Две и половина години след началото на катаклизмите в арабския свят, новата регионална динамика започва да се изяснява, което обаче не може да се каже и за сегашната американска политика в региона. Имайки предвид степента и скоростта на разпространение на политическия хаос, породен от "арабската пролет", изглежда разбираемо, че администрацията на Обама възприе един, до голяма степен, реактивен подход към случващото се, опитвайки да адаптира американската политика към бързо променящия се регионален пейзаж. Тези усилия се оказаха по-успешни, отколкото мнозина си мислят, доколкото позволиха да продължи упражняването на ефективен натиск върху Иран и Ал Кайда и, в същото време, да се помогне на политическия преход в Тунис, Египет, Йемен и Либия. Въпреки това, днес е налице нарастващо усещане, че американската стратегия в региона е лишена от ясни цели. Тоест, крайно време е администрацията на Обама да формулира достатъчно ясен, добре структуриран и позитивен дневен ред за новия Близък Изток.
САЩ следва внимателно да прецизират жизнените си национални интереси в арабския свят, ресурсите, които могат и са склонни да използват за реализацията им, както и вътрешните противоречия, съществуващи между някои техни цели. Не споделяме популярната в момента теза, че Вашингтон трябва да се върне към една по-твърда и милитаризирана регионална стратегия: САЩ не могат да си позволят по-сериозно военно ангажиране в регионалните конфликти или оказването на мащабна икономическа подкрепа на държавите в преход. Нещо повече, новите елити в тези страни, които имат десетилетен горчив опит от американските военни намеси и подкрепа за местните диктатури, нямат никакво желание да подкрепят нова американска доминация.
Не приемаме и връщането към политиката на подкрепа на регионалните диктатури в името на стабилността, т.е. изглеждащата, поне на пръв поглед, по-лесна алтернатива отново да се заложи на алиансите с консервативните сили в региона и укрепване на статуквото. Много вероятно е през следващите години да станем свидетели на нови вълни на масово недоволство и политическа нестабилност, които да залеят дори най-могъщите консервативни държави от Залива. От стратегическа, както и от нормативна гледна точка, няма връщане назад към сделките с авторитарните режими. Подкрепата за исканията на масите за реформи може и да не осигури на САЩ много приятели сред скептично настроеното към тях арабско общество и със сигурност ще провокира недоволството на останалите все още на власт авторитарни режими, разчитащи на по-открита и безусловна подкрепа от външните си съюзници. Реалността обаче изисква да признаем, че само дълбоките политически реформи могат да гарантират стабилност в този критично важен регион. Ето защо американската политика следва да превърне прокарването на тези реформи в свой основен приоритет в Близкия Изток.
В тази връзка препоръчваме възприемането на нов подход към региона, който наричаме "прогресивно ангажиране". Американската стратегия следва да се фокусира върху окуражаването на политическите реформи и по-широкото ангажиране с новите регионални играчи, запазвайки в същото време определено военно присъствие в региона. И двата компоненти са жизненоважни. Нашата визия за Близкия Изток, който би могъл да се формира с помощта на тази стратегия през следващите пет-десет години, включва стабилното партньорство с по-демократичните и отговорни правителства, способни едновременно да отговорят на очакванията на широките народни маси и да сътрудничат със САЩ по основните въпроси от взаимен интерес.
Преформатирането на американските ангажименти в рамките на така очертаната стратегия не означава да изоставим Близкия Изток, да жертваме жизненоважните си интереси или да се откажем от лидерската си роля. То означава да преследваме целите си по един по-различен начин, съобразен със сегашните възможности на САЩ и с факта, че сме изправени пред един много по-динамичен и "популистки" регион.
Регионалните играчи трябва да играят по-значима роля в архитектурата на сигурност и политическия процес, докато САЩ следва да поемат ролята на критично важен фактор, който стимулира сътрудничеството, обединява, улеснява процесите и води, но в никакъв случай не доминира. САЩ са длъжни да приемат резултатите от политиките на новите управляващи в региона и да се откажат от илюзията, че могат да ги контролират, като в същото време ясно и убедително представят собствената си позитивна визия за демократичната и либерална промяна. На държавите от региона, както и на Вашингтон, очевидно ще отнеме известно време за да свикнат с този нов подход, тъй като той е в очевиден разрез с наложилите се представи за американското поведение, възможности и приоритети, но тъкмо поради това се налага да стартираме прехода към него назабавно.
Променящият се регионален пейзаж
През последните две и половина години станахме свидетели на невероятни промени в Близкия Изток. В някои страни настъпиха много по-сериозни промени, отколкото в други (като Сирия), но определени тенденции са критично важни за да разберем характера на бъдещите събития. На първо място, т.нар. "арабска пролет" промени драматично ключовите регионални динамики, начина, по който управляващите режими възприемат вътрешните и външните заплахи, и ролята на различните политически играчи. Ролята на мобилизираното обществено мнение, включващо най-различни по ориентацията си сили, включително (но не само) ислямистки, е по-значима отвсякога за определянето на регионалната политика. Мутиралият граждански конфликт в Сирия, бързо привлече стратегическото внимание на целия регион и заплашва да дестабилизира по-голямата част от Леванта. На второ място, макар че позициите на Иран бяха отслабени през последните две години, неговите ядрени и хегемонистични амбиции продължават да тревожат съседите му, Израел и Запада. На трето място, въпреки ча Ал Кайда също понесе много сериозни организационни и политически удари, местните и филиали успешно се адаптираха (всеки по свой начин) към новата ситуация. На четвърто място, израелско-палестинският въпрос остава ключов фактор за регионалната нестабилност и постоянен източник на потенциално насилие. Всяка жизнеспособна американска стратегия за региона следва да отчита тези бързо развиващи се динамики.
Арабските бунтове
Развитието на арабските бунтове е добре познато. Самозапалването на Мохамед Буазизи на 17 декември 2010, постави началото на 28-дневна революция, довела до свалянето на 23-годишния режим в Тунис. Революцията бързо се разпространи в Египет, където проточилото се три десетилетия управление на Хосни Мубарак падна вследствие на продължилите едва осемнайсет дни (през януари и февруари 2011) протести. Крахът му откри нови пространства за революционния гняв, след като арабите в целия регион внезапно осъзнаха, че промяната не само е възможна, а и неизбежна. Масовите протести поставиха под въпрос оцеляването на управляващите режими в почти всяка арабска държава, от Северна Африка до Персийския залив. Резултатите от тях обаче, не бяха едни и същи навсякъде. Египет, Либия, Йемен и Тунис преживяха труден преход от авторитарно към демократично (при цялата му условност) управление. В Йордания, Мароко и Оман, по-скромните протести доведоха до предприемането на реформи, докато в Бахрейн и Източната провинция на Саудитска Арабия исканията за политическа промяна се сблъскаха с репресиите на управляващите.
На този фон ситуацията в Сирия представлява особен случай. В момента, в който подготвяхме настоящата статия, тя вече бе "деволюирала" в кървава гражданска война с десетки хиляди убити и стотици хиляди бежанци, без да се очертава някакво ясно решение. Възможно е режимът на Асад да оцелее, макар и силно отслабен, но подкрепян от своите ирански и руски покровители. Възможно е, разбира се, да надделее и сирийската опозиция, но само ако получи по-твърда подкрепа от Запада и арабските си съюзници. Последиците от подобно развитие трудно могат да се предвидят. Съществува известна вероятност победата на бунтовниците да доведе до стабилизиране на страната, но е по-вероятно тя да се превърна в "пропаднала държава", управлявана от съперничещи си военни командири и свързани с Ал Кайда екстремисти.
Впрочем, възможно е конфликтът въобще да не излезе от задънената улица, което ще означава ескалираща гражданска война и задълбочаване на регионалния сблъсък между Иран, Хизбула и Русия, от една страна, и Катар, Саудитска Арабия, Турция и САЩ, от друга, който би имал изключително дестабилизиращи последици за всички сирийски съседи и най-вече за Ливан, Йордания и Ирак, а вероятно и за Израел. Според най-правдоподобно звучащите сценарии, Сирия ще се превърне в огромна "черна дупка" (в чисто политически план, както и по отношение на сигурността), отворена в сърцето на Леванта за дълги години напред, където държавната власт няма да е в състояние да контролира собствената си територия и население и ще се лашка в една или друга посока, според това как се развива споменатия по-горе регионален сблъсък.
