"Голямата стратегия" на САЩ в ерата на национализма: "Крепостта Америка" и нейните алтернативи

В Съединените щати това възраждане на национализма намери своя израз в радикалното и дори езистенциално предизвикателство към международния проект, който вдъхновяваше американската Голяма стратегия от Втората война насам.

В продължение на почти 75 години външната политика на САЩ концентрираше усилията си върху гарантирането на американските интереси посредством лидерството на една отворена, стабилна и интегрирана глобална общност, в чиито рамки Вашингтон традиционно се нагърбваше с най-тежките задачи, срещу което си гарантираше значими ползи. Днес обаче, американският интернационализъм е поставен под въпрос. Президентските избори през 2016 бяха белязани от изключително остри критики срещу глобализацията, алиансите, мултилатерализма и другите компоненти на следвоенния геополитически проект на Америка. Триумфът на Доналд Тръмп постави начело на САЩ един човек, който изповядва откровен и войнствен национализъм. Все още не е ясно, дали Америка решително обръща гръб на своята следвоенна стратегическа традиция, но е ясно, че през следващите години в нейната Голяма стратегия ще се усеща далеч по-силен националистически привкус.

Какво обаче би могла да включва една по-националистическа Голяма стратегия? Единият модел е този на "Крепостта Америка" - твърд подход, почти в духа на "играта с нулева сума", характерен за който е отказът от следвоенния международен ред и който ще включва големи дози унилатерализъм и осъвременен вариант на изолационизма. Този модел изглежда мрачен, но вече не е невъзможен: администрацията на Тръмп открито залага на идеята за "Крепостта Америка" в своята реторика, както и в някои от първите си политически действия. Съществува обаче и друг модел, представляващ по-мека версия на американския национализъм, който би могъл да се дефинира като "интернационализъм с националистически акцент". Този подход не цели тоталния демонтаж на следвоенния международен ред, а набляга върху постигането на по-добри сделки с партньорите и противниците, по-справедливо разпределяне на бремето и укрепването на позицията на САЩ в рамките на въпросния ред. Първият модел рискува да се окаже път към самоубийството на единствената световна съперсила и да доведе до появата на един по-опасен и хаотичен свят, докато вторият, макар че вероятно ще създаде определени практически спънки и объркване, може да помогне за укрепването на интернационалистическия проект на Америка, както и на доминирания от нея глобален ред, които в момента са подложени на напрежение и натиск.

Как да разбираме американския интернационализъм

Следвоенният проект на Америка никога не е представлявал отрицание на национализма, напротив - в неговите рамки национализмът се олицетворява от външна политика, която агресивно приоритизира американските национални интереси. Тоест, би могло да се каже, че следвоенният проект на Америка просто прокарва националните интереси на САЩ, използвайки за целта "интернационален инструментариум".

Според американските политици, Втората световна война е показала, че глобалната среда е станала фундаментално взаимозависима както в икономически план, така и по отношение на сигурността. И именно това ги кара да прекрачат отвъд рамките на тясно тълкуваната концепция за американските национални интереси и да се опитат да защитят тези интереси, изграждайки йерархизирана международни система, в която САЩ да се чувстват сигурни и проспериращи. През десетилетията след Втората световна война Съединените щати работеха за създаването на отворена и успешна глобална икономика, укрепването на стабилността и сигурността в редица ключови региони, прокарването на либералните идеи, като демокрацията и човешките права, и усилването на американските позиции в различните международни институции. Както посочва професорът от Принстънския университет Гилфърд Джон Айкънбъри, този интернационалистки проект беше "най-амбициозният и далеч отиващ, който светът някога е виждал" (1).

Разбира се, реализацията на този проект никога не е била лесна или евтина. САЩ увеличиха военните си разходи далеч отвъд необходимото за защитата на собствената им територия, толерираха забежките на ползващите се от американската военна закрила съюзници на Вашингтон от Западна Европа до Западния Тихи океан, поемаха най-тежкото бреме в отговор на нарушенията на международното право - от Корейската война да Войната в Персийския залив и след това. В същото време американското лидерство в рамките на международната икономика означаваше САЩ да приемат в известна степен да бъдат икономически дискриминирани от държави, използващи отворените американски пазари, без в същото време да отварят напълно своите собствени, както и да поемат отговорността за стабилизирането и доброто функциониране на международната икономика, независимо от това, че подобна задача изискваше сериозно напрягане на силите им. Участието в международните институции - от НАТО до ООН, пък изискваше съобразяване с определени мултилатерални ограничения на начина, по който САЩ биха могли да използват своята ненадмината мощ. Бремето и разочарованията от американския интернационализъм често бяха преувеличавани, но е факт, че те винаги са съществували и са съвсем реални.

В същото време, "сделката" определено си струваше, защото гарантираше на САЩ много сериозни предимства и ползи. Някои имаха по-общ характер, например сигурността и просперитета, свързани с живота в един свят, който в течение на поколения не познаваше войната между големите сили и глобалната депресия. Други бяха по-конкретни, като например огромното влияние, с което САЩ се сдобиха в редица ключови региони на планетата; възможността им да ограничат разпространението на ядреното въоръжаване и някои други заплахи; международното сътрудничество, в чиито рамки САЩ можеха по-успешно да следват собствените си външнополитически приоритети - от борбата с комунизма по време на студената война, до тази срещу тероризма, днес. По отношение на икономическата сфера, експертите общо взето са съгласни, че прокарването на свободната търговия и глобализацията направиха САЩ много по-богати. Истината е, че Вашингтон често използваше своята позиция на международен лидер за да си гарантира предимство в сферата на търговията или в други сфери на икономиката (2).

Тоест, американският интернационализъм никога не е бил проява на добронамереност и "благотворителност", а по-скоро представляваше своеобразна (в духа на "играта с положителна сума") форма на национализъм, основаващ се на идеята, че САЩ могат най-добре да гарантират своята сигурност и просперитет, ако помогнат и на останалите (най-малкото на съюзниците си) да се чувстват сигурни и проспериращи. От Втората световна война насам, в САЩ беше налице широк политически консенсус, че ползите от интернационалистическия проект са повече от разходите по реализацията му. Сега обаче, изглежда че този консенсус вече не съществува, доколкото на преден план излиза една по-първична и дори атавистична форма на американсия национализъм.

Възраждането на национализма

Със сигурност, президентските избори през 2016 ще бъдат във фокуса на бъдещите историци на американската външна политика. Разбира се, не бива да преувеличаваме значението на тези избори като доказателство, че обществото в САЩ решително се е обърнало към по-тясно интерпретирания национализъм и изолационизма от периода преди Втората световна война. В крайна сметка, като изключим проблемите на търговията и тероризма, външната политика изигра сравнително по-малка роля в последните избори, по време на които загубилият кандидат - Хилари Клинтън - се придържаше към външнополитически визия, до голяма степен съвпадаща с американския глобализъм (3). Нещо повече, социологическите анкети, проведени през 2015-2016, показват, че обшествената подкрепа за ключовите аспекти на американския интернационилизъм - включително за алиансите и свободната търговия - остава близко до нивата от периодите след Втората световна и студената война. Така, в средата на 2016, 77% от американците са смятали, че членството в НАТО е от полза за САЩ, а анкетите от края на годината показват, че повечето от тях подкрепят глобализацията и дори толкова критикуваното Транстихоокеанско партньорство (ТТП) (4). И въпреки, че Доналд Тръмп спечели изборите, той трудно може да разчита, че като последица от това броят на изолационистите в Конгреса ще нарасне. На този фон, някои вероятно биха предположили, че избирането на Тръмп е било по-скоро случайно и няма пряка връзка с обществените настроения по отношение на американската външна политика.

В същото време обаче, са налице редица причини да смятаме, че 2016 е била повратна точка за външнополитическите отношения на САЩ. Загрижеността относно негативните последици от свободната търговия и глобализацията - особено във връзка със загубата на работни места в американската индустрия и нарастващата уяазвимост (икономически и друга), съпътстващи процеса на глобална интеграция - се задълбочаваше от десетилетия насам (5). Оставяйки социологическите анкети настрана, следва да признаем, че разочарованието от редица други аспекти на американския интернационализъм също нарастваше. През 2011, не Доналд Тръмп, а тогавашният държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс предупреди съюзниците на САЩ от НАТО за дългосрочните последици от неравномерното разпределение на бремето по поддържането на алианса. Според него: "Тъжната реалност е, че търпението на Конгреса започва да се изчерпва - също както и това на американското политическо ръководство - и те са все по-малко склонни да изразходват толкова необходимите ни за други цели средства за да помагаме на нации, които очевидно не желаят да бъдат сериозни и способни партньори в усилията за гарантирането на тяхната собствена отбрана" (6). Впрочем, в навечерието на изборната кампания през 2016 се появиха и други признаци за умората и нежеланието на американците да продължат да носят това бреме. Според една анкето от 2013, 52% от гражданите на САЩ (най-високият дял от десетилетия насам) смятат, че страната следва "да се грижи най-вече за собствените си външнополитически интереси и да остави другите да правят, това което могат за своите" (7).

