Развитието на ситуацията във Вашингтон в края на 2006 и началото на 2007 – победата на демократите на междинните избори за Конгрес, оставката на Доналд Ръмсфелд, докладът на комисията Бейкър-Хамилтън за Ирак, несъстоялото се утвърждаване на Джон Болтън за постоянен представител на САЩ в Ирак, както и лансираната от президента Буш нова стратегия в Ирак – пряко влияе върху трансформацията на външната политика на сегашната републиканска администрация. При това вече не става дума за структурни промени в тази политика – Буш изглежда е на път окончателно да се откаже от идеята си за мащабното налагане на демокрацията в т.нар. Голям Близък изток, потвърдена при поемането на втория му президентски мандат през 2005, и през последните две години от него ще концентрира всички военни и политически сили за постигането на прелом в Ирак. Тези промени са нов етап от еволюцията на американската външна политика, започнала след последните президентски избори от 2004. Главна особеност на последните трансформации е, че неоконсерваторите, които бяха основната опора на външната политика от началото на първия мандат на Буш, все повече биват изтласквани от прякото влияние върху вземането на ключовите външнополитически решения. Във Вашингтон набира сила все по-очевидна тенденция към т.нар. „външнополитически реализъм”.
Неоконсерватори и „реалисти”
Неоконсерваторите все повече губят в глобален план: след като разпиля значителния си политически и морален авторитет, администрацията на Буш се концентрира върху решаването на проблемите, свързани с гарантирането на поне известна сигурност в Ирак, а не върху реализацията на глобалните геополитическите проекти на неоконсерваторите. Последните обаче все още са в състояние да постигат частични победи: така президентът Буш отхвърли препоръките на комисията Бейкър-Хамилтън, предизвикали откровено негативната реакция на неоконсервативния лагер.
Сегашното отстъпление на неоконсерваторите е втората вълна на спад във влиянието им. Първата беше непосредствено след ноемврийските президентски избори в САЩ през 2004, когато постовете си напуснаха емблематични фигури като Дейвид Фрам, Ричард Пърл, Пол Уолфовиц, Дъглас Фейт и Луис Либи. Всъщност, измежду известните неоконсерватори, само Елиът Абрамс продължава да работи в Съвета за национална сигурност. Друг известен член на неоконсервативния лагер – Залмай Халилзад (бивш посланик в Ирак) пък бе назначен за постоянен представител на САЩ в ООН. Причините за ерозията на ролята на неоконсервативния лагер във Вашингтон са очевидни: драматичното развитие на ситуацията в Ирак, както и увеличаващите се заплахи за американските интереси в Близкия изток, като цяло. Противниците на неоконсерваторите, както сред републиканците, така и сред демократите, смятат, че те са пряко отговорни са така създалата се ситуация. Според тях, неоконсервативната политическа философия се е провалила, при това не в кабинетните дискусии, а на практика – с пълния крах на проекта за демократизацията на Големия Близък изток.
Външната политика не бе сред основните приоритети по време на първата президентска кампания на Джордж Буш през 2000. Тогава ударението се поставяше върху „традиционните” ценности на американските консерватори: връщането на морала в политиката, съкращаване на федералните разходи и намаляване на данъците. След 11 септември обаче, в приоритет се превърна външната политика. Неоконсервативните идеи, представящи убедително обяснение на събитията и посочващи преките причини за тях, се оказаха особено подходящи за случая. Проблемът с ислямския екстремизъм в Близкия изток, неговото обяснение и отстраняването на причините за появата му, се превърнаха в главна мисия на американската администрация. Публикуваната през 2002 доктрина за национална сигурност (т.нар. Доктрина Буш) се превърна в официална квинтесенция на неоконсервативната външнополитическа философия. Неин фундамент беше постулатът за наличието на пряка връзка между демокрацията и сигурността, както и оправдаването на налагането на демокрацията със сила за да бъде гарантирана сигурността на САЩ. Противниците на неоконсерваторите определят като главен резултат от провеждането на тази политика фактическият колапс на американския международен авторитет и загубата на моралното право за осъществяване на силови действия, които изглеждаха оправдани непосредствено след терористичните нападения от 11 септември.
