10
Нед, Ное
4 Нови статии

Бунтът на Каталуния и идеята за "Европа на регионите"

брой 6 2017
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Заплахите на местните власти в испанската автономна провинция Каталуния, че тя ще се отдели от Испания, в крайна сметка се оказаха "сапунен мехур".

Както е известно, подписвайки декларацията за независимостта на провинцията, президентът на Изпълнителния съвет на Каталуния Карлес Пучдемон призова нейния парламент да отложи приемането и, прехвърляйки решението на конфликта към централните власти в Мадрид, като по този начин им предостави уникалната възможност да поправят грешките, допуснати от тях преди и по време на каталунския референдум от 1 октомври 2017. Тоест, стана ясно, че властите в провинцията не могат да предложат нищо реално на населението и, особено в икономически план, тъй като не разполагат с добре обмислена програма за практическа реализация на идеята за независимост. Така Мадрид получи шанс да проточи процеса на евентуалните преговори с Барселона и, в крайна сметка, да потуши кризата. На 21 октомври, след като управлявщите консерватори се споразумяха с опозиционната Социалистическа партия, те обявиха и мерките за пряко управление на Каталуния от централната власт до провеждането там на нови избори, в съответствия с чл.155 на испанската конституция. В отговор, на 27 октомври 2017 Парламентът на областта все пак реши да обяви независимост, ясно съзнавайки, че тя няма да бъде призната от никого. Малко по-късно пък, Пучдемон и неколцина други лидери на каталунските сепаратисти избягаха в Брюксел. При всички случаи обаче, Каталуния вече се превърна в своеобразен детонатор на дестабилизацията на цяла Европа и в Брюксел започнаха да осъзнават, че са изправени пред два крайно негативни сценария за развитие на събитията: разпадането на Испания и началото на аналогични процеси и в други райони на ЕС (Белгия, Северна Италия - където в регионите Ломбардия и Венето също се проведоха референдуми за "разширена автономия", Корсика и т.н.), от една страна, и ново кръвопролитие, чието допускане би било доказателство за пълната несъстоятелност на Европейската комисия, от друга.

Поредицата от успешни и недотам успешни опити за едностранно прокламиране на независимост - от Косово, през Южна Осетия, Абхазия и Иракски Кюрдистан, до Каталуния, в немалка степен е продукт на естествената реакция срещу агресивния глобализъм, налаган през последните трийсетина години, който отхвърля всичко национално и се стреми да формира т.нар. "цивилизована общност" само от стерилни субекти, забравили за националните си традиции. Претенциите на архитектите на глобализма да формират от стотиците народи на планетата някаква англоезична глобална общност, управлявана от "световно правителство" породиха съпротива дори в самата Европа. На континентя рязко нараснаха националистическите настроения, което доведе до възхода както на консервативните десни партии, така и на регионалния сепаратизъм. Още повече, че в утопичните конструкции на глобализма ролята на основни административни единици се отрежда на големите мегаполиси, концентриращи огромни финансови и човешки ресурси и превърнали се в своеобразни самодостатъчни центрове, за които националната държава се превръща в пречка.

Днешната Барселона е точно такъв високоразвит център на глобализма, затова и нейният елит, толкова лесно повярва, че провинцията е способна да се развива и самостоятелно, отхвърляйки опеката на Мадрид, който очевидно се възприема като "излишна надстройка". Впрочем, до същия извод са на път да стигнат и елитите на други високоразвити европейски "клъстери" като Ломбардия или Бавария например: защо на фона на съвременните неограничени комуникации и движение на капитали са им необходими "посредници" в лицето на националните държави?

Тоест, ерозията на чувството за национална принадлежност от страна на глобализма съвсем естествено води до разпадането на държавите на регионални центрове, които могат да бъдат както етнически, така и "мултикултурни". По правило обаче, етническите са много по-активни и настойчиви и се подкрепят от мнозинството от местното население. А предвид факта, че в европейските държави има повече от достатъчно подобни регионални центрове, тревожните прогнози за последваща вълна от референдуми за независимост, като този в Каталуния, очевидно не са лишени от основание.

