Обявеното през август на миналата 2006 решение на енергийния гигант Бритиш Петролеум ( BP ) да намали временно добива на петрол от находището в шелфа на залива Прюдо Бей (Аляска), заради авария на петролопровода, бе само едно от събитията, привличащи вниманието на все повече анализатори към рисковете и ползата от добива на енергоносители в района на Арктика. Внезапният спад на добива с близо 200 хил. барела дневно отразява трудностите, с които се сблъскват проектите за извличане на петрол и природен газ на териториите, разположени на север от Полярния кръг. Разбира се, американският енергиен пазар се справи с проблема без особени сътресения, макар че цените на суровия петрол достигнаха 80 долара за барел, а тези на газа надминаха 3 долара за галон. Впрочем, петролът и днес се търгува за над 60 долара за барел, затова САЩ усилено търсят начини да диверсифицират доставките на енергоносители за своята икономика. Междувременно Вашингтон продължава да спори с Канада и Русия за принадлежността на редица територии в Арктика, като причината е, че рекордният ръст в цените на петрола и природния газ възроди интереса към някои проекти за добива им в региона, които досега бяха смятани от специалистите за прекалено скъпи и неефективни.

Арктическият регион разполага с огромни енергийни ресурси - там вероятно са концентрирани над 25% от световните запаси на енергоносители, по-голямата част от които се намират на дъното на Северния ледовит океан, скрити в дълбоките му води под дебел слой лед. Поради това петролът и газът в района оставаха недосегаеми, или пък добивът им се смяташе за прекалено скъп и опасен. През последното десетилетие обаче, глобалното затопляне намали значително дебелината на ледената покривка, улеснявайки достъпа до залежите на енергоносители в Арктика. Както е известно, въпреки претенциите на някои държави, Северният полюс традиционно се смята за международна територия. Очертаващият се по-лесен достъп до ресурсите в региона обаче вече възроди няколко позабравени териториални спорове. Става дума, в частност, за неразбирателството между Русия и Норвегия за Баренцово море, между САЩ и Канада по редица въпроси, между Русия и САЩ за Берингово море, както и между Канада и Дания за остров Ханс. Впрочем, тук следва да припомня и, че Дания всъщност претендира за целия район около Северния полюс, под претекст, че той е естествено продължение на Гренландия. Засега обаче, тези спорове не излизат извън рамките на цивилизования тон, което не пречи на участници в тях да търсят трети страни за съюзници и арбитри.

Канадско-американският спор за Арктика

Както е известно, Северозападният проход свързва Атлантическия и Тихия океан чрез водите около Арктическия архипелаг. Специалистите смятат, че през следващите 20-30 години ледената им покривка ще става все по-тънка, улеснявайки достъпа до него и превръщайки го в изключително важен морски маршрут. Проучванията на климатичните промени сочат, че температурата в зоната около полюсите се повишава по-бързо, отколкото в останалите части на планетата, което ще позволи периодът, през който ще може да се осъществява активна навигация през Северозападния проход, да нарастне от 30 дни (както е сега) до 120 в годината, в края на века. А да не забравяме, че преминаването през прохода позволява пътят между Лондон и Токио да се съкрати с около 5 хиляди километра (3 хиляди морски мили), в сравнение с този през Суецкия канал, или с 8 хиляди километра (5 хиляди мили) в сравнение с пътя през Панамския канал.

В същото време, докато САЩ и ЕС официално обозначават Северозападния проход като част от международните води, Канада претендира, че това е неин вътрешен пролив. През 2005 канадският премиер Стивън Харпър официално порица американския посланик в Отава, задето си е позволил да критикува намерението на правителството му да обяви региона за принадлежащ на Канада. В същото време, след като американски военни кораби на няколко пъти прекосиха оспорваната зона, без да информират за това Отава, канадските военни деклариха, че няма да допуснат подобни несанкционирани преминавания на Северозападния проход, защото според тях става дума за териториални води на Канада. Друг спорен въпрос между двете съседни държави е за Бофортово море, където също има сериозни залежи на енергоресурси. Макар че днес то е целогодишно замръзнало, повишаващите се температури могат да го направят достъпно за добив на петрол и природен газ в бъдеще.

Аляска и защитената зона на Арктика

Затварянето на 26 километра от петролопровода на ВР през миналата 2006 отново актуализира въпроса за петролния добив в т.нар. Национален резерват на дивата природа в Арктика ( ANWR ), който е предмет на ожесточени спорове от петролната криза през 1979 насам. Онези, които подкрепят извършването на сондажи в зоната на ANWR , смятат това за начин да бъде намалена зависимостта на САЩ от вносния петрол. Те често цитират резултатите от официалните геоложки проучвания, според които петролните залежи в региона се оценяват на 10,4 млрд. барела. Други американски агенции обаче твърдят, че обемът на петрола, който може да бъде добит от ANWR , варира между 4,3 и 7,7 млн. барела. Противниците на идеята пък обръщат внимание на пагубното въздействие от подобна дейност върху околната среда и поставят под въпрос, доколко добивът на петрол от зоната на ANWR може да съкрати нуждата на САЩ от внос (чиито обем е над 7 млн. барела годишно).

Официалните геоложки проучвания сочат също наличието на 200 000 трилиона куб. фута природен газ на територията на Аляска, извън зоната на ANWR . Макар че днес само малка част от тези залежи са практически достъпни, добивът дори само на 1% от тях би удвоил американските запаси от този енергоносител. Струва ми се обаче, че окончателното решение за възобновяване добива на енергоносители в района ще бъде взето едва от следващата президентска администрация. Междувременно, през август 2006, американското вътрешно министерство обяви, че възнамерява отново да разреши сондажите на територията на Националния петролен резерв в Аляска ( NPRA ) . Разположена на запад от залива Прюдо Бей, зоната на NRPA има площ от 22 млн. акра и там, след 1923, са добивани петрол и природен газ. В края на 2006, няколко фирми вече подадоха молби да им бъде разрешено да възобновят добива на енергоносители там.

Руско-норвежките различия и опитите за преодоляването им

Още по време на миналогодишната среща на Г-8 в Санкт Петербург, Русия недвусмислено даде да се разбере, че САЩ няма да бъдат допуснати да участват в разработването на Щокмановското газово находище, което е най-голямото в Арктическата зона. То е се намира в руските териториални води на Баренцово море, а запасите му се оценяват на 3,2-3,7 трилиона куб. м природен газ. Находището е открито през 1988, но суровите природни условия и голямата дълбочина, на която е разположено, доскоро пречеха за разработването му. Както е известно, първоначално руснаците бяха обявили къса листа, включваща пет големи западни компании, които трябваше да участват в разработването на Щокмановското находище, заедно с руския гигант Газпром (американските Chevron и ConocoPhilips , норвежките Statoil Norsk и Hydro ASA , както и френската Total S . A .). Междувременно обаче, в края на 2006 Газпром изненадващо обяви, че възнамерява да се заеме с това сам (вж. статията на Александър Тодоров, „Русия като енергийна свръхсила” в бр.6/06 на Геополитика – б.р.). В същото време, специалистите не изключват, че руският гигант все пак ще ангажира някоя от изброените по-горе чуждестранни фирми като подизпълнител. Като фаворити в това отношение се очертават норвежците. Неслучайно, преди време, президентът Путин отбеляза следното за тях: „За разлика от мнозина други, те не се мотаят наоколо с навирени носове, а се стремят да дават обективни анализи и да работят професионално”. В случая, скритата критика бе насочена към американските компании и тя неслучайно последва заявлението на Кремъл, че участието в проекта е пряко свързано с одобрението на руското членство в Световната търговска организация (СТО), което САЩ се опитват да блокират.

В същото време Москва, поне доскоро, планираше да пласира на американския пазар между 40 и 50 млрд. куб. фута природен газ годишно, като за целта Газпром дори създаде специални дъщерна компания Gazprom Marketing and Trading USA , с чиято помощ да може да продава газ директно на консуматорите в САЩ. Впрочем, дори и ако оставим политическите съображения настрана, норвежките Statoil и Norsk Hydro безспорно имат предимство, заради големия им опит в разработването на петролни и газови находища в суровите полярни условия, включително и в Баренцово море. В тази връзка Москва вече даде знак, че е склонна да преговаря за уреждане на граничня спор с Норвегия, което без съмнение е стъпка към укрепване на сътрудничеството и с Осло.

Със своите 45 млрд. барела петрол, крайбрежните води на остров Сахалин са друго изключително важно за бъдещето на Русия находище. Заедно с Газпром, руското правителство сключи споразумение с Royal Dutch Shell , BP и ExxonMobil за неговата съвместна експлоатация. Реализацията на проекта Сахалин ІІ изисква изграждането на съответната технологична мощност и инфраструктура, при това в един район с изключително сложни климатични условия и почти пълна липса на съществуваща енергийна инфраструктура. Цената на тази програма, определяна като „авангарден обект за цяла Русия” и може би най-амбициозния досега енергиен проект в страната, надминава 20 млрд. долара.

Заключение

Въпреки че по-лесният достъп до залежите на енергоносители и транспортните маршрути в района на Арктика ще стане факт едва след още едно-две десетилетия, юридическите и политически битки вече стартираха и ще продължат да се изострят. Засега държавите, ангажирани в тях, изглеждат склонни да решават споровете си с посредничеството на ООН и другите международни институции. Но, когато залежите на петрол и природен газ в региона станат наистина достъпни териториалните спорове и напрежението между тях рязко ще нарастнат.

Ориентацията към все по-скъпи и рисковани проекти илюстрират промяната в подхода на държавите и енергийните компании в опитите им да си гарантират достъпа на енергоресурси. Проекти от типа на Сахалин ІІ или новозеландския Great South Basin , които доскоро изглеждаха утопични, днес се възприемат като нещо съвсем нормално.

* Авторът е анализатор на PINR

{rt}

За мнозина краят на ХХ век бе ознаменуван от „триумфа на Запада”. През 1989 Френсис Фукуяма дори заяви, че крахът на съветския комунизъм, бележи „края на историята”. Капитализмът, либерализмът и демокрацията бяха обявени за окончателните победители в идеологическите конфликти, белязали с кървава диря цялата история на миналото столетие.

Истината обаче е, че крайните прояви на насилие през ХХ век съвсем не бяха провокирани само от сблъсъка между противоположни идеологии. Етническите конфликти, икономическата нестабилност и упадъкът на империите също бяха сред основните фактори, довели до избухването на непознати дотогава по мащабите си войни и гибелта на милиони хора в тях. Две събития, случили се десет години преди краха на комунизма, белязаха повторната поява на един феномен, който аз, самият определям като „Войната на света”. През 1979 една жена пое управлението на Великобритания, твърдо вярвайки, че спасението на страната и е в налагане принципите и правилата на свободния пазар. Това бе госпожа Тачър, чиято политика, между другото, беше сред ключовите фактори за последвалата криза на Съветската империя. През същата 1979 властта в Иран бе овладяна от аятолах Хомейни, който не по-малко фанатично вярваше, че спасението на страната му е в налагането на учението на Мохамед. Тачър се вдъхновяваше от Фридрих Хайек, а Рухола Хомейни – от Корана. Тя мечтаеше за революция, която да постави в основата на световния ред свободната търговия, а той – за един свят, подчинен на законите на Исляма.

Имаше много причини, поради които иранците се обединиха около един лидер, за когото Съединените щати бяха просто „Големия Сатана”. През 1953 ЦРУ (заедно с британската МИ-5) помогнаха за свалянето на популярния ирански политик Мосадък и предаването на цялата власт на шаха Мохамад Реза Пахлави, превърнал се в диктатор. Без съмнение, режимът на шаха бе сред най-порочните, които САЩ подкрепяха през 60-те и 70-те години на миналия век, а опасната комбинация между неговия хедонизъм и склонността му към репресии, се превърна в бомба със закъснител, заложена под Пауновия трон.

Иранската революция от 1979 започна донякъде като просто разчистване на сметките с тайната полиция и армията на шаха. Но под ръководството на Хомейни, целите и се промениха и тя се опита да върне времето назад, да прочисти обществото от всички следи на западната корупция, както и да постави преграда пред американските претенции за влияние в мюсюлманския свят.

