От доста години насам години американските военни дискутират целесъобразността на антибунтовническите операции. Базирайки се на мнението, оформило се по време на Виетнамската война, мнозина в армията отдавна се съпротивляват на идеята за важността на този тип военни действия. Други обаче разглеждат въпросния тип операции като неизбежен елемент на бъдещите войни на Америка. Дебатите се водят между тези, които вярват, че целта на конвенционалните въоръжени сили е да победят конвенционалните армии на противника, и онези, които смятат, че традиционните военни конфликти все повече ще отстъпват място на конфликти от типа на антибунтовническите операции. В рамките на последните, целта на операцията е трансформацията на окупираната общност така, че да бъдат ерозирани позициите на бунтовниците.

Същността на на дебата

За да разберем същността на тези дебати, трябва да сме наясно, че антибунтовническите действия не са вид война – всъщност става дума за стратегия, използвана от непропорционално мощна конвенционална военна сила за воденето на асиметрична война. Както се разбира от названието им, този тип операции представляват отговор на бунтовническата действия – разновидност на асиметричния конфликт, в който неголеми групи, свързани с окупираната общност, се сражават с цел да победят превъзхождащите ги многократно по своята мощ конвенционални въоръжени сили на „окупатора”.

По правило, бунтовниците са изключително целеустремени (иначе са обречени на бързо поражение) и нерядко разузнаването им работи по-добре от това на чуждестранните окупатори. Неголеми бунтовнически групи, разполагащи с качествено разузнаване, могат да избягват стълкновенията с преследващите ги по-мощни конвенционални въоръжени сили на противника и да им нанасят удари, когато и където те решат. Бунтовниците рядко питаят надежди, че ще успеят да победят окупационните сили в пряк военен сблъсък с тях. Всъщност, основната им предпоставка е, че окупаторите не са заинтересовани от проточването на военните действия, затова с течение на времето неспособността им да победят бунтовниците ще ги накара да се оттеглят.

Според теоретиците на антибунтовническите действия, силата на бунтовническите движения е в тесните връзки между бунтовниците и останалото население. Тези връзки формират основата за тяхната логистика и разузнавателната им мрежа. Освен това, те им осигуряват убежище, което позволява на бунтовниците да се сливат с местното население и да „изчезват”, когато натискът от страна на окупационните сили стане прекалено силен. Затова антибунтовническата стратегия акцентира върху разрушаването на тези връзки, което се смята за задължително условие. За целта е необходимо на местното население да се предложат достатъчно сериозни икономически стимули, т.е. да се постигне сделка с неговите лидери, като в същото време се гарантира необходимата защита на населението от бунтовниците, които могат да предприемат наказателни операции в отговор на сътрудничеството му с окупационните части.

Слабостта на антибунтовническата стратегия (и теория) е в предпоставката, че населението ще се отдръпне от бунтовниците, водено от икономически мотиви, или пък, че силите, осъществяващи антибунтовническите операции, ще могат да защитят местните хора от отмъщението на бунтовниците. Някои ценности, като например религията или национализма, са изключително важни за определени общества, а способността на окупационната сила да ги промени е минимална. В случая няма значение, колко полезна, искрена и приятелски настроена може да бъде тя.

Нещо повече, защитата на населението от бунтовниците е изключително тежка задача. Защото бунтовниците обикновено са мъже, братя или деца на мирните граждани. Местното население може да се стреми да получи икономическите стимули, предлагани му от окупаторите, но това не означава, че гражданите ще предадат или съзнателно ще изложат на опасност своите приятели и роднини. В края на краищата, предположението, че тълпа чужденци (пък макар и въоръжени) могат да направят нещо повече от това да сплашат местното население е илюзорна, а и степента на самото сплашване е съмнителна.

Има ли алтернатива на антибунтовническите операции?

Разбира се, съществува и друго измерение на асиметричната война, включващо партизанската война и специалните операции. В рамките на този тип война, добре подготвени сили от лека пехота се стоварват с конкретна мисия и не зависят от местното население. Точно обратното, те избягват тези контакти, разчитайки на собствените си запаси, или на такива, получени при минимални контакти с местното население. Показателно е, че всяка от страните може да използва подобна тактика. А най-важното при оценката на партизанската война, от гледната точка на антибунтовническата стратегия, е, че тази тактика не е подходяща само за бунтовниците. Тя може да се окаже потенциална алтернатива и за силите, осъществяващи антибунтовническите операции.

Виетнам, Ирак и Афганистан демонстрираха, че американските военни не са особено добри в осъществяването на антибунтовнически операции. Тоест, САЩ очевидно следва да подобрят качеството на този тип военни действия, макар да са налице твърде малко предпоставки това да се случи. В същото време обаче, съществува и друг вариант за водене на войната с помощта на сухопътни отряди и тъкмо в този вид операции американската армия е достатъчно силна. Този алтернативен вариант не акцентира върху привличането на местното население на своя страна, той предполага постигането на съвсем конкретни военни цели: от разрушаването на определени обекти, до сплашване, въвличане във военни действия и евентуално унищожаване на противниковите сили, включително бунтовниците.

Специалните части са изключително полезни за постигането на подобни цели, но следва да разчитаме и на други. Например, на Корпуса на морската пехота на САЩ. Вместо да окупират дадена територия и със сигурност вместо да се опитват да променят общественото мнение там, специалните части реализират обичайните за тях мисии, разделени на относително малки групи. Целта им е използването на военна сила в рамките на съвсем конкретна задача, избягвайки контакта с местното население и нанасяйки удар по силите и обектите на противника. Отличен пример за това са антитерористичните операции или щурмуването на конкретни обекти.

Подобни операции са икономически изгодни и не налагат окупацията на някаква територия. И, което е по-важното, те се разработват така, че да не доведат до сериозни политически последици – това своеобразно проклятие на продължителните антибунтовнически операции. Тоест, алтернативата на антибунтовническите действия е да се избягва окупацията и да се залага на щателно подготвени ограничени мисии.

За да илюстрираме, какво точно представляват този тип операции, ще използваме за пример това, което смятаме за една от най-сериозните очертаващи се заплахи: възможността недържавни играчи да се сдобият със системи от противокорабни ракети с наземно базиране. Глобализацията води до непрекъснато разрастване на морската търговия. Вече станахме свидетели на масовото разпространение на различни видове оръжие сред недържавните играчи. Затова лесно можем да си представим, че следващите такива оръжия ще станат подвижните противокорабни ракетни установки с наземно базиране. Една партизанска или бунтовническа групировка, въоръжена с подобни системи, може лесно да се придвижва в крайбрежните джунгли и да нанесе в подходящ момент удар по разположени в близост военни кораби. На практика, вече станахме свидетели на няколко подобни инциденти, при които различни групи използваха сходна тактика. „Хизбула” например, действаше именно по този начин по време на сблъсъка си с Израел, през 2006. Пиратите край бреговете на Африка представляват сериозна недържавна заплаха за морските товарни превози, макар че все още не са използвали това оръжие. Подобна възможност съществува и, ако бъдат използвани моторници с терористи-самоубийци, отплували от бреговете на Йемен например.

В света е пълно с тесни морски проливи – в подобно „гърло на бутилка” движението на корабите е ограничено и те се намират в обсега на противокорабните системи, разположени на брега. Някои проливи, например Ормузкият, Малакският и Гибралтарският, са природни образувания, докато Суецкият и Панамският канали са човешко дело и са изключително уязвими, дори ако се използват по-малко сложни видове въоръжения, отколкото противокорабните ракети. Тези морски проливи, както и други важни брегови зони, демонстрират уязвимостта на цялата световна икономика от държавните и недържавни играчи в международните отношения. Евентуалното им овладяване би станало логичен преход към следващото (след пиратството) ниво в ескалацията на тероризма.

Този проблем не може да се реши само с предоставянето на военноморска охрана за защита на търговските кораби. Защото въпросната охрана вероятно няма дори да е в състояние да атакува намиращите се на сушата агресори, чието точно местонахождения няма да е ясно. Нанасянето на въздушни удари е възможно, но (ако си припомним например опита от Косово) вече сме наясно, че маскировката често се оказва достатъчно ефективно средство за борба с въздушните атаки, независимо от всичките и недостатъци.
В тези условия ще са необходими различни по размер самостоятелни отряди. Американските морски пехотинци, разполагащи с достъчно сили за да се противопоставят на противниците си на сравнително голяма територия, са изключително подходящи за този тип операции.

Групите със специално предназначение могат да бъдат използвани за унищожаването на обозначени неподвижни физически обекти, в същото време осъществяването на морски десанти на различни по размери отряди може да гарантира откриването и ликвидирането на бунтовниците и терористите, намиращи се в постоянно движение и прегрупиращи се непрекъснато. И тъй като това ще бъдат както наземни, така и морски операции, изключително важно е координирането на усилията на военноморските и сухопътните сили. Този тип мисии очевидно са по силите на морските пехотинци, при това е доста вероятно те да започнат да се реализират съвсем скоро.

Цитираният по-горе пример с ракетите е само една от множеството възможни мисии против недържавните играчи, които могат да бъдат възложени на малки отряди, при реализация на сценария за „смесените” военни действия. Този тип мисии ще помогнат да се избегнат грешките на досегашните антибунтовнически операции. Нещо повече, това ще даде възможност на силите, действащи на място, да различават целите, маскировката и невинните жертви, без да се налага отказ от използването на безпилотни самолети и други подобни средства.

Въпросът не е в избора между „равноправния” военен конфликт и антибунтовническите действия. Макар и да стават все по-редки, традиционните военни конфликти продължават да бъдат заплаха за съществуването на всяка една държава. Истинската задача е да се обезпечи военната мисия със съразмерни ресурси, без при това да се налага окупацията на страната или, което е още по-лошо, нейната трансформация.

Мащабите и мисията

Истината е, че въпросът за това, какво точно правителство управлява (или ще управлява) Афганистан, не влияе върху националните интереси на САЩ. Тези интереси изискват в Афганистан да не се планират, организират или осъществяват терористични действия. А за да се постигне това, не е необходима окупацията на страната или трансформацията на социалната и структура. Необходимите действия ще варират според случая, но основното е ограничаване нивото на ангажираност на САЩ във всеки отделен конфликт до минималното възможно. В полза на това ще изтъкна три основни причини. На първо място, подобна стратегия за сдържане съдейства за определяне на такава цел на мисията, която да е реално постижима. Това предполага трезво отношение към задачата. Нещо повече, при минимизацията на нивото на ангажираност може да се избегне сценарият, при който целесъобразното изтегляне на войските се смята за политически невъзможно. И последното: това ще позволи да се избегнат кошмарните последици от обречените опити да се промени цялата страна, т.е. от глупавото „държавно строителство”.

В бъдеще, традиционната военна интервенция трябва да се превърне в изключително рядко събитие и когато все пак се случи, тя следва да е съразмерна с поставената цел. В споменатия по-горе сценарий с морските проливи, целта не е да бъдат победени бунтовниците, защото бунтовническото движение не може да бъде ликвидирано без окупация и без последваща трансформация на окупираното общество. Целта в случая е да се предотврати използването на ракетни установки с наземно базиране против минаващите през въпросните проливи кораби. Мисията за унищожаването на тези установки лесно може да бъде оправдана от военна гледна точка, тъй като с нейна помощ може да се избегне окупационната война. Съшествуват достатъчно ефективни средства за противодействие на бунтовниците без да се налага провеждането на антибунтовнически операции.

Въпросните операции предполагат използването на малки отряди, които могат с различни средства да бъдат прехвърлени в съответната зона. Те трябва да са в състояние да използват различна степен на сила, според конкретната необходимост. Изпратените на подобна мисия сили следва да имат възможност да се оттеглят, без при това да напускат зоната на бойните действия. В този случай, няма да им се налага да се разполагат без необходимост в непосредствената зона на конфликта, да търпят загуби в сражения или да се сражават за постигането на второстепенни цели и (което в този случай е неизбежно) против мирното население. С други думи, мисията не трябва да води до политически последици, които биха могли да се избегнат.

Главното е да признаем провала на антибунтовническите действия, да осъзнаем, че войната се води на различни равнища и, че всяка отделна военна група трябва да може да се адаптира към мисията, като в идеалния случай тя действа без наличието на големи наземни обекти и без да се налага да поема окупационни функции.

Сегашните дебати за антибунтовническата стратегия и действия са повод много сериозно да се замислим не само за „мащабите” на използваните военни сили, но и за това, че мисията следва да включва окупацията на една или друга територия само в най-краен случай. Окупацията винаги поражда съпротива, а съпротивата – ответни атаки, които пък, на свой ред, водят до осъществяването на антибунтовнически операции. За разлика от нея, бързите десантни операции (обикновено откъм морето) могат да улеснят рационалното стратегическо и оперативно планиране, както и стратегиите за прекратяване на войната. Защото една война може много по-лесно да приключи, ако за това е необходимо просто военните кораби да напуснат бреговете на съответната държава.

Разбира се, не всички войни могат да се водят по този начин. Но в случаите, когато използването на подобна стратегия изглежда неподходящо, ситуацията следва да бъде анализирана много внимателно. Защото, както показва собственият ни опит, историята на американските антибунтовнически войни не внушава особен оптимизъм.

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{backbutton}

След четиригодишно прекъсване Владимир Путин се завърна в Кремъл. За мнозина, особено на Запад, това бе лоша новина, от гледна точка на отношенията с Русия. Путин, също както и Джордж Буш-младши, нерядко се свързва с бързото влошаване на тези отношения. Затова едва ли е случайно, че в навечерието на първото си посещение в Москва, в средата на 2009, президентът на САЩ Обама (следвайки погрешния съвет, даден от тогавашния му специален пратеник Майкъл Макфол, който в момента е американски посланик в Русия), характеризира Путин като „човек на миналото”, а наследника му Медведев като своеобразен московски еквивалент на вашингтонското „презареждане”.

За други (предимно в Русия) обаче, завръщането на Путин на президентския пост няма голямо значение, тъй като, според тях, през четиригодишния си мандат Медведев не e оказал съществено влияние върху руската външна политика и приносът му за реализацията и е твърде незначителен – например решението Русия да се въздържи при гласуването на резолюцията на Съвета за сигурност на ООН за Либия през 2011. Тоест, на практика, формулираната от Путин външна политика не се промени и при управлението на Медведев.

В същото време, на Запад е широко разпространено схващането, че стилът на сегашния и на предишния руски президенти се различават драстично. Нещо повече, за разлика от предшественика си, Путин бива представян като откровено антиамерикански настроен политик, който не изпуска случай да разкритикува политиката на САЩ. Разбира се, това не бива да се подценява, защото стилът е от значение: той може да усили, както и да отслаби напрежението, пример за което бе и т.нар. „кавказка война” през 2008. Тоест, стилът на един политик може да формира благоприятна или неблагоприятна атмосфера, но едва ли може да се смята за основна причина за съществуващото напрежение.

Тук е мястото да си припомним изтърканата максима на лорд Палмерстън, който отбелязва през 1848, че държавата няма вечни съюзници, нито вечни врагове, а само постоянни интереси и „наш дълг е да следваме тези интереси”. Това, до голяма степен, съответства на основния подход на Путин, формирал се по време на втория му мандат като президент, който беше демонстриран от него и в предизборната му декларация по отношение на руската външна политика. В нея той подчертава, че именно „интересите” са тези, които последователно ще направляват външната политика на Русия, като за целта се налага тя да бъде силна, „самодостатъчна” и постоянно готова за сблъсъците с външния свят, оценяван предимно като враждебен и опитващ се оказва натиск върху страната, отслабвайки позициите и. Това е класическата доктрина на „реализма” и именно въз основа на нея Русия смята провеждането на „независима” външна политика за „въпрос на дълг и чест”.

