България{jcomments off}

Х.Генчев, Софийски епос

А.Иванов, Българската геополитика като изкуство на баланса.

М.Деведжиев, Регионалното развитие на железопътната мрежа в България като пространствена решетка

Л.Божков, Транспортните проблеми на Балканите

Балканите

М.Гърчич, И.Раткай, Геополитиката на трансграничните връзки и транспортната интеграция на Балканите в Европа

П.Георгиев, Концепцията за национална сигурност на Турция

Европа

Ю.Шевцов, Новият полски национализъм

А.Рар, Бъдещето на континенталната ос „Берлин-Москва”

Гореща точка: Имигрантските бунтове в Европа

С.Хайтов, Огненият изгрев на ислямска Европа

Н.Стефанов, Европа - люлката на ислямския тероризъм?

Ф.Фукуяма, Ислямската заплаха

Фокус:Битката за Кавказ

А.Тодоров, Третата кавказка война

Р.Сафрастян, Геостратегическото сътрудничество между Русия и Турция в Южен Кавказ

И.Иванчев, Южнокавказкият „Гордиев възел”

А.Вартанян, Енергийната геополитика на Иран в Кавказкия регион

Светът

А.Крилов, Етническите войни от „четвърто поколение”

С.Каменаров, Австралия – свръхдържавата на ХХІ век?

П.Георгиев, Филипините и „евразийската дъга на нестабилност”

Н.Петрова, САЩ и геополитическата концепция за „Голяма Централна Азия”

Други гласове

М.Кац, Многополюсният мираж на Александър Дугин

А.Мора и Леон, Краят на доктрината Монро

Геоикономика

Б.Димитров,Чилийското икономическо чудо – отвъд стереотипите

Геостратегия

Н.Петров, Наркотиците в новата „Голяма игра”

История

Д.Йорданов, Пруският въпрос и геополитическите му измерения

Тенденции

Е.Коприваров, Мрежата като инструмент на терора

Книги

К.Керил, Анатомия на терорa

Интервю

Хенри Кисинджър за ерата на „големите възможности"

{rt}

Критика на информацията, Скот Лаш, 350 стр., ИК “Кота”, София, 2004.

Поводът за тази статия, е сравнението на тезата и подхода към социалната информация, приложен от Скот Лаш (1) в книгата му “Критика на информацията”, и тезата, която самият аз отстоявам в подготвената си за печат книга “Информацията - същност и фактор на развитието: Икономически подход към икономическата теория”.

* * *

Преминавайки към труда на Скот Лаш, ще подбера само малка част от онова което е основно в неговата теза, но дава възможност за дискусия. Именно оригиналността и изключително богатото съдържание на книгата, както и излагането на основните тези на високо теоретично ниво, ме импулсираха да откликна. Ще съпоставям моето станище с аналогичнота на Лаш, като правя кратък коментар. И още нещо. Напълно съм съгласен с високата оценка за книгата която прави Румяна Гладичева в предговора на българското издание. Впрочем, написаното показва и нейната собствена висока ерудиция и научни възможности, защото в много кратък текст е съумяла да предаде същностните характеристики на книгата.

Съпоставяйки двете книги, (моята, която предстои да излезе, и тази на Лаш) веднага се налага едно основно заключение. Първата е посветена на теорията, а втората на описанието, първата на същността, втората на , функционалността, първата на вътрешното, присъщото на информацията, а втората на следствията в обществото, но общата идея и на двете е информацията.

Още в самото начало (с. 29) - в част първа, със заглавие, “Информацията” (и подзаглавие “Що е информация”), Лаш пише “Да обсъдим, най-напред основните параметри на информационната епоха”. Тъкмо това е предметът на неговото изследване, изключително актуално, оригинално и изложено със собствени, понякога парадоксални, изрази. Истината обаче е, че отговор на фундаменталния въпрос, какво всъщност е информацията, той не дава. А този отговорът произтича от разгледаните промени и параметри, характеризиращи новата епоха: “Но какво става в епоха, когато символната власт вече не е идеологическа …Какво става, когато символната власт до голяма степен всъщност е информационна?”. И по нататък: “Информацията трябва да се разбира в пълна противоположност на други, предишни социокултурни категории, като например: наратив, дискурс, монумент, и институция.. Основните качества на информацията са поток, изтръгнатост от средата, пространствена компресия, времева компресия, отношения в реално време. Именно затова - не само, но основно в този смисъл - ние живеем в информационна епоха.”(с. 30) Не мога да допусна, че Лаш отрича, информационната същност на дискурса, на разказа, на теорията и идеологията въобще, и т.н., т.е. да отрича, че те са информация. Той ги противопоставя на новите главни, и същностни носители на информация (присъщи на информационната епоха), като поток, изтръгнатост от средата, пространствена компресия, времева компресия и др.. Но не разглежда теоретичните обяснения на така очерталата се противоположност, т.е. на новото в явлението. Ще се опитам по нататък да дам отговор на този проблем.

Преди това обаче, ще приведа един по-дълъг цитат от книгата на Лаш, в който ясно се очертават няколко от основните му тези, по които може да се разисква:

“За да съществува “медийна теория”, най-напред трябва да има “информационно общество”. Информационното общество не е общество, в което, преди всичко, производството на информация замества производството на стоки. Не е и общество, в което, преди всичко, знанието или информацията стават най-важният производствен фактор. Вместо това то е ред, при който принципът на “обществото” се измества от принципа на “информацията”. Ред, при който социалното се измества от определена “информационалност”. Социалното е дълготрайно и близко. Информационалността е краткотрайна и от разстояние. Бързотечните потребителски стоки, бързият монтаж и “мушинг” на поп-музиката, трийсетсекундните телевизионни реклами и бързо декомпозиращото се инсталационно изкуство, са информационални в същата степен, в която това важи за файловете с бази данни, дигитални изображения, прикачени текстови файлове и софтуер. Самите социални отношения все по-малко са въпрос на социалност и все по-вече на информационалност. ….Когато информационалността замени социалното, като господстващ принцип, налице е информационно общество. Голямото противоречие на информационното общество е, че нещо, което е произведено с най-висши познания и рационалност, в своите непреднамерени последици води до повсеместно разпространение и претоварване с пределна (също информационна) ирационалност. Тоест, става дума за resinformierte Informationgeselschaft (дезинформирано информационно общество)” (с. 115) И още една мисъл “Както и обществото все по-вече заприличва на информация, така и теорията все по-вече заприличва на медия”(с. 116)

Първият генерален проблем, на чиято основа могат да се приемат, или отхвърлят, тезите на Лаш, е собственият му отговор на въпроса “какво е информационно общество?”. Според него, това е “ред, при който принципът на “обществото” се измества от принципа на “информацията”. Самите социални отношения все по-малко са въпрос на социалност и все по-вече на информационност” Следователно, отговорът на горните две тези се крие в разбирането за “информационност”. Не само от приведения цитат, а и според логическата линия на цялата книга, това, което противопоставя информационалността на социалността, е нейната краткосрочност (моментност). Всичко става от разстояние, но в момента (“in time”). Социалното изисква време и пространство, то е свързано с теория, определения, с рефлексия. Иформационността е нещо съвсем различно, то е мимолетно и в него се съдържа и същността, и теорията, и рефлексията, като разликата е “в трайността на първите спрямо ефимерността на вторите“ (с. 102). Ето защо, според Лаш, теорията изчезва и се появява нещо ново -“медийна теория”, тема на която той отделя изключително внимание.

Дали Лаш действително има основания да лансира подобни твърдения? Отговорът е положителен, ако явленията се разглеждат сами за себе си, ако промените в реализираната чрез социокултурните процеси информация са такива, че всичко става моментно, че “комуникациите действат с някаква веднагичност” (използвайки определението на Гладичева от увода към книгата). Противопоставено на предишните, много по-статични, трайни, опредметени носители на социална информация, може, извън контекста на приетото в социалните науки, да се твърди, че информационалността измества социалността. Това твърдение се основава на явлението, на проявата, на функционалността, то не търси по-дълбоко теоретично обяснение. Защото при Лаш теорията по принцип се замества от изявеното, проявеното, т.е. от действието, а не от обяснението и практиката.

На тези изводи и заключения могат да се противопоставят други., разкриващи по-дълбоката същност на промяната която характеризира “информационното общество”. Първото твърдение, от което ще тръгна, е, че “социалното е преди всичко информационно”. Двете не могат да се противопоставят, защото се намират в отношение на явление към същност. Социалното - това е човекът, социалната общност и външната, “очовечена” предметна среда. Не е необходимо да доказвам, че човекът, за разлика от другите живи същества, не само получава и предава информация но я преработва чрез мисленето и създава продукти като идеи, потребности, творби и др. Външната предметна среда, създадена от човека, е опредметено знание и сръчност, т.е. опредметена информация. Това не е мъртва среда, а активен субект за комуникиране, както между обектите, като такива, така и между тях и хората, което поражда и определени веществено-технически отношения на зависимост. Лаш многократно подчертава това (с. 84, 85 и др.). Общността – т.е. третият източник на социална информация, е посредникът между човека, като мисъл, и опредметеното знание. Така се раждат взаимоотношения (а това са преди всичко комуникации) и определени норми на поведение, в това число и отношения на размяна (комуникация) и на разграничаване (собственост върху предметното богатство) и подреждане, създаване на ред (власт, иерахия, съподчиненост и т.н.). Именно това е социалността, това е социалната информация, това е социалната материя, това е идеалното, базиращото се на знанието, опредметеното и символното, езиковото (в смисъл на реч) и мисловното (също реализиращо се чрез езика). Това, според мен, е азбучна истина и не бих допуснал, че Лаш може да го отрича. Тогава, в какво, според него, се състои промяната, налагаща извода за изчезването на “социалността”. Тук вече моят отговор е различен от този който е даден в книгата. Човекът става човек, когато опредметява своето знание и сръчност в нови оръдия на труда. Усъвършенстването и опредметяването на трудовия опит (знание и сръчност) е движещия информационен механизъм на социалния прогрес. Но именно опредметяването на мисълтта, на познанието, на натрупаната сръчност, превръща предметните фактори на живота в определяща форма на богатството и собствеността. Така вещите покоряват човека, натрупването на богатство измества естествените човешки потребности, интересът е отрицание на потребността и това, в своята съвокупност, превръща човека в не-човек, създава робството, експлоатацията, както и всичко останало: и благата, и злините; и мира, и войните, т.е. всичко, което ограничава (извращава) естествените творчески наклонности и свежда човека до винтче в общия индустриален производствен ритъм. Самият Лаш, на много места в книгата си, ясно разграничава собствеността върху средствата за производство от интелектуалната собственост, както и противоположността на потребността и интереса и на интелектуалното и материалното, но не ги разглежда като определящо начало на промяната. Макар че промяната е съществена. Защото човекът се освобождава от господството на вещите - съответно от капитала и произтичащата от това експлоатация. Творчеството измества труда като процес на опредметяване. Днеса човекът е носител на знанието, като текущо (а не опредметено), това е т.нар. “интелектуален, човешки капитал” (термин, който има свое собствено, вътрешно отрицание). Така на сцената на първо място излиза и става видна информацията (опредметената в средствата за производство информация е скрита). Става ясно че човекът я създава като творчество, ново знание, изкуство и т.н. Каква е същностната промяна – тя е, че днес доминира текущата над опредметената информация, (знание), творчеството над физическия, индустриален, опредметяващ се труд. Водещото начало днес е човекът-творец, а не средствата за производство. “Интелектуалната собственост”, като обществено отношение, измества собствеността и йерахичния ред на зависимост, която тя създава.