Без оглед на това, какво точно ще се случи обаче, едно нещо изглежда ясно: видимата стабилност на диктатурите в арабския свят, определящи политиката в него в течение на десетилетия, се оказва илюзорна. На фона на драматичния подем на активността на масите, усилена многократно от възможностите на сателитната телевизия, модерните комуникационни технологии и социалните медии, става ясно, че дългосрочната стабилност в региона ще изисква предприемането на значими стъпки от всички правителства към реални политически и икономически реформи. Дори онези арабски държави, които засега устояват на протестите и бунтовете, претърпяха драматична промяна по отношение на характера и степента на обществената ангажираност - от редовните седмични протести в Йордания, до невероятния бум на политическата активност в Tуитър, на която сме свидетели в Саудитска Арабия.
В същото време, в краткосрочна перспектива, бъдещето на сегашния стратегически пейзаж изглежда неясно: не е ясно доколко успешен ще се окаже продължаващият демократичен преход и способността на новите правителства в Египет, Либия и Йемен да се справят със сериозните икономически и управленски предизвикателства; не е ясно, кои други режими могат да рухнат и какви партии и движения ще заемат мястото им; липсва яснота за интензивността, продължителността и регионалните последици от масовото насилие в Синай и Сирия например; не е ясно, каква ще е стратегическата ориентация на новите управляващи, включително, дали такива оказали се във властта ислямистки формации, като "Мюсюлманските братя" ще бъдат склонни да сътрудничат със САЩ и другите западни държави за постигането на определени общи цели.
Крайните стратегически ефекти от тези промени не са очевидни. Мнозина се опасяват от растящата мощ на ислямистките движения, без значение, дали последните разчитат на изборите или на насилието. Антиамериканските протести залели региона през септември 2012 в отговор на появилото се в YouTube видео, унижаващо Пророка Мохамед - както и неадекватните реакции на правителствата на кризата - бяха симптоматични за продължаващата турбулентност, която вероятно ще затрудни бъдещата американска политика в региона. В същото време, когато Израел атакува Газа, през ноември 2012, египетският президент Мурси демонстрира похвален прагматизъм и ефективност в усилията си да ограничи масовата протестна вълна и да съдейства за прекратяване на огъня (2). Поне засега, няма сериозни признаци, че новоизбраните ислямистки лидери в региона ще са по-склонни да сътрудничат помежду си или пък с Иран, или пък, че египетските "Мюсюлмански братя" ще рискуват и ще скъсат връзките на Кайро с Израел. Няма как обаче да сме сигурни кое точно - дали прагматизмът, идеологията или натискът на масите, ще определи в крайна сметка поведението на тези нови лидери на зле институционализираните държави в преход.
Нещо повече, докато повечето анализатори се фокусират върху ефектите от "народната революция", истината е, че сме свидетели на важна промяна в силовото статукво в Персийския залив, която ще продължи да оказва върху състоянието на региона не по-малко силно влияние, отколкото неудържимите протестни движения срещу управляващите режими. Трябва да признаем, че нестабилността, породена от бунтовете в арабския свят, предлага нови възможности на все още управляващите в региона автокрации да разширят влиянието си в него. Държави като Катар и Саудитска Арабия, които са относително стабилни и нямат проблеми с вътрешната си сигурност, а освен това са пълни с пари, използват финансовата и медийната си мощ за да подкрепят регионалните си сателити както на изборите, така и ако участват в граждански конфликти и войни.
Накратко казано, очертаващият се регионален ред представлява комбинация от често противоречащи си тенденции. Ето защо САЩ следва ефективно да се ангажират със случващото се в региона, който ще си остане турбулентен и непредвидим, поне в обозримо бъдеще.
Иранските ядрени и регионални амбиции
Измежду проблемите, съществуващи в Близкия Изток още преди началото на "арабската пролет", никой не изглежда по-важен за Америка от иранските ядрени и хегемонистични амбиции. През последните години Техеран постигна съществен прогрес в развитието на ядрения си потенциал, което поражда много сериозна загриженост във Вашингтон, Йерусалим и редица арабски столици. Мнозина се опасяват, че един ядрен Иран може да увеличи подкрепата си за въоръжените групировки, тероризма и подривната активност в Леванта, Ирак и Залива, което още повече ще дестабилизира и без това свличащият се към хаоса регион (3). Съседните държави, и особено Саудитска Арабия, могат да се изкушат да създадат собствен ядрен арсенал, стартирайки по този начин опасна надпревара във въоръжаването и задълбочавайки перспективите за ескалирането на регионалната криза в ядрена война (4). Предвид липсата на дипломатическо решение за иранското ядрено предизвикателство, израелските или американските лидери могат да решат да предприемат превантивна военна атака за да върнат назад иранската програма. Това обаче може да провокира сериозна ответна реакция от страна на Иран, което отново е свързано с опасността от мащабна война (именно за да предотвратят евентуална иранска агресия и да са готови за всяко възможно развитие на събитията, САЩ продължават да държат 50 000 свои войници в Залива, както и сериозен морски, въздушен и наземен потенциал, включително системи за ПРО) (5). Тоест, иранската ядрена програма оказва решаващо влияние върху регионалната политика.
Въпреки че Техеран все още не притежава ядрени оръжия, режимът вече разполага с всички елементи за създаването му в бъдеще, стига върховният лидер на страната аятолах Али Хаменей да реши това. Според Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), в момента Иран разполага с достатъчно количество ниско обогатен уран за да произведе (в резултат от по-нататъшното му обогатяване, до над 90%) половин дузина ядрени заряди (6). Според звучащи достоверно прогнози, ако максимално ускори реализацията на програмата си, Иран би могъл да се сдобие с необходимия материал за изготвянето на един ядрен заряд в рамките на само няколко месеца и да създаде действащо ядрено оръжие в рамките на година, ако бъде взето съответното политическо решение. Иранците ще се нуждаят от още няколко години за да произведат достатъчно сложна ядрена бойна глава за своите балистични ракети. Но, тъй като иранските ядрени мощности се контролират от инспекторите на МААЕ, всяка по-рязка стъпка в тази посока най-вероятно ще бъде засечена от тях, което пък може да провокира опустошителен отговор от страна на САЩ и други държави. Ето защо е малко вероятно Иран да реши да създаде ядрено оръжие, докато не е напълно сигурен че може драматично да съкрати времето за създаването на достатъчно сложна ядрена бойна глава, или пък да го създаде тайно. При всички случаи, за това ще са му нужни доста години (7).
Иранските ядрени амбиции пораждат много сериозна загриженост, затова поведението и дестабилизиращите действия на Техеран провокираха значима международна реакция. Приетите досега няколко резолюции на Съвета за сигурност на ООН доведоха до най-голямата изолация на Иран, от революцията през 1979 насам. Резолюция 1929, приета през пролетта на 2010, очерта рамките на последващите едностранни мерки, предприети от Конгреса на САЩ и от споделящи американските опасения държави от Европа, Азия и другаде. Това позволи да бъде оказан безпрецедентен икономически натиск върху иранския финансов, транспортен и енергиен сектор. Иран, до голяма степен, беше отрязан от глобалната финансова система, петролните му приходи паднаха почти наполовина, а иранската валута (риалът) девалвира много сериозно, което провокира инфлационен бум (8).
Както е известо, Иран се стреми да извлече определени предимства от арабските бунтове (9). В хода на "арабската пролет", режимът на аятоласите опита (безуспешно) да представи демонстрациите, заливащи региона, като "ислямско пробуждане", вдъхновено от иранската революция през 1979. В по-голямата част от арабския свят това твърдение породи присмех и презрение (10). Иранската подкрепа за твърдите действия на сирийския режим срещу опозицията, последвали разгрома на протестиращите от т.нар. "зелено движение" в самия Иран през 2009, оказа твърде негативно въздействия върху доверието към Техеран в региона (11).
