АСЕАН: половин век по-късно

Със създаването на новата организация, нейните основатели се надяват да смекчат взаимните противоречия и спорове (включително териториални) в името на постигането на ключовата за онзи момент обща цел - отразяването на "комунистическата заплаха" (както вътрешна, така и външна) и най-вече онази, генерирана от прилежащите зони в Азия, където по онова време се води проточилата се цели три десетилетия война в Индокитай. Както, разбира се, и заплахата от страна на комунистически Китай, където пък се вихри т.нар. "културна революция". Тогава едва ли някой си е представял, че в началото на ХХІ век именно Китай ще оглави списъка на ключовите търговско-инвестиционни партньори на Асоциацията, а част от нея ще стане комунистически Виетнам. Днес в АСЕАН членуват десет държави от региона (освен петте страни-основателки, това са Бруней, Виетнам, Лаос, Мианмар и Камбоджа), а самата организация с основание се посочва като пример за успешно регионално сътрудничество между развиващите се страни.

Но макар че постиженията на АСЕАН и нейните членове са неоспорими, те не бяха постигнати лесно. Сред препятствията пред успешното взаимодействие между страните членки бяха вътрешнополитическите усложнения в отделни участници и систематичните проблеми от транснационален характер, възникващи едновременно в няколко от тях (например по време на Азиатската финансова криза в края на ХХ и началото на ХХІ век). Нерядко пък им се налагаше да се съпротивляват на съгласуван външен натиск (например, когато САЩ и ЕС се обявиха против приемането на Мианмар в Асоциацията, заради управляващия там военен режим). Впрочем, всичко това за пореден път доказва, че феноменът АСЕАН не е резултат от щастливо стечение на обстоятелствата, а от осмислени и последователни усилия, което впрочем повишава и оценката за постигнатото от страните членки.

Формулата на успеха

При създаването на АСЕАН, всяка от петте страни основателки имаше повече от достатъчно нерешени проблеми в сферата на националното и държавно строителство, т.е. на национално-държавната интеграция. Що се отнася до регионалната интеграция (която по принцип предполага създаването на наднационални институции), тя едва ли ще стане факт, поне в близко бъдеще. Обединявайки се, петте съседни държави от Югоизточна Азия се стремяха по-скоро да компенсират взаимно едни или други специфични "слабости", включително дефицита на управленски опит, което бе нещо нормално в условията на сравнително наскоро прокламирана независимост. В рамките на АСЕАН всички те се опитваха да си гарантират онази защитеност и историческа перспектива, които толкова им липсваха в разгара на студената война.

Впрочем, за постигането на този ефект допринесе и покровителството на Запада, който беше изключително заинтересован от възникването на подобен съюз между държавите от Югоизточна Азия, чиито участници са направили еднозначен избор в полза на капиталистическия модел и са готови да противодействат на комунистическата експанзия в региона.

Тоест, още от самото начало, активността на АСЕАН предполагаше повече или по-малко синхронно укрепване на националните държави членки, сътрудничеството между тях на регионално равнище, както и в рамките на системата на техните глобални връзки, отделяйки при това приоритетно внимание на национално-държавата интеграция.

Още в началните етапи от съществуването на АСЕАН, членовете и очертаха, в рамките на Югоизточна Азия, собствено субрегионално пространство, обособено от проблемната зона на Индокитай. С общи усилия те съумяха да постигнат в рамките на това пространство такава степен на политически контрол и стабилност и такова качество на държавно регулиране на икономическата активност, които - наред с устойчивия приток на чуждестранни инвестиции - дадоха мощен тласък на социално-икономическата модернизация. След Сингапур, който първи измежду членовете на АСЕАН беше причислен към "новите индустриални държави", в този списък се появиха Малайзия, Тайланд и Индонезия, при това още преди началото на Азиатската криза. В определени моменти всяка от тях (а това се отнася и за Филипините) демонстрираше годишен икономически растеж от над 8%. Тази "история на успеха" нямаше как да не впечатли елитите въ Виетнам, Лаос, Камбоджа и Мианмар, стимулирайки ги да стартират собствени пазарни реформи, да задълбочат политическия диалог с АСЕАН и, в крайна сметка, да се присъединят към тази организация.

