През последните месеца се очертават интересни тенденции в развитието на и без това сложните отношения между Индия, Иран и Пакистан, като в техните рамки се забелязва както стремеж към взаимодействие, така и на остра конкуренция помежду им. Така, Иран се стреми да укрепи връзките си със съседите, на фона на растящото напрежение на отношенията със САЩ, докато Индия и Пакистан се опитват да отслабят усилващият се американски контрол над региона (инструмент за чието укрепване е и създаването на изкуствени бариери между трите съседни държави). Еновременно с това, Пакистан и Индия се стремят да извлекат и определена полза за себе си от сътрудничеството със САЩ, включително като си гарантират доставки на свръхмодерно американско оръжие.

След успешното формиране на правителството на шиитското мнозинство в съседен Ирак, Техеран се обръща на изток за да нормализира отношенията си със съседите, надявайки се, че тяхната подкрепа ще компенсира донякъде ефекта от американското военно присъствие в Ирак и Афганистан. Едновременно с това Иран укрепва връзките си с Русия и Китай.

През април Вашингтон (стремейки се да оправдае растящото си присъствие в региона) обяви Иран, Индия и Пакистан за елементи от т.нар. “рисков триъгълник”. Според водещия анализатор на Американския военен колеж Лари Хъдсън, “Афганистан, Пакистан и Иран са разположени в този “рисков триъгълни” и задача на САЩ е да влияят активно върху събитията в него за да отслабят проблемния му характер”. Той отбелязва, че: “САЩ се сблъскват с крайно противоречивата ситуация, породена от необходимостта американското военно присъствие в региона да се запази за да се гарантират стратегическите интереси на Вашингтон, включващи стабилизирането и трансформацията на тези проблемни региони, докато в същото време това приъствие продължава да си остава основната мишена за акциите на радикалните ислямисти, които са предизвикателство пред налагането на американския проект за света. Антиамериканските настроения в някои региони остават силни. Ние не можем да останем, но и не можем да си позволим да се изтеглим”.

Междувременно Вашингтон продължава да следва политиката на “моркова и тоягата”, опитвайки се да провали процеса на сближаване между Иран и неговите съседи, който би сложил край на международната изолация на Техеран. В случая, като “морков”, администрацията на Буш използва предложението да продаде на Индия и Пакистан модифициарни изтребители Ф-16, способни да носят и ядрено оръжие. Индия все още се колебае дали да приеме, излъчвайки определени сигнали, че би могла да се обърне и към ЕС или Русия, като потенциални доставчици на подобно въоръжение. Що се отнася до Пакистан, отчитайки тясното сътрудничество между Ирани и Индия (която е най-големия съперник на Исламабад), той заема още по-двусмислена позиция, подкрепяйки обаче американското военно присъствие в Афганистан. Нещо повече, пакистанците предлагат да посредничат между Вашингтон и Техеран за решаването на проблема с иранската ядрена програма.

На свой ред, режимът на аятоласите съзнава, че неговия мюсюлмански съсед, разполагащ с ядрен потенциал, може в един момент да използва доставяното му от САЩ модерно въоръжение именно против Иран. Тези опасения са подклаждат съзнателно от Вашингтон, опитващ се да сдържа иранските амбиции. От друга страна обаче, подобна американска стратегия рискува да ускори създаването на собствен ядрен щит от иранския режим.

През март високопоставени пакистански чиновници заявиха, че предложението на САЩ за продажба на изтребители Ф-16 не е свързано с американо-иранското противопоставяне. Това бе направено в отговор на появилите се в пресата съобщения, че Пакистан е решил да се “реваншира” за доставката на изтребителите като помогне на Вашингтон да застави Иран да се откаже от ядрената си програма. Исламабад призна, че един от водещите пакистански ядрени специалисти Абдул Кадир Хан, е снабдявал иранците с центрофуги, използвани за обогатяването на уран, а редица високопоставени пакистански чиновници разкритикуваха Техеран, че не сътрудничи достатъчно на Международната агенция по атомна енергия. Напрежението в отношенията между двете съседни държави се усили и поради обвиненията срещу Иран, че подкрепя сепаратисткото движение в Белуджистан (провинция, поделена между двете държави).

Допълнително усложнявайки ситуацията, Индия предприе в последно време енергични стъпки към подобряване на отношенията си с Китай, провокирайки Пакистан на всяка цена да съхрани традиционната си близост с Пекин. През март Китай и Пакистан подписаха Договор за дружба и стартираха преговори за създаването на съвместна свободна икономическа зона. В отношенията между двете страни обаче, липсва стратегическото измерение за разлика от индийско-китайските връзки, които определено са ориентирани стратегически. През март т.г. двете страни издигнаха отнощенията си до ново “стратегическо” ниво, след като в Делхи се състоя първия диалог от този тип между тях. Месец по-късно Китай и Индия се заеха с решаването на десетилетния си граничен спор, на фона на бързорастящата търговия, чиито обем през 2004 достигна най-високото си ниво в историята – 13,6 млрд. долара.

Иран също укрепва отношенията си с Китай. Както е известно, Пекин гарантира 13,6% от годишното си енергийно потребление, чрез доставки на енергоносители от Иран и разчита да увеличи значително техният обем, подписвайки неотдавна нов голям договор с Техеран. Формирайки подходящата икономическа основа за очертаващия се китайско-ирански политически съюз, Пекин и Техеран подписаха предварително споразумение за доставка на ирански петрол и природен газ на обща стойност между 70 и 100 млрд. долара. Въпросните средства ще се вложат в разработването на петролните находища в Ядаваран (недалеч от ирано-иракската граница). В началото на 2005 Китай сключи и 25-годишен договор за доставка на втечнен природен газ на обща стойност 20 млрд. долара. Срещу това китайците доставят на Иран компютърно оборудване, битова техника и автомобили. Пекин е изключително ценен партньор за Техеран и защото разполага с право на вето в Съвета за сигурност на ООН и може да защити Иран от евентуални враждебни дипломатически действия на Вашингтон и Лондон.

В рамките на настъпателната си дипломация на изток, Иран вече поддържа стабилни търговски отношения с Индия, стремейки се да съгласува с нея политиката си в един несъмнено стратегически важен регион, какъвто е Централна Азия. Така, през януари 2005, държавната компания Indian Oil Corporation се споразумя с иранската фирма “Петропарс” за модернизацията на енергийния блок на гигантското находище на природен газ “South Pars”, което разполага с най-големите запаси от тази суровина в света. В същото време Индия сътрудничи с Иран за гарантиране сигурността на международните морски комуникации в Персийския залив и помага за модернизирането на иранското пристанище Чарбахар. Тези действия, до голяма степен, целят да ограничат амбициите на Пакистан да превърне собственото си пристанище Гуадар, разположено само на няколко километра по на изток, в голям регионален транспортен център.

Едновременно с това, бурно развитие демонстрират ирано-индийските връзки в енергийната сфера. На 13 юни Индия и Иран подписаха споразумение да доставка на ирански втечнен газ на стойност 22 млрд. долара, което ще започне да действа през 2009 и е за срок от 25 години. В момента текат преговори за изграждането на съвместен газопровод от Иран до Индия, през територията на Пакистан. Наречен “газопроводът на мира”, този проект на стойност 4,5 млрд. долара може да укрепи отношенията между трите страни-участнички и да послужи като стимул за по-нататъшни инвестиции в мирното съвместно съществуване между тях. Вашингтон (в лицето на държавния секретар Кондолиза Райс)обаче моментално изрази недоволството си от задълбочаването на ирано-индийското сътрудничество. На свой ред, използвайки непривичен за Вашингтон и откровено оскърбителен тон, Делхи контрира, че дълговременните интереси на собствената енергийна сигурност определят и индийската стратегия и в областта на енергетиката. “Виждам, че в Иран работят много чужди компании, включително големи европейски фирми – подчерта индийският министър на петролната промишленост С.К.Трипатхи – много държави поддържат тесни икономически връзки с Иран, затова не виждам защо и ние да не постигнем едно разумно и премислено споразумение с тази страна в енергйната сфера”.

Пакистан е силно разтревожен от това, че освен подписването на важни търговски споразумения, Индия и Иран поддържат (макар и ограничени) връзки и във военната област. Така, през март 2003, те проведоха съвместни военноморски маневри, мотивирани от растящото американско военно присъствие в Персийския залив. Освен това Техеран се опитва да получи помощ от Делхи за обслужването на своята военноморска и военновъздушна техника, включително изтребителите Миг-29. Според публикувания наскоро от иранския Център за стратегически и международни изследвания доклад “Развитието на военните възможности на Иран”, Техеран се нуждае от индийската помощ за създаването на такова захранване за собствените си подводници, което да е по-подходящо от наличното руско за топлите води на Персийския залив. Междувременно Иран получава голямо количество оръжие (и,особено, ракетни технологии)от Китай.

Приятелските отношения между Техеран и Делхи безспокоят не само Исламабад, но и Израел. Тази загриженост за първи път бе изразена от израелиския премиер Ариел Шарон още през 2003, по време на посещението му в Индия. Тел Авив се опасява, че сделките за доставката на израелско оръжие за Индия могат да се провалят, ако индийците решат да препродадат част от секретните израелски технологии на Иран. Все пак, Делхи не желае да дразни излишно Вашингтон и затова се дистанцира от Техеран по въпроса за иранската ядрено програма, макар и да не крие помощта си за Иран в производството на атомна енергия за мирни цели.

В стратегията на Исламабад Иран се смята за много сериозна заплаха, отстъпвайки в това отношение само на Индия, която по традиция се определя като “враг №1”. Наскоро запасният пакистански генерал Талад Масуд, в интервю за Радио “Гласа на Америка”, заяви, че страната му подкрепя постоянното американско военно присъствие в региона, тъй като в случай на враждебни действия от страна на съседите, САЩ биха могли да помогнат на Пакистан. Според генерала, правителството н Исламабад смята, че именно това е начина да се противодейства на Индия, отчитайки, че САЩ поддържат добри отношения с нея. Подобни изказвания отразяват пакистанската интерпретация на собствената си сигурност, която Вашингтон иска да използва за да си гарантира постоянното и пълномащабно присъствие в региона. Според американския анализатор Кристофър Кенлънд, който живее в Пешавар (Пакистан), Индия е наясно, че “колкото повече Пакистън бива представян като заплаха за регионалната сигурност, толково повече Вашингтон укрепва отношенията си с Делхи”. “С други думи – продължава – Кендлънд – пакистанските военни използват религиозно-политическите партии за да шантажират Вашингтон и получат от него по-голяма военна помощ”.