Тоест, необходимо е да концентрираме вниманието си по-скоро към интересите, отколкото към стила. Добрата новина е, че Западът, включително САЩ, също се ориентира към „реалистична” външна политика, поставяща интересите над ценностите. Нещо повече, в случая е налице значително съвпадение на западните интереси с тези на Русия: да вземем например неразпространението на оръжията за масово унищожаване, тероризма и пиратството. По-внимателният анализ на основните тези, лансирани от Путин, показва обаче, че това значително съвпадение във визиите не означава автоматично и задълбочаване на сътрудничеството. Така, когато говори за Афганистан например, Путин акцентира върху „хероиновата агресия” и предполагаемите намерения на САЩ да разполагат с мощни военни бази в тази страна и след изтеглянето на войските си през 2014. В случая с Иран пък, това, което, както изглежда, най-много вълнува сегашния руски президент, е „нарастващата заплаха от военно нападение” срещу тази страна.

Това отново ни връща към лошите новини, а именно към наличието на доста съществени разногласия, тясно свързани с „реалистичната” визия на Русия за света. В настоящата статия ще се спра на две от тях, които в момента ми се струват най-актуални, особено в светлината на отношенията между Русия и НАТО: системата за противоракетна отбрана (ПРО) и принципът на ООН за „отговорност за защита” и начинът, по който той се интерпретира от НАТО и САЩ.

Проблемът със системата за ПРО

Според Владимир Путин, международната сигурност се базира на три основни стълба: неделимият характер на сигурността за всички държави, недопустимостта на хипертрофирано използване на сила и безусловното спазване на фундаменталните принципи на международното право. Системата за ПРО ерозира първия стълб и се превръща в най-голямото предизвикателство за отношенията между Русия и НАТО. Прокламираното на Лисабонската среща на НАТО през 2010 «ново начало» в тези отношения не се материализира на практика. Вместо да се превърне в основата за изграждането на нови отношения, както обявиха от пакта, то се оказа препъни камък между Брюксел и Москва.

Както е известно, на срещата в Лисабон НАТО реши да превърне американския проект за ПРО в рисковано съвместно начинание, като създаде общи за пакта мощности на противоракетната отбрана. Така, системата за ПРО трябва да се превърне в «интегрална част» от всеобхватната отбранителна доктрина на НАТО, наред с плана за разширяване на сегашната т.нар. «Активна ешелонирана противоракетна отбрана на театъра на военните действия» (ALTBMD) на пакта, целяща защитата на населението и територията на европейските страни-членки. Твърди се, че това ще може да се постигне срещу изразходването на скромните 200 млн. евро от бюджета на НАТО през следващите десетина години.

Това стана възможно благодарение на новия «поетапен адаптивен подход», с чиято помощ администрацията на Обама възнамерява да формира противоракетна отбрана, съобразена с нарастващата иранска заплаха.

Тази промяна в дотогавашния курс беше посрещната с предпазлив интерес в Москва и с предпазливо одобрение в Брюксел, тъй като се възприемаше и като многостранно, и като съвместно начинание. Въпреки това, тези две предложения бяха много по-зле обосновани, отколкото архитектурата на ПРО, сама по себе си.

Както е известно, първият етап в реализацията на новия подход стартира още през 2011 с разполагането в Средиземно море на американски кораби, оборудвани със системата за бойно управление Aegis, включваща ракетни прехващачи Standart SM-3. Предвижда се и разполагането, до 2015, на наземен радар в Турция, както и на наземни прехващащи ракети SМ-3, а до 2018 – и в Полша. През 2020 тези ракети ще бъдат заменени с по-модерен вариант (SM-3 Block II B), което ще осигури на системите защита от атаки с балистични ракети и по този начин неизбежно ще ерозира ядрените стратегически позиции на Русия.

За разлика от тези за разполагането на нови системи за ПРО, преговорите между Вашингтон и Москва се оказаха далеч по-малко продуктивни. САЩ и НАТО не само че не дадоха да се разбере, че обвързват разполагането на системата за ПРО в Европа със съгласието на руската страна, но и не демонстрираха никакво желание да го обусловят с техническото сътрудничество с Русия за създаването на една теоретично възможна интегрирана система за ПРО. Нещо повече, Вашингтон, в частност, никога не е оставял каквото и да било съмнение, че предварително изключва всякакви ограничения по отношение на системата за ПРО (независимо дали те касят техническите и характеристики, обхвата или правните аспекти на разполагането и).

Русия, напротив, настоява за юридически гаранции за това, че прехващащите ракети на САЩ/НАТО няма да бъдат насочени срещу руския стратегически арсенал. В това отношение Москва счита простата политическа декларация, предлагана от Запада, за недостатъчна и призовава за налагането на технически, количествени или географски ограничения, благодарение на които системата няма да може да прехваща ракети, изстрелвани от територията на Русия. Така, тя се обърна към Вашингтон с предложение да гарантира, че кораби, оборудвани със системите Aegis, никога няма да бъдат разположени в северните морета. Беше предложено също да се осигури постоянно присъствие на руски военни в зоните на разположение на системата за ПРО в Европа, което САЩ, както изглежда, са склонни да разгледат, наред с възможността за разширяване на обмена на данни между двете страни.

Администрацията на Обама се стреми да демонстрира гъвкавост в преговорите и е заинтересована да постигне компромис с руската страна. Възможностите и за маневри обаче са сериозно ограничени, защото всяко ангажиращо САЩ споразумение, подлежащо на ратификация, ще бъде „погребано” от Сената. Това ни демонстрира основното противоречие в американско-руските отношения, проявило се особено ярко в спора за ПРО: във Вашингтон е налице широк консенсус, че САЩ могат (ако това е технически допустимо) да излязат извън рамките на концепцията за „гарантираното взаимно унищожаване”, на която се крепеше цялата система на международната (ядрена) сигурност през последните петдесет години.

За Русия, стратегическият паритет със САЩ е не само гаранция за нейната собствена сигурност, но и ярък символ на статута и на велика държава, т.е. най-важната гаранция за независимата руска външна политика, прокламирана от Путин. Защото, в контекста на съществуващата дилема на сигурността, именно САЩ, развивайки своите, на пръв поглед, отбранителни системи, на практика стартираха нова оръжейна надпревара.

По принцип е доста трудно да се постигне консенсус при наличието на толкова противоречащи си цели. Това обяснява и твърдата реакция на предишния руски президент Медведев, през ноември 2011, когато той заплаши, че страната му ще вземе съответните контрамерки. Все пак, прозорецът на благоприятните възможности все още не е затворен. Техническата осъществимост на системата за ПРО продължава да е доста съмнителна, а неутрализацията на толкова мощен ядрен потенциал като руския, още дълго време ще си остане в сферата на фантазиите. Освен това, времевите рамки на преговорите за ПРО са лесно постижими до началото на третия етап, през 2020, а практиката на сътрудничеството в сферата на прозрачността, съвместните учения или създаването на съвместни центрове за събиране на данни, вече показа, че тя поражда далеч по-малко спорове. Всички тези сфери на практическо възстановяване на приятелските връзки следва да бъдат обединени и разширени.

Проблемът с «отговорността за защита»

В съответствие със Стратегическата концепция от 2010, НАТО следва да се активизира там, «където съществува възможност и когато е необходимо да бъдат предотвратени кризи, да се стабилизира ситуацията след конфликти и да се подкрепи възстановяването». Логиката на това решение е двойнствена: от една страна, то отговаря на нуждите на «териториалната отбрана», тъй като заплахите за сигурността на държавите от пакта се генерират далеч от традиционната му зона на отговорност. От друга страна, то цели стабилизация, в името на международната сигурност. В действителност, през последните години повечето операции на НАТО се реализираха далеч отвъд пределите на привичния периметър – в бивша Югославия, в Афганистан, а през миналата година и в Либия. Днес, както изглежда, идва редът Сирия.

Според Владимир Путин, тази активност, като цяло, демонстрира недостатъчно уважение към международното право. Това се отнася най-вече към все по-честите опити на НАТО да обоснове действията си със «задължението на международната общност да защитава застрашените народи в различни държави», което, както посочва Путин, «ерозира вековния принцип на държавния суверенитет». В светлината на горчивия опит от случилото се в Либия (светкавичната трансформация на базиращата се на принципа за «отговорността за защита» резолюция на Съвета за сигурност на ООН в спорната практика силите на НАТО да участват в свалянето на едни или други управляващи режими) той категорично декларира, че «либийският сценарий» е недопустим в Сирия. Тоест, фактът, че Русия се въздържа при гласуването на резолюцията на Либия през пролетта на 2011, не означава отказа и от фундаменталните и отдавна наложили се принципи на нейната външна политика, както не означава това и въздържането на Германия по време на въпросното гласуване, макар че в Берлин го оправдават отвреме навреме с необходимостта от «нови партньорски връзки».

Докато Путин обвинява НАТО че демонстрира пренебрежение към държавния суверенитет, НАТО критикува Москва, че се отнася пренебрежително към основните човешки права, като по този начин ерозира мира в света. В случая със Сирия тази размяна на взаимни обвинения придоби особено горчив и нагледен отенък. И двете страни се опитват да следват базиращи се на ценностите рецепти за разрешаването на конфликта, като според едната това може да стане със смяната на управляващия режим, докато другата настоява за постигането на консенсус при решаването на проблема. Всъщност и двете страни се ръководят от геостратегически съображения: да се избавят от стар противник (целта на едните) или да подкрепят стар съюзник (целта на другите). И двете са обременени от товара на сложни съюзнически ангажименти (за НАТО – към Саудитска Арабия и Ал Кайда, а за Русия – към Иран и Хизбула). Тези вътрешни противоречия обаче не са особено подходящи за отправянето на взаимно нападки, а по-скоро изискват взаимно разбирателство.

Руската настойчивост принуждава НАТО и държавите - косвени участници в конфликта, да преразгледат необмисления си и едностранен подход към сирийската криза, който изначално беше прекалено войнствен и, дори и при най-благоприятните за това обстоятелства, не е в състояние да доведе до урегулирането на конфликта в руслото на либийския сценарий.

Освен това, тази настойчивост на Русия би могла да съдейства и за по-сдържаното използване на принципа за «отговорността за защита», който, в сегашната западна практика, оставя впечатлението, че е просто оправдание за създаването на механизми за смяна на неудобни управляващи режими с всички възможни средства. В най-общ смисъл обаче, това демонстрира ползата от международния силов баланс, който Владимир Путин определя като «най-голямо постижение на човечеството».

* Авторът е председател на Консултативния комитет за превенция на граждански кризи към Министерството на външните работи на Германия и програмен директор на Франкфуртския институт за мирни изследвания. Статията публикуваме с любезното съдействие на Института за стратегически оценки и анализи.

{backbutton}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Процесите на глобализация в световен мащаб се разпростират във всички сфери на обществения живот и задават нов дневен ред на човешките общества, в който най-приоритетно е решаването на проблемите, застрашаващи сигурността, благоденствието и бъдещото развитие на човечеството. Такива са недостигът на енергийни ресурси и необходимостта от търсене на алтернативни източници на енергия, икономическите диспропорции в отделните части на света и необходимостта от справяне с бедността, глада и опасността от болести и пандемии, последиците от глобалното затопляне и климатичните промени, опасността от разпространението на оръжия за масово унищожение, необходимостта от справяне с нелегалната емиграция, трафика на хора, трафика на наркотични вещества, престъпността и много други.

С особена острота днес човешките общества усещат заплахата от терористични атаки, породена от радикализирането на религиозни движения и групировки, както и от самоубийствените действия на отделни фанатизирани индивиди. В този контекст международната общност, повече от всякога, мобилизира своя потенциал от политици, дипломати и хора на науката в борбата за търсене на алтернативи и взаимноприемливи решения в полза на сигурността, опазването на здравето и живота на човешките същества.

Решаващо значение за минимизиране на опасността от терористични действия, провокирани от радикални движения на религиозна основа, имат политиките за интеграция на малцинствените деноминации, тъй като последните все по-отчетливо заявяват присъствието си на демографската карта на Европа и света.

Настоящата разработка си поставя за цел да разгледа в съпоставителен план интеграционните политики на България, Франция и Великобритания към техните религиозни малцинства, като ги съотнесе с отражението на тези политики в доктрините за сигурност на посочените три страни.

Модели на интеграция

В исторически план са известни три модела на интеграция, прилагани главно по отношение на малцинствените групи от миграционен произход. В началото на ХХ век и десетилетия след това се провежда политика на асимилация, интерпретирана като сливане на имигрантите с приемното общество, което те са избрали и пожелали. Метафоричен образ на тази политика е т.нар. meltingpot – гърнето, в което се смесват раси, езици, религии, култури и традиции, за да се формира официалната идентичност, признавана от обществото.

От 70-те години на миналия век асимилацията започва да се отхвърля като политика и навлиза парадигмата на мултикултурализма. Мултикултуралистките политики стимулират развитието на малцинствените общности, включително чрез държавни средства за образование на малцинствени езици, създаване на културни институции на етническите общности, въвеждането на квотно представителство на малцинствата в държавните органи и др.

В настоящия момент, в западноевропейските общества започва преосмисляне и на мултикултурализма като политика за интеграция на малцинствените общности, тъй като във все повече страни се говори за неговия провал – Германия, Франция, Великобритания. По примера на Холандия, започва да се прилага политика на акултурация, известна под наименованието „граждански траектории“ (citizenshiptrajectories): високи изисквания за владеене езика на приемащата страна, познаване основните характеристики на местното общество и култура и признаване неговите ценности.

В допълнение към посочената по-горе хронология в развитието на политиките към малцинствените общности от имигрантски произход трябва да се отбележи, че в основата на тези политики стоят различни подходи, които се възприемат като базови в различните общества. Най-често цитираното разграничение е между модела на земята (juissanguinis) и модела на кръвта (juissolis). Първият е основан на принципа на териториалността: всички граждани на една територия имат еднакви права и отговорности, независимо от етническия си произход, респективно религиозните си вярвания. Вторият подход се базира на произхода: статутът на гражданство и произтичащите от него политически права се получават по рождение. /http://annakrasteva.wordpress.com/2009/12/14/

Прилагайки това основно разграничение към политиките на България, Франция и Великобритания спрямо малцинствените общности, може да се каже, че и в трите страни се приема за базов моделът на земята, т.е. независимо от техния произход представителите на малцинствените групи се възприемат като граждани на съответната страна и имат всички конституционни права и задължения, произтичащи от това.

Но моделите на интеграция на малцинствените общности са много по-комплексни и не могат да бъдат дефинирани само на базата на горепосоченото принципно разграничение. Те са повлияни в много голяма степен от доминиращата политическа култура и ценности на обществата, които формират традиционни подходи на взаимоотношения с малцинствените обединения, респективно общностите по религиозна принадлежност.

Във френската републиканска традиция индивидът е пряко и директно свързан с държавата и тази връзка не е опосредствана от общностите, с които той се идентифицира. В англосаксонския модел общностите са важен посредник в отношенията с държавата. Те позволяват на различните етнически, религиозни, езикови, културни и други идентичности по-пълноценно да се разгръщат и да бъдат признати в публичното пространство. Оттук произтичат и две различни разбирания за интеграцията. Едното (френският модел) подчертава общото между гражданите и изисква публичната им идентичност да е ориентирана към това, което ги свързва с държавата/нацията, а културните, религиозните и прочие идентичности да се развиват в частните пространства на дома, църквата, общността. Втората концепция (британският модел) изхожда от идеята за признаване: индивидите и групите имат нужда техните специфични идентичности не просто да бъдат толерирани, а да бъдат признавани (politics of recognition) и затова изискват публичните институции да бъдат открити към тях, т.е. администрациите да използват и малцинствени езици, да има училища и университети както на официалния, така и на добре представени на регионално равнище други езици и т.н. /http://annakrasteva.wordpress.com/2009/12/14/

Българският модел на интеграция на малцинствените общности има допирни точки с посочените два модела, но и се различава от тях, главно по три причини:

Българските етнокултурни и етнорелигиозни общности са традиционно свързани с територията на страната, т.е. те не са привнесени отвън чрез имиграция, а са коренно (автохтонно) население.

Българският модел на взаимоотношения с представителите на малцинствените общности е изграждан в продължение на столетия и е доказал своята устойчивост като модел на етническа и религиозна толерантност.Негова основна характеристика е стремежът към хармонизиране на отношенията между общностите, без да се накърнява тяхната етнокултурна и религиозна идентичност, но и без да се допуска фрагментиране на социалния живот в страната.