Предисторията на конфликта

За да разбереме случващото се в Испания, следва да се върнем малко назад в историята. Както е известно, каталунската идентичност, като такава, се оформя окончателно през ХІХ век, на фона на националистическия подем в цяла Европа. При това, тя първоначално включва идеята за етническото и дори расово превъзходство на "каталунците" над останалите испанци. По-късно обаче, и особено след приемането на новата конституция на Кралство Испания през 1978, в духа на все по-налагащата се в страната "политическа коректност", този дискурс се промени и в Каталуния започнаха да акцентират най-вече на "културното си превъзходство". Трудно е да се каже обаче, в какво точно се изразява в момента това "превъзходство", тъй като според мнозина, по време на управлението на крайната левица в провинцията, нейната столица Барселона се е превърнала в своеобразен "оазис на европейския интелектуален и морален упадък". Сред примерите за това е взетото през 2017 решение на местния Парламент да легализира леките наркотици, въпреки че Барселона от известно време насам играе ролята на своеобразен "разпределителен хъб" за наркотрафика от Мароко към Европа.

Като цяло, и преди е имало опити за отделянето на Каталуния от Испания, но тъй като местният едър капитал винаги е бил тясно свързан с Мадрид (впрочем, това се отнася и за бизнеса в Страната на баските), те бързо биваха потушавани по пътя на преговорите, водени в тесен кръг. Показателно е също, че през последните над сто години приоритет за правителството в Мадрид винаги е било развитието на Каталуния, а не на Кастилия например (където се намира испанската столица). Това беше част от негласната сделка между либералните елити на страната, включваща подкрепата за каталонската текстилна индустрия, како и за металургичния сектор в Страната на баските. Тази стратегия не се промени и при продължилото почти четири десетилетия управление на генерал Франко. По правило, винаги когато се поставяше въпросът за отделянето на Каталуния, провинцията получаваше още по-големи финансови вливания от централното правителство, с което нещата обикновено приключваха. Тук е мястото да напомня, че за разлика от официален Мадрид, който не призна и осъди действията на косовските сепаратисти, правителството на Каталуния подкрепи отделянето на Косово от Сърбия. Пак в тази връзка, не мога да не спомена и реакцията на сръбския президент Александър Вучич на твърдението на Европейската комисия, че "не може да се прави сравнение" между случващото се днес в Каталуния и развитието на събитията в бившата сръбска провинция Косово и Метохия. Вучич, в частност, заяви, че подобна позиция доказва, че в света действително действат прословутите "двойни стандарти" и остро разкритикува лицемерната политика на Запада. На съвместната си пресконференция с гръцкия президент Павлопулос на 2 октомври, той посочи, че днес всеки сръбски гражданин има един, единствен въпрос към ЕС - как може да се твърди, че в случая с Каталуния, проведеният там референдум се приема за незаконен, а в случая с Косово, отделянето на областта е станало възможно, при това дори без провеждането на референдум. Според сръбския президент, това нелепо решение е нанесло "непоправима вреда на европейското право, ерозирайки фундамента, върху който се гради цялата европейска политика".

Всъщност, новата вълна на каталонския сепаратизъм в Испания започна неудържимо да се надига едва от 2010 насам, като за това съдействаха и редица други фактори. Така, през май 2011, след масови протестни действия, в Испания беше създадена ляво-либералната политическа партия Podemos ("Можем") и нейният своеобразен двойник в лицето на Ciudadanоs ("Граждани"), позиционирали се като "нови политически сили", способни да променят радикално живота на обикновените испанци към по-добро.По-късно обаче, стана ясно, че и зад двете стоят влиятелни американски политически кръгове, както и финансовите средства на небеизвестния милиардер Джордж Сорос. Впрочем, влиянието на последния доста ясно може да се проследи и в хода на развитието на събитията в Каталуния.