Истината обаче е, ча САЩ са все по-склонни да подкрепят Делхи. Така, предлагайки на Пакистан и Индия да купят изтребители Ф-16, Вашингтон даде възможност на индийците да избират между Ф-16 и още по-модерните Ф-18, като в офертата бе включен и лиценз за тяхното производство, какъвто беше отказан на Исламабад. “Очевидно е, че подобен дисбаланс поражда у Пакистан и Индия усещането, че САЩ поемат дългосрочни задължения по отношение на индийската сигурност, докато сигурността на Пакистан интересува американците само, докато там продължават операциите против Ал Кайда” – смята Кендлънд.

От гледната точка на Иран, усилващата се милитаризация на региона, съпроводена от американски опити за формиране на съюз с Индия и Пакистан, представлява сериозна заплаха. В отговор Техеран укрепва и разширява отношенията си с Русия и новата свръхдържава – Китай. Така, в началото на април, в Пекин се появи високопоставен иранска делегация, която обсъди с домакините си разширяването на търговските отношения. Междувременно Москва продължава да подкрепя иранската ядрена програма, а отношенията между двете страни достигнаха своеобразен връх за целия период от Втората светомна война насам.

В подобна ситуация изглежда вероятно, че в бъдеще Иран ще продължи плавния си “дрейф” към Китай, Русия и Индия, докато прозападното пакистанско правителство ще продължи да укрепва връзките си с Вашингтон. Американският национален съвет по разузнаването, където влизат ЦРУ и другите разузнавателни централи на страната, публикува през февруари 2005 прогнозите си, според които, през 2020 Индия и Китай ще се превърнат във водещи международни играчи.

“Съвсем ясно е – се казва в този документ – че Азия ще играе изключително важна роля в промените през следващите 15 години. Можем да очакваме, че по-нанатъшното усилване ролята на САЩ като посредник между съперничещите си сили в региона, ще предизвика нарастващо раздразнение у китайците и индийците, правещо американското присътвия в Азия все по-неуместно”.

Загрижени от възможността за практическа реализация на този сценарий, САЩ се стремят все пак да запазят присъствието си, провокирайки нова спирала на регионалната напревара във въоръжаването, както и напрежение между Индия и Пакистан. Едновременно с това, Вашингтон предложи на Израел да се присъедини към Договора за неразпространяване на ядреното оръжие – безпрецедентна стъпка, която трябва да балансира досегашните откровени реверанси в американската външна политика към Израел.

С постепенното стабилизиране на обстановката в Афганистан, ролята и значението на Пакистан прогресивно ще намаляват. Акциите на Техеран, напротив, ще растат както в Южна Азия, така и в арабския свят. Като богата на енергоресурси държава, Иран със сигурност ще фигурира в плановете на големите сили, както и в тези на различните алианси (независимо дали с участието на САЩ, Китай, Индия или Русия), което обаче не важи в същата степен и за Пакистан. В крайна сметка, съдбата на Иран зависи от няколко фактора и не на последно място от това, колко скоро ще потекат енергоресурсите на Централна Азия, както и от политиката на ЕС и Русия в региона.

Днес пред Техеран има нелоши перспективи. На запад, американците все повече затъват в Ирак, където на всичкото отгоре управлава приятелски настроено към Иран шиитско пранителство. На изток, формиращата се мрежа от съюзи означава по-голяма сигурност за Техеран. Тоест, страната засега успешно се удържа на гребена на вълната, преминаваща през този традиционно неспокоен и стратегически важен регион.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Бурните събития, които се случиха през първата половина на 2005 в Централна Азия, включително “революцията на лалетата” в Киргизстан и кървавото потушаване на протестите в Узбекистан, промени геополитическия баланс на силите в региона. Като най-голяма полза от тези промени има Русия, докато отношението на регионалните държави към САЩ продължава да се влошава.

Укрепвайки стратегическите си позиции в Централна Азия, Москва използва за тази цел най-вече различните регионални организации. Една от тях – Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, проведе на 5-6 юли в Астана годишната си среща с участието на държавните глави на страните-членки. На срещата беше приета обща декларация за борба с тероризма и бе решено Индия, Иран и Пакистан да получат статут на наблюдатели. Всичко това обаче остана в сянката на съдържащото се в заключителната декларация на участниците искане САЩ да уточнят крайния срок за изтеглянето на военния си персонал от региона.

В случая става дума за най-вече за американските военно-въздушни бази Карши-Ханабад (Узбекистан) и Манас (Киргизстан), въпреки че логистични структури на НАТО са разположени и в Термез (Узбекистан) и Колуб (Таджикистан).

Според редица руски анализатори, инициатор на тази, по същество, антиамериканска декларация, е бил узбекският президент Ислам Каримов, чиято страна силно влоши отношенията си със САЩ след силовото потушаване на бунтовете в Андиджан през май. Това предположение са потвърждава от изявлението на узбекския външен министър, направено непосредствено след срещата на ШОС, в което той подчерта, че американската база в страната му е била създадена за да улесни разгрома на талибанския режим в Афганистан, както и, че Узбекистан не е получил никакви компенсации за предоставянето и.

След “пробива” на САЩ в Централна Азия и появата на американските бази в региона, в столиците на бившите съветски републики започнаха да гледат на ШОС като на алтернативен силов полюс в региона. Значителни надежди се възлагаха на способността на организацията да се противопостави ефективно на различните регионални и транснационални заплахи и да гарантира по-голяма сигурност. Като в основата на подобна визия са не толкова антиамериканските настроения на местния елит, колкото отчитането на геополитическите реалности: ядрената мощ на две от страните-членки на ШОС - Русия и Китай, големият енергиен потенциал на организацията, както и фактът, че в нея членуват страни, контролиращи 61% от територията и 25% от населението на Евразия.

Напоследък, все по-актуални са въпросите, свързани с потенциалното разширяване на ШОС. Готовността си да се присъединят към нея (под една или друга форма) вече обявиха Индия, Пакистан, Иран (които през юли получиха статут на наблюдатели), Монголия (със статут на наблюдател от 2004), Южна Корея, Туркменистан, Афганистан и дори… САЩ. Толкова голям външен интерес открива пред организацията няколко алтернативни възможности:

• да се развива като “отворена” и проамериканска организация с широк състав от участници и дори интегририрана с някои западни структури (преди всичко с НАТО);
• да се трансформира в откровено антизападен алианс;
• да се развие като организация, водещи позиции в която ще заеме Русия;
• да се превърне в алианс, доминиран от Китай;
• да се разширява на основата на “отворения регионализъм” – т.е привличайки и други азиатски държави, включително принадлежащи към света на Исляма.

Първият сценарий не дава възможност на ШОС да реализира задачите, които организацията си поставя, защото в този случай участничките ще трябва да съобразяват поведението си с естествения лидер на НАТО – САЩ. А американците (както показват и отношенията с “партньорите” им от постсъветското пространство) не допускат и най-малкото отклоняване от очертания от самите тях политически курс. Следователно, при реализацията на първия сценарий, на съществуването на ШОС като самостоятелно регионално обединение спокойно може да се сложи кръст.

Вторият сценарий води до конфронтация и също не притежава някакъв конструктивен заряд, защото може да провокира допълнително политическо напрежение в региона, отвличайки силите на страните-членки на ШОС от решаването на най-важните проблеми – тези на сигурността. Но тъй като, априори, ШОС възникна именно като алтернатива на растящото западно влияние в Централна Азия и съседните и държави, очевидно е, че елементът на съперничество между организацията и западните военно-политически структури ще продължи да съществува.

Третия и четвъртния сценарии също не изглеждат особено перспективни, тъй като предполагат наличието на една държава-лидер (Русия или Китай), както и на общ противник. Именно в това обаче е и уникалния характер на ШОС – за разлика от по-разпространените в постсъветското пространство и Азия, като цяло, модели за колективна сигурност, тази организация има възможността да развие като своеобразен модел на кооперативна сигурност (cooperative security).

Петият сценарий обаче, открива през ШОС широк простор за реализация на нейния потенциал, и изглежда, че тъкмо него се опитват да реализират напоследък страните-участнички. Органзацията твърдо е решила да не се “затваря” към други страни, пожелали асоциация с нея. Така, през 2004 статут на наблюдател получи Монголия, последвана през юли т.г. от Индия, Иран и Пакистан.

Разбира се, сценарият за една “разширена ШОС” има както плюсове, така и минуси. Пример за това са отношенията между организацията и нейното мюсюлманско обкръжение. Отношенията със света на Исляма заемат важно място в стратегията на ШОС. Най-малкото защото през последните години геополитическото значение на Централна Азия претърпя радикална промяна. Неслучайно мнозина известни политолози, наред с термина “Голям Близък изток” вече използват и понятието “Голяма Централна Азия”, включвайки в него, освен бившите съветски централноазиатски републики, и съседния азиатски (супер)регион – Китай, Афганистан, Монголия, Пакистан, Индия и Иран. В повечето от тези страни (като изключим Монголия) ислямският компонент в политиката е внушителен. Да не забравяме и, че самата ШОС обединява държави, голяма част от чието население изповядва исляма. Тоест, налага се констатацията, че ислямските страни от региона са несъмнен приоритет за организацията.

Що се отнася до въпросните държави, те са доста разнородни и целите, които преследват с интеграцията си в ШОС, също са различни. Въпреки това, има и нещо общо, което ги привлича към Шанхайската организация за сътрудничество.

На първо място, става дума за икономическия аспект от дейността на ШОС, където повечето мюсюлмански държави разчитат да открият нови възможности за укрепване на сътрудничеството и взаимодействието в енергийната сфера.

