България е разположена в Югоизточна Европа, на Балканите – най-изостаналата в социално-икономическо отношение част на Европейския съюз, в зоната на контакт между високоразвития Европейски Запад (ЕС), трансформиращото се Постсъветско пространство и нестабилното Арабско Източно Средиземноморие.
Наложилите се през последните десетилетия почти аксиоматични щампи за оценъчните предимства на националното географско пространство, за неговото благоприятно природно-екологично, транспортно-икономическо и геостратегическо положение, са в значителен контраст с реалната степен на усвояването им. На практика, в посока от Западна и Северна Европа на югоизток към Балканите и България показателите, измерващи демографска гъстота, жизнен стандарт, икономическа плътност, инвестиционна и туристическа привлекателност, са в низходяща градация и имат почти десетократни разлики.
Динамичните глобални и континентални цивилизационни процеси през XIX-XX век и особено през последните няколко десетилетия поставят пред България предимно негативни предизвикателства, свързани с измененията в блоковите геостратегически съотношения. Междинното географско положение и драматичните обрати на външнополитическия избор са първостепенни предпоставки за почти пермантния ù периферно-буферен пространствен статут.
Специфичен природно-ресурсен потенциал и неадекватна геоекологична активност
Релефното разнообразие, земните недра, хидро-климатичният потенциал, почвеното и растителното богатство предлагат оптимални условия за модерно развитие чрез специализация в стопански отрасли като: възобновяема енергетка; устойчиво земеделско и горско стопанство; лека и хранителна промишленост; парфюмерийно-козметична и фармацевтична промишленост; туризъм. Потенциалните екосистемни услуги на българския природен капитал позволяват функционирането му в хармония с обществените потребности.
В почти пълен дисонанс с природноресурсния потенциал на страната, нейното съвременно икономическо развитие се основава на остарели екстензивни приоритети, на изчерпали своето значение имитационни модели и критерии за обществена ефективност. По-голямата част от промишлената продукция на България се формира чрез функциониране на ресурсоемки, енергоемки и агресивни в екологично отношение технологии. Земеделската активност е подчинена на неадекватни за почвено-климатичния потенциал и трудноадаптивни за българския селянин механизми. Специфичното историческо наследство и дълбоката демографска криза в българското село, липсата на правно-административна протекция от държавата и допуснатото агресивно поведение на дъмпингови вносители демотивира националното производство. В резултат се увеличават необработваемите земи (около 1/3 от земеделския фонд), които стават все по-лесна мишена на външния инвеститорски интерес. Практически безотчетната и реално скрита за държавния контрол горска агресия се превръща в полуфеодална дейност, обслужваща електорални цели и държаща в подчинение населението в планинските райони. Липсата на реалистична туристическа политика превръща страната ни в евтина алкохолна дестинация за масови туристи с нисък социален статус. Същевременно, все по-голяма част от българите отдават предпочитание на конкурентни дестинации в съседни страни.
Екологичната политика в страната е декларативна, фрагментарна, с ниска степен на междуведомствена обвързаност и ефективност. Липсва регионален подход, стимулиращ политиките, съобразени с пространствените природно-екологични особености на отделните планово-административни единици в страната.
Демографска катастрофа, етнически синдроми и политическо безотговорност
След 1985 официално регистрираното население на страната е намаляло с около 1,6 млн. души (около 18%), а неофициалните данни сочат отлив на около 2,5 млн. души (23%). Ежегодният демографски спад през последното десетилетие е в рамките на 40-45 хил. души. Тенденцията е безпрецедентна дори в световен мащаб. България е страна, създаваща най-бърз демографски вакуум в Европа (средната демографска гъстота след 1985 намалява от 82 на 65 души на км2). Сред основните причини за това изпъкват: значителната емиграция към Турция и Запада; резултативното разрушаване на възрастовата демографска структура; рязко намалялата раждаемост, фрагментарната социална изолация, влошените трудови условия, хаотичното здравно обслужване и свързаната с това висока степен на заболеваемост и смъртност.
