Владимир Чуков, Арабският Близък изток и Централна Азия, 508 стр., ИК „Изток-Запад”, София, 2006
“Арабският Близък Изток и Централна Азия” - така е озаглавена последната книга на известния наш ориенталист Владимир Чуков, публикувана от идателство “Изток-Запад”. Томът представлява обемен и съдържащ изключително интересни данни и интерпретации справочник за историята, географията, икономиката и политическия живот на арабските държави и на централно азиатски бивши съветски републики Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан. Като “бонус” авторът е добавил и отделни глави за водещите ислямски организации в този регион - Лигата на арабските държави и Организацията ислямска конференция. С оглед на факта, че над 70% от световните събития и новини идват точно от района на Близкия Изток, това е един позакъснял за нашия пазар справочник. Истината е, че с изключение на изследванията на проф. Христина Мирчева от Софийския университет почти нямаме българска академична литература за студентите и широката публика, която да хвърля обективна светлина върху събитията в арабския свят. Сред безспорните достойнства на книгата е богатия научен апарат, събирането, обработването и цитирането на най-модерните изследвания, теории и хипотези за всяка отделна страна в сборника. Желанието на автора да даде пълна историческа плътност на своите студии личи дори и от факта, че макар и в бележка под линия не е пропусната дори и такава подробност от най-старата история на Магреба - хипотезата, че може би в района на Тунис и съседен Алжир е имало поселения на древните атланти. Но най-голямото достойнство на изследването е възможността читателят самостоятелно да направи съпоставки и паралели в развитието на всяка от арабските и централно азиатските страни. Така се получава многопланова и изключително точна моментна снимка на днешния Близък и Среден изток. За съжаление извън справочника са останали някои ключови за Средния изток страни, като Иран, Пакистан, Афганистан и Азербайджан. Но този материал винаги може да бъде допълнен в едно последващо издание на сборника. Ако приложим метода на сравнението и съпоставянето ще видим, че арабският свят може условно да бъде разделен на две големи групи държави. Едното множество обединява страните на бившите “революционни” правителства, където панарабизмът отстъпва място на войнстващия ислямизъм. Друга общност формират арабските монархии, съсредоточени основно в нефтодобивните райони на Персийския залив. Към тях можем да добавим и кралствата Мароко и Йордания. Първите държави водят трудни и заплетени антиколониални борби, като, в крайна сметка, в новосъздадените държави на власт идват военни олигархии от млади, самонадеяни и амбициозни офицери. Повечето диктатори и популистки водачи на панарабските революции от средата и втората половина на миналия век имат ниска или повърхностна образованост (или самообразованост). В ролята им на “революционни водачи“, те изпитват отвращение към западния модел на демокрация, представян от бившите метрополии и са много по-възприемчиви към тоталитарните и авторитарни форми на управление. Всяка международна стъпка и политика, която противоречи на личното им разбиране за еднолична власт, винаги е отхвърляна и заклеймявана с клишетата, че е “империалистическа” и “ционистка”. Революционните управления от баасистки тип или пък от типа на народните фронтове винаги завършват катастрофално в икономически план, дори когато става дума за толкова богата на петрол държава като Ирак. Волунтаризмът, популизмът и липсата на реалистичен икономически мениджмънт определят развитието на местните икономики. Съчетани с изключително високата раждаемост, те водят до масова безработица и бедност. Въпреки това, нерядко бившите революционни режими и диктатори, от типа на Муамар Кадафи, дори и днес външно запазват своята псевдо-революционна хореография и реторика. Повечето от тях обаче се крепят предимно на терора и мощния и силно разклонен репресивен апарат. Страни като Сирия и Либия дори демонстрират склонност към създаването на “революционни династии“, които потомствено да си предават постта на държавен глава (Башар Асад - Хафез Асад, Муамар Кадафи - Сейф ал Ислям). Всички тези бивши и настоящи революционни режими днес са принудени да търсят спонсори, в лицето на ЕС, САЩ, Китай, Япония и останалите развити страни, които да инвестират в обновяването на изоставащите арабски икономики. След СССР за Сирия например, ролята на подобен спонсор играе Иран, докато Либия се мъчи да демонстрира “отваряне” към западните капитали. За да привлекат инвестиции, макар и с неохота, старите революционни режими и техните епигони са принудени да симулират или провеждат политика на приватизация и отворени врати. Срещу политически ангажименти, като признаването на Израел, подържането на мирни отношения с еврейската държава и влизането през последните години в ролята на арабски посредник, засега единствено Египет съумява (още от времето на Кемп Дейвид) да договори със САЩ твърдо гарантирана ежегодна икономическа и военна помощ. По този път се опитва да върви и хашемитското кралство Йордания. Всички бивши и настоящи революционни режими са изправени пред