Триста и двайсет години след втория разгром на османските турци под стените на Виена и повече от хилядолетие след затихването на арабския натиск срещу Европа, ислямът отново е световен геополитически фактор. През последните два-три века мюсюлманите бяха само свидетели на грандиозните битки за световно надмощие, които се водеха между големите европейски държави, а след това между САЩ и Съветския съюз. В този период държавите от Южна и Югозападна Азия, както и тези от Северна Африка, не бяха истински геополитически субекти, а само терен за премерване на силите между големите играчи.

След края на глобалното двуполюсно противопоставяне обаче, стратегическият контур на борбата за световно надмощие се промени из основи. На геополитическата сцена излязоха нови играчи, най-важният измежду които е радикалният ислям.

Три са основните предпоставки, които в началото на ХХІ век превърнаха ислямския фактор в основен смутител за световната хегемония на американците. Това са петролът, демографският ръст и възможността за водене на асиметрични войни.

В ново и най-ново време мюсюлманските държави никога не са били икономическа сила. Производството на стоки за широко потребление, врху което се гради стопанската мощ на Запада, не намира добри условия за развитие в ислямския свят, който се специализира в доставката на суровини или, в най-добрия случай, в търговията. За държавите от района на Персийския залив шансът за излизане от бедността се появява с откриването на петрола. Днес вече е доказано, че в района на Залива се намират около две трети от световните нефтени залежи, а ако прибавим и находищата в Либия, Индонезия и Нигерия, става ясно, че близо три четвърти от петролните запаси на планетата се контролират от мюсюлманите. В същото време, от нефт се добива 40% от консумираната в света енергия като потребностите от тази суровина със сигурност ще нарастват в следващите 10-20 години. Това автоматично ще повиши още ролята на мюсюлманските държави, чиито мощности не са достигнали пълен капацитет. Изчислено е, че ако се запази сегашното ниво на добива, петролът на САЩ ще се изчерпи след 10 години, на Русия – след 21, а на Кувейт – след 145 години, на Саудитска Арабия – след 88 и на Обединените арабски емирства – след 137 години (1). Всичко това автоматично вдига геополитическата цена на мюсюлманския свят. Петролът вече не е само източник на богатство за държавите от региона на Персийския залив, някои от които плътно се доближават до западния стандарт на живот.

Най-важният фактор, който създава вътрешна динамика в мюсюлманските общества, е демографския ръст. Мюсюлманите са 20% от обитателите на планетата, но при тях делът на младежите в общата структура на населението е най-голям. Освен това, през последните години държавите от Югозападна Азия и Северна Африка преживяват същия процес на бурна урбанизация, който е протекъл в Западна Европа преди един-два века. Струпванията на големи маси млади хора в градовете са потенциал, чиято енергия може да бъде трансформирана в посока на радикални политически действия (2).

Дори при наличието на петрол и голям демографски потенциал, мюсюлманските държави биха си останали аутсайдери на световната геополитическа сцена, ако битката за надмощие се водеше с конвенционалните средства от втората половина на ХХ век. В началото на нашия век обаче, новите заплахи за сигурността не са военни, а директните сблъсъци между армиите на две държави са по-скоро изключение, отколкото правило. В ерата на т.нар. “асиметрични войни” радикалният ислям получава неподозирани възможности да нанесе големи загуби на многократно по-могъщ противник.

Колкото и нелогично да звучи, геополитическите борби в съвременния свят все по-малко се влияят от географския фактор. В епохата на глобализацията разстоянията вече не се измерват с километри, а с времето и средствата, необходими за предоляването им. Така стана възможно Америка, която винаги е разчитала на естествената защита на океанската шир, изведнъж да се окаже мишена на удар от страна на радикалния ислям, чиито огнища отстоят на хиляди километри от Ню Йорк и Вашингтон.

И тъй, радикалният ислям вече разполага със средства, чрез които да участва в световната битка за надмощие. Въпросът е, от какво зависи решението тези средства да бъдат използвани. Когато говорим за ислямския свят или ислямската цивилизация, винаги трябва да отчитаме, че не става дума за единен политически, икономически или юридически субект, а за мироглед, споделян в по-голяма или по-малка степен от стотици милиони хора в различни държави, разположени от Мароко, на запад, до Индонезия, на изток, и от Нигерия, на юг, до Татарстан, на север. Радикалната версия на исляма е изповядвана от ръководителите на само две държави в така очертания регион (Иран и Судан), но почти навсякъде ислямистката опозиция е много влиятелна, домогва се открито до властта и включва в редиците си не само градската беднота, но и богати хора, които могат да финансират дейността и.

Целта на радикалния ислям не е да завладее Америка и териториите, принадлежащи към други цивилизационни кръгове. Това идейно течение няма претенциията за универсализъм, присъща на комунизма и либералната демокрация. Ислямската революция е насочена по-скоро навътре. Спрямо външния свят на идеите тя има дефанзивен характер и всъщност се стреми да отхвърли претенцията на либералната демокрация за универсална приложимост. В този смисъл атентатите от 11 септември 2001 и последвалите ги войни в Афганистан и Ирак не опровергават тезата на Фукуяма за края на историята. След краха на комунизма не се е появил обществен проект, който да се самообосновава с претенцията за универсална практическа приложимост.

От друга страна, пълната победа на либералната демокрация в световен мащб изглежда все по-далечна и главна причина за това е тъкмо съпротивата на ислямския свят. Досега има само една държава с мюсюлманско население, която да се приближава до модела на западната демокрация. Това е Турция. Тя обаче е твърде различна по отношение на географското разположение, историята и етническия състав на населението си и затова не може да очертае тенденция, към която в близко време да се присъединят и други мюсюлмански държави.

Възраждането на радикалния ислям може да бъде тълкувано и като изпреварваща революция, която цели да премахне последиците от проникването на западното влияние в Южна Азия и Северна Африка. Радикалните мюсюлмани се опасяват не толкова от възможното нападение на американската армия срещу техните държави, колкото от почти неусетното проникване на западните култуни, потребителски и мирогледни стереотипи в мюсюлманския свят. Преди да се стигне да въоръжените сблъсъци в Афганистан и Ирак, ислямският свят беше ударен от т.нар. “мека сила” на западния свят. Тя не поразява инфраструктурата и казармите, а умовете и сърцата на хората. Затова атентатите от 11 септември 2001 могат да се разглеждат и като отчаян опит на ислямистите да изнесат битката с противника извън терена на “меката” сила, защото там превъзходството на американците е най-осезаемо.

Ударът срещу Световния търговски център в Ню Йорк бе недвусмислена демонстрация на нарастналите материално технически възможности на радикалния ислям, но и успешен опит за ожесточаване на битката, което да направи невъзможна неусетната културно-политическа конвергенция между мюсюлманския свят и Запада. От своя страна, американските лидери прецениха, че враждебността на ислямския свят е достигнала критичната точка, отвъд която са застрашени както личната сигурност на гражданите на страната, така и жизнено важните петролни доставки от района на Персийския залив. Умереният курс на действие предполагаше САЩ да се придържат към по-изолационистка външна политика, която да намали подозренията на мюсюлманите спрямо американските намерения. Екипът на президента Джордж Буш обаче избра друго решение – да поеме по-настъпателна линия на действие в чужбина и смаже огнищата на радикалния ислям с военна сила. Всъщност, този избор бе логично следствие от колосалната икономическа и военно-политическа мощна САЩ и произтичащото от нея самочувствие.

Как характеристиките на новата глобална битка между САЩ и радикалния ислям биха се проектирали върху схемата на планетарното пространство, начертани от класиците на геополитическата мисъл? Известно е, че Халфорд Макиндър и Никълъс Спийкмън делят света на Хартланд (сърцевинна земя), Римланд (вътрешен полумесец) и Световен остров (или “външен полумесец”). Хартландът обхваща евразийските степи във вътрешността на материка. Римландът се простира върху прилежащите към Хартланда територии на Евразия, а Световният остров пък включва Америка, Австралия и по-голямата част от Африка. Основен сюжет на световната битка за надмощие е борбата между Хартланда и Световния остров (3). Това описание доста точно прилягаше на борбата между САЩ и Съветския съюз в годините на студената война.

С налагането на ислямския радикализъм като главен съперник на Запада, противоречията между Хартланда (Русия) и Световния остров (САЩ) намаляха. След 11 септември 2001 (и независимо от различните становища по окупацията на Ирак) Хартландът и Световният остров са вече съюзници в битката срещу мюсюлманската заплаха, чиито огнища са в югозападната и южна част от Римленда (4). Стратегическото значение на европейската част от Римленда намаля значително, защото тази територия вече не е спорна. От тук следва, че най-важният световен океан вече не е Атлантическия, а Индийския, който мие бреговете на новата зона на конфликт. Следователно, военната база на американците на островчето Диего Гарсия например, става много по-важна за САЩ, отколкото базите в Западна Европа.

Със завладяването на Ирак, американците разполовиха т.нар. “ислямска дъга”, простираща се в посока изток-запад в южната част на Азия. Ако борбата между САЩ и радикалния ислям бе само за територия, това щеше да бъде страхотен удар, приближаващ генералното поражение на ислямизма. Но глобализацията изкривява географията. Радикалният ислям не разчита на някакъв непрекъснат териториален континиум или на стратегическа дълбочина на отбраняваното пространство. Затова скорошна генерална американска победа е възможна само ако се намерят сигурни начини за отразяване на т.нар. “асиметрични заплахи”. По-вероятният сценарий е конфликтът между САЩ и радикалния ислям до намали интензивността си едва след две-три десетилетия, когато изчезнат и част от предпоставките, мотивиращи мюсюлманите към агресия.

Бележки:

“Дневник”, С., 26.03.2003, с.8

По-подробно за демографския ръст в мюсюлманските държави и неговите социално-политически последици виж: Хънтингтън, Самюъл. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, С., “Обсидиан”, 1999,с.164-170

Сбито изложение на класическите геополитически схеми веж в: Дугин, Александр, Основы геополитики, М., Арктогея-центр, 1999, с.33-162

Сближаването между САЩ и Русия може да бъде обяснено и по друг начин. Като прагматик Владимир Путен вижда, че Русия няма ресурси да се...

{rt}

След края на студената война учените, експертите и политолозите се изправиха пред необходимостта да дефинират новия световен ред и мястото на Америка в него. Още тогава мнозина предупреждаваха за опасността от хаос и анархия или пък за възможен цивилизационен сблъсък. След 11 септември 2001 тези прогнози се превърнаха в реалност. Оттогава насам усещането за несигурност продължава да нараства, също както и стремежът проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят, да бъдат решавани предимно с военни средства. Истината обаче е, че колкото повече използваме подобни средства, толкова по-несигурни се чувстваме. Дали проблемът не е в това, че не сме наясно, какво точно представлява съвременният свят? Дали картата на света, която продължаваме да използваме не е безнадеждно остаряла и пътищата, обозначени на нея, вече не съществуват?

Преди няколко години НАСА (т.е. американската космическа агенция) публикува една много интересна карта, която би могла да ни помогне да видим по-ясно контурите на бъдещето.

Картата е съставена с помощта на сателитни фотографии, правени от Космоса в продължение на няколко месеца и показва осветеността (от светлините на големите градове) на земното кълбо през нощта. Според експертите на НАСА тя дава изключително точна представа за гигантската степен на урбанизация на планетата. Онова, което се вижда на тази карта, ни подтиква да се замислим за някои обезспокояващи глобални тенденции, които (ако ги оставим без внимание) биха довели до много сериозни последици през следващите няколко десетилетия. Най-важните от тях са: променящата се демография на градовете, особено онези разположени по т.нар. “дъга Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта”; растящата вероятност от появата на кризисни региони в границите на функциониращи (макар и проблемни) държави; както и увеличаване броя на т.нар. “диви градове”, разположени в държави и региони, тясно свързани с глобализационния процес.

Внимателният анализ на картата, съставена от НАСА, позволява да се видят рамките на развитие както на световния ред, така и на световния хаос. Очевидно е, че в съвременната планетарна физическа, икономическа, културна и политическа география се извършват тектонични промени, задвижени от изключително мощни сили. Концентрацията на градските светлини в и около Старият континент например, отлично илюстрира интеграционните процеси в Европа, очертавайки френско-германското ядро в ЕС, както и периферията на Съюза – т.е. страните от централната и източна част на континента, стремящи се подобно на нощни пеперуди към ярките светлини на обединена Европа. Вижда се също, ясното разграничаване между Северна Африка и останалата част от Черния континент, както и фактът, че регионът на Магреб (независимо от културните му връзки както с Африка, така и с Близкия изток) се превръща постепенно в част от една евро-средиземноморска общност, т.е. в сфера на влияние на ЕС. Интересно е да се види и, как Индия и Пакистан, които тръгват от почти едни и същи стартови позиции при обявявенето на независимостта си през 1947, се развиват в диаметрално противоположни посоки: на картата цяла Индия е залята от светлина, докато Пакистан тъне в мрак. Същото се забелязва и на Корейския полуостров, където 38-ия паралел очертава драматичното разделение между обляната от светлина Южна Корея и мрачната сянка насдвиснала над Северна. Светлините в Китай пък са концентрирани в източната част на страната, т.е по тихоокеанското и крайбрежине, а не са разположени равномерно по цялата територия (както е в Япония или Тайван например). Тоест, очертават се два Китая – единият включва силно развити и изключително гъсто населени зони, а другият – недобре развитият им и зле управляван хинтерланд.