Около 25 % от населението на страната е в надтрудоспособна възраст, а делът на децата до 15 години – едва 14 %. Съотношението между брой на родените деца и брой на абортите е почти 2:1. Ежегодно над 500 деца не доживяват една година. Коефициентът на детска смъртност през последното десетилетие е 8-10 ‰ и е около два пъти по-висок в сравнение със средните му стойности в ЕС. Проучване на Евростат за 2013 сочи, че близо половината от децата на България са застрашени от бедност. През последното десетилетие над 50 % от родените у нас са в условия на извънбрачни връзки, което създава значими проблеми за социалната им адаптация, като близо половината не могат да разчитат на реален родителски контрол и грижи. Расте броят на бездомните и просещите. В приюти живеят над 10 хиляди деца, още повече са нерегистрираните нуждаещи се от социална закрила.
Според официалното национално преброяване през 2011 около 15% от населението на България са неграмотни или полуграмотни – основна причина за живот в лишения, духовна нищета и социална изолация. Нарушени са обществените функции на българското училище. Основните му цели са тяснообразователни при липса на реални усилия за възпитателно координирана политика между учители, родители и национални ценности. Образователните цели са унифицирани и не отчитат регионалната и локална етнокултурна специфика на отделните области, общини и селища. Непрекъснато сменящите се стратегически вектори на образователното ведомство се подхранват от хаотична административно-политическа конюнктура и се формулират от откъснати от реалната ситуация чиновници, които имат повърхностен поглед върху училищната специфика и нейните динамични изменения. Липсват адекватни критерии за финансова обществена оценка на учителската професия. Като хронологично сравнение в това отношение може да послужи статистическият годишник на Царство България от 1939, където е видно, че заплатата на гимназиален учител е равна на заплата на полковник от армията, а заплатата на училищен директор или млад университетски преподавател – на генералска заплата.
Броят на подпокривните пространства, предлагащи абонирано изчакване за диплом с текст, удостоверяващ че търпеливият притежател е висшист, вече е приблизително равен на броя на МОЛ-овете в страната. Броят на потенциалните кандидат-студенти, завършващи средно образование е вече приблизително равен на местата, одобрени от държавата за първокурсници във висшите училища. Броят на учещите се днес в чужбина български студенти е приблизително равен на студентите в социалистическа България. Броят на връщащите се да живеят в страната е почти нула. Над половината от студентите, завършващи български университети, желаят да емигрират в по-високо развити страни.
За да получи щатен преподавател във висше училище следваща академична степен или звание все по-често се оказва достатъчно да посочи 6-7 вече преминали подобна процедура съмишленици, готови да демонстрират жест на съпричастност като гласуват „за“ в чисто формално проведено заседание на т. нар. „Научно жури“. Като доводи за гласуване могат да се окажат достатъчни електроннни или други апокрифни форми на представен авторски монографичен труд (например хартиен тираж от 5-10 екземпляра) и десетина текста от последните няколко месеца, скрити от научната общност със заклинанието „под печат“.
Професионалната квалификация на трудовите ресурси в България се основава на хаотичен индивидуализъм и крайно либерално отношение на държавата, като се отличава с изключително ниска степен на адаптивност към особеностите на съвременното цивилизационно развитие. Това активира растяща младежка безработица, неблагоприятни криминогенни тенденции и отчаяни миграционни настроения.
Расте относителният дял на населението с елементарни консумативни поведенчески стереотипи, на хората, неуважаващи европейските и цивилизационни хуманни принципи, държавността, съседите, обществените постижения, миналото, природата и обществената инфраструктура. Все повече интелигентни млади българи виждат изход единствено в урбанистичната и задграничната емиграция.
Провежданата съвременна демографска политика в страната е фасадна, с едностранна финансово-статистическа методологична ограниченост, не дава значими резултати и е неспособна дори частично да смегчи неблагоприятните тенденции. Отличава се с ясно изразени етноконфесионални синдроми, оказващи блокиращ ефект при опитите за използване на успешни в световната практика механизми за регулиране и управление на социално-икономически процеси. Липсва гъвкавост при обективното формулиране на причинно-следствените връзки между процесите, водещи до увеличаване на нравствената и материалната нищета за все по-големи слоеве от населението.
