Известният френски геополитик и експерт по проблемите на Близкия Изток и исляма Александър дел Вале е роден през 1968 в Марсилия.
Той завършва Парижкия институт за политически науки, както и Института за политически изследвания в Екс-ан-Прованс, където специализира международни отношения и геополитика на арабския свят. През 1994 получава докторска степен в Миланския университет. По-късно специализира геополитика при Ив Лакост, Пиер-Мари Галуа, Бруно Етиен и Жил Кепел.Дел Вале е съосновател на Научния съвет по геополитика в Института Дедал в Кипър и преподавател в университетите на Мец и Ла Рошел, както и в Римския университет. Автор е на стотици статии в Atlantico, Politique Internationale, Le Figaro, France Soir, Herodote, Outre Terre и др., както и на единайсет книги, включително на бестселърите "Ислямизацията на Европа" и "Червено-кафяво-зелената ос: конвергенцията между ислямизма, комунизма и неонацизма".
Интервюто с Александър дел Вале публикуваме с любезното съдействия на Atlantico.
- Медиите все по-често коментират успехите на международната коалиция и на руските сили в борбата срещу "Ислямска държава" (ИД) на сирийско-иракския фронт. Разбира се, ИД все още не е победена, но дали е възможно нейният разгром да пробуди други конфликти, които днес са все още латентни?
- Няма съмнение, че след окончателния разгром на ИД, който обаче едва ли ще се случи скоро, някои от сега съществуващите в момента коалиции могат да се разпаднат. Така например, коалицията между араби и кюрди в Сирия (а именно тя доскоро демонстрираше най-добри резултати срещу ИД) се крепи само на наличието на общия враг. Защото сирийските националисти не могат да приемат създаването на независим Сирийски Кюрдистан в северната част на страната.
Освен това, кюрдите навлязоха в териториите на арабите, туркмените и други етноси, в резултат от което напрежението неизбежно нарасна, като стана причина за турската военна намеса. В Ирак е налице същият проблем: кюрдите и шиитите се обединиха срещу ИД, но при евентуална победа над ислямистите, съдбата на Мосул ще се превърне в огромен и дори непреодолим препъникамък. Тоест, става дума за геополитика в нейния чист вид: борба за контрол над територии с участието на неколцина претенденти и бъдещи противници, както в Сирия, така и в Ирак. Мосул ще фокусира всички претенции. Кюрдите и арабите (а да не говорим за съперничеството между сунити и шиити) няма да могат да се споразумеят за принадлежността на града. Кюрдите са убедени, че Мосул исторически е техен град и трябва да се върне при тях, макар че през последните десетилетия беше силно арабизиран. Освен това, в околностите му има големи петролни запаси, да не говорим, че става дума за най-големия град в Северен Ирак, разположен в близост до Турция и Сирия. Първият, който влезе в него, автоматично ще се окаже в конфликт с всички онези, които не го контролират. Разбира се, освен ако проблемът не бъде разрешен чрез преговори между шиитските централни власти, Иран и сунитските сили.
След победата над ИД напрежението неизбежно ще нарасне, защото засега не се очертава постигането на каквото и да било споразумение между арабите, кюрдите, туркмените, йезидите и всички останали. Отдавна го няма обединяващият иракски национализъм, който дълго време сплотяваше сунитите, шиитите и кюрдите.
Този тип конфликти пораждат огромно множество проблеми, при това не само религиозни и териториални, но и икономически и "петролни". Мосул представлява изключително важна петролна зона, контролът върху която ще бъде крайно оспорван. Освен това, през различни исторически периоди, градът е бил асирийски, арабски, кюрдски и османски, затова днес за него претендират различни народи и дори държави, още повече че Турция никога не се е примирявала със загубата му, а армията и няма да позволи на кюрдите да го поставят под контрол (в момента градът представлява своеобразен арабски анклав, разположен между два кюрдски). Иракските араби също не биха приели без съпротива подобно развитие. Тоест, тук се предплитат исторически, териториални, геополитически, икономически и, разбира се, религиозни проблеми.
На практика, Ирак е разделен на няколко зони. На юг са арабските шиити и сунити, докато на север живеят арабски сунити, кюрди, йезиди, турмени, християни и т.н. Тук няма ясни граници - и в центъра, и в югоизточната част на страната се срещат общности, говореши фарси. Тоест, дори ако говорим за федерален модел в Ирак, трудно може да се посочи, кои зони следва да се контролират от едни или други народности или групи заради вековното смесване между тях, както и, защото всичко ще се реши от съотношението на силите в момента, когато започне откритото противопоставяне между шиити, сунити и кюрди (трите основни сили в страната). Скорошните сблъсъци между туркмените-шиити и кюрдите край Туз Хормату (провинция Киркук) вероятно са предвестник на онова, което ще се случи в Ирак, където напрежението няма да затихне след победата над ИД, още повече, че ситуацията там не беше спокойна и преди появата на ислямистите.
