Един от грандиозните транспортни проекти, които ще бъдат осъществени през първата четвърт на новия век, е т.нар. POLCORRIDOR, който ще свързва скандинавските държави с Югоизточна Европа, преминавайки и през територията на България. Проектът е дело на Паневропейската мрежа за пазарно-ориентирана, индустриална, научна, развойна и иновационна дейност (EUREKA) – една междуправителствена инициатива, създадена през 1985 и поставяща си за цел повишаване конкурентноспособността на европейската икономика чрез подкрепата на паневропейски проекти в сферата на индустрията, транспорта и услугите. В нея участват големи частни и държавни компании (включително национални железници), както и научни центрове и институти от Финландия, Чехия, Италия, Швеция, Норвегия, Полша, Литва, Унгария и Гърция.

Проектът стартира през 2002 като целта му е изграждането на нов транспортен коридор Север-Юг, който да облекчи бързия ръст в товарния трафик (над 20% през последните пет години) между Северна Европа и Балканите, използвайки свръхмодерни технологии за управление на товаропотоците, интермодални инфраструктури и информационни системи.

Коридорът включва три основни участъка: морските връзки от Швеция, Финландия и Норвегия към интермодалните центрове, на територията на Полша; регулярен блок-влак (т.нар.Blue Shutlle), който ще осигурява връзката между полските пристанища Щецин/Швиноуйшче и Гданск с Виена, Братислава и Будапеща; съществуващите железопътни линии и автомобилни пътища от “хъбовете” във Виена и Будапеща към Югоизточна Европа. Крайните точки на коридора (който е паралелен на Коридор №9 между Хелзинки и Александруполис) са норвежкото пристанище Трондхайм и гръцкото Солун.

Проектът POLCORRIDOR бе избран за основен трансевропейски товарен транспортен коридор за проучване и оценка на интероперативността в Шестата рамкова програма на Европейския съюз (т.нар.REORIENT проект), чиято цел е окончателното трансформиране на европейските железници от национално фрагментирани в интернационално-интегрирани системи, както и преодоляване на досегашната почти тотална зависимост от автомобилния транспорт.

Новият транспортен коридор Север-Юг ще гарантира по-бързия и евтин товарен транспорт от Скандинавието към Балканите и обратно. Използването на блок-влакове ще минимизира времето за прекосяване на границите, поставяxки ударението върху редовните и осъществявани точно навреме доставки, както и върху големия капацитет и модерни информационни системи. Тази трансевропейска товарно-транспортна мрежа ще генерира нови пазари, гарантирайки ръста на търговията по цялото протежение на коридора в Северна, Централна и Източна Европа. Според д-р Йохана Лудвигсен, която ръководи изследванията в Норвежкия институт по икономика на транспорта (един от инициаторите за създаването на POLCORRIDOR), проектът ще позволи да се решат проблемите с перманентните задръствания по шосетата и непрекъснато нарастващите пътни такси, като за целта се използва висококачествената железопътна инфраструктура, намираща се само на няколко стотин километра по на изток. От особено значение в случая е, че коридорът ще минава през територията на страни, които демонстрират устойчив икономически ръст като Полша, Унгария, Чехия, България и Румъния. Накрая, нека припомним, че това ще е шестият паневроепйски транспортен коридор, който ще минава през страната ни.

{rt}

Европейските демографи и специалисти по миграциите обичат да разсъждават за това, как развитието на съвременните транспортни и информационни инфрастурктури, както и все по-голямата “прозрачност” на държавните граници, би следвало да се учудваме не на това, колко много хора изоставят земите на предците си за да се преселят някъде другаде, а по-скоро на това, колко малко се решават да го направят.Всъщност само един на всеки читиридесет жители на планетата (т.е. около 2,5% от цялото население) живеят извън пределите на отечеството си. Нещата не биха изглеждали толкова тревожни, ако (следвайки друга световна тенденция) болшинството от имигрантите избират да се преселят в някоя съседна страна. Така те просто щяха да поддържат световния и регионален баланс между имигранти и емигранти, спонтанно регулирайки миграционния натиск на принципа на скачените съдове. За съжаление, повечето от тях очевидно нямат представа за въпросните “световни тенденции” и затова тълкуват твърде своеобразно понятието “съседна страна”, че надхвърлйки в пъти средната “квота” от 2,5%.

Така жителите на Африка, Близкия изток, Централна и дори Югоизточна Азия от доста време насам са твърдо убедени, че техни най-близки “съседи” са благополучните държави от Западна Европа. Какво да кажем пък за жителите на Източна Европа и постсъветското пространство, които в огромното си мнозинство са европейци по рождение?

В появилото се преди няколко години мащабно изследване на Джон Солт “Текущи тенденции в международната миграция към Европа” се прави интересен анализ за миграционните тенденции, доминиращи на Стария континент в края на ХХ век. Нека добавим, че в началото на новия век западноевропейските държави продължават да преживяват резки колебания в миграционния натиск, на който са подложени. Така, Дания и Германия минаха своя връх още в средата на 90-те години. Финландия и Турция – през 1996-97, Австрия и Белгия – през 1998-99. Границата между предишното и сегашното столетие пък ознаменува началота на нова ера в миграционната история на Италия, Испания и Португалия: от традиционно емигрантски страни, те за броени години се превърнаха в притегалене полюс за имигрантите (включително и от България). Нещо повече, Италия и Испания твърдо заемат места сред петте водещи страни в Европа по насочващият се към тях миграционен поток, като Италия е абсолютен лидер в това отношение.

Общият брай на легалните имигранти, живеещи в Европа, достигна през 2002 23 милиона души (т.е.4,3%). Над 22 милиона от тях са предпочели именно западната половина на континента, където процентът на имигрантите през последните години демонстрира устойчив ръст, достигайки 6% (1). За сравнение ще посоча, че в средата на 90-те броят на имигрантите в Западна Европа е бил 19,4 милиона.

При това, ако разглеждаме Европа като единен регион, статистиката сочи, че тя си остава, в значителна степен, “самодостатъчна”, особено по отношение на държавите от Централна и Източна Европа, където е типичен именно вътрешноконтиненталния миграционен обмен. Типични примери за това са Македония, Румъния, Естония и Хърватия, които са привлекателни най-вече за имигранти от съседните им държави, т.е. от Централна и Източна Европа, и далеч по-малко – за такива от Западна Европа. Едно изключение е Словения, където 90% от имигрантите идват от страни извън Европа. Друга група подобни държави са скандинавските, които са привлекателни за западноевропейците, турците и гражданите на бившата Югославия. На свой ред, Германия (както и Австрия или Финландия) приема имигранти предимно от Централна и Източна Европа, за разлика от Великобритания например, където почти 75% от имигрантите нямат европейски произход. Имигрантският поток в Холандия продължава да следва старите колониални “канали”, докато държавите от европейското Средиземноморие са заложници на географското си положение, т.е. на относителната си близост до Африканския континент.

Тоест, в различните европейски региони и държави доминират няколко различни тенденции, отразяващи историческата им специфика (и, в частност, миналото им на колониални държави, водещо до формирането но устойчиви пост-колониални връзки със страните-донори в миграционния процес) и географските им особености (т.е. близостта до едни или други региони, традиционно генериращи миграционни потоци към Европа). В съотвествие с това, съставът на чуждестранното население на Европа е отражение на имиграционните вълни, които последователно заливат Стария континент в периода след Втората световна война. Първата такава вълна е свързана с острия дефицит на работна ръка в много (западно)европейски страни, стремящи се да възродят икономиката си от следвоенната разруха и нуждаещи се за целта от работна ръка, набирана извън Европа, С нея е свързана и втората, очертала се в средата на 70-те години на миналия век и породена от бурния процес на “събиране” на разделените семейства и формирането на нови такива с участието на чуждестранните имигранти. Последната засега миграционни вълна бе породен от кървавите етнически и/или религиозни конфликти (някои от тях на територията на Европа), принудили хиляди хора да търсят убежище в по-спокойните и “благополучни” страни от Западна Европа.

Тоест, структурата на чуждестранното население в една или друга (западно)европейска държава се определя, както от източниците на работна ръка, използвани от нея след 1945, така и от по-ранните исторически връзки, характерни за отношенията с бившите колонии и специфичните задължения, поети пред техните жители. В последно време пък, мащабите на бежанските потоци, достигащи границите на една или друга европейска държава, са в пряка зависимост от нейната политика по отношение предоставянето на убежище, както и от географската и отдалеченост от конфликтните региони. Поради всички тези причини жителите на Южна Европа – италианци, португалци, испанци и гърци, заедно с тези на Турция, бивша Югославия, а малко по-късно – и на Северна Африка, продължават да формират най-големите чуждестранни общности в онези държави от Западна и Северна Европа, които активно ги използваха като “гаст-арбайтери”през втората половина на 40-те и през 50-те години (интересно е, че тази ситуация се запазва на фона на промяната в собствения миграционен статут на редица европейски страни, и в частност, на Италия, Гърция, Испания или Португалия, за която споменах по-горе).

Така, от 18,7 милиона чужденци, живеещи в 15-те тогавашни страни-членки на ЕС през 2000, 5,7 милиона са били имигранти от други държави-членки на Евросъюза. И въпреки че разполагат с пълна свобода на движение в рамките на ЕС, броят на тези имигранти остава практическа постоянен.

Значението на другите региони на света като генератори на миграционни потоци към Европа значително варира между отделните страни. Африка например, си остава основният източник на имигранти за Франция, Португалия и, отчасти, за Белгия, което до голяма степен се обяснява и тяхната колониална история. На свой ред Южна Америка поддържа устойчива миграционнна връзка с Португалия и Испания, както и (в по-малка степен) с Италия и Гърция. Към Великобритания се насочват повечето имигранти от Северна Америка (има и такива!) и, къето е обяснимо, около 75% от преселниците от Австралия и Океания. Азия също генерира имиграция най-вече към Британските острови, а също към Гърция и Италия, макар че характеристиката на миграционните потоци към тях е твърде различна: Великобритания запазва тесните си връзка с индийския субконтинент, Италия - с Югоизточна Азия и, в частност, с Филипините, а миграционният поток към Гърция идва предимно от Близкия и Среден изток.

Специфично в това отношение и мястото на Германия, където 75% от имигрантите са дошли от страни, извън “старият ЕС на 15-те” – най-вече от Източна Европа и Турция. Известно е, че обединена Германия получи в наследство от вече насъществуващата ГДР и една доста многобройна виетнамска общност. Освен това, за разлика от мнозинството западноеврепейски държави, броят на имигрантите от африканския континент е сравнително малък.

