Преди време публикувах на страниците на списание „Геополитика & геостратегия“ статията „Геокултурните измерения на Bexit-а“ (1), интересът към която се оказа неособено ординарен.
Ограниченият брой читатели читатели, които влязоха в личен контакт с мен, се разделиха на две: eдните твърдяха, че обществените рефлекси, които ми дават основания за тезата, вече са в историята. Другите мислеха, че не е възможно културното моделиране да играе чак толкова важна роля в геополитическите и, най-вече, икономически процеси… Но тъй като теория се пише не само заради нейната актуалност, но и заради напредъка и усъвършенстването на познанието, си позволявам да предложа на читателите на списанието следващата част от бъдещата поредица разсъждения по темата.
Кризата на ЕС
Кризата в ЕС е във фокуса на световното хуманитарно знание, а книжният пазар и интернет-пространството са заляти със заглавия по темата. Основните от тях са концентирани върху структурните и икономически слабости на поредния експеримент с човешката история. В общи черти, значителен брой от оценките са верни, като се изключат нескопосаните и в много отношения наивни предложения за реформи, които уж щели да спасят Съюза. Проблемът е в това, че идеята на Дьо Гол (и неговите предтечи) за Европа на Отечествата никога не е разглеждана през обектива на икономическите структури. Истината е , че преди да се направи първата стъпка с Европейската общност за въглища и стомана не се говори, че икономиката трябва да е в основата на една европейска наддържавна структура. Идеята е политическа, а след нея е трябвало да върви икономиката. Изморени от войната, европейските народи не се замислят, дали това, което им предлагат (и кое от всичко) действително е възможно. Те са склонни да вярват на всеки, който им обещае, че ще ги спаси от бъдещи войни. Това обещание наистина е основен аргумент в процеса на изграждане на ЕС, но зад него се е криело и продължава да се крие алчното лице на капитала, но вече в неговото наднационално измерение. Затова „Европа на Отечествата“ е захвърлена в килера и вместо това вече половин век се изгражда икономически съюз с изключително сложни правила. Икономическата основа на европейската федерация по пътя към (супер)държавата е снабдена с изключително сложен бюрократичен апарат, чиято главна функция е да ограничава правата на националните държави и да прокарва пътя на транснационалните компании към пълна власт над тях. Мнозина анализатори вече се досещат, че функционирането на съюзните механизми е просто имитация на движение и напомня състоянието на комунистическата империя в периода на Брежнев. Някои дори смятат, че скоро ще се появи европейския Горбачов за да осъществи т.нар. "перестройка" и така да спаси от провал опита за изграждането на свръхдържава на Стария континент… Слабите места на Съюза са толкова много, че представляват чудовищни дебри от фактори и следствия, в които дори опитни изследователи трудно се оправят. Един от тях например, е въвеждането на обща валута без наличието на бюджетно-финансов съюз. В резултат на това, еврото всъщност си остана западногерманска марка (която беше и базата за неговото въвеждане) и така това евро обслужва предимно германската икономика и нейният финансов капитал. Този пример е един от многобройните симптоми за това, че въпросният провал е дело именно на стремежа на капитала към максимални печалби на всяка цена, което пък е негов фундаментален и може да се каже генетичен, порок.
Един от големите умове на днешното хуманитарно знание във Франция Ален Дюбоа писа, че обединението на Европа е трябвало и трябва да започне от културата. Според мен, наченки на такова обединение, съществуват през почти целия ХIX век, чак до Първата световна война, когато в Русия се четат и обсъждат немски философи, френски литератори, а в Германия и Франция харесват Достоевски, Толстой и Чехов. Войната предизвикана от Германия за да бъдат преразпределени известните по онова време природни ресурси, срива из основи тази неформулирана ясно, но изключителна по своята същност, идея. Днес ни уверяват, че не капиталът, а национализмът е причината за тези кръвопролития, но това е една повърхностна и в действителност, спекулативна оценка. Онова, започнало от елитарното ниво на културата, обединение на континента е прекъснато от същите фактори, които днес са основната преграда пред една истинска конфедерация от национални държави, в която да бъде признат интересът, правото и отговорността на всеки, било то гражданин или институция.