Така например, водачът на либерално-националистическата партия Демократична конвергенция на Каталуния и президент на Изпълнителния съвет на провинцията от 2010 до 2016 Артур Мас, използва неправителствената организация Independent Diplomacy за да пропагандира с нейна помощ (включително в Интернет и в средите на международната общност) идеята за отделянето. Въпросната лобистка структура беше създадена през 2006 от бившия британски дипломат Карни Рос, а сред основните и спонсори са Фондация "Отворено общество" на Сорос, Фондация Карнеги (Carnegie Corporation of New York), Националната фондация за демокрация (National Endowment of Democracy) и Фондация Рокфелер (Rockefeller Brothers Fund). Впрочем, според "Ню Йорк Таймс", освен за каузата на "независима Каталуния", Independent Diplomacy лобира за тези на Косово, т.нар. Сомалиленд и Фронта Полисарио (който действа в окупираната от Мароко Западна Сахара). На свой ред, наследникът на Мас - Карлес Пучдемон, нае през 2016 британския социолог и писател Джереми Рифкин, плащайки му 50 хиляди евро за да организира конференция, на която бе обсъдено евентуалното отделяне на Каталуния от Испания. Както е известно, Рифкин е постоянен участник във форумите на "Отворено общество".

Центърът за съвременна култура на Барселона (ССВС) пък поддържа тесни връзки с Хорди Бакер - регионален директор за Европа на Фондация "Отворено общество" и един от директорите на Инициативата "Отворено общество" за Стария континент. В периода 2008-2012 Бакер беше президент на Центъра за международни изследвания и документация в Барселона (CIDOB) - мозъчен център, който също се финансира от Сорос.

Впрочем, в този дълъг списък фигурират и други видни апологети на каталунския сепаратизъм. Сред тях е бизнесменът Карлес Виляруби Карио, който е вицепрезидент на футболен клуб "Барселона", както впрочем и на Банката Ротшилд в Испания, и оглавява Каталунската академия за гастрономия и хранене, която се ползваше със специален статут при управлението на Артуро Мас. Освен това, Карлес Виляруби е член на просепаратистката фондация CATmon, според чието ръководство основни съюзници на бъдеща независима Каталуния ще са САЩ, Германия и Израел (в тази връзка си струва да спомена и, че немалко кадри на автономната полиция на провинцията - Mossos d'Esquadra, са преминали обучение в израелската разузнавателна агенция Мосад).

Съпругата на Виляруби - Сол Даурея Комадран пък е президент на европейските партньори на Coca-Cola и ключов акционер в Banco Santander. До януари 2017 тя беше член на Консултативния съвет, създаден от т.нар. Обществен дипломатически съвет на Каталуния (DIPLOCAT), чиято основна цел е да лобира за международното признание на бъдеща независима Каталуния.

Друга знакова фигура в средите на лобистите за отделянето на провинцията от Испания е Давид Мади - внук на известния каталунски бизнесмен Хуан Батиста Сендрос, един от основателите на културно-сепаратистката асоциация Omnium Cultural. Сред тях впрочем, са и редица други едри бизнесмени от провинцията, включително Луис Каруя, който представлява интересите на Рокфелер в региона. Именно Давид Мади, който е член на Демократичната конвергенция на Хорди Пужол (виден идеолог на каталунския сепаратизъм и президент на Изпълнителния съвет на провинцията от 1980 до 2003), е авторът на прословутия слоган "Имаме правото да решаваме", дал нов тласък на сепаратистките стремежи. Когато провинцията се ръководеше от Артуро Мас, Мади беше сред най-близките му съветници. Впрочем, той е много близък и с Татсо Бенет , който пък е дясната ръка на каталунския медиен магнат Хайме Рурес в корпорацията Mediapro. В последната участват също британската група WPP и компанията на Джордж Сорос Gala Capital.

Истината обаче е, че независимо от уж "масовата" подкрепа за независимостта на Каталуния, демонстрирана на референдума от 1 октомври (всъщност за нея са гласували под 43% от всички избиратели), интересите на обикновените граждани на провинцията далеч на съвпадат с тези на политическия и елит. Така например, сред интересите на елита е и "автономното управление" на миграционните процеси, което би им позволило да използват пристигащите (най-вече от Мароко) имигранти като евтина работна ръка. Естествено, коренните каталунци едва ли ще са склонни да загубят работата с в резултат о тази нелоялна конкуренция и тъкмо затова политическите и бизнес елити в провинцията, предпочитат да не говорят открито за тези свои намерения. Междувременно, самите мигранти активно биват "интегрирани" в местната политика и, разбира се, подкрепят сепаратистките стремежи. Показателни в това отношение са действията на появилата се преди време организация Нова младеж на Каталуния, чиито членове почти изцяло са имигранти от Африка, Азия и други региони.

