През следващите 25 години Арктика ще се превърне в арена на конкурентна борба между водещите световни сили за достъп до нейните енергийни, минерални и хранителни ресурси и пазари, в мащаби, непознати досега в този регион на планетата. В исторически план, подобни фундаментални трансформации в условията за живот и активност на хората (промените в климата, откриването на нови големи залежи на стратегически суровини или отварянето на нови, стратегически важни, транспортни маршрути и т.н.) често пораждат политическа нестабилност.

Основните движещи сили на сегашните промени в Арктика са:

- Откриването на нови петролни залежи, в период на непрекъснато нарастване нуждите от енергоносители и повишаване на цената им;

- Технологичното развитие, в резултат от което достъпът до минералните ресурси на региона стана по-лесен, което изостри конкуренцията за контрола върху тях;

- Недостигът на хранителни продукти, в глобален мащаб, водещ до ръст в търсенето на рибни протеини, което пък провокира битката за достъп до богатите рибни ресурси на Арктика;

- Краят на студената война, с разпадането на Съветския съюз и раждането на нова Русия, което сложи край на конфронтацията между суперсилите и, по редица други начини, промени геополитическата ситуация в региона;

- Накрая, но не и на последно място по значение, следва да споменем глобалното затопляне, чиито ефект допълнително усилва ефекта от първите четири фактора за промените в Арктика, и заплашва да разруши сегашния начин на живот и културната основа на коренните народи в региона, превръщайки го в много по-достъпен за индустриална експлоатация.

Арктика и Северният ледовит океан

Арктика обхваща около 1/6 от земната маса или над 30 млн. квадратни километра. В центъра и е разположен покритият с ледове Северен ледовит океан. Площта му е около 14 млн. кв км, т.е. почти половината от целия арктически регион.

Северният ледовит океан е вътрешен воден басейн, който се свързва с Тихия океан през Беринговия пролив, а с Атлантическия – през Гренландско/Норвежко море. Останалата му част е обградена от държави, разположени в Евразия, или Северна Америка. Дълбокият Централен басейн съставлява почти половината от Северния ледовит океан, останалата половина пък представлява неговия континентален шелф, по-голямата част от който е ситуирана по евразийския бряг. Така например, от островите на архипелага Земята на Франц Йосиф, континенталният шелф продължава на повече от 1500 км от руския бряг на сушата. Нито един друг океан не притежава континентален шелф с подобни относителни размери.

Централният басейн се пресича от три, почти успоредни планински хребета, единият от които е продължение на вулканично активния Средноатлантически хребет. Средният хребет, носещ името Ломоносов, свързва континенталния шелф на Гренландия с този на Сибир.

По-голямата част от континенталния шелф, обграждащ Централния басейн, е покрит с необичайно плитка вода. Така, средната дълбочина между островите Нова земя и Беринговия пролив постоянно е под 100 метра, докато в Баренцово море, източно от линията между Нордкап, в Норвегия, и Судкап, в архипелага Свалбард (Шпицберген), тя е между 200 и 350 метра.

Климатът е арктически, т.е. през дълги периоди от зимата постоянно е тъмно, докато през лятото се наблюдават т.нар. „полярни нощи” (когато постоянно е светло). По време на краткото арктическо лято, ледът по крайбрежието се топи и разчупва и заснежените брегове се превръщат в зелена тундра, обитавана от хората от хиляди години насам. Освен това Арктика дава живот на богата флора и фауна, включително на много специфични видове, като например някои от най-големите бозайници на планетата.

Но (поне досега), по-голямата част от Северния ледовит океан постоянно е покрита с лед. Всяка есен, океанският лед, оцелял по време на летното топене, започва да се разширява на юг, като минималната площ на това разширение е около пет млн. кв. км, а максималната – около 11 милиона кв. км. По пътя си на юг той се слива с новия лед, който се разпространява от крайбрежието на север, в резултат от което корабоплаването в тези води става напълно невъзможно (освен с ледоразбивачи). От октомври до юни, Северният ледовит океан е изцяло покрит с лед, което прави невъзможна активната икономическа дейност в региона. Но, както вече посочих, нещата бързо се променят, след като дебелината и разпространението на ледената покривка бързо намаляват, в резултат от глобалното затопляне.

Арктика е чувствителен индикатор, както и важен регулатор на глобалните климатични промени. Продължителните температурни колебания са много по-големи в полярните райони, отколкото където и да било другаде по света. Освен това, големите количества лед в Арктика (независимо дали става дума за ледници или за океанската ледена покривка) реагират драматично на всяка по-дълготрайна температурна промяна в атмосферата на планетата. По-късно ще се върна на този въпрос.

Полярният лед формира основата на богата хранителна верига. Под леда се развиват разнообразни водорасли и планктон, с които се хранят рибите. Те пък са храна за птиците, тюлените, моржовете и китовете. На свой ред, тюлените, които раждат и отглеждат малките си на леда, се превръщат в плячка за полярните мечки и лисици, често стигащи чак до Северния полюс. В продължение на хилядолетия, канадските ескимоси (инуитите) се прехранват, като ловуват тюлени, спящи върху леда, или пък дебнейки китовете, които, от време на време, се подават над леда за да дишат.

Северният ледовит океан и съседното му Норвежко море представляват едни от най-големите и ценни рибни басейни и са  в основата на процъфтяващата в региона риболовна индустрия. Арктическите територии, около Северния ледовит океан, притежават значителни запаси от стратегически минерални ресурси, като диаманти, злато, мед, желязо, платина, въглища и, не на последно място, уран. Днес обаче, най-важният им икономически ресурс са петролът и природният газ. Смята се, че около 25% от всички неразработени петролни залежи на планетата се намират в региона. Тоест, около 130 млрд. барела петролен еквивалент са все още скрити в Аляска, Северна Канада и Русия, както и в континенталния шелф под Северния ледовит океан.

Всички територии в Арктика, включително островите, са обекти на безспорния суверенитет на арктическите държави: Русия, САЩ, Канада, Дания/Гренландия, Исландия, Норвегия, Швеция и Финландия. Така, архипелагът Свалбард (Шпицберген) е собственост на Норвегия, съгласно Парижкия договор от 1920. Според този договор, Норвегия се задължава да гарантира на всички подписали го страни правото да експлоатират природните ресурси на островите. Що се отнася до суверенитета над Северния ледовит океан и морското му „легло”, включително очертаването на континенталния шелф между съседните държави от региона, редица въпроси все още остават нерешени. Но, и на тях ще се спра малко по-късно.

Макар че значителни части от Арктика са изключително рядко населени, северно от Полярния кръг живеят около три и половина милиона души, включително над 30 различни аборигенни народи и племена, които говорят на дванайсет различни езици. Голямото мнозинство от жителите на Арктика се занимават с лов и риболов, добив на природни ресурси, или пък работят в местните военни бази. Наистина, след края на студената война, активността на военните в региона спадна. По-голямата част от населението живее в градове или села, което се отнася най-вече за арктическите райони на Русия, където само в Мурманск живеят около 310 хиляди души и където има над трийсет града с население повече от 10 хиляди души. Русия продължава да поддържа, на Колския полуостров, най-големия в света комплекс от военни бази, включващ военноморски и военновъздушни бази, армейски лагери и полигони за изпитания на военна техника и провеждане на учения. В Северна Америка, най-големите селища, разположени северно от Полярния кръг, са Бароу, в Аляска (4500 жители), и столицата на канадската територия Нунавут – Икуалуит, с 4000 жители.

Като изключим районите около руските индустриални центрове в региона, където въздухът, водата и почвата често са силно замърсени, като цяло, Арктика може да се похвали с относително чист въздух, океани, реки и езера, особено в сравнение със ситуацията в зоните с по-умерен климат.

По правило, териториалната експанзия в Арктика се осъществява без конфликтите и споровете, характерни за разширяването на националния суверенитет в по-топлите региони на планетата. Дори когато е налице открит сблъсък на интереси, държавите, по правило, не позволяват той да прерасне в по-голям конфликт. Според тях, Арктика (поне доскоро) просто не си струва подобен риск (1). Основната причина е, че държавите от региона дълго време смятаха, че той не представлява особена икономическа ценност. Отдалечеността му от големите политически и икономически центрове, както и от важните транспортни маршрути, го лишаваше и от сериозна военно-стратегическа стойност. След (и, отчасти, в резултат от) Втората световна война, това схващане за Арктика започна да се променя. Значението на региона нарасна както в икономически, така и във военно-стратегически и политически план. След като, през 1968, американците откриха петрол в Прюдо бей (Аляска) и последвалите открития на петролни и газови находища в арктическите зони на Канада и Русия, стана очевидно, че Арктика представлява изключително мащабен източник на петрол. Дните, когато държавите от региона лесно и почти с безразличие очертаваха границите си в него, продаваха (Аляска) или пък направо се отказваха (Свалбард) от териториите си в Арктика, окончателно останаха в миналото. Казано с други думи, днес великите сили в никакъв случай не биха отстъпили така лесно архипелага Свалбард на Норвегия, както го направиха през далечната 1920. Все пак, по време на студената война, опасността от неволно провокирана ядрена война между Изтока и Запада, ако бъде позволено на конфликтите, касаещи границите и ресурсите в чуствителния арктически регион, да се разраснат, помогна за тяхното „замразяване”. Двете суперсили съвсем съзнателно се отказаха да изострят отношенията си в региона и принудиха съюзниците си да постъпят по същия начин. След края на студената война обаче, тези ограничения отпаднаха и държавите днес са много по-свободни да следват собствените си национални интереси.

Военно-стратегическото значение на Арктика и Северния ледовит океан

От военно-стратегическа гледна точка, значението на арктическия Северен ледовит океан е функция от географското му положение между Северноамериканския и Евразийския континенти и факта, че Арктика притежава стратегически важни суровини, както и, че там се намират важни военни и военноморски бази.

Най-късата линия между Русия и Северна Америка минава през Арктика. От най-северната точка на Канада, която се намира на 4000 км северно от Отава, разстоянието до руското пристанище Мурманск е само малко повече от 2500 км. С появата на стратегическите бомбардировачи и, което бе още по-важно, на междуконтиненталните ракети, по време на студената война, в основно направление на евентуална въздушна атака, както за Русия, така и за Северна Америка, се превърна Северът. Съответно, през онзи период, по руското и северноамериканското крайбрежия на Северния ледовит океан бяха разположени множество радарни станции за ранно предупреждаване при въздушно нападение, а също военновъздушни и ракетни бази. След края на студената война, веригата от американски радарни станции беше модернизирана за да се превърне в част от глобалната Система за противоракетна отбрана на САЩ.

Друг важен фактор, определящ военното значение на Северния ледовит океан е, че той е единствения, осигуряващ неограничен достъп на Русия до Атлантическия океан. Именно поради това, след края на Втората световна война, Москва реши да изгради бази за своя Северен флот на Колския полуостров, осигурявайки им необходимата военновъздушна и сухопътна подкрепа. След края на студената война и загубата на значителна част от балтийските и черноморски бази, Северният флот и базите му на Колския полуостров станаха още по-важни за Русия.

Никак не е случайно, че руският Северен флот включва повечето стратегически подводници, с които разполага Москва. Става дума за подводници, снабдени с междуконтинентални ракети с ядрени бойни глави, които трябва да гарантират възможност за ответен удар, при евентуална ядрена война. Основната им цел в мирно време е местоположението им да остане тайна за противника. Освен че Северният ледовит океан е покрит с лед, неговото много неравно и хълмисто дъно, както и силно вариращите температура и соленост на водата, допълнително затрудняват откриването на подводниците. Ядрените оръжия, с които са снабдени те, продължават да са важна част от ядрените сили за сдържане на противника и Северният ледовит океан, както и свързаното с него Норвежко море, все още са най-важните им операционни зони, без значение, дали става дума за френски, британски, руски или американски подводници. Освен това, Северният ледовит океан играе важна роля като транзитен маршрут за американските ядрени подводници между Източното и Западното крайбрежие на САЩ.

Докато, по време на студената война, и САЩ, и Съветският съюз влагаха много сериозни средства във военните си съоръжения в района на Арктика, Канада, която притежава най-дългата арктическа брегова линия след тази на Русия, предпочиташе да не демонстрира някакво по-значимо военно присъствие на Север. Правителството и продължава да смята, че в това отношение напълно може да разчита на САЩ, а и разходите за създаването на достатъчна военна и военноморска мощ в Арктика са прекалено големи. Така Съединените щати си остават основния гарант за военната сигурност на северноамериканската арктическа зона. В случая, за Отава е особено важно, че Канада е защитена не заради благородството, а заради собствените интереси на Вашингтон в региона.

Арктика като петролна провинция

След края на студената война, военно-стратегическата ценност на Северния ледовит океан, като буферна зона между САЩ и Русия, намаля, за сметка на нарасналото значение на икономическите фактори и тези, свързани с енергийната политика. Сред причините за това, не на последно място, бяха големите петролни залежи, открити в региона, както и техонологично и икономически обоснованата възможност за тяхната експлоатация на приемлива цена. Заради суровия климат, производствените разходи в Арктика са много високи, да не говорим, че регионът е отдалечен от големите консуматори на енергоносители. Фактът, че въпреки това арктическият петрол става конкурентен, се дължи, от една страна, на ръста в цените на енергоносителите, а от друга – че става дума за регион, в който доставките не са застрашени от съществуващи конфликти или политическа нестабилност.

Въпреки това обаче, развитието на петролните добиви в Арктика поражда сериозни противоречия, най-вече заради политическите предизвикателства, свързани с опазването на околната среда. Негативните последици за уязвимата природа на региона, за риболова, както и за живота на аборигенните народи, са сред най-често дебатираните теми. Впрочем, за „западните” арктически държави, екологичните проблеми и тези, касаещи съществуването на аборитенните народи, отдавна са част от политическия дневен ред. Свидетели сме на яростни спорове между еколозите, представителите на петролната индустрия, лидерите на коренното население, местните и централните власти, по редица конкретни въпроси, като типа на петроло- и газопроводите и техните трасета (в Северна Канада и Сибир), както и дали не трябва да бъде забранен петролният добив в някои особено уязвими зони на Северния ледовит океан (например в т.нар.”специална икономическа зона” на Норвегия). През 80-те и 90-те години на миналия век, западните правителства демонстрираха определен стремеж да съобразят петролните си интереси с необходимостта да бъде съхранена околната среда и осигурено устойчивото развитие на аборигенните народи. Дори в Русия, където добивът на петрол в Арктика е в най-напреднал стадий, екологичните проблеми заеха подобаващо място в политическия дневен ред. Междувременно обаче, развитието на технологиите, даващо възможност за по-безопасен добив и по-евтино транспортиране на добиваните в региона енергоносители, доведе до ново усилване на натиска за разработване и експлоатация на петролните ресурси на Северния ледовит океан. На фона на продължаващото намаляване на запасите от енергоносители, в световен мащаб, този политически натиск може да доведе до това, интересите на петролната индустрия отново да надделеят над екологичните съображения.

Междувременно, приетата през 1982 Трета конвенция на ООН по морско право постави на дневен ред множество проблеми, касаещи правата и задълженията на крайбрежните държави. Сред онези, които засягат крайбрежните държави в Арктика, от особено значение са принципите за делимитиране на техните «специални икономически зони» и континенталните шелфове, управлението на ресурсите в зоните отвъд 200-милната морска граница, правото на транзитно преминаване през международните проливи, контролът върху замърсяването и извършването на научни и океанографски изследвания. Решаването на всички тези проблеми е допълнително затруднено от постоянната ледена покривка в някои райони, която покрива и заличава бреговата линия и границата между постоянния и дрейфуващия лед. Спорно е и, дали покритите с лед океански зони, представляващи естествено продължение на континенталната маса, могат да се смятат за международни води, през които всички кораби имат правото да преминават свободно.

Пет различни страни имат граници в зоната на Арктика, но само две международни граници (между Русия и Норвегия и между Канада и САЩ) минават по сушата и не са оспорвани. Налице е обаче сериозно разминаване относно суверенитета на въпросните държави в Северния ледовит океан. Оспорват се например, претенцията на Норвегия за континенталния шелф и «специалната икономическа зона» около архипелага Свалбард, за делимитирането на континенталния шелф между Норвегия и Русия в Баренцово море, както и между Канада и САЩ в Бофортово море. Спорна е също границата между Канада и Дания (Гренландия) в пролива Нарес, между остров Елесмер и Гренландия.

След като технологичният напредък направи Арктика по-достъпна за страните извън региона, Москва се опита да разшири суверенитета си, чрез поредица от едностранни декларации. Така, през 1926, Съветският съюз обяви претенциите си за всички земи и острови, разположени в сектора между  32 04’35” източна дължина и 168 49’30” западна дължина, от руския бряг чак до Северния полюс. През 1928 и 1950, Москва потвърждава суверенитета си върху океанските зони, намиращи се в този сектор. Наистина, тези претенции не са съпроводени с официални декларации, но пък, според руските специалисти по международно право, собствеността в района на Арктика и Северния ледовит океан има толкова уникален характер, че за региона следва да бъдат изработени специални закони и правила. В руската научна и историческа литература, крайбрежните води на Русия се разглеждат като „вътрешни”, „исторически” или „затворени” води, намиращи се изцяло под руски суверенитет. Тази претенция, отчасти, се оправдава с „историческите права”, отчасти – с твърдението, че покритите с лед води представляват „наподобяващи сушата структури”. По време на студената война, САЩ си позволяваха да игнорират тази руска позиция относно статута на Северния ледовит океан, като изпращаха ледоразбивачи, военни самолети и подводници, както и дрейфуващи научни станции в руския сектор. Реакцията на Русия бе да ограничи претенциите си за „пълен суверенитет” само до водите (включително проливите) вътре в 12-милната зона. Също както и Норвегия, през 1977, руснаците декларираха претенциите си за 200-милна „специална икономическа зона”.

Що се отнася до Канада, нейното правителство декларира претенциите си в зоната на Арктика, от 1907 насам. Все пак, за разлика от руснаците, канадците никога не са претендирали за покритите с лед океански води, отвъд 12-милната зона, в техния сектор на Северния ледовит океан. В съшщото време обаче, границите на този сектор фигурират на всички официални канадски карти на Арктика. Подобно на руските си колеги, някои канадски експерти по международно право претендират, че уникалната собственост върху покритите с лед арктически води дават на северните канадски територии специален статут, както и, че като всяко друга крайбрежна арктическа държава, Канада също притежава специфични (а в някои случаи изключителни) права и задължения в региона.

В случая, особено важен е спорът за това, на какви правила следва да се подчинява преминаването през Северозападния морски проход. Канада претендира за правото да делимитира бреговите зони на своите арктически острови. Така обаче, водите в тях се превръщат във вътрешни води, които са субект на пълния канадски суверенитет. Но, откакто появата на атомните подводници направи възможно продължителното плаване и престой под арктическите ледове (епоха, чието начало бе поставено от пътешествието на американската атомна подводница «Наутилус» до Северния полюс, през 1958), канадските власти редовно засичат (за последен път за подобен инцидент беше съобщено през 2005) минаването на атомни подводници през проливите на Канадска Арктика, което Отава смята за нарушаване на канадския суверенитет. В тази връзка, канадското правителство сериозно обмисля създаването на «Трети флот» (в допълнение към Атлантическия и Тихоокеанския флоти на Канада), който да гарантира суверенитета на страната в Северния ледовет океан. Аргументът е, че ако иска да отстои законните си интереси в региона, Канада се нуждае от капацитет за да се защити от заплахите за сигурността и, идващи от Съветския съюз (Русия), и тези за нейния суверенитет, идващи от САЩ. Предполагаше се, че «Третият флот» следва да включва атомни подводници, които целогодишно да патрулират в арктическите проливи. През юли 1987 дори бе побликувана «Бяла книга» на канадското правителство по темата, но по-късно въпросът беше оставен на заден план.

През 2000, правителството в Отава публикува нов документ, озаглавен «За северните измерения на канадската външна политика» (NDFF), в който запазването на канадския суверенитет в Арктика е посочено като една от основните задачи пред страната. Тя е потвърдена и в правителствените декларации от 2004 и 2005. През август 2007, канадският премиер Стивън Харпър обяви, че страната му ще изгради ново дълбоководно пристанище на северния бряг на остров Бафин и ще създаде военен полигон в Резолют бей. Целта му беше да демонстрира пред международната общност, че Канада има и ще отстоява правото си върху Северозападния морски проход, неговите води и ресурси. Освен това, Отава наскоро създаде специален отряд от рейнджъри-инуити и увеличи броя на патрулите си в Арктика.

В същото време, продължава спорът между Канада и САЩ за лимитирането на «специалната икономическа зона» и континенталния шелф в Бофортово море. Канада претендира, че границата на сектора следва да се прокара по 141 паралел, докато американците искат тя да минава по меридиана. Твърди се, че в спорната зона има големи петролни залежи. И тъй като двете държави имат общ интерес от разработването на въпросните залежи, канадските експерти смятат, че най-доброто решение на проблема, в краткосрочен план, би било постигането на споразумение за съвместна експлоатация на ресурсите в Бофортово море, като въпросът за делимитирането се отложи за по-далечно бъдеще.

На свой ред, Осло претендира за континенталния шелф около архипелага Свалбард, тъй като, според него, той е естествено продължение на норвежкия континентален шелф. Освен това, тъй като Свалбард не е отделна държава, а интегрална част от Норвегия, архипелагът няма право на собствен континентален шелф. Но, ако това е така, излиза, че правата на страните, подписали Парижкия договор от 1920, да осъществяват търговска дейност и да експлоатират природните ресурси на островите Свалбард, не важат извън 12-милната зона. В спора между Норвегия и Русия за делимитиране на «специалните икономически зони» и континенталния шелф, норвежците претендират това да става по меридиана, докато руснаците настояват да се следва секторната граница. Спорният район е с площ 132 хил. кв. км и се предполага че е богат на петрол, да не говорим, че се обитава от големи рибни пасажи. Норвегия експлоатира рибните ресурси в оспорвана зона съвместно с Русия, в съответствие с т.нар. «Споразумение за Сивата зона» от 1987.

Дания е друга арктическа държава, което са дължи на нейния суверенитет върху Гренландия. В момента датчаните спорят с Канада за суверенитета на остров Ханс, в пролива Нарес, който отделя Гренландия от остров Елесмер. Всъщност, сам по себе си, остров Ханс е безполезна скала, но онзи, който утвърди суверенитета си над него, ще контролира трафика през пролива Нарес. Когато, през 1973, бе осъществено делимитирането на континенталния шелф между Канада и Гренландия, проблемът остана нерешен. Спорът за остров Ханс се използва като аргумент за необходимостта Канада да инвестира в създаването на т.нар. «Трети флот» в Северния ледовит океан, който да включва и ледоразбивачи. По-интересното в случая е, че решението на спора за острова може да бъде прехвърлено на Трибунала в Хага. Евентуално негово решение пък би повлияло върху развитието на въпроса за суверенитета на Отава върху целия канадски сектор на Арктика, включително Северозападния морски проход. Той може да се превърне в прецедент и за делимитирането на «специалните икономически зони» и континенталния шелф между Канада и САЩ, както и за делимитирането на континенталния шелф между Канада и Русия.

Политическите последици от промените в климата

Климатичните промени и глобалното затопляне ще окаже (всъщност, вече оказва) драматичен ефект върху човешката активност в Арктика. Средното увеличаване на температурата в региона, през миналия ХХ век, се оказа по-високо, отколкото през което и да било столетие от последните хиляда години. Освен това, температурата в Арктика се увеличава два пъти по-бързо, отколкото където и да било другаде на планетата. В големи райони постоянната ледена покривка изтънява, което вреди на сигурността на изградените постройки и съществуващата инфраструктура (въпреки локалните вариации на процеса). В цяла Арктика, с незначителни изключения, ледът (както този, който покрива океана, така и онзи, който покрива сушата) бързо започва за намалява. Леденото покритие в Гренландия се топи все по-бързо, а ледниците в целия регион започват да отстъпват. През периода 1984-2004, площта на леденото покритие на Северния ледовит океан е намаляла с 5%, а средната дебелина на леда – с 40%. И този процес се задълбочава. Само през последните три години дебелината на едногодишния лед е намаляла от 1,5 метра до 40-70 сантиметра. През същия период, ледената покривка на Северния полюс е намаляла с 25% и вече е трудно да се открие лед, който да е по-стар от две години. Само допреди няколко години, учените предполагаха, че Северният полюс ще се освободи от ледената си покривка (през летния сезон) до 2050. Сега се твърди, че това може да стане още през 2013. Промените са наистина драматични и мнозина специалисти се опасяват, че светът се доближава до повратната точка, след която многобройните, взаимно усилващи се, ефекти могат да тръгнат в една и съща посока, неимоверно ускорявайки глобалната климатична промяна.

