ХХ век е времето на най-крупните военни и хуманитарни катастрофи, възникнали в резултат от ускореното възпроизводство на материални и духовни продукти, чието свръхпроизводство не само предизвиква нарастване на конкурентната надпревара и сблъсъци между индустриалните държави, но и генерира дълбоки кризисни колебания в световната икономика и култура. Русия и Германия, които след 1918 са измежду съкрушените от първия глобален конфликт велики сили, намират възможност за бързо възстановяване на тежестта си в международните дела чрез реконструкция на стопанските и обществените отношения при засилена намеса на държавата в социално-икономическите процеси, водеща към тотално идеологизирани политически режими – съответно комунистически (интернационалистичен) и нацистки (расистко-националистичен). Самоувереността, вдъхната от главоломните успехи на етатизма, твърде бързо води Германия до нов гибелен провал, ала изтощеният Съветски съюз продължава дълго след войната да се придържа към системата на тоталното държавно предприемачество. Заедно с него в тази схема са „консервирани” и страните от Източна Европа, но в края на столетието социалистическият блок вече е подготвен да бъде „усвоен” от свръхлиберализирания пазар на „неоимпериалистическия” англосаксонски лагер.

Как да се премине от повсеместна държавна собственост над индустрията към смесен тип икономика? Въпросът се поставя още в началото на 50-те години в СССР[1] и въпреки опитите за реформи в тази насока, някаква непреодолима сила предотвратява стопанското либерализиране на Източния блок. Рязката етатизация на икономиката на СССР, налагана от Сталин повече от две десетилетия, е свързана с необходимостта от бърза милитаризация с цел повишаване отбранителните и нападателните способности на възстановяващата се евразийска империя[2]. След Втората световна война обаче, все повече си проличават слабостите на централизираното планово и административно управление на стопанските структури и процеси. Опитите в Съветския съюз, Китай и страните от Източна Европа да се премине към по-свободна форма на пазарно стопанство се сблъскват не само с липсата на крупни вътрешни инвеститори, освен държавата, но и със съпротивата на вътрешни и външни обществени сили – протагонисти и антагонисти на революционната промяна. Едва в края на 70-те години, след завръщането на Дън Сяопин на ръководни позиции с достатъчно правомощия в Китайската комупартия, Пекин започва решителен поврат към модернизация чрез отваряне към света, за което помага и противопоставянето му с Москва, предизвикващо благосклонното отношение на Запада.

В края на 80-те настъпва договорен разпад на Източния блок и отказ от режима на държавен (еднопартиен) социализъм. Едва ли в обозримо бъдеще ще узнаем параметрите на договорките за изтеглянето на СССР от Източна Европа, последвано от разпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ и на Варшавския пакт, но от хода на последвалите събития, можем да се догаждаме за някои от политическите споразумения или недомлъвки, засягащи и нашата страна. Договореният процес на омиротворяване след студената война придоби, кой знае защо, капитулационен привкус само за България, доколкото сривът на комунистическата система я засегна най-дълбоко измежду бившите сателити на Кремъл, като пропадането й, след като не получи достатъчно външна подкрепа за реформирането си, вероятно се дължи не само на това, че бе най-верноподанния съветски съюзник, но и поради набелязването й от външни сили като държава с най-немощен съпротивителен потенциал, отслабена от поредица национални катастрофи, последвани от продължително подтискане на националния суверенитет и интерес. Трябва да се предполага, че последвалият демографски колапс, до голяма степен, се дължи на тази многостранна външна намеса, разполагаща с ключови позиции и възможности за регулиране на вътрешните социално-политически процеси.

В последните години от управлението си Тодор Живков подготвя либерализиране на икономическата система и дори изплъзване от съветския контрол, за да запази властта си при преобразованията на Горбачов. Той лавира и залага на западни фактори, без да отчита, че на Запад разчитат перестройката окончателно да разстрои етатисткия съветски режим и Източния блок и предпочитат да подкрепят реформатора от Кремъл вместо провинциалния властник от Балканите. При тази международна разстановка България попада в обсега на проектите на съветските стратези за съхраняване на южния имперски фланг при осъществяване на политическата трансформация в Източна Европа и, заедно с Румъния, става обект на натиск за промяна на държавното ръководство.

На 10 ноември 1989 Живков подава (предварително изискана и уговорена) оставка като ръководител на държавната партия, а впоследствие и като държавен глава. Властта се поема от формиралата се компромисна групировка на част от членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Основната опозиция на новото управление са множеството проживковистки ядра в центъра и в провинцията, които постепенно се автономизират.[3] Това позициониране на същинските политически субекти предполага открита или прикрита приемственост в развитието на българската либерализация през следващите години, прокарвана от структури, наследили фрагменти от всепроникващото влияние на държавната партия и секретните служби.

Отношението към демографския проблем като реален израз на тревога и като популистки лост за отвличане на вниманието

Свалянето от власт на Живков съвпада с изригването на “нежната революция” в Източна Европа. Есента на народите от 1989 е сред най-удивителните истории за програмирано политическо обновление, излязло от контрол поради нежеланието да се живее повече така. Комунизмът е повсеместно компрометиран в страните от така наречения социалистически лагер[4]. Модернизацията, протекла след Втората световна война в тези общества, прави невъзможна вътрешната поносимост към нелиберални социални практики сред бившите сателити на Москва с някои изключения – България и Румъния. Именно те се отклоняват от трасето на бързата еманципация към западния свят, следвано от централноевропейските посткомунистически държави. Това предизвиква дълбоки размествания в социалната им стратификация и драматични сътресения в политическата, икономическата и административната сфера.

Промените в България започват с искания за по-голяма равнопоставеност, справедливост, правов ред и обществен контрол над властта. Трагичното разминаване на тези илюзорни за българската реалност претенции с намеренията на част от етатистката върхушка да осъществи концентрирана приватизация на държавната, обществената[5] и общинска собственост поражда разнопосочни обществени движения и повишава дезорганизацията на държавния апарат, стопанските структури и социалната инфраструктура.

Още в първите месеци след повратната промяна, когато новите управляващи потвърждават социалистическата си ориентация, но някои от тях вече конструират насоките и контурите на българския изход от етатистката парадигма, младежката и демографската проблематика са застъпени в първите им стъпки за демонстриране на реформаторски хъс, както и за популистко утвърждаване пред обществеността. В резолюцията на проведения от 11 до 13 декември 1989 пленум на ЦК на БКП  е заложено “Да се активизира политиката за подпомагане на социално слабите слоеве на населението. Предимство следва да имат многодетните семейства, самотните и нуждаещите се от социална помощ хора. .... Специално внимание да се обърне на  проблемите на младите семейства”[6].

От края на 70-те и началото на 80-те партийните и държавните институти формират нова младежка политика, която разчита не толкова на идеологическата подготовка на младите хора, колкото на включването им в разнообразни трудово-професионални, образователни, културни, спортни и параполитически форми на обвързаност с властта (и особено със силовите структури, осъществяващи повсеместен подмолен контрол), за да се предотврати нарастването на конфронтирането между поколенията, проявило се при генерацията на „бейби бума”[7]. С очертаването на повратнните промени в социалистическия лагер, отношението към младежите, като естествени носители на революционните тенденции, става все по-нервно и предпазливо. След 10 ноември 1989 новите партийни и държавни ръководители разчитат, че младежта на България ги подкрепя, но съвсем скоро се сблъскват с анархистичната разрушителна експлозивност на младежките маси, поддаващи се на външни давления и контрол. Още в последния ден на пленума на ЦК на БКП, на 13 декември, хиляди протестиращи граждани, предимно млади хора, обграждат сградата на Народното събрание с искане за незабавно премахване от конституцията на нейния чл. 1 за ръководната роля в обществото на БКП. Българската „нежна революция” започва, но твърде бързо е овладяна от етатистката върхушка.

Все пак усилията за привличането на младите хора през първите месеци след промяната са осезателни, като освен облагодетелстването на фондове и фирми към ДКМС[8], с Указ № 2900/20.12.1989 и изменението на Наредбата за разпределяне и продажба на жилища[9] се предоставят нови възможности на младите семейства да се сдобият с жилище. Предвижда се за фонда за млади новобрачни семейства да се заделят 35% (при 25% дотогава) от новопостроените жилища. С изменението и допълнението на Наредбата за кредитната дейност[10] таванът на заемите, които се предоставят на новобрачни за покупка на жилище (а вече и на несемейни младежи), нараства от 15 000 на 25 000 лв., а максималният срок на изплащането им се покачва от 30 на 40 години. Нарастват двойно и другите възможности за заеми за ремонти, обзавеждане и общи разходи на новобрачните семейства. Отпускат се заеми за млади специалисти с висше образование, при постъпване на работа, в размер до 3000 лв. и една година срок на изплащане. В унисон с новите повеи за стимулиране на личната стопанска инициатива на млади семейства и младежи до 30-годишна възраст се отпускат заеми до 20 000 лв.. с минимална лихва от 2% за изграждане на селскостопански постройки в селата, предназначени за извършване на селскостопанска дейност. Перспективата пред аграрното предприемачество изглежда обещаваща. Само след 2-3 години обаче настъпва хаосът в българския аграрен сектор.

Междувременно, в страната се формира политическа продемократическа опозиция, която влиза в диалог с държавната партия за премахване на тоталитарната  система. От началото на 1990 започва работа т. нар. Кръгла маса, където са договорени принципите и стъпките за преминаване към демократично многопартийно управление и либерално общество. Някои от представителите на демократичната опозиция са тясно свързани с проучването на демографските затруднения и разработването на мерки за тяхното преодоляване[11]. Това, както и всеобщото разбиране сред политиците, че кризисното състояние на населението на България е въпрос от първостепенно значение за нейното възстановяване, благоденствие и успешно реинтегриране в международния живот като самостоятелна и суверенна държава, предпоставя застъпването на демографската проблематика сред основните насоки, по които трябва да се предприемат интервенции за оздравяване на българската държавност.

Още в началото на годината, с Указ № 99/16.01.1990[12], към Народното събрание се създава Постоянна комисия по въпросите на жените, закрилата на семейството, майчинството и детството. Неин председател става Евка Развигорова, зам.-председатели са Елена Лагадинова и Христина Пепелджийска. Старши треньорът на българския национален отбор по художествена гимнастика Нешка Робева е сред членовете й. След провеждането на първите демократични избори през юни и сформирането на VІІ Велико народно събрание, към него е създадена Комисия по демографските въпроси с председател Петко Симеонов и зам.-председател Чавдар Кюранов[13].

В началото на май 1990 е създаден Институт по демография към Българската академия на науките. Той се превръща в център на демографските проучвания у нас, но спадът на престижността и на финансовата подкрепа за научните изследвания не му позволява впоследствие да получи влияние върху формирането на приоритетните насоки на българското развитие.

Усилията за промяна на демографските политики в първите години след отстъплението от етатизма са ориентирани към отхвърляне на рестриктивните и ограничителни разпоредби на българското законодателство. Благодарение на публицистичните атаки на журналисти като Велислава Дърева например, през април 1990 напълно е премахнат т. нар. ергенски данък.[14] Промяната влиза в сила от средата на годината. Степента на преразпределение на доходите отслабва, с което се намалява уравниловъчната приравненост на населението и се стимулира потреблението в момент на надигаща се инфлационна буря. Същевременно обаче, бюджетът се лишава от мотивационно оправдани средства за усъвършенстване на наталистичната политика.

По инициатива на президента Желю Желев, с Указ № 51/7.08.1990 се отменя Наредбата за временно ограничаване на приемането на нови жители в градовете.[15] Урбанизацията получава нов силен стимул, но с настъпилото бързо обедняване на населението, много български граждани (особено пенсионери и безработни) намират начин за оцеляването си в завръщането към обработването на земя и отглеждане на селскостопански животни. Потокът от преселващите са за постоянно или сезонно към селата също се увеличава. Високата вътрешна миграционна мобилност се превръща в модел за външната миграция, като възможност за личностно и семейно оцеляване и реализация.

Пак в началото на 1990 е обнародвана  Наредба № 2/1.02.1990 за условията и реда за изкуствено прекъсване на бременност, издадена от министъра на народното здраве и социалните грижи[16]. С нея се либерализира режимът на абортите по желание, като единствени пречки остават календарната напредналост на бременността и медицинските противопоказания.

Новата власт запазва за известно време приемственост и по отношение на подкрепата за селищата от граничните зони по западната и южната граница. С ПМС № 97/29.05.1991 се предоставят данъчни облекчения за набелязаните населени места и се постановява местните власти да подобрят снабдяването с хляб на отдалечени и планински села и махали.

Крачка в неизвестното или скок в пропаста

До лятото на 1991 управляващите все още твърдят, че следват социалистическата ориентация при изграждането на гражданско демократично общество и фактически запазват преимуществено етатистката структура на организиране на социума. Гравитирайки около Москва, те не предприемат решителни стъпки за реформиране на държавния апарат и трансформиране на държавната собственост. Разпадът на световната социалистическа система обаче е главоломен. На 28 юни 1991, в Будапеща е взето решение за разпускане на Съвета за икономическа взаимопомощ, като дейностите, свързани с функционирането му, трябва да приключат в срок от 90 дни. В Прага, на 1 юли, е разформирован и Варшавският пакт. На 12 юли VІІ Велико народно събрание приема новата конституция на Република България. Насрочени са избори за обикновено народно събрание. В началото на август пък е обнародван Закон за непродължаване на Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между НРБ и СССР от 12 май 1967, чийто срок на действие изтича на 4 август 1991. Само след половин месец в Москва е извършен неуспешен бутафорен опит за преврат, който всъщност представлява камуфлажен преврат срещу етатистката система. След провала му, съществуването на Комунистическата партия на Съветския съюз е преустановено с указ на президента на Руската Федерация Борис Елцин. В края на годината СССР се разпада.

През 1990-1991 въпросът “Какво да се прави?” отново се актуализира (макар с различна интонация и интензивност) в Източна Европа. Паралелно с разпускането на СССР започва разпадът на Югославия. Полша провежда “шокова терапия”. Източна Германия се обединява с Федералната република. А в България, след приемането на конституцията, на власт идва демократичната опозиция и повдига оборотите на съсипването на индустриалния и аграрния сектор. Реституцията се възприема предимно като средство за преодоляване на преобладаващото участие на държавата в стопанския живот. Приватизацията на индустрията обаче е повече от мудна, въпреки обещанията за провеждане на структурна реформа.

