Скептиците смятат, че страните, богати на природни ресурси (и, особено, на петрол) обикновено не могат да управляват добре богатството си и, че високите цени на петрола са спирачка за икономическото развитие. Така, бившият руски премиер Егор Гайдар твърди в статията си „Петролното проклятие” (2006), че резултатите от много изследвания „доказват наличието на статистически значима негативна корелация между дългосрочните темпове на икономическия ръст и ресурсното богатство. Тоест, простичко казано, наличието на природни богатства не само че не гарантира бъдещ просперитет, а по-скоро усложнява постигането му” (1). В същото време, оптимистично настроените анализатори са на мнение, че доходите от петрола могат да се превърнат в катализатор на необходимите реформи и диверсификацията на икономиката (2).

Последиците от ръста в цените на петрола

Високите цени на петрола, които в началото на 2008 бяха почти три пъти по-високи от тези през 2002 например, превърнаха петролните държави в най-големите петродоларови инвеститори и влиятелни играчи на глобалния пазар (вж. таблица 1).

Нещо повече, според експертите, влиянието на петролните държави ще продължи да нараства, поне през следващите пет-десет години. Разбира се, точните обеми на бъдещите петродоларови чуждестранни инвестиции ще се определят от нивото на цените на петрола, характерни за които са силните колебания и неопределеността. Въпреки това, можем да изчислим приблизителните обеми на износа на капитали при три сценария за промените в цените на петрола. Така, при цена на петрола от 50 долара за барел, средногодишният чист износ на капитали от петролните държави, през периода 2008-2012, ще бъде 387 млрд. долара. Ако пък цената на петрола е 70 долара за барел, годишният приток на петродолари на глобалните пазари ще достигне 628 млрд. долара, в периода до 2012. Впрочем, дори при практически невъзможната цена на барел петрол от 30 долара, петродоларовите активи ще нарастват с 6% годишно, достигайки, до 2012, 4,8 трилиона долара, като делът на петролните държави ще бъде 147 млрд. долара. Тук е мястото да припомня, че в средата на октомври 2008, цената на барел петрол бе малко над 70 долара.

По данни на компанията “McKinsey”, в края на 2006, инвеститорите от петролните държави са притежавали чуждестранни активи, чиито обем варира между 3,4 и 3,8 трилиона долара. Тази гигантска сума е била инвестирана по различни канали. На първо място, това са централните банки на петролните държави, които инвестират в чуждестранни активи за да стабилизира курса на собствените си валути в условията на колебания (флуктуация) на платежните баланси в една или друга посока. При това, основната цел на подобни инвестиции е именно гарантиране стабилността на валутния курс, а не постигане на максимална печалба. Чуждестранните резерви на тези държави включват, най-вече, наличност и дългосрочни държавни облигации, предимно американски държавни ценни книжа.

Сред петролните държави, с най-големи подобни активи (от порядъка на 260 млрд. долара, през 2006) разполага Саудитска Арабия.

Както е известно, повечето петролни държави, създадоха специални държавни инвестиционни фондове, с цел да инвестират излишните си петродолари в глобални финансови активи. За разлика от централните банки, тези фондове диверсифицират портфейлите си, включвайки в тях акции, инструменти с фиксиран приход, недвижимо имущество, банкови депозити, както и алтернативни инвестиции, предоставяни от хеджовите фондове (т.е. фондовете занимаващи се със застраховане на рисковете) и инвестиционните компании. Най-големият суверенен фонд сред тях е „Инвестиционната агенция на Абу Даби” (ADIA), чиито активи са от порядъка на 875 млрд. долара (3).

Освен в суверенните фондове, петролните държави насочват все повече средства в по-малките, но по-специализирани фондове (държавни инвестиционни корпорации), от типа на “Dubai International Capital” или “Istithmar”, които инвестират средствата си директно в национални и чуждестранни корпоративни активи. Много от тези фондове действат като частни инвестиционни компании, активно купувайки и управлявайки корпорациите или сами, или като част от консорциум от инвеститори.

На практика, във всички петролни държави, с изключение на Норвегия, приходите на частния сектор от износа на петрол са концентрирани в ръцете на малък брой богати и свръхбогати физически лица. Тези инвеститори раполагат по-голямата част от средствата си в чужбина, използвайки услугите на финансови посредници в Лондон, швейцарските градове и други финансови центрове, като обикновено гледат максимално да диверсифицират инвестициите си (4).

По правило, петролните държави имат доста малки собствени национални пазари. Затова в редица страни (особено в тези от Средния изток) някои държавни компании, непосредствено или косвено, получават финансови ресурси от правителството за да ги инвестират в чуждестранни фирми. Сред по-нашумелите подобни сделки през последно време са: покупката, осъществена от саудитската компания “Saudi Basic Industries” (“Sabric”), на дъщерната компания на “General Electric”, произвеждаща пластмаси, за 11,6 млрд. долара, и покупката на британската “P & O” от „DP World” (ОАЕ) за 8,2 млрд. долара. Само през 2005-2006, компании от държавите-членки на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) са изразходвали за сделки, свързани с поглъщането на чуждестранни активи, над 70 млрд. долара.

Накрая, следва да отбележим ролята на частните компании от петролните държави, активно използващи печалбите си за придобиване на чуждестранни активи. Сред тях си струва да посочим кувейтските “Kuwait Mobile Telecommunications Company” и “Agility” (логистична корпорация), както и египетската “Orascom”.

Притокът на инвестиции от петролните държави, от 2002 насам, съществено увеличи ликвидността на глобалните финансови пазари. Тази допълнителна ликвидност помогна за забележимото понижаване на лихвените проценти. По някои оценки, закупуването на американски държавни ценни книжа от чужденци, съдейства за намаляването на дългосрочните лихви със 130 базови пункта, 20% от които идват от покупките, направени от централните банки на страните-износителки на петрол (5). По своята интензивност, това влияние би могло да се сравни с влиянието на капиталовите потоци от такива световни финансови центрове, като Каймановите острови, Люксембург, Швейцария и Великобритания. Притокът на петродолари повиши и ликвидността на глобалните фондови пазари, където всяка година постъпваха по 200 млрд. долара от петролните държави, осигурявайки 4%-ов ръст на капитализацията им (6).

Мнозина експерти смятат, че повишаването на ликвидността, вследствие притока на петродолари, е оказало сериозен инфлационен ефект, стимулирайки ръста на цените на чуждестранните активи и формирането на фондови „балони”. Най-голямо влияние този процес оказа върху глобалния пазар на недвижими имоти. По оценка на “Economist Intelligence Units”, стойността на недвижимите имоти в развитите държави е нараснала, между 2000 и 2005, с 30 трилиона долара, достигайки 70 трлн. долара, и значително надминавайки темповете на нарастване на БВП (7).

Този ръст отразяваше не само предпочитанията на петродоларовите инвеститори, но и увеличаването на отпуснатите ипотечни заеми и кредити, вследствие на по-ниските лихвени проценти и рискове. Несъмнено, ниските лихвени проценти и кредитни спредове (8) разшириха ликвидната база за потребителското кредитиране в САЩ, Великобритания и много други развити държави. Едновременно с това обаче, тези фактори раздуха максимално и глобалния кредитен балон, заплашващ да провокира мащабни бъдещи сътресения, както за кредитополучателите, така и за кредиторите. В средата на 2007, проблемите на американския ипотечен пазар, доведоха до преоценка на кредитните рискове и избухването на кредитна криза. Това беше много сериозно предупреждение за опасностите, свързани с прекалено голямата роля на петродоларите в нарастването на ликвидността на световните финансови пазари.

Въпреки някои положителни страни, използването на петролните свръхдоходи поражда и редица допълнителни опасения у световната общност. Става дума, преди всичко, за нарасналата роля на суверенните фондове, чиито огромни размери, ограничена прозрачност и рисковани операции могат да повишат волатилността (под волатилност се разбира, доколко стойностите на една променлива, през различни времеви интервали, се доближават до средната стойност за конкретния интервал – б.р.) на глобалните пазари.

Друга опасност е свързана с това, че при определени обстоятелства дейността на суверенните фондове може да се определя по-скоро от политически, отколкото от икономически мотиви. Нарастващото влияние на големите държавни инвеститори на финансовите пазари е сравнително ново явление, придобиващо особено значение на фона на намаляващата роля на държавната собственост в реалната икономика на развитите страни.

Накрая, налице са сериозни опасения във връзка с по-нататъшния ръст на цените на петрола и влиянието им върху дългосрочната икономическа динамика. Още са пресни спомените за това, как скокът в петролните цени, през 70-те години на миналия век, провокира инфлация в държавите-вносителки на петрол. В момента, високите цени на петрола стимулират развитието на глобалните финансови пазари при парадоксално ниска (относително, разбира се) инфлация. Въпреки това, петродоларите създават сериозен инфлационен натиск на пазарите на сравнително по-малко ликвидните инвестиции – като например недвижими имоти, произведения на изкуството и индустриални активи. При по-нататъшен ръст на този натиск, ценовият балон на неликвидните активи може и да се спука. Досега световната икономика сравнително успешно се адаптираше към високите цени на петрола, без това да провокира съществен инфлационен ръст или забележима рецесия. В близко бъдеще обаче, ситуацията може да се промени.

Възможностите пред петролните държави

Високите цени на петрола дават на петролните държави уникална възможност да диверсифицират икономиката си. Способноста им да се възползват от нея може да има дългосрочни последици не само за тяхното собствено население, но и за цялата глобална икономика.

Подобни оценки се основават върху очевидната динамика на икономическото развитие на петролните държави и променящият се институционен ландшафт. Обемът на преките чуждестранни инвестиции в държавите от Персийския залив например, е нараснал от 2 млрд. долара, през 2001, до над 20 млрд. долара, през 2005. Според експертите, тази тенденция е в състояние да интегрира изолираните икономики на тези страни в глобалната икономика и да даде допълнителен импулс на реформите в тях (вж. таблица 2).

В инфраструктурата на тези държави вече са вложени около един трилион долара. Към края на първото десетилетие на ХХІ век, цифрата вероятно ще достигне 3 трлн. долара. През 2001-2006, реалните темпове на икономическия ръст на страните от Персийския залив бяха около 7%, а на номиналния БВП – около 20% (един от най-високите показатели в света) (9).

Петролът играе важна роля не само за държавите, където се добива, но и за останалия свят. Икономическото развитие на петролните държави оказва все по-съществено влияние върху потоците на глобалните инвестиции. Усилващите позициите си институции, амбициозните лидери и устойчивостта на петролните приходи, умножени по относително ниските темпове на икономическо развитие на западните страни, карат петролните държави все по-често да поглеждат на Изток.

Само допреди пет години, инвестиционните интереси на тези държави бяха концентрирани в Северна Америка и Западна Европа. Днес все по-често петролните капитали се инвестират в държави от Азия и Африка, в търсене на по-висока печалба и политическо влияние. Тази тенденция (получаването на петролни приходи на Запад и инвестирането им на Изток) ще позволи на петролните държави да играят ключова роля и във финансирането на такъв мащабен проект като т.нар. „Нов път на коприната” (10).

През периода на бързо увеличаване на петролните цени в средата на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, повечето петролни държави не разполагаха с институции, способни да абсорбират шестцифровите показатели на ръста на доходите им. Днес, далеч по-твърдата финансова политика и съкращаването на държавния дълг свидетелстват, че правителствата на петролните държави вече притежават достатъчна политическа воля за да се справят успешно с новия поток на петролни приходи.

За периода между 2002 и 2008, средният годишен обем на приходите от износа на петрол и природен газ, само в страните от Персийския залив, нарасна повече от три пъти (от 100 млрд. до 325 млрд. долара). През същия период, държавните разходи са нараствали доста по-плавно (със 74%) – от 119 до 207 млрд. долара и то най-вече в сферите на здравеопазването и образованието (11).

Освен това, по-голямата част от петролните приходи беше използвана за намаляването на външния дълг, натрупан през 80-те и 90-те години на миналия век. В Саудитска Арабия например, той намаля от 97% от БНП, през 2002, до 40%, през 2006, а в Кувейт – от 32% до 17% от БНП.

Освен политическата воля обаче, има още три важни фактора, подтикващи петролните държави към провеждането на реформи: намаляващият добив на петрол и природен газ на глава от населението, ръстът на безработицата (особено сред младите хора) и неефективната финансова система.

Държавите със сравнително ниски обеми на производство на енергоносители на глава от населенето се сблъскват със сериозния проблем за съхраняване на жизненото им равнище. Така например, Саудитска Арабия, която е най-големия производител на петрол в света, е на едно от последните места по този показател. Там обемът на добивания петрол и природен газ на глава от населението е само 0,7 барела дневно, докато за Кувейт този показател е 2,8 барела, а за ОАЕ – 4,2 барела на ден (12).

Бързият ръст на населението в Саудитска Арабия значително изпреварва темповете на нарастване на петролния добив и страната изпитва все по-голяма нужда от трансформация на икономическия и социалния си модел на развитие. За целта, Риад се ориентира към т.нар. „двоен подход”: т.е. „да укрепва старото и да строи новото” (13). „Укрепването на старото” включва, в частност, присъединяването на страната към Световната търговска организация (СТО), намаляването на вносните мита, приватизацията на телекомуникационния сектор и подготовката за либерализиране на транспортния отрасъл. За „изграждането на новото”, правителството инвестира около 200 млрд. долара в развитието на нови градове и специални икономически зони за привличане на частния бизнес. Тези мерки свидетелстват за желание да се децентрализира икономическата и политическа среда, формирала се около Ер Риад.

В момента, в Саудитска Арабия, се изграждат шест съвсем нови градове, които, след десет години, трябва да се превърнат в инструмент за привличане на вътрешни и чуждестранни инвестиции и да създадат благоприятна среда за живот на 2,5 млн. души. Обемът на очакваните инвестиции в тези икономически центрове се оценява на повече от 200 млрд. долара.

Предполага се, че най-голям от въпросните центрове ще бъде „King Abdullah Economic City”, с население от 1,5 млн. души (14). Според прогнозите на “McKinsey”, в този град ще бъдат създадени 800 хил. нови работни места, ще се изгради голямо морско пристанище, предприятия на леката промишленост, туристическа инфраструктура, финансови институции и т.н. (15).

Междувременно, строителството на два други града вече започна. Единият – „Prince Abdullaziz bin Mousaed Economic City” (разположен в северната провинция Ха’ил) ще бъде специализиран в сферата на агробизнеса, добивната и преработвателната индустрия. Другият – „Knowledge Economic City” (в провинция Eл-Медина), ще се изгражда като център на академични и изследователни институти, както и на организации, занимаващи се с ислямското наследство на Кралството. Беше обявено и за строителството на ощи три икономически центъра, като най-важен сред тях се очертава “Energy Economic City” (в източната провинция Аш-Шаркия), чието население ще е по-голямо от това на съседен Бахрейн.

С осъществяването на проекта е ангажирана голяма група частни инвеститори, сред които е най-големият „девелопър” (16) в света „Emaar Properties” (от ОАЕ), саудитската компания “Savola” и финансовите инвеститори “Gulf Finance House” и “Rakisa Holding”. Сред главните условия за участието на частни корпорации в проекта беше изискването за продажбата на 30% от акциите, на компании на отворения пазар, включително широк кръг саудитски инвеститори. Междувременно, първичното публично предлагане – ІРО (17), на проекта за “King Abdullah Economic City”, беше осъществено още през 2005, като до момента цените на акциите му са нараснали четири пъти. Така не само се създава реална нова икономическа среда, но и необходимата на страната финансова инфраструктура.

Аналогично се развива и реформата в Бахрейн. През 2002, тази страна стана конституционна монархия, а през ноември 2007 в нея за втори път се проведоха парламентарни избори. Това  позволи да започне модернизация на пазара на работна ръка, недвижимите имоти и  на здравната и образователна системи (18).

Сред най-острите проблеми, свързани с развитието на петролните държави е, че въпреки огромния приток на наличност, малкият и средния бизнес нямат широк достъп до финансовите ресурси, поради неразвитата банкова система и фондови пазари. Вместо това, финансовите системи на тези страни обикновено са ориентирани към предоставяне на капиталови ресурси предимно на големите, включително държавните, корпорации, както и на т.нар. „елитни” предприемачи.

Подобно на много други страни с недостатъчно „зрели” пазари, в петролните държави много сериозен проблем представлява неспособността на местните банки да преценяват достатъчно точно кредитните рискове, заради липсата на кредитни бюра, регистратори на активи и местни агенции за кредитен рейтинг. При отсъствието на такава инфраструктура, търговските банки предпочитат да предоставят финансови ресурси на по-сигурните и надеждни кредитополучатели, в лицето на големите държавни или полудържавни компании. Проблемът се задълбочава от все още намиращият се в период на формиране неликвиден и непрозрачен фондов пазар.

Необходимостта от реформи в петролните държави

В момента, петролните държави са изправени пред необходимостта да осъществят реформи в три, жизненоважни сфери: пазара на труда, образованието и финансовите пазари. Само при успешното им завършване, може да се изгражда съвременна икономика, в която добавената стойност да се формира от производителността на труда, а не от преразпределянето на богатството, получено от продажбата на наличните природни ресурси, запасите от които не са безкрайни.

