Още при първоначалното формулиране на паневропейските транспортни коридори става ясно, че за някои от тях се следва не чисто икономическата (в конкретния случай транспортна) логика, а по-скоро геополитическата. Типичен пример е коридор № 8, в който се сблъскват интересите на САЩ и Русия за контрола върху евентуалните бъдещи трасета на енергоносители (проектите АМБО и НАБУКО) от басейна на Каспийско море към Западна Европа през Балканския полуостров, както и за политическо влияние в региона. Този еврокоридор обаче среща mротиводействието на Гърция още от обявяването му. Тя започва да строи Виа Игнация от Игуменица през Беломорска Тракия на изток към Александруполис, а на запад по релацията Солун - Скопие се изгражда и автомагистрала. Така на практика южната ни съседка преформулира коридори № 10 и № 4, изтегляйки ги на запад от България. Трасето Будапеща - Белград - Ниш - Скопие - Солун по коридор № 10, утвърден на конференцията в Хелзинки през 1997 г., до голяма степен обезсилва релацията Будапеща - Арад - Видин - София - Солун, която е част от коридор № 4, преминаващ през България.

Гръбнак на новата българска политика, която отчита както плюсовете, така и минусите на глобализацията, трябва да станат железопътните превози, включващи всички модерни технологии за придвижване. Един от трите проекта за България, включени в програмата “високо ниво” на Ван Мирт за интеграция на жп системите на присъединилите се и чакащи включване страни от Централна и Източна Европа към европейската, е железопътната линия гръцко/българска граница - София - Видин - Будапеща - Виена - Прага - Нюрнберг.

В тази връзка, касаеща включването на българската железопътна мрежа в трансевропейските и трансазиатските коридори, е и модернизацията на железопътната линия Пловдив - Свиленград за скорости до 160 км/час.

". . . непростително е за нас да забравим ония, от чиито ръце получихме кръщение,

които ни научиха да пишем и да четем, на чийто роден език се извършва нашето

богослужение, на чийто език, в по-голямата си част, пишехме до Ломоносов . . ."

ЮРИЙ ВЕНЕЛИН

Проследяването на основните тенденции във външната политика на българската държава е изключително сложна задача, за която са необходими усилията на изследователи от редица научни направления. В настоящото изследване основните аспекти на съвременната ни външна политика се разглеждат от гледна точка на българското геополитическо съзнание, глобалните и регионалните геополитически закономерности. Конюнктурно променящите се отношения между външните центрове на силата, както и вътрешнополитическата обстановка в страната, са до голяма степен обусловени от тези реалности. Главна цел на изследването е да се акцентира върху традиционни, но често игнорирани при формулирането на съвременната българска външна политика, геополитически фактори.

Геополитическото съзнание е непреходна характеристика на устойчивите пространствени политически образувания. Според Каледин (1996) реалните геополитически отношения и лежащите в тяхната основа геополитически интереси формират адекватно на геопространствените условия геополитическо съзнание. Според Павлов (1999) ядро на геополитическото съзнание е волята на конкретна общност за власт над конкретно пространство. То е рационален механизъм, който насочва силови импулси с цел утвърждаване на оптимално жизнено пространство. Независимо от динамичните обществено-политически процеси през вековете, многоаспектното българското геополитическо съзнание и традиция се отличават с редица относително постоянни вектори: богато историческо наследство, значителен пространствен обхват на цивилизационното послание, значим за съвременната световна политика потенциал на географското положение и пр.

Задълбочен пространствено-хронологичен анализ на българското геополитическо съзнание, неговото многообразие и метаморфози през последните две хилядолетия прави Павлов (1999). Основавайки се на Ratzel (1887), Mackinder (1904), Савицкий (1922), Гумилев (1993) и др., той акцентира върху евразийските корени на българската геополитическа традиция. Важен негов методологичен принос е въвеждането на нов геополитически термин - "саракт". В хуно-българската терминология чрез него се обозначава "пространството на държавния организъм". Според мен, този термин може да се използва и в много по-широк научен план. В хронологичен аспект неговото съдържание значително изпреварва формулираните от Ratzel (1887, 1901), Kjellen (1917). Schmitt (1950) и руските евразийци термини като "Lebensform", "Lebensraum", "Nomos", "Boden", "Почва" и пр.

Природните и обществените процеси в Евразия през първото следхристово хилядолетие предизвикват неколкократните пулсации на древнобългарския пасионаризъм (по Гумилев, 1990). Пространственият императив е водещ в политическото поведение на протобългарските племена и техните геополитически наследници до ХIV-ХVI век, когато и последните носители на българската държавност изчезват от политическата карта на Евразия. Но въпреки превратностите на историята, традиционното българско геополитическо съзнание продължава да играе първостепенна роля за съвременното геополитическо положение на България. В своята хилядолетна история българската геополитическа традиция многократно налага своя отпечатък върху международните отношения в евро-азиатското пространство. В резултат от сложното въздействие на редица вътрешни и външни фактори тази традиция е двукратно прекъсвана за продължителни исторически периоди, като нейното културно-политическо възстановяване и съвременна формулировка датират едва от втората половина на ХIХ век.

В основата на традиционното българско геополитическо съзнание и неговото съвременно външно-политическо самочувствие лежи значимо цивилизационно наследство. В схематичен план то може да се маркира чрез признанията на изследователи като Тойнби и Гумильов, според които протобългарският суперетнос е представител на цивилизация, изиграла решаваща роля за развитието на Евразия. Според Рънсиман (1993), от всички нации в Европа българската има най-голямо право да претендира за военно-политическото наследство на Атила. В продължение на столетия старобългарският език играе ролята на културен инструмент в Източна Европа - роля не по-малко значима от ролята на латинския за етногенезиса в Западна Европа. Успоредно с това се развива и богатата българска църковна традиция, господстваща в рамките на източното православие. Киевската княгиня Олга е възпитаничка на българския царски двор. Български сановници ръкополагат монарси, митрополити и патриарси в Сърбия, Влашко, Молдова и Русия. Двама от представителите на унищожената от турците Търновска книжовна школа - Киприан и Цамблак стават първите митрополити на Полско-литовското княжество. Киприан е провъзгласен за митрополит "Киевский и всей Руси", а впоследствие е канонизиран за светец. Константин Костенечки - първият реформатор на правописа в Европа, провежда езиковата реформа в Сърбия през ХV век (Чопланов, 1993). Около едно столетие в полските земи църковните песнопения и богослужения са по източноправославния канон и се извършват на старобългарски език. Същото се отнася и за официалния религиозен и държавен език във Влашко и Молдова до края на ХVІІ век След превземането на Константинопол от латинците Търновград е обявен за "Трети Рим" - много преди условия за това да възникнат в Москва. Уникалното учение на богомилите заляга в основата на средновековния европейски реформизъм. Българският Златен век оказва безспорно влияние върху културно-политическото развитие на Европа. Благодарение на това българското геополитическо съзнание не изчезва заедно със съкрушената българска държавност и е в основата на нейното възраждане през ХIХ век.

Главните вектори на българския средновековен "саракт", изиграли роля при формирането на съвременното българско геополитическо съзнание, са насочени към западната част на Руската равнина, Мала Азия, Централна и Западна Европа. Сред тях с най-голямо историческо значение се откроява просъществувалата до ХVІ век Волжка България. След походите на Иван Грозни към Казан българската геополитическа традиция изиграва огромна роля за формирането на съвременния руски суперетнос и държавност. Това става едновременно с могъщото културно влияние, което оказва Дунавска България върху формирането на бъдещата огромна Руска империя (вж. Русев, 1995).

Но освен тези, стимулиращи българското геополитическо самочувствие, фактори трябва да се посочат и редица негови "комплекси", влияещи отрицателно върху външната политика на България през ХХ и началото на ХХІ век. Те могат да се обединят в две основни групи - културно-исторически и външнополитически. Към първата група трябва да се отнесат непризнатите приноси на България в развитието на световната култура. Вече над два века продължава отстъплението на българския език като водещ в славянския свят и утвърждаването на руския като такъв. Симптоматичен е фактът, че в енциклопедия "Британика" името Борис се обозначава като руско! Сред външно-политическите комплекси често изпъкват историческите ни отношения със съседите, Русия и Германия. Универсален характер има "синдромът на малката страна", която не може да реализира своя самостоятелен геополитически потенциал и е продукт на отношенията между Великите сили. Вярна характеристика на този синдром дава Нешев (1994) в своята "малка теория за съдбата".

Външнополитическото на поведение на възродената ни държава е до голяма степен продължение на средновековната традиция. Възкресението на българския саракт е маркирано от близо 20 национални въстания през петвековното турско владичество. Голяма част от тях са провокирани от външни центрове на силата. Загиват десетки хиляди българи, а над един милион се заселват извън империята. Много по-голяма роля изиграва започналият през ХVІІІ век процес на културно възраждане, съпътстван от увеличаване икономическата тежест на българските земи. Това става основание за адекватни претенции в политическата област и "възвръщане" на българското етническо присъствие в Югоизточна Европа. Най-значимият в това отношение резултат е Българската екзархия - юридическата основа на Санстефанска България. Според султанския ферман, диаспората на преобладаващия български етнос на Балканите обхваща 1,6 пъти по-голяма територия в сравнение със съвременна България.

Прибързаното Априлско въстание и провокираната от него Руско-турска война въвличат България в играта на Великите сили, водят до частични геополитически успехи и съизмеримо много по-големи загуби. В този смисъл Освобождението е само полвинчато реабилитиране на средновековния български саракт. Този най-важен за модерната ни история акт не успява да мобилизира в пълна степен потенциала на възродилото се в нови измерения българско геополитическо съзнание. Редуването на редица частични успехи, мимолетни надежди и катастрофални катаклизми водят до трагичен за нацията ни резултат: по бойните полета загиват близо половин милиона българи; над шестотин хиляди са репресираните, убитите или "безследно изчезналите" българи в съседни държави; около милион са бежанците от Добруджа, Западните покрайнини, Македония и Тракия; над 5 милиона са българите, живеещи зад граница, като 2/3 от тях са подложени на денационализация. Класическият лозунг на българския идеал - "Македония е българска", е вече само бледо отражение на една нова реалност. Днес 30-40 % от населението на Македония е албанско, а в Струга, Дебър и Тетово все по-рядко се чува българска реч.