Струва ми се, че както става обикновено в подобни случаи, последната дума ще има най-силният. Тоест, онези, които демонстрират най-добри резултати, ще успеят да постигнат победата, към която очевидно се стремят най-вече иракските кюрди, макар и да напредват по-предпазливо, в сравнение с техните "братя-съперници" от Сирия. Въпреки че кюрдските лидери говорят за преговори със сунитите и багдадските шиити, за тях подобна историческа победа би била истински реванш за неизпълнението на подписания през 1920 Севърски мирен договор, предвиждащ създаването на независима кюрдска държава върху територии, които днес са част от Сирия, Ирак и Турция. Както е известно, тази държава така и не е създадена заради съпротивата на Ататюрк и арабските му колеги, а и западните сили не полагат никакви усилия за практическото изпълнение на договора, който между другото е одобрен и от Обществото на народите. Така или иначе, но ако силовият баланс го позволява, а арабските им партньори не склонят да направят сериозни отстъпки в рамките на бъдещия децентрализиран Ирак, кюрдите едва ли ще пропуснат тази възможност, при липсата на друга алтернатива.
- Как се промени ситуацията в Ирак от американската военна намеса през 2003 насам? Какви са отновните пречки пред обединяването на Ирак в онзи му вид, който съществуваше преди началото на операцията "Свобода за Ирак"? И тъй като сегашната ситуация показва фактическа подялба на иракската територия, дали тя ще се запази и след ликвидирането на ИД?
- Налице е огромно препятствие пред обединяването на Ирак във вида, съществувал преди американската интервенция, която не просто унищожи режима на Саддам Хюсеин, но и цялата структура на иракската държавност в рамките на стратегията на хаоса и трансформирането на Близкия Изток.
Играейки си с огъня, американците освободиха сили, които вече никой не може да постави под контрол. Затова ще ни се наложи да плащаме скъпо и то много продължително време. Разположената в централната част на страната официална иракска власт се контролира от жадуващите за реванш шиити, но самият Багдад представлява смесен град между огромния "Шиитостан" на Югоизток и "Сунитистан" на Северозапад. Последният се оказа в ръцете на ИД, защото населението вече не можеше да търпи доминацията на отмъстителните шиити, подкрепяни от съседен Иран. Шиитите искат реванщ за дългите години преследвания по времето на Саддам Хюсеин, когато управлението се контролираше от сунитското малцинство (шиитите са 60% от населението). Разбира се, шиитското правителство на Ал-Абади и проиранските отряди не се подкрепят от мнозинството сунити и племената, които през 2013 застанаха на страната на ИД. Най-силните сунитски племена биха склонили да участват в окончателния разгром на ИД и формирането на нова държава заедно със шиитите, само в рамките на глобално споразумение, гарантиращо разширеното им участие в управлението на страната (от което те бяха лишени по време на американското политическо безумие, целящо пълното ликвидиране на държавния апарат на Саддам). В момента обаче, подобни гаранции липсват. Шиитите продължават да се държат агресивно, въпреки че сегашният премиер действа по-разумно от предшественика си Нури ал-Малики, който със своята радикална антисунитска политика значително съдейства за възхода на ИД.
Шиитското ръководство и шиитските групировки, които не се подчиняват на властите в Багдад и правят каквото си искат, продължават да изпитват ненавист към сунитите, затънали са в корупция и се ползват с активната подкрепа на Иран (който пък се възползва от "организирания" от САЩ хаос в региона за да разшири зоната на стратегическото си влиянвие в Южен Ирак и бившите региони на някогашна Персийска империя). Те също не са заинтересовани от единен и суверенен Ирак. Това в още по-голяма степен се отнася за кюрдите. Този конфликт между шиити и сунити е първото голямо препятствие, върху което рано или късно ще се насложи и ожесточеното противопоставяне между кюрди, араби и туркмени. В момента всички те са врагове. Затова не е изключено, че след победата над ИД и битката за Мосул Ирак ще затъне в блатото на гражданската война.