Както е известно, повечето развити държави провеждат сурова имиграционна политика, чиято цел е формирането на гъвкав трудов пазар. Те обикновено затрудняват издаването на разрешение за работа, но когато то вече е получено, позволяват лесната смята на работата. Високите имиграционни бариери защитават местните работници, като имигрантите получават разрешение за работа само, когато е налице остър недостиг на местни (по правило висококвалифицирани) кадри. Тоест, интересите на гражданите имат приоритет пред тези на корпорациите.

В петролните държави (това особено се отнася за страните от Персийския залив, както и за Русия), се наложил съвършено противоположен модел: имиграционната политика е „мека”, докато пазарът на труда се регулира изключително строго. В редица страни от Персийския залив, чужденците формират от 40% до 90% от местната работна сила (особено в частния сектор). Местните предприемачи предпочитат да обикалят света, търсейки евтина работна ръка, вместо да инвестират средства за повишаване квалификацията на националните кадри и повишаване производителността на техния труд. Подобна политика има краткосрочен ефект, но маргинализира националните кадри, особено тези в младежка възраст.

По различни оценки, през последните десетина години, производителността в частния сектор на държавите от Персийския залив е спаднала с 20-35%. Основни причини за това са масовото използване, от местните компании, на зле платена и неквалифицирана работна сила и отказът да се инвестира в по-производителни, осигуряващи по-висока добавена стойност и по-добре платени работни места (19).

Предполага се, че първата важна стъпка в тази посока ще стане втвърдяването на имиграционната политика за да се намали зависимостта на предприемачите от чуждестранната работна сила. Друга стъпка е увеличаването на разходите, свързани с използването на чуждестранни работници (чрез облагането със специални данъци на компаниите, които ги използват ). Смята се, че подобни мерки ще помогнат на държавата да управлява по-ефективно потоците от чуждестранна работна сила и ще стимулират предприемачите да инвестират средства в спестяващи труда технологии, както и в създаването на работни места с по-голяма добавена стойност.

Паралелно с това, петролните държави се стараят да повишат качеството на обучение, насочвайки допълнителни финансови ресурси за усъвършенстване на програмите за преквалификация на учителите и преподавателите, както и за повишаване на заплатите им, за да направят тези професии по-привлекателни.

Петролните държави се отличават с относително развит фондов пазар. Пазарната му капитализация, само в страните от Персийския залив, нарасна от 135 млрд. долара, през 2001, до 694 млрд. долара, в края на 2006, демонстрирайки среден годишен ръст от 39%. В проценти от БНП, нивото на пазарната капитализация на тези страни значително превишава показателите на Китай и Индия, доближавайки се до нивото на развитите държави. Въпреки това, държавата се стреми към по-нататъшно развитие на фондовите пазари, заставяйки държавните компании да пласират акциите си на местните пазари и да осъществяват по-активни операции с ценни книжа на националните инвестиционни компании. Активно се развиват програмите за пласиране на държавни облигации с цел финансовите пазари да станат по-устойчиви и да разполагат с по-голяма ликвидност.

По-голямата част от петродоларите се използват за финансиране на националните системи за образование и здравеопазване, както и на инфраструктурата. Значителни средства обаче биват инвестирани и в чужбина. При това, за разлика от предишните периоди на петролен бум (когато допълнително постъпващите петродолари се влагаха в пасивни портфолийни инвестиции), сегашните капиталовложения на петролните държави имат предимно стратегически характер.

През 2006, вече споменатата по-горе компания “DP World” (ОАЕ) купи британския пристанищен оператор „Р & O” за 8 млрд. долара. Паралелно с това, тя опита да се сдобие с редица американски пристанищни активи, но правителството на САЩ забрани сделката. Въпреки това, “DP World” вече е третия контейнерен оператор в света. По нейните стъпки вървят редица компании от Саудитска Арабия, Бахрейн, ОАЕ и Русия, като постепенно се определиха и инвестиционните им приоритети: телекомуникациите, логистиката, нефтохимията и др.

Нарасналата ликвидност на петролните държави придава допълнителен импулс на експанзията им в чужбина. Много местни компании вече са си създали успешен бизнес на вътрешния пазар, който, в значителна степен, е затворен за чуждестранната конкуренция, и напоследък мащабните им операции започнаха да прехвърлят националните граници.

През 2002, саудитският нефтохимически гигант “Saudi Basic Industries” (“Sabic”) стана един от първите в това отношение, като закупи нефтохимическото поделение на датската химическа и фармацевтична корпорация DSM за 2 млрд. долара. Навремето, това беше най-голямата сделка, свързана със закупуването на европейска компания, в държавите от Средния изток. Тя помогна на “Sabic” да стане десетата химическа компания в света, с обем на продажбите от 21 млрд. долара. Година по-късно, ръководството на компанията обяви, че възнамерява да инвестира 5 млрд. долара в съвместно предприятие на територията на Китай (21).

Активно инвестират в чужбина и други държавни компании. В края на 2006 например, консорциумът, начело с корпорацията от ОАЕ “Dubai’s Aerospace Enterprise”  (DAE), плати 1,3 млрд. долара за водещата швейцарска компания за ремонт и обслужване на авиаоционна техника “SR Techniks”.

Впрочем, частните компании също не изостават от държавните. През 2005, логистичната група “Agility” купи редица компании в Сингапур и САЩ, в рамките на общата стратегия за превръщането си в най-голямата в света логистична корпорация. Също толкова активни на международните пазари на сливанията са и някои по-малки семейни фирми, като саудитския автомобилен дистрибутор “Abdul Latif Jameel” (AJL) и мрежата за търговия на дребно  „M.H. Alshya” (Кувейт).

В международната експанзия на компаниите от петролните държави можем да отделим два важни фактора. На първо място, това е търсенето на допълнителни възможности за развитие в условията на ограничен вътрешен пазар. Особено агресивно се усвояват африканските пазари, както и тези на Южна и Югоизточна Азия. Така, телекомуникационната компания “Emirates Telecommunications” („Еtisalat”) купи контролния пакет акции на пакистанската „Pakistan Telecomunication” и на “Atlantique Telecom” (от Кот д’Ивоар), както и лиценз за мобилен оператор в Египет. През 2006, “Etisalat” вече действаше в 12 държави, а броят на клиентите и надхвърли 12 млн. души.

На второ място, следва да посочим стремежа на петродоларовите държави към придобиване на специални познания или възможности. Така, придобиването на активи в Европа и, особено, в Северна Америка се превърна в характерна съставна част от по-широката стратегия за осигуряване на достъп до западното управленско ноу-хау и високите технологии. През 2006, групата “Emaar Properties” от ОАЕ купи втората най-голяма компания за жилищно строителство “John Laing Home” (САЩ) за 1 млрд. долара, както и британската брокерска фирма за недвижими имоти “Hamptions International” за 150 млн. долара. Освен достъп до американския и британския пазари, “Emaar” получи възможност да използва огромния опит на “John Laing Home”, в сферата на недвижимите имоти, и на “Hamptions” – в областта на маркетинга. Последното обстоятелство е особено важно за експанзията на “Emaar” на пазарите на развитите държави, където, за разлика от местните пазари, предлагането на недвижимости значително надминава търсенето.

Големият обем налични парични средства позволява на петродоларовите компании да осъществяват агресивна политика на пазара на международните сливания и придобиване. В същото време, тези компании вече не са в състояние да използват онези фактори за развитие, на които разчитат на вътрешния пазар (евтина работна ръка, ниски енергийни разходи, ориентация към свръхбогати потребители). Затова е необходимо да се търсят нови възможности за увеличаване на конкурентните предимства: гъвкаво ценообразуване и ефективно управление на разходите и на различните пазарни сегменти (22). Но най-сложният проблем при появата на чуждестранните пазари на компаниите от петролните държави е породен от спецификата на корпоративната култура. Защото, във въпросните страни, тя се базира предимно на личните връзки (включително при назначаването на работа, както и в отношенията със социалната и обществена среда), което е в рязък контраст с корпоративната култура на развитите държави.

* Става дума за Алжир, Индонезия, Иран, Кувейт, Либия, Нигерия, Русия, Норвегия, Саудитска Арабия, Сирия, Обединени арабски емирства (ОАЕ), Венецуэла, Йемен.

** Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Обединени арабски емирства.

Бележки:

1. Гайдар Е.Т. Нефтяное проклятие // Ежедневный журнал. 26 февраля 2006 (http://www.ej.ru).

2. Kito de Boer and J. Turner. Beyond oil: Reappraising the Gulf States // The McKinsey Quarterly, 2007. Special Edition.

3. The new role of oil wealth in the world economy. McKinsey & Company, No 26, 2008.

4. The New Power Brokers: How Oil, Asia, Hedge Funds, and Private Equity Are Shaping Global Capital Markets. McKinsey Global Institute. September 2007.

5. F. Warnock and V. Warnock, «International capital flows and US interest rates». NBER Working Paper. , 12560, October 2007.

6. The New Power Brokers: How Oil, Asia, Hedge Funds, and Private Equity Are Shaping Global Capital Markets, McKinsey Global Institute, September 2007 (http://www.mckinseyquarterly.com).

7. In come the waves // Economist, June 15. 2006.

8. Спрeд (Spread) e разликата между два показателя, например между процентите по кредитите и депозитите.

9. Редица експерти смятат, че за петролните държави, номиналният БВП отразява по-точно динамиката на икономическия ръст, тъй като в разчетите за реалния икономически ръст, цените на петрола се разглеждат като инфлационен елемент и не се отчита фактът, че основните доходи на петролните държави са в американски долари.

10. The New Silk Road: Opportunities for Asia and the Gulf // The McKinsey Quarterly. July 2006.

11. Summary Appraisal: Gulf Cooperation Council Countries. Institute of International Finance, 2006.

12. BP Statistical Review of World Energy 2006 (http://thefraserdomain.typepad.com/energy/2006/06/bp_download.html).

13. Kito de Boer and J. Turner. Beyond oil: Reappraising the Gulf States», The Mckinsey Quarterly, 2007 special Edition.

14. «King Abdullah Economic City» ще бъде разположен по крайбрежието на Червено море, на 100 км северно от Джеда.

15. Ibid.

16. Девелопър – компания или физическо лице, занимаващо се с развитието на дадена територия или с разработването на конкретен проект.

17. IPO – Initial Public Offering – първично публично предлагане на акциите на дадена компанията на борсата.

18. Meeting Bahrain’s challenges. The Mckinsey Quarterly, March, 2007.

19. Beyond cheap labor: Lessons for developing economies. McKinsey Quarterly, February 2005 (http://www.mckinseyquarterly.com).

20. Improving education in the Gulf. McKinsey Quarterly, March 2007.

21. How Gulf Companies can build global businesses. McKinsey Quarterly, 2007 Special Edition.

22. Jayant Sinha. Global champions from emerging markets // The McKinsey Quarterly. 2005. No 2.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Световното обществено мнение обикновено свързва присъствието на ислямската религия във Великобритания с масовата имиграционна вълна на работници от бившите и колонии Индия и Пакистан, в началото на миналия век. Редица данни обаче сочат, че контактите британците и големия ислямски свят започват преди повече от хилядолетие. В изследването си “Хиляда години ислям във Великобритания”,  Мохамед Седом много подробно описва влиянието на тази религия в бита и политическия живот на Острова[1].

Първите контакти между Острова и Исляма

За първи път богатият и могъщ крал Офа, управлявал едно от англосаксонските княжества Мерсия, в края на VІІІ век, използва златни монети, на които е изсечено: “Мохамед е пратеник на Аллах” и “Няма божество, а Господ без партньори”.[2] Много са хипотезите, които обясняват появата на тези надписи. Сред по-неправдоподобните е, че въпросният монарх е приел исляма, а сред по-реалистичните – че е искал да активизира търговията си с владеещите по това време Испания ислямски емири. Възможно е също така, още тогава английските владетели да са демонстрирали иредентисткия си нрав по отношение на Папата, от чиято опека Британската църква официално излиза през ХVІ век. Вторият надпис, в много голяма степен, е аргумент, че въпросният феодал е опонирал на християнското възприемане на единобожието, базиращо се върху триединството. По този начин Офа се е доближава до ислямската интерпретация на този ключов във всички монотеистични религии догматичен компонент. С подобен жест обаче, кралят вероятно е желаел по-скоро да подразни Папата, отколкото да се декларира като адепт на исляма.

През ХІІ век братът на известния Ричард Лъвското сърце – крал Джон Безземни, предприема необичайна дипломатическа стъпка. След неподчинение на Светия отец, той бива отлъчен от Католическата църква. В същото време, местните феодали започват да надигат глава срещу властта му. За да излезе от сложната ситуация, кралят праща емисар до владетеля на ислямска Испания Мохамед ал Насър (1199-1214) от династията на Алмохадите. Английският монарх изявява готовност той и държавата му да приемат исляма, при условие, че Ал Насър се съгласи да изпрати войски, с чиято помощ да бъде потушен бунтът на размирните благородници. Халифът обаче отказва и така Англия остава в лоното на християнството.[3]

Историците отбелязват мнозина видни англичани, които приемат ислямската религия през Средновековието, при различни обстоятелства. Такъв е видният монах и рицар от ордена на тамплиерите Роберт от Сейнт Олбънс. Той пътува с кръстоносците до Йерусалим, но там става мюсюлманин и дори се жени за една от сестрите на известния мюсюлмански пълководец Саладин (Салахедин Аюби). Популярният английски пират Джон Уорд попада в същата категория. Английският посланик в Алжир през ХVІ век Уилиям Литгоу разказва подробно за него, тъй като по онова време днешната алжирска столица се била превърнала в седалище на около 15 000 британци, приели исляма[4]. Джоузеф Пит, пленен от алжирските пирати моряк, е първият англичанин, който след като приема исляма прави поклонение в Мека. През ХVІІ век той пише книгата “Точен отчет на религията и природата на мохамеданството”, в която описва религиозния си опит.

Първите масови заселвания на мюсюлмани на британска територия стават след създаването на колониалната империя и активизирането на търговията между Обединеното кралство и ислямските държави. Така, през 1627, в британската столица живеят около 40 мюсюлмани. Там те работят като моряци, обущари, занаятчии, има дори и един адвокат. В средата на ХVІІ век, мюсюлманските търговци първи внасят кафе в кралството. През 1650, само в Лондон вече има около 350 кафенета, чиито собственици изповядват исляма. Въпросните заведения се превръщат в сериозни дневни “бизнес центрове”, където понякога се сключват големи сделки. Те контрастират с местните публични домове, използвани през нощта за удоволствие и развлечение. Първият турчин, заселил се в Лондон, се наричал Ахмед ефенди, за когото хрониките споменават, че бил придружен от някой си Никула. През 1679, в британската столица е отворена и първата турска баня, което говори за наличието на достатъчно голяма турска колония[5].

В края на ХVІІІ век, в Лондон се заселват и първите бенгалци. През 1777, Мохсий Мохамед Сейед започва да търси ученици сред местните мюсюлмани. През 1784, Сейк Дин Мохамед пристига във Великобритания, а малко по-късно в Брайтън е открита първата “Индийска парна баня и заведение за масажи”. Изглежда, начинанието му имало изключителен успех, тъй като въпросният индийски мюсюлманин е назначен официално за “масажист на Негово величество крал Джордж V”[6].

В средата на ХІХ век имиграцията на мюсюлманите се изразява в заселването на стотици нови жители. За този факт допринася откриването на Суецкия канал, през 1869, което активизира търговията между Великобритания и нейните колонии. По-голямата част от новодошлите мюсюлмани са ангажирани в морското дело. Те са предимно моряци и докери. Първата по-многобройна група са йеменците, установили се в пристанищните градове Ливърпул, Кардиф, Полокшийлдс и Лондон. През периода 1890-1903, пристигат около 400 моряци-мюсюлмани, от които 300 прекарват остатъка от живота си в Обединеното кралство. Преброяването от 1881 в Мърсисайт сочи, че в града са живели 8 египтяни и 44 турци. Хроникьорите отбелязват факта, че арабите пристигат най-вече като екипаж на турски кораби, а жителите на Индийския субконтинент – на британски съдове[7]. Първоначално, съществува сериозна езикова бариера между британците и йеменските имигранти. Последните дълго време остават капсулирани в своята трибалистична общност. Лидерът от естествената мюсюлманска среда остава лидер и в новите социални условия. Това положение обаче не трае дълго. Най-добре усвоилите английски език йеменци, по силата на логиката, влизат в ролята на водачи за новопристигналите си съплеменници. Липсата на съвпадение между личностите на първоначалния и вторично излъчения лидер, нанася силен удар върху трибалистичните консервативни мюсюлмански порядки. Още по-сериозна корекция върху поведенческите модели на новодошлите стават първите бракове с местни британски момичета.

Появата на първите компактни мюсюлмански общности

В средата на ХІХ век започва да се наблюдава своеобразна конкуренция между отделните мюсюлмански общности (арабска, турска и индийска) по отношение на трайното им усядане в кралството. Тогава се забелязва и формирането на първите компактни групи мюсюлмани в селища като Манчестър, Кардиф, Ливърпул, Саут Шийлдс и Източен Лондон. Естествано, стартира и социалната диференциация сред мюсюлманите. Освен като моряци, те работят като обслужващ персонал в хотелиерството и транспорта или търговци, появяват се и първите студенти. Наред с тях, някои мюсюлмани започват да упражняват свободни професии, което говори за създаването на своеобразен мюсюлмански елит във Великобритания.