Следва да се отбележи също, че през последните петнайсетина години е налице очевидна диверсификация на миграционния процес, както и усложняване на неговите пространствени и времеви рамки. И в това отношение европейските тенденции не се отличават от световните. Междувременно обаче, множеството нови форми и прояви на миграционния феномен доведоха до постепенното размиване на самото понятие “миграция”, както и до това, че наложилите се дефиниции и концепции стават все по неприложими. Проблемът няма само теоретичен характер, той се отразява пряко върху състоянието на миграционната статистика и дори доведе до криза в методиката на събиране и обработка на статистическите данни. Вследствие на това множество вътрешни (т.е. в рамките на европейския континент) миграции не се фиксират и не се отчитат в анализите на учените. На първо място, това са краткосрочните (сезонни, седмични и т.н.) движения на хора, както и нелегалната миграция, превърнала се в истинско бедствие за Западна Европа. Опитвайки се да я ограничат европейските правителства предприемат най-различни (но по правило неособено ефективни) мерки. Доста несъвършена е и методиката на отчитане на миграциите на гражданите на държавите-членки на ЕС, тъй като тяхното движение не се ограничава от правилата, важащи за чужденците-имигранти.

Според дела на имиграция в демографския баланс, европейските страни могат да се разделят на шест групи. За първата група е характерно намаляване на населението, вследствие както на отрицателната раждаемост, така и на отрицателния миграционен баланс. В почти всички държави, спадащи към тази група,най-големите загуби идват от естествения спад в раждаемостта и само в Литва емиграцията играе по-съществена роля във формирането на общата демографска картина. В страните от втората група, естественият спад в раждаемостта надвишава позитивния ефект от миграционния приток. Към третата група принадлежат държавите, където емиграцията е толкова голяма, че дори и високият естествен приръст не спасява положението и общата численост на населението спада. За представителите на четвъртата група, напротив, е характерно, че естественият приръст надвишава емиграцията, затова населението там нараства. Петата група, в която влизат най-голям брой държави, притежава определени демографски предимства, дължащи се едновременно на собствения положителен естествен приръст и на устойчивия имиграционен поток. И, накрая, в шестата група влизат страни с отрицателен естествен приръст, чието население обаче нараства поради мощнния поток и имигранти. Разпределениета на европейските държави в тези шест групи е показано в таблица 1.

Тук Таблица 1

Вижда се, че всички страни, губещи население, са разположени в в Централна и Източна Европа или в постъветството пространство, като в повечето случаи именно естественият спад на населението е опредебящия компонент в демографския им баланс. На свой ред, държавите, чието население нараства, формират положителния си демографски баланс, съчетавайки естествения приръст с имиграционния поток. Като географското им положение е толкова разнообразно (от Северна Европа да Средиземноморския регион), колкото се различават по своите размери, икономически и други характеристики. Само три европейски държави – също представляващи три много различни региона (Западна Европа, Балканите и Кавказ), увеличават числеността на населението си изключително благодарение на високия си естествен приръст и напук на отрицателния миграционен баланс. Накрая, общият ръст на населението изцяло зависи от имиграционния поток само в шест европейски страни разположени от най-северните (Швеция) до най-южните (Италия и Гърция) райони на континента.

Тоест, имиграцията играе важна роля във формирането на демографската ситуация във всички, без изключение, европейски държави. Освен това, именно имиграцията, във все по-голяма степен определя характеристиките и перспективите на националните пазари на труда, при това в най-различни техни сегменти – както за висококвалифицирана, така и за нискоквалифицирана работна ръка. Няа контролираната имиграция се възлагат надеждите за решаване на такива болезнени за Европа проблеми, като деформирането на възрастовата структура, породена от остаряването на коренното население и съответното увеличаване броя на гражданите в пенсионна възраст, зависещи от държавата и нейните пенсионни фондове.

Сравнително неотдавна (Западна)Европа преживя своеобразна еуфория, откривайки, че имиграцията межу да се изпълзва като вълшебно лекарство за подмладяването на стареещия континент. Наистина, за да подейства това лекарство, Европа би трябвало да приема между един и 13 милиона (!) имигранти годишно (вж. предишната статия на Жозеф Гринблат- б.р.) в периода до 2050, което очевидно не звучи реалистично.

Освен това, става ясно, че имиграцията не решава автоматично проблема със стареенето на континента, защото имигрантите също остаряват, при тях (подобно на кореннните европейци) продължителността на живота постепенно се увеличава, а раждаемостта спада. Тоест, т.нар. “заместваща миграция” не може да предотврати остаряването на европейското население и последиите от него. Затова в дневния ред на Европа отново се поставят “вечните” въпроси за стимулирането на раждаемостта, реформата на пенсионната и здравна системи, както и увеличаване на възрастовата граница за излизане в пенсия.

Като цяло, отношението към имиграцията и имигрантите от страна на експертите и от страна на редовите европейци е твърде различно. Ако първите отдавна са наясно с ролята на миграциите в живота (и за оцеляването) на Европа, вторите продължават да вярват в митове и периодично да демонстрират откровено ксенофобски настроения. Факт е обаче, че в това противопоставяне повечето европейски политици са на страната на експертите-демографи. Но след като миграцията (при цялата нееднозначност на конкретните и пряви) постепенно започва да се възприема като по-скоро положителен феномен, остава задачата да бъдат преодолени отрицателните и измерения, така че както самите имигранти, така и приемащите ги държави и общества максимално да се възползват от ресурсите и предимствата, които притежава това явление. Именно поради това принципното понятие, характеризиращо вътрешната политика на ЕС (включително и по отношение на миграциите) е думата “интеграция”.

Постепенно в Европа се налага схвящането, че усъвършестването на управлението на миграционните процеси е далеч по-ефективен и перспективен подход, отколкото затягането на контрола върху тях. И отделните европейски държави, и наднационалните институтции на ЕС започват да осъзнават, че не са в състояние да контролират миграционните потоци само с механичното затваряне на границите (пък и последното едва ли е възможно). Затова, продължавайки да полагат усилия за ограничаване на притока на имигранти, особено от страните, принадлежащи към т.нар. Трети свят, в Брюксел вече сериозно обсъждат въпроса, как да контролират и управляват не само привичните и лесни за фиксиране потоци, но и нетрадиционните (предвид тяхната порстранствено-времева динамика) и нелегалните. Подобна промяна във възприемането на миграционния феномен може да доведе до своеобразна концептуална революция. И, ако тя стане факт, Европейският съюз вероятно ще достигне качествено ново ниво в управлението на миграционните потоци.

Що се отнася да непосредсвената миграционна политика, Европа, в буквалния смесъл на думата, преживява епоха на радикални промени. Необходимостта от “хармонизация” на имиграционните закони и политики отдавна се дискутира в Брюксел, предприети са и немалко практически стъпки към реализацията на тази идея (една от последните е идеята за въвеждане на единни зелени карти, по американски образец, за жителите на държавите, които не членуват в ЕС, което, в частност, би позволило на гастарбайтерите свободно да пребивават и работат в която и да било държава от Евросъюза). Подобна консолидация на усилията е своеборазен отговор на предизвикателсдтвото на глобализиращият се миграционен феномен, с което нито една държава вече не може да се справи сама.

1. Всички данни са взети от: John Salt. Current Trends in international migration in Europe”, 2003.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Руският президент Путин неведнъж е заявявал, че разглежда активното участие на страната си в международните и регионални интеграционни процеси като един от основните инструменти за модернизация на националната икономика. Илюстрация за което е и активизиралият се през последните две години енергиен диалог между Русия и САЩ. Всъщност, от това дали енергийната дипломация на двете страни ще успее да намери разумния баланс между различните интереси на глобално, регионално и двустранно равнище в голяма степен ще зависи стабилността и предсказуемостта на световната енергетика.

Интересите и възможностите на Америка

Сред обективните предпоставки за руско-американското сътрудничество в енергийната сфера, на първо място можем да поставим факта, че САЩ са най-големия в света потребител на енергоносители. Над една четвърт от всички енергийни разхода на планетата се падат на американската икономика, която постоянно страда от дисбаланс между вътрешното търсене и предлагането на световните енергийни пазари. От 80-те години на миналия век насам общите енергийни разходи на американските потребители постоянно нарастват и днес надминават 700 млрд. долара годишно. Като петролът и петролните продукти покриват над 40% от енергийното потребление на страната, а природният газ – 24%.

Последователният спад в обема на наличните американски петролни резерви, както и на относителния дял на добива на собствен петрол през последните години, доведе до бърз ръст на зависимостта от вноса, който вече покрива почти 60% от потребностите на САЩ. Общата стойност на внесения през 2004 петрол надхвърля една трета от общия бюджетен дефицит и 22,4% от годишния дефицит в американската външна търговия. По оценката на Съвета на икономическите консултати на президента Буш, всяко поскъпване на вносния петрол с 10 долара води автоматично до спад в ръста на БВП с 0,4-0,5%. От друга страна, фактът че САЩ са принудени да разчитат на ресурсната база на държави с нестабилни или враждебни към Америка режими, става все по-опасен за тях не само в икономически, но и във военен план.

В днешната сложна международна и вътрешна обстановка, която се задълбочава от неуспешните усилия на неоконсервативната администрация за силова стабилизация на ситуацията в Ирак, за САЩ е особено важно да спечелят колкото се може повече време. Дори при най-успешното от американска гледна точка развитие на събитията, Вашингтон може да разчита на привличането на достатъчно финансови средства и материални ресурси за реализацията на своите мащабни и капиталоемки енергийни програми, само в условията на поредна циклична стабилизация на икономическата ситуация вътре в страната, както и на цените на основните енергоносители. През целия този тежък преходен период САЩ остро се нуждаят от допълнителни, постоянни (и неконцентрирани в само един източник) външни доставки на енергоносители, което обяснява и прогресивно растящия интерес на Белия дом от преките доставки от Русия и държавите от ОНД. Въпреки това обаче, в началото на 2005 (дори отчитайки доставките на преработени нефтопродукти) Русия покрива под 3% от петролния внос на САЩ, докато Канада – 18%, Саудитска Арабия – 13,8%, а Ирак – 4%.