Разбира се, подобна подялба на иракската държава няма да получи официалната санкция на действащата власт в Багдад (независимо дали шиитска или сунитска), защото арабите и от двете вероизповедания искат да контролират Ирак, запазвайки го единен в свой собствен интерес: никой не желае държавата да се разпадне на две части, още по-малко пък да изпусне контрола над някоя от тях. Всички се стремят да контролират всички квазидържави и да наложат собствената си система на останалите.
Единствените, които искат подялбата на Ирак, са кюрдите. Впрочем, те на практика вече са независими, а Иракски Кюрдистан е най-безопасния и проспериращ регион в страната, с който Западът, Израел и Турция могат спокойно да търгуват, за разлика от обхванатата от хаос останала част на Ирак. Пълното разделяне на страната е възможно само в резултат от победата на сепаратистите в гражданската война, която вероятно ще последва краха на ИД, и то с подкрепата на външни сили. В момента не би могло да се говори за подобно развитие (Анкара например, никога не би приела окончателно и официално отделяне на Иракски Кюрдистан, а сегашните и добри отношения с иракските кюрди се дължат на това, че те действат предпазливо и не се обявяват толкова активно за създаването на собствена независима държава, като събратята им от Сирия и самата Турция).
Струва ми се, че най-доброто решение за предотвратяване подялбата и гражданската война би било формирането на иракска федерация около централното правителство в Багдад, като този модел е анализиран в книгата ми "Осъзнаването на хаоса в Сирия: от арабските революции до глобалния джихад", писана в съавторство с Ранда Касис. Подобна федерална система би гарантирала широки пълномощия на местно равнище на различните общности и групи, няма да позволи на едно малцинство да потиска останалите и ще запази единната форма на държавата. Между другото, именно това искат и иракските кюрди, които не се обявиха за независими, макар че на практика вече разполагат (поне отчасти) със собствена държава. Дори в хода на битката за Мосул, кюрдските лидери говорят за необходимостта от преговори с централното правителство. Те осъзнават, че при сегашния силов баланс, имат интерес от такива преговори за бъдещ федерален статут на Ирак. Но, ако този баланс се промени, събитията могат да се развият по съвсем друг начин.
- Като цяло, до какви последици би могло да доведе изчезването на ИД? Какво можем да очакваме от Иран, Саудитска Арабия и Турция?
- Мисля, че не бива да очакваме някакви радикални промени от Иран. Тази страна беше заинтересована ИД да играе ролята на плашило в Ирак, защото това позволяваше на Техеран да се ситуира като "защитник" на шиитите, оказали се под ударите на ненавиждащите ги ислямисти.
Може да ви прозвучи цинично, но Ислямска държава има и положителна страна: тя не допуска някои групировки да се изтребват взаимно, обединявайки ги срещу един общ враг. Турция, Западът, Саудитска Арибия, Русия, Иран - всички тези страни в крайна сметка се споразумяха относно необходимостта за борба срещу ИД, която направи гигантска грешка, настройвайки всички срещу себе си със своите терористични нападения, включително на територията на доскорошните си турски и саудитски покровители. В подобна ситуация ИД е обречена рано или късно да бъде ликвидирана като териториално образувание, но не и като идеология, защото парадигмата на тоталитарния халифат представлява транснационална утопия, която отново ще изплува на повърхността в някои хаотична и неконтролируема зона.
Ако трябва да бъда по-конкретен, в крайна сметка старите конфликти ще се възобновят, а противоестествените алианси ще се разпаднат. По време на главозамайващия възход на ИД между 2012 и 2014 се опасявахме от разрушаването на границите и споразуменията Сайкс-Пико, но на практика проблемът си остана. Омразата, която изпитват една към друга тези религиозно-етнически групи наистина е огромна, също както и тяхното съперничество. На фона на борбата срещу ИД, някои от тях не се поколебаха да се възползват от вакуума и да разширят територията си, като кюрдите например. Старото противопоставяне застрашава не една национална държава в региона, като това се отнася на първо място за най-крехките и изкуствени образувания. Много е вероятно, някои от тях да започнат да се разпадат. Йордания, Ливан, Йемен, Либия са все изключително крехки държави. Към тях следва да добавим Саудитска Арабия, където не само съществува разделение между сунити и шиити, но и между регионалните племена и управляващите кланове.
