Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age by Everett C. Dolman. 224 pp., Frank Cass Publichers, 2001.
Pure Strategy: Power and Policy in the Space and Information Age by Everett C. Dolman, 218 pp., Frank Cass Publichers, 2005
Toward a U.S. Grand Strategy in Space by Everett C. Dolman , Peter Hays and Karl Mueller , 200 pp., George Marshall Institute, 2006
Френският генерал Пиер-Мари Галуа е сред първите, които още през 60-те години на миналия век посочиха, че усвояването на космическото пространство вероятно ще изисква радикалното преразглеждане на редица утвърдени геополитически представи и теории. В тази връзка, напоследък все повече се говори за т.нар. „астрополитика”, анализираща отношението между космическото пространство (или поне онази част от него, която човечеството вече е в състояние да „усвои” в икономически или военен план) и възможностите на съвременните национални държави да увеличат своята мощ.. Сред водещите автори, които разработват тази тема, е американският професор Еверет Долмън, преподавател по сравнителен военен анализ във Висшето военно-въздушно училище на САЩ в Монтгомъри, Алабама. На нея са посветени и трите му последни книги: „Астрополитика: Класическата геополитика в космическата ера” (2001), „Чиста стратегия: Мощ и политика в космическата и информационна ера” (2005) и „Към нова голяма американска стратегия в Космоса” (2006, в съавторство с Питър Хейс и Карл Мюлер). Книгите му са аргументирани академични разработки, чиито набиващ се поне на пръв поглед недостатък е прекалената склонност към аналогии със златния век на класическа Древна Гърция (за читателя остава неясно, какво общо може да има между възхода на атинската демокрация и нейния могъщ военен флот с бъдещето на американската военна и гражданска политика в Космоса). Долмън говори за новите „космически държави”, прокарвайки ясна аналогия между тях и някогашните „морски сили”. Всъщност, един от проблемите, който ще трябва да преодолеят, както той, така и останалите теоретици на „доктрината за космическата мощ”, е липсата на ясна и общоприета терминология в тази сфера. Самият термин геополитика например, чиито корени са в гръцката дума, означаваща Земя, очевидно се отнася само за нашата собствена планета, но не и за Космоса. Същият проблем възниква при опитите за очертаване спецификата на космическото пространство, използвайки за целта класическите геополитически термини, въпреки че, по дефиниция, Земята не е част от т.нар. „външен Космос”. В същото време новият термин „астрополитика” звучи прекалено ексцентрично, навявайки известни асоцииации с научната фантастика, за да бъде приет безусловно. Въпреки това, описанието, което Долмън дава на основните военни фактори за формирането на космическата мощ е добре направено и едва ли скоро някой ще може да ни предложи нещо по-добро и всеобхватно. В него е включено всичко – от гравитацията и значението на военното усвояване на Луната, до геосинхронните орбити и природата на точките на Лангранж. В това отношение особено ясни и изчерпателни са тезите, изложени в главата „Моделирането на астрополитическата среда” на първата от трите му книги. Основната теза на автора е, че САЩ трябва да престанат да се съобразяват със сегашните правила за поведение в Космоса (т.е. с Договора за открития космос от 1967, който изисква той да се използва само за мирни цели) и да обявят, че занапред там също ще бъдат наложени принципите за свободния пазар. На второ място, използвайки сегашните си възможности, както и тези, с които ще разполагат с близко бъдеще, Съединените щати следва да се опитат да наложат военен контрол в зоната на ниската околоземна орбита (т.е. на височина между 1200 и 2000 км). На трето място, следва да бъде създадена Национална космическа координационна агенция, която да дефинира, очертае основните посоки и координира усилията на различните търговски, граждански и военни космически проекти. Според Долмън, макар че подобна политика вероятно ще бъде възприета от останалия свят като „откровено провокативна и имперска”, тя би била логична реакция на редица съвременни тенденции в тази сфера, като например европейско-китайския проект за изграждането на спътниковата навигационна система Галилей, или предлаганата европейска система за космическо наблюдение, предназначена да засича (и, евентуално, да неутрализира) чуждите, включително американските, военни спътници. Впрочем, САЩ вече декларираха, че ако техните противници възнамеряват да използват космически технологии за да убиват американци (независимо дали става дума за военни или цивилни), те трябва да са наясно, че подобни съоръжения ще бъдат унищожавани моментално. Все пак, големите очаквания на Долмън за резултатите от предложената в трите му книги „нова космическа политика” изглеждат малко нереални. Той смята, че ако САЩ съумеят достатъчно бързо и всеобхватно да установят контрол върху зоната на ниската околоземна орбита, биха могли да спрат оръжейната надпревара в Космоса, още преди да се е развихрила истински, като по този начин гарантират мирното му използване от всички останали държави. Всъщност, това едва ли ще е толкова лесно на практика. Америка ще трябва да разполага със свои инспектори и проверяващи на всяка космическа площадка или съоръжение за изстрелване на ракети в Космоса, във всички точки на света. Всяко космическо съоръжение ще трябва да бъде проверявано преди изстрелването му в космическото пространство, за да се гарантира, че не е предназначено за военни цели. Без подобни проверки е невъзможно да се знае предварително, що за спътник или космическа станция се изстрелват в орбита. Високотехнологични оръжия и военни спътници биха могли да се представят за мирни научни космически съоръжения. При това не става въпрос за бъдещето, защото и днес значителен брой от намиращите се на орбита спътници са с военно предназначение, а още повече ще бъдат изстреляни през следващите години. Всичко това означава, че оръжейната надпревара в Космоса най-вероятно е неизбежна. Всъщност, тя вече е започнала. Според Долмън, през следващите двайсетина години САЩ не просто трябва да са готови да използват базирани в Космоса оръжейни системи за да атакуват вражеските ракети, бойни глави и спътници, но и да могат да се справят с асиметрични космически оръжия от типа на т.нар. ASAT (антиспътниковите ракети) например. Долмън специално подчертава негативните последици от Договора за открития космос за чисто комерсиалното усвояване на космическото пространство. Този договор включва толкова много двусмислено звучащи постановки относно евентуалното право на собственост в Космоса, че само някой съвсем безразсъден инвеститор би рискувал да се заеме с реализацията на собствен частен проект, свързан с Луната или някое друго космическо тяло. В миналото САЩ не се решаваха да поставят открито въпроса за преразглеждане на договора, опасявайки се, че това би довело до пълната ревизия или дори до анулирането му, което да навреди на американските интереси. С течение на времето обаче, все повече американски стратези изглежда стигат до извода, че той не може да предотврати задълбочаването на редица не по-малко опасни за глобалната хегемония на Съединените щати тенденции. Един от тях е и професор Долмън. Според него, САЩ нямат друг избор освен веднага и открито да декларират претенциите си за военна доминация в Космоса. Разбира се, по-вероятно е Белият дом да предпочете постепенното постигане на тази цел, продължавайки официално да подкрепя тезата за необходимостта от международно сътрудничество в усвояването на космическото пространство. Професор Долмън обаче смята, че това би било опасна грешка. Според него, налагането на нови международни правила за поведение в Космоса е неизбежно. Вероятно мнозина, включително и в самата Америка, разсъждават различно от него. При всички случаи обаче, дори за тях би било полезно да се запознаят с тезите на американския военен теоретик, още повече, че те несъмнено кореспондират и с „астрополитиката”, която се опитва да провежда сегашната американска администрация, и елемент от която могат да станат в съвсем скоро време дори някои държави от Източна Европа.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