Впрочем, най-голямата заплаха за регионалното влияние на Иран е именно евентуалното падане на режима на Асад. Така иранците биха загубили единствения си съюзник сред арабските държави и ключов инструмент за подпомагане на въоръжените проирански сили в Леванта. Въстанието в Сирия създаде сериозни проблеми за интегритета на целия "съпротивителен лагер" в региона, който Иран претендира да ръководи. В Ливан, ръководството на Хизбула, подкрепя както реторично, така и материално Асад, който е основния патрон и доставчик на оръжие на организацията. Тази подкрепа обаче, позиционира Хизбула като преследващо единствено собствените си интереси сектантско шиитско движение, ерозирайки (както в Ливан, така и в чужбина) тезата за водещата му роля в арабската националистическа и антиизраелска съпротива (12). В същото време ХАМАС - друг ключов участник в проиранския лагер, премести централата си от Дамаск и все повече се ориентира към орбитата на Египет, Катар и дори Турция.
Тези проблеми вероятно ще продължат да тормозят Техеран. При положение, че арабските общества все по-стриктно ще изискват от своите правителства да следват техните интереси, способността на Иран да използва недоволството на масите в региона за да направлява действията на арабската улица ще продължи да отслабва. Нещо повече, очертаващите се нови политически играчи, борещи се за влияние и поели властта в една все по-популистка среда, ще се стремят да затвърдят имиджа си на арабски националисти и тъкмо поради това ще избягват да формират алианс с Техеран. Така, египетските "Мюсюлмански братя" ясно демонстрираха, че няма да се кланят на Иран (13). Нещо повече, по-вероятно е новият демократичен Египет да действа като важен балансьор на Иран, отколкото пасивно да приеме лидерството на ислямската република.
Ако старите съпротивителни мрежи в Близкия Изток отслабнат и, особено, ако Асад падне, Иран може да се опита да компенсира това, удвоявайки усилията си в Ирак. Това обаче няма да е никак лесно: иракският национализъм е силен, а недоверието към Иран (страната, с която Ирак води кървава война през 1980-1988) има дълбоки корени дори сред местната шиитска общност. Иракските лидери от целия етнорелигиозен спектър подкрепят дългосрочното партньорство със САЩ, както и подобряване на връзките с Турция и арабските съседи - цели, които са несъвместими с иранската доминация. След като, с течение на времето, петролните приходи и военната мощ на Ирак нараснат, можем да очакваме, че страната ще започне да следва свой собствен курс. Макар че американските надежди, че Ирак може да стане значим регионален партньор на САЩ се изпариха, Техеран също не може да разчита, че ще може лесно да подчини Багдад.
Накрая, притесненията във връзка с иранската ядрена и подривна активност могат да провокират държавите от Съвета за сътрудничество в Залива (ССАДПЗ) да предприемат съответните действия за да я "балансират". Те значително увеличиха доставките на въоръжение от САЩ и други страни, укрепвайки, паралелно с това, сътрудничеството помежду си в сферата на сигурността. Водени от Саудитска Арабия - основният ирански съперник в битката за регионално и идеологическо влияние, ССАДПЗ реши да "балансира" предполагаемата иранска подкрепа за опозиционните групи в Бахрейн и Йемен като окаже масивна подкрепа на бунтовниците срещу режима на Асад в Сирия. В този контекст, опасенията, че иранофобските държави от Залива могат да променят курса си към Техеран, ако иранската мощ нарасне или ангажираността на САЩ с региона намалее, не бива да се приемат сериозно. По-вероятно е, изправени пред растящите ирански ядрени и хегемонистични амбиции, Саудитска Арабия и другите държави от ССАДПЗ да усилят конфронтацията си с режима на аятоласите. От друга страна, макар че това би помогнало до известна степен за "сдържането" на Иран, то най-вероятно ще доведе до опасно задълбочаване на шиитско-сунитската поляризация в региона (14).
Ал Кайда
През десетилетието след 11 септември, филиалите на Ал Кайда активно действаха в Леванта, Ирак и Арабския полуостров, както и в Магреб и Африканския Рог, докато "централата" на организацията оставаше активна в Пакистан. В същото време, като последица от мерките за борба с тероризма, предприети от президента Буш-младши и продължени от Обама, Осама бин Ладен беше убит, а редица лидери и активисти на мрежата му в Афганистан, Пакистан, Ирак, Сомалия и Йемен бяха извадени от строя. В резултат от това, способността на Ал Кайда да осъществява мащабни атаки срещу САЩ ня тяхна територия силно намаля (15). И макар че използването на безпилотни летателни апарати за удари срещу терористите поражда много спорове и протести и очевидно изисква създаването на съвършено нова законова инфраструктура, то със сигурност ще продължи да е важна част от американската битка с Ал Кайда.
В по-широк план, през последните години позициите на Ал Кайда в Близкия Изток бяха силно ерозирани. Още преди началото на "арабската пролет", анализите на общественото мнение в арабския свят показваха, че мобилизационните възможности на организацията са намалели драматично. В резултат от политическите промени в региона, нейната идеология, както и перспективите и да продължи да бъде важен фактор в него, претърпяха силен удар. Макар че в продължение на десетилетия мрежата на Бин Ладен призоваваше за кървава революция срещу местните "деспоти", арабските бунтове по никакъв начин не бяха инспирирани от Ал Кайда, нито бяха вдъхновени от нейната философия. Наистина, последвалите бунтовете избори в Тунис и Египет доведоха на власт местните ислямисти, но малцина от тях споделят "революционната" визия на Ал Кайда за бъдещето или са склонни да работят съвместно с тази терористични организация (16). Всъщност, участието в управлението на умерените ислямисти е по-скоро предизвикателство, отколкото успех за Ал Кайда.
Очевидните провали на организацията обаче, не означават, че опасността от радикалните салафитско-джихадистки движения е изчезнала. Падането на авторитарните режими, борещи се с Ал Кайда, до известна степен, намали натиска върху радикалните ислямисти, освен това обявената амнистия позволи на редица ключови фигури в джихадисткото движение отново да се върнат в строя.
Но, докато "централната" Ал Кайда действително понесе силни удари, нарасна активността на опасни местни радикални формации, като Ансар ал-Шариа в Тунис и Либия, както и на Джубхат ал-Нусра в Сирия. Ал Кайда в Арабския полуостров постави под контрол значителни части от територията на Йемен и опита да мине в настъпление в района на Сахел (Северна Африка), особено в Мали. Гражданската война в Сирия също дава шанс за съживяване на идеята на Ал Кайда за транснационалния джихад, който послужи толкова добре на организацията в Ирак през 2000-те. Накратко, Ал Кайда е в нокдаун, но не в нокаут. Еволюцията на организацията към формирането на по-дифузна, локализирана мрежа ще продължи да застрашава американските интереси в сферата на сигурността.
Задънената улица в израелско-палестинските отношения
Арабско-израелските противоречия вече не са в центъра на вниманието в Близкия Изток, но конфликтът запазва потенциала си отново да излезе на челни позиции в регионалния дневен ред, както показаха последните военни сблъсъци с израелско участие в Газа. Провалът на опитите за постигане на израелско-палестинско споразумение продължава да представлява фундаментално предизвиателство както за сигурността на Израел, така и за регионалната стабилност. Липсата на решение за създаването на независима палестинска държава, продължаващото разширяване на израелските селища в арабските територии и продължаващата окупация на Западния бряг, влиза в непреодолимо противоречие с демографската реалност на непрекъснато увеличаващото се палестинско население, поставяйки под въпрос способността на Израел да съхрани идентичността си като еврейска и демократична държава (17). В същото време, разочарованието на палестинците както от самия мирен процес, така и от поведението на собственото им ръководство може да провокира трета интифада, или "Палестинска пролет", или пък и двете (18). В контекста на нарастващия популизъм в арабския свят, всяко от тези развития рискува да задълбочи израелската изолация и да провокира регионален конфликт.
Въпреки че, непосредствено след влизането си в Белия дом, президентът Обама обяви израелско-палестинския проблем за един от ключовите си приоритети, първоначалните усилията на администрацията да накара двете страни отново да седнат на масата на преговорите не можаха да преодолеят съпротивата на влиятелните сили, работещи против мирния процес (19). Десният уклон в израелската политика - включително възприемането от много ултраортодоксални евреи и дясноориентирани имигранти на визията на заселническата общност, че целият Западен бряг е израелска земя, ерозира политическата воля за бързо постигане на споразумение с палестинците (20). Сравнително доброто представяне на центристките партии на изборите през януари 2013 в Израел може да промени донякъде тази тенденция, но едва ли ще е достатъчно за да накара управляващите да приемат решението за двете държави (израелска и палестинска). Въпреки, че "арабската пролет" направи постигането на споразумение по палестинския въпрос по-важно от всякога за сигурността на Израел в дългосрочен план, израелските лидери ясно демонстрираха, че предпочитат "да си заровят главата в пясъка" пред лицето на промените в Египет и Сирия, възможността за дестабилизиране на Йордания и нарастващата иранска заплаха, вместо да поемат риска да ускорят мирния процес (21).
