Един от народите, населяващи многонационална държава на Балканите, заявява амбицията си да се отцепи и да формира собствена държавност. Той обосновава претенциите си с исторически, демографски и икономически аргументи. Следват кървави сблъсъци между този народ и репресивния апарат на държавата, в която все още живее. Понеже силите са неравностойни, бунтовете биват смазвани безпроблемно и териториалното статукво се запазва. Конфликтът обаче привлича вниманието на Великите сили и те решават да се намесят в момент, когато насилието срещу бунтовниците стига критична точка. На държавата-потисник се дава ултиматум да предостави широка автономия на района, населен с борещия се за свобода народ. Ултиматумът бива отхвърлен. Следва война, водена от Великите сили(или от една от тях, упълномощена от останалите) срещу несговорчивата многонационална балканска държава. В резултат, земите(или част от тях) на народа, борещ се за независимост, са откъснати от територията на държавата-потисник и това е фиксирано с международен договор. За известно време освободеният народ не се управлява сам, защото освободителите са се самоупълномощили да изградят държавните му институции. След това новата държава обявява пълна независимост, чието признаване е бавно и мъчително, защото е в нарушение на международното право.
За кой народ се отнася тази история? За косовските албанци? Вярно! За българите? Също вярно! Разликата е само, че за българите сюжетът се развива около 130 години, преди в него да влязат косоварите. С незначителни изменения по този сценарий се ражда модерната държавност на всички балкански народи. През ХІХ век обаче няма ООН, а т. нар. Европейски концерт на силите, който санкционира раждането на новите държави на Балканите.
Безвъзвратното отцепване на Косово от Сърбия бе предопределено още през 1999. Тогава бомбите на НАТО сломиха амбицията на сърбите да удържат властта си върху размирната провинция и този факт бе фиксиран в Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН. Същевременно, тази резолюция не отваряше юридическа възможност за създаване на независима косовска държава. По същия начин, нито в Санстефанския, нито в Берлинския договор се казва, че Княжество България някой ден може да се обяви за независима държава. Но, през 1908, това се случва.
Независимостта на Косово
Независимостта на Косово не е част от разпадането на Югославия, а откъсване на територия от снагата на самата Сърбия. В геополитически план, това е връщане назад във времето, не до 1943 или до 1918, а чак до 1912, когато в хода на балканската война сърбите завладяват Косово. Независимостта на косоварите, до известна степен, се дължи на късмет. Те имаха шанса да бъдат най-решителните и амбициозни балкански претенденти за създаване на собствена държава в момент, когато намесата на САЩ в делата на Югоизточна Европа стигна връхната си точка. И понеже именно неокомунистическият режим на Слободан Милошевич бе припознат като основен противник на американската визия за политически ред на Балканите, през 1999 Сърбия се превърна в мишена, а косоварите – в съюзник на Запада. В бомбардировките на НАТО безспорно имаше геополитически компонент, но идеологическите мотиви също бяха много силни. След свалянето на Милошевич, казусът „Косово” изгуби характера на идеологическо противопоставяне и се превърна в обикновен международноправен проблем.
След 1999, Косово бе международен протекторат с неустановено положение, което не можеше да продължи вечно. От една страна, връщането в състава на Сърбия бе невъзможно, а от друга – независимостта на областта заплашваше да породи вълна от дестабилизация в целия регион. От правна гледна точка, проблемът стана още по-сложен, след като в първите години на нашия век Русия възстанови част от геополитическата си мощ, което й даде самочувствие да застане в твърда опозиция срещу желанието на Запада да даде независимост на Косово. Съгласието между Москва, Вашингтон и ЕС бе единственият път за легитимно раждане на новата държава на Балканите. И понеже то липсваше, Западът, който реално контролираше управлението на Косово, бе принуден да протака решаването на проблема.