Според американските експерти, оценяващи наличните запаси на руския петрол на 10-12% и на природния газ – на 35% от световните, Русия би могла да покрива 15% от вноса на САЩ. Особено интересни за Вашингтон са находищата в сахалинския шелф, които са изключително удобни за покриване на търсенето в западните (тихоокеанските) щати, както и потенциалните петролни и газови ресурси на Източен Сибир и арктичния шелф на Баренцово, Печорско и Карско морета. И тъй като вносът на руски природен газ може да се осъществи само с т.нар. криогенни танкери, американците вече анализират възможностите за изграждането на допълнителна, достатъчно мощна преработваща и транспортна инфраструктура.

Все по-силните позиции на Русия

Активно използвайки огромния ресурсен, производствен и интелектуален потенциал на собствения си енергиен комплекс, Русия напоследък играе все по-сериозна и независима роля в световната енергийна политика. По редица параметри руските позиции в световната и регионална политика очевидно се усилват. Така например, нивото на енергийната сигурност в Европа (да не говорим за постсъветското пространство) зависи именно от постоянните и безпроблемни доставки на руски енергоносители.

Нареди с това обаче, растящият авторитет на Русия в международните отношения предизвиква не просто раздразнение, но и открито противодействие от страна на чест от политическия и икономически елит в редица западни държави. Показателна в това отношение беше активната информационно-пропагандна кампания, подета в навечерието на братиславската среща между руския и американския президенти през февруари тази година. Тогава определени среди се опитаха да окажат натиск върху руските позиции, използвайки в частност, заплахата от евентуално влошаване на отношенията между Москва и Вашингтон. Въпреки това, в условията на растящ енергиен дефицит и невъзможност да се контролира ръста в цените на енергоносителите, както и предвид огромните разходи за войната със опозиционните въоръжени групировки в Ирак, Буш и съветниците му предпочетоха по-разумното и прагматично решение за задълбочаване на икономическото партньорство с Русия.

Новият енергиен диалог

Установяването на действено икономическо сътрудничество между САЩ и Русия премина през два основни етапа. По време на първия (1991-2001) енергетиката въобще не се разглеждаше като ключов елемент в руско-американските търговско-икономически отношения. Да не говорим, че поради високите транспортни разходи почти не се осъществяваше пряка търговия с енергоносители (като изключим отделни неголеми доставки на руски суров петрол и мазут). През 90-те години отделни въпроси, свързани с доставките на енергоносители се разглеждаха от руско-американската комисия “Гор-Черномирдин”, в рамките на която действаше и специален комитет по енергийна политика.

Началото на втория етап, който продължава и днес, бе маркиран от руските инициативи за сериозно разширяване на износа на петрол и природен газ, целящо стабилизиране на цените на световния енергиен пазар, както и за координирано използване на наличните руски мощности за оптимално използване на вече отработеното ядрено гориво. Тези предложения бяха лансирани от президента Путин още по време на първата му среща с Буш-младши през юни 2001 в Любляна, а през следващите години енергетиката ноеизменно бе сред водещите теми по време на преговорите на най-високо ниво между Русия и САЩ.

Качествено ново равнище във взаимодействието между двете държави бе постигнато през май 2002 в рамките на “Московската декларация за новите стратегически отношения между Руската Федерация и Съединените щати”, както и в специалното “Съвместно заявление за новия руско-американски енергиен диалог”, съгласуващо интересите и приоритетите на всяка от страните. В резултат от това бе създадена постоянната Руско-американска работна експертна група, както и енергиен бизнес-форум за сътрудничество в тази сфера. Двете структури трябваше да съдействат за задълбочаването на всички аспекти на двустранното сътрудничество, в съответствие с целите и непосредствените задачи на руската и американската енергийни политики.

Желанието и на двете страни да продължат да следват този курс бе потвърдена и по време на преговорите между Путин и Буш в Санкт Петербург през юни 2003. Тогава двамата се договориха за създаването на по-благоприятен инвестиционен климат в Русия, както и за отмяната от американска страна на прословутата поправка “Джексък-Ваник” (приета още по време на студената война), пречеща за нормалното развитие на търговско-икономическите отношения и, в частност, ограничаваща възможностите за дългосрочни доставки на руско енергийно оборудване на американския пазар.

Първите реални резултати

През семптември 2003 енергийните министерства на Русия и САЩ подписаха Протокол за предотвратяването и отстраняве на последиците от разливанията на нефт. В рамките не протокола, американския опит на държавни гаранции за сигурността на енергохранилищата и тръбопроводите вече може да се ползва и от Русия, което между другото е доста актуално предвид прогресивното остаряване и износване на руската транспортна инфраструктура.

Малко преди това (през март 2003) на същото ниво бе подписан и договор за намаляване на опасността от разпространение на оръжията за масово поразяване. Той предвиждаше спиране на производството на плутоний от три руски реактора, в рамките на американо-руската “програма за ликвидиране на производството на плутоний за военни цели”. През 2004 пък започна да се изпълнява споразумението между двете правителства за връщането в Русия (за преработка и съхранение) на вече използваното горива от високообогатен уран. В резултат от него, на 17 страни бе предоставена американска финансова и техническа помощ за прехвърлянето в Русия на отработеното ядрено гориво, използвано в атомните им електроцентрали, съветско производство, както и за преминаването на последните към използване на необогатен уран, който е по-малко опасен, в случай че попадне в ръцете на терористи.

На корпоративно ниво, следва да се отбележи кредитното споразумение между Лукойл и американската Overseas Private Investment Corporation, в рамките на което частният инвестиционен фонд HBK Fund предостави на създадената специално за целта компания “РПК Висоцк – Лукойл-ІІ” кредит от 225 млн. долара за срок от 12 години, предназначен за изграждането на пристанищен терминал във Финския залив. На свой ред руският консорциум “Стройтрансгаз” подписа с американската корпорация Key Energy Services споразумение за обмен на персонал и сътрудничество при изграждането на тръбопроводи на територията на САЩ. Друг съвместен проект на същата руска фирма с Foundation Systems предвижда изграждането на газопровод от Източен Сибир за Южна Корея на стойност между 400 и 500 млн. долара.

Междувременно, през 2000 Лукойл закупи за 71 млн. долара американската компания Getty Petroleum Marketing, контролираща мрежа от 1300 бензиностанции и петролни бази в източните щати на САЩ. Разширявайки американския си бизнес, през 2004 Лукойл купи за 375 млн. долара от Conoco Phillips още близо 800 бензиностанции, намиращи се в щатите Ню Джърси и Пенсилвания. Така руският гигант вече контролира 8% от пазара на дребно на петролопродукти по източното крайбрежие на САЩ. Освен това той взе поде аренда голям морски терминал, близо до Ню Йорк, в който ще се доставят петролопродукти от Висоцк и нашето пристанище Бургас, където, както е известно, се намират основните преработващи мощности на Лукойл. На свой ред Conoco Phillips купи 7,6% от държавния пакет акции в Лукойл за 1,9 млрд. долара. Значението на тази сделка трудно може да се преоцени, защото тя дава на Лукойл необходимото му законно основание да се върне в Ирак и да стартира доставката на суров петрол от находищата, които руснаците разработваха още по времето на Саддам, за нефтопреработвателните заводи на Conoco Phillips в източната част на САЩ.

Бъдещето на руско-американското енергийно сътрудничество

В подписаното от Буш и Путин в Братислава “Съвместно руско-американско заявление за енергийното сътрудничество между двете държави” не само бяха изцяло потвърдени досегашните насоки в развитието на двустранните отношения (укрепване на енергийната сигурност, диверсификация на видовете и източниците на използваните енергоресурси, по-голяма прозрачност и формиране на подходящ инвестиционен климат, преодоляване на препятствията пред развитието на партньорските връзки в енергийната сфера и използване на екологично сигурни начини за добив на енергоресурси), но и бяха очертани пет допълнителни приоритетни зони: интензификация и задълбочаване на руско-американския енергиен диалог, разширяване на руската система от тръбопроводи за доставката на петрол и природен газ на американския пазар, ръст на американските частни инвестиции в добива на руски природен газ за САЩ, унификация на данъчните, юридически и административни правила за работа на частните фирми от енергийния сектор от двете страни и осъществяване на серия от конкретни съвместни проекти, които да стартират не по-късно от 2008.

Признавайки растящото значение на проблема за рисковете, свързани с използването на атомната енергия, Русия и САЩ създадоха допълнителна междуведомствена група по въпросите на сигурността в ядрената област. Тя се ръководи от американския министър на енергетиката Самюъл Бодмън и ръководителя на “Росатом” Александър Румянцев. Освен това, президентите Буш и Путин поеха ангажимент да съдействат за това изпълнението на така набелязаната серия от съвместни проекти в енергийната сфера и увеличаването на доставките на руски енергоносители за САЩ да стартират не по-късно от 2008.

Геополитическите последици

Оценявайки перспективите на американско-руския енергиен диалог, както и геополитическите му последици, не бива да се забравя, че и днес (както през 90-те години на миналия век) американските приоритети не целят нито стимулирането на диференцирания руски икономически ръст или пък осъществяването на някакви амбициозни и опиращи се на високите технологии съвместни енергийни проекти. Най-важното за САЩ си остава намаляване нивото на ядрените рискове и военните опасности, което се потвърждава и от структурата на американските бюджетни разходи.

На свой ред, руският енергиен комплекс се нуждае от повече средства (извън държавните дотации) както за успешното вътрешноотраслово развитие, така и за продължаване и задълбочаване на икономическите реформи в Русия, като цяло. Според водещи руски анализатори като Андрей Корнееев (ръководител на Сектора за енергийни изследвания в Института за САЩ и Канада към Руската академия на науките), руската енергетика се нуждае до 2020 от около 700 млрд. долара инвестиции (от които 500 млрд. – за осъществяване на самите енергийни проекти, а останалите 200 млрд. – за модернизацията на енергиййното машиностроене и обслужващите енергетиката отрасли). Поради това страната очевидно ще трябва да предриеме радикални мерки за подобряване и стабилизиране на инвестиционния климат, което не само би позволило привличането на допълнителни чуждестранни инвестиции, но и би ограничило изтичането на руски капитали в чужбина. В този смисъл, укрепването и задълбочаването на отношенията между Русия и САЩ в енергийната сфера е изключително важно и за двете държави. То освен това е много сериозна гаранция, че в обозримо бъдеще Москва и Вашингтон ще действат по-скоро като геополитически партньори, а не като противници, както все още погрешно смятат някои, включително и у нас, в България.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Настоящата статия се основава на прозрачната геополитическа логика. В нея съществуващите или изграждащите се транспортни коридори се разглеждат като своеобразни “мостове” или “тунели” на геополитическата карта на евразийския суперконтинент. Тя наподобява обикновената географска карта, но (както ще видим по-долу) се отличава от нея в редица важни детайли. Разбира се, анализирайки съответните реалности, трябва да имаме предвид неизбежния впоследствие преход в сферата на икономическата география, тъй като в крайна сметка геополитическите амбиции са свързани най-вече с оптимизацията на геоикономиката.

