Латиноамериканската икономика в "окото на бурята"

Разбира се, става дума за метафора, която обаче доста добре отразява ситуацията, възникнала в резултат от наслагването на редица неблагоприятни фактори, чиито сумарен негативен ефект продължава да расте. Отклонението на икономиката на латиноамериканските държави от сравнително балансираното и състояние в посока към затормозяването на растежа и рецесията, беше резултат именно от съчетаването на редица външни и вътрешни ефекти. Днес възможностите за динамичен растеж в рамките на досегашния модел (т.е. на последователното разширяване на вътрешния пазар, съчетано с благоприятната международна конюнктура) практически са изчерпани. Тоест, налага се да бъдат задействани нови механизми на социално-икономическото развитие.

Резултатите от "златното десетилетие"

За държавите от Латинска Америка, първото десетилетие на ХХІ век беше белязано с презареждането на макроикономическата им стратегия, геополитическото обръщане на региона и промените в традиционното му позициониране на международната сцена [Яковлев, 2014]. През тези години държавата до голяма степен възстанови позициите си в икономиката, но паралелно с това нарастна и влиянието на т.нар. "мултилатинас" (т.е. местните латиноамерикански транснационална корпорации - ТНК), в резултат от което се формира обновен ("синтетичен" или "хибриден") модел на развитие, основан до голяма степен на публично-частното партньорство и значителното разширяване на вътрешния пазар. През периода 2003-2013 държавите от региона съумяха да "оседлаят" тенденцията на повишаване цените на минералните суровини, енергоносителите и продоволствието, да дадат допълнителен импулс на стопанския растеж, да увеличат обема на своя БВП, индустриалното производство и външнотърговския оборот, да намалят дълговото бреме върху икономиката, съществено да укрепят финансовата ситуация, да намалят безработицата и инфлацията. С други думи - да подобрят практически всичките си макроикономически показатели (виж. таблица 1).

Таблица 1. Динамика на макроикономическите показатели на Латинска Америка

Източници: Balance Preliminar de las Economías de América Latina y el Caribe. 2012. CEPAL, Santiago de Chile, 2012, p. 51; Estudio Económico de América Latina y el Caribe. Desafíos para la sostenibilidad del crecimiento en un nuevo contexto externo. 2014. CEPAL, Santiago de Chile, 2014, p. 179.

На фона на икономическия растеж бяха осъществени сериозни социално-политически промени: социалните разходи в структурата на БВП нараснаха от 12,5% в края на 90-те години на ХХ век, до 19,2% през 2010-2011, а близо 60 млн. души излязоха от зоната на бедността [Alkaide]. В центъра на социалната структура на обществото в ключовите държави от региона се оказа средната класа. 70% от всички студенти в университетите са първите в семействата си, получили достъп до висше образование [Grynspan]. В сферата на международната политика, "левият завой" оказа сериозно влияние върху хода и съдържанието на интеграцинните процеси, особено на регионално равнище [Левый поворот..].

През 2004 бяха създадени две големи регионални обединения: Общността на южноамериканските нации, трансформирал се впоследствие в Съюз на южноамериканските нации (Unión de las Naciones del Sur, Unasur) и Боливарианския алианс за народите на нашата Америка (Alianza Bolivariana para los pueblos de Nuestra América, ALBA). В рамките на Unasur се обединиха всички 12 държави от Южна Америка, а в ALBA, където главната роля се играе от Венецуела, влюзоха Боливия, Куба, Никарагуа, Еквадор, Антигуа и Барбуда, Доминика, Сейнт Винсънт и Гренадини, Гренада, Сейнт Китс и Невис. През 2011 възникна Общността на латиноамериканските и карибски държави (Comunidad de Estados Latinoamericanos y del Caribe, CELAC), обединила за първи път в историята всичките 33 държави от региона, но (за разлика от Организацията на американските държави) невключваща САЩ и Канада. Пред 2012 пък беше създаден Тихоокеанският алианс с участието на Колумбия, Мексико, Перу и Чили. Разбира се, основната задача на изброените инициативи беше укрепването на взаимните търговско-икономически връзки между латиноамериканските държави. В същото време, сред отличителните черти на този етап беше разширяването на дневния ред на интеграцията и включването в него на широк кръг от въпроси, касаещи политическото взаимодействие в сферата на отбраната и сигурността.