Три са основните фактори, форсирали обявяването на косовската независимост и признаването й от главните западни държави. На първо място, това бе нетърпението на самите косовски албанци, заплашващо да прерасне в ново насилие. Вторият мотив бе желанието на Запада да избави окончателно Сърбия от илюзията, че може да си върне Косово и така да даде тласък за избистряне на геополитическата и ориентация. Най-важният фактор за ускоряване на събитията обаче, бе усещането на ЕС, че без ясен юридически статут Косово се превръща в демографско, икономическо и политическо тресавище, в което затъват не само местните жители, но и добрите намерения на Брюксел да стабилизира Западните Балкани. Дори по балканските стандарти, Косово е много бедна провинция, а бедността е порок, пораждащ политическа нестабилност. В основата на всички проблеми през последните девет години е неяснотата за собствеността върху главните стопански активи в Косово. Това обезкуражава както потенциалните чужди инвеститори, така и местните жители с предприемачески дух. По принцип, основен клапан за изпускане на демографско-икономическото напрежение в Косово дълги години бе емиграцията в чужбина, главно в Германия и Швейцария. Поради огромната разлика в стандарта на заплащане, дори и част от заработеното от косовските гастарбайтери бе достатъчна, за да изхранва семействата им в родината. Парадоксалното е, че именно отхвърлянето на властта на Белград изведнъж подряза този икономически клон, на който се крепеше относителното благополучие в Косово. Повечето косовски имигранти в ЕС загубиха статута си на легално пребиваващи, защото вече не могат да твърдят, че опасността от политически репресии им пречи да се завърнат в родината си. След 1999, само от Германия са експулсирани най-малко 100 хиляди косовски албанци. Драматичната промяна във финансовия модел на съществуване на селските семейства в Косово е описана по убедителен начин в един чудесен доклад на Европейската инициатива за стабилност (ЕИС) от есента на 2006 . Тоест, в бъдеще не може да се приема за даденост твърдението, че емиграцията ще продължи да бъде лек за икономическите трудности в Косово. След първоначалния тласък, породен от откъсването от Сърбия, от 2004 насам, размерът на косовската икономика започва да се свива и причината са намалелите постъпления от емигрантите. Експертите на ЕИС смятат, че засега единственият изход от ситуацията е ЕС да отвори поне частично трудовия си пазар за косовските албанци. Богатите държави от Съюза обаче едва ли са склонни да го направят. Признаването на независимостта на Косово по-скоро говори, че Брюксел ще залага на обратния подход – масирано изливане на помощи и заеми в новата балканска държава и натиск за структурни реформи, които да вдигнат местната икономика на крака. Засега Европейската комисия (ЕК) обещава, за периода до 2010, Косово да получи над милиард евро от различни финансови инструменти на ЕС. Почти сигурно е, че отделни държави от ЕС, както и САЩ, също ще отпуснат значителни средства за новата държава. Но Косово едва ли има административен капацитет за рационалното усвояване на тези пари. Огромна е опасността страната да падне в капана на това, което в света на международните финанси се нарича „зависимост от чуждестранните помощи”. Косово притежава известни природни богатства (най-вече въглища), но му липсва главното – квалифицирана работна ръка, предприемаческа традиция и инвестиционни ресурси, следващи правилата на пазарната логика. Въпреки че има може би най-добрата демографска структура в Европа, Косово още дълго ще бъде спъвано от високата безработица и от нищожния процент на трудова заетост при жените.
В политически план, Косово остава протекторат на ЕС, какъвто беше и досега. Разбира се, след обявяването на независимостта, степента на самостоятелност на местните политици ще бъде по-висока. Ако направим сравнение с формата на управление, определена за Босна и Херцеговина с Дейтънския договор, правомощията на чуждите администратори в Косово ще бъдат доста по-малки. Но трябва да се има предвид, че Босна все пак е федерална държава, сглобена от два субекта с различен етнорелигиозен облик, докато в Косово албанците са над 90%.
Обявяването на независимостта на Косово окончателно подреди западнобалканския държавно-териториален калейдоскоп, който ЕС ще се стреми да интегрира в следващите години. Нови промени на границите не могат да се очакват, най-вече защото Косово беше последната концесия, която Западът е готов да направи на албанците и въобще на сепаратистите в региона. След като получиха втора държава (наред с Албания), албанците вече трудно могат да се представят за жертви в Македония или Южна Сърбия. А без санкцията на ЕС и на САЩ, те не могат да променят съществуващите граници. Освен това, геополитическият вектор на косовския елит е ясно насочен към Брюксел, а не към Тирана. Босненските сърби също едва ли ще опитат да се отцепят в бъдеще, след като не го направиха в първия месец след обявяването на косовската независимост.