С две думи, в доинформационното общество (каквито са индустриалното и всички преди него) доминира опредметеното в продукти на труда и, преди всичко, в средства за производство, знание. Поради опредметения характер на информацията, тя е пространствена и времево разграничена, отразява се в описания и теоретични обобщения и намира израз в явно диференцирани, но личностни, непосредствени връзки. Каква е причината за фундаменталната промяна? На мястото на опредметеното знание, на господството на собствеността върху средствата за производство, се явява силата на текущото знание, като лично умение и познание на отделната личност или колектив. Не опредметеното, а личното текущо творчество (интелектуалната собственост - по Лаш) е главната доминанта. Тоест, не опредметяването на труда, а производство на знания за създаване на нови знания.

В следващите редове ще се спра на някои по-главни характеристики, които Лаш дава на информационното общество. Те са верни и самият аз ги възприемам, но причината за появата им не може да се обясни с “мигновенността на информацията” - с това, че тя съкращава времето и пространството, за разлика от предишните социо-културни носители на информацията. Още веднъж ще подчертая, че и тази първопричина, според Лаш, произтича от факта, че главният, доминиращ източник на социална информация днес е човекът и създадените за целта информационни (комуникационни ) средства, в това число и медиите.

Цитирам: “Индустриалният капитализъм се задвижва от логиката на стоковизацията (разменната стойност)… Логиката на информационализацията обаче е напълно различна. За разлика от стоковизацията тя не е дуалистична, а иманентна ….Тази вездесъща иманентност на информализацията не е старото “тъждество на инструменталната рационалност и стоката.” (с. 38)…..Информацията премахва разликата между потребителската и разменната сойност, както сочи Марк Постър (1955) в книгата си “ Втората епоха на медиите”.

По този цитат ще направя няколко кратки бележки. В случая Лаш цитира Маркузе, а след това Марк Постър, но цялата книга е подчинена на теоретични и преди всичко терминологични справки с цитати и мисли на всички известни социолози и философи от древността до днес и това я прави изключително интересна, представяйки в същото време високата ерудиция на автора. За илюстрация, ще приведа пасаж от увода: “От седма до десета глава, книгата за миг оставя на страна шума и действието на информационния ред и се посвещава на въпроса за критиката. Тази книга е колкото за информацията, толкова и за критиката. За едно по-старо поколение критическата теория означава “немската теория” на Франкфурската школа - творчеството на Теодор Адорно, Макс Хоркхаймер, Херберт Маркузе и Юрген Хабермас. За едно малко по-младо поколение тя означава “френската теория” - Мишел Фуко, Жак Лакан, Емануел Левинс, Жак Дерида.”

От момента, когато главното и доминиращото за живота на обществото става текущата, а не опредметената информация, трудовата теория за стойността губи своя смисъл. Вече не може продуктите на творческата дейност да се оценяват като “средно-обществено необходимо количество, абстрактен труд” (определение, дадено от Маркс за стойността на стоките на пазара). Една скица на Пикасо, направена за две минути, се продава за десетки хиляди долара. Творческият труд е индивидуален неповторим и несравним и тъкмо поради това, на мястото на “стоковия дуализъм” идва “иманентността”, творческото ново, като същностна информация. Тоест, не количеството като опредметено знание, а качеството, като същност на творчеството, измеряемо вече от индивидуалната оценка.

Съществен момент в белезите на информационната епоха са измененията във властта, неравенството и експлоатацията. Цитирам: “В информационния ред властта и неравенството придобиват (ако изобщо е възможно) още по-грозен и насилнически облик и критиката на информацията трябва да се заеме с това.

Нещо повече, критическата теория в информационната епоха трябва да бъде утвърждаваща, а не просто отричаща.” (с. 33)… “При информационния ред неравенството все по-малко се определя от производствените отношения между капиталисти и работници в дадена фирма или фабрика. Такава е парадигмата на неравенството в индустриялния ред. При информационния ред централна роля има не толкова експлоатацията, колкото изключването. А изключването се определя преди всичко спрямо информационните и комуникационни потоци, информационните и комуникационните структури.” (с. 32)….”Собствеността върху средствата за производство носи и правото да експлоатираш. Интелектуалната собственост носи правото да изключваш. …Тя става въпрос на достъп не до средствата за производство, а до средствата за изобретяване.” (с. 53). Едва ли се налагат някакви бележки по тези твърдения на автора.

Много важна методологична характеристика в цялостното изложение на книгата е строгото спазване на диалектическото правило на противопоставянето. На ползата - вредата, на информираността - дезинформираността, на организацията - дезорганизацията, на собствеността като настояще - интелектуалната собственост като бъдеще, от нервна система към комуникационна система, на метафизичното и безкрайното срещу емпиричното и крайното, “ако социалното се състои от норми, то културата се състои от ценности и символи” (с. 245), асоциация - социация и т.н. Невъзможно е в рамките на тази статия да се разгледат всички тези характеристики на новата информационна епоха, заедно с ражданите от промяната техни противоположности. Тук ще изложа своето виждане по някои от тези противоположности, свързани с социалното въобще и, по-специално, с информационалността.

Винаги всяко благо е и зло, и “всяко зло е за добро”. Народна мъдрост, която изразява многоаспектността на всяко социално явление. Няма едназначна определеност на социалното явление. То е безкрайно множество от определения (според Енгелс). Това е най-общата постановка. Доброто и злото, и въобще единството на противоположностите са в същността на явленията и тяхното развитие. Разбира се, конкретният анализ на всяко явление разкрива техните вътрешни характеристики. Много често последиците от едно добре замислено действие могат да се окажат едновременно и добри и много отрицателни. Пример за това е използването на атомната енергия за развитие на обществото и атомните бомби за ликвидиране на света. Так че това е характеристика на социалното развитие, а не само на прехода от индустриалното към информационното общество. Ще се спра на две основни противоположности. Тезата на Лаш за “дезинформираното информационно общество”, която по принцип е вярна, бих искал да допълна от гледна точка на основната причина. Това е съотношението между информация и ентропия, подреденост и безредие. Ако в резултат на съзнателната дейност на човека се създава някакъв ред (произвежда се мисъл, предмет, писмо и т.н.) и ако тази създадена информация, изчислена като количество, се съпостави с количеството нарастнала ентропия, то съотношението е едно към милиони, милиони , милиони …. Това е в количествен аспект. Но колко по-голямо е това различие в съдържателен аспект.? Едно се мисли, като изказ излиза нещо друго (възприето като съобщение), а пък тълкуването му е нещо трето. Разликите са съществени. Напълно естествено е при нарастването на информацията, произтичаща от човека, като главна характеристика на съвремието, социалната ентропия да нараства многократно, и информационното общество да е дезинформирано.

И още едно допълнение. Става дума за организацията и дезорганизацията. Цитирам: “Аз обаче искам да застъпя тезата, че организаците и съпътстващата ги власт, дори индивидуализацията - такава каквато я познаваме - всъщност са западащи социални форми. ...Сега се зараждат не толкова организации, колкото дезорганизации, не толкова индивидуализация, колкото социалност и не толкова власт, колкото насилие. В тази глава искам да обърна внимание на дезорганизациите и като очертая донякъде какво представляват те, да обсъдя социалността, противопоставяйки я на индивидуализацията и насилието като противоположност на властта.” (с. 67). “Какво представляват дезорганизациите? Дезорганизациите не са отсъствие на организация, а упадък на организациите. Залезът на организирания капитализъм повлича със себе си залеза на организацията и възход на индивидуализма. Той повлича обаче и възход на определени неорганизационни, често дори и неинституционни, форми на социалност. Така дезорганизациите не са отсъствие на социация, а специфични форми на социация. Те не са нито хаос, нито са хаотични.” (с. 68). Организациите са свързани с норми. Дезорганизациите са свързани с ценности.” (с. 69). Изцяло подкрепям тези изводи и заключения на Лаш. Моите бележки са като допълнение. Не може ли например, вместо “дезорганизации” да се използва термина “самоорганизация”? В съвременното глобално общество изключително голяма е ролята на малките предприятия, образуващи мрежата на деловата активност около гигантските транснационални корпорации. При тях ( а това вече се забелезва и в големите стопански организации) йерархията се замества с хоризонтална структура, властта отстъпва място на екипността, вътрешната съподчиненост се замества от думата на този, който е признат като най-добър, тясната специализация е заместена от едновременното извършване на изследователска, производствена и маркетингова дейност и всичко това е подчинено на производството на иновации, като непрекъснат процес. Не мога да се простирам повече, но бих отбелязал, че въпросът за самоорганизацията отива по-нататък - до намаляване на вътрешните функции на държавата, (също както в глобалното общество намаляват и външните и функции), за сметка на самоинициативата на гражданските колективи (наричани от Лаш социации, а не асоциации). Това не означава, че самоорганизациите са освободени от всеобщата характеристика на всичко социално - дезорганизацията, но вече не в смисъла на Лаш.

Струва ми се, че тази забележителна книга би спечелила ако в методологично отношение се обогати с определени теоретични постулати -преди всичко за същността и определението на информацията, а не само за социалните следствия.

Задачата на моята монография е да представи една по-различна теза за същността на информацията и нейното определение и да защити идеята, че тя е същност и фактор на развитието, на еволюцията от началото на света, до днес.

Информацията

На природата, или на материята въобще, е присъщо да отразява.Да разгледаме един пример. Слънцето огрява една скала. Лъчите се отразяват от скалата, но вече носят “следата”, т.е. “образа” на самата скала. Отразените лъчи, отразяват гънките и профила на скалата в строго подредени светлосенки. Безспорно, това е една нова подреденост на слънчевите лъчи, която попадайки в езерото, което лежи под скалата, създава огледалния й образ. Този огледален образ на скалата в езерото, осъществен от отразените слънчеви лъчи, реално съществува, независимо от нас. Тоест, при определено взаимодействие на две или по-вече материални системи, винаги има някакво отражение, има “отразена подреденост”.

В това взаимодействие участвуват три фактора: отразяващ (въздействуващ) - в нашия случай това е слънцето; отразявано - това е скалата (белезите на нейния профил) и отразено – в случая образът на скалата във водата.