Според нас, най-голямо внимание (от гледна точка на проблемите, пред които е изправен цивилизованият свят) заслужават именно тъмните зони на картата на НАСА. Макар че (подобно на пияницата, който си е изпуснал ключовете в тъмната част на улицата, но напук на това ги търси под светлините на уличната лампа, защото само там може да вижда), мнозина на Запад упорито продължават да се концентрират върху светлите участаци на картата, не осъзнавайки че ключът към решаването на проблемите със сигурността съвсем не се намира там. Атаките от 11 септември и последвалите терористични акции в Европа не само показаха на Запада, колко уязвим е той на собствената си територия, но и, че новите опасности пред които сме изправени не идват от противник, чиято идентичност и възможности са ясни, а от враг, атакуващ ни от “тъмните зони” на света.

Става все по-очевидно, че нетрадиционните проблеми на сигурността, свързвани с т.нар. “Трети свят”, които стандартно мислещите западни стратези (концентрирани единствено върху проблемите на ниво-държави) обикновено прехвърлят на неособено ефективните недържавни институции (като ООН, неправителствените организации, или корпорациите), се връщат обратно и, подобно на бумеранг, се стоварват върху главите ни. Това, разбира се, не означава, че традиционните проблеми в сферата на сигурността (т.е. тези на ниво държави) са останали в миналото или пък че военната сила вече няма да играе значима роля в решаването им. Не, те продължават да съществуват и войната в Ирак го доказа. Но именно бумеранговият ефект от нетрадиционните проблеми в сферата на сигурността ще оказва занапред нарастващо влияние върху политическите решения и стратегията на развитите държави. Опасността в случая обаче е, че докато продължават да се използват все по-внушителни средства (включително военна сила) за предотвратяване или потискане на очевидните за всички заплахи, нито една институция или правителство (включително американската армия) не прави, на национално или транснационално ниво, необходимото за да осъзние и преодолее заплахите, които генерират споменатите по-горе “тъмни зони” на планетата.

Анархията, управленският колапс, етническото съперничество, културният упадък, религиозно-идеологическият екстремизъм, деградацията на околната среда, изтощаването на суровинните запази и жестоката конкуренция за достъп до тях, наркотрафикът, съюзът между наркотрафиканти и терористи, неконтролирумето разпространение на оръжия за масово поразяване, информационните и кибер-войните, както и епидемиите от все по-трудно лечими заболяваниея, застрашават всички ни. И ние не можем просто да се изолираме от последиците им. Въпросът е не, дали трябва да се концентрираме върху проблемите на сигурността, произтичащи обикновено от междудържавните отношения, или пък върху новите и нетрадиционни проблеми в тази сфера (които не се ограничават в националните граници). Във фокуса на вниманието ни следва да бъдат поставени и едните, и другите.

Но след като представата ни за сигурността постоянно се разширява и задълбочава, то и традиционното схващане, че държавата и правителството са единствения гарант за нея, следва да бъде преразгледано. Новите стратегии в сферата на сигурността следва да се съобразяват с ръста на населението (особено в бившия Трети свят); бързото разпространение на такива опасни епидемични заболявания като СПИН-а например; влиянието на климатичните промени; недостигът на питейна вода; ерозията на почвата и настъплението на пустините; урбанизацията и увеличаване броя на мега-градовете на планетата. Така, през следващите две десетилеят, по протежение на дъгата Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта все повече хора са принудени (по икономически или екологични причини) да мигрират към големите градове, които обаче въобще не разполагат с необходимата инфраструктура за да поемат толкова бърз прираст на населението им.

Да разгледаме само един от изброените по-горе проблеми. Известно е, че повечето държави от Близкия изток вече страдат остро от липсата на питейна вода (в някои от тях, количеството вода на глава от населението е значително по-малко от абсолютния минимум, определен от Световната здравна организация), като се очаква запасите от нея да се окажат още по-недостатъчни когато населението в региона нарастне три пъти между 2000 и 2015. Впрочем, демографският бум в Близкия изток ще доведе до крайно отрицателни последици за съседните региони и за развитият свят, като цяло. Комбинацията от взривообразен ръст на местното население и изчерпващите се водни запаси без съмнение ще предизвика (наред с всичко друго) нарастващ натиск към многобройните в региона чуждестранни работници и специалисти да се върнат в родината си. Много от последните обаче идват от страни с проблемни икономики и голяма безработица. Освен това връщането на всички тези “гаст-арбайтери” ще прекрати значителните парични преводи (които в някои случаи надвишават сумата на получаваната от техните страни чуждестранна финансова помощ), натоварвайки допълнителноо и без това ограничените ресурси на съответните правителства. Драстичната разлика между ниският естествен прираст на Израил и изключително високият в Газа или на Западния бряг (а също в съседните арабски държави) означава, че еврейската държава рискува буквално да бъде “удавена” демографски, ако не поддържа непрекъснат и значителен поток от еврейски имигранти (т.е. преселници в Израил). Липсата на достатъчно вода, както и тероризмът обаче, могат да спрат (или силно да ограничат) имиграцията в страната. И дори ако сегашният израело-палестински конфликт бъде решен по някакъв начин, съвсем скоро в региона може да се очаква още по-мащабен сблъсък – този път за контрол върху жизнено важните му природни ресурси.

Мега-градовете

В най-близко бъдеще могат да се очакват катастрофални демографски промени по цялото протежение на дъгата Лагос-Кайро-Карачи-Джакарта, които да доведат на трансформирането на целия глобален пейзаж, в резултат от огромните потоци от хора, насочващи се към големите градски центрове. По данни на Националния съвет по разузнаването на САЩ за глобалните тенденции до 2015 (подкрепени от тези на Националното географско дружество и Демографския отдел на ООН ), населението на света ще достигне 7,2 милиарда през 2015 (от 6,1 млрд. през 2000). Като 95% от този ръст се пада на развиващите се държави и почти целият ще се осъществи в бързо разрастващите се градски зони на Третия свят.

Така, населениета на района около Ню Йорк, което е било 12 милиона през 1950, ще нарастне до 17,6 млн. през 2015. През същото време населението на нигерийската столица Лагос (1 млн.през 1950) ще достигне 24,4 млн. през 2015. Докато населението на Лос Анжелос ще нарастне за същия период от 4 на 14,4 млн., това на Карачи ще “експлодира”, нараствайки от 1,1 на 20,6 млн.! През 1950 в Кайро са живели 2,1 млн. души, през 2015 градът ще има 14,4 млн. жители. На свой ред населението на Джакарта ще нарастне от 2,8 на 21,2 милиона. Тоест, истинският проблем не е в развитият свят, а в огромната демографска вълна надигаща се по дъгата между Лагос и Джакарта.

Урбанизацията, сама по себе си, не е нито добро, нито лошо нещо. Населението на Токио например вероятно ще достигне 28,7 милиона през 2015, но японската столица е далеч по-подготвена да се справи с това предизвикателство (разполагайки с необходимата за функционирането на подобен мега-град инфраструктура) отколкото новите мегаполиси от Третия свят. 72% от японците вече живеят в градовете и Япония отдавна се е приспособила към урбанизирания начин на живот. Не можем да очакваме обаче, че Лагос, Дака или Техеран ще успеят да се справят с прогнозираното огромно нарастване на жителите си. Всъщност, съмнително е, че повечето градове в развитите държави биха могли да посрещнат подобен ръст на населението си, какво остава за тези в развиващите се. Ако предположим например, че населението на Ню Йорк нарастваше със същите темпове като това на Дака (столицата на Бангладеш, чието население през 2015 ще достигне 19 млн., срещу само 400 хил. През 1950) американският мегаполис би трябвало да достигне 600 милиона (!) през 2015. Дори за подобен град от най-богатата държава в света е навъзможно да се справи с подобно предизвикателство, какво остава за столицата на бедстващата Бангладеш.

Допълнително задълбочаващ проблема фактор е, че в много от регионите, където присъстват и американските интереси, сигурността е застрашена от неконтролирумият демографски ръст. Към 2015 броят на градовете с население над пет милиона души ще достигне 58 (срещу само 8 през 1950), а на планетата ще има поне 600 града с население над един милион (през 1950 те са били само 86). Както отбеляза наскоро авторитетният американски експерт (и наш колега от Военноморския колеж на САЩ) Ричард Нортън, много от тези мега-градове на бъдещето могат да се превърнат в огнища на нестабилност, опасни епидемии и теророризъм. С други думи, значителна част от тях ще се разрастнат далеч извън капацитета на собствените им правителства (или градска администрация) да ги управляват. В резултат от това...

{rt}

В зората на ХХІ век светът навлезе в нов етап на глобално геополитическо противопоставяне. Както е известно, първата половина на ХХ-ти век премина под знака на продължителната борба между Великобритания (и нейните съюзници) и Германия (и нейните съюзници) за хегемония в Европа. Втората половина на миналото столетие пък бе доминирана от студената война между САЩ (като най-могъща индустриална и военна сила в света след Втората световна война) и Съветският съюз с неговият блок от протекторати. Американските операции в Афганистан (2001) и Ирак (2003) бележат началото на нов етап, който вероятно ще бъде последната глобална геополитическа битка на индустриалната епоха – тази за контрола над Евразия и нейните енергийни ресурси.

Цели и значение на геополитиката

Погрешно е да се смята, че геополитиката се занимава с “доминацията”, “контрола над пространството” или “хегемонията” като абстрактни понятия. Всички тези думи имат смисъл само във връзка с нечии специфични цели и средства за постигането им. Тоест, доминация над какво, осъществявана от кого и с какви средства? Именно отговорите на тези въпроси очертават геополитическия субект във всяка конкретна ситуация, макар че, разбира се, повечето стратегически цели и средствата за постигането им притежават и редица общи характеристики. Подобно на другите организми, развитието на човечеството е ограничено от демографския ръст и изтощаването на необходимите за развитието природни ресурси. Би било пресилено да се твърди, че всички обществени или междудържавни конфликти са породени от стремежа за преодоляване на това ограничение, но истината е, че повечето от тях са именно такива. Войните се водят най-вече за ресурси – земя, гори, водни пътища, полезни изкопаеми и (от миналия век насам) петрол. Вярно е, че понякога народите се сражават помежду си в името на някаква идеология или религия. Но дори и тогава, под повърхността се крие истинската причина – съперничеството за контрол над ресурсите. Така че всеки опит да се обясни геополитиката без да се засегне въпросът за ресурсите (най-пресният пример за което е прословутата теза на Хънтингтън за “цивилизационния сблъсък”), е обречен на провал.

Индустриалната епоха се отличава от предишните периоди в човешката история с огромното и непознато дотогава потребление на енергийни ресурси (въглища, петрол, природен газ и уран) за целите на производството и транспорта. Всички научни постижения и политически събития, както и огромният ръст на населението на планетата през последните два века са закономерна последица от прогресивно нарастващото координирано използване на енергийните ресурси. През първите десетилетия на ХХ-ти век петролът се наложи като най-важния енергоносител, заради евтиния добив и универсалното му приложение. Днес индустриалният свят е тотално зависим от петрола в селското стопанство, транспорта или промишлеността. В този смисъл модерната глобална политика, доколкото засяга планетарните транспортни и комуникационни мрежи, свързани и зависещи от основните видове енергоносители, е уникален феномен на индустриалната ера.

Контролът над ресурсите обаче, е най-вече въпрос на география, а едва след това - на военни технологии или финансова доминация. САЩ и Русия например, са облагодетелствани от съдбата в това отношение, тъй като притежават необходимите енергийни ресурси, изцяло покриващи нуждите им през първата половина на ХХ век. На свой ред, Германия и Япония не съумяват да постигнат мечтаната от тях регионална хегемония именно поради липсата на достатъчно собствени енергоносители и провала на опитите им да овладеят чужди такива (в Съветския съюз или, съответно, в холандска Източна Индия - т.е. Индонезия). Независимо от богатите си запаси обаче, и САЩ, и Русия отдавна достигнаха върха в добива на собствен петрол (американците през 1970, а руснаците – през 1987). И докато Русия продължава да изнася петрол (тъй като собственото и потребление е сравнително ниско), то САЩ стават все по-зависими от вноса на петрол и природен газ.

И двете нации отдавна започват да инвестират значителна част от натрупаното благодарение на енергийните им ресурси богатство в производството на оръжие и изграждането на армии, които да им помогнат да защитят своите глобални ресурсни интереси. С други думи, преди няколко десетилетия и двете решават да се превърнат в геополитически играчи, претендиращи за глобална хегемония.