Вторият привлекателен за тях момент е свързан със сигурността. Защото сред приоритетите на ШОС е обявената от организацията борба с “трите злини”: сепаратизма, екстремизма и наркотрафика. И мюсюлманските съседи на ШОС вярват, че биха се справили с тях по-лесно в рамките на организацията – т.е. с общи усилия.

В тази връзка особено внимание заслужава проблемът за религиозния екстремизъм, който застрашава регионалната стабилност в Централна и Южна Азия, превръщайки се в много сериозно предизвикателство за участниците в ШОС, всеки от които, сам за себе си, е изправен пред тази опасност: Китай – в Синцзян-Уйгурския автономен район; Русия – в Чечения; Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан – във Ферганската долина, където дейността на местните местните ислямистки групи тясно се преплита с тази на наркокартелите и криминалните кланове. Що се отнася да мюсюлманските съседи на ШОС, там проблемът с религиозния екстремизъм също е достатъчно остър, поддържайки в постоянно напрежение местните управляващи елити. Да не забравяме, че в населените с мюсюлмани региони, в близост до страните-членки на ШОС действа и цяла мрежа терористични организации, които си сътрудничат активно в реализацията на своите операции. Най-сериозна опасност за постсъветските републики от Централна Азия, представлявават групировките, базирани в Афганистан. Интересът на участниците в ШОС към ислямския фактор и политическата му роля нарастна след последните събития в Киргизстан и Узбекистан, които някои квалифицираха като “провокирани отвън бунтове”, докато други ги смятат за ако не за истински революции, то поне за пролог към тях. Всъщност, кои са причините за техния толкова силен регионален и дори световен резонанс?

Една от тях е, че въпросните събития имаха място в две стратегически важни държави и то на фона на общата активизация на американските усилия за “налагане на демокрацията” в Близкия изток, Азия и постсъветското пространство. Очевидно е, че революционнити сътресение вече не плашат Вашингтон, който все повече ги разглежда като “инструмент на историята”, помагащ му да променя според собствените си интереси картата на регионите и да сменя управляващите елити, извличайщи осезаема полза за себе си от този съзнателно провокиран хаос. Но в самите азиатски държави, които са обект на подобни опити за “демократизация”, тези геополитически иновации пораждат растяща тревога, тъй като в резултат от тях в региона съзряват условия не толкова за разпространение на демокрацията, колкото на радикалния ислямизъм. Именно тази очевидно противоречаща на интересите на азиатските и мюсюлманските държави геополитика е факторът, който обуслява ориентацията им към ШОС.

Един пример за това е Пакистан, който още от 2001 насам, се стреми към статута на наблюдател, получен от него на последната среща в Астана през юли. Доскоро, пречка за това беше недоверието на страните, членуващи в организацията, към политиката на Исламабад. Включително към участието му в създаването на движенето “Талибан”, приютило много т.нар. “ислямски опозиционери” от държавите-членки на ШОС, които разполагаха с тренировъчни лагери на територията на Афганистан. След падането на талибанския режим през 2001 беше премахната основната преграда пред взаимодействието между страните от Централна Азия и Пакистан. За това помогна и подписаното през март 2005 пакистанско-узбекистанско споразумение за борба с тероризма.

Стремежът за членство в ШОС не пречи обаче на Исламабад да води собствената си игра в централноазиатския регион. Влизайки в организацията, Пакистан се надява да активизира участието на Русия (или поне на другите страни-членки) в отдавна лансирания от него енергиен проект – изграждането на Трансафганистанския газопровод, който да свърже Туркменистан (който все още не е член на ШОС, но декларира желание за присъединяване към организацията), през Афганистан, с Пакистан и Индия. Тук обаче, интересите на Москва и Исламабад очевидно се разминават: ако Пакистан, а също Туркменистан, Афганистан, Индия и (възможно) някои традиционни износителки на суровини, членуващи в ШОС, биха подкрепили подобен маршрут, Русия (която е най-големия доставчик на петрол и газ на световните пазари и, в същото време, транзитна държава, притежаваща монопола върху трафика на енергоносители) не се нуждае от Трансафганистанския тръбопровод, защото е конкурентен на нейните собствени.

Пакистанската активност по отношение на ШОС има и чисто политичесо обяснение. Като водеща регионална сила, тази страна се стреми да увеличи присъствието си в Централна Азия още след разпадането на СССР през 1991. Исламабад е заинтересован от установяването на по-тесни икономически отношения със страните от региона, усилване на политическото си влияние и ограничаване това на своя традиционен съперник – Индия. Впрочем, има и други причини, поради които Пакистан настоява да влезе в ШОС.

Макар тази страна да се смята за стратегически партньор на САЩ, отношенията и с Вишингтон съвсем не са еднозначни. Американците подозират, че Исламабад води двойна игра, търгувайки с ядрени технологии и снабдявайки съседен Иран с компоненти за производството на обогатен уран. Във Вашингтон не крият недоволството си и от това, че пакистанският елит (напук на всички уверения за привързаността му към демокрацията) не желае да скъса връзките си с радикалните ислямски движения и продължава да осъществява почти тотален военен контрол върху политическото и икономическо развитие на страната. Пакистанското общество прогресивно се поляризира, в него запазват силни позиции ислямистките организации. Тъкмо това тласка Исламабад да търси нови партньори на север – включително сред държавите от ШОС.

Интересът на Исламабад към Шанхайската организация за сътрудничество допълнително нарастна след събитията в Киргизстан и бягтството на президента Акаев. Показателен е фактът, че малко преди началото на “революцията на лалетата” в Киргизстан, пакистанският президент Мушараф посети съседен Узбекистан и получи подкрепата му за присъединяването на страната си към “шенхайската шестица”. Мушараф и Каримов се обявиха за по-нататъщното разширяване на ШОС и постепенното и превръщане в икономическо-политически блок. Освен това Исламабад подкрепи лансираната от казахстанския президент Назарбаев идея за създаването на нов – евразийски – регионално-интеграционен съюз.

Що се отнася до перспективата за съвместно участие в ШОС на Индия и Пакистан, дори и това да се случи, то със сигурност би съдействало за укрепването на доверието в Азия и стабилизация на ситуацията, тъй като в рамките на ШОС може да се ускори решаването (с посредничеството на Москва и Пекин) на старите проблеми, тровещи отношенията между Исламабад и Делхи.

Индия, която на практика е втората по брой на гражданите-мюсюлмани държава в света, също отправи, през април 2004, молба за членство в ЕС (и получи статут на наблюдател през юли т.г. в Астана). Сред причините за това е нейната заинтересованост от развитие на регионалното сътрудничество в борбата с транснационалния тероризъм, религиозния екстремизъм и трафика на наркотици (т.е. със същите онези “три злини”, с които обяви, че ще се бори и ШОС), тъй като те ерозират основите на сигурността и стабилността в Азия. Разбира се, Делхи има и определен икономически интерес от интеграцията на страната в ШОС. Индия е на шесто място сред основните световни потребители на енергоносители, при това положението и е по-трудно, отколкото това на Китай например: две трети от потребностите и се покриват чрез внос, докато в Китай – само една трета. Стремейки се да диверсифицира източниците на енергоносители, Индия обръща поглед към Централна Азия, където разполага с доста по-дабри позиции, отколкото Афганистан или Пакистан например. Още докато съществуваше Съветския съюз, Индия установи тесни връзки, както с централноазиатските републики, така и с Русия. Затова, измежду трите страни, които получиха в Астана статут на наблюдатели в ШОС, имеенно Индия има най-големи шансове за пълноправно членство. Както отбеляза наскоро казахстанският президент Назарбаев: “приемането на Индия в ШОС ще превърне организацията в най-мощната структура за сигурност в Евразия”. Според него, “това би означавало разширяване на организацията към Южна и Източна Азия, където особено перспективно е взаимодействието и с държавите от АСЕАН”. Китай също не възразява срещу бъдещо пълноправно членство на Индия в ШОС. В Пекин са разтревожени от възможността “цветните революции” в постсъветското пространство да се прехвърлят в Синцзян и Вътрешна Монголия и това бе една от причините да прояви активност в уреждането на спорните китайско-индийски въпроси през 2004-2005.

Не по-малко важно е присъединяването към ШОС за Иран и най-вече за реализацията на неговата геостратегия в Централна Азия. Освен това то му дава възможност да предолее международната изолация, в която го постави Вашингтон.

Техеран получи статут на наблюдател в организацията, най-вече заради ключовите си позиции в енергийната сфера. Ще припомня, че това е вторият (след Саудитска Арабия) производител на петрол в света, а разполага и с огромни запаси от природен газ, макар че засега предлага на пазара само незначителна част от тях. Не по-малко важна е ролята на Иран като регионална държава, притежаваща военен потенциал, който и позволява да държи в постоянно напрежение съседните арабски държави от Залива. Всичто това помогна на иранците на получат статут на наблюдател, който пък им дава възможност да укрепят връзките си с останалите претенденти за членство в ШОС. За тях Иран е важен и като основно звено в транспортния коридор Север-Юг, споразумението за чието създаване бе подписано между Инадия, Иран и Русия още през 2002.

Афганистан също демонстрира активен стремеж за присъединяване към ШОС. Какви са причините за това? Макар Вашингтон да определя официално Афганистан за “образцов пример” на това, как демокрацията може да бъде наложена със сила отвън, истината е, че ситуацията в страната остава напрегната и нестабилна. Президентът Карзаи полага огромни усилия да спаси собствения си режим, включително и опитвайки да се отърве от имиджа на американски сателит. Той е силно загрижен и от предстоящите през септември парламентарни избори, които три пъти бяха отлагани и чиито резултат и последици са непредсказуеми. Освен това Карзаи разчита да реши с помощта на ШОС проблема с процъфтяващото производство на опиум в страната.

На за да постигне целта си и получи поне статут на наблюдател в организацията, Карзаи, който действително е американска креатура, трябваше предварително да получи благословията на Вашингтон. САЩ обаче съвсем не са заинтересовани от сътрудничеството на марионетние режим в Кабул с един блок, който все по-открито се противопоставя на американските интереси в централноазиатския регион и представлява реална алтернатива на разположените в Афганистан т.нар. международни сили за гарантиране на сигурността, формирани предимно от контингентите на страни-членки на НАТО. Ето защо Афганистан продължава да е извън ШОС.