Пътят на АСЕАН

Наистина в началото на 90-те години на миналия век все още се смяташе, че реалното сближаването между доскорошните идеологически противници ще отнеме цяла историческа епоха, но нещата се развиха по съвсем различен начин и още преди началото на ХХІ век в АСЕАН вече членуваха десет държави от Югоизточна Азия.

Между другото, различията между този процес и паралелно развиващото се разширяване на Европейския съюз са доста поучителни. Ако в случая с ЕС на претендентите за членство, повечето от които бяха представители на посткомунистическа Източна Европа, бяха предявени множество изисквания, които те задължително трябваше да изпълнят ако искат да влязат в Съюза, основателите на АСЕАН демонстрираха далеч по-благосклонно отношение към кандидатите от Индокитай. При приемането на Виетнам през 1995 например, никой не искаше от него да се откаже от "фалшивата" идеология и да демонтира своята система на управление, изградена около местната Комунистическа партия. В АСЕАН бяха напълно доволни от факта, че във Виетнам се възраждат пазарните отношения и, в рамките на "курса към обновяване", вече е стартирала трансформацията на виетнамската икономика. Днес, когато този курс позволи на Виетнам да се нареди сред държавите със средно ниво на развитие и го превърна в една от най-стабилните опори на АСЕАН и, когато аналогични процеси набират скорост в Камбоджа, Лаос и Мианмар, няма как да не оценим по достойнство тази стратегия на държавите основателки (към които през 1984 се присъедини Бруней). Струва си да отбележим също, че уважителният подход към доскорошните опоненти, изявили желание да се присъединят към "общото семейство" на нациите от региона, е нещо естествено за АСЕАН. Да не забравяме, че в рамките на самата Асоциация търсенето на обща позиция по различните регионални и глобални проблеми традиционно се основава на принципите за ненамеса във вътрешните работи на другите страни членки, безусловното уважение към националния суверенитет и консенсусното вземане на решенията. "Мекият" стил на водене на преговорите, търпеливата склонност "да се върви по-бавно за да стигне по-далеч", отказът от високомерните нравоучения и търсенето на оптималната за всички участници в процеса скорост на движение към постигането на поставената цел, както и стремежът да бъде съхранен не само собствения имидж, но и този на останалите - са все елементи на политическата и дипломатическа практика, която от дълго време насам е известна като "пътят на АСЕАН" (ASEAN Way). От гледна точка на четирите държави от Индокитай, които преживяха огромни трудности през ерата на двуполюсното противопоставяне и отчаяно се нуждаеха от комфортна "ниша" на международната сцена, привлекателността на АСЕАН е свързана не само с икономическия просперитет на държавите членки, но и с правилата и механизмите за общуване, наложили се в рамките на Асоциацията.

Ключовата роля на Асоциацията в Азиатско-Тихоокеанския регион

Към края на ХХ век се очерта паралелното развитие на процесите на разширяване на АСЕАН, диверсификацията на нейните външни връзки и укрепването на морално-политическия и авторитет, при това вече на нивото на целия Азиатско-Тихоокеански регион (АТР).

Още през 70-те години на миналото столетие, ръководейки се от определени геополитически и геоикономически съображение, АСЕАН се ориентира към изграждането на т.нар. "партньорства в рамките на диалога" с извънрегионалните (по отношение на Югоизточна Азия) играчи. И, ако по време на студената война това бяха САЩ, Япония и други представители на западния блок, през 90-те години към тях се присъединиха Русия, Китай и Индия.

С постепенното формиране и институционализацията на тази система от връзки се подготвяше и почвата за утвърждаването на "централната роля на АСЕАН" в многостранните иницитиви, целящи задълбочаване на икономическото сътрудничество и запазване на мира в АТР. Според този принцип, Асоциацията, която не заплашва никого и не разполага с възможности да принуждава когото и да било, следва да получи правото да определя дневния ред и да координира действията на съответните структури. Признаването на "централната роля" на АСЕАН позволи, в частност, инициирането на форума на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС), който функционира вече над четвърт век. По-късно същият принцип залегна и в основата на Регионалния форум по сигурността на АСЕАН (създаден през 1994), Източноазиатските срещи на върха (стартирали през 2005) и Съвещанието на военните министри на АСЕАН с колегите им от осем държави партньори (провежда се от 2010 насам). Според повечето експерти, създаването на тези три мултилатерани форуми е очевиден признак, че Асоцията се стреми да ускори изграждането в обозримо бъдеще на "нова архитектура на сигурност в Азиатско-Тихоокеанския регион".

