Националният модел в българската геополитика, формиран в края на ХІХ век, има не само определяща роля в българския политически живот през цялата първа половина на миналото столетие, но и става източник на привидно парадоксални прояви, влизащи в пълно противоречие с неговото съдържание и същност. Впрочем, проследени от гледната точка на международната или външна геополитика, тези явления биха могли да намерят своето логично обяснение. По-долу ще се спрем само на едно от тях – идеята за македонската национална самобитност (македонизъм) и на нейната връзка със съответната българска представа (санстефанизъм)…

Международното решаване на македонския въпрос минава през три последователни фази: подялбата на “географска” Македония през 1913 след Междусъюзническата война; създаването на македонската държава през 1945 в рамките на федеративна Югославия и обявяването на независимостта на Република Македония през 1991. Всички тези етапи имат съдбоносно значение за македонците, но вероятно най-решаващият от тях си остава образуването на първата им съвременна държава...

Решението за създаването на македонска република в рамките на Югославската социалистическа федерация, замислена от Йосип Броз Тито, е взето по време на втория конгрес на Антифашисткото вече за национално освобождение на Югославия (АВНОЮ), състоял се на 28 – 29 ноември 1943 в Яйце.

“Исторически парадокс е, че именно македонските делегати отсъстват от този основополагащ форум. Военната обстановка не им позволява да стигнат до Босна на време. Ето защо, историците в Скопие предпочитат да изтъкват решаващата роля на първия конгрес на АСНОМ (Антифашистки съвет за национално освобождение на Македония), проведен в манастира Свети Прохор Пчински на 2 август 1944 г.” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].

Учредяването на македонската държава, като шеста съставна република на новата социалистическа федеративна Югославия (наред със Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Хърватия и Словения) означава всъщност официално признаване на македонската нация с всичките й атрибути: държавно устройство, специфичен език и дори автономна църква. Литературната норма на македонския език – неизбежен етап от националната идентификация, е определена през май 1945 от Комисия за езика и граматиката, създадена в Министерството на образованието на новата република. Литературният език е изграден главно на основата на централните наречия във Вардарска Македония – Велес, Прилеп, Битоля и Охрид [Ристовски, 1999, с. 350, 354], и според Скопие покрива територията на цяла “географска” Македония.

“През май-юни 1945 в югославска Македония се приемат азбука и правописни правила, които определят по задължителен начин фонетиката и морфологията на един нов македонски език. Азбуката-кирилица има 31 букви, думите се пишат, както се произнасят, правописът е фонетичен” [Wolf, 1984, с. 205].

Третото “условие” на македонската идентичност – след обявяването на самостоятелна държава и на специфичен език, е изпълнено с възстановяването през 1958 на Охридската архиепископия (митрополия), провъзгласена за автокефална църква, начело с патриарх, през 1967.

Въпреки безспорната роля на различните политически стратегии за развитието на македонската национална идея, най-решителният акт за формирането на самостоятелна македонска идентичност настъпва едва, след като са създадени институциите на собствената държавност, оказали се мощен инструмент за практическото осъществяване на тази идея.

“Първите елементи на систематично национално определение се появяват в началото на ХХ-ти век. Публикуването на книжлето на Кръсте Мисирков “За македонските работи” през 1903 е това символично събитие, което служи за отправна точка (символично, тъй като произведението на практика няма никакво разпространение). Окончателното формулиране на македонската идентичност настъпва едва между 1943 и 1945 в рамките на комунистическата съпротива в Югославия, ръководена от Тито” [Chiclet, Lory, 1998, с. 14].

Учредяването на автономна македонска република в състава на федеративна Югославия през 1945 се дължи разбира се и на собствени геополитически причини, свързани колкото с интернационалистическата доктрина, толкова и с личните схващания на Йосип Тито за бъдещето равновесие между различните националности в многоетническата федерация.

“Режимът на Тито (...) приема съществуването на македонска нация (или, според някои от неговите критици, той дори измисля тази нация) и създава в рамките на федерацията македонска република – инициатива, имаща за цел да обезвреди българските претенции и да спечели местните елити. Тази инициатива днес сърбите смятат за средство да бъде отслабена именно Сърбия” [Lacoste, ред., 1993, с. 940].

Но, независимо от изключително разнообразните причини за създаването на македонската държава, този акт означава преди всичко, че паралелно с държавата се дефинира и македонската нация. Наследството на Източния въпрос на Балканите, изразяващо се в държавна и национална фрагментация (обобщени чрез термина балканизация), възпрепятства страните от този регион да следват обичайните модели на образуването и развитието на националните държави. Нито френската последователност на преобразуването на централизираната държава в нация, нито германската логика, развила с в обратна посока – т.е. към постепенното институционализиране на една нация в единна държава, са приложими за балканските народи. Всъщност, те възприемат нещо средно между двата западни прототипа – нацията, предварително дефинирана по етнолингвистичен признак, се утвърждава в рамките и благодарение на целенасочената политика на централизираната държава [Даскалов, 1998, с. 214 – 215].

Тази “особеност” е още по-валидна за славянските народи на Балканите, чиято деликатна национална и най-вече езикова диференциация настъпва единствено, благодарение на създаването на самостоятелни държави.

“Наследници на старославянския език, както съвременните латински езици са наследници на старолатинския, славянските езици се диференцират един след друг на основата на местните диалекти. Именно в подобни условия руският, полският и чешкият се образуват като синтез между старославянския и местните говори. Впоследствие, българският и сръбският стават също литературни езици в епохата на създаването на самостоятелни държави” [Wolf, 1984, с. 204].

Въпреки общите за славянските народи закономерности, разграничаването между българи и македонци се оказва особено сложен въпрос поради две обстоятелства. Първото е, че между тях не съществува никаква културна бариера – за разлика от сърбите и хърватите, българи и македонци споделят една и съща религия – православното християнство.

“Казусът с езиковите отношения между българи и македонци се различава от този на отношенията между сърби и хървати. Македонците и българите се разграничават, макар и слабо, от техния диалект, докато при сърбите и хърватите това не е така. За сметка на това, между сърбите и хърватите има културна бариера, която не съществува между македонците и българите. Политическият натиск се оказа достатъчен, за да превърне в определяща спецификата на македонския диалект, колкото и малка да е тя. Той обаче се оказа недостатъчен, дори с подкрепата на езиковия фактор, да отслаби културното противопоставяне между сърби и хървати” [Garde, 1992, с. 140, 141].

Второто обстоятелство, което увеличава относителността на разграничаването между българи и македонци, е именно близостта (еднаквостта) между двата езика. Това е един факт, който не буди никакво съмнение до края на ХІХ-ти век и, който е интерпретиран по следния начин от съвременни чуждестранни автори и издания около 50 години след образуването на македонската държава:

“Македонците са един от славянските народи или нации на Балканите. Изповядвайки православната религия, с изключение на няколко десетки хиляди мюсюлмани, те говорят език, близък до българския” [Lacoste, dir., 1993,с. 941].

“Що се отнася до македонците (67% от населението на Македония), днес те се чувстват сравнително близки до българите” [Lacoste, 1992, с. 46].

“Македонският език е най-близък до българския: единствени от славянските езици те са изоставили синтетизма (падежите) за сметка на аналитизма (употреба на предлози) и притежават определителен член, поставен след думата” [Chiclet, Lory, 1998, с. 22].

“ (...) България смяташе, че Македония е населена от българи – и, действително, българският и македонският езици са много близки” [Lemarchand, ред., 1995, с. 151].

“Славянският диалект, който се говори в Скопие, притежава по-малко сходства, главно фонетични, със сръбския език и повече сходства, главно морфологични, с българския. Този диалект, според Андре Вайан, е част от българо-македонската група езици, различна от лингвистичната сърбо-хърватска група” [Andriotis, 1991, с. 16].

“Българо-македонската диалектна общност – третата голяма група диалекти на южните славяни (...), ясно се различава от сърбо-харватския език по голям брой характеристики, някои от които са твърде значителни. Например, българите и македонците, за разлика от всички останали славяни, нямат падежи и имат определителен член.

(...) Тази общност е вътрешно диференцирана, като различията са особено значителни в Македония. Колкото повече се отива на запад, толкова повече белези се забелязват, които доближават македонските диалекти към сърбо-хърватския. Следователно, в рамките на българо-македонската общност бихме могли да обособим една македонска подсистема, която сама по себе си е изключително разнообразна” [Garde, 1992, с. 138].

Цитираните експертни мнения илюстрират достатъчно красноречиво становището, че македонският и българският езици имат обща основа и произход и подкрепят тезата, че тяхното диференциране започва едва след началото на ХХ-ти век, като този процес е особено интензивен след създаването на самостоятелна македонска държава в рамките на Югославската федерация през 1945.

Казаното дотук съдържа два основни извода за по-нататъшното изложение. На първо място, принадлежността на българския и македонския към една и съща езикова група, ясно различаваща се от сръбския, представлява най-убедителното обяснение за силата, жизнеността и приемствеността на санстефанската представа в българското национално съзнание и превръщането й в траен модел за политически действия [Казаков, 1999; Казаков, 2004].

Въпреки че са резултат от определена политико-дипломатическа спекулация, границите на България, очертани от Санстефанския мирен договор, съвпадат почти изцяло с представата за етническото пространство на нацията, определено изключително по езиков признак. Езиковата близост превръща Македония във втората територия от българската нация, подлежаща на освобождаване или завовюване след присъединяването на Източна Румелия през 1885. Мощното и трайно въздействие на тази идея, превърнала се в национален идеал, се дължи не толкова на стратегически или икономически съображения (които са определящи за интереса на Сърбия и Гърция например към македонската територия), а на представата за национална идентификация между двата народа. Във всеки случай, така е поне до един определен момент...

На второ място, сходството между българския и македонския език прави диференцирането между тях изключително несигурно; то би било практически невъзможно, ако не беше създадена автономната македонска държава. Без огромната и целенасочена дейност за кодифициране на македонския литературен език “самоопределението” на македонската нация би било значително затруднено и отложено във времето.

“През 1945 г. (...) започва кодифицирането на македонския език от група лингвисти, в частност Блаже Конески. Публикувани са граматики и речници в Македония и чужбина. Новата литературна норма започва да се преподава в училищата; вестници и книги се публикуват на македонски. Македонците вече не са принудени да пишат на сръбски, те вече нямат основание да съжаляват за времето, когато са пишели на български” [Garde, 1992, с. 140].

Логично е, че ако се появи политическа необходимост да се подчертае националната специфика на македонския език, това би станало, на първо място, за сметка на отдалечаването от неговия брат-близнак – българския език.

“Нормите на македонския литературен език са установени на основата на централните говори (Прилеп – Велес) в четири последователни граматики (1945, 1951, 1952, 1954), като първият пълен речник е публикуван в периода 1961 – 1966. Всички литературни норми са произволни, а политическата воля да се разграничи македонският език от българския и сърбо-хърватския е очевидна” [Lory, 1996, с. 125].

И още:

“И така, македонската идентичност е в голяма степен изградена на антибългарска основа и Скопие работи в това направление много повече, отколкото другите федеративни републики. Избрани са възможно най-различните от българския език литературни норми на македонския, който при това е исторически близък до българския; пренаписването на историята на Македония представя тази страна като нещо радикално различно от България, което предизвиква безкрайни полемики между академиите на науките на двете държави по исторически и етнографски въпроси” [Lory, 1992, с. 168].

Трудно е да се твърди, че след 60 години целенасочени усилия за консолидиране на националното съзнание, македонската държава не е постигнала сериозни резултати в тази дейност и, че мнозинството от нейните граждани от славянски произход имат все още съмнения в своята съвременна идентичност. С други думи, въпреки разнопосочния и понякога противоречив характер на факторите, обуславящи възникването и развитието на македонската национална идея (македонизъм), тяхното действие довежда, в крайна сметка, да получаването на един завършен резултат: независимост не само на държавната, но и на политическата реалност “Македония” с всички нейни атрибути, признати или не от нейните съседи...

“Може да се смята, че понастоящем близо ѕ от македонците са родени след 1944 г., т.е. цялото им съществуване е протекло в един признат и организиран национален контекст. Те са получили образованието си на македонски език и са изградили своята личност, използвайки структурите на този език” [Chiclet, Lory, 1998, с. 27].

Би могло да се отбележи, че становището “македонската нация съществува и тя е формирана в специфичен политически контекст през втората половина на ХХ-ти век” се споделя и в България, но неговите привърженици не са особено многобройни.

“ Аз съм убеден, че скоро след признаването на Република Македония, ще се премине и към признаване на самобитността на населението в тази република, което все пак – защо да си затваряме очите? – никога не е било, с изключение на един много малък период, в рамките на българската държава и независимо, че неговият исторически корен е български, (…) е било много естествено да развие някакво друго национално самочувствие” [Русанов, ред., 1994, с. 1999].

Както и:

“Обособено във Федеративна република Македония в рамките на Югославия, населението на тези, считани за български територии, почти изгуби (доколкото е притежавало) българското национално съзнание в резултат на насърчаването на собствено национално съзнание и на гонения срещу българската култура, забрана на български организации, разселване и пр.” [Даскалов, 1998, с. 221-222].