Анализирайки причините за икономическия скок, осъществен от латиноамериканските държави през 2003-2013, мнозина експерти посочват изключително благоприятната външна конюнктура и най-вече високите цени на експортните стоки на страните от региона - суровините, енергоносителите и продоволствието. Несъмнено, рязкото повишаване на световните цени на природните ресурси (т.нар. "суровинен суперцикъл") изигра определена роля за поддържане темповете на растежа. Следва обаче да напомня, че през 2003-2013 делът на износа в БВП на страните от региона не само не нарасна, но дори намаля (от 20,4% до 18,6%). Това говори за наличието на други фактори, позволили ускоряването на икономическото развитие. Поне според мен, най-важният беше значителното разширяване на вътрешния пазар, благодарение на мащабните държавни инвестиции, финансовите субсидии за отделни отрасли и бедните граждани и общото повишаване на жизненото равнище и покупателната способност на населението, което беше основният двигател на растежа.

За разлика от Русия например, където в периода преди кризата основният генератор на развитие беще мащабният приток на финансовите ресурси отвън, под формата на рязко нараснали приходи от износа и големите чуждестранни инвестиции (т.нар. "модел на импортирания растеж") [Кудрин, Гурвич, с.12], в Латинска Америка решаваща роля изиграха вътрешните фактори за социално-икономическия възход - разбира се, на фона и с подкрепата на благоприятната външна конюнктура.

Трудно може да се приеме широко разпространеното твърдение за доминиращата роля на чуждестранния транснационален индустриален и банков капитал в латиноамериканската икономика и финанси в средата на 2010-те години. В рамките на тази интерпретации, наред с тезата за решаващата роля на фактора на външнотърговската конюнктура, се получава своеобразен аутсорсинг (изнасяне извън пределите на Латинска Америка) на ключовите стимули за икономическо развитие.

Всъщност, нещата бяха по-различни. Благодарение на последователното усилване на влиянието на държавния сектор в икономиката, многобройните национализации на чуждестранни предприятия и рязкото повишаване активността на т.нар. "мултилатинас", през 2003-2013 станахме свидетели на относителна загуба на позициите на чуждестранните ТНК в региона [Яковлев, 2013]. Това се подкрепя и от данните на статистиката: ако през 1999 над половината от 500-те най-големи бизнес структури в Латинска Америка се контролираха на чуждестранния капитал, през 2007 този показател падна до 25%, а след още 6 години само 18 от първите 100 латиноамерикански нефинансови компании са били филиали на ТНК извън региона [Ranking de las 500...]. Сходна ситуация се създаде и в банковия сектор. Така, 67 от 100-те най-големите банки в държавите от региона са национални финансови структури (частни и държавни), като сред първите пет има само една чуждестранна банка - бразилският филиал на испанския гигант Santander, при това той държи едва 11% от активите на "голямата петорка" [Ranking 250 Mayores...].

В редица отрасли, "мултилатинас" започнаха да изместват чуждестранните си конкуренти, превръщайки се постепенно в производствения и финансов "гръбнак" на латиноамериканската икономика. Този "преден отряд" на бизнеса до голяма степен формира и нова геиокономическа геометрия, определяйки мястото и ролята на региона в системата на глобалните икономически отношения, включително придобивайки сериозни активи не само в съседните държави, но и в САЩ, Канада и Европа. Натрупаните преки чуждестранни инвестиции на латиноамериканските компании, които през 1990 бяха 52,1 млрд. долара, през 2000 достигнаха 104 млрд., а през 2013 надхвърлиха 647 млрд., т.е. за малко повече от 20 години са нараснали 12,4 пъти [Espana, p.3].

Постъпателното развитие на Латинска Америка се забави за известно време от глобалната икономическа криза в края на първото десетилетие на ХХІ век, породила в държавите от региона ефект на външен шок. В същото време, следва да признаем, че Латинска Америка премина без сериозни загуби през кризата от 2008-2009 [Латино-карибската..., с.242]. Това свидетелства за качествените промени в икономиката и. Действително, на фона на кризата стана очевидно, че в региона се е формирала социално-икономическа структура, различна от онази, съществувала там съвсем доскоро, т.е. в края на миналия век. В същото време няма как да не признаем, че още в средата на 2010-те години латиноамериканските държави до голяма степен изчерпаха наличния си потенциал за развитие и отново се изправиха пред необходимостта да коригират модела си на растеж. Защо стана така?

Ефектът на глобалната неочакваност

Забавянето на латиноамериканската икономика отчетливо се прояви през 2014-2015, когато рязко намаля прирастът на регионалния БВП и осезаемо се влошиха другите ключови макроикономически показатели. Започнаха да нарастват потребителските цени, намаляха инвестициите в основен капитал, увеличи се външният дълг, износът падна, а бюджетният дефицит нарасна (виж таблица 2).

Таблица 2. Макроикономически показатели на държавите от Латинска Америка

Източник: CEPAL. Balance Preliminar de las Economías de América Latina y el Caribe, 2015. Santiago, 2015. P. 67.