Като религия, ислямът, разбира се, съвсем не е монолитен. В него съществуват дълбоки разделителни линии между шиитите, които доминират в Иран (и Ирак) и сунитите, доминиращи в арабските държави. Въпреки това „ислямизмът”, като войнствено политическо движение, изповядващо антизападна политическа идеология, има потенциала да се разпростре в целия мюсюлмански свят, а дори и извън него.

По ирония на съдбата, Съединените щати имат значителна заслуга за неговия възход. Навремето съветската окупация на Афганистан се сблъска с толкова сериозна съпротива (и в крайна сметка се провали), защото руснаците трябваше да се сражават с моджехидините, въоръжени и подготвени от ЦРУ, следващо принципа, че „врагът на моя враг е мой приятел”.

Нека си припомним и кой режим направи най-много за разпространението на ислямския фундаментализъм след 1979. Отговорът е Саудитска Арабия – най-важния съюзник на САЩ в арабския свят. При това да не забравяме, че гръбнакът и, особено, лидерите на джихадисткото движение не произлизат от средите на бедните и онеправдани жители на Близкия изток, а обикновено притежават западно образование и нелоши доходи.

Но най-голямата опора на радикалния ислям е фактът, че на негова страна е демографският фактор. За западната култура, срещу която той води своята „свещена война”, е невъзможно да се справи с огромния репродуктивен капацитет на традиционните мюсюлмански общества. В тази връзка ще припомня, че ислямската революция с един замах ликвидира всички свободи, по западен модел, с които навремето разполагаха жените в Иран. В съответствие със стриктните изисквания на шариата, днес те са длъжни да носят забрадки на всички обществени места. Строга сегрегация по полов признак бе въведена в училищата и обществения транспорт. Появата на жените-водещи, както и на актрисите и певиците по телевизията беше забранена. Иранските жени не могат да изучават инженерни и селскостопански специалности, или пък финанси. Всички важни държавни институции и постове бяха систематично прочиствани от женско присъствие, същото се отнася и за съдебната сфера. През декември 1979 бившата министърка на образованието Фарохру Фарса беше екзекутирана, по обвинение, че е покровителствала проституцията и корупцията и „е водела битка с Аллах”. Контрацептивите и абортите бяха забранени, а възрастта, в която една жена може да встъпи в брак беше снижена до 13 години. Конституцията на Ислямската република недвусмислено обяснява истинската роля на жената в новата теократична държава: да ражда и да отглежда деца. Жените дори бяха извадени от семейната клетка и превърнати в прости вещи и обект на дискриминация и експлоатация. Всичко това помага да си обясним защо, макар че средната раждаемост в мюсюлманските страни спадна в сравнение със 70-те години на миналия век, тя продължава да е два пъти по-висока от тази в Европа.

Макар че никога не е била феминистка, Маргарет Тачър осъществи във Великобритания една съвършено различна социална промяна, тясно свързана с процеса на либерализация на западните икономики в края на ХХ век. С упадъка на традиционните синдикати и въвеждането на гъвкави форми на заетост, за британските жени стана далеч по-лесно да си намерят подходяща работа. Законодателството, насочено против дискриминацията по полов признак, им даде всички възможности да правят кариера. В същото време лесният достъп до контрацептивите, както и разрешаването на абортите, даде на жените от Запада безпрецедентен контрол върху тяхната собствена плодовитост. Всъщност, двете неща вървят заедно. Жените искат да работят, или пък икономическите условия ги принуждават да го правят. Само че е много по-трудно да работиш, когато се грижиш за три или четири деца, и въпреки това да изглеждаш добре, така че съвременните жени предпочитат да имат само едно или две, а в много случаи и нито едно. От края на 70-те години на миналия век средната европейска семейна двойка има по-малко от две деца, като през 1999 цифрата беше само 1,3, докато изискването за съхраняване броя на населението поне на едно и също ниво е средният брой на децата в семейството да е малко над две.

Казано по-простичко, европейците са престанали да се репродуцират. Отделът за населението на ООН предвижда, че ако плодовитостта остане на сегашните си ниски нива, през следващите петдесет години населението на Испания ще намалее с 3-4 милиона, а това на Италия – с 20%. Като цяло, броят на коренните европейци ще намалее с 14 милиона. Ще припомня, че дори двете световни войни не са довели до толкова драматичен спад на населението.

Последиците от тези две противоположни тенденции са драматични. През 1950 населението на Великобритания трикратно е надвишавало това на Иран. През 1995 обаче числеността на иранското население надмина тази на Обединеното кралство, а през 2050 иранциге ще са с 50% повече от британците. В момента, годишният процент на нарастване на населението е над седем пъти по-висок в Иран, отколкото във Великобритания. Преди сто години – когато Европа разполагаше с достатъчно „излишно” население, което да прекоси океаните и насели Америка и Австралия, в държавите, формиращи днес Европейския съюз, са живели 14% от всички хора на планетата. В края на ХХ век цифрата падна до 6%, а според прогнозите на ООН, през 2050, ще достигне само 4%. Което поражда най-малкото един труден въпрос – кой ще плаща данъците, необходими за поддържането на щедрата пенсионна система на Стара Европа?

След като през 2050 се предвижда средната възраст на испанците, гърците и италианците на надмине 50 години (като всеки трети ще бъде на възраст над 65 години), държавите на благоденствието, създадени след Втората световна война изглеждат невъзможни. Защото всеки новороден европеец ще трябва през целия си трудов живот да плаща 75%-ови данъци, или пък щедрите пенсии и разходи за здравеопазване трябва да бъдат забравени.

Алтернативата е европейците да толерират една непрекъснато нарастваща легална имиграция отвън. ООН твърди, че за да се запази съотношението между работещи и неработещи от 1995, Европа трябва да приема поне по 1,4 млн.мигранти от днес до 2050. Ще припомня, че средната численост на нетната миграция през 90-те години на миналия век беше 850 хиляди.

Откъде обаче ще дойдат тези нови имигранти? Очевидно е, че Източна Европа въобще не е в състояние да покрие нуждата от тях. Просто защото, според ООН, населението в тази част на Стария континент ще намалее с ? до 2050. Така че онези, на които се привиждат тълпи от източноевропейци, заливащи т.нар. “Стара Европа”, са загубили връзка с реалността – вместо на Изток, те би трябвало да гледат на Юг. Истината е, че европейските съседи, демонстриращи най-голям ръст на своето население от 90-те години на миналия век насам (причините за това разгледахме по-горе), са държавите, в които ислямът или доминира, или е единствената религия. Да вземем за пример Мароко, където раждаемостта е седем пъти по-висока отколкото в съседна Испания. В най северната точка на Мароко, точно срещу Гибралтар, се намира малкият испански анклав Сеута – една от малкото оцелели останки от имперското минало на Испания. Днес обаче, това вече не е предния пост на една агресивно експанзионистка европейска империя, а последната преграда, издигната от една държава, която (както и целият континент Европа) се намира под обсада. Защото в подстъпите на Сеута са разположени огромни палаткови лагери, където живеят десетки хиляди хора от Магреб и други райони на Африка, някои от които са бежанци от зоните на военни конфликти, а други просто търсят по-добри икономически перспективи. Всички те отчаяно се стремят да прекосят тесния пролив, промъквайки се покрай испанските гранични кораби. Европейският съюз реагира, отпускайки средства за изграждането по границите на анклава на дълга пет мили ограда с бодлива тел, наблюдателни кули и инфрачервени камери. Европейските чиновници твърдят, че нямат представа за точния брой на онези, които всяка година се промъкват нелегално в Европа. Броят на заловените в големите пристанища на континента нелегални имигранти е 50 хиляди годишно, но е невъзможно да се каже, колко действително са успели да преминат, както и какъв е броят на загиналите по пътя. Всяка седмица, испанската полиция, патрулираща във водите между Африка и Европа, залавя десетки хора (повечето мароканци), опитващи се да достигнат Южна Испания, или пък Канарските острови с малки лодки (“патерас”), използвани и за контрабандни операции. За онези, които оцелеят в тази авантюра испанското градче Ел Ехидо се превръща във “врата” за Европейския съюз. В задушаващия ад на местните оранжерии се трудят над 20 000 имигранти, при условия, в които малцина испанци биха издържали.

Ел Ехидо е само един от примерите за това, което мнозина наричат “Еурабия”. Едно младо общество от южната и източна част на Средиземноморието постепенно колонизира (в първоначалния смисъл на това понятие, от времето на древните гърци и римляни) сенилния и секуларизиран континент в северната и западна част на региона. Днес поне 20 милиона мюсюлмани постоянно живеят в Европейския съюз, като броят им само ще нараства. Пророчеството на историка Бърнард Луис, че мюсюлманите ще бъдат мнозинство в Европа до края на ХХІ век, може би е твърде пресилено, но е ясно че през 2099 изповядващите исляма ще са повече от християните, поради колапса на религиозното чувство и ролята на Църквата сред коренните европейци.

Както можеше да се очаква, ръстът на числеността на мюсюлманските общности генерира определено недоволство сред част от т.нар. “стари европейци”. Защото независимо от положителния ефект от имиграцията за европейската икономика, налице е и нарастване на разходите за неквалифицираните чуждестранни работници. Резултат от което са периодичните изблици на насилие. Осъществяват се нападения срещу имигранти, понякога и срещу техните джамии. През 2005 в източните предградия на Париж тълпи от гневни млади хора, предимно мюсюлмани, предизвикаха хаос след като двама криминално проявени имигранти загинаха, преследвани от полицията.

Фактът, че част от европейските мюсюлмани (при това далеч не всички от тях принадлежат към първото поколение имигранти) са свързани с радикални ислямистки организации, също допринася за взаимния антагонизъм. Някога испанците и британците си имаха проблеми с тероризма на националистически и сепаратистки елементи от техните собствени етнически малцинства. Но нападенията в Мадрид (март 2004) и Лондон (юли 2005) показаха, че Европа е изправена пред нов “вътрешен враг”.

В 52-ра глава на своята прочута книга “Залезът и упадъкът на Римската империя” Едуард Гибън поставя въпроса, дали ако франките на бяха победили арабите при Поатие през 732, цяла Западна Европа нямаше да бъде покорена от Исляма? “Може би – спекулира Гибън с характерната за него ирония – днес в колежите на Оксфорд щеше да се изучава Коранът, а преподавателите да разясняват свещените истини, съдържащи се в учението на Мохамед”. Когато е писал тези редове, целта му вероятно е била да развлече читателите, само че днес нещата изглеждат другояче. Наскоро в Оксфорд беше открит новият Център за ислямски изследвания, който разполага със собствена джамия с купол и минаре. Изпълнението на пророчеството на Гибън символизира фундаменталната преориентация на света през миналия ХХ век.

Преди сто години Западът управляваше планетата в резултат от столетията на отвъдморска експанзия и колонизация. Днес от западния империализъм е оцеляло твърде малко, като изключим залязващото американско военно присъствие в Близкия изток и Азия. Тогава границата между Запада и Изтока минаваше някъде в района на Босна и Херцеговина, днес тя минава през всеки европейски град. Това, разбира се, не означава, че конфликтът по тези нови разделителни линии е неизбежен – историческият опит показва, че през следващите години сблъсъците в рамките на едни и същи цивилизации ще бъдат не по-малко, отколкото тези между различните цивилизации. Само че миналият ХХ век ясно ни показа и, че крехката цивилизационна конструкция може много лесно да рухне дори тогава, когато отделните етнически групи, формиращи обществото, изглеждат достатъчно добре интегрирани. ХХ век ни демонстрира също, че икономическата нестабилност значително увеличава вероятността от подобен крах – особено в контекста на новия модел на “държавата на благоденствието”, наложил се в годините след Втората световна война, с характерните за него високи равнища на преразпределяне на средствата за социални нужди и здравеопазване. Защото е много по-вероятно етническите малцинства да бъдат гледани с лошо око, когато времената станат трудни, или пък когато разликите в доходите се задълбочат значително.