Арктическата растителност също се променя. Горите постепенно се преместват все по на север и в арктичните зони на Европа полузамръзналата и лишена от дървета тундра бива изместена от боровите гори на тайгата. Което означава, че скоро можем да очакваме бум в местната дърводобивна и дървообработваща промишленост. Тази драматична промяна в условията за живот и активна дейност в Арктика, на свой ред, вече предизвика не по-малко значима промяна в природната, социалната и икономическата ситуация и развитие.

Ще спомена само няколко от промените в природната среда на Арктика, причинени от глобалното затопляне. С намаляването на полярния лед, постепенно ще изчезнат белите мечки, които ловуват тюлени върху леда. С изчезването на тундрата пък ще изчезнат и някои специфични животински видове, като северния елен например. Не по-малко сериозна е опасността топенето на ледниците в Арктика да предизвика повишаване на водното ниво с няколко десетки фута. Въглеродният двуокис и метанът, които се съдържат в постоянната ледена покривка ще бъдат освободени, допълнително допринасяйки за глобалното затопляне. Тоест, климатичните промени изглеждат необратими и можем само да се надяваме, че най-песимистичните прогнози няма да се сбъднат.

В същото време, освобождаването от ледената покривка на обширни райони от Северния ледовит океан, през лятото, и по-малко суровият климат ще направят значителна част от Арктика много по-достъпна за икономическата активност на хората. В някои сценарии се прогнозира мощен икономически бум в региона, след като големите му залежи от минерали, петрол и газ, станат достъпни за експлоатация. Някои отрасли на рибната индустрия също ще се разраснат, други обаче (като например традиционният сезонен улов на атлантическа треска край бреговете на Северна Норвегия) могат да изчезнат. Вреоятно ще бъдат отворени нови арктически морски пътища, което драстично ще повиши броя на корабите, плуващи във водите на региона. От друга страна обаче, тази нарастваща икономическа активност може да се отрази крайно отрицателно върху арктическата флора и фауна, предизвиквайки постоянно замърсяване на околната среда.

Икономическият ръст със сигурност ще доведе и до значително нарастване на населението. Демографска промяна с подобни мащаби ще окаже много сериозно отражение върху условията за живот в региона, особено за аборитенните народи и тяхната култура и може да се превърне в източник на сериозно социално и политическо напрежение.

Казано накратко: климатичните промени в Арктика водят до множество взаимносвързани последици, касаещи околната среда, както и социалното и политическо развитие на региона. Но промените в климата не са единствения фактор за промяната на Арктика. Трансформациите в политическите силови структури след студената война и, най-вече разпадането на Съветския съюз и процесите на либерализация и глобализация, промените в начина, по който се експлоатират териториите, технологичният прогрес в селскостопанската, петролната и транспортната индустрия, както и във военната сфера, също оказват и ще оказват значително влияние върху живота и икономическата активност в Арктика.

Налице са всички причини да смятаме, че Арктика, включително Северният ледовит океан, все повече ще попадат във фокуса на най-големите световни сили (за първи път в цялата история на региона). Основните движещи сили са климатичните промени и технологичният напредък, довели до това, че днес богатите петролни и минерални ресурси на Арктика са далеч по-достъпни, отколкото в миналото.

Бележки:

1. Сред малкото изключения е войната между Швеция и Русия (1590-1595) и Калмарската война между Швеция и Дания (1611-1613), като и двете се водят заради арктическата търговия с руснаците.

* Авторът е известен норвежки геополитик и военен анализатор, член на Норвежкия комитет за отбранително политика

{rt}

Под предлог, че се опитват да унищожат разположените в Северен Пакистан бази на Движението „Талибан”, от началото на септември насам, частите на НАТО, базирани в Афганистан, непрекъснато атакуват територията на страната, включително и пресичайки по суша пакистанско-афганистанската граница. В хода на тези операции загинаха немалко мирни граждани, както на Афганистан, така и на Пакистан. В резултат от това, американско-пакистанските отношения се влошиха дотолкова, че през втората половина на септември пакистанското военно командване нареди да се открива огън при всеки опит на части на НАТО да проникнат на територията на страната. Впрочем, още преди това пакистански подразделения обстрелваха доскорошните си „стратегически партньори”, пресичайки опита на седем американски бойни хеликоптера да преминат границата.

Междувременно, продължават акциите на проталибански настроените пущунски военизирани групи в Южен Вазиристан (Северозападните гранични провинции на Пакистан) и долината Суат. На 20 септември пък беше извършена една от най-мащабните терористични акции в пакистанската история – взривът, осъществен от терорист-самоубиец в исламабадския хотел „Мариот”, който според медиите е целял ликвидирането на министър-председателя Юсуф Гилани. Тогава загинаха 50 души (включително чужденци), а бяха ранени над 300.

Всичко това обяснява състоялата се на 17 септември в Исламабад среща между шефа на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ адмирал Майк Малън и пакистанските лидери. Няколко дни преди нея, адмиралът подчерта пред американския Конгрес необходимостта „американските части да изолират афганистанските талибани от техните, разположени в Пакистан, бази”. Пак там той направи сензационното заявление, че: „според мен, Афганистан и Пакистан са неразривно свързани от общия метеж, обхванал териториите от двете страни на границата. Можем да проследим и ликвидираме екстремистите, проникващи в Афганистан от Пакистан, но докато не започнем да работим по-тясно с пакистанското правителство за ликвидирането на базите, от които те осъществяват набезите си, врагът ще продължава да действа безнаказано”.

Не може да се изключи, че лансираната от адмирала теза е целяла да бъде обосновано влизането на американски части в Пакистан (нещо, което по време на кандидат-президентската си кампания предложи и Барак Обама), тъй като осигуряването на контингента на НАТО в Афганистан се осъществява именно през пакистанска територия. Но, заради събитията в Южен Вазиристан, пакистанските власти временно спряха функционирането на този „коридор”.

Как се стигна до сегашната ситуация

Както е известно, след 11 септември 2001, отношенията между Пакистан и САЩ преживяха поредния си обрат, в резултат от който антипакистанските настроения на Вашингтон, временно бяха забравени. Нещо повече, благодарение на американското влияние върху световните финансови структури, дългът на Исламабад започна бързо да се топи, а през 2005 Пакистан беше обявен за „най-важния американски съюзник извън НАТО”. Успокоявайки възникналите в тази връзка индийски страхове, като дадоха на Делхи съвсем конкретни обещания за промяна на ситуацията, свързана с ядрените амбиции на страната, САЩ предприеха и редица стъпки за постигане на „по-голямо разбирателство” в пакистанско-индийските взаимоотношения. В същото време, американската администрация очевидно не изпитваше кой знае какво доверие към пакистанския президент Первез Мушараф и още тогава разглеждаше възможността за замяната му с представител на опозиционата Пакистанска народна партия на Беназир Бхуто.

Действително, Мушараф нерядко си позволяваше да се измъква от контрола на американците, водейки преговори с про-талибанските сили, опитвайки се да гради „специални отношения” с Китай и упорито отказвайки да сложи кръст на проекта за тръбопровода Иран-Пакистан-Индия (ИПИ), за който се смята, че ще бъде продължен именно към Китай. Неслучайно, още през 2006, британското военно министерство разпространи документ, в който се твърди, че пакистанското Управление на междуведомственото разузнаване (ISI) подкрепя екстремизма и тероризма в Афганистан и Ирак, подпомагайки афганистанските талибани. Разбира се, това твърдение провокира острата реакция на президента Мушараф, който заяви, че „нито пакистанското правителство, нито ISI, се бъркат във вътрешните работи на Афганистан”. През пролетта на 2007, президентът обяви плановете си да се кандидатира за нов мандат. И тъй като пакистанският държавен глава се избира от Парламента, Первез Мушараф разчиташе, че ще може да реши „своя въпрос” още преди парламентарните избори и обновяването на състава му. В същото време, той заяви, че няма да допусне водачите на опозицията Беназир Бхуто и Наваз Шариф (лидер на Пакистанската мюсюлманска лига) да се върнат в страната, преди избора на държавен глава (действително, те получиха възможност да се появят в Исламабад, едва след утвърждаването на Мушараф за президент).

След като, в края на 2007, Върховният съд обяви за незаконно съвместяването на ръководството на армията и на държавата, Мушараф реши да въведе извъредно положение в Пакистан. В резултат от масовите критики срещу действията му обаче, той беше принуден да го отмени и дори се отказа от поста главнокомандващ, както впрочем му беше препоръчано и от американския президент Буш. Това обаче не можа да го спаси. Подкрепящите го политически сили загубиха парламентарните избори, в резултат от което, през март 2008, за министър-председател беше избран съратникът на убитата Беназир Бхуто Юсуф Реза Гилани.

На този фон, дестабилизацията на Пакистан продължи да набира обороти. При това, като основа на въоръжената опозиция срещу властта се очертаха сили, които западните медии определят като „ислямистки”. Става дума, в частност, за талибаните-пущуни от Южен и Югоизточен Афганистан, начело с Мохамед Омар, за чиято основна база се смята Кветта – т.е. центърът на пакистанската провинция Белуджистан. Тук е мястото да напомним, че създаването на Движението „Талибан” се приписва от мнозина именно на пакистанското разузнаване ISI. Така, още през 2006 се появиха данни, че стотици талибани, пленени от частите на НАТО в Афганистан, са признали, че получавали помощ от ISI (твърди се, че ISI разполага със собствени лагери край Кветта). За съюзник на Движението „Талибан” се смята и управляващата в Белуджистан и Северозападната гранична провинция на Пакистан партия „Джамаат-е улема ислам”.

През лятото на 2008, ISI, смятано за едно от основните опори на президента Мушараф, отново беше подложено на обструкции, този път директно от САЩ. Пак тогава беше лансирана хипотезата за пакистанско участие в атентата срещу посолството на Индия в Кабул, при който загинаха 60 души. На този фон стана очевидно, че Вашингтон окончателно е решил да се раздели с Мушараф и да заложи на някой по-податлив на внушенията му местен лидер. Предполагаше се, че това може да бъде новият пакистански президент Асиф Али Зардари (съпругът на убитата, през декември 2007, Беназир Бхуто), избран в началото на септември. Засега обаче, нещата не се получават. Възможно е това да е свързано с обявеното от Зардари намерение първото му посещение в чужбина да бъде в Китай (осъществено през октомври 2008), или пък с ориентацията му (както и на целия „клан Бхуто”) към американските демократи, а не към все още управляващите във Вашингтон неоконсерватори.

Взаимоотношенията с Китай

Китай беше не само първата в региона, но и в света, държава, решила да заложи именно на Пакистан, при осъществяване на геополитическата си стратегия в Азия. Още когато тази страна се управляваше от покойния тъст на сегашния президент – Зулфикар Али Бхуто, пакистанско-китайските отношения достигнаха изключително високо ниво на взаимно разбирателство. По времето на Мушараф китайският „акцент” във външната политика на Пакистан се засили още повече. През 2006 двете страни подписаха споразумение за свободна търговия, според което митата за всички стоки трябваше да бъдат намалени, на два етапа. На свой ред, помагайки за въоръжаването на Исламабад, Пекин реши един изключително важен стратегически въпрос, като стартира, през 2007, проекта за превръщането на пристанище Гуадар (Пакистански Белуджистан) в дълбоководно (в него вече са вложени над 200 млн. долара). Китай се стреми към достъп до Арабско море за да съкрати времето на петролните доставки от Близкия изток и в този смисъл плановете за изграждането в Гуадар на нефтопреработвателен завод и петролни хранилища не изненадаха никой, особено на фона на вече лансирания проект за строеж на петролопровод между Гуадар и Кашгар (в китайски Синцзян). В същото време, пакистанското пристанище е разположено в близост до Ормузкия пролив (през който преминава 40% от целия петролен транзит от Перскийския залив), който иранците заплашват да затворят, в случай на военно нападение срещу тях, от страна на САЩ или Израел.

В този контекст си струва да споменем и миналогодишното предложение, което Исламабад направи на Пекин, за изграждането на тръбопровод за транзит на енергоносители от Близкия изток, с участието и на страните от Централноазиатския регион, както и за строежа на паралелна на тръбопровода железопътна линия Гуадар-Кашгар. Имайки предвид и Каракорумското шосе, чието начало е в Казахстан, този маршрут ще позволи както на централноазиатските държави, така и на Русия, да получат пряк достъп до Индийския океан и южноазиатския регион. Неслучайно, през миналата 2007, покана да посетят Гуадир бе отправена към високопоставени казахстански чиновници (по данни на пакистанското Министерство на съобщенията, през следващите десет години, годишният обем на превозите през пристанището ще достигне 25 млн. тона). Междувременно, в дневния ред беше включен и въпросът за изграждането, с китайска помощ, на четири ядрени енергоблокове, с обща мощност около 1300 мегавата.

Именно тази активизация на Китай накара САЩ да ускорят стъпките за реализацията на проекта за тръбопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия (ТАПИ), който също ще минава през Гуадир и се конкурира с проекта Иран-Пакистан-Индия (ИПИ), от който е заинтересована и Москва. Нека напомним, че през юни 2008 Пакистан официално предложи на Китай да се присъедини към ИПИ, ако Индия откаже да подпише договора за изграждането му.

Както изглежда, независимо от всичките им противоречия с Первез Мушараф, нито Юсуф Гилани, нито Али Зардари, демонстрират намерение да се отклонят от провежданата по негово време външна политика. Макар че в първите си изявления като премиер на Пакистан, Гилани изрази желание да реализира „демократичните преобразования”, за чието осъществяване Вашингтон толкова настояваше пред Мушараф, а по време на срещата си с него президентът Буш нарече Пакистан „решителен американски съюзник”, премиерът недвусмислено акцентира върху създаването на първата в Пакистан китайска външноикономическа зона. Малко по-късно (през август 2008) Гилани заяви, че Исламабад няма да допусне влиянието на външни фактори да се отрази върху „стабилното развитие на двустранните пакистанско-китайски отношения, които играят основна роля във външната политика на страната”. На свой ред, след като обявиха, че първото задгранично посещение на новия пакистански президент Зардари ще бъде именно в Китай, от неговата канцелария подчертаха, че: „ние вече сме установили контакти с Пекин за сключването на двустранна ядрена сделка, с цел да се гарантират енергийните потребности на Пакистан, което ще помогне за излизането на страната ни от кризата”.

Тоест, усилването на китайските позиции в Пакистан може да се окаже една от основните причини за инспирираната дестабилизация на страната.

Белуджистанският фактор

На фона на всичко казано дотук, се очертава една важна особеност: и пакистанската „зона на концентрация на талибаните”, и пристанището Гуадар се намират в провинция Белуджистан (заемаща 40% от територията на страната), през която минават и маршрутите на тръбопроводите ТАПИ и ИПИ. Освен това, в белуджистанската планина Чагаи се намира ядреният полигон на Пакистан (само на половин час с кола от афганистанската граница), а бреговата линия на провинцията осигурява на Исламабад безпрепятствен достъп до морските търговски пътища на Индийския океан и Персийския залив.

Но, стратегическото значение на провинцията не се определя само от географското и разположение, а и от значителните природни ресурси. При наличието на доказани запаси от природен газ в Пакистан от 750 млрд. куб. м (по някои данни и повече), почти 50% от него се добиват в Белуджистан: най-голямото в региона газово находище Суи осигурява „снабдяването” на южната (индустриалната зона) и централната части на Пакистан. През август 2008 се появи информация, че най-голямата австрийска петролно-газова компания ОМV (един от лобистите на проекта Nabucсo) е влязла в консорциума за разработката на белуджистанските газови находища Бархан и Калат.

Освен това, в провинцията има залежи на хромови руди, въглища, сяра и петрол. Според шефа на Управлението по минералогия на Белуджистан Макбула Ахмед: „проучванията в района на Чагха потвърдиха възможностите за добив на злато и мед, като проектът ще осигури годишен добив на 200 хил. тона мед, както и на 0,4 млн. унции (11,32 тона) злато”. Това е петото, по обем на запасите си, находище в света.

Във връзка с така очертаните факти, касаещи Белуджистан (и най-вече китайския проект за пристанището Гуадир), редица западни анализатори лансират версията, че сегашната дестабилизация на Пакистан е резултат от съзнателни, най-вече външни, усилия. В тази връзка, те напомнят, че в предизвикалата голям скандал карта на т.нар. „Голям Близък изток”, изготвена от бившия полковник от американското разузнаване Ралф Питърс и публикувана, през 2006, в авторитетното списание Armed Forces Journal, се прогнозира превръщането на Белуджистан в независима държава (вж. „Геополитика”, бр.5/06 – б.р.). Въз основа на това, действително може да се предположи, че в Пакистан изкуствено се нагнетява напрежение отвън. Още повече, че активизацията в тази посока започна непосредствено след обявеното от новия президент Али Зардари посещение в Китай. Така на хоризонта се очерта поредният сепаратистки бунт, които при това може да бъде поднесен на световната общественост не толкова като повторение на „косовския прецедент”, колкото като продължение на събитията в Южна Осетия и Абхазия.

Чисто „технически” (т.е. за външно ползване) подобно развитие на ситуацията може да бъде обяснено с „волята на местното население”, още повече, че в провинцията от доста години действа т.нар. „Национална армия за освобождение на Белуджистан” (BLA), сред целите на която е „борбата за контрол върху газовите находища” в района (както е известно, тръбопроводите Sui Northern и Sui Southern вече бяха обект на терористични нападения в миналото). Тоест, може да се очаква, че на световната общественост скоро могат да бъдат представени „справедливите искания” на белуджистанското население.

Евентуалната независимост на Белуджистан (който, най-вероятно ще бъде силно зависим от САЩ), не само ще позволи на Вашингтон да стане единствения „регулатор” на енергийния транзит от Перскийския залив към Япония, но, в глобален план, ще отслаби стратегическите позиции на Китай, а донякъде и на Русия. В същото време обаче, трудно може да се очаква, че тези две страни, които са членки на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), където Пакистан има статут на наблюдател, биха наблюдавали спокойно подобно развитие.

Пакистанско-американските противоречия и растящият хаос

Затварянето от пакистанските власти, пък макар и за съвсем кратко време, на „военния коридор” за американските сили в Афганистан, наред с официално прокламираното право на пакистанската армия да открива огън срещу частите на НАТО, навлезли на територията на Пакистан, говори за наличието на сериозна криза в пакистанско-американската ос. Което пък означава, че позициите на американското военно командване стават доста уязвими, от гледна точка на поддържането на непрекъсната връзка с афганистанската групировка на САЩ.

Както е известно, от 2001 насам, в киргизстанското военно летище „Минас” (край столицата Бишкек) е разположена база на коалиционните сили на САЩ и НАТО (около хиляда американски военни и военно-транспортни самолети). Но, след августовските събития в Южен Кавказ, руският посланик в Афганистан Замир Кабулов намекна, че не бива да се изключва прекратяване на споразумението между Москва и НАТО за транзитната доставка в Афганистан, през територията и въздушното пространство на Русия, на товари за пакта (то беше подписано по време на срещата на НАТО в Букурещ, през април 2008). Според Забулов: „Различията в оценките на случилото се в Южен Кавказ могат да принудят Русия да преразгледа споразумението, позволяващо на държавите от НАТО да използват руското въздушно пространство и да поддържат военни бази в бившите съветски републики от Централна Азия”.

На свой ред, в началото на 2008, президентът на Киргизстан Курманбек Бакиев също предупреди, че страната му възнамерява да постави въпроса за премахването на американската военно-въздушна база: „Позицията ми, като държавен глава, която се подкрепя и от по-голямата част от моите сънародници е, че това все пак е временен фактор. И ние, без съмнение, ще поставим въпроса за изтеглянето на американците”.

Доказателство, че цитираните по-горе изявления могат да се превърнат в реалност е и фактът, че в началото на септември 2008 държавите-членки на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС, където членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан) одобриха План за колективни действия за реализацията на „глобалната антитерористична стратегия на ООН”, както и допълнителни мерки за укрепване на борбата на ОДКС с наркотрафика. Непосредствено след това, генералният секретар на организацията Николай Бюрджа посочи, че за да се реагира адекватно и бързо на възникващите в региона „предизвикателства и заплахи, свързани със ситуацията в Афганистан”, е необходимо в Централна Азия да бъде създадена нова военна групировка, която да осъществява „политическо сдържане”. Добавяйки знаковата фраза, че „тази групировка трябва да е готова да отрази всяка заплаха за суверенитета на нашите държави”.

Така, кризата в руско-американските и пакистанско-американските отношения породи съвсем обяснима тревога във Вашингтон за съдбата на стратегическите „коридори” към Афганистан. Възможно е именно влошаването на отношенията с Москва да е провокирало американската активизация в Пакистан Не бива обаче да забравяме и „китайския контекст” на пакистанската криза. Затова не би следвало да се изключва, че в хода на евентуалната по-нататъшна дестабилизация на Пакистан, може да се очаква инспирирането на терористични нападения срещу китайски специалисти, работещи в района. Още повече, че подобен прецедент вече има: по време на строителните работи в пристанището на Гуадар, през 2004, беше взривен джип с китайски инженери, а две години по-късно, отново в Белуджистан (град Хуб), терористично нападение отне живота на трима китайски специалисти. Впрочем, в края на август 2008 бяха отвлечени двама китайски инженери, като отговорността за нападението беше поета от пакистанското движение „Талибан” („Техрик талибан”).

Без съмнение, „иракизацията” на Пакистан позволява на Вашингтон не само да ерозира китайските позиции, но и да се „доближи” плътно до Иран, от изток. Не е изключено, че тъкмо „иранският фактор” играе ключова роля в опасната геополитическа игра около Пакистан. Възможно е освен това, американските стратези да смятат, че нежеланието на Китай да загуби стратегическото пакистанско пристанище Гуадар, както и опасенията на Пекин, че евентуалната поява на „независим” Белуджистан, може да стимулира сепаратистките настроения в Тибет и Синцзян, ще направи китайците по-възприемчиви към внушенията на САЩ, особено по отношение на иранската ядрена програма.

Времето ще покаже, колко «несговорчиви» към Вашингтон могат да се окажат в тази игра новите пакистански лидери. Да си припомним, че, заемайки поста си, в началото на септември, президентът Али Зардари беше принуден да потвърди лоялността си към САЩ, които, на свой ред, обявиха че са готови да си сътрудничат с него, включително и в борбата с тероризма. Не може обаче, да се говори за някакъв съюз между новия президент и американците, защото една от причините за оставката на неговия предшественик Мушараф беше именно съюзът му с Вашингтон. Зардари е изправен пред трудната задача, как да реши проблемите с Америка и, в същото време, да не провокира недоволството на собствените си съграждани, сред които антиамериканските настроения са много силни. Тоест, успехът му ще зависи от неговото умение да лавира между съюзническите задължения пред Вашингтон и запазване подкрепата на достатъчно широки слоеве от пакистанското общество, включително опозиционните партии, коалиционните съюзници и армейската върхушка. При всички случаи, той ще трябва да си гарантира подкрепата на военните. При неблагоприятни вътрешнополитически (мащабни улични вълнения, ескалация на терора и насилието в страната) и външнополитически (прекалени отстъпки към Индия, особено по въпроса за Кашмир) обстоятелства, както и ако насилието и терорът се задълбочат, популярността му ще пада право пропорционално на нарастващото недоволство от действията на коалиционното правителство. Между политиците (т.е. пакистанското коалиционно правителство) и военните (т.е. висшето армейско ръководство) има много сериозни противоречия, които, според мен, могат само да се изострят в близко бъдеще, тъй като пакистанските военни не изпитват доверие към гражданските власти. В краткосрочна перспектива, това може да доведе до поредния антиконституционен акт, в резултат от който армията да свали гражданското правителство и президента Зардари и отново да поеме властта. Възможно е това да се случи още през идната 2009. Повод за поредния военен преврат може да стане неспособността на слабото гражданско правителство да постави под контрол вътрешнополитическата ситуация в страната и да се справи със заливащата я вълна от насилие и терор. Възможен вариант е предварителното въвеждане на военно положение, след което армията официално да вземе властта. Впрочем, не е задължително подобен вариант на развитие на събитията в Пакистан да има негативни последици за прогреса и развитието на страната. Както показа управлението на военните, начело с генерал Мушараф, армията продължава да е най-стабилния елемент на пакистанското общество, гарантирайки икономическия ръст, въпреки неизбежните, при подобен модел на управление, ограничения на гражданските свободи.