Междувременно САЩ реагираха светкавично и “асиметрично” на дипломатичното подсещане от страна на ШОС, направено в Астана, за срока на американското военно присъствие в региона. Държавният департамент обяви, че въпросът за базите е решен с двустранните споразумения между Съединените щати и правителствата на Узбекистан и Киргизстан и, следователно, не влиза в компетенциите на ШОС. Веднага след това американският Конгрес обяви намерение да отпусне през 2006 85 млн.долара за “развитието на демокрацията и икономическите реформи в Русия” и да помогне за “утвърждаване върховенството на закона” в другите държави от постсъветското пространство. Тоест, Вашингтон даде да се разбере, че ще продължи да следва идеята за “перманентната демократична революция” в пространството на рухнатала съветска империя.

Но има и нещо друго. Както заяви при посещението си в Кабул председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Ричърд Майърс, американското решение за създаването на пълноценни военни бази в Афганистан, както и изграждането на такива бази в Централна Азия, “се дължи частично на стремежа към сдържане на Иран и осъществяване на мониторинг на неговите въоръжени сили”, частично – на желанието за създаване на колкото се може повече военни бази в подстъпите към Близкия изток, който има огромно значение за американската глобална стратегия. Всъщност, антитерористичната операция в Афганистан бе максимално използвана от Вашингтон за да си гарантира присъствието в централноазиатския регион за неограничено време, което пък му дава възможност да следи трафика на енергоносители от Централна Азия към Китай, да влияе върху националистическите настроения в Синцзян, а също да контролира кризисното пространство на Афганистан и индо-пакистанския регион. Поради това САЩ очевидно не се нуждаят от ШОС и каквито и да било други структури за регионална сигурност, нещо повече, те виждат в тях директен съперник. Позицията на Вашингтон, който отказва дори да обсъжда с ШОС въпроса за присъствието си в Централна Азия, изглежда още по-двусмислена, на фона на американската подкрепа за ултимативното искане на Тбилиси за закриване на всичи руски бази в Грузия в максимално кратки срокове. Последното, впрочем,

очертава още една от целите на американското присъствие в региона – постепенното изтласкване на Русия от него. В Москва са съвсем наясно с това и именно то обяснява засилената руска активност в Централна Азия, където руснаците действат, както по линия на ШОС, така и на две други регионални организации – Евразийската икономическа общност и Организацията на Договора за колективно сътрудничество. Първата, която обединява Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Беларус, има предимно икономически характер, докато цел на втората (където членуват същите страни, плюс Армения) е борбата с предизвикателствата към сигурността в региона.

Разбира се, ШОС несъмнено притежава несравнимо по-голям потенциал. За да го реализира обаче, организацията трябва да осъществи качествен скок, и то в най-близко време: или към трасформирането си във военен пакт, способен на практика (а не само формално) да гарантира сигурността в “Голяма Централна Азия”, или пък - към създаването на пълноценен регионален политико-икономически съюз, подобен на АСЕАН. Защото само ако ШОС съумее да изработи конкретна регионална стратегия и (което е по-важното) започне да я реализира на практика, тази действително перспективна организация би могла да отговори на стоящите пред участващите в нея държави многобройни и сложни въпроси, част от които имат транснационален характер. Тоест, ШОС има уникалния шанс да се превърне в мощен фактор, с позитивен принос за мира, прогреса и стабилността в Евразия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е известно, политико-консултативният форум на държавите от постсъветското пространство – Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова (ГУАМ) беше създаден на 10 октомври 1997 в Страсбург, по време на срещата на президентите на тези държави. “Групата на четирите” се формира в хода на обсъждането на Договора за фланговите споразумения в Постоянния съвет на ОССЕ. По-късно (през април 1999) към нея се присъедини и Узбекистан, вследствие на което инициалите и се промениха на ГУУАМ. След напускането на средноазиатската република през пролетта на 2005 обаче, форумът отново е в първоначалния си състав (и, съответно, отново се обозначава като ГУАМ). Според повечето анализатори, в основата на създаването на ГУАМ е стремежът за изграждането на транспортен коридор между ЕС и алтернативните на руските петролни и газови находища в Каспийския регион (вж. А.Тодоров “Петролните революции в постсъветското пространство” – Геополитика, бр.2/05). Срещу това участничките в групата разчитаха на приобщаването си в обозримо бъдеще към Европейския съюз.

Провалът на референдумите за европейската конституция във Франция и Холандия и очевидната криза на европейската идея (илюстрация за която бе и последната среща на върха в Брюксел), изправиха страните от ГУАМ пред необходимостта да преразгледат тактическите приоритети на външната си политика, тъй като перспективите за бързото им интегриране в ЕС стават все по-малки. Както заяви в началото на юни лидерът на втората по численост фракция в Европарламента (тази на социалистите) Мартин Шулц, кризата в изграждането на обединена Европа прави невъзможно присъединяването на нови държави към ЕС, включително на Турция и Украйна.

На свой ред, възползвайки се от качествено новата ситуация в Европа, Съединените щати се стремят да активизират ГУАМ, използвайки го за създаването на пояс от проамерикански настроени държави между Черно и Балтийско море и разчитайки, че след балтийските републики и Полша, Украйна, Молдова, Грузия и Азербайджан също ще се превърнат в активни проводници на американските интереси в региона. Според държавния секретар на САЩ Кондолиза Райс, “за успешното по-нататъшно разширяване на демокрацията е нужна такава степен на интеграция и единство в Европа, които да не застрашяват водещата роля на Америка”. Според немския “Junge Welt”, ако т.нар. “Стара Европа” не може да гарантира това, Вашингтон е решен да работи упорито за създаването на “нова”. Като за целта американците разчитат на новите членки на ЕС и НАТО (сред които е и България), които се надяват да повишат собствения си геополитическе статус (включително и в ЕС) за сметка на своите привилегировани отношения със САЩ.

Освен това, Вашингтон вижда в сегашната криза на ЕС възможност, без да срещне сериозни пречки от страна на Брюксел, да постигне с помощта на ГУАМ промяна на силовия баланс в Южен Кавказ, Каспийския и Черноморския региони в своя полза. За тази цел, напоследък се лансират редица идеи за евентуалното разширяване на ГУАМ. Така, по време на последната среща между украинския президент Юшченко и турския държавен глава Ахмед Сезер в Анкара, Украйна предложи на Турция да стане постоянен наблюдател в тази организация. Според, Юшченко, основните цели пред ГУАМ в близко бъдеще са съвместните енергийни проекти в акваторията на Каспийско и Черно море и разрешаването на конфликтите в Кавказ и Приднестровието (Молдова). Освен това двете страни обсъдиха бъдещото си сътрудничество в енергийната (трафика на петрол, газ и елекроенергия), военната и транспортна сфери, строителството и т.н. Особено място бе отделено на въпроса за съдбата на кримските татари, като Киев пое определени ангажименти пред Анкара при решаването му да бъде взета предвид и турската позиция.

Очевидно е, че Украйна придава особено значение на отношенията си с Турция, разглеждайки ги най-вече в рамките на “общата евроатлантическа ориентация”. Очевидно обаче е и друго. Не е тайна, че от самото начало ГУАМ се формираше като своеобразен “клуб на дисидентите” от ОНД, обединяващ страните, стремящи се да напуснат политическата орбита на Москва. А единствената сравнително солидна икономическа основа за някаква политическа самостоятелност в тази част на Евразия може да бъде каспийският петрол, разбира се ако трафикът му следва маршрути, които не се контролират от Русия. Затова е естествено, че предстоящото (през октомври 2005) пускане в експлоатация на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан води до мощно ускоряване на политическите процеси в региона. ГУАМ, който доскоро беше определян като “аморфна структура с неясни цели” внезапно се оказа в центъра на вниманието САЩ и ЕС.

От друга страна обаче, едва ли разширяването на сътрудничеството между Турция и ГУАМ означава “геополитическа революция” в региона, защото Анкара и без това активно участва в регионалните процеси. Все пак, с евентуалното включване на Турция, ГУАМ престава да бъде чисто “постсъветско” обединение. Макар че в региона вече има подобна структура (организацията за Черноморско икономическо сътрудничество - ЧИС), в нея членуват страни с противоположна геополитическа ориентация. Тоест, ако приемем, че ЧИС е регионален “инструмент за осъществяване на политически диалог” (от типа на ООН или ОССЕ), то ГУАМ е на път да се превърне в структурирано сътрудничество по модела на НАТО и ЕС. И в този случай, последиците от украинската инициатива могат да се окажат наистина сериозни. Неслучайно арменската информационна агенция PanArmenian.net (цитирайки източник от азербайджанското министерство на отбраната) съобщи, че по време на неотдавнашното посещение в Азербайджан на заместник-началника на турския Генерален щаб – армейски генерал Юлкер Башбуг, в Баку е била обсъждана възможността за създаването на турско-азербайджанско-грузински военен блок. Твърди се, че същият въпрос е обсъждан и на последната среща на военните министри на трите държави в Баку. Според агенцията, не е изключено и присъединяването на Украйна (а на практика това означава и на ГУАМ, като цяло), което само потвърждава лансираната по-горе теза. Следвайки същата линия, членките на ГУАМ призовават за сътрудничество (и, евентуално, за бъдещо приемане в организацията) с Армения, Казахстан и дори Иран (разбира се, ако на власт там дойдат “умерени” политици, т.е. след евентуална американска военна интервенция). Стремейки се да укрепи контрола си над трафика на енергоресурси от Каспийския рагион, САЩ активно подкрепят интеграцията на Украйна и Грузия в НАТО. В същото време вече почти никой не си спомня, че ГУАМ бе създадена преди всичко за укрепване на търговско-икономическото сътрудничество в региона.