Посочените особености на българското геополитическо съзнание не са достатъчни за изясняване ролята на геополитическите фактори за външнополитическото поведение на съвременната българската държава. Едностранното разглеждане на българската гледна точка ни дава изкривена представа за историята и може да попречи при избора на верни приоритети в перспектива. Коректният научен анализ изисква познаване закономерностите на непрекъснатите геополитически трансформации и значението им за съдбата на българския етнос и държавност.

Каледин (1996) определя политикогеографското познание като резултат от последователната смяна на 4 парадигми: 1) комплексна държавноописателна, 2) широка антропогеографска, 3) тясно държавно-геополитическа и 4) дейностно-обществена. Според него, съвременната политическа география е резултат от развитието на последните две. Настоящото изследване се вписва най-вече в държавно-геополитическата парадигма. Според Сорокин (1996), марксизмът е икономическото обяснение на историята, а геополитиката е негова алтернатива. Може да се добави, че отчитането на геополитическите фактори дава нетрадиционна представа за същността на историята и често влиза в противоречие с редица наслоили се идеологеми на традиционното обществено съзнание. У нас това противоречие е усложнено от продължителното руско идеологическо попечителство в развитието на хуманитарните науки. Като резултат се стига до тенденциозно омаловажаване на българския принос за световната цивилизация. Принизяването на националното самочувствие придобива "научна" форма в опита да се докаже дори, че България е четирикратно "освобождавана" от руското войнство (от византийско, татарско, турско и "фашистко" робство). Същевременно българинът така и не разбра същността на Никоновите църковни реформи в Русия, чиято главна цел е изгарянето на старобългарската книжнина; това, че до ХХ век днешният Татарстан се нарича Булгаристан или защо първото официално честване на Кирило-Методиевото дело в бившия СССР се провежда "свенливо" едва през 80-те години на ХХ век и то не в Москва, а в Киев. Дори в масово отпечатаните скопски учебници по "История за VІ одделение" все още се твърди, че Охридската книжовна школа е основата на "македонската литература и култура" (вж. Кальонски, 1998).

Геополитическата формулировка на предизвикателствата, пред които са изправени борбите за национално освобождение, технологията при създаването на Третата българска държава и външната политика на следосвобожденска България изискват отчитането на обективно съществуващите външни фактори и реалности, в които е ситуирана възродената българска държавност. Задълбочените научни претенции в това отношение трябва да се основават на познанието на редица аксиоматични и екстернални за страната ни класически геополитически дадености:

- Главни вектори на глобалното геополитическо противостоене, главни центрове на силата, Големи пространства, геополитически възли, геостратегически ключови пространства (вж. Mahan, 1890; Mackinder, 1904; Бицилли, 1922; Hassinger 1931; Schmitt 1940, 1950, 1959; Attali, 1990; Huntington, 1993; Русев, 1994, 1995, 1998, 2005; Бъчваров, 1999 и др.).

- Атлантическата идея за изграждането на т. нар. "Западен санитарен кордон" в Източна Европа и антитезата на доминираната от Германия Средна Европа, известна като "Геополитика на диагоналите" в пространството между Северно море и Персийския залив (вж. Roucek, 1946; Дугин, 1997; Русев, 2000 и др.).

- Идеите за "Ислямски полумесец", "Панславянска дъга" и мястото на Балканския полуостров в европейското и евро-азиатското геополитическо пространство (вж. Радев, 1924; Батаклиев, 1937; Карастоянов, 1995 и др.).

- Геополитическото положение на България на Балканите, в Европа и света (вж. Батаклиев, 1937; Христов, 1997; Карастоянов, 1995; Деведжиев, 1996; Русев 1997; Георгиев, 1998 и др.).

Съвременните опити за формулиране на концепция за национална сигурност и основни насоки за геополитическо поведение на България през ХХІ век водят до редица обективно и субективно предизвикани научни възражения и спорове (вж. Карастоянов, 1994; Рачев, 1995; България през …, 1997; Слатински, 2000 и др.). В настоящото изследване се прави опит външнополитическите аспекти да бъдат пречупени през призмата на строго определени геополитически лишени от идеологеми фактори. За конкретната оценка на съвременното геополитическо положение на България е необходимо да се отчита: нейното място в Балканския геополитически възел, в зоната на контакта между Големите пространства на Средна Европа и Евразия; традиционното отношение на Великите сили към балканската проблематика; многопластовото етно-конфесионално устройство на Югоизточна Европа; близостта ни до Кавказкия и Близкоизточния геополитически възли, Проливите и редица конфликтни зони на територията на бивша Югославия; широкият излаз на Черно море и река Дунав и др. Днес е нужно да се отчитат и редица нови предизвикателства: глобализацията и разширяващите се невоенни аспекти на сигурността; интегрирането на България в НАТО и ЕС; "коридорното" мислене в европейската политика и прогреса в комуникационните технологии; изместването на балканския геополитически стожер ("хартланд") в посока към Белград, Сараево и Прищина; променените параметри на Българския идеал.

Освен допуснатото значително свиване на саракта, олицетворяван от Третата българска държава, през ХХ век е налице и отслабване на ареала и интензитета на българското геополитическо съзнание. В това отношение са налице редица ключови индикатори. На първо място трябва да се посочи продължаващата (в редица случаи вече дори необратима) денационализация на българското население зад граница. В културно-политически план този процес се проявява като тенденция дори в рамките на самата България. Изключително неблагоприятно влияние в това отношение оказват: демографският срив; интензивната емиграция на младо население с висок интелектуален потенциал; опитите за подклаждане на агресивна етническа и религиозна нетърпимост; църковният разкол и слабата обществена съпротива срещу инвазията на чужди за българската традиция религиозни секти; липсата на целенасочена политика спрямо "външните" българи и неефективната защита правата на българските поданици зад граница и др.

Някои от посочените нови реалности, неблагоприятни тенденции и предизвикателства стават основа за формулирането на редица относително нови синдроми на българското геополитическо съзнание. Нетрадиционни, но актуални, аспекти в процеса на принизяване на българското геополитическо самочувствие днес са: поруганите български гробове в Македония; невъзможността да се идентифицираш като българин в Северна Гърция; "възникването" на шопска и помашка нации; превантивно създадената ОМО "Илинден" и др. Нов ход в модерната антибългарска пропаганда са усилията за създаване на движение, защитаващо интересите на т. нар. "македонски мюсюлмани" в Западните Родопи и Гоцеделчевско. Неблагоприятно влияние оказват и редица съпътстващи прехода в страната тенденции: свиването на българската армия до 45 хил. души; нарастващият ядрен и оръжеен диктат от страна на Запада; огромното дългово бреме (80% от БВП на България); продължителната невъзвращаемост на иракския и либийския дълг; ниският жизнен стандарт на населението и др. Ново звучене придобива отдавна загубената, все още трудно доказуема като национален приоритет, а може би и завинаги невъзобновима културно-политическа връзка с волжките българи в Русия.

* * *

Развитието на българската държавност в края на ХХ-ти и началото на ХХІ век протича в условията на значително стеснен саракт и принизено геополитическо самочувствие. Традиционните представи за класическите аспекти на българските национални приоритети са обременени от редица исторически наслоили се, противоречиви в своята същност обществени идеологеми, които са причина за неустойчивото външнополитическо поведение на следосвобожденска България. Формулирането на модерна и реалистична външна политика изисква политическият елит да предвижда всички възможни сценарии за геополитически трансформации в Евразия и на Балканите и да е готов да поведе България през ХХІ век към най-благоприятни за националната кауза позиции. От особено значение са отношенията ни с балканските държави, изискващи диференциран подход към всяка от тях. При решаването съвременните аспекти на Български национален въпрос, например, в отношенията ни с Гърция, Македония и Сърбия, от една страна, Турция и Румъния, от друга, трябва да се поставят различни акценти, отразяващи не само историческото наследство, а и съвременните геополитически реалности. От своя страна редица други външнополитически аспекти като евроинтеграцията, инвестиционният имидж на България, или пътната инфраструктурна "блокада" от страна на съседите, изискват гъвкаво използване на социално-икономическата конюнктура в глобален и регионален мащаб.

Реабилитирането на българското геополитическо съзнание може да се осъществи дори при значително стеснените рамки на съвременния български саракт, но при условие че отчитането на традиционните и съвременните геополитически фактори придобие по-голяма относителна тежест във външната политика на държавата ни. Геополитическият анализ е анализ на хладния разум, т. е. анализ, освободен от историческите идеологеми и политическата конюнктура. В този смисъл настоящото изследване не трябва да се възприема само от гледна точка на стандартната господстваща обществено-историческа парадигма. Формално погледнато обаче в него не се отстояват и принципно нови научно-методологични или практико-приложни постановки. Новото тук до голяма степен се базира на вече позабравени външнополитически позиции, отстоявани още от Стефан Стамболов, Драган Цанков, Константин Стоилов, Алелксандър Малинов, Цар Борис ІІІ и редица други български държавници, които неведнъж са демонстрирали практическите предимства на геополитическото мислене.

Литература:

Батаклиев Ив. Сравнителен преглед на политикогеографското положение на България. – Известия на БГД, № 7, 1937.

Бицилли П. Восток и Запад в истории старого света. В: На путях: Утверждение евразийцев. Москва; Берлин, 1922.

Бъчваров М. Геополитика. Терминологичен справочник. София, 1999.

Георгиев Л. След студената война. София, 1998.

Гумилев Л. География этноса в исторический период. Ленинград, 1990.

Гумилев Л. Ритмы Евразии. Москва, 1993.

Деведжиев М. Географското положение на България - нейн шанс през 21-ви век. София, 1996.