Нещо повече, самите избори през 2016 се характеризираха със стряскащи прояви на враждебност към интернационалистичния проект на Америка. Отляво, Бърни Сандърс яростно критикуваше Споразумението за ТТП, печелейки подкрепа сред работническата класа, еколозите и други противници на глобализацията. На свой ред, Хилари Клинтън, която навремето енергично подкрепи ТТП, осъзна, че опозицията срещу това споразумение сред демократите е много силна и това я накара също да се обяви против него по време на първичните избори. Дори и вземайки предвид факта, че скептицизмът по отношение на свободната търговия традиционно е по-силно изразен при демократите, отколкото при републиканците, изборите демонстрираха наличието на широко разпространено усещане, че глобализацията и американското лидерство в рамките на отворената международна икономика, не се отразяват особено добре на мнозина граждани на САЩ" (8).

Освен това, да не забравяме, че Доналд Тръмп спечели изборите, залагайки на най-радикалната и конфронтационна националистическа платформа, в сравнение с всички кандидати за президентския пост от поколения насам. Той нарече ТТП "изнасилване на нашата страна", критикувайки остро съществуващите споразумения за свободна търговия и обещавайки да въведе високи митнически тарифи и да се придържа към икономически протекционизъм (9). Освен това Тръмп квалифицира НАТО като "старомодна организация", заявявайки, че ключовите американски съюзници могат да бъдат оставени да се защитават сами (10). Той предложи извънредни мерки за укрепване на суверенитета на САЩ и контрола по границите на страната и изрази силен скептицизъм по отношение на много от международните институции и договори, зи чието създаване е допринесъл Вашингтон и дори възроди лозунга от 30-те години на миналия век "Америка над всичко", намеквайки за възможно пълно отхвърляне на следвоенния международен ред и връщане към изолационизма отпреди Втората световна война (11).

С други думи, Тръмп демонстрира очевидна враждебност към ключовите аспекти на американския интернационализъм и не беше наказан за това от избирателите, а тъкмо напротив. Преди него всеки кандидат президент, опитващ се да промени поствоенната интернационалистическа традиция - Робърт Тафт, Джордж Макгъвърн или Пат Бюканън - губеха изборите. Този път обаче се случи друго. И днес Америка има президент, изповядващ страстен, популистки национализъм, който отправи фундаментално предизвикателство към досегашната интернационалистка стратегия на САЩ. Така че въпросът не е, дали, а доколко американската външна политика ще се промени по време на управлението му?

„Крепостта Америка”

В единия случай промяната вероятно ще е драматична. "Крепостта Америка" олицетворява хардлайнерската версия на американския национализъм със силно присъствие на унилатерализма и изолационизма. Тя се основава на идеята за "играта с нулева сума" в глобалната политика и по-специално на тезата, че другите държави от години се възползват систематично от американската щедрост и откритост и, че ангажирането в различни мултилатерални схеми и режими нанася несъмнена вреда на интересите на "самотната суперсила". Тоест, твърди се, че тенденцията към по-дълбока глобална интеграция на практика отслабва Америка и я прави по-уязвима, като ерозира нейния суверенитет и способността и да се защити от глобалните катаклизми, както и, че активното прокарване на либералните ценности се оказва безплодна и непрактична политика. Вместо това се предлага САЩ да увеличат още повече своята военна мощ и да бъдат готови да я използват по един агресивен начин, но да го правят само за защитата на собствените си тясно тълкувани национални интереси, вместо да се грижат за сигурността на съюзниците си или да следват някакво по-широка концепция за международната сигурност. Съответно, този подход означава отхвърлянето на американския интернационалистки проект (базиран на идеята за "играта с положителна сума") и връщане към по-тясно тълкувани националистични политики, пораждащи определени асоциации с 30-те години на миналия век и дори преди това (12).

Елементите на "Крепостта Америка"

Основният стълб на концепцията за "Крепостта Америка" е икономическият национализъм и идеята (както отбеляза и президентът Тръмп в речта по повод встъпването си в длъжност), че "защитата на американската икономика ще ни гарантира по-голяма мощ и просперитет" (13). САЩ ще оттеглят подкрепата си за отворената глобална икономика, отказвайки се от редица споразумения за свободна търговия като ТТП и Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) и ще наложат високи тарифи за да защитят националните индустриални отрасли, пострадали от глобализацията. Освен това Вашингтон започна да действа по-често извън рамките на Световната търговска организация (СТО), като в определен момент може въобще да я напусне, като ще акцентира върху икономическия суверенитет на САЩ и ще се стреми да постигне едностранно предимство в търговията си с конкурентни държави като Китай, вместо да продълги да подкрепя глобалния икономически "пътен правилник". Подобна политика би засегнала изключително силно американските корпорации, осъществяващи офшоринг и аутсорсинг, например чрез по-високи гранични мита, и ще включва редица стимули за практическата реализация на лозунгите "купувай американски стоки" и "наемай на работа американци" (14). Не на последно място, "Крепостта Америка" ще търси начин да "изолира" САЩ от глобалните икономически сътресения, например посредством реализацията на някаква съвременна версия на прословутия "Проект Манхатън" с цел постигане на "енергийна независимост", чрез разширяване добива на шистов газ и развитието на алтернативна енергетика, разчитаща на местни източници.
На второ място, САЩ могат да се оттеглят от алиансите с тяхно участие и от гарантирането на глобална сигурност и на други глобални публични "продукти" под предлог, че така само окуражават съюзниците си да разчитат на тях "наготово", напрягайки до предела американските възможности. При подобно развитие, Вашингтон, като минимум, би могъл да поиска по-висок "наем" за предоставяните от него в момента "услуги". Саудитска Арабия например, може да бъда накарана да предоставя определено количество евтин петрол (или пък да купи гигантски количества американско въоръжение), като компенсация за това, че САЩ защитават стратегическия за Кралството Тирански проток (който разделя Синайския и Арабския полуострови). От Япония пък могат да бъдат поискани много по-високи икономически компенсации срещу американските гаранции за нейната сигурност. Впрочем, Америка би могла просто да престане да осигурява "сигурност и просперитет за богатите държави" (16). Тоест да прекрати военните си алианси, да спре да гарантира сигурността на другите и да се ориентира към една по-тясна (и, според някои, по-съобразена със собствените и интереси) концепцията за своята национална сигурност и отбрана.

На трето място (което е свързано с горното), САЩ могат да заложат на един "откровен, но в същото време изолационистки" милитаризъм, акцентирайки върху увеличаването на и без това огромната си военна мощ, но фокусирайки се само върху защитата на собствената си територия (17). При това положение Пентагонът ще инвестира мощно във въоръжения, предназначени за сдържане, унищожаване или „наказване” на извършителите на евентуални атаки срещу американската територия или гражданите на САЩ - например за укрепването на ракетната си отбрана, модернизацията на своята "ядрена триада", усъвършенстване на силите за специални операции и на другите инструменти за борба с тероризма. В същото време, Вашингтон ще престане да залага на изпращането на големи военни сили в чужбина, т.е. да действа като световен полицай и основен гарант и доставчик на международна сигурност, освен разбира се, ако това не започне да му носи много по-сериозна полза, отколкото сега. Следвоенните интернационалисти искаха американската армия да е достатъчно силна за да поддържа и гарантира глобалния ред, а за разлика от тях привържениците на "Крепостта Америка" искат армията да е достатъчно силна за да гарантира, че Америка ще бъде оставена на мира.

На четвърто място, за да улеснят това оттегляне от военните ангажименти в чужбина, американските официални лица ще окуражават прехвърлянето на отговорност към други сили. Тоест, Вашингтон би могъл да подкрепи авторитарни велики сили, като Русия и Китай, да разширят сферите си на влияние, приемайки, че занапред запазването на реда в Източна Европа и Източна Азия трябва да стане тяхна отговорност, а не отговорност на Америка. По същия начин, САЩ могат да окуражат превръщането на държави като Япония, Германия и Южна Корея в ядрени сили, така че да могат по-добре да се справят (и то сами) с предизвикателствата пред собствената си сигурност (18).