Истината обаче е, че ИД по-скоро пробуди, отколкото създаде този сепаратизъм. Най-устойчивите държави, като Египет (който си остава такъв благодарение на своята армия), Турция и Иран, ще съумеят да съхранят териториалната си цялост и да извлекат определена изгода от ситуацията. Други, като например Йемен, Сирия, Ирак, Саудитска Арабия, Кувейт и Катар, са много по-крехки. Последните три се ползват с протекцията на Запада, но въпреки това остават прекалено разнородни, а основите им са неустойчиви. Струва ми се, че в бъдеще в тази зона ще има две категории държави. От едната страна ще са силните национални държави, способни да удържат сепаратистки настроените си малцинства: Иран, Турция, Египет. В същото време Сирия, Ирак, Йордания, Саудитска Арабия и Йемен не са застраховани и от гражданската война и от "суданския синдром" (т.е. от последвало я разпадане).
- Сега нека изместим фокуса на разговора и го насочим към очерталото се след неуспешния опит за преврат в Турция сближаване между Анкара и Москва и паралелното охлаждане на отношенията на Анкара със Запада. Както е известно, още през 2013 руският президент Путин лансира тезата, че международната политика следва да се основава на многостранното сътрудничество, а руският път на развитие да стане алтернативен на американския и китайския. Смятате ли, че в момента Русия е по-близо до постигането на тази цел?
- Струва ми се, че причината за това не са само действията на Русия, но и промените в света, който става все по-многополюсен (макар че това все още е по-скоро тенденция, а не свършен факт). Западните играчи продължават да държат доминиращите позиции: повечето международни организации бяха създадени и се контролират от Запада. На свой ред, във военно отношение, Китай е просто джудже, в сравнение с Русия и САЩ, а пък руският военен бюджет е несравним с американския. Може да се каже обаче, че макар Русия все още да не е постигнала поставената от Путин цел, тя неотклонно се движи към нея.
Освен това, случващото се е истински реванш за Путин: Ердоган, към който той доскоро се отнасяше изключително критично, се "разочарова" от Запада след проваления метеж и склони да се яви лично в Москва за да търси благоволението на руския лидер. Както знаем, тенденцията към сближаване беше налице още преди конфликта между Путин и Ердоган, а руската и турската икономика отлично се допълват. Двете страни се нуждаят една от друга в икономически и енергиен план. Затова и напрежението между тях не би могло да се проточи прекалено, като същото впрочем се отнася и за отношенията на Турция с Израел. Тук е мястото да отбележа и, че изключително твърдата реакция на Путин на действията на Анкара (за разлика от европейците, които позволяват на Ердоган да ги заплашва и шантажира) сработи. Турция се отнася с много по-голямо уважение към силните лидери, като Владимир Путин, отколкото към безсилното и разединено ръководство на ЕС, което на всичкото отгоре безропотно следва САЩ и очевидно не разполага със собствена визия за света.
- Междувременно, Иран разреши на руснаците да използват макар и за кратко негови бази в подкрепа на Дамаск и очевидно подкрепя сближаването между Анкара и Москва. Говори се, че се подготвя тристранна среща на върха между Иран, Русия и Турция. Какви общи интереси биха могли да залегнат в основата на подобна "ос"?
- Не мисля, че това сближаване задължително ще доведе до формирането на стабилен алианс. Най-интересното тук, е че страните залагат на здравия прагматизъм. Както е известно, шиитски Иран и сунитска Турция бяха буквално на ръба на открития сблъсък заради случващото се в Сирия. Ердоган искаше да свали режима на Асад и да се справи с кюрдите, докато Техеран искаше да защити Асад от протежетата на Анкара (Ислямският фронт, ИД, Джабхат ан-Нусра, Архар аш-Шам, Джаиш ал-Фатах и т.н.). На свой ред, Москва не споделяше напълно позицията на Иран, но стана част от лагера на защитниците на сирийския режим за да отстои позициите си в Средиземноморския регион. Иран пък искаше на всяка цена да си гарантира пространство за стратегически маньоври в Близкия Изток, чиято врата е именно Сирия.
