Sadakat Kadri , Heaven on Earth: A Journey Through Shari‘a Law, 352 ,., Bodley Head, London, 2013
Днес, когато терористичните нападения на радикалните ислямисти продължават да разтърсват градовете на Европа и САЩ - от Барселона до Турку и Ню Йорк, а различни екстремистки групировки като Ал Кайда или Ислямска държава декларират стремежа си да наложат ислямско управление в Близкия Изток, а след това и на цялата планета, светът закономерно започва да се отнася с все по-голяма предпазливост и подозрителност към самия ислям. Някои експерти дори твърдят, че нормите на шариата (т.е. съвкупността от правни, морални и религиозно норми на исляма), използвани от екстремистите като инструмент за постигане на собствените им цели, представляват жестока варварска правна система, която обаче не може просто така да бъде лишена от своята "юридическа сила". В същото време, политиците погрешно смятат, че между ислямския шариат и екстремистките идеологии съществува пряка връзка, което създава сериозни пречки пред диалога между културите и не спомага за откриването на ефективни механизми за борба с войнстващия религиозен екстремизъм.
В тази връзка, книгата на британския публицист и известен адвокат Садакат Кадри (който е от пакистански произход, но е роден в Лондон) "Раят на Земята: пътуване през законите на шариата", макар и появила се още преди няколко години, днес изглежда още по-актуална, отколкото тогава. В нея подробно се анализира историята на шариата (т.е. на ислямското право), причините и условията за неговото възникване, както и промените, които е претърпял през вековете. Книгата представлява увлекателна комбинация между данни за ислямските традиции в различните мюсюлмански държави и детайлна история на ислямското право. В този смисъл, тя е полезна както за самите мюсюлмани, така и за европейските политици, които напоследък изпитват нарастващи опасения от всичко, свързано с исляма.
Самият Кадри не задълбава излишно в самите норми на шариата, които са прекалено много, а вместо това разглежда шариата от историческа гледна точка, опитвайки се да обясни начина, по който определени събития оказват влияние върху неговото формиране. Авторът, в частност, показва, как учението на пророка Мохамед постепенно се трансформира в правна концепция. За целта той разделя книгата на две части. В първата част, озаглавена "Миналото", се разглежда 1400-годишната история на исляма, а във втората ("Настоящето") Кадри се опитва да дефинира понятието за съвременността в исляма.
Както е известно, в хода на дискусиите си, посветени на шариата, съвременните ислямски идеолози лансират два съвършено различни и взаимноизключващи се образи на исляма. Така, някои от тях използват цитати от Корана, акцентиращи върху необходимостта от любов и състрадание към всички, докато други го цитират за да оправдаят масовите убийства на "неверници". И едните, и другите се опират на една и съща книга, а често използват и едни и същи цитати, но ги интерпретират по съвършено различен начин.
В рамките на отделните школи в ислямското право прилагането на нормите на шариата също се разглежда по различен начин. Както е известно, съществуват четири основни школи на сунитския "фикх" (право), както и две основни школи на шиитския "фикх". Съответно, всяка от тях лансира различни от тези на останалите правила, регулиращи всички жизнени сфери: от управлението на семейното домакинство, до използването на насилие и дори на смъртно наказание. Фактът, че Садакат Кадри е имал възможността лично да се запознае с интерпретациите на исляма в различните части на мюсюлманския свят му позволява да осъзнае, че съвременният шариат е нееднородно явление, имащо свои особености във всяка отделна държава, а приписваните му норми нерядко могат да влизат в противоречие една с друга.
Въз основа на опита от пътуванията си в Близкия Изток, авторът сравнява шариата от ХІІ век и съвременната му версия, както и неговата теория и практика. Той например, подчертава, че мнозина от първите съдии в ислямските държави често са отказвали да вземат решение по едно или друго дело, от страх да не допуснат грешка. Впрочем, по време на едно от посещението си в Карачи, самият Кадри се убеждава, че дори и днес немалко съдии се стремят да избегнат произнасянето на присъди, свързани с прилагане на насилие или смъртно наказание. Както посочва самият той: "останах с впечатление, че самото наличие на смъртно наказание се смята за по-важно, отколкото прилагането му, и можах да видя, че мнението на съдията много често отразяваше неопределеността по този въпрос, характерна за целия мюсюлмански свят".