Накрая, едва ли е случайно, че в средата на миналия ХХ век като най-кървави бойни полета се очертават места като Полша, Украйна, Балканите и Манчжурия, докато през следващите десетилетия масовото насилие залива все нови и все по-отдалечени точки на планетата – от Гватемала до Камбоджа, от Ангола до Бангладеш, от Босна до Руанда, а напоследък – Ирак и Судан Като отново (както и в предходната епоха на имперски упадък) става дума за гранични спорове, за вакуум във властта, или пък за последиците от политиката на геноцид, провеждана от различни авторитарни режими. Етническите проблеми, икономическата нестабилност и упадъкът на империите – както в миналото, така и днес, това са съставките на фаталната формула. В Ирак са налице всички условия за началото на истинска гражданска война между шиити и сунити (според някои, тя дори вече е започнала). Война, която със сигурност ще ескалира с постепенното съкращаване на американско-британското военно присъствие и лесно може да се прехвърли и в съседните държави от региона. А кой би могъл да предвиди ефекта от подобна “Голяма война” в Близкия изток за мултиетническите градове на съседна Европа?

В зората на ХХ век Хърбърт Уелс описва в известния си роман “Войната на световете” марсианско нашествие, опустошило Земята. През столетието, последвало появата и, хората доказаха, че и без да бъдат подложени на такова нашествие, могат сами да опустошат, не по-зле от извънземните, собствената си планета. Войната на световете, разбира се, е просто научна фантастика. Войната на Света обаче е исторически факт. Възможно е, също както и в романа на Уелс, и тази наша война да бъде прекратена внезапно от някакъв вирус, подобен на птичия грип например, който да ни порази с някоя нова и още по-страшна (в сравнение с 1918) своя мутация. Но докато това се случи, ние ще продължим да бъдем най-страшните врагове на самите себе си. Истината е, че ще можем да избегнем още едно столетие на кървави конфликти, само ако осъзнаем, че силите, които провокираха войните през миналия ХХ век – тъмните сили, разпалващи етническите сблъсъци и имперското съперничество от тлеещите икономически кризи, всъщност работят срещу цялото човечество. Както и, че тези сили все още са сред нас и – нещо по-лошо – те са част от нас, самите.

* Авторът е сред най-известните съвременни британски историци и геополитици, преподавател в Харвардския и Оксфордския университети, автор на няколко книги, последната от които е „Войната на Света” (повече за него - вж. интервюто в Геополитика – бр.1/05).

{rt}

През 70-те години на миналия век в сферата на военно-гражданските отношения и политическата власт в Близкия изток се установи определена стабилност. В това отношение ситуацията в региона силно се различаваше от предходния период на военни преврати през 50-те и 60-те години. Държавата постепенно засили контрола си на обществения живот, използвайки за целта най-разнообразни лостове за въздействие. От края на 70-те и през 80-те години обаче, в арабския свят се развиваха и редица кризисни процеси, при това както в икономическата, така и в политическата област. Във вътрешнополитическия живот на арабско-мюсюлманските държави от Близкия изток допълнително се изостриха етническите, конфесионални и други противоречия, което пък стимулира дезинтеграционните процеси в тях. През първата половина на 80-те в междуарабските отношения започнаха да доминират центробежните тенденции. Тази ситуация се оформи, до голяма степен, под въздействието на определени външни фактори: ислямската революция в Иран, провокираната от Ирак война с режима на аятоласите, както и активизирането на американската политика в региона, основаваща се на тесния съюз с Израел и безусловната му подкрепа в конфликта със съседните арабски държави. Глобализационните процеси и свързани с тях процеси на демократизация и реформи, чиито основен вектор (както и преди) се определяше от Запада, нерядко се интерпретираха от общественото съзнание в арабския свят като опит на западните държави, и най-вече на САЩ, да прекроят политичеката карта на Близкия изток, утвърждавайки доминацията си в него.

Днес, в условията на възникналия „вакуум на авторитаризма”, се очертава реална опасност за ерозия на съществуващия военно-политически баланс в региона. Тя е свързана, преди всичко, с изострянето на битката за смяна на властта, ескалацията на напрежението, поради липсата на решение на израелско-арабския конфликт и иранския проблем, опитите на ислямистите да проникват в местните армии и намесата САЩ във всички тези процеси под предлог да бъде ускорена демократизацията на региона.

През последната четвърт на ХХ и в началото на ХХІ век армията нееднократно се е намесвала в политическия живот на близтоизточните държави. И днес в общественото съзнание на повечето страни от региона тя се възприема като основния гарант за техния суверенитет и сигурност. При това ролята на армията във вътрешнополитическите процеси на различните близкоизточни страни не е еднаква и се определя най-вече от характера на управляващия режим.

По правило, въоръжените сили на арабските държави винаги са изпълнява двойнствена функция. От една страна, армията гарантира защитата на териториалната цялост на държавата и неговия суверенитет от външните заплахи. Не по-малко важна обаче е ролята и като гарант за стабилността на режима и борбата с вътрешните врагове и опозицията. В резултат от това, властта в арабските държави също се оказва в двойнствено положение. От една страна, местните лидери трябваше да си осигурят подкрепата и лоялността на военните, които в качеството си на гаранти за стабилността на режима, се сдобиха със значителна самостоятелност и политическо влияние. От друга – укрепването на политическия контрол над армията често се реализираше за сметка на нейната ефективност в условията на конвенционални бойни действия. Много редки изключения са арабските лидери успели едновременно да гарантират стабилността на властта си и външната сигурност на държавата. В същото време армиите на страните от Близкия изток се сблъскаха със много сериозни проблеми, опитвайки се да гарантират тяхната сигурност. Последният пример за това бе практическата пълната дезангажираност на ливанската армия във войната с Израел през август 2006. Тогава защитата на националния суверенитет и териториалната цялост на страната, на практика, бе поето от ислямистката съпротива в лицето на ливанския клон на Хизбула.

Напоследък в региона все по-настойчиво звучат призивите на представителите на т.нар. радикален, или политически ислям да легализират и разширят участието си в политическия живот на арабските държави. Редица идеолози на умереното ислямистко движение (като например египетският шейх Юсуф Кардауи, или лидерът на туниската ислямистка формация „Ан-Нахда” Рашид Ганучи) се опитват да приспособят исляма към изискванията на демокрацията, т.е. да го „демократизират”. В различните полюси на арабското общество реформаторското движение в исляма и неговите лозунги пораждат много сериозни съмнения в тяхната искреност, както и подозрения относно по-нататъшните намерения на ислямистите, особено ако успеят да се доберат до властта. Неслучайно през последните месеци в „светска” Турция зачестиха дискусиите за ролята на армията и взаимоотношенията между гражданските и военните власти. Като нещата не опират само до промените във висшия състав на турското военно ръководство, новите фигури в което се смятат за далеч „по-твърди и безкомпромисни” от предшествениците си. Нито пък само с процедурите на турската интеграция в ЕС и отправяните периодично от някои европейски политици обвинения, че турската армия прекалено се бърка в политиката. В продължение на предишните няколко десетилетия, но особено през последните години, турската левица очевидно губи конкуренцията на политическата сцена с представителите на политически ислям и затова не вижда никаква друга възможност да съхрани позициите си във властта, освен като се опре на армията.

В тези условия много сериозна заплаха за стабилността на военно-гражданските отношения представлява проникването на радикално настроените ислямисти в армията и появата в нея на отделни (политически) фракции. Възникването на подобни фракции, особено в ключовите подразделения на националните въоръжени сили, по прави, непосредствено предшества осъществяването на военен преврат. Като процесът става особено опасен, когато в офицерските среди се засилват войнствено ислямистките настроения. Защото така се формира необходимата идеологическа база за действия за заговорниците и се появява конкретен мотив за въоръжена акция срещу властта, независимо от големия риск за самите участници в заговора.

По правило, никога досега военните (или поне преобладаващото мнозинство от тях) не са споделяли възгледите на радикалния ислям. Което донякъде се обясняваше с това, че през 50-те и 60-те години революционните офицерски кръгове в арабските страни бяха далеч по-въприемчиви към светските идеологии. В сравнение с останалите слоеве на местното население, офицерите бяха по-добре образовани, по-често пътуваха в чужбина и затова имаха по-добра възможност да попаднат под влиянието на социалистическите и социалдемократически идеи и на техните носители. Освен това, провежданите в повечето арабски армии периодични кадрови чистки, значителна ограничаваха броя на привържениците на радикалния ислям в офицерския корпус, принуждавайки ги да търсят реализация другаде. Всички армии в региона, изключение на Иран, се стремяха да не допускат ислямисти в офицерския корпус. Още повече, че всяка грешка в този случай можеха да струват скъпо, както например в случая с египетския президент Ануар Садат, убит през 1981 от малка група военни-ислямисти по време на един военен парад. В Турция военните традиционно защитаваха светската идеология на кемализма. В Сирия път, в началото на 80-те, армията смаза с голяма жестокост бунта на въоръжената ислямистка опозиция.

В същото време армиите не винаги бяха на страната на светското начало в политиката. Така например, в Пакистан местните въоръжени сили се превърнаха в един от основните „проводници” на ислямизацията на обществото по време на управлението на покойния Зия ул-Хак и дори се формираха в значителна степен, на базата на религиозните убеждения на новобранците. Показателно е, че единствената партия, на която тогавашните власти бяха разрешили да създава свои организации в армията, бе „Джамаат и-ислами”. Все пак, страни като Пакистан и Иран, бяха изключение. Макар че, по известни политически съображения, в армиите на страните от т.нар. Голям Близак изток понякога се допускаше ограничена активност на умерените ислямисти, използвана в интерес на самата армия, чието командване изцяло я контролираше.

Светският характер на турските въоръжени сили винаги се е разглеждал като едно от най-важните завоевания на републиканския модел. В Турция, освен всичко друго, армията изпълняваше своеобразна интеграционна роля, обединявайки жители на различни райони, с различен произход и социална принадлежност, превръщайки ги в единна нация. Турските военни демонстрираха такава решителност и непримирирост по „ислямисткия въпрос”, че дори успяха да накарат министър-председателят Неджметтин Ербакан (лидер на ислямистка партия, управлявал страната през 1996-1997) сам да изгони привържениците си от армията. Военното ръководство следеше с изключително внимание опитите на неговата Партия на благоденствието (Рефах) да наложи шариатско управление в страната. Тази партия на три пъти беше забранявана от военните, или пък под техен натиск (през 1971, 1980 и 1998), макар че отново биваше възстановявана под друга име. В същото време армията се бореше и с ислямистите в собствените си редове. Но след победата на изборите през 2002 на Партията на справедливостта и развитието, чиято идеология в значителна степен се основава на принципите на исляма, и идването на власт на сегашния премиер Реджеп Тайип Ердоган, ситуацията постепенно започна да се променя. Използвайки функционираща в страната „специфична” форма на демокрация, Ердоган, без да нарушава конституцията и законите, успя значително да отслаби влиянието на военното върху турската политика, което напоследък предизвиква нараствощото безспокойство на генералитета.

Малко по-различно се формираха отношенията между армията и ислямистите в Йемен. Заемайки президентския пост през 1979, подполковник Али Абдала Салех (който до обединението през 1990 на Северен и Южен Йемен ръководеше Севера, а през септември 2006 беше преизбран за пореден петгодишен мандат) значително укрепи националната армия, която постепенно се превърна в основната опора на властта. Но след победата над левицата, станала възможна благодарение подкрепата на местните ислямски фундаменталисти от т.нар. „Ислямски фронт”, много представители на който бяха включени в наново сформираните органи на законодателната и изпълнителна власт, военните се оказаха в трудна ситуация. Те бяха принудени да предоставят на ислямистите широки възможности да разгръщат своята политическа дейност. Така, предприемайки определени мерки срещу някои ислямистки лидери, президентът Салех не действа особено активно в тази посока, опитвайки се да избегне открития сблъсък с влиятелните покровители на ислямистите сред местните племенни вождове. Изключение бяха решителните и твърди действия на властите след терористичното нападение срещу американския ескадрен миноносец в пристанището на Аден през октомври 2000. След него йеменското Министерство на вакъфите започна да назначава проповедниците в джамиите, опитвайки се да ограничи агитацията на радикалните ислямисти. Още повече, че най-активните политически фактори в страната – племената и армията – са заинтересовани от привличането на ислямистите на своя страна, като фактор, стабилизиращ политическата ситуация и способен, в определен момент, да изиграе позитивна роля за мобилизирането на масите за преодоляване изостаналостта на страната.

