Един дял от географската наука носи името биогеография, или география за организмите. Тя се занимава с живота и разпространението на организмите и се дели от своя страна на география на растенията, география на животните и география на човеците, или антропогеография. Френците наричат последния дял Geographie humaine, или преведено на най-новия български език, който още не съм усвоил, човешка, людска или хорска география. Първите два дяла от биогеографията спадат напълно към естествените науки, в третия дял, в антропогеографията човекът със своята воля и безволие, със своя разум и умопомрачение, със своята по-голяма или по-малка сръчност, със своята по-ниска или по-висока култура, изразена в най-многостранни прояви на човешката дейност, внася в антропогеографията елемент, който не можем винаги при различни действия, събития и случки отрано да предугадим, да предвидим. Затова от антропогеографията не може още да се създаде строга наука, която от предпоставките да вади точно заключение, както е у същинските науки; тя е принудена да работи с вероятности, както статистиката, военната тактика и други. Напразни са били опитите да се създаде строга наука от антропогеографията, но това не й пречи да бъде много поучителна и да използва в своите изучвания методите на другите дялове от биогеографията.
В последните десетилетия се създаде от антропогеографията един отдел под името политическа география като учение за естествените основи на държавата. Ония слабости, които пречат на антропогеографията да стане природна наука, са присъщи и на политическата география, макар и при нея да излизаме от природонаучни основи.
Най-именитият създател на антропогеографията като наука за взаимодействие между човека и земята е покойният лайпцигски професор Фридрих Ратцел, мой учител. Той е същевременно и пръв създател на общата политическа география. Издаде в 1897 за пръв път своята Ро1itische Geographie, която претърпя три издания. Третото излезе след смъртта му (1904) под редакцията на виенския професор Е. Оберхумер. В Германия и вън от нея Ратцел намери много последователи и сега притежаваме много отделни монографии за различните дялове на общата и специалната политическа география, както и цяло изложение на тая наука. Доколко се разви политическата география в последно време ни показва обстоятелството, че от няколко години насам се издава в Берлин специално периодично издание Geoро1itik1.
Държавата е сложно създание. Тя се явява при по-високо културно развитие на хората. Природните хора, които се движат непрекъснато от едно място на друго, нямат държава. За политическата география държавата е сбор от хора, които живеят на ясно ограничена земя, следователно хората са тясно свързани с по-голям или по-малък къс от земната повърхнина. В държавата има власт, която поддържа правов ред вътре в страната и се грижи за добри отношения със съседни и далечни държави. Тя се грижи за защитата от външни нападения, но самата често пъти организира и води войни, подбуждани от най-различни скрити и явни мотиви.
Понеже в държавата хората имат важно значение, учените лесно дойдоха отдавна до мисълта, че и държавите са организми, индивиди. Още Леополд фон Ранке (1833) смяташе държавите като мощни свръхиндивидуални живи същества. Ратцел смяташе също държавата като организъм, но прибавяше, че тя е несъвършен организъм и колкото се повдига на по-високо културно стъпало, толкова повече се отдалечава от своята органическа направа. Сегашният идеолог на органическата теория за държавата шведът Киелен отива докрай2. За него всяка държава се явява сама за себе си като индивид, със свой особен характер, свои особени интереси, свой начин на действие и чувстване, както мощно живо същество със самостойни цели. Киелен прекалява, като прави най-смели аналогии между държавата и човека. Мнозина в последно време усвоиха т.нар. органическа теория на държавата.
Има, разбира се, и големи противници, между които трябва да се изтъкне Йеленик (Jelenik), който отрича правото на тая теория, защото на държавата липсва важното биологично свойство да се размножава. Покойният професор Зупан е също противник на органическата теория на държавата. Той приема, че не е непременно нужно да може държавата да се размножава, защото и между организмите имаме такива, които волно или неволно не се размножават. Той намира обаче друг важен недостатък. Умрял организъм не може да се съживи, умрели държави могат да се съживят, щом съществуват главните им основи – земя и народ. Българската държава е загивала два пъти и два пъти е бивала възстановявана. Същото стана сега с Полша, Чехия и други. Днес е на път да се съживи дори еврейска държава в Палестина, дето еврейският народ беше там почти изчезнал. Ционистите работят в тая посока и голяма е вероятността, че ще сполучат.
Зупан не приема и израза държавен механизъм, употребяван от някои, защото, както и при държавен организъм, съществува действително живот само ако с това разбираме движение. При организма подтикът за движение иде обаче отвътре, а при машината отвън. И двете се състоят от части с определени функции, които зависят една от друга и една от тях като спре, спира целият организъм или механизъм.
И за мен държавата има много от свойствата на организма и механизма, но тя не е напълно нито организъм, нито механизъм. Много страни от държавния живот могат обаче да се обяснят чрез съчетанията на двете свойства.
Ако представим с линия развоя, упадъка, загиването и после възстановяването на една държава, ясно личи, че органическата жизнена линия преминава в механическа, и наопаки – механическата отново в органическа.