На свой ред, палестинските лидери продължават да са дълбоко разединени между управлението на Фатах на Западния бряг и доминираната от ХАМАС ивица Газа. Силно засегната от финансовата криза и липсата на ясен политически хоризонт, който да улесни сътрудничеството с Израел, палестинската власт прогресивно губи обществената си легитимност и политическия си контрол, което не и позволява да поеме необходимия риск да тласне напред мирния процес. Последните опити на палестинските власти да преговарят с ХАМАС и усилията страната да получи статут на наблюдател в ООН, отразяват нарастващото усещане сред палестинците, че израелското правителство не желае да спре действията на заселниците и, че САЩ не са склонни да упражнят достатъчно силен натиск върху Израел за да го принудят да го стори (22).
В същото време, мнозина израелци критикуват палестинците, че са пропуснали да се възползват от замразяването на заселванията през 2009-2010 и обвиняват за сегашната задънена улица именно палестинския "режекционизъм" и по-точно, отказът на палестинската власт да признае Израел за еврейска държава (23). Последните усилия на администрацията на Обама да рестартира мирния процес са похвални, но преградите пред тях си остават много сериозни.
Старите и нови интереси на САЩ
Съвкупността от тези събития и тенденции представлява сериозно предизвикателство за жизнените американски национални интереси. Освен това обаче, тя изисква от Вашингтон да ревизира разбирането си за тези интереси и преразглеждане на американските стратегически приоритети. Това няма как да се избегне.
В течение на десетилетия двете основни политически сили в САЩ споделяха обща визия по трите ключови въпроса, представляващи интерес за страната в Близкия Изток: защитата на американската територия от заплахите, свързани с международния тероризъм и оръжията за масово унищожаване (ОМУ) и най-вече ядрените оръжия; гарантирането на свободния транзит на добивания в региона петрол и гарантиране сигурността на Израел (макар че прокарването на демокрацията и политическите реформи често се представят като четвъртия ключов интерес на САЩ, в исторически план постигането на тази цел винаги е било поставяно след постигането на първите три). На свой ред, тези интереси определят редица свързани с тях политически цели на САЩ: стимулиране на постигането на мир между израелци и араби; защита на ключовите петролни държави; предотвратяване или ограничаване на разпространяването на регионалните конфликти; гарантиране на жизненоважните морски маршрути, като Ормузкия пролив например; осигуряване на свободен достъп на американските военни и свобода на действие за САЩ в региона. За постигането на тези цели, Съединените щати традиционно се позиционират като клочова за съхраняване на статуквото в Близкия Изток сила, превръщайки в свой приоритет регионалния силов баланс и съхраняването на съществуващия ред, а не подкрепата за политическите промени.
Начинът, по който администрацията на Буш отговори на терористичното нападение от 11 септември 2011 обаче, означаваше отказ от тези дългогодищни усилия за съхраняване на статуквото. Интервенцията в Ирак, създаде силов вакуум в самото сърце на Залива, което Иран моментално се опита да запълни. Войната в Ирак изтощи американската военна мощ, разпали сектантските вражди, доведе до появата на големи маси бежанци в региона и провокира брутална война между различните общности. Освен това, "глобалната война срещу тероризма" тласна САЩ към още по-тясно сътрудничество с арабските служби за сигурност и сериозно влоши имиджа им в ислямския свят. Последното сериозно усилие да бъде даден тласък на израелско-палестинския мирен процес, предприето на конференцията в Анаполис през 2007, даде твърде незначителен резултат, при това беше предприето прекалено късно. Администрацията на Буш не успя да подкрепи призивите си за повече демокрация с достатъчно значима реална подкрепа за демократичните промени и непосредствено след победата на ХАМАС на палестинските избори в началото на 2006 предпочете да отново да заложи на приятелски настроените арабски диктатори.
По време на първия мандат на президента Обама, САЩ се опитаха да възстановят поне частично баланса в американската политика в Близкия Изток. В историческата си реч в Кайро, през юни 2009, Обама декларира желанието си да рестартира отношенията с мюсюлманския свят. Администрацията му изтегли американските военни части от Ирак без това да доведе страната до колапс. Обама съумя да притъпи най-лошите последици от "глобалната война срещу тероризма", продължавайки ефективно да провежда антитерористичната кампания на САЩ на едно по-ниско ниво. Макар че не съумя да реши иранския ядрен проблем, Вашингтон успя да постигне впечатляващ международен консенсус по този въпрос, което позволи налагането на сурови санкции, целящи изолацията и сдържането на Техеран. Освен това Обама отново превърна мирния процес в основен приоритет, макар че усилията му да го тласне напред не бяха по-успешни от тези на предшественика му. В този момент обаче избухна "арабската пролет", драматично променяйки дневния ред на региона.
По отношение на арабските бунтове, Белият дом възприе един, до голяма степен, реактивен подход, опитвайки се максимално бързо да адаптира американската регионална политика към промените и, в същото време, да работи за разрешаването на многобройните продължаващи кризи. Администрацията бързо и, поне според нас, правилно, осъзна необходимостта да приеме и да се опита да повлияе върху промяната в Египет и в региона, като цяло, но - изправена пред перспективата да се конфронтира със Саудитска Арабия, не го направи по отношение на случващото се в Бахрейн. Тя, в крайна сметка, склони да съдейства за постигането на споразумение за прехода във властта в Йемен (с помощта на Саудитска Арабия и ССАПДЗ), но продължава да смята за приоритет сътрудничеството в борбата с тероризма, пред другите критично важни въпроси. В ярък контраст с предишните администрации, тя демонстрира воля да позволи на демократичния процес в региона да продължи да се развива, дори след като изборите доведоха на власт ислямистки сили (както стана в Тунис и Египет). Администрацията се намеси за да предотврати неизбежното клане в Либия, но игнорира призивите да предприеме далеч по-рискована и скъпа интервенция в Сирия. Обама очерта съвкупността от фундаментални принципи, определящи американската политика, като с основание акцентира върху необходимостта от демократична промяна в региона, съзнавайки в същото време, че новите управляващи в него никак не са склонни да получават указания от Вашингтон.
Тези стъпки изглеждаха най-добрите възможни по онова време (т.е. в началото на "арабската пролет"), но не е ясно докъде биха могли да доведат американската политика днес. Речта на президента Обама, произнесена на 19 май 2011 в Държавния департамент и до днес си остава единствения сериозен опит да се формулира всеобхватна визия за региона (24). Но макар в тази реч да се акцентира върху подкрепата за демократичните реформи и ангажирането с тях, тепърва предстои да бъде формулирана работеща стратегия за практическата реализация на тези принципи. Но, дори ако американската политика е правилна и се реализира ефективно, фактът, че тя не се представя по подходящия начин, оставя у мнозина в региона сериозна неяснота относно приоритетите на САЩ. И въпреки значителните промени настъпили, откакто Обама очерта визията си - от катастрофата в Сирия и възхода на ислямистите в целия регион, до несекващите вълнения в ключови "държави в преход", като Египет, налага се впечатлението, че американската политика в региона няма ясна стратегическа насоченост и по-скоро се носи по течението.
Предвид сегашната ситуация в Близкия Изток, всеки опит за формулирането на по-ясен и адекватен подход изисква съобразяването с наличието на пет стратегически дилеми. Първата е, че сдържането на иранските амбиции и гарантирането на свободния петролен транзит може да изисква съхраняването на значимо американско военно присъствие в региона и в бъдеще, както и здрави връзки с режимите от Залива. Това обаче увеличава стратегическата зависимост на САЩ от най-малко демократичните правителства в демократизиращия се регион. Тази зависимост, на свой ред, затруднява превръщането на политическите реформи в страните от Залива в приоритет, ерозира американската "мека сила" (доколкото арабското общество ще продължи да асоциира политиката на САЩ с местните автократични режими) и може неволно да съдейства за разпалването на мащабна сунитско-шиитска война в региона.