Дугин А. Основы геополитики. Москва, 1997.

Каледин Н. Политическая география: истоки, проблемы, принципы научной концепции. Санкт-Петербург, 1996.

Кальонски А. Три учебника по история от Република Македония. - В: Образът на "другия". София, 1998.

Карастоянов Ст. и др. Доктрина за национална сигурност и външната политика. - Нация и политика, № 4, 1994.

Карастоянов Ст. Промените в Европа и света и отражението им върху съвременното геополитическо положение на България и страните от Балканския полуостров. - В: Българската външна политика - вчера, днес, утре. София, 1995.

Нешев К. Българският национализъм. София, 1994.

Павлов Н. Българската геополитическа традиция и перспектива. - Военен журнал, № 1, 1999.

Радев Ж. Географска и етнографска Македония (Средецът на Балканския полуостров). - Македонски преглед. Кн. II, 1924.

Рачев В. Характер на външнополитическия избор и отражението му върху националната сигурност. - В: Българската външна политика - вчера, днес, утре. София, 1995.

Русев М. Анатомия на глобалното геополитическо противостоене. - Военен журнал, N 2, 1994.

Русев М. Геополитическата традиция в Русия - минало и настояще. Проблеми на географията, кн. 3, 1995.

Русев М. Географското положение и националната сигурност на България. - Проблеми на географията. № 3-4, 1997.

Русев М. Атлантическата геополитическа традиция и перспектива. - В: Доклади “100 години география в Софийския университет” - Международна научна конференция. София, 1998.

Русев М. Геополитическото съзнание на "Mitteleuropa" като Голямо пространство. Военен журнал, № 3, 2000.

Русев М., Руското геополитическо съзнание. - Геополитика, брой 2, 2005.

Рънсиман Ст. История на Първото българско царство. София, 1993.

Савицкий П. Два мира. - На путях: Утверждение евразийцев. Берлин, 1922.

Слатински Н. Измерения на сигурността. София, 2000.

Сорокин К. Геополитика современности и геостратегия России. Москва, 1996.

Христов Т. Геополитическо положение на България. - В: География на България. София, 1997.

Чопланов Б. Земя на световен кръстопът. София, 1993.

България през двадесет и първия век. Българска национална доктрина - първа част. София, 1997.

Attali J. Lignes d'horizon". Paris, 1990.

Hassinger H. Geographische Grundlagen der Geschichte. Freiburg in Bremen, 1931.

Huntington S. The Clash of Civilisations. Foreign Affairs, № 3, 1993.

Kjellen R. Der Staat als Lebensform. Leipzig, 1917.

Mackinder H. Geographical Pivot of History. - Geographical Journal, vol. XXIII, 1904.

Mahan A. The Influence of Seapower upon History 1660-1783. London, 1890.

Ratzel F. Politische Geographie, Leipzig, 1887.

Ratzel F. Űber die Gesetze des räumlicher Wachstum der Staaten. Leipzig, 1901.

Roucek J. The Geopolitics of the Balkans. - The American Journal of Economics and Sociology, Oct., 1946.

Schmitt C. Raum und Grossraum im Völkerrecht. Leipzig, 1940.

Schmitt C. Der Nomos der Erde. Köln, 1950.

Schmitt C. Die planetarische Spannung zwischen Ost und West. Köln, 1959.

* Преподавател в СУ “Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Поколенията се променят, минават десетилетия, но историческата дата на победата над нацизма остава свещена за всяка нация и страна, на които са скъпи идеалите на свободата и хуманизма. Именно превързаността към тези ценности сплоти нашите народи в съвместната борба с нацизма – с идеологията на насилието, агресията и расовото превъзходство. Днес демокрацията и свободата, справедливостта и хуманизмът, отново ни обединяват в стремежа към изграждането на сигурен и цивилизован свят.

Нацизмът донесе на народите в Европа и света невиждана трагедия. Най-просветеният континент се сблъска с най-откровеното варварство, с агресията и холокоста, с целенасоченото изтребване на милиони хора по расов или етнически признак – славяни, евреи, цигани.

По онова време нацизмът, също както днес международният тероризъм, се изяви като враг на човешкото достойнство, на най-свещените свободни и ценности и, на първо място – на правото на живот. Той не криеше целите си по отношение на Европа и целия свят – завоюване, асимилация и етническо прочистване. В битката с подобен враг не бяха възможни нито преговорите, нито помирението. За руския народ, както и много други, поражението означаваше загуба на национален суверенитет и държавност, както и физическо изтребване.

В тази борба Обединените нации бяха длъжни да победят и победиха. За първи път в световната история народите и държавите се сблъскаха и осъзнаха общата опасност. И, в крайна сметка – съумяха да се сплотят в битката с глобалната заплаха. Това наистина бе победа на доброто над злото, на вярата над слепия фанатизъм.Победа, постигната не само с оръжие, на и със силата на духа на много нации.

Войната отне живота на десетки милиони мои съотечественици, мнозинството от които бяха мирни граждани. В Русия няма семейство, което да не е било обгорено от пламъка на тази война. Съдбата на собствените ми близки не е изключение. Много от тях останаха в обсадения Ленинград. Баща ми също воюва и бе ранен. Безкрайно дълги и трудни четири години народът ни се сражава за бъдещата Победа. По пътя към бункера на Хитлер, руският войник разгроми 600 противникови дивизиии. Три четвърти от всичките си загуби във Втората световна война, нацистите понесоха на Източния фронт. Освобождавайки през 1944 собствената си територия, съветската армия премина държавната граница за да избави от нацисткото зло още единайсет европейски страни. За да го направят жертваха живота си още милион наши войни.

Ние, разбира се, помним за нашите съюзници и помощта, която ни оказаха във войната. Доставките от САЩ, Великобритания и други страни, както и откриването на втория фронт, помогнаха на съветската армия по-бързо да освободи родната земя от завоевателите.

Днес можем спокойно да определим създаването на антихитлеристката коалиция – т.е. коалицията на обединените нации, като най-голямото политическо постижение през ХХ век. Именно обединяването на техните политически, икономически и военне ресурси стана един от решаващите фактори за разгрома на агресорите.

Нашето бойно съдружие със Франция, доведе до подписването през декември 1944 на договора “За съюз и военна помощ”. Отново, както отбелязва тогава и генерал Дьо Гол, се потвърди правилоито, “че необходимостта от френско-руския съюз става очевидна във всеки нов исторически етап”.

Нашите бащи и деди се поделяха всички тежести на войната, но не деляха Победата през 1945 на наша и ваша. Не я делим и ние, днес. Втората световна война беше спечелена от всички съюзници от антихитлеристката коалиция и от немските антифашисти.

Това е наш общ празник. Денят на победата принадлежи на всички нас, това е събитие от планетарен мащаб. Който се отбелязва в Москва, Париж, Лондон, Варшава, Берлин – навсякъде, където паметта е жива. Паметта за горящия Смоленск, бомбардирания Ковънтри, изгорените до основи села – Хатин, Лидице, Орадур, за ужасите на Освиенцим и Бабий Яр. Затова на 9 май, 60 години след края на войната, отново сваляме шапки в скръбно мълчание.

По повод 60-тата годишнина на Победата, дипломатите, учените и журналистите отново се обръщат към причините и епизодите на Втората световна война. Давайки оценки на събитията от онези години, трябва изцяло да осъзнаем и общата си отговорност пред новите поколения. Затова е важна не само историческата истина за войната, но и осъзнаването на нейните нравствени уроци за съвременността.

Отправна точка на събитията, довели до Втората световна война, става идването на власт на нацистите. Разширявайки терора вътре в страната, те едновременно с това започват и подготовката за външна агресия. Именно тогава в Париж и Москва се ражда идеята за създаването на система за колективна сигурност.Важна крачка в тази посока е френско-съветският договор от 1935.

За съжаление обаче, този успех не е развит, не са създадени необходимите механизми за гарантирани на мира на континента. Далеч не всички европейци осъзнават навреме размерите и агресивността на злото, което носи античовешката нацистка идеология.

За известно време амбициите надделяват над здравия смисъл, както впрочем и илюзорните надежди да “се остане настрана” или да се “умиротвори” Хитлер за сметка на интересите на други страни. В това отношение характерът на пакта Молотов-Рибентроп по нищо не се отличава от смисъла на Мюнхенското съглашение. И двете споразумения разединяват обективните съюзници в борбата с нацистите, пораждайки взаимно недоверие и подозрителност. Така у съветските лидери се създава впечатлението, че в Мюнхен става дума не само за фактическото разделяне на Чехословакия, но и за изолацията на СССР и тласкането на Хитлер към агресия на Изток.

През 1989 Върховният съвет на СССР – висшият законодателен орган на страната – даде ясна юридическа и морална оценка на пакта Молотов-Рибентроп. Нашите прибалтийски съседи знаят това много добре, но въпреки това продължават да искат от Русия някакво “покаяние”.

В тази връзка искам да подчертая: подобни претенции нямат никакво основание и носят откровено спекулативен характер. Предполагам, че целта е да се привлече внимание, както и да се оправдае откровено дискриминационната политика на въпросните правителства към голяма част от собственото им рускоезично население, както и да се прикрие някогашният колаборационизъм. Всеки нормален човек би се възмутил от факта, че в тази страни се издигат паметници на есесовци и им се разрешава да провеждат свободно своите сборища.

Без да се впускам в подробности, ще отбележа, че решенията на международната общност, включително на Нюрнбергския трибунал, еднозначно осъждат всяка форма на сътрудничество с нацизма, независимо от мястото и времето.

Русия неведнъж е заявявала, че е настроена за конструктивен диалог с балтийските си съседи, както и за развитие на двустранните връзки във всяко отношение. Готови сме да чакаме още и се надяваме, че нашите партньори, които наскоро станаха и членки на ЕС, ще градят политиката си не върху комплексите от миналото, а върху днешните реалности.

Не по-малко важна за разбирането на историята и резултатите от Втората световна война е обективната оценка на споразуменията от Ялта през 1945.