Най-бързият метод за отдаване на държавната собственост в ръцете на частната инициатива е т. нар. работническо-мениджърска приватизация, т.е. прехвърляне на част от собствеността върху стопанските структури предимно с дребен и среден размер на управляващите ги екипи (със съответните задължения за издължаване според бъдещите стопански резултати) и на работещите в тях. Такава приватизация може да се предприеме още при правителството на Димитър Попов от началото на 1991. Но това означава да се облагодетелства в най-висока степен стопанската номенклатура, докато социалната структура на прослойките с елитаристки претенции на посткомунистическа България е много по-сложна. Висшите функционери в центъра и по места на държавната партия, ръководителите от държавната и общинската администрация, номенклатурата от правохранителните и правораздавателните органи и най-вече прословутите секретни служби също имат претенции да получат своя дял от общонародната собственост. От действията и провокациите на тези натрупали богат опит в интригите по време на етатисткия режим прослойки постепенно и възходящо бива провокирана своеобразна студена гражданска война. Като основни видими участници в нея се ситуират новите партии (особено екстремистките им крила), синдикатите, неправителствените организации. Зад видимите играчи обаче стоят прикрити вътрешни и външни групировки, чиито интерес е да се предизвикват безредици и обществено объркване и да се неутрализират силите на обществената консолидация и ред, за да се осъществи контролиран грабеж на националното богатство. Хаосът се повишава, а безизходицата за множество от българските граждани се превръще в екзистенциална бариера.

Още при управлението на Андрей Луканов започва масово затваряне на предприятия. Безработицата рязко се покачва. Най-засегнато е машиностроенето и особено електрониката. Доколко ликвидирането на част от високотехнологичните предприятия е наложено отвън, остава да гадаем, поради липсата на достатъчно достоверни свидетелства за процеса на преустановяване на студената война. Има предположения, че българската електронна промишленост например, попада под възбрана, издействана от транснационалните компании и тяхното лоби в правителството на САЩ. Не е известно, какво е договорено на срещата между Михаил Горбачов и Джордж Буш-старши в Малта, през декември 1989, където, според мнозина, е очертана новата архитектура на световния ред след ограничената (частична) съветска капитулация. Възможно е на експертно ниво да са уговорени “репарациите” и ограниченията за бившите сателити на СССР, като България вероятно е санкционирана за набезите на научно-техническото и разузнаване (и не само неговите). За нея студената война приключва с налагането на негласни и непреки контрибуции и уязвен суверенитет – за трети път в рамките на само 70 години[17].

Същевременно от Москва също се разграничават от най-верноподанния си сподвижник от Източния блок и редуцират търговията с България. Износът на българското селскостопанско производство е в колапс, особено продукцията на преработвателните предприятия. Действията на правителството на СДС по разпускане на кооперативните стопанства допълнително влошава ситуацията в сектора. Много български селяни са лишени от достойно препитание.

Разстройването на механизмите на държавната икономика и изчакването за реформирането й предизвиква стопанска катастрофа. Спадът на брутния вътрешен продукт и на жизненото равнище става неконтролируем. България пропада в най-дълбоката икономическа криза в историята си. Бягството от страната на хиляди кандидати за добра професионална реализация, или поне за нормално преживяване, започнало още от края на 1989, се превръща в епидемия, въпреки нежеланието на развитите страни да поемат големите потоци имигранти от Източна Европа. Всъщност, Западът успешно изсмуква висококвалифицираните кадри на Източна Европа и превзема техните пазари, което допринася за удължаването на периода на невиждано благоденствие на евроатлантическата общност, докато по същото време Япония затъва в продължителна стагнация.

Измежду най-болезнените въпроси на българския преход е “Защо толкова дълго се проточи реформата и доколко тя беше манипулирана с цел съсредоточаване на стопанските активи под контрола на политическата върхушка?” В българския случай демократизирането и възможността за установяване на многопартийна система доведе до бърз национален упадък и системна криза, която поставя под съмнение способността на българите да се самоуправляват според съвременните изисквания на високоорганизираните и благоденстващи, на основата на свободното урегулирано възпроизводство, общества. Вероятно наложената отвън полицейска диктатура прониква в и на мястото на традиционните български институции – род, семейство, община, църква, училище, читалище – лишавайки местните и националната общности от подобаващи средства за предпазване от разложителните влияния на модернизирнизацията и за себесъхранение. Загубата на същинското самоуправление води до намаляване на политическите и организационни умения, а строгият контрол върху политическата, културната и конфесионалната активност отнема възможността за прилагане на широк спектър от алтернативи и избор на най-подходящия и продуктивен вариант на развитие.

Сломяването и изолирането на всякаква съпротива и опозиция спрямо тоталитарния автократичен полицейски режим е в основата на общностното западане в „народната република”. Българската комунистическа полицейщина е измежду най-твърдите и рестриктивни в Източния блок, така че неслучайно у нас няма широки обществени движения за демократизиране, а опитите за опониране или дисиденство са решително потискани[18]. Всеобхватното проникване на полицейските структури и надзор в тъканта на обществото (чиито градски и граждански традиции и без това са слабо утвърдени поради характера на управлението до 1878) деформира функционалните му механизми. Именно на това се дължи неспособността на България след 1990 да установи наистина демократични политически процедури, правов режим и либерално пазарно стопанство.

Потискащото влияние на „интригантските прослойки” върху политическото развитие и репродуцирането на полицейските държавни структури в частни криминални групировки предполага възпрепятстване на лоялната конкурентност и задушаване на широката стопанска инициативност. Вътрешното сдържане на частната икономическа активност води до допълнително понижаване доходите на мнозинството от населението, чиято предприемчивост е ограничена от административни и неформални (често криминални) пречки.

Продължителното значително изоставане на доходите в социалистическия лагер, в сравнение с развитите страни, и поддържането на уравниловъчно ниски работни заплати, докато в същото време нарастват изискванията и разходите при отглеждането, възпитанието и обучението на младото поколение, принуждава много семейства да ограничат броя на децата, за да осигурят по-високо качество на потомството си[19]. Резкият срив на жизненото равнище и несигурността през 90-те години още повече засилват екзистенциалните затруднения и опасенията на родителите за конкурентоспособността на децата им, което ограничава и забавя възпроизводството на населението. Задълбочава се драматичният спад на раждаемостта, която достига до небивало дъно през 1997. Цялостната демографска обстановка рязко се влошава. Опитите на учени и общественици да алармират обществото, че демографската криза води към цялостна национална катастрофа изглеждат вече закъснели (несвоевременни в епохата на настъпващия „голям грабеж”) и демографската тематика постепенно слиза надолу в листата с приоритетите на реформираща се България.

Етническата криза като проклятие за България

Масовото изселване на българските турци през лятото на 1989 сякаш е предупреждение към света, че се надига вълна от преобразувания, безредици и хаос. Всеобщото затлачване и застой на изток от Желязната завеса, поради закъснялата реакция на кризисните явления в развитието на етатистката програма, както и мудността на преустройването след 1985, намира взривообразен израз в процеса на декомунизация и преодоляване на „берлинските заграждения” из цяла Европа. България навлиза в епохата на реставрация на либералните практики с тягостното чувство за продължаващ граждански конфликт с междуетнически характер.

При затварянето на границата от страна на Турция за изселващи се български турци, все още около 400 хиляди от тях са готови да заминат, за да не бъдат подложени на асимилационния тормоз, произлизащ от живковистките приумици. Междувременно обаче, до 10 ноември 1989, около 40 хиляди “екскурзианти” се завръщат[20]. Мнозина от тях са били принудени да разпродадат имуществото и домовете си. Други, пожелали задграничен паспорт, макар и неуспели да преминат границата, също са продали на съответната община жилището си[21]. Част от завръщащите се, останали без дом и препитание, са насилствено заселени в Северозападна България.[22] Заграбването на имотите и имуществото на българските турци за втори път компрометира българската държава като нетолерантна към частната и обществена собственост на малцинствените общности, след подобни екцесии при приемането на Закона за защита на нацията в края на 1940, когато е отнемано имуществото на българските евреи от вътрешността на страната и новоприсъединените земи в Поморавието, Вардарска Македония и Беломорието.

Поради напускането на работниците от турски произход, много от предприятията и кооперативните стопанства в Североизточна България и Кърджалийско изпитват недостиг на работна ръка. Мобилизирани са на доброволни начала чиновници и студенти, поставя се въпросът при прибирането на реколтата да се включи армията. “Голямата екскурзия” предизвиква съществени затруднения в стопанската сфера, а психологическият и ефект върху гражданството наподобява състоянието при военна обстановка. Разколебаването по отношение на възродителния процес и способите за поддържането му започва да обхваща дори държавната и партийна върхушка.

През 80-те години България постепенно изпада в международна изолация. Обвиненията за съучастие в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ и асимилаторската кампания срещу нейните граждани от турски произход я компрометират не само пред католическия и ислямския  свят, но дори сред съюзниците от Варшавския пакт. Разпадът на Източния блок я прави твърде уязвима при евентуална турска реакция, но парадоксално, именно неяснотата и деликатността на процеса на декомунизация в региона от Тихия океан до Балтика и Адриатика възпира Анкара да потърси благоприятен политически резултат от провала на възродителния процес, както заплашва да стори през 1989.

На 30 октомври 1989, с посредничеството на емира на Кувейт, в едноименния град се провежда среща между българския зам. министър-председател Георги Йорданов и турския външен министър Месут Йълмаз. На нея Йълмаз признава, че Турция е допускала грешки в отношенията с България, но е готова да се коригира. Той поставя искането да се възстанови свободата на вероизповедание на мюсюлманите в България, безпрепятствената употреба на турския език и правото, в рамките на актуалния български закон за имената, мюсюлманите да могат да сменят само личните си имена (с които, при смъртта си, се явяват пред Аллах – б.а.), а фамилиите им да останат български[23]. Уговорено е след около месец да се проведе нова среща. Българската делегация остава с впечатлението, че турската страна започва да отстъпва, но Месут Йълмаз вероятно вече е бил информиран от турското разузнаване за подготвяната от Москва (пък и Вашингтон) промяна на върха в София и просто е предпочел да изчака развитието на събитията.

След свалянето на Тодор Живков новото (старо) партийно и държавно ръководство известно време се колебае, каква позиция да заеме по отношение на възстановяване имената на българските мюсюлмани. Междувременно, те се самоорганизират и упражняват натиск за официално (в личното си общуване вече нямат пречки открито да употребяват мюсюлмански имена) връщане на старите им имена и право да именуват децата си извън наложената именна система. Все пак, в края на декември пленум на ЦК на БКП взима решение за възстановяване на старите имена на българските мюсюлмани, вместо тази важна, знакова стъпка да се приеме от Министерския съвет. Последва силна реакция на българите в районите, населени със значителен дял турци (вяроятно подклаждана от местните живковисти и ДС). Прокламира се обособяването на т.нар. “Разградска република”, чиито инициатори отказват да се съобразяват с набиращия скорост процес на преодоляване на престъпната асимилационна политика от възродителния процес. Колко лесно политици, представящи се за български националисти, са склонни да пожертват националното и държавно единство в изпълнение на собствените си объркани цели и програми! Все пак, гражданските стълкновения са избегнати и започва заменянето на натрапените имена на мюсюлманите.

В отговор на гражданските националистически протести, на 16 януари 1990 Народното събрание приема Декларация по националния въпрос[24]. В нея се “потвърждава основното право на всеки български гражданин на свобода на съвестта, убежденията и религията”, както и “право на свободен избор на име”. В края на размирната зима на 1990 е приет Закон за имената на българските граждани[25]. Главната грижа на законодателя е, освен допускането по извънреден ред на възстановяването на отнетите имена, това справедливо действие да не повлече ново насилие, проява на фанатизъм и отрицание на българското. Предвижда се възстановяването да се извършва доброволно по съдебен път с посредничеството на длъжностното лице по гражданското състояние в съответното кметство или общински народен съвет. Извънредният ред (с упоменатото посредничество) на възстановяване на имената е приложим само до края на годината.

По това време българските мюсюлмани се обединяват в мощно обществено движение за права и свободи (ДПС), което оказва значителен натиск за облекчаване на процеса по връщане на отнетите имена. Неговите лидери (движението има свои народни представители във Великото народно събрание) протестират срещу необходимостта имената, отнети по административен път, да се възстановяват по съдебен. В края на годината Законът за имената на българските граждани е изменен[26] и възстановяването на имената вече се извършва по административен път направо при длъжностното лице по гражданското състояние, а ограничителният срок до края на годината е премахнат.

Така завършва трийсетгодишната кампания за национално унифициране посредством налагане на българска (християнска) именна система, провокирана от страховете за бързото нарастване, в атеистичната държава, на населението с мюсюлманска идентичност и етнокултурна ориентация. Трудно е тя да се осъжда в нейната цялост, доколкото много граждани измежду българите, циганите[27] и дори турците са донякъде склонни да приемат нови имена, които да не ги обособяват и отблъскват от модернизиращото се национално ядро. Но повсеместната и насилствена унификация е не само неприемлива от хуманистична гледна точка, а е и политически вредна и обречена в условията на разлагащия се автократичен етатизъм в България. В крайна сметка, постигнатата към 1985-1989 повсеместна (около 99%) въобразявана етническа хомогенност се оказва илюзорна, но усилията за нейното постигане задържат процесите на малцинствено еманципиране и обособяване като запазват, със средствата на държавния диктат, националното единство и териториалната цялост на страната.

Преустановяването на насилствената асимилация и възстановяването на правата и свободите на българските граждани с небългарски етнически произход връща повече от 100 хиляди от заминалите за Турция български турци, като числеността на общо завърналите се е около 150 хиляди души[28]. Това обаче веднага създава напрежение във връзка с разпродаденото (отнетото) имущество и през следващите години етническото противопоставяне се запазва именно заради възстановяването на положението отпреди май 1989, при което пък загуби търпят българите, възползвали се от възможностите на паническата или принудителна разпродажба на имоти, имущество, инвентар и пр. Тези въпроси са поставяни на Кръглата маса, а правителството се опитва да уреди връщането на имотите[29], за да успокои напрежението и атаките срещу България, но изострянето на реакцията на българите от смесените в етническо отношение райони е неминуемо. Недоверието и враждебността между общностите там отново нараства. Изолацията на възприемащите се като лоялни към българската държава българи довежда до нарастване на миграционните нагласи сред тях за преселване в други селища. Кампанията на Живков за изселване на турците, на практика, води до обезлюдяване и застаряване на множество населени места, които дотогава са били икономически и социално активни.

През 1992 се надига нова вълна от емигриращи турци, които вече свободно преминават в Турция, макар да нямат официално разрешение за заселване. Само за една година се изселват около 150 хиляди[30]. Докато България изпада в икономически затруднения и неуредици от преобразуванията, югоизточната й съседка отбелязва съществен стопански възход. За образованите български турци пазарът на труда в Западна Турция (където се заселват повечето от тях) е широко отворен.