1.

Както е известно, геополитическият потенциал се преразпределя в морските простори, но се създава на сушата (т.е. на континентите). Приложено към конфигурацията на транспортните мрежи, това определя необходимостта (и дори неизбежността) от изграждането на транспортни възли, структуриращи потоците през границите на геополитическите континенти. Тези възли нерядко обхващат териториите на цели държави, понякога дори формират собствени географски общности (например Евроамерика или Австралазия).

От друга страна, на геополитическия глобус (за разлика от географския) липсва Антарктида, а Африка не представлява самостоятелен континент, тъй като северната и част е “присъединена” към Европа, североизточната – към Азия, а Нигерия – към Евроамерика. Австралия също е разделена, като северната и част е включена в т.нар. Австралазия (заедно с Малакския полуостров, който пък е “откъснат” от Азия).

Изключително сложна е геополитическата структура на Евразийския суперконтинент, който се разпада на няколко отделни “блока” като последните на места се наслагват един върху друг, а понякога са разделени от т.нар. “цивилизационна пустош”. От геополитическа гледна точка, природата на въпросната “пустош” е по-скоро морска, отколкото континентална – обикновено този тип зони формират комуникационно, а не производствено пространство (неслучайно в миналото са стравнявали т.нар. Велика степ в днешна Южна Русия и Украйна с “море от трева”).

Най-устойчивата структурна “единица” на Евразия е Китай. Независимо от това, коя държава притежава в една или друга епоха т.нар. цивилизационен приоритет – дали Монголия, Манчжурия, Япония, Великобритания, САЩ или самият Китай – именно китайската територия определя структурата на изключително важния Азиатско-Тихоокеански регион. Като зоната на влияние на последния включва също Алеутските острови, Аляска, Филипинския архипелаг, Виетнам и Тайланд.

Следващата такава “единица” е Индийския субконтинент, включващ освен полуостров Индустан и остров Цейлов (Шри Ланка). Днес, както и по време на Втората световна война, териториите на Бангладеш, Бирма, Лаос, Камбоджа и (в по-малка степен) Виетнам представляват своеобразна геополитическа “пустиня” (1), непригодна за разгръщане на мащабни операции – независимо дали военни или финансово-инвестиционни.

Въпреки несъмненото значение на Европейския субконтинент, въпросът за геополитическите му граници, съвсем не е очевиден. Не е ясно например, дали Ирландия следва да се приеме за част от Европа, или трябва (заедно с Фарьорските острови и Исландия) да се отнесе към Евроамерика? От друга страна, разглеждайки територията на някогашната Римска република като своеобразна “прото-Европа”, стигаме до извода, че цяла Северна Африка (Египет, Либия, Тунис, Алжир и Мароко) би следвало да се включи в геополитическите граници на Европа. Що се касае до източните европейски граници, този проблем вече няколко столетия се дискутира от икономисти и политици. Напоследък например, под влияние на теориите на Хънтингтън, е модерно Русия и Европа да се отделят една от друга, като границата между тях върви по линията на проникване на западното християнство (католицизма), т.е. по източните граници на Полша.

Следва обаче да отбележим, че остава неясно, точно коя граница (и на коя измежду съществувалите в историята полски държави) се има предвид. На второ място, разногласията между католицизма и православието имат по-скоро догматичен характер, т.е. засягат най-вече чисто ритуалната страна на християнската религия. На практика те са много по-несъществени от етичната пропаст, съществуваща между католицизма и протестанството например. И накрая, от геополитическа гледна точка, конфесионалните “разломни линии” определено са вторични спрямо географските.

Всъщност, естествена геополитическа преграда, затваряща от изток европейския субконтинент, представлява линията Западна Двина – Днепър, чието стратегическо значение се проявава във всички войни между Русия и европейските държави. Територията между меридианите на Днепър и Одер, е прорязана от няколко големи реки (Висла, Сан, Неман), както и от труднопроходимата планинска система на Карпатите. С други думи, тя представлява типичното “слабо място” – т.е. зона, в която руският и европейският субконтиненти се наслагват един върху друг. И също както границата, в която се допират литосферните плочи, е белязана от множество земетресения и вулканични изригвания, така и зоната на взаимодействие между геополитическите субконтиненти се отличава с много голяма нестабилност.

Руският субконтинент продължава на Изток до Уралските планини и отвъд тях. Като някъде между долините на реките Об и Енисей постепенно преминава в “пустош”, простираща се до бреговете на Тихия океан. Въпросът за “естествената” източна граница на Русия, макар да е твърде важен от историческа и етнографска гледна точка, всъщност не представлява особен практически интерес.

Районът на генезиса на ислямската цивилизация, включващ Арабския полуостров, Мала Азия, Предна Азия, Иранското плато, а също Сомалия и Судан, представлява друга самостоятелна геополитическа “единица” – Афразия. Днес тя не само е достигнала естествените си граници (Инд, Нил, и южните брегове на Черно, Каспийско и Мраморно морета), но и успешно е проникнала на територията на геополитическа Европа, овладявайки зоната на Проливите и установявайки контрол над Северна Африка.

Накрая, вече в наши дни, като самостоятелна геополитическа общност се формира Централноазиатският субконтинент, включващ района на Памир, територията на Афганистан и т.нар. “прикаспийски държави”. Очевидно е, че тази “разломна зона” и непосредственото и обкръжение са обречени да превърнат през първата половина на ХХІ век в зона на остри етнополитически и военни конфликти.

Приключвайки беглия обзор на геополитическа карта, не можем да не отбележим, че съвкупният потенциал на Евразия значително надвишава възможностите на двете Америки, затова интересите на САЩ императивно изискват с всички средства да се попречи на обединението на суперконтинента – без значение дали това обединение се извършва в политическото, икономическото или семиотичното пространство.

2.

Впрочем, днес подобно обединение е просто невъзможно – не толкова поради религиозните и политически разногласия, колкото поради т.нар. “транспортна теорема”.

Според тази теорема, една геополитическата област може да съхрани единството си, само ако скоростта на развитие на нейната инфраструктура, е по-висока от скоростта, с която се развива икономиката в отделните и региони. В противен случай в регионалните икономики нарастват автархичните тенденции. На определен етап разходите за съществуването на общността (които са, повече или по-малко, постоянни) започват да надвишават комуникационните печалби (които с ръста на автархията, естествено, спадат).

Съответно, регионалните елити, принудени (пак поради ръста на тенденциите към автархия) да се концентрират само върху местните проблеми, губят “имперския” (т.е. държавническия) си начин на мислене. А когато това се случи, съществуването на геополитическата единици става “метастабилно”. Практически всяко външно въздействие индуцира фазов преход, при който конкретната област се разпада на множество регионални образувания.

Отчитайки ограниченията, които налага “транспортната теорема”, твърдението за “необратимия характер” на съвременната глобализация изглежда малко преждевременно. Всъщност, днес глобализационните процеси в рамките на Евразийския суперконтинент се нуждаят от постоянно захранване с финансови, административни и, накрая, с чисто военни ресурси, които обаче стават все по проблематични или труднодостъпни. Алтернативата е създаването на балансирана и симетрична единна евразийска комуникационна система, включваща и определен механизъм на бъдещото си развитие.

3.

За да се очертаят контурите на тази система, ще трябва да допълним очертаната по-горе геополитическа схема с един, по-скоро геокултурен, “орнамент”. Защото деленето на държави и етноси очевидно е вторично по отношение на класификацията, чиито фундаментален параметър е “цивилизацията”.

Понятието за различните цивилизации (културно-исторически общности), съществуващи на планетата, е въведено в науката от академик Николай Данилевский. Пак той за първи път доказва, че цивилизациите не се смесват помежду си и се променат постепенно и в рамките на мащабни исторически периоди. Данилевский свързва формирането на цивилизациите с особеностите на доминиращия ландшафт, както и с въздействието на някои случайни, външни фактори. На свой ред, Самюел Хантингтън, чиято трактовка на термина “цивилизация” днес е особено популярна, изброява следните основни признаци на една цивилизация (“културна общност”): език, история, религия и обичаи.

Подходът на Хънтингтън, базиращ се най-вече върху “идентичността” (3), притежава всички недостатъци на индуктивния метод. Затова нека се опитаме да предефинираме понятието “цивилизация”, използвайки дедуктивното дихотомно деление. За целта приемаме като “технология” всяка проекция на информационното пространство върху онтологичното и определяме “цивилизацията” като специфичен начин на взаимодействие между носителите на разума (хората) и околната среда, т.е. като форма на съществуване на социосистемата.

Оттук можем да очертаем и схемата на рамковите признаци на цивилизаците, като тези цивилизации могат да бъдат:

• времево или пространствено ориентирани;
• личностно или колективно ориентирани;
• рационални или трансцедентни;
• духовни или материални.

Тази дихотомна класификация достатъчно ясно обяснява произхода на теорията на Хънтингтън, очертавайки в същото време и границите на практическата и приложимост. Тоест, тя е достатъчно прагматична и удобна, позволявайки да се очертаят три напълно формирали се и осъзнаващи се като самостоятелни цивилизации:

Западната или Евро-атлантическата цивилизация е едновременно личностна, времево ориентирана, рационална и материална. С други думи нейните парадигмални ценности са: развитието, човекът (свободата), разумът (познанието) и богатството. Тази цивилизация формира основата на т.нар. Ейкумен, тя притежава повече от половината от ресурсите, с които разполага човечеството, и играе водеща роля в повечето международни организации.

Евразийската цивилизация включва Китай, Корея, Япония, Индия и някои страни от Югоизточна Азия. Тази цивилазацие е пространствено- и колективно ориентирана и духовна. Рационалността и е смесена, доколкото съвременната евразийска цивилизация се базира на две твърде близки (и в същото време различни) култури – рационалния конфуциански Китай и трансцедентната будистка Индия.

Евро-атлантическата и евразийската цивилизации се допълват взаимно, което означава, че липсва основа за сериозни конфликти помежду им (светът е поделен между тях, като всеки от партньорите контролира именно онази половина, която е ценна за него).

Напротив, афроазиатската (ислямската) цивилизация е сходна в много отношения със Запада: тя също е времево-ориентирана, рационална и материална. Единственото, макар и фундаментално, различие между двете е, че светът на Исляма (противоположно на западния) е колективно (общинно) ориентиран. Затова между тези две цивилизации не може да става и дума за взаимно допълване – те се намират в остър конфликт помежду си.