Последните неуспехи в Ирак и поражението на републиканците на частичните избори през ноември 2006, отново разпалиха споровете за фундаменталните идеи на неоконсервативната политическа философия. Сред най-скандалните епизоди в тях бе публикуваната в списание “ Vanity Fair ”, непосредствено преди частичните избори, статия на британския анализатор Дейвид Роуз „ Neo Culpa ” . Тя провокира дискусия за степента на отговорността на неоконсерваторите за драматичната ситуация в Ирак и породи определени съмнения относно лоялността им към президента Буш. Друг важен момент в дебатите за неоконсерватизма стана докладът на комисията Бейкър-Хамилтън, подложен на жестока критика от самите неоконсерватори и породил поредния спор за реализма в американската външна политика. Тук ще добавя и, че още през 2005 известният неоконсервативен анализатор Чарлз Краутхамър лансира собствена, реформирана версия на неоконсервативната външна политика – идеята за демократичния реализъм, която внесе съществен принос в течащата полемика за фундаменталните постановки на неоконсерватизма. Анализът на основните идеологически компоненти на така очертаните дискусии е необходим за обективната оценка на последиците от неоконсервативната външна политика на администрацията на Буш.
Първият вариант на статията на Дейвид Роуз, който последователно подкрепяше войната в Ирак, се появи през ноември 2006, превръщайки се в своеобразна «бомба» преди изборите за Конгрес. По-късно, през януари 2007, беше публикувана пълната и версия. В нея се споменават и се цитират различни тези за ситуацията в Ирак и отговорността на администрацията на Буш за нея, на повечето водещи фигури в неоконсервативния лагер: Ричард Пърл, Дейвид Фрам, Кенет Айдълман, Джеймс Улси, Елиът Коен, Дъглас Файт, Франк Гафни, Майкъл Ледин. При това водещите неоконсерватори лично се разграничават от политиката на сегашната администрация и на Буш, обвинявайки я в некомпетентност и неспособност да реализира най-важните си външнополитически решения. Скептицизмът по отношение на развитието на ситуацията в Ирак и неспособността на администрацията оперативно да приема «правилните» решения, касаещи текущите събития, са в основата на тези техни претенции.
При това, водещите американски неоконсерватори не се отричат от фундаменталните постановки на собствената си политическа философия, чиито непосредствен израз стана и интервенцията в Ирак, а прехвърлят цялата вина върху «некадърните» и изпълнители. Така, в статията бяха назовани конкретните виновници за последните неуспехи и провали: президентът Джордж Буш, вицепрезидентът Ричард Чейни, бившият военен министър Доналд Ръмсфелд, бившият главнокомандващ в Ирак (и бивмш шеф на CENT С OM – т.е. на Централното командване на САЩ) генерал Томи Франкс, бившият директор на ЦРУ Джон Тенет и бившият ръководител на временната окупационна администрация в Ирак Пол Бремър.
Впоследствие, всички, споменати в статията неоконсерватори опровергаха твърденията на Роуз на сайта на « National Review ”. Дейвид Фрам дори на два пъти публикува обширни отговори на собствения си сайт. Като във всички опровержения се отбелязваше, че подобни коментари не бива да се публикуват в навечерието на изборите за Конгрес, както и, че „ Vanity Fair ” съзнателно е преиначило смисъла на много от изказванията, изваждайки ги от контекста за да помогне на демократите да спечелят изборите.
Всъщност, основните постановки на неоконсерваторите, публикувани от “ Vanity Fair ”, могат да се сведат до следното. Текущата ситуация в Ирак прави все по-вероятно спешното изтегляне на американските войски, което би могло да доведе до катастрофални последици както за целия близкоизточен регион, така и за позициите на САЩ в света. В своята ретроспекция на ситуацията, Ричард Пърл дори твърди, че Вашингтон не е трябвало да започва операцията в Ирак, а да търси други средства за осъществяването на общо взето правилната стратегия за сваляне на Саддам. Тоест, самата идея за смяната на иракския режим продължава да се смята от неоконсерваторите за съвсем резонна.