Въпросът за езика заема изключително място в отношенията между България и Република Македония, тъй като той е звеното, което е в състояние да обедини или раздели двата народа. При отсъствието на културна специфика, единственият шанс за македонците да изградят националната си идентичност е да се диференцират от своите съседи, на първо място, сред които българите, започвайки именно от езика... Отказът от това звено за българите обаче, би могло да означава не само национален и езиков разрив, но и загърбване на част от собствената им история...

Идеята за македонската държава, която както видяхме по-горе се оказа решаващ фактор в процеса на формиране на македонската нация, се намира в неразривна връзка със санстефанската национална представа. Нещо повече, може да се приеме, че става въпрос за една и съща идея, която, преминавайки през известна еволюция, постепенно се трансформира в своето собствено отрицание. Откъсването на македонската идея от санстефанската представа се дължи определено и на безсилието (или невъзможността) на България да осъществи собствения си национален идеал. Този неуспех се определя от няколко геополитически фактора или, най-общо казано, от принципа на “балканизацията”, който синтезира въздействието на Източния въпрос върху решаването на националните въпроси в нашата част на Европа.

Санстефанска България има изключително кратък живот и практически престава да съществува още преди началото на Берлинския конгрес през 1878 г. Установявайки нереалистичността на своето творение, руският представител и главен архитект на Велика Санстефанска България граф Николай Игнатиев започва дипломатически пазарлъци веднага след подписването на предварителния договор с Турция, достигайки съвсем естествено до идеята за автономията на Македония. Неговите усилия са насочени, разбира се, към спасяването на голямата България или на част от нея, но въпреки добрите му намерения непоправимото е сторено – македонският въпрос е открит, а идеята за автономия на Македония – пусната в обръщение [Игнатиев, 1986, с. 734, 760,768, 797-798]...

В началото на свободното си съществуване – всъщност до Първата балканска война, младата българска държава също възприема доктрината за македонската автономия. Но през този първоначален период това е само един тактически похват за осъществяване на стратегическата цел – национално обединение на Княжество България с Македония, минавайки през етапа на автономията на тази турска провинция. Следвайки абсолютно същия сценарий, който довежда до успешното обединение с Източна Румелия през 1885.

След големите поражения на българската кауза в Македония – кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание през 1903, разгромът в Междусъюзническата и най-вече в Първата световна война - идеята за македонската автономия придобива радикално различно съдържание. Македонските (в регионалния смисъл на думата) националистически организации, на първо място сред които Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), възприемат тази перспектива като единствено възможната в един геополигически контекст, който е изцяло неблагоприятен за България [Василев, 1986, с. 172].

“Реалистичното” преразглеждане на идеята за автономията на Македония от иредентистките среди в България след 1913 – 1919 изглежда логично, доколкото получаването на такъв статут от нейните Вардарски и Егейски дялове, принадлежащи към този момент на Югославия и Гърция и подложени на силен асимилационен натиск, би означавало допълнителна възможност за България да съхрани националното съзнание на населението в тези райони, като предпоставка за тяхното окончателно отвоюване в подходящия момент...

“В този период лозунгът “Македония на македонците” съответстваше на националните стремежи на българите: те смятаха, че автономна Македония можеше да гравитира само около България” [Lory, 1996, с. 36].

След смяната на ръководството на ВМРО през 1924 - на мястото на убития Тодор Александров застава Иван (Ванче) Михайлов – идеята за автономията изчезва съвсем от речника на македонските революционери в полза на призива за независимост.

“Поставяхме си като цел независима Македония. Дотогава бе все още в обръщение думата автономия, неотговаряща вече на новото положение. (…) Главната наша цел трябваше да бъде независима Македония, цялостна, с равни права за всички народности, както в Швейцария” [Михайлов, 1965, с. 26, 34].

Очевидно доктрината за независима Македония не предполага директно обединението й с България. Но това съвсем не означава, че тя отхвърля напълно тази идея, доколкото ВМРО в нито един момент не поставя под съмнение българските корени на македонското население. Всъщност, отнася се до първата формулировка на тезата “един народ, две държави” или, с други думи, въпреки че е отложена във времето, целта за обединението на двете части от една и съща нация не е напълно изоставена.

“Главно националните мотиви преобладаваха и импулсираха нашата борба, за разлика (…) от времето на турския режим. Нам искаха да посърбяват и погърчават, а ние бяхме българи [Михайлов, 1967, с. 99].

Проектът за независима Македония, но в коренно различен от идеите на ВМРО национален контекст, е практически осъществен в Югославия след края на Втората световна война, като първоначално той е подкрепен и от правителството на България. Този акт се оценява от българската историография като национално предателство [Ангелов, 1999], доколкото включва освен признаване на държавата Македония в рамките на югославската федерация, и признаване на специфична македонска нация, различна от българската, както и наличието на македонско малцинство в България. Тази оценка, която е доминираща в България, се основава на критериите на традиционния национализъм (представата от Сан Стефано). Въпреки това, поведението на Българската комунистическа партия (БКП) до 1963, когато тя изоставя еретичните си позиции и се връща към класическата доктрина по македонския въпрос, може да бъде разгледано и от друга гледна точка.

Вероятно тогавашното правителство е смятало, подкрепяйки проекта за създаване на Южнославянска федерация, че идеята за образуване на велика Македония в нейните рамки не е изцяло губеща за България. В най-добрия случай то е разчитало, че в условията на федерално съжителство със западния си съсед България няма да има никакво затруднение да възобнови влиянието си, благодарение на етническата си и езикова близост с македонския народ, постепенно спечелвайки го за своята национална кауза. Впрочем, по подобен начин са разсъждавали и българските националисти в периода след Междусъюзническата и Първата световна война…

Вероятно е дори БКП да е нямала друг избор в навечерието на Парижката мирна конференция, след като България губи трета последователна решителна война, нещо за което тогавашното правителство на Отечествения фронт няма никаква вина. Логично е в подобни условия официална София да няма на кого другиго да разчита за спасяване на своята териториална цялост, освен на новите си съюзници СССР и Югославия. Още повече, че тази цел е постигната, след като България успява да запази границите си от периода преди началото на войната, т.е. да съхрани Южна Добруджа, обстоятелство, поради което третата поредна военна катастрофа не е наречена от родната историография “национална”…

Колкото и вероятно обаче да изглежда всичко това, истината е, че тогавашната политика на БКП и на българското правителство се поддава на неумолимата геополитическа тенденция на отстъпление по македонския въпрос. Огромните десетилетни усилия на България да намери благоприятно решение на македонския въпрос довеждат, в крайна сметка, до огромни ... антипостижения. Главният резултат на поражението в Междусъюзническата война е разделянето на Македония, при това изцяло за сметка на България; разгромът в Първата световна война води до разцвета на идеята за македонската автономия; докато “независимостта” на Скопие става възможна след катастрофата на България във Втората световна война и след поредния й неуспешен опит за национално обединение и присъединяване на Македония. “Престараването” на БКП в политиката на помирение с Югославия в годините на социалистическия интернационализъм води пък до признаване не само на македонската нация, но и на наличието на македонско малцинство на българска територия (!)…

По такъв начин, би могло да се приеме, че политиката на българското правителство по македонския въпрос веднага след края на Втората световна война потвърждава (вероятно съвсем неосъзнато) една непоклатима геополитическа логика: всяко поражение на България в борбата за Македония неминуемо означава нова голяма крачка към нейното политическо еманципиране от “майката-родина”; точно както след Междусъюзническата и Първата световна война, така и след втория световен конфликт София е принудена да отстъпи терен на Белград в лютата им битка за Македония...

И така, през 1945 процесът на политическа идентификация на Македония е вече завършен, а трансформирането на санстефанския идеал в собственото му отрицание – вече осъществено.

Впрочем, свидетелство за упадъка на българското влияние в Македония е поведението на македонските имигранти в самата България. Не е тайна, че идеята за македонската самостоятелност е родена в България, въпреки че тя става реалност, благодарение на специфичното съотношение на силите в международен план, което възпрепятства намирането на българско решение на македонския въпрос.

“Най-многобройната македонска емиграция беше концентрирана в победена България. Тук се развиваха всички идеи по всички направления за съдбините на поделена Македония” [Ристовски, 1999, с. 503].

В България намират убежище не само привърженици на санстефанския национален идеал или на ВМРО, проповядващи политически, но не национален сепаратизъм [Пак там, с. 203], но и застъпници на “македонизма”, като например Кръстьо Мисирков, чиято книга “За македонските работи” [Мисирков, К. П., За македонските работи, София, 1903, 147 с.] излиза през 1903 именно в София, а той самият умира в България, след като е учителствал в Карлово и Копривщица [Ристовски, 1999, с. 309, 545 – 546]. Констатирайки безсилието на България да осъществи националния си идеал, македонските имигранти вземат на въоръжение своя собствена национална представа – македонизма, която не е нищо друго, освен обърнат наопаки санстефанизъм ...

Очевидно е, че ако тенденцията на геополитическо затъване в македонския въпрос не бъде осъзната от българското обществено мнение, то и в бъдеще ще продължи да бере заченатите от националните митове горчиви плодове. Като се самолиши от възможността да съхрани в подходящия момент и по подобаващ начин най-ценното от националното си наследство – истината за общия исторически корен на българи и македонци. Корен, който е съществувал далеч преди да се появят доктрини като санстефанизма в България и неговото огледално отражение (антисантстефанизъм, македонизъм) в Република Македония…

Литература:

-ANDRIOTIS, Nikolaos, The Federative Republic of Skopje and its language, “Society of Macedonian Studies”, Salonique, 1991, 80 p.

-АНГЕЛОВ, Веселин, Хроника на едно национално предателство, “Неофит Рилски”, Благоевград, 1999, 303 с.

-CHICLET, Christophe, LORY, Bernard, La République de Macédoine. Nouvelle venue dans le concert européen, « L’Harmattan », Paris, 1998, 189 p.

-ДАСКАЛОВ, Румен, Между Изтока и Запада. Български културни дилеми, “ЛИК”, София, 1998, 350 с.

-GARDE, Paul, Vie et mort de la Yougoslavie, « Fayard », Paris, 1992, 444 p.

-ИГНАТИЕВ, Николай, Записки (1875 – 1878), “Отечествен фронт”, София, 1986, 845 с.

-КАЗАКОВ, Емил, Прояви на санстефанския геополитически синдром в съвременната политика на България, в: “Международни отношения”, №4, 1999, София, с. 53 – 62.

-КАЗАКОВ, Емил, Геополитическите модели в българската външна политика: санстефанизмът, в: “Геополитика и геостратегия”, №2, 2004, София, с. 38 – 50.

-LACOSTE, Yves, La question serbe et la question allemande, in: “Hérodote”, N°67, 1992, Paris, p. 3 – 48.

-LACOSTE, Yves, dir., Dictionnaire de géopolitique, « Flammarion », Paris, 1993, 1680 p.

-LEMARCHAND, Philippe, dir., L’Europe centrale et balkanique. Atlas d’histoire politique, « Complexe », Bruxelles, 1995, 287 p.

-LORY, Bernard, La Macédoine en quête de reconnaissance, in: “Hérodote”, N°67, 1992, Paris, p. 166 – 170.

-LORY, Bernard, L’Europe balkanique de 1945 à nos jours, « Ellipses », Paris, 1996, 207 p.

-МИХАЙЛОВ, Иван, Спомени, том ІІ, Брюксел, 1965, 826 с.

-МИХАЙЛОВ, Иван, Спомени, том ІІІ, Брюксел, 1967, 1029 с.

-МИСИРКОВ, К. П., За македонските работи, София, 1903, 147 с.

-МИЧЕВ, Добрин, Македонският въпрос и българо-югославските отношения (9 септември 1944 – 1949), “Св. Климент Охридски”, София, 1994, 509 с.

-РИСТОВСКИ, Блаже, Историjа на македонската нациjа, Скопjе, 1999, 741 с.

-РУСАНОВ, Валерий, ред., Аспекти на етнокултурната ситуация в България, “Аксес”, София, 1994,

415 с.

-ВАСИЛЕВ, Васил, Българската комунистическа партия и македонският въпрос, в: Българският национален въпрос след Берлинския конгрес, “БАН”, София, 1986, с. 170 - 236

-WOLF, Jean, La Macйdoine dйchirйe (ou la renaissance yougoslave), « Cujas », Paris, 1984, 324 p.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В зората на Третото хилядолетие от общо шесте милиарда души, населяващи планетата, около 175 милиона (т.е. 3%) не живеят в страните, където са се родили (1). За последните трийсет години броят на имигрантите в света е нараснал повече от два пъти. Днес приблизително всеки десети жител на развитите западни държави е имигрант (в развиващият се – само един на седемдесет). През 1999-2004 развитите страни са приемали годишно по 2,5 млн. легални имигранти от развиващият се свят, което се равнява на 18% от общия брой на родените в развитите страни и на две-трети от приръста на населението им за този период. От тези 2,5 млн. имигранти 1,4 са се насочвали към Северна Америка и 0,8 млн. – към Европа.

Макар миграцията, като явление, да съществува отдавна, едва в последно време тя се превърна в ключов проблем на международната и вътрешната политика, особено в развитите държави, където прогресивно нараства притокът на нелегални имигранти.