На второ място, продължаващото американско военно присъствие в региона и близките връзки със службите за сигурност на партньорските местни правителства могат да се окажат от ключово значение в битката с тероризма. В същото време обаче, това присъствие в арабския свят улеснява пропагандата и набирането на кадри от страна на Ал Кайда и други екстремистки групировки и ограничава възможностите на САЩ да оказват натиск върху авторитарните режими да осъществят необходимите реформи.
На трето място, деликатната подкрепа за позицията на Израел в конфликта му с палестинците може да убеди израелските лидери, че Вашингтон продължава да гарантира сигурността им и да ги окуражи да се ангажират с мирния процес. В същото време обаче, усещането, че САЩ не са възприели балансиран подход към мирния процес може да ерозира доверието на арабските им партньори и да влоши възможностите за привличане на новите ислямистки правителства и превърналата се в сериозен политически фактор арабска улица.
На четвърто място, евентуална по-активна намеса на САЩ в Сирия, включително с използването на военна сила, може да ускори падането на режима на Асад, да ограничи дестабилизиращите последици от конфликта, да намали броя на жертвите и страданията, да демонстрира американското лидерство и да нанесе сериозен удар върху амбициите на Иран. В същото време обаче, тя ще изисква използването на сериозни военни ресурси и рискува да вкара САЩ в същото кърваво блато, като онова, от което те току що се измъкнаха в Ирак, както и да ги лиши от средствата за постигане на сделка с Иран или за справянето с други неочаквани предизвикателства.
Накрая, на фона на арабските бунтове, превръщането на политическите и икономически реформи в приоритет изглежда по-важно отвсякога. Активното прокарването на реформите обаче се затруднява от тесните връзки с ключовите местни автократични партньори на Америка и може да провокира обвинения за намеса във вътрешните им работи и да доведе до ръст на националистическите и антиамерикански настроения в някои от демократизиращите се държави, да дестабилизира други, да не говорим, че може да помогне за възхода на ислямистки групировки, които са по-малко склонни да сътрудничат с Вашингтон.
Въпреки че е невъзможно еднакво успешно да бъдат преследвани всички интереси и цели на САЩ едновременно, изясняването на изброените по-горе дилеми очертава трудния избор пред който са изправени американските стратези. Затова Вашингтон би трябвало да акцентира в стратегията си върху постигането на само няколко ключови цели, оставяйки другите на заден план и рискувайки те да си останат нереализирани.
Връщане към реалната политика?
За някои, изборът изглежда ясен: съображенията на традиционната "реална политика" (Realpolitik) продължават да надделяват над стремежа на САЩ да прокарват политическите реформи в региона. Подобни аргументи обикновено се поднасят по два различни начина. Единият залага на силовия подход, превръщайки в приоритетна цел укрепването на американската мощ и интересите, свързани с т.нар. "твърда сигурност" в Близкия Изток, за сметка на усилията в подкрепа на демократичната промяна. Привържениците му смятат, че през последните години Вашингтон е абдикирал от лидерската си роля в региона (изтегляйки се от Ирак и Афганистан, залагайки на дипломацията по отношение на Иран, "отдръпвайки" се от Израел и отказвайки да се намеси в Сирия). В резултат от това, и приятелите, и враговете на САЩ започват да се съмняват във волята им да защитят жизненоважните американски интереси в региона. За да не се допусне това, се предлага стратегия за преутвърждаване на американската военна доминация (най-вече по линия на борбата с тероризма, но и за гарантиране достъпа до петролните находища в Залива и намесата в Сирия за да бъде "балансиран" Иран) (25) и запазване на добрите отношения с ключовите регионални партньори. Този подход означава силен уклон към Израел в хода на мирния процес, а в по-широк план, отказ от по-сериозен политически натиск върху приятелските авторитарни държави (26). Оцелелите арабски диктатури със сигурност биха подкрепили подобна стратегия, която минимизира натиска върху тях за осъществяване на вътрешнополитически реформи и акцентира върху страха им от Иран и сравнителната им незаинтересованост от палестинския проблем.
Неоконсервативните привърженици на този подход вероятно биха ни възразили, посочвайки, че предлаганата от тях стратегия не изключва усилията на САЩ за прокарване на демокрацията в региона (27). Това обаче не е съвсем вярно, доколкото тя предполага запазване на стратегическите отношения с приятелските автократични режими и, най-вече, с монархиите от Залива. Как САЩ биха могли да съхранят тези отношения, при положение, че активно работят за осъществяването на реформи в същите тези държави? Десетилетията на празни обещания за създаването на гражданско общество или за "реформи отгоре" пораждат дълбоки съмнения относно способността на оцелелите автокрации да осъществят сериозни политически промени. Освен това, привържениците на силовия подход нямат отговор на въпроса, как би могла да се съчетае подкрепата за демократизирането (за която призовават и те) с подозрителното им отношение към изборните успехи на местните ислямистки движения, които могат да заемат враждебна позиция към САЩ. Накрая, призивът за по-силна подкрепа за израелските позиции по палестинския въпрос и за възприемане на подхода "първо стреляй, а после питай" към предизвикателствата в региона, влошава шансовете на Вашингтон да установи по-тесни контакти с възходящите популистки и ислямистки сили в арабския свят.
Най-фаталният дефект на тази стратегия обаче е, че тя просто няма как да бъде реализирана на практика. Комбинацията между финансовите ограничения, които кризата наложи на САЩ и обществената умора след десетилетието неособено успешни войни, прави евентуално ново усилия за налагането на американската имперска доминация в Близкия Изток несъстоятелно (28). Истината е, че подобен опит за преодоляване на "упадъчната" външна политика на САЩ и възстановяване на доминацията ще изисква свръхнапрежение на техните финансови и военни възможности, което би поставило под въпрос дългосрочната стабилност на американската мощ. Нещо повече, дори ако Вашингтон имаше ресурсите и обществената подкрепа за осъществяването на една по-твърда и "милитазирана" политика, войната в Ирак ясно демонстрира вътрешните граници на американската твърда сила в усилията и да промени хода на събитията в региона - и то още преди "арабската пролет" да усложни допълнително нещата. Малцина араби биха подкрепили подобна американска стратегия.
Тези критични бележки следва да послужат като начална точка за формулирането на алтернативен (макар и отново в рамките на реалната политика) подход на "офшорното балансиране". Привържениците на този подход предпочитат по-тясната дефиниция на жизнените интереси на САЩ и препоръчват ограниченото ангажиране като средство за преодоляване (или поне забавяне) на американския упадък. Вместо запазването на значително военно присъствие в региона, те настояват за съкращаване на стратегическите ангажименти и съхраняване на ресурсите за редките моменти, когато бъдат застрашени жизнените национални интереси на САЩ (например възникване на заплаха за петролните доставки от региона). Според тях, Вашингтон не трябва да се стреми към доминация в региона, а по-скоро да реализира интересите си в него, като индиректно и с помощта на своите съюзници и партньори следи силовият баланс да е благоприятен за САЩ. Освен това, призовавайки за известно отдръпване от Близкия Изток, привържениците на "офшорното балансиране" разчитат да накарат държавите в него да престанат да разчитат за всичко на САЩ и сами да поемат все по-голяма част от бремето по гарантирането на регионалната сигурност (29).
Следва да подчертаем, че тази стратегия избягва амбициозните и скъпи усилия за промяна на природата на режимите в региона или активното участие в нови военни намеси в места като Сирия. Тъй като залага на използването на партньорските държави за прокарването на американските интереси в сферата на сигурността, тя изисква много по-слабо ангажиране с прокарването на спорните реформи, което би могло да отчужди от САЩ някои местни режими и да усложни сътрудничеството в сферата на сигурността. Тоест, дори да смята политическите реформи за приоритет, Вашингтон ще срещне проблеми с прокарването им. Макар че някои от привържениците на "офшорното балансиране" са силно критични към специалните отношения между САЩ и Израел (30), следва да отбележим, че на практика тази стратегия разчита именно на съюзници като Израел за съхраняването на отговарящ на американските интереси регионален силов баланс. Поради това за Вашингтон ще бъде по-трудно да притиска Израел да се съобрази с палестинските искания.