Като ефект на глобалната неочакваност можем да определим променилите се външни обстоятелства. Действително, за сравнителна кратко време (година и половина - две), международните условия за икономическото развитие на латиноамериканските държави се промениха радикално в негативна посока. Тези промени са добре известни: забавянето на глобалната растеж ("новата норма"), вялото развитие на американската икономика, дълговата криза и рецесията в Европа, стагнацията в Япония, неблагоприятните промени в Китай, понижаването на търсенето и намаляването на цените на суровините и продоволствието, застоят в глобалната търговия, свиването на възможностите на международното финансиране и т.н.

Особено неблагоприятно се отрази на Латинска Америка спадът на темповете на растеж на китайската икономика (и на глобалното икономическо развитие, като цяло), което доведе до понижаването на световните цени на редица суровинни стоки. Преди 12-15 години, стремителното нарастване на търсенето на природни суровини и продоволствие в Китай и редица други динамично развиващи се азиатски държави постави началото на суровинния суперцикъл - т.е. на периода на безпрецедентно високи цени на т.нар. commodities (основните суровинни и продоволствени стоки, търгувани на борсата). В резултат, страните-износителки от Латинска Америка, Африка и Близкия Изток започнаха да получават свръхвисоки експортни приходи. Ресурсната "ненаситност" на Китай за повече от десетилетие изкриви баланса между търсенето и предлагането, внушавайки на международните трейдъри и на управляващите в развиващите се държави надеждата, че цените на суровините ще нарастват едва ли не до безкрайност. Ще напомня, че съвсем доскоро в Русия също се правеха прогнози за цена на петрола от над 200 долара за барел.

Между другото, "суперциклите" не са нещо изключително. Това е познат феномен, присъщ на глобалния стоково-суровинен сектор и характеризиращ се с редуването на периоди на високи и (сравнително) ниски цени. В основата на този феномен са залегнали различни фактори, свързани в частност с мащабите на инвестициите, обемите на производството и на предлагането и - най-важното - с нивото на търсенето.

През 2014-2015 глобалният пазар преживя "суровинен шок", оказал разнопосочно въздействия върху износителите и вносителите не природни суровини и продоволствени стоки. Цените на много commodities, достигнали максимума си през 2011-2012, започнаха бързо на намаляват. Спадът на котировките се отрази върху приходите на държавите-износители на суровини. Така например, през 2014 цените на суровинните и продоволствените стоки паднаха, като цяло, с 20%, в сравнение с 2011. При това, цената на медта намаля с 22%, на слънчогледовото олио - с 23%, на соевото масло - с 30%, на царевицата - с 31%, на захарта - с 35%, на желязната руда - с 42%, а на среброто - с 46%. През 2015 цените на по-голямата част от суровините продължиха да падат и след това, а петролните котировки за 18 месеца (от средата на 2014 до януари 2016) се сринаха със 75% - от 110 до 27 долара за барел [UNCTAD..., 286-288].

Разбира се, наблюдаваното в момента понижаване на световните цени на суровините може да се смени с процес на нарастване. Точно това се случи донякъде с петролните котировки: стойността на барел петрол сорт Брент от февруари до юли 2016 нарасна с повече от 40% - от 34 до 48 долара. Този показател е далеч от рекордните нива отпреди две години, но ситуацията е променлива и може да ни поднесе всякакви изненади. Проблемът обаче е друг: сривът на цените на суровините напомни за рисковете, които крие моделът на икономически растеж, основан на износа на природни ресурси.

Впрочем, налице е и друго принципно важно обстоятелство. Приключването на суровинния суперцикъл, на което станахме свидетели, съвпадна с началото на четвъртата технологична революция, т.е. с глобалния обрат към т.нар. "нова икономика". Това означава, че всички държави-износители на суровини, стремящи се, като минимум, да съхранят позициите си в системата на глобалните икономически връзки, следва да осъществят мащабна модернизация на своите производствени структури.

Вътрешните фактори за забавянето

Но, колкото и да са важни външните фактори, върху които Латинска Америка почти не може да упражни някакво влияние, решаваща роля за забавянето на икономическия растеж на страните от региона изиграха и определени вътрешни причини. В частност, в момента, местните резерви за стимулиране на вътрешното търсене и субсидиране на отделните икономически отрасли са общо взето изчерпани. Експертите са единодушни, че икономическият растеж в повечето латиноамерикански държави се блокира от липсата на отдавна назрелите структурни и институционални реформи. Склонен съм да приема подобна теза. Това действително е важно, но с него нещата не се изчерпват.