Взаимноизключвашите се образи на исляма
В съвременния политически дискурс ислямът и шариатът тясно се асоциират с нетърпимостта, но книгата на Кадри ни разкрива съвсем различни техни страни, описвайки исляма не като религия на любовта или насилието, а като религия, постоянно приспособяваща се към реалността. Книгата е пълна с факти, които вероятно биха се сторили абсурдни на онези, които разглеждат Кората най-вече като източник на насилие и екстремизъм. Както посочва Кадри: "най-поразителният факт, на който днес почти никой не обръща внимание е, че само на пет места в Корана се говори за необходимостта от прилагане на телесни наказания".
Впрочем, темата за разрешаването на телесните наказания в Корана е сред централните в книгата. Авторът убедително опровергава утвърдилото се схващане, че насилието е интегрална част от шариата, посочвайки, че от петдесетте държави, в които мюсюлманите са мнозинство от населението, предписваните от Корана наказания (хад) теоретично могат да бъдат приложени в по-малко от дванайсет. При това, повечето от тях се прилагат само в изключителни случаи: "в правната история на Османската империя например, пребиване с камъни е било регистрирано само веднъж". Според Кадри, въпреки съществуващите сурови норми, в исторически план ислямските юристи разглеждат предписваните от Корана наказания най-вече като символични. Тоест, фактът, че те съществуват на теория, в никакъв случай на бива да се асоциира с прилагането им на практика.
Тълкуването на джихада
Както вече споменах, книгата на Садакат Кадри, която се появява още преди печално известната Ислямска държава да овладее значителна част от Ирак и Сирия, задължително следва да бъде прочетена от онези анализатори, които искат да си изяснят, с кой период от историята на ислямското право са свързани идеите на тази одиозна организация.
В тази връзка, ролята на идеолога на египетските "Мюсюлмански братя" Саид Кутб (1906-1966) е изключително важна за да разберем природата и характера на съвременния джихад. Според Кутб, мюсюлманите трябва да следват единствено шариата. Той приема, че подчинението означава поклонение, т.е. ако мюсюлманинът се подчинява и на някой друг, освен на Бог, това означава, че той се покланя не само на Бог. Този принцип, съдържащ се в книгата на Кутб "Километрични камъни", която в течение на дълги години е своеобразен наръчник на "Мюсюлманските братя", се интерпретира като отхвърляне на всички други авторитети, освен исляма.
Най-вредни и опасни последици обаче има съдържащото се в програмното произведение на Кутб учение за т.нар. "джахилия" (т.е. невежество). С това понятие той обозначава предислямската епоха в арабския свят. Според Кутб, всеки мюсюлмани, приел исляма по времето на пророка Мохамед, е бил длъжен да се откаже от "джахилията", тъй като тя дълбоко противоречи на исляма. В същото време, в "Километрични камъни" се лансира и съвременна визия за "джахилията" като нещо порочно и свързано със Запада. Това означава, че истинският мюсюлманин е длъжен да отхвърли всичко, свързано със западния начин на живот. Ето защо самият Саид Кутб препоръчва да се използва сила (насилие) към всички онези, които според него са част от "джахилията" и си позволяват да оспорват властта на Бог.
В книгата си, Садакат Кадри прави блестящ анализ на идеите на Кутб, доказвайки, че те не са особено оригинални и дори до голяма степен произхождат от същата тази "джахилия", от която той призовава последователите си да се откажат: "всъщност, идеята, че хората трябва да бъдат принудени да бъдат свободни не принадлежи на пророка Мохамед, а на френския просветител Жан-Жак Русо, а и самото учение, съдържащо се в "Километрични камъни", силно напомня за Карлс Маркс и неговата критика на капитализма. Накрая, що се отнася до идеята на Кутб за необходимостта да се формира своеобразен "авангард от праведници", тя е директно заимствана от Ленин, тъй като - подобно на болшевишкия вожд, идеологът на "Мюсюлманските братя" разглежда като единствен път на масите към Бога и към спасението революцията, осъществена от група "избрани", притежаващи достатъчна твърдост и убеденост за да преодолеят ограниченията на своята епоха".