Днес в държавите от Европейския съюз въпросите на миграцията са предмет на особено внимание. През 2000 в ЕС живееха 26 млн. имигранти (7% от цялото население на съюза), т.е. хора, родени извън границите на държавите, които обитават. Едно сравнение – през 1970 имигрантите са били само 14 млн. (4% от населението). Ръстът в броя на имигрантите в различните държави не е равномерен. Така във Франция, която през 1970, в това отношение, е била на второ място след Люксембург (с 5,2 млн.имигранти, т.е. 10,2% от населението) към 2000-та броят им е нарастнал незначително (до 6,3 млн., т.е. 10,3%). В Холандия обаче, делът на имигрантите е нараснал пет пъти (от 2 до 10%), а в Австрия – повече от четири пъти (от 2,3 до 9,4%). Мощният ръст в броя на имигрантите доведе до определени политически промени в тези страни, както и до възхода на популистки и откровено антиимигрантски настроени формации, като ответна реакция.

Напоследък обаче, миграционните процеси се забавят: за това сведетелства намаляването на миграционния приръст в Европейския съюз от 5,2 милиона в през първата половина на 90-те години, до три милиона през последните пет години.

Световната демографска прогноза за следващите петдесет години очертава две изключително важни за бъдещето на европейските държави тенденции: намаляване броя на коренното население и прогресивното му остаряване. Последният процес, който се изразява в нарастване дела на възрастните хора, е предизвикан от снижаването на сумарния коефициент на раждаемост и ръста на продължителността на живота и се наблюдава практически навсякъде в Европа. Днес обаче, в много европейски страни сумарният коефициент на раждаемост пада толкова рязко, че застаряването придобива непознати досега мащаби. Нещо повече, има страни, където смъртността вече надвишава раждаемостта и населението намалява.

Според оценките на Отдела за народонаселението на ООН, цитирана в “Световните демографски прогнози” от 2000-та година, през следващият половин век населението на всички европейски държави, с изключение на Албания, Ирландия, Исландия и Люксембург ще намалее. Т.е. през 2050 това население ще е по-малко отколкото през 2000. Като цяло, европейското население ще намалее за петдесет години със 124 милиона души и ще наброява 603 млн., вместо днешните 724 млн. Що се отнася до Европейския съюз, населението на 15-те по-стари страни-членки (преди разширяването от 2004) ще намалее с 37 милиона. Най-драматичен спад се очаква в Естония и България, където той ще достигне 40%. Ако говорим за големите държави от ЕС, то населението на Италия ще намалее с 25%, на Германия – с 14%, на Великобритания – с 1%. Франция е една от малкото, където се прогнозира увеличение с 4% (от 59 на 62 млн.).

Трябва да подчертаем обаче, че тези оценки се базират на определено ниво на бъдещата имиграция, изчислено на основата на миграционните тенденции от последните години. Ако имигрантските потоци бъдат ограничени, европейското население ще намалее още по-драстично: в Италия с 30% (17 млн. души), във Германия с 27% (23 млн.), за Великобритания с 8% (5 млн.). Франция отново ще се окаже единствената европейска страна, чието население, дори и при липса на имиграция, ще нарастне с 1%. Като цяло, населението на “ЕС на 15-те” ще намалее със 17%, а на Европа – с 20%.

В същото време стареенето на населението ще достигне безпрецедентни равнища. В Италия например, средната възраст ще се увеличи от 41 години (2000) до 53 години (2050), а делът на хората, по-възрастни от 65 години – от 18% на 35%. За Франция, съответните цифри са от 38 до 44 години и от 16% на 26%. При това потенциалният коефициент на поддръжка (т.е. броят на лицата в трудоспособна възраст – между 15 и 64 години, които се падат на всеки човек над 65 годишна възраст) навсякъде ще намалее двойно (т.е. от четири-пет човека до двама).

Отделът за народонаселението при Секретариата на ООН проведе и специално изследване, проясняващо доколко т.нар. “заместваща миграция” би могла да смекчи подобно драстично намаляване на населението и неговото остаряване. С това понятие се обозначава международната миграция, от която се нуждае една или друга конкретна държава за да избегне намаляването и застаряването на населението си, породени от ниската раждаемост и ниската смъртност. Тоест, става дума за имигрантски поток, който да компенсира недостатъчния ръст на населението, съхранявайки по този начин необходимото демографско равновение (2).

В това изследване на ООН се разглеждат и различните сценарии, в съответствие с които би могла да се развие демографската ситуация в редица страни в периода до 2050, като се посочва и какво влияние върху числеността на населението и неговото застаряване могат да окажат по-големите или по-малки имигрантски потоци. Разбира се, става дума само за хипотетични сценарии: някои от тях изглеждат съвършено нереалистични, но все пак анализът им е полезен, защото помага по-ясно да се осъзнае и опише демографската ситуация в отделните държави. Освен това, тези сценарии не бива да се отъждествяват с минималния, средния и максималния вариант на имиграционен ръст, предложени в “Световните демографски прогнози”.

В средата на ХХ век сумарният коефициент на раждаемост в Европа е бил приблизително 2,6 деца на една жена, както в страните от ЕС той е 2,4 (от 2,2 в Германия до 2,7 във Франция). В края на века обаче този показател навсякъде е бил под нивото, гарантиращо заместването на поколенията (2,1 деца на една жена) – в Европа и ЕС той е само 1,4, като най-ниско е нивото в Италия (1,2), а най-високо – във Франция и Великобритания (1,7). По същото време в САЩ то е било 2,0. Тоест, вече повече от трийсет години, този показател не достига нивото, гарантиращо заместването на поколенията. Потенциалният коефициент на поддръжка, който през 1950 е бил между 6 и 8 души на възраст между 15 и 64 години на всеки човек над 65 годишна възраст, днес е спаднал до 4-5 души на трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години. Все пак, според последните прогнози, през 2050 сумарният кофициент на раждаемост ще нарасне до 1,6-1,9 деца на една жена.

Петте сценария

И така, за периода до 2050 се разглеждат пет основни сценария, които са съобразени с потенциалния ръст на имиграционния поток, необходим за решаването на тежките демографски проблеми, които на свой ред са групирани според тяхната сложност. И, ако вторият и третия сценарий могат да се приемат за реалистични по отношение на определени държави, то четвъртия и петия ми изглеждат съвършено нереалистични за всички страни, но въпреки това са твърде поучителни.

Нулевият сценарий съвпада със средния вариант на “Световните демографски прогнози” на ООН, публикувани през 2000. Първият сценарий пък съвпада с усреднения вариант на световните демографски прогнози на ООН от 1998, модифициран въз основа на допускането, че след 2000 имиграцията постепенно ще спадне и дори ще изчезне. Вторият сценарий изчислява миграционния прираст, необходим на една или друга страна за избегне драматичното намаляване на населението си, като цяло. В третият сценарий е изчислен миграционният приръст необходим за се избегне съкращаването на работоспособното население (15-64 години). Четвъртият сценарий изчислява миграционният приръст, необходим за това потенциалният коефициент на демографска поддръжка да не пада под нивото: 3 души в трудоспособна възраст на всеки човек над 65 години. Накрая, петият сценарий изчислява миграционния приръст, необходим за да не спадне потенциалният коефициент на демографска подкрепа под нивото от края на 90-те години на ХХ век. Сега нека видим резултатите от изчисленията.

Първият сценарий

Без наличието на имиграция, Франция ще остане единствената европейска страна, където в периода до 2050 населението ще се увеличи, пък макар и само с 1%. В същото време, населението на Великобритания би намаляло с 5%, на Руската Федерация – с 23%, на Германия – с 28%, а на Италия – с 29%. За сравнение ще посочим, че дори и без приток на имигранти за същия период населението на САЩ би нарастнало с 31%. В същото време потенциалният коефициент на демографска подкрепа, който в края на 90-те бе приблизително 4-5 души на всеки човек над 65 годишна възраст, ще спадне през 2050 в Италия до 1,5, в Германия – до 1,8, във Франция – до 2,3, в Германия – до 1,8, във Великобритания и Русия – до 2,4.

Вторият сценарий

Всички страни и региони, които искат да избегнат опасното съкращаване на собственото си население, ще се нуждаят за тази цел от повече имигранти. Като нивото на необходимия имиграционен поток зависи най-вече от сумарния коефициент на раждаемост в съответната страна.

Франция например, ще трябва в периода до 2050 да приеме поне милион и половина нови имигранти, т.е. по 27 хиляди годишно, което е много под средното ниво на имиграцията от последните десетина години. На Великобритания ще и трябват 2,6 млн. имигранти, което също е значително по-малко от имиграниционния поток през последните години. За другите страни обаче, процентът е значително по-висок: Италия трябва да приеме 13 млн. имигранти, Германия – 18 млн., а Русия – 28 млн. За да избегнат намаляването на населението си, държавите от ЕС (имат се предвид 15-те членки преди последното разширяване през 2004) трябва да приемат 47 млн. имигранти (т.е. средно по милион годишно), а Европа, като цяло, 100 милиона. Тоест, ако за ЕС е достатъчно да поддържа нивото на имиграция от последните десетина години, то континентът, като цяло, трябва да увеличи това ниво двойно. В същото време САЩ ще се нуждаят до 2050 от само 6 млн. нови имигранти, което е значително по-малко от очакваното реално ниво на имиграция.

Към 2050 новите имигранти ще са 3% от населението на Франция и 6% - във Великобритания. В Русия обаче те ще са 23%, в Германия – 28%, а в Италия – 29%. За сравнение, през 1990 делът на имигрантите във Франция е бил 10%, в Германия и Великобритания – 6,5%, а в Италия – само 3%. От цялото население на ЕС по онова време само 6% са били родени извън границите му.

Но и при реализацията на този сценарий, позволяващ да се избегне намаляването на общата численост на населението, броят на хората в трудоспособна възраст ще продължи да спада, а потенциалният коефициент на демографска подкрепа, на практика, ще бъде същият като при предишния сценарий.

Третият сценарий

Мащабите на миграционния поток, необходим за да се избегне спада в числеността на населението в трудоспособна възраст, са значително по-високи от онези, позволяващи запазването на общата численост на населението. Така, за постигането на тази цел Великобритания ще трябва да приеме шест милиона, а Франция – пет милиона нови имигранти, т.е. до 2050 да приема по 100 хиляди души годишно. Този приток е по-голям с онзи от 90-те години на миналия век, но все пак е съпоставим с него. Съвсем различна е ситуацията в Италия, Германия и Русия, които ще трябва да приемат, съответно, 19, 25 и 33 милиона имигранти. ЕС, като цяло, ще трябва да приеме не по-малко от 80 милиона имигранти (т.е. по 1,5 млн. годишно), а Европа- 161 милиона. В същото време потребностите на САЩ се ограничават до само 18 млн.имигранта. Но, ако изброените по-горе страни действително допуснат подобен имигрантски поток, то в 2050 имигрантите (и потомците им) ще са 12% от населението във Франция, 14% - във Великобритания, 28% - в Руската Федерация, 36% - в Германия и 39% - в Италия.

Макар че през 2050 потенциалният коефициент на демографска подкрепа в тези страни ще е по-висок, отколкото при липсата ни имиграция, той ще е доста по-висок отколкото в края на 90-те години: 2,5% във Франция, 2,3 – в Италия, 2,4 –в Германия и 2,6 – във Великобритания.

Четвъртият сценарий

За да не се допусне потенциалният коефициент на демографска подкрепа да падне под 3,0 европейските държави могат да започнат да приемат имигранти малко по-късно, отколкото при предишния сценарий, но за сметка на това – в доста по-голямо количество. Така, Италия ще трябва да приеме 35 милиона имигранти между 2010 и 2050, Германия – 40 милиона, между 2010 и 2030, Франция и Великобритания – съответно по 16 и 14 милиона между 2020 и 2040. Европейският съюз ще трябва да пусне 154 милиона в периода 2015-2040, а Европа, като цяло, ще се нуждае от 235 милиона имигранти между 2025 и 2050. За разлика от нея, САЩ могат да се ограничат с приемането на 45 милиона имигранти между 2025 и 2035.

Петият сценарий

Прогресивното остаряване на европейското население може да се избегне само с наличието на достатъчно голям имиграционен поток, многократно по-голям от онзи, необходим за съхраняването на общата му численост. Това се обяснява най-вече с факта, че имигрантите също остаряват. В условията на бързо застаряване на жителите на Европа, съотношението между броя на хората в трудоспособна възраст (т.е. от 15 до 65 години) и тези над 65 години може да се запази постоянно, само ако имигрантския поток нараства със същите темпове.

Мащабите на имигрантския поток са несъизмерими нито с досегашния опит по отношение на имиграцията, нито с каквито и да било разумни очаквания. Така, за да запази потенциалния коефициент на подкрепа на равнището от края на 90-те години, Франция трябва да приеме до 2050 94 милиона имигранти, Великобритания – 60 милиона, Италия – 120 милиона, Германия – 188 милиона, а Русия – 257 милиона. Като цяло, Европейският съюз ще се нуждае за целта от 700 милиона имигранти, а Европа – от 1,4 милиарда. В същото време САЩ ще се нуждаят от 593 милиона имигранти. Разбира се, подобни цифри са съвършено нереални и този сценарий, именно поради своята абсурдност, убедително доказва, че имиграцията в никакъв случай не би могла да предотврати застаряването на населението.