Почти три-четвърти от сегашните световни запаси на петрол се намират в границите на различни мюсюлмански държави от Близкия изток и Централна Азия – страни, които по редица исторически, географски и политически причини така и не съумяха да изградят собствени и достатъчно солидни индустриално-промишлени икономики и военни комплекси и поради това през миналото столетие се превърнаха в марионетки на Великите сили (Великобритания, САЩ и бившия СССР), използващи ги за постигането на собствените си цели. През последните десетилетия на ХХ век тези, предимно мюсюлмански, богати на петрол страни се обединиха в своеобразен картел – Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК).

Но макар че ресурсите, географското положение и военните технологии са в основите на успешната геополитика, те не са достатъчни, сами по себе си, а се допълват от финансовите инструменти, необходими за доминация в международната търговия. Всяка хегемония има както военен, така и финансов компонент – и това е така от появата на парите в първите земеделски империи през Бронзовата епоха до днес. Освен всичко друго, парите също могат да претендират за статута на ресурси и контролът върху използваната в търговията с ресурси валута, сам по себе си, е инструмент за влияние върху трансфера на реалните природни богатства. Онзи, който печата въпросната валута (особено ако тя е лишена от златно покритие, какъвто е случаят с американския долар днес), контролира и трафика на ресурси, а всяка покупко-продажба, където и да било по света, е своеобразна дотация за неговата икономика.

Така, по време на колониалната епоха, съперничеството между испанския реал, френският франк и британската лира е от не по-малко значение за постигането на хегемония, отколкото военните победи по море или суша. През последните петдесет години пък американският долар се превърна в международна валута за разплащане, използвана от почти всички нации. В долари плащат всички държави за внасяния от тях петрол. От което се възползват както страните-членки на ОПЕК, чиито основен клиент са САЩ (най-големият вносител на петрол и, същевременно, най-могъщата военна сила, способна да защити арабските нефтени монархии), така и самите Съединени щати, получаващи процент от всеки барел петрол, купен с долари от другите страни-вносителки.

Ето това са някои от основните факти, които следва да имаме предвид, опитвайки се да очертаем съвременния геополитически пейзаж.

Психология и социология на геополитиката

Геополитическите цели се преследват в една или друга специфична околна среда и от конкретни геополитически “актьори” – т.е. хора, притежаващи собствени социални, културни и психологически характеристики.

Въпросните ”актьори” са (до известна степен) олицетворение на своето общество като цяло, а действията им целят да гарантират печалби за него, в конкуренция или сътрудничество с други общества. В същото време обаче, те, по правило, са част от съответния обществен елит и нерядко действат именно в негов интерес, пренебрегвайки донякъде интересите на останалите части на обществото. В крайна сметка, индивидуалните геополитически “актьори” са и човешки същества, притежаващи определени качества, или робуващи на конкретни предразсъдаци или религиозни догми. Именно това понякога ги кара да действат не само и не толкова в интерес на своето общество, но преди всичко на своята класа или прослойка.

В този смисъл, от обществена гледна точка, геополитиката може да изглежда като олицетворение на дарвиновата борба на видовете за оцеляване, докато от индивидуална геостратегическа гледна точка, тя се разглежда като сложна игра. Игра, с огромни залози и много сериозни последици, която е по силите само на тънък слой от съответния национален елит.

Откакто съществуват цивилизации и империи, кралете и императорите практикуват една или друга версия на тази игра за елита, която (на свой ред) възпитава у “играчите” определен начин на мислене и визия за света и хората, живеещи в него. Често тя поражда у тях усещането за мощ, отчужденост от останалите и вяра, че са способни да решават сами съдбините на света. Илюстрация за което са немалко документи, чиито автора са водещи геостратези – като например докладите по въпросите на сигурността на хора като Джордж Кенън и Ричард Пърл, или пък книгите на Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Ето какво пише в един доклад на Кенън до Държавния департамент от 1948: “Америка притежава половината от световното богатство и само 6,8% от населението на света. В тази ситуация нашата основна задача през следващия период е да провеждаме такава политика, която да ни позволи да запазим тези си позиции и това неравенство. А за да го направим, следва да се откажем от всякаква сантименталност…да престанем да мислим за човешките права, повишаването на жизнения стандарт или демократизацията”.

Разбира се, подобна суха и функционална “проза” е предназначена за вътрешна употреба, но истината е, че цивилизованият свят действително се ръководи от подобна геополитическа стратегия, дезангажирайки се от съдбата на милионите (може би стотици милиони или дори милиарди) хора, чиито съдби биват зачеркнати от фрази, подобни на цитираните по-горе. От една страна, геостратегът е просто човек (макар и принадлежащ към едно “избрано” общество), който си върши работата, стремейки се да докаже своята компетентност. Проблемът е, че въпросната “работа” често определя хода на историята и променя съдбите на цели нации.

Евразия – наградата в Голямата игра

Анализирайки картата на света, през ХVІІІ и ХІХ век, британските геостратези отбелязват, че сушата е крайно неравномерно разпределена по повърхността на земното кълбо, а континенталната маса на Евразия далеч превъзхожда всички останали континенти. Оттам пък стигат до извода, че ако Великобритания желае да укрепи и съхрани позициите си на световна империя, това ще изисква изграждането на стратегически опорни точки по цялата периферия на този богат на суровини, гъсто населен и пропит от история континент.

В същото време британските геополитици са наясно и, че страната им е просто остров в северозападната част на Евразия. Докато Русия е нацията, доминираща реално над по-голямата част от континента. Така всеки опит на Великобритания да постави Евразия под свой контрол е обречен да се сблъска със съпротивата на Руската империя, за която това е въпрос на самосъхранение. През целия ХІХ и в началото на ХХ век британско-руските конфликти периодично припламват в различни точки на Евразия, включително по северните граници на Индия и, по-специално, в Афганистан. Един имперски чиновник- сър Джон Кей, за първи път нарича този сблъсък “Голямата игра” – термин, обезсмъртен по-късно от Ръдиард Киплинг в романа му “Ким”.

Двете световни войни, както и движенията за независимост в колониите, до голяма степен, лишиха Великобритания от нейните имперски амбиции, но проблемът с контрола над Евразия продължава да е ключов за всеки сериозен претендент за световно господство.

Така, през 1997 в книгата си “Голямата шахматна дъска: американското превъзходство и неговите геостратегически императиви”, Збигнев Бжежински – бивш съветник по националната сигурност на президента Картър и геостратег, пар екселанс, отново обяви, че именно в Евразия следва да се концентрират усилията на САЩ да наложат собствената си глобална хегемония. “За Америка – отбелязва Бжежински – най-големият геополитически приз е Евразия. В продължение на половин хилодялетие световните дела се диктуват от евразийски сили и народи, които се борят помежду си за регионално господство и се стремят към глобална власт. Сега в Евразия превъзходство има една неевразийска сила, а американското глобално превъзходство е непосредствено зависимо от това, колко дълго и колко ефективно ще се поддържа превесът на американците на този континент” (1).

Според Бжежински, ключовото значение на Евразия се дължи на факта, че “там се създава около 60% от световния БНП и се намират около ¾ от известните до днес енергоресурси на планетата”. Към това следва да добавим и, че там живее ¾ от световно население, “там се намират всички (без една) официално признати ядрени сили, и всички (пак без една) от реално притежаващите атомно оръжие държави” (2).

Бжежински смята, че както САЩ се нуждаят от пазарите и ресурсите на останалия свят, така и Евразия се нуждае от американската доминация, която да и гарантира необходимата стабилност. Отбелязвайки, че за съжаление американския народ сякаш не е готов да поеме отговорностите си на имперска нация, той посочва: “стремежът към хегемония не е сред факторите, които определят общественото мнение, освен когато възникне някаква внезапна опасност или предизвикателство за сигурността и благосъстоянието на обществото.” (3).

Всъщност, терористичните атаки от 11 септември 2001, които фундаментално промениха геополитическата визия за съвременния свят, бяха именно такава “…внезапна опасност за сигурността… на обществото”. Промяната се почувства веднага в решителния курс, поет от републиканската администрация, чиито реален израз станаха военните интервенции в Афганистан и Ирак. Подобна промяна впрочем, настъпи и в американското отношение към Евразия. В края на Втората световна война, когато САЩ и СССР се очертаха като двете доминиращи на планетата сили, Вашингтон изгради постоянни военни бази в Германия, Япония и Южна Корея като преграда срещу съветската заплаха. Америка дори се ангажира в опасна и скъпоструваща военна авантюра в Югоизточна Азия (Виетнамската война), опитвайки се да очертае още един геополитически “вектор на сдържане” в Евразия.

Когато комунистическата империя рухна в края на 80-те Съединените щати се оказаха без реален съперник за доминация в Евразия (а оттам и в света), нещо безпрецедентно в световната история. Най-характерната черта на последвалото десетилетие бе глобализацията – т.е. консолидацията на корпоративната икономическа власт, концентрирана предимно в САЩ. В един момент дори изглеждаше, че американската хегемония ще се поддържа повече с икономически, отколкото с военни средства. Цитираната по-горе книга на Бжежински изразява именно духа на онези години, призовавайки за съхраняване и укрепване на връзките със следвоенните съюзници на Америка (Западна Европа, Япония и Южна Корея) и привличането в американската орбита на новите независими държави от пост-съветското пространство.

Напук на тези препоръки обаче, републиканската администрация на Буш-младши реши да възприеме далеч по-радикален подход, който бързо отблъсна част от старите съюзници заради своята едностранчивост и почти пълно игнориране интересите на останалите играчи. Разрушавайки установилата се система на международни отношения, пренебрегвайки споразуменията за контрол над въоръженията, налагайки доктрината за допустимостта на превантивни военни намеси във всички точки на света и, особено, ангажирайки се в Ирак, правителството на Буш изразходва без нужда огромна част от американския политически и дипломатически капитал, превръщайки във врагове дори някои от най-близките си съюзници. Самият предлог за иракската война – унищожаването на хипотетичните запаси на Саддам от оръжия за масово унищожение – бе повече от глупав, имайки предвид, че именно САЩ дълги години бяха основния оръжеен доставчик на Багдад, както и че режимът там вече не представляваше опасност за никого. Сега обаче, американците продължават да затъват в иракското блато, рискувайки да дестабилизират целия Близък изток (4). Каква бе истинската причина за поемането на този риск? Кое мотивира странният завой в американската геополитическа стратегия? Преди да си отговорим на тези въпроси, нека се опитаме да анализираме някои предшестващи споменатия завой събития.

САЩ – самотният колос

В зората на новото хилядолетие Америка вече разполагаше с най-напредналата военна технология и най-стабилната валута на планетата. През целия ХХ-ти век САЩ търпеливо градяха своята империя, първо включвайки в сферата си на влияние Централна и Южна Америка, после присъединявайки Хаваите, Пуерто Рико и (временно)Филипините, а след Втората световна война (под формата на съюзи или протекторати) – налагайки доминацията си в Европа, Япония, Южна Корея и Близкия изток.

В началото на 80-те години американската администрация попадна под контрола на група неоконсервативни геостратези около президентите Рейгън и Буш-старши. Дълги години те работеха успешно за ерозията на основния геополитически противник на САЩ – комунистическата съветска империя и консолидацията на американската доминация в Централна Америка и Близкия изток. Своеобразна кулминация на тяхната дейност стана първата американо-иракска война от 1990-1991, а официално прокламираната им крайна цел бе (ни повече, ни по-малко) постигането на глобална доминация.

Въпреки че сменилата ги през 90-те администрация на Клинтън и Гор пренесе ударението върху многостранното сътрудничество, нейната подкрепа за процеса на корпоративна глобализация (едно от чиито измерения е още по-голямото обогатяване на богатите нации за сметка на бедните) бе естествено продължение на политиката, водена от Рейгън и Буш-старши. Въпреки това, неоконсерваторите, силно изнервени поради изтласкването си от реалната политика, виждаха в Клинтън и неговата администрация просто “некадърни имитатори”. Именно те формираха обкръжението на Буш-младши след инфарктната му победа на изборите през 2000-та – т.е. хора като Доналд Ръмсфелд, Дик Чейни, Пол Уолфовиц и Ричард Пърл, определяли политиката и на предишната републиканска администрация.

