Според професора от Международния център „Удроу Уилсън” във Вашингтон Робърт Пен, евентуалното разпадане на Сирия, в резултат от проточилата се гражданска война, може да провокира верижна реакция в региона. В статията си, публикувана в края на септември в „Ню Йорк Таймс”, той анализира възможностите за промяна на силовия баланс в региона, като посочва, че „Изгодното местоположение на Сирия и нейният потенциал я превръщат в стратегически център на Близкия Изток. Това обаче е сложна страна, характерно за която е голямото религиозно и етническо многообразие, поради което тя е нестабилна".

В периода 1940-1970 в Сирия са извършени няколко преврата, след което контролът над страната се поема от династията Асад. Днес, след повече от трийсет месеца на кръвопролитни сблъсъци, сирийското "разнообразие" се оказва смъртоносно за бъдещето на страната. Според Пен, именно то убива и държавата, и народа и. На практика, Сирия вече е разделена на три лесно различими региони, всеки от тях със собствен "флаг" и своя армия. Новите реалности се виждат и днес: тясна ивица (с перспектива да се превърне в отделна "минидържава") по протежение на коридора Дамаск - Хомс - Хама към крайбрежието, контролирана от алауитската секта на Асад. На север се очертава друга "минидържава" в лицето на Сирийски Кюрдистан, която де факто е автономна още от средата на 2012. Всичко останало, твърди Пен, представлява бъдещата сунитска Сирия.

Той смята, че разпадащата се Сирия ще се превърне в прецедент, който бързо ще бъде последван и от други страни в региона и, на първо място, от съседен Ирак. Сирийският водовъртеж много бързо увлича и Ирак. Така, сунитската иракска провинция Акбар вероятно би се чувствала по-комфортно, обединявайки се със своите "братя" сунити от Източна Сирия. Заедно, те могат да формират един фактически независим "Сунистан".

Както е известно, между политическите сили в Иракски Кюрдистан и сирийските кюрди съществуват стари противоречия, но откакто границата между Сирия и Северен Ирак беше отворена през август, в Иракски Кюрдистан избягаха 50 хиляди сирийски кюрди. Това води до формирането на нови трансдържавни общности. Така, в края на юли в "столицата" на Иракски Кюрдистан Ербил се проведе знакова среща на представители на 39 кюрдски партии, по време на която лидерът на иракските кюрди Масуд Барзани призова за свикването на "панкюрдски конгрес", на който да бъде преодоляно историческото разделение между кюрдските общности и те да се опитат да извлекат максимална полза за себе си от промените в региона. “Основната причина да проведем този конгрес е всички политически фракции да изработят обща стратегия и позиция” - заяви по този повод Барзани, определяйки срещата в Ербил като "историческа".

Що се отнася до Либия, според Робърт Пен, тя е обречена да се разпадне на две, или дори на три части. Разположената на юг провинция Феццан силно се отличава в културно и етническо отношение от останалата Либия и е по-скоро част от Сахел, отколкото от Северна Африка, като изглежда все по-склонна да се отдели от нея (в края на септември 2013 тя се обяви за "автономна федерална провинция").

Що се отнася до промените на Арабския полуостров, те ще бъдат драматични и неочаквани. Така, Йемен може отново да се разпадне на Северен и Южен, при това населяващите Юга сунити могат да поискат да се обединят с "братята" си в Саудитска Арабия. Така бедните йеменци биха получили достъп до саудитските богатства, а Саудитите - още един излаз на море.

Най-фантастична изглежда обаче идеята на Пен за "балканизацията" на Саудитска Арабия. Според него, петролните добиви могат рязко да спаднат още в рамките на следващите двайсет години, в резултат от което социалното напрежение (подхранвано от безумното ниво на корупция и 30%-ната безработица) неминуемо ще експлодира.

Възможна е също появата на многонационални и добре въоръжени градове-държави и анклави, като Багдад (Ирак), Мисрата (Либия), Джабал ал-Друз (Сирия) и други.

В Сирия не спират да повтарят, че както и да завърши войната в тази страна, национализмът отново ще победи. Проблемът обаче е, че в Сирия има много национализми. Етническите прочиствания се превръщат във все по-сериозен проблем (което усещаме и ние в България, където броят на сирийските бежанци вече достигна опасни размери), а въоръженото противопоставяне само задълбочава пропастта между отделните общности. Днес сектантската война война в тази страна води до толкова мащабно разцепление между сунити и шиити, каквото съвременният Близък Изток не помни.

Източник: Робин Райт, Ню-Йорк Таймс

Легенда:

Сирия: спусъкът?

Сектантските и етнически съперничества могат да провокират разпадането и на поне три части:

1. Алауити - малцинството, господстващо в Сирия от десетилетия, ще доминира в крайбрежния коридор.

2. Сирийски Кюрдистан може да се обособи и евентуално да се обедини с кюрдите в Ирак.

3. Сунитското "ядро" се отделя и може да формира с някои иракски провинции т.нар. "Сунистан".

Разпадане на Ирак

Най-простия от възможните варианти е иракските и сирийските кюрди да се обединят. Същото могат да сторят и иракските и сирийски сунити. Югът пък може да се превърне в "Шиистан". Нещата обаче рядко се развиват по най-простия и логичен начин.

Разпадане на Либия

В резултат от мощните племенни и регионални съперничество Либия може да се разпадне на двете си исторически части - Триполитания и Киренайка, като е много вероятно да възникне и трета нова държава - Фецан, на югозапад.

Саудитска Арабия: връщане към миналото

От дълго време Саудитска Арабия се сблъсква със сериозни (макар и потискани) вътрешни противоречия, които могат да доведат до промени в управлението при следващото поколение принцове. Единството на държавата е силно застрашено от племенните различия, противопоставянето между сунити и шиити и икономическите предизвикателство, като това може да доведе до разпадането и на пет квазидържави, съществували и преди формирането на Саудитското кралство.

Разделянето на Йемен

Най-бедната арабска държава може (отново) да се раздели на две, например след референдум за независимост в Южен Йемен. Ако процесът се задълбочи, част или целият Южен Йемен може да стане част от Саудитска Арабия. Тъй като почти цялата саудитска търговия е по-море, прекият достъп до Арабско море ще намали зависимостта от Персийския залив и страховете, че Иран може до блокира Ормузкия пролив

Възможното разпадане на Пакистан

Друга държава от т.нар. Голям Близък Изток, която също изглежда застрашена от разпадане, е Пакистан. Според редица анализатори, в навечерието на изтеглянето на частите на ISAF от Афганистан, целите на американската политика по отношение на Пакистан могат да се степенуват по следния начин:

- фрагментиране на страната, с надеждата това да ерозира стратегическите позиции на Китай в Южна Азия;

- установяване на пълен контрол над територията на „наркоталибаните”, където се произвежда около половината от всички тежки наркотици;

- неутрализация на пакистанската ядрена програма, която се реализира с помощта на китайски експерти.

Както е известно, американско-пакистанските отношения се влошиха непоправимо през последните години, в резултат от което Исламабад беше лишен от статута си на привилегирован съюзник на Вашингтон в региона. Доказателствата за това са много – например затварянето на пакистанския „коридор” за военните части на САЩ в Афганистан, официалното разрешение пакистанските военни да могат да откриват огън по силите на НАТО, обстрелването на американски хеликоптери от пакистанската противовъздушна отбрана, участието на Граничния корпус на Пакистан в нападения срещу афганистанската армия и ISAF съвместно с талибаните и предоставянето от пакистанските специални служби на разузнавателни данни за антитерористичните планове на НАТО и афганистанската армия на Движението Талибан.

Към това можем да добавим въздушните удари на САЩ срещу пакистански гранични постове, появата още през 2006 на американски карти, в които Пакистан е сведен само до две от сегашните му провинции (Пенджаб и Синд), Белуджистан е показан като независима държава, а осталата територия – като част от Афганистан, както и наличието на план за проникването на американски специални части в Пакистан и овладяването на ядрения му арсенал под предлог, че има опасност на власт в Исламабад да дойдат талибаните и Ал Кайда (разработен от началник щаба за специални операции на армията на САЩ генерал Стенли Маккристъл още през 2009).

Фрагменти от картата, публикувана през 2006 в Armed Forces Journal и показваща „естествените граници” на Пакистан

САЩ са заинтересовани от раздробяването на Пакистан като потенциален „енергиен коридор” между Иран и Китай и използването на местните екстремисти против иранците с цел насаждане на „управляем хаос” в региона. Вашингтон се противопоставя на споразумението между Пакистан и Иран за изграждането на газопровода „Южен Парс – Мултан”. Проектът, оценяван на 7,5 млрд. долара, не е само инфраструктурен, но и геополитически, а за сериозността му свидетелства например готовността на Индия да участва в него. Интересът на Пекин, на който Исламабад предложи да се включи в проекта, ако Делхи се откаже от него, стимулира САЩ да ускорят реализацията на алтернативния проект за тръбопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия (TAPI).

Трасетата и на двата тръбопроводни проекта минават през пакистанското пристанище Гуадар, разположено в провинция Белуджистан, недалеч от Ормузкия пролив. САЩ с всички сили се стремят да откъснат и поставят под свой контрол този стратегически важен регион, заемащ около 40% от територията на Пакистан и контролиращ морските и сухопътни маршрути от Персийския залив и Иран. Освен пристанище Гуадар, тук се намират ядреният полигон в Чагай, голямото златно находище в района на Чагхи и находищата на природен газ, снабдяващи централната и южната (индустриалната) зони на Пакистан.

Заинтересоваността на Вашингтон от създаването на „дъга на нестабилност” около Китай, чиито „детонатор” да стане Пакистан, е очевидна. Целта е установяването на контрол върху доставките на енергоносители от Персийския залив за Източна Азия и прекратяването на китайското присъствие в пристанище Гуадар, а при възможност и генерирането на хаос в Синцзян и Тибет.

Установявайки се в стратегическа важна точка като пристанище Гуадар, китайците си осигуриха удобна комуникация с Иран, тъй като именно в това пристанище трябва да се доставя иранският петрол за да продължи след това по суша към китайската провинция Синцзян. Освен това те гледат на него като на потенциална база за флота си в Арабско море, икономическа врата към Южна Азия и Близкия Изток и възможност за използване на по-къси маршрути за връзка между Близкия Изток и Западен Китай (преди това за целта се използваха само пристанищата в Югоизточен Китай).

Неслучайно Пекин официално обяви още през 2011, че „всяко нападение срещу Пакистан, ше се разглежда като нападение срещу Китай”. Това беше първият ултиматум, отправен на САЩ от половин век насам, т.е. от времето на Берлинската и Карибската кризи.

Ето защо определени среди във Вашингтон смятат, че в така създалите се условия отслабването на китайските геополитически позиции може да стане или ако избухне въоръжен конфликт между Индия и Пакистан, или ако Пакистан се разпадне на Белуджистан, Пенджаб, Пущунистан и Синд. Американските стратези вероятно не изключват нито един от тези варианти. В тази връзка си струва да припомним твърдението на бившия шеф на Пенджабския филиал на пакистанското Междуведомствено разузнаване (

ISI) бригаден генерал Аслам Гуман, според който „по време на посещението ми в САЩ разбрах, че ЦРУ, с участието на Мосад и индийската разузнавателна агенциа (RAW), планират да дестабилизират Пакистан с всички възможни средства”.

Според някои, именно в рамките на реализацията на втория от споменатите по-горе сценарии, ЦРУ от няколко години насам организира въздушни нападения с безпилотни летателни апарати в Племенната зона на Пакистан, при които загиват цивилни граждани, като по този начин се подготвя почвата за бъдеща гражданска война. В същото време директорът на Азиатските програми в Центъра за международна политика на САЩ Селиг Харисън открито поставя въпроса за „правото на Белуджистан да бъде независим”, което (при положение, че новата държава бъде поставена под американски контрол), както и присъединяването към Афганистан на Племенната зона, може да сложи край на съществуването на Пакистан и на пакистанско-китайския проект „Гуадар”.В тази връзка ще припомня, че в края на миналата 2012 беше убит убеденият противник на талибаните и на „свободен Белуджистан” – старшият министър на провиция Хайбер-Пахтунхва Башир Ахмад Билур. На следващия ден след убийството му в Исламабад триумфално се завърна радикалният ислямист и теолог Тахир Кадри, чиято бурна активност още през първите седмици след появата му в страната беше определена от мнозина като начало на „пакистанската пролет”. Между другото, движението на Кадри се финансира от Лондон, където в момента живеят редица бивши (а вероятно и бъдещи) лидери на Пакистан, включително генерал Первез Мушараф, който даде изключително висока оценка на действията на новоизлюпения „революционер”.

Всички тези, предимно външни фактори за дестабилизация на страната, могат (както вероятно се надяват някои американски стратези) да ускорят значително установяването на „управляем хаос” в Пакистан още през 2014.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Стратегията за отбрана на държавите от НАТО по време на студената война се беше превърнала в истински кошмар за немалка част от западногерманския висш офицерски състав. Впрочем, дори бившият канцлер на Западна Германия Хелмут Шмит признава през 2007 в едно интервю, че е бил потресен, когато се е запознал по-подробно с военните планове на пакта през 1969. Според него, цялата Западна Германия е била пресечена от широка ивица ядрени мини, които е трябвало да бъдат детонирани при евентуална съветска военна агресия. Тоест, тя се е разглеждала като бъдещо ядрено бойно поле. Всъщност, истината е, че по онова време цялата страна, известна официално като "Германия", е изправена пред реалния риск да се превърне в гигантска "Ground Zеro" (т.е. "зона на детонация" - б.р.) в центъра на Европа, а на германците от западната и източната и части е отредена ролята на обречени на сигурна гибел в сюрреалистичната пиеса, разигравана на смъртоносния театър на ядрената студена война.

Ремилитаризацията на Германия

След безусловната капитулация на германския Вермахт през 1945 територията на бившия Райх беше разделена от съюзниците на окупационни зони. На запад такива зони създадоха американските, британските и френските войски, в центъра на страната бе създадена съветска зона, а Източна Германия беше присъединена към Полша и Съветския съюз (авторът очевидно има предвид бившите германски провинции Силезия, Померания и Източна Прусия - б.р.). Райхът беше унищожен, а огромни градове, като Берлин, Хамбург, Дрезден или Кьонигсберг бяха срината със земята. Милиони германски бежанци се превърнаха в скитници, а най-могъщата някога държава от континентална Европа беше разоръжена и отслабена, което създаде силов вакуум в центъра на континента. На конференцията на съюзниците в Потдсам през лятото на 1945 стана ясно, че в онзи момент вече беше възникнало ново противопоставяне - между Западния блок, начело с американско-британската ос, и комунистическия блок, доминиран от Москва. През 1949 бяха създадени две германски държави - в западните окупационни зони възникна Федерална република Германия, а в Централна Германия - Германската демократична република. В момента, когато се появиха на бял свят, тези две държави не разполагаха с въоръжени сили.

Германия оставаше напълно демилитаризирана, а на германските военни беше забранено да правят каквито и да било стратегически планове. Бяха запазени само малки морски поделения, ангажирани с разминиране, но те бяха невъоръжени, контролираха се от съюзниците и не представляваха някакви официални сили за отбрана. Дори Федералните гранични сили (Bundesgrenzschutz), представляващи мобилни и леко въоръжени полицейски части наброяващи 10 хиляди души, бяха формирани едва през 1951, т.е. две години след създаването на Федерална република Германия. Първото предложение за интеграцията на западногерманските военни части с тези на Франция, Белгия, Холандия, Люксембург и Италия в т.нар. "Европейска отбранителна общност" (а на практика в една обща западноевропейска армия) така и не бе реализирано. Най-големият му противник се оказа Франция, обявяваща се в течение на дълги години против всички планове за ремилитаризация на Западна Германия. "Германският милитаризъм" беше обвинен, че е разпалил две световни войни. Затова Германия вече никога не трябваше да има възможност отново да се превърне в континентална супердържава. А за най-доброто лекарство против милитаризма се смяташе забраната тя да разполага със собствени въоръжени сили.

С нарастването на напрежението между комунистическия Съветски съюз и либерално-капиталистическият Запад обаче, и особено след Корейската война (1950-1953), тази политика беше преразгледана. На фона на вече осъществяващото се тайно превъоръжаване на Германската демократична република, плановете по отношение на новите въоръжени сили на Западна Германия започнаха да се реализират през 1950, когато канцлерът Конрад Аденауер постави пред неколцина бивши високопоставени офицери на Вермахта задачата да обсъдят различните варианти за ремилитаризация на страната. През същата година в Бон беше създаден т.нар. Amt Blank, предшественикът на появилото се по-късно федерално Министерство на отбраната (Bundesverteidigungsministerium). Западногерманският Бундесвер пък беше официално създаден на 12 ноември 1955, в деня, когато се честваше 200-годишнината от рождението на пруския генерал Герхард фон Шарнхорст (военен министър и реформатор на армията на Прусия). Истината обаче е, че ремилитаризацията ("Wiederbewaffnung") на Западна Германия не беше никак лесна задача. Тези планове породиха мощни протести в страната, като против тях се обявиха не само традиционните пацифисти, но и германските политици и интелектуалци, обявяващи се за обединена и неутрална Германия и виждащи в плановете за ремилитаризация опасност от задълбочаване на германското разделение.

Впрочем, възникна и друга дилема: след безусловната капитулация на немския Вермахт, съюзническите държави вложиха много енергия за т.нар. "денацификация" на германците. В хода на този процес, Вермахтът беше нарочен за един от най-ужасните инструменти на германския милитаризъм. Генералите и офицерите на Вермахта и частите на СС бяха осъдени като подпалвачи на войната и кръвожадни военни престъпници. Внезапно обаче Западът се заинтересува от тях, като причината за този политически обрат беше проста: Вермахтът и частите на СС бяха единствените въоръжени сили с огромен опит в борбата срещу съветската армия по време на Втората световна война. Ето защо, още от самото начало Бундесверът беше поразен от своеобразен "конфликт на идентичността". Докато в политически план офицерите от германските въоръжени сили, участвали във Втората световна война, продължаваха да бъдат заклеймявани като престъпници, на същите тези хора се възлагаше задачата да формират новата (западно)германска армия.

По време на студената война, Бундесверът беше на предната линия на конвенционалната отбрана на НАТО в Централна Европа. Западногерманската армия наброяваше 495 хиляди души. В книгата си "Нова история на студената война", известният американски военен историк Джон Люис Гаддис определя Бундесвера като "вероятно най-добрата армия в света". В онзи период обаче, "най-добрата армия в света" не участва в каквито и да било бойни действия. Въпреки това, западногерманските въоръженици сили са интегрална част от военната стратегия на НАТО.

Военната политика на обединена Германия

След обединението на Германия през 1990 численият състав на Бундесвера беше силно съкратен в съответствие с Договора за окончателното решение по отношение на Германия между правителствата на двете Германии и съюзниците (известен и като Договор 2+4). Въоръжените сили на Източна Германия (Nationale Volksarmee -NVA) пък бяха разпуснати, а около 50 хиляди техни военнослужещи бяха интегрирани в състава на Бундесвера на 2 октомври 1990. В хода на съкращението, бе унищожено голямо количество военна техника на Бундесвера и Народната армия, като по-голямата част от бронираната техника и изтребителите (непосредствено след обединението, германските ВВС - Bundesluftwaffe, бяха единствените военновъздушни сили в света, разполагащи както с американски самолети Фантом, така и с руски МиГ) бяха демонтирани, в съответствие с международните процедури по разоръжаването. Както е известно, през настоящата 2013, численият състав на Бундесвера е 198 542 души.