По мое дълбоко убеждение, главният им смисъл е в това, че лидерите на антихитлеристката коалиция са се стремели да изградят нова международна система, която да не позволи възраждането на нацизма и да предпази света от нови разрушителни глобални конфликти. Именно с такава цел бе създадена Организацията на обединените нации и бяха заложени принципите на колективната сигурност, въплътени в Устава на ООН.

Разбира се, днес историците могат да спорят, доколко рационални и справедливи са били решенията, взети в края на войната. Но истината е, че това са колективни решения, взети и от американския президент, и от британския премиер, и от съветския лидер. Решения, продиктувани от обективните обстоятелства на онова време: корените на нацизма още не са били унищожени, Европа е в руини и победителите не са могли да не разделят отговорността за нейното политическо и икономическо възраждане. Историческият парадокс е в това, че системата от Ялта се ражда въз основа на съгласието на антихитлеристката коалиция, но в същото време става отправна точка за ново геополитическо съперничество и конкуренция между “свръхдържавите”. Едновременно с това, тази система установи определен силов баланс, както и правила на играта, даващи възможност да се избегне нов глобален конфликт. И, в крайна сметка, осигуряващи възможност да се стигне по-късно да споразуменията от Хелзинки и т.нар. “разведряване”.

Що се отнася до Германия, по време на преговорите в Ялта, Съветският съюз твърдо се обяви за съхраняването на немската държава и нейното единство. Сражавайки се с нацизма, съветските граждани не воюваха с германския народ и не изпитваха ненавист към него. Временното разделяне на немската нация беше обусловено от военно-политическите и идеологически противоречия на студената война.

Позитивната роля, която страната ни изигра в мирното обединение на Германия, е добре известна. И, ако навремето историческото помирение между Франция и Германия стана едно от фундаменталните условия за интеграцията на Западна Европа, то днес партньорството между Русия, Германия и Франция е най-важния позитивен фактор в международните отношения и европейския диалог.

Дълбоко съм убеден, че единна Голяма Европа от Атлантика до Урал, а фактически – до Тихия океан, чието съществуване се основава на общопризнатите демократични принципи, е уникален шанс за всички народи на континента, включително и за руския. И в реализацията на този общ шанс – за едно мирно, благополучно и достойно бъдеще – европейците, както по време на битката с нацизма, отново могат изцяло да се опрат на Русия. При това ние смятаме, че руските усилия за развитие на интеграционните връзки, както с държавите от ЕС, така и с тези от ОНД, представляват единен органичен процес, който трябва да съдейства за мащабното разширяване на общите хармонични пространства на сигурността, демокрацията и деловото сътрудничество в целия гигантски регион.

Руският народ винаги се е чувствал част от голямото европейско семейство, свързан е с него чрез общите ни културни, морални и духовни ценности. Следвайки своя исторически път (по който в определени отношения изоставаме, но в други – изпреварваме своите партньори), ние изминахме същите етапи в създаването и утвърждаването на демократичните, правови и граждански институции. Затова демократичният и европейски избор на руския народ е съвсем закономерен. Това е суверенният избор на една европейска нация, победила нацизма и знаеща цената на свободата. Сражавайки се с нацизма, нашият народ не само донесе свобода на останалите, но и сам се почувства по-свободен, укрепвайки вътрешното си достойнство. И в този смисъл, корените на демократичните промени от 90-те години, които преобразиха нашето общество и държава, следва да се търсят и в победоносния май 1945.

И, накрая, не бива да забравяме, че промените през 90-те години в страните от Източна Европа биха били невъзможни без кардиналните демократични промени в Съветския съюз.

По решение на ООН, 8 и 9 май бяха обявени за дни на паметта и помирението. Според мен, това е още едно доказателство, че е дошло времето за окончателното помирение между хората, воювали от различните страни на фронта, както и за преодоляването на недоверието между народите. Заедно с това обаче, това е и времето за решително обединяване на всички нации в борбата с новите предизвикателства – тероризма и идеологическите доктрини, основаващи се на расизма и ксенофобията.

Тези заплаха формират днес главната опасност за човешките права и свободи, за устойчивото развитие на държавите и народите. Опасност за онези хуманнни ценности и принципи, които човечеството, след като победи нацизма, постави в основата на Устава на ООН и на Всеобщата декларация за правата на човека.

С подобни заплахи можем да се справим, само на основата на взаимното доверие, солидарността и сътрудничеството на цялата световна общност. И в това отношение Русия отново действа като отговорен и предсказуем партньор, стриктно изпълняващ поетите задължения.

Драматичните събития от 30-те и 40-те години на миналия век са предупреждение за всички – предупреждение да не повтаряме грешките от миналото, както и да не се поддаваме на илюзията, че можем да избегнем злото, насочвайки го срещу съседите си. Но основният урок е в следното – националистическите лозунги рано или късно се трансформират в погроми. Теориите за расовото или религиозно превъзходство – в геноцид и терор срещу невинни хора. А проявите на слабост пред агресорите и терористите – в глобални конфликти.

Новите поколение, които не познават ужасите на войната с нацизма, трябва да си изградят вътрешен имунитет към тоталитаризма и пропагандата на национална и религиозна вражда. За тази цел обаче, учебниците по история трябва да са обективни, т.е. да съдържат безспорната истина за онези времена. Да утвърждават принципите на търпимостта и взаимното уважение между народите, както и необходимостта от обединяване на човечеството в борбата с общите трудности и заплахи. И, в крайна сметка – да генерират разбиране за това, че и малките, и големите народи имат равни права. Включително правото сами да избират пътя на собственото си развитие.

* Статията на президента на Руската Федерация за френския консервативен ежедневник “Фигаро” отпечатваме с малки съкращения

{rt}

Отдавна в тълкуването на човешката история се е утвърдило схващането, че нейна движеща сила и основно съдържание е глобалното противопоставяне между “морските” и “сухопътните” държави. Войните между Атина и Спарта, или между Картаген и Рим, са сред най-популярните примери за това в класическата история. В Късното Средновековие, друга класическа “морска” държава - Венецианската република, успешно осъществява своята “голяма игра” между тогавашните могъщи континентални монархии. Един от най-известните френски военни специалисти – адмирал Кастекс, базира цялата си теория на формулата: la mer contre la terre (т.е. морето срещу сушата – б.р.). Популярните сравнения изобразяват вечната битка на кита (като символ на морските) и мечката (на континенталните сили), митовете разказват за схватката между гигантския кит Левиатан и големия звяр от сушата – слона, бика или носорога.

Пак в този контекст, много историци разглеждат и войните на Англия срещу държавите от европейския континент – Испания, Франция и Германия. Разбиро се, тук са налице доста паралели, но в повечето случаи не се обръща необходимото внимание на нещо твърде съществено. Завоят, който британската политика прави през ХVІ-ХVІІ век, и който в основата си е специфичен и неповторим, не представлява обикновено политическо решение да се концентрират всички сили за завоюването на моретата. Вдсъщност, този завой е по-скоро стихиен, фундаментален обрат от сушата към морето, който променя същността и характеристиките на самите Британски острови.

Разбира се, има много острови и като използваме това общо географско понятие, ние не обясняваме нищо. Сицилия също е остров, също както Крит, Ява или Япония. С островното положение на една държава могат да се свържат множество противоречиви събития и процеси. Така, един френски писател, митологизира живота на Наполеон, подчертавйаки, че великият пълководец е роден на остров Корсика, цял живот воюва срещу Англия (която е островна държава), бива заточен на един остров – Елба, и накрая умира на друг – Света Елена. Всъщност, самата Англия е островна държава в продължение на хиляди години – и по времето на Цезар, и на Алфред Велики, и на Ричард Лъвското сърце, и на Орлеанската дева и стогодишната война с Франция. Къде тогава е същността на въпроса и в какво се състои спецификата на подобно изобилие от исторически възможности? И едното, и другото следва да се търси в противопоставянето между различните природни стихии – т.е. между елементите на сушата и земята. Което означава, че един остров може да се разглежда в два противоположни аспекта – като откъснала се част от сушата или като неотделима част от света на моретата и океаните.

В общи линии, човешката фантазия и мироглед изцяло се определят от сушата. Поне в своето мислене и език, човекът е син на “земята” (т.е. на сушата). Неслучайно наричаме планетата, която обитаваме, именно Земя. Формирайки своите фундаментални понятия, ние (в повечето случаи) неосъзнато се обвързваме именно със сушата и гледаме морето от нейните брегове. Така, корабът в океана става “плаваща част от държавната територия”, а военният кораб – “плаваща крепост”. Островите пък се разглеждат като територия, обкръжена от морето, подобно на крепостен ров. Казваме “морски пътища” (Meeresstrassen), наивно пренасяйки познатите ни сухоземни пътища в една съвсем различна среда (съвършено различен елемент от битието), а в същото време не говорим за “въздушни пътища”, а по-скоро за въздушни линии. Човек много рядко осъзнава, че има и друга възможност - да разглежда сушата и отношенията, които се формират на нея, от гледната точка на морето, макар че именно то покрива по-голямата част от собствената ни планета. Но от подобна гледна точка, не морето е част от земята, а земята е част от морето и може да се говори не за облика на земята за за облика на морето. Това, разбира се, звучи странно, но би ни помогнало да осъзнаем една възможност, превърнала се в политическа реалност. Защото един народ може да премести своята обща екзистенция (т.е. съществуването си) от сушата към морето, превръщайки се в част от него.