Бъдещето на Косово
Над Косово още дълго ще тегне сянката на юридически непълноценната независимост. Новата държава няма да може да влезе в ООН и да установи отношения с велики сили, като Русия и Китай. Но добрите връзки с ЕС и САЩ, до голяма степен, могат да компенсират това. Четири-пет държави от ЕС няма да признаят Косово, но позицията им е донякъде лицемерна, защото те не възразиха срещу разполагането на полицейско-административна мисия на ЕС в новата държава. А тази мисия не може да има друго правно основание, освен договореността с правителството на независимо Косово.
Преходът от администрация на ООН към администрация на ЕС (от UNMIK към EULEX ) бележи окончателното преразпределяне на ролите при опеката над Косово от евроатлантическата общност. Още след 11 септември 2001, основните международни грижи на САЩ се пренесоха далеч от Балканския регион, а междувременно, чрез своето разширяване, ЕС обгради отвсякъде Западните Балкани. Американците остават най-уважаваната чужда нация в Прищина, защото без военната им решителност, държава Косово нямаше да има. Вашингтон ще помага на косоварите с пари и оръжие, но международната отговорност за съдбата на страната изцяло се прехвърля върху ЕС.
След като Косово обяви независимост, се задейства принципът на матрьошката и сега сърбите се превърнаха в сепаратистки настроено малцинство в новата държава, точно както албанците играеха тази роля в рамките на Сърбия. От Белград твърдяха, че имат план за действие в периода след обявяването на косовската независимост. Ако не броим театралното отзоваване на посланици от европейските столици, този план се свежда до решителната съпротива срещу контрола на Прищина над сръбските анклави в Северно Косово. Целта е там да не се допуснат и полицаите и администраторите на ЕС и, на практика, да се стигне до негласна подялба на Косово, за която Западът официално не иска и да чуе. В обозримо бъдеще, именно събитията в Косовска Митровица и в околните райони, населени със сърби, ще бъдат лакмус за степента, до която Белград е готов да тръгне към сближаване с ЕС. Известна яснота в това отношение може да има след парламентарните избори в Сърбия, през май.
Западните Балкани не са просто съсед на ЕС. Те са по-скоро геополитически трън в петата на Съюза, който може да се извади само чрез интегрирането на региона в ЕС. Неслучайно отношенията с държавите от Западните Балкани са в ресора на комисаря по разширяването и не влизат в обсега на Европейската политика за съседство. Засега обаче, само Хърватска е готова за присъединяване към ЕС и, ако няма някакви извънредни обстоятелства, то ще се случи към 2010-2011. На Загреб е отредена ролята да бъде светлия пример за останалите държави от региона, които ще бъдат обект на добре познатата политика на моркова и тоягата. В най-новия документ на ЕК за политиката по отношение на Западните Балкани се казва, че регионът ще получи помощ от 4 млрд. евро за периода 2007-2011. Това прави по 30 евро годишно на глава от населението. Нито един друг регион в света не се радва на такова високо ниво на подпомагане от Съюза, констатират от ЕК. Освен това, за 2008-2010, Европейската инвестиционна банка ще отпусне на страните от Западните Балкани заеми за 2,8 млрд. евро, което е значително повече от предходния тригодишен период . Отделно от това, Брюксел е предвидил и други „моркови” – облекчаване на визовия режим, студентски стипендии за образование в страните от ЕС и т. н. В замяна, Съюзът ще иска от Западните Балкани етнически мир, засилване на административния капацитет и борба с корупцията и организираната престъпност.
