1990 нова конституция на Сърбия, според която нивото но автономия на областта е сериозно понижено. На 7 септември с.г., делегатите на разпуснатата косовска Скупщина, на тайно събрание, приемат собствена конституция, провъзгласяваща областта за република. Белград обявява тази стъпка за незаконна и предприема съответните мерки за „възстановяване на конституционния ред и запазване териториалната цялост на страната”: изпратени са усилени полицейски контингенти, а в някои части на Косово - и военни подразделения. В отговор, косовските албанци не просто стартират кампания на гражданско неподчинение, но и започват да формират нелегални въоръжени структури, обединили се по късно в Армията за освобождение на Косово (АОК). На практика, нормалният живот в областта е парализиран още в началото на 90-те, но реалната ескалация на сепаратисткото движение започва едва в през 1998. Сблъсъците между бойците на АОК и сръбската полиция наподобяват истински бойни действия. Въпреки сериозната съпротива на АОК обаче, през октомври 1998 сръбската армия и полиция съумяват да изтласкат въоръжените групи на сепаратистите към албанската граница и да възстановят контрола на Белград над областта. Именно в този момент, политическото ръководство на Косово, начело с „президента” Ибрахим Ругова, започва активно да търси помощ отвън и преговаря със САЩ и НАТО за оказване на подкрепа за отделянето на областта (34).

Появата на независимата държава Косово и разрешаването на косовската криза става с пряката военна намеса на НАТО. Никъде другаде (нито в постюгославското, нито в постсъветското пространство), Западът не е подкрепял толкова открито и еднозначно нито една от самопровъзгласилите се нови държави. Тук е мястото да напомня, че през пролетта на 1998, на остатъчна Югославия е предложено да подпише тригодишно споразумение, позволяващо на НАТО да разположи в Косово 30-хилядна армия за гарантиране на мира и демократичното провеждане на изборите. Това предложение се приема от режима в Белград като намеса във вътрешните му работи, но още през октомври 1998 президентът Милошевич, след продължителни изтощителни преговори, бива принуден да подпише споразумение с американския представител Ричард Холбрук, даващо възможност на самолети на НАТО да патрулират във въздушното пространство на Косово, а в областта да бъдат разположени две хиляди наблюдатели на ОССЕ. Освен това, сръбските специални части са изтеглени от Косово. Тези отстъпки обаче не удовлетворяват НАТО и най-вече САЩ.

Преговорите в Рамбуйе, през февруари 1999, които трябва да накарат режима в Белград да приеме условията на Контактната група за бивша Югославия и по-точно отделянето на Косово, приключват без резултат. Остава вариантът за силовото им налагане, но частите на НАТО не могат да окупират областта без санкцията на ООН. Затова, използвайки нарушенията на човешките права в Косово, Съветът на НАТО ултимативно предлага на Милошевич, или да се съгласи с отделянето на Косово, или правата на албанското население там ще бъдат защитени, включително с въздушни удари срещу Сърбия (35). Режимът в Белград за пореден път отказва да приеме загубата на Косово и, на 24 март 1999, самолетите на пакта започват бомбардировките (36).

Те продължават 78 дни и принуждават режима на Милошевич да изтегли сръбските войски от Косово, където са разположени „многонационални международни сили” под ръководството на НАТО. Последните (около 50 хил. души) са създадени по аналогия с международните Стабилизационни сили в Босна (СФОР) и биват наречени КФОР (Kosovo Force). В тях влизат и 3000 руски „миротворци”, които обаче, така и не получават отделна зона на отговорност. На практика, съгласно приетата от Съвета за сигурност на ООН Резолюция № 1244, Косово бива окупирано от НАТО и започва да се управлява от специално създадената мисия на ООН (ЮНМИК) (37).