Англия, в епохата на кралица Елизабет (т.е.през ХVІ-ХVІІ век) прави именно този избор против сушата и в полза на морето. Не приетото след дълго лавиране решение в полза на протестантството (срещу католицизма), или в полза на парламентаризма (против абсолютизма), а именно това, в истинския смисъл на думата, елементарно решение в полза на морето, определя същинската характеристика на фундаменталната историческа промяна, предприета от английската държава. Този процес не би могъл да се сравнява с нито едно предишно събитие от световната история, доколкото е част от действително планетарна пространствена революция и се осъществява в една епоха, когато европейските народи започват да си правят съвсем практически изводи от Великите географски открития и свързаното с тях ново разпределяне на световната суша, както и налагането на един нов световен ред. Разбира се, този съдбовен избор на Англия в полза на морето и срещу сушата не може да се представя като планомерно действие на един човек или пък групи от хора. Носители на фундаменталния, стихиен обрат са новите, набиращи сила нации на тогавашните Франция, Холандия и Англия, противопоставящи се на световната католическа държава Испания, чиято енергия, в крайна сметка, се концентрира именно в Англия (наследила и всичките им успехи в битката с испанците). Извършват го каперите, частните предприемачи, корсарите, пиратите, флибустерите – независимо как точно се наричат тези пъстри образи от онази удивителна епоха. Всъщност, те действително са били такива, каквито са се определяли сами – privateers (т.е. хора, действащи за собствена сметка и риск, в най-екстремния смисъл на това понятие). Английското правителство ги използва повече от сто години, въздавайки им почести, назначавайки ги на високи държавни постове, раздавайки им рицарски звания, или пък преследвайки ги безпощадно и изпращайки ги на бесилката. При всички случаи, става дума за хора, които в политически аспект са нещо твърде различно от криминалните морски разбойници, действащи през следващия ХVІІІ век и увековечени от писателите-романтици. Става дума за онези, които според британския издател на прословутата “История на пиратството”, превръщат Англия от бедна в богата държава, които разгромяват нейния най-опасен и могъщ враг и (което авторът подчертавао особено) и формират специфичната “раса от опитни, издръжливи и твърди моряци”, без която не би могла да възникна, нито пък да се наложи, британската световна империя. Най-важният резултат от тяхната дейност обаче не е нито британското богатство нито британската отвъдокеанска империя, а същностната промяна, която се случва с Британските острови, които вече не са просто откъснала се част от сушата, а интегрална част от Световния океан.

Оттогава насам, този остров не може да се разглежда като част от Европа. Той съзнателно скъсва брака си със Стария континент за да се обрече на Океана. И, ако бих могъл да се изразя по този начин, днес той е вдигнал котва и все повече се отдалечава от сушата. От принадлежащ на земята, става непотопяем кораб. “Децата на лъва ще се превърнат в морски риби” – както се казва в едно средновековно пророчество. Митичният образ на огромния кит Левиатан действително се превръща в реалност, но по съвсем различен начин от онзи, конструриран от Хобс в едноименната му книга. Защото Хобс нарича Левиатан държавата, докато Англия (именно вследствие на избора си в полза на морето) става нещо различно от традиционната континентална държава. Защото държавата се формира на континента, докато морето не признава държавните граници, то не е държавна територия. И днес морето и земята продължават да представляват два, макар и разположени един до друг, отделни свята, връзките между които са твърде слаби. И един англичанин може да разглежда Европа само от в аспекта на своето “морско” мислене. “Какво представлява Испания? – пита Едмънд Бърк и дава отговор, какъвто просто не би могъл да се роди в главата на някой европеец от континента – Испания е изхвърлен на европейското крайбрежие кит”.

Естествената последователност на трансформацията на една нация от континентална в морска, включва и възможността за евентуалното и “преместване” отвъд океана или, по-точно (защото “преместването” е представа, формирана от гледната точка на сушата) – за “отплуването” и в някоя друга точка на света. Днес (става дума за първите години на Втората световна война, когато в британското общество се разисква възможността за масова емиграция в САЩ, предвид съвсем реалната опасност от десант на армията на нацистка Германия на острова – б.р.) тази възможност изглежда реална. Но мисълта за нея не възниква в Англия чак през годините на войната 1939-1941, макар че поради отчаяното положение на страната именно сега придоби практическо значение и привлича всеобщия интерес. За възможността да бъдат преместени метрополията и седалището на правителството се говори отдавна. Преди почти сто години (през 1847) Дизраели пише в романа си “Танкред”: “Нека британската кралица формира голям флот, нека вземе цялата си свита и цялото управляващо съсловие и пренесе своята имперска резиденция от Лондон в Делхи. Там ще открие огромна и очакваща я империя, първокласна армия и големи постоянни доходи”.

Германия обаче, не би трябвало да се опасява от подобно развитие на нещата. Развитието на техниката, новите мощни оръжия за водене на морски войни, както и овладяването на въздушното пространство създадоха съвсем нова и качествено различна ситуация. Времената на ХVІ-ХVІІ век, когато Англия можеше да се обърне към морето, скъсвайки със сушата, и да обоснове световното си господство по отношение на европейския континент, отдавна останаха в миналото и вече не могат да се повторят. Морето вече не е отделен елемент (стихия), а се превърна в обикновено пространство, също както и въздухът е вече пространство на човешката активност и стремеж към господство. Съвременната пространствена революция е далеч по-мащабна и дълбока, отколкото онази, осъществена през ХVІ-ХVІІ век. Затова може да очакваме, че тя ще промени радикално възникналото по време на предишния планетарен преврат и обосновано от него разпределение на сушата. Новите сили ще наложат световен ред, който ще обхваща не само сушата и морето, континентите и океаните, но и въздушното пространство. Така ще приключи и епохата на Левиатан, т.е. онзи отрязък от човешката история, в който морето доминираше над сушата. Скоро това ще стане само исторически спомен, само епизод от великата история на народите. И ще разказваме на внуците си преданието за световната империя на Левиатан.

* Авторът (1941-1985) е сред най-големите немски геополитици-континенталисти, известен юрист и теоретик на т.нар. “консервативна революция”.

{rt}

Мина времето, когато глобализацията се възприемаше емоционално и образно – или с бурен възторг, или с бурно негодувание. Глобализацията като процес се превърна във всекидневна реалност. На 11 септември 2001 цялата планета наблюдаваше с ужас трагедията в Ню Йорк. Днес обаче, все по-малко хора се впечатляват от също толкова ужасни сцени на насилие в различни краища на света. И постепенно свикнаха да живеят рамо до рамо с гении и с отвратителни убийци, да присъстват на тържества и в най-горещите точки от военни действия. Свикнаха с бързата смяна на събитията, образите и катастрофите. Все повече се сбъдва предвиждането на Маршал Маклуан за “световното медийно село” [1,стр.10].

Много хора заживяха “рамо до рамо” с милиони непознати им индивиди от Интернет, а виртуалната проекция на глобалния свят свърза стотици индивиди по-здраво, отколкото семейството свързва двама души. Съвременният човек не само работи с информацията, той действително живее в информационно село. Днес начинът му на живот вече радикално се отличава от този на хората, останали да “спят” пред телевизора. Според някои, зад това се крие традиционният “конфликт на поколенията” – младите гледат в монитора на своите компютри, докато техните бащи и дядовци - в екрана на телевизора. Според мен, обаче, зад този банален факт се крие принципно ново неравенство от глобален характер. По наши изследвания, в България само 10-15% от населението живее в новото информационно село. Но това вече е значителна група от хора, които живеят не само различно, но и по-добре и по-успешно в сравнение с останалите. Ускорява се темпът на живот в тази среда, а това води до разширяване на възможностите за просперитет в най-различни области - в труда, обучението, почивката, здравето и т.н. В същото време е налице ефект на откъсване на тази част от населението от другите, при което ”оставащите извън нея се превръщат в изоставащи завинаги”. Това, което през 90-те Зигмунт Бауман теоретично определи като “новото богатство и новата бедност” [2, стр.21-25], на практика, става реалност в световен мащаб.

Какви са Икономическите последици в перспектива от това, че подобна невидима черта вече разделя хората?

Първо, трябва да се приеме като реалност, че изоставащите са, и ще бъдат, лесен и евтин ресурс в световната икономика. Те не само знаят по-малко, те по-малко могат, просто защото.... не знаят. Възможността им за успех е минимална, също и поради това, че са съгласни на всичко – техният труд не поевтинява, а просто се обезценява. Някога, вече много отдавна, преди повече от 15 години, в България се рисуваха приказни картини за “светлото бъдеще”, в което бурният научно-технически прогрес ще доведе до невероятен разцвет на творческите способности на трудещите се. Малко по-късно пък започнаха да се разказват други приказки – как бурната приватизация и масовото нахлуване на свеж капитал отвън ще доведе до невиждан ръст на българската икономика. И то само по простата причина, че в наследство от миналото у нас останаха висококвалифицирани кадри.

Но приказките си останаха приказки. Действително, в хода на индустриализацията и модернизацията, в България бяха подготвени висококвалифицирани специалисти. Но след разпада на “системата” те много бързо се оказаха далече от България – намериха реализация в най-развитите страни. Тези, които останаха, просто загубиха пазарната си цена. И всички приказки за повишаване ролята на квалификацията и образованието се превърнаха в своеобразна “носталгия по неосъществилото се бъдеще”. Защото, дори когато човек има квалификаия и образование, успехът му, до голяма степен, зависи от неговото интегриране в новото информационно общество. А билетът за влизане в това общество струва скъпо. Става въпрос не за обикновен компютър, свързан в мрежата с милиони други, а за принципно нов начин на живот.

Хората, които живеят и ще живеят в “прекрасния нов информационен свят”, действително по-лесно намират работа и по-спокойно възприемат дори и най-радикалните промени. Те имат повече ефективни контакти с хора, които никога не са виждали и може би няма да видят – но които означават за тях много повече, отколкото баналното им реално обкръжение. Днес пътят към успеха (както, впрочем и вчера) минава през много съдружия или съобщества (общности), в които участва човек. Днес, благодарение на информационната мрежа, такива общности се състоят дори не от хиляди, а от милиони членове. Но и най-ограничените измежду тях са достатъчно ефективни, тъй като в тях информацията циркулира по-бързо, сътрудничеството е по-резултатно и по-бързо се намират най-добрите решения, а това не може да не усилва икономическия им потенциал.