В Египет проникването в националната армия е основната задача на местните ислямисти от 90-те години на миналия век насам (т.е. веднага след като те успяха да се справят с тежките последици от правителствени репресии, последвали убийството на президента Садат през 1981). За това донякъде съдейства и фактът, че през този период правителството започна да провежда политика на “ислямизацията на страната отгоре”, опитвайки се така да изолира от голямата политика радикалните ислямисти и, едновременно с това, да постави под контрол дейността на умерените представители на ислямското движение. В очите на управляващите, тактиката на сближаване с “Мюсюлманските братя” бе оправдана от стремежа да бъдат удържани в определени рамки настроенията на египетската “улица”. Което бе особено важно, предвид растящото социално напрежение, породено от войната в Ирак и нерешаването на палестинския проблем. В същото време, всички опити на водачите на тази организация тя да бъде легализирана, се сблъскваха с неизменния отказ на правителството. През януари 2004 начело на “Мюсюлманските братя” застана Махди Атеф, смятан за един от най-малко консервативните лидери на организацията. Веднага след избирането си, той пое курс към сближаване с правителството.

На свой ред, самите египетски власти също се стремяха (поощрявайки т.нар. “национален диалог”) да разширят социалната база на режима и, в същото време, да установят известен контрол над ислямистката опозиция. Хосни Мубарак и най-близкото му обкръжение, изглежда, разчитаха, че след като получат депутатски места в Парламента, “братята” ще подкрепят политиката на президента, включително по отношение на приемствеността във властта. В същото време обаче, египетското правителство продържава да вижда в “Мюсюлманските братя” основния си политически съперинк и се отнася крайно сдържано към евентуалното превръщане на организацията в политическа партия.

Като цяло, египетската армия изигра доста незначителна роля в борбата с ислямските екстремисти. През 80-те и 90-те години на миналия век в Египет се наблюдаваше мощна вълна от терористични действия на религиозна почва. Само между 1991 и 1996 в резултат от тях загинаха над хиляда души. Като най-мащабната и добила широка известност акция бе опитът на ислямистите да пленят голяма група чуждестранни туристи в Луксор през 1997. Тогава загинаха 58 души. Показателно е, че по време на трагичните събития в Луксор, ролята на военните се сведе до евакуирането на 14 ранени в Кайро. Тоест, борбата с тероризма не се смяташе за непосредствена и първостепенна задача на египетската армия. Тя изпълняваше функции, свързани почти изключително с отбраната на страната. Предпазливостта на властите в тази сфера беше очевидна. Въвличането на армията в борбата с ислямистите можеше да ускори проникването на радикалните елементи в нейните редове. Както е известно, сред организаторите на убийството на Ануар Садат бяха действащ армейски полковник, както и генерал от резерва. Опитите на Хосни Мубарак да формира специални сили за борба с ислямските екстремисти нямаха особен успех. След бунта, избухнал през 1986 в няколко роти за охрана на реда, последва мащабна чистка на личния им състав, в резултат от която бяха уволнени 20 хиляди души, заподозрени, че са свързани с ислямските радикали. Убийството по време на бунта на висш офицер от специалните части, работещ под прикритие, стана възможно в резултат от заговор, вътре в самите служби. Ето защо египетските власти взеха решение за създаването на специални военни селища, опитвайки се така да предотвратят инфилтрирането на ислямистите в редовете на армията.

Паралелно с това, във военните медии бе подета кампания за делегитимирането на ислямистката идеология и нейните привърженици. В нея се правеше пряк паралел между действията на ислямистите в Алжир и на тези в Египет. Макар че армията не участваше пряко в конфликта между властите и ислямистите, редица високопоставени военни командири смятаха, че в случай на активизиране на радикалните елементи армията следва да участва в антитерористичните операции. Едновременно с това, самият режим, с решението си да предава заловените ислямисти на военен съд, даде да се разбере, че при нужда е готов да използва въоръжените сили в борбата с ислямските радикали.

Развитието на политическите процеси в Египет и в региона, като цяло, значително повлия за промяната на взаимоотношенията в триъгарника: управляващи-ислямисти-армия. Сериозният успех на “Мюсюлманските братя” на парламентарните избори в края на 2005, откри пред ислямистите нови възможности за участие в държавното управление. Ако “братята” все пак бъдат легализирани, те ще могат реално да влияят върху промените в местното законодателство, както и да издигнат собствен кандидат на бъдещите президентски избори. Което пък може радикално да промени воеонно-политическия баланс в Египет, особено предвид изострящият се проблем за смяната и приемствеността на властта.

В Сирия, активно действащото през 50-те и 60-те години на миналия век движение на “Мюсюлманските братя”, както и свързаните с него ислямистки групировки, бяха напълно разгромени в периода 1976-1982. Идването на власт на новия президент Башар Асад обаче, доведе до определени промени в отношението на новото правителство към политическия ислям. Така, Асад отмени издаденият от баща му през 1983 указ, забраняващ на ученичките и студентките на носят традиционните мюсюлмансски забрадки (хиджаб). През 2003 пък на наборните военнослужещи беше разрешено да се молят във военните лагери, което е в противоречия с цялата дотогавашна политика на сирийските власти, опитващи се да изкоренят всякакви религиозни прояви в армията. В миналото, армията демонстрираше отношението си към исляма единствено с присъствието в историческата джамия на Омеядите (по време на големите мюсюлмански празници) на някои висши сирийски военни, стоящи редом с президента.

Процесът на укрепване на политическия ислям в Сирия постави пред местните лидери въпроса за допускането на представителите на ислямското движение до участие в държавното управление. Напоследък, редица високопоставени партийни функционери изглежда смятат, че “баасистите” трябва да се сближат с ислямското движение за да повишат популярността си сред масите и най-вече сред младите сирийци. Така, според местния депутат Мохамед Хабаш, властите следва да започнат диалог с “умерените” ислямисти. Той смята, че днес около 80% от “ислямската улица” в Арабския изток са традиционалисти-консерватори, непризнаващи друга вяра, освен исляма. 20% са “реформатори”, които смятат, че “пътят към вярата в Бога не е само един” и само 1% са радикалите и екстремистите. Разногласията по този въпрос сред приближените на президента Башар Асад провокира известно напрежение както сред редовите членове на управляващата партия БААС, така и в средите на ляво-либералната опозиция. Още повече, че и сирийските ислямисти също не са единни. Сред тях има привърженици на твърдата линия, т.е. на въоръжената съпротива срещу властта. Илюстрация за което през 2004-2006 станаха многобройните сблъсъци между сирийските сили за сигурност с различни организации на войнствения ислям, като например “Джунуд аш-Шам”. По правила, управляващите се стараят да не използват редовни армейски части в борбата с ислямските екстремисти, опасявайки се от проникването на техни привърженици в редовете на войската. Основната дейност за предотвратяване на религиозния екстремизъм както и борбата с въоръжените нападения на ислямистите поета от службите за сигурност и специалните части. С нарастването не популярността на идеите на политическия ислям в арабския свят обаче, несъмнено ще се усилва тенденцията към постепенното легализиране на ислямистките движения и организации, превръщането на “умереното” им крило в част от структурите на властта, както и проникването на представителите на политическия ислям във въоръжените сили.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През последните години редица водещи идеолози на т.нар. „глобален джихад” все по-често призовават за използване на оръжия за масово поразяване в „свещената война” срещу Запада. Ал Кайда, в частност, нееднократно заплашваше, че ще използва подобно оръжие срещу САЩ и съюзниците им. В различни радикално-ислямистки сайтове могат да се открият достатъчно пропагандистки материали по темата. Теоретиците на съвременния радикален ислямизъм акцентират върху няколко аспекта на проблема. На първо място – върху осигуряването на достъп до оръжията за масово поразяване. Като обикновено се препоръчва да се търсят необходимите за производството им елементи и суровини, най-вече, на територията на постсъветското пространство и особено се набляга на сътрудничеството с режимите, вече разполагащи с такива оръжия. На второ място се предлага формирането на специални групи, способни да изберат подходящата цел и да я атакуват успешно, използвайки оръжия за масово поразяване. И на трето място – да се изгради подходящата идеологическа основа, оправдаваща подобни атаки.

На 28 септември 2006 водачът на Ал Кайда в Ирак Абу Хамза ал-Мухаджир призова технократите - химици и физици, да се присъединят към джихада в тази страна, заявявайки им, че: „така ще можете да използвате научните си знания в битките”. Пак тогава той предложи да бъдат осъществени нападения с биологично оръжие и т.нар. „мръсна бомба” срещу американските бази в Ирак, подчертавайки, че „те са идеалното място за изпитание на този тип оръжия”.

През 2003-2004 в Ирак беше ликвидирана група, занимаваща се с производството на химическо оръжие и свързана с радикалната ислямистка организация „Джаиш Мухамад”, която беше постигнала известни успехи в това отношение. Все пак, според специалистите, дори и да не бе разгромена от американците, групата едва ли би успяла да организира масово производство на съответните химически компоненти, поради липса на производствени мощности и необходимата квалификация.

Сред най-твърдите привърженици на тоталната война срещу Запада и използването на оръжия за масово поразяване в нея е Фарис Ахмад ас-Захрани (известен още и като Абу Джандал ал-Азди). До 2003 той бе член на групата на известният идеолог на ислямизма Юсуф ал-Айри – автор на книгата „Джихадът в Ирак: надежди и заплахи”, който беше убит през същата година от саудитските специални служби. Самият ас-Захрани пък бе арестуван от саудитците през ноември 2004. Малко преди ареста си той публикува статията „Ал Кайда и асиметричната война”, в която анализира тактиката на мрежата на Бин Ладен в краткосрочна перспектива, поставяйки ударението върху психологическия ефект на извършваните от нея терористични акции. Според него: „Асиметрията е в използването на нови методи, нетрадиционна тактика, нови видове оръжия и технологии и предполага нестандартно мислене и достатъчно фантазия за да бъде иззета инициативата от противника и се гарантира необходимата свобода на действие”.

През декември 2002 Абу Шихаб ал-Кандагари, който поддържа и ръководи един от най-радикалните ислямистки форуми в Мрежата, публикува там статията си „Ядрената война като начин за унищожаването на САЩ”. Тя има най-вече пропагандистки характер и в нея липсва каквато и да било теоретична обосновка на „правото” да бъде използвано оръжие за масово поразяване. Но въпреки липсата на идеологическа основа, тя може да се смята за един от първите открити призиви за нов етап на противопоставянето между „Световния фронт на джихада” и Запада. В нея, в частност, се казва: „Да, правилно си прочел заглавието. Това е единствения начин да бъдат унищожени максимален брой американци. Става дума за ядрен терор, от който САЩ никога не са се опасявали, просто защото никога не са го очаквали. По време на Втората световна война, Америка използва ядрено оръжие, като отмъщение за японското нападение над Пърл Харбър. Днес, Съединените щати използват мощни и свръхмодерни оръжия за унищожаването на мирното население в Ирак и Афганистан. Те поддържат руснаците във войната им срещу чеченците. И то не толкова от любов към руснаците, колкото от омраза към мюсюлманите. САЩ използват оръжие, което заразява земята на противника за хиляди години напред. Ал Кайда обаче разполага с „мръсна бомба”, с която може да атакува американските градове, превръщайки тази нация в тълпа от заразени и болни хора. САЩ ще бъдат унищожени и това ще бъде последицата от злоупотребата с ядрената енергия срещу интересите на слабите”.

Друг привърженик на войната с използване на оръжие за масово поразяване срещу Запада е Насър бин Хамад ал-Фахл (45-годишен саудитец, автор на редица публикации за стратегията и тактиката на съвременния радикален ислямизъм, който бе арестуван през 2003 в Саудитска Арабия). На практика, той развива по-нататък стратегията на „асиметричната война”. През септември 2002 публикува статията „Свещените страници на септемврийските атаки”, в която подрепя този тип акции, защото са високотехнологични: „Ако американците използват Ф-15 или „Торнадо”, тогава моджехидините ще използват „боинг”-и и „еърбъс”-и”. Ал-Фахл се опитва да обоснове провеждането на подобни терористични нападения, водещи до гибелта на множество мирни жители - жени, деца и старци. Според него, това е своеобразно използване на оръжия за масово поразяване: „Ако можем да се защитим от чуждестранните завоеватели, използвайки оръжия за масово поразяване, това е позволено, дори и ако доведе до гибелта на милиони...”.