Обединена Германия не излезе от НАТО. В същото време, след края на студената война, алиансът реши да се "реформира" за да може да продължи да съществува и след изчезването на основния си противник. В основата на тази "реформа" беше експанзията му в постсоциалистическите държави от Източна Европа. Това естествено доведе и до промяна на мисията на Бундесвера - той започна да се трансформира, поставяйки основния акцент върху осъществяването на международни мисии.

Надеждите, че Германия ще се превърне в суверенна държава с автономна система за сигурност и собствено военно планиране (разбира се, в рамките на общоевропейската отбранителна концепция) се оказаха илюзорни. След края на студената война, "защитата на отечеството" престана да се разглежда като задача на германската армия - в официалните документи, касаещи "водещите принципи на отбраната" (Verteidigungspolitische Richtlinien) от 1992 насам, терминът "защита на отечеството" дори не се споменава.

На пръв поглед, военната идея на Федерална република Германия се обърна на 180 градуса. До 1990 страната бе изправена пред постоянна заплаха от ядрена война, след 1990 пък германското министерство на отбраната заговори за глобалната мисия на немските военни. Последните "водещи принципи на отбраната" от 18 май 2011 се свързват с "националните интереси за защита на гаранциите в условията на международната отговорност, които изискват съвместното формиране на сигурността". Тези принципи включват признания от типа на: "като активен член на международната общност, Германия следва своите интереси и активно се стреми към един по-добър и по-сигурен свят".

И още: "пряката заплаха за териториалната цялост на Германия, свързана с използването на конвенционални военни средства, остава малко вероятна. През последните няколко години стратегическата сигурност продължава да се променя. Глобализацията доведе до изместване на мощта от едни към други държави и групи държави, както и до появата на нови регионални сили. Днес рисковете и заплахите се генерират най-вече от нестабилните и провалените държави, активността на международния тероризъм, терористичните режими и диктатури, сътресенията от разпадането на някои държави и структури, престъпните мрежи, климатичните и природни бедствия, миграционните потоци, недостигът или несигурността на доставките на природни ресурси и суровини, от епидемиите и пандемиите, както и от евентуалните заплахи за критичната инфраструктура, особено в сектора на информационните технологии".

В момента германската военна мисия е напълно откъсната от германската държава. Официалното тълкуване на германското членство в НАТО се промени и тази организация вече не се разглежда като отбранителен съюз срещу реално съществуващи заплахи, а вместо това се акцентира върху абстрактните "трансатлантически ценности" и се лансира абсурдното твърдение, че членството в пакта уж придавало допълнителен "смисъл на съществуването на Германия": "Северноатлантическият алианс си остава централен елемент на усилията ни в сферата на отбраната. Солидарността с алианса, както и стабилният ни принос към усилията на алианса са част от смисъла на съществуването на Германия... Обвързаността на САЩ със сигурността на Европа, чиито най-ясен и ефективен израз е именно Организацията на Северноатлантическия договор, продължава да бъде жизненоважна за Германия и нейните европейски съюзници. Затова нашият дълг и мисия са да съхраним уникалния характер на трансатлантическите отношения, да укрепваме връзките и обмена и да продължим да развиваме партньорството със САЩ, отговорно изпълнявайки поставените пред нас задачи".

Днес в центъра на вниманието на германския Бундесвер са операциите на международните сили, осъществявани уж в името на "един по-добър свят". Разбира се, понятията "интереси в сферата на сигурността" и "национални интереси" продължават да се използват, но значението им доста се е променило.

Така, "германските интереси в сферата на сигурността включват:

- Предотвратяване или смекчаване на последиците и управление на кризите и конфликтите, застрашаващи сигурността на Германия и съюзниците и;

- Подкрепа и реализация на германската визия относно външната политика и сигурността по един настойчив и надежден начин;

- Укрепване на трансатлантическата и европейската сигурност и партньорство;

- Прокарване на универсалните човешки права и принципи на демокрацията, съдействие за глобалното уважаване на международното право и съкращаване на разрива между богатите и бедните региона на света;

- Подпомагане на свободната и неограничена глобална търговия и гарантиране достъпа до открито море и до природните ресурси на планетата".

При това тезата за "прокарването на универсалните човешки права и принципи на демокрацията" все повече се превръща в доминиращ акцент на германските дебати относно интересите в сферата на сигурността. За това очевидно съдейства и натискът на еврокомисаря по въпросите на правосъдието и човешките права Вивиан Рединг върху Германия. Според нея, "именно в интерес на Германия е необходимо да се помогне за налагането на универсалното съблюдаване на човешките права. За устойчивите мирни отношения е нужна стабилност, а не може да има стабилност, ако не се спазват основните човешки права".

Разбира се, няма никакво обяснение, защо глобалното спазване на "човешките права" следва да се смята за интерес на националната сигурност на Германия. Независимо от това, те се превърнаха в магическа мантра за германската външна политика, затова можем да очакваме, че и занапред Бундесверът ще продължи във все по-голяма степен да бъде използван като въоръжена сили за реализацията на подобни мисии в "защита на човешките права". Краят на студената война промени характеристиките на Бундесвера - от класическа териториална армия, имаща отбранителни функции, той се трансформира в армия, предназначена най-вече за осъществяването на интервенции в различни (и твърде често отдалечени) точки на света. В тази връзка ще припомня, че днес силите на Бундесвера са ангажирани в Афганистан и Узбекистан (по линия на ISAF), в Косово (KFOR), в Средиземно море, Африканския Рог и Индийския океан (Операция Аtalanta), в Турция (операция Active Fence), Ливан (UNIFIL), Южен Судан (UMMISS), Судан (UNAMID) и Мали.

* Авторът е германски военен експерт, главен редактор на списание ZUERST!

{backbutton}

Над половината от средствата за подпомагане на бедните страни идват от Европейския съюз и неговите страни членки, което го прави най-големият донор на помощи в света. Политиката за развитие на ЕС е сред основните насоки на това подпомагане, а нейните цели са многобройни – от осигуряване на чиста вода и пътища с настилка, до развитие на двустранната търговия с тези страни, за да се стимулира тяхното развитие, като ЕС отваря пазарите си за износ от бедните страни и насърчава тези страни да търгуват повече помежду си. Така например, през 2011 помощта на ЕС за развитие (сумарната помощ от фондовете на ЕС и от бюджетите на отделните страни- членки) достига 53 млрд. евро. Това представлява 0,42% от брутния национален доход (БНД) на ЕС и отрежда на Съюза ролята на най-щедрия донор на помощи в света. Европейският съвет си е поставил целта този процент да достигне 0,7% от БНД до 2015.

Като най-голям световен донор на помощи за развитие, ЕС е начело на международния дебат за финансирането за развитие. Във връзка с ангажимента на ЕС (до 2015 делът на тези помощи да достигне 0,7% от неговия БНД), всяка пролет Европейската комисия изготвя доклад за изпълнението на ангажиментите на ЕС по предоставяне на финансиране за развитие, поети в контекста на Консенсуса от Монтерей и Декларацията от Доха. От 2011 този доклад включва и информация за изпълнението на ангажиментите на ЕС за финансиране, свързано с климата.

Важно е да се отбележи, че ЕС се стреми да подпомогне по-слаборазвитите страни не само и единствено чрез публично финансиране. През 2012 Нобеловата награда за мир беше присъдена на ЕС за неговите постижения в областта на мира в Европа. В дух на солидарност с по-необлагодетелстваните страни, ЕС ще използва парите от наградата, за да помогне на децата, които нямат привилегията да растат в мир. ЕС ще удвои сумата от Нобеловата награда и така получените 2 млн. евро ще бъдат отпуснати за четири проекта за образование на деца в страни, засегнати от конфликти. Подбраните проекти ще предоставят основно образование на 23 000 деца в безопасни за тях помещения в Ирак, Колумбия, Еквадор, Етиопия, Демократична република Конго и Пакистан.

ЕС е сред водещите икономически сили в света – той има дял от 30% от световния БВП и 20% от световните търговски потоци, а еврото е основна международна валута. ЕС има уникален опит по отношение на регионалната икономическа интеграция и много страни по света искат да го ползват.

Правните основи на сътрудничеството за развитие са заложени в Договора за функционирането на Европейския съюз (Дял ІІІ). Основната цел на Европейския съюз е да намали и впоследствие да изкорени бедността. „Европейският консенсус за развитие” дефинира основната рамка за дейността на Съюза и на държавите-членки. Освен това, Съюзът е конкретно ангажиран да спазва Целите на хилядолетието за развитие на ООН, за което Съюзът е въвел различни инструменти, които също ще спомогнат за подсилване на въздействието от неговата дейност.

Политиката за развитие на ЕС се реализира постепенно: отначало тя засяга само отвъдморските държави и територии на ЕС, а днес вече включва всички развиващи се държави. Тя е един от стълбовете на външните отношения на Съюза, предоставящ според възможностите му, решение, разработено специално според нуждите на развиващите се страни.

Външноикономическите отношения на ЕС са структурирани като система от концентрични кръгове, основани на степени на близост.

За страните-кандидатки съществува перспективата да станат държави-членки, когато изпълнят критериите на ЕС за присъединяване. Потенциалните страни- кандидатки в Югоизточна Европа все още са в процес на укрепване на своите институции и икономики, преди да могат да получат статут на страни- кандидатки.

ЕС поддържа специални отношения с редица страни извън Европа, които членуват в Г-20, и особено с най-важните развити и бързо развиващи се пазарни икономики. ЕС анализира регулярно икономическите[1] и политически промени в тези икономики и провежда диалог с повечето от тях по различни въпроси на икономическата политика.

Предвид нарастващото значение на Азия и Латинска Америка в световната икономика, ЕС засилва отношенията си с тези региони и водещите икономики в тях.

На Африка на юг от Сахара и страните от Тихоокеанския и Карибския регион също се обръща специално внимание, поради високата степен на бедност в много от тях и силните им исторически връзки с някои държави-членки.

Бюджетът на ЕС за периода 2014–2020 представлява част от стратегията „Европа 2020“. Той осигурява финансирането на общите европейски политики, подпомагането на по-слабо развитите региони чрез прилагане на принципа на солидарност, доизграждането на вътрешния пазар, насърчаването на съгласуваните усилия, сътрудничеството и широкомащабните проекти в областта на научните изследвания, иновациите и правосъдието; намирането на отговор на постоянните и новите предизвикателства, които изискват общностен подход на европейско равнище, като изменението на климата, демографските промени и хуманитарните катастрофи.

Важно е ЕС да бъде фактор от световно значение и да осигурява стабилност, просперитет и демокрация в съседните му региони. Съюзът планира да развива своята външна стратегия, включително чрез създаването на общоафрикански инструмент в рамките на Инструмента за сътрудничество за развитие (ИСР). Освен това ЕС иска да се ангажира в процеса на демократизация на арабския свят.

Съюзът не предвижда промяна на законодателната архитектура за управление на външните отношения. За периода 2014-2020 ще бъдат отпуснати 70 млрд. евро за инструментите в областта на външната дейност. Освен тези средства, извън Многогодишната финансова рамка на ЕС, се предвиждат следните суми за съответните фондове:

- Европейски фонд за развитие (страни от Африка, Карибите и Тихоокеанския Басейн): 30 млрд. евро;

- Европейски фонд за развитие (отвъдморски страни и територии): 321 млн. евро;

- Световен фонд за климата и биологичното разнообразие (сумата все още не е уточнена);

- Резерв за спешна помощ: 2,5 млрд. евро.

Проекти, изискващи финансиране извън бюджета на ЕС

Поради своята специфика, Европейският фонд за развитие (ЕФР) е финансиран извън Многогодишната финансова рамка на ЕС, както и Институтът за термоядрен синтез (ITER) и Европейската програма за наблюдение на Земята (ГМОСС), чийто разходи са прекалено високи, за да бъдат включени в бюджета на ЕС.

Политиките, свързани със сигурността и въпросите на миграцията, са в основата на притесненията на европейците. С Договора от Лисабон бяха внесени съществени промени в начина на провеждане на тези политики. Ето защо Европейската комисия предлага да се опрости структурата на разходните инструменти, като броят на програмите се сведе до два фонда: Фонд за миграцията и убежището и

Фонд за вътрешната сигурност.

Предвиждат се 8,2 млрд. евро за вътрешните работи на ЕС и 455 млн. евро за гражданската защита и европейския капацитет за спешно реагиране.

Освен това, ЕС трябва да бъде конкурентоспособен в областта на иновациите, ако иска да играе водеща роля на световната сцена. Въпреки това, той изостава по отношение на иновациите и научните изследвания. За да компенсира това изоставане, Европейската комисия (ЕК) се стреми да повиши нивото на европейските инвестиции за научноизследователска и развойна дейност и то да достигне до 3% от БВП. За целта ЕК планира да предостави за периода 2014-2020 80 млрд. евро за научни изследвания и иновации, допълнени от структурните фондове.

ЕС развива своята политика на сближаване за солидарност към регионите в най-неблагоприятно положение. Политиката на сближаване има водеща роля за постигане на целите и задачите на стратегия „Европа 2020” в ЕС. Европейската комисия планира да създаде нова категория региони - „региони в преход“, които ще включват всички региони с БВП на глава от населението между 75% и 90% от средния за 27-те страни от ЕС. В същото време, безработицата и бедността изискват координация на действията на национално и европейско ниво. Европейският социален фонд (ЕСФ) изпълнява водеща роля в това отношение, като дейността му се допълва от програмата ПРОГРЕС и мрежата EURES. Комисията възнамерява да отпусне 376 млрд. евро за политиката за сближаване като ги разпредели по следния начин:

- 162,6 млрд. евро за регионите по цел „Сближаване“;

- 38,9 млрд. евро за регионите в преход;

- 53,1 млрд. евро за регионите по цел „Конкурентоспособност“;

- 11,7 млрд. евро за териториалното сътрудничество;

- 68,7 млрд. евро за Кохезионния фонд.

Пълноценното функциониране на единния пазар зависи от наличието на модерна инфраструктура. Ето защо Европейската комисия предложи да се създаде Механизъм за свързване на Европа, за да се осигури достъп до вътрешния пазар за всички. 40 млрд. евро са заделени за създаване на този механизъм, както и 10 млрд. евро за транспортни инвестиции в рамките на Кохезионния фонд. Тази сума ще бъде разпределена в три сектора:

- 9,1 млрд. EUR за енергия;

- 31,6 млрд. EUR за транспорт;

- 9,1 млрд. EUR за ИКТ.

Общата селскостопанска политика (ОСП) трябва да бъде конкурентоспособна, да гарантира сигурни доставки на храни, да опазва околната среда и природата в селските райони, като в същото време осигурява справедлив жизнен стандарт на хората, работещи в сектора[2]. За постигане на тези цели се предвижда ОСП да се включи в стратегията „Европа 2020”. В бъдеще бюджетът за селското стопанство ще подкрепя устойчивото управление на природните ресурси и борбата срещу изменението на климата и ще допринася за балансирано териториално развитие в цяла Европа.

Предвижда се да се запази двустълбовата структура на ОСП, с по-екологичен и по-равномерно разпределен първи стълб и по-силно ориентиран към конкурентоспособността и иновациите, борбата срещу изменението на климата и околната среда втори стълб, както и да се въведат следните промени: екологизиране на преките плащания, сближаване на плащанията и определяне на таван за преките плащания.

За първия стълб на ОСП са предвидени 281,8 млрд. евро, за развитието на селските райони 89,9 млрд. евро, плюс още 15,2 млрд. евро, разпределени както следва :

- 4,5 млрд. евро за научни изследвания и иновации;

- 2,2 млрд. евро за безопасност на храните;

- 2,5 млрд. евро за хранителна помощ;

- 3,5 млрд. евро за нов резерв за евентуални кризи в селскостопанския сектор;

- до 2,5 млрд. EUR за Европейския фонд за приспособяване към глобализацията

Стратегията „Европа 2020” акцентира върху необходимостта от повишаване на броя на дипломите за висше образование в Европа и борбата срещу преждевременното напускане на училище, оценявайки същевременно културните и медийните дейности. Сегашната архитектура на програмите, които се стремят да постигнат тези цели, все още е много фрагментирана. Предлага се единна програма в сферата на образованието, обучението и младежта, за която се предвиждат 15,2 млрд. евро, както и 1,6 млрд. евро за култура. Това финансиране трябва да бъде допълнено от структурните фондове.

Политиката на развитие на ЕС има няколко основни цели:

- Изкореняване на бедността през новото хилядолетие. Първата и най-важна цел на политиката за развитие на ЕС е изкореняването на бедността[3] чрез използването на устойчив подход. Ключова роля в тази връзка играят приетите от световните лидери през 2000, със срок за постигане 2015, осем цели на хилядолетието за развитие (ЦХР) на ООН. Тези цели варират от намаляване наполовина на крайната бедност и спиране разпространението на ХИВ/СПИН до предоставяне на всеобщо начално образование.

Броят на живеещите в абсолютна бедност е спаднал с 600 млн. души от 1990 до днес, но напредъкът към постигането на другите ЦХР не е твърде обещаващ. Сред най-трудните за постигане до 2015 цели са намаляването на смъртността сред майките и децата при раждания и осигуряването на чиста питейна вода. В тази връзка ЕС предвижда 1 млрд. евро допълнително за тези ЦХР, напредъкът по които е най-бавен в в най-бедните 79 страни по света (африкански, карибски и тихоокеански държави).

Европейският комисар по развитието Андрис Пиебалгс се е ангажирал да анализира бъдещето на глобалната програма за развитие след 2015 в рамките на групата на високо равнище на ООН, ръководена от генералния секретар на организацията Бан Ки Мун.

- Програма за промяна. Програмата за промяна е новият проект за политика на ЕС за развитие, подкрепен от ресорните министри от ЕС през 2012. В програмата е изложен нов подход към политиката за развитие, отразяващ промените в света, появата на нови страни-донори, както и на нови предизвикателства пред развиващите се страни.

Целта на новата политика е оказване на по-стратегическа, по-добре насочена и ориентирана към резултатите помощ в две основни направления: подкрепа за човешките права, демокрацията и доброто управление, а също приобщаващ и устойчив растеж, чрез който хората сами се избавят от бедността.

В програмата за промяна помощта за развитие се насочва в три области: социална закрила, здравеопазване, образование и работни места; бизнес среда, търговия и световни пазари; устойчиво селско стопанство и енергия.

Тя се стреми също към повишаване ефективността на помощта и използване на новаторски начини за осигуряване на финансиране – чрез съчетаване на заеми и безвъзмездни помощи – както и да гарантира, че всички политики на ЕС (за изменението на климата, селското стопанство или търговията) са съвместими с неговите цели за развитие.

- Помощ за страни и отделни хора сами да се избавят от бедността. През годините ЕС подкрепяше много страни в усилията им за изкореняване на бедността и изграждане на по-добро бъдеще за техните граждани. Често тези усилия са дългосрочни. Сред най-пресните примери за успех са: подобряване на доходите, здравословното състояние и качеството на живот на бедните работници от Южна Индия, които снабдяват текстилната индустрия; обучение на млади хора по предприемачество, бизнес мениджмънт и финанси за новосъздадени компании в Бразилия; основани на научни знания иновации за защита на добитъка от мухата цеце в Кения; подкрепа за програма за образование и обучение в Свазиленд.