С голяма степен на увереност би могло да се твърди, че един от ключовите фактори за забавянето на латиноамериканската икономика е запазващото се огромно (по някои оценки най-голямото в света) имуществено неравенство в региона, което се превърна в преграда пред по-нататъшния растеж. До този извод стигат например експертите от Икономическата комисия на ООН за Латинска Америка и Карибския басейн (ECLAC) и авторитетната международна благотворителна организация Oxfam International, които анализират социалните тенденции в последно време. Според тях, през 2002-2015 състоянието на латиноамериканските мултимилионери е нараствало средно с 21% годишно, което шесткратно надхвърля ръста на БВП. Ако тази динамика се запази, през 2020 активите на 1% от местните богаташи ще надхвърлят съвкупната собственост на останалите 99% от населението. Според въпросните експерти, немалка роля за задълбочаването на разрива в доходите между относително малката прослойка от свръхбогати хора и останалите жители на държавите от Латинска Америка играе архаичната и дисфукционална данъчна система, позволяваща на собствениците на големите компании или лесно да избягват плащането на данъци, или да ги свеждат до минимум. Така, само през 2014 бюджетите на държавите от региона са изгубили в резултат от това около 190 млрд. долара [America Latina...]. Очевидно е, че запазването на тази ситуация е сериозно препятствие през общественото развитие и спирачка на икономическия прогрес.

"Твърдото кацане" на латиноамериканската икономика в решаваща степен се обяснява с онези трудности, които преживяват водещите регионални държави - Аржентина, Бразилия, Венецуела. В редица страни, получените финансово-икономически "травми" водят до много сериозни политически последици. В Аржентина например, от властовите си позиции бяха лишени привържениците на политиката на бившия президент Кристина Фернандес де Киршнер, в Бразилия беше отстранен държавният глава Дилма Русеф, а във Венецуела опозицията победи на парламентарните избори и непрекъснато усилва натиска си върху президента Николас Мадуро. При това ситуацията във Венецуела придоби откровено драматичен и дори гротескен характер, превръщайки се в пример за неефективно и корупционно изразходване на големите петролни приходи. Както е известно, бившите министри в правителството на покойния Уго Чавес Ектор Наваро и Хорхе Джордани заявиха, че през последните десетина години страната е получила около 1 трлн. долара от износа на енергоносители, като най-малко една трета от тях са били откраднати, посредством механизмите за повишаване цените на закупуваните от държавата стоки или чрез фиктивен внос [Еx ministros...]. Икономическата политика на управляващите се оказа в задънена улица, доказателство за което стана покупката от Каракас през януари 2016 на петрол от САЩ (за първи път в историята) [Venezuela...].

Така, корупцията и незаконното обогатяване на хората във властта в редица държави от Латинска Америка придобиха (без преувеличение) макроикономически мащаби, което особено силно се усеща през последните години и води до разрушителни икономически и политически последици.

Елементите на икономическия потенциал

Що се отнася до чисто икономическите предизвикателства, за устойчивото икономическо развитие на Латинска Америка няма някакви количествени ресурни ограничения - суровинни, продоволствени, трудови или дори финансови. Тоест, изглежда очевидно, че икономическото ускоряване в държавите от региона (както, впрочем, и на всички останали) следва да основава на наличните конкурентни предимства, позволяващи максималното използване на съвкупния икономически потенциал. Регионът разполага с немалко такива предимства, чието значение би трябвало да нараства с течение на времето. По-долу ще очертая най-съществените от тях.

Сериозният демографски потенциал. Регионът се характеризира със сравнително високи темпове на прираст на населението: през 2000-2015 то нарасна с повече от сто милиона души, надхвърляйки 630 млн. жители. В структурата на населението на Латинска Америка, делът на младите хора е сравнително голям (особено на фона на "застаряващата" Европа), което безпроблемно осигурява на икономиката необходимите и трудови ресурси. Според прогнозите, ако през 2000 икономически активното население в региона беше 220,6 млн. души, през 2030 числеността му ще достигне 370 млн. [CEPAL, 2015, p.21, 32].

В ключов геополитически фактор, влияещ върху отношенията на държавите от региона със САЩ, може да се превърне (и това вече се случва) нарастващият дял на латиноамериканците в населението на Съединените щати. Според експертите, засега в политически план латиноамериканската диаспора е "спящ гигант", но неизбежното му пробуждане е в състояние да наложи определени корекции във вътрешнополитическия живот в САЩ и да повлияе върху политиката на Вашингтон в Латинска Америка в посока към по-адекватното отчитане на регионалните интереси [La pobacion...]. Доказателство за това, че този процес вече върви, бе началото на нормализацията на американско-кубинските отношения.