Липсва стратегическа визия за използването на средно- и дългосрочни механизми, оптимизиращи демографските процеси. Липсва междуинституционална обвързаност на едностранно използваните ограничени финансови стимули със значими образователно-възпитателни и социо-културни аспекти на демографското развитие. Не се използва потенциалът на регионално диференцирани демографски политики, отчитащи природно-екологичните условия, възрастовата структура, етноконфесионалните особености, степента на грамотност и жизнения стандарт на населението.
Критична селищна и транспортна инфраструктура
Общият брой на селищата у нас през 2012 е 5278, в т. ч. 257 града. Според официалната статистика, само в седем града с над 100-хилядно население живее всеки трети жител на страната (общо около 2,5 млн. души). Реално неотчетени са още над 0,5 млн. души. Значителна част от населението на някои от тях реално не живее в градски условия според европейските стандарти и спъва редица муниципални инициативи за позитивни устройствени изменения на селищната среда.
В селата (5021) вече са останали по-малко от 2 млн. души (27% от общото население), но в тях все все още се намират 34% от сградния жилищен фонд на страната. Около 1/3 от селското ни население е в надтрудоспособна възраст, а децата под 15-годишна възраст са едва 13%. Близо 200 села са напълно обезлюдени само през последните 2-3 десетилетия. След 2001 от административната карта на страната са „изтрити” над 100 села. Всяко пето село е с по-малко от 50 души население. Безконтролното масово полулегално и агресивно заселване на инородно население в редица села с отслабващи функции води до тяхното практическо преждевременно социално-икономическо и правно-административно изключване от общия национален стопански механизъм.
Физическото и естетическото състояние на селищния сграден фонд и прилежащата комуникационна инфраструктура е незадоволително. Едва около половината от населението на страната живее в сгради с относително подходяща за модерните жизнени стандарти инфраструктура. Близо 55% от жилищата все още се отопляват с дърва и нискокалорични въглища. Над 70 % от жилищния сграден фонд не са санирани в съответствие с критериите за задоволителна енергийна ефективност.
Едва 7 от 28-те административни области в страната се оценяват с относително добро състояние на шосейната пътна мрежа. Дори автомагистралните участъци генерират критични форми на несигурност, заради разрушена пътна настилка. Изключително тежко е положението при жп транспорта. Поради технологично изоставане, средната скорост на движение на влакови композиции е 2-3 пъти по-ниска от водещите в това отношение страни. Редица жп участъци не са ремонтирани от десетилетия. Трафикът на товарни и пътнически влакове през някои селища е опасен, поради безконтролни набези над инфраструктурата или подвижния състав.
Незадоволителното състояние на транспортната инфраструктура калкулира значителни загуби за националното стопанство. На практика, липсва политическа воля и дългосрочна приемственост във визията за стратегическо развитие на транспорта в страната с изключение на фанфарното изоставащо строителство на жп и автомобилни магистрални участъци, чието планирано завършване може хипотетично да доближи България до европейски стандарти едва след няколко десетилетия.
Вътрешна политическа нестабилност
Наследството на социалистическата държавност, мудната и в много отношения имитационна трансформация на стопанството и социалните отношения, както и редица неблагоприятни за страната външни фактори, катализират остри форми на идеологическо, културно и партийно-политическо противостоене: между социално-класови и корпоративни групи; между ценностната система на поколенията, родени преди и след 1989; между етнически и религиозни общности; между електорат и политически елит.
