След първите няколко седмици на повишено внимание от страна на световните медии към „независимостта”, едностранно обявена в Прищина от т.нар. „парламент на Косово”, на 17 февруари 2008, интересът към новата държава започна да спада. В същото време, само малцина измежду авторите на репортажите за „суверенизацията” на Косово и международните последици от нея си направиха труда да навлязат по-навътре в историята и геополитиката на тази територия.
До средата на април Косово беше признато от над 30 държави (от общо 192 членки на ООН), сред които са САЩ, Германия, Франция, Великобритания и Турция. Както можеше да се очаква, в Сърбия появата на т.нар. „фалшива държава” не бе признато от нито една политическа партия.
Белград твърди, че прословутата Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН ясно определя, че Косово е под сръбски суверените и продължава да призовава членовете на Световната органинация да признаят териториалната цялост на Сърбия. Из цялата страна преминаха протестни демонстрации, включително и въоръжени, срещу независимостта на Косово, съпроводени от яростни атаки срещу някои западни посолства. Междувременно, Русия твърдо се обяви против признаването на косовската независимост и възнамерява да блокира приемането на Косово в ООН. Същата е и позицията на Китай, чиито лидери бяха силно нервирани от признаването на Косово от Тайван.
Защо това малко, бедно и изостанало парче земя в центъра на Балканите, с два милиона души население (90% от които са етнически албанци) беше удостоено от опеката на Запада? Нима западните правителства и медиите едновременно са попаднали под непреодолимото влияние на прословутия принцип за самоопределение на народите? Но тогава, защо 4 милиона палестинци на Западния бряг на река Йордан и в Сектора Газа (без да броим още 4 милиона бежанци от тези територии) продължават и днес да се борят без особен успех за собствена държавност? През последните 60 години техните претенции не накараха нито САЩ, нито ЕС да предприемат съвместни действия за създаването на истинска палестинска държава. Да не говорим пък, че в тази посока не бяха осъществени и никакви военни операции на НАТО.
Косово обаче, беше удостоено с покровителство, за каквото Палестина не би могла и да мечтае. През 1999, американският президент Клинтън и НАТО започнаха въздушна война срещу Сърбия, принуждавайки я, след 78 дни, да приеме окупацията на Косово от войските на пакта. Оттогава областта се превърна в протекторат, управляван (при това зле) от обединена администрация от полуколониален тип, включваща силите на ООН (UNMIK), САЩ, ЕС и специалния контингент на НАТО (KFOR). И ето че, девет години по-късно, се стигна до дипломатическото признаване на новата държава от САЩ и повечето членки на ЕС.
И все пак, защо американците и водещите европейски държави трябваше да воюват за Косово през 1999, съзнателно да откъснат този район от Сърбия, да го превърнат в свой протекторат, да настояват за обявяването му за независима държава и, в крайна сметка, да обявят дипломатическото и признаване? И, защо, въпреки това, повечето държави-членки на ООН не са склонни да признаят независимостта на тази територия? За да отговорим на тези въпроси, трябва не само да се обърнем към историята на Косово и Балканите, като цяло, но и да вземем предвид реалностите на регионалната енергийна геополитика.
Кръстопът на влияния
Мисля че познавам (поне донякъде) Западните Балкани. Много пъти съм бил в Словения, Хърватия и Босна и Херцеговина. Говорил съм и с високопоставени правителствени чиновници, и с видни интелектуалци от тези държави. Познавам и немалко експерти по проблемите на Балканите, които действително могат да се смятат за такива. В Косово обаче, съм бил само веднъж и то в далечните студентски години. Помня че бях шокиран – стори ми се, че не съм в Европа, а в Белуджистан. По времето на Тито, Югославия беше сравнително развита държава, но това не се отнасяше за Косово.
Повече от две хиляди години Балканите са регион на интензивни политически, културни, религиозни и етнически противоречия и на войни, породени от тях. През ІV век, през Балканите минава границата между византийското и римското влияние. През VІ век, тук се заселват славяните, включително в онези райони, където преди това преобладава (прото)албанско или гръцко население. Разколът между католицизма и православието тук започва да се усеща непосредствено след „Голямата схизма” от 1054. По-късно целият регион (без Словения и част от Хърватия) попада под властта на турците.