Етническото и религиозното разнообразие в България има и политическо измерение, проектирано във възможността за създаване на политически партии и движения, които целят защитата на интересите на малцинствата, но не затварят своята дейност за представителите на мнозинството.

Всеки от моделите на политика към малцинствените общности – френски, британски и български – със своите особености, се вписва директно или по-завоалирано в доктрините за национална сигурност на съответните страни.

Както беше посочено, французите следват републикански модел на интеграция на религиозните малцинства, в чиято основа е залегнала идеята, че всеки индивид, роден във Франция, е френски гражданин и в този смисъл приема републиканските ценности равенство, свобода, братство и секуларизъм. Макар че секуларизмът не е включен в изначалната триада на републиканските ценности, във френския политически контекст той се оказва най-важен, имайки за своя основа закона за отделянето на религията (църквата) от държавата от 1905 (Haarscher, 1996:19).

Тарик Рамадан твърди, че неутралитетът на държавата по отношение на религията е вид признаване, което означава, че всички религии трябва да са поставени при еднакви условия, но държавата не спазва този принцип (Ramadan, 1999:17). Републиканският модел не признава културната, респективно религиозната идентичност на групи, а само на индивиди и поставя политическата и гражданската сфери над етничността и културните различия (Lamchichi, 1999:134).

Интересно в случая е, че френските мюсюлмани не възразяват срещу републиканския модел на интеграция. Те искат да се интегрират във френското общество и се чувстват французи, но не са приети като равноправни членове на това общество. Френските мюсюлмани изпитват институционализирана дискриминация в областите наемане на работа, възможности за обучение и политическо представителство. Единственото, от което се нуждаят, е респект към (и приемане на) религиозните им практики. Именно в дискриминационните практики на френското общество по отношение на онези, които обществото приема за други, т.е. различни, е съсредоточена потенциалната заплаха за националната сигурност на страната. Тази е причината както за бунтовете в парижките предградия от 2005, така и за изстъпленията на „домашно отгледания терорист“ Мохамед Мера от 2012. Това, разбира се, не е отчетено в Бялата книга за сигурността на Франция, защото там се визират главно външните заплахи от ислямски фундаментализъм, без да се вземе предвид, че непризнаването на статут на малцинства на имигрантите и дискриминирането им създават благоприятна почва за проникване и разпространение на ислямистки идеи (Défense et Sécurité nationale: le Livre blancOdile Jacob, editeur – La Documentation française, Paris, juin 2008).

Британският модел на интеграция на религиозните малцинства обединява интеграционни и мултикултуралистки аспекти. Тъй като мултикултуралистките аспекти преобладават през последните две десетилетия, британският модел може да бъде квалифициран като „мултикултурализъм от специфичен тип“ (Goes, 2007).

Британският подход към интеграция на малцинствата е „органичен“, т.е. той е подвластен на промяна в гледните точки под влияние на трансформациите в обществото. Както твърди Парек, “когато политическият климат е спокоен, доминират либералните тенденции, но когато той е напрегнат, всички политически партии гравитират около политиката на асимилиране на малцинствата“ (Parekh, 1991: 191).

Според Малик, под влияние на мултикултуралистките тенденции в британското общество се стига до предефиниране на понятията „расизъм“ и „дискриминация“. В новата концепция те се свързват не само с отказа от равни права, а и с отказа от правото да бъдеш различен. Това означава, че отделните индивиди би трябвало да имат право да претендират за собствена културна идентичност, собствени ценности и начин на живот. Непризнаването на подобни права е еквивалентно на дискриминация и расизъм. Изместването на фокуса в интерпретацията на понятията рефлектира върху идентифицирането на нови форми на расизъм, т.нар. „културен расизъм“ (Malik, 2005: 37).

Под влияние на либералните тенденции, във Великобританиясе извършват много промени в законодателството за защита правата на религиозните малцинства. Така например, през 1976 Парламентът приема закон, с който дава право на сикхите, каращи  мотоциклет, да носят чалмите си, а не предпазни каски. От мултикултуралистките тенденции са повлияни и други сфери на обществения живот. Например, училищата са призовавани да насърчават етническото разнообразие чрез провеждане на етнически фестивали, признаване на малцинствени преференции в храненето, облеклото и спорта и др. (Parekh, 1991: 191).

Макар че мултикултуралисткия подход във Великобритания бележи успех в утвърждаването на културното разнообразие, той не може да предотврати маргинализацията на етнорелигиозните общности и безработицата сред тях, като най-фрапиращо е положението на мюсюлманското малцинство. В средите на тази общност безработицата е около 14 %, а квалификацията е на много ниско ниво (Platt, 2005: 36).

След терористичните атаки в Лондон правителството се опитва да наложи идеята за Britishness (британско самосъзнание) сред представителите на малцинствата и да провежда по-успешно борбата срещу дискриминацията. Независимо от това, стратегията на лейбъристите не е последователна. Паралелно с интеграционните политики, тя прави отстъпки пред мюсюлманската общност, например чрез разкриването на повече религиозни училища, което не допринася особено за насърчаването на хармонията и интеграцията (CommunityCohesion: A Report of theIndependentReviewTeamChairedbyTedCantle, pp: 10-15.http://dera.ioe.ac.uk/14146/1/ communitycohesionreport.pdf/; вж. също Hari, 2005 TheIndependent, 5.8.05./www.independent.co.uk).

Макар че допуска маргинализация на малцинствените деноминации по отношение достъпа до някои социални придобивки, в сравнение с френския модел, британският модел на интеграция на религиозните малцинства е изключително либерален. В своята толерантност британското общество проявява склонност дори да омаловажава евентуалните заплахи за сигурността, произтичащи от активизиране на терористични групировки. В съответствие с обществените настроения, в Стратегията за национална сигурност на Великобритания тероризмът не се визира като стратегическа заплаха за обществото (The National SecurityStrategy of theUnitedKingdom. Securityinanindependentworld. Cabinetoffice, March 2008).

Българският модел по уникален начин съвместява чертите на горните два модела. От една страна, той се основава на конституционното разбиране за нация, при което националната общност се разглежда като състояща се от всички граждани на държавата, включително и представителите на малцинствените етнокултурни и религиозни общности. В този аспект българският модел се родее с френския. От друга страна, Конституцията на България признава съществуването на религиозни, езикови и етнически различия и, респективно, признава общностите на носителите на такива различия. Именно в този аспект българският модел има допирни точки с британския модел. Това, от което страда българският модел е, че е допусната териториална капсулираност на малцинствените общности и най-вече на мюсюлманската общност, което създава предпоставки за маргинализация и нисък жизнен стандарт. Именно тази специфика е отчетена от създателите на българската Стратегия за национална сигурност и те визират като потенциална заплаха за сигурността изолацията и маргинализацията на малцинствените групи, което пък, от своя страна, би създало условия за проникване на радикални движения (Стратегия за национална сигурност на България. ДВ., бр. 19, 08.03.2011).

Сравнение между трите модела

Спецификите на българския, френския и британския модели на интеграция на религиозните общности, както и отчитането на тяхната роля в доктрините за сигурност на България, Франция и Великобритания, са представени в сравнителен план в таблицата по-долу:

Някои изводи

Както се вижда от направеното сравнение, моделите за интеграция на религиозните малцинства в България, Франция и Великобритания са много различни, но от тях произтича един и същи проблем на политиката спрямо тези малцинства, а именно тяхната по-слаба или по-силна степен на маргинализация в обществото. Така социалната уязвимост на общностите, формирани по религиозен признак, може да се превърне в потенциална заплаха за националната сигурност за страната, както е отбелязано много далновидно от създателите на българската стратегия за национална сигурност. Тази реалистична оценка на вътрешната среда за сигурност не е намерила подобаващо място нито в британската, а още по-малко във френската доктрина за сигурност, които се ангажират или с превенция, или с противодействие на външни и вътрешни заплахи от тероризъм и екстремизъм.

Разбира се, както беше казано и по-горе, религиозните малцинства в трите страни за различни по произход и това обосновава различната държавна политика към тях – от толерантност и очакване за реципрочна лоялност в България, през либерализъм по отношение на религиозните права и свободи във Великобритания до непризнаване и дискриминационни практики във Франция.

Трудно е да се мисли за идеален модел на интеграция, който да демонстрира респект към различието, без да поставя под въпрос либералните ценности на западните общества. Направеният преглед на проблема все пак дава основание да се предложи модел, който да притежава следните характеристики:

Елиминиране на неравнопоставеността и маргинализацията на малцинствените обединения в обществото и провеждане на целенасочена социално-икономическа политика за нивелиране на диспропорциите.

Елиминиране на дискриминационните практики и на политиките «разделяй и владей».

Разпростиране на либералната толерантност до вътрешните работи на нелибералните групи, за да се гарантира, че те ще останат в рамката на либералните закони (Barry, 2001:8).

Признаване на етнорелигиозните общности от тези, с които вече са се идентифицирали като членове на една по-голяма общност, каквато е нацията (Miller, 2002: 47).

Дефиниране на критерии за степен на приемане на различията в обществото. Като такъв може да послужи принципът на Майл за вредата, който може да отведе общественото мнение в посока, например на кого наврежда носенето на хиджаб в училище (Goes, 2007).

Използване на лостовете и механизмите на гражданското общество за медиация и обществен договор между мнозинството и малцинствата и елиминиране на политиките на натиск.

Допълнени с такива практически действия, либералните или либерално-демократичните подходи на политика към религиозните малцинства, присъщи на западноевропейските общества, ще разрешат в някаква степен моралната дилема за провала на мултикултурализма и едновременно с това ще допринесат за обогатяването на доктрините за национална сигурност чрез фокусирането им върху действия за социално-икономическа равнопоставеност на религиозните малцинства.

Литература:

1. Стратегия за национална сигурност на РБългария. ДВ., бр. 19, 08.03.2011

2. Barry, B. CultureandEquality. Cambridge: PolityPress, 2001

3. CommunityCohesion: A Report of theIndependentReviewTeamChairedbyTedCantle, pp: 10-15.http://dera.ioe.ac.uk/14146/1/ communitycohesionreport.pdf/

4. Défense et Sécurité nationale: le Livre blancOdile Jacob, editeur – La Documentation française, Paris, juin 2008

5. Goes, E. IntegratingReligiousMinoritiesinEurope: Lessonsfromthe UK andFrance. PSA AnnualConference. University of Bath 11-13th of April 2007

6. Haarscher, G. La Laicité, Paris, PUF, 1996

7. Hari, J. Multiculturalismisnotthebestway to welcomepeople to ourcountry. TheIndependent, 5.8.05, www.independent.co.uk 2005

8. Lamchichi, A. Islam and Musulmans de France: Pluralisme, Laïcité et Citoyenneté. Paris, L’Harmattan, 1999

9. Malik, K. TheTroubleWithMulticulturalism, www.spiked-online.com

10. Miller, D. EqualopportunitiesandCulturalCommitments.In PaulKelly (ed.) MulticulturalismReconsidered, Cambridge, PolityPress 2002

11. Parekh, B. BritishCitizenshipandCulturalDifference. In GeoffAndrews, Citizenship, London: LawrenceandWishart, 1991

12. Platt, L. MigrationandSocialMobility: The Life Chance’s of Britain’sMinorityEthnic. Bristol, ThePolicyPress, 2005

13. Ramadan, T. MuslimsinFrance: TheWayTowardsCoexistence. London, TheIslamicFoundation, 1999

14. The National SecurityStrategy of theUnitedKingdom. Securityinanindependentworld. Cabinetoffice, March 2008 

15. http://annakrasteva.wordpress.com/2009/12/14

* Докторант в Русенски Университет „Ангел Кънчев”

{backbutton}

През над петдесетте години на студената война, сдържането беше крайъгълен камък на американската стратегия. САЩ се стремяха да не допуснат Съветския съюз да нападне Запада, давайки му да разбере, че подобна атака ще бъде последвана от унищожителен ядрен отговор. Непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001 обаче, мнозина анализатори бяха на мнение, че стратегията на сдържането е неприложима в оглавената от Америка война с тероризма. Според тях, за разлика от ръководството на вече рухналия Съветски съюз, терористите се ръководят от ирационални съображения и са готови да платят всяка цена (включително да жертват живота си) за да постигнат своите цели, както и, че ще бъде твърде трудно да се определи, откъде точно ще дойде следващата атака. По тези и други причини, въпросните експерти смятаха, че опитите за сдържане на терористите посредством заплахи за ответен удар, няма да са достатъчни да спрат терора и, на практика, са безсмислени.

Тези схващания оказаха определено влияние върху първоначално възприетата от САЩ стратегия за справяне с терористичната заплаха. Така, в обявената от президента Джордж Буш-младши през 2002 (т.е. близо година след 11 септември) Национална стратегия за сигурност се твърдеше, че „традиционните концепции за сдържането не работят срещу терористите, чиято очевидна тактика включва причиняването на безмислени разрушения и убийствата на невинни хора, които приемат собствената си смърт като „мъченическа” и, чиято най-добра защита е фактът, че те обикновено не могат да бъдат свързани с някоя конкретна държава” (1).

Малко по-късно обаче, политиците започнаха да разсъждават по-сериозно относно възможността за сдържане на терористите. По време на работата ни в офиса на държавния секретар по отбраната през 2005, ние бяха основните автори на първата в историята стратегия на САЩ за сдържане на терористичните мрежи. Както посочват Ерик Шмит и Том Шанкър в книгата си „Контраудар” (2011): „Крьониг и Павел свикаха специален брифинг за да докажат, че комбинация от мерки и усилия – икономически, дипломатически, военни, политически и психологически, могат, на практика, да формулират нова стратегия и да очертаят нов и ефективен начин за сдържане на терористичните групировки” (2). Тази стратегия влезе в публикувания през 2006 „Четиригодишен преглед на отбраната” (Quadrennial Defence Review - QDR), в който бе обявено намерението на Пентагона да промени политиката си „от една обща и предназначена за всички случаи стратегия за сдържане, към профилирано сдържане, предназначено за държавите-парии, терористичните мрежи или за държавите, чиято мощ вече е станала опасна за САЩ” (3). Според QDR, Департаментът по отбраната следва да преформатира силите си така, че да могат „да гарантират балансирана и профилирана, според конкретния случай, способност за сдържане както на държавни, така и на недържавни заплахи – включително терористични нападения във физическото и информационното пространства” (4). Шмит и Шанкър посочват в книга си, че „Пет години след като предложението на Крьониг и Павел беше предадено на президента Буш от Доналд Ръмсфелд, идеите им постепенно се наложиха в средите на службите за сигурност и бяха възприети от редица разсъждаващи по същия начин анализатори от военната, разузнавателната и дипломатическата общности, както и от специалните служби” (5).

Макар да сме поласкани от начина, по който във въпросната книга се оценява нашият принос, струва ни се, че тя вероятно преувеличава влиянието на лансираните от нас идеи. Подходът на сдържането продължава да не се осъзнава и, съответно, да не се използва пълноценно като елемент на американската антитерористична стратегия. В същото време, той притежава голям потенциал и може да ни помогне да осуетим бъдещи терористични атаки.

Настоящата статия представлява първия, публично обявен, анализ на тази стратегия. Смятаме че, за разлика от сдържането, прилагано спрямо някоя друга държава, сдържането на тероризма може да бъде успешно само отчасти, освен това то винаги ще си остане просто компонент (и никога крайъгълен камък) на националната политика. Въпреки това, доколкото държавите са в състояние да възпрат някои терористи от извършването на някои видове терористични действия, сдържането следва да се приеме като важен и необходим елемент на една по-широка антитерористична стратегия.