- Даване възможност на хората сами да контролират съдбата си. Целта на политиката за развитие на ЕС е да даде на хората в неравностойно положение в развиващите се страни възможност да контролират собственото си развитие. Това означава: премахване на източниците на тяхната уязвимост, сред които са ограниченият достъп до храна, чиста вода, образование, здравеопазване, заетост, земя, социални услуги, инфраструктура и качествена околна среда; изкореняване на болестите и предоставяне на достъп до евтини медикаменти за епидемии като ХИВ/СПИН; намаляване на дълговото бреме на развиващите се страни, така че те да имат повече пари за важни публични инвестиции, вместо да плащат лихви на богатите заемодатели от индустриално развитите държави; насърчаване на стратегии за самопомощ и изкореняване на бедността; подкрепа на демократичния процес; засилване на спазването на човешките права, включително равенството между мъжете и жените; насърчаване на по-стабилна икономическа среда, в която предприятията могат да растат и създават работни места.

Като цяло, дейността на Европейския съюз в сферата на сътрудничеството за развитие се базира на принципите за ефективност на помощта, координацията между държавите-членки и международните участници и съгласуваността на европейските политики с целите на развитието.

Европейският фонд за развитие (ЕФР) е основният инструмент за предоставяне на помощ от Общността за сътрудничество за развитие с държавите от Африка, Карибите и Тихоокеанския басейн (АКТБ), както и с oтвъдморските страни и територии (ОСТ).

Двадесет и едната на брой отвъдморски страни и територии (ОСТ) на ЕС зависят конституционно от четири държави-членки: Дания, Франция, Нидерландия и Обединеното кралство. Гражданите на ОСТ са европейски граждани. Въпреки това тези държави не са част от територията на ЕС и не подлежат директно на правото на ЕС, но могат да се възползват от асоциирания статут, който притежават в съответствие с Лисабонския договор. Целта на това асоцииране е да допринесе за тяхното икономическо и социално развитие.

ЕС и страните от АКТБ се радват на специални отношения, които могат да бъдат проследени чак до създаването на Съюза. Споразумението от Котону, подписано през 2000, е наследник на предишните конвенции (Яунде, Ломе) и в момента представлява основната рамка за отношенията между Съюза и 79-те държави от АКТБ. Тази рамка се подсилва от регионалните, националните и финансовия компонент, представляван главно от ЕФР.

Договорът от Рим от 1957 съдържа разпоредба за създаването на ЕФР с оглед предоставяне на техническа и финансова помощ първоначално на африканските страни, които по това време все още са колонизирани и с които някои държави-членки са исторически свързани.

От 1993 г. насам, по искане на Европейския парламент, за фонда е запазен един ред в бюджета на Общността, но ЕФР още не е включен в общия бюджет на ЕС. Той се финансира от държавите-членки, подчинява се на свои собствени финансови правила и се управлява от специален комитет. Помощта за държавите от АКТБ и ОСТ, ще продължи да се финансира основно от ЕФР и за периода 2014-2020.

Всеки ЕФР се сключва за период от около пет години. От сключването на първата конвенция за партньорство през 1964 циклите на ЕФР в общи линии следват циклите на споразуменията/конвенциите за партньорство:

- Първи ЕФР: 1959—1964;

- Втори ЕФР: 1964—1970 (Конвенцията от Яунде I);

- Трети ЕФР: 1970—1975 (Конвенцията от Яунде II);

- Четвърти ЕФР: 1975—1980 (Конвенцията от Ломе I);

- Пети ЕФР: 1980—1985 (Конвенцията от Ломе II);

- Шести ЕФР: 1985—1990 (Конвенцията от Ломе III);

- Седми ЕФР: 1990—1995 (Конвенцията от Ломе IV);

- Осми ЕФР: 1995— 2000 (Конвенцията от Ломе IV и нейната редакция IV а);

- Девети ЕФР: 2000—2007 (Споразумение от Котону);

- Десети ЕФР: 2008—2013 (преразгледаното Споразумение от Котону).

ЕФР е съставен от няколко инструмента за безвъзмездна помощ, рискови капитали и кредити за частния сектор.

За деветия ЕФР е заделена сума от 13,5 милиарда евро за периода 2000- 2007. Освен тази сума, останалите неусвоени средства от предишни ЕФР възлизат на повече от 9,9 милиарда евро. Инструментите Stabex и Sysmin, които подпомагат селскостопанския и минния сектори, са отменени от новото споразумение за партньорство, подписано в Котону. Това споразумение рационализира инструментите на ЕФР и въвежда периодично планиране, даващо възможност за по-голяма гъвкавост и възлагащо по-голяма отговорност на държавите от АКТБ.

Решение № 6/2005 на Съвета на министрите на АКТБ - ЕО от 22 ноември 2005 постановява от условната сума от 1 милиард евро да се заделят 482 милиона евро, които да формират деветия Европейски фонд за развитие. Тази стойност е получена по следния начин: 352 милиона евро за финансовия пакет, предназначен за поддържане на дългосрочното развитие, 48 милиона евро за регионално сътрудничество и интеграция и 82 милиона евро за инвестиционния заем. Освен това, с решение № 7/2005 на Съвета на министрите на АКТБ - ЕО е определен втори транш от 250 милиона евро, предназначен за второто плащане по водния заем на АКТБ—ЕС.

Въпреки че управлява част от ресурсите на ЕФР (кредитите и рисковите капитали), приносът от собствени средства на Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) за периода, обхващащ осмия ЕФР, възлиза на 1,7 милиарда евро.

Десетият фонд, обхващащ периода от 2008-2013, предвижда бюджетна рамка от 22,682 млрд. евро. От тази сума 21,966 млрд. евро са отпуснати на държавите от АКТБ, 286 млн. евро на ОСТ и 430 млн. евро на Комисията за разходи за поддръжка, свързани с планирането и реализирането на ЕФР. Сумата, отпусната на АКТБ, се разпределя по следния начин: 17,766 млрд. евро за финансиране на национални и регионални индикативни програми, 2,7 млрд. евро за финансиране на междурегионално сътрудничество и сътрудничеството в рамките на АКТБ, 1,5 млрд. евро за финансиране на инвестиционен инструмент. Значителна част е предназначена за регионалните програми, за да се подчертае важността на регионалната икономическа интеграция за националното и местното развитие. Създаването на „насърчаващи суми“ за всяка държава е нововъведение в десетия ЕФР.

Освен това, почти всички държави-членки имат свои собствени двустранни споразумения и провеждат собствени инициативи с развиващи се държави, които не са финансирани от ЕФР или други фондове на Общността.

Отношенията между ЕС и Южна Африка се развиват главно през 90-те години и основно в рамките на помощта за развитие. Южна Африка е важен партньор на ЕС поради ролята, която играе на регионално и на световно равнище. Споразумението за търговия, развитие и сътрудничество е основната рамка за отношенията между двамата партньори и се подкрепя от различни форми на сътрудничество по отрасли. Южна Африка също има квалифицирано членство по Споразумението от Котону (2000).

В рамките на сътрудничеството за развитие ЕС набляга върху няколко области, в които решенията са специално разработени според нуждите на развиващите се страни въз основа на съответното сравнително преимущество, което включва не само тяхното икономическо и социално развитие и управление, но и околната среда, сигурността на храните, селското стопанство и инфраструктурата. Този тематичен подход между различните отрасли, особено силно засегнат в „Европейския консенсус за развитие”, цели също да осигури съгласуваност между европейските политики и приоритетите за развитие, които могат да бъдат повлияни от тези политики.

Икономически въпроси, свързани с политиката за развитие на ЕС

Облекчаване на дълговото бреме

ЕС и неговите държави-членки участват в инициатива за облекчаване дълговото бреме на бедните страни, които имат големи задължения. Основната цел на тази инициатива е дълговете на тези страни да бъдат намалени до устойчиви равнища, при условие че политиките функционират задоволително, за да се гарантира, че усилията за приспособяване и реформи не са застрашени от продължителното наличие на големи дългове и тяхното обслужване. Въпреки че тази инициатива приключи през 2006, страните, които отговарят на условията, все още могат да се възползват от нея. ЕС финансира с 1,6 млрд. евро инициативата за облекчаване на дълговото бреме. Държавите-членки на ЕС участваха и в многостранната инициатива за намаляване на дълговото бреме (MDRI) и за пълно опрощаване на дълга на най-бедните страни, които имат големи задължения към Световната банка, МВФ и Африканската банка за развитие.

Глобализация и развитие

Развиващите се страни участват в глобализацията в различна степен. Така, Азия и Латинска Америка драстично увеличиха дела си в световната търговия и капиталовите потоци от 80-те години на ХХ век до днес, докато делът на страните от Африка на юг от Сахара е спаднал. Митническите бариери в развиващите се страни са понижени, но немитническите бариери остават високи. Притокът на преки чуждестранни инвестиции е насочен към малко на брой големи и бързо развиващи се пазари в Източна Азия и Латинска Америка. Паричните преводи и помощите за развитие са важни източници на външно финансиране в много развиващи се страни, а сумите за обслужване на дълга са намалели. Нова тенденция е засилването на потоците от Юг на Юг.

Подпомагане на ефективната търговия

Емпиричната литература по принцип подкрепя виждането, че съществува тенденция глобализацията да се асоциира с по-силен растеж. Тя обаче показва също, че търговията е необходимо, но не и достатъчно условие за растеж и развитие. Икономическите и социалните политики, институциите и географското положение, както и публичните и частните инвестиции са важни допълнителни фактори при определянето на това, дали държавите могат да се възползват напълно от възможностите за търговия. Поради тези причини ЕС придава най-голямо значение на наличието на висококачествени планове за развитие и на усъвършенстването на институциите и управленските системи на страните, които получават помощ от Съюза. Като уважават правото на собственост на държавата, експерти в различни отдели и делегации на ЕК помагат за определянето и изпълнението на държавни и регионални стратегии за предоставяне на помощи от ЕС.

Иновативни източници на финансиране

ЕС и неговите страни членки са лидери в световен мащаб в областта на иновативното финансиране за области като финансовия сектор, изменението на климата или развитието. Комисията редовно подпомага дебата в ЕС, като подготвя оценки за потенциала на иновативните източници на финансиране.

Глобализацията

Съчетанието между технологичен напредък, по-ниски транспортни разходи и либерализиране на политиката в ЕС и извън него доведе до увеличаване на търговията и финансовите потоци между страните. Това има важни последици за функционирането на икономиката на ЕС. Въпреки че глобализацията носи огромни предимства и възможности, тя изправя Европа пред ожесточена конкуренция от страна както на икономики с по-ниски производствени разходи като Китай и Индия, така и на основани на иновациите икономики като САЩ и Япония.

Засилващата се международна икономическа интеграция, известна като „глобализация“, предлага много възможности. Компаниите от ЕС получават лесен достъп до нови пазари, източници на финансиране и технологии. Потребителите от ЕС пък получават достъп до по-разнообразни стоки на по-ниски цени. В същото време, в ЕС има по-високи нива на производителността и реални заплати. Според Европейската комисия, около 1/5 от повишението на жизнения стандарт в ЕС-15 през последните 50 години се дължи на глобализацията. Затова ЕС е твърд поддръжник на отворената икономика. Неговата търговска политика е важен инструмент за управление на либерализацията на световната търговия.

Обществеността обаче често свързва глобализацията със загуба на работни места, понижаване на заплатите и влошаване на условията на труд. Тези опасения се основават на страха, че повишената конкуренция от страна на държави с ниско ниво на заплащане подлага на твърде силен натиск местните производители и работници и може да доведе до пълното или частично затваряне на местни заводи или до преместването им в чужбина. Въпреки че тези опасения не са нови, те се засилват от бързия възход на Китай и Индия в световната търговия. Масовото използване на информационни технологии все повече разрушава границите между това, с което може, и това, с което не може да се търгува.

Намирането на адекватен отговор на глобализацията може да се разглежда като част от по-широкото политическо предизвикателство за развитите икономики – да се справят успешно със структурната икономическа промяна. За да се извлече полза от глобализацията, е необходимо да се премине през процес на адаптиране, при който производствени фактори, като инвестиционният капитал, преминават от дейности и фирми, които не могат да издържат засилващия се конкурентен натиск, към такива, които са стимулирани от него. Въпреки доказателствата, че глобализацията не е свързана с нетна загуба на работни места, приспособяването на икономическите структури е свързано с разходи, произтичащи от преместването на ресурси между фирми и дейности. Структурното приспособяване на по-малко гъвкавите трудови, капиталови и продуктови пазари може да бъде скъпоструващо и болезнено, и поне в краткосрочен план може да се почувства силно в определени сектори и в регионите, където те са концентрирани.

Пред ЕС стои предизвикателството да превърне потенциалните ползи от глобализацията в реални изгоди, като се сведат до минимум социалните последици от това. Мерките за подобряване функционирането на пазарите в ЕС и за увеличаване на иновациите помагат за съкращаване на процеса на приспособяване, а целенасочените политически действия, като например Европейският фонд за приспособяване към глобализацията, ще подпомага засегнатите работници. Освен пред тези вътрешни проблеми, ЕС е изправен и пред значителни външни предизвикателства: насърчаване на световната търговия и запазване на позицията на Европа като водещ търговски блок; управление на миграцията като източник на работна ръка, отговор на застаряването на европейското население и полза за развитието; запазване на позицията на Съюза като източник и дестинация за преки чуждестранни инвестиции (ПЧИ); управление на дисбалансите в световната икономика съвместно с други страни.

ЕС се нуждае от последователна политическа стратегия за справяне с предизвикателствата на глобализацията. Трябва да се следят отблизо промените в основните тенденции в световната търговия и ПЧИ и резултатите на Съюза в това отношение, като редовно се анализира въздействието на глобализацията върху икономическите резултати на ЕС.

Хуманитарна помощ и гражданска защита

EC играе водеща роля в предоставянето на помощи на жертвите на сериозни кризи, конфликти или природни бедствия по света (фиг.1). Съюзът има за цел да предостави своята помощ възможно най-бързо и директно на хората в беда, независимо от тяхната националност, религия, пол или етнически произход.

ЕС присъства в кризисни зони в целия свят: в Сирия, Афганистан, окупираните от Израел палестински територии и много страни от Африка, Централна и Южна Америка и Югоизточна Азия. Съюзът провежда операции за подпомагане в райони на продължаващи от дълго време кризи и на нестабилност след конфликти.

Фигура1. Разпределение на хуманитарната помощ от ЕС по сектори (2011)

Операциите на ЕС за подпомагане се провеждат от Генерална дирекция „Хуманитарна помощ и гражданска защита“(ECHO) на Европейската комисия. През последните години средният размер на бюджета за хуманитарни операции е около 1 млрд. евро годишно, като всяка година помощта достига до над 100 млн. нуждаещи се.

Основно задължение на ECHO е да помага за спасяване на човешки животи, намаляване на страданията и защита на неприкосновеността и достойнството на пострадалите. Спешната помощ обикновено включва палатки, одеяла, храни, медикаменти, медицинско оборудване, системи за пречистване на водата и горива. ECHO финансира медицински екипи, експерти по обезвреждане на мини, транспортна и логистична помощ. От 1992 до днес службата е провела операции в над 140 страни.

Освен че предоставя хуманитарна помощ, ECHO помага за координирането на гражданската защита в ЕС. ЕСНО ръководи Европейския център за спешно реагиране (ЕЦСР) - централното оперативно звено на гражданската защита на Съюза, достъпно 24 часа в денонощието. Всяка страна във или извън ЕС, засегната от сериозно бедствие, може да поиска помощ чрез Центъра, който:

- действа като комуникационна връзка между 31 участващи държави (28-те страни от ЕС плюс Исландия, Лихтенщайн и Норвегия), засегнатата страна и експертите, изпратени на място;

- предоставя актуална информация за извънредните ситуации;

- играе координираща роля, като се грижи предлаганата от участващите страни помощ да отговаря на нуждите на засегнатата от бедствие страна.

Сама по себе си, ЕСНО не разполага с необходимия персонал и оборудване за предоставяне на спешна помощ, осигуряване на спасителни екипи, създаване на полеви болници и инсталиране на временни комуникационни системи. Тя финансира и координира хуманитарните операции, които се извършват от неправителствени организации (НПО), специализирани агенции на ООН и международния Червен кръст/Червен полумесец, които действат на място.

Хуманитарната помощ на ЕС се състои в:

- помощ за изграждане на устойчивост, която да позволи на хората, домакинствата, общностите, регионите и страните да се приспособят и възстановят от сътресения като суши, насилие, конфликти или природни бедствия;

- спешна помощ: средства за покупка и доставка на предмети от първа необходимост като лекарства, храна и подслон, или за финансиране на възстановителните работи след бедствие;

- хранителна помощ: финансиране за региони, засегнати от глад или суша, за осигуряване на продоволствени доставки до възстановяване на нормалното производство или финансиране на спешни хранителни доставки при внезапен недостиг на храни в резултат на причинени от хората или природата бедствия;

- помощ за бежанци: подкрепа за бежанците, докато са в състояние да се върнат в страната си или да се установят в нова държава;

- намаляване на риска от бедствия, което включва подготвеност за бедствия и отчитане намаляването на риска от бедствия във всички аспекти на хуманитарната реакция.

Помощта при бедствия и спешната помощ са краткосрочни и продължават по-малко от 6 месеца. ЕС обаче иска да гарантира, че когато хуманитарната помощ бъде спряна, хората, на които е помогнато, ще съумеят сами да се справят с положението, или че за тях ще бъде достъпна друга форма на по-дългосрочна помощ за развитие.

За да намали риска хората да останат без подкрепа, ЕС изисква от партньорите си да разработват стратегия за излизане от кризата при изготвянето на даден проект. Те трябва или да предадат отговорността обратно на местните власти или, ако това не е възможно, да гарантират, че други структури за подпомагане ще ги заместят, когато напуснат района на бедствие.

Европейската политика за съседство (ЕПС)

ЕПС е разработена с цел предотвратяване появата на нови разделителни линии между разширения ЕС и неговите съседи. Тя дава възможност на тези страни да участват в различни дейности на Съюза чрез по-тясно сътрудничество в областта на политиката, сигурността, икономиката и културата.

В ЕПС участват непосредствените съседи на ЕС по суша или по море: Алжир, Армения, Азербайджан, Беларус, Египет, Грузия, Израел, Йордания, Ливан, Либия, Молдова, Мароко, Палестина, Сирия, Тунис и Украйна. Въпреки че Русия също е съседна страна, отношенията между нея и ЕС са предмет на отделно стратегическо партньорство.

Целта на ЕПС е споделяне на ползите от Съюза със съседните му държави, което спомага за укрепване на стабилността, сигурността и благосъстоянието в тези страни и в ЕС.

За първи път ЕПС е представена в съобщението на Европейската комисия „По-широка Европа“ от март 2003. То е последвано от по-подробен стратегически документ, публикуван през март 2004, в който са посочени конкретни начини за по-тясно сътрудничество между ЕС и тези страни.