През 2016 обаче, Ердоган осъзна, че стратегията му в подкрепа на джихадистите се обърна против самия него: турските граждани се оказаха жертва на терористите от ИД и кюрдите, разгневени от борбата на Анкара срещу съплеменниците им в Сирия. Турския президент разбра, че ислямистките му протежета в крайна сметта не само застрашават лидерските му позиции вътре в страната, но и го скараха с Русия, окончателното скъсване на отношенията с която той просто не може да си позволи по ред икономически, енергийни и военнополитически съображения. Като умен и прагматичен политик (при това много по-гъвкав, отколкото смятат мнозина) Ердоган направи завой на 180 градуса. Това беше изгодно за него и, защото някои турски кемалисти в армията и националистите (с които президентът търсеше сближаване с цел да формира нова "ислямско-националистическа" система в страната) бяха против антируската му политика и подкрепата за джихадистите в Сирия. Освен това, участниците в неуспелия държавен преврат от 16 юли бяха обвинени, че са част от организацията на криещия се в САЩ Фетхулах Гюлен, да не говорим, че им вмениха и отговорността за свалянето на руския Су-24 през ноември 2015. Тоест, вътрешнополитическите съображения, организираните от ислямистите терористични нападения и геополитиката накараха Ердоган да модифицира сирийската си политика (без напълно да се отказва от досегашния курс). Той едва ли ще стане привърженик на Асад, но се стреми да действа по-гъвкаво, освен това е принуден да предприеме мерки за разрешаването на сирийската криза, изискващи диалог с Москва, Вашингтон и Техеран. Ердоган ще продължи да защитава сунитите, но вече в рамките на диалога с руснаците и иранците за ефективна борба срещу ИД и по-гъвкав преходен процес в Дамаск (да не забравяме, че доскоро той споделяше твърдата позиция на Катар и Саудитска Арабия по въпроса). Ще напомня, че Турция плаща скъпо за сирийския конфликт: на нейна територия има над два милиона бежанци и постоянно биват извършвани терористични нападения. Освен това е налице радикализация сред кюрдското население. От една страна, това позволи да Ердоган да удържи победа на последните избори, залагайки на ксенофобските настроения, но не подобрява имиджа на Турция в света, нито помага на изпадналата в криза икономика на страната, нито пък повишава вътрешната сигурност.
Тоест, основната характерна черта на този алианс е прагматизмът. Освен това и трите държави се обединяват от частично съвпадащите им визии за Запада, който те смятат за високомерен и склонен към намеси. Те не са приятели, но разбират, че в името на реалната политика им се налага да се споразумеят и да формират партньорски отношения, въпреки често съвършено различните си локални интереси. Не става дума за сближаване на интересите, а за осъзнаване на необходимостта от намирането на решения в интерес на всеки от тримата играчи. Диалогът очевидно може да им донесе повече, отколкото неговата липса, освен това техните икономики се допълват взаимно и са взаимнозависими.
- Как обаче ще реагира Вашингтон на очертаващото се сближаване между съюзника му от НАТО и иранските и руски съперници на Америка? Какви последици за Запада, като цяло, би имало сближаването между Техеран, Москва и Анкара?
- Не бива да очакваме, кой знае колко сериозни последици. Защото не става дума за алианс, недвусмислено насочен против интересите на Запада. Това е чисто прагматичен съюз, свързан със сирийския конфликт, както и с икономически и енергийни въпроси. Анкара се нуждае от руските енергоносители и туристи, Москва пък изпитва нужда от турското оборудване, индустриална и селскостопанска продукция. Всички тези моменти следва да се вземат под внимание. Що се отнася до САЩ, струва ми се, че Ердоган се опитва да води една доста умна игра, непрекъснато повишавайки залозите. Той не критикува особено остро съюзниците си от НАТО и се ориентира към помирение с Израел. Тоест, не можем да говорим за скъсване на отношенията със Запада и съюзниците му. Това е по-скоро начин да се демонстрира на Запада, че следва да се съобразява и с интересите на другите играчи, както и, че ЕС не е единствената алтернатива за Турция. Освен това, в определен момент Ердоган може да поиска срещу отдалечаването си от Русия и Иран гаранции от ЕС по въпросите за визите и бежанците, за бъдещето на Кипър и т.н. САЩ прекалено много се нуждаят от Турция за да допуснат изключването и от НАТО и западните алианси. Ердоган е наясно, че колкото по-далеч стигне в сближаването си с Русия и Иран, толкова по-сериозни гаранции и компенсации ще му предложат американците за да се върне назад. Ако геополитиката върви в една посока, това съвсем не означава, че не може да тръгне в друга. От тази гледна точка, тя има множество вектори. Вижте например геополитиката на Индия, която има подчертано многопосочен и многополюсен характер. Тя ту е прозападна, ту проруска - страната е част от БРИКС и ШОС, но е тясно свързана със САЩ и Израел в сферата на отбраната, а в същото време е сред лидерите на т.нар. "неприсъединили се държави".