Въпреки опитите да се предотврати регресивния асимлационен натиск, много български мюсюлмани са подложени на системна обработка от консервативното ядро на техните местни общности да се откажат от българските си имена и да се върнат към етнорелигиозната си традиция, загърбвайки плодовете на модерността. Такава съвременна трагедия на самосъзнанието, на конфесионалната принадлежност и отдаденост, сблъскани с обновения начин на живот и светоглед, се разиграва с особен драматизъм в Родопите и долините по периферията на планината.

В края на 1992 се провежда преброяване на населението, в което за първи път от 1926 не се прилага системен натиск при самоопределянето на българските граждани[31]. Преброяването става израз на стремежа на мюсюлманите да заличат асимилационния натиск върху тях, като за целта самите те нерядко използват такъв натиск за консолидирането им под знамето на турцизма. Десетки хиляди българи мюсюлмани (но също и роми)[32] доброволно (много от тях всъщност са увлечени и принудени от общата психоза) се самоопределят като турци. Според предварителните резултати от преброяването, у нас има две големи етнически малцинства: турци – 822 хиляди, и роми (цигани) – 288 хиляди. Междувременно се изяснява, че в райони където никога не е имало компактни групи турци, сега се появяват такива. Особено голямо е изкривяването на резултатите в североизточната част на Пиринска Македония, където помаците масово се записват като турци, макар да отбелязват като майчин език българският. Общо, близо 66 хиляди измежду тях се определят като “български мюсюлмани”, а около 70 хиляди се идентифицират като етнически турци[33].

След извършено проучване на обстоятелствата по това и други отклонения Народното събрание отменя валидирането на част от резултатите от преброяването в общините от горното поречие на Места. В окончателните резултати от преброяването се оказва че турците в България са 800 хиляди, а ромите – 313 хиляди. За българи мюсюлмани по народност са се записали 101 527 души, а още 82 244 като българи, изповядващи исляма.

Таблица №1 Население по етническа група и майчин език според преброяването

на населението от 4.12.1992[34]

Таблица №2 Население по майчин език и вероизповедание според преброяването

на населението от 4.12.1992[35]

В края  на 1992 се оказва, че самоопределящите се като българи в националната им държава са 7271 хиляди, т.е. почти толкова, колкото са били при преброяването от края на 1965. Въпреки изселванията, турците също запазват своята численост. Затова пък циганите (ромите) съществено се увеличават. Всички усилия за национално консолидиране довеждат, в най-добрия случай, до задържане на приблизително равностойно съотношение между основната народност и малцинствените общности[36].. През следващите двайсет години до днес станахме свидетели на българският крах, подготвян половин столетие, който постави българското съществувание на Балканите през ХХІ век под въпрос. Това може би е финалният стадий от провежданото от ХVІІІ век до сега както от западни, така и от източни сили планомерно разпокъсване и денационализиране на българския народностен масив, разпростиращ се между Карпатите и Бяло море, с тенденция за пълното му заличаване.

Бележки:

1. Виж напр.: Баева, Искра. България и Източна Европа. София, 2001. с. с. 57, 75-79, 83-85.

2. Измежду основните обвинения на Хитлер при нападението му срещу СССР е именно милитаризацията на икономиката му, която застрашава позициите на Германия.

3. Спорен остава въпросът доколко противопоставянето между двете групировки е фиктивно и спомага по-ефективно да запазят контрола върху икономиката при приватизирането й..

4. Китай предвидливо се е дистанцирал от него и запазва етатистката структурираност на държавния апарат и фасадната комунистическа идеологизация.

5. Собствеността на обществените организации.

6. Отечествен фронт, бр. 13326/15.12.1989, с. 2. Три седмици по-рано в резолюцията на ІV пленум на ЦК на ДКМС (21.11.1989) е застъпена задачата за “решаване на неотложни социални проблеми на студентите” – Отечествен фронт, бр. 13308/22.11.1989, с. 1.

7. Поколението родено през втората половина на 40-те и през 50-те години, чието числено превъзходство го прави, само по себе си, значимо и преломно, но също предпоставя поведенческо влияние и върху съ седните му поколения. 

8. Виж напр. ПМС № 55/29.11.1989 – Държавен вестник, бр. 1/ 2.01.1990, с. 1. Това финансово натрупване в системата на залязващата младежка комунистическа организация ще осигури капитал на първите частно-партийни фирми, осъществили началната фаза от програмирания модел на криминалннален преход към частна собственост със запазване на елитарните позиции в политическата и икономическата сфера на корумпираните кръгове от етатистката върхушка.

9. Пак там, с.2. 

10. Пак там, с. с. 1-2.

11. Така например, проф. Чавдар Кюранов, един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, е старши съветник в Съвета по човешки ресурси към Държавния съвет от създаването му през 1971 до 1982. 

12. Държавен вестник, бр. 6/ 19.01.1990, с. 7.

13. Указ № 17/7.01.1991 – Държавен вестник, бр. 4/ 15.01.1992, с. 8. 

14. Държавен вестник, бр. 30/ 13.04.1990, с. 3. Със същото изменение на Указа за насърчаване на раждаемостта се завишава от 16 на 18 години възрастта, до която се изплащат добавки за деца, ако те продължават да учат и са на издръжка на родителите си. Размерът на добавките според поредността на детето вече се запазва, независимо от броя на децата до 18-годишна възраст в семейството. 

15. Държавен вестник, бр. 64/ 10.08.1990, с. 1.

16. Пак там, бр.12/9.02.1990, с. с. 4-9.

17. Приетата икономическа програма Ран-Ът сякаш е поръчана и изработена, за да бъде оповестено на българите какви са задълженията и перспективите им след края на студената война.

18. Виж напр.: Баева, Искра. Из историята на българското дисидентство – общественият комитет за защита на Русе и властта. – Баева, Искра, България и Източна Европа. София, 2001, с. 221-243.

19. “До известна граница осъзнатата потребност на семействата за възпроизводство на население от високо качество расте с много по-ускорени темпове от техните реални доходи. За да не накърнят качествената страна на възпроизводството както на подрастващите поколения, така и на собствената си работна сила, семействата ограничават броя на децата.” – Минков, Минко. Влияние на со-циално-икономическите фактори върху развитието на раждаемостта на населението в НР България – В: Жената – майка, труженичка, общественичка. София, 1974, с 337.

20. Според други данни са повече от 50 хиляди –http://www.decommunization.org/Communism/Bulgaria/1988-89.htm 

21. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с.  197-198.

22. http://www.decommunization.org/Communism/Bulgaria/1988-89.htm 

23. http://e-psylon.net/dot/index.php?item=article&action=view&article_id=2611

24. Държавен вестник, бр. 6/ 19.01.1990, с. с.  3-5.

25. Държавен вестник, бр. 20/ 9.03.1990, с. с.  1-3.

26. Пак там, бр. 94/23.11.1990, с. с. 1-2.

27. При циганите чрез преименуването всъщност е подпомогната естествената асимилация и стремежът им да се обвържат с доминиращата (в случая пробладаващата) народност. За това свидетелства и фактът, че над 90% от преименуваните цигани запазват българските си имена. – Балкански, Тодор. Възродителни движения и възродителни процеси., В. Търново, 2007, с. 116

28. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 199.

29. ПМС № 29/5.04.1990 – Държавен вестник, бр. 45/ 7.06.1990, с. 2.

30. Гочева, Паунка. Загадки от последното преброяване. – Дума, бр 96/27.04.1993, с. 7. 

31. Освен към македонистите, доколкото при тях все още е необходимо да се неутрализира въздействието на половинвековната мощна югославска пропаганда и наложилата се политически тенденция на денационализиране на македонските българи

32. От началото на 90-те години за обозначаване на циганите се налага етнонимът роми.

33. http://www.librev.com/index.php/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1316-2011-08-09-16-58-44

34. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992.Резултати от преброяването на населението. Том І. Демографски характеристики. София, 2004, с.233

35.  Пак там, с. 222

36. Няма съмнение, че българските консолидационни кампании от 1912 до 1989 в крайна сметка са измежду най-неуспешните на Балканите.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната от серията му статии по темата.

{backbutton}

България

И. Иванов, Проектът “Скопие 2014”: пътеводител в македонския паноптикум

А. Иванов, Колапсът на комунизма и неуспешните опити за демографско оздравяване на България (1989-1992)

Фокус: Румъния

Т. Биткова, Наследството на Трианон: актуализацията на трансилванския възел на напрежение

А. Девятков, Молдовският вектор на румънската геополитика

Фокус: Турция

Л. Хаджиев, Военните измерения на турската геополитическа стратегия

С. Каменаров, Централна Азия в турската геополитическа стратегия

Светът

Д. Алтърман, Х. Малка, Трансформацията на стратегическата геометрия в Източното Средиземноморие

В. Карякин, Риад, Доха и мечтата за глобалния халифат

И. Игнатов, Западна Африка и стратегията на управлявания хаос

Р. Георгиева, Геополитиката на корейския въпрос

Религия и политика

Н. Петров, Испания в сянката на ислямската “реконкиста”

К. Коев, Политиката към религиозните малцинства в европейските доктрини за сигурност

Гледна точка

Ф. Петрони, ПРО като причина за нова студена война между САЩ и Русия

Х. -Й. Шпангер, Путин, НАТО и заплахата от нова студена война

Геостратегия

М. Крьониг, Б. Павел, Стратегия за сдържането на тероризма

Д. Фридмън, Нова стратегия за асиметричните войни на бъдещето

Геоикономика

П. Яковлев, Иберийските измерения на глобалната криза

Основи на геополитиката

К. Антонова, Геополитическата концепция за “междинния регион”

Идеи

М. Хрох, Формирането на европейските нации: опит за консенсусно обяснение

Книги

В. Чуков, Новата регионална суперсила: еволюцията на бразилската външна политика

М. Стоянова, Третото поколение на глобалния джихад

Интервю

Александър Латса за предизвикателствата пред западната цивилизация

Геостратегическото значение на Черноморския регион е очевидно. В продължение на дълги векове той е пресечна точка на търговските маршрути между Европа и Азия, а проливите Босфора и Дарданелите, свързващи Черно със Средиземно море, са причина за кръвопролитни сблъсъци между основните световни сили. И днес в региона са налице множество предизвикателства и заплахи за сигурността му. От една страна се осъществяват важни интеграционни процеси, бяха създадени регионални транснационални институции (като Организацията за черноморско икономическо сътрудничество -. ОЧИС, или Оперативната група за военноморско сътрудничество в Черно море - BlackSeaFor), които са в състояние, поне донякъде, да успокоят напрегнатата геополитическа ситуация, от друга обаче, съществуващите етнополитически проблеми (Нагорни Карабах, Турски Кюрдистан, Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието) влияят негативно върху военната сигурност на региона, тъй като притежават сериозен конфликтен потенциал. Съвкупността от положителните и негативните фактори за стратегическата сигурност на Черноморския регион свидетелства, че политиката на държавите в него, както и на преследващите собствени интереси външни сили, невинаги се оказва ефективна, затова дискусията за формулирането на концепция за сигурността на региона продължава да е актуална.

Двете концепции за региона

В съвременната научна литература и аналитика са се наложили две основни концепции за регионалното деление на държавите от Черноморския басейн. В рамките на първата, Черноморският регион бива обвързан с Каспийския и се дефинира като Черноморско-Каспийски. В подкрепа на този подход е членството в ОЧИС на такива държави, като Азербайджан, който има излаз на Каспийско море, и Армения, разположена между двете морета, но без да има излаз до нито едно от тях. Привържениците на втората концепция (предимно експерти в сферата на сигурността) разглеждат региона (или дори субрегиона) като единна система, в която включват териториите на страни, принадлежащи към басейните на Средиземно, Черно и Каспийско морета, като по този начин акцентират върху взаимната обвързаност между тези държави и наличието на общи проблеми във всички тях.

Така, известният американски геополитик Збигнев Бжежински разглежда Черноморския регион, като част от геополитическата конструкция, наричана от него „Евразийски Балкани” и включваща също Кавказ, Близкия Изток, Централна Азия и Персийския залив. Тук е мястото да напомня и, че в експертните анализи, както и в коментарите в медиите, се използва и такова понятие като „Голям Черноморски регион” (виж Н. Дюлгерова, М. Миланов, Черноморският регион в прехода към демокрация, Геополитика, бр.4/08).

Мнозина анализатори оценяват стратегическото положение на региона като „гранична зона между държавитге от западната и източната цивилизации, в широкото тълкуване на това понятие”, аргументирайки се, че за разлика от буферните зони, „граничната зона” е по-устойчива величина в географски план. Тя условно разделя Севера от Юга и Изтока от Запада и представлява своеобразен преден пост на противопоставянето между богатите и бедните народи. Според изпълнителния директор на Международния център за черноморски изследвания Серджиу Челак, „Черно море е цивилизационен кръстопът, където се пресича влиянието на Православието и Исляма, като паралелно с това се усилва влиянието на западната политическа култура”.

Географията на Черноморския регион е изключително разнообразна. Той включва държави от Югоизточна Европа (България и Румъния), Южен Кавказ (Грузия, Армения, и Азербайджан), Украйна, Русия и, разбира се, Турция. Тези страни са много нееднородни по политическата и икономическата си структура, преследват различни външнополитически цели и членуват в различни транснационални обединения. Тоест, Черноморският регион действително е пресечна толка на различни социално-политически, икономически и културни системи.

След разпадането на двуполюсния модел на международните отношения, битката за стратегическо превъзходство придоби нови измерения. Обективно погледнато, крахът на Съветската империя и краят на студената война, създадоха определен вакуум в Черноморския регион, който, от началото на 90-те години, започна да се запълва от САЩ, Турция и, донякъде, от Иран. Черноморската стратегия на тези държави целеше да се използват предимствата на региона, т.е. ключовото му географско положение и природните му богатства.

Черно море и крайбрежните територии са изключително важен комуникационен и транспортен възел, през който минават доставките на петрол, газ и различни други стоки (троъбопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан, танкерните маршрути и т.н.). Поставянето под контрол на проливите към Средиземно море и акваторията на Черно море би позволило контролирането на цялата легална и нелегална международна търговия в региона, оказването на влияние върху съществуващите и изграждащи се тръбопроводи и, като следствие от това, върху политиката на държавите от региона.

Поне според мен, Черноморският регион действително следва да се разглежда в тясна връзка с Каспийския, тъй като двата, на практика, формират единна енергийна система: в Каспийската зона се добиват енергоносители, а през Черноморския регион минават транзитните маршрути към основните им потребители. И тъкмо енергийният и транзитният фактори са ключови за определяне стратегическото значение на региона. Именно затова, за контрола над него се борят такива държави като Русия, Турция, САЩ и, донякъде, Румъния, както и организации като НАТО и ЕС.