Предвид ограниченията, наложени от кризата и военните кампании през последните десетина години, акцентът върху вътрешното ограничаване на американската мощ изглежда похвален. В същото време, стратегията на "офшорното балансиране" отива твърде далеч. Въпреки че ограничаването на военното присъствие на САЩ в Близкия Изток безспорно има смисъл, мащабното и необмислено изтегляне на американските части би ерозирало влиянието на Съединените щати и ще породи вакуум, който пък може да провокира безразсъдни действия както от страна на американските противници, така и на техните съюзници. Арабските съюзници на САЩ, които винаги са се опасявали, че ще бъдат изоставени от тях, могат да се ориентират към рисковани стратегии в търсене на алтернативни гаранции за своята сигурност. Перспективите за избухването на конфликт ще нараснат като могат да достигнат до точката, която ще наложи възстановяване на мащабното американско военно присъствие в региона, особено ако бъдат застрашени петролните доставки. Тоест, липсата на значимо военно присъствие на място може драматично да ерозира влиянието на САЩ без да им гарантира сериозни политически дивиденти в замяна.
Стратегията на „прогресивното ангажиране”
Американската стратегия в региона може да избегне недостатъците на двата, очертани по-горе, подхода, ако вместо това възприеме подхода на "прогресивното ангажиране". Двата основни стълба на този подход са: окуражаването на появата на силни, демократични партньори и запазването на ограничено, но съобразено със ситуацията, американско военно присъствие в региона (31). И двата са жизненоважни. Вашингтон следва ясно и настойчиво да прокарва политическите реформи като ключов компонент на своята регионална стратегия за стимулиране появата на силни, влиятелни и вътрешно демократични съюзници. Той може да продължи да намалява военното си присъствие в региона, но да запази тесните военни връзки за да си гарантира, че ще остане в центъра на всички регионални мрежи за сигурност. И макар че САЩ не бива да хранят надежда, че тази политика неизменно ще бъде приемана от скептичното и дори враждебно настроено арабско обществено мнение, те могат да разчитат, че с нейна помощ ще могат по-добре да представят своята линия и да установят тесни връзки с всички регионални движения и лидери, споделящи техните фундаментални ценности и интереси.
Подкрепа за силните, демократични партньори
Анжажирането със силите на политическата промяна и подкрепата за политическите реформи не бива обаче да се разглеждат като отклонение от "реалния" стратегически дневен ред на САЩ. Точно обратното, арабските бунтове убедително демонстрираха неоснователността на подобни опасения. Така, по времето на Хосни Мубарак, Египет изглеждаше достатъчно надежден съюзник, който в повечето случаи действаше така, както искаше Вашингтон, по такива важни въпроси като израелско-палестинския въпрос или сдържането на Иран, но това подчинение на американските интереси влоши много сериозно имиджа му в по-голямата част на региона. В същото време, нарастващите вътрешнополитически трудности ангажираха почти цялото внимание на режима и силно ерозираха присъствието и ролята му за решаването на регионалните проблеми. Един по-демократичен Египет може да бъде оглавен от по-малко склонни да сътрудничат със САЩ лидери, но въпреки това, те могат да се окажат по-ефективни и полезни за Америка. Пример за това е Турция под ръководството на премиера Реджеп Ердоган: той е демократично избран, проислямистки настроен и е склонен да се конфронтира с Вашингтон по редица въпроси, но е силно обвързан със САЩ по основните проблеми и се ползва с влияние в региона.
Съединените щати следва да използват и приспособят своите икономически връзки, както и тези в сферата на сигурността в региона за да тласнат напред реформите. В Египет, американската техническа и икономическа помощ (включително подкрепата на САЩ за отпускане на помощи и заеми от международните финансови институции) трябва да бъде обвързана с ясни и международно признати критерии за политически и икономически реформи. В същото време, подкрепата в сферата на сигурността следва да се обвърже с гаранции, че Египет няма да се откаже от мирния договор с Израел.
Навсякъде в региона САЩ трябва да обвържат продажбата на оръжия (особено на модерни въоръжения и технологии, които местните правителства могат да използват за вътрешни репресии) за държавите от Залива, Йордания и Ирак с предприемането на стъпки към по-представително и отговорно управление и отказа от използването на репресии срещу вътрешните опоненти. Дискретните консултации следва да очертаят очакванията и по-широките контури на необходимите реформи. Промените в сферата на сигурността трябва да акцентират върху спазването на човешките права, гражданския контрол и върховенството на закона. В това отношение, Бахрейн ще бъде своеобразен лакмус, имайки предвид жестокостта, с която местните власти смазват общо взето мирното протестно движение в страната.
Предлаганата от нас стратегия не се изчерпва с безкрайното отправяне на заплахи за ограничаване на американската помощ с цел да се стимулира сътрудничеството. Подобни заплахи следва да се използват само в извънредни ситуации, например когато силите на режима убиват мирни граждани, в случай на военен преврат или сериозни нарушения за задълженията по важни договори. Целта по-скоро трябва да е постоянното ангажиране с партньорите на всички нива за да се демонстрира значението, което САЩ придават на човешките права и отговорното управление, както и ангажимента на администрацията да работи с тях за избягването на евентуални кризи, които биха провокирали Конгреса да поиска съкращаване на американската помощ.
Стратегията на "прогресивното ангажиране" ще акцентира и върху разширяването на контактите с гражданското общество и възходящите политически играчи, включително умерените ислямисти. Основната цел не е премахването на всички форми на антиамериканизма или по един вълшебен начин да бъде подобрен имиджът на Вашингтон в региона, а по-скоро САЩ да се ангажират по-широко с множеството местни мрежи от играчи за да разширят перспективите за продължителен и продуктивен диалог и постигане на взаимен компромис (32). Ислямистите, които участват в политическия процес, не използват насилие и демонстрират уважение към основните демократични ценности, не могат да бъдат изключени от подобен ангажимент, дори ако контактите с тях, дразнят техните либерални и светски настроени политически противници. В приятелски настроените към САЩ автократични държави, тази стратегия ще се стреми и към формирането на социални връзки, увеличаване подкрепата на местното население и възможност да се оттласне процесът на реформи от дъното. Във враждебно настроените страни пък, тя следва да акцентира върху подкрепата за промяна на управляващите ги режими, като върху тях се оказва непрекъснат натиск по такива проблеми като човешките права и се укрепват връзките с опозиционните мрежи.
Поставянето на подкрепата за политическите реформи и гражданското общество в центъра на вниманието, не означава, че Вашингтон следва да се опитва да "манипулира" политическото развитие в арабските държави или да се стреми да наклони везните към фаворизираните от него групировки. Вместо това, САЩ трябва ясно и твърдо да заявят подкрепата си за прозрачността, отговорността, спазването на човешките права, защитата на жените и малцинствата и обвързаността си с демократичните принципи и процеси, но, в същото време, да се въздържат от подкрепа за определени политически тенденции или лидери. Обект на американският натиск трябва да бъдат институциите и политическият процес, а не ежедневните проблеми на противоречиви местни политици. САЩ не могат и не бива да предопределят победителите.
Освен това "прогресивното ангажиране" ще изисква балансиран подход към мирния процес в Близкия Изток както с цел постигането на споразумение между израелци и палестинци, така и за да бъде укрепено доверието към САЩ и американската "мека сила" сред арабските общества (чиято политическа роля непрекъснато нараства), макар да е ясно, че постигането на "пробив" в краткосрочна перспектива не е особено вероятно. Разбира се, това не означава "да хвърлим Израел под автобуса", или да налагаме някакво определено решение. Вашингтон следва да продължи твърдо да спазва ангажиментите си към израелската сигурност. В същото време обаче, САЩ трябва признаят, че както Израел, така и палестинците имат своите легитимни претенции и аспирации и, че липсата на реален мирен процес не обслужва интересите на нито една от страните. Ето защо Вашингтон следва да се ангажира с ролята на честния посредник, опитващ се да помогне за преодоляване на различията и очертаването на параметрите на възможните компромиси, които да гарантират идентичността и сигурността на Израел и, в същото време, да реализират палестинските аспирации за достойнство и суверенитет. САЩ трябва да упражнят натиск и върху двете страни, както и върху другите регионални държави, да направят своя труден избор и да подкрепят онези регионални играчи, които са склонни да поемат риска да съдействат на мирния процес.