От друга страна, западните съюзници на Пакистан ясно намекнаха на Зардари, че ако продължи да упорства по въпроса за ликвидирането на терористите в Северен Вазиристан, могат да разгледат прекратяването на икономическата помощ за страната му (през последните пет години, само САЩ са подпомогнали Пакистан с над 10 млрд. долара) или да използват други начини на въздействие.

В тази връзка, повечето анализатори посочват, че САЩ в никакъв случай не биха оставили развитието на ситуацията в Пакистан на самотек, най-малкото, защото тази страна притежава ядрено оръжие. Само че „усмиряването” и рискува да се превърне в продължителен конфликт. За това говори, както примерът на Ирак, така и фактът, че ситуацията в редица пакистански провинции, дори и без наличието на външна намеса, силно напомня афганистанския хаос. Така, властта в Северен Вазиристан е в ръцете на марионетки на уахабитите. В Южен Вазиристан талибаните отдавна се чувстват като у дома си - там са основните им лагери, както и школите, подготвящи терористи-самоубийци. В Белуджистан пък се води гражданска война. В същото време, населението, дори на относително мирните райони, все повече подкрепя ислямистите, демонстрирайки недоверие в способностите на новия президент да гарантира стабилността в страната.

Тема за размисъл: състоянието на пакистанската икономика

Би било некоректно да обясняваме очевидно неблагоприятното развитие на макроикиномическата ситуация в Пакистан само с очертаните по-горе фактори на политическата нестабилност в тази страна. Защото са налице и цял комплекс чисто икономически негативни фактори: продоволствената криза, като последица от глобалната продоволствена криза (т.е. общият ръст в цените на много хранителни стоки, довел до значителен ръст и на цените на вътрешния пазар), ръста на международните цени на енергоносителите (Пакистан покрива само 18% от потребностите си чрез собствен добив), неблагоприятната конюнктура на световния текстилен пазар (текстилът е в основата на пакистанския износ и главен източник на валутни постъпления), данъчните облекчения, довели до намаляване на приходите, спадът в притока на преките чуждестранни инвестиции (свързан най-вече с нестабилната политическа ситуация), значителното нарастване на цените на много стоки от първа необходимост (не само хранителни) на вътрешния пазар, ръстът (за първи път от десет години насам) на държавния дълг и т.н.

Според предвижданията на пакистанското правителство за икономическото развитие, през 2008-2009 финансова година, икономическият ръст трябва да достигне 5,5% (през изтеклата 2007-2008 финансова година той беше 5,8%). Селскостопанското производство трябва да нарасне с 3,5%, в сравнение с 1,5%, през предходната година (планираният ръст беше 4,8%). Ръстът в индустрията трябва да достигне 6,1% (в сравнение с 5,4%, през 2007-2008). Ръстът в износа на страната се предвижда да достигне 16% (т.е. общ обем от 23 млрд. долара), докато ръстът на вноса не трябва на надвишава 6,5%, достигайки общ обем от 37,2 млрд. долара. Разчита се, че това ще позволи постепенно да бъде намален значителният търговски дефицит.

Общата сума на инвестициите  в националната икономика ще бъде 2,639 млрд. рупии, т.е. ръст от 17%. Приходите от пакистанците, работещи в чужбина (които са все по-важен фактор за икономическия ръст) ще достигнат 7,7 млрд. долара. Тук е мястото да отбележа, че през 2007-2008 финансова година, те бяха 6,5 млрд., а през 2006-2007 – 5,5 млрд. долара.

Предполага се, че инфлацията (изчислена и експраполирана въз основа на индекса на потребителските цени) ще достигне 12% (10%, през 2007-2008 и 8%, през 2006-2007). В същото време, пакистанските експерти посочват, че темповете на нарастване на инфлацията съществено ще зависят от колебанията в световните цени. Дефицитът  по текущите операции ще достигне 12,7 млрд. долара (7,2% от БВП), а бюджетният дефицит не би трябвало да надхвърли 4,7% от БВП (през 2007-2008 той беше 7%). Както е известно, по дефиницията на Световната банка (СБ), за държавите със средноразвита икономика (за каквато се смята и Пакистан) този параметър не бива да надвишава 5%.

Естествено, тези данни за перспективите на икономическото развитие на страната, заложени от правителството, не отчитат влиянието върху него на политическия хаос в Пакистан. Затова не е случайно, че повечето анализатори поставят под въпрос основния макроикономически параметър – ръстът на БВП. Това е свързано както със задълбочаващата се политическа нестабилност (и, най-вече, липсата на осезаеми позитивни резултати в борбата с тероризма и задълбочаването на разногласията между Пакистанската народна партия и Мюсюлманската лига на Наваз Шариф, които формират управляващата коалиция), но и от ръста на проблемите в икономическата сфера – липсата на напредък в борбата с енергийната и продоволствената криза, инфлацията, крайно предпазливите действия на чуждестранните инвеститори и т.н. В публикувания, в средата на септември 2008, доклад на Азиатската банка за развитие се отбелязва, че темповете на икономическия ръст в Пакистан, през 2008-2009, няма да надхвърлят 4,5%. За сравнение, ръстът на БВП в Индия ще бъде 7%, в Бангладеш – 5,9%, в Афганистан – 8,3% (!), средно за Южна Азия – 6,7%, а в Китай – 9,5%.

Според СБ и МВФ, ръстът на основните икономически показатели в Пакистан няма да достигне и 3,5%. Едва ли ще бъде постигнат и планираният ръст в селското стопанство. Продоволствената криза все още не е преодоляна и цените на хранителните продукти продължават да растат (средно, през 2007-2008, те са се увеличили с 34%). В момента живеещите под чертата на бедността (между 24% и 30% от всички 165 милиона пакистанци) изразходват за храна до 80% от доходите си, като цифрата ще продължи да нараства.

Поради острия недостиг на пшеница в Пакистан, вероятно ще се наложи закупуването на големи количества от чужбина (най-вече от САЩ и Канада) и то по цени над средните на световния пазар. Засега САЩ са склонни да внесат в страната 460 хил. тона пшеница, както и да отпуснат 120 млн. долара за преодоляване на продоволствената криза.

Освен това се очаква значително намаляване на производството на памук – най-важната експортна стока, която е и в основата на функционирането на текстилната индустрия. Разбира се, много е сложно да се даде реална прогноза за ръста или спада на селскостопанското производство, защото те са свързани с климатичните условия, които в Пакистан са доста неустойчиви (честите наводнения и суши директно влияят върху реколтата на редица земеделски култури).

Сериозно негативно влияние върху икономическия ръст в страната оказва увеличаването на цените на енергоносителите. Така, през 2007-2008, разходите за внос на петрол нараснаха с 55%, достигайки 11,4 млрд. долара (имайки предвид, че целият внос на Пакистан е 39 млрд. долара). Анализирайки, в средата на 2008, реалната ситуацията в страната и очертавайки прогнозата си за 2008-2009, редица пакистански икономически експерти стигнаха до извода, че съвсем скоро разходите за внос на петрол ще достигнат 22 млрд. долара.

Този негативен фактор, без съмнение, ще повлияе и върху ръста в индустриалния сектор. Засега е трудно да се каже, дали той ще може да достигне планираните 6,1%, но вече споменатите проблеми с енергоносителите, както и очерталият се спад в производството на памук, със сигурност няма да способстват за ускореното развитие на индустриалното производство.

В условията на задълбочаваща се политическа нестабилност и все по-неясното бъдеще, започват да намаляват и чуждестранните инвестиции в пакистанската икономика – през 2007-2008 преките капиталовложения спаднаха с 14%, достигайки 5,2 млрд. долара. Що се отнася до портфейлните инвестиции, още през юли 2008 (първият месец от новата финансова 2008-2009 година) намаляването им беше факт. По предварителни данни, те са спаднали със 150 млн. долара, което говори за пълна липса на доверие от страна на инвеститорите. На свой ред, след като анализираха ситуацията в сферата на капиталовложенията в Пакистан, експертите на агенцията за кредитент рейтинг „Мудис” директно заявиха, че „слабостта на политическото ръководство, политическото напрежение и очевидните провали в правната система, ерозират доверието на инвеститорите и усилват инвестиционните рискове”.

И днес, и в перспектива, за пакистанското ръкводство, в лицето на премиера Галани и президента Зардари, ще става все по-трудно да се оправдават с уж драматичните грешки в икономическата и политическата сфера, допуснати от бившия премиер Шаукат Азис (който, между другото, е професионален икономист) и правителството му, или от доброволно подалия оставка експрезидент Первез Мушараф. Вече мина достатъчно време за до могат новите пакистански лидери да демонстрират реалната си способност не само да изведат страната от политическата криза, но и да набележат конкретни стъпки за подобряване на ситуацията в националната икономика.

В така очерталата се сложна икономическа обстановка, когато вече е очевидна невъзможността да се осигури ръст на валутните постъпления от износа, на пакистанските власти не остана нищо друго, освен да изразходват валутните резерви на страната, което, естествено, допълнително обезкръви икономическия и потенциал. Обемът на валутните резерви достигна най-високата си точка през октомври 2007 (16,5 млрд. долара), след което започна непрекъснато да спада, достигайки 12,8 млрд. долара, през април 2008, 10,5 млрд., в края на юли и 8,9 млрд. долара – в средата на септември. Валутните затруднения дотолкова се задълбочиха, че Пакистан беше принуден да помоли Саудитска Арабия да отложи плащанията за доставяния на Исламабад петрол.

За проблемите в пакистанската икономика говори и фактът, че от 20 септември 2008 до края на тази финансова година (30 юни 2009), по заповед на министъра на икономиката Сайед Науид Камар бяха отменени всички държавни субсидии, независимо, за кого са предназначени. Естествено е, че това ще окаже отрицателно влияние най-вече върху развитието на селското стопанство (където се предоставят най-много субсидии), както и върху положението на най-бедните слоеве от населението, на които досега се предоставяха потребителски субсидии за отделни видове стоки, най-вече хранителни.

Може би един от малкото, реално изпълними в перспектива, планирани параметри ще се окажат постъпленията от пакистанците, работещи в чужбина. За това свидетелства непрекъснатият ръст на този тип приходи в предходните години, което реално повишава благополучието на най-бедните слоеве от пакистанското население. Най-големи са постъпления от пакистанците, работещи в САЩ (1,762 млрд. долара), Саудитска Арабия (1,251 млрд.), ОАЕ (1,09 млрд.), Бахрейн, Кувейт, Катар и Оман (983 млрд.), Великобритания (459 млн.) и ЕС (177 млн. долара).

Накрая, нека спомена още един сериозен икономически проблем. Това е непрекъснатия спад в стойността на пакистанската валута (рупия) по отношение на останалите световни валути. Ако по времето на Мушараф (когато икономическият ръст беше 6-7% годишно) курсът на рупията оставаше един и същ (60 рупии за един долар), от края на 2007 той започна постепенно да спада, достигайки, през януари 2008, 63 рупии за долар, през август – 72 рупии, а през септември – до рекордните 77 рупии за долар.

Вместо заключение: рискованото заиграване с Индия

И така, апелирайки за подкрепа от Вашингтон, новият пакистански президент Зардари, в същото време, се ангажира с реализацията на редица «антиамерикански» (поне, според Белия дом) регионални проекти. На първо място сред тях е споменатият по-горе проект за газопровода «Южен Парс-Мултан», за чиято реализация вече бе създаден съвместен иранско-пакистански консорциум. Стойността  на тръбопровода, с дължина 2000 км, е около 7,5 млрд. долара. При това не става дума просто за енергийна инфраструктура, а за важен геополитически компонент, към който САЩ са настроени крайно отрицателно.

Проблемът на участниците в проекта обаче е, че не разполагат със средства, затова се правят опити за привличането на Оман, като основен инвеститор. От чисто икономическа гледна точка, това е възможно, защото Оман също е заинтересован от иранския газ. Не е ясно обаче, дали оманците ще склонят да подкрепят един ирански проект, срещу който се обявява Вашингтон. И тук идва най-интересният момент – към газовото споразумение е готова да се присъедини Индия, което беше официално потвърдено от високопостовен индийски правителствен чиновник. Целта на индийците е тръбопроводът да бъде продължен и на тяхна територия. Между Иран, Пакистан и Индия вече се водят преговори по този въпрос, макар че те съзнателно не се афишират. В същото време, вече се лансира и основанието за формирането на новия «троен съюз»: по време на полуофициалната си среща в Ню Йорк, пакистанският президент Али Зардари и индийския му колега Манмохан Синг се споразумяха «да съдействат за по-бързата и пълна нормализация на отношенията» между двете страни, както и «да активизират търговското сътрудничество и транспортните връзки», което е доказателство, че става дума именно за новия тръбопровод.

Постигането на помирение между Пакистан и Индия, особено на фона на безпрецедентната слабост на пакистанската страна в момента, е исторически знак. Защото, с течение на времето, противопоставянето между тези две държави се превърна в своеобразна национална идея за всяка от тях (особено за Пакистан).

Затова мнозина смятат, че Зардари е тръгнал по доста хлъзгав и опасен за самия него път. Цената на помирението с Делхи ще бъде задължителната девалвация на пакистанските национални интереси (поне както ги разбират мнозинството сънародници на президента). И всеки негов външнополитически успех в тази посока може да се окаже провал, във вътрешнополитически план. Така, опитвайки се да ускори постигането на помирение с Индия, той дори си позволи да нарече южнокашмирските сепаратисти «терористи». За Делхи това беше безспорен успех, защото нито един пакистански президент досега не беше изразил съгласие с индийските оценки и квалификации. Само че за пакистанската опозиция подобни думи са истинско кощунство. Което гарантира на Зардари допълнителни (освен американските военни акции във Вазиристан и фактическия колапс на националната икономика) проблеми. «Никой в Пакистан не приема сериозно думите му» - твърди председателят на Мюсюлманската лига Раджа Зафар ул-Хак. На свой ред, един от основните лидери на най-голямата пакистанска ислямистка партия Джамаат-и Ислами Асадула Бхуто, подчертава, че: «В основата на политиката, завещана ни от Зулфикар Али Бхуто, беше Кашмир. И по този въпрос има национален консенсус. Обявявайки борците за свобода за терористи, Зардари засегна чувствата на цялата нация. Затова е длъжен да си вземе думите назад».

По принци, Али Зардари очевидно е наясно, че британско-американската ос съзнателно «предава» Пакистан на Индия, опитвайки да получи в нейно лице достатъчно силен съюзник срещу Китай. Затова, вероятно, се опитва да действа изпреварващо и да направи известни отстъпки пред Делхи, още преди американците да го принудят да се съгласи на по-съществени. В същото време, изглежда твърде съмнително, че ще съумее да наложи подобна фундаментална промяна в пакистанската външнополитическа стратегия.

Мнозина експерти предполагат, че нещата ще могат да се изяснят окончателно едва след встъпването в длъжност на новия американски президент Барак Обама, имайки предвид традиционната близост между Пакистанската народна партия и американските демократи. Не е ясно обаче, дали републиканците няма да предприемат активни действия по отношение на Исламабад, докато още са на власт. Накрая, не е ясно и, дали доскорошният пакистански лидер Первез Мушараф ще продължи да играе ролята на безмълвен статист в цялата тази драма.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Често казват, че икономиката, по правило, е централния въпрос на американските президентски избори. Това обаче, съвсем не е вярно. Кампанията на Хари Трумън беше посветена на Корея. Изборите, довели на власт Джон Кенеди бяха фокусирани около руските ракети, Куба и Берлин. За Линдън Джонсън и Ричърд Никсън, най-важното беше Виетнам. Върху първото избиране на Роналд Рейгън за президент повлияха събитията в Иран. Изборът на Джордж Буш за втори мандат пък беше тясно свързано с войната в Ирак. Не се опитвам да кажа, че президентските избори зависят само от международната политика, а просто, че тя играе в тях не по-малко важна роля, отколкото икономиката. Впрочем, в президентските избори през 2008 външнополитическите проблеми също заемаха огромно място.

Светът след 11 септември

След 11 септември външната политика на САЩ, почти през цялото време, беше фокусирана върху ислямския свят. От 2002 насам, фокусът и се стесни, най-вече, върху Ирак. Преди година, когато стартира последната кандидат-президентска кампания, изглеждаше, че именно Ирак ще продължи да бъде основния въпрос в нея, а всички останали, ще са по-скоро второстепенни. Видяхме, че нещата не се развиха така. Динамизмът на световните събития наложи цял ред други проблеми, на първо място сред които следва да посочим глобалната финансово-икономическа криза..

Ирак продължава да бъде проблем, но вече във взаимодействие с редица други въпроси. Сред тях са бъдещето на американско-иранските отношения; военната стратегия на САЩ в Афганистан и доколко намиращите се в Ирак части могат да се използват за осъществяването и; отношенията с Пакистан и влиянието им върху ситуацията в Афганистан; бъдещето на руско-американските отношения и степента на въздействието им върху региона; наличието на ресурси за сдържане на  руската експанзия; бъдещето на отношенията с европейците и НАТО на фона на нарастваща руска мощ и хода на афганистанската война; ролята на Израел, притиснат между Русия и Иран; както и ред други «междинни» въпроси. Иракският проблем вече няма чак толкова определящ характер, но това само усложнява света, с който ще се сблъска новият президент на САЩ.

Списъкът на проблемите, които очакват новия президент, ще е много по-голям, от онзи, с който трябваше да се справя Джордж Буш, както по своя размах, така и по интензивността си. В същото време, размерите на наличните военни, политически и икономически ресурси няма да са много по-големи, поне през първата година от управлението му. По отношение на военния потенциал, много зависи от това, дали Ирак ще продължи да «връзва ръцете» на повече от дузина елитни армейски бригади. Или, в по-широк план, основният проблем пред новия президент ще бъде преразпределянето на ограничените ресурси между растящия брой проблеми. Времето, когато всичко опираше до Ирак, остана в миналото. Днес въпросът е, как максимално да се «разтеглят» американските възможности, без това да доведе до фатално пренапрежение на силите на САЩ.

Въпреки това, си струва да започнем именно с Ирак. Това е необходимо, доколкото промените там ще ни помогнат да разберем, какъв ще е бъдещия свят. Защото можем да разберем международния ландшафт, с който ще трябва да се съобразява новият американски президент, само ако сме наясно със случилото се в Ирак, както и защо тази страна вече няма да бъде определящ въпрос за новата администрация в Белия дом.

Стабилизираният Ирак и дилемата пред американската армия

През 2006, ситуацията в Ирак изглеждаше едновременно и излязла извън контрол, и безнадежна. Сунитските партизани водеха война срещу САЩ, шиитските опълченци също обстрелваха американските части, освен това двете религиозни фракции воюваха помежду си. И изглеждаше, че нищо не може да доведе тази война до някакъв, поне що-годе задоволителен, краен резултат.

Когато демократите получиха мнозинство в Конгреса, след изборите през 2006, на мнозина се струваше неизбежно, че САЩ ще започнат да изтеглят войските си от Ирак. При това тези очаквания в Америка, съвпадаха и с очакванията на всички воюващи страни в самия Ирак. Стигайки до извода, че САЩ скоро ще престанат да бъдат основната и решаваща сила в Ирак, воюващите страни почти ги изключиха от сметките и започнаха да се подготвят за «постамерикански» Ирак. Иран, в частност, видя в това развитие възможност да ограничи връщането на сунитите в иракските служби за сигурност и, по този начин, да промени ситуацията в региона. Междувременно, в очакване на предполагаемото американско изтегляне, борбата на САЩ с иракските сунити стана още по-ожесточена.

Решението на Буш да увеличи силите в Ирак, вместо да ги изтегли, се оказа драматична психологическа промяна за иракчаните. Предполагаше се, че американския президент вече е загубил контрол над ситуацията. Решението му да увеличи военното присъствие демонстрира две неща. На първо място, че Буш продължава да контролира американската политика. А на второ, че САЩ нямат намерение да се изтеглят. Така неочаквано стана ясно, че вакуумът, който мнозина се готвеха да запълнят, няма да се появи. Разполагането на допълнителни сили се оказа полезно, също както и промяната в начина на използването им. Скорошното изтичане на секретна информация в медиите показва, че новите системи оръжия също са изиграли ключова роля за промяната на ситуацията в Ирак. Но най-важният фактор се оказа разбирането, че докато Буш е президент американците няма да се изтеглят от страната. Впрочем, докато не стана известно името на новия президент, не беше ясно и, дали войските на САЩ въобще ще се изтеглят някога.

Така всички в Ирак бяха принудени отново да анализират ситуацията. След като американците не поискаха да се изтеглят, като един от възможните варианти се очерта постигането на споразумение с Буш, който изглежда достатъчно слаб и търсещ историческо признание. Друг вариант е да се чака неговия наследник. Днес обаче Техеран със съжаление си спомня, как навремето отказа да се споразумее с Картър, предпочитайки да изчака идването на власт на Рейгън. По същия начин, виждайки, че чуждестранните „моджехидини” укрепват влиянието си в сунитските райони, а шиитите формират правителството в Багдад, сунитските бунтовници предприеха фундаментална ревизия на собствената си стратегия.

Освен промяната в иракските очаквания по отношение на САЩ, част от стратегията на Вашингтон беше и смяната на военните операции с немислимите доскоро политически преговори. На първо място, САЩ започнаха да разговарят със сунитските бунтовници и откриха, че имат общи позиции с тях по редица въпроси. Нито сунитските бойци, нито американците обичат чуждестранните „моджехидини”, освен това и двете страни искаха от шиитите формирането на коалиционно правителство. На второ място, между САЩ и Иран, очевидно, съществува таен канал за провеждане на преговори. Иранците осъзнаха, че възможността за създаване на проиранско правителство в Багдад се е изпарила. А най-големият страх на Техеран е появата там на сунитско правителство, подкрепяно от американците. Това би съживило призрака на Саддам Хюсеин, с когото Иран трябваше да води почти десетгодишна изтощителна война. Затова иранците стигнаха до извода, че коалиционното правителство е най-доброто, на което могат да се надяват и започнаха да ограничават шиитските милиции.

Окончателен резултат от цялото това развитие стана изолирането и сломяването на чуждестранните екстремисти, както и формирането в Багдад на крехко коалиционно правителство, балансиращо между Иран и САЩ. Тоест, Вашингтон не съумя да създаде проамериканско правителство, но пък предотврати появата на проиранско. Иракското общество си остава нестабилно и разединено, но постигнатото умиротворяване беше немислимо само допреди две години.

Първият проблем, който ще трябва да реши новият президент на САЩ е, кога и как да бъдат изтеглени американските войски от Ирак. За разлика от 2006, този въпрос не се ограничава само с Ирак. На първо място, защото има огромна и спешна нужда от увеличаване на американския военен контингент в Афганистан. На второ място, защото се налага създаването на стратегически резерв за решаването на потенциални задачи в Пакистан, както и (което е не по-малко важно) за да се реагира на евентуални събития в постсъветското пространство, от типа на неотдавнашния конфликт в Южен Кавказ.