Съгласно втория закон на термодинамиката, ЕНТРОПИЯТА е мярка на неподредеността на елементите на дадена структура.При всяко действие част от енергията се превръща в топлинна, като КПД е по-малък от 1. Нека да приемем че понятието ИНФОРМАЦИЯ изразява процес обратен на ентропията, т.е. че тя е мярка на подредеността на елементите на дадена система. Какъв е проблемът? Може ли да се твърди, че едновременно с нарастването на ентропията (всеобщ природен закон) нараства и информацията? Енергията на всяка материална система се състои от свободна енергия и такава, която не може да се използва за работа, Съгласно закона за съхраняване на енергията, при всеко действие, общото количество енергия се запазва, но намалява тази, която може да извършва работа. Тогава не може ли да се допустне, че в една относително обособена система, свободната енергия, т.е. тази, която може да се използва за работа, може да нараства, а паралелно с това да нараства и деструктурираната енергия, разпиляна в средата около нея? Термодинамиката не дава отговор на този въпрос, но еволюцията, като преход от по-прости към по-висши форми на организация на материята, показва, че това е единствената възможност за развитие, промяна и зараждане на нови структури (нови материални форми), характеризиращи разнообразието на света.

Резултатът (следствието) от всяко взаимодействие е, от една страна, информация, нова степен на подреденост за системата и, от друга, нова неподреденост - ентропия, нарастване на деструктурираната енергия (обикновено в средата), която не може да се използва за работа. Обикновено, при всеко действие на дадена система расте ентропията, а при взаимодействие между материални системи расте информацията – т.е. степента на подреденост.

Определение

а)Ентропията (Е) и Информацията (И) не са веществено-енергетични процеси, те са резултатът от тях. Те не са нито вещество, нито енергия, те са следствието от процесите и настъпилите веществено-енергетичните промени в материалните системи. Именно като следствие (като резултат) те посочват по-висока степен или на хаотичност, или на подреденост. Дали ще нарасне Е, или И зависи от материалните характеристики на взаимодействащите си системи. Именно поради това Е и И са отразен резултат на определено взаимодействие между материални системи.

б)Преди осъществяването на каквото и да е енергетично действие, всяка материална система има определена величина на ентропия. Обратното на ентропията, като атрибутивна характеристика на всяка материална система, е негентропията, (антиентропия). За разлика от негентропията, информацията не е атрибутивна характеристика на материята, тя е придобита и е резултат (следствие) от определено взаимодействие между материалните системи. Тя е ново ниво на подреденост. Което може да се изрази по следния начин:

+ІsI= Н(Х) + Н(У) - Н(Х,У) > 0,(1)

при което: +ІsI e прираст на структурна информация, Н(Х) и Н(У) са величини на ентропята в системите Х и У, а Н(Х,У) е общата сума на ентропията след взаимодействието им.

Това може да се запише така:.

+ІsI = Н max - Hr, (2)

при което: +ІsI e количеството прираст на подредеността на системата – т.е. информация, Х max е ентропията при равновесно състояние на системата, или това е негентропията с обратен знак, а Нr - е реалната ентропия след взаимодействието.(1)

И така информацията е нов прираст на подредеността, над съществуващата в системата негентропия.

в)Всяко повишаване на нивото на подреденост на дадена система е условие за реализиране на икономия на енергия, т.е. за да се съхрани част от енергията – способна да се изразходва за работа, която би се загубила, ако нивото на ентропията нараства. Общото количество на енергията се е запазило, но свободната за работа енергия е нарастнала Тази икономия на енергия се превръща във фактор (условие, възможност) за развитието на системата. Това е друг израз на един всеобщ закон, валиден за всички материални системи - стремежът към енергийна ефективност. Този закон не отменя всеобщия закон на термодинамиката за непрекъснато нарастване на ентропията при всяко енергийно взаимодействие. Когато говорим за енергийна ефективност, разбираме онова, което става в дадена относително изолирана система, докато ентропията нараства многократно в средата около нея.

г)За да се избегне възможно недоразумение, понятието "ентропия" се използва в неговото еднозначно определение, дадено от Болцман и приложението му в квантовата механика.

д)Информацията като отразена подреденост, може да се разглежда и като “качество”, и като “количество”. Като качество, тя отразява характеристики на въздействащата система и е новото в отразяваната система - като структура, като разнообразие, като промяна, като нова подреденост. Тази качествена характеристика, е свързана с онова което обикновено се определя като “съдържание на информацията” - “семантичното”, в смисъл на “смисленото” от човешка гледна точка, т.е. това е и познанието за външния свят, и самопознанието при хората. Това е отразеното, това е съобщението, което носи системата за външния свят. Формулата на Клод Шенон за количеството информация изключва съдържанието на получената информация, разглеждайки я като вероятностно попадение на един от възможните изходи на системата. Количеството на информацията не ни паказва (и не може да покаже), какво е отразеното, каква е новата структура и новото разнообразие в системата, изобщо каква система е отразена и какво съобщение идва за нея. Така че най-важното в информацията - нейното съдържание, остава извън възможностите на математическата теория на информацията създадена от Шенон. Което е от съществено значение за теорията на информацията. Всички нейни определения, анализи и интерпретации, основаващи се на теорията на вероятностите (като израз на количественото измерение на информацията), по принцип, остават само “частен” случай, те са непълно и, поради това, невинаги надеждно средство за информационен анализ на други системи. Като познавателен метод количественото изчисление на информацията е много полезно но определено едностранчиво и ограничено.

е)Информацията, като количество, е израз на свободната енергия, т.е. енергията, която може да се използва за “работа”. При всяко взаимодействие, когато нараства нивото на подреденост, нараства и енергията, която може да се използва за работа. Тази допълнително освободена в резултат от взаимодействието енергия ще наречем “икономия”. Това е необходимата енергия за промени, т.е. за развитие на системата. В каква насока ще бъде това развитие, какви ще са структурните промени, как ще се измени системата – всичко това няма отношение към “икономисаната енергия”, т.е. към икономията, като основна функция на информацията. Икономията, респективно информацията разглеждана от тази своя характеристика, е фактор на развитието, но тя определя само неговите темпове, но не и посоката, характеристиката и неговите съдържателни особености. Икономията е количествената страна на информацията и тя може да се изчислява и то не само чрез формулата на Клод Шенон, като израз на вероятностно попадение, а и като абсолютна величина, измерима, очаквана и преследвана (2).

Вселената

В тази част ще разгледам информацията в неорганичната природа, като ползвам изводите, до които достига Стивън Хокинг в книгите си (издадени: 1993; 1994; 2002; и 2003 - заглавията са отбелязани в списъка на използваната литература.)

Вселената има начало и ще има и край. За начало се приема Големият взрив, а за край обратното - Големият срив. Цитирам: “....В някакъв момент от миналото (преди 10 - 20 милиарда години) разстоянията между съседните галактики трябва да е било нула. В този момент, който наричаме Големия взрив, плътността на Вселената и кривата на пространството - времето би трябвало да са безкрайни. ...Тази точка е пример за това, което математиката нарича сингулярност." (1993, с. 56) С това се слага начало на Вселената, на времето и пространството. И по-нататък: " ...в твърде ранната Вселена е имало период, когато Вселената е била толкова малка, че повече не бихме могли да пренебрегнем дребномащабните ефекти от друга важна частна теория на двадесетото столетие - квантовата механика" (1993, с. 60) В младата Вселена и хаосът, и неравността са били много големи. Независимо че Вселената се разширява, което означава, че ентропията непрекъснато нараства, започва и процес на свиване и като резултат - във Вселената вече има повече от сто милиарда Галактики, а всяка Галактика има по-вече от сто милиарда звезди. Следователно, успоредно с процеса на нарастване на ентропията, расте и информацията, така както я приехме, т.е. като обратен на ентропията резултат.

Разгледани като процеси в една плоскост, се получава следното: разширяване – хаос - (ентропия) – обратно – свиване - подреденост - (информация)

За живота на нашата планета

Ще припомня, че: "Материята във Вселената е направена от положителна енергия. Но цялата материя привлича сама себе си чрез гравитацията.... Така че, в известен смисъл, гравитационното поле има отрицателна енергия. ....Тоест, пълната енергия на Вселената е нула.” (2004, с. 136, 137). За нашата планета обаче, това правило не е валидно. Тя се върти около Слънцето и получава част от излъчваната от него енергия, но тази енергия веднага се излъчва обратно в пространството. С това нараства ентропията около нашата планета. Особеното е, че малка част от тази енергия, получена от слънцето или от космическото пространство, не се излъчва обратно, а се задържа на Земята. Тази съхранена енергия е послужила за осъществяването на определени структурни изменения на планетата, откриващи възможности за нови качествени промени в материалните системи, в материята и енергията, а с това и на живота и човека. Ще пропусна анализа на “сложността на живота” и на “материалния състав на живите организми”. Ще отбележа само, че Вселената се състои от от сто милиарда галактики, а човешкото тяло има хиляда пъти повече клетки. Всяка галактика има повече от сто милиарда звезди, а “галактиката” на човешката клетка има хиляда пъти повече молекули.

И така, за да съществува животът на Земята, за да функционират нейните флора и фауна, са необходими потоци от енергия и вещество, в тяхното сложно взаимодействие, характеризиращо новите високи форми на организираност на материята, но при всички процеси (химически, физически, геологически, биологически и т.н.) са налице двата резултата - ентропия и информация.

Да започнем от способността на клетката да се размножава. Това става периодично, чрез деление. Има най-различни, тясно специализирани във функционално отношение, клетки, и всички те са с най-разнообразен химически и биологичен строеж При делението им обаче, се очертава една обща характеристика, запазва се степента на подреденост, независимо от енерго-веществените носители на последната. Тоест, информацията не е просто резултат, а отразена подреденост, памет. И най-важното, тя се запазва с поколенията от нови клетки. Клетките умират, раждат се нови и те умират, но отразената подреденост остава. Информацията, като отразена подреденост, придобива собствено битие - памет. Отразената подреденост (самоподобието) остава независимо от смяната на нейните веществени или енергетични носители.

Информацията е подреденост, и точно това се съхранява, предава или пренася. Отразеното, не е вещество и не е енергия, а е белег, образ. По информационната верига се движи отразената подреденост. А отразената подреденост носи белезите на въздействащия фактор. Следователно това, което обикновено наричаме съдържание на информацията, са белезите на нещо друго. Съдържанието на информацията е съобщение за нещо друго. А съобщението е функция на информацията.

Но съобщението не е същностна характеристика на информацията, то е нейна функционална характеристика. Информацията, по своята същност, е отразена подреденост, притежаваща собствено битие, която е инвариантна на веществото и енергията. Информацията, като такава, е само степен на подреденост (отразена подреденост), придобила собствено битие като памет. Съобщението, т.е. информацията, която то носи, се отнася до характеристики на материалните системи и техните процеси. Онтологично, а не функционално, информацията няма друго съдържание освен, че е отразена подреденост. Поради това считам, че когато се говори за съдържание на информацията, се има предвид именно съобщение. Това съобщение е за факти, за процеси, за данни, за знание, за наука, които могат да се записват по най-различен начин. Това е съобщение за безкрайното разнообразие на материалния свят, но то не ни обяснява, какво е информацията, каква е нейната същност, а само каква е основната и функция. Понятието "съдържание на информацията" има смисъл само като характеристика на съобщението, на данните и фактите, които то носи.