Но не е само държавата, която ни напомня организъм. Това виждаме и при други човешки създания и прояви – например в езика. И той има своите възрасти, и той се развива, остарява, умира, и то често пъти без наследници, както тракийският език, или с многобройни наследници, както е с латинския и старославянския език.
Държавата като създание, свързано тясно с един къс земна повърхнина, е природно същество. Една държава се отличава от другите държави, колкото се отнася до нейното пространство, по форма и големина. Тя има същевременно известно положение, което може да бъде астрономическо, географско и политическо. Но държавата не се състои само от празна повърхнина, а и от повече или по-малко хора по нея. Затова трябва да се изучава и представи как са свързани нейните части, каква е структурата или направата на държавата. Според Зупан с посочените разглеждания на една държава се изчерпва задачата на политическата география. Формата, големината, положението и структурата на държавата той нарича географски категории на държавата, и по такъв начин можем да определим политическата география като учение за природните основи на държавата3.
Докато Зупан се задоволява при политикогеографското разглеждане на държавите с желанието да се представи ясно тяхната физическа, народностна и стопанска структура, Киелен поставя следния преглед за различните страни на държавния живот. В средата стои демополитика – народностна политика, това е учение за политически организирана човешка маса, за народа като носител на държавата; наляво от нея той поставя геополитика, политическа география, която представя връзката между държавата и земята или „царството" както казваме ний; надясно от демополитиката той поставя кратополитиката, която разглежда вида на управлението и администрацията; между демо- и геополитика се вмъква йокополитика, или стопанска политика, или учение за поминъка на народа и за държавата като стопанство; между демо- и кратополитика иде социополитика, или социална политика, или учение за държавата като общество. В демополитика, геополитика и йокополитика се изтъква главно природната среда на държавата, а в другите две категории – културната. Към културните категории Киелен смята и стопанската политика.
Първите категории са от най-голямо значение, когато разглеждаме една държава, но не трябва да изпускаме от погледа си и другите две – управлението и обществото.
Киелен не е само теоретик, той е приложил и на практика възгледите си в своето важно съчинение върху великите сили (Die Grossmachte und die Weltkrise, 1920). Идеите на Киелен се схождат със схващанията на Валтер Фогел, изказани в неговата Politische Geographie, 1922, и Das neue Europa und seine historisch geographiscen Grudlagen, 1923.
Политическата география има за предмет свръзката на държавата със земята, като се разбира не само земната повърхнина, а и въздушната обвивка в нейните най-различни климатически прояви: вода, растения, животни и минерални богатства. Държавата е свързана със своята земя, с политически уредената държавна земя – царството, и тя е до известна степен тялото на държавата. Колкото един народ е живял по-дълго в една област, толкоз по-тясно е свързан той с нея, приспособил се е по-добре към природните условия на земята в своя стопански живот и във всекидневните си навици. Всяка държава се стреми да се настани в оградената от природата земя, да се свърже яко с „географски индивид", както се изразяваше Карл Ритер.
Много е мъчно да се определят естествените географски области. С термина „географска област", пригодна да създаде основа за пространството на една държава, се много спекулира и ний имаме много примери от лоша и предумишлена разпредялба на Балканския полуостров уж в естествени географски области.
Демополитиката се занимава с народа като с носител, същината на държавата. Най-често ядката в държавните народи е „нацията", която се тълкува в тесен смисъл на думата като „държавен народ". В моята статия „Раса, племе, народ и нация", отпечатана в сп. „Отец Паисий", год. ІІ, бр. 3, се помъчих да разгранича понятията „народ" и „нация". С тоя въпрос са се занимавали твърде много учени и в различни държави понятието „нация" се схваща различно. Професор Зиегер различава няколко вида нации: културна нация, когато език, култура и чувство свързват жителите в едно, държавна нация, която е създала държавата и има надмощие в нея въпреки големите малцинства, и политическа нация, която представлява сбор на поданиците в държавата4.
Главното различие при разглеждането на държавата от политикогеографско гледище в днешно време се състои в следното: всички признават, че държавата се състои от два неразделни, свързани помежду си основни елемента – земя и народ. Вътрешният живот на държавата е обоснован върху взаимодействието на двата елемента – имаме дуализъм, двойственост. Учените се стремят да смекчат, да примирят тази двойственост, да я насочат към монизъм, към едноличност. Ратцел, Киелен и други наблегнаха най-вече върху отношенията на държавата към земята, пространството, което смятат за снага, за тяло на държавата, а други начело със Зупан наблягат най-вече върху отношенията на държавата към народа. Тези двойни отношения на държавата към земята и народа могат да се нарекат териториална и народностна политика.
Бележки:
1. Авторът вероятно има предвид вече излизащото по това време под редакцията на Хаусхофер списание “Zeitschrift fur Geopolitik”. – Бел. ред.
2. Кje11еп, R. Der Staat als Lebensform, 1917. – бел. авт.