Анализирайки стратегическото значение на Черноморския регион, професорът от Националния университет за политически и административни изследвания в Букурещ Юлиян Чифу, поставя на първо място петролните запаси в Каспийско море, посочвайки, че: „те се оценяват на 1,5-2,8% от доказаните запаси в света, а според някои прогнози, делът им може да достигне 10%”. Това му дава основание да смята, че Черноморския регион запазва значението си, особено предвид перспективите за доставки на енергоносители от Иран и Ирак, чиито запаси от петрол и природен газ се равняват, съответно, на 20,5% и 17,5% от световните. Затова, според него, „в обозримо бъдеще Черноморския регион със сигурност ще продължи да бъде във фокуса на вниманието на външните играчи, чиито интерес към него само ще нараства”.

Действително, енергийният фактор е от голямо значение за правилната оценка на значението на региона. Днес, един от основните източници на енергоносители за ЕС е именно Каспийският басейн, чиито петрол и газ се доставят в Европа през територията на черноморските държави. От огромно значение е и изграждането на бъдещите тръбопроводи, като планираните „Набуко” (или, по-скоро, TANAP) и „Южен поток”. Тъкмо поради това, анализаторите почти винаги разглеждат Черноморския регион заедно с Каспийския.

Стратегическото значение на Черноморския регион автоматично означава и повишаване на военното му значение и, съответно, увеличава опасността от конфликти, което прави особено актуално изграждането на система за регионална сигурност, като през последните години започнаха да се очертават отделни нейни елементи.

Проблемите на регионалната стратегическа сигурност

Можем да посочим следните основни проблеми на стратегическата сигурност на Черноморския регион:

-          тлеещите, неразрешени етнополитически конфликти (Нагорни Карабах, Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието, кюрдският проблем и т.н.);

-          растящите разходи за отбрана на черноморските държави и общата милитаризация на региона;

-          транснационалната престъпност: контрабандната търговия, наркотрафикът, трафикът на хора и т.н.

По правило, етнополитическите конфликти в региона имат дълбоки корени и сложно развитие, което, на практика, продължава вече няколко века. По време на студената война, в зоната на т.нар. „социалистически лагер” тези конфликти бяха изкуствено замразени от господстващата идеология, проповядваща „дружбата между народите” и интернационализма, както и от стриктния контрол на комунистическата власт, която, чак до 80-те, не допускаше по-сериозни прояви на сепаратизъм и национализъм.

Етнополитическите конфликти представляват най-сложния и болезнен регионален проблем. На първо място, те касаят териториалната цялост на държавите в него, а на второ – в този тип конфликти от огромно значение е етнонационалният фактор, генериращ непреодолими ментални, културни и психологически противоречия между противопоставящите се страни, които представляват различни етнически и национални общности.

Субектите в тези конфликти често не допускат възможност за каквито и да било отстъпки, а нерядко въобще отказват да преговарят. Именно поради това бихме могли да дефинираме кюрдския, нагорно карабахския, южноосетинския, абхазкия и приднестрофския конфликти като антагонистични, т.е. лишени от реален потенциал за постигане на взаимноприемливо решение.

На практика, наличието на тези етнополитически конфликти раздробява Черноморския регион на отделни коалиции от държави, понижавайки интеграционния му потенциал. Това пък, на свой ред, е пречка за развитието на търговията и икономическото сътрудничество между страните от региона, които, при това, се нуждаят от определена диверсификация.

Вероятността от ескалация на въоръженото насилие в рамките на етнополитическите конфликти в Черноморския регион принуждава редица държави, принадлежащи към него, да поддържат доста големи армии за да не се окажат неподготвени за потенциална агресия. Общата милитаризация променя структурата на икономиката на страните от региона, ограничавайки възможностите за инвестиции в другите индустриални отрасли, образованието, социалната сфера и т.н. Типичен пример за подобна нерационална милитаризация представлява Азербайджан, който планира да изразходва през 2012 1,8 млрд. долара за отбрана, т.е. 15% от целия си разходен бюджет.

Струва си да отбележим и липсата на военно-стратегически паритет между двамата регионални гиганти Русия и НАТО, което също представлява ключов дестабилизиращ фактор. Както е известно, в Северноатлантическия алианс членуват Турция, Румъния и България (плюс Гърция и Албания, които макар да нямат излаз на Черно море, също са членки на ОЧИС), водят се разговори за евентуалното присъединяване на Грузия (макар че това е малко вероятно). Въпреки смяната на властта в Украйна, отношенията между Москва и Киев продължават да са нестабилни. Русия се стреми да контролира транзита на енергоносители към Европа. Украйна пък не изглежда особено склонна да влезе в Митническия съюз на Русия, Беларус и Казахстан - тя така и не съумя да реши основните въпроси на собствената си външнополитическа ориентация, но въпреки това избягва еднозначното обвързване с Москва. Във всеки случая, Русия (като изключим малката Армения, която няма излаз на море) не разполага със съюзници и стратегически партньори в региона, докато НАТО, САЩ и Турция, на практика, действат като нейни геополитически противници, а след войната от 2008, отношенията с Грузия едва ли скоро ще претърпят радикална промяна в положителна посока.

Неясните перспективи пред многостранното сътрудничество в региона

Въпреки че следва да отчетем наличието на известни успехи в регионалното сътрудничество, истината е, че равнището на търговско-икономическата кооперация между държавите от региона е твърде ниско. Това се обяснява, най-вече, със структурата и общата недоразвитост на регионалните икономики. Дори държавите от ЕС (Гърция, България и Румъния) не могат да се похвалят с устойчив икономически растеж и развитие на иновационната икономика. Въпреки големия икономически скок, който Турция осъществи през последните двайсетина години, нивото на нейния БВП на глава от населението си остава сравнително ниско (13,4 хил. долара), налице е бюджетен дефицит от 14 млрд. долара, част от селското население продължава да е неграмотно. Що се отнася до Русия, в основите на нейните икономически проблеми е т.нар. „холандска болест” (Dutch disease), т.е. суровинната структура на икономиката и. Патологичната зависимост от износа на продукция на добиващата индустрия, я лишава от достатъчно стимули да развива отраслите на преработващата индустрия и високите технологии. Впрочем, със същия проблем се сблъсква и Азербайджан. Украинската икономика пък може да предложе на съседите си само продукти на металургичната си промишленост и своето селско стопанство. Реалните перспективи за икономическия растеж в такива бедни в ресурсно отношение държави, като Грузия и Армения, са съвършено неясни. Истината е, че търговско-икономическите взаимоотношения в Черноморския регион се концентрират най-вече в енергийния сектор и донякъде – в туристическия, като стимули за диверсификацията им, на практика, липсват.

Политическата нестабилност, съществуваща в отделни зони на някои държави от региона, структурните икономически проблеми, неефективността на държавната власт, бедността и другите негативни фактори, съдействат за бума на транснационалната престъпност: контрабандата, наркотрафика и трафика на хора. При това, предприеманите от държавите от Черноморския регион мерки за борба с тях, по правило, имат декларативен характер. За голям брой техни граждани, сенчестият бизнес се е превърнал в постоянен източник на доходи, при това той се реализира с протекцията на корумпираните регионални, а нерядко и държавни структури, които не са заинтересовани от борбата с този вид престъпност.

Изброените по-горе проблеми, касаещи стратегическата сигурност, преставляват комплекс от взаимносвързани въпроси, чието решение изисква системни мерки за осъществяване на промени, на национално и международно равнище, в социално-икономическата, политическата и правната сфери. На практика обаче, предпоставки за подобни промени едва ли ще се появят в близко бъдеще. Противоречията между държавите от региона са прекалено големи. Така, въпреки приятелските отношения ,които поддържат напоследък Турция и Русия, обективно погледнато те си остават геополитически съперници. И двете държави, от няколко века насам, се позиционират като регионални сили, претендиращи за лидерски позиции в Черноморския регион. Епохата на руско-турските войни за контрол над региона отдавна остана в историята, но геополитическите противоречия между Москва и Анкара не са се променили.

След признаването на Южна Осетия и Абхазия от Москва, руско-грузинските отношения бяха влошени, според някои, за десетилетия напред. В същото време, правителствата на България и Румъния смятат за приоритет сътрудничеството с ЕС и НАТО, чиито членки са, а не това с държавите от Черноморския регион. Сериозно влияние върху стратегическата сигурност в региона продължават да оказват САЩ (пряко или чрез структурите на НАТО).

Шансовете държавите от Черноморския регион да активизират взаимодействието си в икономическата сфера, използвайки за целта ОЧИС, не изглеждат големи по ред причини. В частност, тази организация има прекалено широк състав (12 държави, от които само половината имат пряк излаз на Черно море) и обединява твърде разнородни и нерядко намиращи се в конфликт помежду си членове (Сърбия и Албания, Русия и Грузия, Армения и Азербайджан), по-голямата част от които са ориентирани към присъединяване към ЕС и не разглеждат многостранното регионално сътруднтичество като основен приоритет. По правило, икономиката на държавите от ОЧИС не се отличава със стабилен растеж и балансирано развитие. Като цяло, търговско-икономическото сътрудничество в региона няма многостранен характер, а страните в него обикновено решават външноикономическите въпроси, заобикалайки структурите на ОЧИС, като, в най-добрия случай, поддържат тесни контакти и динамични търговски отношение само с 2-3 членки на организацията.

Другото регионално интеграционно обединение BlackSeaFor (Оперативната група за военноморско сътрудничество в Черно море, създадена през 2001, в която участват България, Турция, Русия, Украйна, Румъния и Грузия), също не се справя с възложените му задачи за гарантиране на военната сигурност и развитието на военноморската съвместимост между толкова различни, по военния си потенциал, държави-членки. Идеята за членството в една организация на потенциални противници демонстрира несъстоятелността си по време на грузинско-руската война през 2008. Допълнителни трудности пред успешното функциониране на BlackSeaFor създаде инициативата на НАТО в Черно море, известна като Active Endeavor (Активни усилия), чиято цел е борбата с тероризма. В крайна сметка, и без това зле функциониращият механизъм на BlackSeaFor (в чиято структура липсва дори централен щаб) окончателно бе лишен от реални перспективи за развитие заради дълбоките разногласия между някои страни-членки (Грузия и Русия) и външната намеса (НАТО).

От една страна, липсата на едноличен хегемон в Черноморския регион и наличието, вместо това, на няколко силови полюса поставя основата за формирането на мултиполярна система за стратегическа сигурност, а от друга – заради наличието на много играчи и на редица конфликтни зони за държавите от региона е твърде трудно да постигнат взаимноизгодни решения и да формират стабилно развиващи се интеграционни институции, които да станат залог за взаимната зависимост и сигурността на черноморските държави.

Някои изводи

В близко бъдеще едва ли можем да очакваме нов тласък на интеграционния процес в Черноморския регион. Както вече посочих по-горе, България и Румъния са ангажирани с решаването на въпросите, свързани с по-нататъшната им интеграция в ЕС. Русия пък полага активни усилия за формирането на митническия съюз в рамките на ЕврАзИС. На свой ред, турското правителство все повече акцентира върху близкоизточния вектор в своята външна политика. Украйна продължава да е изправена пред избора, дали да работи за интеграцията си в постсъветското или пък в европейското пространство. Тоест, в момента въпросите на черноморската интеграция не са приоритетни за големите държави от региона. Все пак, това вероятно е само временно, и след като решат най-важните си проблеми, те отново ще му обърнат по-голямо внимание.

Забавянето на интеграционните процеси обаче, не говори за криза на стратегическата сигурност в Черноморския регион. При всички случаи, вниманието на черноморските държави и на външните играчи към етнополитическите конфликти (които са основната заплаха за мира и сигурността в региона) няма да отслабне, тъй като разрешаването им ще продължи да бъде актуално и в дългосрочна перспектилва. Заради високото ниво на антагонизма в етнополитическите проблеми на Черноморския регион не бива да очакваме скоро появата на «пътна карта» и прекратяване ръста на военните разходи.

Постигането на сериозен прогрес в социално-икономическата сфера също изглежда съмнително. От една страна, политическите елити на черноморските държави постоянно говорят за модернизация на икономиката, развитие на демокрацията, борба с бедността и корупцията, но от друга – в днешните условия, на практика, липсват реални предпоставки за реализацията на официално прокламираните цели. Истината е, че като цяло, елитите в държавите от Черноморския регион, въпреки структурните икономически проблеми, не са мотивирани за осъществяването на мащабна модернизация.

Системният характер на корупцията на политическите елити, огромното влияние, с което разполагат военните в някои от черноморските държави, недостатъчно развитото гражданско общество – всички тези фундаментални фактори, които са налице в страните от региона, ще продължат (най-малкото в близко бъдеще) да представляват обективна преграда пред решаването на сложния комплекс от политически и социално-икономически проблеми в Черноморската зона.

* Център за изследване сигурността на Балканите и в Черноморския регион

Поредният антибългарски опус на проправителствения вестник „Вечер” в Скопие под заглавието: „Во Бугария има се, само бугари не” развесели много от нашенците от двете страни на границата. Бившият депутат и сегашен водач на Световния македонски конгрес Тодор Петров е всеизвестен скопски „Мунчо” и едва ли би заслужавал повече от снизходителна усмивка. Пък и самият „Световен конгрес” е небезизвестна титова шпионска централа за манипулиране на македонската диаспора, така че е напълно ясно, какво може да ни каже господин Петров. Не е случайно и, че интервюто - статия излиза във вестник, чиито главен редактор е видният сръбски лобист Драган Латас, минаващ за водещ рупор на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ. Затова е най-добре да погледнем сериозно на случващото се край Вардар, като потърсим истинският смисъл на паноптикума в който се превръща столицата на бившата югорепублика.

Проектът „Скопие 2014”

Проектът, наречен „Скопие 2014” не е просто представителна архитектурна хрумка, или „инвестиционна дупка” за кражба на милиони от държавния бюджет, а най-голямата идеологическа и пропагандна акция на Балканите след 1945. Тя е по-величава, по-професионална и всеобхватна дори от опита на коминтерновците да пришият Пиринска Македония към Титова Югославия. Днес всички погледи са вперени в „Героя на кон”, както витиевато наричат исполинската фигура на Александър Македонски и неговия Буцефал в БЮРМ. Но защо забравяме, че музеят на открито в Скопие започна с издигането на другите две знакови конни статуи пред стария мост на Вардар. Става дума за Гоце Делчев и Даме Груев, възкачени на коне. Докато се забавлявахме с мълниеносно появилите се гащи на Прометей, които трябваше да прикрият неговата смущаваща мъжественост, сякаш проспахме, че в Македония за първи път бе издигната и статуя на Тодор Александров също на кон (паметникът в квартал Кисела вода, който при това е отлят в Сърбия, също е деликатно наречен, почти инкогнито, „Войвода на кон”). Всички тези фигури са издържани в дълбоко реалистичен стил. И тук не става просто дума за до болка познатия соцреализъм -да се разказват приятни неща на началника в достъпна за него форма. Както твърди журналистът Владо Перев много скоро край Вардар ще има паметник и на Ванче Михайлов. Последният водач на върховистите също ще бъде увековечен в бронз там. Така предизборно ще бъдат избити козовете на Любчо Георгиевски, един от основателите на ВМРО, който влезе в „чудовищна” коалиция с лидера на Социалдемократическия съюз на Македония Бранко Цървенковски. Все още се смята, че Георгиевски има известно влияние върху около 200 000 хиляди пробългарски гласове в БЮРМ, а те са ценни за премиера Никола Груевски и той е готов да плати за тях на предстоящите местни избори, като привлече пробългарите с няколко паметници на знаковите имена в митологията на ВМРО. Но това е, така да се каже, само частно, тактическо използване на плодовете от проекта „Скопие 2014”. Стратегическият замисъл е много по-голям и далечен.