Паралелно със социалното си устройване, разширяващата се ислямска общност създава и институции, предназначени да задоволят религиозно-духовните и нужди. През втората половина на ХІХ век, йеменските и сомалийските моряци преобразуват битовите си помещения в молитвени домове. Първите “джамии” в Обединеното кралство се появяват в Кардиф и Саут Шийлдс. Все пак, създаването на първия истински религиозен мюсюлмански храм във Великобритания се приписва на един етнически британец, приел исляма - адвокатът Абдула Уилям Хенри Килиям. През 1887, той пристига в мароканския град Уазан. Там приема исляма и учи шариат в университета на Фес. Година по-късно създава Ливърпулския ислямски институт, състоящ се от молитвен храм, сиропиталище, училище, печатница, книжарница и зала за дебати. Тя била наречена „Медински дом за деца”. Килиям издава седмичника “Ислямският свят и полумесецът”, в който пише предимно за ислямската религия и нейните последователи[8]. За тази си дейност, той получава дарове от емира на Афганистан, а турският султан Абдул Хамид ІІ го провъзгласява за “шейх ал ислям” и го кани в Истанбул[9]. Все пак, общественото мнение и най-вече властите, в лицето на тогавашният британски премиер Уйлям Гладстон, не са ентусиазирани от дейността му. Според д-р Хазар Хюмаюн Ансари, причина за това са гоненията на турските власти срещу българите и арменците[10]. Очевидно, става въпрос за Априлското въстание през 1876 и солидарността с него, изразена от британското обществено мнение. Така Абдула Килиям бива принуден да напусне Ливърпул и да се засели в Джърси. По-късно отново се завръща в родния си град, но под друго име[11].

Британската журналистка Сузана Тарбуш смята, че възгледите на Килиам се идентифицират днес не толкова със западния поглед към ислямската религия, колкото с желаната позиция на средностатистическия британски мюсюлманин. Според нея, идейните оценки и поведенческата характеристика на този британски мюсюлманин-пионер се превръщат в основно послание в правителствената пропаганда за търсената ислямска общност в рамките на западната държава, по подобие на средновековната ислямска държава в Испания. Доказателство за тази хипотеза е създадената, през май 2008, “Асоциация Килиам” от двама бивши членове на фундаменталистката партия „Хизб ат Тахрир” - Маджид Науаз и Ид Хюсеин. Те поставят като основна задача пред новата организация създаването на “Центрове за изкореняването на екстремизма” във всички британски градове[12].

Силен тласък за настаняването на исляма в британското общество дава създаденият, през 1889, Институт по ориенталистика в град Уокинг, графство Съри, от унгарския ориенталист Готлиб Лейтнер. Той построява на територията на института и първата същинска джамия в Западна Европа. Ориенталистът от еврейски произход отделя място и за черква и синагога, но за изграждането им не намира финансови средства. Паричната помощ за джамията е осигурена от владетелката от едно от тогавашните индийски княжества Борал Шах Джехан. Самият институт обучава студенти и раздава дипломи, в тясно сътрудничество с Университета в Лахор. През 1912, управлението на делата на религиозния храм е поверено на Хауаджа Камаладин, първият мюсюлмански мисионер на Запад. Той нарича джамията на името на финансовата и благодетелка – Шах Джехан. Постепенно, пакистанецът превръща храма в мощен център за генериране на ислямските идеи в Обединеното кралство, трансформирайки официално наследството на д-р Лейтнер в “Мюсюлманска мисия и литературен кръг в Уокинг”. Той започва да издава месечното списание “Ислямски преглед”[13]. Немалко коренни британци приемат исляма, повлияни от проповедниците на въпросната джамия. Сред тях има и влиятелни обществени личности, като завършилият Университета в Кембридж лорд Фарук Хедли, авторът на “Съдържанието на славния Коран” (първия превод на ислямската свещена книга на английски език) Мармадук Пиктал[14] и лейди Ивелин Зейнаб Коболт, която най-вероятно е първата англичанка, осъществила поклонение в Мека през 1934[15]. През 1914, лорд Хедли създава “Британско ислямско общество”, с цел пропагандата на ислямските идеи в страната и легитимирането на исляма като част от местните социални порядки[16]. Всички тези факти подкрепят тезата, че освен емиграцията на определени групи от мюсюлманските страни в Обединеното кралство, запълващи местните нискостатусни слоеве, ислямът се разпространява и на едно по-високо, интелектуално равнище. Тази особеност аргументира трайното му присъствие в британското общество. В началото на ХХ век се счита, че общият брой на мюсюлманите е около 10 000 души. Те изповядват различни варианти на религията – от битовия ислям до негови по-радикални форми.

Дуалистичната социална структура на местното ислямско малцинство продължава до началото на 50-те години на ХХ век. Тогава увеличаващите се нужди на националната индустрия привличат големи маси имигранти, най-вече от Индийския субконтинент. Присъствието на последните във Великобритания внася значителен дисбаланс в съотношението “плебс - елит” в полза на бедните и необразованите мюсюлмани, оформящи истинския облик на местната малцинствена общност.

Големите мигрантски вълни от Изток

Първата голяма ислямска миграционна вълна след Втората световна война е от индийско-пакистански произход. Два основни фактора играят ролята на катализатори на този процес. Първият е рекрутирането на значителна част от населението на бившите колонии Индия и Пакистан в британската армия. До разделянето на британска Индия на две независими държави, мюсюлманите-военнослужещи във Великобритания са относително малко на брой. Когато това става, през 1947, големи групи от населението на областите Пенджаб и Мирпур постъпват в армията и започват да гледат на Обединеното кралство като на място за дългосрочно пребиваване.

Вторият фактор е построяването на големия язовир до малкото градче Мангла в пакистански Кашмир, през 1967. Това причинява изселването на приблизително 100 000 пакистанци от източната част на страната. Възмездени за експроприираната им земя, част от тях предпочита да напуснат родината си. Тези, които вече имат роднини в Обединеното кралство, биват поканени да се заселят там, увеличавайки армията на неквалифицираните работници в страната. Мнозинството – мъже, оставили семействата си в Пакистан, вършат най-черната работа в икономиката на бързо развиващата се британска държава. През 1961, в Брадфорд, има едва 81 жени от общо 3 376 пакистанци. Често имигрантите живеят заедно, като няколко човека наемат едно жилище. На всеки две-три години, те посещават родината си и подпомагат семействата си със спестените средства. Приблизително 95% от въпросната социална група са от селски произход[17].

Редица западни изследователи описват т. нар. “пакистанска нишка”, която обикновено започвала с емиграцията на младеж от пакистанските селски райони в градове като Кардиф или Лондон. Впоследствие той кани свой роднина, който се заселва при него. Създавайки собствен съвместен малък бизнес (цех, магазин, занаятчийска работилница и др.), двамата са в състояние да устроят голяма част от хората от родното село във Великобритания. Последните не закъсняват да се присъединят към семейно-родовото работно място. В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век заплатата в Обединеното кралство е приблизително 30 пъти по-висока спрямо тази за същата работа, предлагана в Пакистан. Така се профилира процесът на настаняване на големи групи мюсюлмани във Великобритания през този период.

Бурно развиващата се британска икономика изисква толкова много неквалифицирана работна сила, че паралелно с пакистанците в страната се настаняват и мюсюлмани от турски и северноафрикански произход. Редица азиатци и африканци биват принудени да напуснат родните си страни, поради национализацията на големи сектори от местната икономика (банките, промишлеността и дори предприемачеството) през 50-те и 60-те години на ХХ век. Те са изправени пред избора да останат в държавно регулираното стопанство или да напуснат страната. Повечето предпочитат второто. Всички тези мюсюлмани се трудят с ясното съзнание, че трябва да пестят и да пращат пари в родината си, на своите семейства. В същото време, привиквайки към по-високия жизнен стандарт, те подсъзнателно променят нагласата си, че някой ден ще напуснат Обединеното кралство. Вместо това, имигрантите се опитват да създадат сходни културно-битови условия с тези, в които живеят в родината си. Така постепенно започват да се формират психологическите предпоставки за появата на гетата, имитиращи автентичните мюсюлмански агломерации. Този период от британския ислям обикновено се определя като “мирeн” и „дискретен”[18]. В очите на местното общество мюсюлманите все още имат статут на “временни работници”, чиито нрави се възприемат като израз на културно разнообразие.

Commonwealth Immigrants Act, т.е. Законът за имиграцията от 1962, коренно променя картината на ислямското присъствие в страната. До този момент имигрантите от бившите колонии автоматично получават права на граждани на Нейно Величество. Те могат дори да гласуват, въпреки че познанията им по английски език и британска култура са изключително слаби. Новият законов текст обаче, силно ограничава правото на британско гражданство. Така мюсюлманите са изправени пред дилемата: да се завърнат в родните си места, при своите семейства, лишавайки се от високия жизнен стандарт или да повикат семействата при себе си и да забравят обратния път към родината. Очевидно правителството надценява носталгиятя към корените на тази категория нискоквалифицирани работници във Великобритания. В резултат, властите са изправени пред огромен имигрантски поток от хора, присъединили се към главите на семействата си, намиращи се във Великобритания от години. Тази емигрантска вълна създава нова социална картина в страната. Главите на семействата са принудени да търсят по-големи жилища, училища, а оттам и сгради, които да задоволяват нарасналите социални и религиозни нужди на все по-многобройната мюсюлманска общност. Така се появяват индийско-пакистанските анклави (гета) в Лондон, Бирмингам, Лестър и Брадфорд. През 1961, едва 15% от пакистанските имигранти са жени, но вследствие на Commenwealth Immigrants Act от 1962, през 1981, жените от тази националност в Обединеното кралство са вече почти 50%.

Нарастването на дела на пакистанците, родени във Великобритания, през периода 1951-1991, е илюстрирано нагледно със следната таблица:

Според едно изследване от 1974, 71% от пакистанските имигранти в страната, са във възрастовата група между 15 и 34 години. Тази особеност е предпоставка за екстремното увеличаване на ражданията сред тази национална общност през същия период.

Опити за овладяване на имиграционните потоци

Іmmigration Act от 1971 съдържа в себе си елементи, които допълнително стимулират увеличаването на броя на новодошлите мюсюлмани. Според него, ако имигрантът пребивава законно в Обединеното кралство, семейството му има право да се присъедини към него. Така се формират проточилите се с години емигрантски “нишки”, в които участват второ, трето и дори четвърто поколение мюсюлмани. Ефектът е огромен и властите решават да приемат нов закон, който да регулира вълнообразно нарастващата (и, на практика, неконтролируема) имиграция. През 1981, ясно са дефинирани три категории британски граждани, като само тези, родени в Англия, Шотландия, Уелс, Северна Ирландия, Нормандските острови и остров Ман, се смятат за граждани на Европейския съюз. Така, приблизително два милиона азиатци (повечето от които мюсюлмани) се възползват от закона за да станат пълноправни поданици на Нейно Величество[19].

През 1981, британската мюсюлманска общност вече се очертава като изключително пъстра, от етническа гледна точка. Тя обхваща следните компоненти, по страни: Бангладеш (160 000 души), Пакистан (476 000), Индия (134 000), Малайзия (143 000), арабски страни (134 000), Турция (26 000), Кипър (45 000) и Тропическа Африка (145 000)[20].

Изключително важно значение за стабилизирането на ислямския култ във Великобритания има наследената още от ХVІ век религиозна толерантност. Както е известно, през 1534, Хенри VІІІ къса официално със Светия престол, което дава възможност на наследничката му – Елизабет І, да обяви официално създаването на Англиканската църква. С течение на времето, религията на мнозинството отстъпва от своите водещи позиции и приема равнопоставеното положение с всички други деноминации. Общественото съзнание допуска нехристиянските религии също да бъдат включени в пакета на неангликанските вярвания. С намаляването на броя на вярващите християни в страната, Англиканската църква се превръща, от гарант на легитимността на политическата власт и представител на цялата нация, в обикновен символ на националната идентичност, свързана с християнството, и на държавността, стремяща се да черпи потенциала си от църковната институция[21]. Пред светския характер на държавата се появяват непрекъснато нови религиозни предизвикателства. Отговорът на властите се възприема като доказателство за тяхното желание, или нежелание, за изграждането на равнопоставен статут на всички съществуващи конфесии в Обединеното кралство.

Проблемите с Исляма

През втората половина на 80-те години на ХХ век държавата субсидира около 4 000 религиозни училища. Огромната част от тях са англикански и католически. По-малко на брой са методистките и еврейските. На пръсти се броят сикхските и мюсюлманските, ползващи се от тази привилегия[22]. Все пак те съществуват и най-вероятно в бъдеще броят им ще се нараства, поради намаляването на броя на учениците от първата категория и увеличаването на записалите се във втората категория учебни заведения. Известният с критичните си изказвания за Исляма епископ Майкъл Назир Али категорично заявява, че “християнството непрекъснато отстъпва позиции в сферата на морала, които се заемат от радикалния ислям”[23]. Изявлението на кентърбърийския архиепископ Роън Уилямс, през април 2008, за необходимостта от въвеждането на шариатски елементи в британското законодателство предизвика остри реакции сред местното обществено мнение. Видната деятелка на Англиканската църква Алисън Руф призова правителството да забрани официално строежа на повече джамии в страната, тъй като те капсулират мюсюлманите в затворени общности[24].

Според ислямисткия сайт „Муфарикат ал ислам”, през 2008, броят на джамиите и ислямските центрове в страната е 1 500[25]. По-известни джамии са Markazi Mosque, Manchester Central Mosque, East London Mosque, Finsbury Park Mosque и други. В момента тече дебат за строежа на най-голямата джамия във Великобритания, която трябва да бъде изградена в столицата, близо до бъдещото олимпийско село. На този етап градските власти замразиха плановете на религиозния храм, зад чиято реализация стои организацията „Джамаат таблиги”. Джамията е предназначена за 40 000 богомолци, но ако се използват и прилежащите площи, броят им може да нарастне до 70 000 души[26].

Междувременно, през май 2008, се появи интересно проучване на организацията “Christian Research”, публикувано в британския “Daily Telegraph”. Резултатите от него сочат, че съперничеството между религиите във Великобритания тече твърде активно. Според авторите му, влиянието на ислямската религия сред британското население се увеличава много по-бързо от това на християнската. Въз основа на данните за посещаемостта в храмовете на двете конфесии в Англия и Уелс, те считат, че е възможно за период от няколко десетилетия в джамиите да има повече богомолци, отколкото в християнските катедрали. Експертите твърдят, че ако се запазят досегашните темпове на разширяване на влиянието на двете религии в страната, със сигурност, през 2040, на неделната меса в британските катедрали ще присъстват 679 000 богомолци, докато в ислямските храмове, по време на петъчната молитва, вярващите ще бъдат 683 000. В същото време, според официалната статистика, след 35 години британските християни ще намалеят от 72% на 35%, докато броят на записаните – активно практикуващи в различните енории, ще спадне от 9,4% на 5%. Освен това средната възраст на хората, които редовно посещават католически и протестантски храмове, ще бъде около 64 години. Вследствие намаляването на християните в страната, през 2040, се очаква да изчезнат около 16 000 енории.[27]

Важен процес за увеличаването и интелектуализирането на местната ислямска общност е нарастването броя на студентите, които изпращат мюсюлманските държави в престижните британски университети. Този процес започва още от началото на 60-те години на ХХ век. Правителствата на Малайзия, Пакистан, Иран, Ирак, Саудитска Арабия и другите богати страни от Персийския залив разчитат на академичните центрове на Обединеното кралство за формиране на бъдещите си висококвалифицирани кадри. В същото време, последните започват да се организират в мюсюлмански асоциации в различните висши училища, имитирайки поведението на британските си колеги. През 1962, тази категория мюсюлмани вече е толкова многобройна, че се налага създаването на Федерация на ислямските общности (ФИО). Тя се заема да осигури настаняването и аклиматизирането на младите мюсюлмани в университетските условия, включително и гарантирането на местата за петъчна молитва. ФИО поставя основите на провеждането на постоянни “ислямски седмици”, включващи лекции, изложби, видеопрожекции и други мероприятия. Впоследствие се създават още сходни организации, като „Ислямска мисия на Обединеното кралство” (1962), „Общност на ислямските студенти” (1962), „Съюз на ислямските организации” (1970), „Ислямски съвет на Европа” (1973), „Млади мюсюлмани” (1984), „Ислямска общност на Великобритания” (1990) и други. Всички те, до голяма степен, отразяват изключителното правно-догматично разнообразие в британската мюсюлманска диаспора.

Структурата на британския ислям

Приблизително 98% от местните последователи на исляма изповядват сунитския вариант. Съществуват привърженици, най-често с азиатски произход, на барелуитската секта, която е част от ханафитската школа[28]. Нейната пряка организационна форма е „Световната ислямска мисия”.[29] Сред местните мюсюлмани са и привържениците на деобандитското учение. „Таблиги джамаат”, подгрупа на тази идейна тенденция, също има своето място сред британските сунити. Седалището й е в град Дюсбъри, графство Западен Йоркшир.