Впрочем, дори ако опитът за "цветна революция" и отделяне на Каталуния в крайна сметка се провали, местните политици и бизнесът най-вероятно ще спечелят, тъй като Мадрид ще бъде принуден да насочи към провинцията допълнителни инвестиции за да успокои страстите в нея. Както споменах по-горе, вече сме били свидетели на подобен сценарий. Това обаче няма да попречи на местните сепаратисти да продължат усилията си за реализация на своите проекти, опирайки се на международните си връзки с влиятелни политически и икономически кръгове не само в САЩ, но и в самата Европа, включително в апарата на ЕС.

Защо Каталуния е толкова важна за Испания

Естествено централното испанско правителство не признава резултатите от референдума, нито пък декларацията за независимост, подписана от Пучдемон. Както е известно, Каталуния е най-развития икономически регион на Испания, който при това е "регион-донор" и формира гръбнака на националната икономика. Делът на Каталуния в икономиката на Испания е 20%, а в нейния износ - 25,6%, при положение, че населението и е само 16% от това на страната. Подобно на останалите испански региони, тя има право самостоятелно да се разпорежда с бюджетните разходи за образование и здравеопазване. В Каталуния обаче не са доволни от сегашния механизъм на бюджетни трансфери, в чиито рамки Мадрид прибира от бюджета на провинцията повече, отколко връща.

Каталуния, чиято територия е малко над 6% от тази на Испания, генерира 20% от националния БВП. Впрочем, собственият и БВП се равнява на 223,6 млрд. долара (което я поставя на 13 място сред страните членки на ЕС), надхвърляйки този на държави като Португалия, Унгария, Дания, Финландия и България, както и на още 14 членки на Съюза. Тоест, без Каталуния, Испания вероятно ще си остане четвъртата най-голяма икономика на ЕС, след Германия, Франция и Италия, но показателите и плътно ще се доближат до тези на Полша, която е на пето място.

Макар каталонците с основание да са недоволни, че част от генерираните от тях средства се преразпределят към други испански области, това е фундаментална характеристика на всяка съвременна държава. Американския щат Ню Йорк например, сюбсидира Ню Мексико, Лондон субсидира Лийдс, а Германия дълги години субсидираше Гърция (а и сега го прави, опрощавайки част от дълговете и). Разбира се, Барселона е в правото си да постави въпроса за условията, при които става това, посочвайки, че по-бедният баски регион например, не е принуден да споделя по-голямата част от приходите си с Мадрид, но истината е, че нито испанското, нито международното законодателство им позволяват да прекратят "субсидирането" и да напуснат испанската държава.

Каталуния и ЕС

Навремето, "бащите основатели" на ЕС искрено са вярвали, че реализацията на европейския проект ще реши проблема с безкрайното "раздробяване" на Стария континент. Както е известно, Европа винаги е била пъстро одеало от различни народи, като всички те се стремят към суверенитет върху собствената си територия. Хора с различна история, култура, език и религия са смесени по начин, който прави прокарването на ясни граници между различните общности изключително трудно. По правило, това отнема столетия и обикновено става с използването на сила. През миналото столетие, тези опити доведоха до две световни войни, затова надеждите бяха, че ЕС ще помогне за преодоляването на този омагьосан кръг, стимулирайки изграждането на структура, надхвърляща "тесните" рамки на националната държава.

Съюзът не само отслаби влиянието на държавите, апелирайки към ползите от нещо по-голямо - обща европейска икономика, обща външна политика и свободно придвижване на хора, стоки, капитали и идеи, но и лансира идеята за "Европа на регионите", като инструмент за по-лесната реализация на своя проект. В рамките на този проект, регионите трябваше да получат правото да общуват директно с Брюксел, заобикаляйки националните правителства, както и да осъществяват "хоризонтално сътрудничество" с останалите региони: Прованс със Страната на баските, Бавария с Ломбардия и т.н. Смяташе се, че при това положение, въпросът за "отделянето" би придобил чисто теоретични измерения, тъй като каталунците щяха да могат да получат всичко, което искат, ако не от Испания, то от Брюксел или от други европейски институции.