В нашумялата си статия “Тласъкът към войната” известният международен анализатор Анатол Ливън посочва, че в основата на лансираната от неоконсервативните геополитици стратегия са манталитетът, наследен от студената война, протестантският фундаментализъм, разслояващата и разединяваща нацията вътрешна политика и стремежът за поставяне под контрол на ключови (от гледна точка на наличните там енергоносители) части от Евразия. Според Ливън, фундаменталната цел, т.е. постигането на глобална военна доминация, се споделя също от Колин Пауъл и преобладаващата част от истъблишмънта в сферата на сигурността. Навремето (1992) именно Пауъл, като шеф на обединените началник-щабове обяви, че САЩ се нуждаят от достатъчно мощ “за да парират всяко предизвикателство, отправено срещу нас на международната арена, и дори самата мисъл да бъдем предизвиквани” (4). Сегашната официална американска доктрина за “превантивната отбрана” обаче, отива много по-далеч, отколкото самият Пауъл би желал. Защото, по принцип, тя може да се използва за смазването на всяка държава, която в обозримо бъдеще би могла евентуално да “предизвика” или застраши САЩ. Когато, непосредствено след края на студената война, Пол Уолфовиц лансира тази идея, тя бе посрещната крайно критично дори от консервативните среди в Америка. Сега, благодарение на въздействието на атаките от 11 септември върху колективната психика на американците, тя е поставена, едва ли не, в основата на политиката на САЩ (5). Както е известно, непосредствено след 11 септември Буш обяви, че “всеки, който не е с нас, подкрепя международния тероризъм”. Опирайки се на невероятно раздутия военен бюджет, подкрепата на корпоративния медиен истъблишмънт и страха на хората (каращ ги доброволно да се откажат от част от конституционните си права), неоконсервативните геополитици поеха към практическата реализация на мечтата си за глобална империя. Но колкото и пълна да изглеждаше тяхната победа, тя твърде скоро бе помрачена от прогресивно нарастващата съпротива както в, така и извън Америка.

Бунтът на мравките

Първоначално (както можеше да се очаква) съпротивата срещу корпоративната глобализация, първите видими прояви на която се очертаха през 90-те години на миналия век, бе подета от т.нар. “антиглобалисти”. За нейно начало може да се смятат мащабните демонстрации срещу Световната търговска организация на форума в Сиатъл през 1999, като постепенно (след американските интервенции в Афганистан и Ирак) антиглобалистите се трансформираха в световно антивоенно движение.

Недоволството от американската доминация на планетата обаче, съвсем не се изчерпва само с действията на различни (ултра)леви и маргинални антиглобалистки формации. След появата на американски военни бази на Балканите в края на 90-те и в Централна Азия (след афганистанската кампания през 2001), водещите геостратези в Русия, Китай, Япония и Западна Европа започнаха активно да лансират собствени, алтернативни на американския, модели.Само Великобритания продължи твърдо да стои зад САЩ.

Своеобразна демонстрация на нежеланието да се съобразяват с американската хегемония, бе решението на единайсет европейски нации да създадат единна европейска валута – еврото. Когато еврото се появи в зората на новото хилядолетие, мнозина мрачно предвиждаха, че то никога няма да стане реален конкурент на долара. Днес обаче нещата изглеждат различно – еврото се стабилизира и курсът му расте, докато този на долара спада драматично.

Още по-тревожна тенденция (от гледна точка на Вашингтон) е стремежът на редица държави от “втория” и “третия” свят да се откажат от досегашната си неолиберална политика (която е ключов елемент в корпоративния глобализационен проект). Така правителствата на Венецуела, Бразилия и Еквадор публично скъсаха със Световната банка, обявявайки намерението си да се освободят от американската финансова опека.

Междувременно, с растяща популярност в Русия напоследък се ползват хора като политическия философ Александър Дугин, чиито геостратегически анализи имат радикално-антиамерикански характер. През 1997 (същата година, когато Бжежински издаде прословутата си книга “Голямата шахматна дъска”), Дугин публикува своя манифест, озаглавен “Основи на геополитиката”, и лансира идеята за изграждането на мощен континентален блок от държави, който да се противопостави на американското влияние в Евразия. Като в центъра му той поставя “евразийската ос”, обединяваща Русия, Германия, Иран и Япония.

По съветско време тезите, проповядвани от Дугин, бяха забранени, тъй като напомняха за пан-евразийските фантазии на нацистите, но след разпадането на СССР те постепенно си извоюваха сериозни позиции сред пост-комунистическия руски елит. Така например, преди време руският външен министър предупреди за опасността от “тенденцията за създаване на еднополюсен свят, доминиран финансово и военно от САЩ” и призова вместо това да бъде наложен един “многополюсен модел”, поставяйки ударение върху “геополитическата роля на Русия като най-голямата държава в Евразия”. Въпреки че в международен план, Дугин си остава маргинална фигура, неговите идеи печелят популярност в собствената му страна, която очевидно не желае да се примири с американската хегемония.

На пръв поглед Русия, подобно на Германия, Франция, Япония или Китай, няма особено желание да предприеме открити действия срещу политиката на САЩ. Въпреки ясно изразеното им недоволство от американската интервенция в Ирак, нито една от тези държави не предприе практически мерки за да я предотврати. Нещо повече, съвсем наскоро руският президент Путин дори индиректно подкрепи Буш в кандидат-президентската надпревара. Няма никакво съменение обаче, че въпросните страни тихомълком разработват собствени планове, драстично разминаващи се с американските. Днес малцина споделят тезата на Дугин, че Евразия трябва открито да се конфронтира със САЩ по въпроса за глобалната доминация, но все повече са онези, които открито заявяват, че е необходима алтернатива на еднополюсния свят.

Американската дилема

Критикувайки американската хегемония, Дугин и последователите му изхождат от една теза, която звучи абсурдно за повечето американци. Според тях, действията на САЩ са израз не на тяхната сила, а по-скоро на слабостта им.

Както е известно, от много години насам Америка поддържа силно отрицателен външнотърговски баланс, което и се отдава само заради силните позиции на долара (последното пък е възможно благодарение сътрудничеството на ОПЕК – т.е. заплащането на петролния внос с долари). Американският търговски баланс е негативен, частично, защото добивът на собствен петрол е силно ограничен и страната все повече зависи от вноса. Освен това повечето американски корпорации прехвърлиха производствата си в чужбина. Друга сериозна слабост е широко разпространената корпоративна корупция (илюстрация за което бе и колапсът на “Енрон”), както и твърде тесните връзки между корпорациите и политическия истъблишмънт на САЩ. Прекалено много икономически “балони” (в сферата на високите технологии, телекомуникациите, недвижимите имоти и т.н.) вече се спукаха, или пък са на път да го направят.

Наред със силния долар, основен стълб на американската геополитическа мощ е армията и военно-промишленият комплекс. Макар че дори и тук се забелязват пукнатити по фасадата. Никой не се съмнява, че САЩ разполагат с оръжия, способни неколкократно да унищожат планетата. Истината обаче е, че на практика Америка използва военната си мощ най-вече за това, което френският историк Еменюел Тод определя като “театрален милитаризъм”. В статията си “САЩ и Евразия: театралният милитаризъм”, известният анализатор Пепе Ескобар отбелязва, че тази стратегия изисква от Вашингтон “никога да не се ангажира с окончателното решаване на който и да било геополитически проблем, защото именно нестабилността е единственото оправдание за военна намеса (ad infinitum) на световната суперсила навсякъде и по всяко време… Вашингтон е наясно, че не може да се конфронтира открито с реалните геополитически играчи в света – Европа, Русия, Япония, Китай, затова разчита да съхрани политическата си доминация атакувайки по-слабите играчи – като например тези от т.нар. “ос на злото” или дори още по-слаби – като Куба” (7).

Така интервенциите на САЩ в Афганистан и Ирак демонстрират едновременно и възможностите на недостижимите за останалите страни американски военни технологии, и вътрешната слабост на американската геополитическа позиция.

“Театралният милитаризъм” преследва едновременно две цели – да укрепи представата за непобедимостта на Америка и, в същото време, да гарантира американската военна доминация в богатите на петрол региони на Третия свят. Именно това, до голяма степен, обяснява и войните в Афганистан и Ирак. В същото време твърденията на американските критици, че в основата на войната срещу Саддам бе единствено петролът силно опростяват нещата. Стратегията на САЩ може да бъде разбрана, само отчитайки наличието на два ключови фактора, чието значение все още не се осъзнава напълно.

Първият е, че стабилността на долара е поставена под много сериозен въпрос. През ноември 2000 Ирак обяви, че ще започне да продава петрола си за евро, вместо както дотогава – за долари. Тогава повечето финансови анализатори предрекоха, че Багдад ще загуби от тази промяна десетки милиони. Истината обаче е, че през следващите две години (т.е. до началото на Втората война в Залива) режимът на Саддам спечели милиони. Което накара редица други износители на петрол, включително Венецуела и Иран, да обявят, че са готови да го последват. Но, ако ОПЕК, като цяло, премине от заплащане в долари към евро, последиците за американската икономика биха били катастрофални. Чуждите инвестиции ще бъдат изтеглени от страната, стойностите на недвижимите имоти биха паднали рязко, а американците твърде скоро щяха да се почувстват като жители на държава от Третия свят (8).

Днес, ако някоя страна се нуждае от долари за да си купи необходимите и количества петрол, единственият начин да си ги набави е да продаде свои стоки или ресурси на САЩ, да получи заем от някоя американска банка (или от Световната банка, което на практика е едно и също), или пък да търси долари на свободния пазар, обезценявайки по този начин собствената си валута. Тоест, Съединените щати, на практика, внасят стоки и услуги почти без да ги заплащат, а огромният им търговски дефицит всъщност е своеобразен безлихвен заем предоставен на Америка от останалия свят. Но ако доларът престане да играе ролята на световна резервна валута, всичко това би се променило моментално.

В един анализ, публикуван през миналата 2003 в “Ню Йорк Таймс”, се отбелязва, че “днес в Русия има над 50 милиарда долара, които местните пестят за “черни дни”, криейки ги под дюшеците или в консервни кутии, защото не вярват на банките”. Проблемът обаче, както отбелязва вестникът, е, че “напоследък руснаците започват да обменята спестените си долари за евро и дори големите фирми вече обявяват цените на стоките си (автомобили и др.) в евро”. На свой ред “руската Централна банка обяви, че е увеличила резервите си в евро от 5 на 35%, докато тези в долари са паднали от 90 на 60%, заради слабата възвръщаемост на доларовите инвестиции” (9). Говори се също, че банката ще се опита да сведе доларовите си резерви до само 35%, а тези в евро ще нарастнат до 60%. Колкото и да е парадоксално, тази тенденция безспокои дори Европейския съюз, защото ако доларът падне твърде ниско, инвестициите на европейските фирми на американския пазар ще загубят стойността си. Независимо от това, с разширяването на ЕС (към който през 2004 се присъединиха още 10 държави) неговото икономическо влияние продължава да нараства и вече изглежда неизбежно, че то скоро ще надмине това на САЩ.

В този смисъл за американските геостратези предотвратяването на евентуалното преминаване на ОПЕК от долари към евро е от жизненоважно значение. Интервенцията и окупацията на Ирак, на практика, осигуриха на Вашингтон един глас в ОПЕК, а разполагането на американски военни части в региона, където се намират ключовите страни-членки на тази организация (като Саудитска Арабия, Иран или княжествата от Залива) би трябвало да направи последните далеч по-сговорчиви.

Вторият фактор, с решаващо влияние за атаката срещу Ирак, е изтощаването на американските енергийни ресурси и свързаната с това растяща зависимост на САЩ от вноса на петрол. Според редица експерти, съвкупната продукция на всички страни-петролопроизводителки, нечленуващи в ОПЕК, е достигнала върха си през 2002 и оттам нататък няма да се повишава повече, а по-скоро ще спада. Тоест занапред ОПЕК ще разполага с още по-голяма икономическа мощ в света. Нещо повече, очаква се, че глобалното производство на петрол ще стигне върха си през следващите няколко години, след което бавно (но устойчиво) ще започне да спада. В същото време обаче, все още не са разработени достатъчно ефективни заместители на петрола и природния газ. Последиците от този факт (особено за най-големите потребители на петрол и газ, каквито са САЩ) ще бъдат катастрофални (10).

И двата, очертани по-горе, проблема се нуждаят от спешно решение. На пръв поглед стратегията на Буш (особено войната в Ирак) изглежда очевидно офанзивна и насочена към разширяването на американската империя, но истината е, че тя е по-скоро дефанзивна, доколкото основната и цел е да изпревари очертаващият се икономически катаклизъм.

Именно посочените два фактора (ерозията на доларовата хегемония и изчерпването на петролните запаси в света), в много по-голяма степен, отколкото другите съображения на неоконсервативните геостратези във Вашингтон, наложиха радикалната преориентация в американската външна политика – включително изместването на втори план на съюза със Западна Европа, Япония и Южна Корея за сметка на прякото военно присъствие на САЩ в Близкия изток и Централна Азия.

И макар че никой не говори за това открито, управляващите елити в Русия, Китай Германия, Франция, Саудитска Арабия и други страни са крайно обезспокоени от така очерталите се тенденции – доказа го съпротивата им срещу американската акция в Ирак, както и сондажите за изграждането на нови стратегически съюзи помежду им. От друга страна, както показва и развоят на събитията в Ирак след разгрома на Саддам, съвсем не е ясно, дали крайно рискованата геополитическа игра на републиканската администрация действително ще се изплати, или напротив.