На свой ред, Кенет Айдълман се изказва много скептично за перспективите на неоконсервативната политическа философия. Той подчертава, че неоконсервативната политика е изцяло правилна в чисто морален и идеологически аспект, но е нереализуема на практика и поради това се оказва безполезна за решаването на проблемите в Близкия изток. Така излиза, че аргументите на Буш, формулирани от неоконсерваторите, са верни, но не могат да се реализират на практика. Тоест, цялата външна политика на сегашната администрация изхожда от съвършено правилни и добри подбуди, но се оказва неподходяща по чисто практически съображения. Оценката на последиците от иракската политика, дадена от Айдълман, звучи твърде сурово: според него, неоконсерватизмът е политическа философия, която е мъртва поне за едно цяло поколение. След Ирак тя просто вече не се котира. Настъпва епоха на реализма и, което е още по-лошо, на изолационизма.
Критиките срещу Буш
Така неоконсерваторите се отказват да поемат отговорността за сегашната ситуация в Ирак, но не се отричат от фундаменталните си идеологически постановки. Според Дейвид Фрам, причина за всички неуспехи в Ирак е управленската криза в Белия дом, съществувала още преди свалянето на Саддам. Франк Гафни също посочва наличието на постоянно разцепление в администрацията на Буш, а пък Айдълман подчертава общата и управленска некомпетентност.
Разочарованието от дейността и личността на президента е сред най-важните общи неща във всички коментари. Възможно, това следва да се тълкува и като търсене на нови политически фигури, споделящи неоконсервативните идеи и способни да ги отстоят на президентските избори през 2008. Във всеки случай, в коментарите на водещите неоконсерватори, президентът Буш изглежда като «вече употребен материал».
Най-съдържателният отговор на публикуваната във “ Vanity Fair ” статия на Роуз дава бившият автор на речите на президента Дейвид Фрам. Той я определя като един от „най-нечестните материали” в миналогодишната избирателна кампания. Според него, повечето цитирани в нея мнения не казват нищо ново. В тях войната в Ирак продължава да се оценява като съвършено правилна, а победата – като жизнено необходима. Въпреки това, той потвърждава, че Съветът за национална сигурност наистина не работи както трябва, както и, че са нарушени механизмите, позволяващи на администрацията да реализира на практика идеите н указанията на президента. Фрам стига до заключението, че войната в Ирак е била война за налагането на западните ценности в Близкия изток. Изтеглянето от тази страна ще означава само задълбочаване на културните различия между западния свят и този на исляма, а единствените победители в спора ще станат политическите философи от типа на Семюел Хънтингтън, който още през 90-те години на миналия век предсказа сблъсъка между цивилизациите.
Като цяло, аргументите, използвани от неоконсерваторите в своя защита, не са нови. Със сигурност може да се твърди, че всъщност става дума за добре познатите стари аргументи макар и в нова интерпретация. Изглежда тактиката на неоконсераваторите е да отстояват последователно своята позиция, дори ако тя очевидно не работи в настоящия момент.
В сферата на външната политика, неоконсерваторите определено са идеалисти и революционери. Корените на тяхната идеология могат да се открият в епохата на студената война, когато принципната позиция беше необходимо условие за оцеляване, и то не само в чисто теоретичните спорове. Според тяхната доктрина, Америка, оставайки си последователно обвързана със своите демократични ценности, има моралното право да подкрепя справедливата кауза навсякъде по света, включително и със сила. Силата е оправдана само там, където тя е морална. Моралната сила е сила, въплъщаваща в себе си свободата, идеал за която са англо-саксонските общества. Аморалната сила, олицетворявана от различните тиранични режими, стремящи се към придобиването на оръжия за масово поразяване, пък е най-голямата опасност. В такъв случай, външната политика на САЩ следва да цели не просто гарантирането на американския просперитет и сигурност, но и да носи демокрация във всички региони на света, което безусловно е от полза за цялото човечество. Така, неоконсервативната визия за света, в който противоборството и конфликтите са неизбежни по морални и културни причини, се оказва определяща, при това става дума за конфликт на ценности и идеали, които не могат да съществуват мирно помежду си. Оттук и стремежът на неоконсерваторите да определят противниците си като „екзистенциални”, т.е. като застрашаващи самата същност на свободното общество.