Социалното – адаптация и трудова дейност

И така първото, от което трябва да се започне в логиката на възникването на човека, т.е. на социалното, е отрицанието на биологичната адаптация. Социалното, като противоположно на биологичното, започва от момента, когато един нов вид - човекът, няма възможност да се приспособи, да се адаптира към променената външна среда и за да съществува започва да адаптира (променя) външната среда за нуждите на собственото си съществуване. Биологичната адаптация се сменя със "социална адаптация", човек започва да създава собствена социална среда (очовечена природа). "В трудовата дейност се крие социалното могъщество на биологически безпомощния човек" (Василев, Н., 2003, с.402) За да оцелее, той просто не е имал друга алтернатива, освен да пристъпи към трудова дейност - единствената възможност да приспособи външната среда към своите потребности.

Тук няма да разглеждам, трудовата дейност, като такава, а за информационната същност на труда вече споменах по-горе, в качеството и на процес на усъвършенствуване и опредметяване на знание и сръчност (трудов опит). Това е определящият информационнен механизъм на социалното развитие, съдържащ в себе си и собственото си отрицание. Силата на човека е в знанието, и притежаваният от него талант, но чрез този механизъм, той опредметява и отчуждава от себе си тази своя сила (което всъщност го прави човек), предава я на вещите, а те, от своя страна, се трансформират в богатство, което пък подчинява човека. Този механизъм е определящ в създаването на предметната среда (т.е. на очовечената природа) но именно тя обрича човека на робство и икономическа зависимост от вещите и парите. Това е задължителен етап на цивилизационното развитие, но, в крайна сметка, настъпва момент на освобождаването на човека и това се случва, когато науката и текущото знание станат доминиращата форма на богатство и главен фактор на развитието. Когато свободното от материалното производство време се превърне в мярка за човешкия прогрес.

Социалната информация - обособяване и качествена определеност

Социалната информация произтича от биологичната (респективно, от генетичната) информация, но се обособява, и става нейно диалектическо отрицание. При човека се оформя мисленето, като нов източник, ново средоточие на памет и нов тип подреденост, изобщо ново качество, различно от биологичните форми. Не може да се говори за “социална” информация при животните, защото става дума за скок, т.е. за нещо качествено различно. Преходът от биологична към социална информация е сходен по мащабите си на прехода от неорганична форма на развитие към биологична(3).

Социалната информация като познание

Социалната информация като подреденост на отразеното е познание. Тя е отражение на външната среда в съзнанието на човека. Отражение на материалния свят, който започва свой втори живот в човешкото съзнание. Субективен образ на обективната действителност. Идеален образ на материалното. Този образ, именно като субективен и като идеален, не е точно копие на външния свят. Това може да бъде фетишно, фантастично, религиозно-мистично отражение, или пък истинно, или близко до истинното. Безкрайно-много са възможностите на мисловното.

Извън задачите на тази статия обаче, са процесите както на формирането на психичното, така и на познанието като отражение на външната реалност.

Трите източника на социална информация.

Мисълтта,която формира човешките потребности или сътворява идеи, е първият източник на социална информация. Вторият източник е външната предметна среда. Чрез действието познанието се материализира, намира външна изява. Действието се реализира чрез игри, религиозни процеси, разговори, полови контакти, но главното условие за съществуването на човека е трудовата дейност. Чрез труда, познанието се опредметява, като опредметеното знание поражда ново познание. Тоест, създава се условие за непрекъснат прогрес.

Третият източник на социалната информация са връзките на индивида с членовете на социалната общност. Това са обществените взаимоотношения - многообразие от връзки въздействия, разменени съобщения, размяна на блага, колективен труд и т.н. Чрез тях се развиват начините и формите на комуникация, уточняват се правилата на поведение, създават се критерии за добро, лошо, правилно и неправилно, за красиво и грозно, за честно и нечестно и т.н.. Средството за комуникация е съобщението

Социалната информация,е: мисловна (психична), опредметена (веществена) и общностна (обществена). Мисловната информация е субективна и има най-различни форми на реализация - познание, идеи, творчество, талант, желания, потребности, и др

Опредметената форма на социална информация е опредметеното знание. Тя е обективна, вещна и външна за човека. Веднъж създадени, вещите имат присъщи на самите тях връзки и зависимости. Зад вещите стоят хора и чрез тях се реализират отношенията между вещите – т.нар. вещни отношения.

Общностната информация се реализира чрез “обществените взаимоотношения”, пораждайки и определени институции, като пазара, собствеността, държавата, религията и др.

Това означава, че причинно-следствената връзка на развитието се реализира като взаимодействие между трите източника на социалната информация: субекта, предметната среда и социалната общност. Познанието трябва да се формира и да ползва и трите източника.(Виж Бункина, с. 232-239)

Информационните механизми

Вече посочих, че в основата на еволюцията е механизмът (формираще се при всяко взаимодействие), чиято същност е повишаване нивото на отразената подреденост. Това дава възможност да нарастне икономията от енергия, като необходим фактор за нови промени. Новите промени (пак в резултат на взаимодействие) повишават нивото на подреденост и т.н. Този всеобщ информационен механизъм намира конкретното си развитие и обособяване като разнообразие от информационни механизми на социалното развитие.

Взаимодействието между опредметеното познание, което непрекъснато се разнообразява и обогатява като външна предметна среда, оказва обратното въздействие за нарастване на познанието и знанието у индивида и общността. Именно това е движещия механизъм на общественото саморазвитие. Но, ако този информационен механизъм е главен за социалното развитие, то усъвършенствуването и опредметяването на трудовият опит, са определящи. Формират се и активно функционират и редица други информационни механизми, които са резултат на всеки от трите източника на социална информация. И всички те носят собственото си отрицание и ограничение.

От всичко казано дотук, можем да направим следното обобщение: социалното – това е социалната информация, която на своя ред е социалната материя.

Преходът от биологичното към социалното, е свързан с:

• Невъзможност за адаптация на човека към природата, а адаптация на природата към човешките потребностите за съществуване;
• Трудова дейност;
• Енергетична ефективност, осъществявана чрез мисленето.

И така, социалната информация - това е човекът който мисли в образи и символи. Това е външната, създадена от човека, предметна среда - опредметена потребност и полезност, опредметяване и усъвършенстване на трудовия опит, богатство, интерес, собственост, стойност, пари и т.н. Социалната информация е социалната общност, език, правила на поведение, структурираност на общността, обществено съзнание, (бит, етнос) и т.н. В крайна сметка, социалната материя - това е мислимото, образното, символното - тя винаги има веществен носител, но нейната субстанция (същност) е социалната информация като ниво на подреденост и като икономия - индиферентна към веществото и енергията.

С тези няколко реда, исках да подчертая най-вече необходимостта от свързване на същността на информацията (и като фактор на развитието) с характеристиките на новото което се формира - информационната епоха.

* Българско геополитическо дружество

Бележки:

Скот Лаш е професор по социология и директор на Центъра за културни изследвания към Голдсмит колеж в Лондонския университет

Виж: Николов, И., Кибернетика и икономика, С., 1968, където са отразени проблемите на информацията до края на 60-те години на миналия век, с.92-102.

Обратното се поддържа от много известни и сериозни учени. Виж например книгата “Тайният живот на растенията” от Питър Томпкинс и Кристофър Бърд, части от която бяха публикувани в сп. “Съвременник”, кн.3, 2003., с.458-504

{rt}

Бившият съветник на президенка Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински е своеобразно олицетворение на приемствеността в американската външна политика, независимо от това, който точно обитава в момента Белия дом – републиканец или демократ. Голям поклонник на Хенри Кисинджър, Бжежински винаги се е придържал към двата ключови принципа в дипломацията, препоръчвани от неговия “учител”: теорията за баланса на силите (формулирана навремето от Метерних) и доктрината на “сдържането”, разработена от Джордж Кенън. Именно поради това, той и днес не спира да настоява за “стратегическото обкръжаване на Русия”, чрез дестабилизацията на нейните гранични региони. Всъщност, цялата геополитическа доктрина на този блестящ стратег се основава на формулирания от него абсолютен императив за оцеляването и просперитета на Американската империя: завоюването на Евразия.

Бжежински е роден във Вършава през 1928, в семейството на полски дипломат, като на десетгодишна възраст се преселва в Канада, където е изпратен баща му. Завършва университета Макджил в Монреал и получава докторска степен в Харвард през 1953. Малко по-късно става американски гражданин и сключва брак с дъщерявата на бившия президент на Чехословакия Едуард Бенеш.

Между 1966 и 1968 Бжежински е член на Съвета за политическо планиране на Държавния департамент, където разработва прословутата си стратегия за “мирната конвергенция” по отношение на Съветския съюз, в рамките на студената война. През 1966 именно той убуждава президента Джонсън да промени стратегическите си приоритети, поставяйки “разведряването” пред обединението на Германия.

По време на президентската кампания от 1968, Бжежински ръководи работната група по външната политика на демократичния кандидат Хюбърт Хъмфри, който обаче губи от републиканеца Ричард Никсън.

Раждането на Трилатералната комисия

В началото на 70-те години Бжежински лансира принципно новата идея за появата на световната сцена на нови актьори в лицето на обединена Европа и Япония, чиято икономика демонстрира бърз ръст след края на Втората световна война. В една статия, публикувана във “Foreigh Affairs” през 1970, той излага собствената си визия за този “нов световен ред” така: “Необходим ни е нов и по-смел подход – създаването на общност на развитите държави, която да може ефективно да обсъжда най-сериозните проблеми пред човечеството. Освен САЩ и Западна Европа, в него трябва да бъде включена и Япония... Един съвет с участието на техни представители, се редовни срещи между правителствените им ръководители, както и между по-второстепенните участници би бил добро начало”. Същата година Бжежински подробно формулира предложението си в книгата Between Two Ages (1), където заявява, че епохата на силовия баланс отстъпва мястото си на епохата на световния политически ред, опиращ се на тристранните икономически връзки между Япония, (Западна) Европа и САЩ. Според него, техническата революция и трансформацията на тежката промишленост, измествана от електрониката, неминуемо ще доведе до разрушаване на политическите системи и смяна на управляващите елити. Въодушевен от концепцията на Бжежински, Дейвид Рокфелер, го варбува за създаването на т.нар. Трилатерална (тристранна) комисия, назначавайки го за неин директор. Тази общност, официално създадена през 1973, обединява видни личности, свързани с международната търговия, банковата система, представители на правителствата и големите медии от Северна Америка, Европа и Япония.

По време на първата петролна криза, избухнала през същата година, основна грижа на тези кръгове, управляващи световните финанси, е освобождаването им от отговорността за огромния дъл на развиващите се страни, чрез укрепване ролята на Международния валутен фонд (МВФ). За САЩ, които са деморализирани и отслабени от поражението във Виетнам, целта е да съхранят позициите си на двата противоположни края на Евразийския континент, където влиянието им след Втората световна война е особено силно, за да запазят и разширят своята доминация. Погледната отстрани, тази мисия създава на Бжежински имиджа на защитник на мира, разведряването и многостранния подход във външната политика, а в очите на американската крайна десница – на човек, силно повлиян от марксизма. За да се реализират целите на Трилатералната комисия обаче, е необходимо един от членовете и да стане президент на САЩ.