Става дума за укрепването и циментирането на македонското самосъзнание, за да се преодолее съвременната посткомунистическа и постюгославска криза, в която то е изпаднало. Във вече споменатата статия на Тодор Петров дебело се подчертава: „Неслучайно Македония е най-голямата романтика за България. Културата и историята на македонците е вплетена като държавна култура и история на България и затова всичко е еднакво. Честваме едни и същи дати, събития и личности, само зависи кой от коя страна на границата е, за да каже - мои са. А в основата си никой от никого не краде нищо, защото основата на България е Македония". Подобна шизофренична теза е удобна за експлоатация и предстоящо задълбочено доразвиване от новомакедонистката пропаганда. Защото, въпреки че казионните медии не спират да тръбят, че Македония процъфява икономически, а инвеститорите се избиват да влагат парите си в това забравено от бога балканско ъгълче, стопански бившата югорепублика съвсем не цъфти и не връзва. Безработицата остава висока - над една трета от трудоспособното население. Младите, образовани и активни хора в страната масово емигрират в Централна и Западна Европа. В голямата си част, те се изселват завинаги. Въпреки това, доверието към властта си остава по-високо, отколкото към опозицията. Причината за този парадокс е комплексна. От една страна, зад ВМРО - ДПМНЕ стоят македонистите и просръбски настроеното население край Вардар. По конюнктурни съображения го подкрепя и съуправляващата албанска Демократична уния за интеграция. Не е за подценяване и репресивният апарат на режима, който е установил пълен контрол над медиите и общественото мнение. Всичко това умело се направлява и съчетава с наследената от „владата” система на семейственост, корупция и клиентелизъм в Македония. Но над всичко стои върховният идеал, въпросът за оцеляването на тази система. Която, колкото и да се бие в гърдите, не може да покрие европейските стандарти за демокрация и интегриране в Европейския съюз и НАТО. Затова новомакедонската нация се сплотява, чрез насъскването й срещу общия враг, в случая българите и гърците, които удобно са представени, освен под всичките им стари стереотипи, и като противници на македонското присъединяване към евроатлантическите структури. За да се увековечи тази омраза, тя трябва да бъде отлята и замразена в паметници, които да отровят завинаги общественото съзнание край Вардар.

Забележете кои три неща стоят в центъра на проекта „Скопие 2014”. Това са – паметник на Александър Велики, за да бъде дразнена Атина. Впрочем, паметниците на елинския герой, като реплики, се размножават и в останалите македонски градове, превръщайки се в стожер и емблема на антиквизацията на страната. Другите две поанти на „Скопие 2014” са изцяло антибългарски. Едната се нарича Музей на Холокоста, издигнат върху територията на бившата скопска еврейска махала. И това съвсем не е от любов към жертвите на юдеите. Гигантската сграда и експозицията вътре трябва постоянно да напомнят за „българския фашизъм” и окупацията през Втората световна война. В тази обща антибългарска кауза са вплетени потомците на малкото оцелели евреи от Македония. Тук са и непреходните борци срещу фашизма и капитализма, които успешно са превърнали краха на идеалите си в професия. Доколкото изобщо на Балканите има „дясно”, така „дясната” ВМРО-ДПМНЕ идеологически обвързва към своята политика и управление левите ветерани от Титовия режим - борците срещу капитализма и „бугарския фашизъм”. Същата групичка, която винаги е преследвала и се е борела срещу истинската ВМРО, е инкорпорирана и представена и в Музея на македонските революционни борби. Там, в лоното, в светая светих на новомакедонската идеология, е Музеят на революционните борби. Тук в подходящи македонистки ореоли са изложени всички идоли и митове на ВМРО, защото само с голата антиквизация не може са се симулира нация през ХХІ век. Трябва обща кауза и тя е закована в четирите букви ВМРО. В Скопие вече си имат нещо средно между мавзолей и гробница на култа към македонизма. Там е положено мумифицираното откраднато тяло на една българска самодейна революционна организация, за да може всяко настоящо и следващо поколение, когато се прекланя пред мита, да се кланя и пред измамната власт на Македонизма. Македонизмът в Македония вече напълно се е слял с държавата и добива очертанията на тоталитарен култ, а в образа на склонния към авторитаризъм Никола Груевски македонисткото управление вече има своя вожд. Изобщо не се съмнявайте, че някога вътре в Музея на македонските революционни борби, освен статуята на Киро Глигоров, ще ни посреща и фигурата на Груевски. Той вече си е уредил мястото в историята. Да видим дали последователите му ще устоят на изкушението да го погребат в музея или около сградата, намираща се в центъра на „Скопие 2014”, за да я превърнат в своеобразен скопски Аниткабир (1).

Какви са изводите за България

Трябва да спрем да се самозалъгваме, че някъде във времето „македонците” ще пораснат и ще започнат да се държат като нормална страна, която води добросъседска политика. Това ще е трайна политика в БЮРМ, поне докато ново земетресение не срути паметниците от „Скопие 2014”, или по-скоро някой следващ голям геополитически разлом на Балканите прекрои за пореден път границите и я превърне отново само в бановина или географско понятие. Време е, да спрем патерналистичната си политика спрямо Скопие. Често наши учени и експерти твърдят, че трябва на всяка цена да подкрепяме евроинтеграцията на БЮРМ, защото, в крайна сметка, там живеят потомци на българи и след време днес македонизираното им съзнание ще се върне към своите изконни български корени, а и ние имаме някакъв исторически дълг към Македония. Това е самоизмама. Скопие води истинска пропагандна война срещу България. А ние наивно се противопоставяме на тази агресия, като опитваме да гасим огъня, чрез заливане с воднисти призиви за добросъседство. Във външната политика желаното не трябва да се представя като действително или задължително, а само като условно възможно и винаги да се изхожда от възможно най-лошата хипотеза. Когато българският премиер Бойко Борисов се опита да представи една такава възможно най-лоша хипотеза, в Скопие и в София много политици и експерти се присмяха и надигнаха глас срещу него. Бе заявено, че ние не трябва да се намесваме в гръцко-македонския спор за името? А всъщност господин Борисов, когато оспори така нареченого географско определение към името на Македония, разви един напълно реалистичен сценарий. Дори БЮРМ някога в бъдеще да се интегрира в НАТО и Европейския съюз, това няма да са същите тези общности, в които ние се интегрирахме през 2007. Те не са вечни и завинаги застинали в идеализирано представяния им вид у нас. На власт в Европа (както вече виждаме в Румъния, в Унгария, или в Сърбия, а утре вероятно и другаде) идват нови политици, които не помнят и дори презират войните и жестокостите на миналия век. За тях отминалото страдание няма да е мотив за помирение и интеграция. Ами ако утре тези държавни съюзи се разпаднат и Македония, съвсем легално, с подкрепата на няколко регионални сили (защо не и на Гърция) и голям световен хегемон предяви претенции спрямо Пиринска Македония, а след това и я окупира? Подобен сценарий звучи на много хора смехотворно. Точно по същия безгрижен начин разсъждава по Македонския въпрос българската политическа класа и в края на ХІХ и началото на ХХ век. Замъглените мозъци от успешното Съединение през 1885 подценяват антибългарските съюзи около нас. Защо си мислим, че ако Сърбия и Македония някога влязат в ЕС (а те, за съжаление, задължително ще влязат там само в пакет), което на теория може да се случи някъде след 2020, изведнъж сърбите и македонците ще заобичат всичко българско и ще започнат да пеят химни за балканския мир, любов и дружба под сянката на Брюксел. Югославският синдром на Балканите никога не е замирал и малките балкански хищници ще се опитат да го пренесат и в ЕС. В НАТО засега САЩ няма да им позволят подобно своеволие, но кой знае в бъдеще, каква ще е и съдбата на НАТО, особено при хилавите отбранителни бюджети на европейците. Затова следва много сериозно да се замислим, необходими ли са тези държави на ЕС, пък и на НАТО?

За да имаме така желаните добри отношения с Македония утре, трябва да изискваме и да провеждаме реалистична политика днес. България официално се противопоставя на всякакви политики на оси на Балканите. Принципно това е едно добро начало, но отново ни поставя пред риска да приемаме желаното за действително и да останем в регионална самоизолация. Оста Белград – Скопие е факт, както впрочем и албанският триъгълник Прищина- Скопие – Тирана. В голямата игра за доминиране в Средиземноморието и Близкия Изток свои комбинации на Балканите плетат също Турция и Израел. Макар и маргинализирана, Гърция със своята голяма брегова ивица и острови също остава значим фактор в Източното Средиземноморие и на Балканите, с който всички ще се съобразяват и ще ухажват. Време е нашите партньори в Брюксел и Вашингтон да се съобразят с българските интереси спрямо Македония. Синтезирано те са:

- София признава съществуването на македонска държава;

- София признава съществуването и на зараждаща се македонска нация, която е продукт на успешната сръбска и югопропаганда и не може автоматично да изчезне с разпадането на Югославия;

- София не признава съществуването на все още зараждащия се македонски език. Въпреки масовото му обезличаване със сърбизми и чуждизми, в основата той си остава диалект на българския език. Например, колкото и австрийският език да се опитва да се еманципира от немския, той все пак си остава немски език, но исторически двете немски държави формират две нации;

- България иска европейски и международни гаранции за запазване правата на българското малцинство в Македония. Те трябва да бъдат изрично записани в отделна глава в новия договор за дружба и сътрудничество между Скопие и София. Става дума също за свободата на българските културни организации, за създаването на български училища и университет в Македония;

- Деликатен въпрос е при неуредения статут на Македонската православна църква съдбата на оцелелите екзархийски имоти и храмове в Македония. Те също трябва изрично да бъдат упоменати в бъдещия двустранен договор. България успя да уреди този сложен въпрос дори с Турция, но не и със Сърбия и Македония;

- Нужна е и специална защита и за българските паметници в Македония, много от които също са с екзархийски произход, както и изрично да се упомене правото на българите от България свободно да посещават тези паметници в Македония и да честват своите герои там;

- Колкото до предлаганото от българските евродепутати съвместно честване на общите исторически дати и герои, това е желателно, но не и задължително, защото двете страни и без това влагат различен смисъл и тълкувание в тях. Така че въпросът трябва да бъде отнесен към добрата воля на политиците и държавниците, но на гражданско ниво да се регулира от по-горния принцип за свобода на честванията и паметните прояви;

- По спорът за самото конституционно име на Македония, България все пак трябва да подкрепя гръцката позиция, че двусъставността на името показва, че има значителен и все още непреболял проблем с генезиса и самоличността на македонизма. В бъдещият ни двустранен договор трябва да залегне и принципът, че Македония (или както и да се казва БЮРМ в бъдеще) няма никакви специални права върху търговската марка „македонски” и тя може да се използва и от гражданите, фирмите и организациите и в двете държави;

- За да одобри бъдещото членство на Македония в НАТО, България трябва да настоява пред алианса в Брюксел, че това не може и не трябва да стане преди между двете страни да се изгради магистрална връзка по шосе и железопътна линия, която да не преминава през Сърбия. Не можем да оставим за решаване този въпрос просто на добрата воля на македонската страна и то без международни гаранции, защото и сега виждаме, как в Скопие проспиват изместването на север на Коридор №8. Така вместо той да минава през Охрид, вече се насочи от Скопие на север и през Призрен и Кукуш отива към Тирана. Според последни твърдения на медиите в Скопие, реално никой от управляващите не смята, че железопътния участък от Беляковци до Деве Баир може да бъде завършен в срок по-рано от десет години. Така че и македонското членство в НАТО трябва да се придвижва със същата скорост. Иначе какви съюзници ще бъдем, след като не можем да стигнем дори чисто логистично един до друг.

За да се постигне някакъв успех и напредък по тези стратегически цели, те трябва да бъдат степенувани и провеждани тактически последователно във времето, независимо от правителствените промени в София. Но най-вече те трябва да се обсъждат публично и да получат подкрепата и на управляващите и на опозицията. Македония е тема, чувствителна за всеки българин. България достатъчно се е опарила от всякакви тайни и добронамерени договорки за Македония и затова се намираме на днешното положение. Самият Никола Груевски се опитва да прехвърли отговорността за своето бездействие в евроатлантическата интеграция върху спора за името, като от дипломатически спор за името технически го превърне в проблем на публичната дипломация. Затова София трябва да отговори със същото, като поддържа тази публична дипломация и я разшири извън традиционните говорители на общественото мнение в България по Македонския въпрос, като Красимир Каракачанов, Красимир Узунов или професор Божидар Димитров например, както и извън говоренето само в Европарламента. Дори публиката и експертите извън дипломацията и официалните институции имат много по-голямата свобода и задължение да назовават и описват проблемите в отношенията Скопие и София, като посочат и адекватните решения за тях.

Заключение

Накрая, ако се върнем към писанията на господин Тодор Петров от Световния македонски конгрес, нека се съсредоточим върху две негови тези. "Ако продължат процесите на емиграция и депопулация, ромите и турците стават мнозинство и затова на София са й необходими македонците и Македония, за да запазят етническия баланс в пространството и времето". В това твърдение няма нищо лошо. По времето на режима на Иван Костов у нас дори се водеше целенасочена политика за привличане на българи от диаспората в Украйна, Молдова, Македония и Западните покрайнини. Днес тази политика, по една или друга причина, е забравена, особено в областта за системно подпомагане обучението на българската диаспора в нашите университети. Не може да се отрече и положителната роля, която професор Божидар Димитров, в краткото си битуване като министър на българите зад граница, изигра за регулиране процеса на издаване на българско гражданство на нашенците в чужбина. Като особено за Македония това вече се превърна в един рутинен и достъпен процес, който излезе от сянката на корупцията. Любопитното в тезата на Тодор Петров обаче е, че той пропуска, че самите македонци в БЮРМ също са заплашени, не по-малко от българите, от депопулация. Затова процесът с отварянето към България може да гарантира за македонстващите устояване на албанския етнически натиск, който си остава проблем за страната.