Днес неоконсерватизмът е може би единствената политическа философия, поставила си за цел да се освободи от моралния релативизъм и практиката на двойните стандарти, доминиращи в съвременната политика. Отказът от идеята за интервенция в Ирак би означавал отказ от самата философия на неоконсерватизма. Затова всички неоконсерватори говорят за неправилната интерпретация на техните идеи и лошото управление, към което те самите нямат пряко отношение.
Неоконсерваторите придават фундаментално значение не на икономическия модел, а на вътрешния характер на режима. Така, според тях, основен генератор на политическия екстремизъм са диктатурите и авторитарните режими, пораждащи недоволството и негодуванието на гражданите. Последните стават лесно възприемчиви към различни идеологии, оправдаващи тероризма и масовите убийства за постигането на целите си. Привържениците на подобни идеологии пък се стремят да се сдобият с най-ефективното оръжие в съвременния свят, за да могат да шантажират успешно САЩ и съюзниците им. Следователно, Америка трябва да се намеси в политическите процеси в съответните страни и да съдейства за разпространяването на демокрацията там, в името на собствената си национална сигурност.
По този начин демократизацията се превръща в цел и средство на американската външна политика. Като неин легитимен инструмент се лансира „освобождението на потиснатите”, а не запазването на статуквото, моралната и културна експанзия, а не отбраната и изчакването. При това се приема, че международните институции не са в състояние да помогнат за налагането на справедливост и сигурност, защото се основават на идеята за равенството на всички държави, независимо дали са демократични или тиранични. Именно в последната предпоставка се крият корените на релативизма и аморалността в политиката. Твърдението, че всички режими следва да се ползват с еднакво уважение, прави моралния авторитет невъзможен.
Но, обявявайки война на тиранията, едва ли можеш да разчиташ на подкрепа от тираните, които доминират в днешния Близък изток. Когато президентът Буш декларира необходимостта от разпространяването на демокрацията в ислямския свят, той пое задължението да отговаря за политиката, която мнозина в региона възприеха като пряка заплаха за собствените си интереси. Тази политика цели разрушаването на целия формирал се в ислямския свят модел и едва ли ще се сдобие с много политически съюзници, дори и в бъдеще. Освен това, самата политика, в значителна степен, беше непоследователна, по-точно непоследователна се оказа нейната реализация. За да постигнат демократизирането на Големия Близък изток, американците заложиха на сътрудничеството с онези, които изначално не бяха демократични (Саудитите, Пакистан и т.н.). Неоконсерваторите подчертават непоследователността в реализирането на своите идеи като една от основните причини за днешните неуспехи на американската администрация. В резултат от провеждането на подобна политика, САЩ рискуват да останат без нито един съюзник, ако продължат и занапред да жертват принципите си за постигането на едни или други краткосрочни цели. Но и тук възниква въпросът за тяхната осъществимост и практическата им реализация: как например може да се постигне стабилизацията на Афганистан и Ирак, без да се разчита на подкрепата на Пакистан и Саудитска Арабия?
Въпросът за реализма е пряко свързан с така очертаните проблеми за практическата реализация на американската външнополитическа стратегия. В доклада на комисията Бейкър-Хамилтън бе посочена необходимостта от сътрудничество със Сирия и Иран за стабилизирането на ситуацията в Ирак. Именно в това се изразява и основното внушение на „реалистите”. В епохата на студената война реализмът във външната политика означаваше, че американските национални интереси изискват „сдържането” на комунистическите режими и предотвратяването на износа на комунизъм. Тази стратегия не включваше намесата във вътрешните работи на суверенните държави. Подобна намеса се смяташе за допустима само там, където съществуваше непосредствена заплаха от налагането на комунистически, просъветски режими. От гледната точка на геополитика-реалист, всяка държава е равна с останалите в съперничеството си с тях. Дали нейният режим е либерален или тираничен, не е от ключово значение за гарантиране на националната сигурност. Привържениците на съвременната версия на външнополитическия реализъм смятат за безсмислен целия проект за трансформация на Големия Близък изток. Според самите неоконсерватори, основният порок на „реалистите” е, че те на практика допускат евентуално американско поражение в Близкия изток и необходимостта САЩ да се примирят с него.