Уникалната културно-езикова общност. Фактът, че жителите на повечето латиноамерикански страни говорят един и същи език, значително улеснява обществено-политическите комуникации и осъществяването на бизнеса на регионална равнище, както и формирането на системата на специални отношения с Испания и Португалия в рамките на Организацията на ибероамериканските държави (ОЕІ) [Яковлев, 2016]. Ще напомня, че първата Ибероамериканска конференция се проведе през 1991 в Мексико с участието на 19 латиноамерикански, плюс двете иберийски държави. Оттогава насам, процесът на институционализация на ОЕІ значително напредна: редовно се провеждат многостранни срещи на най-високо равнище и различни отраслови министерски съвещания; укрепнаха връзките между бизнес общностите, представителите на науката, образованието и културата; успешно функционира Генералният ибероамерикански секретариат. Всичко това залага основата за формирането на общо ибероамериканско политическо, икономическо, научно-образователно и културно пространство.

Значителните суровинни запаси. Трудно могат да се подценяват възможностите на Латинска Америка по отношение използването на огромните и природни ресурси, чиито проучени запаси непрекъснато нарастват. В частност, през 2003-2013, потвърдените запаси от петрол в региона са нараснали почти три пъти: от 116,4 млрд. до 309,4 млрд. барела, а техният глобален дял е скочил от 8,7% до 20,2%. Изпреварвайки Саудитска Арабия, Венецуела излезе на първо място в света по доказани петролни запаси - над 298 млрд. барела. Със значителни запаси от енергоносители (петрол и газ) разполагат Мексико, Бразилия, Колумбия, Еквадор, Перу, Аржентина, Боливия, Транидат и Тобаго.

Латиноамериканските държави планират по-нататъшното повишаване на добивите на енергоносители, като в тази сфера се очертават три основни вектора: разширяване на петролните и газови разработки в бразилския и аржентинския шелф; усвояване на находищата на "тежък петрол" във Венецуела; организиране на добивите на шистов газ, чиито запаси в Латинска Америка са сред най-големите в света. Реализацията на тези проекти може да повиши ролята на латиноамериканските държави на световните енергийни пазари, но изисква значителни инвестциии и достъп до челните технологии, т.е. свързана е със сериозни рискове. Минимизацията на последните е сред актуалните геополитически задачи пред страните от региона. Тя изисква привличането като партньори в латиноамериканските проекти на големи чуждестранни енергийни корпорации, разполагащи със съответните финансови и технологични възможности. Между другото, сред тях са и такива ключови руски компании, като Роснефт, Газпром, Лукойл и други, които вече имат интереси в Латинска Америка и могат съществено да ги разширят.
Статутът на Латинска Америка като минерално-суровинен регион се затвърждава от богатите залежи на желязна руда, цветни и редки метали. Латиноамериканските даржави притежават значителна част от световните запаси от суровини (виж таблица 3).

Таблица 3. Запаси от основни видове минерални суровини в Латинска Америка (2013)

Източник: USGS. Mineral Commodity Summaries 2014. Reston, 2014. P. 27, 49, 67, 85, 95, 101, 107, 109, 147, 169, 187.

Глобален световен "супермаркет". Както е известно, в света има около един милиард души, страдащи от недохранване. Без съществено увеличаване на производството на хранителни продукти и подобряване на системата за разпределянето им, в средата на сегашния век този (без преувеличение) глобален проблем може да се трансформира в хуманитарна катастрофа. През последните десетилетия Латинска Америка се превърна в един от основните играчи на междудародния пазар на продоволствени стоки. Важно е, че страните от региона (и най-вече водещите южноамерикански държави) могат в сравнително кратки срокове да увеличат значително селскостопанското си производство и да увеличат своя принос за гарантирането на световната продоволствена сигурност. За това говорят тенденциите през последните десетилетия. По данни на Организацията по прехрана и земеделие на ООН (FAO), през 2000-2014, при нарастване на населението с 19%, производството на хранителни продукти в Латинска Америка е нараснало (по своята стойност) с 55%: от 192,1 млрд. до 297,5 млрд. долара. Нараснаха възможностите на латиноамериканските държави не само да наситят по-плътно вътрешния пазар, но и значително да увеличат износа на продоволствие. През 2000-2014 продоволственият износ на държавите от региона нарасна от 31,7 млрд. до 142,6 млрд. долара (т.е. 4,5 пъти), а делът им в глобалния износ е нараснал от 11,5% до 15,1% и продължава да расте [FAO, 48, 51]. По експертни оценки, Аржентина, с население малко над 40 млн., може да "изхрани" до 400 млн. души, а 200-милионната Бразилия - около милиард.