Другата интересна теза и питане на Тодор Петров са отправени като предизвикателество към българските историци и особено към пищната ни и екзотична историография от последните двайсетина години. „Защо корените на съвременните българи като политическа нация ги връзват за Китай и Монголия, а упорито бягат от генезиса на Македония, империя чак до Индия?", пита Тодор Петров? Отговорът на този въпрос е не само исторически, но и геополитически. А както е казал Наполен: „Историята винаги е география във времето”. Затова отговорът към господин Петров и добавянето на още основателни въпроси към родната ни историография трябва да оставим за друга статия.

Бележки:

1. Аниткабир е мавзолеят на Кемал Ататюрк в Анкара и е основното светилище на държавния култ към Ататюрк. Той е положен в подземието, но всички държавни гости и политици ходят отгоре, за де се кланят пред възпоменателния камък, а не пред гроба на Ататюрк. Камъкът е символ на обожествяване, наподобяващо преклонението на мюсюлманите пред камъка от Каабата в Мека. В същото време, Аниткабир, построен в пищен псевдохетски строг тоталитарен стил, е и музей с изумително ефективна експозиция, разказваща не само за живота на Кемал Мустафа, но и за борбата за спасяване на турската държавност и достиженията на кемалистката революция.

* Българско геополитическо дружество, статията публикуваме като дискусионна

{backbutton}

България

И. Константинов, Интермодалните превози: пренебрегваният икономически и геополитически ресурс на България

Югоизточна Европа

Е. Пономарьова, Възли и модели на етнополитическите конфликти в Западните Балкани

А. Захариев, Проблеми на сигурността в Черноморския регион през ХХІ век

Д. Фридмън, Геополитическата стратегия на Турция

Гледна точка

К. Наама, Перспективите пред Евро-Средиземноморското партньорство

П. Иванов, Алиансът и неговите партньори: акценти и перспективи след срещата на НАТО в Чикаго

Светът

А. Айвазов, Възможната голяма война в Близкия Изток

Е. Сатановски, “Арабската революция” като генератор на нестабилност в Близкия и Средния Изток

Ч. Ли, Битката за деветте най-важни поста в китайското ръководство

Фокус: Новата океанска стратегия на Америка

М. Грийн, Е.Шиърър, Стратегията на САЩ в Индийския океан

Н. Лебедева, Концепцията за “индо-тихоокеанското пространство” и нейните военни измерения

Л. Савов, Голямото завръщане на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион

Геостратегия

Г. Корсаков, Концепцията за информационните войни в стратегията на Вашингтон

Геоикономика

Б. Смит, Отвъд мита за незаменимия долар

Геополитическа класика

С. Ман, Теорията на хаоса и стратегическото мислене

Идеи

Ю. Вуич, Евразия като ново осъзнато геополитическо пространство

Книги

В. Чуков, Параметрите на новата икономика

П. Петров, Другата студена война: как конфликтът между СССР и Китай разби монолитността на комунистическия блок

Интервю

Даниеле Скалеа за новия многополюсен свят

Когато става дума за геополитика, мислим, преди всичко, за разположението на силите и диалектиката на конфликта по отношение на определена територия. Но геополитиката не е точна и строго ограничена научна дисциплина. Тя обяснява не само динамиката на пространството, а и свързаните с това пространство скрити символични представи, които формират понятийната система на геополитиката, обвързвайки я с метаполитиката, философията и херменевтиката. Тоест, геополитиката е и осъзнаване на пространството. Въпреки че „онтологичният” подход в геополитиката (също както и праксиологичният и полемологичният подходи) все още е недостатъчно изучен, вече има впечатляващи трудове, посветени на връзката между геополитиката и философияга. Така, австрийският генерал Йордис фон Лохаузен дефинира геополитиката като „географския разум на държавата”. Още през V в.пр.н.е. древногръцкият историк Херодот посочва, че способността да синтезираш предполага умението да обобщаваш. На свой, ред философът Аристотел (ІV в.пр.н.е.) включва географията в политическия анализ. Връзката на геополитиката с философията се заключава, в частност, във фундаменталното понятие за властта (мощта).

„Умението да се осмисля пространството е необходимо за да се разбере властта”. Това понятие присъства и в заглавията на редица трудове, посветени на геостратегията: „Геополитиката: пътищата към могъществото” на френския адмирал Пиер-Мари Галуа или пък „Империи и мощ” на Йордис фон Лохаузен.Особено място в геополитиката заема митът, като средство за разбиране на света, доколкото той се вписва в традицията и по този начин служи за предаването на определена система от ценности. Митът е отражение на конкретния ред по отношение на световния хаос. Отвъд фактите и измислиците стои визията за света, като цяло. „Митовете на всеки народ са органично свързани с визията му за света и неговата история”. Но митовете могат да бъдат и носители на лъжливи идеи (както посочва Платон). Следователно, този, който създава и контролира митовете, притежава голяма власт. За силата на предразсъдъците пише основателят на философската херменевтика Ханс-Георг Гадамер: тези идеи, често неосъзнати, управляват механизмите на идентификация (за тях споменава и френският геополитик Франсуа Тюал), които обуславят и изграждат различните форми на пространствените представи. Не може да се отрича, че геополитиката е особен начин на мислене и представяне на пространството, посредством организацията му и специфичната му проекция в заобикалящата ни действителност. Във философията, пространството обрича човечеството на раздробеност, но, в същото време, му осигурява различията, индивидуалността и самобитността, избавяйки го от безформеното и еднообразно съществуване, в чиито рамки появата на личността е невъзможна.

Движението, промяната и мобилността в геополитиката

Струва си да напомним, че първата философска битка е тази против движението, т.е. противопоставянето на възхищението от движението, което е обусловено не толкова от етични или психологически причини, колкото от логиката.Показателен в тази връзка е спорът между Платон и Хераклит. Последният казва: „не може да влезеш два пъти в една и съща река”, т.е. защитава тезата за вечното движение и факта, че времето превръща всичко в нищо. В отговор Платон с основание отбелязва, че непостоянството, само по себе си, е чиста измислица. Защото, за да осъзнаеш непостоянното е необходимо то да съответства само на себе си, а нестабилността му да бъде относително стабилна.

Различието и движението могат да съществуват само на фона на идентичността и постоянството. Впрочем, подобна философска полемика водят помежду си Хюм и Декарт. Така, според концепцията на Хюм, човекът непрекъснато се променя, т.е. не може да остава един и същ. Той не е нито детето, което е бил, нито стареца, в който ще се превърне. Личността ни се променя. Оттук не е далеч до идеята, че социалната и политическата история представляват поредица от сътресения и глобален хаос. Хегел обаче отговаря на Паскал, че възприемаме историята като нещо хаотично, само защото е налице определена същност, която се запазва в хода на историята, т.е. колективните различия придобиват своята форма в държавата, притежаваща определена пространствена, географска, историческа и политическа организация.

Приемственост, консервация, дискретност

Геополитиката представлява динамика на мобилността (движението) и, едновременно с това, на консервацията и приемствеността. Ако направим съпоставка между дуалистичната геополитика на Евразия (телурокрация, континентализъм) и таласократичната геополитика на атлантизма, ще забележим, че фундаменталното, епистемологично различие между тях се заключава в различния смисъл, който те придават (на концептуално и филосософско равнище) на пространството. За да разберем концепцията за мобилността, следва да осъзнаем философската ситуация, в която се намираме. От едната страна е консервативната позиция, според която мобилността е упадък и деградация. Така например, за Платон (както впрочем и за представителите на т.нар. «сакрален» мироглед) мобилността често е равнозначна на смърт. Всичко, което може да се променя, се възприема като източник на деградация и хаос.

Мобилността се превръща в синоним на липсата на ред. Що се отнася до философското и метаполитическо равнище, в трудовете на Рене Генон и Юлиус Евола, посветени на традицията, се прокарва тезата, че крайната и лишена от смисъл форма на мобилността обикновено се съпровожда от състояние на патологична възбуда и истерия. На политическо равнище, излишната възбуда на духовете в градовете е признак за хаос и вътрешното им разрушаване. От друга страна, съществува и «прогресистка» позиция по отношение на мобилността, която я издига в култ, критикувайки постоянството и «статичното» състояние, като очевиден признак за стагнация в материален и психологичен план. Според привържениците на това схващане, постоянството е стремеж към смъртта, към постоянното повторение и отказ от политическия прогрес.

Анализът на епохата на Просвещението в трудовете на Шпенглер, Юнгер и постмодернистите, а също на Лиотар и Бодрияр, показва заблудите и границите на тази митология на прогреса, която бива фетишизирана по време на въпросната епоха и по-късно става причина за появата на прословутата западна «разочарованост».

В сферата на геополитиката е налице епистемологично противопоставяне, с което следва да се оперира твърде внимателно заради риска да започнем да разглеждаме движението като «анти-покой», а покоят – като анти-движение, което пък води до патологична ситуация на колебание между двете крайности. Голямо е изкушението да се приеме, че стагнацията позволява да се избегнат вълненията, или че вълнението дава възможност да се избегне стагнацията. В геополитиката, стагнацията често води до отказ от «властта», която е целта на геополитиката. Подобна стагнация е налице в съвременната европейска проатлантическа геополитика, налагана от глобалните икономически претенции на съперничещата англо-американска таласокрация. В резултат, съзнателно поддържайки стагнацията за да избегнем вълненията, пораждаме стагнация, която възмущава, а провокирайки, в отговор на нея, напрежение, съдействаме за появата на вълнение, връщащо ни към стагнацията. С други думи, геополитиката, лишена от мироглед и пространствен смисъл, задължително генерира неяснота, при което се смесват понятията «движение/покой» и «възбуда/стагнация», докато разумната геополитика следва да се опира на динамичната дихотомия, умело съчетавайки движението и покоя, осмислени в понятията «власт/приемственост» и «революция/консервация» на метаполитическо равнище. Именно това различие е заложено в основата на общата историческа и органична приемственост на противопоставянето между евразийската телурократична политика и таласократичната геополитика: първата, на практика, представлява сила на преобразуващото движение на основата на общата историческа и органична приемственост на континента, докато втората е сила на промяната – мобилизираща, конструктивистка и механистична – която разтваря целостта на континенталната основа в конструктивистката подвижна дискретност на пространството.

Таласократичната геополитика се гради на принципа на разделението и не отчита природната и историческа приемственост на пространството. В евразийската геополитика приемствеността и движението са принудени да съществуват съвместно. От законите на термодинамиката знаем, че именно движението структурира системата, докато покоят и стагнацията, обратното, я рушат. Психоанализата показва, че стремежът към желанието поражда и самото желание, а неподвижността е признак на смъртта. В тази връзка възниква въпросът, доколко правомерно в геополитиката е смесването на понятията статичност и неподвижност.

Статичността може да бъде съзидателна. При ниска скорост и при забавяне се наблюдават различни явления. Системите се нуждаят от покой за да избегнат пренатоварването. За човека, покоят е момент на съзерцание и приемане на заобикалящия го свят. Между него и съзерцавания обект възниква своеобразен синхрон, след което се осъществява ускоряване на връзката между тях. Не може да не ни впечатлява, как покоят може да стане фактор за ускоряване и движение.

Власт, трансформация и хаос

В качеството си на «власт за трансформация», геополитиката, сама по себе си, се превръща в резултат от осмисляне. Така, мобилността не е временна и пространствена, а продуктивна концепция, а в рамките на съществуването в пространството възникват нови отношения. В геополитиката, въпросът за мобилността поражда и въпроса за съзиданието на всички нива: пространствено-материалното, психическото и социалното, политическото и културното. В такъв случай, можем да констатираме, че геополитиката на конструктивистките промени, осъществявана от таласократичните държави, не може да създаде на завоюваните от тях територии (имам предвид Ирак, Либия и Афганистан) работещ модел за формиране на държавните отношения и приспособяване на иновациите към културната, религиозна и историческа приемственост в завоюваните пространства.

Геоконструктивистките промени, разрушили резултатите от хилядолетната политическа, културна и историческа активност, само задълбочиха хаоса и раздробяването на завоюваното пространство.

Действително, философията изначално твърди, че за успешната трансформация са необходими стабилност и приемственост. Философските и метаполитически трудове на представителите на германската «консервативна революция» (философска школа, съществувала по време на Ваймарската република) демонстрират желание за осъществяването на социална революция в рамките на консервативния проект, отчитащ културната традиция, социалната реалност и политическото пространство. В материален план, идентичността никога не възниква случайно – за целта са необходими приемственост в начина на живот и динамизъм на материята. В геополитиката, понятието абсолютна статичност е нонсенс. Да се допусне и да се отстоява някакво абсолютно статукво би означавало небитие и отказ от властта, която е същността на геополитическата динамика - спирка, преди и след която не би могло да съществува нищо.Всъщност, налице е всеобхватен геополитически динамизъм, т.е. намираме се в състояние на постоянна война, за което покоят/мирът е само видимост. Разбира се, отвреме навреме наблюдаваме и някакво забавяне: Лайбниц посочва, че от човешка гледна точка покоят съществува, но това е само забавяне, а не пълно спиране на движението.

Всяка геополитическа идентичност е въвлечена в този динамизъм. Пак Лайбниц отбелязва, че хората винаги възприемат явленията, дори и преди да са започнали да го правят осъзнато. Явленията сами се запечатват в паметта ни, извън процеса на осъзнатото им възприемане, т.е. без дори да го съзнаваме. С други думи, ако природата сама не способстваше за възприятието и закрепването му в паметта ни, ние не бихме могли да я възприемаме. Тоест, човешката идентичност, възприемането и съзнанието са възможно само на фона на динамизма.

На икономическо и политическо ниво, необходимата територия, държава или обществено пространство са възможни само, ако геопространствената и геополитическа структура предшества икономическата и политическата. Държавата е невъзможна без геополитическия динамизъм, продуктивен в пространствен план. В противоположност на такива мислители като Платон, Декарт и Хегел, предполагащи съществуването на предшестваща движението статичност, някои философи (Дельоз, Хераклит, Юм, Маркс) смятат, че промените и покоят са резултат от динамизма, т.е. от движението. За тях, понятието за динамизма е свързано с това за приемствеността. Абсурдно е да смятаме, че явленията «падат» от небето, а не произтичат от приемствеността с природата, с историята, с неосъзнатите сили на индивида и народите, със скритите исторически сили – т.е. следва да се базираме на понятията за динамизма и движението. Продуктивната мобилност на нашата култура става възможна едва след интелектуалната революция. Резултат от тази революция е това, което днес наричаме мобилност. Да не забравяме, че в Древна Гърция, по времето на Аристотел, са отдавали приоритет на местоположението, докато мобилността е била присъща само на Бога. Бог се възприема като движеща сила на всяко творение. Макар да е неподвижен, той привежда в движение всеки предмет, привличайки го към себе си. В термомеханиката, именно движението, а не покоят, организира системата, а за да бъде тя жизнеспособна, трябва да притежава хетерогенност. И обратното, ако системата е затворена в себе си, тя постепенно ще бъде ерозирана. Хетерогенността и редът се противопоставят на затвореността и хаоса. На геополитическо ниво, краят на идеологиите не се приема за катастрофа – той е просто констатация за невъзможността от съществуването на затворена в себе си геополитическа система. Необходимо е да се откажем от утопичния идеал за полиса за да се научим, в крайна сметка, да формираме динамични геополитически структури, позволяващи интеграцията, диференциацията и плурализма в Евразия.