Динамичните изменения на политическата конюнктура препятстват приемствеността и налагането на консенсусни средно- и дългосрочни обществени приоритети. Появата на нови харизматични лидери често води до резки обрати в електоралното поведение на населението и значими трансформации на политическото пространство. Разделението на властите е в много отношения дебалансирано или фиктивно. Липсва реален гарант за политическа стабилност при нарастване на общественото напрежение по основни въпроси, свързани с интересите на обществото и сигурността на държавата. Доверието в институциите е критично ниско и емоционално мотивирано. Налице са типични форми на проявление на регионална политическа несправедливост, свързани с разлики в поведението на социални или културни общности, със степента на електоралната им активност и с политическите им предпочитания. Често политически избранници заемат обществени позиции в резултат от изборни манипулации и туризъм. Елементи на нестабилност внасят и псевдополитици, подменящи вота и електоралните послания.
Правоохранителните и правораздавателните механизми не успяват да наложат респект спрямо криминогенния контингент в страната. Значителна част от селищната и междуселищната пътна мрежа в някои периферни и изостанали региони на практика се експлоатират без контрол от страна на държавните органи, което често води до тежки инциденти и значими човешки жертви. Цели села и техните землища са подложени на истински миграционни опустошения в сезоните за събиране на земеделската реколта, на което държавата и правото не успяват или не желаят да се противопоставят ефективно.
Общественият договор в страната изисква преосмисляне, проведено след широка дискусия, основана на отговорно формулирани стратегически цели и добре обмислени механизми на адаптиране към съвременните предизвикателства пред държавата и населението й.
Ниска комплексна стопанска ефективност и инвестиционна наукоемка непривлекателност
Динамичните политически трансформации след 1989 катализират негативни социално-икономически последици и противоречиви изменения в материалната ценностна система на обществото. Неколкократното съкращаване на промишленото производство рефлектира отрицателно върху жизнения стандарт на населението. Един от съпътстващите го ефекти е първоначалното рязко съкращаване на промишленото замърсяване и другите форми на екстензивен антропогенен натиск върху природните системи. Аграрно-промишленият срив предизвика несъразмерно увеличаване на относителния дял на отраслите в третичния сектор – тенденция, която на пръв поглед може да се разглежда като положителна, тъй като ни доближава до модел, характерен предимно за по-развитите страни.
Същевременно обаче, поради технологично изоставане и загуба на външни пазари, най-тежко засегнати се оказват отрасли на наукоемкото машиностроене, текстилната и хранителната промишленост. Пасивната и предимно социално мотивирана подкрепа на държавата за големи предприятия на тежката промишленост с привидно висока стратегическа значимост води до нарастване на относителния дял на екологоемки отрасли като въглищна енергетика, рудодобив, тежка химия, металургия, циментова и целулозно-хартиена промишленост. Една от главните причини за това е несъразмерната структура на външните инвестиции в страната. Над 2/3 от тях са безпрепятствено насочвани от мощни западни компании към български отрасли, които са относително ефективни от финансово-икономическа гледна точка, но се отличават с висока екологоемкост, неизгодна структура на добавената стойност и експортна насоченост.
Независимо от изключително благоприятния почвено-климатичен потенциал, тежката демографска ситуация в селата катализира постепенни негативни трансформации в земеделската специализация на страната. Дефицитът на работна сила принуждава все повече селски стопанства да подменят високодоходни, но трудоемки, с лесно механизиращи се, но нискодоходни производства. Отрицателна роля в това отношение играят и някои неизгодни за страната ни земеделски политики на ЕС.
Реално протичащите процеси в едни от най-привлекателните като туристически ресурс морски и планински райони на страната придобиват екстремни антропогенни стойности и поставят под съмнение средно- и дългосрочното им устойчиво развитие.
Периферно външно политико-икономическо интеграционно примирение и съглашателство
Наложилият се на обществото нисколегитимен национален елит често използва като оправдателни мотиви евроатлантическите интеграционни идеали при обслужване на външни корпоративни интереси. Афиширането на общи континентални цели играе блокираща роля при опитите да се изграждат ефективни механизми за устояване спецификата на българския обществен интерес. След присъединяването на България към НАТО и ЕС управляващите партии и техните лидери са съглашателски идейно изчерпани и не предлагат адекватни на обективните реалности корективи в националната стратегическа концепция за превантивно противодействе на неблагоприятни и опасни за националната сигурност външни предизвикателства.