Концепцията за сдържането на тероризма

Сдържането представлява стратегическо взаимодействие, в което един играч успява да попречи на противника си да осъществи определено действие, като го убеди, че цената на това действие ще се окаже по-голяма от потенциалните печалби, които то би могло да му донесе. Тоест, за да осъществи „сдържането” играчът трябва да може да промени начина, по който противникът му оценява цената и ползите от определено действие. Стратегиите, залагащи на „високата цена” (известни също и като „сдържане чрез репресия” или „сдържане чрез наказание”), целят да „сдържат” противника, заплашвайки го, че извършването на терористичнат акция, която е замислил, ще има твърде висока цена за самия него. По време на студената война например, САЩ се опитваха да сдържат Москва от военно нападение срещу Западна Европа, заплашвайки я с мащабна ответна ядрена атака. Когато става дума за сдържане, мнозина анализатори разсъждават единствено в рамките на „сдържането чрез репресия”, но теоретиците на сдържането посочват, че съществува и друг модел на стратегията на сдържането, базиращо се на „недопускането на печалба” за терористите, или „стратегия на отричането”, при която сдържането на терористите се осъществява, като им се внуши, че няма да получат очакваните ползи (или печалби) от замислената терористична акция. За разлика от стратегията, залагаща на „високата цена” (т.е. „сдържането чрез репресии), при стратегията на отричането на противника се внушава, че замислените от него действия, най-вероятно няма да имат желания ефект. А, ако един играч смята, че няма да постигне очакваните резултати, това може да го възпре да предприеме едни или други действия. В ядрената сфера например, целта на ракетната отбрана е да съдейства за сдържането на противника, убеждавайки го, че само част от неговите ядрени бойни глави биха могли да достигнат целта си, като по този начин редуцира до минимум ползата от нанасянето на първи ядрен удар. Според професор Глен Шайдър например, „стратегията на отричането” би могла да се окаже по-ефективна за сдържането на противника, тъй като заплахата, че атаката може да пропадне, по презумпция, се възприема по-сериозно, отколкото тази, свързана с „ответния удар” (6).

Сдържането е по-различна стратегия от отбранителната например. Разграничителната линия между „сдържането чрез отричане” и отбраната обаче е твърде тънка, защото отбранителната нагласа може да има сдържащ ефект, а пък наличният „сдържащ потенциал” може да подпомогне реализацията на една отбранителна операция. За да видим къде точно минава разделителната линия между тези два подхода, ще използваме класическата дефиниция за отбранителната политика като целяща, на първо място, да парира противника в случай, че той вече е предприел нападение, и тази за политиката на сдържането, чиято цел е най-вече да убеди противника въобще да не предприема атака. Макар че за някои тази разлика има чисто академичен характер, тя води до сериозни политически последици, които ще разгледаме по-долу.

Сдържането: в миналото и днес

Налице са редица ключови различия, три от които ще посочим по-долу, между разбирането ни за сдържането, практикувано по време на студената война, и това, което е приложимо във войната срещу терора. На първо място, противниците във войната срещу терора са много повече. По време на студената война, американската политика на сдържане целеше да повлияе върху вземането на решенията на един, единствен ключов противник, в лицето на Съветския съюз. И доколкото лидерите на САЩ бяха общо взето наясно с процеса на вземането на решенията в Кремъл, те можеха да се надяват, че ще формулират политика, способна за достатъчно дълго време да „сдържа” експанзията на Москва. Във войната срещу тероризма нещата стоят по съвършено различен начин – тук Вашингтон се сблъсква с множество противници, в лицето на различните терористични мрежи, като вътре във всяка от тези мрежи действат голям брой индивиди и групи, вземащи самостоятелни решения и способни да навредят на интересите на САЩ. Тоест, за американските външнополитически стратези се оказва много по-трудно да разберат какво точно представлява всеки от тези противници и да формулират политики за съгласувано и последователно сдържане на тероризма, като цяло.

На второ място (което е свързано с първото), сдържането обикновено се възприема като абсолютно, но днес то е само частично. Ако усилията за сдържане на СССР по време на студената война бяха се оказали неуспешни и Съветите бяха осъществили военно нападение срещу Западна Европа или пък масирана ядрена атака, интересите на САЩ (а вероятно и самото им съществуване) щяха да бъдат изключително силно застрашени. За разлика от тогава, сега сдържането на тероризма може да има, в най-добрия случай, частичен характер. САЩ не са в състояние да сдържат цялата терористична активност, но докато Вашингтон може да сдържа определени типове терористи от осъществяването на определени разновидности на терористичната активност, сдържането може да съдейства за постигане фундаменталните цели на американската национална сигурност.

Това ни води и до третото различие: по време на студената война сдържането беше ключов „стълб” на американската стратегия срещу СССР, но във войната срещу тероризма то може да бъде само елемент от една по-мащабна стратегия. Всеобхватната стратегия изисква осъществяването на офанзивни операции, целящи атакуването и разрушаването на терористичните мрежи, на защитни действия за гарантиране на вътрешната сигурност и усилия за пресичане на идеологическата подкрепа за тероризма. Въпреки това, сдържането пряко съдейства за реализацията на всички тези цели и, както ще видим по-долу, представлява необходим компонент на една ефективна стратегия за борба с тероризма.

Деконструирането на терористичните мрежи

За да формулираме адекватна и приемлива стратегия за сдържане на терористите, се налага първо да „деконструираме” терористичните мрежи на съставните им части. Въпреки че мнозина анализатори разглеждат терористите само като бойци, осъществяващи терористични нападения, истината е, че терористичните мрежи включват и много други играчи: така радикалните проповедници държат откровено подстрекателски проповеди, провокиращи насилие, финансистите осигуряват средствата за терористичните операции, а лидерите издават заповедите за осъществяването на нападенията. Сдържането на всички тези действия е не по-малко важно, отколкото директната превенция на самите терористични атаки. Една всеобхватна антитерористична стратегия следва да се стреми да прекъсне или да сдържа активността на всички основни елементи на терористичната мрежа.

Деконструирането (декомпозирането) на терористичната мрежа на основните и съставни части може да ни разкрие, как терористите, изпълняващи различни функции в тази мрежа, калкулират цената и ползата от терористичните акции. На първо място, отделните индивиди избират ролите, които искат да играят в терористичната мрежа съобразно собствените си предпочитания. Така например, човек, който симпатизира на терористичното движение, но прекалено много цени живота си, едва ли ще си избере роля на камикадзе, по-вероятно е да се ангажира с финансова или друга подкрепа. Нещо повече, ролята, която индивидът играе в терористичната мрежа, може, с течение на времето, да промени неговите (или нейните) предпочитания. Така например, лидерите могат да започнат да смятат собствения си живот за по-ценен, ако стигнат до извода, че оцеляването им е критично важно за успеха на терористичното движение. Въз основа на всичко това, САЩ ще могат по-добре да приспособят стратегиите си за сдържане към реалността. Така, използването на заплахи от репресии може да се окаже по-ефективно спрямо онези участници в терористичната мрежа, които ценят живота и собствеността си, каквито са лидерите, финансистите или проповедниците, докато „стратегията на отричането” може да се окаже сравнително по-ефективно спрямо другите играчи, например конкретните извършители на терористичните действия.

Стратегии за сдържането на тероризма

Тук ще представим четири стратегии, които САЩ могат да използват за сдържането на тероризма (виж таблицата Инструментариумът на сдържането). За целта първо ще направим бегъл преглед на дискусите за стратегиите, залагащи на „високата цена” (пряк отговор или индиректен отговор). Тези стратегии целят да „сдържат” активността на терористите чрез заплахата от репресии, които могат да се окажат прекалено тежки, обезценявайки резултатите от терористичната активност. След това ще разгледаме стратегиите на отричането (на ползата от терористичните акции) на тактическо и стратегическо ниво. Последните целят да „сдържат” терористичната активност, внушавайки на терористите, че действията им ще се провалят.

Директният отговор

Стратегиите на директния отговор целят възпирането (сдържането) на противника, заплашвайки го с репресии, които ще се стоварят върху него, ако осъществи терористични действия. Този тип стратегии е, може би, най-широко разпространената форма на сдържането. Нерядко ги определят и като стратегии на „репресиите” или „наказанието”. Вярно е, че един терорист-самоубиец трудно може да бъде възпрян с помощта на заплахи от репресии, но не всички членове на терористичните мрежи са самоубийци. Мнозина от лидерите, финансистите, поддръжниците, радикалните проповедници и други членове на терористичните мрежи ценят живота и имуществото си. Дори и простата заплаха, че могат да се отзоват в затвора или да бъдат екзекутирани може да възпре (или поне да ограничи) терористичната активност на тези играчи.

Британският пример показва, как заплахата, че могат да бъда осъдени и да се окажат в затвора оказва определено въздействие върху радикалните духовници да ограничат радикалните си проповеди. Така, преди 2005, мнозина от високопоставените ислямски духовници в Лондон оправдаваха в проповедите си тероризма срещу западните държави. Шейх Омар Бакри Мохамед например, призоваваше мюсюлманите „всеки ден да организират на Запада по един 11-ти септември”, докато западните правителства не променят политиката си в Близкия Изток (7). Тези духовници обаче водят добър живот, което ги прави доста уязвими към стратегиите, залагащи на „високата цена”. Мнозина обитават скъпи жилища в престижни райони на британската столица и често могат да бъдат видени да пазаруват със семействата си в големите лондонски молове (8). След терористичните атентати през юли 2005, Тони Блеър обяви намерението си да прокара серия от закони, забраняващи „възхваляването на тероризма” (9). Още първият закон, който беше приет от Парламента през 2006, имаше незабавен ефект. Вместо да посрещнат с гордо вдигнати глави предстоящите репресии от страна на британските власти, повечето известни радикални ислямски проповедници предпочетоха или да напуснат Обединеното кралство, или пък внезапно промениха реториката си и вместо да прославят, започнаха открито да осъждат тероризма (10). Тоест, макар че британските закони против „възхваляването на тероризма” породиха известен отпор сред защитниците на гражданските права (някои ги квалифицираха като частична забрана на свободата на словото) те демонстрираха, че радикалните ислямски духовници могат да бъда възпрени да продължат подстрекателските си проповеди, под угрозата, че това може да им струва свободата.

Нещо повече, други членове на мрежата за поддръжка на терористичната организация също могат да бъда „сдържани” с помощта на елементарната заплаха за репресия. Според доклада на Комисията за разследване на събитията от 11 септември например, след тази трагична дата Саудитското правителство е подобрило значително контрола върху „донорите”, подозирани, че финансират активността на терористите (11).

Поуката за онези, които са ангажирани в борбата с тероризма, е ясна: дори и простата заплаха за наказание, отправена към хората, подозирани, че са свързани с терористите, може да има голям сдържащ ефект. Затова САЩ трябва да работят по-упорито с приятелите и съюзниците си за да ги убедят да приемат съетветните закони (там, където такива още не съществуват) за репресиране на терористичната активност, да развият възможностите и партньорствата за идентифициране на потенциалните и реални участници в терористичните мрежи и да направят така, че терористите (независимо дали сражаващи се в Афганистан или по улиците на Лондон) със сигурност ще получат подобаващо се наказание. Понякога това може да означава затвор, в други случаи – да станат мишена на американските безпилотни апарати Predator.

Впрочем, не само отделните терористи, но и терористичните организации също могат да бъдат възпрени с помощта на този механизъм. Макар фразата, че „терористите нямат постоянен адрес” се е превърнала в клише, истината е, че немалко успешно действащи организации, на практика, силно зависят от наличието на безопасно убежище, откъдето да оперират. Така, ХАМАС контролира Газа, „Хизбула” – Ливан, а пък преди 11 септември Ал Кайда разполагаше с безопасна база в Афганистан. Доколкото съответната държава може да бъде заплашена и принудена да се откаже да бъде такава база, терористичните лидери също могат да бъдат възпрени. Така например, Ислямският освободителен фронт на моро, действащ във Филипините, може да бъде принуден да прекрати сътрудничеството си с Джамаа Исламия и Ал Кайда със заплаха за американски репресии (12).

Накрая (което е и най-очевидно), държавите, спонсориращи тероризма, също са уязвими за стратегиите на директния отговор (13). Така, заплахата, отправена от президента Буш непосредствено след 11 септември, че САЩ няма да правят разлика между терористите и държавите, които ги спонсорират, принуди немалко правителства да преразгледат традиционните си връзки с различни недържавни въоръжени групировки (14). След 2005 САЩ подновиха тези заплахи, заявявайки, че ще търсят сметка на държавите, предоставящи на терористите материали, които биха могли да им послужат за осъществяване на ядрена атака (15). Този тип заплахи, ако звучат достатъчно достоверно, наред със съответната техника за засичане на въпросните материали, може да възпре определени държави да предоставят ядрени оръжия или материали на терористични организации (16).

Разбира се, съществуват редица потенциални ограничения по отношение на стратегията на директния отговор. На първо място, т.нар. „твърдо ядро” на терористичните мрежи, включително атентаторите-самоубийци, трудно могат да бъдат спрени от заплахата за пряко възмездие. За този тип терористи стратегиите на отричането могат да се окажат по-полезни. Второто ограничение е резултат от неизбежното напрежение между сдържането и военното решение. За да бъде успешно сдържането, базиращо се на стратегията на директния отговор, заплахата трябва да е съобразена с поведението на противника. Ако отделните индивиди и политически групировки смятат, че ще бъдат обект на атака, в рамките на войната на САЩ срещу тероризма, без значение какво точно са направили, те ще бъдат по-малко склонни да ограничат активността си. Затова Вашингтон следва да допълни политиката си на сдържане с политика на „успокояване”. Тоест, американското правителство трябва да поеме ясен ангажимент към тези, които се въздържат от терористични действия, че няма да бъдат репресирани.

Индиректният отговор

Стратегиите на индиректния отговор залагат на заплахата от репресии не само срещу самите терористи, а срещу нещо, което им е скъпо и на което държат. Тоест, тъй като репресиите могат да не подействят срещу определени типове терористи, държавите следва да са в състояние да застрашат (или да убедят терористите, че собствените им акции беха могли да навредят на) други неща, които те ценят, като например семействата им, тяхната собственост или общностите, към които принадлежат.

Пример за подобна стратегия на индиректния отговор е предишната политика на Израел за разрушаване къщите на атентаторите-самоубийци и техните семейства. Израел не се опитваше да „накаже” самите атентатори, защото те обикновено загиват в резултат от успешно осъществената атака, а стоварваше отмъщението си върху семействата им. Тази политика би трябвало да накара атентаторите-камикадзе да се замислят, дали за тях е по-важна собствената им слава на мъченици за вярата или това семействата им да имат къде да живеят. И макар че по-късно Израел реши да се откаже от тази практика в борбата си с тероризма, налице са доста доказателства, че тя е накарала мнозина атентатори-самоубийци да изоставята намеренията си (18).

Въпреки че стратегиите на индиректния отговор, доколкото са прилагани досега, се оказват по-скоро недостатъчно приложими, поради прекалено суровия им подход, възможно е да се намерят по-гъвкави методи, които държавите биха могли да използват. Те например, могат да наложат извънредни данъци или да ограничат пътуванията на семействата на терористите. Макар и да не са толкова сурови, като разрушаването на жилища например, тези наказания могат да повлияят върху съотношението между ползите и вредите от гледната точка на терористите. Подобен подход обаче също се сблъсква със сериозни проблеми. Правните системи в много държави се основават на презумпцията за индивидуалната отговорност, което прави много несигурна законовата база на „колективното наказание”.

В тази връзка, държавите биха могли да заложат на стратегии, чиято цел е терористите да осъзнаят, как действията им ще се отразят негативно върху техните семейства и общности. Професор Томас Шелинг например смята, че радикалните ислямски терористи могат да бъдат възпрени от осъществяването на биологична атака, ако бъдат убедени, че една предизвикана епидемия на Запад много бързо може да се прехвърли (предвид тясната взаимна обвързаност в съвременния свят) в Близкия Изток, причинявайки смъртта на много мюсюлмани (19).

Но, ако в миналото стратегиите на индиректния отговор неведнъж са помагали за сдържането на терористичната активност, днес те не се разглеждат като особено подходящ инструмент за целта. Въпреки това анализът на този тип стратегии, независимо от всичките им недостатъци, може да ни насочи към формулирането на други, по-добре работещи стратегии в бъдеще.