По-късно Ал-Фахл публикува книгата „Правила за използване на оръжията за масово поразяване срещу неверниците”, в която подлага на критика фундаменталните принципи на международното право, използвани от Запада, определяйки ги като „погрешни”, защото не се основават на принципите на свещения ислямски закон. Той твърди, че страните, които участват в кампаниите в Ирак и Афганистан и в същото време се обявяват против разпространяването на оръжията за масово поразяване (и, най-вече, САЩ и Великобритания), сами са използвали такива оръжия в миналото. Ал-Фахд смята, че „мюсюлманите следва да действат в зависимост от собствените си възможности и качества в битката срещу Запада, включително използвайки в нея радиоактивни, химически и бактериологични вещества. Ако нямат друг начин да унищожат врага, те не бива да се спират пред нищо, дори и ако това доведе до гибелта на жени и деца, включително и на мюсюлмани”. Според него, ако убийството на мюсюлмани се налага от обстоятелствата, то е допустимо, и привежда редица доводи в полза на използването на оръжия за масово поразяване. Основавайки са на принципа „око за око и зъб за зъб”, той пише: „някои измежду нашите братя са изчислили, че през последните няколко десетилетия САЩ са убили 10 млн. мюсюлмани, без да броим бежанците, прогонени от домовете си. Що се отнася да вредата, нанесена на ислямската общност от самолетните атаки и ракетните удари, размерите и са известни само на Аллах. И, ако взривите ядрена бомба сред американците, унищожавайки 10 милиона от тях, както и земята им, както те правят с нашата, това е разрешено и не се нуждае от доказателства”. Така, въз основа на своите „Правила за използването на оръжие за масово поразяване срещу неверниците” и на редица други публикации, Насър ал-Фахд очертава няколко ситуации, в които, според него, се разрешава убийството на жени, деца и старци в хода на джихада:

•  когато нападението се извършва нощем, или в условия, при които е невъзможно да се отличат жените и децата от бойците на неверниците, тогава те могат да бъдат убити, макар и неумишлено;

•  когато неверниците използват жените и децата като „жив щит” (в това отношение той цитира известния средновековен ислямски философ Ибн Таймия, според който за да бъде унищожена армията на враговете на исляма се разрешава убийството не само на жени и деца, но и на мюсюлманите, използвани като жив щит);

•  когато се използват ракети, бомби и тежка артилерия, което също води до жертви сред мирните жители;

•  когато жените и децата също се сражават срещу моджехидините;

•  когато те ръководят своите народи;

•  когато неверниците също убиват жени, деца и старци.

На свой ред Али ибн ал-Худейр (роден през 1954 в Саудитска Арабия, идеолог на съвременния радикален ислям и автор на множество статии в подкрепа на Движението Талибан и атентатите от 11 септември), който бе арестуван преди време от саудитските специални служби, смята, че в борбата срещу Запада са допустими всички средства – включително убийства на мирни жители и унищожаване на имуществото и стопанството им, ако това отговаря на интересите на ислямската умма. Като доказателство, той цитира Ибн Таймия, според който: „богословите са единодушни, че унищожаването на дърветата и урожая на неверниците се разрешава, ако те също постъпват така с нас, или пък, ако без това е невъзможно те да бъдат унищожени...”. Отчитайки многобройните жертви и разрушения, понесени от мюсюлманския свят в резултат от самолетните атаки и ракетните удари на САЩ и техните съюзници, Ал-Худайр цитира една сура от Корана, според която „ако някой убие човек не като отмъщение за убийството на друг човек, или за някакво друго насилие, това се приравнява към убийството на всички хора”. На това основание, той смята, че използването на оръжия за масово поразяване срещу САЩ и техните съюзници, което би довело до гибелта на мирни жители, заразяване на почвата и водите и унищожаване на селското стопанство и икономиката въобще, е разрешено.

Споменатият по-горе ислямистки идеолог Юсуф ал-Айри, пише в книгата си „Истината за „новата” война на кръстоносците”, че ако „неверниците нападат жени, деца и старци, които са мюсюлмани, същото следва да бъде извършено и спрямо тях. Не бива да забравяме за убитите в Ирак над един милион души, за разрушенията, или за заболелите от левкемия в резултат от използваните от американците бомби с обеднен уран”.

Осъденият наскоро британски терорист Дирън Барот (Иса ал-Хинди), участвал в сражения на страната на ислямистите в Кашмир, публикува книга, озаглавена „Армията на Медина в Кашмир”, в която описва бойния си опит. Според него, единственият начин за защита против „окупаторите” днес е „франговата атака срещу територията на страните, участващи в агресията срещу Исляма”. Барот смята, че радиокативните вещества имат голям потенциал в това отношение и затова за първостепенна задача следва да се приеме получаването на достъп до тях. Самият той изучава специализираната литература по тази тема.

В някои пакистански медресета, контролирани от радикалните ислямисти, и в частност в „Бинори”, където се обучават „студенти” от различни мюсюлмански страни, в главите на младежите се набива тезата, че „пакистанската атомна бомба” принадлежи на цялата мюсюлманска умма, а не само на Пакистан. Затова тази страна следва да сподели знанията си в ядрената сфера с останалите мюсюлмански държави, които се нуждаят от тях за да защитят Исляма, т.е. това е религиозно задължение на Пакистан. Мюсюлманите не само имат правото, но и религиозното задължение да използват оръжия за масово поразяване за да защитят религията си, особено ако не разполагат с други начини за това.

Друг известен теоретик на радикалния ислям е Абу Мусаб ас-Сури. Според някои, именно той е създателят на проекта за „мръсната бомба за мръсната нация” (т.е. за САЩ). Според излизащият в Лондон арабски вестник „Аш-Шарк ал-Аусат”, американският Държавен департамент обвинява Ас-Сури, че е ръководил военните тренировъчни лагери Дерунта и Ал-Гураба в Кабул и Джелалабад, чиято „специализация” са терористичните нападения с използване на токсични вещества. През 2004 Ас-Сури публикува книга за стратегията на „Световния фронт на джихада”, в която пише, че в продължение на три години е анализирал стратегията на джихадизма от 60-те години на миналия век насам и е стигнал до извода, че използването на оръжия за масово поразяване е съвсем реално (впрочем, той откровено го заявява и в откритото си писмо до Държавния департамент на САЩ). Според него, отвлечените самолети, използвани за атаката от 11 септември, е трябвало да бъдат „натъпкани с химически или радиоактивни вещества”. Той призовава Северна Корея и Иран да продължат да разработват ядрените си програми и призовава към сътрудничество с техните режими за да се гарантира достъпа до технологиите за производството на ядрено оръжие, т.е. „да си сътрудничим дори с дявола, за да унищожим най-големия дявол”. В това отношение Ас-Сури дава за пример президента на САЩ Хари Трумън, който оправдава използването на атомни бомби срещу Япония като принудителна стъпка за да бъде ускорен краят на Втората световна война. Според Ас-Сури, днес Америка по нищо не се отличава от тогавашна Япония и стига до извода за възможното използване на оръжия за масово поразяване срещу САЩ. В книгата си той отбелязва, че не вижда особен ефект от партизанската война срещу американците и техните съюзници в Месопотамия. „Единственият начин за унищожаването на САЩ е срещу тях да се използва някакъв вид оръжие за масово поразяване. Като моджехидините трябва да го получат от онези, които разполагат с такова оръжие, или сами да създадат „мръсна” ядрена бомба”. Ас-Сури дели моджехидините на няколко категории, сред които особено значение придава на т.нар. „групи за стратегически операции”. Последните следва да разполагат с отлична финансова и техническа база, както и да са напълно подготвени за използването на оръжия за масово поразяване. Според Ас-Сури, достъпът до този тип оръжия ще стане нова фаза в противопоставянето на Запада.

През октомври 2006, на един от водещите ислямистки сайтове, бяха публикувани инструкции за производството на „мръсна и биологична бомба”. Самият Бин Ладен препоръчва да се търсят канали за достъп до химическите, биологични и радиоактивни вещества, включително. и до оръжията за масово поразяване, разположени на територията на постсъветското пространство. В посланието си към водача на талибаните молла Омар той подчертава, че в мюсюлманските държави от бившия СССР има много квалифицирани специалисти, работили в миналото в заводите от съветския военно-промишлен комплекс и притежаващи опит в това отношение. Именно те могат да изиграят ключова роля за създаването на оръжия за масово поразяване, които след това да се използват срещу враговете на Исляма. На свой ред лидерът на индонезийската ислямистка организация Джамаа Ислямия Абу Бакар Башир наскоро отправи обръщение, в което твърди, че ако се наложи мюсюлманите могат да използват оръжия за масово поразяване в градове като Лондон, Ню Йорк или Москва.

Достъпът до подобни оръжия със сигурност ще се окаже качествено нов етап в битката на „фронта на глобалния джихад” срещу Запада (част от който е и България). Евентуални терористични атаки с използването им ще имат непредсказуеми последици, като броят на жертвите ще се изчслява в стотици хиляди. Използването на оръжия за масово поразяване ще доведе до гибелта на представители на най-различни религии, включително и мюсюлмани. И макар че атентатите на терористите-камикадзе също водят да гибелта на мирни граждани, ефектът на нападенията с подобни оръжия ще бъде с няколко степени по-висок. Затова и авторите на статии и книги, призоваващи за използването на оръжия за масово поразяване „в името на Исляма”, се опитват да формират необходимата за целта идеологическа основа, оправдаваща масовата гибел на милиони невинни хора. Разширяването на броя на страните, притежаващи такива оръжия, както и убийствата на отделни хора с помощта на радиоактивни вещества, допълнително изострят проблема, увеличавайки вероятността те (или пък техни компоненти) да попаднат в ръцете на международните терористични структури на „глобалния ислямизъм”.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Макар че според мнозина мястото на радикалните ислямисти е в затвора, проучванията сочат, че напоследък, в редица западни държави, тъкмо затворите са се превърнали в един от най-мощните генератори на ислямизъм. Именно там най-успешно се реализира процесът на вербуване и обучение на младите радикали. В тази връзка си струва да припомним и, че покойният лидер на Ал Кайда в Ирак Ас-Заркауи окончателно прегръща каузата на радикалния ислям едва след като попада в един и същи затвор с известния идеолог на съвременния ислямизъм Ал-Макдиси.

Според директора на Агенцията за национална сигурност на Франция Паскал Мейо, поне сто активни ислямисти, излежаващи присъди в затворите на страната, се занимават с вербуването на дребни престъпници-мюсюлмани, решили да се обърнат към религията. По данни на френските специални служби, през 2005, са засечени 175 случая на формиране на радикални ислямистки групи в 168 затвора на страната (от всичко 188), като в 30% от случаите те са възникнали спонтанно, а в 20% става дума за групи, възникнали под влиянието на затворници, изповядващи конкретно радикално течение в исляма. През последните години във френските затвори се наблюдава прогресивно нарастване на броя на затворниците, подкрепящи радикално-ислямистката идеология, отхвърлящи западната ценностна система и вярващи, че насилието е единствения път за постигане на целите им.

Властите наблюдават развитието на тази опасна тенденция от средата на 90-те години на миналия век насам, когато рязко нарастна броят на терористичните акции, извършени от радикални ислямисти, които преди това са лежали в затвора. Именно в затворите се формират много от новите радикални ислямистки мрежи, които продължават да разчитат на бившите затворници и след освобождаването им. Така, през септември 2005, френските части за борба с тероризма ликвидираха в едно парижко предградие терористична ислямистка група, създадена навремето в затвора Сафу от небезивестния алжирски екстремист Бурада, осъден на 10 години за участието си в подготовката на терористичната атака в столичното метро през 1995.