Утре и самият Путин може лесно да намери общ език с президента на САЩ, ако последният престане да следва стриктно постулатите от ерата на студената война и започне да се държи по-открито, както и при наличието на допирни точки между двете страни. По дефиниция, геополитиката е пълна с парадокси и в нея няма място за "черно-белите" визии за света. Тоест, всичко това не означава началото на война срещу Запада или обединяването на Москва, Техеран и Анкара срещу него. Живеем в многополюсен свят, в който всеки в рамките на своята реална политика отстоява собствените си интереси и без излишно морализаторство води диалог с всички, които се вписват в тях. Западът би следвало да осъзнае това и да забрави за моралните си проповеди в защита на човешките права, които вредят на собствените му интереси и разпалват омразата към него на основата на прагматизма и геоцивилизационните интереси. Ердоган би уважавал Европа много повече, ако тя се държеше твърдо като Путин, когато новият турски "султан" си позволява да я шантажира или отива твърде далеч в претенциите си към нея.
- В рамките на региона, как турско-руско-иранското сближаване би се отразило на другите близкоизточни държави и, в частност, на Саудитска Арабия?
- Обикновено сме склонни да смятаме, че Саудитска Арабия е заклет враг на Иран и Русия и, че диалогът между тях е просто невъзможен. На практика обаче, нещата са по-сложни, защото преговорите и дискусиите винаги са възможни, дори по време на война. Действително Саудитска Арабия открито се противопоставя на Иран в Сирия, Ирак и в Близкия Изток, като цяло, отношенията и с Русия са нееднозначни, а интересите им се разминават, особено по отношение на Сирия и Кавказ. Москва обаче, редовно приема саудитските принцове и други високопоставени представители, освен това, в рамките на следваната от нея реалистична политика, се стреми да ги приобщи към преговорите за Сирия или Иран. Дипломацията е необходима за воденето на диалог не само с приятелите, но и с противниците. Руснаците действат изключително прагматично, стремейки се да намерят решение на проблемите в региона. Те нямат достатъчно ресурси за да се ангажират в течение на цяло десетилетие със сирийския конфликт. Това би им излязло прекалено скъпо, а продължителната война ще се отрази негативно и върху вътрешната политика. Затова мисля, че сближаването между Русия, Турция и Иран следва да се разглежда по-скоро в положителен план. Да не забравяме обаче, че паралелно с него руснаците водят диалог с американците и арабите. В момента има повече шансове за намирането на решение за Сирия, защото преди никой с никого не разговаряше. Русия почти не си говореше със Запада, който на свой ред демонизираше Кремъл. Иран пък беше напълно отстранен от преговорите за Сирия. През последната година и половина обаче, Саудитска Арабия бива канена на срещи с Русия и Турция. А Вашингтон вече е принуден да се съобразява с позицията на Москва. Тоест, налице е несъмнен прогрес, макар и силно закъснял, което доведе до смъртта на поне 100 хиляди души. Струва ми се, че ще можем да победим ИД, "Джабхат ан-Нусра" и другите джихадисти движения само, ако действаме прагматично и заедно. Тъкмо за това говоря и в последната си книга "Осъзнаването на сирийския хаос", писана съвместно с Ранда Касис. Би било голяма грешка от този процес да бъдат изключени толкова важни играчи, като Иран например.
- След проточилото се шест години замразяване на отношенията между Анкара и Израел, турският парламент ратифицира договора за тяхната нормализация. Освен това, израелските власти изненадващо за мнозина заявиха, че Техеран спазва подписаното през миналата година споразумение за ядрената му програма. Какви интереси преследва в случая Израел?
- Израел отлично разбира, че просто няма друг вариант, макар че някои произраелски сили се обявиха против. Израелците са прагматици и приемат това споразумение като по-малкото зло. Ако Израел беше в състояние да бомбардира Иран и да ликвидира ядрените му мощности, вече щеше да го е направил. И след като в момента това е невъзможно (а и никак не е сигурно, че би било ефективно), единственият начин е иранската ядрена програма да бъде забавена или дори спряна в рамките на подобно многостранно споразумение. Израел е заинтересован да приеме спокойно случващото се и да запази Турция като потенциален съюзник срещу Иран.