Демократичният глобализъм и демократичният реализъм
В отговор на очерталото се разминаване между неоконсервативната политическа философия и реалността, Чарлз Краутхамър предложи ревизия на основополагащите догмати на неоконсерватизма, която обаче само стеснява сферата на приложението му, без да променя неговата същност.
Според Краутхамър, доктрината Буш предполага, че САЩ са длъжни на само да атакуват врага – т.е. ислямския екстремизъм, но и да се опитат да променят условията, които го пораждат. А това означава промяна на вътрешната структура на арабските режими, както и на културата на арабския/ислямския свят – единственият регион, който не бе засегнат сериозно от модернизацията и демократизацията на следвоенната епоха. Тази постановка продължава да се приема за безспорна и днес, при планирането на американската външна политика. А причината, че изграждането на демокрацията в Ирак не се получава, не е в това, че арабите не са готови да приемат демократичните принципи, както обикновено твърдят американските либерали, а че страната в продължение на повече от 30 години е била управлявана от един терористичен режим. Тоест, според Краутхамър, именно управлението на Саддам Хюсеин е основната причина за сегашните неуспехи. Той определя позицията на повечето съвременни неоконсерватори като „демократичен глобализъм”, според който демокрацията е основното средство за гарантирането на глобална сигурност. Привържениците на тази доктрина конкретизират и самото понятие „демокрация” – според тях, то не се изчерпва само със свободните избори, а включва и контрол и ограничаване дейността на правителството, защитата на малцинствата и на индивидуалните права, власт на закона и „отваряне” на икономиката. Тоест, в случая, разпространението на демокрацията придобива не само морално, но и геополитическо значение. Основният проблем на демократичния глобализъм е в неговата излишна амбициозност, доказателство за което са многобройните неуспехи и провали на администрацията на Буш. Самият Краутхамър причислява към привържениците на демократичния глобализъм президента Джордж Буш и британнския премиер Тони Блеър, а към неговите интелектуални „бащи” – Уйлям Кристъл и Робър Кейган.
Алтернатива на демократичния глобализъм е демократичният реализъм, според чиито привърженици военната експанзия е оправдана само там, където защитата на свободата е от критично значение за успеха в по-важната война срещу екзистенциалния враг. С други думи, експанзията е допустима и оправдана само в регионите, където интересите на САЩ са пряко застрашени от радикалния ислямизъм. И демократичният реализъм, и демократичният глобализъм са демократични, защото подкрепят разпространяването на демокрацията, като цел и средство на американската геополитика. Първият обаче е „реализъм”, защото отхвърля универсализма и идеализма на демократичния глобализъм и винаги изисква наличието на конкретна геополитическа необходимост, като предварително условие за осъществяването на военна интервенция. Тоест, американската военна намеса следва винаги да е стратегически обоснована. Фундаменталната аксиома на демократичния реализъм е в това, че САЩ ще продължават и занапред да подкрепят демокрацията в целия свят, но ще използват сила само там, където това е стратегически необходимо, т.е. в районите, където се води войната с основния (екзистенциалния) противник, представляващ глобална заплаха за свободата. Екзистенциалният враг, олицетворяван днес от ислямския екстремизъм, застрашава фундаменталните ценности на западната цивилизация. Войната с него е битка за оцеляване, т.е. за правото на съществуване. Съвместното съществуване с този враг се оказва напълно невъзможно. Така например, изхождайки от позициите на демократичния реализъм, Краутхамър се обявява против експанзията срещу Северна Корея, но подкрепя напълно експанзията в Близкия изток. В същото време, той демонстрира очевиден песимизъм по отношение на бъдещото развитие на събитията в близкоизточния регион. Предимството на САЩ след 11 септември беше в това, че в новия еднополюсен свят те бяха единствената свръхдържава, способна да решава проблемите си без да се съобразява с международната общност. Сега тази възможност изглежда изчерпана, а американският авторитет е, до голяма степен, пропилян. Краутхамър посочва възможността от обединяване на всички противници на САЩ. Иран, опитващ да се сдобие с ядрено оръжие, може да се превърне в център на регионален алианс, заедно с „Хизбула”, Сирия, „Хамас” и радикалните шиити в Ирак, и да разчита на подкрепа за своите антиамерикански амбиции от Русия и Китай. Това е и структурата на противниците, с които на САЩ предстои съвсем скоро да се сблъскат. Според Краутхамър, единственият отговор на подобна заплаха е последователното продължаване на политиката, целяща промяната на културата и политическата система на целия регион, без значение колко бавен и труден може да се окаже този процес.