ЕПС функционира от 2003. Същността й е в това, че традиционните търговски отношения и сътрудничество между ЕС и неговите съседи преминават към по-тясна интеграция. В икономически план, чрез ЕПС на съседните страни се предлагат по-добри преференциални търговски отношения, достъп до вътрешния пазар на Съюза, подобрена свързаност с ЕС (в областта на енергетиката, транспорта и телекомуникациите), възможност за участие в някои от програмите на Съюза и по-голяма финансова и техническа помощ.

Икономическите ползи от ЕПС могат да бъдат значителни. По-голямото законодателно и регулаторно сближаване с ЕС, най-вече в областите на подобряване достъпа до пазара, би трябвало да доведе до повече инвестиции и по-висок растеж, особено ако е придружено от по-голяма либерализация на сектора на услугите и на търговията със селскостопански продукти.

За съседните на ЕС страни, ЕПС е катализатор за провеждане на структурни реформи и стабилни макроикономически политики, но действителният им напредък зависи от вътрешната решителност за реформи в тях. За да има успех ЕПС, участващите страни трябва да гарантират, че поетите в рамките на политиката ангажименти са в подкрепа на техните национални стратегии за развитие и са съобразени с институционалния и техническия им капацитет, докато ЕС трябва да гарантира интегритета и доброто функциониране на своя вътрешен пазар.

В основата на ЕПС са плановете за действие на страните-партньори на ЕС. Тези планове са политически документи, в които са посочени стратегическите цели на сътрудничеството между съседните страни и Съюза. Те съдържат подробен списък на съвместно договорени приоритети, които трябва да бъдат изпълнени от съседните държави и ЕС. Основен приоритет е подпомагането на икономическия растеж чрез подобряване на условията за трайни инвестиции и повишаване на производителността. Сред другите цели на политиката, насочени към повишаване на растежа, са:

- постигане и поддържане на макроикономическа стабилност чрез разумни парични и фискални политики;

- разработване на рамката за финансови услуги с цел подобряване на достъпа до финансиране, застраховки и други финансови услуги за предприятията;

- премахване на административните, законовите и регулаторните пречки пред създаването и развитието на предприятията;

- гарантиране сигурността на правата на собственост, изпълнението на договорите и защитата на инвеститорите;

- подобряване на политиката в областта на конкуренцията;

- продължаване на либерализацията на търговията;

- премахване на ограниченията за движение на капитала;

- предприемане на институционални и съдебни реформи, включително повишаване на капацитета;

- подпомагане на научноизследователската и развойна дейност и подобряване качеството на образованието;

- борба с корупцията.

Заключение

Глобалната взаимозависимост значително нарасна през последните десетилетия. ЕС има полза от този процес, който води до икономически просперитет. С цел управление на процеса на задълбочаваща се икономическа и финансова взаимозависимост, Съюзът поддържа икономически диалог с много държави и институции от целия свят. Неговата крайна цел е насърчаване на икономическия просперитет и стабилност в ЕС, както и в останалата част на света, доколкото това отговаря на интересите на Съюза.

ЕС е най-големият донор на помощи за развитие в света и е решен да продължи да увеличава техния размер. Но само помощта не е достатъчна за устойчиво намаляване на бедността. Поради тази причина, Съюзът разработва политики за преодоляване на недостатъците в управлението, търговските режими и географското местоположение на изостаналите в своето развитие страни и за възможно най-добро използване на възможностите, създадени от глобализацията.

Литература:

1. Манов Б. Издръжка на живот и бедност в Европейския съюз и България, Сб. д. „Икономиката на България- пътят към еврото”, Изд. комплекс УНСС София, 2012, стр. 80-85

2. Орешарски П., Обзор върху икономическата криза и последиците от нея, сб. д. „ Икономиката на България –пътят към еврото” Изд. Комплекс –УНСС София 2012, стр. 12-17

3. Петков В. Селското стопанство в Европейския съюз-състояние перспективи за развитие, Сб. д. „Съвременният модел на Европейския Съюз и мястото на България в него”, Изд. на МВБУ, 2013, стр.133-149

4. Съобщение на Комисията до Европейския парламент, до Съвета, до Икономическия и социален комитет и до Комитета на регионите от 29 юни 2011 г., озаглавено „Бюджет за стратегията „Европа 2020“ COM(2011) 500

5. Предложение за регламент на Съвета от 29 юни 2011 г. за определяне на многогодишната финансова рамка за годините 2014 – 2020 COM(2011) 398

6. Предложение за решение на Съвета от 29 юни 2011 г. относно системата на собствените ресурси на Европейския съюз COM(2011) 510

* Преподавател в УНСС

[1] Орешарски П., Обзор върху икономическата криза и последиците от нея, сб. д. „ Икономиката на България –пътят към еврото” Изд. Комплекс –УНСС София 2012, стр. 12-17

[2] Петков В. Селското стопанство в Европейския съюз-състояние перспективи за развитие, Сб. д. „Съвременният модел на Европейския Съюз и мястото на България в него”, Изд. на МВБУ, 2013, стр.133-149

[3] Манов Б. Издръжка на живот и бедност в Европейския съюз и България, Сб. д. „Икономиката на България- пътят към еврото”, Изд. комплекс УНСС София, 2012, стр. 80-85

{backbutton}

Дори повърхностният поглед към страните, където "арабската пролет" беше белязана от масови демонстрации и постоянно насилие - Тунис, Египет, Йемен, Либия, Сирия и Бахрейн, показва, че с изключение на последната всички те са президентски републики. Освен тяха обаче, в Северна Африка и Близкия Изток има осем арабски монархии - от Мароко, на Атлантическия океан, до емирствата в Персийския залив, които избягнаха революционния взрив в региона, започнал в началото на 2011. Защо тези държави изглеждат имунизирани срещу революционните промени? Как техните лидери реагираха на исканията на масите за реформи? Какво обяснява успеха на усилията им за съхраняване на статуквото и сдържане на основните сили на радикалната промяна?

Седем от осемте арабски монархии - Йордания, Кувейт, Мароко, Оман, Катар, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ) съумяха да останат незасегнати от вълненията, залели региона. Осмата - Бахрейн, малък остров край бреговете на Саудитска Арабия, е очевидно изключение: това е единствената населена предимно с шиити арабска монархия, управлявана от сунитска династия, която стана арена на масови безредици. Устойчивостта на арабските монархии изглежда още по-впечатляваща тъй като само допреди няколко десетилетия експертите изразяваха сериозни съмнение, че те могат да оцелеят още дълго време. След премахването на монархиите в Египет (1952), Ирак (1958), Йемен (1962) и Либия (1969) изглеждаше, че дните на арабските владетели са преброени. Всъщност, макар че управлението им беше застрашено от опити за преврат (Саудитска Арабия и Мароко) или от гражданска война (Йордания), единственият близкоизточен монарх който беше лишен от трона си през последните над трийсет години не беше арабин, а шахът на Иран.

Мнозина експерти анализираха причините за оцеляването на арабските монархии още преди началото на т.нар. "арабска пролет". Според повечето от тях, те са свързани с уникалните им исторически корени и тяхната успешна политика, свързана с поставянето на членове на управляващите фамилии на ключови постове в държавните и силовите институции - нещо, което породи огромно възмущение, когато авторитарните лидери в Тунис, Египет и Либия се опитаха да сторят същото (1). В този контекст можем да приемем "арабската пролет" като изключително важен тест за устойчивотта на останалите арабски монархии - тест, който всички те, с изключение на Бахрейн, преминаха със забележителен успех. Как може да се обясни тяхното умение не просто да оцелеят, но и (което е по-важното в случая) да продължат да се съпротивляват срещу предприемането на сериозни политически реформи? Предизвикателствата пред тези държави, които варират от почти нулеви, що се отнася до ОАЕ, до мащабните протести, опитващи се да свалят режима в Бахрейн, са твърде различни, което впрочем се отнася и за самите арабски монархии.

Има четири фактори, които обясняват успешното преодоляване на политическите предизвикателства през 2011 във всички арабски монархии с изключение на Бахрейн. На първо място, протестиращите в кралствата искаха реформи, а не революция, както беше в Тунис и Египет. Техните лидери не призоваваха за сваляне на монархическите режими, а по-скоро за трансформацията на абсолютната в конституционна монархия. На второ място, опозиционните сили във всички тези страни бяха силно дезорганизирани и фрагментирани, в резултат от което способността им да предложат ясна алтернатива или да се борят за реални промени, бе силно компрометирана. На трето място, както и в другите контексти, страхът от масови безредици и хаос, като тези съпровождащи колапса на управляващите режими в Либия и Йемен, силно ограничи привлекателността на радикалния подход. Накрая, силите за сигурност съзнателно избягваха да използват прекалено мащабни и сурови репресии, характерни за редица арабски републики, и съумяха да изпълнят поставените пред тях задачи без това да доведе до сериозни жертви сред гражданското население.

В същото време, някои от факторите, обясняващи случилото се, са уникални за отделните арабски монархии. Най-важното беше, че благодарение на огромните си финансови възможности, проспериращите династии от Залива бяха в състояние да си "купят" социален мир с помощта на икономически инициативи и скъпоструващи социални програми, съчетани с минимални (а често и никакви) политически отстъпки. От друга страна, управляващите в Мароко и Йордания трябваше да разчитат на политическите си умения, защото ресурсите им не бяха достатъчни за да гарантират социално-политическото спокойствие, независимо от щедрите финансови "инжекции" от Саудитска Арабия и другите монархии от Залива. Затова и двете продължиха да следват десетилетната си практика да обещават мащабни политически реформи, но на практика да правят само малки отстъпки.

В настоящата статия ще се опитам да анализирам, на първо място, основните причини за "арабската пролет" в държавите от Залива и да покажа, как правителствата на местните монархии реагираха на нея (и защо), като обърна специално внимание на изключението Бахрейн. Във фокуса на втората част на статията пък ще бъдат Мароко и Йордания, както и, защо тези държави успяха сравнително бързо да неутрализират заплахите за политическата си стабилност и да съхранят управленския си модел с цената на някои дребни компромиси. Тезата ми е, че докато мащабните финансови ресурси вероятно ще гарантират на монархиите от Залива дългосрочна стабилност, управляващите в Йордания и Мароко ще трябва да направят реални отстъпки за да съхранят властта си в обозримо бъдеще.

Арабската пролет в монархиите от Залива

В сравнение с мащабните бунтове, залели целия арабски свят, две от държавите членки на Съвета за сътрудничество в Залива (Катар и ОАЕ) на практика останаха встрани от "бурята", докато в други две (Оман и Саудитска Арабия) имаше само незначително протести. В Кувейт обаче, бяха пресечени редица важни "червени линии", въпреки че и там протестите не успяха да разклатят властта на емира над страната. Както вече казах, Бахрейн, където управлението на семейство Ал-Халифа беше сериозно застрашено, е изключението в тази група.

Политическата мобилизация

В най-богатата държава от Залива - Катар, нямаше никакви демонстрации. Малцина активисти отправяха критики срещу прозападната политика на емира, но основната вътрешнополитическа заплаха си оставаха традиционните междуособици сред наброяващата няколкостотин члена управляваща фамилия Ал-Тани. В ОАЕ, неколцина интелектуалци подписаха петиция, призоваваща за провеждане на свободни избори и адресирана до Федералния национален съвет (основния управляващ орган в страната). В Оман пък, малки групи от около 200 души демонстрираха първо в пристанищния град Сохар, а по-късно и в столицата Мускат. Повечето от тях искаха работни места, ръст на заплатите и мерки срещу корупцията, докато много малко призоваваха за нова конституция и превръщането на страната в парламентарна монархия (2).

"Арабската пролет" протече малко по-динамично в Саудитска Арабия и Кувейт. И двете страни разполагат със значителни шиитски малцинства: в Саудитска Арабия те са 10-15% от населението (2,8-4,2 млн. души), като в Източната провинция достигат 33%, докато броят им в Кувейт е около 800 хиляди (30%) (3). Организаторите им заплашваха с "Ден на гнева" в Саудитска Арабия, но това си остана само заплаха заради разполагането на многобройни части на силите за сигурност (4). В редица случаи, през пролетта и зимата на 2011, в разположения в Източната провинция трад Катиф няколкостотин демонстранти призоваваха да се сложи край на религиозната дискриминация, за повече права на жените и отмяна на ограниченията върху свободата на словото (5). Намаляването на безработицата и особено на тази сред младите хора, беше друго общо искане на протестиращите (39% от саудитците между 20-24 години са без работа) (6).

От петте държави, съставляващи тази група, само в Кувейт съществува нещо като организирана опозиция. Управляващата фамилия Ас-Сабах разреши създаването на квазипредставителни институции, които да служат за "предпазна клапа" на недоволството в резултат от което през последните десетина години Националната асамблея се превърна в динамична и понякога доста шумна институция. Властта и осигури лукса да критикува министрите от правителството а от 2009 в нея участват и жени. С постепенното нарастване на политическото влияние на законодателния орган, управляващите елити станаха по-чувствителни към проблемите на гражданите (7). След февруари 2011 редица, сравнително независими, местни неправителствени организации (НПО) инициираха протестни демонстрации с искания за политически реформи, отстраняване на непопулярния премиер и против лошото управление на обществените фондове и задълбочаващото се неравенство на доходите.

Навсякъде в Залива опозиционните групи, ако въобще имаше такива, нямаха координация и бяха разделени по редица фундаментални въпроси, като започнем от отстъпките, които разчитаха да постигнат от държавата. Най-важното обаче е, че демонстрантите не поставяха под въпрос основните политически и икономически основи на монархията. Вместо това те призоваваха за изборна реформа, независима съдебна власт, гаранции за свобода на словото, освобождаване на корумпирани министри и някои икономически отстъпки. При това самите демонстрации бяха малобройни, мирни и неконфронтационни.

Отговорът на държавата

Всъщност, дори ако протестите представляваха само скромно вътрешно предизвикателство за управляващите династии, техните правителства не допуснаха нещо да се промени. Най-широко използваният за тази цел метод беше да бъде "купен" социалният мир с щедро раздавани парични бонуси, понижаване цените на хранителните продукти, създаване на работни места и осигуряване на жилища. Огромните финансови средства, с които разполагат тези "държави-рентиери", им позволиха да направят сериозни жестове към своето население - нещо, което не е по силите на по-малко богатите монархии в Мароко и Йордания.

Така, в Кувейт, през февруари 2011 всеки гражданин на страната получи по 3500 долара, а емирът обяви, че до март 2012 основните продоволствени продукти ще бъдат безплатни (8). Освен това правителството одобри рекорден бюджет от 70 млрд. долара, повечето от които бяха използвани за субсидиране цените на бензина и повишаване заплатите на държавните служители, включително на военните (9). Въпреки това демонстрациите продължиха и, през ноември 2011, достигнаха кулминацията си с щурма на сградата на Националната асамблея, в който участваха и неколцина депутати. По-късно през същия месец емирът прие оставката на силно критикувания премиер шейх Насър ал-Сабах и правителството, удовлетворявайки едно от основните искания на опозицията. На свой ред, оманският султан Кабус успя да умилостиви протестиращите като отстрани някои членове на кабинета, смятани за най-корумпирани, и въведе нови пособия за безработица. Отстъпвайки пред натиска отдолу, той обяви и редица поправки в Основния закон на страната (10). Въпреки това, ограничените персонални промени и реформите на думи не засегнаха почти абсолютната власт на султана, нито пък спряха недоволството на поданиците му, демонстрирано от продължаващата вълна от стачки и безпрецедентната обществени критика срещу султан Кабус.

Управляващите в Катар направиха същия жест, обявявайки, че през 2013 две трети от местата в Консултативната асамблея ще бъдат изборни. Друга отстъпка бе разширяване политическите права на жените и конституционната поправка, предвиждаща известна еманципация на министър председателя от емира - макар че и двамата са старши членове на управляващата фамилия (11). В сравнително спокойните ОАЕ правителството отпусна 1,55 млрд. долара за подобряване на инфраструктурата и пое ангажимента да увеличи безплатните доставки на храни и да понижи цените на основните стоки. Освен това, което е и по-важното, броят на имащите право да гласуват на изборите за Федерален национален съвет през септември 2011 беше увеличен от 6 000 до почти 130 000. Фактът, че на тези избори участваха едва 28% от тях обаче показа, че гражданите на страната "или не се интересуват от политиката, или смятат съвета (който е консултативен орган) за лишен от реална власт" (12).

Впрочем, що се отнася до финансовите "изкушения", саудитските власти отидоха дори по-далеч от съседите си. През февруари 2011 те предприеха превантивна акция, обещавайки да похарчат 37 млрд. долара за повишаване заплатите на държавните служители и изграждане на домове за по-бедните граждани, още преди да започнат протестите в Източната провинция на страната. След първите демонстрации там, Риад обяви, че отпуска още 83 млрд. долара за различни социално-икономически проекти, включително за създаването на 60 000 работни места от правителството (13). Освен това, властите обявиха, че след 2015 жените ще имат право да гласуват на местните избори и да бъдат избирани в т.нар. Шура (консултативен съвет към краля) (14).

Впрочем, освен че използват "моркова" за успокояване на страстите, държавите от Съвета за сътрудничество в Залива (ССЗ), са склонни да прибягвят и до тоягата, когато се налага. При това редовната армия рядко бива ангажирана в репресиите срещу демонстрантите, които са ангажимент на полицията и силите за сигурност. Единствено в Оман развитието на събитията наложи използването на местната професионална армия. Що се отнася да полицейския персонал, особено в най-богатите монархии от Залива, той често се комплектува от граждани на по-бедни сунитски държави като Йордания, Йемен и Пакистан (най-вече от провинция Белуджистан). Обикновено полицейските части биват подсилвани от различни специални части или пък от местни еквиваленти на Националната гвардия, докато редовните армейски части остават в казармите. Както навсякъде другаде, и в кралствата от Залива военните не гледат с добро око на идеята да бъдат използвани във вътрешни полицейски операции срещу местните демонстранти.

Като основна политическа организация и организация за сигурност на богатите на петрол арабски монархии, ССЗ играе активна роля в потушаването на вълненията в страните членки и отвъд тях (15). Така, Съветът обеща помощ на стойност 20 млрд. долара на двама от по-малко богатите си членове - Бахрейн и Оман, за финансиране на проекти за развитие и успокояване на социалното недоволство. Всъщност, основната активност на ССЗ по време на "арабската пролет" беше свързана именно с Бахрейн и с двете арабски монархии, които не са членки на Съвета (Йордания и Мароко).