сложен и нерешим политически парадокс. Гласно или негласно ЕС и САЩ искат от тях да провеждат политика на спазване на гражданските права и демократизация. Но отивайки на демократични избори тези корумпирани режими са застрашени от ислямистките групировки, които използват изборите за да влязат “законно” във властта. Самите ислямисти никога не са били поклонници и радетели на демокрацията, но пък получават масова народна подкрепа именно заради антиправителствените си проповеди. Политическият ислям е заплаха за всички арабски и централноазиатски лидери. Старият политически модел е изчерпан. Парадоксът се усложнява от обстоятелството, че ислямистите също не предлагат ефективен модел за модерно управление. Което означава, че дори и да се доберат до властта чрез избори, или пък чрез гражданска война (подобно на талибаните), ислямистките режими са обречени на кратко и мъчително управление. Като то ще бъде мъчително и съсипващо най-вече за собствените им народи. Когато, по подобие на Иран, ислямистките режими пожелаят да се превърнат в глобална заплаха за света, те ще размахат ядрения ятаган над останалия немюсюлмански свят. Книгата на Владимир Чуков няма за задача да прави анализ на политическия ислям и неговата наддържавна деструктивна сила, идваща от доктрината за наднационалната верска общност - уммата. Именно тази доктрина днес отново се представя пред вярващите като панацея срещу предизвикателствата на съвремеността. Джихадистката умма трябва да заеме мястото на провалилата се някогашна панарабска революционна фразеология. Подобно на панарабизма, и ислямистката умма няма да успее да защити условната арабска нация, но няма и да позволи в арабските страни да се формират класически национални общности от западен тип. За разлика от властовата и управленска криза в бившите “революционни” държави от Изтока, арабските монархии демонстрират консервативна устойчивост. И макар доскоро да бяха дежурен пример за антидемократичност и архаичност, именно легитимните арабски монархии са реален пример за постепенни реформи, имащи шанс да завършат с появата на някакъв работещ модел на ислямска демокрация, успешно противостояща на войнствения ислямизъм. Ако наистина станем свидетели на историческия преход, който администрацията на Джордж Буш-младши формулира като “Големия Близък Изток”, той непременно ще започне от монархиите в Персийския залив. Всеки непредубеден читател на книгата, на Владимир Чуков, може да види приликите в развитието на тези монархии. Повечето от тях тръгват от обединяването на племенни структури и категорично регулиране на родовите и междуродовите задължения. В борбата си с османските власти всички те търсят помощта на Британската империя. За да се съхранят от натиска на арабските националисти и псевдореволюционери през втората половина на ХХ век, персийските монархии засилват връзките си със своя нов стратегически партньор САЩ. През цялото време на студената война, противно на управленските лъкатушения на панарабистките диктатори, персийските монархии показаха завидна управленска устойчивост. Натрупаните средства от петрола, неголемият брой на населението и сравнително хармоничното им преразпределение и инвестиране в инфраструктура и производствени мощности значително укрепиха тези държави. Днес персийските монархии са сред най-богатите държави в света и могат да си позволят да тръгнат по пътя на политическите реформи, избягвайки социалните сътресения. Именно монархиите, с тяхната стабилна управленска власт и модел на държавност, са най-голямата заплаха за ислямистите, защото показват алтернатива за ислямски ред, на пръв поглед основана върху шериата, но интерпретираща нормите на стародавния текст по начин адекватен на съвременните предизвикателства. От друга страна, за да оцелеят срещу натиска на ислямистите, управляващите династии са принудени да търсят широка обществена подкрепа и да вървят по пътя на политическите реформи, водещи до конституционни монархични режими. Като естествена трета група държави, не само по регионален но и по политически признак, в книгата на Владимир Чуков се обособяват централноазитските бивши съветски републики. Въпреки атаките на ислямизма, тези общества вече веднъж са се сблъскали с модерното и трудно могат да бъдат върнати назад към “тоталния талибанизъм”. Много скоро обаче, те могат да се превърнат в постоянен терен на нестихващи граждански борби между различни кланове, верски и етнически общности. Основната причина за слабостта на държавната власт е в липсата на легитимност. Тя все още не е потомствена (макар че и тук има опити за предаване на властта от бащи на деца - Казахстан или невключения в книгата Азербайджан). Няма го бившият СССР, който, като “върховен сюзерен”, легитимираше местните кланови борби водени на ниво републикански комунистически партии. Няма я и интернационалната идеология. Вместо това, управляващите олигархии и династии от бивши комунисти водят политика на източване на националните богатства и корупция. Така че е естествено в региона да има масово народно недоволство срещу властта. От друга страна, в тези страни няма гражданско общество, управляващите не оставят място за опозиция и свободни