Бъдещето на Западните Балкани
Интеграционният подход на ЕС прямо Западните Балкани среща горещата подкрепа на местните политически елити, с изключение на Сърбия, където прозападният и антизападният лагер са с приблизително еднакво влияние. Но дори да минат през период на управление на антизападна коалиция, сърбите не могат да избягат от географското си положение, което, до голяма степен, предопределя характера на външноикономически им връзки. На тях им трябва да търгуват с ЕС, да минават без визи през територията на Съюза и да ползват средства от фондовете на Брюксел. Затова е много вероятно, в средносрочен план, в Белград все пак да се намери формула за помирение между проруските сантименти и императивите на евроинтеграцията.
Подобно на схемата, изпробвана с България и Румъния, страните от Западните Балкани първо ще влязат в по-достъпния западен политически клуб – НАТО. Без Сърбия, разбира се, защото през 1999 тя бе бомбардирана от същия този военен съюз. Покана за Северноатлантическия алианс най-напред ще получат Хърватия, Албания и Македония. Спорът за името на Македония между Атина и Скопие е по-скоро технически проблем и в никакъв случай не е симптоматичен за отношението на ЕС към Западните Балкани. От друга страна, гръцката упоритост показва колко трудно ще бъде изкореняването на ирационалните националистически претенции в региона, след като те не са надживени дори от държава, която е член на ЕС повече от четвърт век.
Темата за независимостта на Косово може да има и по-глобална интерпретация, надхвърляща регионалните рамки на Западните Балкани. На първо място, събитието е още едно доказателство за институционалната ерозия на международния ред, установен след Втората световна война. Ключовата световна организация ООН, на практика, бе маргинализирана. Същото се случи и при войната на САЩ срещу Ирак, през 2003, както и при бомбардировките на НАТО над Сърбия, през 1999. Но досега не е имало признаване на нова държава, без съгласието на ООН.
Напълно погрешно е обаче обявяването на независимост от Косово да се интерпретира като прецедент. Само в Европа има пет сепаратистки републики, които, де факто, са съвършено независими от официалната си метрополия: Нагорни Карабах, Абхазия, Южна Осетия, Приднестровието и Севернокипърската турска република. Всички те са обявили независимост много преди това да сторят косоварите. При това, и в петте републики до фактическата независимост се стигна след успешни военни действия. Прецедент във връзка с Косово обаче има и той е в това, че за първи път една самопровъзгласила се нова държава е призната от повечето големи, богати и влиятелни страни в света. Опасенията, че косовският случай може да се мултиплицира на други места в Европа са неоснователни. Може ли някоя от петте, споменати по-горе, самопровъзгласили се републики, да си осигури признаване от страна на САЩ, Япония, Австралия, Канада, Турция и 21 от 27-те държави от ЕЕ? Едва ли. Максималната цел на четирите сепаратистки републики на територията на бившия СССР е да ги признае Русия. Северен Кипър пък е признат само от Турция.
Успехът на косовските албанци действително може да насърчи сепаратистките настроения на други народи без собствена държава, но точно казусът „Косово” показва, че никой не може да извоюва независимост без подкрепа на външния фактор. Същевременно, след признаването на косовската държава, аргументацията на Запада да настоява за ликвидиране на сепаратизма в Грузия и Молдова става още по-неубедителна. Москва очевидно е ощетена от развитието около Косово и компенсация може да бъде търсена в посока на развързване ръцете на Кремъл по отношение на непризнатите републики, намиращи се в неговата геополитическа и икономическа орбита. Казусите с Нагорни Карабах, Южна Осетия, Абхазия и Приднестровието обаче се различават доста един от друг и от това произтича различното отношение на Русия към тях . Нагорни Карабах има в съседство държава-майка (Армения), поради което разчита на Москва само индиректно, т.е. доколкото Кремъл е във военно-политически съюз с Армения. Южна Осетия и Абхазия граничат с Русия, тяхна валута е руската рубла и голяма част от населението им има руски паспорти. Поради това Москва ще продължи да ги поддържа, още повече, че няма никакви изгледи за преодоляване на руско-грузинската враждебност от последните години. Веднага след обявяването независимостта на Косово, Русия вдигна формалните икономически санкции срещу Абхазия, но това по-вероятно е свързано с предстоящото мащабно строителство заради Олимпиадата в Сочи, в което абхазците могат да се включат. През последните месеци се очертава интересен завой в руската политика към Приднестровието. Макар че в етнокултурно отношение тази непризната република е най-близо до Русия, тя може да бъде частично пожертвана от Кремъл, в името на по-голяма геополитическа цел – отклоняването на Молдова от пътя на интеграцията с НАТО. След период на силно охлаждане на отношенията между Москва и Кишинеу, молдовците се разочароваха от Запада, защото разбраха, че той няма достатъчно ефективни инструменти за натиск, които да неутрализират приднестровския сепаратизъм. Междувременно, Русия също се убеди, че губи твърде много, ако взема ясно страната на Тираспол в конфликта му с Кишинеу. Затова Молдова и Русия отново търсят съвместно решение за Приднестровския проблем и не е изключено да излязат с обща инициатива още преди молдовските парламентарни избори през 2009.