През октомври 2005, в Бурже (Централна Франция) радикалните ислямисти привличат към „каузата на Аллах” един от надзирателите в местния затвор, който след това сам започва да вербува ислямисти в затвора и извън него, както и да набира доброволци за джихада в Ирак.

Френските власти са особено обезспокоени от факта, че именно т.нар. „нови мюсюлмани” (т.е. хора, приели исляма в затвора) са най-активни във вербуването на нови кадри, демонстрирайки предаността си към Аллах. По официални данни, през последните години ислямистите са вербували във френските затвори около 200 души и, макар че според властите не всички от тях ще станат терористи, цифрата е показателна. Според френския социолог от ирански произход Фархад Хосрохавар: „Радикалните ислямисти оказват силно влияние върху съкилийниците си. Обкръжението им наброява до 50 души, като разбира се, не всички са ислямисти. Обикновено бойният опит от „войната с неверниците” им гарантира необходимия авторитет и лидерски позиции в затвора”. Хосрохавар подчертава, че днес между 50% и 80% от всички затворници във Франция са мюсюлмани, докато общият брой на френските мюсюлмани е под 10% от населението на страната. Преобладаващата част от тях са безработни млади хора на възраст между 20 и 30 години. В същото време, френската държава не е предвидила никакви сериозни прегради пред разпространението на ислямизма в затворите. Днес там работят само 69 имама, докато броят на християнските свещеници е около 500, а на равините – 84. Освен това, за разлика от Великобритания (където на всеки двайсет затворници-шиити се падат по двама имами), във френските затвори имами се назначават, само ако местната управата сметне това за необходимо.

Освен това, в много френски затвори колективните молитви на мюсюлманите са забранени, а специална храна им се предлага само срещу заплащане, което пък кара мнозина затворници-мюсюлмани да се смятат за жертви на дискриминация. Всичко това помага за ръста на влиянието на полуобразованите самопровъзгласили се лидери на радикалните ислямисти. Така властите сами улесняват проникването на онези течения в исляма, в които доминират омразата към Запада и призивите за „свещена война” с неверниците. Друг сериозен проблем е нежеланието на имамите да работят под егидата на казионния Френски съвет на мюсюлманското вероизповедание, ръководен от „умерения” Далил Бубакер. Както е известно, повечето френски мюсюлмани обитават „гетата” на големите градове, където криминалните дейности са нещо обикновено. Като още от 90-те години на миналия век френските власти разполагат с данни за тесните връзки между организираната престъпност в мюсюлманските квартали и различни радикално-ислямистки организации, като алжирските Въоръжена ислямска групировка и Ислямския фронт за спасение, много от чиито активисти се преселиха във Франция за да избегнат преследванията на властите и армията в родината си.

Американските власти също са загрижени от факта, че затворите в САЩ са се превърнали в идеална питателна среда за международния ислямизъм. Именно там ислямските радикали установяват лични връзки помежду си и разпалват антиамериканските и антизападни настроения сред затворниците. Последните, които и без това са склонни към насилие, пък се оказват изключително благоприятна аудитория за разпространение на радикално-ислямистките идеи. Неслучайно Ал Кайда вербува част от кадрите си именно в затворите на САЩ и редица други западни държави. Така, Хосе Падиля, бивш член на една от чикагските престъпни групировки, обвинен по-късно, че е подготвял терористично нападение с използване на радиоактивни вещества, бива приобщен към радикалния ислям, докато излежава присъда в затвора на щата Флорида. На свой ред, Ричард Рийд, заловен при опита си да взриви американски самолет с бомба, скрита в обувките му, приема исляма в Лондонския затвор.

През август 2005 американските специални служби провалиха опита на група ислямски терористи да взривят една синагога, както и пункт за новобранци в Лос Анжелос. Вниманието на анализаторите тогава бе привлечено не само от произхода на терористите – всички те се оказаха американци, но и от факта, че акцията е била планирана в затвора „Фолсъм”. Нейни организатори бяха двама затворници, приели исляма, докато излежавали присъдата си. По-късно те самите вербуват още 13 души за каузата на „свещената война” срещу Съединените щаги, а след освобождаването си от затвора формират и собствена група.

Според американските власти, напоследък затворите са се превърнали в „главната мишена” на радикалните ислямистки идеолози. Експертите очертават две основни причини за това: на първо място, наличието на голям брой ненавиждащи системата младежи, а на второ – фактът, че там излежават присъдите си и много ислямски екстремисти. Според известния специалист по проблемите на американските затвори Едуард Кейдън: „За трийсетте години, през които работих в системата на затворите, стигнах до извода, че обидата и злобата са правило, а не изключение сред огромното мнозинство от затворниците. А радикалният ислям им дава шанс да отмъстят на враговете си. Тоест, предпоставките за разпространението на радикалния ислямизъм са налице. Недоволството просто трябва да се насочи в необходимата посока, т.е. да се „ислямизира”. Като за целта в затворите се разпространява подходящата литература и там се появяват за да проповядват все повече радикални имами”.

В Италия законът изисква от затворниците чужденци да напуснат страната в рамките на пет дни след изтичането на присъдата им. Ако не го направят и бъдат заловени, ги чака нова присъда от шест месеца до една година. Според директора на един от италианските затвори Луиджи Кастелано обаче, това се оказва своеобразен омагьосан кръг: „Повечето затворници са зад решетките, именно защото не са напуснали навреме страната”. Затворниците-мюсюлмани в Италия са 14% от всички, макар че ислямът се изповядва от само 1% от населението на страната. Така, затворите се оказват предпочитаната алтернатива за много нелегални имигранти, включително и за радикалните ислямисти, които иначе рискуват да бъдат върнати в родината си.

Както признава един мароканец, излежаващ присъдата си в затвор в предградията на Милано: „тук няма какво да се прави и така започнах да изучавам Корана”. Често като проповедници на исляма в италианските затвори се изявяват не официално назначените от властите имами, а самообявили се за такива лица, с определен авторитет в престъпния свят, или пък избрани от самите затворници. Един от тези „псевдоимами” признава, че „няма ислямско образование, но пък знае повече за исляма от останалите затворници от неговия етаж и затова проповядва на затворниците от Северна Африка”. Почти 30% от затворниците в италианския затвор Болат (където излежават присъдите си над 900 души) са мюсюлмани, като мнозина от тях се молят заедно, макар че принадлежат към различни етнически групи и говорят на различни арабски диалекти. В тази връзка, Луиджи Кастелано отбелязва, че „затворническата управа не може да проследи, как Ал Кайда вербува някой от затворниците, или планира терористична акция, тъй като затворниците говорят на много и различни езици. Мнозина италиански анализатори смятат, че Ал Кайда работи особено активно именно в затворите, вербувайки там нови привърженици.

Известният специалист по проблемите на тероризма Майкъл Раду подчертава, че мнозина от онези, които планират терористични акции, имат криминално минало. Така, „човекът с бомбата в обувките” – Ричард Рийд, както и Хосе Емилио Суарес, който подготвя терористичното нападение в Мадрид, биват приобщени към радикалния ислям именно в затвора. Ирен Бечи, която анализира мястото на религията в затворите на Италия и Германия подчертава, че „в затвора хората се сблъскват особено остро с насъщните жизнени проблеми” и религията им позволява „поне умствено и духовно да избягат от него и от суровата затворническа действителност”.

На свой ред, професорът по социология и експерт по проблемите на тероризма Джим Бекфорд отбелязва, че броят на приелите исляма в британските затвори значително надвишава този на покръстените в християнската вяра. Според него, ислямът привлича затворниците с това, че при цялата строгост на изискванията, която тази религия налага на мюсюлманите, тя им предлага прости отговори на вълнуващите ги въпроси и очертава пред тях едно достатъчно определено бъдеще. Неслучайно много затворници мюсюлмани започват да се молят редовно именно в затвора, други се отказват там от наркотиците и т.н.

В същото време, затворите са идеалното място за проповедите на радикалните ислямисти. Професор Бекфорд смята, че за радикализацията на исляма в затворите влияние оказват редица фактори: скуката, проповедите на радикалните имами, затворническата среда (особено когато затворникът се окаже заедно с група ислямисти), разпространяването на радикално-ислямистка литература. Майкъл Раду пък отбелязва, че налице е отчайваща липса на умерени имами, назначавани от властите. В резултат от което, рискът затворниците мюсюлмани да се окажат под влиянието на откровени екстремисти нараства. След освобождаването си, бившите затворници, възприели радикалните идеи, активно се включват в различни ислямистки групи, още повече, че както отбелязва Джим Бекфорд, често е доста трудно да се направи разграничение между криминалната активност и тази на ислямистите.

В Англия и Уелс мюсюлманите са 8% от общия брой на затворниците. В същото време от британските затвори през последните години бяха отстранени 23 постоянни затворнически имами, 12 временни и 120 имами, посещаващи затворите веднъж седмично. Тези мерки бяха взети непосредствено след атентатите в Лондон през лятото на 2005. В Англия обаче, те нямаха сериозен ефект, защото затворниците-мюсюлмани избраха имами от собствените си среди, които, по правило, са настроени радикално. Що се отнася до мерките на затворническите управи, разрешаващи в затворите да има стаи за молитва на мюсюлманите, а храната им да е съобразени с изискванията на тяхната религия, те на практика водят до формирането на специфична „кланова менталност” сред затворниците, изповядващи исляма, която допълнително ги отделя от останалите и им дава самочувствие. Все по-чести са случаите, когато затворници-мюсюлмани принуждават съкилийниците си да приемат исляма, тероризирайки ги по най-различни начини.

Известният испански съдия Балтасар Гарсон твърди, че испанските затвори, подобно на тези в другите западноевропейки държави, са се превърнали в питателна среда за радикалните ислямистки групи. Директорът на Института по проблемите на националната сигурност на Испания Хуан Авилас пък подчертава, че: „В затворите излежават присъдите си хора, повечето от които са млади, отчуждени и склонни към риск. Те чувстват, че пропиляват живота си и всичко това ги превръща в много подходяща среда за вербуване и подготовка на бъдещи терористи”. Днес всеки десети затворник в Испания е мюсюлманин, като броят им непрекъснато нараства. Така, ако през 2000 броят на затворниците-мюсюлмани е бил 45 хиляди, днес те са вече над 60 хиляди. Властите предприемат мерки за да отделят лицата, обвинени, че участват в различни радикални ислямистки групировки, от останалите затворници-мюсюлмани, но това не винаги се получава. Сериозността на проблема се потвърждава от генералния секретар на Ислямската комисия в Испания Мансур Ескудеро, който, в частност, подчертава, че затворниците-мюсюлмани са най-влиятелната група във всички испански затвори. Сред тях има мнозина активисти на ислямистки организации и тъкмо те могат да ускорят радикализацията на останалите, осъдени за дребни престъпления.

Така, човекът направил взривното устройство за атентата в Мадрид от март 2004 – Хосе Емилио Суарес, е лежал в затвора през 2001 като наркотрафикант. В същия затвор тогава се намира и мароканецът Джамал Ахмидан, член на радикалната ислямистка организация „Такфир уа- ал-Хиджра”. Именно той привлича към исляма Хосе Емилио Суарес, като след освобождаването им двамата активно участват в различни операции на „Такфир уа- ал-Хиджра”, но най-вече в осигуряването на финансови средства, включително участвайки в наркотрафика. Именно в тази сфера старите връзки на Суарес се оказват особено полезни. По-късно Ахмидан поема ръководството на групата, организирала терористичната акция в Мадрид, а Суарес изготвя взривните устройства.

Друг участник в терористичната акция в Мадрид е ръководителят на Ал Кайда в Испания Имад ад-Дин Баракат Яркас. От 2001 той се намира в затвора, като заподозрян, че е свързан с атентата от 11 септември същата година в САЩ. Испанското следствие установява, че Яркас е посещаван в затвора от члена на радикална ислямистка групировка Уалид ал-Масри, в чиито апартамент, в покрайнините на испанската столица били сглобени взривните устройства за терористичните акции в Мадрид. В затвора Яркас и съучастниците му планирали и нападения около сградата на Националния върховен съд на Испания. За да ликвидират терористичната мрежа, испанските специални служби провериха осем затвора като арестуваха 10 затворници-мюсюлмани, а няколко дни по-късно бяха арестувани още петима.