Оста пространство - време и космическото тяло

Във философската концепция на Бергсон се съдържа идеята, че времето също формира пространството. Всяка голяма геополитика, сакрална или светска, се основава на създаването на специфичен пространствено-времеви континиум. Става дума за истинска ницшеанска, дионисийска концепция за оста пространство-време. Дельоз твърди, че проблемът на Айнщайн е, че не е стигнал до края на своето откритие, ограничавайки се до количествената множественост без да достигне нивото на качествената множественост. Бергсон пък критикува Айнщайн, че той, а след него и цялата съвременна наука, игнорира стадия на качествената множественост и не съумява да обобщи взаимодействието между пространство и време (открито на физическо равнище) за целия пространствено-времеви континиум. В книгата си «Материя и памет», Бергсон твърди, че всичко, което знаем за материята, е просто поток от образи. Но, ако материята е поток от образи и ако съзнанието ни възприема тези образи, тогава то се слива с вселената. А, ако съзнанието ни се слива с вселената, то личността ни е тази вселена. Тоест, космосът – това сме ние. В процеса на познание, съзнанието ни представлява съзнанието на планетата, на галактиката. Аз не съм в хармония със света, аз съм света («човек на света», според Мерло-Понти).

Концепциите на Бергсон и Дельоз ни насочват към понятието за космическото тяло. Дълбочинната същност на човека е да бъде космическо тяло («тяло без органи», според Дельоз). Но този космизъм, присъщ на всяка истинска евразийска геополитика, тотално отсъства в таласократичната геополитика, която е изцяло светска и материална.

Евразийска геофилософия?

Диалектиката на движението и покоя, на войната и мира, присъства в историята на целия евразийски суперконтинент. Той се развива в духа на елинизма, чрез конфликти и поредица от разногласия, имащи философски, религиозен, политически, икономически и териториален характер. Желанието да се понижи нивото на конфликтност на противодействащите си сили посредством тяхното помирение и хармонизация води до обратен резултат и провокира вълна на разрушителни сили, породени от самата Европа. Ако анализираме древногръцкото разбиране за възпитанието, в интерпретацията на Платон, ще видим, че то представлява конкуренция и борба на противоположностите в рамките на единната и хармонична човешка душа. По своята природа, борбата се стреми към въвеждане на ред и хармонизация. Всяка борба е порив към цялостност, способност и усилие за постигането на хармония: всяко състезание започва с надеждата за победа, но да победиш противника, означава да го обърнеш към себе си, да се обединиш с него. Затова борбата и конфликтите са ценни, само когато са насочени към постигането на единство и хармония.

От тази гледна точка не може да не осъждаме опасното разрушително действие на националните разпри и икономическото съперничество, ерозирали и продължаващи да ерозират основите на органичната общност на евразийския континент. Анализирайки геополитическите и политико-правни тези на Карл Шмит, основаващи се на противопоставянето суша-море (1), т.е. на антагонизма между англосаксонските таласократични сили и европейските континентални сили, не може да не осъзнаем, че, в пълна противоположност на европейската аристократична концепция за политиката и държавата, таласокрацията налага демократичните форми на политическа организация и провъзгласява идването на властта на мнозинството. Според конституцията на древна Атина, морското господство изисква управлението да принадлежи на народа (демоса), т.е. на онези, които привеждат корабите в движение. Става дума за мореплавателския дух, за царството на пиратите, които отвеждат корабите си все по-далеч от сушата, прекъсвайки органичната връзка с нея, а заедно с това и с телурократичното съзнание.

Това таласократично племе се ражда без връзка със сушата и неизбежно придобива склонността да прекъсва тази връзка и у другите. Именно в това е ключът към разбирането на геополитиката на „потока”, ориентираща се към ерозията и размиването на „телурократичния” континюитет в „текуща” подвижна и индиферентна маса. Англосаксонската таласокрация пренася европейската съдба на морското господство и от другата страна на Атлантика. Хегел изследва това грандиозно translation imperii (преместване на властта), заложено в основата на зависимостта между властта и морето, морето и войната, още в периода на зараждането му (status nascendi). Новият свят, Америка, за която мечтаят всички мореплаватели, е лишена от каквато и да било „котва” и пространствена стабилност, това е просто несбъдната мечта, в която са вярвали и продължават да вярват много поколения. Англосаксонската таласокрация, чието олицетворение са (Северна)Америка и Англия, демонстрира нова форма на варварската жестокост – разрушаването на всяка традиционна форма на съществуване. За Хегел, Америка представлява своеобразно варварско обновление на стария херметичен и телуричен свят, затворен в самия себе си. Таласокрацията няма да може да доминира, докато сушата и морето се поставят на едно и също равнище. Властта ще получи онази от тези две сили, която надделее над другата. Тоест, метафоричният възход на морето следва да стане реалност.

В книгата си „Весела наука” Ницше говори за това разрушаване на сушата, при което се изкореняват традицията и законът. Разпространението на съвременното съзнание на запад и в САЩ, като еманация на „крайния” Запад, олицетворява настъпването на един феномен, който Ернст Юнгер определя с термина totale Mobilmachung (тотална мобилизация), а Ницше нарича moderne Uhruhe (съвременно безпокойство), описвайки го в книгата си „Човешко, твърде човешко” като загуба на покоя и спокойствието у съвременните хора. Етническите различия, genius loci (духовете на конкретната местност), социалната самобитност и плуралистичните обединения, са обречени да бъдат погълнати и унифицирани от индиферентността, подобно на водната повърхност (aequor). На тази основа се развива номадски начин на живот, който трябва да сложи началото на нова смесена раса от хора, ненаситно търсещи материални облаги, готови всеки момент да потеглят нанякъде, притежаващи единствено краткосрочни навици и лишени от истинска вяра. Според Ницше, съвременният нихилистичен дух, тази неизлечима болест на Европа, се корени в бързо разрастващото се обезличаване, което изкривява и унищожава традиционните обичаи, ликвидира границите между народите и натрапва индиференциацията на времето и пространството. Под строгия контрол на неприкосновения принцип на демокрацията и във властта на увлеченията по техническото творчество и експериментиране се осъществява налагането на пълната индивидуална свобода, противопоставяща се на всяка форма на sodalitas (политическо обединение). Стремежът към глобална политическа власт, нетърпяща континенталните граници, поражда процеса на демократизация. Този процес носи в себе си зародишите на разложението, гибелни за всяка здрава политика, която се олицетворява от човека като обществено същество или „политическо животно” (според Аристотел). Този процес изисква постоянния ръст на многобройните искания и очаквания и пропагандира културното и екзистенциално номадство, като в същото време гарантира спокойното притежаване на материални блага и егоистичната и индивидуалистична независимост. Действието и историческият факт се превръщат в идоли, а активността заема мястото на човека (лично за мен, това идолопоклонство се олицетворява от ширещият се днес атеизъм). Европейските ценности залязват, подложени на систематично изкореняване и профанация, а самата Европа олицетворява Запада, носещ в себе си залеза и упадъка на вътрешната енергия и волята, съществуващи реално в древната ценностна система. Загубата на традиционните ценности се смесва с упадъка на волята за мощ и геополитическо лидерство. Общата тенденция на нашата епоха е към постигането на глобално единство („пълно единство”, както го нарича Бодрияр). Дуалността на вчерашната студена война беше само преходен етап към това единство – от периода на радикалната идеологическа опозиция (Пражката пролет от 1968 и макартизмът) до разрешаването на този глобален конфликт в полза на контрола на глобалния пазар. Именно тази тенденция към глобална унификация представлява съвременната форма на европейския нихилизъм. Неговите защитници го оправдават със създаването на нова форма на идеалния „Левиатан”, способен да неутрализира варварството на идеологическите конфликти и да осъществи унификация на ценностите и ограничаване на политическите заплахи, с помощта на административни декрети. Никога досега тиранията на обезличаването не е била толкова силна.

Логиката на тази тирания е да превърне в относително всичко, освен висшата цел, която е глобалното неутрализиране на ценностите. Проектът за „вечен мир”, лансиран от Ернст Юнгер в книгата му „Мирът”, мистичното и есхатологично учение на Николай Кузански (De pace fideli, т.е. „за съгласието на вярата”) е просто иносказателна постановка на въпроса за формирането на Европа. Ако приемем за основа, че Евразия винаги е била Земя на вечното търсене (aeterna inquisitio), тогава за да оцелее, тя трябва да се изгражда на принципите на общността, основаваща се на уважението към различията, разнообразието на историческия опит и екзистенциалното формиране.

В книгата си „Геофилософия на Европа”, Масимо Качари използва метафората за „залеза на слънцето” като символ на изкуплението за Евразия. Този „залез” не означава излизане извън самия себе си, а, обратното, обръщане към себе си. Дори ако подобен „залез на слънцето” изглежда недостъпен за Евразия, този недостъпен абсолют, вечната постановка на въпросите за „смисъла” – метаполитически и геополитически - ще си остане единствения път за утвърждаването на Европа.

Евразийската геополитика ще се заключава в динамиката на „смисъла” на онтологичната териториализация (концепцията на Жил Дельоз и Феликс Гатари): това „равно пространство” следва отново да бъде покорено и приспособено. Откриването на новото евразийско различие е възможно само с помощта на диалектиката на освобождението и детериториализацията, за която пише Ришар Мариенстрас: „Да се отдалечаваш от това, което е близко, и да се доближаваш до онова, което е далеч, противоречи на привичната връзка на човека с неговата социална и естествена среда” (2). Става дума за парадигмалната руска представа за „близката” и „далечната” чужбина, за възприемането на другите държави като неопределими „чужди краища”, в противоположност на преходното „тук”.

Новото осъзнато геополитическо пространство

Кое е общото между Хаусхофер и Дельоз? Между полемологичната геополитика и геофилософските разсъждения на Ото Пьогелер, Жак Дерида, Жан-Люк Нанси, Франсоа Маковски и италианските философи Луиза Бонезио, Алесандро Марчерано, Катерина Реста и Виченцо Вителио? Това е специфичното „осъзнаване” на пространството. Хаусхофер осмисля пространството в категориите на властта, Дельоз – в категориите на смисъла и формирането. И двамата съумяват да се измъкнат оот рамките на традиционната западна времева и историческа схема, довела до хомогенизацията на реалността и отричане на различията.

В това отношение, Дельоз и Гатари успяват да преодолеят общоприетата гледна точка, поставяйки в основите на анализа си понятието за пространството и осмисляйки различието без свеждането му до подобното, хомогенното, до постоянното или до елементарната дискретност. Геополитическата интерпретация на световните събития от привърженика на историческия подход Йордис фон Лохаузен се подкрепя от това геополитическо „освобождение” от рамките на историческото, което позволява по-добре да се осмисли Събитието и Формирането, откъсвайки ги от чисто историческата гледна точка и въвеждайки в тях промяната и трансформацията. Това дава възможност за по-доброто осмисляне на историята, като цяло, и на най-новата история, в частност, характерно за която е преобладаването на сложното, хетерогенното, мимолетното и дискретното. Геофилософията на Дельоз и Гатари позволява вписването на мисълта в пространството. Не става дума за отказ от историята и времето, а за специфичен поглед, интегриращ различието в историята и във времето, формирайки нова логика на отношенията. В този смисъл, геофилософският метод отлично се вписва в концепцията за спектралния анализ на Херман Кайзерлинг (3). Според Хаусхофер, това ново осъзнаване на пространството – “raumsinn” (обемно възприемане) е просто онтологично обръщане на мисленето към земята. Вероятно, мисълта винаги е била организирана съобразно пространствените и телурични схеми. Мисълта е насочена към истината и всяко свойство има своя територия, като трудностите са свързани с пътищата (метода), границите и тяхното преодоляване или затваряне (отношенията между свойствата), разграничаването, стратегиите за съхраняване и подчиняване на териториите. Неслучайно, Имануил Кант (който е бил не само философ, но и географ) задава въпроса: „какво означава да се ориентираш в мисленето?”. Философията винаги е била силно заинтересована от дефинирането на собствената си „територия” и нейните граници, от разделянето на своята „география” на отделни участъци и възможното движение, в рамките на това разделение. Заради своите „гранични контролни пунктове”, тя винаги се е интересувала от чуждите пространства, т.е. от всичко нефилософско (и дори антифилософско), което съществува извън нея. Интегрирането на пространството в мисленето, и то именно по този начин, позволява да се дефинира, посредством необходимостта, връзката с външния свят.

Детериториализацията е неразривно свързана с територията и, обратното, територията се появява в рамките на процеса на детериториализация и се определя от този процес, който я принуждава да се променя. „Римлендът” на Макиндер и „зоните на съприкосновение” на Коен представляват детериториализирано периферно продължение на Хинтерланда и позволяват по-добре да се разбере континенталната динамика. В книгата си „Различие и повторение”, Дельоз показва, че репрезентацията, като доминантна форма на философията, предполага определен тип взаимоотношения с външния свят. В геополитически план, това е взаимодействието на символичните и дискурсивни репрезентации на личността и територията, предпоставките на Парето, „ухрониите” („ухрония” – утопична реконструкция на историята, каквато би могла да бъде – б.р.) на Франсоа Тюал или херменевтичните „предразсъдъци” на Гадамер. Дельоз подчертава, че мисленето предполага съществуването на първоначален образ на онова, което се осмисля, и на това, което може да се помисли. Той предлага да се излезе отвъд строгото съответствие на репрезентацията и да се утвърди външното, т.е да се развиват линиите (ризомите) на диференциалната логика. Гатари и Дельоз изследват възможностите на мисълта, като целта им е откриването на нов начин на мислене. Динамиката на детериториализация и ретериториализация позволява откриването на нова специфика. Осмислянето на съвременна Европа в геофилософската терминология предполага констатацията, че духовната същност на Европа вече не съществува, че тя е „конфискувана” и „колонизирана” от американоцентричния „Далечен Запад”, където доминират меркантилизмът, финансизмът и свободният пазар. Както посочва Раймон Абелио (в книгата си “Assomption del’Europe” – „Успението на Европа”), вместо да постигне „успение” съвременна Европа постепенно бива обсебена от „ниските страсти” на „Далечния Запад”. Той обаче е прав, прогнозирайки формирането на Евразия, което ще позволи на света да навлезе в период на „реинтеграция”, подготвен от най-значителните и „конвулсивни” конфликти в историята. В този процес на реинтеграция, Европа ще се лиши от исконната си същност, запазвайки при това „парализираната” си територия, подобно на труп, без душа и живот.