Влиянието на реалната заетост

За икономиката е от значение не толкова количеството на хората в трудоспособна възраст, колкото броят на действително заетите в нея. Като нивото на реална заетост съществено се различава при мъжете и жените, в различните възрастови групи и в конкретните държави. Например, в края на 90- те във Франция на всеки човек по-възрастен от 65 години са се падали по 4,2 души в трудоспособна възраст (т.е. между 15 и 64 години), но на всеки безработен, спадащ към тези две възрастови категории, са се падали по само 2,9 работещи. Почти същата е била и ситуацията във Великобритания, където тези цифри са, съответно, 4,1 и 3,2.

В ръководеният от мен Отдел за населението на ООН бяха създадени математически модели, позволяващи да се определи, в каква степен повишаването на нивото на заетост би могло да предотврати намаляването на съотношението между броя на работещите и безработните, като при изчисляването му се прие условно, че заетостта на всички граждани на възраст между 25 и 64 години (мъже и жени) е 100%-това. Разбира се, това въобще не съответства на действителността, но изчисленията показаха, че дори и в този абсолютно нереален случай (т.е. ако предположим, че през 2050 всички хора на възраст между 25 и 65 години ще работят) съотношението между работещите и неработещите няма да се промени значително, тъй като броят на последните ще нараства бързо заради застаряването на населението. В Германия например, намаляването на този показател може да бъде предотвратено само в рамките на 24%, в Италия – на 30%, във Франция и Великобритания – на 35%.

Във Франция, към 2050, процесът на застаряване на населението ще стигне такива мащаби, че дори при запазване на постоянно ниво за заетостта, потенциалният коефициент на демографска подкрепа ще спадне от 4,4 (какъвто е днес) до 2,3, а съотношението между броя на работещите към този на безработните – от 2,9 до 1,5. Дори ако през 2050 всички мъже и жени на възраст между 25 и 64 години работят, на всеки който не работи ще се падат само по двама работещи. Тоест, повишаването на заетостта, само по себе си, не може да се разглежда като дългосрочно решаване на проблема със застаряването на населението.

Заключение

Както се вижда от изложените по-горе сценарии, при нисък сумарен коефициент на раждаемост, предопрелящ спада в числеността на населението и бързото му остаряване, притокът на имигранти в Европа би могъл да предотврати (поне частично) в някои случаи намаляването на общата численост на населението, както и на трудоспособната част от него. Но застаряването на европейското население е неизбежно, независимо от мащабите на имиграционния поток. Ако, както досега, мъжете продължат да се пенсионират на 65 години, то през 2050 на всеки европеец над тази възраст ще се падат не четирима (както е днес), а само двама работещи. В това отношение повишаването на заетостта се оказва половинчата мярка, която въобще не решава проблема.

Както сочат демографските разчети, потенциалният коефициент на демографска подкрепа от края на 90-те години ще може да се запази до 2050, само ако горната граница на пенсиониране бъде увеличена във Франция до 74 години, във Великобритания – до 72 години, в Русия – до 73 години, а в Германия и Италия – до 77 години.

Процесите на съкращаване на населението и неговото остаряване поставят нови проблеми, за чието решаване е необходимо радикално да се преразгледа правителствената политика в тази сфера, както и повечето сега действащи програми, които трябва да съответстват на целите, които Европа преследва в дългосрочен план. За да се запази демографското равновесие в страните, където населението прогресивно застарява трябва преди всичко да се промени пенсионната възраст; нивото на заетост; нивата, разновидностите и характера на отчисленията в пенсионните фондове и системите за медицинско обслужване на възрастните хора, както и плащанията, които те осъществяват; програмите, касаещи международната миграция (и преди всичко – „заместващата миграция”).

Бележки:

Данните са на Отдела за населението на ООН и са публикувани през 2002. По-долу се цитират предимно резултатите от изследването на Отдела за населението на ООН: “Може ли заместващата миграция да реши проблемите с намаляването и застаряването на населението”, публикувани в края на 2001.

* Авторът ръководи Групата за изучаване на смъртността и миграциите към Отдела за населението на ООН

{rt}

Най-важното международно събитие в зората на ХХІ век – иракската криза, доведе до рязко нарастване на интереса към енергоресурсите на Каспийския регион, давайки нов импулс на политическите битки за маршрутите на техния износ.

Нека напомним, че в района на Каспийско море се намират около 3% от световните петролни запаси (в Северно море – 2%, а в Близкия изток – 65%) и 4% от тези на природен газ (в Северно море – 27%, а в Близкия изток – 34%). От което следва, че петролните и газови ресурси на региона eдва ли могат да бъдат в основата на енергийната сигурност на водещите държави на планетата и, особено, на САЩ. Но, като спомагателен резерв, каспийските енергийсни ресурси действително биха били полезни, предвид очертаващите се и все по-неизбежни нови кризи в Близкия и Среден изток, както и заради очевидния стремеж на САЩ (чиито нужди от енергоносители прогресивно нарастват) да се освободят от зависимостта си от близкоизточния петрол и от капризите на ОПЕК. Важна причина за нарастването на интереса към каспийския петрол и газ е разширяването на Европейския съюз за сметка на нестабилните и лишени от собествени енергийни ресурси държави от бившия комунистически блок, които са разположени сравнително близо до Каспийския регион. Що се касае до динамично развиващите се страни от Далечния изток и Югоизточна Азия, те полагат огромни усилия за да си гарантират не само сегашните, но и потенциалните бъдещи доставки на енергоносители от района.

От друга страна обаче, самият Каспийски регион с основание се приема за доста “рисков”, а засега не се забелязва трайна тенденция към решаването на сложния комплекс от проблеми, свързани с него. Става дума за следното: тлеещите конфликти, които могат да бъдат възобновени поради растящата милитаризация на региона; липсата на общоприети и международно легитимни правила за разпределяне на енергийните ресурси на Каспийско море и приемането на правния му статут; разногласията по маршрутите на основните петроло- и газопроводи в региона.

Русия все още запазва сравнително добри позиции в него, тъй като основните маршрути на петролния и газов трафик минават през нейна територия. Така например, почти 95% от казахстанския петрол се изнася през Русия. Това, доскоро неоспоримо, руско лидерство на енергийния пазар на ОНД се дължеше най-вече на слабостта на конкурентите. Но с консолидацията на икономическите и политически системи на каспийските държави, ангажирането на региона в глобализационните процеси и появата там на големите западни транснационални корпорации постепенно формира качествено нова ситуация, в която руснаците са принудени със зъби и нокти да бранят позициите си във все по-изострящата се конкурентна борба. Това се отнася най-вече за експлоатацията на старите и изграждането на нови нефто- и газопроводи, обслужващи световните пазари на енергоносители. Освен това участниците в петролната игра често следват различни географски ориентири в глобалните енергийни проекти. Като включват в сметките си не само печалбата от петролния транзит през своята територия, но и евентуалните политически дивиденти, свързани с контрола над енергийните комуникации от Каспийски регион. Очевидно е също, че изборът на един или друг маршрут поставя каспийските държави в определена зависимост от страната, през която ще се изнася петролът или газта. Поради това те се стремят да диверсифицират въпросните маршрути. Именно в тази посока се разгръща и съперничеството между Русия, Турция и Иран за маршрута, по който каспийските енергоносители ще се изнасят на световните пазари. Подобен спор не можеше да не доведе до изграждането на няколко петроло- и газопровода в региона.

Руският маршрут (Баку-Новоросийск) очевидно е най-надеждния, в сравнение с останалите, но не решава изцяло проблема за доставката на каспийски петрол на световния пазар, поради ограничения си капацитет. Освен това, според Анкара, той създава проблеми със сигурността в черноморските проливи.Турските власти смятат, че дори и най-незначителната авария в зоната на Проливите може да доведе до екологична катастрофа и затова още преди повече от десет години въведоха нов режим за преминаване на корабите. Той забранява минаването на кораби без съответната застраховка през черноморските проливи, които Анкара вече нарича “турски” – Истанбулския (Босфора) и Чанаккале (Дарданелите), и въвежда принципа на “неограничената застраховка” – т.е. пълна компенсация в случай на авария, възникнала по вина на чуждестранните кораби и нанесла вреди на околната среда. В това отношение, Турция се опира на Конвенцията за черноморските проливи, подписана през 1936 в Монтрьо от Великобритания, Турция, Франция, СССР, България, Гърция, Румъния, Югославия, Япония и Австралия. Конвенцията определя международния навигационен режим в Проливите, предоставяйки на Турция специални права за гарантиране сигурността на преминаване на корабите. В сегашните турски действия обаче, се съдържа ясен политически подтекст: руският маршрут за доставка на каспийския петрол на световните пазари, противоречи на интересите на Анкара, както впрочем и на определени западни компании, а също на част от азърбайджанския и грузинския елити, ориентиращи към Запада и Турция.

Иранският вариант, макар да е икономически и географски изгоден, не устройва (по разбираеми политически съображение) Съединените щати. Както е известно, Вашингтон отдавна обвинява Техеран във всички смъртни грехове: че поддържа международния тероризъм и съпротавата срещу американската окупация на Ирак, че осъществява тайна програма за ядрено въоръжаване, както и, че там управлява откровено авторитарен режим, макар че (имайки предвид близкоизточната специфика) иранската политическа система може да мине за относително демократична. Не е чудно, че непосредствено след 11 септември 2001 САЩ включиха Иран в прословутата “ос на злото”.

Накрая, остава турският маршрут, или проектът за т.нар. Основен експортен тробопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, който в общи линии бе завършен през май. Именно с него свързват основните си надежди правителствата на Азербайджан, Грузия и Турция. Спонсори на проекта са азербайджанската ГНКАР (35%), поелата функциите на оператор “Бритиш Петролеум” (26%), американската UNOCAL (8%), норвежката STATOIL (16%), турската ТРАО (5%), японската ІТОСНІ (3%), американо-саудитската фирма Delta Hess (2%) и италианският концерн ENI (5%). Според президента на ГНКАР Натик Алиев, най-големият успех за страната му е убеждаването на останалите, че “това е рентабилен и конкурентноспособен икономически, а не политически (както се опитваха да го представят) проект”. Маршрутът Баку-Джейхан обаче, има доста недостатъци. Той е най-дългият от всички (1994 км) и изграждането му изискваше огромни разходи (по някои оценки над 3 млрд. долара). Освен това е силно уязвим, поради все още неразрешените конфликти в Карабах и населените с кюрди североизточни райони на Турция. И тъй като този маршрут, на практика, оставя Русия и Иран встрани от петролния трафик, той очевидно е силно политизиран: в Москва например го разглеждат като ясно доказателство за американската стратегия на “сдържане” на Русия. Между другото, активната си подкрепа за практическата реализация на южния “турски” маршрут демонстрираха ключови фигури от американския политически елит като Хенри Кисинджър или Ал Гор, ползващи се със симпатиите на проеизраелското лоби в САЩ, което също е добре настроено към Турция и Азербайджан (през последните години тези две страни задълбочиха икономическите си връзки с Израел). Турският маршрут бе подкрепен и от традиционно антируски настроеният американски геополитик Збигнев Бжежински, който е консултат на петролния гигант Амоко.

Като алтернатива на “руския” маршрут (както впрочем и на Баку-Джейхан), Анкара разглежда тръбопровода Баку-Батуми (дълъг 986 км и изграден още в началото на миналия век), който турците разчитат да възстановят и модернизират. От Батуми азербайджанският петрол (до 55%) ще се доставя с танкери до някое от турските черноморски пристанища, а оттам – в средиземноморското пристанище Джейхан. Впрочем, американските компании вече усилено строят в Батуми огромен модерен терминал. Освен това, като един от най-вероятните маршрути за износ на основното количество каспийски петрол се очертава този между Баку и Супса (Грузия), който бе открит през април 1999. Дължината му е 830 км, а максималната пропусквателна способност е 115 хиляди барела дневно.

Между другото, големите западни петролни фирми съвсем не подкрепят безусловно “турския” маршрут. За тях е по-изгодно наличието на поне няколко различни маршрута за износа на петрол и природен газ, предвид потенциалната политическа нестабилност в Турция и (най-вече) в Задкавказието. Освен това петролните корпорации, които участват активно в разработването на каспийските нефтени находища, нямат никаква сметка да развалят отношенията си с Москва, тъй като са силно заинтересовани и от руския петрол и природен газ.

На свой ред, основните руски енергийни корпорации също подкрепят идеята за много алтернативни маршрути, по които петролът и газта да се доставят на световните пазари. Разбира се, за Русия би било крайно неизгодно собственият и петрол да се изнася са запад по маршрути, съзнателно заобикалящи нейната територия – това би се отразило негативно на експортните възможности на страната и би довело да спад на валутните постъпления, които (също както и по съветско време) зависят не от развитието на високите технологии, а именно от износа на суровини и енергоресурси. Така или иначе, Русия не успя да попречи на изграждането на петролопровода Баку-Джейхан, именно защото той бе финансово подкрепен от САЩ. Засега руските енергийни компании (както и руската хазна) все още не усещат последиците от това, само защото каспийските държави все още не успяват ефективно да диверсифицират трафика на своите енергоносители към Европа, заобикаляйки Русия, или пък да го пренасочат на изток. Пример за това е нереализираният проект за Трансафганистанския транспортен тръбопровод, който бе замислен навремето (т.е. през първата половина на 90-те години) като компонент на т.нар. “нов път на коприната” – от постсъветска Централна Азия, през Афганистан, към пристанищата на Индийския океан и оттам на Запад. Между другото, прословутото движение Талибан бе създадено (и успя да дойде на власт в Афганистан) от пакистанските и американски специални служби именно за да гарантира сигурността на този маршрут. През март 1995 президентът на Туркменистан Сапармурад Ниязов и тогавашната пакистанска министър-председателка Беназир Бхуто подписаха в Исламабад меморандум за изграждането на газопровод от Туркменистан до Пакистан през афганистанска територия от консорциума “UNICAL-DELTA” (обединяващ американската UNICAL и саудитската DELTA Oil Company). Освен газопровод, консорциумът планираше и изграждането на петролопровод с дължина 1400 км. По-късно (през май 1996) към меморандума се присъедини Узбекистан, а след него и руският гигант Газпром. Проектът обаче пропадна поради новото изостряне на гражданската война в Афганистан, където армиите на Ахмед-шах Масуд и Рашид Достум си оспорваха контрола над така планирания търговски и петролно-газов коридор.