В крайна сметка, политическо ехо от косовската независимост няма да повлияе съществено на ситуацията около петте непризнати държави в Европа. Променя се обаче геополитическият пъзел в Западните Балкани и отговорността на ЕС за развитието на региона става още по-голяма.
Бележки:
Cutting the lifeline. Migration, Families and Future of Kosovo. ESI Report, September 2006. Available at: http://www.esiweb.org/pdf/esi_document_id_80.pdf
Western Balkans: Enhancing the European perspective . Communication from the Commission to the European Parliament and to the Council. Brussels , 5.03.2008. Available at: http://ec.europa.eu/enlargement/balkans_communication/index_en.htm
Най-новото и сравнително пълно изложение за руското отношение към непризнатите републики в бившия СССР виж във: Федулова, Н. „Замороженные конфликты” в СНГ и позиция России, МЭиМО, 2008, №1, с.57-67.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Един от народите, населяващи многонационална държава на Балканите, заявява амбицията си да се отцепи и да формира собствена държавност. Той обосновава претенциите си с исторически, демографски и икономически аргументи. Следват кървави сблъсъци между този народ и репресивния апарат на държавата, в която все още живее. Понеже силите са неравностойни, бунтовете биват смазвани безпроблемно и териториалното статукво се запазва. Конфликтът обаче привлича вниманието на Великите сили и те решават да се намесят в момент, когато насилието срещу бунтовниците стига критична точка. На държавата-потисник се дава ултиматум да предостави широка автономия на района, населен с борещия се за свобода народ. Ултиматумът бива отхвърлен. Следва война, водена от Великите сили(или от една от тях, упълномощена от останалите) срещу несговорчивата многонационална балканска държава. В резултат, земите(или част от тях) на народа, борещ се за независимост, са откъснати от територията на държавата-потисник и това е фиксирано с международен договор. За известно време освободеният народ не се управлява сам, защото освободителите са се самоупълномощили да изградят държавните му институции. След това новата държава обявява пълна независимост, чието признаване е бавно и мъчително, защото е в нарушение на международното право.
За кой народ се отнася тази история? За косовските албанци? Вярно! За българите? Също вярно! Разликата е само, че за българите сюжетът се развива около 130 години, преди в него да влязат косоварите. С незначителни изменения по този сценарий се ражда модерната държавност на всички балкански народи. През ХІХ век обаче няма ООН, а т. нар. Европейски концерт на силите, който санкционира раждането на новите държави на Балканите.
Безвъзвратното отцепване на Косово от Сърбия бе предопределено още през 1999. Тогава бомбите на НАТО сломиха амбицията на сърбите да удържат властта си върху размирната провинция и този факт бе фиксиран в Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН. Същевременно, тази резолюция не отваряше юридическа възможност за създаване на независима косовска държава. По същия начин, нито в Санстефанския, нито в Берлинския договор се казва, че Княжество България някой ден може да се обяви за независима държава. Но, през 1908, това се случва.