Обединението на Европа трябва да започне от културата
Твърдението, че обединението на Европа трябва да започне от културата , не дава рецепти. Освен това в него не се съдържа оценка, дали културата, която са искали и искат да поставят в основата на Европейския съюз нейните рицари, не е започнала да избледнява още тогава, а днес е почти загубена в дебрите новият либерализъм. Още през 1953 в Съединените щати основават Конгреса за културна свобода финансиран от Държавния департамент през… ЦРУ. С това се поставя началото на политика, която да обърне посоката на развитието на културата на Запада, течащо дотогава от Европа към Америка. В основата на нейната реализация е поставена философията на консумативизма, родена от изключително интензивното развитие на капитала в Америка. Всъщност, става дума за профанация на тогавашните културни постижения, създаване на т.н. масова („поп“) култура, която ще притисне и спре развитието на фундаменталната, сътворена за близо две хиляди години, култура на християнския свят. Изключително красноречивите примери в това отношения са твърде многобройни и не се нуждаят от изреждане и описание. Ако се взрем внимателно например, само в развитието на изобразителното изкуство - едно от сакралните пространства на европейската цивилизация, която няма аналог в световната история, ще видим как в края на ХIХ и началото на ХХ век изразните му средства са изчерпани. Европейските художници и скулптори трескаво търсят нови възможности, експериментират с формата и светлината, обръщат се към изразните средства на това изкуство в други цивилизации. Появяват се различни школи и направления, всякакви „изми“ и формати на абстрактното изкуство. След Втората световна война настъпва отрезвяване, което предполага връщане към корените на реализма, разбиран естествено в най-широкото му понятие. Това именно не допускат Съединените щати, които извършват в Европа истинска идеологическа диверсия в областта на изкуството. Под натиска и със средствата на Конгреса за културна свобода и, разбира се, чрез многобройни фондации, всевъзможни „неправителствени“ организации и почти цялото медийно пространство, се дава предимство и тласък на най-отвлечените изразни средства, за да се стигне до пълното отсъствие на форма и колорит. Така изобразителното изкуство загубва не само естетическата си стойност, но и смисъла на своето съществуване като културен продукт... Същото се случва и с театъра, който днес се занимава главно с естетизация на грозното - абсурдна теза, родена пак в идеологическите лаборатории на неолиберализма. Да не говорим за киното, литературата, философията, а и цялото хуманитарно знание, предлагащо все по-екзотични тези и произведения. В края на краищата, оказва се, че животът на цели поколения се е превърнал в „поп-арт“, а оттам в „поп-битие“, манипулирано от един изключително малоброен елит, който съставлява далеч под един процент от човечеството. Самият човек, вече като отделен субект, пък е само манипулант и дългов роб, почти в буквалния смисъл на думата.
Триумфът на неолибералната революция
През първата четвърт на XXI век неолибералната революция достигна своя връх, преди да е реализирала завършените си форми, предсказани от нейните теоритици. Според догмата, след нейната пълна победа, светът би трябвало да приключи историческия си път, т. е. да достигне „края на историята”, което ознаава сито и безконфликтно битие. Само че, още преди това да се е случило, обществото започна да се разпада, понеже - паралелно и като част от тази революция, започна неговото мултикултурно преструктуриране. Естественото противостояние на културните модели, преминало в противоборство, както и необикновено силното напрежение, съществуващо в рамките на този процес, показват неговата невъзможност. Като естествена реакция възникна консервативно движение, а то вече може да се обозначи като истинска „консервативна контареволюция”. Това е естествената реакция, подобна на такива и при други революции, която – повече или по-малко, напомня като явление френския Девети термидор. Това течение не е избистрено, неговата хипотеза не се разработва, тук-там то се разпада и отново организира, но няма съмнение, че бързо набира сила. Въпросът е, дали ще достигне критичната маса, за да успее да спре и обърне или промени сегашната посока на движение. В тази връзка, трябва да е ясно, че културното моделиране, разбирано като вътрешно състояние на човешкия дух и оттам като система от ценности, формираща поведението на човека, е основният фактор за появата на консервативната контрареволюция. Дали това моделиране, сътворено от географията и историята, е достатъчно креативно и достатъчно пасионарно за да набере достатъчно мощ и изведе човешкото общество на друг път? С други думи, дали капиталът, който е човешко изобретение, няма да надвие самият човек, който е „изобретение“ на Твореца?
Какво може да се заключи от факти, подобни на горните?
Всяка теория за управление на обществото, създадена от философска теза, представлява утопия, не само защото детерминира линейното развитие на историята, а защото нарушава естеството, т.е. обусловеното от Твореца, когото богоборците наричат „Природа”, „Околна среда” или „Развитие”. Вече покойният математик Игор Шафаревич твърдеше, че обществото е жив (единен) организъм и след дълъг размисъл вече съм убеден в това. Впрочем, споделям и по-нататъшното негово разсъждение, че законите, които движат развитието на това общество, са недостъпни за нашия разум. „Човекознанието“ е валидно само за миналото, докато по отношение на бъдещето е безпомощно. Ето защо човешкият разум не бива да се опитва да управлява историята и да изгражда невъзможни общества. Това носи само нещастия и трябва да бъде спирано, дори ако се изисква заплащането на висока цена. Обусловените от историята човешки общества са форми предназначени за „общежитие“, т. е. за съществуване, в което има място за всички.