В същото време, прекалено бързото изтегляне на американските войски може не само да дестабилизира ситуацията в Ирак, но и да даде надежда на Иран, че все пак може да реализира мечтата си за установяване на проирански режим в Багдад. Казано накратко, бързото изтегляне може да доведе до възобновяване на войната в Ирак. Прекалено бавното изтегляне обаче, може да направи ситуацията в Афганистан непоносима и така да породи ред други проблеми.

Изпитание за новия президент на САЩ ще се окаже търсенето на балансиран компромис между всички тези изисквания при наличието, под негово разпореждане, на една армия, която е изтощена от петте години война в Ирак и седемте години в Афганистан. Американските въоръжени сили не бяха увеличени значително след събитията от 11 септември, което прави тази война първата глобална война, в която САЩ някога са участвали без да предприемат за целта значително увеличение на армията си. Новият президент няма какво да направи за да промени това положение през следващите няколко години. Затова ще му се наложи да „жонглира” с наличните ограничени ресурси, без да има възможност за бързо изтегляне от Ирак, освен ако не е готов да приеме съпътстващите подобно изтегляне последици, най-важната от които ще бъде един по-могъщ Иран.

Ядреният проблем и стабилното американско-иранско взаимно разбирателство

Ядреният проблем разделя САЩ и Иран вече в продължение на много години. При това изглежда, че той се изостря или губи от значението си в зависимост, най-вече, от външни фактори. Така, след като беше поставен на дневен ред непосредствено преди грузинско-руската война, по време на самата война и след нея въпросът сякаш позагуби своята актуалност. Това ми изглежда нелогично, тъй като, според мен, Иран е доста по-далеч от придобиването на собствено ядрено оръжие, отколкото мнозина смятат. Впрочем, струва ми се, че администрацията на Буш се придържа към същото мнение, имайки предвид демонстрираното напоследък  от нея известно равнодушие по темата.

Безусловно, Иран обогатява уран и с този уран той, може би, ще съумее да осъществи опитен ядрен взрив. Само че между ядрения взрив и ядреното оръжие има огромно разстояние и целият наличен в света обогатен уран не може да гарантира на иранците притежаването на ядрено оръжие. За да имаш такова оръжие, бомбата трябва да е адаптирана към значителни натоварвания и достатъчно миниатюрна за да се пренася със самолет или ракета. За целта са необходими множество технологии (познания за материалите, с които се работи, сложна електроника, строг качествен контрол и т.н.). Тоест, създаването на ядрено оръжие е огромен проект. И, поне според мен, Иран не разполага с достатъчно дълбоки интегрирани знания, необходими за постигането на подобна цел.

Също както и за Северна Корея, откритата ядрена програма дава възможност на Иран да се пазари за получаване на отстъпки, най-вече от страна на американците. Иранците открито продължават програмата си, без оглед на опасността от израелско или американско нападение, защото така намалява вероятността, че Америка ще игнорира желанията на Техеран, в зоната на неговия истински стратегически интерес – в Ирак.

На САЩ предстои да намалят военното си присъствие в Ирак за да прехвърлят допълнителни сили в Афганистан. Иран не симпатизира на Движението „Талибан”, беше на ръба на войната с него, през 1998            , и дори помогна на американците при интервенцията им в Афганистан, през 2001. Но, за да изтеглят войските си, САЩ трябва да имат обещанието на Техеран, че няма да дестабилизира Ирак заради собствените си интереси (макар че през последната една година иранското влияние върху иракските шиите намаля).

Затова, пред новия американски президент много бързо ще възникне въпросът за отношенията с Иран. Решението на администрацията на Буш да разчита на негласното разбирателство, на фона на официално демонстрираната враждебност, е един от възможните модели. При това този модел не следва задължително да се приема за лош, при условие, че американските сили остават в Ирак и контролират ситуацията там. Но, ако първото решение на новия президент стане прехвърлянето на войските от Ирак в някоя друга точка, неговото второ решение ще трябва да отговори на въпроса, как да бъде постигнато по-стабилно взаимно разбирателство с Иран.

Това е особено важно, предвид сближаването между Иран и бързо набиращата увереност Русия. В тези обстоятелства, САЩ се нуждаят от Иран повече, отколкото Иран от тях. На Вашингтон е много необходим един неутрален Иран, за да може да действа по-успешно в Афганистан. И, което е по-важно, Америка трябва да предотврати растящото взаимно разбирателство между Иран и Русия. Новият американски президент следва да намери най-необременителния начин за постигането на тази цел, като едновременно с това се опита да избегне евентуални вътрешнополитически усложнения.

Афганистан, Пакистан и Движението „Талибан”

Освен това, на президента ще се наложи да формулира ясна политика по отношение на Афганистан, каквато в момента липсва. САЩ и съюзниците им от НАТО разположиха около 50 хиляди бойци в Афганистан. За сравнение, в средата на 80-те години, руснаците имаха около 120 хиляди души, но и те се оказаха недостатъчни за усмиряването на страната. Затова минималното ниво на съюзническото присъствие в Афганистан следва да достигне поне 60 хиляди души (дори плюс още няколко бригади). В момента, основната задача на чуждестранните войски в тази страна е да бъде защитен режимът в Кабул и другите големи градове, както и да се запази контролът върху основните пътища. Наличието на повече войски ще направи тази задача по-лесна за изпълнение, но само по себе си, няма да сложи край на войната.

Афганистанският проблем има двойнствен характер. На първо място, през 90-те години, Движението „Талибан” успя да победи местните си съперници, защото беше най-широкото движение в страната, демонстрира отлична способност за политическа адаптация и се подкрепяше от Пакистан. Победата на талибаните не бе случайна и при появата на сходни условия, както и ако САЩ не присъстваха в Афганистан, те отново могат да победят. Истината е, че американците никога не са побеждавали Движението „Талибан”. То просто се отказа да предприеме масирана съпротива срещу американската военновъздушна мощ, предпочитайки временно да отстъпи, да се разсредоточи и да се прегрупира. В редица отношения и днес талибаните представляват същата сила, която победи в афганистанската гражданска война.

Вероятно, САЩ биха могли да защитят градовете от талибаните, но за да постигнат нещо повече, ще трябва да направят три неща. На първо място, трябва да ликвидират всички бази и убежища на талибаните в Пакистан, както и да прекъснат доставките оттам. Именно тези два елемента позволиха навремето на „моджехидините” да надживеят Съветите. Пак те помогнаха за идването на власт на Движението „Талибан” и поддържат силите му и днес. На второ място,  САЩ следва да формират ефективна коалиция с племенните групировки, враждебно настроени към талибаните. За целта обаче, ще им е необходима помощта на Иран и, което е по-важно, Вашингтон трябва да убеди племената, че не възнамерява завинаги да остане в Афганистан, което не е лека задача. И, на трето място, най-сложната задача пред новия президент е САЩ да включат Движението „Талибан” или поне значителни фракции от него в политическия процес. Ако си припопним, че САЩ влязоха в преговори със сунитските бунтовници в Ирак, това не би трябвало да е чак толкова трудно.

Но най-голямото изпитание ще се окажат отношенията с Пакистан. САЩ имат два основни проблема с тази южноазиатска държава. Първият е свързан с присъствието на Ал Кайда в Северен Пакистан. Тук е мястото да припомня, че Ал Кайда не можа да осъществи нито една успешна операция в САЩ, след 2001, и в Европа, след 2005. Отделни групировки, продължаващи да действат под името „Ал Кайда” в Ирак, Афганистан и Пакистан, всъщност само го използват с пропагандна цел, но това не са същите хора, които планираха и осъществиха терористичните нападения от 11 септември. Повечето основни действащи лица на Ал Кайда бяха арестувани или ликвидирани, а главните и лидери – Бин Ладен и Айман ас-Зауахири, са лишени от възможността да действат активно. Разбира се, САЩ биха се радвали да заловят и самия Бин Ладен за да приключат окончателно тази история, но необходимите за целта ресурси (при условие, че той още е жив) могат да надхвърлят американските възможности.

Най-трудната политическа стъпка за новия американски президент ще бъде да затвори страницата за Ал Кайда. Това не означава, че на същата почва не могат да възникнат нови подобни групи, нито пък, че ислямисткият тероризъм е вече мъртъв. Означава обаче, че организацията, която САЩ преследваха, е напълно унищожена, а нововъзникналите групировки със същото име, не са толкова опасни. За новия президент ще бъде доста трудно да излезе с декларация, че тази победа вече е постигната, но ако не го направи ще продължи да съществува сериозен повод за търкания между САЩ и Пакистан, което не е оправдано в геополитически план и противоречи на поставените цели.

За да атакуват Движението „Талибан” на територията на Пакистан, САЩ се нуждаят от пакистанската армия или, в случай на неуспех, те трябва да имат правото да осъществяват атаки със собствени сили срещу талибаните без да срещат противодействие от страна на пакистанските военни. За правителството на Пакистан ще бъде изключително трудно да се съгласи и с едното, и с другото, още по-трудно ще му бъде пък да го изпълни. Но без ликвидирането на каналите за снабдяване от Пакистан (както по времето на Виетнамската война с прословутата „пътека на Хо Ши Мин), задачата за усмиряването на Афганистан няма как да бъде изпълнена. Затова, пред новия американски президент ще стои изключително трудната задача да убеди (или да застави) Пакистан да осъществи редица действия, които могат много сериозно да дестабилизират страната и, в същото време, да не допусне въвличането на САЩ в ситуация, която те не са в състояние да стабилизират.

В същото време, Вашингтон следва да стартира политически процес, целящ формирането на такава коалиция в Афганистан, която да удовлетворява основните „играчи”. Нещата опират до това, че САЩ нямат никакви дългосрочни интереси в Афганистан, като изключим необходимостта да попречат за повторното му превръщане в убежище и база на международни екстремисти. Постигането на споразумение по този въпрос ще бъде доста трудно, а гарантирането на изпълнението му е практически невъзможно. Но именно това ще бъде следващата задача, която новият американски президент е длъжен да осъществи.

В Афганистан има твърде много „играчи”, заинтересовани от един или друг изход от сегашната криза. Тук ситуацията е много по-сложна, отколкото в Ирак. Освен това Движението „Талибан” е много по-ефективен противник, отколкото която и да било иракска групировка, до голяма степен заради сложния ландшафт и много по-циничната оценка на американските възможности от политическите „играчи”.

Новият президент трябва да вземе и друго болезнено решение. Той следва или да започне дългосрочна кампания за да защити правителството на Карзаи, като тя включва широкомащабни настъпателни операции (включително и на пакистанска територия), при очевидния недостиг на военна сила, или пък да изтегли войските от Афганистан. От чисто геополитическа гледна точка, изтеглянето на чуждестранните части е разумно решение. В психологически план обаче, това може да възпламени региона и да възроди силите, подобни на Ал Кайда. Тоест, това не би било правилно политическо действие на новия президент. Когато размишлява за Ирак, той винаги трябва да помни за Афганистан, а когато размишлява за Афганистан, следва да мисли за Русия.

Руското възраждане

Когато САЩ влязоха в Афганистан, през 2001, руснаците ги подкрепиха. Те улесниха американските контакти със Северния алианс и съдействаха за създаването на бази в Централна Азия. Американската визия за Русия беше формирана през 90-те години на миналия век. Тогава тя изглеждаше разпадаща се, слаба и определено незначителна в световния силов баланс държава. Междувременно, САЩ разшириха НАТО, интегрирайки в пакта балтийските постсъветски държави и открито демонстрират намерението си да включат в него Украйна и Грузия. Руснаците обаче ясно дадоха да се разбере, че възприемат това като пряка заплаха за националната си сигурност, което доведе и до грузинския конфликт, през август 2008.

В каква посока се развиват днес американско-руските отношения? Руският премиер Владимир Путин нарече преди време разпадането на Съветския съюз най-голямата геополитическа катастрофа. След онова, което се случи в Украйна и Грузия, стана ясно, че той не изпитва доверие към САЩ и възнамерява да преразгледа сферата на руското влияние в постсъветското пространство. Задълбочаващата се политическа криза в Украйна е вторият важен знак за това.

Възраждането на Руската империя, под една или друга форма, представлява значително по-сериозна заплаха за САЩ и тяхното световно лидерство, отколкото ислямският свят. Днес ислямският свят е разединен и в състояние на хаос. Той не може да се обедини в Халифата, който искаше да създаде Ал Кайда, чрез организирането на революции в ислямския свят. Ислямисткият тероризъм продължава да бъде заплаха, но геополитическа заплаха от някаква обединена ислямска сила няма как да възникне.

Русия обаче е друго нещо. Съветският съюз и Руската империя представляваха стратегически заплахи, защото можеха едновременно да застрашават Европа, Близкия изток и Китай. Засега това са силно преувеличени заплахи, но те са тъкмо това, което имам предвид. Обединена Евразия винаги е достатъчно силна и способна да доминира в Източното полукълбо. Затова задачата за предотвратяване на усилването на Русия следва да преобладава над всички останали пред новия американски президент.

Проблемът обаче е, че в момента САЩ и НАТО не разполагат с необходимата сила за да спрат руснаците. Руската армия не е особено силна и ефективна, но силата, която и противостои, е още по-слаба. Армията на САЩ продължава да е затънала в Ирак и Афганистан, затова, когато започна войната в Грузия, евентуалното изпращане на американски части в подкрепа на Тбилиси въобще не можеше да се разглежда. Впрочем, руснаците са съвсем наясно с възможностите, които се откриват пред тях в тази връзка, и не се колебаят да ги използват.

Наред с дефицита на американските възможности, руснаците разполагат с още две важни предимства. На първо място, Европа, и най-вече Германия, в значителна степен зависят от доставките на руски природен газ. Икономическото и военно положение на европейците не им позволява да предприемат каквито и да било стъпки против Русия без това да има катастрофални последици за тях. На второ място, докато САЩ изясняват отношенията си с Иран, руснаците биха могли да предоставят на тази страна политическа подкрепа и съдействие в сферата на военните технологии, което не само би било предизвикателство към САЩ, но и може да подтикне Техеран да опита да увеличи влиянието си в Ирак, включително като го дестабилизира отново за да постигне тази цел.

Накрая, руснаците могат да създадат не по-малко сериозни заплахи в Карибския басейн, укрепвайки сътрудничеството си с Венецуела, Никарагуа и Куба, или, евентуално, подкрепяйки някои близкоизточни екстремистки групировки или левичарски латиноамерикански движения.

В момента, руснаците имат доста повече възможности от американците. Затова новият президент на САЩ ще трябва да гради руската си политика, разполагайки с ограничен набор от средства. Именно тук решенията му относно Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан ще се пресекат и ще влязат в противоречия с решенията, касаещи Русия. В идеалния случай, САЩ би трябвало да разположат свои въоръжени сили в балтийските постъветски държави, които вече са част от НАТО, както и в Украйна и Грузия. Но дори и при най-доброто стечение на обстоятелствата, подобен вариант ще се окаже възможен най-рано след година.

Затова САЩ следва да опитат да постигнат решение с Русия, използвайки дипломатически средства, съчетавайки ги обаче с достатъчно сериозна доза заплаха. Новият президент ще трябва да измисли някаква достатъчно голяма примамка за Москва (например, икономическо стимулиране), паралелно с дългосрочната заплаха за конфронтация със САЩ, за да може да я накара да се откаже от открилата се възможност за възраждане на руската регионална хегемония. И тъй като тази  регионална хегемония би позволила на Русия самостоятелно да контролира съдбата си, примамката трябва да е наистина много съблазнителна, докато заплахата задължително следва да е значителна (или поне да се възприема като такава от Кремъл). Тоест, задача на новия президент ще бъде първо да създаде тази комбинация от „морков и тояга”, а след това да убеди руснаците в нейната ефективност.

Разединението и военната слабост на Европа

Сред проблемите пред новия американски президент ще бъде Европа. Такова нещо, като европейска международна политика не съществува, има политика на отделните европейски държави. Германия например, не иска конфронтация с Русия при никакви обстоятелства. Великобритания, напротив, е настроена много по-решително по отношение на Москва. Европейският военен потенциал е доста малък. През последните петнайсетина години европейците игнорираха въоръжените си сили и всичко, което можеше да бъде използвано от тях, вече е ангажирано в афганистанската кампания. Това означава, че в противодействието си на Русия, Америка не бива да разчита на някаква обща европейска позиция или на някаква що-годе значима европейска военна мощ. Всичко това изключително ще усложни дипломатическия процес с Русия.

Един от въпросите, пред който неизбежно ще се изправи новият президент, е за значението на НАТО и на европейците, въобще. Беше излишно да разсъждаваме по него, докато руснаците бяха слаби. Но при една активна Русия, това се превръща в спешен въпрос. Разширяването на НАТО и НАТО, сама по себе си, съществуваха в ситуация на мир и в отсъствието на военни заплахи. В резултат от това, те не трябваше да се грижат за военната си сигурност. След събитията в Грузия обаче, въоръжените сили на НАТО придобиха голямо значение. Но, силите на НАТО, като изключим САЩ, ще си останат минимални. Ако Германия се откаже от конфронтацията с Русия, НАТО ще бъде парализирана и юридически (тъй като решенията и се вземат с консенсус), и чисто географски. В същото време, САЩ не са в състояние да защитят Балтика самостоятелно, без участието на Германия.

Тоест, новият американски президент, на практика, ще има само един избор в Европа: или да признае възраждането на Русия, или да му се противопостави. Но, ако избере второто, ще трябва значително да ограничи ангажиментите на САЩ в мюсюлманския свят, да преразгледа размерите и разполагането на американските въоръжени сили, а също да възроди и усили НАТО. Ако обаче не съумее да направи всичко това, ще бъде изправен пред изключително труден избор в Европа.

Израел, Турция, Китай и Латинска Америка

Междувременно, руското влияние вече променя аспектите на глобалната система. Както е известно, отношението на Израел към Грузия доста се различаваше от американското. Израелците спряха доставките на оръжие за Тбилиси една седмица преди началото на войната и ясно дадоха да се разбере, че не желаят противопоставяне с Русия. Непосредствено след началото на войната пък, руснаците се срещнаха със сирийския президент Башар Асад. Това беше ясен сигнал, че Москва е склонна да подкрепи Сирия с оръжие и с присъствието на свои военни кораби в средиземноморското пристанище Тартус, ако Израел подкрепи Грузия или пък някои други постсъветските републики в конфронтацията им с Русия. Както изглежда, израелците са подали достатъчно ясен сигнал на Кремъл, че не възнамеряват да предприемат такива действия, дистанцирайки се от политиката на САЩ. Новият американски президент ще трябва да преразгледа американско-израелските отношения, ако този разрив продължи да се задълбочава.

По същия начин следва да се разглеждат и отношенията на САЩ с Турция. В качеството си на традиционен американски съюзник, Анкара участва в подготовката и подсигуряването на окупацията на Ирак, но го направи без всякакъв ентусиазъм. Турската икономика демонстрира бърз ръст, армията и е достатъчно значителна, а регионалното и влияние нараства. Турция не иска да се окаже заложник в новата студена война между Русия и САЩ, но трудно ще може да го избегне. Руското възраждане застрашава турските интереси, освен това, сред всички американски съюзници, именно Турция притежава най-много инструменти за противодействие на Русия. Можем да очакваме, че и двете страни ще окажат много силен натиск върху Анкара. Освен това, Турция е много по-важна, отколкото Израел, и в ислямския свят, и в отношенията с руснаците. Затова новият президент следва много бързо да отдели достатъчно внимание на руския (и не само) аспект на американско-турските отношения.

В известен смисъл, Китай ще се окаже големия печеливш от цялото това развитие. В началния период от управлението на Буш имаше известни търкания с Китай. По-късно, с постепенното утихване на войната в Ирак, Вашингтон сякаш увеличи степента на критиките си към Китай, включително подкрепяйки тихомълком претенциите за независимост на Тибет. Но, на фона на руското възраждане, внимането на САЩ почти изцяло се пренасочи към Москва. Освен това, въпреки наличието на редица признаци за това, Китай всъщност не представлява глобална военна сила. Армията му е затворена в естествените географски граници на страната, а флотът му не може да се смята за океански. На свой ред, САЩ не са в състояние да изпратят войски в континентален Китай. Затова между САЩ и Китай няма геополитическа конкуренция. Новият американски президент ще трябва да се заеме с икономическите проблеми с Китай, но, в края на краищата, Китай ще продължи да продава стоките си на САЩ, а те ще продължат да ги купуват.

В продължение на повече от десетилетие, Латинска Америка представляваше зона на минимален интерес за САЩ. Докато нито една друга глобална сила не се опитваше да използва тази територия, Вашингтон не се вълнуваше от това, с какво точно се занимават президентите Чавес, във Венецуела, Моралес, в Боливия, Ортега, в Никарагуа и дори Кастро, в Куба. Но с появата на руско присъствие в Карибския басейн (макар и символично), всички тези страни внезапно станаха много по-важни за САЩ. В момента обаче, Белият дом не разполага с ясна латиноамериканска политика и новият президент ще трябва да я формулира.

Без оглед на руснаците, той ще трябва да обърне специално внимание на Мексико. Ситуацията със сигурността в Мексико много сериозно се влошава, а американско-мексиканската граница продължава да бъде „прозрачна”. Влиянието на престъпните картели се простира от Мексико до улиците на американските градове, където живеят техните клиенти. Всичко, което се случва в Мексико, представлява очевиден интерес за САЩ. И, ако ситуацията продължи да се развива в същата посока, на определен етап новата американска администрация ще трябва да се намеси и то в такива мащаби, които преди това не са били обсъждани.

Военният бюджет на САЩ

Един от въпросите, свързан с всички изброени по-горе теми, е военният бюджет на САЩ. Както е известно, през последните 8 години във фокуса на разходите за отбрана бяха армията и корпусът на морската пехота. Бившият военен министър Доналд Ръмсфелд не беше привърженик на голямата армия, предпочитайки мобилните сили и авиацията, но реалността принуди наследниците му да преразпределят наличните ресурси. Въпреки това, размерът на армията си остава същия и той очевидно е недостатъчен предвид нововъзникващите мащабни заплахи.

Приоритет във военните доставки бяха оръжията от четвърто поколение, предназначени най-вече за действия срещу бунтовници и терористи. В армията се наложи почти като догма схващането, че едва ли някога отново ще станем свидетели на мащабни сблъсъци между редовни армии (от типа на тези в двете световни войни). Усилването на Русия обаче, възражда призрака на „контактната война”, което, на свой ред, изисква повече средства за военно-въздушните сили, както и за превъоръжаването на военноморския флот. Реализацията на всички тези програми ще изисква поне десетина години, затова, ако смятаме, че Русия ще се превърне в пълноценна заплаха за САЩ, тези средства трябва да започнат да се отделят още сега.

Ако предположим, че САЩ не изтеглят войските си от Ирак и Афганистан, но успеят да окажат известна военна подкрепа за съюзниците си по периферията на Русия, като в същото време запазят стратегическите си резерви (способни да осъществят пълноценната защита на американско-мексиканската граница например), това ще изисква много съществен ръст на разходите за сухопътните сили. Но и това няма да е достатъчно. Защото бюджетите за военновъздушните сили и военноморския флот също следва да бъдат увеличени.

Американската военна стратегия намира израз в бюджета за отбрана на САЩ. Всяко стратегическо решение, вземано от президента, се изразява в бюджетни долари, чието отпускане се одобрява от Конгреса. Без това, всичко останало е просто теория. Новият президент ще започне да работи по първия си бюджет за отбраната, много скоро след встъпването си в длъжност. И, ако реши да приеме всички предизвикателства, трябва да е готов за значително увеличаване на военните разходи. Ако обаче не е готов за това, трябва да признае, че някои сфери излизат извън рамките на възможното американско въздействие. И следва ясно да определи, за кои точно сфери става дума. Във връзка с всичко казано дотук, пред новия президент на САЩ следва да бъдат поставени следните десет важни въпроса:

- Ако САЩ изтеглят войските си от Ирак постепенно и бавно, откъде ще намерят необходимите им части за Афганистан, както и за защита на новите им съюзници в постсъветското пространство?

- Навремето руснаците изпратиха 120 хиляди  бойци в Афганистан и претърпяха поражение. Колко войски, според Вас, следва да изпратят там САЩ, за да не им се случи същото?