България очевидно не е в авангарда на световното информационно мрежово общество, но в София вече не можеш да получиш прилична работа, извън същото това мрежово общество. Същото, в не по-малка степен, се отнася и за столиците на другите източно-европейски страни от бившия “социалистически лагер”.

Второ, прелестта на ситуацията се усилва от това, че боравенето с информация, а още повече създаването на нови знания, има и чисто икономически измерения. Големите фирми имат явно преимущество в производството на знания и минимизиране на неопределеностите. Тук мащабите на взаимодействие правят по-приемливи съвременните скъпо струващи системи за управление на знанието - мощни информационни ускорители на прогреса. Днес информационната среда се превръща именно в такъв ускорител, но не за всички, а само за тези, които са готови да заплатят за нея. И то да платят скъпо.

Често работата в Интернет се бърка със забавлението. Разликата е проста, но изразителна – едни харчат парите си за това, докато други печелят от него. Но има и нюанс. Едни просто харчат, а други харчат, за да спечелят повече. Възможностите на транснационалните компании да харчат са много по-големи, отколкото на гениите-индивиди. Така че печеленето на пари в Мрежата генерира не по-малки противоречия, от тези в зората на индустриалната революция. Истината е, че информационното общество не изглажда, а генерира радикални различия не само извън, но и вътре в самото себе си.

“Назрява ли криза в информационното общество? ”

Атмосферата на началото на новия век невероятно напомня онази от 20-те години на миналия век в Америка. Тогава ”книжата”, т.е. акциите и другите ценни книжа, рязко се откъсват от реалното производство. Днес боравенето вече не е само с “книжа”, а с още по-ефимерна материя – многообразна информация, ”мозайка”, което рязко ускорява интелектуалните процеси и общуването, докато процесите на материалното производство (даже и на високотехнологичното) притежават висока инерция. Те просто са линейни. Докато комуникационните средства на електронния век – телевизия, реклама, комикс, светът на игрите и моделите – представят ситуацията нелинейно. ”Те не са огледала на ситуацията, а продължения на ситуацията другаде” [3,стр.214].

В автомобилостроенето, например, днес вече знаем какъв ще бъде автомобилът на 2010, макар че сега него все още го няма. Ние, обаче, по друг начин започваме да се настройваме към автомобилите, които се произвеждат днес. През 2003 нов модел на скъпия BMW- серия 5 се сблъска с немалки трудности при реализацията си, тъй като много потребители бяха отложили покупките си до излизането на новата версия, с чиито качества те вече се бяха запознали в Интернет. С такива трудности се сблъсква днес и новия модел на BMW- серия 6. Много подобни примери могат да се посочат и от други отрасли. Те водят към диспропорции и загуби. Като цяло расте делът на непроизведените продукти, чиято виртуална поява отлага купуването на произведения продукт.

Изобщо, както показва маркетинговата практика от изминалите 2 – 3 деситилетия, многообразието на информационния свят често парализира потреблението. Като резултат реалният производител се оказва в ситуация на постоянно закъснение от “виртуалните” си конкуренти. Все по–често се сблъскваме с все същия проблем на свръхпроизводството, който доведе до световната икономическа катастрофа през миналия ХХ век. Ситуацията в информационното село сякаш е нова, но всъщност повтаря много от парадоксите и недостатъците, присъщи на индустриалното развитие и модернизация въобще.

Ще посоча още един интересен момент в това направление. Преобладаващата част от Нобеловите награди за икономика през последните години се присъждаха за постижения на границата на икономиката с науките за човешкото поведение. Така, през 2001, Нобеловата награда бе присъдена за разработки по специфични проблеми на асиметричната информация в условията на икономическата глобализация – едно поле за дейност, очертано с обосновките до тук като изключително важна за бъдещото ни развитие.

На фона на изложеното въпросът: ”не очертава ли всичко това контурите на назряваща криза?” е съвсем естествен. Изоставащите в областта на информацията не искат да изостават – нито в Ирак, нито в Америка, нито в Русия, нито у нас. Ако по-рано изоставащите в надбягването вдигаха бунтове, въстания и т.н., то сега в новата среда се разраства тероризмът и другите специфични форми на религиозен и политически екстремизъм.

Съпротивата на изоставащите, обаче, не може да бъде сведена само до нейните досегашни прояви. Както в екологичен план природата често отмъщава на човека за неговата експанзия, така в икономиката човешката природа отмъщава на разума и на информационното могъщество. Но в природата на човека е заложен и инстинктът да се предпазва от подобни рискове.

Кризата може да се избегне

В тази връзка се очертават два взаимосвързани, възлови проблема. Счита се например за общоприето мнението, че характерна черта на съвременното икономическо развитие е резкият дисбаланс между интелектуалните и материалните компоненти в много производствени процеси. По експертни оценки във фармацевтичната промишленост например, този дисбаланс е около 9:1, а в производството на микрочипове – 8,6:1,4. Във връзка с това възлов проблем на всяко общество и на всяка организация става управлението на знанията и по–конкретно изграждането на “мостове” за създаване и преобразуване на знания: на скритите знания в явни, на явните – в скрити, на явните в явни и на скритите – в скрити знания. По този начин биха се създили благоприятни условия опитът на работещите да се предава и разширява, а познанието, генерирано във външната среда, да се интегрира в културата и навиците на работещите.

И тук трябва ясно да заявим, че в три от тези четири “моста” за създаване и преобразуване на знания възелът са именно хората, а не информационната и комуникационната техника и технологии. Последните са водещи само при преобразуване на явните в други явни знания. Защото неявните знания включват “ноу-хау”, опита, интуицията, засекретените умения, навиците, които съществуват само в определен контекст. Знанието не е информация въобще, а само онази информация, която внася разбиране и подбужда към действия. То е неразривно свързано с решението, с избора на мисли и действия, който извършва човешкият мозък в междуличностните отношения.

В тясна връзка с този е и следващият проблем. Считам, че е дошло времето сериозно да се обоснове и използва още един, трети компонент на общественото възпроизводство – “бихевиористичният”. Икономическият бихевиоризъм, като концепция и методи, подробно е анализиран от автора в [4]. Изхожда се от това, че човешките емоции, преживявания и удоволствия, които Нобеловият лауреат Х.Саймън нарича “психологически доход”, не могат да бъдат причислени към чисто информационните процеси – като компоненти на риска те имат своя собствена форма. Днес те се проявяват най-вече отрицателно като ирационалност, комплексираност, стрес и т.н., тоест като съпротива на “човешкия фактор” срещу икономическото развитие. Виждаме част от резултатите от тази съпротива в “изригването” на остри кризи дори във високотехнологичните производства като софтуера, авиацията, финансите, масовото автомобилостроене.

Ето защо, според мен, идеята за една по-човечна глобализация днес не минава по пътя на самоцелното противопоставяне на “глобалисти” и “антиглобалисти”. Тя е преди всичко в приоритетното насочване на усилията ни в такива истински нови инвестиционни пространства, каквито са образованието, медицината, отдихът, туризмът и “баналната работа с кадрите”, свеждаща се днес, в крайна сметка и най-вече, до системите на формиране и реализане на решенията във всички видове организации, т.е до деловите решения на информационното общество. Изследванията показват, че социалната форма, наречена “организация” (фирма, сдружение, правителство и т.н.) която доминира днес, ще се променя динамично, но тя едва ли ще отмре под влияние на информационната революция, както “прогнозират” някои автори. Ще се изменят най-вече нейната целерационалност и принципите, на които ще се формират и реализират решенията в нея. Във всички случаи предпоставки за подобни динамични промени ще бъдат и такива “неформални” фактори при вземане на деловите решения, които се намират под силно въздействие на “външната структура”- култура, убеждения, клъстери, регионални и етнически цели и др. В [4] е направен опит двете теорeтически концепции свързани с тези проблеми – на външните конкурентни сили и на вътрешната ефективност - да се синтезират в единна концепция на деловите решения, която да играе ролята на водеща нишка при бъдещите трансформации на организациите в информационото общество.

Сдруги думи глобализацията не може да остане “маломерна мечта” и “заложница” на въображението на банкери, брокери и политици. Тя трябва да се “измечтае” от всички.

От къде трябва да се започне? Според мен, първоприоритетно инвестиционно пространство трябва да стане създаването на система от мрежови общности (”клъстери”), фенкциониращи на “границата” на гражданското общество със силно централизираната корпоративна парично-финансова система, доминираща в почти всички съвременни държави, а също и в отношенията между тях. За преодоляването на назряващата криза в “световното медийно село” корпоративните по характер банки, държавните и регионалните бюджети би следвало да бъдат само част на парично–финансовата инфраструктура. Важно е преобладаваща част от тази инфраструктура да станат взаимоосигурителните и застрахователни кооперации, колективните инвестиционни фондове и спестовно – кредитните асоциации, работещи със съвременни информационни технологии на регионален и проблемен принцип. Тези “клъстерни” форми могат да изиграят мощна стимулираща роля за по-ефективно функциониране на парично–финансовите потоци. А те, както е известно, са основните информационни потоци на икономическата глобализация.

Гражданското общество все още се възприема предимно като политико–обществен феномен. Но то трябва да стане също интелектуален и психологически феномен, ако искаме да започне да играе решаваща роля в икономическото развитие на страните, регионите и света, като цяло. В тази връзка списание “Геополитика” може да допринесе много за разгръщането на творческа, конструктивна критика към изкуствено раздувания информационен оптимизъм по отношение на глобализацията. Защото ако не осъзнаем навреме интелектуалните и хуманитарно-поведенческите аспекти на икономическия напредък, кризата в глобалното информационно общество е неизбежна.

Литература:

[1] McLuhan, M., Understanding Media . London: Routledge

[2]БауманЗигмунт(1999)”Глобализацият.Последиците за човека”,София:ЛИК

[3] Лаш, Скот (2004). ”Критика на информацията”. София: ИК Кота

[4] Георгиев, Румен (2005)”Делови решения:Методология и организация” София: Академично издателство ”Марин Дринов”

* Вицепрезидент на Международния съюз на икономистите (IUE)

{rt}

Бурните събития, които се случиха през първата половина на 2005 в Централна Азия, включително “революцията на лалетата” в Киргизстан и кървавото потушаване на протестите в Узбекистан, промени геополитическия баланс на силите в региона. Като най-голяма полза от тези промени има Русия, докато отношението на регионалните държави към САЩ продължава да се влошава.