След свалянето на талибаните през 2001, туркменският президент Ниязов направи опит за реанимирането на проекта, който бе подкрепен от казахстанския лидер Нурсултан Назарбаев, предложил изграждането на тръбопровод от Казахтан, през Туркменистан, Афганистан и Пакистан, до Индия.

Дължината на този тръбопровод, който по замисъла на Назърбаев, трябваше да доставя петрол от каспийското находище Каражанбас(Западен Казахстан) до Индийския океан, беше около 4 хиляди км. За това, че подобен проект едва ли е по силите на Казахстан, сведетелства горчивият опит на Китай, който от 1997 насам въобще не е напреднал в изграждането на петролопровод със същата дължина. Освен това, транзитът през Афганистан е свързан с безброй рискове, тъй като за мир в тази държава въобще не може да се говори. В крайна сметка, Казахстан, както и останалите участници в проекта, така и не успяха да намерят достатъчно мощни (и готови да рискуват) спонсори.

Сегашната ситуация в Каспийския регион е доста неясна. Русия, както и другите постсъветски държави, разполагащи с различен потенциал и преследващи различни цели и приоритети, трудно биха могли да провеждат някаква съгласувана политика. Освен това, само някои от реалните и потенциални участници в каспийската “игра” са заинтересовани от разработването на петролните и газови находища в региона, докато други очевидно не са. Към първата група спадат Азербайджан, Грузия, САЩ, Турция, Китай и (в последно време) Русия. Към втората – Туркменистан и Иран. Има обаче и трета сила, която би могла да се включи в геополитическите процеси в Каспийския регион. Това е ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол), за която е неизгодно крехкият ценови баланс на световния нефтен пазар да рухне, ако на него се появят големи количества каспийски петрол. Можем обаче да предположим, че ако този петрол все пак се стигне до пазара (независимо дали на западния, или на източноазиатския) ОПЕК ще се опита да постави процеса под свой контрол.

Не може напълно да се изключи и перспективата за евентуалното подобряване на отношенията между САЩ и Иран, което може съществено да промени обстановката в Каспийския регион и да се превърне в много сериозно предизвикателство за руските интереси там. Защото пряка последица от подобна нормализация ще бъде появата на регионалната сцена на играч, притежаващ голям икономически и военно-политически потенциал и представляващ сериозен конкурент на Русия на петролния и газовия пазари.

Като цяло, съперничеството между основните каспийски “играчи” ще се усили и ако се потвърдят прогнозните данни за петролните запаси на Каспийско море и неговите недра. Залозите моментално ще се повишат, а заедно с тях и опасността от сериозен конфликт на политическите и икономически интереси на конкуриращите се страни – както регионални, така и разположени извън региона. В крайна сметка обаче, каквито и да са резултатите от проучванията на енергийните запаси (дори те да се окажат по-оптимистични от очакваните) в Каспийския регион, последният едва ли ще се превърне в “нов Персийски залив”, нито пък ще придобие по-голямо геопостратегическо значение от него, независимо от това, колко ще се повиши (като следствие от прокламираната от САЩ война с международния тероризъм) собствения му “рейтинг и независимо от повишения интерес на развитите икономически държави към каспийските енергоносители като възможна алтернатива на близкоизточните.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Както е извество, в края на март президентът Ширак прие в Париж немския канцлер Герхард Шрьодер, руския президент Путин и министър-председателя на Испания Сапатеро. Така, за първи път, към организираната от Елисейския дворец поредна среща между лидерите на Германия, Франция и Русия (тези срещи се провеждат редовно, откакто трите страни заеха обща позиция по иракския проблем), се присъедини и Испания, превръщайки се в четвъртия член на тази своеобразна нова геополитическа ос.

Какъв е европейският залог в сътрудничеството между тези четири държави? Каква роля могат да изиграят те в укрепването на европейската политическа конструкция, както и в стратегическото сътрудничество между Европейския съюз и Русия? Днес Старият континент преживява решаващ момент в своята история. Или Европа ще съумее да си гарантира политическо съществуване и стратегическа независимост, или нейното нарастващо напоследък политическо влияние ще се ограничи в рамките на съюза на 25-те европейски държави, който ще си остане просто една разширена зона на свободен икономически обмен. Според мен, от стратегическа и геополитическа гледна точка, Европа не може да се изгражда разумно и в дългосрочна перспектива, ако не включи в този процес и Русия. За да създаде една сигурна и просперираща Европа, без да загуби контрола върху снабдяването с енергийни ресурси, да постигне самостоятелност в областта на авиацията и усвояването на космоса и успешно да развива своите транспортни инфраструктури, Европейският съюз се нуждае от Русия, също както и Русия се нуждае от него.

Заедно с Русия, ние, европейците сме в състояние да призвеждаме най-добрите в света самолети от пето поколение (нека напомня, че Rafale и Eurofighter принадлежат към четвъртото поколение), както и самостоятелно да произвеждаме и изстрелваме в Космоса на навигационни и разузнавателни спътници. Така, благодарение на френско-немско-руското сътрудничество, през март 2005 бе изведен в орбита първият разузнавателен спътник, изстрелян от космодрума в Плесецк.

Испания, Франция и Германия могат да окажат рещаващо влияние върху политиката на ЕС към Русия. Формално, между Брюксел и Москва има стратегическо партньорство, но всъщност стратегическо е само названието му. Просто защото в него липсват или не се развиват достатъчно основни стратегически сфери, като например енергийното сътрудничество. В същото време утвърждаването на проекта за европейска конституция очевидно не може да гарантира стратегическата независимост на Европа, доколкото предполага съвместимостта на европейската отбранителна политика с отбранителната политика на НАТО (чл.1-41). Разбира се, трябва да продължим да поддържаме тесни връзки с американските си приятели, но не можем още дълго да разчитаме на една външна сила да гарантира нашите жизнени интереси и сигурност, по простата причина, че въпросните жизнени интереси са такива само за нас, самите, но не и за американците.

Европа се нуждае от мощен политически “мотор”. Испания, Франция и Германия притежават необходимата критична маса за да играят тази роля, полагайки основите на “европейската мощ”, която ще помогне за установяването на необходимия силов баланс в международните отношения. От друга страна, през ХХІ век приносът за Русия в това отношение ще бъде решаващ, не само защото в южните и райони е разположена основната ос на добив и транспортиране на изключително ценни енергоносители за икономиките на ЕС и Азия, но и заради ролята и на своеобразен мост, свръзващ Европа с единствения на планетата регион, който демонстрира (с изключение на Япония) мощен икономически и демографски ръст – Тихоокеанската зона.

Както ни напомня Гюнтер Грас, Германия отново стана суверенна държава след сключването на прословутото споразумение “4+2” през 1990. Историческата страница най-сетне бе обърната. Но външната политика на обединена Германия все още се колебае между традиционната стратегия за разширяване на влиянието на Изток и реалната европейска политика. В този смисъл, сегашният момент действително е решаващ. Путин изглежда готов да превърне стратегическото сътрудничество с Европа в свой приоритет – неслучайно без всякакво колебание той подкрепи съвместната френско-немска позиция по време на иракската криза. Необходимо е обаче и страните-членки на Европейския съюз да определят своите позиции по основните стратегически въпроси.

За съжаление, френските медии твърде често игнорират стратегическия потенциал на сътрудничеството между ЕС и Русия. Да, ние действително сме длъжни да критикуваме нарушаването на човешките права в тази страна, но е нечестно и много глупаво систематично да пренебрегваме стратегическите предимства на сътрудничеството между Брюксел и Москва. Континентална Европа има различни, в сравнение с англосаксонските държави, социални и икономически традиции и модели.

Опирайки се именно на тях, можем да помогнем глобализацията да придобие едно по-човешко лице, да избегнем унищожителния цивилизационен сблъсък и да установим (на основата на общите икономически и културни интереси) по-тясно сътрудничество с арабско-мюсюлманския свят. Испания, освен със своето геополитическо положение в Средиземноморието, представлява определен интерес за обединена Европа и от друга гледна точка. Тя е своеобразен мост за икономическо и културно сътрудничество с американския континент, където прогресивно нараства броя на неговите испаноезични жители.

От друга страна, околорейнското пространство на Европа, където в продължение на векове са се смесвали латинското и германското влияния, може да изиграе ключова роля в стратегическите планове на Стария континент. Неслучайно именно в рейнския град Баден-Баден вече няколко години заседава германо-руски форум, който от следващата година ще стане тристранен – т.е. в него ще се включи и Франция. Що се отнася до Страсбург, този град (както сполучливо отбелязва Томи Унгерер) “за първи път в многовековната си история се оказва подходящото място в подходящото време”. В бъдеще той трябва да стане истински център за приемане на политически решение, чиито инициатори ще са големите и малки държави от нашия континент, искрено стремящи се да оставят в наследство на своите потомци една Европа, достойна за грандиозните задачи и предизвикателства на ХХІ век.

* Авторът е президент на Асоциацията “Париж-Берлин-Москва”, повече за него – вж.Геополитика, бр.2/04.

{rt}

Провалът на гръцко-сръбско-българската среща в Атина от септември 1991 е обект на значителен интерес от тогавашните медии. Въпреки това, той не надхвърля злободневието на деня. Липсват аналитични коментари, които да потърсят неговото значение в рамките на регионалния “баланс на силите”. Всъщност събитието е преломна точка в българо-гръцките отношения. Въпреки това, то остава сякаш незабелязано както от авторите, симпатизиращи на гръцката балканска политика от периода, така и от такива, които имат открито критично отношение към нея. Причината може би се крие във кръвопролитното разпадане на Югославия, предизвикало най-голямата криза не само в региона, но и на европейския континент след края на Втората световна война. На нейния фон гръцко-българските отношения губят значението, което са имали през 80-те години. Тогава двете страни въпреки, че са от двете страни на идеологическата барикада (и че едната е член на Северноатлантическия, а другата – на Варшавския пакт), развиват изключително близки връзки. Те се афишират с многозначителния израз – “фактор за стабилност” на полуострова и намират официален израз в българо-гръцката декларация от септември 1986.

Подобно развитие на нещата е необяснимо от гледна точка на идеологическите категории на студената война, но пък е съвсем ясно при използване на геополитическата методология. България и Гърция имат общ проблем, породен от претенциите на Югославия за наличие на “македонски национални малцинства” на тяхна територия. Претенциите са характерни за целия период след края на студената войната, един от резултатите на която е и узаконяването в Югославия на изкуствено изобретената “македонска нация”. Пропагандата създава притеснения в София и Атина и според някои наблюдатели още в края на 60-те години те формират неофициален съюз зада и се противопоставят. Смъртта на Тито през 1980 поставя на изпитания вътрешното сцепление в югославската федерация. По традиция, в такива случай започва да се провокира напрежение със съседните страни. През октомври 1983 ръководителката на югославското федерално правителство Милка Планиц връчва меморандум по “македонския проблем” в Атина. Югославската пропаганда надхвърля границата на Балканския полуостров и засяга дори българската емиграция в Северна Америка. Гръцката реакция е рязко коригирана “да защитава правата си върху националното, историческото и културното наследство на Македония”. Българската не е така публично афиширана, но е в същата посока. По същото време двете страни имат и затруднени отношения с друг общ съсед – Турция, които се изострят в средата на 80-те години. Ситуацията е класическа за учебниците по геополитика. Точно такъв е и отговорът на София и Атина. Те предприемат координирани действия, типични за едно геополитическо партньорство.

Първоначално, краят на студената война, настъпил през декември 1989, сякаш не променя положението. В Югославия разглеждат промените в западната си съседка предимно през призмата на възможността отново да бъде поставен македонския въпрос. От друга страна политическите отношения между Гърция и Югославия са на най-ниската си точка в целия следвоенен период. Наред с това България заявява желание за по тесни контакти с Европейската общност, а член на общността, с когото граничи, е именно Гърция. Тоест, налице са предпоставки за запазване на линията на съгласуване на поведението между София и Атина. Геополитическото партньорство се запазва и при променената международна среда. То издържа успешно първата си проверка в Копенхаген, където между 5 и 29 юни 1990 се повежда среща на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) за човешките права.