През следващите девет години международните и европейски институции дискутират въпроса за статута на областта и стандартите за спазване на човешките права, следвайки принципа „стандартите преди статута”. Но, въпреки че нито един от осемте стандарта на демократичното общество, които ООН изисква да бъдат наложени в Косово, не се утвърждава там, международната общност се ориентира към нова тактика: „стандарти и статут едновременно”. На 26 март 2007, специалният пратеник на Генералния секретар на ООН Марти Ахтисаари представя в Съвета за сигурност своите „Всеобхватни предложения за урегулиране статута на Косово”, по-известни като „Плана Ахтисари” (38). Според този документ, статутът на Косово трябва да представлява „независимост, контролирана от международната общност”, тъй като „реинтеграцията на областта в състава на Сърбия не е жизнеспособен вариант”. След продължителни уточнения и съгласувания с Вашингтон и Брюксел, на 17 март 2008 парламентът в Прищина едностранно обявява независимостта на Република Косово. Конституцията на новата държава, отговаряща на основните постановки на „Плана Ахтисари”, е гласувана от парламента на 15 юни 2008.

Въпреки сериозния натиск от страна на САЩ и някои държави от ЕС, Сърбия отказва да признае суверенитета на тази територия. Русия и Китай също се въздържат от признаването на Косово, декларирайки, че по този въпрос ще бъдат солидарни с Белград. Впрочем, редица членки на ЕС (включително Румъния и Гърция) също отказват да признаят новата държава. На практика, въпросът с признаването и се превръща в показател за лоялността на признаващата държава към политиката на САЩ и (донякъде) на ЕС. В началото на 2012, Косово е призната от 85 държави, а други 11 са декларирали готовност да го направят. Доста показателно е, че първата страна, признала Косово, е Афганистан.

Според сръбската конституция, парламентът на областта не разполага с необходимите за отделянето и пълномощия, затова обявяването на независимостта е нелигитимно и Косово продължава да се смята за част от Сърбия, като автономна област Косово и Метохия. Освен това, на 28 юни 2008, в Северно Косово, където има компактна сръбска общност, е сформирана Сръбска Скупщина на Косово и Метохия. Новият „парламент”, признат от Сърбия и Русия, представлява паралелна институция на властта в Косово. Северно Косово, или Ибърски Колашин, включва изцяло три северни общини в областта: Лепосавич, Звечан и Зубин-Поток, както и малка част от най-конфликтната община Косовска Митровица, и обхваща 11,1% от цялата територия на Косово. За разлика от другите сръбски анклави, Северно Косово има обща граница със Сърбия, което стимулира претенциите не само за автономията на тази територия, но и за пресъединяването и към Сърбия. Както е известно, като основен аргумент за легитимността на отделянето на Косово, местните албанци цитират данните от референдума от 1991, на който косовските албанци единодушно подкрепят създаването на независима държава. Тогава Белград обявява резултатите от референдума за недействително. 17 години по-късно обаче, те се използват от политическите лидери на косоварите за легитимиране на декларацията за независимост. Нищо чудно, че косовските сърби сега се опитват да използват същата „схема”.

Ситуацията около Косово се усложнява от това, че принципите за суверенитета на Косово, фиксирани в конституцията, имат само формален характер, тъй като международните документи и институции се ползват с приоритет пред законите на новата държава. Така, чл.143 на конституцията гласи, че „всички власти в република Косово са длъжни да спазват всички постановки на „Всеобхватните предложения за урегулирането” от 26 март 2007”, както и, че „постановките на „Всеобхватните предложения” се ползват с приоритет  по отношение на всички други закони в Косово”, като „конституцията, законите и другите юридически актове на република Косово следва да се интерпретират в съответствие с „Всеобхватните предложения…”, а в случай на разминаване между постановките в конституцията, законите или другите правни актове на република Косово и условията на споменатите Предложения, последните се ползват с предимство”.