Проблемът обаче е, че във всеки испански затвор е пълно с радикални ислямисти. Техните организации ги подготвят така, че да продължат борбата и след като попаднат там. Така, съвсем наскоро, в един испански затвор бе конфискуван позив, в който се казва: „Нашите братя в планините и пустините се сражават с куршуми и бомби, а онези, които са в затвора, продължават джихада срещу неверниците, проповядвайки исляма със своето сърце и език”.

Един от лидерите на Джамаа Исламия и организатор на терористичната акция на остров Бали (отнела живота на над 200 души през 2002) – Муклас Имрон, продължава да призовава от затворническата си килия към убийства на неверници. Независимо от уж строгия контрол на затворническите власти, той редовно отправя послания към последователите си, написал е 18 книги и успешно проповядва сред затворниците: „Вие, в чието сърце е останала поне малко вяра, нима сте забравили, че убийството на неверници и врагове на исляма е подвиг? Разбирате ли, че пророкът Мохамед и четиримата праведни халифи са модел за нас, а войната срещу неверниците е сред най-важните ни задачи, защото да не забравяме, че и пророкът 77 пъти е воювал с неверниците”. Впрочем, повечето ислямисти, излежаващи присъди в индонезийските затвори, разполагат с мобилни телефони и редовно получават, или изпращат инструкции на своите колеги от радикалните ислямистки групировки.

Средствата за комуникация са задължителен елемент за координиране действията на ислямистите в затворите. В тази връзка, нека припомним, че през март 2006 в три затвора в Йордания избухнаха вълнения, които, както се оказа, са били предварително организирани. Така, в затвора „Джуайда” бе взет за заложник полковник Саад ал-Аджрами – директор на Кралския департамент за управление на затворите. По време на бунта, затворниците демонстрираха солидарността си с двама терористи, отскоро излежаващи присъдите си в затвора „Суака”, които йорданските власти обвиняват във връзки с Ал Кайда (единият бе осъден за убийството на американски дипломат в Аман през 2002). Властите твърдят, че в затвора „Джуайда” са се намирали над 180 радикални ислямисти, включително бойци на Ал Кайда, които са били и организаторите на безредиците. Междувременно, в афганистанския затвор „Пол-е-Шарки” в Кабул също избухна бунт, като според местните власти, затворниците са получавали указания как да действат по мобилните си телефони. Инициатори на вълненията бяха между 350 и 1000 затворници - талибани и бойци на Ал Кайда.

И така, затворите все повече се превръщат в центрове за подготовка на бъдещи терористи. Там се набират нови кадри за радикалните ислямистки формации. Разбира се, когато говорим за разпространението на радикалния ислям в затворите, следва да отбележим и, че систематичните изтезания и унижения в някои от тях (особено тези на източните държави) със сигурност не помагат за намаляване на напрежението.

Според заместник-шефа на Брюкселската полиция Ален Гринярд: „Смесването на активистите на терористичните ислямистки организации със затворниците, излежаващи присъди за други престъпления, се превръща в изключително сериозен проблем. Ислямистите масово привличат в редовете си криминални елементи, специализирали се във фалшифицирането на документи, търговия с оръжие и т.н. Днес в нашите собствени затвори се формират бъдещите терористи”.

Ситуацията се усложнява от това, че далеч не винаги активистите на ислямиските организации са осъдени за терористична дейност: много често те се водят като „нелегални имигранти”, „наркотрафиканти” или „фалшификатори”. Това само улеснява „джихада”, който тези хора пренасят и в затворите – включително европейските. Още повече, че както отбелязва шефът на френския Департамент за борба с тероризма Пиер дьо Флоран, напоследък тероризмът и криминалната престъпност все по-тясно се преплитат.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Напоследък в редица авторитетни близкоизточни медии се промъква информация, че Израел се готви за нова война с радикалната ливанска формация Хизбула, а вероятно и със Сирия. Подготовката се потвърждава и от развитието на политическата ситуация в самия Израел, където нарастват критиките срещу правителството и армейското командване заради неуспехите във войната от лятото на 2006, и чието правителство е силно заинтересовано от „малка, кратка и победоносна война” за да укрепи разклатения авторитет на израелския Генерален щаб, както и на премиера Ехуд Олмерт . Подобна версия лансират редица западни анализатори, свързвайки я и с промяната на вътрешнополитическата ситуация в САЩ след частичните избори за Конгрес и Сенат в края на 2006 и възможните намерения на Белия дом да ускори сблъсъка между Израел и Сирия за да намали натиска срещу американския окупационен корпус в Ирак.

Според тях, Сирия действително може да бъде вкарана във война, която Дамаск досега гледаше да избегне с всички възможни средства. Потвърждение, че в Израел съвсем сериозно се разглежда възможността за пряка военна конфронтация със Сирия е оценката на ситуацията, дадена в края на миналата 2006 от вече биввшия началник на Генералния щаб Дан Халуц, според който нова война със сирийците ще избухне през следващите една-две години. По данни на някои военни източници обаче, не е изключено това да се случи още през пролетта на 2007. Във всеки случай, практическите изводи на израелското командване от миналогодишната война с Хизбула изцяло отговарят на задачите, свързани с подготовката за нови бойни действия: ускорено развитие на противоракетната отбрана, така че да могат да бъдат неутрализирани противниковите ракети с ниска траектория в северната част на страната; отмяна на решението за съкращаване на производството на модерните танкове «Меркава-ІV», за което настояваше правителството; отмяна на съкращаването на сроковете на служба на наборните войници, както и анализът на различните варианти на развитие на конфликта. В тази връзка, експертите посочват и очертаните от генерал Халуц в израелския вестник «Хаарец» причини за възможното начало на войната: «растящата увереност в успеха сред онези сили в региона, които са враждебно настроени към Израел и Запада».

Междувременно, вътрешнополитическите промени в САЩ също се отразяват върху израелската политика. Първата е преминаването под контрола на демократите на Сената и Конгреса, което предполага и промяна на американската политика в Близкия изток. Втората пък е очакваното от мнозина парламентарно разследване на военно-стратегическите грешки, допуснати от САЩ и Ирак, което може да доведе до оставките на още ключови фигури в сегашната президентска администрация, виновни за тях.

Както е известно, още през миналата година оставка подаде военният министър Доналд Ръмсфелд. Последва го посланикът на САЩ в ООН Болтън (заменен от досегашния посланик в Ирак Залмай Халилзад), според някои поста си може да загуби дори и вицепрезидентът Чейни. По-радикално настроените противници на сегашната американска политика в самите Съединени щати разчитаха, че след изборното поражение на републиканците ще последва решение за намаляване броя на американските войници в Ирак, или даже за началото на изтеглянето им още през 2007. Както е известно обаче, вместо това президентът Буш обяви, в рамките на новата си стратегия за Ирак, че там ще бъдат изпратени още над 20 хиляди бойци. Това решение бе разкритикувано от лидерите на демократите в Конгреса и Сената в първите дни на 2007, но посрещнато с аплодисменти в израелския Генерален щаб, според който, всякакви стъпки към ограничаване или изтегляне на американския контингент биха съдействали за присъединяването на Ирак към «източния антиизраелски фронт, редом с Иран и Сирия».

Определено напрежение и безспокойство в Израел предизвикват изявленията на иранските лидери, че възнамеряват да «споделят ракетните си технологии с някои съседни и приятелски страни». Според командващия на Корпуса на стражите на ислямската революция генерал Яхия Рахим Сафари: «Иран разполага с ракети с радиус на действие 2000 км («Шахаб-3»), които могат да застрашат интересите на САЩ». Масло в огъня наливат и декларациите на водача на Хизбула шейх Насрала, че «организацията разполага с 33 хиляди ракети». Изводът на израелското ръководство от оценката на тази ситуация е еднозначен: за да бъде предотвратено евентуално нападение, следва да бъдат предприети превантивни бойни действия срещу Сирия.

Варианта за развитие на ситуацията

Отчитайки всички тези промени в оценката на ситуацията, можем да предположим, че са налице четири възможни сценария, по които през 2007 Сирия да се окаже въвлечена във войната между Израел и Хизбула, както и в иракския конфликт:

Първият вариант – според бившия началник на Генералния щаб Дан Халуц, Сирия, заедно с Хизбула и с подкрепата на Иран, може да атакува Израел от север;

Вторият вариант – пак според израелското военно командване, Сирия, след като предварително си осигури подкрепата на противопоставящите се на Израел арабски държави, може да предприеме самостоятелно настъпление за освобождаването на Голанските възвишения.

Третият вариант – в случай на изтегляне на американските войски от Ирак, Вашингтон ще се опита да си гарантира подкрепата както вътре, така и извън страната, включително и от Дамаск, като при това сирийците ще затворят границата си с Ирак. Предвид намеренията на президента Буш за увеличаване на американския контингент в Ирак обаче, този вариант може да се обсъжда сериозно едва след смяната на администрацията в Белия дом през 2009.

Четвъртият вариант е съвършено противоположен и предполага, че опитвайки се наложат „окончателното решение” на иракския проблем САЩ, с подкрепата на Израел, ще атакуват Сирия, ако тя откаже да затвори сирийско-иракската граница за моджехидините и не прекрати действията на Хизбула в Ирак.

Подобна „малка война” би позволила на сегашното израелско ръководство да повиши силно пострадалия си авторитет. Не е изключено, че евентуалното нанасяне на изпреварващ удар срещу Сирия ще бъде съгласувано с Вашингтон и ще предшества прехвърлянето на американски части към иракско-сирийската граница.

Доскоро мнозина (включително в самата Америка) определяха като най-добър за Вашингтон третият вариант, при който броят на жертвите сред американските военни ще бъде минимален, което е изключително важно във вътрешнополитически план, предвид наближаването на поредните президентски избори в САЩ. В негова полза говореха и данните за тайни преговори между Израел и Сирия, водени през последните години. Днес обаче, именно този сценарий изглежда най-малко вероятен, за сметка на четвъртия, чиито шансове за реализация прогресивно нарастват.

Военните възможности на Сирия и Израел

Израелската армия (ЦАХАЛ) наброява около 185 хиляди души, като частите и са дислоцирани в три военни окръга: Северен, Централен и Южен. В състава на сухопътните войски, чиято численост е 150 хиляди души, влизат три бронетанкови дивизии, две дивизии за оперативен контрол (специализирани за борба с „интифадата”), пехотна (погранична) дивизия, девет бригади (включително пет механизирани пехотни, една бронетанкова, две артилерийски и една паршутно-десантна). Тя разполага с над 100 пускови устройства за оперативно-тактически ракети и балистични ракети със среден радиус “ Йерихон-1” и „Йерихон-2”, 3836 танка, 8100 бронетранспортьора, 448 реактивни системи за залпов огън, 885 самоходни артилерийски установки, 520 буксирни артилерийски системи, 1300 зенитни оръдия. При това вече са възстановени и 3/4 от повредените по време на миналагодишната война в Ливан 140 танка. Тоест, почти две трети от израелската армия са бронетанкови, парашутно-десантни и механизирани съединения и части, притежаващи изключително висока мобилност.

Военно-въздушните сили и частите на Противовъздушната отбрана включват 35 хиляди души (при мобилизация те могат на нарастнат до 57 хиляди). Израелската авиация се разделя на три авиокрила, всяко с по три ескадрили, плюс няколко звена спомагателни самолети и хеликоптери. Общо в състава на ВВС влизат 22 авиационни ескадрили с 438 бойни самолети (в резерв се пазят още 250 самолета „Кфир”), 10 разузнавателни самолети, 6 самолети за далечно радиолокационно откриване „Фалкон”, 37 самолети със системи за електронно противодействие, 17 транспортни самолети, 20 свързочни самолети, 105 учебно-бойни самолети, 173 бойни хеликоптера, 8 хеликоптера за борба с подводници и 150 транспортно-десантни хеликоптера. Основните израелски военно-въздушни бази са Рамат-Давид, Тел-Ноф, Сде-Дов, Хацор, Хацерим, Бикат-Уада, Мицпе-Рамон, Палмахим, Тел ел-Милх и Лод.