Изключението Бахрейн

Основната причина Бахрейн да представлява толкова сериозно изключение е, че управляващата в страната фамилия Ал-Халифа не се ползва с легитимност сред мнозинството от населението. Бахрейн е сунитска държава с шиитско мнозинство. Според преброяването от 2010, 56% от населението са чужденци, а от гражданите на страната 60% са мюсюлмани-шиити, а 40% мюсюлмани-сунити (макар че по някои данни делът на шиитите е близо 70%) (17). Управляващите елити - кралското семейство, членовете на политическите и бизнес средите, както и цялото ръководство на армията и службите за сигурност са сунити, докато шиитите са маргинализирани. Мнозина сунити смятат, че шиитите са потенциална "пета колона" на Иран и, ако възникне такава възможност, биха превърнали страната в шиитска теокрация. Най-големият бунт, избухнал в столицата на Бахрейн Манама на 13 февруари 2011 имаше очевидно сектантски характер. Кралското семейство реагира, отпускайки по 2700 долара на всяко бахрейнско семейство, но този жест не успокои натрупаното недоволство и енергията на протестиращите. На 17 февруари режимът промени тактиката и прибягна към открито насилие - силите за сигурност използваха гумени куршуми и сълзотворен газ срещу мирните демонстранти, убивайки най-малко четирима и ранявайки стотици (17). В отговор бунтът ескалира и придоби откровено антимонархически характер, въпреки предложенията на крал Хамад за диалог и освобождаването на редица политически затворници. Някои от продължаващите демонстрации бяха наистина впечатляващи, като в тях участваха над 100 000 души (цялото население на страната е по-малко от милион) (18). При това положение режимът, който вече не бе уверен в способността си да възстанови спокойствието, помоли ССЗ за помощ, която пристигна на 14 март в лицето на 1500 души от специалните части на Саудитска Арабия и ОАЕ. На следващия ден крал Хамад обяви военно положение. Контингентът на ССЗ пое защитата на ключовите локации и сгради, докато местните части атакуваха протестиращите. В резултат от суровите репресии обаче, по-голямата част от шиитската общност реши да подкрепи радикалните опозиционни активисти в лицето на младежката Коалиция 14 февруари. Сред основните им цели е освобождаването на Бахрейн от саудитската окупация, свалянето на режима на династията Ал-Халифа и даване възможност на населението само да избере политическата и икономическа система на страната (19).

В сблъсъците загинаха най-малко 64 души, включително неколцина полицаи. Около 3000 души бяха арестувани, като 700 от тях продължаваха да бъдат зад решетките в края на 2011, а над 4000 души загубиха работата си заради участието си в конфликта (20). През юни кралят отмени военното положение и назначи Шериф Басиуни, независим американски правен експерт от арабски произход, за ръководител на специално създадената Независима бахрейнска комисия за разследване (BICI). Тя трябваше да разследва поведението на силите за сигурност при потушаването на протестите. Неочаквано острият доклад на ВІСІ, публикуван през ноември 2011, обвини режима, че е нарушил човешките права, използвал е непропорционална сила при смазването на протестите, подлагал е на мъчения арестуваните демонстранти и е предприел колективни репресии срещу цялата шиитска общност (21). Кралят обеща да се съобрази с препоръките на доклада и уволни шефа на подложената на най-остри критики Национална агенция за сигурност шейх Халифа бин Абдула, член на управляващата фамилия. В същото време, макар че някои редови полицаи бяха признати за отговорни за репресиите, присъдите срещу лидерите на протеста бяха потвърдени, а осъществените реформи бяха само козметични, независимо от гръмките обещания на правителството за много сериозни промени (22).

Разбира се, вълненията в Бахрейн имаха и важно регионално измерение, свързано с перманентното съперничество между Саудитска Арабия и Иран (23). На първо място, саудитската държава разполага с огромно влияние в Бахрейн, който е достъпен по суша само чрез дългото 15 мили шосе "Крал Фахд", минаващо през саудитска територия. На второ място, Саудитите, съвсем естествено, са загрижени за ефекта от бунта на шиитите в Бахрейн върху тяхното собствено шиитско малцинство, съсредоточено предимно в Източната провинция, където са и основните петролни запаси на страната. На трето място, доминираният от шиитите Иран, най-големият враг на сунитските монархии, не само е силно заинтересован от съдбата на единоверците си в Бахрейн но и редица ирански ръководители декларират в официални изявления, че тази страна е историческа провинция на Иран (24).

Мароко и Йордания: далновидността на кралете

Тъй като не разполагат с финансови ресурси за да гарантират социалния мир, мароканският крал Мохамед VІ и йорданският владетел Абдула ІІ отговориха на исканията за реформи, използвайки традиционната си тактика, включваща манипулации, приобщаване и дребни отстъпки, представяни като сериозни реформи. Те официално декларираха желанието си за компромис и стриктно контролираха действията на своите силови структури за да не допуснат прекалено мащабни репресии, като тези, ускорили падането на други лидери в региона.

Политическата мобилизация

Двете държави имат обща традиция на толерирани от режима протести, които обикновено са породени от социално-икономически проблеми и се наблюдават от 90-те години насам. Първата мащабна демонстрация в рамките на т.нар. "арабска пролет" в Мароко се проведе на 20 февруари 2011 и беше организирана чрез Фейсбук от младежка група, нарекла се "Движение за промяна 20 февруари". На този ден между 150 000 и 200 000 мароканци излязоха на улиците на 53 града в страната (25). Демонстрациите продължиха и през следващите месеци, макар да бяха доста по-малобройни и некоординирани.

Протестите в Йордания пък започнаха (и в повечето случаи продължиха) като сбирки след петъчните молитви в джамиите. Както и в Мароко отделните демонстрации бяха сравнително малобройни. Най-голямата, която се проведе на 24-25 март, привлече между 7000 и 10 000 души (26), т.е. въобще не можеше да се сравнява с масовите протести в Тунис или Кайро. На практика, според едно социологическо проучване в Йордания, 80% от жителите на страната твърдят, че не подкрепят протестите, като 55% смятат, че те водят до хаос, а 15% - че са ненужни и безполезни (27).

Участниците в мароканските демонстрации бяха предимно млади и образовани мъже и жени, принадлежащи към градската средна класа. Повечето политически партии, като изключим маргиналната Социалистическа партия (PSU) и забранената ислямистка формация "Справедливост и благотворителност", не само че не се включиха в протестите, но и инструктираха младежките си организации да стоят настрана. Впрочем, след ангажирането на "Справедливост и благотворителност", Движението 20 февруари започна да губи позиции, тъй като мнозина негови активисти се опасяваха, че ислямистите могат да обсебят протестите (28). Нещо повече, след последвалия конституционен референдум и ускорените парламентарни избори популярността на движението спадна още повече, което, на свой ред, бе основната причина ислямистите да го лишат от подкрепата си през октомври 2011.

В Йордания, протестиращите бяха предимно градски интелектуалци, представители на племената от Юга и членове на умерения Ислямистки фронт за действие (IAF) - политическо крило на "Мюсюлманските братя", който отдавна присъства на местната политическа сцена. Дълбокото социално разделение между трансйорданците и йорданците от палестински произход значително ограничи ефективността на протестите, тъй като малцина палестинци биха се решили да подкрепят протести, които, до голяма степен, са насочени именно срещу привидно непропорционалното влияние на палестинската общност в държавата.

Протестиращите искаха приемането на социално-икономически програми, както и политически реформи. Те носеха лозунги, призоваващи за повече работни места, ефективни мерки срещу бедността и социална справедливост и критикуващи ръста на цените на хранителните продукти и горивото и масовата корупция. Йорданският крал Абдула ІІ също бе обект на сериозни критики: той беше обвинен, че е прекалено прозападно настроен и твърде толерантен към екстравагантния начин на живот на палестинската си съпруга и тъмните сделки на нейните роднини (29). Въпреки че никой не си позволи публично да поиска премахване на монархията, мнозина активисти и в двете страни призоваваха за нови изборни закони и извънредни избори. Те открито се обявиха за парламентарна монархия, в която "кралят царува, но не управлява". И в двете страни обаче, вътрешното разделение в опозицията беше твърде дълбоко и, в крайна сметка, протестиращите бяха единни само в противопоставянето си на авторитарното управление. Основните противоречия между умереното крило, което се опасява от радикалните промени, и привържениците на бързите и мащабни реформи, остават неразрешими (30).

Отговорът на двете държави

Налице са много прилики в реакцията на протестите от страна на режимите в Мароко и Йордания. И двете държави позволиха провеждането на мирни демонстрации под стриктен полицейски надзор. Когато протестите се оказваха по-сериозни - например, когато не можеха да бъдат ограничени само в един район или заплашваха да парализират бизнеса и държавните институции, и двата режима използваха без колебание силите за сигурност както и проправителствените главорези (т.нар. "балтагия"), което доведе до немалко жертви (31).

Мароканският крал бързо осъзна, че протестите могат да се превърнат в тежко изпитание за управлението му и реагира, позиционирайки се по един наистина брилянтен начин като инициатор на реформите, отнемайки инициативата на опозицията. Мохамед VІ се справи много умело с мароканския вариант на "арабската пролет", постоянно изпреварвайки с една крачка и надхитряйки опозицията на всеки етап от протестите. В своята знакова реч от 9 март 2011 кралят, стремейки се да избегне конфронтацията с умерените опозиционери, призна основателността на техните искания. Той направи редица жестове към стратегически важни групи като синдикатите, безработните вишисти и политическите партии. Така, кралят назначи конституционна комисия, начело с един от собствените му съветници, както и група посредници между нея и политическите партии, неправителствените организации, правозащитниците и синдикатите. Това, до голяма степен, бе просто тактически ход, тъй като не бяха осъществени каквито и да било сериозни консултации (32).

На 17 юни монархът обяви въвеждането на нова конституция и насрочи национален референдум, който трябваше да се проведе едва две седмици по-късно. Този сгъстен график лиши опозицията от възможността да анализира сериозно проекта за конституция, камо ли да организира обществен дебат по нея. Междувременно, режимът стартира мощна медийна кампания и притисна политическите партии, имамите и местните власти да убедят хората да гласуват и то с "да" за новата конституция. Тази операция се оказа успешна: на 1 юли 2011 73,5% от избирателите се явиха пред урните, като 98,5% от тях одобриха конституцията (33). Тя разширява официалното признаване за езика Тамазиг (на който говори берберското малцинство), гарантира достъпа на гражданите до независим конституционен съд и изисква от монарха да избира министър председателя от средите на партията, спечелила изборите (34). Въпреки това, кралската власт остава недосегаема за която и да било институция, т.е. продължава да бъде неограничена. Кралят продължава да е главнокомандващ на въоръжените сили, оглавява конституционния съд и, в качеството си на Водач на вярващите, продължава да е духовен лидер на местните мюсюлмани. В крайна сметка, макар новата конституция да бе прокламирана с множество суперлативи, истината е, че тя предлага малко сериозни промени и не променя почти нищо във фундаменталния характер на абсолютната монархия. Тоест, станахме свидетели на перфектно осъществена "конституционализация отгоре".

В сравнение с Мохамед VІ, йорданският крал Абдула ІІ е по-малко популярен и управлява далеч по-слаба страна. Той също стигна до правилното заключение, че може да лиши опозиционното движение от жилото му, демонстрирайки гъвкавост и реагирайки светкавично на исканията на протестиращите. Затова кралят обеща 500 милиона долара за увеличаване на заплатите в публичния сектор, повиши минималната заплата, увеличи субсидиите за гориво, уволни в рамките на само три месеца трима непопулярни премиери (35), срещна се с водачите на "Мюсюлманските братя", както и с представители на стратегически важни групи избиратели и назначи комисия, която да изготви нов избирателен закон и да обсъди евентуални конституционни промени. Нещо повече, той открито се заигра с чувствата на обществото като прати в затвора изключително корумпирания бивш шеф на разузнавателните служби.

През юни 2011, групата конституционни експерти представиха 42 (предимно незначителни) поправки в конституцията. Между другото, дебатът за промените в конституцията в Йордания беше дори по-слаб, отколкото този в Мароко. Въпросните промени включваха учредяването на конституционен съд, ограничаващ правото на правителството да издава временни закони; ограничаване на извънсъдебните обвинения; създаване на комитет за наблюдение на изборите и намаляване пълномощията на "сенчестия" Държавен съд по сигурността. Като изключим, че беше лишен от правото да отлага изборите за неопределено време, всички други правомощия на монарха останаха незасегнати (36).

Дълго забавяният и дългоочакван избирателен закон, приет през юни 2012, също е доста противоречив. Въпреки че увеличава местата в парламента от 120 на 140 и увеличава тези, запазени за жените, от 12 на 15, всички членове на Сената продължават да се назначават от краля. За първи път беше разрешено на униформения персонал на въоръжените сили и службите за сигурност да гласува. Опозицията моментално се обяви против новия закон, тъй като той дава на всеки избирател по два гласа - единият за местния кандидат, а другият за политическите партии в рамките на ограничен пропорционален списък. Противниците на режима посочват, че той облагодетелства проправителствените сили, доколкото само партиите и коалиционните кандидати ще си оспорват едва 17 места (37). "Мюсюлманските братя", които продължават да са най-влиятелното опозиционно движение, обявиха, че тяхното политическо крило Фронтът за ислямско действие ще бойкотира изборите, насрочени за декември 2012 (38).

Политическите отстъпки, включително конституционните промени и избирателните реформи, не промениха осезаемо начина, по който се разпределя политическата власт в двете монархии. Липсата на наистина независими политически институции означава също, че дори ако наистина са заинтересовани от осъществяването на сериозни промени, двамата крале не разполагат със сигурни институционални партньори, с чиято помощ да ги реализират, поне докато не позволят на подобни институции да се развиват свободно.

Последиците за Съединените щати

От десетилетия насам и особено след Първата война в Залива и 11 септември, арабските монархии са сигурни съюзници на САЩ, като с течение на времето отношенията им се изпълват с ново съдържание. Сдържаната, в общи линии, реакция на кралствата на последните протести за пореден път потвърди значението им като стратегически съюзници на Америка. Това разбира се не означава, че в някои отношения те не създават проблеми на Вашингтон. Така например, Саудитска Арабия прие изключително критично американската политика в подкрепа на арабските революции и, особено, на въстанието в Египет. Риад дори предложи да поеме финансирането на администрацията на Мубарак, ако Вашингтон оттегли подкрепата си, а след като режимът в Кайро падна, Саудитите предложиха финансова помощ на доминираната от военните преходна власт в лицето на Върховния съвет на въоръжените сили (39). След военния преврат в страната през 2013, те обявиха, че ще отпуснат на Египет помощ от цели 12 млрд. долара. От друга страна, Катар възприе независим курс по отношение формирането на международния отговор на гражданските войни в Сирия и Йемен, настоявайки пред Арабската лига да подкрепи санкционираната от ООН въоръжена намеса срещу рухващия режим на Кадафи в Либия и се включи със свои самолети F-16 във въздушната кампания на НАТО в тази страна (40).

Най-важното в случая е, че предвид политическата им стабилност (с изключение на Бахрейн) и общата им визия с Вашингтон относно опасността от ислямския екстремизъм, арабските монархии си остават солидни стълбове на американската политика в този сложен и труден регион.

Едно от направленията в укрепването на сътрудничството между арабските монархии и САЩ се определя от контактите между въоръжените им сили, нарастващият брой на съвместните военни учения и тренировъчни курсове между отделни елементи на Централното командване на САЩ и арабските армии, както и от все по-големия брой арабски офицери, участващи в образователни програми в САЩ и други държави от НАТО (най-вече във Великобритания и Франция). Редица старши офицери от армиите на държавите от Залива подчертават значението на тези програми и ролята им за повишаване на техния професионализъм (41).

Бахрейн е отделен случай не само заради спецификата си - това е единствената монархия, която се сблъсква със сериозни вътрешни предизвикателства, но и защото тук, от 1995 насам, се намира базата на Пети американски флот. През март 2011 държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс посети Манама и разговаря с крал Хамад и престолонаследника принц Салман. Той предупреди властите в Бахрейн да ограничат силовите мерки срещу протестиращите. Гейтс и други американски политици посочват, че ако не бъдат осъществени политически реформи, които да намалят маргинализацията на шиитското мнозинство, последвалата нестабилност може да укрепи влиянието на радикалните опозиционни групировки и да създаде благоприятни условия за намеса на Иран, което би довело до още по-голям хаос (42). Радикализацията на бахрейнската опозиция обаче не е неизбежна. Тя, до голяма степен, е резултат от твърдата и безкомпромисна реакция на управляващите елити. Американските политици, включително Робърт Гейтс и бившият държавен секретар Хилари Клинтън, окуражават провеждането на умерени и постепенни политически реформи, които да успокоят тревогите на шиитското мнозинство в Бахрейн (43).

Заключение

В сравнение с пълномащабните революции в редица арабски републики, монархиите от региона трябваше да се справят с много по-слаби вътрешни вълнения. Напрежението тук бе значително по-малко тъй като кралствата имаха възможност да реагират с комбинация от финансови инициативи, силови действия и умерени политически отстъпки на предизвикателствата, пред които бяха изправени. Освен това външната дипломатическа, финансова и военна помощ повиши способността на управляващите елити да се справят с протестите.

Така, монархиите от Залива бяха в състояние да преодолеят и без това неособено сериозните предизвикателства с чисто икономически средства. Освен това те склониха да направят някои незначителни политически отстъпки, които не застрашаваха властта на управляващите, а в отделни редки случаи, когато обстоятелствата го налагаха, не се колебаеха да използват и сила (44). Както изглежда, поне в краткосрочна или средносрочна перспектива, династиите от Арабския полуостров ще могат да разчитат на тази тактика за да съхранят властта си: те контролират около 46% от доказаните световни запаси от петрол и, което е по-важното, разполагат с резерви да продължат добива му поне през следващите 90 години (45).

Какво обаче е бъдещето пред двете бедни на ресурси арабски монархии? Гарантирането на социалния мир по модела на петролните кралства, очевидно не им е по силите. През 2011 както Мароко, така и Йордания се справиха с протестите по начин, който може да послужи като пример за разумен подход в критична ситуация (46). Налице е обаче, голям разрив между действителното политическо поведение на властите в Мароко и Йордания и позитивната представа, която са си създали за него западните лидери. Истината е, че политическите реформи, предложени от Мохамед VІ и Абдула ІІ, не бяха истински реформи, а просто жестове на добра воля, тактически и краткосрочни решения за успокояване на социалното напрежение. Те няма да променят сериозно политическия пейзаж в двете страни. Мароканският и йорданският политически елити не предприеха никакви реални стъпки за решаването на отдавна назрелите политически, социални и икономически проблеми пред управляващите режими: голямата бедност в селските райони, гигантската корупция, политическото неравенство и ограниченията на социалната мобилност са само някои от тях.

При това положение големият въпрос е, колко дълго управлението на кралските династии в Мароко и Йордания ще остане стабилно без осъществяването на сериозни политически, социални и икономически реформи. Монарсите в Рабат и Аман са изправени пред това, което Самюел Хънтингтън определя като "дилемата на кралете" (47). Те трябва бързо да осъществят значими реформи за да предотвратят по-сериозни социално-политически катаклизми в бъдеще, но в същото време процесът на реформи може да доведе до колапса на тяхното собствено управление. Ако опозицията продължи да поддържа натиска, най-добрата стратегия за двете арабски кралства е да започнат бавна, но постоянна трансформация на абсолютната монархия в конституционна през следващите 15-20 години. Все пак, те са в много по-благоприятна ситуация, отколкото иранския шах преди да започне да осъществява т.нар. "бяла революция", или отколкото Михаил Горбачов в началото на "гласността и преустройството". Нито Реза Пахлави, нито Горбачов можеха да разчитат на дълбоко вкоренена вътрешна подкрепа, с каквато продължават да се ползват Мохамед VІ и Абдула ІІ. Тази подкрепа обаче няма да трае вечно - както предупреждава големият тунизийски мислител Ибн Халдун: "престижът неизбежно започва да изчезва" (48). Затова тя трябва да бъде допълнена и обогатена с реални реформи, които да гарантират на гражданите участие в дългосрочното оцеляване на тези две монархии.