На пето място, в сферата на борбата с тероризма, "Крепостта Америка" ще заложи на подхода "да победим и да се приберем у дома". Тоест, тя няма да демонстрира пасивност към очертаващите се заплахи, а тъкмо напротив. САЩ ще предприемат по-твърди мерки срещу джихадистките групировки - от разполагането на по-големи сухопътни сили, до интензификацията на въздушните удари без оглед на по-големия брой жертви сред цивилното население, както и възприемането на редица спорни мерки, включително масовото използване на тайни затвори и изтезания. Но, след като разгроми тези организации, Вашинггон вече няма да се ангажира с "държавно строителство", тъй като то се оказа прекалено скъпо и контрапродуктивно, т.е. ще се откаже от отговорността да наложи едно "по-добро управление" в Големия Близък Изток. Вместо това, ударението ще бъде поставено върху максималното укрепване отбраната на самата Америка и икономисването на нейния военен потенциал, поне докато тя не стане обект на поредна атака, след което описаният по-горе цикъл ще бъде рестартиран.

На шесто място (и във връзка с предходното) САЩ до голяма степен ще се откажат от усилията си в сферата на защитата на човешките права и прокарването на демокрацията както с военни, така и с невоенни средства. Идеята е, че Америка не може успешно да "изнася" своите ценности в чуждите общества и тези опити водят до безмисленото пилеене на ресурси, които биха могли да се използват за нуждите на самите САЩ. Тоест, Вашингтон ще фокусира усилията си върху гарантирането на най-важните си геополитически и икономически интереси, включително сключвайки неморални сделки с авторитарните режими, вместо да продължи да се опитва да реализира аморфни "идеали", като либералната демокрация (19).

На седмо място, "Крепостта Америка" ще включва ограничени мерки за укрепване на суверенитета на САЩ и защитата на страната от дестабилизащите я странични ефекти на глобализацията. Изграждането на стена по границата с Мексико (принуждавайки мексиканците да платят за нея), масовото депортиране на нелегалните имигранти, преструктурирането и евентуално забраната за влизането в САЩ на бежанци и граждани на мюсюлмански държави, също са сред мерките, характеризиращи този подход. Към тях следва да добавим и и някои извънредни мерки, като създаването на Мюсюлманска регистратура, с цел заздравяване на контрола върху "неамериканските" групи, за които се смята, че представляват особена опасност за вътрешната сигурност.

На осмо място (и като обобщение на казаното по-горе) "Крепостта Америка" ще се стреми да освободи САЩ от ограниченията на международното право, международните институции и мултилатерализма, доколкото те твърде често не позволяват на Съединените щати да използват цялата си несравнима мощ. Оттеглянето от ООН (или поставянето на Световната организация на колене, ограничавайки или спирайки финансирането и), както и отказът от някои многостранни договори и режими, за които се смята, че накърняват американския суверенитет или ограничават агресивното преследване на интересите на САЩ, ще играят ключова роля в рамките на този модел (20). Тоест, докато следвоенният интернационализъм залага на многостранните консултации и действия, "Крепостта Америка" ще акцентира върху свободата на действие на Вашингтон, превръщайки едностранния подход (без значение дали в сферата на борбата с тероризма или в някоя друга област) във въпрос на избор.

На пръв поглед, това бегло описание на модела на "Крепостта Америка" би могло да ни се стори като карикатура на изолационизма от 30-те години на миналия век, адаптиран към модерната епоха. Истината обаче е, че този модел не е чак толкова невъзможен. Да не забравяме, че Доналд Тръмп успешно използва всички идеи, залегнали в основата на "Крепостта Америка", както и, че се опитва да прилага немалко от свързаните с този модел политики. Няма нужда да си представяме, че можем да имаме президент, според който Америка бива системно мамена "от почти всички държави по света" и който квалифицира интернационалисткия следвоенен проект на САЩ като проява на ненужно благородство и състрадание към един ненаситен и неблагодарен свят. Защото сегашният ни държавен глава е именно такъв (21). Няма нужда да си представяме, че можем да имаме президент, който призовава САЩ да се откажат от всичките си ангажименти, свързани с глобалната сигурност, да се ориентират към политика на икономически протекционизъм, да забранят приемането на бежанци и мигранти от мюсюлманските държави и да изградят непроницаема преграда по цялата си южна граница, защото вече си имаме такъв. Все още не е ясно, колко далеч би могъл да отиде Тръмп по отношение на очертаните по-горе и по редица други въпроси (22). Факт е обаче, че в момента много от ключовите концепции и инициативи на "Крепостта Америка" са в центъра на националния дебат.

Оценка на последиците от възприемането на концепцията за "Крепостта Америка"

И така, какви биха били последиците от възприемането на концепцията за "Крепостта Америка" като основа на новата американска Голяма стратегия? Нейната цел е да облекчи Америка от безполезното и неблагодарно бреме на глобалните антажименти, с които се е нагърбила, да укрепи сигурността и суверенитета на САЩ и да възроди уж ерозираната мощ на страната. Истината е, че тя би могла да донесе някои краткосрочни ползи за Америка. Така, според някои оценки, предоставянето на нормален търговски статут на Китай през 2000-та е довел до загубата на над 2 млн. работни места в САЩ. Тоест, някои индустриални сфери могат да спечелят от протекционизма (23). В същото време, освобождаването от ангажиментите, свързани с членството в някои алианси, би намалило глобалното военно бреме на Америка, а отказът от ограниченията, наложени от международните институции и от мултилатерализма, ще и осигури по-големи възможности да действа едностранни и решително. По-стриктният контрол по границите и по отношение на имигрантския поток пък би могъл да намали донякъде опасността от терористични атаки, осъществявани от т.нар. "самотни вълци", а депортирането на нелегалните имигранти да доведе до частично повишаване заплатите на нискоквалифицираните американски работници (24). На свой ред, постигането на съгласие относно сферите на влияние в Източна Азия или Източна Европа би могло да доведе, поне временно, до подобряване на отношенията с Москва и Пекин (25). Накрая, по-агресивната антитерористична стратегия може по-бързо да доведе до разгрома (най-малкото в тесния, оперативен смисъл) на групировки като Ислямска държава, а отказът на Америка от т.нар. "държавно строителство" вероятно би и позволил да избегне безмисленото прахосване на сериозни ресурси. Като цяло, възприемането на концепцията за "Крепостта Америка" действително би могло да намали разходите по реализирането на Голямата стратегия на САЩ и да им осигури някои предимства, поне за определен период от време.

В същото време обаче, "Крепостта Америка" може да генерира и сериозни негативни ефекти, които да надхвърлят краткосрочните ползи. В по-широк план, възприемането на тази концепция може да "взриви" международния ред, който Вашингтон прокарваше в продължение на десетилетия. Сравнително високите нива на международна стабилност и сигурност, характеризиращи света след Втората световна война, развитието на една отворена глобална икономика, както и безпрецедентното разпространение на такива либерални концепции като демокрацията и човешките права - всички тези фундаментални характеристики на международната система се крепят на геополитическото, икономическо и идеологическо лидерство на САЩ и всички те вероятно ще бъдат поставени под въпрос от "Крепостта Америка". Действително, ако приемем, че именно действията на водещата световна сила задават тона в съвременната международна система, подобни драматични промени в американската външна политика неизбежно ще "преобърнат" и целия глобален ред (26).

Разбира се, ликвидирането на либералния ред може да се приеме като характерна черта, а не като "страничен ефект" от реализацията на концепцията за "Крепостта Америка". Затова, въпросът е, дали разрушаването на международната система може да донесе на САЩ някакви дивиденти под формата на „по-тесни”, т.е. чисто национални ползи. Проблемът в случая е, че "Крепостта Америка" се основава на фундаментално изкривено възприемане на ползите и цената на американския интернационализъм. Както вече споменах, налице са достатъчно доказателства, че отворената търговска система прави Америка по-богата, дори ако печалбите не се разпределят равномерно и, ако някои от търговските и партньори се придържат към откровено "хищнически" подход. Съществуват достатъчно доказателства и, че ангажирането на САЩ в различни алианси (НАТО и т.н.) допринесе за намаляването на регионалната нестабилност, която в противен случай би могла да ескалира и да принуди Вашингтон да предприеме директна военна намеса - както стана по време на Първата и на Втората световни войни - имаща огромна цена, в човешки животи и финансови средства. Налице са и достатъчно доказателства, че институции като МВФ, Световната банка и ООН на практика действат като своеобразни "ускорители" на американския възход, позволявайки на Америка да проектира своята воля с помощта на различни авторитетни форуми, заплащайки само част от средствата, необходими за тяхната издръжка. Накрая, има достатъчно доказателства, че една интернационална система, доминирана от демокрацията, гарантира на САЩ определени предимства в дългосрочен план и, че до момента американските политики са допринесли значително за разпространението на демокрацията. Концепцията за "Крепостта Америка" игнорира факта, колко печеливш за САЩ беше следвоенният модел и по този начин драматично подценява цената за разрушаването на въпросния модел (27).