През ХІХ век и чак до Първата световна война, Балканите са арена на геополитическото противоборство между Турция, Австро-Унгария, Русия, Великобритания, Франция и, в по-малка степен, обединена Германия. По-нататък нещата се развиват още по-зле: следва нацистката окупация на Югославия. След това повечето балкански страни стават комунистически, като Тито и Енвер Ходжа налагат собствени „суверенни” модели на комунистическа диктатура.
Вековната история формира уникална и често доста уродлива картина на противоборство между регионите и народите на Балканите. Този полуостров действително е буквално покрит с етнически и/или религиозни и политически „минни полета” Тук наистина са налице множество „ендогенни” причини и „пускови механизми” за териториални конфликти – както междудържавни, така и вътрешнодържавни, тъй като почти във всяка балканска държава има етнически и/или религиозни малцинства, пазещи в съзнанието си стари исторически обиди.
Собственият ми опит от наблюдението и анализа на ситуацията, през първата половина на 90-те години на миналия век, в хърватските региони Крайна и Източна Славония, както и в Босна и Херцеговина, не дава никакви основания за подценяване на „ендогенния” подтекст на балканските конфликти или пък за обясняването им изключително с геополитическите манипулации отвън – макар че мнозина „прогресивни” западни анализатори разсъждават именно по този начин.
Справедлив ли е този подход и по отношение на Косово? Да. От една страна, сърбите смятат областта за историческо „ядро” на своята нация. При зараждането на сръбската държавност, Косово действително е религиозния център на „Велика Сърбия”. Разгромът на сръбската армия на Косово поле, през 1389, е последван от завладяването на Сърбия от турците (окончателно приключило през 1459).
Инкорпорирането на Сърбия в Османската империя продължава почти 500 години. Междувременно, по-голямата част от Унгария (освен тясна ивица от територията и на север) също е завладяна от турците след битката при Мохач, през 1526. През 1683, турците (в съюз с френския крал Людовик ХІV) се опитват да превземат Виена, но обсадата се проваля. Австрийската армия, начело с принц Евгений Савойски нанася ответен удар, освобождавайки Унгария и Североизточна Хърватия. През следващите два века, хърватско-босненската граница става „военна граница” между Австрийската и Османска империи.
През 1690 започва масово изселване на сърби от родните им земи (и, в частност, от Косово). Около 40 хил. сърби се заселват по „военната граница” в Хърватия – на територията, известна днес като Крайна. На свой ред, почти цялото албаноезично население в Косово приема исляма (както и по-голямата част от населението на самата Албания и на Босна).
Турското господство на Балканите приключва чак през 1912-1913. При това, Великобритания, Австро-Унгария и Италия се стремят да не допуснат излаз на Сърбия (и на стоящата зад нея Русия) до Адриатическо море. До голяма степен, именно поради тази причина, Черна гора и Албания получават статут на независими държави. Но, според Букурещкия мир (август 1913), Косово, със своето предимно албанско население, не влиза в границите на Албания, а в състава на Сърбия (и отчасти – на Черна гора). След Първата световна война Косово става част от доминираната от Сърбия Югославска държава. През 1939, Албания пък бива окупирана и анексирана от фашистка Италия. След нахлуването на нацистката армия в Югославия, през април 1941, Косово (с изключение на северната му част, където преобладават сърбите) остава под германски контрол и това никак не е случайно. Тук се намират най-големите в Европа залежи от олово, които са изключително важни за Германия (оловото се използва за акумулаторите на немските подводници).
През 1943 Германия изцяло окупира Косово, но още през ноември 1944 Вермахтът е принуден да отстъпи, под натиска на съветската армия.
В периода 1913-1945, между сърбите и албанците в Косово периодично избухват кървави сблъсъци. През 1945 Косово става част от нова комунистическа Югославия, но получава от Тито специален автономен статут.