Независимостта на Косово
Независимостта на Косово не е част от разпадането на Югославия, а откъсване на територия от снагата на самата Сърбия. В геополитически план, това е връщане назад във времето, не до 1943 или до 1918, а чак до 1912, когато в хода на балканската война сърбите завладяват Косово. Независимостта на косоварите, до известна степен, се дължи на късмет. Те имаха шанса да бъдат най-решителните и амбициозни балкански претенденти за създаване на собствена държава в момент, когато намесата на САЩ в делата на Югоизточна Европа стигна връхната си точка. И понеже именно неокомунистическият режим на Слободан Милошевич бе припознат като основен противник на американската визия за политически ред на Балканите, през 1999 Сърбия се превърна в мишена, а косоварите – в съюзник на Запада. В бомбардировките на НАТО безспорно имаше геополитически компонент, но идеологическите мотиви също бяха много силни. След свалянето на Милошевич, казусът „Косово” изгуби характера на идеологическо противопоставяне и се превърна в обикновен международноправен проблем.
След 1999, Косово бе международен протекторат с неустановено положение, което не можеше да продължи вечно. От една страна, връщането в състава на Сърбия бе невъзможно, а от друга – независимостта на областта заплашваше да породи вълна от дестабилизация в целия регион. От правна гледна точка, проблемът стана още по-сложен, след като в първите години на нашия век Русия възстанови част от геополитическата си мощ, което й даде самочувствие да застане в твърда опозиция срещу желанието на Запада да даде независимост на Косово. Съгласието между Москва, Вашингтон и ЕС бе единственият път за легитимно раждане на новата държава на Балканите. И понеже то липсваше, Западът, който реално контролираше управлението на Косово, бе принуден да протака решаването на проблема.
Три са основните фактори, форсирали обявяването на косовската независимост и признаването й от главните западни държави. На първо място, това бе нетърпението на самите косовски албанци, заплашващо да прерасне в ново насилие. Вторият мотив бе желанието на Запада да избави окончателно Сърбия от илюзията, че може да си върне Косово и така да даде тласък за избистряне на геополитическата и ориентация. Най-важният фактор за ускоряване на събитията обаче, бе усещането на ЕС, че без ясен юридически статут Косово се превръща в демографско, икономическо и политическо тресавище, в което затъват не само местните жители, но и добрите намерения на Брюксел да стабилизира Западните Балкани. Дори по балканските стандарти, Косово е много бедна провинция, а бедността е порок, пораждащ политическа нестабилност. В основата на всички проблеми през последните девет години е неяснотата за собствеността върху главните стопански активи в Косово. Това обезкуражава както потенциалните чужди инвеститори, така и местните жители с предприемачески дух. По принцип, основен клапан за изпускане на демографско-икономическото напрежение в Косово дълги години бе емиграцията в чужбина, главно в Германия и Швейцария. Поради огромната разлика в стандарта на заплащане, дори и част от заработеното от косовските гастарбайтери бе достатъчна, за да изхранва семействата им в родината. Парадоксалното е, че именно отхвърлянето на властта на Белград изведнъж подряза този икономически клон, на който се крепеше относителното благополучие в Косово. Повечето косовски имигранти в ЕС загубиха статута си на легално пребиваващи, защото вече не могат да твърдят, че опасността от политически репресии им пречи да се завърнат в родината си. След 1999, само от Германия са експулсирани най-малко 100 хиляди косовски албанци. Драматичната промяна във финансовия модел на съществуване на селските семейства в Косово е описана по убедителен начин в един чудесен доклад на Европейската инициатива за стабилност (ЕИС) от есента на 2006 . Тоест, в бъдеще не може да се приема за даденост твърдението, че емиграцията ще продължи да бъде лек за икономическите трудности в Косово. След първоначалния тласък, породен от откъсването от Сърбия, от 2004 насам, размерът на косовската икономика започва да се свива и причината са намалелите постъпления от емигрантите. Експертите на ЕИС смятат, че засега единственият изход от ситуацията е ЕС да отвори поне частично трудовия си пазар за косовските албанци. Богатите държави от Съюза обаче едва ли са склонни да го направят. Признаването на независимостта на Косово по-скоро говори, че Брюксел ще залага на обратния подход – масирано изливане на помощи и заеми в новата балканска държава и натиск за структурни реформи, които да вдигнат местната икономика на крака. Засега Европейската комисия (ЕК) обещава, за периода до 2010, Косово да получи над милиард евро от различни финансови инструменти на ЕС. Почти сигурно е, че отделни държави от ЕС, както и САЩ, също ще отпуснат значителни средства за новата държава. Но Косово едва ли има административен капацитет за рационалното усвояване на тези пари. Огромна е опасността страната да падне в капана на това, което в света на международните финанси се нарича „зависимост от чуждестранните помощи”. Косово притежава известни природни богатства (най-вече въглища), но му липсва главното – квалифицирана работна ръка, предприемаческа традиция и инвестиционни ресурси, следващи правилата на пазарната логика. Въпреки че има може би най-добрата демографска структура в Европа, Косово още дълго ще бъде спъвано от високата безработица и от нищожния процент на трудова заетост при жените.