И така, реализацията на тази концепцията ще осигури някои краткосрочни ползи, за сметка обаче на доста по-сериозни вреди, в дългосрочен план - като например появата на един по-малко проспериращ и по-нестабилен свят, в който либералните политически институции, като демокрацията, няма да преобладават и, в който САЩ в крайна сметка ще се окажат губещи. Впрочем, по-внимателният анализ на "Крепостта Америка" показва, че дори някои от свързаните с нея краткосрочни печалби могат да се окажат илюзорни. Както вече споменах, тази концепция залага на по-агресивния подход към борбата с тероризма, но ерозирането на американските алианси и отчуждаването на мюсюлманските общност в САЩ и извън тях, със сигурност ще навреди както на международното, така и на вътрешното сътрудничество, което е от ключово значение за успеха на всяка антитерористична стратегия. "Крепостта Америка" акцентира върху укрепването на суверенитета на САЩ и агресивното обуздаване на нелегалната имиграция, но ликвидирането на NAFTA или обедняването на Мексико само ще задълбочи икономическите проблеми, които пораждат мигрантския поток към Съединените щати. В същото време, макар че постигането на "енергийна независимост" изглежда добра цел, нейната практическа реализация ще изисква почти невъзможното оттегляне на САЩ от глобалния енергиен пазар (28). Тоест, "Крепостта Америка" може да ни изглежда привлекателна, но основните и компоненти са непостижими, противоречиви или дори контрапродуктивни.

На практика, реализацията на тази концепция може да се окаже саморазрушителна за американската мощ. В исторически план, САЩ съумяват да се сдобият с глобална мощ, при това провокирайки минимална ответна глобална негативна реакция, най-вече, защото те овладяват тази мощ предимно по един инклузивен, мултилатерален и взаимноприемлив начин (29).

Ако Вашингтон все пак се ориентира към нова политика, основаваща се на принципите на "играта с нулева сума" и на прокарването на американските интереси за сметка на тези на останалите играчи, т.е. ако възприеме едно по-агресивно, едностранчиво и надменно поведение, другите държави вероятно ще започнат да разглеждат американската мощ по-скоро като заплаха, отколкото като стабилизиращ фактор, и в резултат от това ще работят по-усилено за балансирането на влиянието на САЩ с помощта на дипломатически, икономически и други средства. Тоест, в крайна сметка, възприемането на концепцията за "Крепостта Америка" може да доведе до самоликвидирането на сравнително успешната американска суперсила, която светът познаваше през последните 70 години и до замяната и с една изглеждаща прекалено опасна за останалите суперсила, което няма как да не провокира нарастваща международна съпротива срещу нея.

По-добрият национализъм

За щастие, националистическата Голяма стратегия на Америка може и да не се окаже чак толкова катастрофална. Тя би могла да се базира на един по-добър и "мек" национализъм, или по-скоро интернационализъм със силен националистически елемент. Този "по-добър" национализъм няма да се стреми да ликвидира следвоенния ред или да ерозира следвоенния проект на Америка, но в същото време ще възприеме един по-твърд и по-дисциплиниран подход към утвърждаването на интересите на САЩ в този контекст. В частност, този подход, ще акцентира върху постигането на по-добри сделки, по-справедливо разпределяне на бремето и по-добра защита на суверенитета и ограничените собствени ресурси на Америка, като в същото време запази (и дори укрепи) глобалната роля на САЩ и стабилността на съществуващата международна система. Тази стратегия ще може на практика да реализира лозунга "Америка над всичко", укрепвайки относителната и позиция в рамките на международния ред, основаващ се принципа на "играта с положителна сума", който толкова добре обслужваше дасега интересите на САЩ (30).

Интелектуалната начална точка на този подход е признанието, че американският интернационализъм се е оказал, в общи линии, доста успешен, но че точно в момента положителните му аспекти не се усещат. Независимо че, като цяло, беше полезна за САЩ, глобализацията действително оказа негативно въздействие върху някои сектори на американската индустрия и доведе до загуба на работни места, тъй като американските конкуренти, като Китай например, продължиха да следват меркантилистка и "хищническа" политика, максимално възползвайки се в същото време от отворените пазари на Америка. Доминираните от САЩ алианси съдействаха за запазването на мира, но разпределянето на задълженията вътре в тях бе крайно небалансирано. Като цяло, международните институции укрепиха американското влияние, но често пъти се оказваха нефункционални или бяха използвани за антиамерикански цели. Прокарването на демокрацията имаше своя смисъл, но осъществяваното под дулата на американските танкове "държавно строителство" се оказа безрезултатно и изключително скъпо. Всички тези проблеми, на свой ред, задълбочиха общественото недоволство от американския интернационализъм, доказвайки, че е необходим нов подход.

Осъществяването, в резултат от това, на един по-национално ориентиран интернационализъм, няма да е прецедент в историята на САЩ. През 80-те години на миналия век например, Роналд Рейгън твърдо следваше търговска политика, целяща да елиминира дискриминационните практики и да гарантира, че бремето на глобализацията няма да се стовари предимно върху американските компании и работници, макар че пак той положи и основите на Уругвайския кръг от преговори по ГАТТ (31). Преди това, Ричард Никсън също работеше за да освободи страната от част от бремето на глобализацията и в същото време да разшири и закрепи предимството на САЩ в рамките на следвоенната система. Както и известно, именно Никсън ликвидира Бретънуудската система за организация на валутните курсове и търговските разплащания, като премахна златното покритие на долара (35 долара за унция злато), позволявайки по този начин понижаването на стойността му и преструктурирайки успешно търговските отношения на САЩ (32). Освен това той лансира и т.нар. Доктрина Никсън, която запазваше американските алианси в Азия, но накара азиатските съюзници на САЩ да поемат основната отговорност за собствената си защита от вътрешни вълнения и други нетрадиционни заплахи (33). По този начин Никсън на практика реализира лозунга "Америка над всичко", без да разрушава американския интернационализъм, а напротив - укрепвайки го в новите по-трудни условия. Днес, "по-добрият национализъм" би трябвало да използва именно този подход.

Елементите на "по-добрия национализъм"
На първо място, тази стратегия трябва да включва това, което навремето финансовият министър на Рейгън Джеймс Бейкър дефинира като "свободна търговия с жило" (34). Тоест, САЩ ще продължат да работят за една отворена глобална система на търговия, но ще действат много по-агресивно срещу нечестните според тях практики и ще гарантират, че глобалните правила действително се спазват. Това трябва да включва (също както през 80-те години на ХХ век) санкции против държавите, следващи дискриминационна търговска политика, и осигуряване на свободен достъп и равни възможности за американските компании и стоки (35). Този политика вероятно ще изисква възприемането на по-твърд подход към Китай, който продължава да използва множество дискриминационни практики, въпреки присъединяването си към СТО (36). Освен това Вашингтон може да предоговори съществуващите споразумения, като NAFTA например, за да преодолее проблемите и асиметриите, очертали се след тяхното създаване. Впрочем, в бъдеще САЩ биха могли дори да се дистанцират от многостранните договори, в които (както вече посочих) американското влияние намалява, предпочитайки вместо това да заложат на двустранните "сделки". В рамките на този сценарий, Америка може да се откаже от ТТП (както вече направи Тръмп), но да го замени например, с всеобхватен търговски договор между САЩ и Япония. От ключово значение е всички тези действия - особено ако се съпътстват от налагането на санкции - да се съпровождат с продължаване на преговорите за още по-голямо отваряне на пазарите и с гаранции, че целта е свободната търговия наистина да бъде равнопоставена и основаваща се на ясни правила, а не връщането към протекционизма.