Укрепвайки стратегическите си позиции в Централна Азия, Москва използва за тази цел най-вече различните регионални организации. Една от тях – Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), обединяваща Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан, проведе на 5-6 юли в Астана годишната си среща с участието на държавните глави на страните-членки. На срещата беше приета обща декларация за борба с тероризма и бе решено Индия, Иран и Пакистан да получат статут на наблюдатели. Всичко това обаче остана в сянката на съдържащото се в заключителната декларация на участниците искане САЩ да уточнят крайния срок за изтеглянето на военния си персонал от региона.

В случая става дума за най-вече за американските военно-въздушни бази Карши-Ханабад (Узбекистан) и Манас (Киргизстан), въпреки че логистични структури на НАТО са разположени и в Термез (Узбекистан) и Колуб (Таджикистан).

Според редица руски анализатори, инициатор на тази, по същество, антиамериканска декларация, е бил узбекският президент Ислам Каримов, чиято страна силно влоши отношенията си със САЩ след силовото потушаване на бунтовете в Андиджан през май. Това предположение са потвърждава от изявлението на узбекския външен министър, направено непосредствено след срещата на ШОС, в което той подчерта, че американската база в страната му е била създадена за да улесни разгрома на талибанския режим в Афганистан, както и, че Узбекистан не е получил никакви компенсации за предоставянето и.

След “пробива” на САЩ в Централна Азия и появата на американските бази в региона, в столиците на бившите съветски републики започнаха да гледат на ШОС като на алтернативен силов полюс в региона. Значителни надежди се възлагаха на способността на организацията да се противопостави ефективно на различните регионални и транснационални заплахи и да гарантира по-голяма сигурност. Като в основата на подобна визия са не толкова антиамериканските настроения на местния елит, колкото отчитането на геополитическите реалности: ядрената мощ на две от страните-членки на ШОС - Русия и Китай, големият енергиен потенциал на организацията, както и фактът, че в нея членуват страни, контролиращи 61% от територията и 25% от населението на Евразия.

Напоследък, все по-актуални са въпросите, свързани с потенциалното разширяване на ШОС. Готовността си да се присъединят към нея (под една или друга форма) вече обявиха Индия, Пакистан, Иран (които през юли получиха статут на наблюдатели), Монголия (със статут на наблюдател от 2004), Южна Корея, Туркменистан, Афганистан и дори… САЩ. Толкова голям външен интерес открива пред организацията няколко алтернативни възможности:

• да се развива като “отворена” и проамериканска организация с широк състав от участници и дори интегририрана с някои западни структури (преди всичко с НАТО);
• да се трансформира в откровено антизападен алианс;
• да се развие като организация, водещи позиции в която ще заеме Русия;
• да се превърне в алианс, доминиран от Китай;
• да се разширява на основата на “отворения регионализъм” – т.е привличайки и други азиатски държави, включително принадлежащи към света на Исляма.

Първият сценарий не дава възможност на ШОС да реализира задачите, които организацията си поставя, защото в този случай участничките ще трябва да съобразяват поведението си с естествения лидер на НАТО – САЩ. А американците (както показват и отношенията с “партньорите” им от постсъветското пространство) не допускат и най-малкото отклоняване от очертания от самите тях политически курс. Следователно, при реализацията на първия сценарий, на съществуването на ШОС като самостоятелно регионално обединение спокойно може да се сложи кръст.

Вторият сценарий води до конфронтация и също не притежава някакъв конструктивен заряд, защото може да провокира допълнително политическо напрежение в региона, отвличайки силите на страните-членки на ШОС от решаването на най-важните проблеми – тези на сигурността. Но тъй като, априори, ШОС възникна именно като алтернатива на растящото западно влияние в Централна Азия и съседните и държави, очевидно е, че елементът на съперничество между организацията и западните военно-политически структури ще продължи да съществува.

Третия и четвъртния сценарии също не изглеждат особено перспективни, тъй като предполагат наличието на една държава-лидер (Русия или Китай), както и на общ противник. Именно в това обаче е и уникалния характер на ШОС – за разлика от по-разпространените в постсъветското пространство и Азия, като цяло, модели за колективна сигурност, тази организация има възможността да развие като своеобразен модел на кооперативна сигурност (cooperative security).

Петият сценарий обаче, открива през ШОС широк простор за реализация на нейния потенциал, и изглежда, че тъкмо него се опитват да реализират напоследък страните-участнички. Органзацията твърдо е решила да не се “затваря” към други страни, пожелали асоциация с нея. Така, през 2004 статут на наблюдател получи Монголия, последвана през юли т.г. от Индия, Иран и Пакистан.

Разбира се, сценарият за една “разширена ШОС” има както плюсове, така и минуси. Пример за това са отношенията между организацията и нейното мюсюлманско обкръжение. Отношенията със света на Исляма заемат важно място в стратегията на ШОС. Най-малкото защото през последните години геополитическото значение на Централна Азия претърпя радикална промяна. Неслучайно мнозина известни политолози, наред с термина “Голям Близък изток” вече използват и понятието “Голяма Централна Азия”, включвайки в него, освен бившите съветски централноазиатски републики, и съседния азиатски (супер)регион – Китай, Афганистан, Монголия, Пакистан, Индия и Иран. В повечето от тези страни (като изключим Монголия) ислямският компонент в политиката е внушителен. Да не забравяме и, че самата ШОС обединява държави, голяма част от чието население изповядва исляма. Тоест, налага се констатацията, че ислямските страни от региона са несъмнен приоритет за организацията.

Що се отнася до въпросните държави, те са доста разнородни и целите, които преследват с интеграцията си в ШОС, също са различни. Въпреки това, има и нещо общо, което ги привлича към Шанхайската организация за сътрудничество.

На първо място, става дума за икономическия аспект от дейността на ШОС, където повечето мюсюлмански държави разчитат да открият нови възможности за укрепване на сътрудничеството и взаимодействието в енергийната сфера.

Вторият привлекателен за тях момент е свързан със сигурността. Защото сред приоритетите на ШОС е обявената от организацията борба с “трите злини”: сепаратизма, екстремизма и наркотрафика. И мюсюлманските съседи на ШОС вярват, че биха се справили с тях по-лесно в рамките на организацията – т.е. с общи усилия.

В тази връзка особено внимание заслужава проблемът за религиозния екстремизъм, който застрашава регионалната стабилност в Централна и Южна Азия, превръщайки се в много сериозно предизвикателство за участниците в ШОС, всеки от които, сам за себе си, е изправен пред тази опасност: Китай – в Синцзян-Уйгурския автономен район; Русия – в Чечения; Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан – във Ферганската долина, където дейността на местните местните ислямистки групи тясно се преплита с тази на наркокартелите и криминалните кланове. Що се отнася да мюсюлманските съседи на ШОС, там проблемът с религиозния екстремизъм също е достатъчно остър, поддържайки в постоянно напрежение местните управляващи елити. Да не забравяме, че в населените с мюсюлмани региони, в близост до страните-членки на ШОС действа и цяла мрежа терористични организации, които си сътрудничат активно в реализацията на своите операции. Най-сериозна опасност за постсъветските републики от Централна Азия, представлявават групировките, базирани в Афганистан. Интересът на участниците в ШОС към ислямския фактор и политическата му роля нарастна след последните събития в Киргизстан и Узбекистан, които някои квалифицираха като “провокирани отвън бунтове”, докато други ги смятат за ако не за истински революции, то поне за пролог към тях. Всъщност, кои са причините за техния толкова силен регионален и дори световен резонанс?

Една от тях е, че въпросните събития имаха място в две стратегически важни държави и то на фона на общата активизация на американските усилия за “налагане на демокрацията” в Близкия изток, Азия и постсъветското пространство. Очевидно е, че революционнити сътресение вече не плашат Вашингтон, който все повече ги разглежда като “инструмент на историята”, помагащ му да променя според собствените си интереси картата на регионите и да сменя управляващите елити, извличайщи осезаема полза за себе си от този съзнателно провокиран хаос. Но в самите азиатски държави, които са обект на подобни опити за “демократизация”, тези геополитически иновации пораждат растяща тревога, тъй като в резултат от тях в региона съзряват условия не толкова за разпространение на демокрацията, колкото на радикалния ислямизъм. Именно тази очевидно противоречаща на интересите на азиатските и мюсюлманските държави геополитика е факторът, който обуслява ориентацията им към ШОС.

Един пример за това е Пакистан, който още от 2001 насам, се стреми към статута на наблюдател, получен от него на последната среща в Астана през юли. Доскоро, пречка за това беше недоверието на страните, членуващи в организацията, към политиката на Исламабад. Включително към участието му в създаването на движенето “Талибан”, приютило много т.нар. “ислямски опозиционери” от държавите-членки на ШОС, които разполагаха с тренировъчни лагери на територията на Афганистан. След падането на талибанския режим през 2001 беше премахната основната преграда пред взаимодействието между страните от Централна Азия и Пакистан. За това помогна и подписаното през март 2005 пакистанско-узбекистанско споразумение за борба с тероризма.

Стремежът за членство в ШОС не пречи обаче на Исламабад да води собствената си игра в централноазиатския регион. Влизайки в организацията, Пакистан се надява да активизира участието на Русия (или поне на другите страни-членки) в отдавна лансирания от него енергиен проект – изграждането на Трансафганистанския газопровод, който да свърже Туркменистан (който все още не е член на ШОС, но декларира желание за присъединяване към организацията), през Афганистан, с Пакистан и Индия. Тук обаче, интересите на Москва и Исламабад очевидно се разминават: ако Пакистан, а също Туркменистан, Афганистан, Индия и (възможно) някои традиционни износителки на суровини, членуващи в ШОС, биха подкрепили подобен маршрут, Русия (която е най-големия доставчик на петрол и газ на световните пазари и, в същото време, транзитна държава, притежаваща монопола върху трафика на енергоносители) не се нуждае от Трансафганистанския тръбопровод, защото е конкурентен на нейните собствени.