Освен това, в Косово действа институцията на Международния граждански представител – своеобразен аналог на Върховния представител в Босна и Херцеговина, който представлява висша директивна инстация по въпросите на дължавното управление и разполага с широки пълномощия да коригира действията на властта. Този представител се назначава от Международната ръководна група и, по съвместителство, заема длъжността Специален представител на ЕС. В момента това е холандският дипломат Питър Фейт. Сред пълномощията му е правото да анулира решенията или законите, приети от косовските власти; да наказва и отстранява държавни чиновници, чиито действия смята за неотговарящи на Плана за урегулиране. Все пак, в началото на юли 2012, представители на 25-те страни-членки на Международната ръководна група за Косово взеха във Виена решение да прекратят, през септември, дейността на на Международния граждански офис, който следи за ситуацията в Косово.

Дейността на Международния граждански представител се допълва от институциите на ЕС, които могат да осъществяват надзорни, наставляващи и препоръчителни функции по отношение на всички сфери, свързани с правния ред в Косово; да осъществяват независими разследвания и да преследват лица, подозирани, че са извършили престъпления, ерозиращи устоите на държавността (участие в организирани престъпни групи, престъпления на етническа основа, финансови и военни престъпления). Освен това, европейските институции разполагат с ограничени изпълнителни пълномощия с цел да се гарантира ефективността на косовските институции в сектора на сигурността – например в граничния контрол, борбата с масовите и уличните безредици и т.н.

Впрочем, най-яркият фактор, свидетелстващ за истинската причина за налагането на този модел на урегулиране, е международното военно присъствие, т.е. това на САЩ и НАТО. Пактът продължава да изпълнява функциите, които до обявяването на независимостта бяха поети от КФОР, за гарантиране (заедно с Международния граждански представител и с подкрепата на косовските институции) на спокойствието и сигурността на цялата територия на Косово, докато косовските институции не бъдат в състояние изцяло да поемат отговорността за сигурността в страната. Докато това не стане, всички въпроси, касаещи сигурността, се решават от НАТО, като за целта се налага постоянното военно присъствие на алианса. Освен това, в страната са разположени двете най-големи военни бази на САЩ в Европа – Camp Bondsteel (Урошевац) и Camp Film City (Прищина).

Сериозно усложняване на ситуацията около Косово имаше място през юли 2011, когато властите в Прищина се опитаха да поемат контрола над два контролно-пропускателни пункта на границата със Сърбия (Ярине и Брняк). Това провокира недоволството на сръбското малцинство, а последвалите кровопролитни сблъсъци наложиха намесата на частите на КФОР. Освен това, косовските сърби предприеха дипломатически стъпки, без аналог в международната практика. По различни оценки, между 20 и 50 хиляди души са подали молба до посолството на Русия в Белград да им бъде предоставено руско гражданство. В същото време, сръбските власти призовават косовските сърби да решават спорните въпроси по мирен начин, избягвайки да им оказват по-сериозна подкрепа.

Под силния натиск на ЕС, пред последната година от управлението си (2011-2012), предишното сръбско правителство започна постепенно да признава някои елементи на косовската държавност. Брюксел настоява за фактическото признаване на Косово, виждайки в това задължително условие за продължаване на преговорите по интеграцията на Сърбия в ЕС. Това беше съвсем ясно заявено през декември 2011, когато лидерите на Съюза решиха да отложат за 2012 решението за сръбската евроинтеграция. Освен това, по време на посещението си в Прищина (19 декември 2011) германският канцлер Меркел заяви, че ако иска да получи статут на кандидат за членство в ЕС, Сърбия трябва да осъществява нормален търговски обмен с Косово, да реши проблема за контрола над ГКПП и да се откаже от паралелните структури в северната част на страната. В същото време, обръщайки се към косовския премиер Хашим Тачи, Меркел посочи, че „независимостта на Косово беше важна стъпка напред, но днес косовската страна следва да прояви отговорност и да реши всички насъщни проблеми по мирен начин”, включително да установи „разумни отношения” със Северно Косово. На свой ред, Тачи обеща не само да изпълни всички задачи, поставени от ЕС, но и декларира стремежа на Косово колкото се може по-бързо да влезе в НАТО и ЕС (39).