Съвременното международно право, което е рожба на индустриалната епоха, т.е. може да се приеме за продукт на евро-атлантическата цивилизация, не позволява на принадлежащите към някоя друга цивилизация страни, на техните политически и финансови елити да станат част от световния елит без да жертват за целта своята външна (т.е. проявяваща се) идентичност. Това, разбира се, не е проблем за принадлежащите към евразийската цивилизация, където идентичността има вътрешен, а не външен, характер, но за мюсюлманските народи то несъмнено е много сериозно предизвикателство.

Сега нека обърнем внимание на относителната ограниченост на цивилизационната структура на света: от шестнайсетте теоретично възможни структури, налице са само три, като една от тях контролира цели пет геополитически “единици” (Америка, Австралия, европейския и руския субконтиненти и Евроамерика), втората – две “единици” (Азиатско-тихоокеанския регион и индийския субконтинент), а третата – само една (Афразия).

Русия исторически принадлежи към Евро-атлантическата общност, макар да изглежда в нейните рамки като твърде екзотична култура, което се обяснява с тесните и контакти с евразийската цивилизация по време на монголското нашествие, а и след това. В същото време положението на Русия на “картата на цивилизациите” е уникално: тя заема територии, където се пресичат векторите на трите големи световни цивилизации. И тъкмо това я прави (независимо от сегашната и венно-политическа слабост) един от големите играчи на “световната шахматна дъска”.

Нека сравним условната “карта на световните цивилизации” с геополитическата карта на планетата. Ако разгледаме едната и другата в тяхното историческо развитие, анализирайки динамиката на финансовите и стокови потоци, местата и датите на най-големите военни сблъсъци, революции и граждански войни, неизбежно стигаме до извода, че (подобно на геологичните) геополитическите континенти също се преместват, следвайки (ако използваме думите на големия немски писател Леон Фоййтвангер) “часовниковата стрелка на историята”. Във всяка епоха тяхното взаимно разположение и векторите на движението им обусловят зоните, формите и интензитета на политическите, икономически и социокултурни конфликти.

Този прозрачен паралел с теорията за “континенталния дрейф” на известния австрийски физик Алфред Вегенер, ни навежда на мисълта да въведем своеобразен аналог на литосферната плоча (позната ни от геологията). Така, можем да определим като “етно-културна плоча” единството на суперетноса, историко-географския ландшафт (породил въпросния суперетнос) и присъединеното към него семиотично пространство (което, на свой ред, е породено от суперетноса). Отделните етнокултурни “плочи” си взаимодействат една с друга, като това взаимодействие обикновено има конфликтен характер. Паралелно с това обаче, “плочите” обменят помежду си материя, енергия и информация.

4.

Формалният характер на етнокултурните “плочи” позволява да формулираме мисията на евразийските транспортни коридори така: единственият геополитически суперконтинент, в чиито граници си взаимодействат всичките три световни цивилизации, очевидно се нуждае от трансцивилизационни “мостове”.

5.

На все по-сложният съвременен свят, който вече е прекрачил отвъд индустриалната епоха (4), отговаря понятийното, а също и чисто физическото разширяване на трансцивилизационните и транскултурни “мостове”. Истината е, че съвременните транспортни потоци съвсем не се изчерпват със свободното движение на стоки, хора, капитали и информация. Описвайки междуцивилизационните взаимодействия, трябва да очертаеме и наличието на:

• антро-потоци (5), под което следва да се разбират всички процеси, свързани с преноса на определена идентичност, но не задължително с движението на хора;
• информационни потоци;
• семиотични потоци, пренасящи смислови понятия;
• техно-потоци, транслиращи технологии;
• иновационни потоци, свързани с трансфера на иновации.

Всеки трансфер на информация между цивилизациите обаче е затруднен от нерядко фундаменталните различия между техните парадигмални принципи. Което означава, че комуникационните механизми в информационното пространство са институционално свързани със съответните им механизми във физическото пространство. С други думи, всеки информационен “тунел” следва да се допълни със съответния транспортен “коридор”.

6.

И така, комуникационните мрежи трябва да решат две, на пръв поглед несъвместими, задачи. На първо място, за държавите, или за геоикономическите общности, транспортните “коридори” са механизмите, гарантиращи икономическото и културно единство на определена територия, както и съхраняването на доминиращата в нея идентичност. На второ място, за Евразийския суперконтинент, където съществуват едновременно няколко цивилизации (култури, етноси), комуникациите формират неговата обща система за обмен (на суровини, технологии, информация и идеи). В същото време “коридорите” са и своеобразни вектори, обозначаващи посоката на движение на етнокултурните “плочи”, обуславящи политическата история.

На така очертаните две основни задачи съответстват и две различни форми на комуникационните мрежи.

Така, за съхраняване на фундаменталните “организиращи” структури, постоянно ерозирани от действието на транспортната теорема (за която говорихме по-горе), най-адекватни се оказват затворените пръстеновидни структури, прорязани от сравнително къси радиални отклонения (подобно на колелото и неговите спици). “Идеалната” геоикономическа карта на Евразия включва пет такива транспортни пръстена и можем само да се учудваме (и да съжаляваме, разбира се), че днес на практика пълноценно функционира само един от тях.

Този условно действащ транспортен пръстен е Централноевропейският, включващ в орбитата си държавите от ЕС. Точката, в която той се включва в системата на световната търговия е най-големия транспортно-пристанищен възел в Европа - Ротердам. А по ирония на съдбата, фокусът на централноевропейския пръстен е Швейцария, т.е. една страна, която не е членка на Евросъюза.

За оптималното разпределяне на информационните, стоковите и човешките потоци, Централноевропейският транспортен пръстен следва да се допълни с още един – Северноевропейски, включващ прибалтийските държави, Калининградска област, Германия, Дания, Швеция, Норвегия, Финландия и Северозападна Русия. Този пръстен също би следвало да разполага с пункт, чрез който да се включва към световните транспортни мрежи, но по редица причини нито един от сега съществуващите пристанища не е подходящо за тази цел, което налага изграждането на ново, еднакво удобно за всички държави, съставляващи въпросния Северноевропейски пръстен.

Поради прогресивно усложняващата се политическа ситуация, Средиземноморският транспортен пръстен, обединяващ Италия, Испания, Португалия, Мароко, Алжир, Либия, Египет и страните от Леванта, на практика, е силно фрагментиран. На теория, този пръстен би трябвало да разполага с поне две възлови точки на включване към световната транспортна мрежа – Гибралтар и Суец.

Още по-зле стоят нещата в източните покрайнини на Евразийския континент, където напоследък се оформя нов възел на геополитическо напрежение, способен да предизвика регионална катастрофа. Вместо единен Далекоизточен транспортен пръстен, обединяващ Корея, Китай, Манчжурия, руския Приморски край, Сахалин и Япония, там исторически са се оформили няколко частични магистрали, лишени от ясна геополитическа ориентация и поради това – до голяма степен безсмислени. Това е Япония, разполагаща с няколко големи пристанища и икномически неособено ефективна пътна мрежа, включваща очевидно нерентабилния тунел до остров Хокайдо. Това е руският Приморски край с единствената му магистрална железопътна линия, която е разклонение на Транссибирската. Това е Китайската източна железопътна линия, както и отделните железопътни линии по крайбрежието на Китай и Корея. Като всеки от тези транспортни участъци се опитва самостоятелно да се "включи” в световната комуникационна система, което обаче сериозно затруднява геоикономическия баланс на основните транспортни потоци.

Тоест, основна задача в рамките на системата от евразийски транспортни коридори е изграждането на споменатата по-горе система от транспортни пръстени и превръщането и в реално функционираща. Не по-малко важно е и изграждането на допълнителни пръстеновидни транспортни структури, укрепващи връзките между основните региони на Евразия. Става дума най-вече за проектирането на единен Каспийски транспортен пръстен, включващ териториите на Грузия, Армения, Азербайджан, Турция, Казахстан, Иран и Ирак.

7.

Най-адекватната структура, гарантираща диалога между културите и цивилизациите, са линейните “мостове” – т.е. вертикалните и хоризонтални комуникационни линии. Между другото, Русия, сама по себе си, също представлява един такъв “мост”.

Оптималната система на тези линейни “коридори” се определя от разположението на етно-културните “плочи” и съответстващите им транспортни пръстени. Така се оформя следната комуникационна структура:

Транссибирският (5) паралелен коридор, съединяващ Централноевропейския с постепенно оформящият се Далекоизточен пръстен. Възловите точки на тази магистрала са: Берлин, Варшава, Минск, Москва, Казан, Екатеринбург, Новосибирск, Иркутск, Советская гаван (руско пристанище на Тихия океан, разположено срещу о-в Сахалин – б.р.);

Северният морски път – най-кратката транспортна артерия, свързваща Северна Европа (т.е. Северноевропейския транспортен пръстен) и Далечния изток. Тази комуникационна линия бе активно разработвана по съветско време, но днес се намира в упадък, макар че икономическото и значение несъмнено нараства през последните десетилетия. Нейни възлови точки са Санкт-Петербург, Петрозаводск, Архангелск, Игарка, Диксон, Певек и оттам към Камчатка, Владивосток, Алеутските острови и Аляска;

Каспийско-Тихоокеанският коридор, свързващ вече очертаващият се Каспийски транспортен пръстен и азиатско-тихоокеанското крайбрежие. Тази магистрала ще изиграе ключова роля за пълноценното включване на Китай в единната евразийска търговска система. Днес функционира трансказахстанската железопътната магистрала през граничната жп гара Дружба и по-нататък в Китай през Урумчи към Лянюнган. Става дума за разширяването на тази транспортна артерия и интегрирането и в общата система на трансевразийските коридори;

С възстановяването на Средиземноморския и развитието на Каспийския транспортен пръстен, неизбежно ще възникне въпросът за съединяването им. По принцип, предназначеният за тази цел коридор (ТРАСЕКА) вече е очертан и преминава през териториите на Украйна, България, Румъния, Грузия, Азербайджан, Узбекистан, Туркменистан, Киргизстан, Казахстан и Таджикистан. За съжаление, поради факта, че въпросните два транспортни пръстена не функционират оптимално, а също заради политическата нестабилност в Задкавказието и сложните географски условия, ефективността на тази комуникационна линия не е особено висока. Всъщност, днес ТРАСЕКА просто замества (макар и непълноценно) недоизградените пръстеновидни транспортни структури. Така, за Азербайджан обемът на транзитните превози по този коридор е само 0,68 млн. тона, или 5% от целия товаропоток, за Узбекистан пък този показател е само 1%. Допълнителни проблеми поражда и липсата на съвременни, достатъчно мащабни пристанищни съоръжения по източното крайбрежие на Черно море;

Особено роля ще играе меридионалният Южен транспортен коридор (т.е. коридорът Север-Юг – б.р.), свързващ Северния морски път (пресечна точка - Петрозаводск), Северноевропейския транспортен пръстен (пресечна точка Санкт-Петербург), Транссибирския коридор (пресечна точка - Казан), Средиземноморския транспортен пръстен (чрез Волго-Донския плавателен канал), Каспийският транспортен пръстен (пресечни точки Ола и Актау) и ТРАСЕКА. По-нататък, коридорът продължава на юг, “включвайки” към единната евразийска комуникационна мрежа Афразия (чрез Иран и Ирак) и Индийския субконтинент (краен терминал Бомбай). По чисто географски причини изграждането на индийски транспортен пръстен едва ли е възможно, но Южният коридор, чиято икономическа изгода за държавите-участнички е очевидна, ще позволи поставянето на дневен ред пред международната дипломация (и, особено, пред руската) въпроса за създаването на нова регионална структура (нека я наречем условно “Средиземноморски пакт”), с участието на “вечните противници” Индия и Пакистан, а също на Русия, Иран и Ирак.