Чак до 1989 в Косово не се забелязват особени промени: както и преди, то си остава най-бедната и изостанала част от Югославия с кланови семейни структури и (наред с Албания) с най-високия процент на неграмотно население в Европа. Именно заради бедственото социално-икономическо положение през 80-те все повече косовари заминават за Западна Европа, като „гастарбайтери” – и най-вече в Швейцария, Германия и Австрия, където се заселват със семействата си. Днес в Швейцария живеят 200 хиляди косовари, чиито парични преводи често са основното средство за оцеляване на роднините им в Косово.
След смъртта на Тито през 1980, в Югославия се очертава икономическа и политическа криза – международните връзки отслабват а икономиката на съюзната държава затъва в дългове. При това, Словения и Хърватия са в относително по-добро положение от Сърбия, да не говорим за Македония, още по-малко пък за Косово. Това задълбочава търканията между Словения и Хърватия, от една страна, и Сърбия – от друга.
Фатална роля в развитието на ситуацията изиграва националистическата реч на Слободан Милошевич, произнесена на Косово поле, повод 600-годишнината на историческото сражение. Без преувеличение може да се твърди, че тя става началото на края на съюзна Югославия. Не по-малко фатално е и решението на Милошевич (през същата 1989) да отмени автономния статут на Косово. Това дава мощен тласък на косовския сепаратизъм. Албанците саботират местното сръбско ръководство и създават паралелни административни и образователни структури. Отделянето на Словения и Македония от Югославия, през 1991, става сравнително мирно. Отделянето на Хърватска обаче е последвано от кървава война, продължила до 1995. Но най-жестока е войната в Босна и Херцеговина (1992-1995). Все пак, след подписването на Дейтънските споразумения, през септември 1995, изглежда, че бурята е утихнала.
Косовската война
Непосредствено след това обаче, в Косово избухва въстание, организирано от нелегалната Армия за освобождение на Косово (UCK) против сръбската администрация, която номинално все още се води югославска. Както обявяват ръководителите на UCK, целта е въоръжена борба за освобождаване и получаване на независим статут на областта. Повечето кадри на организацията са тясно свързани с клановете на косовската организирана престъпност, занимаващи се с транзит на наркотици и оръжие, както и с всевъзможна контрабанда, включително и търговия с хора.
През 90-те години активността на косовската мафия отчетливо се усеща в повечето западноевропейски държави. Полицейските и разузнавателни служби в Европа са наясно за симбиозната връзка между UCK и организираната престъпност. Това е добре известно и на американските специални служби. В същото време обаче, определени кръгове в американските и европейски разузнавателни институции и частни „фирми за сигурност” осигуряват на UCK подготовка за осъществяване на диверсионни операции и съответните „експертни консултации”. И това е само началото.
Сръбската полиция и армия жестоко потушават въстаническото движение, макар че повечето репортажи за зверските репресии и кланета са по-скоро политическа пропаганда на самата UCK, която охотно се подема и разпространява от западните медии.
През 1995-1999 ситуацията в Косово се развива доста по-различно от тази в Хърватска и Босна, преди това. През втората половина на 90-те, американският държавен секретар Медлин Олбрайт предприема дипломатически натиск върху Белград, използвайки като предлог „репресиите” срещу косоварите. В хода на преговорите за Косово в Рамбуйе, през февруари-март 1999 (с участието на САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Сърбия и делегация на косовските албанци), американската делегация, начело с Ричард Холбрук, ултимативно иска Сърбия да осигури на НАТО достъп до територията на Косово за разполагането там на военен контингент на пакта. В случай на отказ, Белград е заплашен с окупация от части на НАТО.
Въпреки това обаче, сръбската страна не приема ултиматума и преговорите се провалят. На 24 март 1999, руският премиер Евгений Примаков излита за Вашингтон в последен опит да предотврати войната, но когато самолетът му е вече над Атлантическия океан, по телефона с него разговаря вицепрезидентът Ал Гор, обяснявайки, че „вече е твърде късно”. Естествено, Примаков нарежда самолетът да се върне обратно в Москва.