Тактическото отричане

Стратегиите на тактическото отричане (отричане на тактическо ниво) се базират на внушението за провал на терористичните действия на тактическо ниво. Тоест, те се опитват да сдържат тероризма, поставяйки под въпрос способността на терористите успешно да осъществят атаките си. Ако терористите смятат, че е много вероятно атаката им да пропадне, те ще са по-малко мотивирани да изразходват време и ресурси за осъществяването и. За разлика от тях, стратегиите на стратегическото отричане, на които ще се спрем по-нататък, целят да разубедят терористите в ползата от успешно осъществената от тях атака. Мишена на тактическото отричане е успехът на самата атака.

Знаем, че водачите на терористите, както и редовите терористи изключително много държат на успеха на провежданите от тях операции, но го правят по различни причини. Така, за водачите успешните терористични атаки са най-добрия начин за привличане на внимание и осигуряване на нови средства и доброволци за терористичните мрежи. От друга страна, една осуетена атака би имала точно обратния ефект, деморализирайки и отслабвайки терористичното движение. Както посочва Осама бин Ладен: „Когато хората виждат един силен и един слаб кон, те естествено ще харесат силния” (20). Редовите терористи също държат на успеха на операцията. Нещо повече, те се вълнуват не само дали атаката им ще е успешно, а и от това, колко успешна ще бъде. Например, преди да се отправи на самоубийствена мисия, млад иракчанин признава пред близките си, че би искал да убие „достатъчно американци” (21). Тоест, в неговото съзнание, смисълът на жертвата му може да бъде поставен под въпрос, ако ликвидира само шепа противникови войници.

Имайки предвид значението, което терористите отдават на успеха на операциите си, държавите могат да сдържат терористичната активност, убеждавайки терористите, че атаките им най-вероятно ще пропаднат. Затова дори елементарните мерки за повишаване на вътрешната сигурност могат да ограничат или възпрат терористичните нападения. Подобряването на вътрешното разузнаване и укрепване защитата на важни потенциални мишени може да възпре, поне частично, атаките на терористите. Налице са много случаи, когато терористите са се въздържали от осъществяването на нападение, именно защото са се опасявали от провал. Така например, един от филиалите на Ал Кайда е подготвял нападение срещу американска военна база в Турция в края на 2003, но след като САЩ са укрепили защитата и, терористите отменят атаката (22).

Разбира се, не е възможно да защитиш в достатъчна степен всяка възможна мишена, затова терористите често просто ще пренасочват вниманието си от добре защитените към по-уязвимите. Този факт обаче, може да се превърне в предимство (както и в отговорност) във войната с терора. В крайна сметка, избор на антитерористите е, кои мишени трябва да бъдат защитени и на каква цена.

Осъществяването на ефективни мерки за укрепване на вътрешната сигурност може да се окаже полезно за сдържането на тероризма с използване на оръжия за масово унищожаване (ОМУ) например. За да осъществят успешно подобни атаки, терористите следва да преодолеят множество трудности. Мерките, които САЩ предприемат за да ограничат възможността за успешно осъществяване на терористично нападение с използване на ОМУ, сами по себе си, ще имат сдържащ ефект. Така, подобрявайки потенциала си за засичане на радиоактивни материали на граничните пунктове, американците ще намалят вероятността от внасяне на такива материали от терористите (паралелно с това ще нарасне количеството заловени материали). Имайки предвид, че този тип материали са твърде ценни за терористите (поради ограниченото им количество) можем да предположим, че те могат да се откажат да ги внасят в САЩ, именно заради големия риск да ги загубят.

Някой вероятно би възразил, че САЩ вече са подобрили значително вътрешната си сигурност и са го направили с чисто отбранителни цели, а не с цел сдържане на терористите. Това обаче би било опит за замазване на един от най-важните въпроси в антитерористичната политика на САЩ: дали мерките за повишаване на вътрешната сигурност следва да се разглеждат, на първо място, като отбранителни или пък като „сдържащи”? Ние например смятаме, че политиката, касаеща вътрешната сигурност, трябва да се разглежда, на първо място, като „сдържаща”. Тоест, нейна цел не трябва да бъде парирането на безкрайни (по количество и методи на осъществяване) терористични атаки. Ако залагаме на това, че американските специални части и службите ще са в състояние да осуетят терористичните атаки в последния момент (т.е. когато те вече са започнали да се реализират), следва да признаем, че усилията ни за гарантиране на вътрешната сигурност са се провалили. Вместо това, основната цел на САЩ трябва да бъде сдържането на тероризма. Тоест, Вашингтон следва да изпрати ясно посланиае, че сме готови и, че не е в интерес на терористите да предприемат атаки срещу територията на САЩ. Всъщност, целта на практическите мерки за укрепване на вътрешната сигурност не е толкова да бъдат предотвратени конкретни терористични нападения, колкото да бъдат убедени терористите в това, че подобни нападения са обречени на провал.

Това прозрение има важни последици за начина, по който структурираме вътрешната сигурност. На първо място, тя не бива да се планира, най-вече, като чисто отбранителна. Не можем да разчитаме, че ще осуетим всякакъв вид терористична атака. Целта по-скоро следва да е да увеличим вероятността от осуетяването и провала на подобна атака, т.е. да бъдат убедени терористите, че не си струва да я предприемат. Опитвайки се да градим някаква перфектна отбрана за постигането и би било излишно престараване (да не говорим, че на практика подобно нещо е непостижимо). Вместо това вътрешната сигурност трябва да заложи на по-елементарни мерки, като например увеличаване на произволните проверки на потенциални терористи и периодично „прочистване” на възможни терористични гнезда. Подобни мерки деморализират терористите, да не говорим, че са много по-евтини от „херметичната” отбрана и, ако са добре планирани, са достатъчни за сдържането на терористичните нападения.

В допълнение към това, без оглед на обективното ниво на отбрана, САЩ могат да предприемат мерки, целящи да променят субективното възприятие на терористите за американския антитерористичен потенциал. Сдържането е и психологически феномен. Ако терористите вярват, че Вашингтон може да осуети тяхната атака, те могат да бъдат възпрени да я осъществят, без значение, дали Вашингтон действително разполага с подобни възможности. Затова държавите трябва да следват политика на стратегическа комуникация, целяща да убеди терористите, че атаките им най-вероятно ще пропаднат. САЩ например, могат да огласят публично мащабите на мерките, които предприемат за укрепването на вътрешната си сигурност. В този смисъл, за тях вероятно ще е по-добре да пренебрегнат съображенията, свързани със секретността, и да започнат по-смело да публикуват данни за провалените терористични нападения. Огласяването на примерите на провалени терористични атаки ще накара потенциалните терористи сериозно да се замислят за шансовете на подготвяните от тях самите нападения.

Държавите могат да постигнат определен сдържащ ефект и като развиват и правят обществено достояние способността си за справяне с кризи, включително чрез адекватни системи за планиране и действия при възникване на извънредно положение. Ако терористите вярват, че САЩ разполагат със съвършена система за смекчаване последиците от радиоактивна атака например, те могат и да се откажат да опитат подобна атака срещу тях.

Впрочем, САЩ вече изпозваха подобна тактика. Така например, непосредствено след нападенията от 11 септември, те обявиха, че занапред ще свалят отвлечените самолети (23). Ако терористите вярват, че американците ще свалят всеки отвлечен самолет, преди да е достигнал набелязаната от тях цел, те вече няма да могат да разчитат да ги използват като своеобразни „ракети”. Много е вероятно, тази нова политика на САЩ да е предотвратила редица нападения в стил „11 септември”. След обявяването и, терористите се опитаха да взривят няколко самолети във въздуха (като пропадналия опит с терориста, скрил взривно вещество в обувките си, през 2009), вместо да се опитват да ги разбият в някой американски град (24). От гледната точка на Вашингтон, подобна промяна следва да се смята за положителна, тъй като загубите при свалянето на един самолет са несъизмеримо по-малки, отколкото ако той бъде разбит в някой гъстонаселен град.

В крайна сметка, държавите могат да сдържат тероризма с помощта на заплахата, че той може да претърпи провал на тактическо ниво. Ако терористите се опасяват, че атаката им може да пропадне, те едва ли биха я предприели. Затова Вашингтон следва да формулира такава политика в сферата на вътрешната сигурност, която да акцентира върху сдържането, а не само на отбраната. Това би гарантирало същото ниво на защита, но на много по-ниска цена за американската икономика и начин на живот.

Стратегическото отричане

Политиката на стратегическо отричане може да сдържи тероризма с помощта на заплахата, че терористите няма да постигнат стратегическите си цели, дори ако атаката им се окаже успешна. Тоест, стратегиите, базиращи се на стратегическото отричане, целят да прекъснат връзката между успешните терористични операции и целите, които те би трябвало да постигнат. Терористите могат да бъдат възпрени да извършват нападения, ако повярват, че дори поредица от успешни атаки няма да им помогне да постигнат тези по-широки политически цели.

Стратегията на систематичното отричане на стратегическите цели, поставени от терористите, стартира с идентифицирането на въпросните цели. Много терористични организации следват една и съща основна стратегия: терористите атакуват граждански мишени за да тероризират населението, защитавано от правителството. Те разчитат, че в резултат от това подложеното на терор население ще упражни натиск върху правителството да вземе мерки за да прекрати хаоса. В крайна сметка, терористите се надяват, че в отговор на натиска отдолу, управляващите ще отстъпят пред техните политически искания, срещу обещанието им да прекратят насилието.

Държавите могат да сдържат тероризма като идентифицират и „отрекат” (вместо да отстъпват) целите, стоящи в основата на стратегията на терора. Така например, някои държави съумяха да ограничат медийното отразяване на терористичните нападения, непозволявайки на терористите да постигнат търсената от тях публичност. Дори и тази проста мярка може да ограничи ползите, които терористите се стремят да извлекат от акциите си. Така например, непосредствено след тероричните нападения в курорта Шарм ел Шейх, през лятото на 2005, египетските власти наредиха повредения хотел да бъде покрит с огромно бяло платно (25). Когато телевизионните екипи се появиха за да заснемат зейналата димяща дупка на мястото на хотела, вместо това видяха само бяло платно. По същия начин израелското правителство постигна негласно споразумение с местните медии, които се съгласиха да ограничат отразяването на терористичните нападения, стремейки се да балансират правото на обществото да бъде информирано за случващото се и усилията на правителството да се справи с тероризма.

Освен това държавите могат да сдържат тероризма, поставяйки под въпрос способността на терористите да провокират хаос и паника в обществото. Ако терористите вече не могат да предизвикат сериозна паника, те няма да могат и да използват тази паника за получаването на политически отстъпки. В Израел например, се стремят кафенетата, станали обект на терористична атака, максимално бързо да заработят отново. Способността да се върнеш веднага в играта, т.е. гъвкавостта, е ясен знак за населението и за терористичните групировки, че нападенията им няма да нарушат обичайния начин на живот.

Възможно е някои терористи да се ръководят по-скоро от идеологически, отколкото от политически съображения. Но дори и те могат да бъдат сдържани, ако САЩ не допуснат постигането на нематериалните цели, които си поставят. Така например, Вашингтон може да продължи да работи с водещите мюсюлмански духовници за да докаже, че самоубийството противоречи на ислямското учение. Ако вярващите започнат да се съмняват, дали самоубийствената им мисия действително би им гарантирала лично спасение, могат да решат и, че цената на терористичните действия надхвърля ползите от нея. Разбира се, отричането на нематериалните цели може да се окаже твърде трудно, а и очевидната американска намеса в дебатите, касаещи мюсюлманската теология, следва на всяка цена да се избягва. Въпреки това, ако се осъществяват по подходящия начин, тези усилия могат да съдействат за сдържането на тероризма.

Радикалните ислямистки терористични организации използват тероризма и като начин да си осигурят подкрепата на по-широката мюсюлманска общност (т.нар. умма). Ако обаче терористите бъдат убедени, че някои техни действия могат да ерозират подкрепата им в уммата, те могат да бъда възпрени да ги осъществят. През юли 2005, Айман ал-Зауахири (по онова време вторият човек в Ал Кайда) изпрати писмо до водача на Ал Кайда в Ирак Абу Мусаб ас-Заркауи, с препоръка да прекрати убийствата на мюсюлмани и обезглавяването на заловени пленници заради негативната реакция в мюсюлманския свят (26). В този смисъл, предпазливите американски усилия да се дава гласност на тези срамни действия на терористите (особено в местните медии) могат да ограничат някои видове терористична активност.

Може би най-важното обаче е, че държавите могат да сдържат тероризма, твърдо отказвайки да изпълнят политическите искания, поставяни от различните терористични организации. Ако недържавните терористични групи стигнат до извода, че стратегията, базираща се на терора, няма да им помогне да постигнат фундаменталните си политически цели, с течение на времето те могат да се откажат (частично или напълно) от използването на тероризма като тактически инструмент. Вероятно тъкмо това бе една от причините много държави да възприемат като официална политика отказа от преговори с терористите. Тя не се ръководи само от морални съображения, а най-вече от стратегическото решение терористите да бъдат „лишени” от ползата от своите действия.

САЩ например, могат да използват стратегията на „стратегическото отричане” за сдържането на основния си терористичен противник Ал Кайда. Както е известно, най-важната стратегическа цел на тази организация е да принуди своя „далечен враг”, в лицето на САЩ, да напусне Близкия Изток, като по този начин улеснят свалянето на „вероотстъпническите” режими в региона и възраждането там на Халифата, управляван според законите на шариата. САЩ могат да сдържат Ал Кайда, като достатъчно убедително демонстрират, че нямат никакво намерение да променят политиката си в Близкия Изток в резултат от извършените терористични атаки. Ако САЩ съумеят да убедят Ал Кайда, че американското присъствие в региона ще продължи, без оглед на нивото на терористичното насилие, което мрежата на покойния Бин Ладен стоварва върху Съединените щати или съюзниците им, тогава Вашнгтон ще успее да ограничи съществено стимулите на Ал Кайда за осъществяването на подобни атаки.

За да могат противниците им да възприемат заплахите, свързани със „стратегическото отричане”, достатъчно сериозно, държавите трябва да използват множество различни канали за комуникация. Така, техните лидери следва ясно да декларират, че никога няма да позволят на тероризма да влияе върху вземането на решения в сферата на националната сигурност. Разбира се, подобни изявления могат (и често става точно така) да бъдат пренебрегнати, като „празни приказки”. Тъкмо поради това, държавите трябва да убеждават противниците си и чрез действия. В тази връзка Томас Шелинг посочва, че на държавите нерядко се налага да предприемат стъпки, които им връзват ръцете, за да накарат другите да повярват на декларираните от тях намерения. Така например, САЩ следва да продължат да поддържат достатъчно мащабна и скъпа военна инфраструктура в Близкия Изток (например американските бази в Катар, ОАЕ, Бахрейн и Кувейт) макар че това ще е по-трудно за тях, отколкото просто да напуснат региона, в отговор на успешните терористични нападения .

Държавата може да накара противниците си да повярват в сериозността на намеренията и и като укрепва имиджа си на твърда и решителна сила. Терористичните групи могат да се окажат по-малко склонни да атакуват държави, ползващи се с репутацията на непоколебими противници на преговорите с терористите. За съжаление, в момента САЩ се ползват с имиджа на държава, която твърде бързо капитулира пред исканията на последните. Така например, непосредствено след атаката на „Хизбула” срещу казармите на американските морски пехотинци в Бейрут, през 1983, САЩ побързаха да изтеглят частите си от Ливан (28). По същия начин, решението на САЩ да изтегли частите си от Саудитска Арабия през 2003 беше възприето от мнозина като отстъпка пред терористичния натиск на Ал Кайда (29). За да съхранят имиджа си сред държавите от региона, САЩ следва да възприемат политика, акцентираща върху намерението на Вашингтон да не допусне терористите да постигнат стратегическите си цели и твърдо да се придържат към нея, каквото и да става. В бъдеще, решенията за разполагането на американски военни части не бива да се съобразяват с претенциите на терористичните организации. Истината е, че днес само твърдото поведение пред лицето на терористичните нападения може да възстанови пострадалия имидж на Вашингтон и да обезкуражи терористите.