{rt}
Един дял от географската наука носи името биогеография, или география за организмите. Тя се занимава с живота и разпространението на организмите и се дели от своя страна на география на растенията, география на животните и география на човеците, или антропогеография. Френците наричат последния дял Geographie humaine, или преведено на най-новия български език, който още не съм усвоил, човешка, людска или хорска география. Първите два дяла от биогеографията спадат напълно към естествените науки, в третия дял, в антропогеографията човекът със своята воля и безволие, със своя разум и умопомрачение, със своята по-голяма или по-малка сръчност, със своята по-ниска или по-висока култура, изразена в най-многостранни прояви на човешката дейност, внася в антропогеографията елемент, който не можем винаги при различни действия, събития и случки отрано да предугадим, да предвидим. Затова от антропогеографията не може още да се създаде строга наука, която от предпоставките да вади точно заключение, както е у същинските науки; тя е принудена да работи с вероятности, както статистиката, военната тактика и други. Напразни са били опитите да се създаде строга наука от антропогеографията, но това не й пречи да бъде много поучителна и да използва в своите изучвания методите на другите дялове от биогеографията.
В последните десетилетия се създаде от антропогеографията един отдел под името политическа география като учение за естествените основи на държавата. Ония слабости, които пречат на антропогеографията да стане природна наука, са присъщи и на политическата география, макар и при нея да излизаме от природонаучни основи.
Най-именитият създател на антропогеографията като наука за взаимодействие между човека и земята е покойният лайпцигски професор Фридрих Ратцел, мой учител. Той е същевременно и пръв създател на общата политическа география. Издаде в 1897 за пръв път своята Ро1itische Geographie, която претърпя три издания. Третото излезе след смъртта му (1904) под редакцията на виенския професор Е. Оберхумер. В Германия и вън от нея Ратцел намери много последователи и сега притежаваме много отделни монографии за различните дялове на общата и специалната политическа география, както и цяло изложение на тая наука. Доколко се разви политическата география в последно време ни показва обстоятелството, че от няколко години насам се издава в Берлин специално периодично издание Geoро1itik1.
Държавата е сложно създание. Тя се явява при по-високо културно развитие на хората. Природните хора, които се движат непрекъснато от едно място на друго, нямат държава. За политическата география държавата е сбор от хора, които живеят на ясно ограничена земя, следователно хората са тясно свързани с по-голям или по-малък къс от земната повърхнина. В държавата има власт, която поддържа правов ред вътре в страната и се грижи за добри отношения със съседни и далечни държави. Тя се грижи за защитата от външни нападения, но самата често пъти организира и води войни, подбуждани от най-различни скрити и явни мотиви.
Понеже в държавата хората имат важно значение, учените лесно дойдоха отдавна до мисълта, че и държавите са организми, индивиди. Още Леополд фон Ранке (1833) смяташе държавите като мощни свръхиндивидуални живи същества. Ратцел смяташе също държавата като организъм, но прибавяше, че тя е несъвършен организъм и колкото се повдига на по-високо културно стъпало, толкова повече се отдалечава от своята органическа направа. Сегашният идеолог на органическата теория за държавата шведът Киелен отива докрай2. За него всяка държава се явява сама за себе си като индивид, със свой особен характер, свои особени интереси, свой начин на действие и чувстване, както мощно живо същество със самостойни цели. Киелен прекалява, като прави най-смели аналогии между държавата и човека. Мнозина в последно време усвоиха т.нар. органическа теория на държавата.
Има, разбира се, и големи противници, между които трябва да се изтъкне Йеленик (Jelenik), който отрича правото на тая теория, защото на държавата липсва важното биологично свойство да се размножава. Покойният професор Зупан е също противник на органическата теория на държавата. Той приема, че не е непременно нужно да може държавата да се размножава, защото и между организмите имаме такива, които волно или неволно не се размножават. Той намира обаче друг важен недостатък. Умрял организъм не може да се съживи, умрели държави могат да се съживят, щом съществуват главните им основи – земя и народ. Българската държава е загивала два пъти и два пъти е бивала възстановявана. Същото стана сега с Полша, Чехия и други. Днес е на път да се съживи дори еврейска държава в Палестина, дето еврейският народ беше там почти изчезнал. Ционистите работят в тая посока и голяма е вероятността, че ще сполучат.
Зупан не приема и израза държавен механизъм, употребяван от някои, защото, както и при държавен организъм, съществува действително живот само ако с това разбираме движение. При организма подтикът за движение иде обаче отвътре, а при машината отвън. И двете се състоят от части с определени функции, които зависят една от друга и една от тях като спре, спира целият организъм или механизъм.
И за мен държавата има много от свойствата на организма и механизма, но тя не е напълно нито организъм, нито механизъм. Много страни от държавния живот могат обаче да се обяснят чрез съчетанията на двете свойства.
Ако представим с линия развоя, упадъка, загиването и после възстановяването на една държава, ясно личи, че органическата жизнена линия преминава в механическа, и наопаки – механическата отново в органическа.
Но не е само държавата, която ни напомня организъм. Това виждаме и при други човешки създания и прояви – например в езика. И той има своите възрасти, и той се развива, остарява, умира, и то често пъти без наследници, както тракийският език, или с многобройни наследници, както е с латинския и старославянския език.