"Точните мащаби" на американското военно присъствие
Стратегията на "прогресивното ангажиране" разчита на това, че зависимостта на държавите-партньори от икономическата помощ на САЩ и сътрудничеството в сферата на сигурността, позволява на Вашингтон да упражнава върху тях определено политическо влияние. Но, ако самите САЩ се окажат прекалено зависими от отношенията си в сферата на сигурността с регионалните държави, това ерозира способността и склонността на Вашингтон да използва това влияние. Сегашните мащаби на американското военно присъствие, особено в Персийския залив, работи за увеличаването на тази зависимост и, в същото време, поражда "стратегически проблем", свързан с риска, че бързите политически промени могат да ерозират жизнените интереси на САЩ.
Бахрейн е най-очевидния пример за това. Връзките в сферата на сигурността с тази страна са от полза за американското влияние в региона. В същото време прекалената зависимост на САЩ от пристанището Манама, където е базиран V американски флот (макар че това сдържа иранския авантюризъм и позволява Ормузкия пролив да остане отворен) силно ограничава способността на Вашингтон да принуди управляващата династия Ал Халифа да се съобразява с исканията на местното шиитско мнозинство. В същото време американските интереси са изключително уязвими от потенциална революция в Бахрейн, провокирана от липсата на реформи. Затова, при положение, че Вашингтон реши да ревизира плановете си за ограничаване на американското военно присъствие в региона, той трябва ясно да заяви на Манама, че следва да предприеме сериозни стъпки към реформи, ако иска военните части на САЩ да останат в Бахрейн.
Тоест, "прогресивното ангажиране" ще се стреми едновременно да редуцира и да диверсифицира американското военно присъствие в Близкия Изток. Това ще позволи на САЩ да не зависят само от един партньор. Така например, съкращавайки военната си зависимост от държавите от Залива, Вашингтон ще тласне останалите на власт автократични режими към предприемането на реформи, като направи по-вероятно прекратяването на оказваната им помощ. Този подход несъмнено е свързан с риска да бъде ерозирано досегашното полезно за САЩ сътрудничество в сферата на сигурността. Но, ако се действа внимателно, общите интереси между САЩ и държавите от ССАДПЗ за "сдържане" на Иран, борбата с тероризма и гарантирането на свободния петролен транзит от региона ще надделеят над риска от пълно скъсване на отношенията.
Съкрашаването на американското военно присъствие следва да гарантира на САЩ задоволителен операционен достъп и способност бързо да увеличат военната си мощ в региона, в случай на сериозен въоръжен конфликт. Американската армия трябва да запази и дори увеличи ролята си на критично важен интегриращ "възел" в регионалните въздушни и противоракетни отбранителни системи, участвайки в операции, свързани с ранното предотвратяване на конфликти, морски операции и борба с тероризма, но свеждайки до минимум мащабите на военното си присъствие (33). Това би гарантирало на САЩ определено ниво на операционен достъп на техните военни контингенти, запазвайки в същото време зависимостта на регионалните партньори от американската военна подкрепа, което пък ще позволи на Вашингтон да продължи да иска от тях да провеждат необходимите реформи. В крайна сметка обаче, целта трябва да бъде свиването на американското военно присъствие до абсолютния минимум, необходим за осигуряване на допълнителна външна защита за регионалните партньори.
Способността на САЩ постъпателно да ограничават военното си присъствие в региона ще зависи отчасти от това, дали американската армия няма да се окаже ангажирана в поредния близкоизточен конфликт (например в Сирия или Иран). Подобно развитие би изисквало не само участие в сражения, но и ангажирането на американските части с преодоляването на последиците от конфликта, т.е. продължително военно присъствие в региона. След Ирак и Афганистан обаче, поредна американска военна интервенция в Близкия Изток е последното нещо, от което се нуждаят САЩ или американското общество би подкрепило. Независимо от това, американската армия може да окаже въвлечена в подобен конфликт от действията на други сили - например от използването на оръжия за масово унищожаване в Сирия, избухването на сирийско-турска война или превантивен удар на Израел срещу иранските ядрени мощности. В същото време, провалът на усилията да бъде ограничен "ефектът на доминото" от сирийската гражданска война или да не се допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие, може да задържи американските военни в региона в продължение на десетилетия. С други думи, много неща зависят от разрешаването на всички тези проблеми без да се прибягва до мащабна американска военна намеса.
Нова стратегия за Новия Близък Изток
Стратегическата промяна, предложена в настоящата статия, вероятно ще породи загриженост у много съюзници на САЩ и (имайки предвид досегашното американско поведение) скептицизъм сред арабските общества. Автократичните лидери от Залива, настръхват само от мисълта за реформи, да не говорим, че съкращаването на американското военно присъствие поражда у тях опасения, че са изоставени. Това обаче не бива да възпира Вашингтон. САЩ трябва да започнат все по-открито да критикуват ексцесиите на съюзническите авторитарни режими и да настояват за по-голямо уважение към човешките права и демокрацията. Толерирането на нереформираните авторитарни режими не е от голяма полза за САЩ в дългосрочен план, тъй като може да съдейства за още по-голяма криза в региона. Освен това Вашингтон трябва да положи по-сериозни усилия за да подкрепи режимите в преход с цел да улесни появата на функциониращи представителни демокрации. Той трябва да комуникира по-ефективно с техните елити както и с обществата в региона за да може по-успешно да направлява турбулентната нова арабска политика.
Предвид променящата се регионална динамика и ограничените ресурси на САЩ, стратегията на "прогресивното ангажиране" изглежда най-добрия начин за прокарването на американските интереси в Близкия Изток. Това обаче не е вълшебна рецепта. Тя не може да се справи с всяко от изключително сериозните регионални предизвикателства пред САЩ. Като всяка реалистична стратегия, тя изисква от САЩ да ограничат очакванията си относно това, което могат да постигнат чрез нея в новия Близък Изток. Вашингтон следва да полага усилия за укрепване позициите на новите демократични играчи в региона, да работи с тях за прокарването на общите интереси, като в същото време съзнава, че невинаги ще може да постигне онова, към което се стреми. Крайната цел трябва да бъде формирането на нов регионален ред по рецептите, оказали се успешни за САЩ в други региони, и базиращ се на по-силни, по-стабилни и по-демократични партньори.
Бележки:
1. Marc Lynch, The Arab Uprising: The Unfinished Revolutions of the New Middle East (New York:PublicAffairs, 2012).
2. Peter Baker and David D. Kirkpatrick, ‘‘Egypt Leader and Obama Forge Link in Gaza Deal,’’ New York Times, November 21, 2012, http://www.nytimes.com/2012/11/22/
world/middleeast/egypt-leader-and-obama-forge-link-in-gaza-deal.html?pagewanted_all&_r_0.
3. Colin H. Kahl, Melissa Dalton, and Matthew Irvine, ‘‘Risk and Rivalry: Iran, Israel, and the Bomb,’’ Center for a New American Security, June 2012, http://cnas.org/riskandrivalry.
4. Eric S. Edelman, Andrew F. Krepinevich Jr, and Evan Braden Montgomery, ‘‘The Dangers of a Nuclear Iran,’’ Foreign Affairs, January/February 2011, http://www.foreignaffairs.com/articles/67162/eric-s-edelman-andrew-f-krepinevich-jr-and-evanbraden-montgomer/the-dangers-of-a-nuclear-iran; and Colin H. Kahl, Melissa Dalton,
and Matthew Irvine, ‘‘Atomic Kingdom: If Iran Builds the Bomb, Will Saudi Arabia Be Next?’’ Center for a New American Security, February 2013, http://cnas.org/atomickingdom.
5. Thom Shanker, ‘‘In Kuwait, Panetta Affirms U.S. Commitment to the Middle East,’’ The New York Times, December 11, 2012, http://www.nytimes.com/2012/12/12/world/middleeast/in-kuwait-panetta-affirms-us-commitment-to-middle-east.html?_r_0.
6. David Albright, Christina Walrond, Andrea Stricker, and Robert Avagyan, ‘‘ISIS Analysis of IAEA Iran Safeguards Report,’’ Institute for Science and International Security, November 16, 2012, http://isis-online.org/uploads/isis-reports/documents/ISIS_Analysis_IAEA_safeguards_Report_November_16_2012-final.pdf.
7. William C. Witt, et al., ‘‘Iran’s Evolving Breakout Potential,’’ report, Institute for Science and International Security, October 8, 2012, http://isis-online.org/uploads/isisreports/documents/Irans_Evolving_Breakout_Potential.pdf.
8. Alireza Nader, ‘‘Smart Sanctions,’’ Foreign Policy, September 25, 2012, http://www.
foreignpolicy.com/articles/2012/09/25/smart_sanctions.