Полемиката за същността и геополитиката на американския неоконсерватизъм продължава. Като една от основните поуки, която изглежда ясна още днес, е, че идеолозите на тази доктрина така и не съумяха да разграничат позицията си от традиционния „интервенционизъм”, а сегашната външна политика на САЩ – от политиката и логиката на „окупационната държава”. Целта на неоконсерваторите се ограничи до формулирането на определени политически идеи, без да ги е грижа за практическата им реализация. Американският неоконсерватизъм така и не можа да се трансформира в истинска политическа философия, заинтересована от условията и възможностите за своята реализация. Постановките му са достатъчно прости и разбираеми, но практическото им осъществяване си остава проблем. Освен това, разпространяването на демокрацията изглежда прекалено дългосрочна стратегия, изискваща мобилизацията на значителни морални и икономически ресурси, за което по-голямата част от американското общество идва ли е готова.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Развитието на ситуацията във Вашингтон в края на 2006 и началото на 2007 – победата на демократите на междинните избори за Конгрес, оставката на Доналд Ръмсфелд, докладът на комисията Бейкър-Хамилтън за Ирак, несъстоялото се утвърждаване на Джон Болтън за постоянен представител на САЩ в Ирак, както и лансираната от президента Буш нова стратегия в Ирак – пряко влияе върху трансформацията на външната политика на сегашната републиканска администрация. При това вече не става дума за структурни промени в тази политика – Буш изглежда е на път окончателно да се откаже от идеята си за мащабното налагане на демокрацията в т.нар. Голям Близък изток, потвърдена при поемането на втория му президентски мандат през 2005, и през последните две години от него ще концентрира всички военни и политически сили за постигането на прелом в Ирак. Тези промени са нов етап от еволюцията на американската външна политика, започнала след последните президентски избори от 2004. Главна особеност на последните трансформации е, че неоконсерваторите, които бяха основната опора на външната политика от началото на първия мандат на Буш, все повече биват изтласквани от прякото влияние върху вземането на ключовите външнополитически решения. Във Вашингтон набира сила все по-очевидна тенденция към т.нар. „външнополитически реализъм”.
Неоконсерватори и „реалисти”
Неоконсерваторите все повече губят в глобален план: след като разпиля значителния си политически и морален авторитет, администрацията на Буш се концентрира върху решаването на проблемите, свързани с гарантирането на поне известна сигурност в Ирак, а не върху реализацията на глобалните геополитическите проекти на неоконсерваторите. Последните обаче все още са в състояние да постигат частични победи: така президентът Буш отхвърли препоръките на комисията Бейкър-Хамилтън, предизвикали откровено негативната реакция на неоконсервативния лагер.
Сегашното отстъпление на неоконсерваторите е втората вълна на спад във влиянието им. Първата беше непосредствено след ноемврийските президентски избори в САЩ през 2004, когато постовете си напуснаха емблематични фигури като Дейвид Фрам, Ричард Пърл, Пол Уолфовиц, Дъглас Фейт и Луис Либи. Всъщност, измежду известните неоконсерватори, само Елиът Абрамс продължава да работи в Съвета за национална сигурност. Друг известен член на неоконсервативния лагер – Залмай Халилзад (бивш посланик в Ирак) пък бе назначен за постоянен представител на САЩ в ООН. Причините за ерозията на ролята на неоконсервативния лагер във Вашингтон са очевидни: драматичното развитие на ситуацията в Ирак, както и увеличаващите се заплахи за американските интереси в Близкия изток, като цяло. Противниците на неоконсерваторите, както сред републиканците, така и сред демократите, смятат, че те са пряко отговорни са така създалата се ситуация. Според тях, неоконсервативната политическа философия се е провалила, при това не в кабинетните дискусии, а на практика – с пълния крах на проекта за демократизацията на Големия Близък изток.