Впрочем, турско-израелският алианс е важен и за двете страни: търговските връзки, въздушното пространство, съвременната техника, военното, отбранителното, стратегическото и икономическото сътрудничество. Това отлично илюстрира факта, че в днешния многополюсен свята няма "черно-бели" алианси. Няма го противопоставянето между "свободния свят", от една страна, и неговите врагове - от друга, както по време на студената война. Съществуват държави със собствени интереси, които се ръководят от прагматични съображения. Те мога да бъдат едновременнно приятели и на Запада, и на Русия, какъвто е Израел. През последните години Путин значително се сближи с Нетаняху, въпреки огромните разногласия по отношение на Хизбула, Иран и сирийската криза. Между руската и израелската армия бе постигнато споразумение да не си пречат взаимно във въздуха и на терен с цел избягването на евентуални инциденти. Тоест, в отношенията им е налице определено съгласие. Те очевидно имат различни интереси в Сирия, но координират действията си и сближават своите позиции по редица други въпроси, например по отношение на огромната руска диаспора в Израел, която е своеобразен инструмент за влияние в ръцете на Москва. Освен това Израел се сближава с Турция, която на свой ред търси сближаване с Иран. Тоест, става дума за геополитика в най-чистия и вид, която изключва черно-бялото морализаторство. Всеки случай се разглежда сам за себе си. Можем да бъдем "приятели" с някоя държави по един въпрос, и с друга - по втори, макар че в случая понятието "приятел" е много условно. Това не стряска и не възмущава никой от играчите. Израел е наясно, че геополитиката е просто реална политика и действа по съответния начин. Впрочем, на всички беше ясно, че охлаждането между Израел и Турция няма да се проточи прекалено. Мнозина го прогнозираха. Всички експерти осъзнаваха, че театралният конфликт устроен преди няколко години от Ердоган, целеше укрепването на собствената му популярност в самата Турция, както и на неговото "панислямистко сунитско лидерство" извън нея. В същото време, през целия този период армиите на двете страни никога не са прекъсвали връзките помежду си.
- Какво представлява руската концепция за международните отношения и как тя се реализира на практика?
- Руската външнополитическа концепция е пределно ясна и беше представена на сайта на Шанхайската организация за сътрудничество, освен това Владимир Путин я изложи нееднократно както по време на икономическите форуми в Санкт Петербург, така и в редица свои външнополитически изявления. Русия се стреми към многополюсен, по-балансиран и по-малко "едностранен" свят. Именно за такъв световен ред в периода след студената война говорят както руския президент, така и повечето представители на руската политическа класа, като започнем с изключително опитния външен министър Сергей Лавров. Русия не иска да бъде световен хегемон и конкурент на САЩ (последното е невъзможно по чисто финансови причини, което Путин ясно осъзнава), а лидер на група държави, които не са (или поне невинаги са) настроени отрицателно към Запада, но искат да формират алтернатива на едностранния подход на западните държави и най-вече на Америка. Тези страни се нуждаят от нов, по-многополюсен свят, с по-равнопоставено разпределяне на отговорностите, както и от реформиране на редица международни организации и отказ от военните намеси в суверенни държави, както бяха свикнали да действат САЩ след разпадането на СССР.
Освен това Русия на Путин се стреми да разговаря с Вашингтон като равен с равен в сферата на външната политика, пример за което е сирийската криза, както и иранският и украинският въпроси. Путин обаче иска най-много Западът да започне да зачита интересите на Русия в нейната "близка чужбина", която включва такива ключови държави като Грузия, Армения, Беларус, Приднестровието, Молдова и, разбира се, Украйна. На руснаците им омръзна, че Вашингтон, под предлог "да бъдат защитени човешките права" се ползва от "право на намеса", нарушавайки по този начин суверенитета на редица други държави във вреда на интересите на Русия и нейните съюзници (Ирак на Саддам Хюсеин, Сирия на Башар Асад, Либия на Кадафи, Сърбия на Милошевич, Украйна на Янукович).
Тоест, Русия иска да се превърне в фактора, който няма да позволи на американската свръхдържава да разруши баланса в международните отношения. Този стремеж отново (както и в царската епоха) да стане държавата, поддържаща равновесието и съгласието между суверенните нации, е в основата на официалната доктрина на Русия на Путин и Западът би трябвало да се съобрази с това, а не да демонизира тази страна, още по-малко пък да я унижава. Освен това, в отношението на Москва на Путин към Америка липсва каквато и да било омраза. На практика, нещата са доста по-сложни, но Западът - съзнателно или не - представя в карикатурна светлина руското мнение за себе си и за САЩ. Да не забравяме, че в началото на кариерата си Путин беше част от проамериканския "питерски клан" на бившия кмет на Санкт Петербург Анатолий Собчак. Когато пое властта, той се обявяваше за развитие на отношенията с ЕС и сътрудничество с НАТО. Въпреки това, Западът дотолкова беше заслепен от т.нар. "победа" над СССР (между другото, знакът за равенство между Русия и болшевишката империя е напълно погрешен, тъй като на практика именно тя е първата и най-голяма жертва на комунизма), че предаде това доверие, което постепенно се трансформира в обида, на фона на непрекъснатия натиск от страна на НАТО, ЕС и, разбира се, САЩ срещу отслабената Русия, нейната територия и сферата и на влияние.