Показателно е, че нито Европа, нито Америка промениха отношението си към новата албанска държава в Западните Балкани дори след сензационния доклад на швейцарския депутат от ПАСЕ Дик Марти от декември 2010, в който се цитират доказателства за принадлежността на косовския премиер Хашим Тачи към групировка, търгуваща с човешки органи, наркотици и оръжие, което поставя под съмнение политическата му легитимност.

Съвкупността на всички изброени по-горе факти дава основание да се смята, че така реализираният модел за урегулиране на конфликта доведе не просто до появата на втора албанска държава, но и до формирането на изцяло контролирана от западните структури територия, която при това е най-голямата военна база на американската армия.

Заключение

Опитът на Балканите в разрешаването на етнополитическите конфликти извежда на преден план няколко общи черти. На първо място, намесата на наднационални структури се осъществява още във фазата на „горещите конфликти”, при това на страната на загубилите в хода на откритото противопоставяне. На второ място, урегулирането на конфликта на международно равнище, посредством ООН и ЕС, предшества осъществяването или на мащабна военна интервенция на НАТО (Босна и Херцеговина, Косово), или непосредствена намеса в конфликта на части на алианса (Македония).

На трето място, документите, регламентиращи отношенията между страните в конфликта, се разработват от международните посредници, а не от самите участници в конфликта. На четвърто място, предложените модели не отчитат в еднаква степен интересите на участниците в конфликтите, а прокарват и защитават само позициите на онези от тях, които (по една или друга причина) се покровителстват от Запада. На пето място, реализацията на предложените модели изисква постоянно международно военно и политическо присъствие и стриктен контрол, което е закрепено и в съответните документи от страна на наднационалните структури.

В крайна сметка, така реализираните модели в Западните Балкани не водят до стабилизирането на ситуацията в конфликтните зони, а само затвърждават разделението между страните в конфликта, трансформирайки го от активна в латентна фаза. Не е налице каквато и да било ефективна комуникация и продуктивна интеграция в рамките на осъществените модели за урегулиране на конфликтипте нито в Босна и Херцеговина, нито в Македония, нито в Косово.

На практика, разгледаните по-горе модели за урегулиране на конфликтите са начин за разширяване на външното присъствие в региона и най-вече това на НАТО и други структури представляващи западните (особено американските) стратегически интереси.

Бележки:

1 Пономарева Е.Г. Политическое развитие постюгославского пространства (внутренние и внешние факторы). М.: МГИМО, 2007. С.150.

2 Факты о Югославии. Белград: Югословенска ревия, 1985. С. 86.

3 Ралич П. Кто есть кто в Боснии и Герцеговине. Белград: Министерство информации Сербии, 1992. С. 3-4.

4 През 1946, по време на обсъждането на конституцията, босненският представител в Съюзната скупщина предлага мюсюлманите да започнат да се наричат бошнаци, но тогава това не се приема, виж Гуськова Е.Ю. История югославского кризиса (1990-2000). М.: Русское право/ Русский Национальный Фонд, 2001. С. 221.

5 Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 222, 224.

6 Босния и Герцеговина. .

7 Общо рамково споразумение за мира в Босна и Херцеговина // Документ на СС на ООН А/50/790, S/1995/999. .

8 Официален сайт на Висшия представител на ООН в Босна и Херцеговина. .

9 Абрамов А.В. Функционализм в государственном устройстве: опыт Боснии и Герцеговины // Суверенитет. Трансформация понятий и практик / под ред. М.В. Ильина, И.В. Кудряшовой. М.: МГИМО–Университет, 2008. C. 172–193.

10 Резолюция на СС на ООН № 1845 (2008), Пункт 4.