И така, войната започва на 24 март. След като САЩ и НАТО стартират бомбардировките на Сърбия, около 200 хиляди косовари бягат в Македония и Албания. Дали това е резултат от етническо прочистване? Съмнително. Въпреки това, транслираната от големите телевизионни компании картина със стотиците хиляди бежанци, насочващи се към македонската граница, дава необходимото „хуманитарно” основание за войната срещу Сърбия.
Енергийната основа на конфликта
И все пак, защо НАТО избира именно Косово за да започне първата истинска война в цялата си история? И защо президентът на САЩ Бил Клинтън съзнателно въвлича пакта в нея?
През 90-те години, САЩ изглеждат на върха на могъществото си – както във военно, така и в икономическо, финансово и дипломатическо отношение. И си поставят за цел да трансформират НАТО така, че алиансът да отговаря на новите глобални стремежи на Вашингтон. На срещата на НАТО, през април 1999 в американската столица (т.е. точно в разгара на косовската война), пактът, който чества 50-годишнината си, бива превърнат от регионална организация за колективна отбрана в инструмент за глобални военни интервенции, обслужващи планетарните стратегически цели на САЩ. Основен елемент в тази трансформация е разширяването на алианса на Изток: на 16 март 1999 в него влизат Полша, Чехия и Унгария.
През онзи период, Русия не е в състояние реално да противодейства на тези стремежи, на световната политическа сцена. Обременена от голям външен дълг, тя току що е излязла от финансовия колапс. Държавните и структури са разклатени, а на всичкото отгоре, на 12 май 1999, президентът Елцин освобождава Примаков от премиерския пост.
Ключов компонент на американския проект за еднополюсна световна хегемония е получаването на стратегически контрол над Централна Азия с огромните и енергийни и суровинни ресурси. Става дума за пълното изтласкване на руското влияние от региона и предотвратяване проникването в него на китайските интереси. Ако Вашингтон беше успял да установи ефективен контрол над природните ресурси на Централна Азия, то (имайки предвид вече постигнатия, в значителна степен, контрол над ресурсите на Близкия изток, Африка и Латинска Америка), това би му дало възможност задълго да закрепи своята световна хегемония. Проблемът обаче е в необходимоста да бъде осигурен транзитът на суровини и енергоносители от континенталното пространство на Централна Азия към отворените морета, заобикалайки Русия, Китай и Иран.
Удобни за целта са само три маршрута:
Централна Азия-Афганистан-Пакистан-Индийския океан. Чак до лятото на 2001, американското правителство преговаря за изграждането на газопровод, за което е постигнато споразумение с режима на талибаните в Афганистан, както и с военния диктатор на Пакистан Первез Мушараф, дошъл на власт, през октомври 1999, с благословията (да не кажа пряката подкрепа) на САЩ.
Централна Азия-Кавказ-Турция-Средиземно море. Както е известно, петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан бе построен и влезе в експлоатация, през май 2006.
Централна Азия-Кавказ-Турция-България-Западните Балкани, с крайна точка адриатическото крайбрежие на Албания. Последният опорен участък на този маршрут трябва да съедини българското пристанище Бургас с дълбоководното албанско пристанище Вльора на Адриатика (т.нар. Проект АМБО).
Трансбалканските тръбопроводи
Както е известно, АМБО е съкратеното наименование на Албанско-македонско-българската петролна корпорация, регистрирана в САЩ и подкрепяна от американското правителство. Технико-икономическата обосновка на проекта също беше направена със средства на Вашингтон, още през 1993. Този петролопровод трябва да преминава плътно до границата между Косово и Македония. А тъкмо до тази граница, край град Урошевац, в Южно Косово, е разположена огромната постоянна военна база на САЩ (Camp Bondsteel). Строежът и, със силите на американските военни инженери и фирмата Kellog, Brown & Root (подразделение на компанията Halliburton, чиито бивш изпълнителен директор е американският вицепрезидент Дик Чейни), започва няколко дни преди влизането на американските части в Косово. Територията на базата е дълга над 40 км и тя разполага с впечатляваща логистична инфраструктура и жилищни сгради за над 5000-ен военен контингент. Снабдена е с хангари за хеликоптери и площадки за кацане, и е обградена с висок вал, по целия си периметър. След изграждането и, американската мега-корпорация Bechtel започна строежа на шосе, свързващо Косово с албанското пристанище Дуръс, т.е. създава наземно трасе за снабдяване на базата.