Оттук и все по-активната ответна реакция на Владимир Путин, който вече иска да говори като равен със САЩ и очаква от Запада да уважава руските интереси. Путин обаче не затваря вратите и продължава да е склонен да работи с Европа и Запада, но само при условие, че изоставят сегашното си високомерие и престанат да се бъркат във вътрешните работи на стратегически важни за Русия държави (става дума за "цветните революции" и военните намеси с катастрофални последици за целия свят, а не само за съюзниците на Москва).
Ако принципът за ненамеса се спазваше и Западът не се намесваше в руската сфера на влияние, отношенията на руснаците с държавите от НАТО, ЕС и САЩ биха били доста добри. В крайна сметка, целта на Путин не е да стане лидер на някакво международно антизападно обединение, а да съдейства за формирането на многополюсен световен ред, в рамките на който всяка ключова държава да разполага със собствена сфера на влияние и да не се опитва да се бърка в интересите на останалите. Западът не можа да го осъзнае и това се превърна в препъникамък на отношенията му с Москва, както впрочем и с Пекин, Анкара, Техеран, Кайро, Дамаск и т.н.
- Според Путин, принципите за националния суверенитет играят фундаментална роля, а тезата на САЩ, че той не може да служи като прикритие за убийства и тирания, е неприемлива. Доколко Кремъл успява да обедини около тази идея достатъчно привърженици на международната сцена и дали това би могло до доведе до появата на някакви нови алианси?
- Както е известно, Турция е исторически съперник на Русия (в двустранните им отношения има много потенциални разногласия, което впрочем се отнася и за руско-китайските отношения). В исторически план, Китай и Турция са руски противници, но те напълно споделят теза на Москва, че Западът трябва да прекрати намесата си в техните вътрешни работи. Същото искат Бразилия, Индия, Индонезия, Египет, Алжир и т.н. Понятия като "човешки права", "право на намеса" и "отговорност за защита" (които бяха формулирани от западните демокрации и постепенно възприети от ООН) създадоха основа за злоупотреби, поставяйки под съмнение фундаменталния принцип на международното право, а именно уважението към суверенитета и ненамесата във вътрешните работи на другите държави.
Основите на международното право се свеждат до това, че докато една държава не е нападнала друга, няма никакви оправдани причини да се започне война срещу нея. През последните години Западът използваше международното право и ООН (в Ирак, бивша Югославия, Либия и т.н.) в рамките на непризнаващата суверенитета неоимперска интерпретация на международните отношения, прикривайки се със "защитата на човешките права". Това създаде сериозен дисбаланс и обяснява протеста на редица държави, стремящи се към формирането на многополюсен свят, които не харесват особено Русия, но въпреки това са склонни да се сближат с нея за да формират ефективен противовес на хегемонистичните наклонности на САЩ и "високомерното" поведение на Запада.
Първоначално тези държави далеч невинаги заемаха антизападни позиции, но вече не искат да се примиряват с лицемерните намеси под предлог да бъдат защитени "човешките права", които при това могат някой ден да доведат до свалянето на техните собствени управляващи режими. Те приравняват западните намеси към империализма, което има своите основания: войните в Ирак и Либия показаха, че стремежът да бъде свалена една диктатура или да се води "ефективна борба срещу терористите" обикновено поражда само още повече хаос и тероризъм и, че истинските цели всъщност са разширяването на НАТО (в бивша Югославия) и контролът над енергоносителите.
Тоест, все повече държави смятат, че американските твърдения, че суверенитетът е просто прикритие за извършването на жестоки разправи над мирните граждани, всъщност са изключително лицемерни, защото самите САЩ упорито държат на собствения си суверенитет, рядко плащат членския си внос в ООН, отказват да подпишат споразумението за Международния наказателен съд, нарушават международното право (Ирак, 2003), когато това им е изгодно, и интерпретират по свое усмотрение резолюциите на ООН и човешките права за да оправдаят собствените си неоколониални и геоикономически войни. Което с нищо не е по-добро и води до не по-малко кръвопролития, отколкото това, което се приписва на Милошевич, Саддам Хюсеин, Башар Асад и Кадафи, взети заедно.