Шиитската общност е разделена по етнически принцип. Средноазиатците са предимно от Пакистан или от северноиндийския щат Гуджарат. Ливанските, иранските и иранските шиити принадлежат към различни секти – исмаилити, дванадесетте, назарити и други. В Лондон се намират представителите на най-влиятелните шиитски духовни лидери, към които те демонстрират своята лоялност – Али Систани, покойният Абдулкасем ал Хой и други. Ахмадитите, които са възприемани като сектанти, както от повечето мюсюлмани, така и от властите в родния им Пакистан, имат свое седалище в малкото селце Тилфорд, близо до град Фарнхайм, графство Съри.

Радикалните салафитски течения също набират популярност сред местната ислямска диаспора. Либералният визов режим и религиозната толерантност са предпоставки редица радикално настроени ислямисти да се заселят постоянно или временно в страната, въпреки че са преследвани в собствените си държави. Такива са считаният за духовен баща на Ал Кайда в Европа – палестинецът Абу Катада ал Фалъстини, сириецът Абу Басир ат Тартуси, египтянинът – директор на Центъра за исторически изследвания “Макризи”, Хани Субай, лидерът на тунизийските фундаменталисти Рашид Гануши и редица други[30].

Властите на Обединеното кралство не признават исляма за официална религия. В същото време те въвеждат изключително либерален режим, позволяващ регистрирането на различни ислямски неправителствени организации. Първият опит за обединяване на местните мюсюлмани е направен през 1934. Тогава е основана „Общността на мюсюлманите” с филиали в Бирмингам, Манчестър, Глазгоу и Нюкасъл[31]. Много трудно е да се посочи точният брой на мюсюлманските неправителствени субекти. Най-авторитетните сред тях са:

- „Британският ислямски форум” (БИФ). Учредителната му конференция е проведена през март 2005. На нея присъстват представители на 250 организации и религиозни храмове, предимно от Средна и Северна Англия. Председател е Хуршид Ахмед, генерален секретар - Гул Мохамед, а изпълнителен директор - Зарин Рохи Ахмед. Тя е първата жена, активистка в британска ислямска организация[32]. БИФ активно участва в учредяването на наскоро създадения „Суфитския ислямски съвет”. В него са привлечени предимно мюсюлмани от пакистански и индийски произход, изповядващи суфизма или принадлежащи към барелуитската общност. Седалището на формацията е в град Дерби.

- „Ислямският съвет на Великобритания” (ИСВ). Той е най-представителната ислямска организация в страната, обединяваща около 500 национални, регионални, локални и специализирани субекти на ислямската религия в Обединеното кралство. ИСВ е правоприемник на „Националния преходен комитет за мюсюлманско единство”, изграден след констатацията на инициативен комитет, че липсва единство на последователите на ислямската религия във Великобритания. Името на организацията е избрано на 25 май 1996 измежду седем предложения, разпратени в писмен вид за одобрение от 1 200 организации и индивидуални активисти. Учредителното събрание се провежда през ноември 1997 в Лондон. Икбал Сакрани е избран за генерален секретар на организацията. Любопитен факт е, че през 2005 му е присъдено рицарско звание от кралицата за вярна служба към общността и за стимулиране на междурелигиозния диалог[33]. От 2006, този пост се заема от имигранта от Бангладеш Мохамед Абдул Бари, председател на настоятелството на джамията в Източен Лондон. Според устава му, основните цели на ИСВ са: да осигури сътрудничеството, съгласието и единението на мюсюлманите в Обединеното кралство; да поощри и ускори всички съществуващи усилия в полза на британската ислямска общност; да работи за по-просветено разбиране на исляма в британското общество, базирано на справедливостта и равнопоставеността; да работи за премахването на всички несгоди и форми на дискриминация на мюсюлманите и да установи по-добри социални връзки и да работи в полза на цялото общество[34]. Организацията има сложна хоризонтална структура, в която преки управленски функции изпълняват Общото събрание и работещият Централен комитет. Освен това, 16 тематични работни групи формулират конкретните форми за отстояване интересите на мюсюлманската общност в страната. По-важните от тях са: бизнес и икономика, образование, Европа и международните отношения, междурелигиозните дела и други[35]. ИСВ се финансира предимно от дарения на физически и юридически лица, като, отвреме навреме, получава и спомоществование от правителството[36].

- „Суфитски ислямски съвет” (СИС). Той е създаден на 19 юли 2006.  Претендира да представлява интересите на местното суфитско общество, което по негови, силно преувеличени, данни съставлява 80% от всички британски мюсюлмани[37]. Създаването на организацията е приветствано от ръководството на Лейбъристката партия. То счита, че моделът на изповядване на исляма от СИС е много по-толерантен, в сравнение с този на редица други подобни формирования в Обединеното кралство. Именно в този контекст, СИС се възприема като контрапункт на ИСВ. Двата субекта на британските мюсюлмани често си отправят взаимни нападки, като първият обвинява втория, че не прави достатъчно за да се противопостави на религиозния фундаментализъм. От своя страна, ИСВ обвинява СИС, че не представлява идентичния ислям, а е само догматично отклонение от него. Бившият британски посланик в Узбекистан Крег Мъри, от своя страна, обвинява СИС, че е пряко свързан с неоконсервативните кръгове в САЩ и се стреми постепенно да замести ИСВ в живота на британските мюсюлмани. Освен това, бившият дипломат счита, че СИС е финансиран от дъщерята на настоящия узбекски президент Гюлнара Каримова[38].

- „Консервативен ислямски форум” (КИФ). Организацията представлява инструмент на британската Консервативна партия за влияние върху местната мюсюлманска общност. На практика, КИФ е формация на членовете на местните тори от мюсюлмански произход. В тази връзка, той възприема изцяло принципите на идеологическата пратформа на партията-майка, пречупвайки ги през призмата на исляма. Сред основните цели на организацията е „да привлича мюсюлманите и всички останали общности като ги поощрява да гласуват за Консервативната партия”[39]. Създателите на КИФ призовават, в учебниците да се акцентира върху приноса на исляма за развитието на западната цивилизация. Противопоставяйки се на политиката на лейбъристкото правителство по отношение на тероризма, те считат, че ислямските проповедници, отхвърлящи западната демокрация, трябва свободно да бъдат допускани до територията на Обединеното кралство. В своите външнополитически позиции, КИФ отстоява тезата, че близките отношения с Израел вредят на нормалните контакти на Лондон с многолюдния ислямски свят. Иран е оценен като теократична държава, която все пак е резултат от „народна революция”. КИФ отстоява мнението, че е необходимо да се поддържа активен диалог с режима на аятоласите и да се изостави непримиримата политика на администрацията на президента Буш към Техеран. Основната мисия на Великобритания в арабския свят е „да разпространява демокрация”. КИФ определя режимите в този регион като „непредставителни”[40].

Председател на форума е роденият в Кения и израснал в Индия Мохамед Илтаф Шейх. Този едър бизнесмен съвместява и поста на председател на Консервативния съвет за етническо разнообразие. През 2006 той бе обявен за пожизнен пер и заседава в Камарата на лордовете в групата на благородниците с консервативни убеждения[41].

- „Мюсюлманска асоциация на Великобритания” (МАВ). Тя е създадена през 1997. Отстоява левичарски позиции, противопоставяйки се твърдо срещу участието на Великобритания във войната в Ирак. МАВ подкрепя инициативите на неправителствените организации „Антивоенна коалиция” и „Кампания за ядрено разоръжаване”. В кметските избори в Лондон тя застана зад изгубилия кандидат на лейбъристите Кен Ливингстън. На парламентарните избори в Югоизточна Англия, тази мюсюлманска формация призова да се гласува за кандидатите на Зелената партия на Англия и Уелс. Председателят на МАВ – иракчанинът Унас Тикрити, бе кандидат за евродепутат от региона на Йоркшир и Хъмбър[42]. Формацията е сред най-активните местни неправителствени субекти по отношение подаването на жалби за ксенофобски прояви в страната. В същото време, британският анализатор Ник Коен твърди, че МАВ стои най-близко до позициите на „Мюсюлманските братя”, измежду всички останали местни мюсюлмански организации[43].

Други влиятелни организации на британските мюсюлмани са: „Комисия за ислямски права на човека”, „Национален съветнически борд на джамиите и имамите”, „Ислямска общност на Великобритания”, „Ислямски парламент” и други. Част от тях са членове на ИСВ. Интересен феномен е „Ислямската партия на Великобритания”, създадена през 1989. Тя е първата по рода си политическа организация в страната, и въобще в Западна Европа, опитваща се да даде отговор на обществените предизвикателства чрез ислямската политическа алтернатива[44].

Интеграцията в британското общество

Британските мюсюлмани активно участват в политическия живот, въпреки постоянните претенции, че са дискриминирани. През 1997, Мохамед Сарвар става първият мюсюлманин, избран в Камарата на представителите. През 2001, 53-ма мюсюлмани се кандидатират за членове на Парламента. Избрани са двама депутати и един евродепутат. Междувременно, петима представители на това религиозно малцинство са назначени за перове и членове на Камарата на лордовете. В местната власт участието на мюсюлманите постепенно се увеличава. През 1996 са избрани 160 съветници от различни политически партии – 153 лейбъристи, 6 либералдемократи и един консерватор. През 2001, броят им нараства на 217. През май 2008, пакистанецът Исхак Джауид стана първият мюсюлманин - областен управител в Обединеното кралство[45].

Тези статистически данни илюстрират факта, че в самата ислямска общност текат силни процеси на социална диференциация. Част от видните и представители са неразривен компонент на британския политически, икономически и духовен елит. Те са предприемачи, лекари, адвокати, инженери и учени. В началото на ХХІ век, около 5 000 мюсюлмани в страната са милионери, с общ капитал от 3,2 млрд. паунда. По време на посещение си в Пакистан, през април 2008, министърът на вътрешните работи Джеки Смит официално декларира, че във Великобритания милионерите-мюсюлмани вече са 10 000 души[46].

Вестникът от Обединените арабски емирства „Баян” публикува анализ, от чиито резултати се вижда, че британските банки са най-предпочитаните за инвестиране от финансовите кръгове в ислямския свят[47]. Всяка година „ислямските капитали” в британския банков сектор се увеличават с около 15%. Справката сочи, че банковите институции на острова се съревновават помежду си, за да привлекат близо двата милиона британски мюсюлмани за свои клиенти. В тази връзка те създават все по-атрактивни услуги, които са в унисон с изискванията на ислямското финансово право.

Според въпросното изследване, което е финансирано от банка „Lloyd TSB”, близо 3/4 от местните мюсюлмани предпочитат да оперират със своите финанси съгласно законите на шариата. Авторите на анализа предполагат, че през 2010 общият обем на световния капитал, който ще функционира в унисон с ислямското финансово право ще бъде около един трилион долара. За сведение – капиталовият поток, който понастоящем може да се определи като „ислямски”, е около 500 млрд. долара. При това, в прогнозите вероятно съществува известна неточност. Подобен извод може да бъде направен, тъй като статистическите данни, които генералният секретар на Висшия съвет на ислямските банки Езедин Ходжа изнесе преди 3 месеца пред лондонския вестник „Ал Хая”, бяха с по-завишени стойности. Според него, сегашният ислямски банков капитал възлиза на 700 млрд. долара, а през 2013 се очаква той да достигне два трилиона долара. Очевидно, очакванията на лондонската банка са по-песимистични, но може би по-близки до реалните темпове на растеж на ислямския банков сектор.

Впрочем, във финансовия анализ се посочва, че се увеличава не само обемът на капиталите, но и броят на институциите в Обединеното кралство, заинтересовани от предоставянето на „шариатски банков продукт”. Пример в това отношение е “Jet House”, която е най-новата британска ислямска банка. Кити Ашър – държавният министър, отговарящ за трезора в британското министерство на финансите, отбелязва, че „ислямските инвестиции имат голямо значение за британската икономика”. Според нея, появата на поредната ислямска финансова институция в Обединеното кралство ясно очертава тенденцията Лондон да се превърне в световна столица на ислямското банкиране[48].

Кувейтската информационна агенция КУНА информира, че много западни банки възприемат смесените финансови оперативни правила.[49] Те назначават шариатски борд, който легитимира шариатските финансови операции. Съвсем наскоро, подобни мерки са предприели банките “City Group” и “HSBC”. Експертите са на мнение, че това се дължи на силната конкуренция от страна на ислямския финансов сектор на т.нар. „традицинно банкиране”.

В същото време, не са малко и гласовете, които са против масовото проникване на капитали с ислямски произход в западните икономики. Оприличавайки го на „финансов джихад”, те аргументирано отстояват позицията, че използването на норми от ислямското финансово право в неислямска държава е нарушаване на законите и. На този етап опозицията е все още слаба, но паралелно с нарастването на банковите инвестиции от ислямските страни се наблюдава засилване на критиките към слабия контрол върху тях. Акцентира се върху съмнителната законосъобразност на използването на шариата в такъв чувствителен сектор на икономиката.

Мюсюлмите в Обединеното кралство играят все по-значима роля и във вътрешнополитическия живот на страната. Това е свързано с нарастването на техния брой като реални гласоподаватели и от активния процес на социална диференциация в общността. Азбучна истина от теорията на международните отношения е, че когато бъде премината определена критична граница този значим вътрешнополитически фактор започва постепенно да влияе качествено и върху външнополитическата ориентация. Все по-динамичният флирт на британските политически партии с хетерогенната мюсюлманска общност и нарастването на нейното присъствие в управлението на страната показва, че този момент не е много далеч. Правителството на Великобритания е притиснато от местната ислямска общност да даде отговор на все по-трудния за решаване въпрос, произтичащ от колизията на политическите традиции в страната и засилващата се опасност от тероризма – отстояване на човешкитеправа или защита на националната сигурност?

Бележки:

[1] Seddon, Mohammad Siddique Muslim and Jewish Communities in Nineteenth Century Manchester. In: Muslim-Jewish dialogue in a 21st Century world. Centre for Minority Studies, History Department, Royal Holloway University of London, Egham, 2007, pp. 74-98.

[2] Brown, M, Farr, C. Mercia: An Anglo-Saxon Kingdom in Europe, Continium, 2001;

[3] Younus, F., 1000 Years of Islam in Britain, http://www.islamawareness.net/Europe/UK/1000years.html, 6.12.2005,

[4] Bak, G., Barbary Pirate: The Life and Crimes of John Ward, the Most Infamous Privateer of His Times. Sutton Publishing Ltd. 2006.

[5] Ansari., Kh., The Muslim Presence in Brtain – Making a Positive Contribution, 9.04.2003, http://www.islamawareness.net/Europe/UK/Muslim_Presence_Britain.pdf

[6] Пак там.

[7] Siddiqui, A., Muslims in Brtain: Past and Present, November 1995, http://www.islamfortoday.com/britain.htm

[8] Abdullah Quilliam Heritage Center, 26.05.2008, http://www.abdullahquilliamsociety.org.uk/aqsSAQuilliam.html

[9] The Muslim Council of Britain’s Special Biography and Profile on Quilliam’s Life, 25.05.2008, http://www.mcb.org.uk/features/features.php?ann_id=139

[10] Ansari, Kh.,...Op. Cit.

[11] Lewis, Ph., Islamic Britain: Religion, Politics, and Identity among British Muslims: Bradford in the 1990s, London: I.B. Tauris, 1994;

[12] Тарбуш, С., Хая джадида лил муслимин ал британиин тутаку биха ал хукума…”муасаса Килиам” тушаджаа инфитахан исламиан гарбиан ястахуи хадарат ал Андалус, Нова асоциация на британските мюсюлмани, в която вярва правителството…”Асоциация Килиам” поощрява ислямското западното отваряне, вдъхновяващото се от цивилизацията на Андалусия, Ал Хая, Лондон, 24.05.2008.

[13] Dr. Gottlieb Wilhelm Leitner (1840-1899), http://www.wokingmuslim.org/pers/dr_leitner.htm, 26.05.2008,; Crosby, A., A History of Woking, Phillimore & Co. Ltd., Woking, U.K., 1982.

[14] Clarc, P., Marmaduke Pickthall: British Muslim, London: Quartet, 1986.

[15] Lady Evelyn Zaineb Cobblod (1867-1963), http://www.wokingmuslim.org/pers/ez_cobbold/index.htm, 28.05.2008.

[16] Lord Headley (Al-Farooq), http://www.muslim.org/woking/headley.htm, 28.05.2008.

[17] Shaw, B., A Pakistani Community in Britain, Oxford, 1988, pp. 45-47.

[18] Choudhury, Y., The Roots and Tales of the Bangladeshi Settlers, London, 1973, p. 39.

[19] UKACIA, Elections 1997 and British Muslims: for a fair and caring society, Fébruary 1997.

[20] Lathion, S., De l’immigre temporaire au resident permenent: Royaume-Uni, http://www.islamresearch.net/uk.html, juin 2003,

[21] Op. Cit.

[22] Wilson, B., Religion and the Secular State, in S.J.D. Green & R.C. Whiting (eds), The Boundaries of the State in Modern Britain, Cambridge University Press, 1986.