На второ място, "по-добрият национализъм" ще изисква промяна в управлението на съществуващите алианси. САЩ следва да потвърдят ангажиментите си в техните рамки, но и да дадат ясно да се разбере, че тези ангажименти могат и да се променят, ако във въпросните алианси не бъдат осъществени сериозни реформи и по-равномерно разпределяне на финансовото и друго бреме. Следвайки тази линия, американското ръководство би могло да разположи допълнителни военни контингенти в Европа или Източна Азия, ако местните му съюзници също положат допълнителни усилия в сферата на отбраната, както и да даде да се разбере, че онези съюзници, които демонстрират най-добри резултати в това отношение, ще могат да разчитат на приоритетното внимание и подкрепа на Вашингтон. САЩ могат да обяснят достатъчно ясно на онези, които постоянно не покриват американските изисквания, като Тайван например, че ще продължат да гарантират сигурността им, само ако те самите развиват и финансират адекватна отбранителна стратегия. Освен това Вашингтон би могъл да накара НАТО да отдели по-сериозно внимание на предизвикателствата, свързани с борбата срещу тероризма и, в частност, срещу Ислямска държава - в която институционалният принос на пакта, както и на много негови членове, е по-скоро анемичен - и да наложи по-добро разделение на труда, чрез осигуряването на по-директен американски принос в стратегическите прегледи на отбраната на съюзниците от пакта (между другото, Пентагонът вече направи това по отношение на Стратегическия преглед на отбраната и сигурността на Великобритания от 2015). Тези усилия следва да вървят ръка за ръка с продължаването на американските гаранции за сигурността на съюзниците, които да се съпровождат обаче и с по-силен натиск върху тях да работят по-активно в желаната от САЩ посока (32).

На трето място (и в пряка връзка с казаното по-горе) е необходимостта от значително увеличаване на военната мощ, както в рамките на собствената, така и на колективната отбрана. По този начин САЩ ще могат преодолеят сегашния недостиг на инвестиции в сферата на отбраната и продължаващата ерозия на относителната си военна мощ - все критични компоненти на всеки твърд националистически подход. В същото време, те следва да инвестират не само в собствената си отбрана, както изисква концепцията за "Крепостта Америка", но и в своето изнесено военно присъствие в ключови региони и сфери: от увеличаване броя на атакуващите подводници до масовото въвеждане на пето поколение изтребители и създаването на тежко бронирани бригади - необходими за да се помогне на достатъчно мотивираните американски съюзници да могат да се защитят. Това няма да се превърне в заместител на по-сериозните инвестиции от страна на съюзниците, а по-скоро ще бъде своеобразен "морков" за тях, който ще съпровожда очертаната по-горе "тояга". В миналото американските съюзници демонстрираха най-голяма склонност да инвестират повече в собствената си отбрана, когато това ставаше в рамките на по-широко укрепване на общата отбрана, т.е. ако САЩ положат по-сериозни усилия в тази посока, това би накарало и останалите да сторят същото (38).

Тази концепция ни води до четвъртия елемент: интензифицирането на кампанията срещу радикалните джихадистки групировки, които са най-непосредствената заплаха за сигурността на САЩ и живота на техните граждани. Подобно на "Крепостта Америка", "по-добрият национализъм" ще освободи САЩ от някои доброволно приети от тях през последните години ограничения - например чрез използването на ограничен брой сухопътни сили с цел по-бързото ликвидиране на джихадистките убежища, или проявявайки по-голяма "толерантност" към броя на цивилните жертви (39). Този подход обаче, ще изисква отказ от предложенията (като например възобновяването на изтезанията на пленени терористи или създаването на Мюсюлмански регистър), които биха провокирали крайно негативна реакция извън САЩ и ще затруднят международното сътрудничество в борбата с тероризма.

Нещо повече, този подход ще включва изискването, по-интензивните американски усилия да бъдат съчетани и с изпращането на сухопътни сили на съюзниците на САЩ (които евентуално да бъдат подкрепени от американски съветници и самолети), по-агресивна кампания срещу финансовите спонсори на терористите и техните идеологически мрежи, както и спонсорирането на следвоенното възстановяване. Разбира се, да се поиска това е по-лесно, отколкото да се постигне на практика, но Вашингтон следва да стартира с "малки стъпки" в тази посока, например увеличавайки усилията си за подготовка на командири на малки наземни военни отряди, както и на старши офицери, като по този начин формира своеобразни "ниши на по-висока компетентност" в армиите на своите арабски съюзници (40).

Впрочем, по-тясното сътрудничество с мюсюлманските партньори на САЩ е тясно свързано и с петия елемент на този подход. Американските политици следва честно да признаят, че продължителните мисии за "стабилизиране" и "държавно строителство" са дали твърде ограничени резултати, изисквайки в същото време прекалено големи разходи, както и, че подобни намеса могат да ерозират местната подкрепа за американския интернационализъм. Ето защо Вашингтон трябва занапред да се отнася с по-голям скептицизъм към "хуманитарните" военни интервенции и да настоява основната тежест в мисиите за "стабилизиране", целящи да не допуснат разгромените терористични групировки да се възродят, да се поеме от местните армии и мюсюлманските партньори (подкрепени, разбира се, от американските военни). В същото време, тази сдържаност не бива да се разглежда като част от някаква по-широка геополитическа "абдикация" на САЩ или от пълния им отказ да продължат да прокарват демокрацията и човешките права. По-скоро, в духа на най-добрите традиции на Доктрината Никсън, този подход ще се опита да минимизира най-скъпите и дразнещи аспекти на американския интернационализъм с цел да съхрани неговата същност. Нещо повече, Вашингтон следва да продължи да полага усилия (но не и с военни средства) за налагането на демокрацията и човешките права по света, тъй като това е евтин и ефективен начин и за паралелното прокарване на интересите и ценностите на САЩ (41).

Що се отнася до отношенията между големите световни сили, които представляват шестия ключов елемент, тук "по-добрият национализъм" ще се отличава твърде малко от досегашната политика на САЩ, но пък ще се различава драматично от "Крепостта Америка". Акцентът в тази сфера няма да бъде поставен върху формирането на сфери на влияние на отделните големи сили с цел САЩ да не пилеят излиши ресурси, стремейки се да превърнат едва ли не целия свят в своя сфера на влияние. Макар че Вашингтон може да продължи да осъществява прагматично сътрудничество там, където интересите съвпадат, ударението следва да се постави върху потвърждаването на ангажиментите на САЩ, ограничаващи възможностите на съперничещите с тях големи сили, и върху по-острата американска реакция в случаите, когато са засегнати интересите и суверенитета на самите Съединени щати. Китайският натиск срещу американски съюзници, провокациите срещу кораби и самолети на САЩ в международни води и нарушенията на международното право в Южнокитайско море, както и руският натиск срещу някои членове на НАТО и предполагаемите опити за намеса в изборния процес в САЩ са все случаи, в които един категоричен национализъм би бил полезен. Той би бил още по-полезен обаче, ако се подкрепя от стабилни алианси и достатъчно сериозна военна мощ, които са двата други аспекта на тази стратегия. Теодор Рузвелт, който е бил истински американски националист, подчертава колко е важно запазването на геополитическия ред, включително с помощта на "голямата тояга" - всъщност "по-добрият национализъм" олицетворява точно това (42).

Последните аспекти на тази стратегия могат да бъда обобщени по следния начин. Америка не следва да напуска или да парализира международните институции, но може да използва по-агресивно наличния си инструментаруим за да упражнява влияние върху тях или за да ги реформира - включително използвайки за целта заплахата, че ще блокира част от отпусканото от нея финансиране за зле функциониращия Съвет по човешките права на ООН или за мироподдържащите операции под егидата на Световната организация например. Изглежда също, че "по-добрият национализъм" би могъл да укрепи суверенитета на САЩ, например чрез подобряване контрола по южната им граница. Всичко това обаче, следва да се реализира в рамките на онова, което държавният секретар по вътрешната сигурност Джон Кели дефинира като "многопластова защита", третираща Мексико и централноамериканските държави не като противници, а като партньори, подкрепяни от САЩ по линия на разширяващата се търговия, обществената сигурност и т.н., с цел да бъдат преодолени икономическите проблеми и несигурността, които подхранват нелегалната имиграция (43). Посредством тези и други инициативи, концепцията за "по-добрия национализъм" ще работи за подобряването на традиционния американски интернационолизъм, вместо да се откаже напълно от него.

"По-добрият национализъм"

И така, кои са силните и слабите страни на този подход? За начало ще посоча, че всички очертани по-горе инициативи имат своите недостатъци и дилеми. Прекалено агресивното използване на целенасочени санкции например, би могло да ерозира, вместо да укрепи системата на глобалната търговия. До същия ефект може да доведе и акцентът върху двустранните, вместо върху многостранните търговски споразумения, тъй като по-слабите търговски партньори ще са по-малко склонни на подобни сделки, особено с мощна държава като САЩ (44). Прекалената съпричастност към проблемите на американските съюзници пък рискува да навреди на конструктивните международни отношения в дългосрочен план, освен това повдига въпроса, как би следвало да действа Вашингтон, когато един или повече от съюзниците му очевидно не могат да се справят със своите проблеми (45). В същото време, възприемането на сравнително по-агресивен подход към борбата с тероризма може да се окаже по-ефективно в чисто операционен план, но повишава възможните военни рискове, както и цената (46). На свой ред, упражняването на по-силен натиск върху конкурентните големи сили е свързано с риска от ескалация на напрежението и от открит конфликт. Тоест, всички тези инициативи могат да осигурят осезаеми предимства, но в никакъв случай не са панацея.