Това обаче не се случи. Регионалните или автономистки партии, които виждаха в ЕС възможност за организиране на политическата власт на основата на "постсуверенитета", бяха неприятно изненадани от факта, че в Европа продължават да доминират суверенните държави и основаното на суверенитета разбиране за политиката. Действително, националната държава все още разполага с привилегировано положение в рамките на европейския проект, а опитите за възраждане на идеята за "Европа на регионите", особено след първия референдум в Каталуния през 2014, се сблъскаха с възхода на евроскептицизма, продължаващите проблеми в еврозоната и, в крайна сметка, с т.нар. Brexit.

Бизнесът срещу сепаратистите

Впрочем, далеч по-неприятна изненада за каталунските сепаратисти се оказа крайно негативната реакция на големия бизнес на събитията в провинцията. Повечето корпорации едновременно и светкавично изтеглиха централите си от Каталуния. Твърди се, че "капитанът" на каталунския бизнес - мултимилионерът Исидро Файне дори е използвал приятелството си с испанския крал Фелипе VІ за да убеди правителството в Мадрид да приеме срочно декрет, с който значително се опростява промяната на юридическия адрес на фирмите. Сега за пререгистрацията им в Испания вече не се изисква съгласието на акционерите, а само решение на съвета на директорите. Тоест, компаниите вече могат да променят юридическия си адрес буквално за часове и тъкмо на това станахме свидетели в Каталуния.

Истината е, че бизнесът и най-вече едрият бизнес, макар и негласно, винаги се е обявявал против независимостта на правинцията. Сега обаче, опасенията, че могат да претърпят огромни загуби накара босовете на базираните в Каталуния компании да предприемат светкавични и радикални мерки. А без силна местна икономика, независима Каталуния изглежда обречена на дефолт, опашки от хора, опитващи се да изтеглят влоговете си от банките, и празни магазини.

За да осъзнаем мащабите на бягството на бизнеса от бунтуващата се провинция е достатъчно да погледнем списъка с основните компании, решили да се изтеглят от Каталуния, и техните параметри. В банковия сектор например, това са третата и четвъртата най-големи банки в Испания - CaixaBank и Sabadell, които побързаха да се прехвърлят, съответно, във Валенсия и Аликанте. Активите на La Caixa се оценяват на 350 млрд.евро, а тези на Sabadell - на 212 млрд.

Междувременно, газовият гигант Gas Natural Fenosa прехвърли централата си в Мадрид. Капиталите му са 35 млрд. евро, т.е. с 20% повече от тези на руската компания Лукойл например. От Барселона в испанската столица се преместиха и двете големи строителни корпорации Colonial и Albertis (която държи концесиите за испанските скоростни магистрали), чиито капитал е около 6 млрд. евро.

В списъка влизат и световните лидери в производството на шампанско Freixenet и Codorniu (компаниите владеят огромни площи с лозя и произвеждат и други алкохолни напитки), чиито ръководства декларираха, че моментално ще напуснат провинцията ако местният парламент на Каталуния одобри декларацията за независимост. Междувременно, в Мадрид се прехвърлиха и застрахователната компания Catalana Occidente с капитал от 1,2 млрд. евро, лидерът сред куриерските фирми MRW (с годишен оборот от 136 млн. евро), високотехнологичната компания Cellnex (с капитал от 1,7 млрд. евро), легендарната издателска къща Editorial Planeta и дори водопроводната компания Aguas de Barcelona.

И това са само големите компании, чиито акции се котират на борсата. В средния бизнес, ситуацията е същата, като тенденцията касае и чуждестранните фирми. Японците например, поне от пет години насам постепенно прехвърлят представителствата на корпорациите си в Мадрид, същото вече сториха и редица автомобилни концерни като Volkswagen и Daimler например. На свой ред, интернет-гигантът Amazon, който наскоро стартира реализацията на проект за изграждането на най-големия логистичен център в Европа в зоната на барселонското летище, реши временно да го замрази.

Вероятно, ако бизнесът, който в Испания традиционно е склонен да поема по-голяма социална отговорност, беше изразил позицията си достатъчно ясно още преди събитията около референдума, провинцията може би щеше да избегне политическия крах, на който ставаме свидетели в момента. Очевидно обаче, разединението в редиците, както и нежеланието да се бърка в политиката, му попречиха да го направи. Сега ситуацията е различна, защото „ножът вече е опрял до кокала”: лидерите на бизнеса са наясно, че пазарът на въображаемата Република Каталуния в най-добрия случай е 7 милиона души, докато този на останалата Испания е около 40 милиона, а пък пазарът на ЕС - цели 450 милиона. Така че, решението беше очевидно.