Освен това, Вашингтон (с помощта на Киев и Тбилиси) изглежда възнамерява да използва ГУАМ като поредния международен форум, чиито участници подкрепят преразглеждането на Конвенцията от Монтрьо (която, в частност, ограничава достъпа в Черно море на военни кораби на нечерноморски държави) и биха могли да окажат допълнителен натиск върху Анкара в тази посока. Засега Турция се съпротивлява, защото не би искала да загуби стратегическия си контрол върху Проливите. В бъдеще обаче, нещата могат и да се променят.

Растящото недоволство на държавите, принадлежащи към т.нар. “Стара Европа” от резултатите от разширяването на Европейския съюз, прави все по-илюзорни надеждите на членките на ГУАМ, че “новите европейци” (и преди всичко Полша и балтийските републики) биха могли ефективно да лобират за приемането им в ЕС. Въпросните държави тепърва ще трябва да доказват, че собственото им приемане не е било стратегическа грешка на Брюксел. Още по-малко пък би помогнало за евроинтеграцията на Киев, Тбилиси, или Кишинеу, близкото им сътрудничество със САЩ. В подобна ситуация, някои от членките на ГУАМ сякаш започват да осъзнават, че все още е рано да горят мостовете, свързващи ги с Русия, Казахстан и другите страни от постсъветското пространство. Така, Украйна вече възприе един по-прагматичен курс към установяване на взаимноизгодни отношения с Москва. На различни нива в Киев декларират подкрепата си за източния интеграционен проект, предвиждащ създаване на Единно икономическо пространство и дори споменават възможността Русия също да бъде поканена в ГУАМ. Украйна се опитва да посредничи между Москва и Кишинеу в спора за съдбата на населената с етнически руснаци т.нар. Приднестровска република, като президентът Юшченко предложи план за решаването на проблема, който, между другото, предвижда възможността Приднестровието да се отдели от Молдова, ако последната реши да се присъедини към Румъния, и благоразумно заобикаля въпроса за руското военно присъствие в района.

Според редица западни експерти, Киев е принуден да коригира политиката си, най-вече поради дългосрочната си зависимост от руските енергоносители. Освен това Европейската комисия продължава да настоява за изработването на съвместна газова стратегия на ЕС с Украйна и Русия. И както отбеляза през юни в украинската столица шефът на Генералната дирекция по въпросите на транспорта и енергетиката към комисията Франсоа Ламурие, дългосрочните доставки на руски природен газ през Украйна са безалтернативни от гледна точка на европейската сигурност. А това означава, че ЕС вероятно ще се противопостави решителна на всеки опит за превръщането на ГУАМ в нов “санитарен кордон”, отделящ Русия от т.нар. Обединена Европа.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Вече няколко месеца (от април насам) Ирак се управлява от странна коалиция включваща президента Джалал Талабани (водач на кюрдската общност), вицепрезидентите Адел Махди (шиит и бивш маоист, а днес един от водачите на Висшия съвет на ислямската революция - SCIRI) и Гази ал-Явер (сунит и бивш временен президент, определен за такъв от американската армия), както и назначеният от тях за министър-председател Ибрахим Джафари (лидер на умерената ислямистка партия “Ал-Даваа” и баджанак на великия аятолах на шиитите в Ирак Али ал-Систани). Въпреки че коалицията се раздира от противоречия – най-вече между проамерикански настроените кюрдски политици и колегите им от шиитската общност (които са откровени ислямисти и се подкрепят от съседен Иран), трябва да признаем, че изборите в Ирак бяха едновременно и исторически, и революционни: за първи път в историята на страната на власт се оказаха представители на потиснатото болшинство, тъй като досега държавата бе управлявана с желязна ръка от сунитския елит, докато представителите на шитската и кюрдската общности (80% от населението) присъстваха само по периферията на властта. Днес обаче, т.нар. “сунитски триъгълник” преставлява кърваво бойно поле, в резултат от което сунитската общност на практита бойкотира изборите. И още нещо много важно- въпросните избори бяха първата стъпка към федерализацията на Ирак. А основният проблем пред страната днес е, дали кюрдскике лидери, които доскоро се сражаваха под лозунга за независим Кюрдистан, ще останат в рамките на тази федерация или (въпреки американския натиск и турските заплахи) ще поискат пълна самостоятелност, тъй като революционният процес експортиран в Ирак от американците все повече излиза извън контрола на Вашингтон. Илюстрация за това бе и замяната на откровената американска креатура - бившият премиер Иляд Алауи с креатурата на шиитския върховен аятолах Ал-Систани в лицето на сегашния министър-председател Джафари.

Очевидно е, че днес в Ирак има само един човек, който може да се реално да се противопостави на американските планове за бъдещето на страната и дори да ги провали, и това е именно Али ал-Систани. САЩ са наясно, че е достатъчна само една фетва на върховния аятолах за да пламне и населеният с шиити юг (както вече е пламнал сунитският триъгълник). Според сирийския анализатор Сами Мубайед, “именно необходимостта да сътрудничат с Ал-Систани удържа американците от намерението им да ударят фундаменталисткия режим в Иран или шиитската милиция в Ливан. Днес те са принудени да съобразяват с това, че неговата представа за демокрацията в Ирак след Саддам, значително се отличава от тяхната собствена”. Победата на аятоласите в Ирак накара Вашингтон да преустанови реализацията на подготвяния от Алауи и американские посланик в Багдад Джон Негропонти (с голям опит в подривната дейност срещу редица латиноамерикански режими) “салвадорски вариант” за по-нататъшен силов износ на демокрация в съседен теократичен Иран. Така, Ирак не само че не стана плацдарм за по-нататъшното настъпление на Америка срещу “оста на злото”, но и се превърна в една от слабите и точки. Защото, както предупреди и самият Алауи, ако националното помирение между кюрди, сунити и шиити се провали, страната ще бъде изправена пред катастрофа и вероятно ще попадне под влиянието на Иран и неговата откровено фундаменталистка идеология.

Вашингтон се учи от грешките си

Всъщност, тържествуващата реакция на американския президент Буш на резултатите от изборите в Ирак беше само маска. Неслучайно, непосредствено след провеждането им и Джон Негропонте, и заместник-държавният секретар по отбраната Пол Уолфовиц (смятан за архитект на войната срещу “оста на злото”), загубиха местата си. За нов посланик на САЩ в Ирак бе назначен Залмей Халилзаде, който по националност е пущун, и който преди това демонстрира в Афганистан, че е далеч по-наясно със спецификата на източния манталитет, отколкото Негропонте. Назначаването му означаваше временно преустаняваване (заради проблемите в Ирак) на плановете за стартиране на поредната пълномащабна война срещу “оста на злото”. В същото време, нито Негропонте, нито Уолфовиц бяха изхвърлени на улицата, а напротив – получиха нови и при това отговорни длъжности. Първият фактически оглави американското разузнаване и ще отговоря за неговата реорганизация, а вторият оглави Световната банка. Много показателно е и назначаването на още един “ястреб” – Джон Болтън, за американски представител в ООН.

Всички тези промени са неочаквани, но напълно логични, ако разсъждаваме глобално (както със сигурност мислят в Белия дом). Изглежда Вашингтон променя тактиката си, предпочитайки да използва по-меки форми на намеса – например т.нар. “кадифени революции”. Като паралелно с това, се готви да стартира мащабна реорганизация на собствените си специални служби и институционалната инфраструктура (включително Световната банка и ООН) за да може да ги използва максимално за постконфликтното възстановяване на т.нар. failed states (т.е. “пропаднали държави”).

Светът в ерата на световната либерална революция

Напоследък като последен вик на модата в сферата на “износа на демокрация” се очертават т.нар. “цветни революции”. Дори идеологическите противници на Джордж Сорос в средите на американските неоконсерватори признават, че успехите му (т.е. успехите на финансираните от него неправителствени организации) в постсъветското пространство са далеч по-впечатляващи, отколкото тези на Буш и неговата администрация в Близкия изток. Според Макс Бът, един от ръководителите на американския Съвет по външна политика (CFR): “Сред най-вдъхновяващите събития през миналата 2004 беше изборната победа на Виктор Юшченко. Украйна не съответства на нито един критерий за “обещаваща демокрация” и в този смисъл по-малко перспективен от нея изглеждаше само Афганистан. Но “цветните революции” в републиките от бившия СССР демонстрираха несъстоятелността на представата, че демократичните преобразования не могат да бъдат наложени отвън. През последните две години американското правителство похарчи за демократизацията на Украйна 58 млн. долара. Сега уроците от украинските събития трябва да бъдат използвани и другаде, например в Иран”. Бът смята, че единствената реална преграда пред осъществяването на подобна политика на “нежните интервенции” в световен мащаб е …фактът, че “цветните революции” не са включени в официалната доктрина на сегашната американска администрация.

Както е известно, доктрината на Буш-младши предвижда възможност за силова “смяна на режима” само в държавите-спонсори на тероризма. В същото време беше очевидно, че корумпираните, но приятелски настроени към Америка, правителства на Шеварднадзе, Кучма и Акаев, не могат да се квалифицират като “спонсори на тероризма”. Така че Бът е напълно прав: ако Вашингтон възнамерява и занапред да подкрепя “цветните революции”, доктрината на Буш наистина трябва да бъде разширена. Неслучайно, през март, двама влиятелни американски сенатори -–Джон Маккейн и Джоузеф Либърман, внесоха законопроект “За лансиране на демократичните ценности…”. Имайки предвид, че единият е водач на републиканската, а другият – на демократичната фракции в Сената, приемането на законопроекта от Конгреса едва ли ще се сблъска с някакви сериозни проблеми.

В него се предлага президентът да назначи съветници със специални пълномощия, както в администрацията на Белия дом, така и в Държавния департамент, Съвета за национална сигурност и всички американски посолства в държавите, където демокрацията е под въпрос. Освен това се настоява всяка година да се отпускат по 250 млн. долара за подкрепа на “демократичните движения”, борещи се срещу една или друга диктатура. Законопроектът включва специални мерки срещу т.нар. “диктатори”, като на американските специални служби се възлага да следят движението на финансовите им активи, да фиксират техните съмишленици и лобисти в чужбина, както и средствата, с които последните разполагат в САЩ или извън тях.