Несъмнено, Европа е „детериториализирана”, нейната духовна същност и самобитност са „някъде другаде”. Истинското предизвикателство за Европа е да приеме своето „ризомично” бъдеще и да следва естествения ход на нещата. Цената, която ще трябва да плати за да се сдобие със своя духовна територия ще бъде геополитическият и онтологичен траур по маскираното понятие за „Запада”, след което Европа ще открие истинското си „евразийско” призвание.Разделена от постоянната „инверсия на инверсията” на елинските и юдейски гнозиси в християнството и появата на универсалисткия рационализъм и национализма, тя никога няма да може да се превърне в „обединително поле” за самата себе си, тъй като „днес силата (мощта) се обединява в мащабите на цели континенти, а не на отделни нации” – както посочва Абелио.

Всъщност, това, което той нарича „успението на Европа”, е нейната смърт в „кризата на единението” на цивилизацията и появата на гностичния Запад. „Европа, като полюс на инверсията (белязан от „фашисткия” момент) между САЩ и Русия” при „оксидентализацията на Северното полукълбо”, посредством „разширяването и укрепването на предишната среда Северна Америка – Европа – Русия, в нова среда, обхващаща цялото Северно полукълбо и представена така: Изток – Западна Европа – Запад, чиито китайски и калифорнийски „краища” се събират в Япония”. Схемата на Абелио обаче остава недовършена, ако не се допълни от пагубните ефекти на „хоризонталната” метастаза на основната форма, на която са подчинени всички световни геополитически полюси, и която, от Лондон до Токио и Ню Йорк, не се поддава на никаква форма на териториализация.

Разговорите за Евразия се свеждат до въпроси, имащи онтологичени и идентификационен характер. Кои са ценностите и особеностите, влияещи на съвременните европейци? Разполагат ли те с политически форми, способни да излязат извън рамките на националната държава, за да стабилизират и обединят евразийската територия? За да отговорят на тези въпроси, европейците би трябвало да потърся това, което известният политолог Заки Лаиди нарича нови „осмислени пространства” (Zaki Laidi, Geopolitique de sens, Desclee de Brouwer, 1998), тъй като днес вече е ясно, че т.нар. ценности на пазарната география, човешките права и глобалното управление не генерират никакво приемливо „ценностно” осмисляне.

Именно с този проблем се сблъсква днешна Европа и неговото решаване изисква упорита работа (свързана със събиране, формиране, съчетаване, синтез и преодоляване и кристализация), плодовете от която биха се вписали в пространствено-времевите рамки като непрекъснато утвърждаване.

Днешна Европа бележи края на съвременната епоха, която, по пътя към постмодернизма, ще продължи да се глобализира. Религиозните вярвания, художественото и литературно творчество, социалните и политически форми, бързо нарастващата власт на технологиите и научният прогрес бележат настъплението на планетарната ера. Новото покоряване на света обаче, опустошава, затова завоевателите и победителите бързо заприличват на губещи. Европа, както впрочем и отделната личност, и обществото, не успяват да следват променящия се свят. Всички ние, както и Европа, като колективна същност, без да го осъзнаваме и признаваме, постепенно придобиваме ново отношение към света.

Таласополитиката на хомогенизация и имперският принцип на хетерогенизация

В контекста на геополитиката на атлантизма би било уместно да използваме термина «таласополитика» - неологизъм, въведен от Жюлиен Фройнд, с цел ревизирането на някои геополитически концепции, даващи приоритет на телуричните пред морските феномени. Тази концепция е приложима в контекста на трудовете на Шмит за Сушата и Морето, на Алфред Маън за «морската мощ» и на Хилфорд Макиндер за «Хартленда».

Диалектиката на хомогенизацията на потока от промени и геополитическата хетерогенност се очертава като доминиращата логика на международната система. Тя касае всички сфери на геополитическата конструкция и определя, по различен начин, параметрите на промените. Колкото и да е парадоксално, тя обхваща едновременно връзката между глобализацията и всеобщото, между конструктивистката геополитика на унификацията и геополитиката на диференциация – тези два феномена, базиращи се на противопоставянето между таласополитиката и евразийската телурична геополитика. Трудно можем да си представим обединяването на Евразия без наличието на метаполитически и геополитически обединителен елемент, т.е. на структури от имперски тип, в старото разбиране за това понятие (4), т.е. на суверенна система с диференциран статут на отделните и съставляващи. Опитът сочи, че това обединение е възможно само при възприемането на различно темпо и в съответствие с променящите се условия, което не бива да пречи на онези, които искат, да се движат по-бързо и по-далеч в рамките на общия обединителен процес. Имперският принцип за „поддържане на хетерогенността с помощта на организирана променлива геометрия” (5) отчита икономическата разнородност, предлагайки временно решение до нейното преодоляване, и е полезен както в политически, така и в културен план. В отсъствието на единна европейска нация или европейска култура, които, преодолявайки етапа на общото достояние, биха могли да се превърнат в истински свързващ елемент, необходимостта от преодоляване на разногласията и различията може да намери своята реализация именно на основата на този принцип. Както е известно, лингвистичните прегради се запазват по-дълго, отколкото митническите, психологическите препятствия също се преодоляват трудно. По-лесно е да създадеш пазар, отколкото нация. Само икономическите и финансови аргументи не са достатъчни за да гарантират мирното съвместно съществуване между държавите, които не го искат. Хетерогенността на различните аспекти на европейската проблематика може да бъде преодоляна, само ако признаем върховенството на политиката, под натиска на развитието на ситуацията в света. Необходимостта от геополитическо „прекалибриране” все още зависи от действията на днешните и бъдещи велики държави. Но, ако отчитаме пространствените ограничения на международната система, промяната на мащабите на равнището на пространството на действие на фирмите и частните организации и относителното изпреварване на мнозинството държави, можем да кажем, че само отделни страни, зависими от голямото пространство, са в състояние да влязат в кръга на тези велики държави. Само понятието за „голямото пространство”, подразбиращо многополюсната и инклузивна динамика на трансформациите, е в състояние да контролира и предотвратява динамиката на дискретните промени. Тоест, това могат да бъдат само държави-континенти и макросистеми, създадени за да преодолеят регионалните противоречия или да удовлетворят националните или локални нужди за да поемат и регулират силата на промените.

Актуалната архитектура на международната мощ е описана от Бжежински и може да се сведе до контролирания от САЩ евроазиатски баланс, при това самите САЩ се ползват със своеобразен геополитически имунитет. Разумната представа за този баланс изисква да се вземат предвид динамогенните зони на международната система, което е в разрез с класическата гледна точка. Време е да се откажем от тази остаряла гледна точка, която не отчита нарастващата мощ на Азия.

Новите пространства на силата и балансирането на международната система

В контекста на многополюсната геополитическа реконфигурация възникват нови пространства на силата, променящи представата ни за политическия свят. Ролята на държавите с развиваща се икономика от групата БРИКС и от Източна Азия в международните отношения непрекъснато нараства. Този ръст е свързан с нарастващото им присъствие в световната икономика, като въпросните държави съвсем скоро могат да се превърнат в неин гравитационен център, вследствие нарастване мощта на някои азиатски страни, които в момента все още са само регионални сили.

В международната система не съществува отделен азиатски полюс (в собствения смисъл на думата), тъй като в Далечния Изток съперничеството е по-силно от общността на идеите или национализма. И демографският ръст няма никакво отношение към това. Енергията на Източна Азия обаче разкрива нова перспектива за евроазиатското равновесие. Хипотезата за асимилаторска хегемонизация, под влиянието на САЩ, е израз на обичайното поведение на таласократичната геополитика, предвиждаща възстановяването на парадигмата на взаимната зависимост и интеграцията. Съпътства я установилата се структура на властта. Това е тенденцията към унификация на националните и социални «единици», подчиняването им на единните норми на пазарната демокрация, икономическия неолиберализъм и обществото на потреблението. Геостратегическият приоритет, какъвто представлява Европа за САЩ, потвърждава концепцията за света, концентриран около зоната на Северния Атлантик. Въпреки това, имайки предвид скоростта на европейското политическо строителство, ако през следващите години в него не се очертае забележимо ускорение (което е малко вероятно), налице са всички шансове през ХХІ век Китай и Азия, като цяло, да се придвижат много по-мощно напред по пътя на модернизацията, отколкото Европа – по пътя на унификацията. При това положение, геополитическата реалност ще отговаря повече на концепцията за северната част на Тихия океан, като нов „център на света”.

Задачата на ХХІ век е формирането на осъзнато пространство, което да е общо за всички жители и нации на Европа, както и да се изградят алтернативни геополитически структури, които да могат да възстановят равновесието с хегемонистичната динамика на унификацията на таласократичните сили.

Бележки:

1. Карл Шмит е наясно, че противопоставянето суша-море има диалектичен характер, но това противопоставяне (политическо, а не природно) придобива особено значение през 1941-42, когато се свързва със «световната война по море» между германците и англо-американците. Това противопоставяне има отношение и към преломния момент в британската история – т.нар. «пространствена революция» през ХVІ-ХVІІ век, в епохата на завоюването на Новия свят и религиозните войни, която Шмит определя в книгата си «Номосът на Земята» (1950) като: «революционно решение да се премине към изцяло морско съществуване». И тъй като Англия става наследник на европейското завоюване на океаните, английското морско господство е фундаментален факт в съвременната история, основен аргумент на «номоса» на Земята, глобален и океански, който, между ХVІІ и ХІХ век се основава на дихотомията суша/море.

2. Richard Marienstras, Le proche et le lointain. Sur Shakespeare, le drame elisabethain et l’ideologie anglaise aux XVIe et XVIIe siecles, Paris, Les Editions de Minuit, 1981

3. Граф Херман Кайзерлинг е един от създателите на антропоморфната концепция. Неговият виталистичен замисъл сравнява континентите и цивилизациите с организмите, намиращи се на различни стадии в развитието си. Той смята, че «тялото» на Европа е поразено и, че нейните рани, подобно на раните на всяко живо същество, трябва да бъдат обгорени за да се избегне заразяването на кръвта и гниенето. Европа трябва да се обнови чрез «вътрешната трансформация на своите елементи», но «да се обнови, без да се отказва от миналото си», като създаде «нов космос върху руините, останали след изригването на вулкана».

4. Антуан Винклер, в статията «Империята се завръща» (L'empire revient, в Commentaire, пролет 1992, том 15, №57). Аналогията между европейската конструкция и структурата на средновековната империя может да помогне за извеждането на Европа от задънената улица. Това, разбира се, не отменя проблема за наднационалността – т.е. необходимостта от единен център за вземане на политическите решения, поне за най-напредналите обединения.

5. Концепцията на Пиер Майе и Дарио Вело в книгата им «Европа на променливата геометрия. Преходът към интеграция» (Europe a geometrie variable. Transition vers l'integration, Paris, L'Harmattan, 1994). Той се вписва в парадигмата на адаптивната хомогенизация, но самият модел на организация на европейското пространство поражда разногласия.

Литература:

1. C. Schmitt, Terre et Mer, Le Labyrinthe, Paris, 1985.

2. A.T. Mahan, The problem of Asia an its effect upon international policies,, Sampson Low-Marston, London, 1900, p.63.

3. Jean Klein, Karl Haushofer, De la geopolitique, Fayard, Paris, 1986.

4. N. Spykman, The geography of the peace, Harcourt-Brace, New-York.

5. General Lucien Poirier, in la postface du livre du general Jean Colin, Les transformations de la guerre, Paris, Economica, 1989, p. 268

6. Colin S. Gray, The Geopolitics of the Nuclear Era. Heartland, Rimlands and the Technological Revolution, New York, Crane & Russac, 1977.

7. Edward W. Soja, Postmodern Geographies. The Reassertion of Space in Critical Social Theory, New York/Londres, Verso, 1989, p. 13.

8. Michel Maffesoli, L’instant eternel. Le retour du tragique dans les societes postmodernes, Paris, Denoel, 2000. Pour ne citer que cet ouvrage.

9. Michel Foucault, « Espace, savoir et pouvoir », repris in Michel Foucault, Dits et Ecrits, Paris, Gallimard, 1994, t. 2.

10. Gerard Dussouy, Quelle geopolitique au XXIe siecle ?, Bruxelles, Complexe, 2001.

11. Roland Robertson, « Glocalization : Time-Space and Homogeneity-Heterogeneity », in Global Modernities, Londres, Sage, 1995, p. 25-44.

12. Arjun Appadurai, Apres le colonialisme. Les consequences culturelles de la globalisation, Paris, Payot, 2001.

13. Antoine Wincler, « L’empire revient », dans Commentaire, printemps 1992, vol. 15, n° 57

14. Geraoid O’Tuathail, Critical Geopolitics, Londres, Routledge, 1996.

15. Hans-Georg Gadamer, Verite et methode. Les grandes lignes d’une hermeneutique philosophique, Paris, Le Seuil, 1976, p. 286-312.

16. Robert W. Cox, « Social Forces, States and World Order : Beyond International Relations Theory », in Robert O. Keohane, Neorealism and its Critics, New York, Columbia University Press, 1986, p. 204-249.

17. Gerard Dussouy, Les representations geopolitiques classiques du monde, a paraitre aux Editions Complexe.

18. Norbert Elias, Qu’est ce que la sociologie ?, Paris, Ed. de l’Aube, 1991.

Immanuel Wallerstein, Geopolitics and Geoculture. Essays on the Changing World System, Cambridge, Cambridge University Press, reedition 2001.

19. Pierre-Noel Giraud, L’inegalite du monde. Economie du monde contemporain, Paris, Gallimard, 1996.

20. Pierre Maillet et Dario Velo, codirecteurs de L'Europe a geometrie variable. Transition vers l'integration, Paris, L’Harmattan, 1994

21. Barry Buzan, People, States and Fear. An Agenda for International Security Studies in the Post-Cold War Era, Boulder (Co.), Lynne Rienner Publishers, 2e ed., 1991.

22. Richard Marienstras, Le proche et le lointain. Sur Shakespeare, le drame elisabethain et l’ideologie anglaise aux XVIe et XVIIe siecles, Paris, Les Editions de Minuit, 1981.

23. Anthony D. Smith, « Towards a Global Culture ? », in M. Featherstone, op. cit.

* Авторът е хърватски геополитик и съветник във Външното министерство на страната си, ръководител на Катедрата по политология и геополитика в Държавния институт Matica Hrvatska в Загреб