- Вярвате ли, че Ал Кайда все още е активна и, че си струва преследването и да продължи?

- Вярвате ли, че Иран е в състояние да създаде ядрено оръжие, както и средствата за доставката му, по време на президентския ви мандат?

- Как възнамерявате да убедите пакистанското правителство да участва в борбата с Движението „Талибан” и каква подкрепа можете да осигурите на Пакистан, ако то го направи?

- Смятате ли, че САЩ трябва да разположат свои войски в балтийските постсъветски републики, Украйна и Грузия, както и в други приятелски настроени към Америка държави, за да ги защитят от Русия?

- Смятате ли, че НАТО продължава да бъде жизнеспособен военен съюз, в който европейците участват в достатъчна степен?

- Смятате ли, че Мексико представлява проблем за националната сигурност на САЩ?

- Вярвате ли, че Китай представлява стратегическа заплаха за Америка?

- Наясно ли сте, че между САЩ и Израел се появи напрежение във връзка със събитията в Грузия?

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици,  президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Участието, или отсъствието, на миналогодишната конференция в Анаполис, на близкоизточните държави, беше своеобразен лакмус за отношенията им със САЩ, Израел и палестинците, както и между тях самите. В крайна сметка, ситуацията доста напомня системата, формирала се преди две хиляди години, в същия този регион, в отношенията между Рим и тогавашните държави от Близкия изток. Тази система се опира едновременно на патроната (понякога подкрепен с военна сила) и на конкуренцията между клиентите-местни владетели – фактори, оказващи се еднакво важни както за „Първия Рим” – т.е. Римската империя на Цезар, Август и Адриан, така и за „Четвъртия Рим” – т..е. Съединените щати на президентите Бил Клинтън и Джордж Буш-младши. Не е случайно и, че историческите „силови центрове” в Близкия изток съвпадат с днешните... Смисълът на отношенията между САЩ и техните близкоизточни сателити и опоненти ще ни стане по-ясен, ако се опрем на историческите паралели. Що се отнася до отношенията с палестинците, всеки местен режим се ръководи в тях от собствените си интереси.

Позицията на Египет

Така, за днешен Египет, основните проблеми са: противопоставянето на набиращите сила ислямисти, легитимното предаване на върховната власт и сигурността на страната. За президента Хосни Мубарак, палестинците са същия проблем, какъвто бяха и за предшествениците му Насър и Садат, с тази разлика, че използването на „федаините” срещу Израел отдавна остана в миналото, а сегашните господари на Газа – водачите на Хамас, са по-опасни за Кайро, отколкото за Тел Авив. За опозиционното на Мубарак движение „Мюсюлмански братя”, т.нар. „свободна ислямска Газа” е пример за това, в какво следва да се превърне и Египет. Египетските граничари не контролират както трябва нито границата с Газа (т.нар. „Филаделфийски коридор”), нито синайската граница с Израел. През първата тече непрекъснат поток от наркотици, оръжие и боеприпаси, а през втората – пак наркотици, плюс нелегални имигранти от Африка. Усилията на местните власти са насочени най-вече за пресичане на проникването в страната на екстремисти от Газа. С това са заети и египетските граничари, отчаяно опитващи се да спрат „пробивите” на палестинците от Газа към Синайския полуостров, минимизирайки потока, пропускан през контролираните от тях гранични пунктове. Доколко това затруднява дейността на ислямистите в Газа е трудно да се каже, особено след като, в началото на 2008, през египетските ГКПП, в Газа влязоха многобройни палестински поклоници, завръщащи се от традиционния „хадж”, а заедно с тях и немалко терористи. Израел оценява скептично резултатите от ревизията на споразуменията от Кемп Дейвид. В резултат от нея, в Синайския полуостров се появиха части на египетската армия, на които правителството на Шарон възлагаше сериозни надежди, вземайки решението за изтегляне от Газа. Засега бедуините от Синай, където, освен местните ислямисти, активно действа и Ал Кайда, безпрепятствено биват вербувани от екстремистите, използващи ги за нападения срещу туристически обекти (най-уязвимото място на правителството на Мубарак).

Елемент от местния политически „фон” е и продължаващото противопоставяне между египетските християни и мюсюлмани. Правителството не е в състояние да пресече терористичните нападения срещу християнски църкви, села и градски квартали – плашеща перспектива за една страна с над 10%-но християнско малцинство. В същото време, опитвайки да се представят за по-големи египетски патриоти от ислямистите, лидерите на местната коптска (християнска) общност се придържат към радикално антиизраелски позиции, демонстративно опонирайки на политиката на властите по този въпрос. Впрочем, сходна е и позицията на египетския интелектуален елит и на ислямските духовни лидери, формиращи атмосферата на „студен мир” с Израел. Наложеното от американския Държавен департамент „демократизиране” на парламентарните избори в Египет, укрепи позициите на ислямистите и засили подкрепата за Хамас. Освен това, Кайро се притеснява от възможността Газа да се превърне в ирански плацдарм на границата с Египет. Следствие от което стана координацията, на най-високо равнище, между египетските и израелски специални и гранични служби в борбата с тероризма. Египет, както и редица други арабски държави, е заинтересован от успеха на Израел в борбата с ливанските и палестинските екстремистки групировки и най-вече с „шиитските агенти”, действащи като „пета колона” на Иран, както и на радикалните ислямисти – „заблудената секта”, както ги наричат в Саудитска Арабия. Впрочем, Кайро не е изключение – доста други арабски режими също предпочитат да се избавят от противниците си с израелска помощ, което ги освобождава от всякаква отговорност. Формално осъждайки „точковите” удари и антитерористичните операции в Газа, на Западния бряг и в Южен Ливан, на практика, те дават „зелена светлина” на Израел за провеждането им. В египетския случай, за поддържането на баланса в отношенията с Израел помага и американската икономическа и военна помощ, която вече трийсет години смекчава последиците от екологичната и демографска криза, рушащи икономиката и социалната инфраструктура на страната. Не бива да забравяме, че Египет няма сериозен проблем с бежанците - общият им брой (както на палестинските, така и на иракските) е незначителен, още по-малко пък са официално признатите за такива. Неслучайно египетското правителство не даде никакъв официален статут на палестинците от Газа през двайсетгодишния период, когато секторът се контролираше от Кайро, а по време на преговорите си с Менахем Бегин, президентът Ануар Садат категорично отхвърли връщането на Газа под контрола на Египет.

Както е известно, правителството на Мубарак постоянно притискаше Арафат и наследниците му, опитвайки се да постигне създаването на палестинска държава, по времето, когато израелците бяха готови на безпрецедентни отстъпки в Йерусалим, само и само да бъде постигнато окончателно споразумение с Палестинската национална администрация (ПНА). Днес, нещата вече не стоят така: участието на Египет и останалите арабски държави на конференцията в Анаполис, както и новите инициативи на Кайро, целят само да помогнат на американската администрация да съхрани имиджа си, при положение, че т.нар. „Пътна карта” се провали, подобно на всички предшестващи я мирни инициативи. Не по-малко хипотетични изглеждат и израелските инициативи, разчитащи на подкрепата на Египет: планът на Ейтан, касаещ „палестинизацията на Северен Синай” или по-обстойно разработеният вариант на същата идея, подготвен от обкръжението на доскорошния премиер Ехуд Олмерт. Сама по себе си, идеята за създаването, в северната част на полуострова, на анклав за палестинските бежанци (най-вече от лагерите), като Египет бъде компенсиран с други територии от Израел, не е чак толкова лоша. Ако беше подкрепена със съответните финансови инвестиции, тя, поне на теория, можеше да реши един ключов проблем – този за бежанците.

Друг проблем, който при това е още по-важен за арабските държави (и,особено, за Египет) – този за териториалната „непрекъснатост” на арабския свят, също се решава в рамките на въпросния план. Като екстериториалните коридори, включващи автомобилни и жп магистрали, линии за оптична връзка и далекопроводи, петроло- газо- и водопроводи, биха могли да се прокарат от Газа, през територията на Израел, до Западния бряг, както и от Египет към Саудитска Арабия. Съвременните технически средства позволяват осъществяването на подобен проект в достатъчно кратки срокове, както и осигуряване сигурността на въпросните коридори и на израелските територии, през които минават. Ако президентът Мубарак разполагаше с поне още 10-15 години гарантирано управление, а ислямистите и Иран не бяха завоювали сегашните си позиции в Газа, Кайро може да отговори положително на израелското предложение. Днес обаче, рискът от подобен глобален експеримент за египетския лидер, който е в края на управлението си, е несъпоставим с възможните резултати от него, още повече, че Мубарак не е в състояние да удържи ситуацията под контрол достатъчно дълго за да намали този риск до приемливо за себе си ниво.

Ролята на Сирия

Появата на Сирия на конференцията в Анаполис беше сигнал за готовността на Дамаск да подобри отношенията си със САЩ, за сметка на тези с Иран. Цената за това е известна: Голанските възвишения – единствената територия, която Сирия загуби във войните, водени от нея през миналия век, и която много би искала да си върне. Макар че с решение на израелския Кнесет Голанските възвишения бяха анексирани и там никога не е имало значително арабско население, всички израелски правителства, от 90-те години насам, демонстрират готовност да ги върнат на Сирия срещу сключването на мирен договор и съответната компенсация от страна на САЩ. Преговорите по този въпрос се водят тайно, което не попречи условията за подобно споразумение да бъдат детайлно съгласувани. Връщането на Голанските възвишения би лишило Израел от една трета от източниците на прясна вода и рискува да дестабилизира вътрешнополитическата ситуация, но докато израелският елит не се откаже от опитите си да следва принципа „мир срещу територии”, възприетият от него подход, както и американските интереси, ще продължат да доминират над националните интереси на страната. Връщането на целия Синайски полуостров на Египет, съгласно Договора от Кемп Дейвид, формира матрицата на арабско-израелското урегулиране, която днес не дава възможност на сирийското ръководство да сключи мир с Израел при по-реалистични условия. В момента, проблемите на Ливан, с които Сирия е обвързана исторически, както и сътрудничеството с Иран, датиращо от времето на иракско-иранската война, в която режимът на покойния Хафез Асад се оказа единствения съюзник на Техеран в арабския свят, удържа Дамаск в „оста на злото”, в очите на Белия дом. Проблемът на сирийския режим е, че загубвайки контрола си над ливанската икономика, той се оказа на границата на дестабилизацията. Ситуацията се усложнява от иракските бежанци (макар формално те да нямат такъв статут), чиито брой на територията на страната надминава 400 хиляди души. Те, разбира се, се контролират от сирийското правителство, което обаче е готово да се отърве от тях при първия удобен момент. В същото време, ислямистите, които са стари врагове на фамилията Асад, използвайки изолацията на режима в западния свят и относителната слабост на позицията на сегашния президент Башар Асад (в сравнение с тази на баща му), постепенно си връщат позициите в страната. Доказателство е кървавият атентат в Дамаск, в края на септември 2008.

Но, основният проблем на Сирия си остава Ливан: сирийската армия и специалните служби, поддържащи доскоро стабилността там, бяха принудени да напуснат страната след убийството на ливанския премиер Рашид Харири. Последвалото развитие на събитията в Ливан превърна Сирия в заложник на иранската политика: Втората ливанска война, която движението Хизбула, де факто, водеше „от името” на Иран, едва не доведе до сирийско-израелска война. Сблъсъкът с Израел, който Сирия избягваше от 1982 насам не е изключен и опитите на иранците да използват местните си сателити за да водят „малки войни” в региона, могат да го провокират. Израелската победа в подобен конфликт изглежда предрешена и може да се превърне в компенсация за неуспешната кампания в Ливан, през 2006 и провала на международния натиск срещу Иран заради ядрената му програма. В момента, Сирия (чиито опити да оправи отношенията си със Запада, без да навреди особено на собствените си интереси, засега не водят до успех) е принудена да остане ирански съюзник. Вследствие на това, тя подкрепя Хизбула и Хамас, част от чието ръководство се намира в Дамаск, като едновременно поддържа контакти с Махмуд Абас. Евентуална нормализация на отношенията със САЩ и връщане на Голанските възвишения биха могли да преориентират сирийците към Палестинската автономия, но за подобно развитие е много преждевременно да се говори. Водещите арабски държави са заинтересовани ситуацията в Сирия да остава стабилна, а тя да престане да бъде проводник на иранското влияние в арабския свят. В момента обаче това не изглежда възможно. И тъкмо то обяснява игнорирането на срещата на Арабската лига в Дамаск от повечето лидери на арабските държави, в рязък контраст с присъствието на иранска делегация. Не бива да забравяме и сдържаната реакция на арабските правителства, след като, през пролетта на 2008, израелската авиация бомбардира неизвестен обект (според самите израелци - ядрен) на сирийска територия.

От изтеглянето на сирийската армия насам, Ливан постоянно се намира на ръба на гражданската война. Емиграцията на местните християни, спадът във влиянието на сунитите, усилването на шиитите и необратимата криза на властовите институции, съпътствана от многобройни политически убийства, са доминиращи тенденции в текущата политическа ситуация. На фона на битката за влияние, която водят в Ливан Иран, Сирия, Франция, Саудитска Арабия и сунитските радикали, шиитската Хизбула се превърна в основната военно-политическа сила в страната. Необратимата промяна на етно-конфесионалния баланс в Ливан е залог за продължителна нестабилност. В отсъствието на окупационната армия, която в продължение на десетилетия поддържаше относителен вътрешен мир, опирайки се на равновесието между Израел и Сирия, Ливан се върна към обичайното за него състояние на анархия. Възможностите на западните миротворци и частите на ООН в страната са силно ограничени и влиянието им е минимално. Палестинският фактор пък оказва върху Ливан не просто дестабилизиращо, а направо разрушително въздействие. Неслучайно, именно в тази страна палестинските бежанци се оказаха затворени в своеобразни гета и подложени на унизителна дискриминация. Ливанците не са забравили за ролята на Фатах в разпалването на гражданската война, през 1975-1976, както и на Първата ливанска война, през 1982. Следствие от конфликтите между палестинците и местното население стана клането в бежанските лагери Сабра и Шатила. Внедряването, в палестинските лагери, на ислямистите от Ал Кайда пък доведе до разгрома на бежанския лагер Нахр ал-Барид от ливанската армия, през лятото на 2007. Ливан е заинтересован от появата на палестинска държава повече от останалите съседи на Израел, за да може максимално бързо да депортира там палестинците, живеещи на негова територия. Но, както и да се променят палестинско-израелските отношения, ливанското правителство би се споразумяло с Израел, само с благословията на Саудитска Арабия, Сирия и Иран. Съдбата на президента Джемаел, убит след като сключи мирен договор с еврейската държава, през 80-те години, е пример за онова, което може да се случи, при отказ от тази тактика.

Позицията на Йордания

За Йордания, появата на палестинска държава е гаранция за стабилността на управляващия режим. Палестинските бежанци и натурализираните палестинци са повече от половината население на страната. Проблемите с политизирания ислям и лоялността на поданиците към управляващата династия са свързани, на първо място, с палестинците. В продължение на десетилетия, кралството поддържаше неофициални контакти с Израел и сключи мирен договор с него, веднага след като това стана възможно. Хашимитската династия контролира йерусалимския вакъф, като решава, съвместно с Израел, проблемите, касаещи Храмовия хълм в свещения град. Йордания, която получава значителна икономическа и военна помощ от САЩ, силно зависи от отношенията си със Запада. Появата на палестинска държава би позволила на кралството да реши проблемите с лоялността на местните палестинци и палестинските бежанци. Не бива да забравяме обаче, че между сегашния крал Абдула ІІ и покойния му баща – крал Хюсеин, съществува огромна разлика както в мирогледа, така и в управленческия опит. Хюсеин, чието управление започна със смъртта на дядо му, убит от палестински терорист, преживя много кризи, свързани с палестинците, най-сериозната измежду които беше „Черният септември” 1970. Той можеше да потушава бунтовете им с огън и меч и въобще не се колебаеше да го прави. Синът му няма подобен опит.

Сегашната ситуация в Йордания е обременена от вълненията в зоната на бедуинските племена, които са традиционна опора на династията. Негативна роля играе и икономическата активизация на палестинските роднини на кралицата, както и присъствието в страната на почти милион иракски бежанци, активността (след почти трийсетгодишно прекъсване) на ислямските екстремисти и опасността от нов приток на бежанци от Западния бряг, ако ръководството на ПНА загуби битката с Хамас. Всичко това кара краля да настоява за по-бързото създаване на палестинска държава, като своеобразна „клапа за изпускане на парата” при решаване проблемите на собствената му страна. Ако обаче правителството на Махмуд Абас не съумее да удържи под контрол ситуацията на Западния бряг, не е изключено връщане към дискутирания през 80-те години „йордански вариант” за урегулиране на кризата. Знак за това ще бъде евентуалната поява на йордански части на Западния бряг.

Мястото на Саудитска Арабия

Проблемите на Саудитското кралство са свързани най-вече със стабилността на режима и предаването на върховната власт. Консервативната модернизация, която беше принудена да започне управляващата династия, се усложнява от подривната дейност на ислямските радикали (т.нар. „заблудена секта”), чиято пропагандистка и терористична активност поставя под въпрос единството и целостта на страната. Дългата граница с Ирак, превърна кралството във „фронтова държава”, каквито са и Сирия и Йордания. Тук обаче опасността е още по-голяма, защото именно овладяването на властта в Саудитска Арабия е главната цел на Бин Ладен и останалите водачи на Ал Кайда. Усилването на иракските шиити и разпространението на иранското влияние, разпалва сепаратистките тенденции в Източната провинция, където по-голямата част от населението са шиити, традиционно конфронтиращи се със сунитския елит на кралството. Сред останалите предизвикателства пред Ер-Риад са иранската ядрена програма и действията на коалицията, начело със САЩ, в Ирак, отслабването на саудитската икономика и спадът в жизненото равнище, изострянето на конкуренцията за доминация в ислямския свят с Ал Кайда и Иран, както и с такива мюсюлмански гиганти, като Пакистан, Малайзия и Индонезия, противопоставящи се на „арабското надмощие”. Затова присъствието на миналогодишната конференция в Анаполис на саудитската делегация беше също толкова естествено, колкото и  „Арабската мирна инициатива”, символизираща теоретичната готовност на арабските монархии (включително Саудитите), в перспектива, да нормализират отношенията си с Израел. Арабската мирна инициатива символизира промените във външната политика, които са склонни да осъществят арабските владетели, още повече, че тя се базира на реалности отпреди четири десетилетия и е остараля поне с 15 години. В сегашния си вид тази инициатива не внася нищо ново в ситуацията, няма особени изгледи, че Израел ще я приеме, следователно тя позволява на Саудитското кралство да се сдобие с имиджа на „миротворец” без да рискува почти нищо. Реалните отношения на саудитския режим с палестинците и Израел доста се отличават от теоретичните декларации. Така, „солидарността с палестинския народ” не попречи за депортирането на стотици хиляди палестинци от територията на кралството, след като ООП подкрепи окупацията на Кувейт от Ирак, през 1990. „Общоарабската солидарност” пък не попречи на уахабитските богослови да издадат фетви, забраняващи молитвите за победа на Хизбула по време на израелско-ливанския сблъсък през 2006. Подобно на Египет, осъждайки Израел, Саудитска Арабия е готова да му предостави възможността да продължи да унищожава общите им врагове. Следва да отбележим и, че този прагматизъм е характерен открай време за Саудитската династия. Тъкмо нейният реализъм е в основата на факта, че стратегическият съюз със САЩ издържа успешно всички изпитания от 40-те години на миналия век насам.

Позицията на арабските монархии от Залива

Присъствието в Анаполис на монархиите от Персийския залив беше подсилено и от високото ниво на неформалните им връзки с Израел и еврейската диаспора, както и с още по-голямата, отколкото при Саудитска Арабия необходимост да се опрат на САЩ в борбата си с ислямистите, включително базиращите се на иракска територия. Допълнителен фактор за укрепване на прозападната външна политика на въпросните държави е уязвимостта им пред Иран. Иранската окупация на островите в Залива, принадлежащи на ОАЕ, проиранските настроения в шиитските общности на държавите от Залива, както и опитът от преките сблъсъци с Техеран по време на иракско-иранската война (включително терористичните акции, въздушните удари и „танкерната война”) им демонстрираха нагледно значението на връзките с всеки реален съперник на Иран. Що се отнася до проблема за палестинското присъствие, той беше особено остър в Кувейт, който преживя иракска окупация, но във всички страни от Залива той доведе до депортирането на палестинците, през 90-те години (общо няколкостотин хиляди души), както и до рязкото съкращаване и пълно прекратяване на подкрепата за ООП и нейната наследничка ПНА. В същото време, доскоро отношенията между монархиите от Залива и Саудитска Арабия се усложняваха от редица исторически причини, което пък облекчава, в перспектива, нормализацията на отношенията им с Израел. За малките държавици от Залива, появата на палестинска държава означава възможност да депортират и последните представители на палестинската общност, които продължават да демонстрират нелоялност към управляващите там династии. В същото време, проблемите им с палестинците са по-малко остри, отколкото при съседите на Израел, където се намират лагерите на палестинските бежанци. В тази връзка, не може да не отбележим присъствието и успешната изява на икономическия форум в Доха (Катар), през април 2008, на тогавашния израелски външен министър (а днес премиер) Ципи Ливни. То символизираше пробива в отношенията на Израел с арабския свят, въпреки отправената на форума критика срещу осъществяващите се по същото време израелски антитерористични операции на палестинска територия.

Мястото и ролята на Турция

Ролята на Турция в близкоизточния конфликт е минимална, въпреки възможността за турско участие в израелско-сирийския диалог, като посредник. Декларирайки солидарност с мюсюлманите по света и готовност за добросъседски отношения със Сирия, Ирак и Иран, Анкара продължава да поддържа здрави връзки с Израел, включително във военно-техническата сфера. Борбата срещу кюрдския сепаратизъм и проблемите за разпределянето на водните ресурси в региона, периодично водят до конфликти между Турция, от една страна, и Сирия и Ирак – от друга. Законодателно закрепеният светски характер на турската държава, наличието на голяма и влиятелна еврейска общност, чиято роля за формирането на държавните институции, в ранния етап от историята на кемализма, не бива да се подценява, връзките с ЕС и конфликтът с Гърция, традиционно подкрепяща палестинците, изместват турските стратегически интереси към Израел. В същото време, усилването в парламента, формирането на правителството и заемането на президентския пост в Турция от привърженици на т.нар. „мек ислям” укрепват връзките с мюсюлманския свят и „работят” за палестинската кауза, но вътрешната криза около въпроса за женските забрадки в държавните учреждения и периодичните заплахи за забрана на управляващата партия, поставят под въпрос възможностите и да влоши турско-израелските отношения.

Позицията на Иран

Иран, който се изявява като най-последователния противник на Израел в региона, съчетава  реториката в полза на мира с твърдата си позиция, блокираща всички реални стъпки към постигане на палестинско-израелско урегулиране. Антиционизмът продължава да е в основата на идеологията на ислямската революция. В същото време, иранската ядрена програма се разглежда от Израел като рисков фактор за бъдещето му, още повече, че в случай на опасност от открит сблъсък между Иран и Израел, арабското население в региона ще се разглежда от ръководството в Техеран като „необходимата жертва”. Съчетанието между ракетните технологии на Иран и стремежа му да осъществи пълен ядрен цикъл, от който до създаването на атомно оръжие остават само няколко стъпки, дава основание да се прогнозира възможност за ядрен конфликт между тези две държави, през следващите десетина години. Всички ирански ислямски правителства, включително тези на прагматика Хашеми-Рафсанджани и либерала Хатами, провеждаха (с изключение на краткия период, през 80-те години, когато Израел се оказа междинно звено в доставките на американско оръжие за Техеран, по схемата „Иран-контрас”) активна антиизраелска политика. Идването на власт на иранските „неоконсерватори”, начело с президента Ахмадинеджад, само превърна тази антиизраелска политика в предмет на дебати на международната сцена. Заплахите на Ахмадинеджад за унищожаване на Израел, Втората ливанска война, военният потенциал на ливанската Хизбула и палестинската Хамас дават сериозни основания да се предположи, че опасенията на израелското ръководство по отношение на Иран са оправдани. Борбата на Техеран за хегемония в мюсюлманския свят кара лидерите му да задълбочават антиамериканската и антиизраелска реторика, подкрепяйки не само такива откровени противници на САЩ, като Чавес или Лукашенко, но и антиционизма и „ислямофашизма”, в глобален мащаб. „Денят на Йерусалим”, който всяка година се провежда в Иран, напомня за антиционистката политика на някогашния СССР, а мероприятията, посветени на ревизията на Холокоста – Германия от 30-те.