Според редица, появили се след 11 септември 2001, документи в сферата на сигурността, САЩ следва да се опитат да попречат на идеологическата подкрепа за тероризма, включително като делегитимират тероризма, като тактика (30). Само че когато си имаш работа с толкова опасен противник би било по-разумно да съобразяваш своите действия с интересите си, а не с морални съображения. Мнозина анализатори смятат, че тероризмът преуспява не в резултат от някаква виртуозна стратегия, а заради бруталната си ефективност. Опасността от международния тероризъм може да бъде разсеяна само, ако хората, ангажирани с този вид дейност, повярват, че тероризмът вече не е най-доброто средство за да постигнат целите си. На свой ред, държавите ще могат да победят тероризма тогава, когато са в състояние да сложат край на широко разпространената представа, че тероризмът е ефективна стратегия.

Сдържането е необходимо, но не е достатъчно

Настоящата статия очертава достатъчно всеобхватна рамка за сдържането на терористичните мрежи. Според нас, сдържането може да има само частичен успех и следва да се възприема като компонент, а не като крайъгълен камък на антитерористичната стратегия. Въпреки ограничената си роля обаче, сдържането е ключов елемент от ефективния антитерористичен подход.

Без съмнение, американските стратегии за сдържане на тероризма ще стават все по-сложни с времето, като са налице множество наложителни стъпки, които значително биха повишили способността ни да сдържаме тероризма. На първо място, САЩ следва да подобрят способността си да осъществяват стратегически комуникации с цел да предадат достатъчно ясно и твърдо послание до терористичните мрежи. Политиките на „тактическо отричане” изискват от САЩ не само да развият способността да осуетявят терористичните атаки, но и да убедят самите терористи, че разполагат с такава способност. По същия начин, реализирайки политиките на „стратегическо отричане”, САЩ следва да се научат да не отстъпват пред исканията на терористите, дори ако последните са осъществили серия от успешни атаки срещу Америка. С други думи, Вашингтон трябва ясно и постоянно да декларира пред света, че тероризмът ще се провали.

Способността на САЩ да сдържат тероризма може да нарасне, благодарение на по-широкото разбиране за същността на нашите противници-терористи. Макар че познанията ни по този въпрос качествено се подобриха от 11 септември насам, има още много неща, с които не сме наясно, например: на какво най-много държат терористите и как можем да ги накараме да се страхуват, че могат да го изгубят? Кои са стратегическите и тактическите цели на терористите? С каква заплаха за провал могат да бъдат накарани да се откажат от осъществяването на конкретна терористична атака, или от тероризма въобще? Получаването на толкова детайлна информация изисква, например, американското правителство и специалните служби да формулират определен тип стратегия (съобразена с изискванията на закона, разбира се) за осъществяване разпитите на задържаните терористи, която да позволи извличането на въпросната информация от тях. Сега основната цел при тези разпити е получаването на информация за планираните бъдещи терористични операции. Това продължава да е важно, но не бива да забравяме, че от задържаните може да се извлече изключително важна информация за надеждите и страховете на терористите например. Последната пък може да се използва за реализацията на ефективно политика за сдържане на тероризма.

Макар че пред последните години сдържането се превърна в ключов елемент на американската антитерористична стратегия, още много предстои да се направи. Поставяйки концепцията за сдържането в центъра на политическия и обществен дебат относно американската антитерористична стратегия, САЩ могат да намалят вероятността, американците отново да преживеят трагедията от 11 септември 2001.

Бележки:

1. ‘‘The National Security Strategy of the United States of America,’’ September 2002, p. 15, http://merln.ndu.edu/whitepapers/USnss2002.pdf.

2. Eric Schmitt and Thom Shanker, Counterstrike: The Untold Story of America’s Secret Campaign against Al Qaeda (New York: Times Books, 2011), p. 51.

3. U.S. Department of Defense, ‘‘Quadrennial Defense Review,’’ February 6, 2006, p. vi, http://www.defense.gov/qdr/report/report20060203.pdf.

4. QDR, p. 49.

5. Schmitt and Shanker, p. 180.

6. Glenn H. Snyder, Deterrence and Defense: Toward a Theory of National Security (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1961), p. 16.

7. Elaine Sciolino and Don Van Natta, ‘‘For a Decade, London Thrived as a Busy Crossroads of Terror,’’ New York Times, July 10, 2005, http://www.nytimes.com/2005/07/10/international/europe/10qaeda.html?pagewanted_all.

8. Jon Ronson, Them: Adventures with Extremists (New York: Simon and Schuster, 2002).

9. ‘‘Blair: World Slept After 9/11,’’ CNN.com, July 26, 2005, http://www.cnn.com/2005/ WORLD/europe/07/26/london.politicians/index.html.

10. James Brandon, ‘‘The Next Generation of Radical Islamist Preachers in the UK,’’ Terrorism Monitor 6, no. 13 (June 2008), http://www.jamestown.org/single/?no_cache_1&tx_ttnews[tt_news]_5013.

11. John Roth, Douglas Greenburg, and Serena Wille, ‘‘National Commission on Terrorist Attacks Against the United States: Monograph on Terrorist Financing,’’ http://govinfo. library.unt.edu/911/staff_statements/911_TerrFin_Monograph.pdf.

12. Robert F. Trager and Dessislava P. Zagorcheva, ‘‘Deterring Terrorism: It Can Be Done,’’ International Security 30, no. 3 (Winter 2005/06): pp. 87—123.

13. Daniel Byman, Deadly Connections: States that Sponsor Terrorism (New York: Cambridge University Press, 2005).

14. George W. Bush, ‘‘Statement by the President in His Address to the Nation,’’ September 20, 2001, http://www.washingtonpost.com/wp-srv/nation/specials/attacked/ transcripts/bushaddress_092001.html.

15. ‘‘Remarks by the National Security Advisor, Stephen Hadley, to the Center for International Security and Cooperation,’’ Stanford University, February 8, 2008, http://merln.ndu.edu/archivepdf/wmd/WH/20080211-6.pdf.

16. Caitlin Talmadge, ‘‘Deterring a Nuclear 9/11,’’ The Washington Quarterly 30, no. 2 (Spring 2007): pp. 21—34, http://www.twq.com/07spring/docs/07spring_talmadge.pdf.

17. On the connection between threats and promises in deterrence, see Thomas Schelling, Strategy of Conflict (Cambridge: Harvard University Press, 1960), p. 12.

18. Efraim Benmelech, Claude Berrebi, and Esteban Klor, ‘‘Counter-Suicide-Terrorism: Evidence from House Demolitions,’’ working paper presented at UCSD IGCC Terrorism Research Conference, San Diego, CA, June 27, 2009.

19. Thomas Schelling, interview with the author, Zurich, Switzerland, November 2009.

20. James Poniewozik, ‘‘The Banality of bin Laden,’’ Time, December 13, 2001, http://www. time.com/time/nation/article/0,8599,188329,00.html.

21. Bobby Ghosh, ‘‘Inside the Mind of an Iraqi Suicide Bomber,’’ Time, June 26, 2005,http://www.time.com/time/magazine/article/0,9171,1077288,00.html.

22. Lloyd De Vries, ‘‘Turks Bust Alleged Qaeda Plotter,’’ CBS News, December 19, 2003,http://www.cbsnews.com/stories/2003/12/17/terror/main588982.shtml.

23. Andrew Buncombe, ‘‘U.S. Pilots Trained to Shoot Down Hijacked Planes’’, The Independent, October 4, 2003.

24. Scott Shane and Eric Lipton, ‘‘Passengers’ Quick Action Halted Attack,’’ New York Times, December 26, 2009, http://www.nytimes.com/2009/12/27/us/27plane.html?scp_1&sq_Scott%20Shane%20and%20Eric%20Lipton,%20%E2%80%9CPassengers%E2%80%99%20Quick%20Action%20Halted%20Attack&st_cse.

25. Daniel Williams, ‘‘Egypt Gets Tough in Sinai in Wake of Resort Attacks,’’ Washington Post, October 2, 2005, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/10/01/AR2005100101293_pf.html.

26. Susan B. Glasser and Walter Pincus, ‘‘Seized Letter Outlines Al Qaeda’s Goals in Iraq”, Washington Post, October 12, 2005, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/10/11/AR2005101101353.html.

27. Thomas Schelling, Arms and Influence (Yale University Press, 1967).

28. Rick Hampson, ‘‘25 Years Later, Bombing in Beirut Still Resonates,’’ USA Today, October 18, 2008, http://www.usatoday.com/news/military/2008-10-15-beirut-barracks_n.htm.

29. Oliver Burkeman, ‘‘America Signals Withdrawal of Troops from Saudi Arabia,’’ The Guardian, April 30, 2003, http://www.guardian.co.uk/world/2003/apr/30/usa.iraq. 

30. ‘‘National Strategy for Counterterrorism,’’ June 2011, http://www.whitehouse.gov/sites/default/files/counterterrorism_strategy.pdf; ‘‘National Security Strategy,’’ p. 12.

* Доцент в Джорджтаунския университет, анализатор на Уошингтън Куотърли

** Директор в Центъра за международна сигурност на Атлантическия съвет във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли. Крьониг и Павел са автори на първата всеобхватна стратегия на американското правителство за сдържане на тероризма от 2005.

{backbutton}

Бомбардировки на Източна Европа? Не става дума за Иран, нито пък за някой роман на Том Кланси. Става дума за, макар и чисто хипотетична, възможност, огласена преди време от тогавашния руски президент Дмитрий Медведев и началника на Генералния щаб Николай Макаров, която може да се превърне в кошмарна реалност, ако НАТО все пак реализира прословутия си военен проект за т.нар. европейска (всъщност американско-европейска) система за противоракетна отбрана (ПРО).

Проектът European Phased Adaptive Approach (ЕPAA) беше лансиран от Обама през 2009. Целта му е защитата на Стария свят от Иран и неговите балистични ракети Shahab-3, способни да достигнат някои части на Южна Европа. Москва обаче се опасява, че противоракетният щит цели да неутрализира руските междуконтинентални ракети. Нещата все повече наподобяват своеобразно повторение на студената война, което рискува да замрази отношенията между САЩ и Русия. В същото време, в новия „ракетен чадър” се очертават няколко „дупки”, както технически, така и политически, които го превръщат в разменна монета на международния политически пазар, при условие, разбира се, че трябва да почакаме поне до ноември 2012, когато ще стане ясно, кой ще бъде следващия стопанин на Белия дом.

Еволюцията на идеята за ракетния щит

Идеята за изграждането на щит, защитаващ Европа от евентуални ядрени ракетни атаки, не е нова. Тя беше любима тема още на предишния президент Буш-младши: след излизането на САЩ от Договора за ограничаване на системите за противоракетна отбрана и създаването (през 2002-2004) на базата за противоракетна отбрана в Аляска, през 2007 той декларира намерението си да разположи мощен радар и прехващащи ракети с наземно базиране на територията на Чехия и Полша. Това лиши руснаците от сън, те бяха силно притеснени от възможността разположените в близост до границата им двайсеттонни ракети да се използват не само за защита, но и за атака срещу Москва и прилежащите територии.

След като влезе в Белия дом, Обама прати в архива плановете на Буш, смятайки ги за прекалено деструктивни от дипломатическа гледна точка, и обяви началото на собствения си проект за ЕРАА. Идеята на презизидента, лансирана през 2009, предвиждаше създаването на система за ПРО, която да е оперативна още през 2011 (а не през 2018), да е подвижна и модулна, тъй като ракетните установки ще бъдат разположени на кораби в Средиземно море. Според него, този вариант би навредил по-малко на отношенията с Русия.

Според проекта на Обама, изграждането на европейския противоракетен щит следва да се реализира в рамките на четири фази. Както беше обявено на срещата на НАТО в Чикаго, през май 2012, първата фаза ще приключи до края на настоящата година с разполагането на 29 кораба, оборудвани с радари Аеgis, 113 ракетни системи SM-3 Block IA и 16 системи SM-3 Block IB, както и на вече действащия радар в Турция (Кюреджик). Втората следва да приключи през 2015, когато в Румъния ще влезе в действие първият наземен радар Aegis Spy-1, снабден с 24 ракети SM-3. Дотогава броят на корабите в Средиземно море ще нарасне до 32, броят на ракетите SM-3 Block IA – до 139, а този на SM-3 Block IB – до 100. Третата фаза пък трябва да приключи през 2018 с инсталирането на втори радар Aegis Spy-1 в Полша. Дотогава ще се появят и новите ракети SM-3 Block IIA, предназначени за прехващане на балистични ракети със среден радиус, тъй като са по-мощни и бързи. През тази фаза следва да бъдат въведени в действие сензори за откриване на изстреляни бойни глави. Последната фаза все още не е детайлизирана: тя следва да приключи през 2020 и предполага разполагането на прехващащи ракети SM-3 Block IIB, способни да поразяват междуконтинентални балистични ракети.

Именно тази последна фаза тревожи руснаците. Сегашните ракети SM-3 не застрашават стратегическия арсенал на Кремъл: скоростта им (3 км/сек) и тяхната мощност не са достатъчни за прехващането, на европейска територия, на междуконтинентални балистични ракети, насочени срещу САЩ, чиято траектория минава над Арктика. За разлика от тях обаче, ракетите SM-3 Block IIB ще развиват скорост 5-5,5 км/сек и са в състояние да неутрализират руските бойни глави.

Досега американците нямаха проблеми, тъй като новите ракети не са в противоречие с Договора за съкращаване на ядрените арсенали (START III), подписан от САЩ и Русия през 2010. Неговите чл.2, 3 и 4 обаче ясно забраняват „разполагането от САЩ, друга държава или група от държави на система за противоракетна отбрана, която може значително да понижи ефективността на стратегическото ядрено оръжие на Руската Федерация”. В този случай, Москва може да денонсира договора, като по този начин сложи кръст на единствения успех на администрацията на Обама в сферата на съкращаването на въоръженията.

Проблемите пред системата за ПРО

В същото време, новата система за ПРО не е застрахована от провал. Налице са три основни технически проблема. На първо място, не е сигурно, че ракетите SM-3 Block II ще се окажат ефективни срещу междуконтиненталните балистични ракети. Тези ракети са проектирани така, че да поразяват целта в атмосферата, по време на полета, след изстрелването на бойната глава. Прехващането на ракетата в началната фаза след изстрелването и, когато тя все още е едно цяло, „в момента е невъзможно”, както се посочва в анализа на научния отдел на Пентагона (Defense Science Board). Причината е, че времевият интервал между изстрелването на ракетата и запуска на бойната глава е твърде малък (около 100 секунди). Това дава възможност на противника да използва различни „примамки”, посочва в доклада си Федерацията на американските учени. Тоест, запускът на бойната глава може да се съпровожда с изстрелването на всевъзможни други устройства-примамки, летящи със същата скорост като бойната глава и насочващи към себе си прехващащите ракети. Освен това, евентуалните емисии на инфрачервени лъчи и отразените радиовълни могат да попречат на работата на радара. Това означава, че достатъчно опитен противник, притежаващ сериозна технологична подготовка и възможности, може да заблуди системата за ПРО.

Вторият факт, внушаващ несигурност, е достоверността на резултатите от изпитанията на ракетите SM-3. В една статия от 2010, експертите от Масачузетския технологичен институт Тед Постъл и Джордж Луис твърдят, че американската Агенция за противоракетна отбрана е обявила за успешни девет изпитания, осъществени между 2002 и 2009, които в действителност са се провалили. В тези случаи ракетите са поразили целта, но само косвено, а както е известно прякото попадение е задължително условие за пълното разрушаване на целта, т.е. да не останат никакви съмнения, че противникът все пак може да осъществи запуск на бойна глава.