Това ни насочва към второто и по-мащабно предизвикателство. Въпреки че "по-добрият национализъм" ще бъде много по-мек от "Крепостта Америка", той носи риск от сериозен международен разрив. Така, постигането на по-добри (т.е. по-изгодни) споразумения изисква по-сериозни пазарлъци, което на свой ред означава и упражняването на определен натиск върху другата страна. Тоест, "по-добрият национализъм" изисква съзнателно да се рискува появата на по-голямо напрежение в отношенията с различни играчи - от Китай и Саудитска Арабия, до НАТО и ООН. Всички тези играчи ще реагират, намирайки начин да изразят своето недоволство (47). Най-вероятният резултат от това ще бъде възникването на значителна турбуленция в американската дипломация, доколкото съществуващите схеми ще се променят, а редица ключови взаимоотношения - както със съюзниците, така и с противниците на Америка - ще трябва да бъдат предоговорени. Освен това, разбира се, съществува и опасността, че очертаните по-горе инициативи могат да се окажат недостатъчни за да гарантират по-изгодни за САЩ взаимоотношения и по-добро разпределяне на бремето. Тоест, американската администрация може да се окаже изправена пред неприятната необходимост или да ескалира натиска, рискувайки по-сериозно влошаване на отношенията и кризи, или просто да се откаже, оставяйки проблемите нерешени.

Това пък ни води до третото предизвикателство, а именно, че възприемането на този подход (т.е. на "по-добрия национализъм”) ще изисква много сериозни умения и познания. Както вече споменах, реализацията на всички дискутирани в настоящата статия инициативи е свързана с определени трудности. Най-голямото предизвикателство обаче е, как да се въздейства върху системата за да се постигне наистина значима промяна - както направи Никсън през 70-те години на миналия век, слагайки край на Бретънуудския модел - без при това самата система да бъде разрушена в хода на този процес. С други думи, от ключово значение в случая са както натискът, така и успокояването на съюзниците/съперниците, а жизненоважният в случая баланс между тях трудно би могъл да се постигне. Прекалено силният натиск може да навреди на важни за Америка отношения, да провокира конфронтация с нейните съюзници и/или конкуренти, които да започнат да гледат на Вашингтон като на "разярен бик". От друга страна, прекаленият акцент върху "успокояването" може да обезмисли паралелно осъществяваният натиск, който е от ключово значение за постигането на търсените резултати. В миналото редица американски президенти, макар че днес биват давани за пример заради своите дипломатически победи - като Никсън и Рейгън например, много често са стигали до извода, че постигането на подобен баланс е изключително сложна и дори непосилна задача.

Тоест, възприемането на концепцията за "по-добрия национализъм" не гарантира автоматичен успех. Тя обаче осигурява очевидни стратегически предимства, особено в сравнение с концепцията за "Крепостта Америка". На първо място, тази концепция отразява факта, че САЩ притежават голяма вътрешна способност да променят в положителна за тях посока множеството си външнополитически връзки и отношения, тъй като са единственият играч, способен да действа като глобален икономичеки лидер и едновременно с това да гарантира сигурността в ключовите региони на света (48). При това, по ирония на съдбата, точно днес тя има много добри шансове за успех, тъй като изборът на Тръмп вече оказа необходимото силно въздействие върху системата, което е предпоставка за нейната промяна. Той демонстрира на другите големи световни играчи, че не могат просто така да отнемат лидерството на САЩ, докато - паралелно с това - надигащият се глобален хаос и несигурност непрекъснато напомнят на американските партньори, колко жизненоважно за тях е това лидерство. Ако Тръмп или бъдещите американски президенти действат умно и не се изхвърлят излишно, те може би ще успеят да използват това мощно въздействие върху системата за да рестартират и ребалансират редица ключови взаимоотношения по един конструктивен начин.

На второ място, тази стратегия до голяма степен съвпада с обществените настроения в САЩ. Както вече споменах, американците може и да са изморени да носят "бремето на света", но в същото време не са склонни да се хвърлят с главата надолу в един нов изолационизъм по модела на 30-те години на ХХ век. Налице е очевидно недоволство от глобализацията и неравномерно разпределеното бреме - от което Тръмп толкова добре се възползва през 2016 - но няма особени основания да се твърди, че избирателите тотално отхвърлят свободната търговия и участието на САЩ в различни международни алианси. Тоест, мнението на обществото за американския интернационализъм говори за наличие на силни колебания и недоволство от него, но не и за тоталното му отхвърляне (49). "По-добрият национализъм" очертава начините за овладяването и правилното насочване на това недоволство, без да се стига прекалено далеч и да се къса напълно с интернационализма, който донесе на САЩ и немалко ползи.

На трето място, ако тази стратегия съумее да постави американския интернационализъм на една по-сигурна основа, тя би могла да стабилизира и цялата следвоенна международна система. Както посочват редица анализатори (и както вече споменахме по-горе), тази система се нуждае от определено регулиране, под формата на преразпределяне на тежестите, презареждане на редица ключови взаимоотношения и частичната ревизия на ролята на водещите световни сили (50). Точно това се опитаха да направят през 70-те години на миналия век Никсън и други американски политици и именно техните усилия позволиха съхраняването и укрепването на лидерството на САЩ в рамките на международната система през следващите 40 години. Ако днешните ни политици съумеят да възприемат този подход, може би ще могат да укрепят и американския интернационализъм и да гарантират един благоприятен за САЩ световен ред.

По кой път ще тръгне Америка?

Най-важният въпрос в случая не е, коя от тези две Големи стратегии е за предпочитане от гледна точка на интересите на САЩ, а коя от тях ще се наложи днес? И, както показва досегашното управление на Доналд Тръмп, битката между концепцията за "Крепостта Америка" и тази за "по-добрия национализъм" вече се очертава като определяща тема за неговата администрация.

Самият Тръмп, както и някои от ключовите му политически съветници, като Стив Бенън например, очевидно изповядват идеи, които се вписват по-скоро в концепцията за "Крепостта Америка". Както е известно, в речта при влизането си в Белия дом Тръмп очерта доста мрачна картина на един свят, основан на идеята за "играта с нулева сума", в който интернационализмът на САЩ служи най-вече за укрепване позициите на другите играчи за американска сметка. "От много десетилетия насам - обяви той – ние правим по-богати индустриите на други държави, за сметка на американската индустрия; субсидираме армиите на други страни, допускайки в същото време намаляването на собствената ни военна мощ, което е тъжно, и харчим трилиони долари в чужбина, докато инфраструктурата на Америка страда от лоша поддръжка и се намира в очевиден упадък" (51). Предприетите от президента действия, след като пое управлението на страната, също говорят по-скоро за привързаност към идеята за "Крепостта Америка”: оттеглянето на САЩ от ТТП (без да бъде предложена някаква алтернатива), продължаващото изтъкване на достойнствата на протекционизма, острите критики срещу традиционни американски съюзници (включително открито заявявайки им, че Вашингтон "иска да ни върнете парите"), усилията за изграждането на стена по южната граница и използването на търговски санкции за да бъде накарано Мексико да плати за нея, оттеглянето от Парижкото споразумение за климата и т.н. (52). Разбира се, възможно е да става дума просто за "отворени оферти", които се правят в рамките на една умна преговорна стратегия. По-вероятно е обаче, след като Тръмп си позволява да критикува редица основни пунктове на американския интернационализъм от десетилетия насам, той наистина да предпочита "Крепостта Америка" (53).

Предвид изключително големите правомощия на президента в сферата на външната политика, това едва ли са добри новини за онези, които осъзнават възможните последици от възприемането на концепцията за "Крепостта Америка". За щастие обаче, този процес е изправен пред редица сериозни препятствия. Някои от ключовите прояви на следвоенния интернационализъм - като алиансите с американско участие например - са вече прекалено институционализирани и трудно могат да бъдат пренебрегнати. Нещо повече, мнозинството външнополитически съветници на президента очевидно предпочитат "по-добрия национализъм" пред "Крепостта Америка". Така, вече бившият съветник на Тръмп по националната сигурност генерал Майкъл Флин се обяви за "предефиниране", но не и за скъсване с алиансите, в които участват САЩ. На свой ред, през февруари 2017 държавният секретар по отбраната Джеймс Матис предприе първото си посещение в Азия именно с цел да успокои американските съюзници там, че САЩ продължават твърдо да стоят зад тях (54). По време на последвалото си посещение в Европа, Матис потвърди американските ангажименти към НАТО, но тактично подчерта, че алиансът може да се сблъска с проблеми, ако приносът на европейските държави не нарасне драстично (55).