Налице са непотвърдени сведения, че в бившото сръбско военно летище, край Camp Bondsteel, се строи и военновъздушна база на САЩ. Впрочем, в близост до Косово вече има американски военни бази – в България (летището в Граф Игнатиево и базата Безмер) и в Румъния (летището „Михаил Когълничану”) Освен това, американските ВВС ползват базата Папа в Унгария.
Както изглежда, подобно струпване на военновъздушни бази на САЩ е пряко свързано с плановете за изграждане на петроло- и газопроводи, пресичащи Балканите. При това, базата Camp Bondsteel е разположено точно между предполагаемите транзитни трасета.
През териториите на България и Румъния (с продължение към Австрия) е планирано да премине газопроводът Nabucco, доставящ газ от Централна Азия (по първоначалния вариант – през Иран). Маршрутът се подкрепя и от ЕС, чрез участието на водещи енергийни компании – австрийската ОМV, унгарската MOL, германската RWE и държавни компании от Турция, България и Румъния.
В момента, конкурент на Nabucco e руският проект „Южен поток”, който трябва да свърже пристанището на Новоросийск, по дъното на Черно море, с българското пристанище Варна и след това да се разклони на гръцко и сръбско-унгарско направление, като и двете се събират в Италия. В «Южен поток», създаден като съвместно предприятие на руския «Газпром» и италианската ENI, склониха да се включат България, Сърбия и Унгария. В края на януари 2008, «Газпром» получи контролния пакет акции на сръбската държавна компания NIS.
В новата ситуация, Camp Bondsteel придобива особено значение за Вашингтон. В същото време, въпреки членството си в НАТО, България, Румъния и Унгария се стремят да запазят външнополитическата си самостоятелност, имат общи проекти с Русия и избягват пълната зависимост от САЩ.
Косово, както и преди, на практика, е окупирано от частите на НАТО и изцяло зависи от финансовата помощ от ЕС (и в по-малка степен от САЩ). През януари 2008, словенският вестник „Дело” публикува официалната стенограма от декемврийските преговори между Държавния департамент и Съвета за национална сигурност на САЩ и високопоставени правителствени чиновници от Словения, която председателства ЕС през първата половина на 2008. Предмет на преговорите е по-тясното координиране на усилията на САЩ и ЕС за гарантиране признаването на косовската независимост, след президентските избори в Сърбия. Както знаем, две седмици след изборите, Косово наистина обяви независимостта си.
Тоест, военните бази в Косово имат принципно различно стратегическо зночение, в сравнение с базите в съседните източноевропейски държави. В Косово няма истинско национално правителство, което евентуално би могло да създаде проблеми, опирайки се на държавния си суверенитет. Защото реалното правителство на Косово е Международната управляваща група (ISG), включваща САЩ, Великобритания, Германия, Франция и Италия.
Европейският съюз и „жизненоважните”балкански тръбопроводи
В този контекст, следва да разгледаме още един въпрос: защо ЕС се съгласи да съдейства на Вашингтон и да подкрепи комедията с т.нар. „косовска независимост”?
След провъзгласяването на независимо Косово, попитах неколцина германски експерти по Балканите, какво мислят за създалата се в резултат на това ситуация. Някои от тези експерти и днес продължават да оправдават американските бомбардировки на Сърбия, осъществени през 1999, с цел откъсването на Косово. Никой от тях обаче не демонстрира възторг по повод решението на Берлин да признае косовския суверенитет.