Междувременно, правителството на САЩ трябва да продължи да прокарва идеята за обмислени и постепенно задълбочаващи се политически и икономически реформи, които да съдействат за стабилизирането на арабските монархии, ограничавайки подкрепата за радикалните политически, социални и религиозни сили и идеи. Сътрудничеството между въоръжените сили, обучението, съвместните военни маневри и сътрудничеството в редица сфери може да изиграе положителна роля за професионализацията на офицерския корпус в арабските монархии. Поддържането и евентуалното разширяване на тези програми би било великолепна инвестиция в един толково ключов за американските национални интереси регион.

Бележки:

1. Виж например, Lisa Anderson, “Absolutism and the Resilience of Monarchy in the Middle East,” Political Science Quarterly 106, no. 1 (Spring 1991): 1-15; and Michael Herb, All in the Family: Absolutism, Revolution, and Democracy in the Middle Eastern Monarchies (Albany: SUNY Press, 1999).

2. David Sorenson, “Transitions in the Arab World: Spring or Fall?” Strategic Studies Quarterly 5, no. 3 (Fall 2011): 24; and Marc Valeri, “Oman,” in Power and Politics in the Persian Gulf Monarchies, ed. Christopher Davidson (New York: Columbia University Press, 2011), 58.

3. Joshua Teitelbaum, “The Shiites of Saudi Arabia,” Current Trends in Islamic Ideology 10 (August 2010): 73 (also available at www.hudson.org).

4. Kristian Coates Ulrichsen, “Saudi Arabia,” in Power and Politics in the Persian Gulf Monarchies, 86.

5. Marina Ottaway and Marwan Muasher, “Arab Monarchies: Chance for Reform, Yet Unmet,” The Carnegie Papers—Middle East (Washington, DC: Carnegie Endowment for International Peace, December 2011), 16.

6. F. Gregory Gause III, Saudi Arabia in the New Middle East (New York: Council on Foreign Relations, Special Report # 63, December 2011), 7.

7. Виж Michael Herb, “A Nation of Bureaucrats: Political Participation and Economic Diversification in Kuwait and the United Arab Emirates,” International Journal of Middle East Studies 41, no. 3 (2009): 375-395. 92

8. Lin Noueihed and Alex Warren, The Battle for the Arab Spring: Revolution, Counter-revolution, and the Making of a New Era (New Haven, CT: Yale University Press, 2012), 250.

9. Liam Stack, “Seeking to Avoid Uprising, Kuwait Escalates Budget,” The New York Times, June 30, 2011.

10. Noueihed and Warren, 251; Valeri, 135; and Ottaway and Muasher, 19.

11. Jennifer Lambert, “Political Participation and Reform in Qatar: Participation, Legitimacy, and Security,” Middle East Policy 18, no. 1 (Spring 2011): 90.

12. Noueihed and Warren, 251.

13. Neil MacFarquhar, “In Saudi Arabia, Royal Funds Buy Peace for Now,” The New York Times, June 8, 2011.

14. Saudi Arabia: Women To Vote, Join Shura Council,” Human Rights Watch, September 26, 2011.

15. За вътрешната динамика в ССЗ, виж Matteo Legrenzi, The GCC and the International Relations of the Gulf (London: I.B. Tauris, 2011).

16. Steven Cook, “Fear and Loathing in Bahrain,” Council on Foreign Relations blog, April 28, 2011, http://blogs.cfr.org; and for the 70 percent population figure: Foucraut, Elsa. “Consequences of the Political Deadlock in Bahrain on Reforms in the Gulf,” NOREF Report (Norwegian Peacebuilding Centre, April 2011), 2.

17. Kenneth Katzman, “Bahrain: Reform, Security, and U.S. Policy,” (Washington, DC: Congressional Research Service, March 2011), 5.

18. Katja Niethammer, “Calm and Squalls: The Small Gulf Monarchies in the Arab Spring,” in Protest, Revolt, and Regime Change in the Arab World, ed., Muriel Asseburg, (Berlin: Stiftung Wissenschaft und Politik, 2012), 15.

19. Toby Jones, “Bahrain’s Revolutionaries Speak: An Exclusive Interview with Bahrain’s Coalition of February 14th Youth,” Jadaliyya, March 22, 2012, www.jadaliyya.com.

20. “Arab Spring? That’s the Business of Other Countries: Interview with King Hamad of Bahrain,” Der Spiegel, 13 February 2012, www.spiegel.de.

21. “The King’s Risky Move,” The Economist, November 26, 2011; Toby Jones, “We Know What Happened in Bahrain: Now What?” SADA Journal (CEIP), 1 December 2011.

22. Виж “No Progress, No Peace,” Bahrain Centre for Human Rights (September 18, 2012); “Turning a New Page in History,” Gulf Daily News, 13 December 2012; “Bahrain’s Top Court Upholds Sentences Against Uprising Leaders,” The New York Times, January 7, 2013; and author’s interviews with opposition activists and regime supporters in Bahrain (December 2012).

23. Виж Simon Mabon, “The Battle for Bahrain: Iranian-Saudi Rivalry,” Middle East Policy 19, no. 2 (Summer 2012): 84-97.

24. Виж например, “Bahrain as ‘Iran’s Fourteenth Province’,” The Telegraph, February 17, 2011; for background, see Edward Gordon, “Resolution of the Bahrain Dispute,” American Journal of International Law 65, no. 3 (July 1971): 560-568.

25. Виж “Ça ne fait que commencer…,” Tel Quel, February 26-March 4, 2011, 24-25.

26. Sarah Tobin, “Jordan’s Arab Spring: The Middle Class and Anti-Revolution,” Middle East Policy 19, no. 1 (Spring 2012), 101.

27. Samuel Helfont and Tally Helfont, “Jordan: Between the Arab Spring and the Gulf Cooperation Council,” Orbis 56, no. 1 (Winter 2012):

28. February 20th Movement leaders, interview by author (Rabat and Ifrane), April 2012.

29. Виж например, Helfont and Helfont, “Jordan,” 89.

30. Anouar Boukhars, “The Lesson from Morocco and Jordan: Reform or Perish,” Middle East Institute, September 1, 2011, www.mei.edu.

31. Tobin, “Jordan’s Arab Spring,” 101-102.

32. Driss Maghraoui, “Constitutional Reforms in Morocco: Between Consensus and Subaltern Politics,” Journal of North African Studies 16, no. 4 (December 2011): 679-699.

33. “Morocco Approves King Mohammed’s Constitutional Reforms,” BBC News Africa, July 1, 2011, www.bbc.co.uk.

34. André Bank, “Jordan and Morocco: Pacification through Constitutional Reform?” in Asseburg, Protest, Revolt, and Regime Change, 32.

35. Виж например, for instance, Ranya Kadri and Ethan Bonner, ”King of Jordan Dismisses His Cabinet,” The New York Times, February 1, 2011; Hani Hazaimeh, “Khasawneh Resigns; Tarawneh To Form New Gov’t,” Jordan Times, April 27-28, 2012.98

36. Marwan Muasher, “Jordan’s Proposed Constitutional Amendments—A First Step in the Right Direction,” Carnegie Endowment Commentary, August 17, 2011.

37. Kristen Kao, “Jordan’s Ongoing Election Law Battle,” SADA Analysis on Arab Reform, July 5, 2012, http://carnegieendowment.org.

38. Hend Tarek, “Jordan Opposition Moves To Boycott Elections,” Daily News Egypt, June 25, 2012.

39. Kamrava, “The Arab Spring,” 98-99.

40. Guido Steinberg, “Qatar and the Arab Spring,” German Institute for International and Security Affairs, SWP Comments 2012/C 07 (Berlin: Stiftung Wissenschaft und Politik, February 2012), 1; interview by author with Arab League officials (Tunis, 3 December 2011) and Elsadig Elfaqih, Secretary General of the Arab Thought Forum (Amman, April 26, 2012).

41. Military officers in Gulf states, interviews by author (December 2012).

42. Miriam Joyce, Bahrain from the Twentieth Century to the Arab Spring (New York: Palgrave Macmillan, 2012), 117.

43. Ali Alfoneh, “Between Reform and Revolution: Sheikh Qassim, the Bahraini Shi’a, and Iran,” American Enterprise Institute for Public Policy Research, No. 4 (July 12, 2012): 8; author’s interview with Bahrain’s Ambassador to the United States (Washington, DC, 8 January 2013).

44. Niethammer, 16.

45. Legrenzi, 69.

46. Ahmed Benchemsi, “Morocco: Outfoxing the Opposition,” Journal of Democracy 23, no. 1 (January 2012): 57.

47. Samuel P. Huntington, Political Order in Changing Societies (New Haven, CT: Yale University Press, 1968), 177-191.

48. Ibn Khaldun, The Muqaddimah: An Introduction to History (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1969), 105.

* Авторът е професор в Университета на Тексас, САЩ. Статията публикуваме с любезното съдействие на Parameters

{backbutton}

На 10 април 2013 Комисията по отбраната на Долната камара на британския Парламент публикува десетия си доклад, касаещ периода 2012-2013 и озаглавен "Гарантиране бъдещето на Афганистан". Много малко от 39-те параграфа на заключенията и препоръките, съдържащи се в доклада, звучат оптимистично, като повечето от тях пряко касаят британското правителство и по-специално Министерството на отбраната. Представа за общия тон на доклада дава следният откъс от него, посветен на стратегическите комуникации: "От жизненоважно значение е процесът (на прехвърляне към афганистанските власти на отговорността за сигурността на страната б.а.) да се разглежда като преходен, а не като "изтегляне в резултат от изтощаване силите на съюзниците". Налице са твърде малко доказателства, че комуникационната стратегия на британското правителство е помогнала за постигането на поставените от него цели. Тази стратегия би следвало да включва (като мининум) следното: какво възнамеряваме да направим; какво сме постигнали; какво остава да бъде направено, включително по отношение управлението на съществуващия (макар и вече по-малък) риск от нови британски жертви; както и начинът, по който ще се осъществи изтеглянето на британските части от Афганистан" (1).

Британското правителство все още не е отговорило на критиките в доклада, а и никой не го притиска да го направи. Ясно е обаче, че формулирането на комуникационна стратегия не е възможно без наличието на стратегия за сигурност, а липсата и на едната, и на другата е въпрос, който касае и другите парламентарни комисии, а не само тази по отбраната. През март 2011, в доклада си относно подхода, възприет от Великобритания по отношение на Афганистан и Пакистан, Комисията по външна политика посочва, че той "създава впечатление, че фокусът върху тактическите военни успехи в отделните провинции може да засенчи съвсем реалните предизвикателства пред сигурността, както и други стратегически предизвикателства, съществуващи отвъд текущата военна кампания в Афганистан". Показателно е, че въпросният доклад беше озаглавен "Тактически, вместо стратегически успех?" (2).

Година по-късно, Обединената парламентарна комисия по изготвяне на Стратегия за национална сигурност анализира процедурата за оценка на рисковете за националната сигурност (NSRA), използвана за "надграждането" на Националната стратегия за сигурност от 2010. Комисията посочи, че Афганистан не присъства в NSRA, под предлог, че процесът на оценка на рисковете поначало е бил насочен към бъдещите, а не към текущите рискове за британската сигурност. Този факт очевидно изненадва членовете на комисията, които посочват, че: "Не сме убедени от обосновката на правителството на решението му да не включи Афганистан в NSRA. Управляващите твърдят, че въпросният документ не касае "текущите проблеми на сигурността", но тероризмът, инцидентите, наводненията и кибератаките са включени в него, въпреки че всички те са именно текущи заплахи. Макар да приемаме, че датата за изтегляне на британските части от страната е чисто политически въпрос, смятаме, че Афганистан и прилежащият му регион продължават да генерират рискове за британската сигурност и това би трябвало да е отразено в NSRA" (3).

Критичните коментари на Обединената парламентарна комисия отразяват убедеността и, че проблемът всъщност не опира само до Афганистан. През последните пет години се формира определен консенсус за това, че Великобритания вече не е особено добра в изготвянето на стратегии, което е в рязък контраст с миналото, когато нещата стояха по съвършено различен начин, доказателство за което е дейността на изтъкнати фигури като Уинстън Чърчил или фелдмаршал Алан Брук например. Според Обединената парламентарна комисия, Националната стратегия за сигурност (NSS), публикувана през 2010 от правителството на Дейвид Камерън, "не представлява ясна и всеобхватна стратегия, т.е. общо разбиране за интересите и целите на Обединеното кралство, на основата на която да бъдат разпределяни средствата за отделните министерства, включително тези, занимаващи се изключително с вътрешни проблеми, както и да бъдат формулирани водещите оперативни приоритети и начина за реагиране на кризите". Когато Комисията се обърна по този повод към министъра по въпросите на правителствената политика Оливър Летуин, той отхвърли необходимостта от по-всеобхватна стратегия, заявявайки, че: "не бива да разглеждаме Националната стратегия като универсален рецептурник, от който можем да научим как да правим яйца по бенедиктински например". В отговора си, Обединената парламентарна комисия подчертава: "ние приемаме, че националната стратегия не е "универсален рецептурник", който да съдържа отговора на всеки нововъзникнал проблем, но бихме искали да видим някакво доказателство, че стратегията е повлияла върху решенията, взети след появата на Стратегическия преглед на сигурността и отбраната (SDSR) от 2010, включително върху начина, по който британското правителство реагира на т.нар. "арабска пролет". За съжаление, не открихме такова доказателство. Както се посочва и в самата NSS: "една стратегия е полезна само, ако тя определя избора на управляващите", т.е. става дума за необходимостта да разсъждаваме в дългосрочна перспектива, вместо да се ограничаваме само с това, което представлява краткосрочен интерес за Великобритания" (4).

Докладът на Обединената парламентарна комисия се вписва в нарастващата вълна от критики към очертаващата се липса на достатъчен капацитет за формулирането на истинска стратегия за сигурност на Обединеното кралство и неспособността на управляващите да демонстрират истинско стратегическо мислене. През май 2010, след публикуването на NSS и SDSR, Комисията по публичната администрация на Камарата на общините отправи закономерния въпрос: "кой формулира националната стратегия на Великобритания?". През октомври същата година, пак тя даде и отговора - "никой". В доклад на комисията се твърди: "Преобладаващото мнение е, че липсва ясна визия за националното развитие и националните ни цели". Комисията подчертава, че е стигнала "до изключително тревожното заключение, че не съществува разбиране за това, какво трябва да представлява Националната стратегия на Обединеното кралство, както и защо тя е важна" (5). В отговора си правителството направи неубедителен опит да разкритикува доклада на Комисията по публичната администрация. Както често става в такива случаи, в оправданията му се усещаше необосновано самодоволство, както и стремеж да се използва понятието стратегия в контекст, който силно се отличава от този, в който това понятие се поставя от Комисията. Очевидно недоволна от гози отговор, Комисията по публичната администрация обеща да изготви поредния критичен доклад по темата и заяви, че Националната стратегия за сигурност (NSS) от 2010 "напомня по-скоро на преглед или план, отколкото на истинска стратегия", като в тази връзка акцентира върху случващото се в Афганистан: "При навлизането на британските части в провинция Хелманд през 2006 загинаха само двама британски войници. Сега общият им брой е 349, като почти всички са загинали в резултат от решението за влизането ни в провинцията. Правителството не е в състояние да опровергае представените от нас доказателство, че въпросното решение е било взето при липсата на ясна стратегия на политическо и военно равнище, както и без наличието на необходимата стратегическа визия за британския национален интерес" (6).

Защо Великобритания се провали?

В рамките на по-малко от три години, четири парламентарни комисии стигат до извода, че Великобритания се е провалила в изготвянето на адекватна стратегия, при това те го заявяват съвсем директно и без да пестят критиките си. Закономерният въпрос е, как и защо това можа да се случи? През 1990-1991 консервативното правителство на Джон Мейджър отговори на края на студената война, публикувайки преглед на отбраната, озаглавен "Опции за промяна". Всъщност, той не включваше истинска промяна на британската стратегия, доколкото в него Русия продължаваше да присъства като предполагаем противник, но пък предвиждаше съкращаване на разходите за отбрана и сигурност. През 1997, когато новоизбраното лейбъристко правителство се зае с изготвянето на собствен Преглед на стратегическата отбрана, то акцентира върху факта, че става дума за истинска стратегия, а не само за поредния доклад, съобразен с исканията на финансовото министерство за съкращаване на разходите в тази сфера. Основните му постановки бяха повече глобални, отколкото европейски, а ударението беше поставено върху етичния аспект, както подобава на един постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. В прегледа се залагаше на военновъздушните и военноморски сили и на експедиционния корпус: Британия се ангажираше да изгради два нови самолетоносача до 2012 и демонстрира желание да проектира силата си в по-отдалечени точки на света, във войни, в които британските части да "влязат първи" и "да излязат бързо". За реализацията на този "възкръснал" модел, който британският историк и стратег Базил Лидъл Харт (1895-1970) определя като "британския начин за водене на война", бе създаден Постоянен обединен щаб (PJHQ) разположен в Нортууд, само на час път от Министерството на отбраната в Уайтхол. Започнал да функционира през 1996, Постоянният обединен щаб (PJHQ) трябваше да може да планира и осъществява едновременно няколко военни операции в различни точки на света, като във всички тях се залагаше на използването на експедиционни части, а не на постоянното военно присъствие.

Тази стратия, влязла в действие през 1998, почти веднага беше силно подкопана, при това не вследствие на терористичните нападения от 11 септември 2001. Когато те бяха извършени, британското правителство видя в тях по-скоро потвърждение, отколкото заплаха за логиката на Стратегическия преглед на отбраната. Министерството на отбраната в Лондон реагира на новата заплаха по същия начин, както и САЩ, като акцентира върху необходимостта от превантивни действия срещу терористичните групи в чужбина, преди те да са осъществили нападения в самата Великобритания и във връзка с това потвърди необходимостта от формирането на експедиционни въоръжени сили, под контрола на PJHQ. В тази връзка, през 2002 правителството добави нова глава в Стратегическия преглед на отбраната, в която се залагаше на превантивните действия, по-доброто разузнаване и по-голямата гъвкавост, използването на повече "леки" въоръжени сили и по-голямата въздушна мобилност. При това управляващите приеха, че необходимите за реализацията на тези мисии операционни инструменти са вече достатъчно оптимизирани.

Всъщност, основната грешка, заложена във фундамента на британската стратегия от 1998, беше, че ако самият Стратегически преглед на отбраната не беше подчинен на специфичните изисквания на финансовото министерство за икономии, реализацията му трябваше да се съобрази с тях. Въпреки че след 2002 Великобритания се ангажира в две големи и "припокриващи" се във времето войни, тя (за разлика от САЩ през същия период) продължи да съкращава разходите си за отбрана. При това тази тенденция се очерта много преди кризата, поразила британската икономика през 2008-2009, да наложи режим на сурови икономии. Разходите за ново въоръжение, предвидени в Стратегическия преглед на отбраната от 1998 бяха почти веднага орязани, макар че плановете в тази сфера не бяха напълно изоставени. Двата нови самолетоносача продължават да присъстват в британската програма, но вместо през 2012 ще бъдат готови най-рано през 2020. Впрочем, напълно възможно е те така и да не попълнят редиците на британския военен флот, като изграждането им бъде допълнително отложено във времето, или пък като бъдат продадени в чужбина. От 1998 насам мощта на Кралския флот намаля от 32 на 13 фрегати, от 17 на 7 разрушители и от 10 на 7 атакуващи подводници. Наистина, много от тези кораби изглеждат по-боеспособни, отколкото през 1998, доколкото командването на флота се придържа към схващането, че модернизацията може да компенсира количествените загуби.