В същото време, наличието в Иран на голяма еврейска общност, историята на иранско-израелските отношения по времето, когато двете страни бяха съюзници, както и неофициалните контакти, които иранските лидери поддържат с Израел, позволяват да се предположи, че има възможност за нормализиране на отношенията им в бъдеще. Засега обаче, иранско-израелската криза не е преодоляна. Публикуваният, през декември миналата година, доклад на американското разузнаване за състоянието на иранската ядрена програма торпилира усилията на Белия дом за още по-сурови санкции срещу Техеран и, на практика, остави Израел сам срещу иранците. Ако са верни сведенията, че върховният аятолах Али Хаменей е отнел правото на водача на ливанската Хизбула – шейх Насрала, да взема решения във военната сфера, това означава, че всички лостове за управление на ливанските антиизраелски движения вече са концентрирани в Техеран. Разбира се, иранските претенции за статута на регионална свръхдържава се базират в по-голяма степен на персийския национализъм, отколкото на политическия ислям, и в това отношение интересите на Иран и Израел, които традиционно съперничат с арабските си съседи, по-скоро съвпадат. Днес обаче, за иранското ръководство, Палестина е не по-малко важно направление в неговата външна политика, отколкото Ирак и Персийския залив, което изключително усложнява ситуацията в региона.

Липсата на ясна стратегия за изход от кризата

В крайна сметка, основният фактор за това, кога и как точно ще приключи палестинско-израелският конфликт, е състоянието на двата противопоставящи се лагера. Израелската политика към националните и конфесионални малцинства, чиято основа беше поставена още в периода преди появата на еврейската държава, доста напомня съветската национална политика, още повече, че се основава на същите теории. Специфичното за Израел е свързаното с юдеистката практика негативно отношение към прозелитизма, контрола над неевреите и включването на териториите им в състава на еврейската държава (под каквато и да е форма). Във всяка друга близкоизточна (и не само) държава, етническите малцинства биват асимилирани, завладените в резултат от война територии (без значение кой точно ги населява) се интегрират, а местното население попада под контрола на държавата-окупатор, като или получават нейно гражданство (както стана в Йордания), или не (както постъпи с палестинците Египет). В Израел обаче, въпреки всички напъни в първите десетилетия от съществуването на тази държава, запазването на арабските и други национални традиции в нееврейските общности беше част от държавната политика, която, през 90-те години на миналия век, се подкрепяше от министрите от левицата, често напук на желанието на самите нееврейски общности, чиито лидери настояваха за тяхната интеграция. В още по-хипертрофирана форма това се прояви в окупираните през 1967 територии, като тотално дезориентира местното население. Последното очакваше обичайната за региона смяна на върховната власт и беше готово да демонстрира лоялност към победителите срещу тяхната защита и социални гаранции. Вместо това стана ясно, че новата израелска власт не възнамерява да анексира въпросните територии, а е готова да ги върне на „арабския свят” срещу сключването на мирни договори със съседите. Наистина, някои от тези територии (Източен Йерусалим и Голанските възвишения) по-късно все пак бяха анексирани, без обаче това да промени статута на коренното им население. На други бяха изградени израелски селища (кибуци), също без да се промени статута на жителите на съседните палестински градове и села. В резултат от това, палестинците осъзнаха, че Израел не им предлага да станат част от него, а връщането им под контрола на Египет, Йордания или ООП означаваше смъртна присъда за всеки потенциален колаборационист. Практиката напълно потвърди тези прогнози. Неслучайно палестинците от „окупираните територии” и израелците преживяха своеобразен „меден месец” през 1967-1973. Но след като Израел се включи в преговорите в Кемп Дейвид и върна Синайския полуостров на Египет, жителите на въпросните земи окончателно се убедиха, че няма как да станат израелски граждани и идеологическата победа на ООП стана само въпрос на време. Споразумението от Осло се оказа първата стъпка към капитулацията на израелските политици (при това осъществена по тяхна собствена инициатива) пред Ясер Арафат. Следващите петнайсетина години, въпреки всички перипетии на палестинско-израелското противопоставяне, укрепиха тази тенденция. Израел върна и продължава да връща територии, без да получи срещу тях някаква сигурност. Не е изключено, че ще продължи да го прави и занапред, докато окончателно изчерпа лимита на резултатите от военните си победи, през 60-те – 80-те години на миналия век.

Причината за палестинско-израелския конфликт е идеализмът и липсата на държавнически опит у израелския елит, без значение на партийната принадлежност и идеологическата ориентация на принадлежащите към него. Откакто, през 60-те години, т.нар. „стар истъблишмънт” на Израел възприе тезата за „териториални отстъпки срещу мир”, лидерите му не спират опитите да я реализират на практика. Кемп Дейвид, Мадрид, Осло и Анаполис са просто етапи от тези опити. Всеки от тях позволява на поредния израелски премиер да се окичи с лаврите на миротворец, за сметка на националните интереси, поставяйки основите на още по-сериозно и ожесточено противопоставяне.

„Процесът от Осло”, който донесе навремето на Шимон Перес Нобелова награда за мир, в момента се възприема дори и от някогашните му привърженици като грешка, довела до терористична война. Разцеплението в гражданското общество, противопоставянето между израелските евреи и араби, разрушаването на икономиката и социалната среда в палестинските територии, радикалната ислямизация на Газа и Южен Ливан, дехристиянизацията на Палестина, гибелта на хиляди израелци и палестинци, до голяма степен, са следствие от опитите на този амбициозен „лузър” да остане на власт, изтласквайки политическите си опоненти. Напоследък, израелската общественост все по-често задава „неудобни” въпроси, ревизирайки резултатите от политическия курс, който следва Израел през последните петнайсетина години. Истината е, че в израелския елит липсва както ясна визия за посоката, в която трябва да се движи страната, така и за това, къде точно минават „червените линии”, които тя в никакъв случай не би трябвало да пресича.

При липсата на стратегия, действията на израелското ръководство в сферата на сигурността и диалога с ръководството на ПНА се определят от чисто тактически съображения: т.е. прави се това, което би могло да помогне на един или друг политик за израстването му и укрепване на вече извоюваните позиции. Основните фактори, с които е принудена да се съобразява израелското ръководство, са симпатиите на избирателите в предизборния период и равнището на отношенията със САЩ. Опитвайки се да получи подкрепата на Белия дом за курса, който възнамерява да провежда, всяка от израелските политически групировки лобира в САЩ най-вече за собствените си интереси. Именно това обяснява и противоречивия характер на действията на Израел не само днес, но вероятно и в бъдеще.

Анализирайки баланса на груповите и корпоративни интереси на израелския политически „истъблишмънт”, следва да отбележим, че лявото лоби, опитвайки се да реанимира финансовите потоци, формирали се през 90-те години около „процеса от Осло”, предлага да бъде възобновено изплащането на ръководството на ПНА на средствата, които Израел удържа от митническите такси и данъци на палестинските работници. Тоест, стремежът е системата на икономическите връзки между Израел и Палестина да се гради, отчитайки съображенията за сигурност. Левият „истъблишмънт”, който традиционно е свързан с армията и специалните служби, се обявява за завършване строителството на „стената за сигурност” и периодичното провеждане на антитерористични „прочиствания”. Той демонстрира готовност за болезнени отстъпки, обявявайки се за ликвидиране на „незаконните еврейски селища” и замразяване на заселническата дейност, и, в същото време, призовава Израел да се готви за война с Хамас, Хизбула, Иран и Сирия. Отказвайки се от диалога с Хамас, на официално равнище, тази група израелски политици се опитва да установи неофициални контакти с въпросното движение и да постигне от него признаване на Израел, като едновременно с това сондира възможността Голанските възвишения да бъдат върнати на Сирия. По отношение на палестинците, тези хора се колебаят, дали да продължат да водят диалог с президента на ПНА Махмуд Абас, или да установят контакт с популярния сред палестинските радикали Маруан Баргуни (излежаващ доживотна присъда в израелски затвор).

На свой ред, десният лагер иска създаването на нови еврейски селища да продължи, да се разшири територията, обхваната от „стената за сигурност”, да не се връщат Голанските възвишения на Сирия, към Израел да бъдат присъединени всички кибуци в долината на река Йордан, осъждане на „процеса от Осло”, връщане на палестинските градове от Западния бряг на Йордания и влизане на йорданската армия на територията на ПНА, отказ от диалога с Хамас и икономическите връзки с ПНА, прочистване на Газа от ислямистите и предаването и под контрола на Фатах, връщане на израелската армия в т.нар. „Филаделфийски коридор” и отделянето на израелските араби.

Накрая, ултралевите групировки се обявяват за разрушаване на кибуците и „стената за сигурност”, пълно изтегляне от палестинските територии, връщане на Голанските възвишения на Сирия, отказ от израелския ядрен статут срещу гарантиране сигурността на страната от международната общност, отделяне на религията от държавата и разширяване на израелското финансиране на ПНА.

Но, въпреки съществуващата на пръв поглед хаотичност, на практика, израелската политическа мозайка се подчинява на определена логика. Тя е подложена на периодични колебания, в зависимост от избирателния календар в Израел и САЩ. Позицията на отделните партии, фракции, групи и конкретни политически лидери към палестинско-израелското урегулиране може да зависи от техните вече съществуващи или планирани политически съюзи, текущата конюнктура, външния или вътрешния натиск, както и от задълженията им към партньорите, включително (което важи най-вече за левите партии) към тези от Европа и Палестина. Терористичните акции или ракетният обстрел на израелската територия могат и да бъдат игнорирани, ако израелският „истъблишмънт”, по една или друга причина, не е склонен „да клати лодката”, в същото време обаче дори и незначителен инцидент, ако съвпадне с вътрешнополитическа криза в страната, спокойно може да провокира сблъсък от типа на Втората ливанска война.

Ситуацията в Палестина

Конфликтът между Хамас и Фатах в Палестина, съперничеството  между палестинските групировки в диаспората, лидерските проблеми и конфликтът между интересите на основните палестински фамилни кланове и външните им покровители не позволява да прогнозираме със сигурност бъдещето на ПНА. Шест десетилетия след като „световната общност” пое отговорността за разрешаването на палестинско-израелското противопоставяне, не само че липсва (въпреки декларациите на ръководителите на ООН и великите държави) единен подход към палестинския проблем, обещаващ постигането на поне минимално гарантиран разултат, но дори и единно мнение относно това, за какво всъщност става дума. Благите намерения за изграждането на палестинска държава, в която ще бъдат решени и проблемите на палестинския народ, са също толкова далеч от реалността, колкото и плановете на ООН за интернационализацията на Йерусалим. Ключовият въпрос днес е, дали трябва да се занимаваме с Палестина, или с палестинците? Ако приемем, че първото е вярно, това поражда ред други въпроси: дали става дума за отделни градове и прилежащите им селски анклави (т.нар. „кантони на Либерман”), за единна палестинска държава, или пък за две такива държави (в Газа и на Западния бряг), само за Палестинската национална администрация, или за някаква форма на автономия, свързана с Йордания или Египет? Какви ще бъдат отношенията между тази Палестина (или Палестини) и Израел? Дали в основата им ще са реални взаимни задължения, а не само теоретични, които се тълкуват по различен начин не само от всяка от страните, но и от всяка отделно взета структура или лидер в тях?

Ако пък става дума за хората – дали понятието „палестинци” включва само жителите на т.нар. „окупирани територии”, или обхваща и арабите-мюсюлмани от Израел? Дали ще може да излезе от задънената улица проблемът с бежанците, ако се възстанови нормалния живот в палестинските лагери, или той ще си остане блокиран от растящите претенции на палестинските лидери от името на многомилионната диаспора? Кои от тези лагери трябва просто да сменят статута си, превръщайки се в обикновени арабски градове (което е напълно възможно в Йордания, Западния бряг и част от Газа)? Кои от бежанците следва да бъдат преселени (както вероятно ще се наложи в Ливан и, може би, в Сирия) и къде точно? Как ще се прокара разликата между палестинците от Йордания, Израел и самата Палестина, позволяваща да се запазят семейните, кланови и племенни връзки от двете страни на държавните граници, без Аман и Йерусалим да се сблъскат с проблема за двойната лоялност? Ако Палестина действително се превърне в самостоятелно държавно образувание, какви ще бъдат отношенията и с палестинската диаспора? Какво ще може (и ще поиска) да даде последната на новата държава? Политически некоректните въпроси, които си задава напоследък палестинският интелектуален елит, както и независещата от външните дотации част от палестинската „улица” са: дали, когато световната общност говори за решаването на палестинския проблем  става дума за това реални хора да получат реални резултати, или за осъществяването на теоретични постулати и планове? Дали става дума за граждански права и свободи, или само за правото да избираш собственото си ръководство (или пък да ти го наложат „отгоре), без значение, до какво би довел подобен избор? Дали става дума за образование, работа, здравеопазване, развита социална инфраструктура, политическа стабилност, достойно жизнено равнище, или за статута и материалните блага на бюрократичната клептокрация – международна и палестинска? Всъщност, дали въобще съществува някакво решение на тази задача в параметрите, в които тя се задава, без значение, какво твърдят медиите за срещата в Анаполис, Парижката конференция на спонсорите и другите подобни форуми?

В световната политика, палестинският въпрос възниква като продължение и огледално отражение на еврейския въпрос. Именно поради това класическият политически антисемитизъм намира продължението си в антиционизма, а нацистката идеология и практика от ХХ век, през новото столетие, органично бяха вплетени в идеологията и формираха основата на агитационно-пропагандисткия комплекс на ислямския свят. Защото разпространението на тези идеи тече във всичките му социални слоеве - от селската и племенно-патриархална „провинция” и маргиналите от градските гета, до образованата средна класа и дори държавния елит. В тази субкултура евреите и Израел заемат мястото на основния враг, а палестинците – на неговата жертва. Историците и културолозите добре знаят, че подобни роли и свързаните с тях стереотипи в политическата и културно-религиозна митология се оказват достатъчно устойчиви в продължение на толкова дълги периоди, че могат да надживеят ситуациите, поставили тяхното начало и дори цивилизационния комплекс, който ги е породил.

Реализацията на т.нар. „Пътна карта”, колкото и малко вероятна да изглежда, не означава прекратяване на конфликта на Израел нито с палестинците, нито с ислямския свят. И то по същата причина, заради която, две хиляди години след зараждането на християнството, отделни християни и цели групи, включително представители на някои източни църкви, продължават да обвиняват евреите, че са разпнали Христос. В ислямския свят, като цяло, и в палестинския, в частност, антиизраелската и антиеврейска религиозна, идеологическа и политическа пропаганда, в момента са поставени на конвейер. Използвайки както традиционните, така и съвременните средства за разпространение, тя доминира в образователната система, медиите, обществения и религиозния живот. При това, целта на тази пропаганда не е формирането на модерно мюсюлманско или палестинско общество, а възраждането на митологизираното минало в борба с врага. Тоест, Халифатът, „истинският ислям” или „свободна Палестина” трябва да се постигнат не по пътя на компромиса, а в резултат от победата на палестинците, арабите и мюсюлманите над евреите, „ционистите и кръстоносците” от Израел, САЩ и Запада или светските управници на арабските държави. Доскоро, в този ислямистки „пантеон на злото” фигурираха и „безбожниците-комунисти”, но разпадането на Съветския съюз ги прехвърли в категорията на победените, за което лидерите на ислямистите (включително онези, които се опитват да открият в съвременна Русия противовес на Америка) често споменават, предричайки на Израел съдбата на рухналия СССР.

Не съвместното съществуване с Израел, а битката с него (или, в краен случай,  поглъщането и разтварянето на еврейската държава) е целта, към която биват тласкани младите поколения палестинци. В същото време, ООН, спонсорите на „мирния процес” и „световната общност”, нито преди конференцията в Анаполис, нито след нея, не предлагат някаква алтернатива на тази идеология, макар че са основните спонсори на системата. Отделните изолирани опити на палестинската и арабска интелигенция да създадат такава алтернатива със собствени сили не се опират на необходимите организационни, финансови или информационни ресурси. Отдавайки дължимото на усилията на онези, които се опитват да поставят основите на позивитна идеология за палестинското бъдеще, не можем да не отбележим, че дори те да имат някакъв шанс за успех в перспектива, тази перспектива е  твърде далечна.

Редица израелски експерти, анализирайки резултатите от продължилите няколко десетилетия многостранни или двустранни арабско-израелски преговори, международни планове и инициативи, отбелязват, че всички опити за разграничаване между палестинци и израелци, от началото на ХХ век насам, са били отхвърлени или провалени от арабската и палестинска страни. В крайна сметка, това само намалява готовността на Израел към компромиси и отслабва позицията на самите араби. Най-точно характеризира ситуацията, в историческа перспектива, известната фраза, че „палестинците никога не изпускат възможността да пропилеят шансовете си”. Не е изключено корените на този проблем да не са в нежеланието на палестинските лидери (от йерусалимския мюфтия Хадж-Амин ал-Хусейни до Ясер Арафат и ръководството на Хамас) да сключат мир с еврейската държава, а в невъзможността да бъде постигнат необходимия за целта общонационален палестински консенсус. Както сочи опитът, постигането не само на единството, необходимо за създаването и успешното функциониране на държавата, но дори и на елементарно съгласие по какъвто и да било въпрос (с изключение на борбата срещу Израел), се оказва прекалено трудно за палестинците, ако въобще е възможно. Всъщност, те се формират като един народ, изключително вследствие на борбите с всичките си съседи (а не само с израелците) и в хода на тези борби. В това отношение те въобще не се отличават от евреите, в ранния стадий от формирането на еврейския народ, които не само преминават през продължителен стадий на съществуване като отделни племена („дванайсетте израелеви колена”), което е типично за региона, но и подробно са фиксирали всички перипетии от онзи период в писмените източници, залегнали в основата на еврейската и християнска традиция.

Проблемите на палестинците

Проблемът за разселването на палестинските бежанци на територията на Палестина (т.е. за „своите” и „чуждите” палестинци) е съвсем обективен и има доста просто обяснение. Разбира се, палестинците от началото на ХХІ век, не са просто част от арабското население на Леванта, както беше в средата на ХХ век, а отделен народ. Въпреки популярните в съвременна Палестина и палестинската диаспора митове за произхода на този народ от древните филистимляни, палестинците се формират като народ именно през втората половина на миналото столетие, вследствие на противопоставянето си, не само на израелците, но и на арабите от Машрек (т.е. азиатската част на арабския свят), които не им позволяват да се интегрират и асимилират в съседните на Израел държави. Палестинците, като единен народ със собствени национални митове, интереси, самосъзнание и приоритети, безспорно са млада общност. Даже прекалено млада. Различните групи палестинци имат не по-малко разнообразен, а понякога и не по-малко древен, произход, отколкото евреите. Но, за разлика от евреите, като народ, възприеман в това му качество и от околните, те не са преминали през пресата, която, в продължение на няколко хиляди години, подчинява клановото, племенно и субетническо самосъзнание, на доминиращото при съвременните евреи общонационално съзнание. На по-ниско ниво, в Газа, на Западния и Източния бряг на река Йордан, отлично се знае, кои семейства и кланове произлизат от евреите, самаритяните и другите местни народи, чии предци имат римски или византийски корени. Кои са наследници  на бедуинските племена от Арабския полуостров, заселили се в Газа по времето на джихада срещу византийски Египет, в чии жили тече кръвта на европейските кръстоносци, а в чии – на кюрдите, дошли в райони с войските на легендарния Салах ед-Дин (Саладин). Чии прадеди са били турски, гръцки, арменски или арабски търговци, а чии – колонисти от Египет на мамелюците или Османската империя. Кой е потомък на наемните работници от Сирия и Египет, заселили се в тези земи в края на ХІХ и началото на ХХ век, след изграждането на жп линията, а кои – на суданските роби, станали свободни по време на британската доминация. Накрая, добре известно е и кои са се преселили в Газа от Египет, а на Западния бряг от Йордания, през 1949-1967, както и кои се присъединиха към Фатах, в Йордания, Ливан и Тунис.

Историята на съюзите и враждите между семействата и клановете, племената и селата, градските квартали и цели райони на Палестина, има не по-малко стари и не по-малко здрави корени, отколкото тези между валонците и фламандците, сърбите и хърватите, албанците и гърците, шотландците и англичаните, украинците и поляците. За някои групи палестинци, доброволното подчинение на ръководството на Хамас или правителството на ПНА, означава същото, което за ирландците е подчинението на Лондон, за арменците – на Баку, а за баските – на Мадрид. В диаспората, както и в коридорите на ООН, МВФ, ЕС и т.н. това няма значение и за него не е прието да се говори. Там обаче, където на преден план стои въпросът за земята и недвижимата собственост, именно то е главното. Именно затова палестинците, обитаващи бежанските лагери, така упорито пазят ключовете от някогашните си жилища, напуснати през 1949 и 1967. Те просто са наясно колко е трудно да получат шанса постоянно да живеят на палестинска, но чужда за тях, земя. Именно тук се корени и разцеплението между Газа и Западния бряг и на гражданската война между Фатах и Хамас. Пак това е и причината, че нито Фатах, нито Хамас контролират напълно териториите, които управляват и затова тези територии, най-вероятно, ще продължат да се „раздробяват” на обособени един от друг кантони. Опитвайки се да разберат, къде минават линиите на потенциалното разцепление, експертите, занимаващи се с етнографията на палестинците, посочват наличието на 6-7 основни кланово-племенни групи в сектора Газа и 8-12 на Западния бряг. В сектора Газа се очертават няколко териториални анклави, като самата Газа, Хан-Юнис и Рафиах, а на Западният бряг - Тулкарм, Дженин, Йерихон, Витлеем, Рамала (която засега контролира Наблус) и Хеврон. При това, в исторически план, Рафиах е свързан с Египет, Йерихон – с Йордания, а Тулкарм, който на практика е отдалечено предградие на израелския град Кфар-Саба – с Израел. На свой ред, Хеврон отдавна е арена на борба между палестинци и израелци, обитаващи стария еврейски квартал, но тя беше прекратена, в началото на 2008, от местните шейхове, които (напук на властите в ПНА), предложиха на еврейските заселници споразумение за мир и добросъседски отношения. В граничния с Йерусалим град Витлеем, коренното християнско население, в момента, се конфронтира с пришълците-мюсюлмани, които доминират в града, откакто той се управлява от ПНА.