Картър и двойната игра

От създаването на Трилатералната комисия, фермерът Джими Картър е сред приближените на тандема Рокфелер-Бжежински. Инициативата му да открие търговско представителство на щата Джорджия в Брюксел и Токио, го прави според тях идеалното въплъщение на основополагащата концепция на комисията (2). За лансиране и налагане кандидатурата на Картър от Демократичната партия на президентските избори през 1976, Рокфелер използва огромните си връзки и влияние на Уолстрийт, а Бжежински – престижа си на университетски преподавател. Разбира се, след избирането на Картър, Збигнев Бжежински получава ключовият пост на президентски съветник по националната сигурност (3).

Веднага след влизането си в Белия дом новият президент обявява за свой приоритет съкращаването на ядрения военен потенциал на двата противостоящи си блока (ръководени от САЩ и СССР). Кризата, свързана със съветските ракети СС-20, насочени към Европа, заставя обаче Картър да реагира с разгръщането на американските ракети “Пършинг” и така усилията му (искрени, или не) рухват, като двата блока продължават да се гледат с растяща подозрителност. Истината е, че по онова време Москва действително има основание да подозира противника си, че води двойна игра: военното поражение във Виетнам, кара американците да действат предпазливо във военен и стратегически план, докато Бжежински усилено разработва план за вкарването на руснаците в продължителен конфликт по периферията на собствената им сфера на влияние. Дестабилизацията на комунистическия режим в Афганистан и въоръжаването на първите антикомунистически опълчения на местните ислямисти през 1979 е една от причината (както разчита и самият Бжежински) за навлизането на съветската армия в страната. В тази операция, съветникът на Картър се опира на влиятелните служби на пакистанското разузнаване ISI. Чак през 1998, в интервю а френското списание “Нувел Обсерватьор” Бжежински признава, че въоръжаването на антируските отряди на Бин Ладен е предшествало съветската интервенция и е целяло да провокира тъкмо тази реакция на Москва. Ето част от въпросното интервю:

Бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс твърди в мемуарите си, че американските специални служби са започнащи да помагат на афганистанските муджехидини шест месеца преди съветското нахлуване. По онова време, Вие бяхте съветник на президента Картър, което означава, че се изиграли ключова роля в тази операция. Така ли е?

- Да. Според официалната историческа версия, подкрепата на ЦРУ за моджехидините започва през 1980, т.е. след нахлуването на съветската армия в Афганистан на 24.12.1979. Истината, която до днес се пазеше в тайна, е друга: всъщност президентът Картър подписа първата директива за оказване на тайна подкрепа за противниците на просъветския режим в Кабулл още на 3 юли 1979. В същия ден аз изпратих докладна записка до президента, в която му обясних, че според мен подобна помощ би могла да доведе до съветска военна намеса... Но ние не сме карали руснаците да се намесват, ние просто съзнателно увеличихме шансовете те да го направят.

- Когато Москва се опита да оправдае интервеницята си с необходимостта да се предотврати тайната американска намеса в Афганистан, никой не им повярва. Сега се оказва, че това е било истина. Вие самият, за нищо ли не съжалявате днес?

- За какво да съжалявам? Осъществяването на тази тайно операция беше великолепна идея. Целта и беше руснаците да бъдат примамени в афганистанския капан, а вие ме питате, дали съжалявам. В деня, когато съветските войски официално пресякоха границата, написах на президента Картър следната бележка: "Сега имаме отличната възможност да осигурим на Съветите техен, собствен Виетнам”.

- Сигурно не съжалявате, че така сте помогнал за възхода на ислямския фундаментализъм, както и, че сте снабдявали с оръжие и сте подготвяли бъдещите терористи?

- Кое е по-важно от историческа гледна точка? Талибаните, или падането на съветската империя? Няколко смахнати ислямисти, или освобождението на Централна Европа и края на студената война?"(4).

Споменавайки за "появята на няколко смахнати ислямисти", Бжежински обаче очевидно недооценява мощта на Ал Кайда, повтаряйки един мит на американските неоконсерватори, оправдаващ кръстоносния им поход срещу Москва. Разбира се, днес членът на американския Съвет по международните отношения (Council on Foreigh Rerlations) със сигурност би се въздържал от подобни категорични твърдения.

Мълчаливият съюз с Китай и безусловната подкрепа за иранския шах

Ако Никсън и Кисинджър не се колебаят да използват страха на Москва от стратегическото обкръжаване на Съветската империя, стартирайки процеса на нормализация на отношенията между Вашингтон и Пекин, част от хората около Картър не одобряват този подход, който обаче самият Бжежински твърдо възнамерява да продължи.Влизайки в Белия дом, Картър заявява, че предпочита диалога със СССР и, че ще държи на разстояние китайците. Неговият държавен секретар Сайрън Ванс обаче, скоро се сблъсква с антируската мания на Бжежински, така че по време на целия си мандат президентът е принуден да изглажда противоречията в собствената си администрация. С ролята на посредник между двата полюса се нагърбва Ричард Холбрук, бъдещият представител на САЩ в ООН (по времето на Клинтън) и съветник по външната политика на кандидата на демократите на последната президентска кампания (2004) Джон Кери, заедно със сина на самия Бжежински Марк. Според Сайръс Ванс и останалите привърженици на диалога с Москва, като например ветерана Аверил Хариман, логиката на тристранното обкръжаване би довела в най-добрия случай до недоразумения в отношенията с Москва, ако не и до война. Затова те подкрепят диалога по въпросите за разоръжаването и сътрудничеството с руснаците, стпемейки се да пресекат конфликтите в Третия свят.

Въпреки това, нормализацията на отношенията с Китай продължава и Бжежински дори разработва програма за съвместно стратегическо сътрудничество, поддържайки добри лични отношения с Дън Сяо-пин, благодарение на което и днес продължава да се ползва с добри позиции в Пекин.

Същото недоверие на Бжежински спрямо Москва, можем да открием и в позицията му по отношение на Иран, който по времето на шах Мохамад Пахлави се смята за бастион срещу съветското влияние в Близкия изток. Бжежински уверява шаха, че има пълната му подкрепа при това в момент, когато част от администрацията на Картър (включително държавният секретар Ванс) иска владетелят да се оттегли, и дори настоява за американска военна намеса за оставането му на власт. Конкретните действия на Вашингтон обаче, все пак се определят от Държавния департамент и, въпреки преговорите с генералите, които свалят шаха, да наложат един умерен режим, последвалото възстание довежда на власт аятолах Хомейни (1979).

Междувременно, Бжежински участва заедно с Картър в преговорите в Кемп Дейвид през 1977, изигравайки немалка роля за подписването на мирния договор между Израел и Егихеп, макар че не участва активно в обсъжданията, за разлика от въпросите, касаещи СССР.

Възраждането на руската заплаха и американската доминация

През 1989 Бжежински напуска Колумбийския университет, където предодава от 1960, за да се посвети на разработването на план за независимост на Украйна, с което стартират и усилията му да не допусне възраждането на Русия като супер-държава.

Напротив, той се обявава за интеграцията на Москва в западната система и налагането на "геополитически плурализъм" в пространството на рухналия Съветски съюз. В същото време Бжежински разработва и т.нар. "План за Европа", предвиждащ разширяването на НАТО на Изток и присъединяването на балтийските държави към пакта. Усилията му се оправдават напълно, когато няколко години по-късно (през 2002), трите екс-съветски републики действително биват интегрирани в НАТО.

През 90-те години на миналия век, той е специален пратеник на американския президент за осъществяването на най-големия петролно-инфраструктурен проект в света - петролопровода Баку-Джейхан (5). Проектът е великолепна практическа реализация на собствените му стремежи да попречи на Москва "отново да стъпи на крака". Едновременно с това, от 1999 насам Бжежински ръководи "Американския комитет за мир в Чечения", който всъщност е поделение на Фондация "Freedom House". Според него, така той помага за мирните преговори между руското правителство и чеченските сепаратисти. Истината обаче е, че за подобни "демократични цели" се крие оказването на тайна подкрепа за кавказките сепаратисти и ислямисти и поддържането на поредната "периферна война", чиято цел (също както някога в Афганистан) е отслабването на Русия и изместването и от контрола върху ресурсите на Каспийския регион.

Реализацията на прословутата геополитическа доктрина на Бжежински, според която "Държавата, доминираща в Евразия, ще контролира двата най-развитие и икономически продуктивни региони на света", е свързана с разширяването на НАТО на изток, за което администрацията на Клинтън работеше особено усърдно (наследилият го Буш просто пожъна резултатите от тази работа).

Впрочем, според Бжежински, европейците също са заинтересувани от успеха на подобна стратегия. В обширен анализ, публикуван през 2000 в "National Interest", той посочва, че "Европейският регион, който е разположен на западната граница на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е подложен на много по-силен риск от страна на нарастващия глобален хаос, отколкото далеч по единната политически и несравнимо по-мощна във военно отношение Америка. Като рискът за европейците ще нарастне допълнително, ако въшната политика на Москва се определя от шовинистичния руски империализъм" (6). Всичко това сочи, че разполагането на частите на НАТО покрай руските граници действително следва да се тълкува като превантивна мярка. И ако Москва реагира, като приеме съответните отбранителни мерки, според Бжежински, това би означавало, че тя наистина иска да възстанови империята си и отново да стане тоталитарна държава.

Работейки едновременно като консултант на Бритиш Петролеум-Амоко (BP-Amoco) и Freedom House, в края на 90-те Бжежински отговаря в Азербайджан за подобряване имиджа на президента (и бивш комунистически водач) Гейдар Алиев. За целта, той не се колебае да определи стариа диктатор за "добро момче" в интервюто си, дадено за "New York Times" (7). Оправдавайки американо-британската подкрепа за диктатурата на Алиев (чието място, след смъртта му бе заето от неговия син), Бжежински обикновено лансира аргумента, че след 70 години комунистическо управление, не би могло да се очаква, че Азербайджан и останалите постсъветски

републики ще станат демократични толкова бързо. Независимо от факта, че през последните години репресиите на режима в Баку нарастваха пропорционално на спадащите надежди за размера на каспийските ресурси, Азербайджан успешно премина от категорията на "несвободните" страни в тази на "частично свободните", според класификацията на "Freedom House" (8).

Като доказателство за това, през 1999 любимата ученичка на Бжежински и тогавашен държавен секретар на САЩ Медлин Олбрайт, лично кани покойния Гайдар Алиев на юбилейните чествания на НАТО. По същото време и със същата цел (улесняване проникването на НАТО и гарантиране на американските енергийни интереси в региона) Грузия, Азербайджан и Украйна провеждат съвмесни военни учения в рамките на програмата на пакта "Партньорство за мир" (9).