По нивото си на подготовка и технологично оборудване бойната авиация на Израел е равностойна на тези на Франция, Германия, или Великобритания. По броя на бойните си самолети, тя е на четвърто място в света, след САЩ, Русия и Китай. Що се отнася до бойния опит, израелските летци превъзхождат дори тези на основния си съюзник – САЩ.

Израелската противовъздушна отбрана включва 17 батареи управляеми зенитни ракети (усъвършенствани ракети „Хоук”), три батареи „Пейтриът”, 8 батареи „Стингър”, 28 зенитно-ракетни батареи, три батареи за противоракетна отбрана „Ероу” („Хец”), както и 12 пускови установки със 144 ракети „Ероу-2”. Батареите с ракети „Ероу” са разположени в Тел Авив, на юг от Хайфа и около Центъра за ядрени изследвания в Димон. Освен това в състава на противовъздушната отбрана влизат 73 изтребители F -15 „Игъл” (две ескадрили), включително техните модификации А-38, B -8, C -16 и D -11.

Израелският военен флот включва 3 корвета, 4 подводници, 14 ракетни катери, 15 брегови катери и 40 спомагателни кораби, а личният му състав е 6500 души. Те са базирани постоянно в Средиземно море (Ашдод и Хайфа) и Червено море (Ейлат).

Въпреки че не го признава официално, Израел разполага и с ядрено оръжие. Според експертите, всяка година в атомния реактор в Димон се произвеждат 3-4 ядрени бойни заряда. Смята се, че страната разполага с общо 200 ядрени бойни единици, като за доставката им могат да се използват наличните самолети F -15, F -16 и «Кфир», ракетите «Йерихон-1», «Йерихон-2» и «Зеев», както и артилерийските гаубици с калибър 203 мм.

Армията на Сирия наброява 380 хиляди души. Сухопътните части, чиито числен състав е 320 хиляди бойци, включва три армейски корпуса, 12 дивизии, четири механизирани и две бронетанкови бригади, шест артилерийски и три ракетни бригади, седем парашутно-десантни бригади, един танков полк и десет полка «командоси». Въоръжението им е: 26 оперативно-тактически и 36 тактически пускови установки, 4410 танка, 2350 бойни машини на пехотата, 725 бронирани разузнавателни машини, 1600 бронетранспортьори, 440 самоходни и 1630 буксирни оръдия, 480 реактивни системи за залпов огън, 908 зенитно-ракетни комплекса от различен тип и 3500 противотанкови ракетни комплекси (от които 2500 са самоходни). Като цяло обаче, става дума за остаряла техника, която при това страда от липсата на достатъчно резервни части и се нуждае от сериозно обновяване и модернизация.

Сирийските военно-въздушни сили и противовъздушната отбрана наброяват 50 хил. души и включват 478 бойни самолети (включително 20 бомбардировача, 134 изтребители-бомбардировачи, 310 изтребители и 14 разузнавателни самолети), 25 транспортни, 31-учебно-бойни и 106 учебни самолети, а също 72 бойни и 110 транспортни хеликоптери. Сирийската авиация се базира на около 20 летища, като най-важните са Дамаск, Алепо, Абу ед-Духур, Думеир, Насирия, Сейкал, Тияс, Хама и Халкале. Макар че се поддържат в постоянна бойна готовност, повечето от самолетите са доста остарели (има само единични бройки от по-модерните руски Су-27 и Миг-29).

Сирийската територия е разделена на две зони за противовъздушна отбрана: Северна и Южна. Противовъздушната отбрана на страната включва две дивизии и 25 зенитно-ракетни бригади (150 батареи). Те са въоръжени с 908 пускови установки и около 4000 зенитни оръдия. Има и два зенитно-ракетни полка (с по два зенитно-ракетни дивизиони, всеки с по две батареи), 48 пускови установки с управляеми зенитни ракети С-200 и 60 пускови установки «Оса».

Анализирайки опита от войната в бивша Югославия, Ирак и Ливан, сирийското военно командване полага значителни усилия за укрепване на цялата система на противовъздушната отбрана. Като за целта спешно се купуват модерни системи за оперативно реагиране и за радиоелектронна борба. Засега обаче, на въоръжение се намират най-вече остарели ракетно-зенитни комплекси, които не са в състояние да окажат сериозно противодействие на израелските и американски средства за осъществяване на въздушни атаки.

Личният състав на сириийския военно-морски флот е 10 хил. души, като корабите са дислоцирани в три военно-морски бази (Латакия, Тартус и Мина ал-Бейд). Флотът разполата с 10 бойни кораба (две фрегати, 3 десантни кораба среден клас и 5 миночистача), 18 военни катери (включително 10 ракетни), 8 патрулни катери, 4 спомагателни кораби, два кораба за десант на танкове, 24 хеликоптера за борба с подводници, 10 мобилни брегови ракетни комплекси и 48 оръдия на бреговата артилерия (включително 36 с калибър 130 мм и 12 – с калибър 100 мм). По-голямата част от тях са купувани от бившия СССР в периода 1979-1986, т.е. са много остарели.

В непосредствена близост до предполагаемата зона на военни действия между Сирия и Израел се намира Хашемитското кралство Йордания, разполагащо с 90-хилядна армия, като на границата с Израел и Сирия са съсредоточени пет мотострелкови бригади и две механизирани дивизии.

В случай на война между Израел и Сирия, Йордания, която, от една страна, подкрепи Сирия при израелските нападки по време на последния сблъсък с Хизбула, но от друга е съюзник на САЩ в Ирак, вероятно ще действа така, както поискат от Вашингтон, като не е изключено да предложи услугите си за установяване на контакти с Дамаск при евентуални преговори между американците и сирийците.

Руският фактор

Лансирайки различни хипотези за бъдещ въоръжен конфликт между Сирия и Израел, не можем да пренебрегваме и ролята на сирийско-руското военно-техническото сътрудничество, още повече, че над 80% от въоръжението на сирийската армия е произведено в Русия.

През последните две години (2005-2006) Сирия усилено преговаряше за нови руски оръжейни доставки. Смята се, че вече окончателно са решени закупуването на изтребители Су-27 и Миг-29, допълнителните доставки на Су-24, както и покупката на руските зенитно-ракетни комплекси С-75 «Двина», С-125 «Печора 2А», С-200 «Ангара», «Куб», «Квадрат» и «Оса», както на противотанкови ракети «Корнет-Э» и «Метис-М». Дамаск особено настоява да получи и изтребители Су-300МКИ, учебно-бойни самолети Як-130, комплекси за противовъздушна отбрана «Панцир С1», зенитни ракетни комплекси за близък бой (4-5 км) «Стрелец», както и две дизелови подводници «Амур 1650».

Според редица руски експерти (като Александър Циганок от московския Институт за Близкия изток например), срещу това Сирия вече е дала съгласие за разширяване на руското военно присъствие в Средиземноморския регион. Както е известно, днес руският Черноморски флот разполага с пункт за материално-техническо осигуряване и временно базиране в сирийското пристанище Тартус. През миналата 2006 там се появиха и няколко руски бойни кораби, участващи, заедно с корабите на НАТО, в операцията “ Active Endeavor ” . Тоест, много е вероятно в бъдеще Тартус да се превърне в руска военно-морска база в Средиземно море. Наличието на подобна база (пък дори и в бъдеще) позволява да се предполага, че Израел едва ли ще посмее да бомбардира именно този участък от сирийското крайбрежие. Нито еврейската държава, нито Русия имат желание да се конфронтират помежду си. С което очевидно са наясно и в сирийското военно командване, затова можем да очакваме, че част от комплексите на сирийската противовъздушна отбрана ще бъдат разположени именно край руските военни обекти.

Вероятното развитие на събитията

Сирия се намира в доста сложна ситуация. Въпреки, че вече стартираха доставките на ново въоръжение от Русия, Беларус и, частично, от други европейски държави, като цяло състоянието на сирийската армия не и дава никакви шансове да се противопоставя по-продължително време на далеч по-модерната армия на Израел. Затова е много съмнително, че Дамаск ще рискува да действа според първия или втория от изброените по-горе четири сценария. Те повече отговарят на вътрешнопартийните игри в Израел, пример за което е заявлението на председателя на израелския Кнесет Далия Ицик, която, в пълен противовес на премиера Ехуд Олмерт и екс-началника на Генералния щаб Дан Халуц, призова за преговори с Дамаск. В интервю за вестник „Маарив” тя твърди, че „ако се споразумеем със Сирия за подписване на мирен договор, това със сигурност ще окаже влияние и върху Хамас, и върху Хизбула, и върху бунтовниците в Ирак”.

При реализацията на четвъртия сценарий обаче, е възможно повторението на операцията на НАТО в бивша Югославия, където пред пакта стоеше задачата не да разгроми югославската армия, а да принуди правителството на Милошевич да изпълни исканията му. Отчитайки огромното превъзходство на Израел и САЩ в сферата на електрониката, компютърната техника, безпилотните летателни апарати и другите високотехнологични средства за командване на войските, средствата за радиоелектронна борба и техническото разузнаване, т.е. във всичко това, което в днешните условия гарантира военното превъзходство, можем да предполагаме, че основните цели на израелската или израелско-американската военна операция срещу Сирия могат да не включват пълния разгром на сирийската армия, а по-скоро принуждаването на Дамаск да прекрати подкрепата си за Хизбула и да затвори сирийско-иракската граница, осигурявайки необходимите условия за организацията на контраофанзивата на американската армия срещу иракските бунтовници.

В рамките на същия сценарий, като допълнителни цели се очертават едновременният разгром и дългосрочното отслабване на палестинските терористични организации, установяване на зони на контрол върху част от сирийското морско и въздушно пространство (по аналог със зоните на контрол в Ирак, след Първата война в Залива през 1991) за прекратяване на възможни доставки на иранско оръжие или прехвърляне на терористични бойни групи. Ако действително е избран именно този вариант, можем да очакваме, че през пролетта на 2007 на Дамаск ще бъде предявен ултиматум, при това формулиран така, че със сигурност да бъде отхвърлен от сирийския президент Асад. А когато това стане, ще последва поредната война, в която основните посоки на израелската (или израелско-американската) атака ще съвпадат с тези от войната през 1967 или пък по време на операцията „Мир за Галилея” през 1982.

Но, ако по една или друга причина този сценарий не се реализира до края на 2008 (когато изтича вторият мандат на президента Буш), възможно е смяната на администрацията в Белия дом да реши и проблема с промяната на основните ориентири по отношение на Ирак и Иран, в резултат от което САЩ вероятно ще започнат преговори с Дамаск, опитвайки се да „привлекат” Сирия на своя страна за да си гарантират минимални загуби при организирането на своето изтегляне от Ирак. При това Вашингтон има какво да предложи на президента Асад: например да окаже натиск върху Израел за връщането на Голанските възвишения, както и за подписването, при това условие, на мир между двете страни (по добре познатата формула „мир срещу територии”), и в същото време да обещае оказването на мащабна финансова помощ за решаване на острите социално-икономически проблеми на Сирия. Не е изключено, сирийците да се съгласят и да осигурят безопасното изтегляне на американците от Ирак. В този случай Сирия има шанса да се превърне в не по-малко важен регионален партньор на САЩ от Израел. Проблемът тук е, че Израел смята за възможно сключването на мирен договор със Сирия, без да и отстъпва цялата територия на Голанските възвишения и предоставяйки като компенсация други територии със същата площ. Тоест, на практика сирийците искат да получат нещо, което нито израелското ръководство, нито общественото мнение в еврейската държава са склонни да им дадат. От друга страна, Дамаск въобще не иска да разглежда предлаганите от Израел „компромисни варианти”.

При реализирането на третия (от изброените по-горе общо четири) сценарий, руснаците вероятно ще трябва да се откажат от всички надежди да се сдобият с военно-морска база в Средиземноморския регион и да осъзнаят, че са направили огромна грешка, когато през 2005 решиха да опростят ? от близо десетмилиардния сирийски дълг към Москва. Затова може да се очаква, че Русия ще ускори оръжейните си доставки за армията на Сирия, опитвайки се да укрепи и военното си присъствие на сирийското крайбрежие, с което да усложни максимално плановете за нова израелско-сирийска война.

* Българско геополитическо дружество

{rt}