медии. Всичко това широко отваря вратата за навлизането на ислямистите в Централна Азия. Макар и да притежават голям природен и икономически потенциал, политическата нестабилност и липсата на демокрация в тези страни ще затрудни осъществяването на ускорени реформи. Оставайки геополитически изолирани в “задния двор” на Русия, Китай и Иран, централноазиатските републики са принудени да търсят баланс във външната си политика, като запазят добрите си отношения най-вече с Москва. Така че, засега в сферата на пожеланията остават очакванията скоро в Европа да пристигнат туркменски и казахски петрол или газ, които решително да заобиколят старата съветска система от тръбопроводи. В края на своята книга авторът задава уместния и ключов за нашата днешна дипломация въпрос: защо 16 години след промените в България продължаваме да поддържаме значителни дипломатически представителства в арабски страни, управлявани от съмнителни режими и за сметка на това имаме само символични мисии в ключовите за нас монархии от Залива? Може би отговорът е, че досега основният фокус на нашата външна политика беше съсредоточен към ЕС и НАТО. Но именно като членки на тези два мощни световни съюзи, трябва да имаме ясна национална позиция за развитието на международните отношения през следващите поне 20 години и за ролята на арабския и ислямския свят в новото противостояние между света на демокрациите от западен тип и войнстващия ислям, който днес вече е заел мястото на водеща глобална тоталитарна идеология и практика. Така например досега не сме чули отговор - впрочем, истината е, че дори избягваме да зададем въпроса, какво ще се случи с България, когато Иран придобие ядрена бомба и я качи на наличните ракети с обхват от няколко хиляди километра, с които разполагат аятоласите? НАТО ще може ли да ни опази от иранските ядрени ракети? Ще трябва ли паритетно, в отговор, на наша територия да разположим съюзнически ядрени ракети? Или може би ще се разминем само с разполагането на съюзнически части и установки от американската противоракетната отбрана? Нашите политици обикновено предпочитат да мълчат за подобни сценарии, но така рискуват да мислят по тях в краткото време, когато ще им се наложи да взимат решения. Ами ако сценарият се усложни и Иран разположи ядрени ракети в Сирия и Ливан? Като гражданин на Европа не мога да не се запитам, защо в България фондации от Саудитска Арабия трябва да издигат все повече и все по-нови и нови джамии и минарета, след като в Саудитска Арабия няма право да съществува нито една християнска църква, от която и да било деноминация? Като страна членка на ЕС, каква ще е нашата позиция спрямо общата съюзна политика в областта на имиграцията? Трябва ли у нас да се допускат имигранти от ислямските и арабските страни? И, ако ги допуснем, ще трябва ли да ги екстрадираме веднага при подозрение, че са замесени в терористична дейност? Защо да забравяме, че фетвите тълкуващи шериата и корана, казват, че когато правоверният живее в немюсюлманско общество е длъжен да спазва всички местни закони, които е заварил там? Защо трябва да сме политически коректни към едно радикално псевдорелигиозно течение, опитващи да превземе нашите общества по съвсем некоректен начин? Необходими са ни български и европейски дипломати и политици от типа на Джордж Кенан, който някога има смелостта да каже в очите на американците и на целия свят, че е нужна доктрина за сдържането на Сталин и на комунизма. Днес ни е нужна реалистична доктрина за “сдържане на ислямизма”. Опитът на Западът в Студената война трябва да ни поучи за пътя към победата. За съжаление, може би ще трябва да се върнем към такива изпитани мерки, като възстановяване на организацията КОКОМ и въвеждането на списък от държави и режими с които не трябва да се търгува или да се изнасят в тях определени технологии с двойно предназначение. Достъпите до кредити на подобни режими и подкрепящите ги държави също трябва да бъде силно ограничен. Дипломатическите и икономически връзки с подобни страни трябва да бъдат замразени или минимизирани. А понеже много ислямски (а и не само ислямски) държави твърдят, че имат собствени измерения за човешките права, защо ние трябва да ги съизмерваме и да се държим към тях с нашите политически права? Както Изтокът и Западът от Студената война постигнаха договореностите в Хелзенки и отвориха пътя за края на комунизма, така и ние трябва да принудим ислямистите да седнат на масата на преговорите за да спазарим и договорим глобален пакет от мерки за взаимно съвместно съществуване. Вероятно новата студена война с ислямизма ще има и своя вариант на някогашните “необвързани” държави като вече несъществуващата Югославия, или Австрия и Финландия. Ако запазят сегашния си курс на развитие, точно такива държави биха могли да бъдат персийските монархии. Подобна твърда политика не бива да се разбира като нарушаване на религиозните и човешките права на мюсюлманите. Защото никой няма намерение да им ги отнема. Но пък и по никакъв начин не бива да позволяваме на когото и да било да застрашава бъдещето на нашия свят с военни, политически, терористични или икономически средства.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