Бележки:

Пустинята е крайна форма на пустошта – територия, която по ред географски, климатични, етнически, епидемиологични или други причини е непригодна нито за някакво сериозно производство, нито за изграждането на икономически рентабилни комуникации.

Вж. например, www.pubs.carnegie.ru/p&c/Vol2-1997/2/default.asp?n=10huntington.asp.

Идентичността е онтологично убеждение (на отделната личност, група или социосистема), проявяващо се в процеса на взаимодействия с “другите” – вж. С.Переслегин, “Социалната термодинамика и проблемите на идентичността”, в сб. “Проблеми и перспективи на интердисциплинарните фундаментални изследвания”, Санкт-Петербург, 2002.

Индустриалното производство има кредитен характер и подразбира непрекъснатото разширяване на икономическото пространство. Явлението, известно ни като “глобализация”, е обусловено от крайните размери на земното кълбо: на границата между ІІ-то и ІІІ-то хилядолетия икономическото пространство се оказа вече изчерпано, също както столетие преди това бе изчерпано политическото пространство. Това пълно изчерпване на икономическите степени на свобода условно обозначаваме като “краен предел на индустриалната епоха”.

Терминът е въведен от Сергей Градировский.

Байкало-Амурската магистрала е, по същество, разклонение на Транссибирската железопътна линия.

* Ръководител на Изследователския център “Конструиране на бъдещето” в Москва

{rt}

Сред водещите теми, обсъждани от икономистите напоследък, е прогресивният ръст на петролните цени на световните пазари. Така, в края на март на Нюйоркската борса цената на петрол WTI достигна 57,6 долара за барел,а цената на т.нар. “петролна кошница” на ОПЕК се вдигна до 51,76 долара за барел. В подобна ситуация не само ексцентрични политици, като венецуелския президент Уго Чавес, но и генералният секретар на ОПЕК Шихаб Елдин и дори директорът на Международния валутен фонд (МВФ) Радриго де Рато публично признаха, че ориентир за цените на петрола през следващите години може да стане нивото 75-80 долара за барел.

Доколко оправдани са подобни прогнози и какво означава това за света – т.е. както за потребителите, така и за държавите-производителки?

Всъщност, прогнозите са съвсем реалистични. Ръстът на цените на петрола е повече от естевствен и се определя от две обстоятелства. От една страна, наличните производствени мощности работят с почти максималния си капацитет. ОПЕК вече на два пъти увеличаваше квотите за добив на нефт, които стигнаха 28 млн. барела дневно. Държавите, които не влизат в тази организация пускат на пазара още по около 55-56 млн. барела дневно. Тоест, производството на петрол не се ограничава изкуствено, както твърдят някои. Да не забравяме и, че петролната индустрия все още не се е оправила напълно от шока през 1997-1998, когато заради ниските цени баха затворени или консервирани около милион петролни кладенеца (само в САЩ броят им бе 136 хиляди). Така че, каквито и инвестиции да се вложат в нови производствени мощности, те ще могат да гарантират само по 5-6 млн.барела дневно повече, отколкото се добиват днес в света. От друга страна обаче, търсенето на петрол продължава да расте, най-вече за сметка за САЩ и Китай. Америка се нуждае от 20,3 млн. барела дневно, като през 2010 цифрата ще бъде 22,7-23 млн. барела.

При това високите цени въобще не спират потребителите: ако през 1996 41% от всички продавани в САЩ автомобили бяха джипове или пикапи (харчещи повече бензин), през 2003 броят им е достигнал 54%.

В Китай, който днес потребява малко повече от 6 млн.барела петрол дневно, ръстът в потреблението е около 18-20% годишно. Като и двете страни могат известно време да не обръщат внимания на скока в цените: САЩ поради възможността да купуват нефт за сметка на ръста във външнотърговския си дефицит, а Китай – поради възможността да съкрати производствените си разходи, разчитайки на свръхевтината местна работна ръка. Европа също ще издържи: преди всичко, защото ръстът на цените на петрола в евро не е чак толкова висок, поради по-високия курс не еврото спрямо долара, а и защото в европейските държави акцизите формират между 48% и 59% от цените на бензина и евентуалното им намаляване би могло временно да успокои ситуацията.

По-важно обаче е нещо съвсем друго. Сегашният скок в цените мощно ще ускори технологичното развитие на западните икономики (с изключение, маже би на САЩ, където на икономията на енергоресурси все още не се придава необходимото значение). Всъщност, вече има и прецедент в това отношение – през 70-80-те години на миналия век, когато също имаше един период на свръхвисоки цени на петрола, средното енергопотребление в Европа спадна с 38%, а в Япония – с 47%.

Така (колкото и да е парадоксално) може да са окаже, че сериозните проблеми ще се стоварят не толкова върху развитите западни държави, а по-скоро върху страните-производителки на петрол. И тези проблеми ще бъдат свързани най-вече с липсата на достатъчно стимули за развитието им. Както е известно, от средата на 70-те години насам в държавите от ОПЕК (както и в тогавашния СССР) се оформиха своеобразни “паразитни” икономики, сред чиито характерни черти са забавянето на технологичния прогрес и неумолим ръст на социалното разслояване и отчуждеността между отделните обществени групи.

Активната експлоатация на гигантските петролни запаси на Близкия изток съвпадна във времете с края на социалните реформи в съответните страни, превръщайки региона в най-малко демократичния в света. В същото време, от средата на 80-те години на миналото столетие тук се наблюдава постепенен спад на БВП на глава от населението. В Саудитска Арабия например, този показател е паднал с повече от 37% между 1978 и 2004. През последните 7 години в САЩ не е регистриран нито един патент, чиито подател да са били граждани или фирми от Перскийския залив. Затова пък военните разходи на тези държави са наистина безпрецедентни – за тях отиват средно по 7,8% от БВП. Същото, между другото, се забелязва и в Русия – една страна, разполагаща с валутен резерв от 136 млрд. долара и Стабилизационен фонд от 750 млрд. рубли, която обаче не е построила през последните петнайсетина години нито един съвременен автомобилен завод, нито пък поне една скоростна жп линия.

Суровинните икономики, сами по себе си, не се нуждаят нито от технологично развитие, нито дори от развитие на кадрите, които използват. Неслучайно социалното разслояване в Русия (изкуствено сдържано от комунистическата идеология по времето на рухналия Съветски съюз) днес е достигнало непознати за Европа показатели, като основните доходи отиват в ръцете на назначените отгоре “собственици” на петролните компании, както и на държавните чиновници. Впрочем, ситуацията в другите “петролни” държави е далеч по-сериозна. Така, през 2002 западните държави са купили от Саудитска Арабия петрол за 72млрд.долара, докато в същото време саудитските статистически служби са отбелязали износ за 57 млрд. Като разликата от 15 млрд. долара е отишла в джобовете на членовете на кралското семейство и висшите държавни чиновници (което в тази страна обикновено е едно и също). Цялата най-нова история на човечеството доказва, че нито една прекалено богата на природни ресурси държава не е успяла да създаде просперираща индустриална икономика и демократично общество. Колкото повече едно правителство разчита на естествените природни богатства, толкова по-малко е желанието му да влага част от държавните пари за развитието на националния “човешки потенциал”. Затова, спокойно може да приемем, че за държавите, които го притежават в особено големи количества, петролът често се оказва по-скоро фактор за икономическия им регрес.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В края на 80-те години на миналия век рухна Желязната завеса и народите от Централна и Източна Европа отново станаха свободни (1). Като една от последиците бе, че се възобнови движението на хора от този регион към други части на света, което изкуствено бе възпрепятствано по времето на комунистическото господство. Това движение има доста интензивен и разнообразен характер. Разбира се, в него преобладават емиграционните процеси, още повече че емиграцията е била обичайно явление за региона и в миналото. Само че въпросните процеси съвсем не се изчерпват с нея. За посткомунистическия период е характерно рязкото повишаване на общата мобилност на жителите на Централна и Източна Европа, както и появата на нови нейни разновидности. Все по-многобройни стават временните премествания на хора от една страна в друга, в повечето случай на близки разстояния и за кратко време, често извършващи се под формата на т.нар. циркулярна миграция – при това не само между Изтока и Запада, но и вътре в самата Източна Европа, която през 90-те години се превърна в нова миграционна зона.

Тези процеси позволиха на източноевропейците постепенно да се включат в протичащите днес миграционни процеси, а една част от тях да намерят своето място на Запад. Сегашното разширяване на ЕС на Изток е поредния решаващ поврат (след падането на Желязната завеса) в съдбата на държавите от източната половина на континента, който очевидно ще повлияе съществено и върху европейския миграционен ландшафт.

Специфика на емиграционния процес в посткомунистическата ера

Страните от Централна и Източна Европа отдавна са регион, от който към други части на континента и света се насочват значителни емиграционни вълни. От средата на ХІХ век насам той е бил напуснат от десетки милиони хора, повечето от които се преселват в Северна Америка. През комунистическия период обаче, границите бяха затворени. Емиграцията, разбира се, не изчезна напълно, но бе възможна само в отделни случаи и очевидно не даваше никакъв шанс на малцината успели да емигрират някога да се върнат обратно в родината си. Непосредствено след края на студената война, предвид рязкоко влошаване на социално-икономическата ситуация в бившите социалистически държави, на Запад съвсем сериозно се опасяваха, че ще бъдат залети от мощна вълна имигранти, „бягащи от глада” в Източна Европа и търсещи спасение в процъфтяващата западна половина на Стария континент. Действителността обаче се оказа по-сложна.