Кой ще контролира Евразия?

От гледна точка на американската геополитическа стратегия операцията в Ирак би могла да се сметне за успешна само ако след скоростното приключване на войната, добивът на иракски петрол бързо бе започнал на расте и, ако страните от ОПЕК продължат да използват долара като основна валута. Поне засега първото не се получава, а второто изглежда съмнително. Но дори ако, в крайна сметка, иракската авантюра на Америка приключи, повече или по-малко, сполучливо, това само временно би отдалечило опасността. Всъщност, какво би следвало да очакват САЩ в Евразия, в дългосрочен план? Много неща изглеждат непредсказуеми. Ясно е обаче, че американците освободиха в Близкия и Среден изток сили, които по-късно може би няма да са в състояние да удържат под контрол.

Повечето дългосрочни тенденции в Евразия не са никак благоприятни за Америка. Изтощаването на ресурсите и нарастващият демографски натиск винаги са били предвестници на война. Китай с неговото население от 1,2 милиарда, скоро ще се превърне в най-големия на планетата консуматор на ресурси. В една по-различна ситуация тази страна би могла да се разглежда като огромен отворен пазар: броят на хладилниците, мобилните телефони и телевизорите в Китай вече са повече отколкото в САЩ. В същото време Пекин сякаш няма намерение да се състезава с Вашингтон във военната сфера и дори преди две години си осигури редица търговски привилегии, дискретно подкрепяйки американските военни операции в Централна Азия. Но когато петролът (без който националната индустрия не би могла да съществува) започне драстично да намалява, Китай едва ли ще продължи да се държи по същия начин.

На свой ред Северна Корея, която се смята за китайски квази-съюзник, и която изглеждаше “укротена” по пътя на преговорите по времето на Клинтън, през последните години (т.е. след като бе причислена от президента Буш към “оста на злото”) отново увеличи вноса на забранени от САЩ материали за ядрената си индустрия. Без съмнение, така Пхенян открито се опитва да шантажира Вашингтон. В същото време сегашното южнокорейско правителство все по-силно се противопоставя на едностранния подход на САЩ, стремейки се към преки преговори с режима на Ким Чен Ир. Що се отнася до периодично отправяните американски заплахи за въздушна атака срещу севернокорейските ядрени мощности, последиците от нея за цяла Югоизточна Азия биха били ужасни.

На юг Индия и Пакистан също имат интереси, които изглежда се разминават с американските. Както е известно, тези две съседни държави са ядрени сили и яростни противници с отдавна тлеещи гранични проблеми. Пакистан, който се смята за съюзник на САЩ, е сред основните доставчици на ядрени материали и технологии за Северна Корея, да не говорим, че вероятно продължава да подпомага “Ал Кайда” и афганистанските талибани – все факти, доказващи, колко сбъркана и непродуктивна е американската стратегия в Евразия в последно време.

Най-големият кошмар за Америка обаче, би било изграждането на стратегически и икономически алианс между Европа, Русия, Китай и ОПЕК. От гледна точка на потенциалните участници, създаването му изглежда повече от логично. А ако САЩ се опитат да предотвратят формирането на този хипотетичен съюз, използвайки единствената силна карта, с която все още разполагат – оръжията си за масово унищожение – тогава прословутата “Голяма игра” би приключила с наистина грандиозна трагедия.

Но дори нищо подобно да не се случи, ясно е че петролните ресурси на планета са ограничени, както и че те постепенно ще започнат да се изчерпват през следващите няколко десетилетия. Което ще постави под въпрос по-нататъшната индустриализация на Китай, както и запазването на индустриалната инфраструктура в Европа, Русия, Япония, Корея и, разбира се, САЩ.

Заключение

В крайна сметка нито една гляма сила не е в състояние да доминира в Евразия, просто защото наличната енергийна и ресурсна база ще се окаже недостатъчна за поддръжката на общоконтинентална система за транспорт, комуникации и контрол. Което означава, че руските евразийски геополитически доктрини са също толкова илюзорни, колкото и тези на американските геостратези. През следващия половин век наличните ресурси ще стигнат или за унищожителен (и, в крайна сметка, безсмислен) сблъсък за контрола над последните останали находища на енергоносители, или пък за предприемането на героични съвместни усилия, насочени към постепенното консервиране на въпросните находища и преход на света към качествено различен (пост-петролен) енергиен режим.

Именно поради това през ХХІ век вероятно ще станем свидетели (по един или друг начин) на края на глобалната геополитика. Ако потомците ни имат късмет, ще живеят в свят на скромни, организирани на био-регионален принцип, общности, разчитащи на слънчевата или на други, непознати ни днес, източници на енергия. Съперничеството на местно ниво ще продължи, както е било винаги в световната история, но планетата никога вече няма да бъде обект на нечия глобална гео-стратегия, застрашаваща с унищожение милиарди хора. Стига, разбира се, човечеството да прояви необходимия разум.

* Авторът е професор в New College of California, в Санта Роза, автор на пет книги в областта на геополитиката и геоикономиката.

{rt}

От доста години насам тероризмът е предмет на безкрайни и противоречиви коментари, дискусии и опити да се открият истинските му корени и мотиви. В същото време той е сред предизвикващите най-много емоции и сблъсъци обекти на обществения дебат, причината за което не е съвсем ясна, защото е очевидно, че огромното мнозинство от участниците в този дебат не симпатизират на терористите.

В споровете за тероризма обикновено доминира объркването, но то, само по себе си, също не обяснява емоциите. Защото винаги има объркване, когато светът се изправя пред нов международен феномен. Подобен бе случаят с появата на комунизма (който в началото се е асоциирал най-вече с “национализацията” на жените или разгрома на църквата) или пък на фашизма. Истината обаче е, че тероризмът съвсем не е ново явление, той е стар почти колкото и човечеството.

Когато преди трийсетина години стартира дебатът за тероризма, бе широко разпространено мнението, че става дума предимно за ляво-радикален и революционен феномен, породен от репресиите и експлоатацията. Оттам пък следваше заключението, че за ликвидирането на това зло са необходими чисто политически или социални решения – т.е. ако няма потиснати, няма да има и тероризъм. Днес вече никой не говори за ляво-радикалния характер на тероризма, но мнозина все още са убедени, че съществува фатална връзка между бедността и проявите на насилие. Неслучайно от 11 септември насам зачестиха апелите за отпускане на кредити и заеми, необходими за преодоляването на “дълбоките и истински корени на тероризма” (останалите мерки обикновено се обявяват за “обречени опити да се лекуват външните симптоми на болестта, вместо самата болест”). Като за такива “корени” се обявяват бедността, безработицата, изостаналостта и неравенството.

Всъщност, не е трудно да се установи, дали действително съществува подобна корелация между бедността и тероризма - повечето направени изследвания и анализи сочат, че това едва ли е така. От доста време експертите повтарят, че нито бедността автоматично генерира тероризъм, нито пък икономическият просперитет е сигурна гаранция срещу него. В петдесетте най-бедни държави на планетата или няма тероризъм, или той не представлява сериозен проблем. В едно, наскоро появило се, мащабно изследване на тероризма, Алън Крюгър стига до заключението, че болшинството терористи не са бедни хора, нито пък произхождат от бедни общества. Анализът на ситуацията в Индия например, сочи, че тероризмът е особено сериозен проблем в най-богатите (като Пенджаб) или най-неразслоените имуществено (като Кашмир, където живеещите под чертата на абсолютната бедност са само 3,5%, в сравнение с 26% за цяла Индия) региони на субконтинента. В същото време, в най-бедните региони (като Северен Бихар например) няма прояви на тероризъм. В арабските държави (като Египет, Саудитска Арабия или тези от Магреб) терористите, по правило, не произхождат от най-бедните или изостанали райони, а идват от места, с висока концентрация на радикални проповедници на исляма. Тоест, ако въобще може да се говори за изостаналостта като фактор, генериращ тероризъм, става дума не за икономическа или социална, а по-скоро за културна и интелектуална изостаналост.

Всички тези факти обаче, влияят твърде слабо върху общественото мнение (или върху това на политиците), което не е трудно за обяснение. Всеобщо е схващането, че бедността и изостаналостта (наред с всичките им производни) са изключително сериозен проблем и са необходими спешни мерки за решаването му. Оттам и склонността да се свързват двата проблема (т.е. бедността и тероризма), както и убеждението, че ако (сравнително) богатите западни нации вложат повече усилия за развитието и благополучието на бедните страни, в тясно сътрудничество с техните правителства, това може да се окаже най-добрия (или дори единствения) ефективен способ за изкореняването на тероризма.

Безспорно, ограничаването на бедността в Третия свят е както политически, така и икономически императив, но да се очаква, че в обозримо бъдеще то ще доведе до драстично намаляване на тероризма, е, най-малкото, нереалистично. Защото така се игнорират както причините за изостаналостта и бедността, така и мотивите, от които се ръководят терористите.

Бедността, комбинирана с масова безработица сред младите хора, действително създава онзи подходящ социален и психологически климат, в който процъфтяват ислямизмът и различни други популистки и религиозни секти, което пък, на свой ред, осигурява терен за използващите насилие (в рамките на един или друг вътрешен конфликт) групи. Според някои прогнози, броят на младите безработни в арабския свят и Северна Африка може да стигне 50 милиона през следващите двайсет години. Подобна ситуация, разбира се, на спомага за политическата стабилност и ще доведе до мощен ръст на демографския натиск към Европа, тъй като огромното мнозинство от тези млади хора биха искали да имигрират там. В политически план пък, недоволството от ситуацията ще се насочени към управляващите в съответните мюсюлмански държави – аятоласите в Иран или умерените режими в Египет, Йордания или Мароко. Но как може да се помогне на рухналите икономики в Близкия изток и Северна Африка? Кои всъщност са истинските причини за изостаналостта и стагнацията в тази част на света? И защо, държавите, постигнали най-значителен икономически прогрес – като Китай и Индия, Южна Корея и Тайван, Малайзия и Турция – съумяха да го направят без масирана чуждестранна помощ?

Всичко казано по-горе действително сочи наличието на дълбока депресия и нарастваща опасност, но липсва пряка връзка между икономическата ситуация в т.нар. Трети свят и международния тероризъм. Впрочем, негативна връзка действително съществува – терористите въобще не се колебаят да влошат допълнително въпросната ситуация, съсипвайки туристическия бизнес на Индонезия, Египет, Йордания и Мароко например. Една от основните мишени на тероризма в Ирак пък е петролната индустрия, но която се крепи икономиката на страната. Въобще не тайна и, че повечето представители на международния тероризъм, действащи в Европа и Америка, не произлизат от бедни семейства, а по правило принадлежат към т.нар. “средна класа”.

Местният елемент

Далеч по-осезаема е връзката между тероризма и различните националистически, етнически, религиозни или племенни конфликти. В техните рамки проявите на тероризъм са многобройни и едва ли си струва да ги детайлизираме. Тоест, разрешаването на споменатите конфликти действително би ограничило донякъде терористичните изяви. Но ако някои от тях действително получиха решението си през последните години, на тяхно място непрестанно възникват нови. Да не говорим, че истинските мотиви за използването на тероризма (дори и в рамките на очертаните по-горе конфликти) остават неясни.

Ако ставаше въпрос например за някаква територия или пък за претенции за автономия, компромисът по пътя на преговорите би бил възможен. Но нека си припомним, че “Ал Кайда” бе създадена и осъществи атаките от 11 септември не заради някакъв териториален спор, нито пък заради нечия уязвена национална гордост, а по чисто религиозни съображения – в името на т.нар. “свещена война” (джихад) и налагането на шариата по цялата планета. Терористичните атаки в Централна Азия, Мароко, Саудитска Арабия, Алжир и дори в Ирак бяха, и са, насочени най-вече срещу местни мюсюлмани, а в по-малка степен срещу “неверниците”. Политиката на “умиротворяване” може и да даде положителни резултати в някои отделни случаи, но терористичните мрежи с глобални амбиции не могат да бъдат “умиротворени” с териториални отстъпки.

Както при войната с бедността, инициативите (пък макар и закъснели) за решаване на локалните конфликти могат само да бъдат приветствани. В един идеален свят, ООН би следвало да поеме изцяло разрешаването на евентуалните конфликти, но засега списъкът с успехите на Световната организация в това отношение е повече от скромен и това едва ли ще се промени в обозримо бъдеще. Налагането на мира не е лесно, то изисква средства, а в редица случаи – и използването на въоръжена сила. В същото време доброволци за подобни операции липсват – Китай, Русия и Европа не желаят да се ангажират с по-мащабни действия, а САЩ са вече свръхнатоварени. Тоест (както често става) можем да очакваме радикална промяна, само ако ситуацията драстично се влоши или пък, ако интересите на част от големите световни сили изискват възстановяването на реда.