На пленарната сесия на 22 юни, Югославия обвинява България и Гърция в “брутално нарушаване правата на македонските малцинства” и разпространява специален меморандум. Ръководителят на българската делегация, Иван Гарвалов отхвърля твърденията им и пита, какво е станало след 1945 с намиращото се на територията на СР Македония, българско население от 1,2 милиона души. В същият дух е и раздаденият от български правозащитници меморандум. Всъщност, това е първото официално българско изявление след края на Втората световна война, че в СРМакедония има българи. По тази причина някои дипломати изразяват изненада, че толкова години никой български държавник не е споменавал за тежкото положение на българите в Югославия. На 25 юни се изказва гръцкия представител, характеризирайки югославското поведение като “мотивирано от вътрешнополитическото в страната, което води до манипулиране на механизмите и принципите на колективните усилия за постигане на действително зачитане на човешките права и правата на малцинствата”. В случая се наблюдава паралел между намеренията на България и Гърция за известна стагнация в отношенията с Югославия, като София оставя Атина да бъде водеща при твърдия подход към Белград и Скопие. Общият интерес позволява отново да се пропагандира тезата, че българо-гръцките връзки са “фактор на стабилност” на полуострова на фона на задълбочаващата се криза в Югославската федерация.

Единодействие се наблюдава и на срещата на шестте балкански министрите на външните работи в Тирана на 24 и 25 октомври 1990. Според доклада на първия български дипломат Любен Гоцев, Югославия демонстрира невъздържана и крайна позиция към Гърция, както и негативни промени в отношението си към българската страна. По-важното в случая е, че единствено Гърция подкрепя всички български предложения, като гръцки дипломати кулоарно споделят, че имат инструкция за тясно сътрудничество с българската делегация.

Според външни наблюдатели, онова, което обединява двете страни продължава да е югославската претенция за македонски малцинства. В същото време, по-прецизният поглед не може да не забележи, че проблемът се тълкува различно - Гърция въобще отрича македонския въпрос, а България неофициално смята “славяноговорещото население” в Гърция за българско – различие, което носи зародиш на бъдещ конфликт.

Гръцко-българският съюз започва да се разхлабва през ноември. Както в другите членове на Югославската федерация, Социалистическа Република Македония организира първите си многопартийни избори. Най-активна от новите партии е ВМРО-ДПМНЕ (Демократична партия за македонско национално единство). Тя запазва традиционната антибългарската реторика, но основното и послание е насочено срещу сърбите. Дейността и се развива на фона на задълбочаващ се стремеж за преосмисляне на събитията от най-новата история, голяма част от която е изпълнена с преследване на пробългарските чувства сред населението. ВМРО-ДПМНЕ е за излизане от Югославия и за независима македонска държава, което също са посреща със симпатии от българската общественост.

Първият тур на изборите дава добри шансове на ВМРО-ДПМНЕ. Веднага след него в България идва гръцкия външен министър Андонис Самарас. На тръгване от София той изразява задоволство от срещите, както и, че отношенията между България и Гърция могат да се превърнат в “стабилизиращ фактор на Балканите”. В светлината на по-късни реакциите на Самарас, може да се приеме хипотезата, че България му е дала някакви обещания за съгласувани действия при евентуално задълбочаване на дезинтеграционните процеси в Югославия.

След като изборите в СР Македония се печелят от привържениците на македонската независимост, към тях започва да се демонстрира симпатия на различни нива в София. На 25 януари 1991 Македония става поредната югославска република, провъзгласила своя суверенитет с декларация на новоизбрания парламент. В отговор, Белград излиза с официален демарш, обвинявайки София като “подстрекател” на тези действия, както и в провеждането на “антиюгославска” и “антимакедонска” политика. Югославската армия се активизира в посока Македония и българската граница. На 27 февруари БТА разпространява официална декларация на българското правителство, че “…българо-гръцкото сътрудничество не е в ущърб на никоя друга държава. България не възнамерява да възпрепятства утвърждаването на държавността на СР Македония ...и приема за законен акт нейната “Декларация за суверенитета”...и няма да има териториални претенции”. Според премиера Димитър Попов, само твърдата българска позиция е предотвратила въоръжена акция на ЮНА в Македония. Последната е спряна малко след полунощ, няколко часа след огласяване на декларацията и потвърждаване на българската готовност за действие пред спешно пристигналия югославски посланик. Обявяването на македонския суверенитет, дотолкова изостря ситуацията, че обичайните начини за постигане на дипломатически цели: убеждаване и компромис са неприложими и се затова прилага следващото средство: заплаха от употреба на сила.

Гърция също не остава безучастна и на 11 март 1991 обявява югославския заместник-консул в Солун, Сашко Теодоровски за “персона нон грата”. В отговор Югославия също гони гръцки дипломат. Радиостанция “Дойче Велле” коментира - “открай врем гръцко-югославските отношения бяха влошавани по т.нар. македонски въпрос”. Впоследствие ще бъде дадена оценката, че най-значима слабост на гръцката външна (и, в частност, балканска) политика от този период е нейната “македонизация”, т.е. поставянето и в зависимост от спора между Атина и Скопие. Българската преса също констатира налагането на “македонизацията” като доминанта в двустранните отношения по време на посещението на югославския външен министър Лончар в София пред април 1991.

По същото време в Атина е сръбският президент Милошевич. Той отказва да отговори на многото въпроси по проблема с аргумента, че е в качеството си на сръбски президент, а не на югославски представител. Всъщност, Милошевич е първият югославски политик, който при посещение в Гърция не използва нито веднъж понятията “македонец, македонска нация или македонски въпрос”. Очертава се началото на постепенна еволюция от гръцко-югославски, към гръцко-сръбски отношения, което в дългосрочен план не може да не се отрази и на отношението на България към двете страни.

В същото време започващото разцепление на Югославската федерация показва колко крехки са гръцко-българските отношения. На 2 юни Гърция критикува Югославия и Македония по македонския въпрос, и отново определя гръцко-българските отношения като “важен стабилизиращ фактор на Балканите”. Само два ни по-късно обаче, нещата изглеждат съвсем различно. Българският министър на правосъдието лети до Гърция за среща с колегата си. Самолетът е на българската компания “Балкан”, но е даден под наем и носи означенията на наемателя си “ПАН ЕР Македония”. Името се приема като предизвикателство към Гърция. Следва скандал, протест и отказ гостът да бъде. Гръцката преса съобщава за “българско предизвикателство с македонски самолет”. Българските медии само информират за инцидента без да коментират. Още същия ден, българският външен министър Вълков изпраща писмо до министъра на правосъдието на Гърция, в което изразява дълбоко съжаление и заявява категорично, че зад инцидента не стоят никакви политически мотиви.

На фона на военните действия в Хърватия, на 28 и 29 август се провежда неофициална среща на остров Санторини на външните министри на България, Гърция и Италия. Домакинът Андонис Самарас представя идеята за сключване на двустранен договор за приятелство, “за да усети България, че е защитена нейната сигурност”. Трите страни декларират, че нямат териториални претенции към Югославия, макар да са единодушни, че тя няма да просъществува в сегашния си вид. По повод предстоящия на 8 септември референдум за независимост в Македония, България и Гърция потвърждават, че нямат желание да се говори повече за “единна македонска нация” или “македонски малцинства”. България обаче стои твърдо зад македонската независимост Което е потвърдено от президента Желев в интервюто му за мюнхенския вестник “Зюддойче Цайтунг”, излязло на 30 август. Той е пределно ясен - “признаваме правото на самоопределение за Словения, Хърватия и Македония” Отношението към Македония е “признаване след референдум… непризнаване на измислената от Коминтерна македонска нация… не искаме да се месим във вътрешните работи на Македония”. Към това се добавя и по-широко отваряне на границите. Така формулираните три точки имат характер на дългосрочна позиция, която впоследствие се приема от всички български правителства.

72% ог жителите на Македония участват в референдума от 8 септември 1991, като 95 % от тях подкрепят независимостта на републиката. При обявяване на предварителните резултати, българският външен министър Виктор Вълков е в Женева. Той обявява, че в близките седмици България ще признае на Македония същите права “като на другите републики” след необходимите процедури и, че се очаква посещение на македонския премиер Никола Клюсев в София. Пред Франс Прес, Вълков напомня и българската позиция, че София не признава съществуването на т.нар. “македонска нация”. На Европейският форум за правата на човека в Москва, той дава уверения, че България е за решения “в рамките на съществуващите национални граници”. Връщайки се в София, министърът докладва пред съвместно заседание на парламентарните комисии по външна политика и национална сигурност на 13 септември. Заседанието надхвърля обичайното си предназначение, поради което на него присъстват и премиерът Попов и началникът на президентската канцелария. Съгласуваното решение е: “България трябва да подкрепи идеята за държавността на Македония, след като тя провъзгласи своята независимост, но не и македонската народност, както и че това не би навредило на отношенията ни с други съседни балкански държави”.

Съседната държава, която не назована, е Гърция Тя демонстрира крайна чувствителност по отношение на референдума и още същия ден обявява, че няма да признае независима държава, носеща името Македония и бъдещите им връзки ще бъдат увредени от такова име. На 9 септември гръцкият външен министър Андонис Самарас лансира името “Федерална република Скопие”. Гърция спешно предлага тристранна среща с България и Сърбия на 19 септември по обстановката на Балканите. Предвидените участници са гръцкият премиер Мицотакис, българският – Попов и сръбският президент Милошевич. В духа на фактическото българо-гръцко геополитическо партньорство страната ни приема. На 10 септември, в Москва, Вълков разговаря и с Будимир Лончар, обсъждайки двустранните отношения и подробности по предстоящата среща на правителствените ръководители в Атина. Гръцкият печат приветства идеята. Според близкия до ПАСОК вестник “Та неа”, оповестена ден след референдума, срещата е ясно послание към Скопие, че Атина е успяла да изгради мост между София и Белград. Според близкия до управляващата партия Нова Демокрация вестник “Елефтерос типос”, предстоящата среща е от голямо значение за формирането на ново равновесие на Балканите, като общ фактор на трите страни е непризнаването на македонската нация, а на Атина и Белград - и на македонската държава. Пресата определя като решаваща, за организиране на тристранната среща, роляна на Самарас, успял да убеди Милошевич. Поставянето на въпроса по този начин създава определени притеснения в България. Президентът Желев е категоричен в спомените си, че единствената точка от дневния ред на планираната среща е била съдбата на Македония. Той описва реакцията си по следния начин: “Аз веднага се възпротивих и поканих премиера Димитър Попов на разговор. Той бе готов да замине и даже ми се стори малко ентусиазиран… Обясних му, че дори самото отиване е нещо много грозно, независимо какви позиции ще се отстояват там…, за всеки случай аз вечерта направих телевизионно изявление, защо не трябва да се прави подобна среща” . Президентското обръщение от 14 септември се опитва да надхвърли македонската тема и формулира българските условия за участие в тристранната среща, които на практика са цялостна позиция по югославската криза:

България няма да се опитва да се възползва от трудностите на Югославия;

Ненамеса във вътрешните работи на Югославия;

Признаване правото на самоопределение до степен независимост на югорепубликите

С това президентът (изразяващ, разбира се, мнението на цял екип) завършва започнатото в началото на месеца изработване на цялостно отношение към ставащото в съседната държава. Конкретно за срещата в Атина, според обръщението, е редно да участва и Македония.

На другият ден сръбската преса цитира Желев, че България няма да се меси във вътрешните работи на Югославия, но премълчават идеята за включване на Македония в срещата в Атина. Гръцката реакция е много по-болезнена. Вестник “Вима” в статията “Искат и Солун” (публикувана на 15 септември) изнася твърдения за различия между българския президент и премиер по външнополитически въпроси, позовавайки се на изявления на съветници на Желев. Самарас изразява болезнено разочарование. Говорителят на българското външно министерство му отговаря на 16 септември: “България приема становището по време на разговорите да се обсъждат актуални въпроси от взаимен интерес във връзка с обстановката на Балканите, без да се засягат интересите на трети неприсъствуващи страни”. Той обявява, че на следващия ден у нас ще пристигне македонския премиер Никола Клюсев. Медиите получават и декларация, че България признава “волята на гражданите на Македония”. Според някои изследователи, в този ден България признава независимостта на Македония. Твърдението не е точно, но е симптоматично за значението на декларацията. От този момент, в международен план, България вече се разглежда като застъпник за македонската независимост. Не по-малко симптоматично е, че първата страна посетена от македонския премиер след референдума е България. Белградската преса отбелязва и формалното нарушение на протокола - на летището и автомобила на Клюсев има българско и македонско, а не югославско знаме. Клюсев определя декларацията на българското външно министерство като “конкретно отношение”. Собственото си отношение към “тристранната” среща той изразява дипломатично: “трябва да се заложи на онези пунктове, които ще ни отдалечат от политическите и икономически интриги”. Срещата му с Димитър Попов завършва с официално изявление, че Македония и България нямат териториални претенции една към друга. Президентът Желев, от своя страна, уверява Клюсев, че ако в Атина се постави въпросът за Македония, българската делегация ще напусне. Такъв е и най-често задавания журналистически въпрос. Димитър Попов потвърждава, че никой няма право да разговаря за Македония в отсъствието на нейни представители. И подчертава, че срещата в Атина ще даде “само принос за решаване на сложния комплекс въпроси за сегашното положение на Югославия”.