Липсва стратегическа визия, чрез която да се реализират потенциалите на страната като посредник между различни култури и асиметрични стопански пространства, произтичащи от нейното географско и геополитическо положение. На практика България играе ролята на заден двор за Европейската идея и буфер за нелегалното трансконтинентално движение на стоки, оръжие, наркотици и хора към Европа. Липсват ефективни външнополитически инициативи за усвояване интеграционния потенциал в отношенията с периферните за ЕС страни от Черноморския басейн, Кавказ, Централна Азия и Близкия изток. Страната ни е пасивен рефлектор на импулси и процеси, катализирани в съседни страни и региони. Българската армия е сведена до санитарен минимум, като не се отчита нейната стратегическа значимост при редица потенциални асиметрични и невоенни сценарии за националната сигурност.
Значителни вътрешни регионални контрасти
Неблагоприятните общи фонови обществени характеристики се мултиплицират от задълбочаващи се регионални диспаритети с тежки икономически, социо-културни и природно-екологични последици:
- Само в Югозападния район, върху 18% от територията на България, живеят 29% от населението и се произвеждат 39% от промишлената продукция и 49 % от БВП на страната. Към него се насочват над 2/3 от чуждестранните инвестиции в България.
- В 5 от 28 области (София-град, Пловдив, Бургас, Стара Загора и Варна), върху 22% от територията на страната, живеят 44% от населението и се произвеждат около 60% от нейния БВП.
- В 20 от 264 общини, върху 11% от националната територия, живеят 49% от населението и се създават над 55% от БВП на България.
- Само в област София-град, върху 1,2% от територията, живеят над 16% от населението и се произвеждат 36% от БВП на страната. Към столичната агломерация са насочени около половината от всички преки чуждестранни инвестиции, влезли в страната през последните 20 години.
Значителните регионални контрасти са предпоставка за ниска регионална ефективност на общественото развитие. Посочените по-горе данни са индикатор за опасни дестабилизиращи тенденции. Налице е задълбочаваща се регионална несправедливост, която може да катализира крайни форми на регионален егоизъм, значително вътрешно обществено-политическо напрежение и общо намаляване потенциала на българската държава. Тези процеси са изключително неизгодни и дори опасни за българското общество в условията на глобализация и отслабени защитни функции на държавните граници в условията на задълбочаваща се континентална интеграция.
Декларираните на институционално ниво цели и механизми на регионалната политика в България са неефективни и в сегашния си вид не могат да решават дори елементарната първостепенната задача – намаляване темповете на диспаритетните тенденции.
Заключение
Посочените катастрофални тенденции в развитието на българското общество и българската държава предизвикват оправдан песимизъм сред тези, за които състоянието на нацията е споделена грижа и гражданска отговорност. Техните тревоги обаче са безпредметни, ако не бъдат последвани от безпрецедентни мерки от страна на неукрепналото и все още нискоефективно гражданско общество и на истински отговорни родолюбиви политици от ново поколение. В противен случай горепосочената песимистична география на съвременността много скоро може да се превърне в безвъзвратна класическа история на глупостта.
Тук е мястото да се цитира един класически пасаж на известния американски политолог Збигнев Бжежински: „Само ако успеем да създадем общество, ръководено от споделени критерии ..., бихме помогнали да се формира един свят, който наистина да е в състояние да контролира съдбата си. Само благодарение на подобно осъзнаване можем, навлизайки в ХХІ век, да имаме някакви гаранции,че ще бъдем господари, а не жертви на историята”
Написано е за глобални проблеми, но приляга и за България и нейното съвременно общество, което трябва да ни накара да се замислим сериозно за предстоящите национални предизвикателства ....
* Ръководител на катедра Регионална и политическа география в СУ „Св. Кл. Охридски“, член-основател на Българското геополитическо дружество
{backbutton}