В политически план, Косово остава протекторат на ЕС, какъвто беше и досега. Разбира се, след обявяването на независимостта, степента на самостоятелност на местните политици ще бъде по-висока. Ако направим сравнение с формата на управление, определена за Босна и Херцеговина с Дейтънския договор, правомощията на чуждите администратори в Косово ще бъдат доста по-малки. Но трябва да се има предвид, че Босна все пак е федерална държава, сглобена от два субекта с различен етнорелигиозен облик, докато в Косово албанците са над 90%.
Обявяването на независимостта на Косово окончателно подреди западнобалканския държавно-териториален калейдоскоп, който ЕС ще се стреми да интегрира в следващите години. Нови промени на границите не могат да се очакват, най-вече защото Косово беше последната концесия, която Западът е готов да направи на албанците и въобще на сепаратистите в региона. След като получиха втора държава (наред с Албания), албанците вече трудно могат да се представят за жертви в Македония или Южна Сърбия. А без санкцията на ЕС и на САЩ, те не могат да променят съществуващите граници. Освен това, геополитическият вектор на косовския елит е ясно насочен към Брюксел, а не към Тирана. Босненските сърби също едва ли ще опитат да се отцепят в бъдеще, след като не го направиха в първия месец след обявяването на косовската независимост.
Бъдещето на Косово
Над Косово още дълго ще тегне сянката на юридически непълноценната независимост. Новата държава няма да може да влезе в ООН и да установи отношения с велики сили, като Русия и Китай. Но добрите връзки с ЕС и САЩ, до голяма степен, могат да компенсират това. Четири-пет държави от ЕС няма да признаят Косово, но позицията им е донякъде лицемерна, защото те не възразиха срещу разполагането на полицейско-административна мисия на ЕС в новата държава. А тази мисия не може да има друго правно основание, освен договореността с правителството на независимо Косово.
Преходът от администрация на ООН към администрация на ЕС (от UNMIK към EULEX ) бележи окончателното преразпределяне на ролите при опеката над Косово от евроатлантическата общност. Още след 11 септември 2001, основните международни грижи на САЩ се пренесоха далеч от Балканския регион, а междувременно, чрез своето разширяване, ЕС обгради отвсякъде Западните Балкани. Американците остават най-уважаваната чужда нация в Прищина, защото без военната им решителност, държава Косово нямаше да има. Вашингтон ще помага на косоварите с пари и оръжие, но международната отговорност за съдбата на страната изцяло се прехвърля върху ЕС.
След като Косово обяви независимост, се задейства принципът на матрьошката и сега сърбите се превърнаха в сепаратистки настроено малцинство в новата държава, точно както албанците играеха тази роля в рамките на Сърбия. От Белград твърдяха, че имат план за действие в периода след обявяването на косовската независимост. Ако не броим театралното отзоваване на посланици от европейските столици, този план се свежда до решителната съпротива срещу контрола на Прищина над сръбските анклави в Северно Косово. Целта е там да не се допуснат и полицаите и администраторите на ЕС и, на практика, да се стигне до негласна подялба на Косово, за която Западът официално не иска и да чуе. В обозримо бъдеще, именно събитията в Косовска Митровица и в околните райони, населени със сърби, ще бъдат лакмус за степента, до която Белград е готов да тръгне към сближаване с ЕС. Известна яснота в това отношение може да има след парламентарните избори в Сърбия, през май.