В основата на споменатия по-горе конфликт на палестинските араби с останалия арабски свят не е само това, че този свят първоначално не признаваше правото им на собствена държава и виждаше в тях единствено инструмент за борба с Израел. Дали това е причина или следствие от подобен подход, но истината е, че палестинците не демонстрират лоялност към режимите на страните, в които живеят. При това, тази нелоялност не се влияе от положението им там, от условията, в които живеят, или от подкрепата, която получават. Независимо от цялата медийна реторика за „справедливата палестинска кауза”, палестинците заемат в Близкия изток нишата на „безродни космополити”, която в европейската история обикновено е запазена за евреите. Неслучайно ги наричат „евреите на арабския свят”, който е готов да се бори за правата на палестинците до последния палестинец. Нека си припомним за реалното отношение между палестинците и арабските държави. Опитите на палестинците да проявят несанкционирана от властите самостоятелност в Египет и Сирия бяха жестоко смазани от Гамал Абдел Насър и Хафез Асад. Борбата на ООП срещу Хашемитската династия, сред най-болезнените епизоди на която бяха убийството на йорданския крал Абдула І в Йерусалим, през 1951 и опитът на Ясер Арафат да свали крал Хюсеин, през 1970, приключи с т.нар. „Черен септември”, ликвидирането на палестинската военна инфраструктура в Йордания и прогонването от нейна територия на бойците и политическото ръководство на Фатах. Ролята, която палестинците изиграха в началото на гражданската война в Ливан, през 1975-1976, превръщането на южните части на тази страна в т.нар. „Фатахленд”, войната с Израел от 1982, криминализацията и радикалната ислямизация на бежанските лагери и конфликтът с ливанските общности (и, най-вече, с християнската) превърнаха палестинците в Ливан в своеобразни „парии”. Резултат от което стана не само клането, организирано от фалангистите-маронити от „Катаиб”, през 1982, в Сабра и Шатила, след евакуирането на бойците на Фатах в Тунис, но и разрушаването, от ливанската армия (с подкрепата на цялата страна), на бежанския лагер Нахр ел-Барид, през 2007. Подкрепата на палестинците за окупацията на Кувейт от армията на Саддам Хюсеин, през 1990, доведе, през 90-те години, до масовата депортация на стотици хиляди палестинци от държавите от Персийския залив, чиято финансова помощ (дотогава те се смятаха за основните „донори” на ООП) драстично намаля или бе напълно прекратена. Повсеместните погроми и преследвания, на които бяха подложени палестинските бежанци в Ирак, след свалянето на Саддам, и които ги карат днес да търсят спасение извън границите на Близкия изток (включително и на другия край на света – в Чили) завършват нерадостната картина.

Броят на палестинските бежанци и преместени лица, принудени да сменят местожителството си заради конфликти с местното население и арабските правителства, е много по-голям, отколкото този на бежанците по време на израелско-арабските войни. Конфликтите, чиито жертви са последните, са несъпоставими по продължителност с военните действия, мащабите на насилието над гражданското население и неговите загуби. Неслучайно, въпреки яростната антиизраелска пропаганда, през последните 60 години, палестинските и подкрепящите ги международни медии директно обвиняват Израел само във връзка с два случая – гибелта на 250 палестинци в Дейр Ясин, през 1948, и на 43 – в селището Кафр Касем, през 1956. Реакцията на израелските власти и обществеността на тези трагедии беше еднозначно негативно и изключително сурова, по отношение на виновните за тях. В същото време, в конфликтите в арабския свят, през това и следващите десетителия, загинаха хиляди палестинци.

Проиграните шансове

Преди началото на т.нар. „интифада Ал Акса”, палестинско-израелските отношения все още можеха да се превърнат в основа за палестинското национално бъдеще. Четвъртвековната окупация създаде уникална икономическа ситуация, превръщайки в реалност интеграцията на израелската и палестинска икономически системи. Разбира се, не можеше да се говори за равнопоставеност между двете икономики и в този смисъл претенциите на палестинците към израелските работодатели и военната администрация, в много отношения, бяха справедливи. Въпреки това, Израел играеше спрямо Палестина ролята на „икономически локомотив”, каквато играят САЩ за Мексико, или Русия – за Южен Кавказ и Централна Азия. Паралел между тези геополитически „скачени съдове” може да се направи и в редица други сфери, особено в историческата и военната. За Палестина, постиндустриалната израелска икономика бе не само източник на инвестиции и разрастващ се трудов пазар, поемащ излишната палестинска работна сила. Израел разположи на палестинска територия редица индустриални предприятия и аграрни комплекси, които доскоро бяха в основата на собствената му икономика. Този процес беше прекъснат през 2000, когато бе достигнал връх в развитието си, и, както изглежда, необратимо. Палестинците не само загубиха около 200 хил. работни места в Израел, които хранеха над един милион членове на семействата им, но и стотици хиляди работни места в самата Палестина, свързани с подизпълнителските договори с различни израелски компании. Изтичането на палестинската работна ръка от Израел, доведе до приток на други чуждестранни работници. Така, в селското стопанство, палестинците бяха заменени с „гастарбайтери” от Югоизточна Азия, в строителството и индустрията – от Китай и Източна Европа, в здравеопазването и социалната сфера – от Филипините, а в сферата на услугите – от Южна и Източна Европа. Накрая, в Израел се появиха и работници от Африка. По официални данни, днес броят на чуждестранните работници в страната надминава 150 хил. души, но, имайки предвид големият брой нелегални имигранти, тази цифра вероятно надминава 250 хил. души. При това, криминалните инциденти, свързани с тази категория от населението, се оказаха несъпоставими с опасността, която представлява за израелското общество терористичната заплаха от страна на палестинците.

Освен чуждестранните работници, населението на Израел се „попълни” с още две групи преселници. Първата са бежанците от Африка, включително от страни като Судан, Чад и Еритрея, хиляди от които се опитват да влязат на израелска територия, през контролирания от Египет Синайски полоустров и Йордания. Втората, която наброява над 150 хил. души, включва най-вече араби (предимно палестинци), дошли да живеят при семействата си в Израел. И двете групи представляват сериозно бреме за израелския социален сектор, а представителите на втората група активно се включиха на местния трудов пазар. В резултат от всичко това, днес шансовете за работа в Израел на жителите на Западния бряг и Газа са практически нулеви. Връщането към ситуацията отпреди началото на първата (да не говорим за втората) интифада, когато израелският пазар на чуждестранни работници беше зает предимно (до 2000) и дори монополизиран (през 80-те години) от палестинците, е нереално. Отчитайки, че доходите от работата в Израел и по договори с израелски компании, бяха един от основните източници на постъпления за палестинската икономика, тази загуба изглежда незапълнима.

По времето на израелската окупация, през 1989, жизненото равнище в Газа беше два пъти (а на Западния бряг – три пъти) по-високо от това в Египет, по-високо от това в Ливан и малко по-ниско от това в Йордания и Сирия. Днес, то е два и половина пъти по-ниско от това в Сирия, три пъти по-ниско от Египет и Йордания и почти четири пъти по-ниско от това в Ливан. Анализирайки икономическите тенденции в палестинските територии, в края на 2007, Jerusalem Post отбелязва, че средните доходи на палестинците са с 40% по-ниски, отколкото бяха преди споразуменията от Осло, през 1992 (тогава те бяха 2000 долара на човек, докато днес, дори и без да отчитаме инфлацията, едва достигат 1200 долара). Броят на „много бедните” в Газа нарасна от 22% от населението, през 1998, до 35% - през 2006, за да достигне 81%, в края на 2007. Директни чуждестранни инвестиции в палестинската икономика липсват, а наличните капитали се прехвърлят в чужбина, влагат се в недвижими имоти или се използват за крактосрочни спекулативни сделки. В момента, палестинската икономика се основава на монополите, чието съществуване се узаконява от чиновниците от ПНА срещу сериозни подкупи. Разходите за издръжката на бюрократичния апарат на ПНА надминават приходите на администрацията с около 1,2-1,5 млрд. долара годишно. Нефункциониращата съдебна система роди практиката търговските спорове да се решават с въоръжена сила. Палестинската икономика, формирала се в периода на египетско-йорданската и израелската окупация, е разрушена, а чуждестранната финансова помощ води до окончателния разпад на нейния реален сектор. По времето на Арафат, една трета от бюджета отиваше за „разходи на президентската администрация”. В резултат от 40-годишната активна дейност на ООП във финансовата сфера, след смъртта на нейния лидер, изчезнаха десетки милиарди долари. Опитът на т.нар. welfare-икономика в редица страни от Африка, Азия и Латинска Америка дава основание да се предположи, че колкото по-голяма безвъзмездна помощ се предоставя на ПНА, по вече съществуващите канали, толкова по-голяма ще се окаже вредата, нанесена на палестинската икономика.

Властите, чиято легитимност се основава на контрола върху механизма за разпределяне и присвояване на средствата от донорите, не са заинтересовани от създаването на прозрачна и ефективна икономика, а от ликвидирането на всяка проява на самостоятелност (особено финансова) по места. Успешните независими бизнесмени са потенциални съперници на администрацията на всеки дотационен регион, а ПНА управлява един от най-големите дотационни региони на планетата. Така че събраните на Парижката конференция на донорите средства, най-вероятно, ще станат поредния пример за това, как добрите намерения на чуждестранните донори рушат последните останки от самостоятелната икономика на Палестина.

Теоретично, палестинската диаспора, чиито съвкупен финансов капитал се оценява от експертите на около 100 млрд. долара (или дори повече), би могла да помогне за изграждането на „палестинското национално огнище” не по-малко, отколкото еврейската диаспора помогна (и продължава да помага) на Израел. Както е известно, палестинците формират професионалния управленски елит в арабския и, като цяло, мюсюлманския свят, широко са представени в средния и висшия ешалон на западния мениджмънт и имат стабилни позиции и връзки в Русия. Икономиката на палестинската диаспора е реалност, част от която са и такива транснационални гиганти като Consolidated Contractors Company (ССС), създадени още през първата половина на ХХ век. Всъщност, най-големите надежди за сътрудничество между палестинската диаспора и правителството на ПНА бяха свързани с Аманската среща от 1995, но практикуваните от администрацията методи демонстрираха клептократичния характер на режима, ликвидирайки перспективите за външни палестински инвестиции в Палестина.

В същото време, известна част от капиталите, изнесени от лидерите на ПНА в чужбина, се върна обратно под формата на инвестиции. Така, най-печелившите сектори на палестинската икономика попаднаха под контрола на покойния Арафат, чиито средства се управляваха от финансовия му съветник Мохамед Рашид, най-близкото му обкръжение и местните „силови фактори”, сред чиито партньори, през 90-те години, се оказаха бивши техни противници от израелските специални служби. Най-известният подобен „съюз” стана казиното „Оазиз” в Йерихон, контролирано съвместно от палестинеца Джибрил Раджуб и израелеца Йоси Гиносар. Впрочем, през същия период бяха установени делови и политически контакти и между палестинския и еврейския елит в диаспората, подкрепени от левите политици в Израел. Именно те бяха в основата на предаването на ПНА (с посредничеството на директора на Световната банка Джеймс Улфенсън) на създадения от израелските заселници в Газа аграрен комплекс, който осигуряваше до 15% от израелския износ на селскостопанска продукция. Фактът, че този комплекс, осигуряващ работа на над 40 хиляди палестинци, беше унищожен почти веднага от местните жители, беше недвусмислен сигнал за всички потенциални инвеститори. Преди това, подобен сигнал на Западния бряг стана превръщането на споменатото по-горе казино в Йерихон в укрепена позиция на палестинските военизирани групировки, която, в крайна сметка, беше унищожена от израелската армия. Всички тези примери нагледно илюстрират състоянието и перспективите на съвместните проекти между Израел и ПНА.

Констатирайки вредата за палестинците и Палестина от разрушаването на отношенията с Израел, следва да отбележим, че въпреки това твърденията за катастрофалното положение на палестинското население са по-скоро реторика, отколкото реалност. Защото това население е най-образованото в Близкия изток (като изключим Израел и Кипър): Палестина е на 46 място в света по ниво на грамотност, като мъжете-палестинци са на 27 място в тази класация. По средна продължителност на живота Газа и, особено Западния бряг (където тя е 73,3 години) изпреварват Египет и Сирия. В същото време детската смъртност в Палестина е по-ниска от тази в Ливан и много по-ниска от тази в Египет и Сирия.

Проблемите на Палестина

Проблемите на палестинския социум не са свързани с равнището на медицинското обслужване или средната продължителност на живота, а по-скоро с модела на възпроизводство, демонстриран от палестинците. Така, на една жена в Газа се падат по 5,78, а на Западния бряг – по 4,28 деца. В целия арабски свят, само Йемен може да се похвали с по-висока раждаемост от Газа. Раждаемостта в Палестина е по-висока от тази във всички съседни държави. В Газа (33,45 деца на 1000 души) тя повече от два пъти надминава съответния показател на Ливан, почти два пъти – Йордания и дори Египет, който доскоро се цитираше като пример за демографска катастрофа. Ситуацията на Западния бряг (31,67 деца на 1000 души) не е много по-добра, отколкото в Газа. Годишният прираст на населението в Палестина е 3,71% за Газа (3 място в света) и 3,06% за Западния бряг (12 място). Подобни темпове на прираст (в Газа те са три пъти по-високи, отколкото в Ливан и два пъти по-високи, отколкото в Египет) биха представлявали сериозен проблем дори за една ефективна икономика. За стагниращата икономика на Палестина обаче, този проблем е неразрешим.

Мащабите на безработицата и броят на палестинците, живеещи под чертата на бедността, действително впечатляват. Те обаче не изпъкват в световен мащаб и по отношение на държавите и териториите, където нивото на нестабилност е сходно с това в Палестина (и дори за по-стабилните). Смята се, че в Газа под чертата на бедността живеят 81% от населението, само че в Молдова тази цифра е 80%, а в Таджикистан – още по-висока, макар че въпросните държави не са поразени от конфликти с мащабите на този между Палестина и Израел. Аналогичната цифра за Западния бряг (45,7%) е по-ниска от съответния показател за Грузия, Азербайджан, Туркменистан, ЮАР и още няколко десетки държави. Впрочем, дори в Йордания, под чертата на бедността живеят 30% от населението. Безработните в Газа са 31% а на Западния бряг – 20,3%, което не е много повече от 15% безработни в Йордания, да не говорим, че средното ниво на безработица в света е 30%. В Мозамбик, ЮАР и Ирак безработицата е по-висока от тази на Западния бряг, а в Йемен, Афганистан, Кения, Непал и Ангола тя е много по-висока от тази в Газа. При това, палестинските територии разполагат със съвременна комуникационна инфраструктура (която е важен показател за реалното жизнено равнище на местното население), включваща медии, радио и телевизия, интернет, стационарна телефонна мрежа и система за мобилна връзка, която е доста по-развита от тази в редица страни от Третия свят.

Сред основните проблеми на палестинско-израелските отношения (освен бежанците и безработицата сред местното неселение) са тези за Йерусалим и израелските селища в палестинските земи. Последният включва разпределянето на водните ресурси, конфликтите заради изсичането на маслиновите плантации от еврейските заселници и кражбите на техен добитък от жителите на околните палестински села, както и споровете около конфискуваните палестински земи. Отделно, следва да споменем такива въпроси, като транспортните коридори между Газа и Западния бряг, принадлежността на Йорданската долина, контрола над т.нар. Филаделфийски коридор и „стената за сигурност”. Накрая, макар че проблемът за Мъртво море засега остава извън рамките на териториалния спор, решаването му, до голяма степен, ще зависи от по-нататъшното развитие на палестинско-израелското противопоставяне.

На теория, разрешаването на проблема с Йерусалим не изглежда сложно. Включването на предградието Абу-Дис в чертите на града и предаването му на палестинците, като тяхна столица, беше изходната точка на израелския компромис. Крайната точка в него е разделянето на Йерусалим (без еврейските квартали), на част от Стария град и на Стената на плача. Днес обаче, двете страни продължават да се намират в задънената улица, в която ги вкара отказът на покойния Арафат да приеме предложението на израелския премиер Барак, което значително надхвърляше онова, на което бе склонен да се съгласи собствения му електорат. След „интифадата на Ал Акса”, изтеглянето на израелските заселници от Газа и Втората ливанска война, никой от наследниците на Барак не може да предложи повече на палестинците. От друга страна, никой от наследниците на Арафат (включително Абас) не може да се съгласи на по-малки от неговите искания, за да не бъде заклеймен като „предател”. Тоест, в Йерусалим интересите на израелците и палестинците се наслагват и могат да бъдат разграничени само с помощта на силата. Що се отнася до възраждането на старата идея на ООН за международния статут на Йерусалим и поставянето му под международен контрол, на теория идеята изглежда добра, но е неосъществима на практика.

Коренът на проблема за разпределението на водните ресурси е в принципно различния подход на израелците и палестинците към водата. В постиндустриалното израелско общество цари култ към екологията и пестенето на наличните ресурси. Патриархалното палестинско общество обаче демонстративно пренебрегва тези проблеми. Пример за това е хищническата експлоатация на подземните води в Газа, в резултат от което във водоносните слоеве се появи морска вода, разрушавайки необратимо водоснабдителната система в сектора. Картината се допълва от целенасоченото изсичане от палестинците на засадените от израелските заселници гори.

Що се отнася до проблема за израелските заселници, той прекалено се раздува, най-вече от левите среди в Израел. Отношенията между заселниците и палестинските им съседи копират отношенията между самите палестински кланове. Заселниците отличават, сред своите арабски съседи, коренното население и пришълците, както и лоялните и враждебно настрените, и се държат към тях по съответния начин. Принципно, териториалният проблем е разрешим, ако сред палестинците се появи лидер, готов да поеме отговорността за обмена на територии с Израел. Що се отнася до външния натиск и обещанията на израелското правителство пред американските си партньори безболезнено да евакуира четвърт милион заселници от Юдея и Самария, това едва ли е възможно на практика. Изселването на израелците от Газа беше еднократен и изключително болезнен за страната акт, затова тиражирането му няма да е възможно без да възникне риск от избухването на гражданска война в Израел. Решението на проблема за конфискуваните земи пък може да се намери, като израелската военна администрация започне постепенно да ги предава обратно под контрола на ПНА, запазвайки си правото да решава въпросите, касаещи сигурността и провеждането на контратерористични операции.

За разлика от израелските политици, в израелското общество няма спорове относно необходимостта за запазване, под израелски контрол, на Йорданската долина, където няма палестински селища. Същото се отнася и за връщането на израелската армия в т.нар. „Филаделфийски коридор” и поставяне под контрол на цялата граница с Египет, с цел да бъде прекратена контрабандата в Газа на оръжия и боеприпаси, както и за да се легитимира „стената за сигурност”. Спори се само, дали коридорът ще бъде окончателната палестинско-израелска граница. Обсъжда се също, дали, след прочистването на Газа, не трябва да се делимитира границата с Египет в ненаселената зона между Газа и Рафиах, като граничният град Рафиах, с неговите подземни тунели и кланове на наследствени контрабандисти, бъде оставен под египетски контрол.

Последните от споменатите по-горе проблеми са изграждането на транспортен коридор, свързващ Газа и Западния бряг, и маршрутът на канала, който трябва да осигури притока на вода в Мъртво море. Дали ще бъде предпочетен южния вариант, покрай израелско-йорданската граница, или западния – през палестинските територии, остава открит въпрос. В случая, проблемът не опира до техническите възможности, а до необходимостта от пълно умиротворяване на въпросните територии и ликвидиране на терористичната инфраструктура още преди началото на работите по проекта. Тук е мястото да отбележим и, че по всички изброени тук проблеми, палестинското обществено мнение се придържа към различна от израелската позиция. В същото време възможността израелските и палестинските лидери да постигнат компромис, пък макар и под силния натиск на САЩ, остава много малко вероятна и в този смисъл конференцията в Анаполис не промени (а и не можеше да промени) това.

Заключение

Сумирайки казаното дотук, следва да отбележим, че практическите перспективи за решаване на проблема за палестинско-израелското противопоставяне не изглеждат толкова обещаващи, колкото теоретичните. Много съществен проблем е раздробеността на Палестина: макар че световната общност и Израел  признават Махмуд Абас и ПНА за единствената легитимна администрация, реалната власт в Палестина се упражнява от голям брой политически групи и лидери. Този проблем възникна, във връзка с вакуума във властта, в който ПНА попадна след смъртта на Арафат. Последният (като всеки авторитарен лидер) не само не подготвяше и не възнамеряваше да подготви свои наследници, но вероятно е отговорен за отстраняването на някои от тях, които биха могли да претендират за подобна роля. Може би това обяснява гибелта на един от най-известните палестински лидери Фейсал ал-Хюсейни, малко преди смъртта на самия Арафат. Възможностите на сегашния президент на ПНА Махмуд Абас са ограничени и той очевидно отстъпва по активност на лидерите на Хамас (неслучайно се обсъжда замяната му с Маруан Баргути, излежаващ доживотна присъда в израелски затвор). Джибрил Раджуб и останалите командири на Фатах от Западния бряг, повече или по-малко, успешно контролират родовите си анклави, докато колегата им Мохамед Дахлан загуби Газа (може би завинаги). Тест за възможностите на правителството на Махмуд Абас ще бъде способността му да постави под контрол традиционно ислямисткия, гъмжащ от терористи, Дженин, след като, през май 2008, Израел реши да предаде града на ПНА.

Лидерите на Хамас, намиращи се извън сектора Газа (като например живеещият в Сирия Халед Машал) слабо влияят върху ситуацията. В самата Газа, радикалното и умереното крило на Хамас се борят помежду си и, едновременно с това, с общите противници – остатъците от силите на Фатах, местните кланове и криминалните групи, опирайки се на помощта на Иран.

В същото време, информацията, че Газа вече се е превърнала в укрепен район на ислямистите, по модела на Южен Ливан, може да бъде проверена само ако в сектора бъде проведена военна операция. Теоретично, подобна операция би могла да има ограничен характер, отреждайки на израелската армия ролята на щурмова група, разчистваща пътя за бойците на ПНА (както се надява кръгът около Махмуд Абас), но не е изключено в резултат от нея Газа да бъде напълно разоръжена, а ислямистите, терористите, наркотърговците и криминалните структури, действащи на нейна територия, да бъдат «прочистени». Във всеки случай, връщането на израелските заселници в Газа е напълно изключено, а това на израелската армия (с изключение на буферните зони по границата на сектора с Израел и «Филаделфийския коридор») е малко вероятно.

Надеждите, че създаването на ПНА ще постави началото на преходен период, в резултат от който ще се появи палестинска държава, се оказаха несъстоятелни. Докато сред палестинците не се появят лидери, които не само ще могат задоволително да се отчитат пред донорите, позволявайки им и занапред да наливат в Палестина милиарди от името на «световната общност», а ще са в състояние и да контролират хората, които претендират да управляват – никакъв план, инициатива или «Пътна карта» и никакви средства, инвестирани за тяхната реализация, няма да доведат до реални резултати. Бъдещите палестински лидери трябва да искат и да могат да градят собствения си дом, а не само да се борят със съседите си. Да решават въпросите, които ще позволят на Палестина да стане икономически независима, а не да разчитат само на външната помощ. Да работят с тези и за тези, които днес живеят в Палестина и в бежанските лагери извън нея, а не само да декларират загриженост за «бъдещите поколения», в чието име, в хода на палестинската гражданска война, се унищожава настоящето. Задължително условие за създаването на една държава е реализмът на нейните «бащи-основатели». В палестинския случай това означава деидеологизация на националното строителство. За да постигне реални резултати, палестинският «истъблишмънт» трябва да премине от негативни към позитивни действия, т.е. от борбата и разрушаването на чуждите постижения към изграждането на собственото бъдеще. Необходими елементи от това бъдеще следва да станат борбата с корупцията във властта, икономическото планиране, решаването на проблемите на международното сътрудничество (и най-вече сътрудничеството със съседите, включително Израел), установяването на партньорски отношения с палестинската диаспора и организиране на «изтичането» на излишните трудови ресурси. Паралелно с това следва да се постигне намаляване на темповете на ръста на населението и решаване на екологичните и ресурсни проблеми.

Засега обаче, като реалност на близкото бъдеще на Палестина се очертава гражданската война и вяло протичащото противопоставяне на Израел. Плановете на ООН и спонсорите на «мирния процес» се вписват в палестинско-израелските реалности също толкова зле, колкото и «Пътната карта», «Арабската мирна инициатива» или сроковете за окончателно урегулиране на конфликта, приети на конференцията в Анаполис. В същото време, идеята за формирането на тройна икономическа конфедерация между Палестина, Йордания и Израел (които да запазят политическата и военната си самостоятелност), лансирана от Махмуд Абас през 90-те години на миналия век, се изчерпа с началото на «интифадата Ал Акса». Не е изключено да бъде затвърдено разцеплението на палестинските територии между Газа и Западния бряг, като при подобно развитие двата анклава вероятно ще повторят (при цялата условност на това сравнение) тъжния опит на ОАР (т.нар. Обединена арабска република, обединила за известно време Египет, Сирия и Йемен – б.р.) и Пакистан. Има известна вероятност за интеграцията на Западния бряг към Йордания и доста по-малка – за осъществяването на Синайския проект, позволяващ решаването на проблемите на бежанците и Газа. Накрая, може да се случи чудо – правителството на ПНА да се освободи от своите «родилни петна», да умиротвори Газа и да изгради една действително самостоятелна и жизнеспособна Палестинска държава. В този случай обаче, ще са му необходими наистина безпрецедентна твърдост, готовност за отказ от стереотипите и пълна промяна на отношенията със съюзниците, противниците и собственото население. В противен случай резултатите от онова, което се случва с Палестина пред очите ни, ще бъдат съвсем закономерни. Днес в света има непризнати държави, които, де факто, представляват функциониращи държавни образувания (Косово и Абхазия, Южна Осетия и Иракски Кюрдистан). Има и бивши държави, които са се разпаднали или се разпадат в момента (Сомалия и Ирак, Афганистан и Судан). Накрая, има и несъстояли се държави, като Палестина, решаването на чиито проблеми, за съжаление, все повече се превръща в процес, който не изисква постигането на конкретен резултат.