Разбира се, не само бизнесът изигра ключова роля за преодоляването на незаконния опит за отделяне на Каталуния. Натискът върху сепаратистите прогресивно нарастваше, при това беше упражняван от различни посоки. Така, премиерът Рахой ги притискаше с възможните последици, Конституционният съд отмени редица закони на местния парламент и обяви самият референдум от 1 октомври за незаконен, а прокуратурата им налагаше глоби и инициира редица разследвания срещу техните лидери, последвани от арести. Американският президент Тръмп характеризира действията на сепаратистите като "глупави", а Ангела Меркел и Еманюел Макрон декларираха, че подкрепят единството и целостта на Испания. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск пък директно призова Пучдемон да не прави "декларации, които могат да доведат до непоправими последици".

Голям ефект имаше и телевизионната реч на испанския крал Фелипе VІ, който рязко осъди действията на каталунските лидери и увери противниците на независимостта в самата провинция, че не са и никога няма да бъдат сами. Както е известно, за последен път испански крал се е обръщал с подобна реч към нацията през далечната 1981, по време на опита за държавен преврат в страната.

Освен това, за първи път в цялата история на съвременната демокрация, в Барселона се проведе гигантска демонстрация на "пасивното мнозинство", под лозунги за запазване единството на Испания. По различни данни, в нея са се включили между 400 и 950 хиляди души (на предишните подобни акции броят на участниците беше 10-20 пъти по-малък).

В резултат от всичко това, на 10 октомври 2017, когато мнозина очакваха едностранното прокламиране на независимостта на Каталуния, станахме свидетели на странните действия на 72-мата депутати сепаратисти, които подписаха едновременно и меморандума за независимост и документа за спиране на неговото действие. Врочем, според експертите, и двата документа на практика нямат никаква правна сила. При всички случаи, се появи надежда, че напрежението може да бъде потушено и проблемът да се разреши без нови ексцесии. Ако това не се случи обаче, Мадрид очевидно е готов да използва чл.155 на Конституцията и да отмени автономията на Каталуния за неопределен период от време (това бе потвърдено на 19 октомври от говорителя на правителството). Организаторите на незаконния референдум пък рискуват да се окажат в затвора по обвинение в държавна измяна и подготовка на преврат. Или, както иронично коментира ситуацията говорителят на испанското правителство Иниго Мендес де Виго, "на Пучдемон може да се наложи да започне диалог не с Мадрид, а със своя адвокат".

Все пак, повечето анализатори смятат, че едва ли ще се стигне дотам. След като обявиха резултатите от референдума, каталунските власти замразиха процеса, очевидно очаквайки изгодни предложения от страна на централното правителство. Поне засега, Барселона едва ли ще продължи активно да настоява за независимост, тъй като ЕС, като цяло, вече демонстрира негативното си отношение по въпроса. В тази връзка, ще напомня, че тъй като в исторически план Каталуния заема и част от територията на днешна Франция, задълбочаването на конфликта би означавало той да придобие и международни измерения, което Брюксел в никакъв случай не би допуснал.

Впрочем, каталунските власти също са наясно с това, което ги накара да предпочетат палиативния вариант: да не докарват процеса до "естествения му край", а вместо това да опитат да се спазарят с Мадрид. В резултат от това, "каталунската революция" най-вероятно ще се сведе до обсъждането на редица данъчни и други финансови преференции за Барселона. От друга страна обаче, централното правителство изглежда силно афектирано от случилото се и, след като се увери, че ЕС няма да подкрепи сепаратистите, не изглежда особено склонно на компромис.

Накъде ще тръгне ЕС след референдума в Каталуния

Макар че повечето коментари по повод на случилото се в Каталуния се въртят около насилието, упражнено от испанските власти в Барселона, нежеланието на страните да търсят компромис и диалог, както и факта, че каталунските лидери на практика не разполагат с реални планове за придобиване на независимост, т.е. с "пътна карта" на този процес, събитията в испанската провинция налагат един по-различен поглед върху "каталунския феномен", свързан с неговото влияние върху бъдещето развитие на ЕС.