Световен резервоар на питейна вода. Сравнително ограничените световни ресурси от питейна вода представляват много сериозен проблем за човечеството. Още сега около 700 млн. души от 43 страни по света срадат от недостиг на питейна вода. До 2025-2030, в подобно положение могат да се окажат 3 млрд. души. Ситуацията се задълбочава най-вече заради рязкото увеличаване на потреблението на вода в селското стопанство (делът на аграрния център от цялото съвкупно потребление е 70%, така например, за производството на 1 литър вино са необходими 870 литра вода, на 1 кг. пилешко месо -4,3 тона, а за 1 кг говеждо - 15,4 т). Затова ролята на Латинска Америка за решаването на този проблем може да се окаже ключова, тъй като там са концентрирани около 1/3 от световните запаси от питейна вода. Десет държави от региона - Бразилия, Колумбия, Перу, Венецуела, Чили, Аржентина, Боливия, Мексико, Еквадор и Парагвай - са сред първите трийсет държави, разполагащи с най-големите водни ресурси. При това Бразилия е абсолютен лидер, притежаващ почти два пъти повече вода от Русия, която е на второ място в тази класация [National Intelligence...].

Модернизираната структура на икономиката. През последните десетилетия в Латинска Америка се оформи сравнително диверсифицирана структура на реалния сектор на икономиката, което, поне според мен, е друго конюнктурно предимство и необходима предпоставка за дългосрочно икономическо развитие.

Да вземем например, индустриалния сектор. Делът на обработващата промишленост в страктурата на регионалния БВП е 13,8% и значително надхвърля съответните съвкупни показатели на селското стопанство и добиващата индустрия (4,9% и 5,9%). През 2006-2013 износът на промишлена продукция е нараснал с 39% (от 317 до 440 млрд. долара), а делът и в износа на региона, дори по време на най-високите цени на суровините - през 2013 - достигна 47% (в Мексико - 76%, в Коста Рика - 62%) [CEPAL, 2014, p.84, 104, 105]. В резултат от това Латинска Америка представлява едновременно голяма индустриална зона, важен производител и глобален трейдър на суровинни стоки и енергоносители, а също все по-значим доставчик на жизненоважна селскостопанска продукция и продоволствие на световния пазар. Набира сили и регионалният сектор на услугите, чиито износ през 2006-2013 е нараснал с 61%, достигайки 136,7 млрд. долара [Ibid, p.98].

Изгодното географско положение. Процесите на глобализация промениха геоикономическото позициониране на латиноамериканския регион. Ако в недалечното минало, когато центърът на световната икономика и търговия беше в Европа, Латинска Америка се намираше на значително разстояние от него, т.е. в периферията му, сега ситуацията се променя буквално пред очите ни. Регионът се оказва в точката на пресичане на силовите линии на най-големите глобални мегапазари - както вече съществуващи, така и формиращи се.

На първо място, запазва се значението на фактически единния и изключително обширен пазар на САЩ и Канада, където живеят около 350 млн. души. На второ място, повечето латиноамерикански страни осъществяват активно търговско-икономическо взаимодействие с Китай, Япония, Южна Корея и другите държави от Азиатско-Тихоокеанския регион. На трето място, Чили, Перу и Мексико участваха в създаването на Транстихоокеанското партньорство (ТТП), което предвижда високи стандарти на външнотърговска либерализация. Според мексиканския външен министър Хосе Антонио Меаде, споразумението за ТТП ще доведе до формирането на мегаблок, включващ 40% от световната икономика и 1/3 от глобалната търговия, с над 800 млн. потребители [Mexico...]. На четвърто място, налице са симптоми, че взаимодействието между Латинска Амеика и ЕС може да получи нов тласък. Брюксел демонстрира желанието на европейците да се включат по-енергично в конкуренцията за латиноамериканските пазари и още по-активно да привличат към икономиките на "Стария свят" инвестициите на т.нар. "мултилатинас" [Cumbre...]. На пето място, очертава се перспектива за установяване на сътрудничество между отделните латиноамерикански интеграционни групировки и създадения в началото на 2015 Евразийски икономически съюз (ЕАИС). В частност, подготвя се споразумение за мащабно икономическо взаимодействие между ЕАИС и Mercosur.

Тоест, Латинска Америка притежава редица конкурентни предимства, които регионът е в състояние да задейства в името на икономическия растеж и глобалния си възход. Което, разбира се, не отменя рисковете от структурни и конюнктурни дисбаланси, забавящи развитието на региона и дърпащи го назад.