На Запад действително се насочи поток от емигранти, но той съвсем не беше с апокалиптичните размери, мрачно предсказвани от някои. Такива централноевропейски страни като Полша (с традиционно високо ниво на емиграция), Чехия или Унгария не бяха засегнати от процеси на масова емиграция, каквито се наблюдаваха другаде. В двете последни страни миграционният баланс дори е положителен. От България обаче, емигрираха изключително много хора. Днес броят на емигрантите там е стабилизиран, но продължава да е достатъчно висок. Сред страните от Централна Европа, водещи позиции по броя на емигрантите заема Румъния, макар този факт да не се отразява адекватно в статистическите показатели (такъв показател например бе огромният брой молби за получаване на убежище в страните от ЕС, подадени от румънски граждани през 90-те години, които в повечето случаи бяха отхвърлени като необосновани). Най-мощната емигрантска вълна обаче дойде от държавите, разположени още по-на изток – т.е. от бившите съветски републики. От този регион емигрираха 3,8 млн. души, като почти всички са се преселили в Германия, Израел или САЩ.

Емигрантският поток на Запад е факт и днес. Западните държави продължават да привличат гражданите на ОНД, но още в началото на 90-те години на миналия век кривата на емиграцията престана да се покачва, а в началото на ХХІ век броят на емигрантите се стабилизира и днес е около 200 хиляди души годишно (2). Но емигрантите не се насочват само към западните държави. Мощни миграционни потоци възникнаха и вътре в постсъветското пространство. Така, между 1990 и 2002 Русия е приела 8 млн. емигранти от държавите от ОНД (миграционният приръст в страната е 4,7 млн.). Като половината от тези хора са дошли от Централна Азия и Казахстан (3).

Емиграцията от централно- и източноевропейските държави има поне две основни особености. На първо място, тя обикновено има етническа или етнокултурна основа. Така полските и румънски граждани, емигрирали до средата на 90-те години в Германия, са били в голямото си мнозинство етнически немци, а повечето от преселилите се в Унгария – етнически унгарци. По същия начин от бившия Съветски съюз са емигрирали най-вече немци, евреи и, по-рядко, финландци или поляци, докато от държавите от ОНД към Русия са се насочвали, по правило, етнически руснаци или рускоговорящи. Що се отнася до западните държави, тази особеност се дължи до голяма степен на възприетата от тях имиграционна политика: за да се пресели в Германия например, кандидатът трябва да представи документи за немския си произход, а след 1996 – и да държи изпит по немски език. Финландия, Гърция и Полша също са поставили в основите на имиграционната си политика етническия принцип, предоставяйки гражданство най-вече на представители на собствените си диаспори. Що се касае до постсъветското пространство, очертаните по-горе основни посоки на емиграционните потоци са пряка последица от разпадането на съветската империя.

Втората характерна черта на съвременната емиграция (както ясно показват социологическите проучвания) е в това, че емигрантите не късат окончателно с отечеството си. Те очевидно не желаят да се разтворят изцяло в пространството, ограничено от границите на приелата ги държава. Вместо това се опитват да конструират за себе си едно ново пространство, което сякаш обединява двете им родини – новата и старата, създавайки между двете постепенно разклоняващи се мрежи от лични и/или професионални връзки.

Изток-Запад: мобилност на населението, видове миграционни потоци и тяхната регионализация

През последните години между източната и западната половина на континента се формираха и други миграционни потоци, притежаващи доста своеобразни и променливи характеристики. В западните държави се появиха много туристи, работници, студенти, специализанти, “куфарни търговци” и т.н., установяващи се в тях за по-дълго или за по-кратко време и използващи за тази цел най-различни юридически основания. Пребиваването им в ЕС стана далеч по-лесно, благодарение на стартирилият още през 1991 процес на постепенна отмяна на краткосрочните входни визи, като последните страни, за чиито граждани отпадна необходимостта да притежават такива визи бяха България и Румъния (съответно през декември 2000 и януари 2002).

Обичайно явление стана търсенето на работа в западните държави, особено в тези, разположени сравнително близо. Така, поляците се насочват към Германия, Австрия, Франция, Италия или Швеция, където обикновено ги наемат като сезонни работници в селското стопанство (бране на грозде, зеленчуци и т.н.). Много чехи и словаци работят в Бавария, Австрия и Италия, руснаци и естонци – във Финландия, българи – в Гърция и т.н. Като жителите на крайграничните райони преминават границата практически всеки ден. Жените например, най-често търсят работа като домашни прислужници.Разбира се, с течение на времето, тези миграционни потоци могат да се пренасочат в ново русло. Така например, след 2000 украинците и българите заеха добри позиции на трудовия пазар в Португалия (първите в строителния бизнес, а вторите – в селското стопанство), докато в миналото предпочитаха повече Италия.

Нерядко това става нелегално или полулегално, като работниците влизат в съответната страна с туристическа виза. Така украинската миграция в Португалия е почти изцяло нелегална. Според едно изследване, направено преди няколко години в Полша, поне 300 хиляди поляци работят нелегално в чужбина (4). Както отбелязва в отчета си за 2001 Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), незаконната емиграция от Източна и Централна Европа към държавите от ЕС “не демонстрира тенденция към спад”(5). Разбира се, налице е и съвсем законен обмен на работна ръка, основаващ се на споразумения между отделни държави от Източна и Западна Европа. Тоест, както легалната, така и нелегалната миграция съществуваха далеч преди разширяването на ЕС на изток. Отчасти, миграционните потоци са свързани с търсенето на квалифицирани чуждестранни кадри от редица западни страни. Така, руснаците, чехите и други източноевропейци се възползваха от програмата за наемане на чуждестранни компютърни специалисти, която от 2000 насам осъществява Германия. От аналогичната програма, действаща от 1999 във Франция, пък се възползваха много румънци, украинци и (отново) руснаци. Много известни учени и творци, които всяка година получават временно разрешение за работа във Франция, също идват от Източна Европа – това са най-вече руснаци, поляци или румънци (6).

В някои държави – членки на ОИСР, имигрантите от Източна Европа вече представляват значителна част от постоянно живеещите в тях чужденци.

По брой на приетите през последните петнайсетина години имигранти, Германия е на първо място в Западна Европа. Тя не само прие над три милиона етнически немци (от края на 80-те години на миналия век насам), но и осъществи редица специални миграционни програми. Сред тях можем да споменем споразумението за приемане на сезонни работници (според което всяка година в страната съвсем легално влизат 200 хиляди поляци), специалните привилегии за жителите на граничните с Германия региони, както и договорите, според които чуждите компании, базиращи се в Германия, могат си “внесат” собствен персонал… Сред петте страни, от които през 1999 на Запад са пристигнали най-много чужденци лидират Русия и Полша. Сред работещите по договор през 1999 и 2000 пък предобладават поляците, унгарците, румънците и чехите, а сезонните работници почти изцяло се набират от Полша и други държави от Източна Европа (7).

Във Франция броят на имигрантите от източната половина на Европа, който бе доста голям в периода между двете световни войни и крайно незначителен по време на студената война, демонстрира бърз ръст в първите години на новия век. Най-мощният миграционен поток се формира от лицата, търсещи убежище като до 1998 сред тях преобладаваха румънците, а след 1999 – граждани на бившите съветски републики (през 2001 почти 13% от молбите за убежище са били подадени от етнически руснаци). Следват ги студентите: през 2001-2002 от Централна и Източна Европа (включително бившия СССР) във Франция са дошли 13 200 студенти, т.е. 10% от всички чуждестранни студенти в страната. И, накрая, сезонните работници: от 90-те години на миналото столетие в този сектор от пазара на работна сила доминират поляците (43% от всички чуждестранни сезонни работници във Франция през 2001) (8).

Влиянието на миграционните процеси във финансовата област очевидно е твърде значително. По оценки на различни международни организации, през 1995 общата сума на паричните трансфери към Полша, осъществени от полските “гастарбайтери” в Германия почти се е равнявала на преките немски инвестиции в икономиката на страната (съответно 700 и 800 млн.марки) (9). Друго проучване, проведено в България през 1999 пък сочи, че почти 10% от населението на страната е разчитало на финансовата подкрепа на роднините си в чужбина, като по оценка на местните експерти общата сума на преводите е била около 200 млн. долара годишно (10).

Централна и Източна Европа като нова миграционна зона

Далеч не всички мигранти обаче се насочват към западните държави. Имиграцията и другите форми на мобилност набират скорост и вътре в границите на Централна и Източна Европа: от началото на 90-те години на миналия век този регион се превърна в нова миграционна зона (11). От 200 хиляди чужденци, които през 2000 са живеели на територията на Чехия, една четвърт са били украинци, а над една трета – словаци, поляци и руснаци. От 130 хиляди чужденци, живеещи през 1999 в Унгария, над една трета са били румънци, 12% - украинци, а също словаци и руснаци (12). Миграцията в рамките на Централна и Източна Европа е доста внушителна и продължава да нараства. Увеличава се например потокът от мигранти в Полша – докато през1995 11,5 млн. източноевропейци за пресекли полската граница, шест години по-късно броят им е бил вече 15 милиона (13).

Имиграцията в държавите от Централна и Източна Европа има различни измерения. Сред тях можем да споменем връщането на част от избягалите по време на комунистическите режими, репатриацията на лица, принадлежащи към различни етнически малцинства и групи, живеещи извън страната, от която произхождат (което вече споменах по-горе), или пък частичното завръщане по родните места на 2,7 млн. души, депортирани навремето от Сталин (например на татарите в Крим). Следствие от тази миграция в някои страни е положителното им миграционно салдо: това се отнася най-вече за Унгарий и Чехия, но особено за Русия.