Когато редакцията на „Лимес” отправи официално запитване по този въпрос до Агенцията за противоракетна отбрана на САЩ, отговорът и беше, че всъщност всички цели са били поразени. Според нея, в случаите за които говорят Постъл и Луис, целите са представлявали ракети, непозволяващи отделянето на бойните глави. Агенцията твърди, че между 2002 и 2010 са били изпробвани 19 прехващащи ракети, в общо 16 различни изпитания, като всичките 16 цели са били прихванати. В същото време, тя отказва да публикува снимките, доказващи твърденията и, под предлог, че така би предоставила на противника информация за SM-3.

Третият проблем свързан с проекта ЕРАА, е от финансов характер. Кой ще финансира проекта? Дали САЩ ще поемат цялото бреме, или ще настояват европейците да се включат в него, след като той касае на първо място именно тях? В последния случай, финансирането ще се осъществи на принципа „от всекиго според възможностите”, или пък значителна част от него ще се поеме от държавите, където ще бъдат разположени структурите на EPAA (Турция, Румъния и Полша).

Поне за момента, отговорите на тези въпроси са неясни. Противоракетният щит не е никак евтин. По някои оценки, стойността му е около милиард евро (800 млн. от тях са необходими за адаптирането на вече съществуващите структури на противовъздушната отбрана на НАТО). Всъщност, финансовото бреме е още по-тежко. Така, Пентагонът поиска през 2013 да му бъдат отпуснати за „нуждите на противоракетната отбрана” 9,7 млрд. долара, а според повечето прогнози, до 2017 за удовлетворяване на въпросните нужди ще са необходими 47,4 млрд. долара. Статистиката сочи, че от 1962 насам, САЩ за изразходвали 247 млрд. долара за подобни програми. Между другото, производството на една ракетна установка SM-3 Block IA струва 9-10 млн. долара, а на SM-3 Block IB – 12-16 млн. Логично е да очакваме, че стойността на установките Block IIA и Block IIB ще бъде още по-голяма.

Реалните проблеми пред проекта ЕРАА не са свързани обаче с цената, резултатите от изпитанията или ефективността на SM-3. Основният проблем на ракетния щит са политическите измерения на тази инициатива в момента. Както е известно, на срещата на НАТО в Лисабон, в края на 2010, пактът предложи на Москва да се включи в противоракетната отбрана на Стария континент. Само няколко месеца по-късно обаче, НАТО даде заден ход. „Пактът не може да приема в системата си за колективна отбрана външни играчи, като това правило важи и за противоракетната отбрана. Предполагам, че и Русия няма да е склонна да отстъпи част от суверенитета си” – това заяви генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, неочаквано изявил се в ролята на говорител на Кремъл.

Това „затваряне” на алианса задълбочи разногласията му с Москва, която предлага създаването на общ щит, докато Брюксел е готов най-многото да приеме създаването на две отделни системи за ПРО. Последната глава в тази абсурдна история е почти в стила на Самюел Бекет – така, Русия поиска правни гаранции, че EPAA няма да се използва против руския арсенал. Подобен договор обаче е съвършено неприемлив за САЩ и Путин го знае.

Как би могло да се излезе от тази задънена улица? На теория, достатъчно е Обама да обяви ограничаване производството на прехващащи ракети с голям радиус под „опасния” праг за руското оръжие. Действително, наличието на само една установка SM-3 Block IIB няма да е достатъчно за неутрализацията на междуконтиненталните балистични ракети на Кремъл. Подобна стъпка обаче, няма как да бъде предложена в сегашната ситуация, защото значителното републиканско мнозинство в Сената би провалило ратификацията на съответния договор. В тази връзка, експертите от Института Брукингс във Вашингтон (един от най-авторитетните американски „мозъчни центрове”) предлагат евентуалният договор да включва следните пет точки:

- САЩ и НАТО да поемат официално политически ангажимент, че няма да използват EPAA срещу руските бойни глави;

- възприемане на политика на откритост, включваща съвместни учения с руснаците, създаване на център за планиране и реализация на операциите, обсъждане на възможните сценарии за атаки срещу европейски и руски военни обекти;

- научна обосновка на невъзможността SM-3 да застрашат арсенала на Москва;

- съвместно, макар и временно, управление на противоракетния щит;

- ако EPAA наистина е насочена срещу Иран, следва изрично да се уточни, че производството на SM-3 Block II В ще бъде обвързано с евентуално създаване на междуконтинентално оръжие от Техеран.

Кое пречи на постигането на компромис относно ПРО?

Налице са най-малкото четири фактора, които ограничават шансовете това предложение да бъде прието.

На първо място, изборите през ноември няма да позволят на Обама да предприеме каквито и да било «политически опасни» инициативи. Той самият го призна на една конференция, когато прошепна в ухото на Медведев, че след изборите ще разполага с повече възможности. Както посочват мнозина анализатори, американската полемика по въпросите за ядреното оръжие е заложник на неоконсерваторите още от ерата на студената война. А те не са склонни да водят преговори за противоракетната отбрана. Обзети от натрапчивата идея за осигуряване тотална защита на територията на САЩ от атомната заплаха, тези политически кръгове остро критикуват всяка инициатива на Обама, обвинявайки го, че е готов да отстъпи пред потенциалните противници на Америка и най-вече пред Русия.

На второ място, рамките на сътрудничеството между двете държави се стесниха. Презареждането на отношенията с Москва, предложена от Обама през 2009, вече е само далечен спомен. Отношения между Русия и САЩ се изострят. Така, по време на предизборната си кампания, Путин обвини американския посланик Макфол, че подпомага организаторите на протестите по площадите на големите руски градове. След това пък се задълбочиха разногласията по сирийския въпрос: САЩ настояват Кремъл да прекрати доставките на оръжие за режима на Асад и да му предложи да се оттегли от властта (в същото време нарастват доставките на все по-високотехнологични оръжия за сирийската въоръжена опозиция). Последното действие в тази мелодрама бе приемането от Конгреса на т.нар. закон «Магнитски», въвеждащ различни санкции срещу руските чиновници, смятани от САЩ за виновни за смъртта на юриста Сергей Магнитски. На свой ред, Путин не изпитва особено доверие към американците. Според известния руски експерт Фьодор Лукиянов, сегашният президент на Русия е започнал да изпитва недоверие към САЩ след като, през 2002, Буш-младши едностранно излезе от Договора за ограничаване на системите за ПРО, подписан през 1972, и създаде база на ПРО в Аляска.Тоест, в отношенията между двете страни, все по-отчетливо се усеща полъхът на студената война. И да очакваме, че тази ситуация ще се промени преди 2013 не е реалистично. Путин също изчаква резултатите от президентските избори в САЩ за да продължи преговорите. Безполезно е да се очаква, че САЩ ще вземат някакво решение за противоракетния щит, при положение, че след няколко месеца новият им президент може да отмени всичко, постигнато до момента.

На трето място, възможно е САЩ и Русия да си «правят сметката без кръчмаря», т.е. без да отчитат позицията на европейските държави. Истината е, че американското предложение за изграждането на противоракетен щит провокира нови политически пукнатини между европейските членове на НАТО. Някои бивши съветски сателити, като например Полша и Румъния, ентусиазирано подкрепят това предложение за да се измъкнат от сянката на Кремъл. Освен това Варшава се опитва да трупа политически дивиденти, предлагайки услугите си на ЕС като посредник в отношенията му с Москва.

Други европейски правителства обаче, действат много по-предпазливо. От една страна, някои от тях искат да са под защитата на системата за ПРО, но не и да плащат за това. Да не говорим, че населението им не е особено склонно да приеме разполагането на американски военни структури на своя територия. От друга страна, някои силно амбициозни, макар и средноголеми държави, много държат да прокарват независими инициативи: Франция например разгръща собствена система за ПРО.

На четвърто място, европейската сцена рискува скоро да загуби стратегическият си характер за Русия и САЩ, защото най-важната геополитическа шахматна партия през първите десетилетия на ХХІ век се разиграва не в Европа, а в Азия. Освен Иран, основен приоритет на американската национална сигурност е сдържането на Китай, ето защо именно в Тихия океан САЩ се опитват да градят собствена «перлена огърлица», противопоставяйки я на китайската. В рамките на този сценарий, не бива да забравяме и за Централна Азия. Наскоро Пентагонът се споразумя с някои бивши съветски републики от региона за транзитното преминаване на войските си, напускащи Афганистан, както и на оръжието, техниката и военните технологии, използвани днес от НАТО в Хиндукуш. Тези споразумения засега не противоречат на устава на Организацията на Договора за колективна сигурност, която обединява въпросните държави и Русия, но да не забравяме, че той забранява разполагането на чужди военни бази на територията на страните-членки, без съгласието на останалите. В същото време, САЩ разчитат, че сключените споразумения могат да се превърнат в предпоставка за по-мащабното ангажиране на централноазиатските държави в архитектурата на сдържането, включително и ракетното.

Следователно, не бива да се изключва, че целият европейски щит може, в крайна сметка, да се превърне в разменна монета на далеч по-важния азиатски пазар. Възможно е след 2013, когато Обама или някой друг в Белия дом ще разполага с далеч по-широко поле за маневри, САЩ да решат да се възползват от това за да разположат свой флот, оборудван с противоракетни установки, не само в Средиземно море, или пък да направят жест към Москва, отстъпвайки по въпроса за междуконтиненталните прехващачи, или по този за съвместното обслужване на противоракетния щит. Древните са казвали, че името обикновено отразява същността, а да не забравяме, че EPAA включва думата adaptive, т.е. „приспособяващ се”.

* Анализатор на италианското геополитическо списание „Лимес”

{backbutton}

През последните години темата за „европейския ислям” става все по-актуална. Медиите традиционно отделят голямо внимание на нееднородните в етнокултурно отношение, но пък непрекъснато разрастващи се мюсюлмански общности в различните държави от континента, като този плътен информационен фон създава усещането, че въпросните общности едва ли не винаги са били част от европейското общество. Нещо повече, определена част от мюсюлманските и псевдомюсюлмански общественици и духовници и дори някои либерална европейски журналисти и политолози полагат героични усилия за да интерпретират историята на Стария континент по начин, доказващ, че това наистина е било така, следвайки, от една страна, идеята за глобалния халифат, а от друга – доказалите несъстоятелността си тези на мултикултурализма и извратеното разбиране за толерантността.

Истината обаче е, че повечето държави от Западна, Централна и Северна Европа се сблъскаха с проблемите, породени от присъствието на внушителни и често изолирани общности от мюсюлмани на територията им, едва през втората половина на миналия век. В същото време на континента има и зони, в които дори и дългите столетия на доминация на християнството не са могли да изтрият следите от някогашното присъствие там на последователите на пророка Мохамед. Днес този факт се използва от мнозина ислямски радикали за да обосноват агресивните си претенции към териториите, които някога са били част от средновековния мюсюлмански Халифат. Включително към такива, в които в продължение на дълги столетия не са живели никакви мюсюлмани. На първо място сред тях е Испания.

Мюсюлманската общност в Испания

Разбира се, в момента, мюсюлманските общности в тази страна не разполагат с необходимата сила и лостове за влияние, за да претендират за нещо подобно, нито пък са толкова многобройни, като тези във Франция, Великобритания, Белгия или Холандия например. Впрочем, това до голяма степен се дължи именно на продължителната и доста кръвопролитна история на отношенията между испанците и исляма. Несъмнено, тези отношения са белязани не само от противопоставянето в рамките на арабското завоевание на Пиренейския полуостров и ответната «реконкиста» на християните, но и от взаимного научно и културно взаимодействие и взаимно обогатяване. Несъменено обаче е и, че именно през този период следва да се търсят корените на онази, специфична за Испания ситуация, която, чак до 80-те години на миналия век, не даваше законно основание на некатолическите общности да се развиват и осъществяват религиозната си дейност на територията на страната.

Законът за свободата на религията, разрешаващ въпросната дейност, беше приет от испанския парламент през 1980 (пак тогава към Министерството на правосъдието беше създаден консултативен комитет за свободата на вероизповеданията), като през 1992 беше допълнен с нов закон, гарантиращ на представителите на некатолическите религиозни общности различни права, например правото да преподават в държавните училища. Оттогава насам мюсюлманската общност в Испания непрекъснато нараства, като темповете на този ръст се увеличават с всяка изминала година.

Както и в редица други (западно)европейски държави, втората вълна на съвременната масова мюсюлмански имиграция в страната, която значително увеличи броя на принадлежащите към тази общност, бе съставена предимно от роднините на пристигналите преди това мюсюлмани, преселили се в Испания в резултат от политиката «на събиране на имигрантските семейства». На свой ред, това обстоятелство, по вече традиционната за много държави от Европа схема, доведе до значително увеличаване броя на испанските мюсюлмани, благодарение на високите показатели на раждаемостта в техните семейства.

Сред испанските региони със забележимо ислямско присъствие можем да посочим Андалусия и Каталуния, особено столицата и Барселона. Първото име едва ще учуди някого, тъй като именно в Андалусия белезите на проточилото се над седем века арабско владичество са най-многобройни. За разлика от нея, значителна част от съвременна Каталуния, на практика, не познава ислямското влиняие, т.е. тук липсва това противоречиво наследство в двустранните отношения, което пречи на другите испански области да се отнасят достатъчно спокойно към наличието на тяхна територия на внушителни и постоянно нарастващи мюсюлмански общности. Мнозина от лидерите на последните се опитват да представят епохата на Ал-Андалус (т.е. «земя на вандалите», както арабите са наричали завоюваните от тях територии на Пиренейския полуостров – б.р.) като своеобразен «златен век» в историята на Испания (аргументирайки по този начин и необходимостта от връщане към онези, славни за исляма, времена), само че народната памет на испанците свидетелства за това, че тезата за «златния век» е, най-малкото, съмнителна и силно хиперболизирана. Илюстрация за това, впрочем, е и географията на разселване на испанските мюсюлмани днес.

Специфично място сред испанските територии със значително мюсюлманско присъствие заемат двата африкански анклава – градовете Сеута и Мелиля, които, географски, са разположени на територията на Мароко. В тях мюсюлманите са над половината от населението, което е съвсем нормално.

Подобно на другите западноевропейски държави, оценките за числеността на мюсюлманските общности на територията на Испания доста се разминават. Статистиците и експертите посочват, че те са в диапазона между 900 хиляди и 1,5 милиона души (по данни на Института Гейтстоун), на свой ред журналисти от Би Би Си, базирайки се на статистиката на Държавния департамент на САЩ, посочват цифрата 1 млн. (т.е. 2% от цялото испанско население). Най-многобройни в тази общност са мароканците (около 850 хил. души), които започват да се преселват в страната още през 70-те години. Доста големи са общностите на имигрантите от Алжир, Сенегал и Пакистан (всяка от които наброява около 60-80 хил. души).

Ислямските организации в Испания

На този фон, доста голям е и броят на коренните испанци, решили да приемат исляма, които днес са около 25 хиляди. Показателно е при това, че нерядко те демонстрират по-голяма обществено-политическа активност (и коректност), отколкото родените мюсюлмани. Най много испанци, приели исляма, живеят в Андалусия, където дори са създали редица мюсюлмански центрове за обучение. Между другото, значителна част от испанските ислямски организации, като Испанската ислямска комисия (Comisión Islámica de España - СІЕ) или организацията «Ислямска хунта» (Junta Islámica) са създадени именно от коренни жители на страната, приели исляма.

Създаването на Испанската ислямска комисия, чрез сливането на Федерацията на испанските ислямски организации (FEERI) и Съюза на ислямските общности в Испания (UCIDE), стана възможно благодарение на закона от 1992, значително разширяващ правата на представителите на религиозните малцинства. Организацията претендира да представлява интересите на цялата мюсюлманска общност в страната, както и на мюсюлманите, имигрирали в Испания, които още не са получили испански гражданство. Впрочем, едва ли може да се твърди, че тя разполага със същото влияние в страната, с каквото може да се похвали изпълняващият сходни функции Мюсюлмански съвет на Великобритания например.