Ключовите характеристики на новия модел на растеж

Налага се впечатлението, че основният проблем пред Латинска Америка не е липсата на ресурси за развитието и, а ефективното им използване и (където е необходимо) подобряването на качествените характеристики на ресурсния потенциал. Решението на този проблем е свързано със стратегическия преход на икономиките от региона към нов модел на функциониране, чиито системообразуващи принципи биха могли да се формулират така:

- приоритетно внимание към постоянното повишаване качеството на човешкия капитал и намаляване на социалните дисбаланси;

- регионална конвергенция на националните производствени системи на основата на задълбочаването на интеграционните процеси и реализацията на мащабни трансгранични инфраструктурни проекти;

- укрепване (с помощта на държавата) на водещата роля на конкурентоспособните местни предприятия в процеса на активно включване на латиноамериканските производители на стоки и услуги в глобалната верига на стойността. На практика, става дума за създаването на "национални лидери".

Особено важен в случая е макроикономическият смисъл на инклузивната стратегия на общественото развитие - същественото повишаване на доходите на основната част от населението, ликвидирането на вопиющото имуществено неравенство и решаването на другите остри социални проблеми. Например, провеждането на балансирана данъчна реформа и ограничаване на гигантския неформален сектор в икономиката, където са ангажирани 47% от всички заети в неаграрните отрасли (ако към тях добавим и селскостопанските работници, този дял става още по-висок).

Без преодоляването на съществуващите социални изкривявания не може да се гарантира разширяването на вътрешния пазар, като задължително условие за нарастването на националното производство на стоки и услуги.

Друга първостепенна задача е да се даде тласък на пространственото развитие, разширяването на ареала на производствената и търговска активност и въвличането в нея на онези обширни райони на Латинска Америка, които в момента са в периферията на икономическата активност. Ключов момент тук е комплексната модернизация на стопанската инфраструктура, включително нейния пътно-транспортен елемент: изграждането на континентални трансгранични артерии, способни да осигурят благоприятни условия за нарастването на селскостопанското и индустриално производство и увеличаване на обемите на вътрешната и външна търговия. Без преувеличение, това е въпрос на живот и смърт за бъдещето на регионалната икономика.

По данни на ECLAC, през последното десетилетие средногодишните инвестиции на латиноамериканските държави в развитието на инфраструктурата са били 2,7% от техния БВП, което очевидно се оказва недостатъчно. Според експертите, в периода до 2020 тези капиталовложение би трябвало да надхвърлят 6% от годишния БВП или (по цени от 2012) 320 млрд. долара [Paises...]. Става дума за значително увеличаване на финансирането на инфраструктурните проекти, което не е реално без наличието на големи чуждестранни инвестиции.

Накрая, в рамките на новия модел на растеж, ролята на регионални бизнес лидери следва да изиграят т.нар. "мултилатинос", които през последното десетилетие си извоюваха много сериозни позиции в латиноамериканската икономика и финанси. Тези най-големи компании трябва да гарантират постигането на две тясно свързани помежду си цели:

- да оглавят процеса на вътрешна технико-технологична иноватизация и модернизация;

- да осъществят пробив на глобалните пазари, консолидирайки международното присъствие на предприятията от Латинска Америка и разширявайки участието им в четвъртата технологична революция;

В Латинска Америка (както и в глобалната икономика, като цяло) се променя разположението на силите в местната бизнес общност и най-вече в групата на "мултилатинас". Нещата опират до това, че в условията на приключване на "суровинния суперцикъл" значително отслабнаха позициите на петролногазовите и рудодобивни корпорации и, паралелно с това, нарастна влиянието на компаниите, свързани с високотехнологичните производства и услуги. Според агрегирания индекс на индустриализация (включващ основните критерии за международна активност), през 2015 редица "мултилатинас" в секторите на индустрията и услугите съществено са подобрили (в сравнение с 2014) своите показатели в рейтинга на латиноамериканските ТНК, измествайки тези от суровинните отрасли.

В частност, мексиканската петролнохимическа корпорация Mexichem се премести от 9-то на 1-во място; производителят на авточасти Nemak (Мексико) - от 18-то на 9-то; чилийската високотехнологична компания SONDA - от 19-то на 12-то, финансовата група Grupo SURA (Колумбия) - от 54-то на 24-то; авиокосмическият концерн Embraer (Бразилия) - от 66-то на 33- то и т.н. За първи път в списъка "топ 100" на "мултилатинас" влизат: производителят на програмно осигуряване SOFTTEK (Мексико), аржентинският авиопревозвач Aerolineas Argentinas, компанията за здравно осигуряване Banmédica (Чили) и телекомуникационната фирма Telemar (Бразилия) [Ranking Multilatinas].