11 Steering Board Peace Implementation Council Documents. .

12 Първоначално численността на Стабилизационните сили е около 60 хил. души, под общото командване на НАТО. В тях влиза и руска бригада от 1500 души, със отделно, паралелно командване. През 1997 те са преименувани на Сили по стабилизацията (СПС). През 2003 СПС наброяват само 13 хил. души. ; .

13 Приложение I е единственото от Дейтонските споразумени, което не е подписано от Русия заради безпрецедентния си характер (предвижда свободно движение на частите на НАТО по цялата територия на Босна и Херцеговина, исполоването на всяко движимо и недвижимо имущество за целите на тези части и т.н.).

14 В оригиналната албанска версия се използва абревиатурата UCK, с която първоначално се обозначават въоръжените отряди на косовските албанци – Ushtria Clirimtare e Kosoves, т. е. Армия за освобождение на Косово. После става ясно, че същата  абревиатура се исползва и от албанските бойци в Македония – Ushtria Clirimtare Kombetare, което означава Национална освободителна армия.

15 Според швейцарските медии, той е бил регистриран като  шизофреник, заради което е получавал и социални помощи// Колосков Е.А. Внешнеполитический аспект становления македонского государства (1991-2011 гг.). Дисс. канд. ист. наук. На правах рукописи. М.: МГУ, 2011.

16 Цветковска М. Свергнут ли албанские союзники США правительство Македонии? .

17 Леjти М. Спречување војна во Македонија. Превентивна дипломатија на 21 Век. Скопје: Фондациjа Институт отворено општество – Македонија, 2001. C. 30-34.

18 Рамковен Договор, 13 август 2001 // Службен Весник на РМ. 2001. № 50.

19 Conditions Met for NATO role in Macedonia // RFE/RL Newsline № 154/2001. Part II. 15.09.2001.

20 Операция “Essential Harvest” закончилась 26 сентября 2001 г. .

21 Паскали У. Целта е протекторат врз Македонија // ЗУМ. 23.11.2001. C.14.

22 Рамковен Договор, 13 август 2001 // Службен Весник на РМ. 2001. № 50.

23 Robertson G. Statement – Robertson G. // BBC News. 10.05.2001.

24 Рамковен Договор, 13 август 2001. Став 1.

25 Ibid.

26 Попович-Липовец М. Путеви спровођена права народа на самоопределjенjе на бившем jугословенском простору. Београд: Инст. за савремену историjу, 1998. С. 167.

27 Галант Д. Тајното растурање на Македонија // Дневник. 25.09.2001. С. 13.

28 Arachinovo in the American Contribution to the Albanian Fighters. .

29 Галант Д. Тајното растурање на Македонија // Дневник. 25.09.2001. С. 13.

30 .

31 Игић Ж. Косово и Метохиjа (1981–1991). Увод у jугословенску кризу. Приштина, 1996. Књ. 1. C. 316.

32 Игиħ Ж. Ук. соч.; Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 652.

33 .

34 Велика Србиjа. Истине. Заблуде. Злоупотребе. Београд: Srpska knjizevna zadruga. 2003; Димиħ Љ., Стоjановиħ Д., Jовановиħ М. Србиjа 1804–2004: три виhеньа или позив на диjалог. Београд: Udruženje za društvenu istoriju, 2005.

35 Гуськова Е.Ю. Ук. соч. С. 662–674.

36 Преступления НАТО в Югославии. Документальные свидетельства. Белград: Союзное министерство иностранных дел, 2000; Югославия на пороге 2000 года: Документы, свидетельства, мнения. М.: РИА Новости,1999.

37 Документация СБ ООН S/RES/1244(1999). .

38 Марти Ахтисаари получи Нобелова награда за мир през 2008 заради «големите си усилия за разрешаването на международни конфликти на няколко континента, в течение не над три десетилетия».

39 Германия даде гласност на условията Сърбия да получи статут на кандидат-член на ЕС.