Обикновено, европейските анализатори (включително и българските) използват термина “цветни революции” само по отношение на събитията в постсъветското пространство. Американците обаче включват в тази категория и февруарската “кедрова революция” в Ливан, повод за която бяха не избори, а убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, извършено непосредствено след като президентът на Сирия (чиито войски доскоро гарантираха стабилността в Ливан) поиска военна помощ от Москва. Убиецът и до днес остава неизвестен, но “кедровата революция” вече доведе да изтеглянето на сирийските части от страната. Другата американска цел – разоръжаването на шиитската милиция “Хизбула” обаче все още не е постигната. Просто защото в Ливан няма сила (включително и армията), която би могла да се справи с подобна задача. За сметка на това, от няколко месеца насам в християнските квартали на Бейрут отново се чуват взривове – т.е. в страната се усеща растяща липса на сигурност. Припомняйки си, че по времето на президента Рейгън, този вакуум се опитаха да запълнят американските и израелските военни части, много местни анализатори се опасяват, че същото може да се повтори и днес. Още повече, че определени влиятелни кръгове в Америка усилено обработват общественото мнение в тази посока.

Вашингтон убива Дракона

“Опасността на ситуацията е в това, че революциите в Ливан и Киргизстан могат да приключат като студентнското възстание на площад Тянанмън” – това отбеляза през март в специалния си коментар (носещ показателното заглавие “Налейте още масло в огъня на революцията”) американският вестник New York Sun. Според вестника, “вече е дошъл моментът Америка да помогне, защото нито една от “цветните революции” в постъветството пространство не бе спонтанен бунт, а по-скоро резултат от търпеливата и упорита работа на различни, свързани със САЩ правозащитни организации. Благодарение на тях сега и “революцията на лалетата” в Киргизстан може да приключи без кръв, а водачите и да поемат властта по мирен начин”. В крайна сметка, както е известно, не стана нужда Вашингтон да се намесва пряко, защото “диктаторът” Акаев предпочете просто да избяга в Русия.

По-интересно е друго. Въпросният вестник New York Sun беше създаден половин година след терористичната атака от 11 септември за да послужи като своеобразен идеологически мост между Демократическата партия и дезертиралите от нея по времето на Рейгън неоконсерватори. Най-известната фигура сред създателите на този “мост” е демократът Джеймс Улси, който ръководеше ЦРУ при президента Клинтън, но по-късно влезе в конфликт с него и се сближи с неоконсерваторите от кръга около сегашния вицепрезидент Дик Чейни. Именно Улси, според който ислямските терористи вече две десетилетия водят “четвъртата световна война” срещу Америка, очерта екстремалните рамки на прословутата геополитическа концепция за цивилизационния конфликт. В един момент, неоконсерваторите в сегашната администрация на Буш дори го готвеха за министър на информацията на Ирак, отговарящ за по-нататъщния реекспорт на демокрация към Иран. След провала на тяхното протеже Ахмед Чалаби обаче, тези планове бяха забравени. Междувременно Джеймс Улси активно работеше за успеха на “цветните революции”, особено след като пое ръководството на т.нар. Freedom House. Малко преди да бъде свален, бившият президент на Киргизстан Акаев, обяви в Москва, че срещу него се подготвя преврат, посочвайки именно Freedom House като основния канал чрез който постъпват финансовите средства за осъществяването му. Между другото, фактът, че той не спомена Фондацията на Сорос сред основните спонсори на “революцията на лалетата” обяснява и защо в Кригизстан тя приличаше по-скоро на подривна спец-операция, за разлика от революциите в Грузия и Украйна, където хората на Сорос играеха водещата роля.

Неволно възниква въпросът, защо нито Акаев, нито Кучма или Шеварнадзе, не се и опитаха да окажат сериозна съпротива на готвените срещу тях “революции”, за които бяха уведомени предварително. Отговорът е прост – тови би ги изправило директно срещу Америка и те биха рискували да изгубят всичките си финансови активи, предвидливо изнесени извън собствените им страни. Да не говорим, че основаващата се върху купените и продадени избори демокрация не включва никакви задължения на политическия лидер към своя електорат.

По-важният въпрос обаче е, кой ще бъде следващият? Ако приемем, че основна геополитическа цел на Вашингтон в региона си остава Иран (особено след като президентският пост в тази страна бе зает от смятания за консерватор бивш кмет на Техеран) логичният отговор е, че като потенциални мишени на поредните американски “нежни интервенции” се очертават Азербайджан, Туркменистан и Казахстан.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди година, на срещата на Г-8 в Си-Айлънд най-много спорове предизвика прословутият американски план за реформи за Големия Близък изток и Северна Африка. Както е известно, тази своеобразна политическа доктрина на Вашингтон цели демократизацията на страните от региона.

САЩ приключиха изработването на този документ още в началото на 2004 и го изпратиха до държавите-членки на Г-8, както и до страните от региона. Четири водещи арабски нации – Египет, Саудитска Арабия, Мароко и Тунис категорично отхвърлиха американския план и отказаха да участват във въпросната среща. Смисълът на тази арабска реакция обясни египетският президент Хосни Мубарак, според който: “целта на американския проект е да се размие арабската същност, защото реализацията му ще доведе да разпадането на Лигата на арабските държави и арабите ще загубят своята идентичност”.

На свой ред, много от лидерите на държавите-членки на Г-8, макар и да изразиха съгласие относно необходимостта от реформи в Близкия изток, не крият скептицизма си за чисто декларативния характер на американския план, неговото съдържание и перспективите му за реализация. Френският президент Ширак например, открито разкритищува плана, отбелязвайки че”регионът не се нуждае от мисионери на демокрацията”. Към мнението му се присъедини и Романо Проди, който по това време (т.е. първата половина на 2004) ръководеше Европейската комисия. Той предупреди, че “майка на всички конфликти в Близкия изток е противопоставянето между евреи и палестинци, което е и основната пречка за провеждането на реформи в региона”. На свой ред, високопоставен дипломат от Г-8 заяви пред катарската телевизия “Ал-Джазира”, че предлаганите от Вашингтон реформи са “един нечестен план, целящ да оправдае постоянното присъствие на американските войски в Близкия изток, охраняващи достъпа да саудитския петрол”.

Доста по-мека беше оценката на проекта от страна на онези, които според САЩ трябва да станат основните му изпълнители – т.е. страните приели поканата на Вашингтон и взели участие в миналогодишната среща на Си-Айлънд. Така, кралят на Йордания Абдула ІІ посочи, че всеки процес на реформи следва да се осъществява отвътре, докато натрапваните отвън инициативи само вредят на дейността на сериозните местни реформатори. На свой ред турският премиер Реджеп Ердоган подчерта, че процесът на демократизация на Близкия изток е необходим, но следва да се провежда не по схемата “отгоре-надолу”, а с активното участие на самото население на близкоизточните държави. Според Анкара, международната общност “може и трябва да подкрепи предприеманите усилия за промени в региона, но не бива да се пренебрегва регионалната специфика, нито пък да се поддаваме на изкушението да се предлагат бързи решения, които неизбежно са обречени на провал. Идващите отвън инициативи (дори и ръководещи се от най-благородни подбуди), които не са обмислена до най-малката подробност, могат само да доведат до появата на нови проблеми. Затова ключови принципи в този процес трябва да са доброволността, постепенността и съпричастността. Онова, което се натрапва отвън винаги е контрапродуктивно”.

Подобна позиция на Анкара, която, от една страна, подкрепи необходимостта от промени, а от друга – подчерта необходимостта те да бъдат осъществявани изключително внимателно, по принцип устройваше Вашингтон. Именно поради това САЩ избраха Турция за един от ключовите изпълнители на своя проект. Редица известни експерти отбелязаха, че именно по време на обсъждането в Си-Айлънд на въпросите за реформирането на близкоизточния регион, бе изтъкнато и значението на Турция като един от основните участници в регионалните процеси. За разлика от участващите в срещата Алжир, Афганистан, Бахрейн, Йордания, Ирак и Йемен, Турция беше поканена в Си-Айлънд и участваше в обсъждането на плана в качеството на “демократичен партньор”, който (както смятят в САЩ) може да послужи като модел за демократична мюсюлманска държава за страните от региона. Това бе потвърдено за пореден път в началото на юни т.г. (т.е. една година след срещата на Г-8) от Джордж Буш, по време на преговорите му с турския премиер Ердоган.

Президентът на САЩ, в частност, подчерта, че “демокрацията в Турция служи за пример на целия Близък и Среден изток”. Което пък означава, че САЩ, както и преди, възлагат ключова роля за реализацията на своя план за демократизация на Близкия изток именно на Анкара.

На свой ред, Турция също изрази принципната си готовност да се нагърби с подобна роля. Решенията, приети преди година от Г-8, се определят от турската страна като позитивни и, като цяло, съотвестващи на регионалните и геополитически цели. Турция нееднократно е декларирала своята заинтересованост от установяването на стабилност в региона и решаването на основните близкоизточни проблеми- Анкара разчита на дълбоките исторически и културни връзки с държавите и народите от региона. Освен това, на най-различни нива, турските представители споменават своята “моралната си отговорност” за превръщането на Евразия (включително и Близкият изток) в зона на мир, сигурност, просперитет и интензивно сътрудничество между всички заинтересовани държави.

В редица официални документи на турското външно министерство се подчертава, че отношението към близкоизточната проблематика, са базира на опита на страната в демократизацията, създаването на правова държава, икономическа либерализация, регионално сътрудничество и борба с тероризма. Освен това, Анкара възнамерява да отдели особено внимание на такива въпроси като модернизацията на системата на управление в страните от региона, отговорността на правителството пред народа, неразпространяването на оръжие за масово поразяване и прозрачността в сферата на отбраната. В тази връзка, Турция е готова да подкрепи всички инициативи на страните от региона, целящи политическото и икономическото им реформиране. В интервю за “Ню Йорк таймс”, дадено непосредствено след турско-американската среща на най-високо ниво през юни 2005, министър-председателят Ердоган подчерта способността на Турция да помогне за налагането на демокрацията в целия Близък изток. “Турция съумя да съчетае демократичната и ислямската култури, доказвайки, че те са съвместими” – отбеляза турският премиер. Според него, именно в тази светлина следва да се разглежда и стремежът на Турция да влезе в ЕС, който Анкара разглежда не като християнски клуб, а като клуб на общите политически ценности. В света трябва да доминира не сблъсъкът, а сътрудничеството между цивилизациите, заяви турският премиер.