Тоест, в сегашната геоикономическа ситуация челният в технологично отношение отряд на латиноамериканския бизнес вижда най-перспективните опори на растежа си в отраслите на "новата икономика", което представлява стратегическия вектор на адаптирането на региона към променящите се вътрешни и външни условия и една от най-важните характеристики на бъдещия модел на развитие.

Заключение

Външният и вътрешният икономически контекст на 2000-те години, като цяло, се оказа много подходящ за назрелите структурни преобразувания в латиноамериканската икономика. В същото време обаче, благоприятният бизнес цикъл създаде условия за нерационалното (и нерядко безконтролно) изразходване на държавните средства, което наруши финансовата стабилност и, в крайна сметка, ограничи възможностите за поддържането на високо потребителско търсене и провеждането на необходимите реформи. Може да се каже, че през този период в редица държави от региона надделяха привържениците на "разпределителната икономика" (условно казано), заинтересовани от инерционното развитие, които оставиха на заден план задачите на модернизацията и се фокусираха върху максималното използване на ресурсите на суровинните отрасли. В условията на последвалия конюнктурен спад на цените на суровините на световните пазари, тези държави се оказаха в исторически капан. Още през 2014 ситуацията започна да се променя към по-лошо, като беше даден старт на нов (и доста по-сложен) етап в икономическото развитие, който по редица свои характеристики се различаваше от предходния период на "златното десетилетие". Ситуацията в региона рязко се усложни. Латинска Америка изпадна в стратегически цугцванг: всяка стъпка напред, в която и да било посока, е свързана с големи разходи, загуби и жертви, както и с множество неприятни сюрпризи.

Впрочем, констатирането на тези трудности не е повод за песимизъм, а по-скоро стимул за обмислени и активни действия, целящи пречистването на елитите, иноватизация на производствените структури и "ъпгрейдване" на регионалните институции и механизми.

Литература:

Кудрин А., Гурвич Е. Новая модель роста для российской экономики // Вопросы экономики. 2014. № 12.

Латино-Карибская Америка в контексте глобального кризиса. М. 2012. С. 242.

Левый поворот в Латинской Америке. М. 2007.

Яковлев П.П. «Мультилатинас»: трансграничный рывок латиноамериканского бизнеса //Латинская Америка. 2013. № 6. C. 51-66.

Яковлев П.П. Геополитический разворот стран Латинской Америки // Мировая экономика и международные отношения. 2014. № 7. С. 55-66.

Яковлев П.П. Иберо-американское сообщество наций в формирующемся миропорядке // Латинская Америка. 2016. № 8.

Alcaide L. Fiscalidad en América Latina // Economía Exterior. Madrid. 2014. N 70. P. 7.

América Latina y el Caribe es la región más desigual del mundo. ¿Cómo solucionarlo? 25 de enero de 2016. cepal.org/es/print/35842.

CEPAL. Anuario Estadístico de América Latina y el Caribe. 2014.

CEPAL. Anuario Estadístico de América Latina y el Caribe. 2014. Santiago de Chile, 2015.

Cumbre UE – CELAC. 10-11.06.2015. consilium.europa.eu/es/meetings/.

España, plataforma para las inversiones y sedes de empresas multilatinas en Europa, África y Oriente Medio. ICEX. Madrid. Febrero 2015.

Ex ministros de Hugo Chávez denuncian malversación de US$300.000M en la última década. 03.02.2016. americaeconomia.com/.

FAO. Statistical Pocketbook. World food and agriculture 2015. Rome. 2015.

Grynspan Mayufis R. Después de Veracruz // El País. Madrid. 12.12.2014.

La población Latina en Estados Unidos: un “gigante dormido?”. 8 abril. 2015. nfolatam.com/.

México espera que acuerdo TPP pueda concretarse en el primer semestre de 2015. 2/08/2015. americaeconomia.com/.

National Intelligence Council. Global Trends 2030: Alternative Worlds. December 2012. dni.gov/nic/globaltrends.

Países de la región deberían invertir 6,2% del PIB anual para satisfacer demandas de infraestructura. 13 de octubre de 2014. cepal.org/es/print/ 18587.

Ranking 250 mayores bancos de América Latina. rankings.americaeconomia.com/mejores-bancos/2014/.

Ranking de las 500 mayores empresas de América Latina. rankings.americaeconomia.com/2013/.

Ranking Multilatinas 2015. rankings.americaeconomia.com/ multilatinas-2015.

UNCTAD Handbook of Statistics 2015. U.N., New York and Geneva. 2015. P. 286—288.

Venezuela compra petróleo a EE.UU. por primera vez en su historia. 03.02.2016. americaeconomia.com/.

* Преподавател в Руския икономически университет "Плеханов"