[23] Епископ Али произхожда от пакистанско ислямско семейство. Той приема християнството. Негова е теорията, че началото на кризата в британското християнство започва през 60-те години на ХХ век. Причина за това е подемът на комунизма, който пропагандира аморални стойности като например сексуалната революция, алкохолизма и употреба на наркотици. Според него това е довело до ерозията на семейството. След краха на комунизма, неговото деструктивно място в британското общество е заето от “екстремисткия ислям”. По тази причина епископ Али призовава за християнизирането на британските мюсюлмани. За повече информация вж: Дариди, М., Асакифа: Тансир ал муслимин юхадиду амън Британия, Християнизацията на мюсюлманите застрашава сигурността на Великобритания, 26.05.2008, http://www.islamonline.net/servlet/Satellite?c=ArticleA_C&cid=1209357954458&pagename=Zone-Arabic-News/NWALayoutл

[24] Призиви във Великобритания за забрана на строежа на джамии, 03.04.2008, http://www.orientbg.info/religia/anglikan_alisan.html

[25] Мин хуна уа хунака (1) муслимун уа масаджид, Оттук оттам (1) мюсюлмани и джамии, 26.3.2008, http://www.islammemo.cc/nahn-we-el-gharb/2008/03/26/61543.html

[26] Пак там.

[27] Цит. по Ориент.бг, 26.03.2008, http://www.orientbg.info/religia/vatikana_islam.html.

[28] Става въпрос за последователите на сунитско-суфитска секта, създадена от Ахмед Раза Хан в град Баралуи, Северна Индия. За повече информация вж: Living Islam Islamic Tradition, 31.05.2008, http://www.livingislam.org/n/riiz_e.html.

[29] Световната ислямска мисия (СИМ) е създадена от индийския ислямски учен Шах Ахмед Нурани Садики през 1972 г. в Мека, Саудитска Арабия. Нейна цел е да налага исляма в нейния сунитски вариант. Тя развива дейност в 24 страни в Европа, Азия, Африка и Северна Америка. Седалището на СИМ е в Брадфорт. Сегашният секретар е Алама Казми, който през 1974 г. създава първото сунитско училище в този британски град. За повече информация вж: World Islamic Mission, 31.05.2008, http://www.wimnet.org/.

[30] За повече информация вж: Чуков, Вл., Ал Кайда с перо и сабя, Изток-Запад, 2007.

[31] The Muslim Council of Britain, 03.06.2008, http://www.mcb.org.uk/downloads/MCB_acheivments.pdf

[32] British Muslim Forum, 31.05.2008, http://www.britishmuslimforum.org.uk/index.php?option=com_content&task=view&id=43&Itemid=56

[33] BBC News, 12 June 2005, http://news.bbc.co.uk/2/hi/uk_news/4085322.stm

[34] Op. Cit.

[35] The Muslim Council of Britain, 03.06.2008, http://www.mcb.org.uk/faq/faq.php#3

[36] Press Release, 25 July 2006, http://www.dfid.gov.uk/news/files/pressreleases/ethnic-share.asp

[37] Sufi Muslim Council, 03.06.2008, http://www.sufimuslimcouncil.org/aboutus.html

[38] Murray, C., The Neoconservative Sufi Muslim Council, 24.August.2006 http://www.craigmurray.org.uk/archives/2006/08/the_neoconserva.html

[39] Mission of the Conservative Muslim Forum, 14.06.2008, http://www.conservativemuslimforum.com/_mission.php

[40] Response from Conservative Muslim Forum (CMF) to the July 2007 Report by the National and International Security Policy Group, September 2007, http://www.conservativemuslimforum.com/An%20Unquiet%20World%20RESPONSE.pdf

[41] Working Life Peers List, 10.04.2006, http://www.pm.gov.uk/output/page9311.asp

[42] Muslim Association of Britain, 15.06.2008, http://www.mabonline.net/news/

[43] Archive for All Category, 15.06.2008, http://www.nickcohen.net/?cat=1

[44] Islamic Party of Britain, 15.06.2008, http://translate.google.bg/translate?hl=bg&sl=en&u=http://www.islamicparty.com/&sa=X&oi=translate&resnum=1&ct=result&prev=/search%3Fq%3Dislamic%2Bparty%26hl%3Dbg%26sa%3DX

[45] Първият кмет-мюсюлманин в Обединеното кралство, 15.05.2008, http://orientbg.info/sabitia/kmet_muslim.html

[46] Hizb ut-Tahrir Britain, Party of Liberation, 17 April 2008, http://www.hizb.org.uk/hizb/news-watch/uk-government/jackie-smith-invites-moderate-imams-to-help-muslim-communities-fight-extremism.html

[47] Al Mokhtsar, 01.07.2008, http://www.almokhtsar.com/html/news/1959/5/92119.php

[48] Op. Cit.

[49] Op. Cit.

* Преподавател във Варненския свободен университет «Черноризец Храбър». Текстът е част от по-подробно изследване за ислямската религия в Европа, което ще бъде публикувано в отделна монография.

{rt}

Нашумелият напоследък американски експерт по международни отношения Параг Хана е роден през 1977 в Канпур, Индия. Завършва международни отношения в Джорджтаунския университет и Свободния университет в Берлин, където получава магистърска степен по проблемите на сигурността. Защитава докторска степен в London School of Economics.

Работи като анализатор в изключително влиятелния Съвет за международни отношения, Световния икономически форум и Института Брукинг. Параг Хана е директор на Инициативата за глобално управление към Американската стратегическа програма в New America Foundation (един от водещите „мозъчни центрове” в САЩ). През 2007 е геополитически съветник на американските специални части в Ирак и Афганистан, а през 2008 е съветник по външната политика на кандидата за президент от Демократическата партия Барак Обама.

Хана е автор на много статии във водещи американски издания и редовен участник в различни телевизионни програми. През март 2008 се появи книгата му „Вторият свят: Империи и влияние в новия глобален ред”. Според него, към т.нар. „Втори свят” днес принадлежат страни, като Индия, Китай, Бразилия и други, чиито характеристики са типични едновременно за Първия и за Третия свят.

-В книгата си давате нова дефиниция на понятието „Втори свят”. Всъщност, какво представлява Вторият свят и, какво е стратегическото значение на държавите, които принадлежат към него?

-Тук има два важни момента. Налице е стратегическото разбиране за „Втория свят”, останало от времето на студената война, когато към него причисляваха т.нар. социалистически държави. Днес обаче се е наложила една не-идеологическа или по-скоро антиидеологическа менталност, която се разпростира не само върху цялата Евразия, на и върху целия свят. Това е една от стратегическите характеристики на новия „Втори свят”, а именно – желанието да играеш на страната на всички и едновременно – да си гарантираш собствено място под слънцето. Целта на тези държави е планомерно да подобряват взаимноизгодните си отношения с най-силните геополитически играчи, каквито са САЩ, Китай и Европейския съюз.

Обикновено говорим за Първия и Третия свят, като имаме предвид индустриално развитите държави, противопоставяйки ги на развиващите се страни. Къде обаче да поставим държавите, намиращи се някъде по средата? Струва ми се, че този термин би бил полезен по отношение на страните, които не са просто по средата на пътя между Първия и Третия свят, но притежават характеристики и на двата. В тази група можем да включим държавите, притежаващи т.нар. „смесени” (развити и развиващи се) зони, в рамките на своите граници, както и онези, за които са характерни търканията между победители и победени. Става дума за страни, които се обозначават с един особен термин – „антиимпериалистически”. Макар че, според мен, този термин е доста двусмислен.

-В книгата си твърдите, че в момента на планетата има три „империи”, които си съперничат за господството в света. В същото време, за разлика от някои други анализатори, не включвате сред тях Русия.

-Русия не е супердържава. Според мен, към днешните империи спадат ЕС, САЩ и Китай. Русия действително е сред най-силните страни на планетата, тя продължава да е велика държава. Но, по редица ключови показатели, тя е на едно и също ниво с Индия и Япония.

Супердържавата, по дефиниция, има глобален обхват, т.е. световно влияние и глобални амбиции. Статутът на супердържава означава, че тя влияе върху вземането на решения едновременно по целия свят. Русия вече не се стреми към това. Тя преследва определени регионални задачи, които без съмнение са много важни, както за Източна, така и за Западна Европа и Далечния изток, но не и за целия свят. Затова не включвам Русия сред имперските супердържави.

-Твърдите, че САЩ постепенно губят битката за „Втория свят” с Китай и Европа. Каква е причината за това?

-Относителната загуба на световното лидерство от страна на САЩ е факт. Мисля обаче, че трябва да погледнем по-дълбоко. Книгата ми е своеобразно пътуване из страните от „Втория свят”. Искам да покажа, как САЩ преследват целите си по отношение на „Втория свят”, сравнявайки ги със стратегията на Китай и Европа. Съвсем съзнателно поставям тези три държави на едно и също ниво.

-Един от регионите, в който изброените от Вас супердържави усилено се конкурират за влияние напоследък, е Централна Азия. Кой печели и какви стратегии се използват?

-Трябва да признаем, че в момента, с определено предимство разполага Китай. Разбира се, благодарение на икономическото положение и политическата си история, Русия, по наследство, разполага с мощен контрол върху лидерите на постсъветските републики, повечето от които са бивши съветски „апаратчици”, като например Назарбаев. Важна роля в случая играе и руският език. Не по-малко важни са все още и икономическите отношения на Кремъл с етническите диаспори на имигрантите от въпросните страни, живеещи в Русия. Така че, в случая, става дума за наследени предимства на Руската Федерация, които, според мен, постепенно ще изчезнат, едно след друго.

Един от факторите за това е демографският: става дума за притока на китайско население в Русия. Не по-малко важна е ролята на китайския износ. Друг фактор е изграждането на нови тръбопроводи: много държави и най-вече Казахстан, се стремят да изнасят ресурсите си в различни направления. Китай вече строи два тръбопровода от Казахстан.

Освен това, Пекин придоби важна дипломатическа роля в региона, с помощта на Шанхайската организация за сътрудничество, в която има водещи позиции по ключовите въпроси, като започнем от охраната на границите и свършим с борбата с тероризма. ШОС се превърна в основната регионална организация на Централна Азия по много широк кръг въпроси.

Китай граничи с много повече централноазиатски държави, отколкото Русия (тя граничи само с една), да не говорим, че граничи и с Пакистан и Афганистан. Тоест, в чисто географски план, е налице тектонична промяна. Днес Централна Азия изглежда съвсем различно – тя вече не е „съветска зона”.

-Твърдите че Русия е „последната неопределила се държава от Втория свят”. Какво имате предвид?

-Нещата опират до това, че Русия продължава да е най-голямата държава в света. Както вече споменах, тя все още влияе много сериозно, както върху Европа и Китай, така и върху Евразия. Онзи, който се занимава с геополитика, познава тезите за „хартленда” и за това, че „който контролира  хартленда, контролира Евразия, а който контролира Евразия, контролира света”. Последната фраза е на сто години, затова не се опитвам да я представям за „мантрата на ХХІ век”. Убеден съм обаче, че заради съвършено уникалните си природни ресурси, стратегическото си положение и търговските пътища, съединяващи Изтока и Запада, Русия си остава най-голямата историческа „награда” за имперските сили. Наричам я „награда”, защото, според мен, тя не е глобален играч. Наясно съм, че подобно твърдение е много спорно. Обърнете внимание обаче върху факта, че никой днес не говори за евентуална руска доминация по отношение на Китай. Напротив, мнозина, включително и аз самият, прогнозират обратната тенденция през следващите 50-60 години.

Същото може да се каже и за отношенията между Русия и ЕС. Въпреки високите цени на петрола и възможностите на „Газпром” да манипулира Източна Европа, не може да не признаем, че Русия силно зависи от европейските инвестиции и износа в Европа. Европа е основния пласментен пазар на Русия. В същото време, по мащабите си, руската икономика е сравнима с френската. Затова въпросът е по-скоро, какъв дипломатически път ще предпочете Русия и колко време ще и отнеме това.

-А какво мислите за другите постсъветски републики?

-Най-голямо внимание заслужават Украйна и Казахстан. Разглеждам Украйна в контекста на европеизацията и продължаващата и раздвоеност между Русия и Европа. Да вземем например демографските данни за Украйна и структурата на нейната търговия и инвестиции. Мисля, че тази страна постепенно ще бъде интегрирана в разрастващата се европейска зона. Според мен, формалното членство не е толкова важно, колкото укрепващите демографски, визови и други икономически връзки, които Украйна постоянно развива с ЕС и НАТО. Украинският път е бавно но стабилно движение към все по-голяма евроинтеграция. Освен това, Европа се нуждае от украинската работна ръка.

Другият случай е Казахстан, единствената успешна държава в Централна Азия. По повечето показатели, Казахстан се развива по-успешно, отколкото мнозина прогнозираха за постсъветските републики. Сигурен съм в това, независимо от вътрешнополитическите проблеми в тази страна. Освен това, обръщам специално внимание на Кавказ и, най-вече, на Азербайджан, заради тръбопровода Баку-Джейхан.

-Защо смятате подхода на европейците за по-успешен от американския?

-Европа има едно огромно предимство – географското и положение. Мирното разширяване на ЕС е сложна задача, но Европа засега се справя с нея, от момента на разпада на Съветския съюз насам. Което не е малко. Разбира се, ЕС не може да се сравнява със САЩ, които не граничат с 18 държави. Убеден съм обаче, че Съюзът предлага на държавите извън него повече възможности: не просто членство, а цяла система от икономически субсидии. След като една страна подпише договор за сътрудничество с ЕС, получава куп търговски предимства, плюс единна валута. Политическите и правни реформи помагат за модернизацията на икономиката, в която се вливат повече чужди инвестиции. И така нататък... Вижте, как Европа постъпва със страните, чиято интеграция в ЕС е затруднена по географски, културни или икономически причини. Изработва си ясна стратегия на поведение, с каквато САЩ не разполагат нито по отношение на Латинска Америка, нито на Близкия изток или Китай.

-А как оценявате действията на Китай?

-Китайският път е интересен с това, че за Пекин е по-важно да ускорява оборотите в икономиката, а не да провежда политически реформи, докато приоритетите на Запада са подредени в обратния ред. Вижте Африка и ще разберете, че Китай е прав: Черният континент е пример за провеждане на политическа реформа, предшестващо икономическия ръст. Някои държави критикуват китайците за липсата на демократични инициативи, а те им отговарят (според мен, прекалено тихо) следното: „Вижте историята на успешните икономики в Азия! Тук икономическият ръст предшестваше политическите реформи. В същото време, Африка, където се върви по обратния път, е на ръба на катастрофата”. Единственият успех на Джордж Буш в Африка е „Законът за ръста и възможностите на Африка”, който има изцяло икономически характер. Това, което направи този закон – провокира мощния приток на африкански стоки в САЩ, повлия благоприятно върху икономиката на Черния континент. Забележете обаче, че този закон не изискваше провеждането на каквито и да било политически реформи.

Не съм против демокрацията, но се основавам на статистиката и ви казвам, че Китай действително е прав – икономическата страна на въпроса трябва да бъде най-важната. Именно към тази линия се придържа Пекин в дипломатическите си отношения с Втория и Третия свят и го прави много успешно. От друга страна, Китай постоянно отлага или просто игнорира въпросите за човешките права.

-Твърдите, че човечеството се движи към един многополюсен свят. Какво означава това за САЩ?

-САЩ са само един от силовите полюси и във всеки регион на света американското влияние се сблъсква с влиянието на другите полюси – Европа, Китай, Русия, Индия или Япония. Тези играчи не се нуждаят от одобрението или от някакво участие на САЩ. Иран например, оцелява с помощта на Русия и Китай, в Узбекистан Москва и Пекин подкрепят местния антиамерикански режим и т.н.

Свидетели сме, че страните от „Втория свят” всъщност имат достатъчно собствени средства за да гарантират просперитета си и без намесата и „подкрепата” на САЩ. Близкият изток например, може да се развива и сам, благодарение на високите цени на петрола, още повече че по-голямата част от износа отива към Европа и Азия, а не към Америка. Така че, защо трябва този регион да е зависим от САЩ?

-Коя, според Вас, е най-голямата заплаха за мира в света, ако се запазят условията и тенденциите, характерни за него днес?

-Би трябвало да се тревожим най-вече за неразпространяването на ядреното оръжие. Впрочем, разпространението на конвенционалните оръжия също е проблем, който при това не опира само до действията на Русия и Китай.

В същото време не смятам, че тероризмът е глобална заплаха. Използвайки този термин, предполагаме, че има някакво общо решение на проблема, валидно за целия свят. Не мисля, че 15-те резолюции на ООН, определящи какво е тероризмът, или желанието да се създаде някакъв глобален фонд или координационен механизъм, са правилното решение на този международен проблем. Той изисква междудържавни решения с участието на няколко държави или локални решения, които не използват термина „глобален”. Защото това е абстрактен термин, който обикновено се използва за да се избегне отговорността и решенията на локално равнище. Не съм против термина „глобална сигурност”, просто не мисля, че има смисъл да определяме тероризма като „глобална заплаха”.

Бих казал също, че енергийната сигурност е сред главните проблеми, за които си струва да се тревожим. Но отново не толкова в глобален смисъл, колкото в отделните региони, където има конфликти за ресурси. Тази геополитическа шахматна партия ще се играе между усилващите се държави от „Втория свят” и някои от споменатите по-горе нови регионални държави и супердържавите.

-Как ще се развие, според Вас, „битката за Евразия” през следващите двайсетина години?

-Не мога да дам обща прогноза за съдбата на цялото постсъветско пространство през този период. Някои от западните постсъветски републики вече са членки на ЕС. Както виждаме, границите на Съюза все по-плътно се доближават до тази на Русия. Вероятно, всички страни от Източна Европа ще станат членки на ЕС. Може би същото ще се случи и на Балканите, а възможно, и в Кавказ, който ще се превърне в южна граница на Евросъюза.