Показателна в тази връзка беше реакцията на т.нар. "брюкселски еврократи". Една част от тях запази подозрително мълчание, а други (като председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер например) се дистанцираха едновременно и от организаторите на референдума в Каталуния, и от твърдата първоначална позиция на властите в Мадрид. Както е известно, Юнкер обяви референдума за "вътрешен проблем" на Испания. Тоест, става все по-ясно, че евроструктурите не са готови да поемат ролята на арбитър между централните власти и управляващите в провинцията.

На свой ред, големите европейски медии използваха събитията в Каталуния за да актуализират списъка с регионите на континента, които искат да се отделят от своите "метрополии", превръщайки се в независими държави. Според британския Times например, сред тях са Шотландия, Фландрия, Валония, босненската Република Сръбска и редица други. Прави впечатление обаче, че за първи път в списъка на вестника фигурира историческата полска област Силезия (или Шльонск, която в момента е част от шест полски воеводства), макар сепаратистките настроения там да се оценяват от британските коментатори като "неособено силни". Следва да припомня обаче, че през май 2017 т.нар. Движение за автономия на Силезия (Ruch Autonomii Śląska -RAŚ) призова полския президент Анджей Дуда да възстанови автономния статут на областта. Впрочем, призивът на сепаратистите дойде в отговор на предложението на самия Дуда за конституционна реформа.

От създаването си през 1990 насам, RAS се обявява за превръщането на Полша в "регионална държава". При това, ако доскоро претенциите му се ограничаваха само до автономия, сега лидерите на Движението, начело с Йежи Горжелик, започнаха открито да говорят за независимост и дори обсъждат възможността това да стане чрез референдум, подобен на каталунския.

Впрочем, списъкът с регионите, където има по-силни или по-слаби сепаратистки настроения, е достатъчно дълъг. Само в Испания например, той включва, освен Каталуния и Страната на баските, също Андалусия, Навара и Галисия, които при това вече разполагат с права на "разширени автономии" в рамките на унитарното Кралство Испания.

На този фон, мнозина с основание задават въпроса, защо преди европейските народи предпочитаха да се обединяват в империи (или алианси от типа на ЕС) за да гарантират сигурността и просперитета си, а сега смятат, че локалните национални образувания са по-подходящи за целта. Като сред най-често посочваните причини за това е кризата на ЕС.

Днес за всички е ясно, че Съюзът се нуждае от реформиране и дори преформатиране. Както е известно, въпреки наличието на наднационални управленски структури, политическият и икономически курс на ЕС до голяма степен се определя от водещите държави от т.нар. "Стара Европа". До определен момент това устройваше всички страни членки, но напоследък ситуацията се промени, включително заради все по-самостоятелната позиция на част от новите членове на Съюза от Източна Европа, разчитащи на подкрепата на САЩ в своята задълбочаваща се конфронтация с Брюксел.

В резултат от това, техните декларации и действия, осъществявани под чадъра на широко рекламирания "европейски консенсус", влязоха в остро противоречие с интересите на водещите икономики на Съюза. Позициите на "двете Европи" се разминават по такива ключови въпроси като консолидирането на банковата система, ограничаването на бюджетните дефицити, приемането и настаняването на мигрантите и т.н. Всичко това забави и дори стопира развитието на ЕС, което и без това е достатъчно обременено от гигантския апарат на т.нар. "брюкселска бюрокрация".