Накрая, не бива да храним особени илюзии относно ефекта, който би могло да има намирането на мирно решение за един или друг конфликт. Само един пример: мирът (или поне временното прекратяване на фактическата война) между Израел и палестинците би бил истинска “манна небесна” за участниците в конфликта. Като решението на проблема (доколкото шансовете самите израелци и палестинци да се споразумеят помежду си клонят към нула) вероятно ще изисква външна намеса. Но да вярваме, че подобно решение на един локален конфликт (пък макар и със символично значение) ще окаже драматичен ефект върху останалите части на света е безпочвено. Осама бин Ладен не започна своята война заради Газа или Наблус, нито пък изпраща бойците си да се сражават за Палестина. И дори ликвидирането на “ционистката държава” няма да окаже решаващо влияние върху привържениците му, а само би ги окуражило да предприемат нови атаки.

Предупреждението да не се поддаваме на излишни илюзии е необходимо, защото в повечето анализи по проблемите на тероризма доминира стремежът желаното да се приема за действително и присъства сериозна доза наивност. Вярва се във възможността за бързо и точно фиксиране на проблемите и намирането на някакви чудотворни решения за тях. Например, смята се, че ако бъде постигнат мир между евреи и араби, всички останали конфликти на планетата автоматично ще станат управляеми. Но сериозните проблеми са не само в Близкия изток, а и в Европа, Азия и Африка – навсякъде е налице значителен конфликтен и агресивен потенциал, който би могъл (и, вероятно, ще стане именно така) да се обърне в друга посока, след разрешаването на някой конкретен конфликт.

Изглежда доста вероятно например, че през следващите години битката срещу “близкия враг” (т.е. правителствата на арабские и неарабски мюсюлмански държави) отново ще излезе на преден план. Известно време, сред част от ръководството на “Ал Кайда” и свързаните с нея групировки, доминиращше схващането, че мюсюлманските държави следва да бъдат оставени на мира – отчасти по стратегически причини (необходимостта да се концентрират всички сили в битката срещу Америка и Запада), отчасти защото атентатите срещу мюсюлмани, дори когато последните са обявени за “отстъпници” и “еретици”, са далеч по-малко популярни, отколкото войната с неверниците. Но както показват последните събития в Саудитска Арабия, Турция, Египет и в целия ислямски свят, това вече не е така.

Все пак, опитите да се отстранят предполагаемите източници не тероризма (макар последните да са погрешно определени) няма да навредят, дори напротив – биха били от полза. Но те със сигурност няма да ни помогнат да разберем, кои са неговите истински източници.

Как например, да обясним факта, че в много случаи, когато е налице потенциално конфликтна ситуация (при това със значителен натрупан “експлозивен” материал), липсват прояви на тероризъм? Циганите в Европа например, със сигурност имат доста причини да са недоволни, това в още по-голяма степен се отнася до принадлежащите към кастата на “париите” в Индия и други азиатски държави. Но те не се обръщат към терора. Защо например чеченците практикуват тероризма, а татарите не го правят? Или пък, защо баските предпочитат терора, а каталунците – не? Списъкът, естествено, може да бъде продължен.

Разбира се, случайността също би могла да играе някаква роля (например наличието или липсата на войнствено настроени лидери), но очевидно тук е налице определено културно-психологическо предразположение. Иначе, как да си обясним, че макар всички участници в едно радикално движение еднакво вярват в справедливостта на своята кауза, само някои се ангажират в терористични акции? Още по-малко пък са готовите да се превърнат в самоубийци-камикадзе. Разбира се, има редици непредвидими фактори: като например индоктринирането, но ясно е, че става дума и за чисто психологически мотиви. И най-брилянтният икономически или политически анализ не могат да ни помогнат особено в това отношение и едва ли е случайно, че малцина дръзват да изследват задълбочено това политическо и интелектуално “минно поле”.

Фокусирането върху ислямския тероризъм

Прогнозирането на посоката, в която би поел тероризмът в бъдеще, е доста по-рисковано от стандартното политическо прогнозиране. Защото в случая става дума не за масови движения, а за малки (понякога съвсем малки) групи от хора, а до днес не е известен точен метод за отчитане движението на малките частици, нито във физиката, нито в човешките общества.

Ясно е, че тероризмът ще продължи да съществува. Днес почти цялото ни внимание е фокусирано върху ислямисткия тероризъм, но не бива да забравяме, че проблемът (дори през последните 30 години) съвсем не се изчерпва с него. На планетата има достатъчно други конфликти, потисничество и основателни причини, провокиращи нечии радикални действия, част от които могат да се окажат в центъра на събитията през следващите години. Като съвсем не е задължително това да е някой наистина значителен конфликт, защото живеем във време, когато малка терористична група би могла да се сдобие с оръжия за масово поразяване и да реши да ги използва.

Засега обаче ислямисткият тероризъм монополизира общественото внимание и това няма да се промени скоро. От друга страна, едва ли фанатизмът, типичен за днешните мюсюлмански радикали, ще се разгаря вечно. Религиозният или националистически фанатизъм се характеризира с различни степени на интензивност през различните периоди. В Египет например, наричат този феномен “изчерпването на салафизма”, свързвайки го с постепенното улягане на радикално настроените млади хора и отслабването на първоначалния фанатичен натиск. Подобно на други движения в историята, месианските групиповки стават жертва на постепенната рутинизация на дейността им, смяната на поколенията и на политическата ситуация, както и на внезапни или постепенни промени в интензивността на изповядвания от тях религиозен фанатизъм. Като това може да бъде както резултат от победите, така и от пораженията им. Така че някой ден “умиротворяването” на войнствения ислямизъм действително може да стане възможно – но не и днес, в периода на растящата му агресивност, когато фанатичната вяра на ислямистите в глобалната победа все още не е пречупена.

По-вероятно е обаче, днешният възход на тероризма да приключи в резултат от постепенното отслабване интензивността на терора. Както показва историята, фанатизмът трудно се предава от едно поколение на следващото. Терористичните атаки, разбира се, ще продължат като някои от тях ще бъдат успешни (дори ужасяващо успешни), но много ще се провалят. Когато преди повече от сто години Алфред Нобел открива динамита, много от тогавашните терористи приели това като дар от Бога, с чиято помощ ще поставят враговете си на колене, но надеждите им се оказват напразни. Също толкова илюзорни, впрочем, са надеждите, възлагани днес от ислямистите на самоубийствените терористични акции. Дори използването на оръжия за масово унищожение няма да се окаже мечтаната от терористите панацея. Защото или техният ефект ще бъде по-малко смъртоносен от очаквания, или пък ще е толкова разрушителен, че ще предизвика обратен ефект. Статистиките сочат, че в терористичните атаки от последните десетина години са загинали много повече мюсюлмани, отколкото “неверници”. И тъй като терористите не действат във вакуум, това рано или късно ще доведе до сериозно разногласия след привържениците на ислямизма и дори сред най-фанатизираните му проповедници.

Може да се очаква разцепление и сред самите терористични групи, въпреки че структурите им не са силно централизирани. С две думи, твърде е вероятно обединеният ислямистки терористичен фронт да не просъществува дълго (онова, което се случва през последните седмици в Ирак също го доказва). Едва ли Осама и обкръжението му, ще бъдат атакувани в сферата на теологията, но нарастват вътрешните критики срещу тях по чисто тактически съобръжения. Така, част от противниците на Осама смятат, че след като Америка и Западът, като цяло, се намират в дълбок упадък, ислямистите би следвало да действат предпазливо и да не предприемат по-сериозни атаки, докато неверниците все още са в състояние да нанасят мощни ответни удари.

Редица водещи специалисти по Исляма твърдят, че радикалният ислямизъм е прехвърлил апогея си още преди няколко години, а упадъкът и гибелта му са само въпрос на време (при това не много). Вярно е, че населението на държавите, изпитали върху гърба си прелестите на ислямисткото управление (като Иран) или атаките на радикалните ислямисти (като Алжир) се отнася все по-резервирано към ислямизма. Все пак, в една страна с 60-милионно население (Иран) винаги могат да се намерят достатъчно фанатици – неслучайно по улиците на Техеран и други ирански градове продължават да се вербуват доброволци за поредните самоубийствени атаки в Ирак или Палестина. Много страни пък нямат подобен опит и за населението им управлението според шариата или възстановяването на мюсюлманския халифат все още е вдъхновяваща мечта. Именно поради това прогнозите за скорошния залез на ислямизма са преждевременни, макар, без съмнение, да са верни в дългосрочна перспектива. Не е ясно обаче, какво ще се случи след това.

Малко след края на Втората световна война Лиън Фестингър публикува едно много интересно изследване за това, какво всъщност става, когато “месиите рухнат”. Днес също се нуждаем от подобен анализ на вероятните обстоятелства и последици от краха на ислямисткия фанатизъм. Историята на религиите (включително “политическите религии” като фашизма или комунизма) ни предоставя доста материал за размисъл в тази посока, също както и историята на самия тероризъм. Но това са все перспективи за едно по-отдалечено бъдеще. В краткосрочен план опасността, пред която сме изправени, продължава да е изключително сериозна и, на практика, нараства. Къде и кога е най-вероятно да последва поредната мащабна терористична атака? Съвсем не е задължително тя да е насочена срещу онзи, когото пророците на терора обявяват за най-силния и опасен враг на Исляма. Много зависи от това, къде терористите се чустват силни и вярват, че противникът е слаб. Че терористичните нападения в Близкия изток ще продължат няма съмнение. Други потенциално застрашени зони са Централна Азия и, най-вече, Пакистан.

Както е известно, създателите на Пакистан са били светски политици. Всъщност, местната религиозна върхушка и, особено, екстремистки настроените кръгове сред индийските мюсюлмани, въобще са били против създаването на тази държава. Но след като веднъж вече е създадена, те полагат огромни усилия (в повечето случаи успешни) за я овладеят. Изградената от тях алтернативна ислямска образователна система и хилядите медресета формират благодатна почва за бъдещите войни на джихада. Първият военен диктатор на Пакистан – Аюб хан решава да оспори влиянието им, но се проваля. Следващите управници – военни или цивилни – дори не се и опитват да го направят. Повече от съмнително е, дали сегашният силен човек на Пакистан – Первез Мушараф ще постигне някакъв успех в стремежа си да ограничи властта на духовниците. Стотиците хиляди младежи, които всяка година завършват религиозните училища, навремето формираха гръбнака на движението Талибан. Сега техните лидери се опитват да ги използват, както в Пакистан, така и в Централна Азия, да не говорим за традиционното бойно поле Кашмир. Най-радикалните измежду тях пък открито призовават за унищожаването на съседна Индия. Имайки предвид вътрешната слабост на Пакистан, това можа да звучи малко налудничаво, но деструктивните възможности на въпросните кръгове са все още големи, още повече, че разполага...

{rt}

Колапсът на комунизма и разпадането на Съветския съюз превърнаха Съединените щати в единствената суперсила на планетата. Страничен ефект от американската доминация и постепенното налагане на т.нар. “нов световен ред” (или Pax Americana) се оказа обаче превръщането на САЩ в мишена на най-различни форми на недоволство, ревност и съпротива срещу новото статукво. Всичко това повлия много сериозно и върху отношенията между двата бряга на Атлантика. Днес океанът, разделящ Америка от Европа изглежда много по-широк, отколкото ни се струваше доскоро, а често лансираната теза за общите ценности, които споделят жителите по двата му бряга, започва да звучи все по-кухо.

Известно прекъсване в така очерталата се тенденция се забеляза само непосредствено след терористичните атаки от 11 септември, когато френският “Льо Монд” декларира на първата си страница “Всички сме американци!”, но скоро след това симпатиите към жертвите на терора отстъпиха пред новата вълна от антиамериканизъм, заляла Европа. Впрочем, още преди 11 септември и войната в Ирак, администрацията на Буш провокира европейската чувствителност, отхвърляйки протокола от Киото, отказвайки да признае правото на Хагския трибунал да съди американски военни за извършени от тях престъпления, лансирайки новите си ракетни програми и въвеждайки ограничителни квоти за вноса на стомана. За много европейци това бяха поредните ясни знаци за двойния стандарт в американската външна политика.

Корените на антиамериканизма

Масовите антиамерикански настроения в днешна Европа следват определена интелектуална традиция, чиито корени можем да открием още в произведенията на Освалд Шпенглер, и която е свързана с имена като Мартин Хайдегер или Жан-Пол Сартър за да стигнем до съвременните европейски интелектуалци, критикуващи Съединените щати. Въпреки различните изразни средства, които използват, всички те са негативно настроени към Америка: за тях САЩ са цивилизация “без култура”, “прекалено материалистична” и “изкуствена”, технологично напреднала, но за сметка на това “лишена от душа”. Много по-сериозни и теоретично обосновани обаче, изглеждат антиамериканските настроения, произтичащи от европейската континентална геополитическа традиция – и най-вече тази на Германия и Русия, включваща различните версии на прословутата теория на сър Хилфърд Макиндер за т.нар. “Хартланд”, а също геополитическите тези на Карл Хаусхофер или руските геополитици-евразийци (от епохата на Империята, през тази на комунизма, та чак до съвременна пост-комунистическа Русия) (1).