Коментарите в Гърция са, че ако не се обсъжда Македония, срещата се обезсмисля. Същия ден е съобщено, че Атинската среща се отлага с два дни – за 21 септември - официално заради извънредната сесия на ЕО в Хага. Румънският премиер Петре Роман е поканен като четвърти участник, за да се избегне неловкото положение, в което са изпаднали организаторите. За да не изпусне инициативата, след София Клюсев посещава и Букурещ. На 17 септември е демонстрирано показно единство в българската позиция. Говорителят на президента опровергава коментарите в гръцката преса за различия между Желев и Попов и отхвърля възможността някои от съветниците на президента, които наистина се посещавали Гърция по различни поводи, да е давал изявления в такъв смисъл.

Спомените на Попов обаче, по-скоро потвърждават слуховете за неразбирателство между премиер и президент. “При една от срещите ми с Мицотакис през лятото на 1991, той предложи като премиери на съседни държави да поканим г-н Милошевич и да се опитаме да го убедим да се преустанови тази война между братски народи и спорните въпроси да получат политическо решение. Предложих да поканим и премиера на Румъния. Мицотакис прие и същия ден поканих Роман по телефона… В началото на септември бях уведомен, че правителството на Македония, оглавявано от проф. Никола Клюсев, изпитва известна тревога по повод на предстоящата среща в Атина. Поканих делегация в София. Клюсев дойде на 12.09.1991 в София и му заявих, че не участваме в заговор за целостта на Македония”. Бившият премиер обаче греши, както за датата на идване на Клюсев, така и за присъствието на Петре Роман (с когото всъщност се среща на 12 септември) сред първоначално поканените. И информационни агенции, и политици говорят за “тристранна”среща. Впрочем, фриволното отношение към времето е характерно за всички публикации на Попов, но опасността за Македония е потвърдена по-късно и от албанския президент Сали Бериша, благодарил на Желев за отказа на България да участва в тайна среща с Гърция и Сърбия за подялба на Македония и спестил със сигурност трудности на Скопие, с позицията, че няма да участва ако не е поканена и Македония. Гръцката преса още на 19 септември коментира: “Желев минира срещата в Атина”. Междувременно, след разговорите си с Клюсев и с турския министър председател Йозал, румънският премиер също заявява, че ще напусне при разговор за Македония. На свой ред Турция обявява, че четиристранната (вече) среща не може да бъде принос към мира, изразявайки резерви към времето, формата и евентуално съдържание на разговорите и потавяйки въпроса, защо е поканена Сърбия, а не Югославия и защо не участват всички балкански страни. Така насрочената за 21 септември, среща се обезсмисля. На 19 септември информационните агенции разпространяват новината, че “предвид драматичното развитие на обстановката в Югославия”, по предложение на Димитър Попов, Гърция приема срещата в Атина да се отложи “за по-късно”. Коментарите са, че Попов е предложил “отлагане” за да не напусне демонстративно, както е обещал на Клюсев. Никой не се осмелява да го изрече, но гръцко-българското геополитическо партньорство вече не съществува.

За да се избегне рязка промяна на отношенията с Гърция е обявено, че тя ще бъде посетена от Попов на 25 септември. На 23 септември българското правителство одобрява проект за договор за приятелство и сътрудничество с Гърция, предложен на неофициалната среща на Санторини на 28 август. Информацията идва на фона на серия от критични за България коментари по повод провала на четиристранната среща. Близкият до гръцкото външно министерство, вестник “Катимерини” обвинява България, че се е отметнала от неотдавнашни ангажименти, поети към Атина и изразява надежда при посещението на Попов да се обсъдят двустранните отношения с интерес към намеренията на София спрямо Скопие. Говорителят на българското правителство, Ясен Инджев обаче уточнява, че югославската криза и Македония няма да се обсъждат, тъй като позициите са добре известни. В центъра на разговорите трябва да бъдат българо-гръцките отношения които според България са много добри и са “стабилизиращ фактор за Балканите”. Това впрочем, е последна употреба на въпросното определението по отношение на двете страни.

На 25 септември Попов е в Атина, за да смекчи отрицателните последици от отлагането на четиристранната среща. Одобряването на българо-гръцкия договор, който предстои да се подпише, разведрява донякъде обстановката. . Димитър Попов обявява, че са обсъждани и теми като гръцките инвестиции в България, и възможността българи да работят в Гърция, но не и въпроси в ущърб на която и да е държава и народ. Той се позовава се на българските колебания за разговорите и отново уверява, че няма да участва в срещи, обсъждащи Република Македония, ако няма нейни представители, а също, че България трябва да вземе предвид и турската позиция. Премиерът се връща в София удовлетворен. Отрича, че с Мицотокис са имали намерение да изведат Слободан Милошевич от изолацията в която се намира, и дори го определя като ръководител на страната-агресор в югославския конфликт. Попов предлага (може би в отговор на турските критики) при бъдещи срещи да бъде канен югославския премиер Анте Маркович.

На 7 октомври Мицотакис връща визитата. В София той подписва с колегата си Попов българо-гръцки договор за приятелство, който е първият на Балканите с 20-годишен срок. Двамата специално подчертават, че договорът не е насочен срещу трета страна. Уверението е изрично записано в неговия чл.19. По отношение на Югославия, Мицотакис представя гръцката позиция, която е за запазването и, макар и като хлабава федерация, а Попов - че България приема правото на самоопределение на отделните републики. Темата за срещата в Атина е изчерпана с обяснението, че е отложена за по-подходящ момент, когато може да се проведе в разширен състав. Според атинската преса, прибързаността да се подпише договора, дни преди изборите в България, говори за нервност в усилията на кабинета да излезе от “изолацията, в която изпада напоследък Гърция на Балканите”.

Атина съсредоточава усилията си по линия на Европейската общност, където през декември успява да предотврати признаването на Македония като независима държава. По това време Милошевич предлага двустранни разговори за поделяне на Македония. Гръцкото правителство преценява, че моментът не е подходящ за подобно начинание и уведомява за разговорите партньорите си от ЕО. Възможно е решаваща роля да е изиграл споменът за провалената среща от септември и българската реакция. На Балканите, Гърция търси нов партньор в лицето на Румъния.

България се опитва да запази добри отношения с Атина, без да отстъпва от позицията си за Македония. Двете неща се оказват несъвместими, особено след акта на българското правителство, което първо в света признава независима Македония на 15 януари 1992. В София по това време има политици, които наивно вярват, че честното и открито изразяване на българският интерес, ще бъде достатъчно за да се преодолеят всички препятствия в отношенията с Гърция. Затова често могат да се срещнат обяснения, че охладнелите контакти с Гърция се дължат на недоразумения и грешки, проявени от българския премиер Филип Димитров и особено от външния министър Стоян Ганев. Неизвестно защо подобни анализи подминават геополитическата среда, която е много по-определяща за поведението на държавите. България обявява за свои приоритет в югославската криза опазване на целостта и стабилността на младата македонска държава, докато Гърция подържа сръбския план за връщане на Македония в умалената Югославска федерация.

Тезата се потвърждава от събитията през пролетта на 1993, когато се очертава приемане на Македония в ООН. Гърция не е съгласна това да стане дори под временното име “Бивша Югославска Република Македония”. През март премиерът Мицотакис посещава София и отново възражда идеята за “българо-гръцките отношения като фактор на стабилност на Балканите”. Истинската му цел е да получи българската подкрепа в ООН. Българският премиер и, по съвместителство, външен министър Любен Беров е много добре разположен към Гърция и доста премерен в дипломатическата си дейност. Неговите лични качества и симпатии, обаче нямат особено значение, след като геополитическият приоритет на страната е друг и България продължава да бъде поддръжник на признаването на Македония. Каквито и да са желанията на някои водещи фигури в държавното ни управление, гръцко-българското геополитическо партньорство, във формата му отпреди разпадането на Югославия, просто вече не може да съществува.

* Институт за национални изследвания, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Преизбирането на Джордж Буш-младши съвпадна с една очевидно стратегическа промяна в американската политика спрямо Китай. Като сред основните и измерения е значителното задълбочаване на връзките между Съединените щати и Япония в сферите на отбраната и сигурността. Тази промяна ще има много сериозно последици за курса на долара, както и за световния икономически ръст.Не е чудно и, че тя съвпада с трескавите усилия на Китай да гарантира необходимата за икономическото му развитие енергийна сигурност (и, най-вече, постоянните доставки на петрол и природен газ), сключвайки мащабни сделки с Иран, Русия, Канада и Венецуела, които някои анализатори квалифицираха като “нови петролни съюзи” (вж. статията на Ъруин Стелцър “Новите петролни съюзи” в сп.Геополитика, бр.2/05 – б.р.).

Посещенията на американския държавен секретар Кондолиза Райс в Токио, Сеул и Пекин през март тази година, бяха поредното доказателство за опитите на сегашната републиканска администрация в Белия дом да използва Япония за да ограничи растящото икономическо и политическо влияние на Китай в региона. Последниците от това ново и задълбочаващо се стратегическо противопоставяне между Токио и Пекин за световната икономическа и финансова стабилност несъмнено биха били значителни.

В Токио Кондолиза Райс обяви, че Япония би могла да играе ролята на “чадър” (разбирай “троянски кон”) за американската политика в Азия, тъй като Токио и Вашингтон “споделят общи ценности и възгледи”. В същото време тя определи “възхода на Китай, като нов фактор в глобалната политика”. Което, разбира се, е така – проблемът в случая е, че САЩ изглежда оценяват този нов китайски фактор по съвсем различен начин, отколкото непосредствено след 11 септември 2001. Така, Райс отбеляза, че “вътрешната еволюция на Китай остава неясна”, добавяйки, че такива сериозни проблеми като “религиозните свободи, човешките права или въпросът за Тайван, продължават да пораждат загриженост и не могат да бъдат решени”. Нещо повече, според американския държавен секретар, САЩ “се стремят да подтикнат и убедят Китай” да се заеме с решаването им. Фактът, че Райс избра именно Токио за да отправи подобно послание, без съмнение бе правилно изтълкуван в Пекин – като ясна декларация, че Вашингтон би желал промяна в китайския модел на управление.

По време на последното си азиатско турне Кондолиза Райс постоянно повтаряше, че САЩ твърдо подкрепят политиката на Япония, както и желанието на Токио да получи постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. В японската столица тя призова страните от региона да се обединят и призова “Китай да възприеме демокрацията”, като в същото време рязко се противопостави на желанието на ЕС да премахне наложеното през 1989 на Пекин оръжейно ембарго и осъди китайските “заплахи” срещу Тайван. Всъщност, едва ли е чудно, че Вашингтон, следвайки класическата геополитическа схема за “баланс на силите”, иска да подкрепи именно Япония (по-слабият от съперниците) за да балансира растящото влияние на Китай (по-силният съперник) в изключително важния Тихоокеански регион. Неслучайно през декември миналата година САЩ окуражиха правителството на Коизуми за първи път да спомене в своята десетгодишна отбранително програма Китай като потенциална заплаха за Япония. Два месеца по-късно (т.е. през февруари 2005) Токио изцяло се солидаризира с Вашингтон за това, че Тайванският пролив представлява “общ стратегически интерес” за двете страни.

Това бе първият случай, след края на Втората севтовна война, когато Япония толкова директно се ангажира в Тайванския проблем и неслучайно, че той бе оценен в Пекин като безочлива намеса във вътрешните работи на Китай. Сякаш за да добави масло в огъня, през февруари Токио обяви, че японската брегова охрана официално поема контрола върху спорните острови Сенкаку (които китайците наричат Диаойо). Освен това Япония се оказа единствената голяма държава, освен САЩ, която открито се противопоставя на европейските планове за премахване на оръжейното ембарго, наложено на Китай преди повече от 15 години.

Вашингтон открито окуражава Япония да се превъоръжава, увеличавайки военната си мощ, обещавайки в същото време на Тайван, че ако китайците решат да използват сила за да предотвратят обявяването на острова за независима държава, ще се сражават редом с него. Нищо чудно, че антиамериканските настроения в региона прогресивно нарастват.

“Ястребите” от Пентагона разглеждат Япония като “Британия на Далечния изток”, правейки паралел с традиционно добрите, съюзнически отношения между Обединеното кралство и САЩ във военната и други стратегически сфери. Подобно на Великобритяния, те виждат Япония като класическа геополитическа “островна сила”. А очевидната им цел е да използват Япония като стратегически съюзник срещу Китай и Корея (не само Северна, но и Южна). Благосклонното отношение на Америка към военните амбиции на Япония подклажда традиционния японски национализъм, както и страха от потенциалната китайска икономическа доминация в Източна Азия. Взети заедно, те образуват една крайно опасна смес.

Така, след като наскоро японската конституция бе променена и вече допуска участието във военни мисии извън региона (т.е. несвързани пряко с отбраната на страната), сега Токио преговаря със САЩ за укрепване на американските командни пунктове и бази в Япония, както и за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана и съвместни военни акции. Съединените щати биха искала да предислоцират своят Първи армейски корпус от сегашната му база в щата Вашингтон, в околностите на Токио. Според Карл Бейкър от Азиатско-тихоокеанският център за изследване на сигурността, “САЩ се стремят да трансформират следвоенния си съюз с Япония в класически военно-морски алианс, т.е. онова, което доскоро бе скрито, днес излиза наяве”.

Освен това Вашингтон иска да привлече японската подкрепа (или по-скоро японските пари) за своя амбициозен, но трудноосъществим на практика проект за противоракетна отбрана. Отбелязвайки растящото японско военно самочувствие, някои анализатори не изключват дори възможността Токио скоро да се присъедини към клуба на ядрените държави, още повече че отдавна разполага с цялата необходима за целта технология. Липсва му само подводен флот, годен да носи ядрено оръжие.