По инициатива на "Американския комитет за мир в Чечения", чиито ръководител е Бжежински, през 2002 в Лихтенщайн се провежда среща на основните лидери на чеченската съпротива. Срещата става два месеца след преговорите между покойние чеченски "премиер" Масхадов и "кавказкия терорист №1" Шамил Басаев, по време на които двамата се споразумяват за съвместно командване на "военните сили на

Чеченската република Ичкерия". Участниците в срещата декларират, че Чечения не може да остане в състава на Руската Федерация, че републиката се нуждае от по-голяма автономия, както и, че се необходими нови преговори с Масхадов. Остава неясно, дали терористичната акция в Беслан, последвала през септември 2004, отговорността за която бе поета от Басаев, е била част от процеса за извоюване на независимост за Чечения, или (което е по-вероятно) от процеса за дестабилизация на Русия (10). Тъй като основната последица от тази акция беше ръста на напрежението между Северна Осетия и съседната и Ингушетия (т.е. още по-голямата "балканизация" на региона), тук възникват редица, съвсем основателни, въпроси.

Днес Збигнев Бжежински активно си сътрудничи с Центъра за стратегически международни изследвания (CSIS), оставайки си обаче основния идеолог на външнополитическата програма на опозиционната американска Демократическа партия, доказателство за което, впрочем, са демонстрираните в президентската кампания през есента на миналата 2004 от кандидатите на демократите Джон Кери и Джон Едуардс твърди антируски позиции. Следвайки съветите на Марк Бжежински, Кери и Едуардс решиха да превърнат в свой първостепенен приоритет ядреното разоръжаване на Русия, при това в момент, когато руснаците възстановиха равнището на петролното си производство до онова, отпреди рухването на СССР, а огромните печалби, свързани със скока в цените на петрола позволиха на Москва да удвои бюджета си за отбрана. Тоест, идеята лансирана от двамата Бжежински за това, колко опасно е съхраняването на руския ядрен потенциал в условията на икономическа разруха на страната, днес просто не е актуална.

Напоследък на Бжежински (който вече е 77 годишен) става все по-трудно да убеждава световната общественост, че именно Русия олицетворява "абсолютното зло" и, че ако тя не бъде подчинена на Запада, отново ще се върне към тоталитаризма (11). Само че за да се случи нещо подобно, очевидно ще трябва да бъде провокирана реакцията на Москва и то по същия начин, който вече бе изпробван от самия Бжежински в Афганистан през 1979, тъй като (за разлика от САЩ) руснаците разполагат с излишък от енергоресурси за десетилетия напред. Което вероятно обяснава и очевидното разместване в понятийната система на самия Бжежински, който съвсем наскоро си позволи в пристъп на ясно осъзнато безсилие да квалифицира в "Wall Street Journal" руския президент Путин като "новия Бенито Мусолини". Личната война на известния американски геополитик продължава с пълна сила, макар и с прогресивно намаляващи шансове за макар и частичен успех.

Бележки:

[1] Between two Ages : America's Role in the Technetronic Era par Zbigniew Brzezinski, Harpers, 1971.

[2] Тристранната комисия заставя и френския президент Жискар д’Естен да назначин за министър-председател един от нейните членове – Раймон Бар, който е професор по икономика без политически опит.

[3] Бжезински включва в екипа си и Медлин К.Олбрайт (чиито баща участва в правителството на неговия тъст Едуард Бенеш), както и двамата изтъкнати теоретици на концепцията за цивилизационния сблъсък - Бърнард Луис и Семюъл Хънтингтън.

[4] Le Nouvel Observateur n° 1732, от 15-21 януари 1998, p. 76.

[5] См. 'L'Azerbaidjan, un poste colonial avancе', Arthur Lepic, Voltaire, 10 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14866.html)

[6] Цитирано в статията 'Bribing Montenegro - It didn't work', George Szamuely, antiwar, 15 июня 2000. (www.antiwar.com/szamuely/sz061500.html )

[7] 'Freedom spells B-A-K-U', Counterpunch Magazine, 1999. (www.counterpunch.org/baku.html )

[8] Виж: 'Freedom House, quand la libertе n'est qu'un slogan', Voltaire, 7 септември 2004. (www.reseauvoltaire.net/article14830.html )

[9] Статията 'U.S. and NATO goals in the Balkans', Lenora Foerstel, International Action Center, 1999. (www.iacenter.org/warcrime/lfoerstl.html)

[10] Статията 'La responsabilitе anglo-saxonne; Beslan' от Маривиля Караско и редакцията на списание Voltaire, 27 септември 2004.

[11] Статията '115 atlantistes contre la Russie', Thierry Meyssan, Voltaire, 1 октомври 2004. (www.reseauvoltaire.net/article15119.html )

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Политическите изследвания в България рядко имат за предмет субективната, лична или психологическа страна от действията на овластените да вземат решения. Призмата, през която се разчитат ходовете на българските политици често се основава на такива научни методи и критерии за анализ, които в голяма степен игнорират ролята на субективните или колективни представи, оказващи несъмнено влияние върху точността на вземаните решения. Най-достъпният пример за подобен психологически комплекс или стереотип, който присъства в поведението на политиците, макар и подсъзнателно и вероятно с намаляваща сила, а оттам и с все по-трудно установим произход, е т.нар. “комплекс на сбъркания път”, формулиран от бившия президент Петър Стоянов в края на 90-те години на миналия век. Неговата кратка предистория е следната…

По време на т.нар. „преходен” или „посткомунистически” период, съвременната българска външна политика се оказа изключително последователна и настойчива в преследването на главната си стратегическа цел – присъединяване към Европейския съюз (ЕС). Благодарение на усилията на абсолютно всички правителства след 1990, първият голям резултат в областта на европейската интеграция беше постигнат на 10 декември 1999, когато България беше официално поканена да започне преговори за членство в ЕС.

Една година по-късно, на 1 декември 2000, с решение на Съвета на ЕС, България беше извадена от “черния списък” на Шенгенската конвенция. Така, българите най-сетне получиха правото да пътуват свободно без да имат нужда от визи в по-голямата част от държавите от ЕС или в т.нар. шенгенско пространство. Това се случи дълго след като всички останали асоциирани към ЕС държави от Централна Европа, с едно-единствено изключение – Румъния, бяха вече получили тази “привилегия”.

Българската дипломация постигна или по-скоро изтръгна тази победа в последния момент, именно благодарение на единството и решителността на политическата класа и цялата нация по въпроса за дискриминационния “черен списък”. Оживеният публичен дебат, който предшестваше решението на ЕС, позволи на министър-председателя Иван Костов и лидер на управляващата партия Съюз на демократичните сили (СДС) да формулира националния интерес по съвършено ясен начин:

“Визите са геополитика, защото сочат цивилизационната насоченост на дадена страна. [...] Хърватска няма визи, макар да не е асоциирана към ЕС страна. Хърватска няма визи, независимо, че още не води преговори за членство. Но Хърватска е част от геополитическото пространство в Европа. Ние искаме да станем точно такава част” [Демокрация, 11.11.2000].

Въпреки това, една фраза на тогавашния президент Петър Стоянов, подхвърлена по време на най-големия триумф на правителството на Иван Костов, показа, че зад непоклатимата фасада на българската позиция са се криели все пак известни съмнения от психологически или подсъзнателен характер:

“Синдромът на “сбъркания път” е заседнал дълбоко в българската психология в последните 50 – 60 години [...]. Този път можем да кажем: пътят не е сбъркан, това е пътят, по който трябва да върви България” [Демокрация, 2.12.2000].

С думите си президентът намекваше за липсата на достатъчно увереност у политиците по време на героичната им борба за вдигане на “шенгенската завеса”. В подобно душевно състояние се намираше и премиерът Костов една година по-рано, в края на войната в Косово. Да припомним тогавашните му тържествено приповдигнати думи пред българската телевизионна аудитория:

“Но факт е, че за първи път през този век България подкрепи справедлива кауза, която доведе до мир, в който ние не сме потърпевши” [Труд, 6.6.1999].

Представата за объркания път, която присъстваше по един или друг начин в изказванията на президента Стоянов и премиера Костов, беше изразена много по-точно, дори научно, от професор Чавдар Кюранов – един от идеолозите на Българската социалистическа партия (БСП) в този момент. Впрочем, тя определяше във висока степен собствения му анализ на международните дадености и предлагания от него метод на действие:

“Три пъти в своята история България е била изправена пред проблема за неутралитета – през 1914 г., 1939 г., и сега. [...] Винаги, когато България се е присъединявала към една или друга военна групировка, винаги е губела” [Дума, 28.11.1995; 3.2.1996].

Независимо дали служеше за мотивировката на про- или антизападна политика, геополитическата представа на объркания път присъстваше в политическия живот на България в посткомунистическия период. Тя беше неразделна, макар и психологическа, част от успехите и провалите на българската дипломация през цялото това време...

За най-болезнените спомени в народното съзнание ...

За да се проследи генезиса на една от основните слабости на българската политика е необходимо и неизбежно връщането към най-драматичните събития в българската история. Те не само формират съдбата на България за дълъг период от време, но са и едно от най-ярките свидетелства за опустошителните резултати, в т.ч. върху националното съзнание, на традиционното отсъствие на стратегическа култура в процеса на формиране и осъществяване на българската външна политика.

Въпросните събития са поне три, като хронологически първото от тях е разгромът на България във Втората балканска война...

Първата национална катастрофа (1913 г.)

... През 1911 най-сетне се създават необходимите вътрешно- и външнополитически условия за сключването на обсъждания от години и десетилетия балкански съюз, насочен срещу Османската империя. След интензивни и нелеки преговори на 29 февруари 1912 е подписан Договорът за приятелство и съюз между Кралство България и Кралство Сърбия. След уреждането на отношенията със Сърбия българската дипломация, която е моторът на балканското споразумение, насочва всички свои усилия към Гърция. Отбранителният съюзнически договор между двете държави е подписан на 16 май 1912 в София. През август 1912 е сключено устно споразумение между България и Черна гора за присъединяване на последната към антиосманския съюз. Така приключват дипломатическите преговори, довели до образуването на Балканската лига.

Войната започва на 4 октомври 1912 и след първите значителни успехи на съюзниците срещу османските войски, на 3 декември 1912 в Лондон е открита мирна конференция с участието и под егидата на великите сили. На 16 януари 1913 конференцията е прекъсната, след като турската страна отхвърля териториалните искания на Балканския съюз. В следващите седмици съюзниците постигат решителни победи на бойното поле: гърците при Йоанина, българите при Одрин, сърбо-черногорците при Шкутари. Гръмките успехи на младите балкански държави принуждават Турция да поднови мирните преговори.

Конференцията в Лондон завършва своята работа на 18 април 1913, но междувременно България е принудена да участва в Посланическата конференция на великите сили в Санкт-Петербург, която разглежда исканията на Румъния за териториални компенсации в случай на разширяване на балканските държави след войната им срещу Турция. Румънските аргументи визират изцяло България и се основават на принципа на балканското равновесие. В резултат на преговорите, на 26 април 1913 е подписан протокол, според който България се задължава да отстъпи на Румъния град Силистра с неговите околности.

На 17 май 1913 в Лондон се подписва Мирен договор между Турция и държавите от Балканския съюз, който урежда териториалните въпроси по следния начин :

“Негово величество султанът отстъпва на Техни величества съюзените владетели всички територии от империята си на европейския континент, на запад от една линия теглена от Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на Албания” [Георгиев, Tрифонов, 1996, с. 183].