Поглед към Югоизточна Европа
В края на тези разсъждения се изкушавам да се обърна към историята и сегашното състояние на Югоизточна Европа, наричана на запад Балкани. Там очертаното по-горе противостояние и противоборство не би трябвало да има онзи абсолютен израз, за който споменах накратко по-горе, защото културните модели са деформирани при едни и същи обстоятелства в империята на Османидите. Въпреки това, често наричат тази геополитическа зона „буре с барут“. Тук християнската европейска култура (модел) има два израза – католически и - главно - православен, пресичани на места от т. н. „ислямска дъга”. Отвън национализмът на балканските народи е сатанизиран и обявен за източник на всички беди, макар че в действителност основната причина за чудовищните кръвопролития в регона не бива да се търси в него. На първо място противоборството е на конфесионална основа - между християнството и исляма – т.е. то няма нищо общо с национализма. Догмите на вярата формират особено важните стълпове на ценностната система. Тук конфесионалният конфликт е изцяло в рамките на тезата на Хънтингтън за сблъсъка на цивилизациите, усилен от особеностите в структурите на Османската империя. Разломът е толкова дълбок, че никакви съвременни политически теории и практики не могат да го запълнят и доказателство за това е сегашното състояние на нещата. На второ място, противоборството наистина се води между нациите, чиято поява в европейското геополитическо пространство е изключително закъсняло, както и твърде разновременно. С изтласкването на османците от континента през XIX и XX век започва Възраждането на балканските народи, като това най-рано се случва по периферията, а най-късно в центъра на геополитическата зона, наричана Румелия. То не е основано на връщане към античните форми в културата, а на спомена за Средните векове и в това е главната особеност на този процес, който само външно прилича на европейския Ренесанс, започнал през ХV век. Тези народи се превръщат нации, не по силата на своите вътрешни процеси, а чрез имитация на процесите и формите при европейските нации. Създадените национални държави страдат от липсата на самодостатъчност, особено по отношение на елитите, от които се очаква да ги водят срещу предизвикателствата на историята. Разновременното възникване и развитие на тези държави предизвиква разпокъсване на тяхното етнокултурно пространство. Появяват се анклави и диаспори, което предизвиква допълнително напрежение в отношенията между тях. В края на краищата, при обособяването им в структурата на модерния европейски свят, у тях се появява синдромът на величието - всяка си избира един период от историческото битие, когато средновековната им предтеча е доминирала над останалите, и се опитва да възстанови тази доминанта в модерно време. Така се появяват идеите за Велика Сърбия, Велика Румъния, Велика България и гръцката Мегали идея, която ще възстановява, ни повече ни по-малко, Византия и т. н. И в реализацията на тези идеи се сблъскват нации с много сходни културни модели, принадлежащи на една и съща цивилизация, в чиито ценностни системи всъщност няма категорични противостояния, а пък в бита разликите са трудно различими. Сегашните граници на страните от Югоизточна Европа са устроени обаче, не от техните „национализми“, а под диктата на т. н. Велики сили. Кръвопролитията, заради които е въведен и терминът „буре с барут“, са дело на интересите на големите европейски държави – Германия, Австро-Унгария, Италия, Франция, Великобритания и Русия. Няма нужда да се проследява историята, защото примерът с Косово е съвсем близо. Той показа, че цялото Международно право е просто една идеологическа завеса пред безотговорното хазяйничене на т. н. Велики сили в тази геополитическа зона, което продължава и днес. Държавите в Югоизточна Европа бяха създавани според интересите на една или друга от тях, но непременно в сговор между всичките, без да се съобразяват с етнокултурното пространство на отделните, току що възникнали, нации. „Бурето с барут“ носи клеймото “Made in Europa”, но никой не поема отговорност за неговото сътворяване и дори се обвиняват за това балканските национализми. Не национализмът е на дъното на кръвопролитията, а капиталът с неговата природна лакомия и оттам - безмерен стремеж за власт. В теорията на неолиберализма обаче, национализмът е обявен за най-голямото зло, защото той е единственото препятствие пред ужасяващото човешкия разум пълно господство на транснационалните компании. Но, както окончателно се разбра през последното десетилетие, самият неолиберализъм се оказа чиста утопия, подобна на комунизма, за чиито антипод се представяше дълго време. Изкушавам се накрая да погледна пак към Игор Шафаревич, който твърдеше, че човечеството е изчерпало този пореден модел на управление и трескаво търси друг, нов. Ще добавя само, че, както винаги, го търси в добре забравеното старо.
Бележки:
*Авторът е известен археолог, историк и политик, народен представител от 2005 насам