Според стратезите от АСЕАН, в своеобразен икономически фундамент на тази система следва да се превърне една друга конструкция, в чиито център се намира Асоциацията - Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (РВИП). Според този лансиран през 2012 проект, АСЕАН трябва да стикова собствената си зона за свободна търговия (AFTA) с пет други подобни зони, които тя или вече е създала, или пък се опитва да създаде с Китай, Япония, Южна Корея и Индия, както и с Австралия и Нова Зеландия (с последните две АСЕАН подписа общо споразумение). Разчиташе се, че този процес ще приключи през 2015, но и в момента въпросът остава открит.

                                               АСЕАН и свързаните с нея групи

Легенда:

Членове на АСЕАН

АСЕАН+3

Източноазиатска среща на върха

Кандидат за членство/наблюдател в АСЕАН

Регионален форум на АСЕАН

Така или иначе, но в навечерието на своя половинвековен юбилей, Асоциацията постигна знаков успех, оповестявайки официално създаването на т.нар. Икономическа общност на АСЕАН (ИОА) през 2015. Последната разполага със специализирани подразделения, фокусиращи усилията си върху сътрудничеството в сферите на политиката и сигурността, икономиката и социално-културното развитие. В резултат от това, инвестиционната и производствената активност, предлагането на стоки и услуги, движението на работна сила и т.н. в рамките на АСЕАН вече се регулират от общи правила.

АСЕАН и китайският проект за "Новия път на коприната"

Както е известно, китайският проект за "Новият път на коприната" предвижда изграждането на щирока и гъста транспортна мрежа, покриваща целия Евразийски континент. Нейна специфична особеност е, че колкото по-далеч се разпростира тази мрежа, толкова по-мощна трябва да бъде нейната централна част, включваща Китай и близките до него азиатски държави. Следователно, за Пекин едно от най-важните направления на развитието на този проект са десетте съседни страни членки на АСЕАН.

Всъщност, Китай лансира идеята за изграждане на железопътна връзка със зоната на АСЕАН още преди да стартира инициативата си за "Новия път на коприната". Това стана в началото на 2000-те, когато икономическите отношения между Пекин и АСЕАН демонстрираха мощно развитие. Така, през 2002 беше лансирата идеята за създаване на зона за свободна търговия между Китай и държавите от Асоциацията. През 2010 пък беше подписано Споразумението за всеобхватно икономическо партньорство АСЕАН-Китай. Оттогава насам продължава постепенната либерализация на търговските отношенията между двамата играчи, в резултат от което многократно нарасна обемът на взаимния стокооборот, като до 2020 той трябва да достигне 1 трлн. долара.

На този фон е съвсем естествено страните да се стремят да подобрят транспортните си връзки. А връзката на Китай с държавите от АСЕАН, разположени на Евразийския суперконтинент, следва да се осъществи от разклонената железопътна линия Кунмин-Сингапур, която на практика покрива целия полуостров Индокитай (виж картата). Градският конгломерат Кунмин е център на югозападната китайска провинция Юнан. Още в древността той е пресечна точка на търговските маршрути между Югоизточна Азия, Индия и Тибет и запазва статута си на ключов транспортен възел и днес. В Кунмин се намира едно от най-големите китайски летища Чаншуй. Освен това, той е най-големия железопътен възел на провинция Юнан, откъдето тръгват множество жп линии към други области на Китай, както и към Виетнам.

