03
Вт, Дек
4 Нови статии

Новата стратегия на САЩ в Южен Кавказ

брой1 2010
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Ще започна с това, че сегашната американска администрация очевидно се опитва да формулира ново отношение към Южен Кавказ, което обаче не означава, че ролята на региона в американската политика вече ще бъде много по-ограничена, а по-скоро предполага нов формат на интересите и приоритетите при решаването на икономическите, политически и военни задачи на САЩ. Глобалният проект на Вашингтон и съюзниците му от НАТО в Афганистан и съседните райони на Централна Азия се оказа непосилен за западната общност и ангажира прекалено много ресурси и внимание, което дори доведе до преразглеждане на задачите в Ирак и Близкия изток, като цяло. Дори проблемите, свързани с Иран, до известна степен загубиха приоритетния си характер, тъй като САЩ и съюзниците им са изправени пред военно-политическо поражение в Афганистан. И макар че повечето европейски и американски експерти продължават да твърдят, че задачите на САЩ в Афганистан въобще не са свързани с целите им за сдържане на китайската експанзия, загубата на контрола над Афганистан би лишило от реален смисъл цялата американска стратегия в Централна Азия и би отслабило аргументацията в полза на формирането на нов американско-индийски съюз, с откровено антикитайска насоченост. По отношение на Пакистан, също е налице постепенна загуба на контрол и макар че засега американците не бързат с фрагментацията му, при евентуална по-нататъшна дестабилизация на страната, на САЩ няма да им остане нищо друго, освен да инициират създаването на няколко контролирани от тях държави на сегашната територия на Афганистан и Пакистан. Едновременно с това, на фона на продължаващата интеграция на Централна Азия и Китай (засега само в икономическата сфера) подобна незавидна съдба, т.е. фрагментация, може да сполети и централноазиатския регион.

Някои тревожни тенденции

Към тези процеси, следва да се отнасяме с необходимото внимание, защото от тях, до голяма степен, зависи и бъдещето на Южен Кавказ. Още днес, САЩ демонстрират засилен интерес към „новите маршрути” за комуникационна връзка с Афганистан и Централна Азия – т.е. Южният и Северозападният, което лишава Южен Кавказ от досегашното му геостратегическо значение. Ако сътрудничеството на Вашингтон с Москва получи по-нататъшно развитие, значението не само на Южен Кавказ, но и на Турция, значително ще намалее. От анализите на редица американски и британски експерти става ясно, че САЩ се опитват да променят приоритетите си по отношение на Южен Кавказ, разглеждайки го вече като недостатъчно предсказуем и сигурен регион (което се отнася и за маршрутите за транзит на енергоносители и стоки, минаващи през него).

САЩ и Великобритания, да не говорим за европейските членки на НАТО и ЕС, като цяло,  се опитват по-ясно да разграничат геостратегическите и геоикономически функции на Южен Кавказ. Тоест, стремят се да разглеждат отделно чисто икономическите задачи, свързани с добива и транзита на петрол и природен газ, без излишно да ги политизират. След достатъчно мащабните задачи в сферата на отбраната и сигурността, ключови за региона са само неговите военно-транзитни функции. Военният транзит ще запази до известна степен значението си, но геостратегическите и геоикономически задачи на основните западни силови центрове в региона вече ще са по-скромни. В обозрима перспектива, много неща ще зависят от ситуацията в Централна и Южна Азия, където САЩ продължават да увеличават военно-политическото си присъствие. В същото време обаче сме свидетели на развитие, което не успяха да предвидят повечето анализатори и „политически проектанти”, т.е. на фона на усилващата се роля на Централна Азия, тази на Южен Кавказ в политиката на САЩ очевидно намалява. Можем да предположим, че, с течение на времето, ще започне да намалява и мястото на Централна Азия в американските външнополитически приоритети, но поне засега това е сценарий за едно по-далечно бъдеще. В момента, САЩ се стараят да завършат изпълнението на политическите си задачи в Централна и Южна Азия и това, в някаква степен и за известен (доста ограничен) период от време, ще съдейства за запазването на геостратегическата роля на Южен Кавказ, като обслужващ транзитния трафик регион. Съвършено очевидно е, че САЩ ще запазят контрола си над основните енергийни комуникации в региона, както и че не изпитват особен възторг от проектите, според които маршрутите на тези комуникации ще минават през територията на Турция и на всичкото отгоре ще се контролират от европейците (като газопровода „Набуко” например). Създаденият с американско-британски усилия гигантски енергиен комплекс в Кавказко-Каспийския регион, макар че формално постигна предварително набелязаните цели, не оправда напълно надеждите на Вашингтон и Лондон, най-вече поради зависимостта му от Турция, както и заради уязвимостта на Южен Кавказ - две слабости, които така и не можаха да бъдат преодолени.