Най-вероятно, всички страни от бившия „Втори свят” ще бъдат по-интегрирани със Запада, отколкото с Русия. Централноазиатските държави пък все повече попадат в сферата на влияние на Китай и, потенциално, в американската сфера – чрез Афганистан и Пакистан. Най-вероятно, Китай във все по-голяма степен ще диктува правилата и ще определя ситуацията в Централна Азия.

Що се отнася до Русия, това е огромна страна, затова по-скоро следва да говорим за различните и региони. Китай продължава да „взема под наем” руския Далечен изток и руснаците все по-трудно контролират ситуацията в този регион. От друга страна, руското население става все по-интернационално в резултат на миграциите. Затова предполагам, че в крайна сметка, Русия ще търси бъдещето си в Европа и заедно с Европа.

{rt}

Войните между развиващите се държави, възникнали върху развалините на колониалните империи, са обусловени от причини, стари като света: самоутвърждаването или създаването на нацията, укрепване на националната сигурност или демонстрация на собствената мощ.

Спецификата на конфликтите в Третия свят произтича от сблъсъка на две направления в историческото развитие. От една страна, освободилите се страни са едновременно рожби и наследници на колонизаторите. Колониалните държави установяват техните граници, натрапвайки им методите на управление, стандартите на поведение и моралните ценности на Запада (начин на живот, техника, понятия за нация, равенство, свобода).

От друга страна, новите държави са подложени на силното влияние на идеите и традициите от пред-колониалния период на своята история. Разделянето на Латинска Америка, Близкия изток или Африка на държави от европейски тип, бива наложено върху многовековните реалностите и конфликти: расови, племенни, религиозни... Границите, прокарани от колонизаторите, само по себе си, са елемент на стабилност, но легитимността и постоянният характер на тези граници се сблъскват с неопределеността, тъй като онези, които са ги наложили, не са отчитали, а и не са могли да отчетат, етническите и човешките фактори от пред-колониалната епоха.

Именно това обяснява наличието на класически геополитически противоречия в Третия свят (например стремежът към господство на една или друга държава в даден регион), усложнени от антагонизма, свързан с несъвпадението между държавните граници и исторически формиралите се етнически реалности. Тези геополитически проблеми могат да бъдат илюстрирани с три примера: Израел, Персийският залив и бивша Югославия.

Трите геополитически логики на израелско-арабския конфликт

От чисто геополитическа гледна точка, Държавата Израел, създадена през 1948, има две характерни черти. Тя е замислена като еврейска държава, т.е. като чуждестранен анклав от западен тип в Палестина, в арабско обкръжение. Освен това, този регион на Близкия изток, където са разположени също Ливан, Сирия и Йордания, има изключително богата история и ограничена територия и е много плътно заселен.

В тези условия, еврейската държава може да избира един от следните три варианта на геополитическата логика:

• Логиката на обсадената крепост, или „логиката на Масада”. Както е известно, Масада е древна еврейска крепост, оказала се последната опора на въстаниците в Юдейската война срещу римляните, през 66-73 г.н.е. Защитниците и предпочитат смъртта пред позора да се предадат в плен. Защитата на Масада се съхранява в колективната памет на евреите, като бележит подвиг на този вечно преследван народ. След масовото унищожаване на евреите от нацистите, в навечерието и по време на Втората световна война (1933-1945), израелската държава е трябвало да представлява последно убежище за евреите, в случай на нови гонения. Следователно, тя е трябвало да се гради като крепост, способна да противостои успешно на всяка външна агресия. Именно такава политика провежда Израел от 1948 до края на 80-те години: да се защити от арабите (смятащи, че евреите са завладели техни исконни земи), опирайки се на съюза с външни сили (най-вече със САЩ). Образът на Масада се асоциира и с този на „франкските” държавици (1099-1291), основани от кръстоносците в Близкия изток и обречени да изчезнат, защото са чужди за тези земи.
• Логиката на Обетованата земя. Мечтите са в основата на много геополитически проекти. Така например, Израел, който е неотделим от съвременната идея за мононационалната държава, е свързан и с т.нар. Обетована земя, за която Бог говори на Мойсей. Именно това обяснява опита на някои израелски кръгове (предприет, в частност, от Менахем Бегин, който е министър-председател на Израел през 1977-1983) да възстановят Израел в библейските му граници (т.е. да присъединят към него левия бряг на река Йордан). Частично, тази идея отразява съкровените желания на всички израелци. Неслучайно, Кнесетът (израелският парламент) обяви Йерусалим за вечна и неделима столица на Израел (30 юни 1980). Що се отнася до левия бряг на река Йордан, окупиран от израелците в резултат от Шестдневната война (юни 1967), анексията му не изглежда възможна, дори от израелска гледна точка. В началото на 90-те години на миналия век, населението на Израел, в границите му от 1949, наброяваше около 4 млн. евреи и 900 хил. араби-палестинци с израелско гражданство. Населението на левия бряг на река Йордан пък наброяваше около милион араби-палестинци, чието ниво на раждаемост отговаря на показателите на Третия свят, докато този в еврейските семейства е близък до западните стандарти. Така, анексията на левия бряг на река Йордан и евентуалното предоставяне на израелско гражданство на местните палестинци, рискуваше да наруши икономическото и социално равновесие в тази страна и да доведе до загуба на самобитността на еврейската държава.
• Логиката на съгласие с арабите. Може ли един народ, пък макар и подкрепян от мощна диаспора, вечно да живее в обсадена крепост? Времето минава, променят се поколенията, забравят се причините, накарали народа доброволно да приеме да живее в подобно заточение. Нарастват умората и стремежът за нормален живот. Тоест появява се необходимост от съвместно съществуване с Врага, с Другия. Конкретно, това намира израз в отказа от някои територии срещу признаването и мира. Именно този път беше избран от израелското ръководство през 90-те години (вж. Съвместната израелско-палестинска декларация за принципите на автономията, подписана във Вашингтон, на 13 септември 1993).

Тази логика предполага важни геополитически промени. От 1948 до края на 80-те, Израел и арабите (с изключение на Египет, който подписа мирен договор с еврейската държава, през 1979) постоянно се готвеха за война. Над Израел непрекъснато висеше заплахата да бъде „изтласкан в морето”. Логиката на съгласието изисква от двете страни да направят болезнена преоценка на ценностите си: арабите трябва да признаят, че Израел е законна държава в Близкия изток, а Израел следва да осъзнае принадлежността си към този регион, т.е. да се откаже от логиката на обсадената крепост, която повече от половин век бе в основата на неговата легитимност и националното единство.

Примерът на Израел потвърждава, че геополитическият детерминизъм не съществува. Хората опознават географията през призмата на своите потребности, своята история и култура и своите опасения и стремежи. Така, Близкият изток може да си остане регион на вечните конфликти, но може и да се превърне в една от лабораториите, в които ще се осъществен най-големият експеримент на нашето време: формулирането на правила за съвместно съществуване между хора, които до този момент се възприемат взаимно като непримирими врагове, макар че корените на общото им минало могат да се проследят още в най-древни времена.

Персийският залив

Персийският залив е типичен пример за непреходността на геополитическите цели и за пореден път потвърждава наличието на неразривна връзка между географията и историята. Въпреки постоянния характер на физическите реалности, влиянието и значението им непрекъснато се променят в зависимост от количеството хора, техните потребности, движението им и техните социално-политически структури. Нещо повече, геополитическата ценност на един или друг регион се формира, както от неговите характеристики (за Персийския залив например, основният показател, през ХХ век, е наличието на две трети от известните световни запаси от петрол и природен газ), така и от положението му в системата на глобалните потоци: икономически, културни, политически...

В продължение на много векове, геополитическата ценност на Персийския залив се определя от два исторически и географски фактора. На първо място, регионът е ключово кръстовище на търговски маршрути между Изтока и Запада, в частност, през него минава търговията с коприна и подправки. На второ място, Персийският залив винаги е бил една от онези междинни зони, в които се сблъскват и смесват интересите и културите на различни империи и цивилизации: Рим (а след него Византия) и Персия; арабите и персите, селджуците и монголите; Османската империя и Персия и, накрая, през ХІХ век, Османската империя, Великобритания (пътят към Индия) и Русия (стремежът за „пробив” към топлите морета). От края на Втората световна война до 80-те години на миналия век, Близкият изток и, в частност, Персийският залив са сред геополитическите сцени (повече или по-малко нестабилни), на които се разиграваха сценариите на непреките сблъсъци между САЩ (в съюз с Иран на шах Пахлави, Саудитска Арабия и арабските емирства) и Съветския съюз (разчитащ на несигурния си съюз с Ирак на Саддам Хюсеин).

От геополитическа гледна точка, Персийският залив илюстрира две неща:

• Влиянието на фактора на изкривяването. За Персийския залив такъв фактор е петролът. Наистина, в днешно време няма друг регион в света, където да е концентрирано такова количество жизненоважни суровини за индустриалните държави. Значението на петролните находища е свързано със специфичната историческа конюнктура: рязкото нарастване ролята на петролните продукти в икономиката на западните държави, особено след Втората световна война. Това обяснява, както петролните кризи от 1973 и 1979, така и войната от 1991 за освобождаването на Кувейт, окупиран от Ирак, начело със Саддам Хюсеин. Каква ще бъде ситуацията в този регион след двайсет, или след сто години? Дотогава могат да бъдат открити други находища, възможно е да разполагаме и със средства за рентабилна експлоатация на други енергийни източници. Дали петролът ще продължи да бъде „черното злато”, каквото беше през ХХ век?
• Съчетаването на съперничеството на световно и локално равнище. Отдавна, но особено през ХХ век (до свалянето на шаха в Иран, през 1979), Персийският залив представлява несамостоятелна зона и арена на сблъсък на интереси, първоначално между различните империи, а след това – между Съветския съюз и САЩ. През 80-те години, Иран, воден от Хомейни, се държи все по-непредсказуемо. На свой ред, Ирак, на Саддам Хюсеин, започва да претендира за ролята на защитник на Залива и само Саудитска Арабия, благоразумно предпочита да остане под крилото на САЩ.

Така, някои държави от региона се опитват да играят повече или по-малко самостоятелна роля, но съкрушителната победа на коалицията, водена от САЩ, срещу армията на Саддам Хюсеин и освобождаването на Кувейт демонстрират, че „в района на Персийския залив редът отново е възстановен”. Дали обаче Втората война в Залива не беше последната мисия, която изпълни Америка, начело на коалиция от държави, подчинявайки се на рефлекса си на свръхсила, но вече без дълбокото вътрешно убеждение, че е призвана да играе ролята на световен полицай?

Еволюцията на всяка междинна зона (а Персийският залив не е изключение) е част от далеч по-мащабен процес. В нестабилния и несигурен свят, след края на студената война, Персийският залив продължава да бъде обект на претенциите на различни външни сили. Макар че истинската му ценност се променя, в зависимост от конкретните обстоятелства. Дали Русия ще продължи усилията да си гарантира достъп до топлите морета? Само че между тези морета и днешната Руска Федерация има редица прегради, под формата на нерешени проблеми в постсъветското пространство. Петролът? Въпреки петролните кризи, тази суровина продължава да е нещо повече от „просто стока”. Ислямският фундаментализъм? Без съмнение, този феномен безпокои Запада, но той провокира сътресения най-вече в самите мюсюлмански държави и не се вписва в рамките на класическите геополитически противоречия. Дали ислямският фундаментализъм не е по-скоро идеологическо движение, подобно на протестантството от ХVІ век, или на социалистическите движения от ХІХ-ХХ век, принадлежащи на света на политиката и трансформирали го, според волята на заинтересованите страни (държави, политически партии, синдикати, отделни личности)?

Бивша Югославия: етническо прочистване или деградация на геополитиката?

След мащабните промени в Източна Европа, през 1989-1991 (крахът на комунистическите режими и разпадането на СССР), настъпи епоха на ожесточени етнически конфликти в цялото пространство от Балканите до Кавказ.

Тези конфликти се характеризират с три основни черти:

• Те възникват в региони, където съвместно живеят твърде близки понякога народи, които са разделени от един или няколко елементи, възприемани обаче като непреодолими различия. Така, в бивша Югославия живеят хървати, сърби и бошнаци, които имат общи лингвистични и културни корени, но изповядват различни религии (хърватите са католици, сърбите – православни, а бошнаците - мюсюлмани).
• Тези разделителни линии и тяхното значение са неразривно свързани с общата трагична история на съседните народи (например постоянните кървави конфликти между хървати, сърби и бошнаци през цялата история на Югославия, от 1918 до 1941, а след това – от 1944 до 1991, като етническите сблъсъци не спират дори по време на германската окупация, от 1941 до 1944). Това обяснява принадлежността на южните славяни към различни етнически групи, усилена от преживяните трагедии и съхранила се, въпреки обединяването на техните държави.
• Взаимната ненавист, възникнала преди много векове, се запазва и проявява в политиката на етническо прочистване. Правят се опити за ликвидиране на всички форми на съвместно съществуване между различни етнически групи на една и съща територия. Всеки народ трябва да представлява еднородна и компактна маса, обитаваща територия, свободна от чужденци и притежаваща ясни граници. Казано накратко, всеки трябва да живее в собствената си къща!

Геополитика и етническо прочистване

Понятието „етническо прочистване” възниква в средите на европейските националисти и, най-вече, сред германците. В живота на Югославия присъстват две натрапчиви идеи (характерни, впрочем, и за Германия). От една страна е бремето на несправедливото минало (например, сърбите, разгромени от турците, на 20 юни 1389, в битката при Косово поле, се смятат за защитници на християнството от посегателствата на мюсюлманите). От друга страна, неспособността или невъзможността да разполагат със стабилна територия, откъдето идват и вечните противоречия между необходимостта да съществуват съвместно с други народи и мечтите за „идеалното отечество”, която може да се осъществи само в резултат от етническо прочистване.

Освен изключителната жестокост на подобна операция (унищожаването и/или преместването на част от населението), провеждането на етническо прочистване поставя, два въпроса, на които е много трудно да се даде адекватен отговор:

Първият въпрос е, могат ли да съществуват напълно еднородни държави, върху строго ограничена територия. Вътре във всяка държава, далеч не всички граждани по един и същи начин се отъждествяват с дадено колективно понятие (родина, нация). Принадлежността на отделния индивид или група към конкретната страна или народ е изключително сложна и подвижна. Човек не е, и не може да бъде, част от някаква монолитна общност. Освен това, множество територии са обект на претенции едновременно на няколко народа, като всеки от тях разполага с достатъчно солидни аргументи.

Има няколко примера за еднородни държави:

- Япония. Тази страна притежава уникална съвкупност от характеристики, определящи нейната еднородност: положението и, като островна държава; периодичната и изолация от останалия свят, която понякога продължава векове наред;  нравите и културата, задълбочаващи националната специфика. През втората половина на ХХ и началото на ХХІ век обаче, Япония е подложена на силното влияние на външния свят, заради нарастването и интензификацията на международните и контакти.

- Франция също е пример за еднородна държава. Това, до голяма степен, е резултат от непрекъснатото въздействие върху нея на интеграционния механизъм, който действа, най-вече, чрез системата на националното образование.

Може ли народът да представлява монолитна общност? Дори историческото, културно и политическо единство не може да отстрани многобройните различия и противоречия, характерни за всеки човешки колектив, въпреки неговата сплотеност. Нещо повече, единството, натрапено на народа в името на безпощадната идеология, неизбежно носи в себе си семената на жестоки трагедии. Добър пример за това е следвоенна Германия, чиято „прокълната” нация, трябваше да намери мястото си сред „нормалните” държави.

Вторият въпрос е:  ако предположим, че етническото прочистване ще донесе очаквания резултат, което е доста малко вероятно (по отношение на бивша Югославия, то би означавало създаването на еднородни държави на сърби, хървати, бошнаци, албанци и македонци), това неизбежно ще породи всички проблеми и противоречия, присъщи на логиката на обсадената крепост. На първо място ще се съхрани комплексът на фрустрацията, свързан със загубата на някаква част от „исконната територия”. Така, в началото на 90-те, по-силните сърби и хървати временно изтласкаха бошнаците от част от земите им, което пък накара последните да търсят всички възможни средства за да постигнат реванш.

На второ място, рано или късно, еднородните държави са обречени да се сблъскат с дилемата на всяка обсадена крепост: или да продължат да държат кръгова отбрана, която, по принцип, може да трае вечно, и постоянно да са готови за нова война, или все пак да се опитат да постигнат съгласие със съседите си, да гарантират съвместното съществуване и да формират в постюгославското пространство система за междуетническо сътрудничество. Може ли стремежът към етническо прочистване окончателно да отстрани присъствието на чужденците? И, дори ако чужденците бъдат унищожени, дали това ще донесе мир и спокойствие на победителя?

Заключение

Нито една държава не може да съществува без собствена основа, т.е. без територия. Правото на държавата върху една или друга територия се утвърждава чрез (и в резултат на) война. След това, завладяното със сила се узаконява с помощта на правото (в частност, чрез мирните договори).

Много територии обаче са били и си остават предмет на претенциите на няколко държави. Това е една от последиците от бурните исторически събития. Един пример е Йерусалим, където се намират светините на цели три религии: юдаизма, християнството и исляма.