Легенда

Централен коридор

Коридор Изток-Запад

Източен коридор

Коридор Север-Юг

Североизточен коридор

Северен коридор

Южен крайбрежен коридор

Южен коридор

Западен коридор

Железопътната мрежа "Кунмин-Сингапур" трябва да свърже Китай и държавите от АСЕАН, разположени на полуостров Индокитай. Тя ще преминава през Лаос, Виетнам, Тайланд, Камбоджа и Малайзия, достигайки до Сингапур. Тези жп линии трябва да формират най-важната сухопътна транспортна система в Югоизточна Азия. През пролетта на 2011 стартира изграждането на първия и участък от Кунмин до граничния пункт Мохан, на китайско-лаоската граница. Тогава беше обявено, че цялата жп мрежа "Кунмин-Сингапур" следва да бъде завършена до 2020.

През септември 2013 Китайската железопътна корпорация съобщи, че на китайска територия са изградени 150 км. от линията, като предстои изграждането на още 650 км.

През декември 2016 стартира строителството на следващия участък от мрежата "Кунмин-Сингапур", през територията на Лаос, от Мохан до лаоската провинция Виентян. На тържествената церемония по този повод присъства премиерът на страната Тонглун Сисулит и други високопоставени членове на лаоското и китайското правителства. Тя трябваше да подчертае значението на проекта за двете страна, тъй като за Китай това е важна стъпка в развитието на търговските му отношения с АСЕАН и възможност за развитието на неговите югозападни провинции, а за Лаос е най-големия инвестиционен проект, който ще съдейства за социално-икономическото развитие на страната.

По официални данни, стойността на тази 400-километрова жп линия, която включва и многобройни тунели и мостове, ще достигне 40 млрд. юана, 70% от които ще бъдат предоставени от Китай. При изграждането ще се използват китайски технологии, а самата жп линия ще отговаря на китайските стандарти, което подчертава връзката и с жп мрежата на Китай.

Тайланд също сътрудничи с Пекин. През декемви 2016 китайският външен министър Ван И се срещна с тайландския си колега Дон Праматвинай, като освен всичко друго двамата обсъдиха проекта за китайско-тайландска железопътна линия. След срещата, министрите съобщиха пред медиите, че смятат този проект за ключов етап в развитието на сътрудничеството между Тайланд и Китай, който ще изиграе много важна роля както за реализацията на "Новия път на коприната", така и за икономическото развитие на Кралство Тайланд. Освен това Ван И подчерта, че страната му е готова да предостави на Тайланд най-новите си строителни технологии за изграждане на високоскоростни жп линии и, че реализацията на проекта ще позволи на Тайланд да стане важен транспортен възел с регионално значение и един от икономическите центрове в АСЕАН.

Индонезия също е в сферата на интереси на китайската жп индустрия. Предвид островния си характер, тази страна се нуждае от развитие на своята железопътна система за да постигне по-добра свързаност на вътрешните провинции с пристанищата, през които минава стокооборотът с другите държави. Основният партньор на Индонезия в железопътната сфера обаче е Русия, на чиито държавни железници беше възложено да консултират реформирането на националната жп система. Въпреки това, разчитайки на своите модерни железопътни технологии, китайците също си извоюваха собствена ниша на местния пазар. Така, през януари 2016 китайската компания China Railway Group Limited стартира изграждането на 140-километрова високоскоростна жп линия, която ще свърже столицата Джакарта с един от най-големите индонезийски градове Бандунг. Линията трябва да е готова през 2018. Тъй като Индонезия е сред най-развитите държави в АСЕАН, сътрудничеството с нея се разглежда от Китай като важна стъпка в реализацията на проекта за "Новия път на коприната".

Впрочем, китайците развиват жп връзките не само със съседите си, но и на своята собствена територия. В края на юли 2017 например, от тибетската столица Лхаса потегли първият пътнически влак, носеш гръмкото име "Древният път от империята Тан до Индия", който пътува до втория по големина град в Тибет - Шигадзе. Според китайските медии, целта е да се демонстрира значението на стратегическата жп линия Цинхай-Тибет за туристическия сектор и да се помогне за интеграцията на автономния регион в "Новия път на коприната". Впрочем, включването на Тибет в проекта не цели само да бъде стимулирано развитието на този труднодостъпен регион, но и да се гарантира по-тясната му интеграция в Китай. Това би помогнало за отслабването на антикитайските настроения, тлеещи вече близо седемдесет години в областта, т.е. от установяването на властта на комунистически Китай през 1950 насам.