Всъщност, причините за подобно решение се обясняват с това, че ЕС, и особено Германия, не са настроени да „допуснат Косово да се окаже изцяло под американски контрол”. Така или иначе, областта е част от Европа и, по тази логика, именно европейците следва да играят водещата роля тук. В течение на девет години в Косово бяха дислоцирани немалки европейски военни контингенти, освен това в подкрепа на областта се отделяха значителни средства. Затова еврочиновниците смятат, че „независимо дали ни харесва, или не, Европа вече е затънала в косовското блато и не си струва германците да се опитват да променят правилата на играта”. И след като американското ръководство и албанското мнозинства в Косово твърдо подкрепят независимостта, Германия и останалите членки на ЕС „следва да приемат този факт”. Друг аргумент, който се изтъква, е, че „ЕС трябва да гарантира, че косовските лидери няма да правят глупости”. Всички тези аргументи обаче, не звучат никак убедително, което позволява да предположим, че основната причина да бъде подкрепена независимостта на Косово от повечето членки на ЕС е друга и не се обсъжда публично. Тя е свързана със стремежа на Брюксел да „гарантира сигурността” на ЕС като „защити” трансбалканските маршрути на енергийния транзит. Именно за да контролират тези маршрути, европейците не искат да оставят косовската територия на произвола на Вашингтон. Предполага се, че значителните военни контингенти на европейските държави в Косово ще формират необходимия „защитен чадър” за „жизненоважните” трансбалкански тръбопроводи. Тоест, присъствието на „реални военни сили” трябва да гарантира защитата на стратегическите активи в потенциално нестабилното балканско обкръжение.
Някои от експертите по Балканите, с които обсъждах тези въпроси, са убедени, че САЩ, както и водещите европейски държави (включително Русия) вече имат готови планове за поредно „преначертаване картата на региона” в достатъчно близко бъдеще, при това с варианти, съобразени с възможното развитие на ситуацията. Допуска се например, че Сърбия ще бъде „утешена” не само със запазване на контрола над Северно Косово, но и с присъединяването на Република Сръпска, която днес е част от Босна и Херцеговина (чиято населена с хървати част пък ще премине под контрола на Загреб). На свой ред, централната мюсюлманска част на Босна ще се превърне в своеобразен анклав-протекторат, под контрола на ЕС и ООН. Според въпросните експерти, останалата част от Косово ще бъде обединена с Албания в т.нар. „Велика Албания”. Подобна стъпка обаче, би била доста рискована, защото албанското население в Македония и Сърбия ще поиска към нея да се присъединят и териториите, които то обитава. А това означава, че Македония е обречена отново да преживее взрива, който се случи през 2001. След като югославската държава беше обречена да се разпадне, лидерите на ЕС изглежда не се тревожат особено от реакцията на Сърбия, България и Гърция към евентуалните намерения на албанския режим да присъедини част от Македония. Лондонският „Таймс” дори обяви името на човека, който може би ще поеме инициативата за нови преговори, които да доведат до подобно развитие – зам.генералният секретар на ООН, отговарящ на умиротворителните операции, Жан-Мари Гено.
Но, нека оставим условното наклонение и да концентрираме вниманието си върху явно или прикрито негативното отношение на редица държави към независимостта на Косово.
Новите геополитически реалности, разкриващи се с появата на независимо Косово, за мнозина не изглеждат особено вдъхновяващи. Това се отнася не само за някои съседни държави (Гърция, Румъния), но и за Испания. Не само за Русия (която е традиционен сръбски съюзник), но и за повечето държави от постсъветското пространство (Косово бе признато само от трите балтийски държави). В Азия, откровено негативно се отнасят към косовската независимост Китай, Индия и Индонезия.
В Латинска Америка, Косово бе признато от само две държави (Перу и Коста Рика), докато Бразилия, Мексико, Аржентина и Венецуела реагираха на едностранното обявяване на независимостта му по-скоро отрицателно. Същото негативно отношение демонстрира и ЮАР. Интересно е, че появата на картата на още една мюсюлманска държава не предизвика особен ентусиазъм нито у арабските страни от Азия и Африка, нито у мюсюлманските лидери в Босна.
Истината е, че отношението към независимостта на Косово раздели света. САЩ и присъединилите се към тях държави от ЕС, на практика, се оказаха в своеобразна изолация. На останалия свят изборът им не се харесва.
В тази връзка, има върху какво да се замисли и германското правителство. Защото онова, което то се опитва да представи в политиката си по този въпрос, като добре осъзнат прагматизъм, заплашва, в перспектива, да се окаже тежко и еднозначно поражение, както за Германия, така и за Европа, като цяло.
* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден
{rt}