В края на ХХ и началото на ХХІ век, териториалните спорове продължават неизбежно да водят до войни, което се потвърждава и от примера с бивша Югославия. В психологията на народите и до днес се проявяват инстинктите на селянина, според когото собствеността върху земята е най-голямата гаранция за сигурност. Само че съвременният живот е немислим без движението на хора, стоки и идеи. Усилването на тези потоци поражда необходимостта от анализ на един друг аспект от отношенията между човека и пространството, с който се занимава геоикономиката.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е последната от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Робърт Кейган, Завръщането на историята и краят на мечтите, 144 с., „Обсидиан”, София, 2008.

Наскоро още един световно известен американски неоконсерватор (и сътрудник на Фондация Карнеги) Робърт Кейгън, изненада българските читатели с поредния си бестселър, този път носещ песимистичното заглавие „Завръщането на историята и краят на мечтите”. Всъщност, това заглавие казва всичко: според Кейгън, историята въобще не свършила с падането на Берлинската стена, през 1989 (както обяви, през 90-те, друг американски консервативен мислител – Френсис Фукуяма). Тезата , или по-скоро „мечтата”, че идеалите на либералната демокрация и пазарната икономика са удържали триумфална победа над всичките си конкуренти, се оказа илюзия. Този факт бе очевиден от доста време насам, но беше необходимо известно време за да се очертаят окончателните контури на картината. В своя изключително интересен и ясен анализ, Кайган прави тъкмо това, а картината, която рисува, се оказва твърде тревожна за Запада, като цяло, и за Съединените щати, в частност. Според автора, победите на либералните демокрации над фашизма и комунизма, през ХХ век, нито са били неизбежни, нито могат да се приемат за окончателни. През последните години, възходът на големите автократични сили, както и на реакционните сили на ислямския радикализъм, ерозират либерално-демократичният световен ред и със сигурност ще продължат да го отслабват и в бъдеще.

Кейган смята, че онова, което е заменило двуполюсния свят от времето на студената война, е своеобразен хлабав (и, в редица аспекти, доста по-нестабилен) триъгълник, чиито „ъгли” се формират от демокрациите, автокрациите и недържавното ислямистко движение. Групата на демокрациите обединява САЩ, страните от ЕС, Япония, Индия, Бразилия и други държави, повечето от които, според автора, са склонни да признаят американското лидерство. Сред основните автокрации, той поставя Русия и Китай, като всяка от тези държави подкрепя различни по-малки автокрации из целия свят. На свой ред, радикалният Ислям, независимо че не разполага с мощта и възможностите на първите две групи, представлява достатъчно опасен и дестабилизиращ фактор, който, макар че в крайна сметка е обречен на провал, преди това може да нанесе много съществена вреда.

В този модел, разбира се, се забелязват определени асиметрии. Така, САЩ подкрепят някои автокрации в Близкия изток, да не говорим, че икономическите връзки между най-могъщите демокрации и автокрации са много тесни, пример за което е взаимното проникване на американската и китайската икономики, както и зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки. Но, в дипломатическата игра, споделените интереси и вражди на очертаващите се нови блокове играят ролята на центростремителни сили, обединяващи ги в името на защитата на общите интереси. „На практика – подчертава Кейган – днес е налице глобална конкуренция между различните ценностни системи и модели на развитие, която протича сравнително мирно”. Паралелно с нея обаче, се очертава и едно не толкова мирно и доста по-опасно съперничество – за власт, влияние и, в крайна сметка, за хегемония.

В книгата си, Кейган предлага проникновен и впечатляващо дълбок анализ на природата и аспирациите на всеки от основните световни „играчи”. И в същото време доказва, че мечтата за „края на историята” се основава върху погрешната презумпция, че държавите и нациите се движат към един „постмодерен” свят, в който (както самият той посочва) „развитието на събитията ще се определя по-скоро от силата на аргументите, отколкото от аргументите на силата”. Моделът за този нов свят е Европейския съюз, в който държавите-членки доброволно споделят част от суверенитета си, съкращават военните си бюджети и действат на основата на консенсуса. Кейган обаче подчертава, че останалата част от света (и най-вече Китай и Русия) следват по-скоро характерния за ХІХ век национализъм и вярват, че силата (икономическа, но най-вече военна) е определяща за статута на една държава и най-сигурния гарант на нейните интереси. В тази връзка, авторът стига до извода, че „китайците и европейците живеят в различни векове”.

В основата на това развитие стоят и чисто психологически причини: „националната гордост”, честта, желанието да се преодолеят неблагоприятните последици от някогашната икономическа и политическа слабост, колониална експлоатация или военни поражения, наред с усещането за изгубената стара слава, са сред мотивите, определящи поведението на Китай, Русия, Индия, Иран и множество по-малки „играчи”. Впрочем, Кейган има основание да напомни, че идеите за честта, статута и националната гордост се оказват толкова по-важни фактори в международната политика, колкото по-сериозни са икономическите проблеми, или пък тези свързани със сигурността, на една или друга държава.

Голямата грешка на Фукуяма

Но най-голямата грешка на привържениците на тезата за „края на историята” е, че според тях икономическата либерализация и ръст задължително водят и до политическа либерализация. Възходът на Китай и Русия през последните години ясно доказа, че това просто не е вярно. И двете държави ни демонстрират, че икономическият просперитет и националната мощ могат по-скоро да консолидират, отколкото да ерозират, автократичното управление, защото и в двата случая, за огромната част от обществото, положителната промяна в жизненото равнище не поражда никакво желание за по-голяма политическа активност, още по-малко пък за борба за повече демокрация. Това е пример, който може да изкуши и доста други държави да го последват.

Както отбелязва Кейган, Китай съумява да извлече необходимата поука от горчивия руски опит с „усвояването” на демокрацията от западен тип. След трагичните събития на площад „Тянанмън”, Пекин безпощадно смаза вътрешната опозиция и спокойно изчака протестите на международната общност да заглъхнат и Западът да възстанови нормалните отношения с комунистическия режим. Две десетилетия по-късно Китай е регионална свръхсила с мощна и просперираща икономика. За разлика от китайците, по времето на Горбачов и Елцин, Русия се „отвори” към Запада и опита да възприеме неговия демократичен модел. В резултат от това обаче, политическата и мощ беше много сериозно ерозирана, а икономиката и рухна. Путин реши да поправи тази „грешка” и последиците са налице – днес Европа става все по-зависима от мащабните руски петролни и газови ресурси.

В същото време Путин (без значение, какъв точно пост заема в кремълската йерархия) даде ясно да се разбере, че не одобрява разширяването на НАТО и ЕС чак до границите на Русия. Той обяви за грубо нарушение на международното право, както акцията на НАТО в Косово, така и войната в Ирак, нито една от които не бе санкционирана от ООН. Причината е проста – Москва винаги може да използва правото си на вето в Съвета за сигурност, за да осуети онези действия на западните демокрации, които не приема, но не може да контролира действията на НАТО и ЕС.

Впрочем, Китай представлява още по-сериозен проблем за Запада. „Всеки ден – твърди в книгата си Кейган – китайската армия се готви за война със САЩ заради Тайван”. Пекин не крие, че се стреми да се превърне в регионален хегемон в Азиатско-Тихоокеанската зона, което означава, че в определен момент (и в определени граници) той неизбежно ще влезе в открит конфликт с Япония и САЩ. При това, Тайван съвсем не е единствената „гореща точка”, такъв е и енергийният проблем. Както посочва Кейган, Китай е буквално ненаситен за енергоносители (макар да забравя да посочи, че този енергиен глад, потенциално, е сред най-дестабилизиращите фактори на международната сцена). Китайците изграждат дълбоководни пристанища в Пакистан и Мянма (и това са само два от планираната верига от портове между китайските брегове и тези на Източна Африка) за да гарантира сигурността на петролните си доставки от Близкия изток, в същото време китайските претенции за островите Спратли в Южнокитайско море, както и спорът с Япония за континенталния шелф в Източнокитайско море, също са „енергийно мотивирани” (като не става дума само за петрол, а и за природен газ).

Друга болезнена тема са оплакванията на китайските съседи, във връзка с мащабните замърсявания, предизвикани от бурно развиващата се индустрия на страната (на всеки десет дни там влиза в действие нова ТЕЦ, работеща на въглища). Китай обаче вижда в тях само поредния опит да бъде ограничен икономическия му растеж.

„Демокрациите” и „автокрациите” като геополитически съперници

Според Кейган, автокрациите имат важно предимство пред демокрациите, най-малкото в едно отношение. И то е, че демокрациите сменят правителствата си на всеки няколко години, в резултат от което се променя (поне частично) и външната им политика. Докато автокрацията може спокойно да изчака тази промяна, възползвайки се максимално от нея. Освен това, както твърди Кейган, демокрациите имат склонност да прощават твърде бързо прегрешенията на съперниците си. А причината за това е, че те просто са твърде зависими от онова, което автокрациите им доставят (и без което вече не могат) – например евтините китайски стоки или руските енергоносители.

Всъщност, ако има нещо, което демокрациите да могат да направят (освен да формират т.нар. „концерт на демокрациите”, както предлага в книгата си Кейган) за да прокарват успешно общите си интереси – е да открият достатъчно ефективни заместители на петрола и природния газ, при това трябва да го направят достатъчно бързо и мащабно. Според Кейган, именно зависимостта от енергоносителите, добивани в нестабилни и неприятни райони на планетата, е онзи фактор, който въвлича демокрациите в потенциално опасни и съвсем реални конфликти.

В края на книгата си, авторът стига до извода, че най-голямата заблуда на нашето време е вярата, че либералният ред се крепи на триумфа на идеите си за човешкия прогрес. Веднага след това обаче той парадоксално заключава, че „разбира се, идеите за либералната демокрация и свободния пазар са много силни, затова, в дългосрочен план и ако не се намесят други фактори, те би следвало да надделеят над алтернативните визии за света”. Но, ако това е вярно, защо в същото време се определя и като „заблуда”? Кейган смята, че либералните идеи ще надделеят, защото носят материални блага и, което е по-важното, апелират към „най-важния аспект на човешката природа – стремежът към лична свобода, признание, свобода на мисълта и съвестта”. Може би по отношение на западните интелектуалци това действително е вярно. Само че, както го показва и самият Кейган в последната си книга, материалното благосъстояние може да бъде резултат и от една недотам либерална икономика. От друга страна, за много голяма част от света, традиционните ценности, религиозните вярвания, или дори желанието за силна власт и повече сигурност, изглеждат не по-малко привлекателни. В много отношения, анализът на Кейган е реалистичен, макар че изводите в него са откровено песимистични (поне от гледна точка на западната либерална демокрация). Въпреки малкия обем на книгата му, в нея се съдържат доста интересни тези: за уязвимостта на Източна Европа например, или пък за Иран, ислямизма, Индия и Япония, както и за бъдещето на ЕС. Впрочем, понеже Кейган не без основание отбелязва, че докато Европа не реши вътрешните си проблеми и не постигне необходимото единство, няма как да стане един от световните лидери (той дори казва, че би „предпочел през ХХІ век в световен лидер да се превърне Европа, а не Русия на Путин или Китай на Ху Цзинтао), следва да посочим, че сред причините за липсата на единство в ЕС и продължаващото разминаване между т.нар. „Стара” и „Нова” Европа, е и политиката на сегашната неоконсервативна администрация на САЩ, която съзнателно го поощрява. А, както е известно именно Робърт Кейган е сред най-известните идеолози на съвременния американски неоконсерватизъм.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Хипотезата, че Европейският съюз, достигайки до най-висшия етап на икономическа интеграция - икономически и валутен съюз, и заложил серозни основи за конструкция на политически съюз (1), представлява прототип на бъдещата матрица на глобалния свят, може да се интерпретира единствено в геополитически и геоикономически план.

Европейският съюз, западната му част (т.е. ЕС - 9, без Великобритания и Ирландия), както и повечето държави от следващите разширения: четвъртото (Австрия, Финландия и Швеция) и петото (страните от Централна и Източна Европа, в т.ч България), принципно, могат да бъдат отнесни към  Rimland-a, т.е. междинната зона между т.нар. Hartland (Сушата, „твърдата стихия”) и World Island (Морето, „морската стихия”). Именно за Rimland-a се води глобалната геополитческа битка, с всички възможни и познати средства, включително „горещи” (световни и локални) и „студени” (има се предвид и сегашната ескалация към нова студена война) войни, а в по-ново време - геоикономическите и иформационнит войни. ЕС безусловно влиза в обхвата на действие на основния геополитически закон за противоборството между двете стихии.

Това кратко припомняне цели единствено да се обърнем към първоизвора на актуалните, днешни проблеми на Евросъюза, определени като „външни” (2). И като идея, и като практическа реализация, Европейският съюз е продолявал (още с плана Маршал), преодолява и ще продължи да преодолява проблеми, свързани с действието и проекциите на основния геополитически закон (3). Казано по-друг начин, Европейският съюз, като генезис, еволюция и развитие, следва геостратегическа логика, която, в много голяма степен, е закодирана в неговата доминираща принадлежност към Rimland-a и стратегическа гравитация към Сушата. В този смисъл се формира и новата регионална (зонова) идентификация и новия регионален геокод на Европа, в процеса на нейната интеграция. Този процес обаче, не е праволинеен.

Имайки предвид гореизложеното, както и широкия обхват на проблематката, ще огранича анализа си до три проблемни аспекта:

- Геостратегическата ориентация на Евросъюза;

- ЕС като център на Европейската геоикономическа зона;

- Геополитическото и геоикономическо напрежение по оста „ядро - периферия“.

В настоящта статия се анализира първият аспект на проблема, т.е. .

геостратегическият избор на ЕС.

Вероятно, някой би възразил, че дискутирането на подобен въпрос е преждевременно, след като европейският политически съюз все още не е изграден. Още повече, след смущаващите обстоятелства около провалите с Европейската конституция и проблемите с Договора за реформа от Лисабон (2007). Авторът обаче застъпва виждането, че проблемът за геостратегическата ориентация на Европейския съюз е на дневен ред и в голяма степен предопределя бъдещата му съдба. Без други коментари, засега ще обърна внимание само на два аргумента: активната политика на Евросъюза за разширяването му и „зациклянето“ на процеса за постъпателно (с определен стремеж към ускорено) изграждане на политически съюз. Въпросът е, какво следва след това?

Проблемът за геостратегическата ориентация на ЕС е съдбовен за неговото бъдеще. Рано или късно, Европейският съюз ще трябва да направи този избор, като вариантите могат да бъдат сведени до два.

Англосаксонският вариант

Условно го наричам англосаксонски избор. Тоест, в стратегически план, ЕС ще се ориентира към геополитическо и геоикономическо взаимодействие с групата на англосаксонските държави, сред които безспорен лидер са САЩ. Към нея следва да причислим Великобритания, като първата автентична страна от тази зона и носителка на англосаксонската ценностна система, в чиято основа лежи протенстантството. Без условности, към същата група принадлжени Ирландия, а с някои  условности - и Португалия. Извън тези страни - членки на ЕС, към групата е редно да бъде причислена и Исландия, която е бъдеща членка на Евросъюза, като процесът на интеграцията и може да се ускори от тежката финансова и икономическа криза, поразила тази страна. Тоест, в рамките на Евросъюза, съществува малка (като бройка) група държави, притежаващи обаче значителна политическа и икономическа (има се превид високата британска вноска в ЕС) тежест. Тази група и (естествено), най-вече, Великобритания, играе ролята на своеобразен „троянски кон“ в ЕС. Причините за което са няколко:

- По силата на основния геополитически закон, Великобритания, Ирландия и Исландия са типични представители на „морската стихия“ (т.е. на World Island). Гравитирането на тези страни към доктриалните концепции на САЩ за развитието на глобалния свят е безспорно. А решаваща дума в доктрините на САЩ за световно доминиране има англосаксонският геокод (4).

- Великобритания влиза в ЕИО след сериозен опит да се протвопостави на геополитческия проект, наречен Европейска интеграция (т.е. формирането на единна Европейска общност), като създава (1961) т.нар. Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Под натиска на САЩ обаче, тя „коригира“ позицията си и става членка на ЕИО (1973), преодолявайки дългогодишнато обструкция на Франция. Но и като страна-членка, Великобритания, в редица случаи, ползва „преференциален“ режим на участие в интеграционния процес: автономност по отношение на социалната политика, възстановяване на средства по линия на бюджетната политика, категорично неучастие в еврозоната, постоянен натиск за намаляване на членския внос и т.н. Специфичната (геополитическа) позиция на Англия в Европейския съюз категорично е прокламирана в хитовата (и култова) книга на експремиера на страната баронеса Маргарет Тачър „Изкуството на държавника - стратегия за промяна на света“ (5).