Външната политика не бе сред основните приоритети по време на първата президентска кампания на Джордж Буш през 2000. Тогава ударението се поставяше върху „традиционните” ценности на американските консерватори: връщането на морала в политиката, съкращаване на федералните разходи и намаляване на данъците. След 11 септември обаче, в приоритет се превърна външната политика. Неоконсервативните идеи, представящи убедително обяснение на събитията и посочващи преките причини за тях, се оказаха особено подходящи за случая. Проблемът с ислямския екстремизъм в Близкия изток, неговото обяснение и отстраняването на причините за появата му, се превърнаха в главна мисия на американската администрация. Публикуваната през 2002 доктрина за национална сигурност (т.нар. Доктрина Буш) се превърна в официална квинтесенция на неоконсервативната външнополитическа философия. Неин фундамент беше постулатът за наличието на пряка връзка между демокрацията и сигурността, както и оправдаването на налагането на демокрацията със сила за да бъде гарантирана сигурността на САЩ. Противниците на неоконсерваторите определят като главен резултат от провеждането на тази политика фактическият колапс на американския международен авторитет и загубата на моралното право за осъществяване на силови действия, които изглеждаха оправдани непосредствено след терористичните нападения от 11 септември.
Последните неуспехи в Ирак и поражението на републиканците на частичните избори през ноември 2006, отново разпалиха споровете за фундаменталните идеи на неоконсервативната политическа философия. Сред най-скандалните епизоди в тях бе публикуваната в списание “ Vanity Fair ”, непосредствено преди частичните избори, статия на британския анализатор Дейвид Роуз „ Neo Culpa ” . Тя провокира дискусия за степента на отговорността на неоконсерваторите за драматичната ситуация в Ирак и породи определени съмнения относно лоялността им към президента Буш. Друг важен момент в дебатите за неоконсерватизма стана докладът на комисията Бейкър-Хамилтън, подложен на жестока критика от самите неоконсерватори и породил поредния спор за реализма в американската външна политика. Тук ще добавя и, че още през 2005 известният неоконсервативен анализатор Чарлз Краутхамър лансира собствена, реформирана версия на неоконсервативната външна политика – идеята за демократичния реализъм, която внесе съществен принос в течащата полемика за фундаменталните постановки на неоконсерватизма. Анализът на основните идеологически компоненти на така очертаните дискусии е необходим за обективната оценка на последиците от неоконсервативната външна политика на администрацията на Буш.
Първият вариант на статията на Дейвид Роуз, който последователно подкрепяше войната в Ирак, се появи през ноември 2006, превръщайки се в своеобразна «бомба» преди изборите за Конгрес. По-късно, през януари 2007, беше публикувана пълната и версия. В нея се споменават и се цитират различни тези за ситуацията в Ирак и отговорността на администрацията на Буш за нея, на повечето водещи фигури в неоконсервативния лагер: Ричард Пърл, Дейвид Фрам, Кенет Айдълман, Джеймс Улси, Елиът Коен, Дъглас Файт, Франк Гафни, Майкъл Ледин. При това водещите неоконсерватори лично се разграничават от политиката на сегашната администрация и на Буш, обвинявайки я в некомпетентност и неспособност да реализира най-важните си външнополитически решения. Скептицизмът по отношение на развитието на ситуацията в Ирак и неспособността на администрацията оперативно да приема «правилните» решения, касаещи текущите събития, са в основата на тези техни претенции.
При това, водещите американски неоконсерватори не се отричат от фундаменталните постановки на собствената си политическа философия, чиито непосредствен израз стана и интервенцията в Ирак, а прехвърлят цялата вина върху «некадърните» и изпълнители. Така, в статията бяха назовани конкретните виновници за последните неуспехи и провали: президентът Джордж Буш, вицепрезидентът Ричард Чейни, бившият военен министър Доналд Ръмсфелд, бившият главнокомандващ в Ирак (и бивмш шеф на CENT С OM – т.е. на Централното командване на САЩ) генерал Томи Франкс, бившият директор на ЦРУ Джон Тенет и бившият ръководител на временната окупационна администрация в Ирак Пол Бремър.