Страните от Източна Европа се сблъскаха и с две нови за тях явления: молбите за предоставяне на убежище (които, разбира се, са далеч по-малко от тези, отправяни към страните-членки на ЕС, но броят им в държавите от Централна Европа и в Русия непрекъснато расте) и нелегалната имиграция. Последната постоянно нараства поради слабия контрол по границите между бившите съветски републики и лесното издаване на визи в някои от тях. Така, по оценки на експерти, през 2002 в Русия са живеели до 15 млн. нелегални имигранти (най-вече граждани на други държави от ОНД) (14). Сред този тип имигранти могат да се разграничат няколко различни групи, макар че това разграничаване често е само условно: една част от имигрантите се насочват към страните от Централна и Източна Европа, търсейки работа, докато други преминават транзитно през региона. За повечето имигранти от Азия, Близкия изток и Африка той е само един от междинните пунктове в дългия им път към Западна Европа или Северна Америка. Като за да платят пътните си разходи, мнозина измежду тях предоставят услугите си на различни криминални организаци, наркотрафиканти и т.н. (15).

Тези мощни миграционни потоци, отчасти легални, отчасти полулегални или направо нелегални притежават три важни особености.

На първо място, те имат регионален характер: страните от Централна и Източна Европа приемат най-вече граждани на съседни държави. Така в Чехия най-много разрешенения за работа получават украинците, поляците и българите; в Унгария – румънците и имигрантите от ОНД и т.н.. На второ място, по правило, става дума за временна, крайгранична или “циркулярна” миграция. Разбира се, този тип имигранти, търсещи прехрана в чужбина, обикновено прекарват там по-голямата част от годината, но типично за тях е, че често се връщат в родината си и после отново заминават навън. И, накрая, този тип мигранти се опитват да приспособят чуждото пространство към собствените си нужди – т.е. отиват в чужбина за да спечелят пари, но след това се връщат в родината си, където са семействата им, и където животът е по-евтин. Или, както отбелязва един известен полски демограф, те печелят в една страна, а харчат в друга (16).

Това миграционно движение, породено от икономическите трудности, които преживяват страните от ОНД (и други източноевропейски държави), както и по-високите заплати и привлекателността на трудовия пазар в някои държави от региона, придобива напоследък изключително интензивен характер. Безспорно миграцията се стимулира от географската и културна близост между въпросните страни. Що се касае до нелегалната имиграция, тя е силно улеснена от граничния режим, който доскоро бе крайно либерален. Така, през 2000, в Чехия е имало поне 200 хиляди нелегални работници от Украйна, чиято миграция има “циркулярен” характер – украинците постепенно се превръщат в неотделима част от пазара на труда в определени сектори на чешката икономика (17). В съседно Полша, по различни оценки, живеят между 150 и 300 хиляди нелегални чуждестранни работници, които са заети най-вече в строителството, селското стопанство и сектора на услугите (много от тях се използват като домашна прислуга). Те не са особено претенциозни и обикновено ги наемат на работа по чисто икономически причини (ниска заплата, по-дълъг работен ден, нередовен работен график и т.н.).

Регионалният характер на миграцията до голяма степен се определя и от т.нар. “куфарни търговци”. В края на 80-те години на миналия век търговският туризъм придоби големи мащаби, пораждайки мощна “циркулярна” миграция – първоначално между Германия и Полша, после между републиките от бившия Съветски съюз и Полша, Турция, Китай и други съседни държави. През 90-те години куфарната търговия, извършвана от руснаци, украинци и белоруси (най-вече през Полша) стана една от причините за икономическия подем в източните полски територии. Впрочем и днес няколко милиона граждани на страните от ОНД продължават да се препитават с куфарна търговия (18). По някои данни, след 2000, над 20 хиляди украинци ежедневно са пресичали границата за да търгуват или да търсят работа в някоя от съседните държави (19). Разширяването на ЕС на изток обаче, поставя под въпрос повечето от тези неофициални контакти.

Разширяването на ЕС – новите трудности

На срещата в Копенхаген през 2002, Европейският съюз официално одобри приемането на нови десет държави, което стана през май 2004, както и на България и Румъния през 2007. Това разширяване на ЕС не просто ознаменува реалното обединяване на Европа, но поставя пред нея много сериозни проблеми и за пореден път може да промени радикално миграционния ландшафт на Стария континент.

Приветствайки интегрирането на Централна и Източна Европа, Брюксел се опасява от последиците от отварянето на границите и най-вече – от потенциалната дестабилизация на трудовите пазари и появата на неуправляваеми миграционни потоци. Наистина, някои от по-старите членки на ЕС изявиха готовност да не възпрепятстват навлизането на работна ръка от Източна Европа, други обаче (особено Германия и Австрия, които са географски най-близо до този регион) поискаха свободното движение на работна ръка да бъде разрешено едва след седемгодишен преходен период (започващ от 2004). По ред съвсем обективни причини и, в частност, високата безработица в новите държави-членки на ЕС, можеше да се очаква, че ако не бяха приети тези ограничения част от трудоспособното им население моментално би потърсило работа на Запад. Което би породило известно напрежение на регионално ниво. Но дестабилизацията на пазара на труда в общоевропейски мащаб най-вероятно ще бъде избягната. Както вече посочих, много жители на Източна Европа вече са си намерили (легално или нелегално) място на трудовите пазари на ЕС и отмяната на краткосрочните входни визи не доведе до интензивен приток на нови имигранти. От друга страна, централно- и източноевропейските държави бързо могат да престанат да бъдат източник на работна сила, тъй като в средносрочна перспектива цяла Европа е обречена да се сблъска с остър недостиг на работници, поради прогресивното остаряване на населението и (21).

Друг повод за безспокойство в развитите западни държави е свързан с управлението на новите миграционни потоци. Както е известно, според Амстердамския договор, Европа трябва да се превърне в “пространство на свободата сигурността и правото”. Естествено е, че по-старите членки на ЕС очакват от новите (както и от страните-кандидатки) да провеждат политика, спомагаща за постигането на тази цел, както и, че ще противодействат на незаконната имиграция. В този смисъл пред държавите от Централна и Източна Европа стои много сериозна и трудна задача. По времето на комунизма те се грижеха не толкова да не допуснат нелегални имигранти на своя територия, колкото да не позволят на собствените си граждани на напуснат страната. Като последица от това, те не разполагаха нито с подходящо законодателство, нито с институции, нито пък с обучен персонал или с технически средства за да реагират адекватно на промените, започнали през 1989 – включително и на това, че техните доскоро херметично затворени граници внезапно се оказаха прозрачни и незащитени от потоците имигранти. Днес, използвайки западния опит, тези страни постепенно се сдобиват с всичко необходимо за да се справят с нелегалната миграция и да гарантират границите си. Политиката, провеждана от ЕС, ги принуди да ограничат влизането на своя територия, както и да укрепят границите със западните си съседи.

Ръстът на миграционните потоци в центъра на Европа породи редица проблеми, но в същото време способства за изграждането на многобройни партньорски връзки в рамките на региона. До голямата степен този ръст беше обусловен от “прозрачността” на границите на централноевропейските държави, затова той би могъл да се разглежда и като своеобразен “външен симптом” на преходния период между комунистическата епоха и новата ера на постепенна интеграция на постсоциалистическите страни в ЕС (22). Истината е, че шенгенската граница вече промени и ще продължи да променя много неща в Европа. Тя оказва и ще продължи да оказва определено влияние върху формиралите се делови връзки, върху трудовия пазар на новите и бъдещите членки на ЕС (строгият граничен контрол може, колкото и да е парадоксално, да стимулира нелегалнита миграция, принуждавайки имигрантите с всички възможни средства да се опитват да останат в шенгенската зона), или пък върху връзките между населението на въпросните страни и техните национални диаспори в други държави (23). Пример за това е приетият през 2001 в Унгария закона за “статута” на унгарците, живеещи отвъд границите на страната, който обаче постепенно бе неутрализиран с редица поправки, внесени под прекия натиск на Брюксел преди приемането на страната в ЕС през 2004 (24).

От друга страна, появата на нова граница има особено сериозни последици за държавите, които засега не са поканени да се включат в ЕС: разширяването на съюза на Изток едва ли ще им донесе нещо добро. Неслучайно полското правителство не спира да призовава партньорите си от ЕС да не “играждат нова желязна завеса на Изток” (25). Всъщност, макара да няма реална опасност от появата на такава “завеса”, безспокойството на държавите от ОНД, че шенгенската граница може да се превърне в непреодолима бариера за техните граждани са съвсем реални. Разбира сем, Брюксел неведнъж е декларирал желанието си да съдейства на сътрудничеството на междудържавно и регионално ниво. Така, през 2003, тогавашният председател на Европейската комисия Романо Проди и нейният член Крис Патън за пореден път подчертаха, че разширяваща се Европа възнамерява да установи “нови добросъседски отношения”, както и, че връзките и с “географски близките на ЕС страни ще станат още по-тесни” (26).

Тези и последвалите ги декларации обаче, досега не са намерили израз в една наистина последователна регионална политика, ограничаваща и сдържаща нелегалната и криминална миграция, но пооъщряваща миграцията, като цяло, и съдействаща за интеграцията на крайграничните райони. Визовите режими, които въведоха новите членки на ЕС несъмнено усложняват отношенията им с източните съседи (особено, имайки предвид малкият брой зле оборудвани консулски служби, високите цени на визите и бавното им издаване). Така, през миналата година в Полша са влезли 14,8 млн. украинци, руснаци и белоруси, докато полските консулства във всички страни по света са издали само 185 хиляди визи! (27) За да се промени тази ситуация, новите членки на ЕС значително увеличиха броя на консулствата си в държавите, останали извън съюза и се опитват да открият компромисни решения на проблемите. През 2003 Полша предложи на Русия и Украйна споразумение за безплатни входни визи, влязло в сила в края на същата година. На свой ред, Брюксел също се опитва да решава възникващите проблеми – например този с Калининград – руският анклав на територията на европейската шенгенска зона.

Основното обаче все още предстои да се направи, още повече, че новата европейска граница вече се превръща в преграда по пътя към пълноценната регионална интеграция, помрачавайки отношенията между държавите от Централна Европа и източните им съседи, които възприемат новите правила за пътуване като средство за собственото им изолиране.Тя усложнява личните контакти, играещи традиционно важна роля за подобряване на отношенията между някои страни от региона. Тя, също така, ограничава свободното движение на хора, препятствайки неофициалните връзки, както и “куфарната търговия”, която изпълнява функцията на своеобразна “предпазна клапа” за икономиките на определени страни от ОНД. Затова е абсолютно необходимо да се формулира нова регионална политика, отчитака както интеграцията на централноевропейските страни в ЕС, така и задачите на регионалното сътрудничество. Необходимо е изграждането на нови “мостове” между ЕС и онези държави, които поне засега не са поканени да влязат в него.

* Авторката работи във френския Национален център за научни изследвания

{rt}