Антиамериканизмът не е просто критика към конкретни политически действия или конкретна американска администрация. Той се базира на радикалното схващане, че стратегията на САЩ е погрешна и по принцип, и на практика и поради това атакува открито американските стандарти, ценности и подходи навсякъде и във всичко. Очевидно е, че различните кръгове, изповядващи антиамериканизма, имат различни мотиви за това, но основната причина е огромната финансова и военна мощ, която притежават Съединените щати и която предизвиква у останалите не само възхищение, но и страх. От друга страна, днес сякаш е модерно да си антиамерикански настроен, а радикалната антиамериканска реторика често се превръща в своебразна пародия на постмодерния свят: достатъчно е да видим младите левичари по улиците на Европа или Азия – носещи американски джинси и маратонки “Найк” и пиещи “Кока-кола”, докато размахват портретите на Че Гевара или издигащи лозунги срещу САЩ и “глобализацията”. Всъщност, именно тяхната ляво-радикална култура е интернационална и глобална по своя характер: едни и същи символи и лозунги можем да видим и във Франция, и в Германия, и в Палестина, а също в Индия, Индонезия или Бразилия. И навсякъде обвиненията срещу САЩ са едни и същи: атакува се американския империализъм и капитализъм, претенциите му за хегемония, неговата арогантност и незачитане на чуждите интереси и специфика (2).

По време на една, проведена наскоро, дискусия по темата мой колега обобщи ситуацията, заключавайки, че “докато през ХІХ и началото на ХХ-ти век бе модно европейците да обвиняват за всичко евреите и тяхната алчност за злато, днес можем да обвиним за всяко нещо американците, вярвайки, че в основата на всички войни и конфликти е петролът”. Сценарият, по който се развиват масовите протести и улични бунтове срещу “глобализацията”, “капитализма” и “американския империализъм” (съпътстващи почти всички големи международни срещи през последните години) силно напомня за 1968 и радикалната и терористична вълна от 60-те и 70-те години на миналото столетие. Елементите, формиращи днешния и тогавашния “културни конфликти” също са изненадващо сходни: младо поколение, стремящо се да ревизира доминиращите обществени ценности; непопулярна война (1968 – виетнамската, 2004 – тази в Ирак), приковала вниманието на световните медии; растящо объркване и изнервяне на обществото, изправено пред един непредвидимо променящ се свят и отчуждаването на големи маси хора от водещите структури на прогресивно глобализиращите се икономика и политика.

Едно от най-често повтаряните обвинения срещу САЩ е, че действат едностранно без да се съобразяват с никого във външната си политика, предпочитайки двустранните пред многостранните споразумения. Въпреки, че на пръв поглед тези обвинения се базират на традиционния европейски мултилатерализъм, нещата всъщност не опират до него. Основният проблем е свързан с “легитимността”. Значителна част от антамериканската реторика атакува именно “легитимността” на днешната хегемония на САЩ. Както посочва Робърт Каган в емблематичната си книга “Раят и Властта”, европейските нападки срещу американските действия и американската мощ, “могат да се разглеждат като ефективно, макар и неконвенционално, средство за ограничаване и контролиране на американската свръхсила” (3). Според Каган, фундаменталното различие между САЩ и Европа се вижда от различните начини, по които те възприемат съвременните заплахи. Поради военната слабост на Европа, тя залага повече на дипломацията и инструментите на “меката сила”, какъвто например е икономическото влияние. Последица от това е голямата толерантност, с която европейците се отнасят към съвременните заплахи, често отказвайки да ги признаят за такива. От друга страна, САЩ разполагат с достатъчно сила и капацитет за да “фиксират” тези проблеми. Тези различия се коренят в реалността, което е друга последица от драстичното неравенство във военната и икономическа мощ между САЩ и останалите и структурата на сегашния международен ред.

Геополитическите корени

В миналото, анти-западните, анти-британски и анти-американски тенденции в континентална Европа бяха тясно свързани с геополитическите теории на ХІХ век. Така, в своите съченения, британският геополитик сър Хилфърд Макиндер лансира идеята, че континенталната сила, контролираща т.нар. “Хартленд” на Евразия, ще представлява най-голямата опасност за западните “крайбрежни” и “островни” сили. По този начин, Западът фиксира потенциалната опасност за себе си в руския и германски “империализъм”, който (заради авторитарните си традиции) представлява предизвикателство за “западните ценности”, основаващи се на личната свобода и господството на закона (4). Отговорът на германските и руски геополитици директно потвърждава предупрежденията на Макиндер, което се демонстрира и от руско-британската “Голяма игра” в Евразия, и от двете световни войни. Формално, лидерските позиции в Западния свят преминаха от Великобритания към САЩ, когато Лондон уведоми Вашингтон (21.02.1947), че в рамките на 38 дни ще оттегли гаранциите си за закрила на Гърция и Турция, а САЩ, на свой ред, поеха тези гаранции на 22 май с.г.(5)

По време на студената война светът продължи да бъде доминиран от геополитическото съперничество (този път още по-очевидно) между двата диаметрално противоположни идеологически блока. През този период американското внимание все още бе ангажирано най-вече към териториалните му аспекти, по-специално по границите на т.нар. Желязна завеса, разделила следвоенна Европа. САЩ бяха основата на западната регионална мощ на Стария континент. След края на студената война и колапса на Съветската империя, светът навлезе в епохата на американската глобална хегемония. В същото време, европейският “фронт” стана второстепенен в глобален аспект, а американското внимание се концентрира, от една страна, към Азиатско-тихоокеанския район, а от друга – към Близкия изток и Централна Азия. Което е разбираемо, доколкото в първата зона бяха съсредоточени най-бързо разширяващите се пазари и производства, докато във втората се намираха най-големите от енергоносители, както и основните предполагаеми точки на бъдеща нестабилност (т.е. на геополитическо съперничество за установяване на собствени сфери на интереси) в т.нар. “мюсюлмански полумесец”.

Всичко това съвпадна с генералната тенденция за постепенно изместване на “динамичния център на цивилизацията” в западна посока, блестящо анализирана от известния историк Фелипе Фернандес-Арместо в бестселъра му “Милениум” (6). Според него, след като през 1945 Европа окончателно изгубва своето “динамично индустриално предимство”, то се измества първоначално към Източното крайбрежие на САЩ, а след края на студената война – това динамично предимство в сферата на икономиката и иновациите се прехвърля още по-на запад – към Калифорния (Силиконовата долина), а оттам – към Източна Азия (където постепенно се пребазира “икономическият мотор” на света). Европейските интелектуалци съвсем правилно прецениха, че с освобождаването на източноевропейските страни от оковите на комунизма, Старият континент получава отличен нов шанс да поеме отново инициативата, но истината е, че по ред причини Европа просто не бе готова да се възползва от него. На ЕС бяха необходими цели 14 години за да осъществи най-сетне първото си значително разширяване на Изток, включвайки част от бившите социалистически държави (с изключение на Източна Германия, която бе интегрирана през 1990), а амбициозната Лисабонска декларация, обещаваща, че още през 2010 ЕС “ще се превърне в най-конкурентното общество на знанието в света” не съумя да осъществи на практика нито една от средносрочните си цели.

Западната хегемония – с или без Европа?

Погрешно е да се смята, че американският подход към света фундаментално се различава от европейския, в смисъл, че САЩ подхождат към него глобално, докато Европа – регионално. Истината е, че Европа също е силно ангажирана с глобалните проблеми и съвсем не желае да се задоволи само с ролята на регионален играч. От друга страна обаче, макар и да е икономическа свръхсила, Европа не разполага с необходимата военна мощ за да влияе, така както и се иска, върху останалия свят. Всъщност, тя не се справя достатъчно добре дори на регионално ниво, както показа поведението и по време на конфликтите на Балканите, Кавказ, опитите за решаване на кипърския въпрос, както и провалите в политиката и спрямо Беларус, Молдова, Украйна и Русия. Тоест, излиза че проблемът не е в прекалената мощ на САЩ, а по-скоро в прекалената слабост на Европа.

Все пак, катастрофите в Босна и Косово накараха европейците да стартират (макар и бавно) процеса на поемане отговорността за сигурността на собствения си континент, при положение, че американското присъствие в Европа очевидно няма да е вечно. Усилията за създаване на “самостоятелни европейски сили за сигурност” (особено тези на Франция), както и съвместната френско-немска мироопазваща операция (под флага на ООН) в конгоанската джунгла през 2003, показват, че наистина се работи за изграждане на общоевропейска отбрана. Въпросът е дали този процес може да бъде ускорен за да се компенсира изместването на американското внимание извън Европа. Важно е също, до каква степен трансформирането на западноевропейските разходи за отбрана (включително чрез съвместни инвестиции в части за бързо реагиране, способни да посрещнат “новите заплахи” далеч от Европа, за което настоява Великобритания) ще се съчетае с по-доброто използване на традиционните отбранителни концепции за европейския източен фланг, където отбранителната мощ на Финландия и Турция следва да бъде допълнена от подсилване на полската и румънска отбранителни възможности.

Освен от Европа, сегашната американска доминация се посреща зле и от други големи (или претендиращи за такива) сили в Евразия: по-специално Русия, Китай, Индия и Иран, всяка от които следва собствена геополитическа глобална стратегия и има стари имперски традиции. Всички те не приемат западната (т.е. англо-саксонската) хегемония, лансирайки вместо това концепцията за “многополюсния свят”. Сред тях Китай впечатлява с изключително мощното си икономическо развитие, докато Русия, макар и силно отслабена, все още притежава значително политическо влияние в света.

В дългосрочен план основният американски интерес е свързан с въпроса, дали САЩ се съумеят да запазят своето превъзходство и “позитивна хегемония”(Pax Americana) в световната политика, или ще отстъпят пред една “многополюсна система”, в рамките на която светът ще бъде поделе на сфери на влияние между няколко съперничещи си държави-хегемони. Подобен свят вероятно ще съответства на прогнозираният от Самюел Хънтингтън “сблъсък между цивилизациите” много повече, отколкото днещния (7). Това, межде другото, е и ключов за съдбата на Европа въпрос, защото в крайна сметка именно Европа ще трябва да реши, дали да сподели западната хегемония със САЩ, или да я разруши в името на “многополюсния модел”.

Има причини да смятаме, че ако Европа предпочете второто ще се окаже на губещата страна. Защо? На първо място, защото вътрешните противоречия в Европа са по-сериозни дори от тези в Иран или Индия, да не говорим за такива силно централизирани силови “полюси” като САЩ, Китай или Русия. Тревожно доказателство за това е, поведението на сегашната европейска дипломация, в чиито среди продължава да доминира ad hoc реактивната политика, вместо про-активната или опиращата се на дългосрочен стратегически съюз. На второ място, Европа страда от липсата на приемственост във външната си политика. САЩ често биват критикувани, че външната им политика се променя на всеки четири години (т.е. при избора на нов президент), но истината е, че европейският цикъл е още по-кратък, защото председателството на ЕС се променя на всеки шест месеца, да не говорим за промените свързани с изборите в отделните страни-членки или за Европейския парламент. На трето място, Европа все още не притежава необходимата и военна мощ и последователно и твърдо управление за да се справи с възникнали кризисни ситуации, както показа и поведението и по време на последните балкански войни.

Разбира се тези слабости не предопределят завинаги съдбата на Европа, още повече че вече се набелязани решения за преодоляването им. Европа обаче още не е готова да действа в един многополюсен свят. И докато това не стане, в неин интерес е да подкрепя доминирания от САЩ световен ред, колкото и “еднополюсен”и несправедлив да е той. В по-далечна перспектива интересите на континента действително ще изискват по-силно европейско влияние и равнопоставеност със САЩ, но да не забравяме, че и днес американците демонстрират по-скоро положително отношение към идеята за укрепване на европейските позиции (т.е. към способността на Европа сама да гарантира сигурността и интересите си), така че еманципацията на Европа като равностоен геополитически играч едва ли ще се осъществи в конфронтация с Америка.

Какво може да се направи?

“Западът”, като силов блок, се измества все по-на запад и днес изглежда, че самото понятие “Запад” е синоним единствено на САЩ и сегашните му твърди поддръжници (най-вече Великобритания). Този факт разкрива определена възможност пред континентална Европа да усвои една нова (и може би, противоположна на досегашната) роля. Немалко влиятелни среди в Европа действително желаят да поемат тази роля, но само желанието не е достатъчно: европейците не разполагат с необходимите средства за да си съперничат с американското политическо влияние, икономическа и военна мощ, поне в обозримо бъдеще. Обръщането срещу Америка би лишило Европа от американската стратегическа протекция в случай, че някой ден тя и потрябва. Днес Русия действително не е заплаха за Европа, но някои съседни и страни (особено в Южен Кавказ) едва ли мислят така. Индиректно, Москва се опитва да попречи на НАТО и ЕС да се настанят в “задния и двор” и има достатъчно признаци, че Русия би се опитала да възстанови сферите си на влияние ако успее да си върне предишната икономическа и военна мощ. А, какво ще стане когато НАТО действително загуби досегашното си значение, или дегенерира в обикновен дискусионен клуб (което не изглежда чак дотам невъзможно)?