Впрочем, сред републиканците, които са мнозинство в Конгреса, също не се забелязват сериозни симпатии към "Крепостта Америка". В същото време ключови сенатори като Джон Маккейн и Линдзи Греъм, от дълго време насам успешно комбинират яростния си национализъм със силна подкрепа за глобалните ангажименти на САЩ. По същия начин, макар че проблемите на американската индустрия подхранват подкрепата за протекционизма, най-влиятелните представители на днешната бизнес общност - като финансовите компании или секторът на високите технологии - са изключително силно зависими от глобалните пазари, капитали и таланти и очевидно са готови да използват влиянието си за да си гарантират свободен достъп до тях (56). Накрая, бюрократите от свързаните с външната политика институции, в голямата си част, са убедени интернационалисти и със сигурност ще окажат силна съпротива на изолационистките или радикални импулси в тази сфера. С течение на времето, когато някои от очертаните по-горе слабости на проекта за "Крепостта Америка" излязат наяве, всички изброени по-горе фактори могат да накарат президентската администрация да се отдръпне от този модел и да се ориентира към една по-мека и по-ефективна форма на "интернационализъм с национален акцент".

Предстои да видим, коя от тези две тенденции ще надделее и до каква степен. Някои се опасяват, че президентът Тръмп може да се опита да реализира концепцията за "Крепостта Америка" с всички негативни последици от това, други обаче се надяват, че - в името на съхраняването на сегашния международен ред и на американската доминация в него, сегашната администрация в крайна сметка ще открие пътя към "по-добрия национализъм", който да се окаже и по-конструктивния и полезен вариант за Америка.

Бележки:

1. Цитатът е от G. John Ikenberry, Liberal Leviathan: The Origins, Crisis, and Transformation of the American World Order (Princeton: Princeton University Press, 2011).

2. Виж например, Robert Kagan, The World America Made (New York: Vintage, 2012); Stephen Brooks and William Wohlforth, America Abroad: The United States’ Global Role in the 21st Century (New York: Oxford University Press, 2016); Robert Gilpin, The Challenge of Global Capitalism: The World Economy in the 21st Century (Princeton: Princeton University Press, 2000); Douglas Irwin, Free Trade Under Fire (Princeton: Princeton University Press, 2000); Alfred Eckes and Thomas Zeiler, Globalization and the American Century (New York: Cambridge University Press, 2003).

3. Виж James Goldgeier, “The Hillary Clinton Doctrine,” National Interest, April 21, 2015, http://nationalinterest.org/feature/the-hillary-clinton-doctrine-12681.

4. Виж Pew Research Center, “Public Uncertain, Divided Over America’s Place in the World,” May 5, 2016, http://www.people-press.org/2016/05/05/6-nato-u-s-allies-the-euand-un/; Allan Smith, “POLL: Majority of Americans Support the Trans-Pacific Partnership and Globalization,” Business Insider, September 7, 2016, http://www.businessinsider.com/poll-most-americans-like-trade-deal-2016-9.

5. За предшестващите събития през 90-те, виж Hal Brands, From Berlin to Baghdad: America’s Search for Purpose in the Post-Cold War World (Lexington: University Press of Kentucky, 2008), 147-157; also Pew Research Center, “Public Uncertain, Divided Over America’s Place in the World.”

6. Thom Shanker, “Blunt U.S. Warning Reveals Deep Strains in NATO,” New York Times, June 10, 2011, http://www.nytimes.com/2011/06/11/world/europe/11nato.html.

7. Paul Lewis, “Most Americans Think U.S. Should ‘Mind Its Own Business’ Abroad, Survey Finds,” Guardian, December 3, 2013, https://www.theguardian.com/world/2013/dec/03/american-public-mind-its-own-business-survey.

8. James Surowiecki, “Economic Populism at the Primaries,” The New Yorker, February 22, 2016, http://www.newyorker.com/magazine/2016/02/22/trump-sanders-and-the-americanworker.

9. Cristiano Lima, “Trump Calls Trade Deal ‘A Rape of Our Country,’” Politico, June 28,2016, http://www.politico.com/story/2016/06/donald-trump-trans-pacific-partnership-224916.

10. Aaron Eglitis, Toluse Olorunnipa, and Andy Sharp, “Trump’s NATO Skepticism Raises Alarm for Allies Near Russia,” Bloomberg, July 21, 2016, https://www.bloomberg.com/news/articles/2016-07-21/trump-says-u-s-may-not-defend-nato-allies-against-russia-attackiqvw8gki.

11. Donald Trump, “Trump on Foreign Policy,” The National Interest, April 27, 2016, http://nationalinterest.org/feature/trump-foreign-policy-15960; also Thomas Wright, “Trump’s 19th Century Foreign Policy,” Politico, January 20, 2016, http://www.politico.com/magazine/story/2016/01/donald-trump-foreign-policy-213546.

12. Виж повече в Hal Brands, American Grand Strategy and the Liberal Order: Continuity, Change, and Options for the Future (Santa Monica: RAND Corporation, 2016), 22-25.

13. “Inaugural Address: Trump’s Full Speech,” CNN, January 21, 2017, http://www.cnn.com/2017/01/20/politics/trump-inaugural-address/.

14. Ibid.

15. Идеята е лансирана в годините преди 11 септември. Виж напримр, Thomas Friedman,“Dancing Alone,” New York Times, May 13, 2014, http://www.nytimes.com/2004/05/13/opinion/dancing-alone.html?_r=0.

16. Терминът е използван от Barry Posen, “Pull Back: The Case for a Less Activist Foreign Policy,”Foreign Affairs 92, no. 1 (January/February 2013), 116-129.

17. Фраза, заимствана от Colin Kahl и Hal Brands, “Trump’s Grand Strategic Train Wreck,” Foreign Policy, January 31, 2017, http://foreignpolicy.com/2017/01/31/trumpsgrand-strategic-train-wreck/.

18. Тръмп лансира тази идея през 2016. Виж Stephanie Condon, “Donald Trump: Japan, South Korea Might Need Nuclear Weapons,” CBS News, March 29, 2016, http://www.cbsnews.com/news/donald-trump-japan-south-korea-might-need-nuclear-weapons/. He subsequently denied having raised the idea.

19. По време на кампанията си, Тръмп често лансира идеи, подобни на тази, както и на идеята за "Крепостта Америка". Виж Thomas Carothers, “Prospects for U.S. Democracy Promotion under Trump,” Carnegie Endowment for International Peace, January 5, 2017, http://carnegieendowment.org/2017/01/05/prospects-for-u.s.-democracy-promotion-undertrump-pub-66588.

20. Относно намеците за подобен подход, виж Max Fischer, “Trump Prepares Orders Aiming at Global Funding and Treaties,” New York Times, January 25, 2017, https://www.nytimes.com/2017/01/25/us/politics/united-nations-trump-administration.html.

21. White House, Office of the Press Secretary, “Remarks by President Trump at National Prayer Breakfast,” February 2, 2017, https://www.whitehouse.gov/the-press-office/2017/02/02/remarks-president-trump-national-prayer-breakfast; also “Inaugural Address,” CNN.

22. По всички тези въпроси, виж цитираните по-горе източници, както и Kahl and Brands,“Trump’s Grand Strategic Train Wreck”; Wright, “Trump’s Nineteenth Century Foreign Policy”; Thomas Wright, “Trump’s Team of Rivals, Riven by Distrust,” Foreign Policy, December 14, 2016, http://foreignpolicy.com/2016/12/14/trumps-team-of-rivals-riven-by-distrust/; Abby Phillip and Abigail Hauslohner, “Trump on the Future of Proposed Muslim Ban, Registry: ‘You Know My Plans,’” Washington Post, December 22,2016, https://www.washingtonpost.com/news/post-politics/wp/2016/12/21/trump-on-thefuture-of-proposed-muslim-ban-registry-you-know-my-plans/?utm_term=.ed24d6b96371.

23. По този въпрос, виж Jim Tankersley, “What Republicans Did 15 Years Ago That Helped Create Donald Trump Today,” Washington Post, March 21, 2016, https://www.washingtonpost.com/news/wonk/wp/2016/03/21/how-republicans-helped-create-donaldtrump-more-than-15-years-ago/?utm_term=.80ecc64f1f70.