Впоследствие, всички, споменати в статията неоконсерватори опровергаха твърденията на Роуз на сайта на « National Review ”. Дейвид Фрам дори на два пъти публикува обширни отговори на собствения си сайт. Като във всички опровержения се отбелязваше, че подобни коментари не бива да се публикуват в навечерието на изборите за Конгрес, както и, че „ Vanity Fair ” съзнателно е преиначило смисъла на много от изказванията, изваждайки ги от контекста за да помогне на демократите да спечелят изборите.
Всъщност, основните постановки на неоконсерваторите, публикувани от “ Vanity Fair ”, могат да се сведат до следното. Текущата ситуация в Ирак прави все по-вероятно спешното изтегляне на американските войски, което би могло да доведе до катастрофални последици както за целия близкоизточен регион, така и за позициите на САЩ в света. В своята ретроспекция на ситуацията, Ричард Пърл дори твърди, че Вашингтон не е трябвало да започва операцията в Ирак, а да търси други средства за осъществяването на общо взето правилната стратегия за сваляне на Саддам. Тоест, самата идея за смяната на иракския режим продължава да се смята от неоконсерваторите за съвсем резонна.
На свой ред, Кенет Айдълман се изказва много скептично за перспективите на неоконсервативната политическа философия. Той подчертава, че неоконсервативната политика е изцяло правилна в чисто морален и идеологически аспект, но е нереализуема на практика и поради това се оказва безполезна за решаването на проблемите в Близкия изток. Така излиза, че аргументите на Буш, формулирани от неоконсерваторите, са верни, но не могат да се реализират на практика. Тоест, цялата външна политика на сегашната администрация изхожда от съвършено правилни и добри подбуди, но се оказва неподходяща по чисто практически съображения. Оценката на последиците от иракската политика, дадена от Айдълман, звучи твърде сурово: според него, неоконсерватизмът е политическа философия, която е мъртва поне за едно цяло поколение. След Ирак тя просто вече не се котира. Настъпва епоха на реализма и, което е още по-лошо, на изолационизма.
Критиките срещу Буш
Така неоконсерваторите се отказват да поемат отговорността за сегашната ситуация в Ирак, но не се отричат от фундаменталните си идеологически постановки. Според Дейвид Фрам, причина за всички неуспехи в Ирак е управленската криза в Белия дом, съществувала още преди свалянето на Саддам. Франк Гафни също посочва наличието на постоянно разцепление в администрацията на Буш, а пък Айдълман подчертава общата и управленска некомпетентност.
Разочарованието от дейността и личността на президента е сред най-важните общи неща във всички коментари. Възможно, това следва да се тълкува и като търсене на нови политически фигури, споделящи неоконсервативните идеи и способни да ги отстоят на президентските избори през 2008. Във всеки случай, в коментарите на водещите неоконсерватори, президентът Буш изглежда като «вече употребен материал».
Най-съдържателният отговор на публикуваната във “ Vanity Fair ” статия на Роуз дава бившият автор на речите на президента Дейвид Фрам. Той я определя като един от „най-нечестните материали” в миналогодишната избирателна кампания. Според него, повечето цитирани в нея мнения не казват нищо ново. В тях войната в Ирак продължава да се оценява като съвършено правилна, а победата – като жизнено необходима. Въпреки това, той потвърждава, че Съветът за национална сигурност наистина не работи както трябва, както и, че са нарушени механизмите, позволяващи на администрацията да реализира на практика идеите н указанията на президента. Фрам стига до заключението, че войната в Ирак е била война за налагането на западните ценности в Близкия изток. Изтеглянето от тази страна ще означава само задълбочаване на културните различия между западния свят и този на исляма, а единствените победители в спора ще станат политическите философи от типа на Семюел Хънтингтън, който още през 90-те години на миналия век предсказа сблъсъка между цивилизациите.
Като цяло, аргументите, използвани от неоконсерваторите в своя защита, не са нови. Със сигурност може да се твърди, че всъщност става дума за добре познатите стари аргументи макар и в нова интерпретация. Изглежда тактиката на неоконсераваторите е да отстояват последователно своята позиция, дори ако тя очевидно не работи в настоящия момент.