За разлика от Кралският флот или Кралските ВВС, командването на британските сухопътни сили е наясно, че при тях "по-голямата маса има значение" . Въпреки това, програмата FRES (Future Rapid Effect System), чиято цел беше "приемането на въоръжение на мобилни ударни системи на бъдещето", също не бе изцяло реализирана, макар да беше във фокуса на вниманието на новата глава в Стратегическия преглед на отбраната от 2002 (7). Сред причините за закъснението беше, че изискването за "въздушна преносимост", смятано за основно през 2002, сега е изместено на втори план за сметка на защитата от разрушителните самоделни взривни устройства (IEDs). Междувременно, личният състав на британските сухопътни сили беше намален от 110 000, до 95 000 (в SDSR от 2010) и 82 000, през 2012. В същото време, правителството твърди, че това не е намалило общата мощ на сухопътните сили, тъй като броят на резервистите е нараснал от 20 000 до 36 000 души. Този ръст обаче е по-нисък от предвидения в Стратегическия преглед на отбраната от 1998 (42 000).

Първоначално изглеждаше, че британското участие в двете войни (в Афганистан и Ирак) оправдава заложените в новата глава на Стратегическия преглед (добавена през 2002) постановки, особено тази, че британските части трябва "да влязат първи и да излязат бързо". Първоначалният успех в Афганистан, постигнат с помощта на т.нар. Северен алианс, предоставил необходимата жива сила, с каквато съюзниците не разполагаха, подхранваше тези надежди и по-късно послужи като аргумент за т.нар. "Операция Телик" (Telic 1) в Ирак (навлизането на 45-хилядния британски корпус в страната през март 2003). Макар първоначално да изглеждаше, че и тук нещата ще се развият с бързината и ефективността на Първата война в Залива и британците няма да имат проблеми в населения предимно с шиити (традиционно противопоставящи се на режима на Саддам Хюсеин) Южен Ирак, нещата много скоро се промениха. Но, дори когато коалиционните сили най-сетне осъзнаха, че са изправени пред бунтовническа война от нов тип, британците прекалено късно си изясниха реалните последици от този факт. Успокоени от необоснованото самочувствие на командващите британския сухопътен корпус, че са експерти в този тип операции, мнозина военни предпочитаха да виждат само познатите елементи в тази войни, затваряйки си очите за новите и непознатите. Басра обаче не беше Белфаст и нивото на насилието там много бързо надмина онова, с което британците вече се бяха сблъсквали в Северна Ирландия. Данните подавани от разузнаването бяха несравнимо по-неточни, освен това, докато в Ълстър Великобритания беше ангажирана с операция на своя суверенна територия, в Ирак тя беше младшия партньор в йерархията на военните действия, командите в които се даваха от американците.

Последицата от това бе, че неспособността да се отговори адекватно на предизвикателствата пред сигурността на страната в Стратегическия преглед на отбраната от 1998, както в краткосрочна, така и в дългосрочна перспектива, започна да губи значението си. Проточилият се конфликт в Ирак, който изискваше постоянно и продължително военно присъствие ерозира британската стратегия, залагаща на "експедиционните" сравнително краткосрочни военни действия. Въоръжените сили и най-вече сухопътната армия спешно трябваше да променят екипировката си, съобразно специфичните изисквания на военните действия в Ирак и Афганистан, средствата за което отпусна Финансовото министерство, докато Министерството на отбраната пое последвалите извънбюджетни разходи.

По-малко ясни обаче са интелектуалните последици от тези две войни, т.е. кои поуки от тях бяха възприети като важни за цялостната британска стратегия и кои - като имащи само "специфичен и временен характер". Проточилият се сухопътен конфликт изискваше както по-тежко въоръжение, така и по-голяма човешка маса, като последната трябваше да бъде постигната или разчитайки на съюзниците, или създавайки местни въоръжени сили. На моменти, операциите, осъществявани от коалиционните сили, с техните логистични нужди и изкушението да бъдат нанасяни масирани удари по противника, приличаха повече на онези от Първата световна война, отколкото на военни действия в рамките на антибунтовническата доктрина. Данните за броя на жертвите сред бунтовниците и тактическият контрол върху територията говореха по-скоро, че се води война на изтощение, а не антипартизанска война, залагаща на доброто маневриране.

След 2006 мнозина военни експерти започнаха да акцентират върху необходимостта от нова стратегическа визия в сферата на отбраната. Когато обаче тя най-сетне се появи, четири години по-късно, те бяха разочаровани. Коалиционното правителство на Великобритания, формирано през май 2010, пренебрегна не само опита, натрупан след 11 септември, но и фактът, че Британия е ангажирана във все още продължаваща война. Вместо това, то използва Стратегическия преглед на сигурността и отбраната (SDSR) от 2010 за да рестартира дискредитиралия се преглед на отбраната (SDR) от 1998. Подобно на неговия предшественик, във фокуса на SDSR бяха поставени ВВС и ВМС, както и експедионните сухопътни корпуси, а ключовото му послание бе за "необходимостта от по-голяма гъвкавост и мобилност". През 2013 британският министър на отбраната Филип Хамънд, аргументира този избор с аргумента, че е по-добре да бъдат предотвратявани конфликтите в рисковите държави, отколкото да се предприемат опити за прекратяването им, когато те вече са станали пълномащабни. Подобна проява на цинизъм може да бъде простена, защото тя просто отразява идеята за "военната дипломация", лансирана за първи път през 1998, както и тази за "превантивните действия" от 2002.

Критичната 2006

Това, което Великобритания упорито отказва да направи, е да анализира внимателно поуките от случилото се през 2006. Защото именно през тази година британската стратегическа некомпетентност стана очевидна за всички. Отговорът на британците на провала в Ирак не визираше увеличаване на натиска върху бунтовниците, а планове за евентуално изтегляне, при това точно в момента, когато САЩ се готвеха драстично да увеличат силите си в Ирак (в рамките на т.нар. Surge, лансиран от генерал Дейвид Питреъс). Обикновено критиците на правителството на Блеър, както и официалните разследвания на британското участие в нахлуването в Ирак, концентрират вниманието си върху решенията, взети в периода 2002-2003. От стратегическа гледна точка, действително е важно да се изясни, че в началната фаза на войната нито Блеър, нито Буш бяха склонни да признаят в какъв тип война се забъркват. Те и съветниците им прекълено дълго отказваха да приемат реалността. От друга страна, през 2003 провежданите от тях политики поне бяха достатъчно ясни, макар и спорни. През 2006 обаче, политиката на Блеър въобще не беше ясна. Ентусиазмът му да продължи битката се бе изпарил. Британските части, действащи в Ирак, не бяха адекватно подкрепяни от Лондон и често се оказваха в капана на неразбирателството и разминаването между местното британско командване и военото ръководство в самата Великобритания. Уайтхол (т.е. правителството) беше концентрирал вниманието си върху Басра, а не върху Ирак, като цяло, а след това и само върху Хелманд, а не върху Афганистан. Постоянният обединен щаб (PJHQ) продължаваше формално да е отговорен за операциите в двете страни, макар че ходът на войната в Ирак се направляваше от Багдад, а не от Нортууд (където се намира PJHQ), а върховният контрол над военните действия се упражняваше от Вашингтон, а не от Лондон. Макар и със закъснение, САЩ ревизираха доктрината си за "антибунтовническата война" през 2006-2007, докато британската армия (след поредица фалстартове) го стори едва през 2009. През въпросната година Обединеният център за развитие, концепции и доктрини (мозъчен център на британското Министерство на отбраната) и новият му директор Пол Нютън (генерал с богат боен опит от Ирак) формулира доктрина за осъществяване на операциите по стабилизиране на ситуацията - т.нар. Joint Doctrine Publication 3-40. Това бе закъснял опит да се изясни британската стратегия, предприет "отдолу нагоре", с цел да се запълни стратегическият вакуум, съществуващ "на върха" (8).

През 2006 както британското правителство, така и армията направиха "стъпка напред", съсредоточавайки се върху "добре развиващата" се война в Афганистан, вместо да се замислят за проблемите в Ирак. Никой от тях не обърна необходимото внимание на доклада, представен на 28 ноември 2005 от военноморския офицер Гордън Месинджър, изпратен в Хелманд от PJHQ, и Марк Етърингтън - бивш командващ парашутна част, натрупал сериозен опит на Балканите и назначен от британското Външно министерство за координатор в иракската провинция Уасит. Малко преди това, Етърингтън публикува анализ, базиран на собствения му опит, в който посочва, че "интервенциите от типа на тази в Ирак през 2003 се оказват изключително трудни и обикновено налагат тотално преразглеждане на плановете и замяна на хората, първоначално избрани да ги осъществят" (9). В доклада си, той и Месинджър акцентираха върху необходимостта от по-сериозно проучване на ситуацията в афганистанската провинция Хелманд преди британските части да влязат в нея. Те предложиха британците първоначално да се ограничат с малък район, преди да разширят активността си, да съчетаят чисто военните действия с усилия за икономическо развитие на провинцията, както и да увеличат срока на престоя си там до десет години (вместо трите години, заложени от правителството). Управляващите обаче тотално игнорираха препоръките в доклада им, като в същото време лишиха междуведомственото Звено за постконфликтно възстановяване от функциите да осъществява общата координация на операциите, възложени му през 2004. Тогавашният министър на отбраната Джон Рийд пък получи уверение от началника на британския Генерален щаб на отбраната генерал Майкъл Уокър, че армията може успешно да действа едновременно и в Ирак, и в Афганистан. Това му даде основание да направи на 19 септември 2005 следното заявление, което само по себе си е доказателство за липсата на реална стратегия по този изключително важен въпрос: "Способността ни да изпълним плана си по отношение на Афганистан не зависи от изтеглянето на нашите части от Ирак, т.е. ако ако плановете ни за прогресивно изтегляне от Южен Ирак се забавят, товя няма да ни попречи да поддържаме необходимото ниво на военната си мощ в Афганистан" (10).

Обвиненията срещу британското правителство, министерството на отбраната и сухопътните сили, че не са научили уроците от 2005-2006 и не са успели да се адаптират в стратегически план към промените в периода 2006-2009, в редица отношения изглеждат много по-сериозни от упреците към тях, че са взели погрешните решения през 2002-2003. Макар че грешките, допуснати през 2002-2003, донякъде предпоставят тези, направени през следващите шест години, истината е, че именно през този период институционалният или интелектуален дефицит в процеса на формулиране на британската стратегия в сферата на отбраната стана съвършено очевиден за всички. Наследилият генерал Уокър като началник на Генералния щаб на отбраната Джок Стиръп посочи този проблем в една своя лекция през 2009 (11). За преодоляването му, в началото на следващата година Стиръп създаде Стратегически консултативен съвет и Стратегически консултативен форум. Извън Министерството на отбраната обаче, не бяха предприети някакви по-сериозни усилия за формулирането на истинска военна стратегия, чак до парламентарните избори през май 2010.

Частичните решения на проблема

След като Гордън Браун наследи Тони Блеър като британски премиер през 2007, лейбъристкото правителство създаде Подкомитет за национална сигурност, международни отношения и развитие (NSID), като сред задълженията му беше и "обновяването" на Националната стратегия за сигурност, чиято първа версия бе публикувана през март 2008 (12). Това беше опит да се реагира на все по-острата критика от страна на опозицията срещу начина, по който управляващите работят по стратегията. В същото време обаче, подкомитетът беше свикван от дъжд на вятър, дневният му ред нямаше много общо с Националната стратегия за сигурност, а и премиерът Браун не демонстрираше особен ентусиазъм към дейността му. За разлика от него, Дейвид Камерън, веднага след като оглави Консервативната партия през 2005, формира работни групи от експерти, една от които включваше специалисти по национална и международна сигурност. Именно те лансираха през 2007 идеята за създаването на Национален съвет за сигурност, която бе реализирана на практика от Камерън след като пое властта три години по-късно.

Британският Национален съвет за сигурност (NCS) силно се отличава от Националния съвет за сигурност на САЩ и, в редица отношения, прилича повече на Имперския комитет по отбраната (CID), създаден във Великобритания през 1902, който би могъл да се приеме за предшественик и на двете организации. Подобно на Имперския комитет по отбраната отпреди сто години, авторитетът на сегашния NCS се подчертава от факта, че той се председателства лично от премиера. Както и по времето на CID, днешна Великобритания няма отделен министър, който да отговаря за националната сигурност. За разлика от САЩ, съветникът по националната сигурност на Великобритания е държавен чиновник, а не политическо назначение и не разполага с възможности да влияе сериозно върху решенията на правителството, касаещи националната сигурност. През 1902 шефовете на службите за сигурност участват в срещите на CID наравно с министрите, които редовно ги посещават, не на последно място, защото по онова време CID е единствения консултативен комитет на кабинета и не представлява институционално предизвикателство за властта му. Днес както началникът на Генералния щаб на отбраната, така и шефовете на разузнавателните служби участват в срещите на NSD без обаче да са негови пълноправни членове. Последното е парадокс, доколкото, освен съвет, NSC e и комитет към правителството. На практика обаче, неговите решения по различни проблеми на сигурността не касаят цялото правителство. По време на интервенцията в Либия, той функционираше по-скоро като военен кабинет, отколкото като съвет по стратегията - през този период NSC проведе над 60 заседания, фокусирайки се предимно върху оперативни, а не стратегически въпроси.

Последният факт провокира сериозни критики. NSC не стимулира диалога вътре в съвета с различните правителствени институции или с експертната общност, макар че трябва да обсъжда проблемите на сигурността в дългосрочен план. В същото време, нито преструктурирането на въоръжените сили, нито плановете за реформа в армията, съдържащи се в прегледа Future Force 2020, бяха съгласувани с NSC от министъра на отбраната, въпреки очевидните ограничения върху политическия избор в бъдеще, които биха могли да наложат подобни промени. Вместо това правителството използва аргумента, че и двете реформи следват логично от решенията на SDSR и произтичат от провежданата от управляващите политика. Това обаче не е съвсем вярно (в SDSR се говори за по-голяма редовна армия и само се препоръчва промяна в броя на резервистите), освен това то не отразява процеса на развитие на отношенията между политиците и военните, който несъмнено ще окаже влияние върху формирането на британската стратегия.

Доказателство за неспособността да се разсъждава в рамките на отношенията между политическото ръководство и оперативното командване, които представляват институционалното и интелектуално ядро на стратегията, е сегашното състояние на подготовката на новия Стратегически преглед на отбраната, който трябва да е готов през 2015. От началото на 2013 работата по отделните му компоненти беше изцяло прехвърлена към Министерството на отбраната, не на последно място, защото именно тази институция е най-тясно свързана с неговата проблематика, както и, защото става дума за период, в който основните "външни" ангажименти на британската армия вече няма да са свързани с Афганистан. Следва да отбележим обаче, че изготвените досега детайлни изследвания не са обединени от някаква обща стратегическа рамка. Да не забравяме, че Националната стратегия за сигурност (NSC), на която те се опират, беше изготвена през 2010, т.е. преди "арабската пролет". Основавайки се на прогнозите за сравнително бързо възстановяване на икономиката, тя предвиждаше нарастване на отбранителната способност и прогнозираше, че не бива да се очаква спад в глобалното британско влияние. Освен това публикуваната през 2010 NSC бе следствие (вместо да ги предхожда) от над 50 детайлни изследвания на отбранителния потенциал, предназначени за нуждите на Стратегическия преглед на сигурността и отбраната (SDSR), чието изготвяне беше започнато от предишното британско правителство. Тоест, действаше се в противоречие със здравия смисъл, който изисква стратегията да предшества изготвянето на по-детайлни изследвания, или (което е по-прагматичното) да се изготвя паралелно с тях. През 2013 Великобритания отново не прави нито едното, нито другото. Вместо това тя действа по същия погрешен начин, както през 2009-2010. Стратегията се изработва "отдолу нагоре", което означава, че новият SDSR през 2015 ще страда от същите недостатъци, които създаването на NCS трябваше да предотврати.

В същото време Министерството на отбраната очевидно не е в състояние да промени тази ситуация. През 2010 правителството на Камерън използва критиките срещу министерството за да обяви, че лорд Питър Левин - бизнесменът, който председателстваше срещите на правителството, касаещи доставките за отбраната, ще ръководи Групата за реформи в сектора на отбраната, натоварена на проучи ситуацията във военното ведомстно и да направи препоръки за евентуалното му преструктуриране. Както можеше да се очаква, Левин се концентрира върху въпроса за преразходите при доставката на военно оборудване и структурите, отговорни за това. С други думи, той гледаше на Министерството на отбраната като на обикновена държавна институция, а не като стратегически център. В доклада му думата "стратегия" се използваше в нейната бизнес-интерпретация, а не в смисъла, който влагат в нея военните. Съответно, предложенията на лорд Левин за преструктуриране на министерството приоритизираха управлението на отбраната в мирно време, а не ръководството на операции по време на война, нито пък обвързваха това управление с някаква ясна стратегия. Опитите да се анализира дефицитът на стратегическо мислене в рамките на министерството пропаднаха още в началото. Акцентирайки върху проблема с доставките на военно оборудване, Левин остави без внимание другите ключови проблеми на министерството: така например британските военни части в Ирак и Афганистан се оказаха в парадоксалната ситуация, при която указанията, идващи от Лондон се разминаваха с тези на американските командващи в Багдад и Кабул.

Проблемите на "младшия партньор"

Впрочем, липсата на стратегически подход у британците все пак има някакво оправдание. Поне от 2001 насам (ако и не и по-рано) неофициалната стратегия на Великобритания е да действа в тесен съюз със САЩ и да се изявява като "циментираща връзка" между тях и НАТО. Много от изброените по-горе слабости можеха да бъда преодолени, ако този факт се признаваше открито от британското правителство. То обаче предпочиташе да не го прави, включително и по чисто вътрешнополитически съображения. Но, дори да го бе направило, това нямаше да разреши дилемата пред него. Опората на САЩ по всички стратегически въпроси прави Великобритания уязвима пред три фактора, нито един от които Лондон е в състояние да контролира.

Първият е, че САЩ не се консултират по всички въпроси със съюзниците си, преди да вземат решения по тях. Тонът в това отношение беше зададен непосредствено след атаките от 11 септември. В рамките на 24 часа, НАТО, водена от генералния си секретар Джордж Робъртсън (бивш британски министър на отбраната, лансирал през 1998 SDR), единодушно реши да се позове на чл.5 на Атлантическата харта. Повечето от тогавашните членове на пакта обаче вярваха, че използват чл.5 за да си гарантират американска подкрепа, а не за да декларират подкрепата си за САЩ. Вашингтон игнорира тази демонстрация на солидарност, тъй като беше разочарован от съвместните действия по време на Косовската кампания. Тони Блеър откри, че дори неговото безусловно обвързване със САЩ може да бъде прието единствено в рамките на поставените от Америка условия (13). През 2005, когато САЩ все пак поискаха подкрепата на НАТО в Афганистан, бяха изненадани, че тази подкрепа не беше безусловна, забравяйки как четири години по-рано самите те не пожелаха да я получат в максималния и обем. Нещата не са се променили особено и днес, въпреки усилията на президента Обама да представи поведението на Америка като по-малко едностранно и по-консенсуално. Така, когато Обама формулира стратегията си за Афганистан през 2009, стана ясно, че никой от американските съюзници не влиза в неговите (или на съветниците му) сметки (14). През 2010 решението на президента (след скандалната статия в списание Rolling Stone) да поиска оставката на генерал Стенли Маккристъл като командир на силите на САЩ и НАТО в Афганистан (ISAF) се разглеждаше като чисто американски проблем, а не като проблем, касаещ НАТО, въпреки че МакКристъл ръководеше командването на алианса в Кабул.