Подобен ефект се очаква и от развитието на железопътната мрежа в Синдзян-Уйгурския автономен район на Китай, където също има силно сепаратистко движение. Реализацията на "Новия път на коприната" вероятно ще отслаби позициите му. Главният град на автономния район Урумчи е сред ключовите възли в рамките на проекта, тъй като от него тръгва основният маршрут от Китай към Европа, през територията на Казахстан и Русия. С развитието на проекта за "Новия път на коприната" можем да станем свидетели на невиждан икономически подем в Синдзян-Уйгурския автономен район. А повишаването на благосъстоянието на местното население и обвързването с китайската инфраструктура ще гарантират по-добре, че той (както и Тибетският автономен регион) ще остане в състава на Китай, отколкото силовите методи, освен това ше осигури стабилността му за дълги години напред.

Тоест, можем да заключим, че благодарение на транспортните си проекти, Китай значително укрепва положението си в целия регион. Новите железопътни линии към държавите от АСЕАН ще доведат до значителното развитие на международната търговия и бърз икономически растеж. При това, тяхната нова инфраструктура и икономика ще бъдат тясно свързани с Китай и "Новия път на коприната", което ще превърне Пекин в техния основен и най-влиятелен партньор.

Междувременно, демографският и икономическият потенциал на страните участници в Асоциацията продължава да нараства: общото им население отдавна надхвърли 600 млн. души, а съвкупният им БВП наближава 3 трилиона долара. Тоест, ако в рамките на икономическата статистика АСЕАН се разглеждаше като единен субект, той щеше да е на шесто място в света. Приносът на държавите от Асоциацията за поддържането на икономическата динамика в Азия, както и в рамките на многостранния диалог по проблемите на сигурността в тази част на света, е неоспорим. Предвид спецификата на АТР като регион, притежаващ ярко изразено глобално измерение, АСЕАН би следвало да се разглежда не само като регионален, но и като глобален играч и в тази връзка - като претендент за самостоятелна роля във формиращия се нов многополюсен свят.

В същото време обаче са налице и определени признаци, че половин век след създаването си Асоциацията и нейните членове се сблъскват с неочаквани и все по-тревожни предизвикателства.

Моментът на истината

Ако сравним очерталата се през втората половина на 2010-те години ситуация в АТР, със събитията и процесите, развиващи се по същото време в Близкия Изток и Северна Африка едва ли някой би отрекъл, че положението в АТР (където според господстващите представи постепенно се премества "центърът на тежестта" на глобалната икономика) е несравнимо по-добро.

Въпреки това обаче, и тук не липсват основания за безпокойство, при това през последните години те нарастват. Коментирайки същността и посоката на промените, експертите и дипломатите често използват израза "азиатски парадокс". Става въпрос за това, че независимо от запазващата се благоприятна икономическа конюнктура в АТР и, в частност, в зоната на АСЕАН (където в средата на настоящото десетилетие темповете на нарастване на БВП на Виетнам, Индонезия, Филипините, Камбоджа и Лаос варират между 5% и 8% и дори повече), в азиатско-тихоокеанското пространство се наблюдават и признаци за системно нарастване на политическото напрежение. Това се усеща както във вътрешнополитическите събития в редица държави (които при това не са от най-изостаналите), така и в двустранните връзки между тях и на нивото на целия Азиатско-Тихоокеански регион.