Лондонският мирен договор слага край на Първата балканска война и подготвя условията за избухването на Втората балканска (Междусъюзническа) война. След приключването на военните действия срещу Турция доскорошните балкански съюзници се изправят пред една още по-трудна задача: поделянето на завоюваните територии.

Окуражени от победите си срещу Османската империя, политическите среди в балканските държави нямат никакво намерение да правят компромиси с териториалните си “придобивки”. На 16 май 1913 българският цар Фердинанд дава аудиенция на опозиционните лидери. По време на срещата всички, без изключение, се обявяват в полза на войнствената политика, т.е. в подкрепа на максималната национална програма.

Няколко дни по-късно, на 19 май 1913 в Солун е подписан Съюзен договор между Сърбия и Гърция, според който двете държави се задължават да не водят отделни преговори с България и да бранят собствените си териториални придобивки съгласно принципа на “реалната окупация”. По-общо погледнато, Сърбия прави заявка за 2/3 от Вардарска Македония, включително “спорната зона” и голяма част от “безспорната зона”, определени в секретното приложение към съюзния договор между двете страни, а Гърция предявява претенции за цяла Егейска Македония със Солун.

На 16 юни 1913 в 20 часа генерал Савов свежда на армията заповедта на цар Фердинанд да атакува противника. Замислената операция е била с ограничен мащаб, отнасяла се е до обекти в “безспорната зона”, освободена от българските войски, и е имала за цел да окаже по-скоро психологически натиск върху “противника”, в случая сръбските части, отколкото да постигне решаваща военна победа.

“Преди всичко не се извършваше агресия, тъй като българските армии не нападнаха Сърбия и Гърция, а “изтикаха” техните окупационни войски. (…) Военната акция се ограничаваше в безспорната зона и в земите, освободени от българското оръжие” [Mарков, 1991, с. 69].

Събитията от 16 юни 1913 са наречени по-късно престъпното безумие. Те представляват може би най-фаталния момент в съвременната история на България. Техният отпечатък бележи съзнанието на българските политици за дълги години и поколения напред...

На 17 юни 1913 правителството в София, което не е било информирано за намеренията на царя и висшите военни, нарежда незабавното прекратяване на операциите, но е твърде късно. Безценният повод за контра-нападение е вече предоставен на бившите съюзници. На тях не им остава нищо друго, освен да задействат старателно подготвения си антибългарски сценарий...

Следва светкавичен разгром на българските войски във Втората балканска война и насрочване на нова мирна конференция на 17 юли 1913 в Букурещ - столицата на Румъния, която се е присъединила междувременно, заедно с разгромената Турция, към антибългарската коалиция. На 28 юли 1913 е подписан Букурещкият мирен договор между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, и България, от друга.

Според този договор Румъния получава от България Южна Добруджа; Сърбия и Гърция си разпределят почти цяла Македония – Белград получава вардарския дял със Скопие (25 713 мІ или 38,4%), а Атина – егейската част със Солун (34 356 кв. м. или 51,3%), докато за България остава само пиринския дял (6 798 кв. м. или 10,1%) [Chiclet, Lory, 1998, с. 17]. България получава и излаз на Егейско (Бяло) море в Западна Тракия между реките Места и Марица.

На 26 август 1913 в Истанбул са открити мирните преговори между България и Турция. На 16 септември с.г. е подписан Мирният договор между България и Турция [Георгиев, Трифонов, 1996, с. 219-224]. Според него Турция си възстановява почти цялата Източна Тракия с Одрин, а България успява да запази само Малко Търново, Свиленград и Царево и техните околности.

Технически погледнато разгромът на България във Втората балканска война, познат в нашата историография като първа национална катастрофа, води до ново количествено съотношение на силите на Балканите, което обаче все още не е толкова фатално, колкото би могло да се очаква. Българската територия преди балканските войни е 96 346 кмІ, а след Букурещкия мирен договор нараства на 111 837 кв. км. – на Румъния са отстъпени 7 696 кв. км. (Южна Добруджа), но са получени 23 187 кв. км. от Турция (Пиринска Македония и Западна Тракия) [Пак там, с. 224].

Територията на Сърбия, която преди балканските войни е 48 303 кв. км., нараства след Букурещкия договор с 38 047 кв. км. и достига общо 86 350 кв. км.

Гърция (63 211 кв. км. преди войните) увеличава територията си с 58 057 кв. км. , която достига след тях 121 268 кв. км. [Марков, 1991, с. 223].

Населението на бившите балкански съюзници се променя в зависимост от териториалните придобивки по следния начин - България : 4 800 000 души (+ 724 000 от Турция ; – 354 000 на Румъния) ; Сърбия: 4 167 000 души (+ 1 217 000) и Гърция : 4 401 000 души (+ 1 771 000) [Пак там].

В абсолютни цифри България запазва първото място сред бившите си съюзници по население, но е изпреварена от Гърция по територия. В относителен план съотношението между трите държави изглежда съвсем различно: България, която преди балканските войни е далеч преди своите съседи по територия и население и която има най-значителния принос за победата над Османската империя, след мирните договори е застигната и дори изпреварена от бившите си съюзници, получавайки най-малката част от освободените земи. Увеличението на територията и населението на трите балкански държави след войните в процентно изражение изглежда така: България – съответно 17% и 8% ; Сърбия – 80% и 41% ; Гърция – 91% и 67% [Пак там].

Втората национална катастрофа (1919 г.)

Тежкото поражение във Втората балканска война няма непосредствен демобилизиращ ефект върху българската нация. Той ще се появи по-късно, с натрупване на умората и отчаянието от загубените войни. Но на този етап доминиращи са по-скоро чувствата на дълбоко разочарование от мирните договори и жаждата за скорошен реванш над “неверните” съюзници. А такъв повод се появява съвсем скоро...

На 28 юни 1914 наследникът на австро-унгарската корона ерцхерцог Франц-Фердинанд е застрелян в Сараево от сръбски националисти. Месец по-късно, на 28 юли 1914, Австро-Унгария обявява война на Сърбия, като с това слага началото на военен конфликт, в който постепенно са въвлечени 38 държави (78% от световното население), разделени на два враждебни блока: Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) и Тройното съглашение (Франция, Великобритания и Русия). На 26 април 1915, вече в хода на военните действия, Италия се присъединява към противниковия лагер, денонсирайки на 3 май 1915 договора си с Тройния съюз.

На 4 август 1914 България обявява неутралитет, чиято стратегическа цена нараства с развитието на военните действия. Тя става все по-примамлив съюзник за двата враждуващи лагера, особено след като в края на октомври 1914 Турция влиза във войната на страната на Тройния съюз. В продължение на около 3 месеца протича “наддаване” между враждуващите лагери за спечелването на България.

На 4 септември 1915 лидерите на опозиционните партии в България са свикани на аудиенция при цар Фердинанд, по време на която всички те, без никакво изключение, се обявяват против евентуален съюз на България с Централните сили (Тройния съюз). Въпреки тяхното мнение, монархът и правителството решават България да се присъедини към Тройния съюз. На 6 септември 1915 в София е подписан Секретен договор между Германия и България [Георгиев, Трифонов, 1996, с. 382-383]. Насочен изрично срещу Сърбия, договорът разглежда териториалните въпроси по следния начин :

“1. Германия гарантира на България придобиването и анексията на следните територии:

а. Днешна Сръбска Македония, обхващаща двете зони, наименовани спорна и безспорна, така както са разграничени в Сръбско-българския договор от 29 февруари 1912 (…).

(…) 2. В случай, че Румъния през време на настоящия конфликт (…) нападне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съгласи щото България да анексира отстъпените с Букурещкия договор територии на Румъния (…).

(…)3. В случай, че Гърция през време на настоящия конфликт (…) нападне България, нейните съюзници или Турция, Германия ще се съгласи щото България да анексира отстъпените с Букурещкия договор територии на Гърция (…)” [Пак там, с. 382].

В същия ден между България и Турция е сключена Конвенция относно поправката на българо-турската граница, според която България получава участъка между реките Марица, Тунджа и старата граница, с което е осигурена железопътната връзка между Пловдив и българското пристанище на Егейско море Дедеагач. С подписването на последния документ се слага край на преговорите между България и воюващите страни, като от този момент нататък тя е вече част от Тройния съюз.

По-нататък събитията следват “логичния” си ход. В периода 14 – 20 октомври 1915 държавите от Антантата, в т.ч. Сърбия, и България си обявяват взаимно война. На 29 ноември с.г. след светкавични военни действия, развили се изцяло в полза на България, нейните войски окупират цяла Вардарска Македония.

На 17 август 1916 Румъния сключва съюзен договор с държавите от Антантата, въпреки своята дългогодишна принадлежност (от 1883) към Тройния съюз. След като Букурещ обявява война на Австро-Унгария, на 1 септември 1916 България влиза във война с Румъния. До края на декември 1916 българските войски изтласкват напълно румънците първоначално от Южна, а впоследствие и от Северна Добруджа. През 1917 румънските войски са окончателно разгромени от централните сили. На 7 май 1918 в Букурещ се подписва Мирен договор между държавите от Четворния съюз и Румъния, според който България получава анексираната от румънците след края на Втората балканска война Южна Добруджа с известна поправка на границата в нейна полза, а Северна Добруджа е поставено под съвместното управление на съюзните сили.

На 2 април 1917 с влизането си във войната на страната на Антантата, САЩ променят кардинално съотношението на враждуващите сили.

“Без съмнение голямата американска армия, която трябваше да бъде създадена набързо, не би могла да бъде на линия преди пролетта на 1918. Но от този момент нататък, равновесието на военните сили ще се променя бързо в полза на Антантата: американците ще бъдат способни да мобилизират 1 000 000 войници през 1918, 2 000 000 през 1919”[Renouvin, ред., 1994, с. 376].

На 29 юни 1917 Гърция, последна от европейските държави, влиза във войната на страната на Антантата, като нейните дивизии се присъединяват към френско-сенегалските, британски, италиански и сръбски войски на Южния (Македонски) фронт срещу българската армия. На 15 септември 1918 започва голямото настъпление на силите на Антантата на Балканите в района на Добро поле, завършило с разгром на българските войски. На 29 септември с.г. е подписано Солунското примирие, според което България е принудена да се изтегли незабавно от завзетите територии и да обяви всеобща демобилизация на своите войски. По време на преговорите представителите на Антантата дават да се разбере, че по-нататъшното оставане на трона на българския цар Фердинанд е нежелателно за тях.

На 2 октомври 1918 Фердинанд абдикира в полза на сина си цар Борис ІІІ.

От края на октомври до средата на ноември 1918 последователно капитулират Турция, Австро-Унгария и Германия, като с това е поставен краят на Първата световна война.

На 18 януари 1919 е открита мирната конференция в Париж.

На 27 ноември 1919 в Ньойи-сюр-Сен е подписан Мирният договор между САЩ, Великобритания, Франция, Италия, Япония и България.