Въпреки това обаче, Анкара очевидно не възнамерява да се ангажира прекалено с проектите за бъдещето на региона, предлагани отвън. Вероятно тази предпазливост е свързана с доминиращото в турския политически елит недоверие към американските стремеж за едва ли не силово налагане на демокрацията в Близкия изток. С други думи, в тези кръгове са наясно, че независимо от желанието на правителството Турция да се превърне в модел за останалите страни от региона, изискванията на Вашингтон към процеса на демократизация на региона, до голяма степен, означават налагането на чужди модели и идеали на местните държави, имащи хилядолетна история и цивилизация, както и специфични ценности и традиции. Нещо повече, пренебрегването на съществуващите различия в икономическото, политическо и социално развитие, би могло да провокира опасни нови конфликти, дискредитирейки в очите на стотици милиони самата идея за демокрацията. Участието в подобен процес на “демократизация” би могло да влоши поддържаните с такъв труд добри отношения между Турция и арабския свят. Уроците от Афганистан и Ирак, където американският план беше изпитан на практика, сочат, че естествени последици от опитите за силово налагане на свободата и демокрацията са взривообразно растящата престъпност, вакуумът във властта, хаосът, и формирането на цяла верига от терористични гнезда, бълващи добре обучени и въоръжени терористи по целия свят.

Не без значение е и финансовият аспект на американската инициатива. Защото тя е свързана с гигантски разходи от стотици милиарда долара. Ето един пример. Немски експерти смятат, че само първоначалният етап от възстановяването на Ирак ще изисква 500 млрд. долара. Палестинската държава (ако бъде създадена) ще се нуждае от още 30-40 млрд. долара. САЩ биха искали тези разходи да се разделят между най-развитите страни в света, аргументирайки се, че това би позволило да се решат въпросите, свързани с глобалната сигурност и възхода на ислямския екстремизъм. Както се вижда обаче, американските партньори (макар да признават, колко важна и актуална е тази задача) се отнасят скептично към практическото и осъществяване или пък отхвърлят методите за решаването и.

Според повечето експерти, определена роля в стратегията на Анкара спрямо американския план (заключаваща се в “присъствие във всички проекти и формалната им подкрепа, без обаче да се проявява особена активност”) е изиграла и позицията на Русия, в чието лице Турция вижда важен партньор в решаването на този въпрос. В Анкара смятат, че именно “многообразието на култури и етнически групи в структурата на турското и руското общества им помага по-лесно да фиксират най-болезнените точки в процеса на демократизация на Големия Близък изток”. Впрочем, руската позиция по въпроса бе достатъчно ясно изложена от президента Путин, според който: “идеята не е лоша, смятам я за навременна и я подкрепям. Въпросът е как да се реализира на практики и какви крайни цели трябва да си поставим в хода на осъшествяването и. Важно е и самата идея, и инструментите, които вероятно ще бъдат използвани за осъществяването и, да не се използват за намеса във вътрешните работи на едни или други държави. За нас, това е принципно условие.” Той подчерта, че докато не стане ясно, как точно ще се вземат решенията, страната му няма да участва във фонда, който ще бъде създаден за финансирането на проекта. Впрочем, именно по настояване на Москва от текста на проекта беше махната помпозната и очевидно глупаво звучаща фраза, че “събитията в Ирак са великолепен пример за държавите от региона”.

Според авторитетния британски политолог Ричард Кларк: “Планът за Големия Близък изток е поредното доказателство за различия подход на САЩ, европейците и руснаците към решаването на най-важните проблемите на региона. Вяашингтон настоява за еднозначна оценка на ситуацията в него, както и за по-голяма твърдост при демократизацията ме. Русия и европейците обаче наложиха значително смекчаване на тона в предложените от американците документи. Затова мнозина рлешиха, че е намерена компромисната формула и официално планът се оценява като изключително важна инициатива. Неофициално обаче никой не е наясно, доколко ефективен ще се окаже той на практика”.

Именно щателният анализ на европейската и руската позиция, повлия върху решението на Анкара да не проявява особена активност, въпреки силния натиск на Вашингтон да го направи.Така, по предложение на САЩ, турският премиер беше избран за съпредседател на създадената по време на миналогодишната среща на Г-8 група "Диалог за подкрепа на демокрацията", в която участват Турция, Йемен и Италия. Групата действа в рамките на програмата "Партньорство за прогрес и общо бъдеще", която също беше приета на срещата в Си-Айлънд и трябва да съдейства за всестранното сътрудничество между страните от Г-8 и държавите от близкоизточния регион. Тя се превърна в своеобразен консултативен и аналитичен център за реализация на тази програма, която предвижда редовното провеждане на т.нар. "форуми в името на бъдещето" с участието на държавите от региона и други заинтересовани страни.

Целите на програмата са обединени в три групи: политически (изграждане на демокрация и правова държава), социално-културни (достъпно образование за всички, достъп до глобалните информационни технологии, равноправие на половете) и икономически (привличане на инвестиции, създаване на нови работни места, развитие на икономиката и търговията). Групата "Диалог за подкрепа на демокрацията", чиито съпредседател е Турция, се превърна на практика в един от основните механизми за реализация на тези цели. Именно тя ще изработи програмите на правителствата и неправителствените организации в страните от региона, очертаващи оптималните пътища и средства за решаването на тези проблеми. За тази цел в йеменската столица Сана ще се разположи т.нар. Център за демократичен диалог, който ще координира действията по осъществянето им.

Действията на групата "Диалог за подкрепа на демокрацията" се контролират и насочват от САЩ. По инициатива на Вашингтон, в края на миналата година посланиците на САЩ и Мароко се срещнаха в Анкара с турския зам-министър на външните работи Шенсой. Но въпреки, че именно американските препоръка залегнаха в основата на приетият няколко дни по-късно в Рим от външните министри на Италия, Турция и Йемен документ, озаглавен "Изводи на организаторите", твърдият подход, за който настояваше Вашингтон, бе в значителна степен смекчен от формулировките на участниците в римската среща. Така, в документа бяха определени "главните приоритети в подкрепата за реформите, основаващи се

върху зачитането на суверенитета и доброволното участие на държавите от региона в лансираните реформи". Този документ беше представен и на "Форума в името на бъдещето", провел се през декември 2004 в Рабат, на който участва и Русия.

В тази връзка, повечето западни експерти посочват, че подходът на Турция, ЕС и Русия към документа, приет в Рим, съвпада, също както и подходът им към проекта за Големия Близък изток, като цяло. Според тях се очертава своеобразен консенсус, като сходната позиция на Турция, ЕС, Русия и някои близкоизточни държави, принуди САЩ на коригират схващанията си по въпроса. Така, в изказването

си на конференцията "Големият Близък изток и Северна Африка на кръстопът", която се проведе през февруари 2005 в Анкара, американският посланик в Турция Айделман характеризира дейността на групата "Диалог в подкрепа на демокрацията" като "отличен старт" и изрази надежда към нея да бъдат привлечени още държави.

В същото време обаче, далеч не всички споделят подобен оптимизъм. Това, на първо място, се отнася до страните, които са обект на т.нар. "процес на демократизация". Повечето държави от близкоизточния регион реагираха сдържано на появата на римския документ и решенията на рабатския форум, а по редица

въпроси, реакцията им беше по-скоро отрицателна. Арабските медии, както и редица местни обществени организации (включително и близки до съответните правителства) демонстрираха откровен скептицизъм по редица ключови постановки на документа и резултата от срещата в Рабат. На този фон, изключителна острота придобива проблемът за преодоляването на палестинско-израелския конфликт, което според страните от региона е единствената възможна основа за стартирането на каквито и да било реформи в Близкия изток. На свой ред, Иран подложи на рязка критика форума в Рабат, определяйки го като "инструмент за реализация на американските интереси в региона".

Така, развитието на събитията около плана на САЩ за демократизация на Големия Близък изток потвърждава правилността на възприетите от Анкара тактика и стратегия за участие в него. На този етап отношението на Турция към реформите, целящи демократизацията на региона, вероятно ще се ограничи с с крайна предпазливо участие в тях, като страната всячески ще избягва активното си въвличане в свързаните с тях процеси. Подобна позиция на Анкара очевидно ще окаже влияние и върху отношението на ЕС и НАТО към Турция, както и върху степента на доверието към предлаганите в проекта реформи от страна на държавите, за които той е предназначен, и най-вече на тези от арабския свят.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Отличителна черта на най-новия етап от развитието на интеграционните връзки между Европейския съюз и арабските държави е инициираното от ЕС разширяване на рамките на досегашното им сътрудничество (икономическо, политическо и хуманитарно). Според Брюксел, днес това сътрудничество се нуждае от по-голям динамизъм и устойчивост. През последните десетилетия делът на страните от ЕС във външната търговия на отделните северноафрикански държави беше стабилно висок, достигайки в началото на 90-те години между 1/3 и ½ от целия им външнотърговски оборот. Броят на европейските фирми, действащи в сравнително малка северноафриканска страна, каквато е Тунис например, още тогава бе достигнал 1200, а днес той вече надхвърля 1600.

В началото на 90-те настъпи качествено нов етап в развитиета на партньорството между ЕС и Северна Африка. Краят на студената война, курсът към либерализация на икономиката и възприемане на отделни елементи на политическата демокрация в повечето държави от региона, както и вече оформилият се комплекс от взаимни връзки и интереси (най-вече икономически, но също и хуманитарни), формираха практическата основа за задълбочаване на отношенията между ЕС и държавите от Близкия изток и Северна Африка. Още повече, че последните все по-настойчиво се обявяват за ускоряване на процеса за интеграцията им в Съюза (показателен в това отношение е фактът, че Мароко подаде заявка за пълноправно членство в ЕС още в края на 80-те години на миналото столетие). Мнозина виждат в ЕС единственият “локомотив”, способен да преодолее социално-икономическата изостаналост на северноафриканските държави и кризисните явления в техния икономически (и не само) живот.