9. Dalia Dassa Kaye and Frederic, ‘‘Arab Spring, Persian Winter,’’ Foreign Affairs, July/August 2011, http://www.foreignaffairs.com/articles/67942/dalia-dassa-kaye-andfrederic-wehrey-michael-scott-doran/arab-spring-persian-winter; Colin H. Kahl, ‘‘Supremely Irrelevant,’’ Foreign Policy, January 25, 2012, http://www.foreignpolicy.com/articles/2012/01/24/supremely_irrelevant?page_full.
10. Robert F. Worth, ‘‘Effort to Rebrand Arab Spring Backfires in Iran,’’ New York Times, February 2, 2012, http://www.nytimes.com/2012/02/03/world/middleeast/effort-to-rebrand-arab-spring-backfires-in-iran.html?pagewanted_all.
11. Barbara Slavin, ‘‘Poll: Sectarianism, Syria drive negative image of Iran,’’ Al-Monitor, http://www.al-monitor.com/pulse/originals/2013/03/zogby-poll-negative-arab-attitudesiran-syria.html.
12. Thanassis Cambanis, ‘‘How the Arab Spring Killed Hezbollah,’’ The New Republic, September 20, 2012, http://www.tnr.com/blog/plank/107543/how-the-arab-spring-killed-hezbollah#; and Dexter Filkins, ‘‘After Syria: If the Assad Regime Falls, Can Hezbollah Survive,’’ The New Yorker, February 25, 2013, pp. 48—57.
13. ‘‘Morsi Criticizes Syria at Tehran Meeting,’’ Al Jazeera, August 30, 2012, http://www.aljazeera.com/news/middleeast/2012/08/20128308579560767.html.
14. F. Gregory Gause, III, ‘‘Is Saudi Arabia Really Counter-Revolutionary?’’ Foreign Policy, August 9, 2011, http://mideast.foreignpolicy.com/posts/2011/08/09/is_saudi_arabia_really_counter_revolutionary; and F. Gregory Gause, III, ‘‘The Gulf Regional System and the Arab Spring,’’ The Montre´al Review, March 2012, http://www.themontrealreview.com/2009/The-International-Relations-of-the-Persian-Gulf.php.
15. За по-ясна представа, виж Brian Michael Jenkins, Al-Qaeda in Its Third Decade: Irreversible Decline or Imminent Victory (Santa Monica, CA: The Rand Corp., 2012).
16. Peter Bergen, ‘‘Time to Declare Victory: Al-Qaeda is Defeated,’’ CNN.com, June 27, 2012, http://security.blogs.cnn.com/2012/06/27/time-to-declare-victory-al-qaeda-isdefeated-opinion/; and Jenkins, Al-Qaeda in Its Third Decade, pp. 5—6.
17. Akiva Eldar, ‘‘Israel’s New Politics and the Fate of Palestine,’’ The National Interest, July/August 2012, pp. 5—15, http://nationalinterest.org/article/israels-new-politics-the-fatepalestine-7069.
18. Khaled Elgindy, ‘‘Why Palestinians Protest,’’ Foreign Affairs, September 20, 2012, http://www.foreignaffairs.com/articles/138131/khaled-elgindy/why-palestinians-protest.
19. Scott Wilson, ‘‘Where Obama Failed in Forging Peace in the Middle East,’’ Washington Post, July 14, 2012, http://www.washingtonpost.com/politics/obama-searches-for-middle-east-peace/2012/07/14/gJQAQQiKlW_story.html.
20. Eldar, ‘‘Israel’s New Politics and the Fate of Palestine.’’
21. Относно притесненията на Израел във връзка с арабските бунтове, виж Efraim Inbar, ‘‘Israel’s National Security Amidst Unrest in the Arab World,’’ The Washington Quarterly 35, no. 3 (Summer 2012), pp. 59—73.
22. Daniel Kurtzer, ‘‘Reviving the Peace Process,’’ The National Interest, January/February 2012, pp. 38—46, http://nationalinterest.org/article/reviving-the-peace-process-6281.
23. Виж например, Yosef Kuperwasser and Shalom Lipner, ‘‘The Problem is Palestinian Rejectionism,’’ Foreign Affairs, November/December 2011, pp. 2—9, http://www.foreignaffairs.com/articles/136588/yosef-kuperwasser-and-shalom-lipner/the-problemis-palestinian-rejectionism.
24. Office of the Press Secretary, ‘‘Remarks by the President on the Middle East and North Africa,’’ The White House, May 19, 2012, http://www.whitehouse.gov/the-press-office/2011/05/19/remarks-president-middle-east-and-north-africa.
25. Виж например, Charles Krauthammer, ‘‘Collapse of the Cairo Doctrine,’’ Washington Post, September 20, 2012, http://www.washingtonpost.com/opinions/charleskrauthammer-collapse-of-the-cairo-doctrine/2012/09/20/72fb7f62-035f-11e2-91e7-2962c74e7738_story.html ; and Lee Smith, ‘‘Obama in Retreat,’’ The Weekly Standard, July 2, 2012, http://www.weeklystandard.com/articles/obama-retreat_647776.html?nopager_1.
26. За последния, виж Robert Kaplan, ‘‘Good Mideast Dictators,’’ Stratfor, July 25, 2012, http://www.stratfor.com/analysis/good-mideast-dictators-robert-d-kaplan.
27. William Kristol, ‘‘Obama’s Moment in the Middle East — and at Home,’’ Washington Post, February 23, 2011, http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2011/02/22/AR2011022203763.html; and Jamie M. Fly, ‘‘Obama is Unwilling to Lead the U.S. Response to the Arab Spring,’’ U.S. News, September 27, 2012, http://www.usnews.com/debate-club/has-obama-properly-handled-the-arab-spring/obama-is-unwilling-tolead-the-us-response-to-the-arab-spring.
28. Michael Mazarr, ‘‘The Risks of Ignoring Strategic Insolvency,’’ The Washington Quarterly 35, no.4 (2012), pp.7—22, csis.org/files/publication/twq12FallMazarr.pdf.
29. Christopher Layne, ‘‘The Global Power Shift from West to East,’’ The National Interest, May/June 2012, pp. 30—31, http://nationalinterest.org/article/the-global-power-shiftwest-east-6796?page_show; Harvey M. Sapolsky, Benjamin H. Friedman, Eugene Gholz, and Daryl G. Press, ‘‘Restraining Order: For Strategic Modesty,’’ World Affairs Journal, Fall 2009, pp. 84—94, http://www.worldaffairsjournal.org/article/restrainingorder-strategic-modesty; and Stephen M. Walt, ‘‘The End of the American Era,’’ The National Interest, November/December 2011, pp. 13—15, http://nationalinterest.org/article/the-end-the-american-era-6037.
30. Walt, ‘‘The End of the American Era,’’ pp. 14—15.
31. Виж Marc Lynch, ‘‘Does Obama have a Middle East strategy?’’ Foreign Policy, January 10, 2013. http://www.foreignpolicy.com/articles/2013/01/10/does_obama_have_a_middle_east_strategy
32. Виж например, Anne-Marie Slaughter, ‘‘A Grand Strategy of Network Centrality,’’ in Richard Fontaine and Kristin M. Lord, eds., ‘‘America’s Path: Grand Strategy for the Next Administration,’’ Center for a New American Security, May 2012, pp. 43—56, http://www.cnas.org/files/documents/publications/CNAS_AmericasPath_Fontaine-Lord_0.pdf.
33. До известна степен, тази цел вече присъства в "Регионалната архитектура на сигурност" на Централното командване на САЩ, но командването предвижда много по-сериозно укрепване на американското присъствие в Близкия Изток. Виж Gen. David Petreaus, Remarks to the 6th International Institute for Strategic Studies Regional Security Summit (The Manama Dialogue), Bahrain, December 12, 2009, http://www.iiss.org/conferences/the-iiss-regional-security-summit/manama-dialogue-2009/plenary-sessions-and-speeches-2009/fifth-plenary-session/fifth-plenary-session-general-david-petraeus/.
* Доцент в Школата за международни отношения Едмънд Уолш, старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност и анализатор на Уошингтон Куотърли
** Доцент в Университета Джордж Вашингтон, старши сътрудник в Центъра за нова американска сигурност и анализатор на Уошингтън Куотърли
{backbutton}