Създалата се ситуация накара водещите държави в Съюза да търсят изход. Първоначално, той беше намерен в прословутата концепция за "Европа на няколко скорости", лансирана от ЕК в т.нар. Бяла книга за бъдещето на Европа, която беше представена от председателя на Комисия Жан-Клод Юнкер на 1 март 2017. Тя обаче, вместо да сплоти, още повече конфронтира отделните членове на ЕС, задълбочавайки разцеплението между "Старата Европа" и "бунтовниците" от Вишеградската група (обединяваща Полша, Чехия, Словакия и Унгария). Така, водачът на управляващата полска партия "Право и справедливост" Ярослав Качински заяви през Rzeczpospolita, че тази "фатална концепция" може да доведе до разпадането на Съюза. В това отношение, той беше подкрепен не само от останалите лидери на Вишеградската група, но и от тези на балтийските постсъветски републики. Според външния министър на Латвия Едгар Ринкевич например, "в определен момент ще се окажем в ситуация, когато решенията на европейското ядро ще се окажат несъвместими с позициите на останалите страни членки". Впрочем, тук можем да открием определен паралел с претендиращите за независимост региони в Европа, чиито позиции доста напомнят тези на държавите от "Старата Европа". Просто защото, в рамките на своите страни, въпросните региони също се развиват с "по-висока скорост" в сравнение с останалите провинции и, по правило, играят ролята на техни икономически "донори". Тоест, мнозинството привърженици на отделянето от метрополията се ръководят от чисто икономически мотиви.

Междувременно, осъзнавайки, че идеята за "Европа на няколко скорости" може само да ускори разпадането на ЕС, брюкселските "еврократи" и държавите от "ядрото" на Съюза, светкавично промениха стратегията си на 180 градуса и само шест месеца по-късно - през септември 2017 - в годишното си послание пред Европарламента председателят на ЕК Юнкер призова, вместо за "интеграция на различни скорости", за "фронтална и всеобхватна интеграция" на всички страни членки без изключение. Проблемът обаче е, че в рамките на тази нова (или по-скоро възродена) стратегия се очертава изключително остро противоречие по ключовия въпрос, дали властта в новата европейска супердържава ще продължи да се упражнява от големите играчи (в лицето на френско-германската ос и гравитиращите около нея Италия, Испания и Бенелюкс), използващи за целта бюрократичния апарат на Съюза, или пък ще премине изцяло в ръцете на въпросния апарат? Последното обаче може да стане, само ако "ядрото" бъде достатъчно отслабено за да може да бъде подчинено от "брюкселските еврократи".

Именно това обяснява и двойнствената позиция на последните по отношение на случващото се в Каталуния. Една част от тях почти не криеха задоволството си от проблемите, с които се сблъсква централното испанско правителство. Просто защото Испания е част от европейското ядро" и съвместно с такива държави като Германия, Франция, Италия и Холандия, се готви да участва във вземането на всички важни икономически и политически решения, в рамките на озвучената през септември 2017 нова стратегия за развитие на ЕС.

Именно за да не допуснат подобно развитие, поставящо под въпрос собствената им роля в ЕС, в хода на миналогодишните дискусии за бъдещето на Съюза "еврократите" лансираха идеята за неговото "преучредяване" и "осъвременяване" на заложените в основата на европейския проект договори. Според нея, учредители на "осъвременения" Европейски съюз следва да станат не само досегашните страни членки, но и техните автономни провинции и дори големите "самостоятелни" градове, като Хамбург например. Тоест, бе направен поедният опит за възраждане на старата идея за "Европа на регионите", чиято практическа реализация би означавала предаването на цялата власт в "модернизирания ЕС" в ръцете на Брюксел. Впрочем, тази концепция традиционно се ползва (още от 40-те и 50-те години на миналия век) и с подкрепата на САЩ, които не желаят формирането на силна и независима от Вашингтон Европа, доминирана от Франция и Германия и способна да провежда собствена външна политика и политика в сферата на отбраната.

Тя обаче категорично не се приема от държавите от "европейското ядро". Наистина, поне засега не ставаме свидетели на пряк политически сбъсък между привържениците и противниците на идеята за "Европа на регионите", но диаметрално противоположните подходи по този въпрос се проявиха още в първоначалните оценки на референдума в Каталуния. Така, германският канцлер Ангела Меркел подкрепи централното правителство на Испания, докато Брюксел първоначално се въздържа да демонстрира подкрепата си, а после я изрази по един крайно двусмислен нечин.

Всъщност, истината е, че, сама по себе си, Каталуния не интересува особено европейските лидери. Залогът е друг: кой ще определя по-нататъшната политика на ЕС и правилата на взаимоотношенията вътре в Съюза? И в този смисъл, Каталуния е поредната пешка в тази сложна политическа игра, чиито краен изход все още не е съвсем ясен.

 

* Национален консервативен форум, цялата статия можете да прочетете в бр.6/2017 на Геополитика

Поръчай онлайн бр.3 2024