Именно от началото на 90-те години икономически развитите държави видимо активизираха усилията си за въвличане в своята външноикономическа (и външнополитическа) орбита регионалните и субрегионални организации на т.нар. равзвиващи се страни, както и отделни държави, представляващи особен интерес в политически и икономически план (като пласментни пазари, източници на суровини, енергоносители и евтина работна сила, или пък като подходящи за финансови инвестиции).

В постконфронтационната епоха, развитите центрове на световната икономика виждат в комплексната политика, насочена към задълбочаването на интеграционните връзки, най-ефективното средство за подкрепа на усилията за укрепване на стабилността и прогреса в развиващите се държави, които при това могат да станат (и нерядко стават) асоциирани или пълноправни членки на една или друга интеграционна общност.

Комплексният подход на ЕС към сътрудничеството със северноафриканските държави, включващ не само икономическата, но и политическата и хуманитарната сфера, е най-важният фактор за развитие на интеграционните връзка от 1992 насам. Според политиците и експертите от съюза, този комплексен подход трябва да гарантира по-голямата стабилност в региона, както и да ускори икономическото и социалното му развитие, неутрализирайки растящата заплаха от страна на радикалния ислямизъм, както и негативните последици от характерната за постколониалния период, но най-вече за 80-те – 90-те години на ХХ век криза на държавността в редица страни от региона.

Експертите от Брюксел смятат, че само такъв подход ще позволи хармоничното решаване на общите и взаимосвързани проблеми – икономически, политически и военно-политически, включително тези на регионалната и икономическа сигурност, използването на морските ресурси, опазването на околната среда, както и най-важните хуманитарни проблеми – защитата на човешките права (включително тези на имигрантите от Северна Африка), развитието на културно-цивилизационните връзки между двата бряга на Средиземно море и т.н.

Възходът на радикалния ислям, кризата на държавността, разпространението на тероризма далеч извън пределите на региона и другите предизвикателства от края на ХХ и началото на ХХІ век са непосредствено свързани с най-острите социално-икономически, политически и хуманитарни проблеми в държавите от Северна Африка (и Арабския Изток, като цяло).

Допълнителни фактори, наложили корекцията в политиката на ЕС към по-тясно сътрудничество със северноафриканските страни, станаха засилващото се безспокойство от сравнително ниските темпове на икономическо развитие, бавното повишаване на жизненото равнище на населението и увеличаване броя на живеещите под чертата на бедността, както и очевидният застой в обществено-политическото развитие на региона, който в редица страни провокира остра криза на държавността. Като последица от това нараства възможността радикалните ислямистки организации да получат достъп до властта, както се случи в някои страни от Близкия и Среден изток през 70-80-те години на миналия век. Именно поради това, от началото на 90-те, ЕС смята за най-ефективна и перспективна, за решаването на целия комплекс от регионални проблеми, политика, тази свързана с увеличаването на подкрепата за северноафриканските държави за изграждането на устойчива пазарна икономика и на структурите и елементите на политическата демокрация чрез отпускането на по-значителна финансова помощ,

Всичко казано дотук, очертава комплекса от проблеми, свързани с икономическото, социално-политическо и хуманитарно развитие на страните от региона, чието решение, десетилетия след като те получиха своята независимост, очевидно не е по силите на държави като Алжир или Судан (но не само те), изправени пред дълбока системна криза и потенциална опасност от гражданска война.

Провъзгласявайки новия си курс, ЕС (от 1 януари 1993) освободи от мито значителна част от изнасяната от арабските държави селскоскопанска продукция. През юни 1995 Европейският съвет утвърди програмата от реформи и стимулиране на новата европейска средиземноморска политика в основните и стратегически направления, предложена от Европейската комисия през октомври 1994. Програмата предвижда формирането до 2010 на Евро-Средиземноморска икономическа зона (Euro-Mediterranean Economic Area - EMEA), в резултат от постепенната либерализация на търговията в съответствие с дву- и многостранните споразумения между държавите от региона. На свой ред реализацията на стратегията за икономическо развитие (MEDA – Middle East Development Assistance) предвижда изработването и спазването на правила за защита на интелектуалната собственост (откриващи възможност за по-широк достъп до свръхновите технологии, което е ключов елемент в стратегията за икономически подем на региона), корпоративно и банково законодателство (откриващо нови възможности за приток на частен и банков капитал от държавите-членки на ЕС, което също е важен елемент в стратегията за икономически възход на северноафриканскитя страни и задълбочаване на интеграцията), създаване на условия за пълна конвертируемост на националните валути на арабските държави и т.н. През втората половина на 90-те Европейският съвет увеличи два пъти сумата, предоставяна на африканските партньори в рамките на различните фондове – до 5 млрд. екю (1995-1999). През ноември 1995, на специална конференция с участието на държавите от ЕС и 11 средиземноморски страни (без Либия, на която по онова време все още бяха наложени санкции, във връзка с делото Локърби) бе създаден постоянен форум на ниво министерства. В заключителния документ на конференцията министрите потвърдиха “привързаността си към демократичните принципи и продължаване на сътрудничеството за борба с международната престъпност, наркобизнеса и нелегалната миграция”. През юли 1996 Европейският съвет одобри правилата на МEDA, формиращи необходимата юридическа база за сътрудничествота между ЕС и неговите средиземноморски партньори, особено в сферата на финансово-техническата помощ за реализация на програмите за структурна адаптация. През 1995-2002 ЕС сключи договори за асоциация с Тунис, Мароко, Алжир и Египет.

Политиците и експертите от ЕС предполагат, че един по-широк подход към интеграционния процес от страна на Брюксел включва необходимостта да се измине достатъчно дългия и сложен път към хармонизация между интересите на партньорите и постигането на поставените пред тях цели. Редица северноафрикански страни обаче (и, особено, Мароко) искат да ускорят включването си в ЕС, динамизирайки процеса на задълбочаване на сътрудничеството. Основните мотиви, от които се ръководят арабските държави, в стремежа им към зъдолбочаване на интеграционните връзки с Брюксел, са не толкова политически (макар че и те играят важна роля, особено при някои от тях), колкото икономически. В най-близка перспектива това е свързано с получаването на все по-значителна икономическа помощ (което е определящо за Алжир и Мароко и достатъчно важно за останалите северноафрикански държави), получаването на достъп до високите западни технологии, пазари на труда и т.н. Но най-важна и непосредствена цел е премахването на преградите пред износа на стоки, произведени в Северна Африка, на пазарите на страните-членки на ЕС. Освен това, всяка от държавите от региона има и специфични собствени мотиви – например стремежа на Либия да преодолее по-бързо последиците от наложените и доскоро икономически санкции, желанието на Алжир да се опре на Брюксел в усилията си да преодолее системната криза, породен от продължителното противопоставяне между режима и ислямистите, или пък стремежа на Мароко да реализира радица жизненоважни за страната икономически и външнополитически цели (и, в частност, въпроса със Западна Сахара или смекчаването на най-острите социално-икономически проблеми).

Като цяло, политическите аспекти в подхода на арабските държави към интеграцията (по съвсем разбираеми причини) са слабо изразени и са свързани с предпазливото им отношение към новите европейски политически инициативи за т.нар. Голям Близък изток. Това, най-вече, касае проблемите, свързани с демократизацията на политическите системи в региона; инициативите на ЕС за постепенното формиране на отделни наднационална институции и органи, или пък влизането на северноафриканските страни в тях (път, през който са преминали всички сегашни членки на Евросъюза). Макар че в редица важни аспекти интересите на европейските и арабски партньори в политическата и военно-политическата сфери, както и по проблемите на регионалната сигурност и имиграционната политика имат допирни точки, именно по тези направления интеграционният процес несъмнено ще се сблъска с най-големи трудности. Темповете, с които ще се развива икономическата интеграция (която, както вече подчертах, е приоритетна за арабските страни) ще зависят в много голяма степен от прогреса в политическата сфера, както и от решаването на другите задачи, формулирани в сегашната интеграционна политика на ЕС. В същото време, подходите им при определянето на приоритетните области, както и темповете за задълбочаване на сътрудничеството забележимо се различават.

Резултатите от развитието на итеграционните връзки в последните 10-15 години могат да се сведат до следното:

• либералните икономически реформи и програмите за структурна адаптация, провеждани с подкрепата на ЕС, като цяло, се развиват сравнително успешно, в резултат от което в северноафриканския регион бяха подобрени редица макроикономически показатели: частично повишаване и стабилизиране темповете на икономически ръст, намаляване обема на външния дълг и коефициента на обслужването му, стабилизиране на националните валути и гарантиране на тяхната конвертируемост. Но в отделните страни тези позитивни промени все още не са достатъчно устойчиви. Най-сериозни резултати в икономическата сфера постигнаха Египет и Тунис. В същото време Мароко и, особено, Алжир продължават и днес да се сблъскват със значителни трудности;
• като следствие от новия курс, възприет от ЕС през 90-те години на миналото столетие, беше създаден Средиземноморския форум, където партньорите обсъждат широк кръг от проблеми на политическото, икономическото и хуманитарното си сближаване, и чиято дейност се отразява пряко върху вземането на практическите решения;
• ЕС усили вниманието си върху проблема за мигрантите от Северноафриканския регион, като в рамките на на специлизираните органи на Съюза се подготвя нов закон за правата на имигрантите;
• постепенно се развива процесът на либерализация на търговията между ЕС и страните от Северна Африка, както и формирането на единно търговско и икономическо пространство.

Тези и някои други успехи обаче, се сблъскват с редица, естествени за първия период от осъществяването на новия курс трудности, като темповете им в редица важни направления изостават в сравнение с набелязаните преди. Все пак, като цяло, партньорството между ЕС и Северна Африка продължава да се развива поради наличието на редица фундаментални фактори, които стимулират стремежа на партньорите за сътрудничество.

* Българско геополитическо дружество

{rt}