Факт е, че в сегашния кабинет на японския премиер Коизуми няма нито един министър, който да е “прокитайски настроен”, независимо от голямото значение, което имат икономическите отношения между Япония и Китай. Самият Коизуми наскоро бе удостоен от американския президент Буш с честта да бъде приет в неговата “светая светих” – ранчото Крауфорд. Както е известно, той изпрати японски военни части в Ирак и лично изрази одобрението си от преизбирането на Буш. Според известния американски експерт по азиатските проблеми Чалмърс Джонсън, почти всички членове на сегашното японско правителство са откровено протайвански и антикитайски настроени.

Това бе ситуацията, в която Китай прие през март тази година новия закон против отделянето на Тайван – един не съвсем обмислен и адекватен отговор на ескалацията на дребните провокации от страна на Токио, тихомълком подкрепяни и от Вашингтон. Така обаче, Пекин на практика влезе в американския капан, като от една страна постави в неудобно положение Германия и Франция, настояващи за вдигане на оръжейното ембарго, наложено на Китай, а от друга допълнително поляризира отношенията си (както и тези на Южна Кория) с Япония. Което безспорно е много сериозен удар по усилията на тези страни да укрепят регионалното търговско и икономическо сътрудничествио.

Корея – другата мишена

Междувременно, налице са и други провокации, включително прословутият японски учебник, в който на практика се оневиняват военните престъпления, извършени от императорската армия в Китай и Корея по време на Втората световна война и преди това. Показателно е, че учебникът бе издаден тъкмо в годината, посветена на японско-корейското приятелство.

Като капак на всичко, японският посланик в Сеул Такано Тошиуки обяви, че страната му ще продължи да отстоява суверенитета си над спорниия архипелаг Такешима (претенции към който има и Южна Корея), възпламенявайки тлеещите антияпонски настроения сред корейците.

Що се отнася да Вашингтон, американците продължават да играят твърде рискована игра, както спрямо Южна, така и по отношение на Северна Корея. Известно е, че целият регион, от Корея до Тайван, е част от източноазиатския стратегически комплекс, в който напоследък се забелязват крайно обезспокоителни тендендции, чието задълбочаване би се отразило много зле на световните икономически и финансови процеси. В отговор на очертаващият се американо-японски съюз срещу Китай по въпроса за Тайван, Пекин се опитва да укрепи позициите си в двете корейски държави, включително използвайки влиянието си в Северна Корея (т.е. на “тайванската карта” в далекоизточната геополитическа игра, китайците успешно противопоставят “корейската). Както е известно, Китай контролира почти цялата търговия на Северна Корея. Наскоро авторитетният “Файненшъл таймс” отбеляза, че Пекин “се опасява от една обединена Корея, приятелски настроена към САЩ” и поради това се стреми към съхраняването на статуквото на Корейския полуостров, като за целта дори е на път да се откаже от посредническата си роля в преговорите за спиране на севернокорейската ядрена програма. Този нов подход на Китай силно се различава от онзи, възприет непосредствено след 11 септември 2001, когато китайците бяха склонни да помогнат за по-бързото решаване на корейския въпрос.

По време на посещението си в Източна Азия, Кондолиза Райс даде да се разбере, че Южна Корея вече не е първостепенен приоритет за САЩ и демонстративно отказа да коментира корейско-японския спор за островите Докдо, което бе възприето в Сеул като обида. Вопросът съвсем не е маловажен за Корея. В края на март корейският президент Ро предупреди съотечествениците си да се готвят за “дипломатическа война” с Япония за суверенитета над островите, обвинявайки Токио, че не желае да се поучи от историческите си грешки по отношение на Корея. В тази връзка той рязко разкритикува японския премиер Коизуми за нееднократните му посещение на военното гробише Ясукуни, където са погребани редица висши японски военни, обявени за военнопрестъпници (включително печално известният в Корея генерал Тоджо).

В декларацията си корейският президент Ро посочи, че “дипломатическата война, пред която сме изправени, може да доведе до съкращаване на корейско-японския търговски обмен в редица сектори, както и до икономически трудности”. Повечето американски борсови агенти реагираха моментално на думите му, припомняйки как преди няколко месеца Корейската централна банка внезапно обяви, че възнамерява да прехвърли валутните си резерви от долари в евро и само ден по-късно се отметна от думите си.

Преди трагичните събития от 11 септември администрацията на президента Буш и стратезите на Пентагона разглеждаха възхода на Китай, както и корейският въпрос, като най-големата потенциална заплаха за интересите на САЩ. Обявената след атаката война срещу международния тероризъм и последвалите интервенции в Афганистан и Ирак изместиха фокуса на американските стратегически приоритети към Близкия и Средния изток. Поне доскоро бе така. Напоследък обаче, САЩ успешно използват своята добре позната политика на “моркова и тоягата” по отношение на Япония за да разпалят отново тлеещите под пепелта през последните петдесет години стари вражди. В Пекин разбира се помнят, че по време на войната японците причиниха смъртта на 23 милиона китайци.

Според известния американски специалист по Япония Чалмърс Джонсън, един от лидерите на управляващата в Япония Либерално-демократична партия Шинзо Абе най-вероятно ще наследи до края на годината сегашния премиер Коизуми. Абе, който е внук на бивш министър-председател, е известен като яростен привърженик на тезата, че Северна Корея представлява изключителна опасност за Япония. Цялата му политическа кариера е изпъстрена с антикорейски изяви. Редица членове на кабинета на Коизуми, включително шефът на Агенцията по отбраната Йошинори Оно, пък са твърди привърженици на милитаризацията на Япония. Впрочем, да не забравяме, че една от причините САЩ да подкрепят японските претенции за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН е тъкмо фактът, че страната промени своята “пацифистка” конституция и прие японски военни части да бъдат изпращани в чужбина. Разбира се, всичко това се отчита в Китай и Южна Корея.

Показателно е, че преди последните промени в японската регионална политика китайският президент Ху Цзинтао предприе редица стъпки към успокояване на отношенията с Япония като изключително важен за страната му търговски партньор. Те включваха назначаването на нов и добре настроен към Япония китайски посланик в Токио, както и демонстративно гостоприемното посрещане на японската парламентарна делегация в Китай през есента на 2004. Нещо повече, президентът Ху предлофи двете страни съвместно да разработват петролните залежи в оспорванага офшорна зона между тях. На последната среща на държавите-членки на АСЕАН обаче, Ху Цзинтао ясно посочи че посещенията на Коизуми на японското военно гробище съвсем не спомагат за подобряването на китайско-японските отношения. На свой ред, Коизуми (който, между другото, е много опитен политик) моментално го контрира, отбелязвайки че е крайно време Китай да престане да зависи от японската икономическа помощ. Скандалът бе задълбочен от китайския премиер Ван, който в речта си на срещата на АСЕАН, посочи, че въпросната икономическа помощ е просто нищожна компенсация за огромните вреди нанесени на китайската икономика от японската армия през войната.

Междувременно, след като през май миналата година Чен Сюбян бе преизбран (макар и доста трудно) за президент на Тайван, той побърза да назначи за посланик в Токио Ко Сикай, който от 33 години живее в японската столица и се смята за близък до местния политически елит. С това бе направена поредната стъпка към изграждането на стратегически съюз между Япония и Тайван, което допълнително вбеси Пекин. Все пак, нека не забравяме, че тайванския парламент отхвърли през август 2004 предложението на президента Чен за обявяване на независимост (като заедно с това пропадна и подкрепяната от него сделка за доставка на американско въоръжение на стойност 20 млрд. долара).

Всъщност, истината е, че проблемите между Китай и Тайван спокойно биха могли да се решат по мирен път, ако в тях не се намесват външни сили. Както посочва Чалмърс Джонсън, Тайван е инвестирал над 150 млрд. долара в китайската икономика и именно по време на първия мандат на президента Чен страната отвори Тайванския пролив за транспорта и търговията с Китай. От друга страна, Китай очевидно не е в състояние да се конфронтира военно нито с Япония, още по-малко пък със САЩ и във Вашингтон са съвсем наясно с това. В своята Бяла книга за отбраната, публикувана през декември миналата година, Пекин подчертава, че “докато тайванските власти приемат принципа за един Китай и не поощряват сепаратистките претенции за “независим Тайван”, преговорите между двете страни могат да стартират буквалво във всеки момент, така че официално да се сложи край на враждата и напрежението между тях…”.

Междувременно, през 2004 ЕС измести Япония и САЩ като най-голям търговски партньор на Китай, което бе и една от причините Брюксел да премахне ограниченията за продажба на оръжие за Пекин. Тази тенденция, разкрива съвсем реалната перспектива за формиране на “евразийски съюз”, балансиращ мощта на американската суперсила. През миналата година китайският търговски оборот с ЕС достигна 177 млрд. долара, докато този със САЩ е 170 млрд., а с Япония – 168 млрд. долара.

В дългосрочен план, Япония е изправена пред сериозен демографски срив. Според бившия шеф на китайския отдел на Световната банка С.Дж.Бурки, към 2025 Китай вероятно ще се превърне в най-голямата световна икономика. В същото време Япония се подготвя за драматичен икономически спад, включително и поради значителното намаляване на населението и след 2010 (т.е. след пет години). Всъщност, още през 2004 мъжете в Япония са намалели, макар и с малко. Бирки посочва, че през същия период Китай ще стабилизира населението си около 1,4 млрд. души., при това с добър баланс между мъже и жени, както и между хора в работоспособна възраст и тези над 65 години. Освен това, в сравнение с Япония и САЩ, Китай няма кой знае какви дългове (външният му дълг е малък и се покрива от положителния външнотърговски баланс).

На този фон не е трудно да открием истинската причина за промяната на американската геополитика в Източна Азия и, в частност, спрямо Китай. Китайската “енергийна дипломация” с Индия, Русия, Бразилия, Венецуела и Канада, както и другите стратегически стъпки на Пекин, насочени към гарантиране икономическата сигурност на страната след иракската война, не могат да не тревожат Вашингтон. Засега (както вече отбелязах по-горе) американският отговор следва класическата схема на силовия баланс, като Япония се противопоставя на Китай и Корея, използвайки традиционните страхове на Токио от превръщането на Пекин в икономическа и политическа суперсила. Всъщност, рискът за Япония действително не е малък. През последното десетилетие (и, особено, през последните 5-6 години) японската индустрия направи мащабни инвестиции в китайската индустрия. Между 2001 и 2004 японският износ за Китай нарастна със 70%. В същото време обач,е китайската зависимост от Япония намалява.През 90-те години на миналия век Япония бе най-големия търговски партньор на Китай. През 2004 обаче, тя бе изместена от ЕС, следван от САЩ и едва след тях – от Япония. Освен това през последните години търговията и инвестициите на страните от АСЕАН се преориентираха от САЩ към Китай. Рискът от подобно развитие за Съединените щати и сегашната републиканска администрация (в която неоконсерваторите и т.нар. “ястреби” доминират тотално – както в Държавния департамент, така и извън него – ще припомня само, че Джон Болтън стана посланик в ООН, а Пол Уолфовиц оглави Световната банка) също не е никак малък. Болтън, който преди отговаряше именно за Азия и Северна Корея в Държавния департамент, е откровено протайвански настроен, да не говорим, че в миналото беше платен консултант на правителството в Тайпе. И трудно може да се очаква, че сега ще се придържа към обективна и неутрална позиция по тези проблеми в ООН.

Китай обаче притежава едно важно оръжие, което едва ли ще се поколебае да използва, ако американският и японският натиск продължат (както може да се очаква). Китайската банка държи около 610 млрд. долара от американския държавен дълг. Наистина, Япония държи повече (840 млрд.), но китайският дял има стратегическо значение. Днес, когато доларът зависи от мощните чуждестранни инвестиционни потоци (благодарение на които все още не е рухнал), евентуално китайско решение за отказ (дори и временен) от доларовите плащания би се отразило крайно негативно върху американската (и не само) икономика. Още повече, че Япония вече не е в състояние да предприеме отново мерките, които предотвратиха драстичния спад в курса на долара през март 2004. От друга страна, заявлението на южнокорейското правителство, че страната може да трансформира валутните си резерви от долари в евро (макар и опровергано почти веднага) показва, че Пекин и Сеул могат действително да предприемат подобни драстични мерки, в отговор на растящия американско-японски натиск срещу тях.

В този смисъл, от особено значение е и фактът, че обемът на търговията между Китай и Япония вече е започнал да спада. От няколко последователни месеца положителният баланс на Токио в търговията с Пекин намалява., а както е известно към Китай е ориентиран 1/3 от целия японски износ. Предвид факта, че икономическият ръст на Япония не изглежда никак стабилен, страховете, че националната икономика отново е застрашена от рецесия, прогресивно растат.

Засега напрежението между основните геополитически играчи в Източна Азия все още не е довело до необратими промени в отношенията помежду им. Въпреки това, опасенията, че това може да се случи се засилват и то не само на регионално ниво. Просто защото ескалацията на напрежението може да има опустошителни последици за световната икономика и дори за мира на планетата.

* Авторът е известен американски геополитически анализатор, който през последните години живее и работи в Германия. Последната му книга е “Англо-американската петролна политика и новият световен ред”

{rt}