Пакистанската активност по отношение на ШОС има и чисто политичесо обяснение. Като водеща регионална сила, тази страна се стреми да увеличи присъствието си в Централна Азия още след разпадането на СССР през 1991. Исламабад е заинтересован от установяването на по-тесни икономически отношения със страните от региона, усилване на политическото си влияние и ограничаване това на своя традиционен съперник – Индия. Впрочем, има и други причини, поради които Пакистан настоява да влезе в ШОС.

Макар тази страна да се смята за стратегически партньор на САЩ, отношенията и с Вишингтон съвсем не са еднозначни. Американците подозират, че Исламабад води двойна игра, търгувайки с ядрени технологии и снабдявайки съседен Иран с компоненти за производството на обогатен уран. Във Вашингтон не крият недоволството си и от това, че пакистанският елит (напук на всички уверения за привързаността му към демокрацията) не желае да скъса връзките си с радикалните ислямски движения и продължава да осъществява почти тотален военен контрол върху политическото и икономическо развитие на страната. Пакистанското общество прогресивно се поляризира, в него запазват силни позиции ислямистките организации. Тъкмо това тласка Исламабад да търси нови партньори на север – включително сред държавите от ШОС.

Интересът на Исламабад към Шанхайската организация за сътрудничество допълнително нарастна след събитията в Киргизстан и бягтството на президента Акаев. Показателен е фактът, че малко преди началото на “революцията на лалетата” в Киргизстан, пакистанският президент Мушараф посети съседен Узбекистан и получи подкрепата му за присъединяването на страната си към “шенхайската шестица”. Мушараф и Каримов се обявиха за по-нататъщното разширяване на ШОС и постепенното и превръщане в икономическо-политически блок. Освен това Исламабад подкрепи лансираната от казахстанския президент Назарбаев идея за създаването на нов – евразийски – регионално-интеграционен съюз.

Що се отнася до перспективата за съвместно участие в ШОС на Индия и Пакистан, дори и това да се случи, то със сигурност би съдействало за укрепването на доверието в Азия и стабилизация на ситуацията, тъй като в рамките на ШОС може да се ускори решаването (с посредничеството на Москва и Пекин) на старите проблеми, тровещи отношенията между Исламабад и Делхи.

Индия, която на практика е втората по брой на гражданите-мюсюлмани държава в света, също отправи, през април 2004, молба за членство в ЕС (и получи статут на наблюдател през юли т.г. в Астана). Сред причините за това е нейната заинтересованост от развитие на регионалното сътрудничество в борбата с транснационалния тероризъм, религиозния екстремизъм и трафика на наркотици (т.е. със същите онези “три злини”, с които обяви, че ще се бори и ШОС), тъй като те ерозират основите на сигурността и стабилността в Азия. Разбира се, Делхи има и определен икономически интерес от интеграцията на страната в ШОС. Индия е на шесто място сред основните световни потребители на енергоносители, при това положението и е по-трудно, отколкото това на Китай например: две трети от потребностите и се покриват чрез внос, докато в Китай – само една трета. Стремейки се да диверсифицира източниците на енергоносители, Индия обръща поглед към Централна Азия, където разполага с доста по-дабри позиции, отколкото Афганистан или Пакистан например. Още докато съществуваше Съветския съюз, Индия установи тесни връзки, както с централноазиатските републики, така и с Русия. Затова, измежду трите страни, които получиха в Астана статут на наблюдатели в ШОС, имеенно Индия има най-големи шансове за пълноправно членство. Както отбеляза наскоро казахстанският президент Назарбаев: “приемането на Индия в ШОС ще превърне организацията в най-мощната структура за сигурност в Евразия”. Според него, “това би означавало разширяване на организацията към Южна и Източна Азия, където особено перспективно е взаимодействието и с държавите от АСЕАН”. Китай също не възразява срещу бъдещо пълноправно членство на Индия в ШОС. В Пекин са разтревожени от възможността “цветните революции” в постсъветското пространство да се прехвърлят в Синцзян и Вътрешна Монголия и това бе една от причините да прояви активност в уреждането на спорните китайско-индийски въпроси през 2004-2005.

Не по-малко важно е присъединяването към ШОС за Иран и най-вече за реализацията на неговата геостратегия в Централна Азия. Освен това то му дава възможност да предолее международната изолация, в която го постави Вашингтон.

Техеран получи статут на наблюдател в организацията, най-вече заради ключовите си позиции в енергийната сфера. Ще припомня, че това е вторият (след Саудитска Арабия) производител на петрол в света, а разполага и с огромни запаси от природен газ, макар че засега предлага на пазара само незначителна част от тях. Не по-малко важна е ролята на Иран като регионална държава, притежаваща военен потенциал, който и позволява да държи в постоянно напрежение съседните арабски държави от Залива. Всичто това помогна на иранците на получат статут на наблюдател, който пък им дава възможност да укрепят връзките си с останалите претенденти за членство в ШОС. За тях Иран е важен и като основно звено в транспортния коридор Север-Юг, споразумението за чието създаване бе подписано между Инадия, Иран и Русия още през 2002.

Афганистан също демонстрира активен стремеж за присъединяване към ШОС. Какви са причините за това? Макар Вашингтон да определя официално Афганистан за “образцов пример” на това, как демокрацията може да бъде наложена със сила отвън, истината е, че ситуацията в страната остава напрегната и нестабилна. Президентът Карзаи полага огромни усилия да спаси собствения си режим, включително и опитвайки да се отърве от имиджа на американски сателит. Той е силно загрижен и от предстоящите през септември парламентарни избори, които три пъти бяха отлагани и чиито резултат и последици са непредсказуеми. Освен това Карзаи разчита да реши с помощта на ШОС проблема с процъфтяващото производство на опиум в страната.

На за да постигне целта си и получи поне статут на наблюдател в организацията, Карзаи, който действително е американска креатура, трябваше предварително да получи благословията на Вашингтон. САЩ обаче съвсем не са заинтересовани от сътрудничеството на марионетние режим в Кабул с един блок, който все по-открито се противопоставя на американските интереси в централноазиатския регион и представлява реална алтернатива на разположените в Афганистан т.нар. международни сили за гарантиране на сигурността, формирани предимно от контингентите на страни-членки на НАТО. Ето защо Афганистан продължава да е извън ШОС.

Междувременно САЩ реагираха светкавично и “асиметрично” на дипломатичното подсещане от страна на ШОС, направено в Астана, за срока на американското военно присъствие в региона. Държавният департамент обяви, че въпросът за базите е решен с двустранните споразумения между Съединените щати и правителствата на Узбекистан и Киргизстан и, следователно, не влиза в компетенциите на ШОС. Веднага след това американският Конгрес обяви намерение да отпусне през 2006 85 млн.долара за “развитието на демокрацията и икономическите реформи в Русия” и да помогне за “утвърждаване върховенството на закона” в другите държави от постсъветското пространство. Тоест, Вашингтон даде да се разбере, че ще продължи да следва идеята за “перманентната демократична революция” в пространството на рухнатала съветска империя.

Но има и нещо друго. Както заяви при посещението си в Кабул председателят на Обединения комитет на началник щабовете на САЩ генерал Ричърд Майърс, американското решение за създаването на пълноценни военни бази в Афганистан, както и изграждането на такива бази в Централна Азия, “се дължи частично на стремежа към сдържане на Иран и осъществяване на мониторинг на неговите въоръжени сили”, частично – на желанието за създаване на колкото се може повече военни бази в подстъпите към Близкия изток, който има огромно значение за американската глобална стратегия. Всъщност, антитерористичната операция в Афганистан бе максимално използвана от Вашингтон за да си гарантира присъствието в централноазиатския регион за неограничено време, което пък му дава възможност да следи трафика на енергоносители от Централна Азия към Китай, да влияе върху националистическите настроения в Синцзян, а също да контролира кризисното пространство на Афганистан и индо-пакистанския регион. Поради това САЩ очевидно не се нуждаят от ШОС и каквито и да било други структури за регионална сигурност, нещо повече, те виждат в тях директен съперник. Позицията на Вашингтон, който отказва дори да обсъжда с ШОС въпроса за присъствието си в Централна Азия, изглежда още по-двусмислена, на фона на американската подкрепа за ултимативното искане на Тбилиси за закриване на всичи руски бази в Грузия в максимално кратки срокове. Последното, впрочем,

очертава още една от целите на американското присъствие в региона – постепенното изтласкване на Русия от него. В Москва са съвсем наясно с това и именно то обяснява засилената руска активност в Централна Азия, където руснаците действат, както по линия на ШОС, така и на две други регионални организации – Евразийската икономическа общност и Организацията на Договора за колективно сътрудничество. Първата, която обединява Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Беларус, има предимно икономически характер, докато цел на втората (където членуват същите страни, плюс Армения) е борбата с предизвикателствата към сигурността в региона.

Разбира се, ШОС несъмнено притежава несравнимо по-голям потенциал. За да го реализира обаче, организацията трябва да осъществи качествен скок, и то в най-близко време: или към трасформирането си във военен пакт, способен на практика (а не само формално) да гарантира сигурността в “Голяма Централна Азия”, или пък - към създаването на пълноценен регионален политико-икономически съюз, подобен на АСЕАН. Защото само ако ШОС съумее да изработи конкретна регионална стратегия и (което е по-важното) започне да я реализира на практика, тази действително перспективна организация би могла да отговори на стоящите пред участващите в нея държави многобройни и сложни въпроси, част от които имат транснационален характер. Тоест, ШОС има уникалния шанс да се превърне в мощен фактор, с позитивен принос за мира, прогреса и стабилността в Евразия.

* Българско геополитическо дружество

{rt}