24. George Borjas, “Immigration and the American Worker: A Review of the Academic Literature,”Center for Immigration Studies, April 2013, http://cis.org/immigration-and-theamerican-worker-review-academic-literature.

25. Виж Christopher Layne, “China and America: Sleepwalking to War?” National Interest,May–June 2015, http:// nationalinterest.org/feature/china-america-sleepwalking-war-12685.

26. Виж например, Brooks and Wohlforth, America Abroad.

27. За този и предходния раздел, виж Kagan, The World America Made; Ikenberry,Liberal Leviathan; Brooks and Wohlforth, America Abroad; Tony Smith, America’s Mission: The United States and the Global Struggle for Democracy in the Twentieth Century (Princeton: Princeton University Press, 1994); Bruce Russett, Grasping the Democratic Peace: Principles for a Post-Cold War World (Princeton: Princeton University Press,1994); Henry Nau, At Home Abroad (Ithaca: Cornell University Press, 2002); Gilpin,The Challenge of Global Capitalism; Irwin, Free Trade Under Fire; Ambassador Samantha Power, “The Future of United Nations Peacekeeping,” Testimony to Senate Foreign Relations Committee, December 9, 2015, http://www.foreign.senate.gov/imo/media/doc/120915_Power_Testimony.pdf.

28. Относно илюзията за енергийна независимост, както и за реалните ползи от ръста на енергийното производство в САЩ, виж Meghan O’Sullivan, “‘Energy Independence’ Alone Won’t Boost U.S. Power,” Bloomberg View, February 14, 2013, https://www.bloomberg.com/view/articles/2013-02-14/-energy-independence-alone-won-t-boost-u-s-power.

29. Ikenberry, Liberal Leviathan.

30. Повече за тази стратегия, виж Philip Zelikow, “The Art of the Global Deal,” The American Interest, December 13, 2016, http://www.the-american-interest.com/2016/12/13/the-art-of-the-global-deal/.

31. Виж Hal Brands, Making the Unipolar Moment: U.S. Foreign Policy and the Rise of the Post-Cold War Order (Ithaca: Cornell University Press, 2016), chapter 4.

32. Francis Gavin, Gold, Dollars, and Power: The Politics of International Monetary Relations,1958-1971 (Chapel Hill: University of North Carolina Press, 2004), 187-197.

33. Виж Document #29, “Editorial Note,” Foreign Relations of the United States, 1969-1976, Vol.1, Foundations of Foreign Policy, 1969-1972, https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1969-76v01/d29.

34. Economic Policy Committee Meeting Minutes, September 9, 1985, CREST Archival Database, U.S. National Archives and Records Administration II, College Park,Maryland.

35. “301” sanctions are so named because they were originally created by Section 301 of the Trade Act of 1974. The sanctions were later amended by the “Super 301” provisions of the Omnibus Trade and Competitiveness Act of 1988.

36. По този въпрос, виж Robert Atkinson and Stephen Ezell, “Time for Constructive Confrontation with China,” The Hill, September 25, 2015, https://itif.org/publications/2015/09/25/time-constructive-confrontation-china.

37. По-подробно за повечето от тези предизвикателства и инициативи, виж в Hal Brands, Dealing with Allies in Decline: Alliance Management and U.S. Strategy in an Age of Global Power Shifts (Washington, D.C.: Center for Strategic and Budgetary Assessments,2017).

38. Това важи например за ръста на разходите на НАТО през 50-те години на ХХ век. Виж например, Richard L. Kugler, Laying the Foundations: The Evolution of NATO in the 1950s,RAND Corporation Research Note, June 1990.

39. За аспектите на този подход, виж Efraim Karsh and Eitan Shamir, “What after Counter-Insurgency? Raiding in Zones of Turmoil,” International Affairs 92, no. 6 (2016),1427-1441; Max Boot, “Defeating ISIS,” Council of Foreign Relations, Policy InnovationMemorandum No. 51, November 2014, http://www.cfr.org/iraq/defeating-isis/p33773.

40. Daniel Byman, “What Trump Should Do About Terrorism (But Probably Won’t),Lawfare, February 16, 2017, https://lawfareblog.com/what-trump-should-do-aboutterrorism-probably-wont.

41. Виж Larry Diamond, “Democracy in Decline: How Washington Can Reverse The Tide,”Foreign Affairs 95, no. 4 (July/August 2016).

42. За Рузвелт, виж Frederick Marks III, Velvet on Iron: The Diplomacy of Theodore Roosevelt(Lincoln: University of Nebraska Press, 1979).

43. Donovan Slack, “Building a Wall Not Enough to Secure Border, DHS Nominee John Kelly Says,” USA Today, January 10, 2017, http://www.usatoday.com/story/news/politics/2017/01/10/general-john-kelly-senate-homeland-security-confirmation-hearing/96346782/.

44. Виж, например, Geoffrey Gertz, “What Will Trump’s Embrace of Bilateralism Mean for America’s Trade Partners?” Brookings Institution, February 8, 2017, https://www.brookings.edu/blog/future-development/2017/02/08/what-will-trumps-embrace-of-bilateralism-meanfor-americas-trade-partners/.

45. Jim Townsend, “Can Mattis Back Up His NATO Threat?” Foreign Policy, February 16,2017, http://foreignpolicy.com/2017/02/16/can-mattis-back-up-his-nato-threat/.

46. Повече по въпроса, виж Peter Feaver and Hal Brands, “Trump and Terrorism: U.S. Strategy after ISIS,” Foreign Affairs 96, 2 (March/April 2017), 28-36.

47. Твърдението е на Zelikow, “Art of the Global Deal.”

48. Виж Michael Mastanduno, “System Maker and Privilege Taker: U.S. Power and the International Political Economy,” World Politics 61, no. 1 (January 2009), 121-154. Mastanduno argues that this power is in decline, in part due to the relative dearth of international security threats today, but this analysis was written prior to the significant increase in international insecurity in recent years.

49. За промените в общественото мнение на САЩ, виж Dina Smeltz, Ivo Daalder, Karl Friedhoff, and Craig Kafura, America Divided: Political Partisanship and U.S. Foreign Policy, Chicago Council on Global Affairs, October 2015; Pew Research Center, “Public Uncertain,Divided Over America’s Place in the World.”

50. Виж Daniel Sargent, A Superpower Transformed: The Remaking of American Foreign Relations in the 1970s (New York: Oxford University Press, 2014); Brands, Making the Unipolar Moment.

51. “Inaugural Address,” CNN; also James Crabtree, “Steve Bannon’s War on India’s High-Tech Economy,” Foreign Policy, February 8, 2017, http://foreignpolicy.com/2017/02/08/steve-bannons-war-on-indias-high-tech-economy/.

52. Тръмп, цитиран в Tara Palmieri, Kenneth Vogel, Josh Dawsey, and Nahal Toosi, “Trump’s Faux Pas Diplomacy,” Politico, February 8, 2017, http://www.politico.com/story/2017/02/trump-foreign-leaders-phone-calls-234770.

53. Виж Wright, “Trump’s 19th Century Foreign Policy.”

54. Gregory Hellman, “Flynn Calls Alliances ‘One of the Greatest Tools We Have,” Politico, January 10, 2017, http://www.politico.com/story/2017/01/michael-flynn-us-alliances-233421.

55. Dan Lamothe and Michael Birnbaum, “Defense Secretary Mattis Issues New Ultimatum to NATO Allies on Defense Spending,” Washington Post, February 15, 2017, https://www.washingtonpost.com/news/checkpoint/wp/2017/02/15/mattis-trumps-defense-secretaryissues-ultimatum-to-nato-allies-on-defense-spending/?utm_term=.f7322f1988a5.

56. Виж Nancy Cook and Josh Dawsey, “Businesses Grow Concerned about Trump after Early Excitement,” Politico, February 3, 2017, http://www.politico.com/story/2017/02/trumpbusinesses-fear-234584; Brian Heater, “New York’s Tech Community Pens Letter Condemning Trump’s Immigration Ban,” Tech Crunch, January 30, 2017, https://techcrunch.com/2017/01/30/tech-nyc-trump/; Bess Levin, “Why Goldman Sachs is Suddenly Worried about Donald Trump,” Vanity Fair, February 6, 2017, http://www.vanityfair.com/news/2017/02/why-goldman-sachs-is-suddenly-worried-about-donald-trump.

* Авторът е професор в Университета "Джон Хопкинс" и анализатор на "Уошингтън Куотърли"