Анализирайки геополитическото бъдеще на Евразия, въпреки инерционността на съвременното политическо мислене, следва да отбележим възможността за радикална промяна на формата, в който САЩ ще реализират задачите си в Евразия, Близкия изток, Централна и Южна Азия. Става дума за глобално преосмисляне на американската геостратегия, както и на мястото и ролята на партньорите и конкурентите на САЩ. Във Вашингтон се опитват радикално да променят визията си по отношение на такива държави, като Русия и Китай, но тези опити на определени политически и аналитични кръгове са все още в зародиш. Тоест, има още много време до практическата реализация на въпросните идеи, макар че те вече са доста популярни сред най-авторитетните американски анализатори и стратези. Появата им, вероятно, е свързана с търсенето на най-ефективните механизми за преодоляване на световната икономическа криза и появата на световната сцена, като все по-самостоятелни силови центрове, на ЕС, Индия и други държави. Като цяло, следва да имаме предвид, че с отслабването на конкуренцията между водещите държави от Запада и Изтока (колкото и ограничен да е характерът му), Южен Кавказ се изправя пред нови реалности, свързани с липсата на заинтересованост от предприемането на радикални стъпки за решаване на конфликтните проблеми в региона. Значително ще намалее ролята на Турция и Иран. Западната общност ще опита да запази влиянието си в Южен Кавказ, но руските позиции там ще станат водещи, особено с настъпването на пиковия момент в добива на петрол и природен газ. Във всеки случай, американските, британски и европейски експерти твърдят, че през следващите 10-15 години Западът и най-вече САЩ ще съхранят сегашните си позиции, но ще се опитат да намалят нивото на конфронтация в глобален и локален формат.

Анализирайки американската политика спрямо Южен Кавказ, следва да имаме предвид ролята на Турция и Иран в регионалната стратегия на САЩ. Барак Обама и неговият екип се опитват да сложат край на политическата стилистика от времето на Буш-младши по отношение на Турция, т.е. на игнорирането и по всички направления, но истината е, че „реверансите” на Обама към Анкара имат по-скоро конюнктурен характер и всички действия и стъпки на Вашингтон по отношение на Турция означават само едно – че САЩ продължават да следват към нея политика на „сдържане”. Сегашните турски външнополитически и геоикономически амбиции въобще не се вписват в американската стратегия в сферата на отбраната, сигурността и икономиката. Сегашният „заговор” между САЩ и ЕС за „сдържането” на Турция, по един или друг начин, води до усилване ролята на Южен Кавказ, като фактор за сдържане на турските амбиции. Разбира се, не бива да забравяме, че основното политическо (или по-скоро политико-идеологическо) противоречие на „Стария свят” не е това между САЩ и Русия, или между САЩ и Китай, а между САЩ и ЕС. Тъкмо това обяснява и изявлението на Обама в Истанбул, че САЩ подкрепят присъединяването на Турция към ЕС, имайки предвид, че американският президент беше съвсем наясно, че повечето европейските лидери категорично се обявяват против това. Въпреки това, САЩ продължават да формират по целия периметър на турските граници своеобразен „пояс”, предназначен да сдържа амбициите на Анкара. Както признават редица авторитетни германски и френски анализатори, турският проблем все още не поставен в целия си обем пред американците и европейците и Западът тепърва ще осъзнае колко дългосрочен и опасен е стремежът на Турция да си извоюва статут на световна държава и дори на „регионална макродържава”. Въз основа на досегашния си опит в сферата на регионалната политика, американците осъзнаха, че не са успели да превърнат Южен Кавказ в зона на сблъсък между Турция и Русия (както им се искаше), а точно обратното - регионът се е превърнал в арена на сблъсък и конфронтация между Турция и самите САЩ. Същото впрочем се случва в Близкия изток, Централна Азия и Черноморския регион. Разположен между Русия и Турция, които се опитват да формират своеобразен антиамерикански алианс, Южен Кавказ не може пълноценно да изпълнява функциите си, свързани с транзита и обслужването му. Затова ми се струва доста вероятно Южен Кавказ да се разглежда занапред най-вече като своеобразен полигон, осигуряващ по-голямото разнообразие на транзитните маршрути и използван за сдържането на Русия и Турция. Тоест, „златният век” на южнокавказката геополитика вече отминава и големият въпрос е, кои държави от региона ще пострадат най-много, когато той окончателно приключи. В същото време, дори и маргинализацията на региона не изключва успешното му развитие и възможността да си извоюва достойно място, в геополитически план.

Южен Кавказ в контекста на „иранския въпрос”