* Авторът е президент на Института за Близкия изток в Москва и председател на Руския еврейски конгрес (което, без съмнение, влияе върху позицията му по палестинско-израелския конфликт). Първата част от статията  беше публикувана в бр.5/08 на „Геополитика”

{rt}

Докато генерал Рей Одиерно приемаше командването на американските сили в Багдад от генерал Дейвид Петреъс (16 септември 2008), Съединените щати съвсем сериозно се заеха с планирането на постепенноти си изтегляне от Ирак. Допълнителните бригадни тактически групи, разгърнати в Ирак по времето на Петреъс, вече са изтеглени, а още 8000 бойци бяха предислоцирани в Афганистан. През януари 2009, следващият президент на САЩ ще приключи съставянето на графика за изтегляне на американските войски, след заключителни преговори с иракското правителство.

Друго доказателство за бъдещите военни намерения на Америка се съдържа в наскоро публикуваните стратегически документи на американските военни. Така, под егидата на Държавния департамент по отбраната на САЩ, преди няколко месеца се появи т.нар. „Стратегия за модернизация на армията – 2008”, която предлага мното интересе поглед към съвременната ситуация, характеризираща се с влошаване на финансовите, екологични и енергийни проблеми, както и със задълбочаваща се криза на сигурността.

Стратегията за модернизация на американската армия

„Стратегията за модернизация на армията – 2008”, която е писана от група експерти под прякото ръководство на заместник началник щаба на американската армия генерал-лейтенант Стивън Спийкс, съдържа първото ясно заявено официално признание, че американските въоръжени сили са подложени на опасно свърхнапрежение и натоварване на международно равнище. В нея директно се твърди, че: „армията участва в третата по продължителност война в историята на страната ни и... глобалната война с тероризма доведе до това, че армията се оказа небалансирана, тъй като числеността на войските надхвърли нивото на устойчиво снабдяване”. На този фон, 90-страничният документ определя бъдещето на международните конфликти, през следващите 30-40 години (както си ги представят американските военни, разбира се), очертавайки начина, по който военните ще продължат да извършват текущите си операции, както и да се подготвят и „трансформират” за бъдещите „непрекъснати” войни.

Документът свидетелства за наличието на редица много съществени и крайно тревожни стратегически постановки, възприети като официална доктрина от американските военни. Така, в неговия преамбюл се прогнозира, че след ерата на студената война настъпва тази на „непрекъснатите войни”. Според създателите на стратегията: „Светът и Америка навлязоха в епоха на постоянни конфликти... Днес, сигурността на околната среда е много по-неясна и непредсказуема, отколкото беше по време на студената война”.

След това авторите се опитват да анализират основните черти на тази нова епоха. Някои от нейните характеристики са достатъчно добре познати на световната общественост, която вече е свикнала с реториката на глобалната война с тероризма. „Сред ключовите текущи заплахи е радикалната, идеологически обоснована и дългосрочна, терористична опасност, стремяща се, с всички възможни средства, включително оръжията за масово поразяване, да постигне политическите и идеологическите си цели”.

Впрочем, в документа са включени и някои, сравнително неотдавна появили се елементи, в качеството им на обосновка на бъдещите заплахи. „Сблъскваме се с потенциалното връщане към традиционните заплахи за сигурността, генерирани от възходящите и вече почти равни на нас сили, особено с нарастването на глобалното съперничество за намаляващите природни ресурси и чуждестранните пазари”. Тези зле завоалирани намеци за Русия и Китай се оказаха напълно в контекста на последните събития в Южна Осетия и Абхазия. Впрочем, пряката връзка, в този контекст, с бъдещите войни за ресурси, вероятно, ще породи недоумение и неодобрение сред международните дипломатически кръгове, които все още предпочитат да интерпретират въпросните конфликти, като инициирани в името на човешките права, или пък на свободата и демокрацията.

В новия стратегически документ обаче липсват подобни благородни претенции. В него достатъчно откровено се посочва, като „предварителна” фундаментална заплаха за сигурността на САЩ и съюзниците им: „ръстът на населението (особено в по-малко развитите държави), който води до опасността от резултиращ „демографски младежки взрив”. Според авторите на документа, този демографски взрив ще представлява своеобразна „ресурсна конкуренция” на САЩ, доколкото непрекъснато нарастващото население в развиващия се свят „ще започне да консумира все по-голямо количество храна, вода и енергия”.

По-нататък, в документа се очертават, в общи линии, средствата, с които оптимизираните американски въоръжени сили ще могат да гарантират „естествения отбор” за САЩ и техните съюзници в бъдещите войни за вода, храни и енергия. Като последица от идентифицирането на ръста на населението в Третия свят като заплаха (сама по себе си) за Америка, стратегията подчертава необходимостта от „смяна на моделите” във войните, които на САЩ ще се налага да водят в бъдеще.

Освен това, в нея се прогнозира, че „операциите през ХХІ век ще изискват наемането на чуждестранни войници, произхождащи от различни народности и притежаващи различна култура, и това няма как да се избегне”. В същото време, документът разкрива, че новата военна доктрина на САЩ предвижда възприемането на тактически шаблон, с чиято помощ въздушните, военноморските и полевите командири вече няма просто да преследват и реализират традиционните стратегически цели (като например овладяването на въздушното пространство, пристанища и плацдарми на сушата), а ще могат, при нужда, да се разгръщат сред (и дори да воюват със) самото „целево” гражданско население за да спечелят войната, която водят. Или, както доста евфемистично се отбелязва в Стратегията: „Командирите се занимават едновременно с настъплението, отбраната и стабилността или с гражданската подкрепа на техните операции”.

Останалата част от този документ представлява подробно описание на това, как всички съкратени американски воъръжени сили (наброяващи приблизително един милион войници, летци и матроси) биха могли да се използват в подкрепа на глобалното американско военно настъпление.

Доста подробно се описва, как информационно-комуникационните и цифровите технологии ще формират новите „мрежови” войници – т.нар. „бойци на бъдещето”, които ще се разполагат сред „целевите” групи от местното население и ще могат да управляват едновременно по няколко отдалечени една от друга автоматични наземни и въздушни оръжейни системи. Именно с тази цел американската армия стремително разширява мащабите на своето компютъризирано и роботизирано наземно въоръжение и безпилотните си летателни апарати.

Според този стратегически документ, допълвайки сравнително неголемите сили на американската сухопътни части (т.нар. бригадни тактически групи) с достатъчно мащабни дистанционно управлявани системи оръжия, Америка ще може успешно и максимално ефективно да разположи оптимизираните (т.е. съкратените) си въоръжени сили сред надигащите се млади международни популации в Третия свят.

Американското господство в Космоса

В съответствие със Стратегията за модернизация, естествено допълнение към тези бъдещи глобални настъпателни операции се явява планираното американско военно господство в т.нар. Близък Космос. В тази връзка, в документа се отбелязва, че: „Космосът е много съществена сфера на съвместно разгръщане, подкрепяща разбирането на бойното пространство, и представлява основа за действията на националното и военно разузнаване, за наблюдателната и разузнавателна архитектура, а освен това е предпочитана област за бизнес-интересите, свързани с военно-индустриалния комплекс на Америка”.

В момента, съвместно с Агенцията за противоракетна отбрана на САЩ, американските военни разработват необходимите им „космически активи за постоянно следене на цялото земно пространство”. В Стратегията този въпрос също се разглежда подробно, като се посочва, че „космическите подразделения на американската армия се разгръщат из целия свят, подкрепяйки усилията на САЩ да се сражават и победят в глобалната война с терора”. Към това се добавя и, че американските военни „космически операции гарантират на Съединените щати и техните съюзници свобода на действие в Космоса, а когато е необходимо, пречат на техните противници да разполагат със същата свобода в космическото пространство”.

Показателно е, че в документа операцията в Ирак се споменава почти изключително в минало време. Което пък означава, че операцията в Афганистан може да бъде разширена. Съвсем директно се говори обаче, че армията на САЩ се подготвя за участие в непрекъснатите ресурсни войни, „в дългосрочен план”. Ясно се описва и, защо американците смятат Близкия Космос за съвсем законна зона за провеждане на настъпателни военни действия срещу противниците си.

Според някои експерти, този крайно любопитен документ описва американската стратегическа доктрина с термини, достойни за научната фантастика от ХХ век. Истината обаче е, че тази смес между научна фантастика от миналото столетие и внушенията на Оруел, съдържащи се в Стратегията, все по-бързо се превръща в сурова  реалност.

* Авторът е бивш офицер от ирландската армия и участник в омиротворителни мисии в Близкия изток. В момента чете лекции във Факултета по масмедии на Дъблинския технологичен институт

{rt}

Някой беше казал, че ако видимостта и същността на нещата съвпадаха, науката щеше да е излишна и това изцяло се отнася до разбирането на сегашната световна финансова криза.

Чисто външно, световната криза от 2008 доста прилича на кризата от 1997-1998, засегнала развиващите се страни, но пощадила развитите западни държави. Наистина, и в единия, и в другия случай, кризата беше финансова, което отразява доминацията на финансите над реалната икономика, възникнала под влияние на глобализацията. И тогава, и сега причина за кризата беше „прегряването” на икономиката, породено от преследването на печалби отвъд рамките на платежоспособното търсене.

Всичко това действително е така, но са налице и редица много сериозни различия между сегашната и предишната криза, каращи ни да забравим за приликите помежду им.

Така, още в началото, кризата от 2008 беше определена от Алън Грийнспън като „най-дълбоката за последните сто години”. Разбира се, тази квалификация на бившия ръководител на американския Федерален резерв се основава не толкова на оценката му за сегашния етап на кризата, колкото на прогнозата за мащабите на икономическия крах в бъдеще. А това означава, че причините за кризата не са в ипотечните кредити, а в нещо много по-фундаментално, коренящо се в механизмите на функциониране на американската икономика и социална сфера. И тъй като САЩ са център и основен двигател на глобализацията, няма как тази криза да не удари жестоко и целия, обхванат от глобализационните процеси, свят.

Същественото за сегашната световна криза е и това, че през последните години към световните лидерски позиции са се устремили държави като Китай, Индия, Русия и Бразилия, докато САЩ, както и Западът, като цяло, са на път да слязат от лидерския си пиедестал (1). Няма съмнение, че така очерталата се „глобална смяна на лидерите”, на свой ред, ще радикализира допълнително разразилата се световна криза, ускорявайки тектоничното изместване на цивилизационните „плочи”. В подобна ситуация, световната криза с епицентър в САЩ, може да задейства наистина фундаментални цивилизационни промени. В резултат от което американският модел на глобализация ускорено да бъде заменен от някакъв друг модел – най-вероятно, от източноазиатския.

Драматичната съдба на Съединените щати, отразена в настоящата криза, в крайна сметка, изглежда обусловена от ценностното прераждане на тази страна, а именно – от деградацията на протестантските ценности, свързани с културата и етиката на труда, спестовността, битовия аскетизъм и т.н. През последния половин век тази могъща държава все повече затъваше в блатото на неистовото потребление, като затъването се ускоряваше от надпреварата за получаване на все нови и нови блага, ужасяващото пилеене на ресурси, духовното опустошение и превръщането на удоволствията в култ.

Потребителският модел, утвърдил се в САЩ, не е чак толкова безобиден, както изглежда на пръв поглед. Обратната му страна е „животът назаем”. Десетки милиони американци смятат за съвсем естествено разходите им постоянно да надминават приходите, т.е. непрекъснатия ръст на тяхната кредитна задлъжнялост.

В това отношение, цифрите наистина са впечатляващи, също както и динамиката и мащабите на манипулациите. Така, през 2000-2007, обемът на дълговите ценни книжа е нараснал от 2,2 трилиона до 5,8 трилиона долара, т.е. почти три пъти. В дълговите операции беше въвлечен и малкият бизнес, което допълнително задълбочи кризисния характер на ситуацията. В САЩ управлението на дълговете се превърна във вид бизнес. Утвърдилият се през последните десетилетия начин на живот на значителна част от населението води до това, че страната все повече затъва в дългове. Ако Съединените щати съществуваха сами за себе си, това отдавна би довело до фалита на държавата (с всичките му въобразими и невъобразими последици). Но в условията на днешния „отворен” свят и глобалната американска доминация, САЩ, вече години наред, решават проблема си, „заимствайки” плодовете на труда на други (предимно развиващи се, но не само) държави. Мащабът на това „заимстване” обаче е такъв, че то вече излиза прекалено скъпо на света, като цяло.

САЩ, в които живеят 5% от жителите на планетата, консумират около 30% от всички потребявани световни ресурси. В същото време, за да се преодолеят последиците от огромния търговски и платежен дефицит, се използвят сложни прийоми за спекулативно помпане на „празна” парична маса, получена не само чрез печатането на необезпечени реално долари, но и от продажбата на натрупаните държавни дългове. Плодовете от подобно „дългово присвояване” на богатствата на други страни са впечатляващи. Така, ако американският БВП се равнява на 13-14 трилиона долари, съвкупният дълг (държавен, корпоративен и т.н.) на САЩ надминава 50 трилиона долара. Цялата история на човечеството не познава такъв феномен. Лесно можем да си представим, колко разрушителни глобални процеси биват провокирани от действието на механизмите, с чиято помощ американската държава „изпомпва” ресурсите на планетата, при това безвъзвратно.

С течение на времето, в САЩ нарастваше разривът между мащабите на „товарното присвояване” и платежоспособното търсене (което, в крайна сметка, доведе и до световната криза). Освен това, през последните години, американците вече не успяваха безпроблемно да покриват астрономическите си дългове. В резултат, финансовата криза стана неизбежна. Тази неизбежност произтичаше от факта, че все някога спекулациите с дълговете трябваше да бъдат прекратени, тъй като останалият свят изглежда все по-малко склонен да приема необезпечени долари срещу съвсем реални стоки, или пък да изкупува до безкрайност американските дългови книжа. Това доведе до рязко влошаване на финансовата среда в САЩ. Започнаха да се изпаряват възможностите да се печелят милиарди от съмнителни сделки, а в подобна ситуация глобалният финансов масив бе подложен на скокообразна преоценка. Отдавна вече е ясно, че натрупаните от Съединените щати дългове никога няма да бъдат изплатени. Също толкова ясно е и, че САЩ се „нуждаеха” от настъпването на кризисна ситуация, за да не ги платят. Веднага след първоначалния кризисен тласък, свързан с ипотечните кредити, в САЩ се появи нужда от нов „балон” и той незабавно започна да се „надува”. Така, след ипотечния крах, под американската финансова система започна формирането на още един прогнил фундамент, включващ поредните финансови пирамиди.

Сериозен принос за оформянето на вътрешния кризисен фон има и начинът на мислене на американския бизнес, който е склонен да надува печалбата, без оглед на реалната производителност на труда. Вдъхновени от мащабите на сделките на фондовия пазар и царящата в страната спекулативна атмосфера, много мениджъри предпочетоха изцяло да се концентрират връху надуването на цените на акциите, без да ги е грижа особено за производителността (в резултат от което възникнаха и „балоните”). Подобна практика, която доста се различава от мотивациите на повечето успешни държави, все повече ерозира престижа на американския бизнес. Неслучайно в класацията на най-успешните световни компании,  американска корпорация може да бъде открита едва на 15 място, а следващата е чак на 25-то.

И все пак, решаващ принос за раздуването на виртуалната парична маса имаше финансовата сфера. Именно финансовите институции на САЩ провокираха лавинообразното натрупване, в глобален мащаб, на квазипарична маса, чрез използването на множество не само основни, но и производни (вторични, третични и т.н.) инструменти, позволяващи, на практика, до безкрайност да се правят „пари от парите”. Става дума и за хеджирането, и за използването на финансови деривати, и за много други техники (да си припомним, че ежедневният финансов трафик на международните финансови пазари надхвърля общия БВП на всички страни в света).

Трудно е дори да си представим целия този виртуален космос. Всичко това, както и американското потребление на кредит, не можеше да продължава вечно. Рано или късно, в света щеше да се разрази мащабна криза, предизвикана от пукащите се един след друг „балони”, т.е. от взривообразното обезценяване на онова, което доскоро се смяташе за богатство.

Впрочем, самото понятие „балон” се е превърнало в своеобразен символ на днешните Съединени щати. В тази страна дори решаването на проблема с „балоните” става с помощта на други „балони”. Решението на американския Конгрес да бъдат отделени 700 млрд. долара за нуждите на пострадалите банки, е илюстрация за това. На този фон, дори колапсът на „ипотечния балон” е сравнително незначително събитие. Просто, рано или късно, нещо трябваше да избухне. И, ако не беше експлодирал ипотечният балон, щеше да бъде някой друг.

Общият извод е, че ситуацията, породена от сегашната криза, съществено се различава от предишната (т.е. от световната криза през 1997-1998) и няма да е никак лесно разигралата се финансови стихия да бъде вкарана отново в традиционното русло. Разбира се, благодарение на свръхусилията на американската държава, включително за изкупуване активите на фалиралите институции, кризата може да бъде притъпена. Но само за кратко. Защото факторите, породили сегашната криза, не са свързани толкова с финансовото „прегряване”, колкото с модела на съществуване на „единствената в света глобална държава”. От това пък следва, че кризата (независимо дали сегашната или следващата) вече няма да може да бъде преодоляна с помощта на традиционните средства (както стана през 1998).

В сегашната кризисна ситуация, както и по време на световната криза от 1929-1933, следва да води борба не със симптомите, а с първопричините на разрушителните процеси. Тоест, необходима е промяна на поведенческия модел на най-голямата световна икономика – тази на САЩ.

Съединените щати не могат да престанат да играят ролята на фактор, ерозиращ и рушащ световната икономика, ако не осъществят много сериозни трансформации, които ще лишат тази страна от сегашния и потребителски комфорт. Не е изключено, че това може да стане в резултат от изместването на САЩ от лидерските им позиции в света. Засега балансът между това, което Америка по навик иска, и онова, което реално може, не е в нейна полза. Както посочва носителят на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц: „Американският ръст през последните години не беше нито устойчив, нито инклузивен. Повечето американци днес живеят в по-лоши условия, отколкото преди седем години”. Впрочем, показателно е, че още преди началото на сегашната криза САЩ бяха изместени от първо на девето място, в класациите за бизнес-климата в отделните държави по света.

В същото време, САЩ успяха до такава степен да разклатят световната икономическа стабилност, че в глобален план, вероятно, ще се наложат радикални промени, целящи ограничаване влиянието на американския икономически модел върху останалите. Впрочем, господстващият в тази държава потребителски модел е не по-малко опасен и за самите американци.

Засега обаче, няма признаци, че САЩ са склонни доброволно да изоставят своя модел и тази, травмираща света, ситуация е своеобразен заключителен етап на цялата евроатлантическа еволюция. Защото историята се повтаря и, според мнозина, случващото се в Съединените щати е своеобразен аналог на процесите, довели, преди повече от 1500 години, до упадъка и краха на Древния Рим.

Сред факторите, които на практика, способстват за изместването на САЩ от лидерските им позиции, е и спецификата на американската демокрация. Защото, както изглежда, нито един от претендентите за висшата власт в страната няма да дръзне за посегне на потребителския модел, в сегашния му вид (най-малкото защото би провалил собствената си кариера, зависеща от избирателите). Вместо това, ще продължи заиграването с електората, по същия начин, по който управляващите в Древния Рим са задоволявали претенциите на плебса от „хляб и зрелища”.

Само че времената се променят. И бившите длъжници на САЩ (например Китай) се превръщат в техни кредитори. Впрочем, Америка загуби челното място и в йерархията на най-проспериращите държави на планетата. В това отношение, много съществено негативно влияние оказва фактът, че САЩ си позволяват комфорт, несъпоставим с благополучието на другите „големи пространства”, само защото са единствената в света свръхдържава. А само допреди двайсет години, в условията на съперничеството си с комунистическата съветска империя, Америка изглеждаше съвсем различна и икономически „самодостатъчна”.

Измежду двата основни съвременни икономически модела – „англосаксонския” (т.е. американско-британския) и „континенталния”, първият се оказва много по-уязвим. Именно този модел, даващ приоритет на фондовия пазар, е застрашен, при възникването на кризисни ситуация, от загуба на икономическата си устойчивост. Схемата на функциониране на международния фондов пазар, който се формира именно по англосаксонския модел, много напомня финансова пирамида, обречена да рухне при възникване на неустойчива ситуация. Както отбеляза наскоро германският финансов министър Пер Щайнбрюк: „свидетели сме на краха на англосаконския бизнес-модел”. Именно до това доведоха и „всеобщият” спекулативен ажиотаж, и безкрайно мултиплициращото се кредитиране. В резултат, обемът на виртуалните парични сурогати, който се формира в САЩ, вече трудно може да се осмисли – според прогнозите на редица западни експерти, цената за спасяването на американската икономика вероятно ще надхвърли 5 трилиона долара. Което е почти 1/3 от годишниа БВП на САЩ! Тоест, американският финансов модел изглежда е загубил способността да се саморегулира.

Влиянието на това обстоятелство върху световната икономика е огромно и тук са необходими не само краткосрочни, но и радикални дългосрочни мерки. В резултат от прилагането им, сегашната финансова система, най-вероятно, ще бъде заменена от нова и качествено различна. Според повечето западноевропейски експерти, кризата ще продължи поне още 1,5-2 години и не само ще повлече към дъното много от най-големите финансови компании на планетата, но и ще направи успешни някои нови структури. Става дума най-вече за Китай, който в качеството си на финансов гигант (а не на банкрутирала икономика, каквато е в момента американската), активно търси нови пазари за инвестициите си. Междувременно, в битката за овладяване на нови качествени активи се включват и някои руски компании. Така, на фона на сливанията и поглъщанията, ще се очертаят контурите на новите икономически и финансови лидери.

Новата – посткризисна – финансова система трябва да гарантира стабилното и устойчиво развитие на световната икономика. Което е постижимо само при условие, че бъде променена цялата съвкупност от институции, гарантиращи сигурността на световните финанси. В същото време, новата световна финансова архитектура не бива (а и няма как) да функционира под егидата на онези международни организации (особено МВФ и, отчасти, Световната банка), които бяха създадени преди повече от половин век и успяха (особено през последните години) много сериозно да се дискредитират. Системата за регулиране на световните финанси следва да бъде адаптирана към проблемите на енергийната сигурност, предотвратяването на екологичните катастрофи, преодоляването на бедността, решаването на проблемите, свързани с миграцията и т.н. Много по-голяма (особено в условията на кризи) трябва да бъде ролята на държавата. Неслучайно ставаме свидетели, как нараства ролята и дори в страните, които доскоро се гордееха с крайния си либерализъм (включително в САЩ). Между другото, Голямата криза от 1929-1933 също е била преодоляна с активната държавна намеса. Днес обаче са необходими нестандартни мерки, защото и самата ситуация не се вписва в познатите ни стандарти.

Бележки:

1. Интересното е, че този извод е направен именно в САЩ. За това се говори, в частност, в Доклада на Националния разузнавателен съвет към ЦРУ до Конгреса (т.нар. „Доклад 2020”, публикуван и у нас от Издателство „Колибри”), в който се подчертава, че ако ХХ век е бил векът на Америка, ХХІ ще бъде векът на Индия, Русия, Бразилия, но най-вече на Китай.

* Българско геополитическо дружество

{rt}