На второ място, Великобритания сама съдейства за маргинализацията си в очите на САЩ. Британците прекалено често приемаха американските ласкателства като стратегическа реалност, въобразявайки си, че страната им е по-влиятелна, отколкото всъщност е. Американците са много любезни хора, които внимават да не засегнат приятелите си. За разлика от тях, британците са по-резервирани и често приемат ласкателствата за чиста монета. Ако някой им каже, че страната им продължава да е важна, те са склонни веднага да му повярват.

На трето място, което е и много по-сериозно, самата американска стратегия невинаги е достатъчно ясна. Раздвоението във Вашингтон относно целите му в Ирак и Афганистан, оказва силно влияние върху британския му съюзник, чиято собствена стратегия се базира на презумпцията, че Америка винаги знае какво иска. Истината обаче е, че дебатът за липсата на стратегия във Великобритания се вихри (дори още по-ожесточено) и в Америка. Това стана ясно през 2009 по отношение на Афганистан и бе още по-очевидно след началото на "арабската пролет". През 2011 Великобритания и Франция приеха безропотно възложените им от САЩ роли в Либия. През 2013 обаче, британската преса беше вбесена от опитите същата роля да се възложи на страната и по отношение на Сирия (впрочем тези настроения бяха масови и предопределиха отказа на Парламента да санкционира британска военна намеса в тази страна). Освен това Великобритания не бе наясно, как следва да тълкува стратегическата директива на американския президент от януари 2012, изместваща основния акцент във външната политика на САЩ към Азия и Тихоокеанския регион.

Във всички случаи проблемите пред Великобритания следва да се решават в Лондон, а не във Вашингтон. И САЩ не бива да се изненадват, ако това става по начин, който отразява най-вече британските, а не американските приоритети, и говори за известно геополитическото раздалечаване между Лондон и Вашингтон. Великобритания следва да осъзнае и, че онези, които твърдят, че само великите сили могат да формулират и преследват "велики стратегии" бъркат. Ако примемем, че стратегията определя изборите и приоритетите, тогава малките държави, особено онези с намаляващи и отслабващи ресурси, трябва да бъдат по-концентрирани при формулирането на собствените си стратегии, отколкото свръхсилите или глобалните играчи. NSS от 2010 формално възприе този принцип, но не създаде необходимите предпоставки за практическата му реализация. Останалите нерешени ключови въпроси в Националната стратегия за сигурност от 2010 императивно изискват характерната за Великобритания липса на съгласуваност и единство в процеса на формулиране на нейната национална стратегия да бъде преодоляна до 2015, когато ще бъде публикувана новата и стратегия.

Бележки:

1. HC 413, House of Commons Defence Committee, Securing the Future of Afghanistan, 10th Report of Session 2012-13 (London: The Stationery Office, 2013), 65; http://www.publications.parlia-ment. uk/pa/cm201213/cmselect/cmdfence/413/413.pdf

2. HC 514, House of Commons Foreign Affairs Committee, The UK’s Foreign Policy Approach to Afghanistan and Pakistan, 4th Report of Session 2010-11 (London: The Stationery Office Limited, 2 March 2011), paragraph 35 http://www.publications.parliament.uk/pa/cm201011/cmselect/ cmfaff/514/514.pdf

3. HC 1384, HL Paper 265, Joint Parliamentary Committee on the National Security Strategy, First Review of the National Security Strategy 2010, 1st Report of Session 2010-12 (London: The Stationery Office Limited, 8 March 2012), paragraph 24, http://www.publications.parliament.uk/ pa/jt201012/jtselect/jtnatsec/265/265.pdf

4. Ibid, paragraphs 39, 41, 46,

5. HC 435, 27-8, conclusion paragraphs 8 and 9 A War Examined: Allies and Ethics Strachan 45

6. HC 713, paragraphs 6, 12 46

7. Richard North, Ministry of Defeat: The British War in Iraq 2003-2009 (London: Continuum Publishing Corporation, 2009), 232-3. A War Examined: Allies and Ethics Strachan 47

8. По всички тези въпроси, виж Jonathan Bailey, Richard Iron and Hew Strachan (eds), British Generals and Blair’s Wars (Aldershot, 2013).

9. Mark Etherington, Revolt on the Tigris: The al-Sadr Uprising and the Governing of Iraq (Ithaca NY, 2005), 237.

10. Jack Fairweather, A War of Choice: The British in Iraq 2003-9 (London: Jonathan Cape, 2011), 385 (footnote 11); see also 231-4. A War Examined: Allies and Ethics Strachan 49

11. Sir Jock Stirrup, Annual Chief of the Defence Staff Lecture, Royal United Services Institute, 3 December 2009, http://www.rusi.org/events/past/ref:E4B184DB05C4E3/

12. Memorandum from the Cabinet Office, published by Joint Parliamentary Committee on the National Security Strategy, 12 April 2010, http://www.publications.parliament.uk/pa/jt200910/ jtselect/jtnatsec/115/10032206.htm 50

13. Jason Burke, The 9/11 Wars (London: Penguin Global, 2011), 48.

14. Съдържащите се в книгата на Боб Удуърд, Obama’s Wars данни, касаещи Обединеното кралство, или който и да било друг съюзник на САЩ, са доста полезни в това отношение, 52

* Професор в Оксфордския университет, анализатор на "Parameters"

{backbutton}

Макар че вече седем години се занимавам с макроикономически анализи и през това време станах свидетел на поразителни прояви на финансово и политическо невежество, не спирам да се учудвам на сляпата вяра, която мнозина средни американци продължават да изпитват към долара. В основата на тази вяра са два до болка познати аргументи. Първият е, че другите държави никога и за нищо на света няма да се откажат от американския долар, защото са силно зависими от факта, че САЩ купуват техните стоки. Вторият пък е, че ценността на долара никога няма да изчезне, защото това е доминиращата петролна валута, която е необходима на целия свят за да си купува петрол.

През последните години написах буквално стотици статии, които правят на пух и прах първия аргумент. В тях акцентирам върху редица знакови тенденции, които няма как да бъдат игнорирани, като сред тях са:

- Трудно уловимият постепенен отказ на Китай от долара - с помощта на двустранни търговски споразумения, каквито напоследък се сключват и с големи икономически сили, като Германия и Япония.

- Бумът в покупките на злато, осъществявани от Китай и Русия, при това независимо от изключително високата степен на манипулация на пазара от страна на JP Morgan Chase & Co. и CME Group Inc (Групата на Чикагската стокова борса - най-големият северноамерикански пазар на финансови деривати, формиран чрез обединяването на водещите борси на Чикаго, Канзас сити  и Ню Йорк - б.р.).

- Замяната, от чуждестранните кредитори, на дългосрочните облигации на американската хазна с краткосрочни, които по-лесно могат да бъдат погасени.

- Фактът, че курсът на облигациите на американската хазна почти изцяло се крепи чрез стимулирането му от Федералния резерв. Когато това стимулиране бъде прекратено, САЩ ще загубят способноста си да обслужват своя външен дълг и доверието към долара ще бъде тотално ерозирано.

- Все по-откритите призиви на Международния валутен фонд за премахване статута на долара като световна резервна валута и замяната и с т.нар. специални права на тираж (SDR).

Що се отнася до втория аргумент, той дълго време изглеждаше достатъчно основателен, но само защото политическите тенденции в Близкия Изток все още не бяха приведени в съответствие с вече формиралата се финансова реалност. Днес това положение бързо се променя. Статутът на петродолара зависи от огромен брой идеално съгласувани помежду си фактори - социални, политически и икономически. Достатъчно е само един от тях да наруши съществуващата хармония и петролните пазари ще бъдат взривени от ценовата инфлация, принуждавайки останалия свят да се откаже от долара. По-долу ще изброя само няколко основни катализатори, които са знакови за неизбежния крах на петродолара.

Гражданската война в Египет

Преди няколко месеца един от читателите на статията ми за вероятността от избухването на гражданска война в Египет, която публикувах само няколко седмици преди тя да стане факт, се обърна към мен с въпроса, защо съм чакал толкова за да направят тази прогноза, а не съм го сторил веднага след свалянето на Хосни Мубарак, по примера на мнозина анализатори от големите медии. Добър въпрос. Наистина, защо Египет не затъна в жесток и мащабен конфликт, непосредствено след като свалиха Мубарак? Подобен сценарий изглеждаше много вероятен, но изборът от въпросните "водещи анализатори" на времето (и причините) се оказа съвършено погрешен.

Отговорът ми е прост - чрез всевъзможни манипулации редица организации, доминирани от т.нар. "глобален елит", тласкат Близкия Изток към нестабилност, но тази нестабилност не е цел, а по-скоро средство. Причините за изкуствено провокираната (поне според мен) "арабска пролет" са свързани не толкова с Близкия Изток, колкото със структурата на световната икономика. Една енергийна криза би била изключително ефективен инструмент за промяната на тази структура. Колапсът в близкоизточния свят би предоставил прекрасна възможност и, в същото време, добро прикритие за фундаментално изместване на глобалната парадигма. Всяка политическа стъпка обаче изисква подходящите икономически условия, както и обратното.

Ако се стремите да уловите някаква потенциална тенденция, развиваща се вътре в обществото, се налага да отчетете възможните външни манипулации. Тоест, трябва да анализирате, как един икономически процес се развива в тандем с политическите събития и как тези събития съдействат за глобализацията, като цяло. Истината е, че времето, непосредствено след свалянето на Мубарак, просто не беше подходящо и в своите коментари водещите медии допуснаха сериозна грешка. Ако приемем, че истинската мишена е американският долар, а случващото се в Египет просто трябва да отвлече вниманието, настоящата 2013 предостави отлична възможност за това, отчитайки и вече очевидния провал на т.нар. финансово стимулиране в САЩ.

Ако съдим по съобщенията на медиите, египетският военен режим, който свали през юли президента-ислямист Мохамед Морси, вече напълно е изолирал "Мюсюлманските братя" от политическия процес и е убил няколкостотин, ако не и няколко хиляди протестиращи, включително хора, вече задържани в арестите.

Привържениците на Морси отговорахи с палежи на правителствени сгради и стрелба срещу полицията. Както изглежда обаче, истинската битка тепърва започва, тъй като сегашното правителство официално постави "Мюсюлманските братя" извън закона. Паралелно с това омразата към САЩ и продължаващата американска подкрепа за египетските управляващи (без значение, който точно стои начело на страната) нараства из целия регион, пораждайки изключително напрежение. Всичко това не е никак полезно за "здравето" на петродолара в дългосрочна перспектива.

Важно е американците, които се опитват да разберат какво точно се случва в Египет, да осъзнаят, че нещата не опират до подкрепата за едната или другата страна в тамошния конфликт. Основното е, че вече са съзрели практически идеални условия за голяма война, като тази война вероятно ще се разпространи из целия регион, а може би и извън него, нанасяйки огромна вреда на петролните пазари. Както е известно, през Суецкия канал преминава 8% от търговията през Световния океан, като по този коридор ежедневно се превозват 4,5 млн. барела петрол. Петролните цени вече скочиха само заради заплахата да бъде нарушен трафикът през Суец. И този път Египет вече няма да може да избегне катастрофата. Имайки предвид характера на управляващата в Кайро военна хунта и непреклонната опозиция на мюсюлманското население, продължителният конфликт е гарантиран.

Колкото и да е странно обаче, в големите западни медии все още се чуват гласове, доказващи, че Суецкият канал "никога няма да бъде затворен", защото "той е прекалено важен за египетската икономика". В разгара на мащабните революционни промени обаче, значението на канала за египетското правителство не е актуално. Каналът ще бъде затворен именно защото няма да има структура, която да го поддържа отворен. В същото време цените на петрола ще продължат да нарастват, а заедно с тях и съмненията в Съединените щати.

Следващата ще е Саудитска Арабия?

Отношенията между САЩ и Саудитска Арабия са едновременно и симбиозни, и паразитни - всичко зависи от гледната точка към ситуацията. Както е известно, първата сделка за проучване и добив в Саудитското кралство сключват големите международни петролни картели Royal Dutch Shell, Near East Development Company, Anglo-Persian Oil Company (днешната ВР) и т.н., но в крайна сметка те са изместени от американската "Стандарт Ойл" на Рокфелер. Без да коментираме мрачната история на самата "Стандарт Ойл", това ознаваше, че саудитският бизнес вече ще бъде доминиран на първо място от интересите на САЩ. А огромната потребност на Запада от петрол, особено след Първата световна война, трябваше да увековечи отношенията ни с управляващата монархия в Риад.

Като един от създателите на ОПЕК, Саудитска Арабия беше сред малкото водещи петролни държави, експлоатираща петролопровод, който ускорява преработването на петрола и заобикаля Суецкия канал (въпреки това, през 1983 този тръбопровод беше затворен). Той позволяваше на "Стандарт Ойл" и САЩ да заобикалят "на пръсти" вътрешната нестабилност в Египет. Последният се тресеше от продължителен конфликт, чиято кулминация бе гражданската война през 1952 (т.е. "революцията" довела до свалянето на последния египетски крал Фарук, в която рамо до рамо участват т.нар. "Свободни офицери" на Гамал Абдел Насър и "Мюсюлманските братя" - б.р.). Смятаният за британска марионетка тогавашен управляващ в Египет елит е свален от "Мюсюлманските братя", което в крайна сметка води до краха на британската лира, в качеството и на първата "петролна" и световна резервна валута. Британската икономика беше тотално дестабилизирана и вече никога не съумя да се върне към миналата си слава.

На повърхността изглежда, че Саудитска Арабия сякаш е избегнала сътресенията на т.нар. "арабска пролет", но нещата не стоят така. Бягството на саудитския принц Халид Бин Фархан ал-Сауд през юли 2013 породи силни съмнения относно истинското състояние на петролния гигант. Лично аз смятам, че това бягство е само началото на проблемите на Кралството и, че най-големият петролен партньор на САЩ скоро ще стане жертва на вътрешни сътресения, които ще нарушат петролните доставки в целия свят. Американската подкрепа за тираничната към собственото си население монархия само ще приближи края на доминацията на долара в петролната търговия, особено ако този и съседните му марионетни режими бъдат свалени.

На онези, които още се съмняват, че Саудитска Арабия е застрашена от социален разпад, бих задал въпроса, защо Риад внезапно реши, че трябва да налее милиарди долари в новата египетска военна хунта?

Макар че в някои случаи страната несъмнено бива използвана като проводник на западните интереси, самото саудитско правителство е силно притеснено от факта, че успешният възход на дисидентските елементи в арабския свят вече е стигнал до собствените му граници. То обаче едва ли е наясно, че това е част от плановете на т.нар. "глобалисти". Що се отнася до САЩ, ако бъдат лишени от контрола върху саудитския петрол, те ще загубят последната си значима опорна точка на петролния пазар и няма никакви съмнения, че скоро след това доларът ще престане да функционира като петролна валута. Отчаянието, което ще породи подобна енергийна криза, ще доведе до това, че международните пазари буквално ще молят за някакво решение на проблема, каквото световните банкови картели, начело с МВФ, с огромно удоволствие ще им предложат.

Скритият фаворит Иран

Откритата подкрепа на американското правителство за сирийското бунтовническо движение (което, на практика, беше създадено с активното участие на САЩ), както и финансирането и въоръжаването на агентите на Ал Кайда, породи съвсем разбираемо възмущение в много близкоизточни държави, включително и в Иран. Тази страна контролира най-жизненоважния морски път за доставките на петрол в света - Ормузкия пролив. През пролива се доставя около 20% от годишния петролен износ, при той е толкова тесен, че лесно може да бъде блокиран чрез потапянето на само няколко товарни кораба. През последните години иранците усилено отработваха именно тази тактика, с цел да провалят евентуална военна интервенция на САЩ и Израел.

Най-вероятният резултат от възможното присъствие на САЩ или НАТО във въздуха или на сушата в Сирия, Египет или Иран ще стане затварянето на Ормузкия пролив, което ще провокира рязък скок в цената на бензина, а това американците не могат да си позволят.

Петролната сделка между Русия и Китай

В крайна сметка, след като игнорираха отказа от долара като световна резервна валута в повечето двустранни търговски сделки, осъществени през последните няколко години, големите западни медии "проспаха" и последната голяма петролна сделка между Русия и Китай. Според условията на сключения от тях догорвор, Русия се задължава през следващите 25 години да снабдява китайците с петрол, а те няма да и го плащат с долари.

Предполагам, че това е само началото на верижна реакция от избягващи долара петролни сделки, като първичен търговски механизъм. Този тип сделки ще започнат да набират скорост паралелно с нарастването на вътрешното напрежение и междуособиците в Близкия Изток, където антиамериканизмът постепенно ще се превърне в задължителен атрибут на новите управляващи в региона.

Доларът като "книжен тигър"

Някой би могъл да ми възрази, че откритите петролни находища в американския Среден Запад (дори ако оставим настрана находищата на шистов газ) могат да се използват за да се компенсират евентуалните нарушения на работата на петролопроводите в Близкия Изток, още повече, че в САЩ действително има сериозни петролни запаси. Въпреки това, тезата, че този петрол може да неутрализира по някакъв начин кризата ми се струва наивна - най-вече, защото решаващ, в крайна сметка, е не въпросът за петролното предлагане, а този за "петролния" статут на долара. А този статут опасно зависи от запазването на стабилността на приятелски настроените към Запада режими в Близкия и Средния Изток. Можем да добиваме целия необходим ни петрол само от американските находища, но ако доларът загуби глобалните си позиции като световна резервна валута, ще станем свидетели на масовото му обезценяване, освен това рискуваме по-голямата част от собствения ни петрол да бъде изнесен като покритие на нашите дългове към чуждестранните кредитори.

Доларът не е по-непобедим, отколкото която и да било друга необезпечена валута в човешката история. В някои отношения той дори е по-слаб от онези преди него. Доларът е тотално зависим от собствения си статут на световна резервна валута, който му е необходим за да поддържа своята ценност на световния пазар. Виждаме обаче, че държави като Китай вече започват да се отказват от долара в търговията си с някои страни. И било глупаво да смятаме, че тази тенденция е по-скоро "случайна", отколкото преднамерена. Никоя държава не би стартирала подобен процес на отказ от долара днес, ако не възнамерява да го доведе до край в бъдеще. Остава само да избухне някоя поредна криза и завесата ще падне. А съществуващото в Близкия Изток напрежение е ясен знак именно за настъпването, в съвсем близка перспектива, на мащабна (най-вероятно енергийна) криза.

* Авторът е американски икономически анализатор, президент на Alternative Market Project

{backbutton}