Интересно е, че въпреки все по-твърдата позиция, която Западът заема спрямо Иран, там са налице определени тенденции за преразглеждане ролята на тази държава в света. Всъщност, иранският проблем, до известна степен, стана повод за изясняване отношенията на западните държави с Русия и Китай. Що се отнася до САЩ, в момента те са твърде объркани от развитието на ситуацията в Афганистан и изглежда не са в състояние да дефинират достатъчно ясна политика по отношение на Иран. САЩ не могат да координират политиката си по европейското, евроазиатското, близкоизточното и китайското направления. Нито един от наболелите въпроси на американската политика не намира адекватно решение, налице са сериозни проблеми в отношенията със съюзниците от НАТО, съвършено неясни, както за САЩ, така и за НАТО, остават перспективите за развитие на ситуацията в Афганистан. А мнозина смятат, че докато не бъдат решени основните проблеми в тази страна, САЩ и партньорите им няма да са в състояние да вземат решения и по отношение на Иран, включително по въпросите, касаещи нанасянето на военни удари срещу ислямската република. Въпреки това, подобни удари вече са планирани и са напълно възможни. Няма никакви военно-технически проблеми за нанасянето им. Пентагонът отдавна е разработил два основни варианта за осъществяването на подобна операция, като единият предвижда ограничени, а другият – масирани удари, т.е. въпросът не опира да технически възможности, а до политически решения. САЩ продължават да възразяват против евентуално участие на Израел в нападението срещу Иран, предпочитайки да не ангажират партньорите си в осъществяването на тази задача.

Въпреки че американската администрация разполага с достатъчно добре подготвени експерти по Иран, там липсват стратези, способни да повлияят за предприемането на едни или други конкретни действия по отношение на Техеран. Дори един толкова опитен и активен анализатор и стратег, като Денис Рос (бивш директор на политическото планиране в Държавния департамент а днес специален пратеник за Близкия изток и Югозападна Азия – б.р.), доказал че може да изготвя качествени анализи и предложения, едва ли е в състояние да повлияе върху администрацията в Белия дом. Като цяло, американската експертна общност, ангажирана с иранската проблематика, засега не е лансирала нито една, заслужаваща по-сериозно внимание, инициатива. Създава се впечатление, че принадлежащите към нея са твърде предпазливи и гледат да не поемат кой знае каква отговорност при вземането на окончателното решение за Иран. Очевидно е и, че тази ситуация ще се запази още дълго време. Тук е мястото да спомена, че и Пентагонът, който си има достатъчно проблеми, не е склонен да лансира предложения за радикални действия по отношение на Иран. Едва ли в момента, в Департамента по отбраната е особено популярна идеята за нанасяне на военни удари срещу иранците. Дори и ако тези удари са ограничени, нанасяйки ги, САЩ рискуват да се окажат в изолация, включетелно сред водещите западни държави.

Напоследък, в света все повече се налага схващането, че Техеран разглежда ядреното оръжие не като средство за нападение и агресия, а по-скоро като инструмент за „сдържане” на външните заплахи. Иран не съумя да изгради около себе си „пояс” на сигурност и независимост от политиката и действията на САЩ в региона. Днес тази страна е заобиколена от доста враждебно настроени към нея държави. Режимът на аятоласите вижда в Пакистан основния си потенциален противник, имайки предвид не само, че Исламабад притежава ядрено оръжие, но и проблема с Белуджистан и този за стабилността на Пакистан, като цяло. Иран има много проблеми и в отношенията си със Саудитска Арабия, Ирак, Турция, Афганистан и Азербайджан. Във връзка с тези проблеми, водещите аналитични центрове и изследователски институти в САЩ и Европа внимателно следят не само иранската ядрена програма, а и аналогичните програми на Саудитска Арабия, Турция и Египет. Разбира се, сама по себе си, иранската ядрена програма стана причина и фактор за ускоряване на ядрените изследвания в страните от региона, но трябва да признаем и, че Иран има правото да гарантира националната си сигурност. Затова Западът следва да вземе предвид проблемите на Иран и да се опита да гарантира сигурността му, като важно предварително условие за промяна в отношението на Техеран към ядрения проблем. Трябва да признаем и, че именно Саудитска Арабия и САЩ прокарваха политика, поощряваща създаването на ядрено оръжие от Пакистан и носят определена отговорност за разпространението му в света.

Що се отнася до това, в какво положение ще се окаже Армения в случай, че ООН наложи нови санкции срещу Иран, можем да кажем следното. Споразуменията между Ереван и Техеран, както и състоянието на отношенията им, са добре известни. Този въпрос никога не се е обсъждал подробно от британските, западноевропейските или американските аналитични среди, но беше поставян на няколко пъти, при очертаването на сценариите за осъществяване на блокадата на Иран. При това бяха лансирани доста фрагментарни оценки за това, че най-вероятно, на световната общност ще се наложи „да си затвори очите” за специалните арменско-ирански отношения. На първо място обаче, тези отношения не играят кой знае каква роля за Иран, а на второ – ако Армения бъде принудена да се включи в блокадата срещу Иран, ще се наложи да бъдат осигурени алтернативни маршрути за снабдяването и със стоки от първа необходимост, което трудно може да стане, предвид сегашната криза, ударила Запада. В същото време, въпросните санкции няма да имат универсален характер и няма да предполагат пълната блокада на Иран, която да прекъсне износа на петрол и природен газ, както и вноса на продоволствени стоки. В крайна сметка, Армения едва ли ще претърпи сериозен ущърб от въвеждането на санкциите, но това не променя факта, че кавказката тематика, като цяло, практически липсва при обсъждането на иранския въпрос.

* Авторът е ръководител на Аналитичния център „Кавказ” в Ереван, Армения

{rt}

Поръчай онлайн бр.5-6 2024