Конфликтът между двете тълкувания на джихада съществува и днес, при това е актуален повече от всякога. Част от ислямските теолози и юристи разглеждат джихада като чисто духовна борба, докато други му приписват по-широко значение, включително, интерпретирайки го като борба срещу "неверниците". В книгата си Садакат Кадри обяснява, че именно мюсюлманските теолози и юристи започват да свързват всички призиви за насилие в Корана с джихада, въпреки, че подобна връзка първоначално не съществува. За разлика от духовната борба, джихадът - интерпретиран като въоръжена борба, се смята за колективно задължение на правоверните под ръководството на халифа.
Според самия Кадри, по време на кръстоносните походи, халифите в Багдад никога не са дефинирали въоръжената съпротива срещу европейците като джихад. Нещо повече, през ІХ век например, на два пъти за военни министри на Арабския Халифат са назначавани хора, които не са били мюсюлмани. Дори и само този факт, показва, че идеята за джихада като борба срещу неверниците е просто абсурдна.
Според автора, не кръстоносните походи, съдействали за раздробяването на мюсюлманския свят, а монголското нашествие в него през ХІІІ-ХІV век е довело до окончателното оформяне на идеята за джихада като твърда реакция на външната агресия. Именно през този период от историята на ислямския свят става известен мюсюлманският теолог Ибн Таймия (1263-1328), чиято интерпретация на джихада се налага за един много дълъг период от време. Така, по време на войната с мамелюците, Ибн Таймия издава религиозен указ (фетва) според който "джихадът" срещу монголците е "задължение на всички истински мюсюлмани" и, че смъртта в името на "джихада" се приравнява с мъченичеството. Както е известно, въпреки че междувременно монголците са приели сунитската версия на исляма, тъй като те управляват според своите светски закони, а не според шариата, това автоматично ги поставя в състояние на "джахилия". В книгата си Садакат Кадри подчертава, че "реакцията на нахлуването на монголците потвърждава, до каква степен концепцията за джихада се е отдалечила от корените си".
Един от смятаните за класици сунитски юристи от т.нар. "Маликитска школа" дефинира джихада като "война на мюсюлманите срещу неверниците, с които те нямат договор, за да бъде чуто Словото Господне, или пък против тяхното присъствие или проникване на мюсюлманска територия". На практика, това означава, че в рамките на исляма джихадът е законен и необходим само като средства за отразяване на външна агресия. По този повод в Корана достатъчно ясно се посочва, че той е "позволен само срещу онези, с които се води сражение".
Между другото, от общо 12-те трудове на различни мюсюлмански теолози, които са били преиздадени от Ислямска държава, седем са писани от Мохамед ибн Абд ал-Уахаб, мюсюлмански юрист от ХVІІІ век, чието учение е залегнало в основата на правната система на Саудитска Арабия. В тази връзка възниква въпросът, как Ислямска държава и другите екстремистки групировки, действащи в момента в Близкия Изток, могат да използват шариата, който очевидно ограничава използването на насилие, като средство за постигането на собствените си цели.
Днешните призиви на Ислямска държава за война срещу Запада апелират към същите онези чувства на мюсюлманите, които навремето ги мобилизират за борба с кръстоносците, монголските завоеватели и европейското колониално господство. Впрочем, Кадри говори за всичко това в своята книга. Подобно на Ибн Таймия, идеолозите на Ислямска държава, възхваляват смъртта и мъченичеството, подбирайки удобните за тях цитати от ислямското писание за да оправдаят използването на насилие, като най-често ги откъсват от контекста, оправдавайки масовите убийства в името на съмнителни цели.
* Българско геополитическо дружество