Всъщност позицията на Великобритания относно европейската интеграция е изразена още от Уинстън Чърчил (независимо, че го смятат за един от идеолозите на създаването на „Европейски съединени щати”) в една негова реч, през 1946: „Ние сме с Европа, но не част от нея. Ние сме свързани, но не абсорбирани. Ние сме заинтересовани и сдружени, но не и погълнати“. И още: „...интересите на Великобритания и Британската общност все повече се преплитат с интересите на САЩ“. Тази мисъл, която, изразява изконната геополитическа позиция на Англия, беше доразвита в по-ново време от Маргарет Тачър. В спомената по-горе книга, тя изразява съвсем ясни послания: „поради уникалния си международен статут, Великобритания изключва всяко отстъпление от британския статут, в името на федерализираща се Европа“. Тачър е категорична, че членството на страната и в ЕС се ръководи от съвсем конкретни национални интереси: „Още в самото начало обаче, трябва ясно да дадем да се разбере, че сме готови, ако не постигнем целите си, да се отеглим едностранно от членство в Европейския съюз“. Не може да се отрече достойнството на тази позиция. Нещо повече, „желязната лейди“ (т.е. британската геополитическа доктрина - б.а.) разполага и с алтернатвен проект. Така, ако Великобритания реши да излезе едностранно от Евросъюза (6) перспективата пред нея е съвършено ясна. Страната може да продълги сама да се придържа към принципите на свободната търговия (Free Trade), което обаче е малко вероятно, поради засилващата се регионализация на съвременния глобален свят. Тоест, остава възможността тя да се включи в НАФТА (Северноамерканската зона за свободна търговия), като на следващ етап се формира Световна зона за свободна търговия. И за двете зони (едната функционираща в реално днешно време, а другата - като хипотеза) Тачър отбелязва: „Голямо преимущество на такава зона е, че тя нито е митнически съюз, нито е политико-административна общност с велики амбиции. Зоната е точно това, което обявява, че е – т.е. зона за свободна търговия“. И в заключение подчертава, че: „все още има време да тръгнем по различен и по-добър път“. Разбира се, правителствата на Тони Блеър и неговия наследник Гордън Браун използват много по-меки квалификации. Едно обаче е ясно: в определен момент е възможно „по-големият брат“ да промени позицията си по отношение на членството на Великобритания и Ирландия в ЕС, а англосаксонският геосоциорефлекс винаги може да изиграе лоша шега на Евросъюза. При какви геополитически обстоятелства това би станало факт, е предмет на отделен анализ. Но е възможно! Дали подобен британски ход би довел до процес на разпад на Евросъюза също подлежи на задълбочен анализ. Още сега обаче може да се защити хипотезата, че евентуалното включване на Русия в единия общоевропейски интеграционен процес би елиминирал, до голяма степен, негативните последици от реализирането подобен мрачен сценарий.

И така, може да се заключи, че и извън Европейския съюз, и като негова членка, Великобритания периодично е склонна към „геополитическа обструкция“.  При това, с определени внушения върху цялостната външна политика на съюза. Диалогът на ЕС по англосаксонския вектор, доминиран от САЩ, се характеризира с „приливи и отливи“ и не е особенно интензивен.  Rimland -ът на Евросъюза и, на първо място, големите държави (Германия, Франция, Италия) си дават сметка, че активното геополитическо и геоикономическо взаимодействие с амерканската зона неминуемо ще доведе до нов опит за „маршализация“ на Европа, предвид наличната икономическа, финансова и военна мощ на САЩ. Във всеки случай, сегашният политически и управленски елит на ЕС би могъл да направи рязко движение в посока към интеграционно взаимодействие с англосаксонския вектор, при положение, че се промени геостратегическото статукво на САЩ, те загубят позицията си на първа суперсила и намалеят американските шансове за доминация в желания от Вашингтон еднополюсен модел за развитие на глобалния свят. Другият фактор е все още неизбистрената стратегия на източната политика на ЕС. Подобни перспективи са напълно вероятни като последица от сегашната финансова криза и лансирането на идеи за конструиране на нова глобална финансова система (според западните представи) или на Нов световен ред (според източните представи).

Какви реалности могат да се очертаят при евентуален англосаксонски избор на ЕС?

На първо място, създаване на своеобразна „икономическа НАТО“. Този вариант получи тласък с подписаното между Ангела Меркел и Джордж Буш, по време на немското председателство (7) на Съвета на ЕС (през първата половина на 2008) споразумение за формиране на Трансантлантическа зона за свободна търговия (TAFTA: Trans-Аtlantic Free Trade Association). Идеята не е нова. Да си припомним тезата на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър за „икономическа НАТО“, като противовес на СССР и социалистическата система. А в съвременния и вариант - като противовес на евентуален съюз на Русия в хипотетичния засега формат БРИК (Бразилия, Русия, Индия, Китай), около който най-вероятно ще гравитира и по-голямата част от „бедния Юг“. На практика, това би означавало мащабно геополитическо преструктуриране на света и нова ескалация на напрежение в глобалната политика през ХХІ век. Както и друга съдба на ЕС.

В TAFTA са заложени редица сериозни цели:

- Премахване на търговските бариери и свободно движение на инвестиционни потоци до 2015 (подобно на ЕС);

- Координирани действия на финансовите пазари (защото прогнозите за наближаващата глобална криза бяха вече неоспорим факт за управляващите в САЩ и ЕС);

- Регулиране на патентната сфера. Защото изоставането на ЕС в технологичната област е очевидно и трудно преодолимо, а „изтичането на мозъци“ от ЕВропа към Америка продължава с нарастващи темпове, без да е налице процес на „регресна миграция“ в този изключително важен за ЕС икономически сегмент;

- Създаване на открито трансатлантическо въздушно пространство с единен пазар за въздушен трафик и услуги (8).

Както се вижда, някои насоки на споразумението съдържат елементи, излизащи извън обхвата на свободната икономическа зона, като по-низша форма на икономическа инеграция. Реализирането на TAFTA, в този или още-по мащабен формат, би имало сериозни геополитически и геоикономически последици:

- Край на геополитическия проект „Европейска интеграция“ и „Европейски съюз“;

- Формиране на качествено нов субект на системите на международните политически и икономически отношения: САЩ и ЕС ще дават над 50% от БВП на света и ще контролират около 80% от виртуалния капитал в глобалната финансова система. Същевременно, ще представляват потребителски пазар с едва 12% от световното население. Последният факт, фактически, оставя открит проблема за пазарите и перманентното им преразпределяне. Средствата за това са известни: „горещи” и „геоикономически” войни и конфликти и по-малко преговори;

- Удар срещу многостранната търговска система, която се изгражда в рамките на Световната търговска организация (СТО). Това ще доведе до спиране и провал на дългогодишните преговори в рамките на ГАТТ и СТО и, респективно, до ново изостряне на противоречията „Север - Юг“.

- Формиране на Нов (гео)икономически ред, с нова конструкция и нова конфигурация на субектите, включително ново решаване на въпроса за позицирането на надигащият се „икономически гигант“ Китай, възстановяващата се геополитически и геоикономически Русия и икономически проспериращите големи държави, като Индия, Бразилия, Венецуела и др. Ясно е, че този процес няма да е така лесен както този, след края на „студената война“.

Готов ли е ЕС, първо да зачеркне досегашния си европейски проект и, второ, да участва ресурсно, геополитически и геоикономически в изграждането на Нов световен икономически ред и то отново под диктата, или най-малкото с водещата роля, на САЩ? Отговорът може да бъде само отрицателен, поне на този исторически етап. Следователно, англосаксонският вариант за избор на ЕС логично би трябвало да отпадне, както по фундаментални,  така и по текущи геополитически причини. Все пак, не бива да се забравя твърдението на Ангела Меркел, че следва източната политика на предшественика си Шрьодер, както и формулировката на амерканския президент, че Германия е главния партьор на САЩ в Европа. Всъщност, това е пореден опит за разединяване на Европа. На ход са останалите субекти в ЕС и на първо място Франция, Италия, страните от Бенелюкс, държавите от Севера. Е, разбира се и новите членки на Евросъюза, в т.ч. и България.

На второ място, англосаксонският вариант включва и друг, още по-мащабен, трансантлантически проект. Разбира се, на този етап, по-скоро като работна научна хипотеза. Става дума за старата мечта на Маргарет Тачър, т.е. за формулата: Европейски съюз + НАФТА (North-American Free Trade Association - Северноамериканска асоциация за свободна търговия) = Трансатлантическа геоикономическа зона. Това означава включването в евентуален диалог по тази тема и на другата голяма англосаксонска държава - Канада, както и на Мексико, които са членки на NAFTA (9). Осъществяването на подобен проект означава драматично разместване в конфигурацията на главните геоикономически зони, които са формирани (или са в процес на формиране) понастоящем,  а също на субектите и обектите в тях.

Евразийският вариант

Можем да го наречем, условно, и евразийският избор. Вариантите в този случай отново могат да бъдат сведени до два:

Първи. Намиране на стратегическа формула за интеграция на Русия в Европейския съюз. Естествено, коренно различна от тази, която се прилага за нови членки понастояшем. В този случай, Русия трябва да има не толкова специален, а преди всичко равностоен статут, като онзи на големите страни-членки на Евросъюза. Този вариант на евразийски избор е вьзможен при хипотезата, че Русия стане и член на НАТО или пък тази организация промени своето кратополитическо предназначение, загубвайки антируската си насоченост (10).

Втори. Възможно е, на определен етап, източната политика на ЕС да се трансформира в геостратегия за формиране на голяма геоикономическа зона, на базата на интеграционно взаимодействие с регионална зона, чиито център ще бъде Русия. Впрочем, много е вероятно центърът на една  такава зона да включва ядро от няколко държави (Русия, Китай и някоя от големите постсъветски републики). Поне на този етап, Индия, в известна степен, се елиминира от това ядро поради прнадлежността й към Британската общност. Това е формулата: Европейски съюз +  Евразийски съюз (в някой от възможните му формати) = Евроазиатска геоикономическа зона. Етапите, равнищата и формите на интеграционно взаимодействие между двете зони ще се трасират, като опит и практика, от ЕС и от стратегическото партниране между ЕС и Русия. Няма съмнение, че стратегическо взаимодействие ще има и между ЕС и Китай. Реалните предпоставки за евентуален евразийски избор на ЕС са следните:

- Действието на основния геополитически закон за противопоставяне между Сушата и Морето;

- Напреднала фаза на европейската интеграция, позволяваща решаването, в самостоятелен режим, на мащабни геополитически и геоикономически задачи, на регионално и глобално равнище;

- Статуквото на ЕС като ядро на Европейската геоикономическа зона, перспективите за разширяване на Евросъюза на изток, югоизток и юг и възможността за формиране на обширна геоикономическа зона между двата велики океана. Иначе казано, става въпрос за историческа геополитческа победа на Hartland-а и Rimland –a;

- Възможностите с най-малко ресурсно и финансово напрежение да се решават въпросите на енергийното осигуряване, енергийната сигурност и ефективност;

- Разширяване пазарния потенциал на на новата общност до почти един милиард души, в единия вариант, и до 2,5 милиарда души - във втория;

- Излизане на водещи позиции в областта на високите технологии чрез интегриране с научно-развойните потенциали на Русия и Китай;

- Включване в разработката и експлоатацията на огромни природни ресурси, които отдавна са дефицитни в западната част на Европа;

- Реализиране на грандиозни проекти по изграждане на комуникационни трасета, мрежи и системи (пътни, железопътни, въздушни, енергийни и телекомуникационни) Запад - Изток, включително до Американския материк.

Евразийският вариант също ще доведе до възникването на нов мощен субект на глобалната геополитика и геоикономика и също ще породи потребност от Нов световен ред, но се предполага  да бъде много по-балансиран, от гледна точка на изискванията на основния геополитически закон (11). Но най-същественият ефект от евразийския избор за Европейския съюз ще бъде парирането на постоянните опити за геополитически натиск от страна на англосаксонския ареал. Ще се увеличи ли обаче „евразийският геополитически натиск“? Да! И интерпретациите по тази тема ще зависят от гледната точка. Ако се отива към единен, общ интеграционен геоикономически организъм, какъвто би трябвало да представлява Евроазиатската геоикономическа зона, подобни опасения биха отпаднали. Означава ли евразийският избор крах на ЕС? Също резонен въпрос. Но той също отпада, ако се приеме хипотезата за качествено по-висок етап, равнище и форма на геоикономическа интеграция. И все пак, да не забравяме, че става въпрос за едно по-далечно бъдеще.

И така: англосаксонски или евразийски избор? Или пък има и трети път?

Бележки:

1.      Има се предвид тезата на автора, че европейската интеграция от нейното начало (ЕОВС, ЕВРАТОМ и ЕИО) до днешния формат - Европейския съюз и евентуалните му бъдещи конструкции - политически и геикономически съюз, е геополитически проект (а не просто „европейски проект”), чиято парадигма е разработена като идеология от плеяда политици и общественици на Европа (Жан Моне, Шарл Дьо Гол, Конрад Аденауер и др.), носители на определен „пасионарен” заряд (според теорията на Лев Гумилев).

2.      Вж. „Геополитка”, бр. 3/2008.

3.      Авторът защитава тезата, че основният геополитически закон има своята противоположност - закона за „геополитическото взаимодействие“. Последният, в повечето исторически епохи, е „приспан“ и се проявява частично, при това плахо, без трайно (за дълъг исторически период) действие (например договореностите от Ялта или Хелзинкските споразумения), защото доминират фактори на развитие, които, по силата на друг геополитчески закон - закона за „геополитическото завихряне”, стимулират противоборстващите тенденции в отношенията между двете стихии. При други геополитически и геоикономически условия обаче, последният закон може да провокира и положителни тенденции в развитето на глобалния свят, които постепенно да трасират път към изграждане на глобален хармоничен свят, съществено отличаващ се от модела на „единния свят“, с „единно правителство“, присъстващ в доктрината на мондиалистите. Твърде е вероятно бушуващата понастящем глобална финансова и икономическа криза да отключи началото на подобен (положителен) процес (вж. „Матрицата на глобалния свят“, Международна конференция. Сборник. ВСУ. 2007).

4.      Създаването на САЩ не е стихиен процес (както го представят мнозина историци) на завладяване на Новия свят от авантюристи, престъпници и търсещи препитание или реализация креативни личности. Това, по-скоро, е добре обмислен и планиран (по днешната терминология) геополитически проект, генериран във Великобритания от елитарни и затворни кръгове, с цел формиране на нов мощен, в икономически и военен план, субект на международните отношения, способен да се противопостави на Европа и полицентричния европейски модел за развитие на света. Може да се каже, че към днешна дата проектът е реализиран успешно. САЩ са главната икономическа и военна сила в света с претенции да наложат доминиран от тях еднополюсен модел за развитие на човечеството.

5.      Тачър М. Изкуството на държавника - стратегия за промяна на света. Издателство „Слънце“,  2002.

6.      Интересното е, че подобна възможност се предвижда едва в проваления (засега) с отрицателния референдум в Ирландия Договор за реформа от Лисабон (2007). В други основополагащи договори се дава възможност за изключване. Не е далеч от мисълта да се допусне „еретичното“ предположение, че Ирландия е изпълнила някаква особена мисия за блокиране на процеса за по нататъшното федерализиране на Европа. Т.е. направила е това, което „по право” се полагаше на Великобритания.

7.      Голямата политика (не само родната) е пълна с парадокси. Така, бившият канцлер на Германия Герхард Шрьодер бе радетел за „източната политика“ на страната си и на ЕС, като цяло, докато източногерманката Ангела Меркел е склонна към вариации на тема „англосаксонска политика“.

8.      С влязлото в сила, през март 2008, ново споразумение между ЕС и САЩ за въздушен транспорт се цели формиране на интегриран въздушен пазар, обхващащ 60% от световния авиационен трфик с 50 млн. пътници. Първата стъпка е либерализиране на маршутите (самолети на авиокомпаниите от ЕС могат да излитат от всяка страна-членка), цените и броя на полетите. Предполага се, че само за пет години потребителите, ползващи въздушен транспорт в двете посоки, ще икономисат от намаление на билетите около 12 млрд. евро, ще се създадат 80 хил. нови работни места в двата ареала, а полетите ще се увеличат многократно.

9.      Независимо, че Канада е сред първите договорни партньори на ЕС, едва от 2007 се наблюдава актвизиране на конструктивния диалог ЕС - Канада. Той върви успоредно с диалога ЕС – САЩ. Преговорите обхващат аналогични области, както при диалога ЕС - САЩ, което едва ли е случайно. Става дума за либерализиране на търговията и инвестиционната дейност, енергетиката и енергийната сигурност (за първи път), премане на Пътна карта за регулаторно сътрудничество, трансатлантическите транспортни комуникации и авиационни услуги.

10.   На практика, след края на студената война, НАТО се активизира и предприема кратополитически или военни действия, единствено по отношение на страни, несподелящи западната ценностна система и философията на организацията. Под диктата на САЩ, НАТО участва в „свиването“ на обръча около Hartlаnd-а (т.нар. „стратегия на анакондата“), чието ядро е Русия. Повечето страни-членки на ЕС, включително България „де юре и де факто“, са включени в този процес, което противоречи на логиката на фундаменталния геополитически закон.

11.  Трудно се прогнозират бъдещите геоикономически процеси. Допустимо ли е например, по-голямата част от Африканския континент, Латинска Америа и Азия да образуват самостоятелни геоикономически зони? Имат ли достатъчно икономически, технологичен и военен потенциал за това? Засега не, но процесите през ХХІ век протичат с много по-висока скорост, отколкото през ХХ. Така, че геоматрицата на глобалния свят в бъдеще може да придобие трудно обясними, от позициите на днешните разбирания, параметри.

* Преподавател в Бургаския свободен университет

{rt}