Ето само няколко примера. В сферата на междудържавните отношения например, се очертава непрекъснато изостряне на противоречията между САЩ и Китай, както и тотална деградация на руско-американското сътрудничество. В рамките на северноазиатския триъгълник Япония - Китай - Южна Корея, и при най-малкия повод избухва остра полемика между тримата играчи - както по текущи, така и по исторически проблеми. Паралелно с това, враждата между двете Кореи не стихва, а по-скоро напротив. По-скоро нараства, отколкото отслабва, и взаимното недоверие между Пекин и Делхи. В басейна на Голям Меконг няколко държави от Югоизточна Азия, въпреки декларирания от тях стремеж, очевидно не могат да се споразумеят помежду си, както и с Китай, за приемливи от екологична гледна точка мащаби и форми на експлоатация на наличните водни ресурси. Многостранният спор за контрола и принадлежността на някои островни територии в Южнокитайско море, който до началото на 90-те години на ХХ век интересуваше само тесните специалисти, все повече се превръща (включително и благодарение на усилията на Вашингтон) в обект на всеобща загриженост и потенциален детонатор на изключително опасен конфликт. Да не говорим за възхода на религиозния радикализъм в държавите от региона с компактно мюсюлманско население и, съответно, усилването на трансграничните терористични заплахи (случващото се в момента в Мианмар е само един от примерите в тази посока).

За какво говори всичко това? На първо място, че политическият климат в АТР не се променя към по-добро, замъглявайки перспективата за по-нататъшно постъпателно движение по пътя на икономическото развитие, нарастване на стокообмена и търсенето на оптимални направления и форми на регионалната икономическа интеграция.

Показателно е, че нито намеренията за "презареждане" на АТИС, на които ставаме свидетели напоследък, нито опитите за съживяване на интеграционните процеси чрез стартирането на алтернативни инициативи от типа на РВИП и Транстихоокеанското партньорство (което ентусиазирано беше прокарвано от САЩ по времето на Барак Обама, но беше решително отхвърлено от наследника му Доналд Тръмп), засега не дават реални резултати. Предвид тесните и неразривни връзки, които свързват политиката и икономиката в АТР, като регион с глобално значение, всички тези моменти, наред с т.нар. Brexit и острите противоречия, раздиращи в момента ЕС, говорят за глобална криза на регионализма, като такъв. А също и за криза на целия неолиберален модел на глобализация, който САЩ се опитват да наложат на света от края на ХХ век насам и който, вместо до "глобално единство", води до неговата пряка противоположност под формата на множество разцепления между етноси и конфесии, държави и цивилизации. Своеобразно възмездие за тези опити на Вашингтон са обезкуражаващите последици от тях за самите САЩ: ако се съди по резултатите от президентските избори през 2016 и яростното вътрешнополитическо противопоставяне през цялата 2017, те ерозират основите на собствената им мош. При това в момент, когато Китай - въпреки опитите на Съединените щати да го скарат с "останалата Азия" - продължава да укрепва позициите си в глобалната икономика, когато Русия - вместо да отстъпи, търси и намира асиметрични отговори на западните санкции, когато евроатлантическата солидарност се пропуква и когато периодът на еволюционно, поетапно движение към многополюсен свят се заменя от фаза на открит сблъсък между неговите противници и привърженици.

На този фон, за АСЕАН и нейните членове очевидно настъпва моментът на истината, чиито истински смисъл и изисквания все още не са осъзнати от всички и в достатъчна степен. Защото този момент е свързан с изпаряването на илюзиите, че с края на съветско-американското противопоставяне е изчезнала и епохата, когато човечеството беше застрашено от големи войни. Или пък, че най-голямата гаранция за вечния мир е всеобщата икономическа взаимна зависимост, която е продукт на глобализацията и при която войните уж се оказват вредни за всички.

Това е моментът, когато глобализацията по американски модел все по-малко прилича на процес, в който всяка страна може и следва да се впише с максимална полза за себе си (което поне доскоро държавите от АСЕАН съумяваха да постигнат). Днес обаче, ескалиращото американско-китайско съперничество ни кара да се съмняваме, че в обозримо бъдеще в АТР ще може да се осъществи и икономическа интеграция в мащабите на целия регион, и всеобхватна система за сигурност, в пълния смисъл на това понятие. Но, ако бъдещето и на едната, и на другата изглежда проблематично, възниква въпросът, къде ще се реализира "централната роля" на АСЕАН и как точно би могло да стане това? А също, дали прословутият "път на АСЕАН" има бъдеще, като линия на политическо поведение, ако "единствената свръхдържава" продължи да "играе без правила" както в Азия, така и в света, като цяло?

* Българско геополитическо дружество