В момента, ръководители на тази организация, чиято централа е в Мадрид, са водачът на мюсюлманската общност в Сеута и президент на FEERI Мохамед Хамед Али, който е вицепрезидент на СІЕ, и сър Риадж Татари, който едновременно е президент на CIE и вицепрезидент на Мюсюлманския съвет за сътрудничество в Европа (Muslim Council for

Cooperation in Europe) и на UCIDE. Любопитно е, че преди тях CEI се оглавяваше от приелия исляма известен испански лекар-психиатър и общественик Мансур Ескудеро. Той обаче напусна поста си заради вътрешните междуособици в CIE, след което основа „Ислямската хунта”. Впрочем, междуособиците не секнаха и след това и CIE постепенно изпадна в дълбока криза.

Значителна част от имигрантите-мюсюлмани, преселили се в Испания през втората половина на ХХ век (подобно на мнозинството имигранти в Европа, изповядващи тази религия), идват на континента в търсене на по-добри условия за живот и възможности за качествено образование. Тези, които действително се стремят към това, го постигат, допринасяйки за развитието на испанското общество и държава. Немалко адепти на исляма обаче, вместо да са благодарни на новата си родина за възможностите, които им предоставя, се посвещават на „връщането на отнетите от християните мюсюлмански храмове”. Напоследък, испанското общество буквално е залято от претенции за връщането на построените още по време на арабското владичество джамии, които, в резултат от Реконкистата, в повечето случаи биват превърнати в църкви, или са обявени за паметници на културното наследство.

Основното искане е промяната на статута на котолическата катедрала „Успение Богородично” в Кордоба, включена от ЮНЕСКО в Списъка на обектите на световното носледство. Мюсюлманите искат този паметник на културата да се превърне само в религиозен храм, като част от него се трансформира в действаща джамия. При това те обосновават претенциите си с това, че до средата на ХІІІ век катедралата е била джамия, тактично премълчавайки, че преди джамията на същото място е имало вестготски християнски храм, разрушен, през 711, т.е. в самото начало на арабското нашествие. Преди това пък, там е имало езическо светилище.

В този смисъл, напълно разбираемо е, че епископът на Кордоба Хосе Хуан Асенхо смята за абсолютно неприемливо всяко предложение за трансформация на катедралата и още през 2006 отхвърли исканията на мюсюлманските организации. Впрочем, ако за мюсюлманската умма тази политика на епископа изглежда неприемлива, може би нейните лидери би трябвало да дадат пример в тази посока, като поискат истанбулската „Света София” (коятосъщо е част от Световното наследство на ЮНЕСКО) отново да стане действащ православен храм, за което от няколко години насам настояват няколко американски християнски организации? Същото впрочем се отнася за стотиците християнски храмове по света, превърнати в джамии. На теория, би могла да се създаде някаква международна комисия за ревизия на религиозно-историческото наследство в различните страни по света, която отново да превърне джамиите в църкви, а църквите в джамии. Здравият смисъл обаче подсказва, че е много по-добре да признаем веднъж завинаги съществуващото статукво и престанем да повдигаме този деликатен въпрос.

Както изглежда обаче, част от мюсюлманската общност не е склонна да приеме подобно решение. Така, през 2010, неколцина туристи-мюсюлмани от Австрия, дошли в Кордова като туристи, решават че трябва да се помолят на Аллах не другаде, а именно в католическата катедрала. И когато двама охранители се опитват да им попречат, биват пребити от разярените фанатици. След като мюсюлманите демонстрират подобно поведение в католическа църква, можем да си представим, какво могат да очакват испанците, ако част от нея действително бъде превърната в джамия.

Завръщането на минаретата в Католическото кралство

Всъщност, както посочват редица анализатори, яростните претенции (стигащи до употреба на насилие) на мюсюлманската общност за преразглеждане статута на катедралата в Кордоба изглеждат още по-неразбираеми, имайки предвид, че в Испания има повече от достатъчно (особено, ако добавим и тези, които са в проектна или строителна фаза) джамии. Така, през 2010 властите в Барселона одобриха проекта за играждането на гигантска джамия, събираща над 1000 души. Досега най-голямото подобно съоръжение беше Ислямският културен център в Мадрид, който също включва джамия. Паралелно с това из цялата страна се проектират или вече се строят още десетки джамии. Повечето от действащите джамии и центрове за молитва се намират в Каталуния, а общият им брой в цяла Испания (по данни на американския Институт Гейтстоун) е около хиляда.

Строителството на нови джамии и ислямски културни центрове (които са и своеобразни центрове на влияние) активно се финансира от такива мюсюлмански държави, като Мароко, ОАЕ, Либия и Саудитска Арабия. Именно със саудитски пари се изграждат джамията в Мадрид и Ислямският културен център в Малага, а преди това бяха построени джамии в курортните центрове Марбея и Фуенхирола. Това стана причина за редица обвинения срещу Рияд, че пропагандира доминиращия в страната уахабизъм, чрез контролираните от него джамии в Испания. При това те се отправят не само от немюсюлмани, но и от хора, изповядващи исляма, но не споделящи ултраконсервативните постановки на уахабизма. Така например, в края на 2000-та Ислямският културен център в Мадрид беше изключен от Федерацията на испанските ислямски организации «за да се попречи на Саудитска Арабия да постави под свой контрол исляма в Испания».

За първи път от окончателното прогонване на арабските завоеватели от Испания, през 1492, в тяхната последна столица Гранада беше построена нова джамия. «Тя ще изпълнява функциите на координационен център за възраждането на исляма в Европа» - така определя мисията на Голямата джамия на Гранада, водачът на местната мюсюлманска общност Абдер Хак Салаберия. В градовете, където има значително мюсюлманско население (като Лейда и Сарагоса), местните ислямски общности често отказват да строят джамиите си на определените от властите участъци, претендирайки за «по-достойно и централно място». В Сарагоса например, местните имами обосновават тези претенции с това, че мюсюлманите смятат града за «свой». Впрочем, това не бива да ни учудва, защото, на практика, мнозина мюсюлмани смятат за «свои» не само Сарагоса, а и цяла Испания, очаквайки момента, когато ще се възроди Ал-Андалус. По същия начин разсъждават и салафитите, и радикалните имами, които, според мадриския вестник «АВС» контролират не по-малко от сто джамии в страната. Що се отнася до салафитите, само през 2010, в Испания са се провели над десет конференции, където са се пропагандирали радикално-ислямистки идеи. Това обаче не вълнува особено мюсюлманите, претендиращи да представляват «истинския ислям», защото ислямската общност в Испания не предприема никакви реални мерки за ограничаване активността на екстремистите. При това се налага впечатлението, че основната и задача (както и на мюсюлманските общности в другите европейски държави) е, с помощта на всевъзможни манипулации, да представи испанските мюсюлмани като потиснато и лишено от права малцинство, като паралелно с това постепенно се доближи до основната си цел – възраждането на Ал-Андалус.

Многобройни доказателства, че нещата се развиват именно по този начин, се съдържат в придобилата голяма популярност в Европа статия на експерта от Института Гейтстоун Сьорен Керн «Бумът на джамиите в Испания: църквите биват принужвани да отстъпят». Между другото, откъси от нея бяха публикувани на различни ислямистки сайтове, като се акцентираше върху данните за нарастващия брой на джамиите в страната, но съзнателно се премълчаваха изводите на автора за голямото влияние на салафитите и радикалните имами в испанската мюсюлманска общност, както и за непрекъснатото нарастване на антисемитизма.

Така, цитираният от Керн марокански имам от Барселона Нуредин Зиани, откровено заявява, че «ислямските ценности задължително трябва да бъдат признати за европейски», а масово използваното по отношение на Западната цивилизация определение «юдео-християнска» трябва да се промени на «ислямско-християнска». Не е чудно, че след като не само испанската, но и световната мюсюлманска общност си затваря очите за съществуването в тази страна на агресивно салафитско и ислямистко «лоби», Испания се превърна в «обетована земя» за последните и, в същото време, в една от мишените на глобалния джихад.

Терорът в името на Аллах

Както е известно, през 2004, в резултат от четири терористични нападения в Мадрид, загинаха около 200 и пострадаха над 2000 души. Датата за осъществяване на акцията (11 март) не беше избрана случайно от ислямистите, тъй като тогава се навършваха две години и половина (911 дни) от терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон през 2001. За съжаление, както тогава, така и днес, голяма част от испанските мюсюлмани изглежда не смятат, че следва да се опитат да попречат по някакъв начин на онези, които изкривяват собствената им религия. Те продължават да настояват за повече права, но не са склонни да признаят, че имат и задължения. Така, също както и в много други европейски държави, испанските мюсюлмани смятат за свое изконно право да настояват жените им да носят никаб (вид покривало на главата, подобно на фередже), макар това да няма нищо общо с исляма. В същото време, част от мюсюлманите смятат, че жените не само трябва да бъдат принуждавани да крият лицата си, но и да бъдат пребивани и унижавани, ако не демонстрират достатъчно усърдие в практикуването на религиозните си задължения или по-скоро на онази изкривена представа за тях, която им внушават полуграмотните имами.

Така, през март 2012, испанската полиция задържа в градчето Тараса (край Барселона) имама на една от местните джамии „за дискриминационна пропаганда и нарушаване принципите за равенството и правата на жените на физическа и морална неприкосновеност”. Уточнява се, че „по време на петъчните проповеди, имамът е призовавал вярващите да „дисциплинират” съпругите си, наказвайки ги за свободното им поведение, като използват физическо и психологическо насилие. При това той е давал конкретни примери как те трябва да бъдат бити или изолирани вътре в семейството”. Имайки предвид, че по данни на полицията, тези проповеди всяка седмица са били посещавани от 1500 мюсюлмани, мащабите на негативния ефект от тях придобиват сериозни размери.

Що се отнася до никаба, от няколко години насам, в различни части на Испания, на общинско ниво, непрекъснато се правят опити за забраната му. Първи, такива забрани наложиха редица общини от Каталуния. През 2010, испанския Парламент за малко щеше да наложи забрана за носенето на никаб на цялата територия на страната (както това стана в Белгия и Франция), но в последния момент решението му беше блокирано от опозицията. Година по-късно, Върховният съд на Испания отмени забраната за носенето на никаб на обществени места, приета от властите на Лерида. Заради тази непоследователност на управляващите, при вземането на мерки, защитаващи истинския ислям от всевъзможните му погрешни интерпретации, както и благодарение на толерантността, която самите мюсюлмани демонстрират към екстремистите, паразитиращи върху религията им, днес ислямистите и радикалните имами се чувстват изключително удобно в Испания, а пък ислямските теолози, не само в тази страна, а и в целия мюсюлмански свят все по-силно и все по-често призовават не просто за възраждането на Ал-Андалус, а и за новото завоюване на Испания от исляма.

Така, в края на юни 2012, полицията в Мелиля арестува двама испански граждани от марокански произход, обвинени, че са вербували млади местни мюсюлмани за осъществяването на джихад в различни държави, както и, че са убили двама бивши членове на организацията, решили да се откажат от терора. Убийството е било извършено още през 2008 в мароканския град Надор. Тогава, под натиска на испанските власти, правителството на Мароко издаде международна заповед за задържането на Рашид Абдала Мохамед и Набил Мохамед Чаиб, оглавяващи радикалната групировка. «Жертвите са водели западен начин на живот и са решили да напуснат въпросната групировка» - така обяснява мотивите за убийството испанският вътрешен министър Хорхе Фернандес Диас.

В началото на август пък, испанската полиция задържа трима предполагаеми терористи на Ал Кайда - двама чеченци и испански гражданин от турски произход, подготвящи бомбен атентат, като взривното устройство е било открито в дома на турчина, в малко андалуско градче, в близост до Гибралтар.

Преди това, в началото на юни, коментирайки ситуацията в Палестина и дългогодишния стремеж на арабите да доминират на цялата и територия, ливанският теолог Амин ал-Курди заяви в интервю за арабската телевизия Ал-Кудс (контролирана от ХАМАС), че: «Хората от сектора Газа днес говорят за освобождаването на Андалусия, защото смятат, че освобождаването на джамията Ал Акса и на Йерусалим вече е само въпрос на време и, че Палестина и Йерусалим съвсем скоро ще се контролират изцяло от мюсюлманите. Затова вече гледаме към Андалусия, която мюсюлманите загубиха навремето».

Опасната мечта за възраждането на Ал-Андалус

За това, че мечтата за възраждането на Ал-Андалус и по-нататъшното «завоюване» на западните държави се е вкоренила дълбоко в съзнанието на принадлежащите към глобалната умма, свидетелстват и думите на Субхи ал-Язиджи, декан на Факултета за изучаване на Корана в Ислямския университет на Газа, в интервюто му за телевизия Ал-Акса от края на май 2012: «Завоюването на Андалусия е стара мечта, нещо, на което мюсюлманите с гордост се надяват днес, и което продължаваме да очакваме в бъдеще... Възлагаме надеждите си на Аллах и очакваме, че ще дойде ден, когато победата ни няма да се изчерпва само с Палестина. Надеждите ни са, че ще излезем извън тези граници и ще издигнем знамето на Халифата във Ватикана, т.е. в Рим. Защото, както е казал пророкът Мохамед: «Константинопол ще бъде завоюван, а след това и Рим».

Днес, в ислямските и симпатизиращите на мюсюлманите европейски медии, в рамките на своеобразната PR-кампания за прокарване на идеята за възраждането на Ал-Андалус, се появяват все повече материали и статии, „напомнящи” на обществеността, колко добре е живяло населението на Пиренейския полуостров под властта на арабско-берберските завоеватели в онази легендарна епоха. При това, почти винаги се акцентира върху това, че „дори евреите са приветствали новата власт, защото тя е помогнала за значителното подобряване на живота им”. В същото време обаче, мнозинството от онези, които в момента най-активно озвучават идеята за новото завоюване на Андалусия, в частност, и Испания, въобще, не само че отказват на държавата Израел правото да съществува, но и не признават историческото право на евреите да присъстват на палестинска земя (а пък някои, съвсем сериозно призовават за унищожаването на целия еврейски народ). Въз основа на това, можем да заключим, че липсват каквито и да било гаранции, че в новата „Ал-Андалус”, коренните испанци много бързо няма да се превърнат в същите нежелани чужденци, за каквито смятат евреите в Палестина в средата на ХХ век.

Разбира се, трудно е (а и няма смисъл) да се оспорва фактът, че мюсюлманските завоеватели са оставили сериозна следа в испанската история и култура, обогатили са езика, архитектурата и редица други сфери. Не по-малко очевидно е обаче, че в онези времена и самите мюсюлмани са били по-различни от сегашните. Те често са били по-образовани и ерудирани от европейците. А също носители на античното знание и дори етика, а не на невежество, както нерядко е днес, когато имигриралите в Европа младежи от Пакистан и друи страни, които се наричат „истински мюсюлмани”, смятат, че убийствата в името на честта, никабът, или стрелбата около джамията след празничната проповед, напълно се вписват в изповядваната от тях религия. Впрочем, истината е, че в онези времена самият ислям е бил по-различен, необременен от огромния брой извращаващи го и паразитиращи върху него течения. Нямало ги е нито Саид Кутб (създателят на „Мюсюлманските братя”) и идеолозите на Ал Кайда, дори уахабизмът все още не се е зародил в онези далечни времена.

За Европа от края на първото хилядолетие, Ал-Андалус вероятно наистина е изглеждала като образцова държава с високо равнище на социално-политическа култура и впечатляващи научно-технически постижения. И най-добре е да си остане такава в историческата памет на континента. Колкото и възвишена да изглежда в мечтите на глобалната умма новата Ал-Андалус, днес няма никакво съмнение, че една, основаваща се на терористичните принципи на изкривеното от радикализма и предразсъдъците религиозно учение, в което почти нищо не е останало от първоначалния ислям и управлявана от хора, въобразяващи си, че са новите пророци на ислямизма (като британеца Анджем Чаудари например), държава по нищо няма да прилича на някогашната легендарна част от халифата на Омеядите. Затова е най-добре, и то най-вече за самите мюсюлмани и за исляма, църквите да си останат църкви, а джамиите – джамии.

* Национален консервативен форум

{backbutton}