Ако (“стара”) Европа продължи със своя демонстративен антиамериканизъм, това би могло да накара САЩ да се дезангажират от събитията в останалия свят, възприемайки нео-изолационистка външна политика, което пък би имало дори още по-катастрофални последици. Антиамериканизмът дълбоко ерозира трансатлантическата връзка, имаща ключово значение за сигурността на планетата като цяло. Ако Америка бъде критикувана по един ирационален и чисто емоционален начин, резултатът ще бъде отказът на САЩ от задълженията им в рамките на трансатлантическия пакт и маргинализацията на Европа в глобалната политика. В дългосрочен план, американските изолационизъм може да се окаже по-опасен за останалия свят, отколкото сегашния интервенционизъм на САЩ.

Един от начините да се избегнат вредните последици за европейската сигурност от подобно развитие, може да се окаже стратегията за цялостно реформиране на европейските концепции за сигурност и ревизия на досегашната роля на НАТО. Всъщност, НАТО отдавна не е “северноатлантически” пакт. Американските интереси във все по-голяма степен се концентрират далеч от северните брегове на Атлантика. В по-далечно бъдеще е възможна появата на нови, съперничещи си блокове, ръководени от Китай и Русия и отхвърлящи американската хегемония, а “новите заплахи” за стабилността ще се концентрират предимно в “полумесеца”, свързващ Северна Африка, през Близкия изток, с Южна Азия (8).

Подобно развитие ще изисква изграждането на нов модел структура за сигурност, гарантираща превъзходството на Запада и изискваща трансформирането на сегашния Pax Americana в Pax Ocidentalis. Тази система следва да се опира на три основни “стълба”. Пан-американският “стълб” ще включва САЩ, Канада и Латинска Америка. Западно-европейският “стълб” пък ще обединява общоевропейските сили за отбрана (на базата на НАТО), като ударението бъде поставено върху укрепването на източния и средиземноморския и флангове (т.е. Испания, Турция, Румъния, Полша и Финландия). Накрая, Тихоокеанският “стълб” ще трябва да балансира растящата мощ на Китай, в зоната на тихоокеанския “Римленд” (т.е. Източна и Югоизточна Азия от Япония до Тайланд, Индонезия и Австралия). Нещо повече, САЩ вероятно ще пожелаят да развият южното направление на тази глобална структура за сигурност, свързвайки Турция (и Европа), през мюсюлманските си съюзници (като Мароко, Египет, Йордания, Ирак и Пакистан), с Индия и Югоизточна Азия. Очевидно е, че фундаменталните промени и реформи в Иран (осещствени под американски натиск) биха били най-добрата гаранция за осъществяването на този грандиозен проект за стабилност.

Мнозина биха възразили, че това няма как да не стресне и предизвика реакциите на потенциалните съперници – Русия и Китай. Но фундаменталната разлика между подобен модел на еднополюсна западна хегемония (съдържаща и известни елементи на “вътрешна многополюсност”) и “многополюсния модел” (в чистия му вид) е, че в първия случай западното икономическо, политическо и военно превъзходство ще гарантира ефективното париране на всеки агресивен опит на геополитическите съперници да нарушат така оформилият се световен ред, докато във втория светът отново ще стане бойно поле на безкрайните схватки между отделните полюси, а фронтовите “зони” и границите на отделните сфери на влияние ще страдат от постоянна нестабилност, превръщайки се в убежище на всевъзможни престъпни и терористични организации.

Заключителни бележки

Както при всеки проблем, откриването на решение, започва с признанието за това, че проблемът действително съществува. Европа и САЩ значително се отдалечиха след края на студената война и бе необходимо доста време за да го осъзнаят. Показаха го войните на Балканите, в Афганистан и, особено, в Ирак.

Задълбочаващото разделение между двата бряга на Атлантика би следвало да тревожи повече Европа, отколкото САЩ. Защото проблем на Европа ще бъде, ако САЩ решат вече да не се съобразяват с нейните претенции. Америка действа глобално и е възможно днес да се интересуват

През последната четвърт на миналия век глобалната геополитика на Китай претърпя радикални промени. Ако през 60-те – 70-те години в китайската външна политика доминираха политико-идеологическите елементи (използвайки конфронтацията между Вашингтон и Москва, Пекин се стремеше да стане лидер на “Третия свят”), то след разпадането на Съветския съюз и края на студената война на преден план бе поставен икономическият прагматизъм, като следствие от вътрешните реформи на Дън Сяо-пин и неговите наследници – Цзян Цзъ-мин и Ху Цзин-тао.

През последните години икономиката на Китай се развива стремително. Брутният национален продукт нарастна с 9,1% през 2003, достигайки 6,4 трилиона долара. По този основен икономически показател страната се изкачи на второ място в света след САЩ (10,9 трилиона долара). Същият показател за Япония например е 3,5 трилиона долара. Ускореното развитие и модернизацията на китайската икономика изисква и значително по-големи финансови и енергийни ресурси. Най-убедителен показател за китайския икономически ръст е прогресивно нарастващото потребление на енергоресурси. През 2003 Китай стана вторият, след САЩ, потребител на петрол в света, измествайки Япония. До 1993 Пекин удовлетворяваше своите потребности от петрол изключително от вътрешните си ресурси. Според китайското Министерство на минералните ресурси, установените петролни запаси на страната възлизат на 6,5 млрд. тона (около 43% от предполагаемите). Очаква се, че към 2010 Китай щепроизвежда около 200 млн. тона собствен петрол годишно, което ще го изкачи на пето място сред държавите-петролопроизводителки. В същото време зависимостта на страната в енергийната сфера от външни енергоносители расте постоянно. Така, докато през последните години нуждите от петрол са нараствали средно с 4% годишно, вътрешното производство на тази суровина е нараствало само с 1,7%. През 2003 вносът на суров петрол в Китай е нарастнал с 31%. За първото полугодие на 2004 пък, той е нарастнал със 69%, спрямо същия период на предходната година. Днес вносният петрол покрива 32% от потреблението на страната, като при запазване на сегашните темпове на растеж той ще се удвои през 2010. Смята се, че през 2004 потреблението на петрол ще достигне 300 млн. тона, от тях 120 млн. ще са внос. Според International Energy Agency (IEA), през 2020 Китай ще внася около 70% от необходимият му петрол и 50% - от газта. Нивото на петролното потребление в страната нараства средно със 7,5% годишно – т.е. седем пъти по-бързо, отколкото в САЩ например. По прогнози на ІЕА, през 2030 Китай ще се изравни с Америка по обема на внасяния петрол.

Пак по данни на ІЕА, китайският дял в световното търсене на петрол през 2003 е бил 35%. Агенцията прогнозира, че потребностите на страната от петрол през 2010 ще достигнат 523 млн. тона, а през 2020 китайската икономика ще “усвоява” между 6 и 9 млн. барела дневно. Междувременно, Пекин възнамерява да увеличи добива на природен газ до 100 млрд. куб.м. и се готви да внася по още 60 млрд. куб. м. годишно.

Близкият изток като основен източник на енергоресурси за Китай

В Близкият изток са съсредоточени 64% от всички досега установени световни запаси от петрол. По данни на ІЕА, добивът на петрол в района на Персийския залив може да достигне 30,7 млн. барел дневно през 2010 и 42,9 млн. барела – през 2020 (в сравнение с 21,7 млн. барела дневно през 2000). Което пък ще увеличи дела на страните от Залива в световното производство на петрол до 34% през 2020.

Опитвайки да си гарантира собствена ниша на близкоизточния пазар Китай се сблъсква с факта, че той на практика е почти зает от американците, японците и (западно) европейските държави. В тази ситуация Пекин бе принуден да се ориентира към малкото все още свободни, но затова пък твърде “рисковани” пазари, които все още не бяха заети, или просто не интересуваха никого, предлагайки там стоки, които дотогава никой друг не беше предлагал. През 1990 износът на Китай в близкоизточните държави достигна 1,5 млрд. долара. По онова време 50 хиляди китайски работници и специалисти вече работеха в региона, най-вече в строителството. През 1994 само стокообменът между Китай и арабските страни от Залива достигна 2,26 млрд. долара.

На външните енергийни пазари действат три основни китайски държавни компании – CNCP, CNOOC и Petrochina, които през последните години рязко активизираха дейността с в проучването и добива на петрол в Близкия изток и Северна Африка, Югизточна и Централна Азия, Австралия, Индонезия, Русия и Азебрайджан. Тази активизация бе провокирана най-вече от намаления обем на добива на енергоносители в самия Китай. Днес делът на близкоизточния петрол в общия обем на внасяния от китайците петрол е около 60%. Предполага се, че към 2015 той ще нарастне до 70%. През 2002 Китай е купил от само три близкоизточни държави – Саудитска Арабия (11,53 млн. тона), Иран (10,73 млн. тона) и Оман (8,31 млн.тона), 43,3% от целия внесен в страната петрол.

Най-забележителното и значимо постижение на Китай в Близкия изток е проникването му на петролния пазар на Саудитска Арабия, който Вашингтон смята за свой запазен периметър. Активните отношения между Пекин и Риад започнаха да се развиват от средата на 80-те години, когато Китай достави на Саудитската монархия свои балистични ракети със среден радиус. Срещу достъпа си до саудитския петрол китайците предлагат на Риад възможността да оперира на техния енергиен пазар, който съвсем скоро ще стане най-големия в света.

От края на 90-те години насам ускорено се развиват и политическите връзки между Пекин и Риад. През 1998 саудитският престолонаследник Абдала бин Абдел Азис посети Китай, като по време на посещението му бе постигнато споразумение за изграждането на съвместен китайско-саудитски нефтопреработвателен комплекс (на стойност 1,5 млрд.долара), както и за доставката за Китай на 10 млн. тона саудитски петрол годишно през следващите 50 години (т.е. до средата на ХХІ век). През 1999, по време на посещениета на председателя на Китайската народна република Цзян Цзъ-мин в Риад, бе обявено устаняваването на “стратегически отношения” между двете държави в енергийната сфера. Китайците предложиха да доставят на Саудитска Арабия междуконтинентални ракети с обхват от 5,5 хиляди километра, но Риад бе принуден да се откаже от слелката поради силния американски натиск. В същото време обаче, наличието на известно влошаване в отношенията между Вашингтон и Саудитската монархия през последните години (т.е. след 11 септември), вероятно ще доведе до нова активизация на китайско-саудитските отношения.

Така, в началото на 2004 китайска компания спечели търга за газопровода в северозападната част на пустинята Руб ал Хали. На свой ред саудитската компания Aramco финансира строителството на нефтопреработвателен завод в китайската провинция Шандун. Заедно с Exon Mobil, Aramco финансира и строителството на друг нефтопреработвателен комплекс в Гуанчжоу (провинция Фудзян), който ще бъде захранван изцяло със саудитски петрол.

Активно се развиват и китайско-кувейтските отношения в енегийната сфера. Доскоро основно препятствие пред тях бе липсата на закон, позволяващ на чужди компании да финансират добива на петрол в Кувейт. Въпреки това китайският концерн Sinopec успя наскоро да постигне принципно споразумение с кувейтската страна за участие във финансирането на разработката на петролните полета в Северен Кувейт, чиито запаси се оценяват на 10 млрд. борела. По време на официалното посешение в Китай през юли 2004 на кувейтския премиер шейх Сабах ал-Джабер ас-Сабах бе подписано ново споразумение за сътрудничество в добива и преработката на петрол и природен газ.

През 90-те години на миналия век интензивно се развиваше и икономическото сътрудничество на Китай с Иран. Между 1990 и 1994 стокооборотът между двете държави нарастна от 314 до 700 млн.долара. Подписаното през 1995 споразумение за търговско-икономическо сътрудничество на стойност 2 млрд.долара предвиждаше Китай да може да купува до 60 хиляди барела ирански петрол дневно, а също изграждането на съвместен нефтопреработвателен завод в Китай, както и на циментов завод и няколко електростанции в Иран. Китайските концерни Sinopec и CNPC действат изключително активно в Иран. През януари 2000, Sinopec подписа договор с иранската държавна петролна корпорация NIOC за разработката на петролните полета в районите на Заван и Кашан. В Иран обаче, китайците се сблъскват със силната конкуренция на Япония – наскоро японските фирми подписаха дългосрочен договор с NIOC за разработване на петролните полета в района на Азадеган.

Едно от средствата, гарантирали пробива на Пекин на иранския енергиен пазар бе доставката на китайско оръжие за Техеран. Както е известно, по време на ирано-иракската война (1980-1988) Китай бе практическия единственият сериозен източник на оръжие за...

{rt}