Териториалните клаузи на Ньойския мирен договор потвърждават разпоредбите на Букурещкия договор от 28 юли 1913: Сърбия (превърнала се от 1 декември 1918 в Сръбско-хърватско-словенско кралство, а от 1929 – в Югославия) си възстановява Вардарска Македония, Гърция – Егейска Македония (която, впрочем, никога не е била окупирана от българските войски с изключение на района на Драма и пристанището Кавала), докато Румъния си връща Южна Добруджа. В добавка, новото Сръбско-хърватско-словенско кралство се сдобива със значителна поправка в своя полза на границата с България, анексирайки районите на Цариброд, Босилеград (т.нар. Западни покрайнини) и Струмица с обща територия от 2 657 кмІ и население 90 000 души.

Що се отнася до Западна Тракия (8 622 кмІ, 225 000 души), договорът постановява следното:

“чл. 48. България се отказва в полза на Главните Съюзни и сдружени сили от всички свои права и титри върху териториите на Тракия, които принадлежаха на българската монархия и които (…) сега не са дадени никому. (…) Главните Съюзни и сдружени сили се задължават да гарантират свободата на икономическите изходи на България на Егейско море. Условията на тая гаранция ще бъдат определени допълнително” [Кесяков, Николов, 1994, с. 18].

На 26 януари 1923 в рамките на Лозанската конференция е подготвен проект за уреждане на правото на България на икономически излаз на Егейско море, който е отхвърлен от българското правителство:

“(…) докато не се възприеме становището да се даде на България излаз на Бяло море през пристанището в Дедеагач, поставено заедно с града и територията от двете страни на свързващата го с България ж.п. линия под мандата на Обществото на народите или на великите сили, българското правителство ще смята въпроса за открит” [Косатев, 1996, с. 177].

Първата световна война завършва с нова национална катастрофа за България, която претърпява тежки териториални, икономически, социални и стратегически загуби. След Ньойския мирен договор българската територия, която през 1916 е 114 425 кмІ (111 837 кмІ според Букурещкия договор от 1913 плюс 2 288 кмІ по силата на българо-турската конвенция от 1915 г.) е намалена с 11 279 кмІ и достига след войната 103 146 кмІ. Така България се превръща в най-малката в териториално отношение държава на Балканите в сравнение с Гърция (127 000 кмІ) и най-вече Сръбско-хърватско-словенското кралство (248 100 кмІ) и Румъния (295 000 кмІ). Същото може да се каже и по показател население: България (5 500 000 души) изостава далеч след Румъния (17 700 000), Сръбско-хърватско-словенско кралство (13 500 000) и Гърция (6 205 000). С други думи, само за седем години (1912–1919) България се превръща от най-голямата държава на Балканите (без да се броят Османската империя и Румъния) до най-незначителната държава, според количествените показатели територия и население.

Човешкото измерение на втората национална катастрофа се изразява в над 150 000 загинали и 250 000 ранени, като демографският проблем се утежнява с пристигането на нови десетки хиляди бежанци от изгубените територии. Според непълни оценки през 1920 в България живеят над 250 000 бежанци от Македония, 200 000 от Западна и Източна Тракия и 40 000 от Добруджа.

Разгромът в Първата световна война води и до дълбоки политически промени – в България, както впрочем и в много други страни в Европа, се засилват социалните конфликти, традиционната система е подложена на върховно изпитание, появяват се нови тенденции във външната политика...

Но явленията, които ще оставят най-дълбоката и трайна следа, не са от икономическо, военно или политическо естество, а засягат колективната психика на нацията:

“България преживява нова национална катастрофа и тази дума ще бъде в словото, мисълта и манталитета на всички” [Божилов, ред., 1993, с. 531].

Третото национално поражение (1944)

Мирните договори, подписани с победените държави след Първата световна война, създават нов ред в Европа (т.нар. “Версайска система”), оказал се изключително непригоден да предотврати нов всеобщ сблъсък на Стария континент и в света. В краткия междувоенен период, продължил само 20 години, българската политика преживява дълбоки и всестранни сътресения, но не стига до така желаното равновесие и осъществяване на националните въжделения. За трети пореден път България е въвлечена в събития, които ще имат изключително тежки последици за държавата и цялата нация...

На 30 септември 1938 Великобритания, Франция, Италия и Германия подписват Мюнхенското споразумение, според което нацисткото правителство в Берлин получава правото да анексира Судетската област, принадлежаща на верния съюзник на Лондон и Париж Чехословакия. Всъщност, анексирането на Судетите, както и аншлусът на Австрия, извършен на 13 март 1938, позволяват на Хитлер не само да възстанови Великия Райх, но и да помисли за завладяването на Европа...

На 23 август 1939 Германия и Съветският съюз, появил се на мястото на Руската империя след нейното разпадане в 1917, подписват договор за ненападение – т.нар. пакт Рибентроп – Молотов, според който Берлин получава свобода на действие в Полша, а Москва – в прибалтийските републики, в принадлежащите на Полша Западна Украйна и Западна Белорусия, както и по отношение на румънските територии Бесарабия и Северна Буковина.

Пътят към Втората световна война е проправен със съвместните усилия на Германия и Италия, но така също и на Великобритания, Франция и СССР...

На 1 септември 1939 Германия атакува Полша. Този път Великобритания и Франция не остават безучастни и на 3 септември 1939 обявяват, от своя страна, война на Германия. Началото на Втората световна война е поставено...

В тази ситуация, на 15 септември 1939, България обявява неутралитет. Тя възприема изчаквателна, но не и пасивна позиция. Напротив, българското правителство възнамерява да се възползва изцяло, но без излишни рискове, от новите реалности в Европа. Свидетелство за това е изготвеният още на 19 април 1939 документ (директива №19), в който се определят приоритетите на външната политика на България: връщането на Южна Добруджа на първо място, а след това – възстановяване на българската граница от 1913 в Западна Тракия, и накрая – “евентуалното” освобождаване на Западните покрайнини. Очевидно е, че България е възприела програма за ревизиране на териториалните разпоредби на Ньойския мирен договор. Нещо повече, българската дипломация започва интензивни усилия, завършили с блестящ успех, за осъществяването на първия приоритет от тази програма. На 7 септември 1940 в Крайова е подписан договор, съгласно който Румъния връща на България окупираната през 1913 Южна Добруджа ...

В следващите месеци към съюза между Германия и Италия се присъединяват последователно Япония (подписване на 27 септември 1940 на т.нар. Тристранен пакт), както и редица централноевропейски държави, намиращи се вече в орбитата на германската политика: Унгария (20 ноември), Румъния (23 ноември), Словакия (24 ноември), както и Финландия, която без да е подписала Тристранния пакт, става неформален член на коалицията. Към момента единствена България продължава да следва политиката си на неутралитет, след като на 17 ноември е отклонила предложението на Германия да се присъедини към оста “Рим – Берлин – Токио”, а на 25 ноември е направила същото и с подобен демарш на Москва. В същото време, с оглед на развитието на стратегическата ситуация това се оказва само отлагане на неизбежното…

На 28 октомври 1940 Италия напада Гърция от “протектората” си Албания, но тази война се развива твърде неуспешно за основния европейски съюзник на Германия. След двумесечни боеве гръцката армия успява не само да отблъсне италианците от собствената си територия, но и да премине в контра-настъпление в Южна Албания. Именно тази ситуация поставя на върховно изпитание българския неутралитет, доколкото Германия не може по никакъв начин да допусне затъването на Италия във войната с Гърция, заплашващо стратегическите интереси на Оста в Южните Балкани.

“Тъй като италианците все още не бяха успели да завладеят Гърция, Хитлер сериозно се опасяваше, че Англия ще отвори фронт при Солун, както беше направила с успех през Първата световна война. Хитлер беше вече трайно решил да нападне Русия (операция “Барбароса”), така че не можеше да допусне по никакъв начин подобна английска инициатива да застраши южния му фланг. Със или без българско съгласие германските войски щяха да прекосят България на път за Гърция” [Груев, 1991, с. 352-353].

С цел да се избегнат рисковете в това направление Хитлер подписва на 13 декември 1940 директива №20, т.е. плана за война с Гърция (операция “Марита”). В пряка връзка с предстоящите военни действия германското върховно командване изпраща в Румъния над 680 000 войници. Неутралитетът на България става трудно удържим...

В тези условия, на 20 януари 1941, след продължително заседание на Министерския съвет е взето решение България да се присъедини към Оста. Официалното подписване на Тристранния пакт става на 1 март 1941 във Виена. В замяна на присъединяването си към Оста България получава гаранции, че ще си получи обратно след победата над Гърция Западна Тракия, както и част от Егейска Македония.

“1 март (Виена), Рибентроп и Чано един след други ми предадоха писмата, с които при уреждането на балканските граници ни се признава излаза на Бяло море, прибизително от устието на Струма до устието на Марица” [Филов, 1990, с. 271].

Ден след подписването на Пакта армиите на Третия райх преминават през българска територия, за да се включат във войната на Италия срещу Гърция.

На 25 март 1941 Югославия се присъединява към Тристранния пакт, но два дена по-късно група висши офицери, подкрепени от британските разузнавателни служби, извършват военен преврат. На 27 март Хитлер подписва директива №25, с която се решава едновременно с войната с Гърция да се започнат и бойни действия срещу Югославия. На 5 април 1941 Югославия подписва договор за приятелство и ненападение със СССР, но това се оказва недостатъчно, за да спаси страната от хитлеристката агресия.

Нападението на германските, италиански и унгарски войски срещу Югославия и Гърция започва на 6 април 1941. След единадесет дни Югославия капитулира, но де факто тя се разпада още на 10 април, когато Хърватия обявява независимостта си и се превръща в един от най-близките сателити на Германия. Далмация и Южна Словения са анексирани от Италия, Северна Словения – от Германия, Войводина – от Унгария, докато в Сърбия (в границите й от 1912) е сформирано марионетно правителство и тя е практически окупирана от Райха.

На 24 април 1941 Гърция подписва примирие с Германия и Италия, на 27 април цялата й континентална територия е окупирана, а в началото на юни се предава и последният бастион на гръцката съпротива – остров Крит.

България не участва директно във военните действия на Оста срещу Югославия и Гърция, но на 8 април 1941 правителството получава предложение от Германия да окупира с три дивизии Вардарска Македония с цел да се освободят немски подразделения, които биха могли да бъдат изпратени на други фронтове. Още на следващи ден правителството приема със задоволство германското предложение.

На 17 април българската армия навлиза в Западните покрайнини, загубени след Първата световна война, на 19 април – в бивша югославска Македония, а на 20 април българските войски се установяват в Западна Тракия.

“Новите територии” са разделени на три административни единици с центрове Скопие и Битоля за Вардарска Македония и Ксанти за Западна Тракия с островите Тасос и Самотраки. Що се отнася до останалата част от Македония, егейският й дял със Солун е окупиран директно от германските войски, заради стратегическото си значение, докато Югозападна Македония остава номинално под гръцка администрация. В частта от Западна Тракия, която е разположена на изток от линията “Дедеагач – Свиленград” до турската граница, е създадена неутрална буферна зона под германски контрол.

На 22 юни 1941 Германия напада СССР, като в атаката са включени военни подразделения от Финландия и Румъния. В същия ден Италия обявява война на Съветския съюз, на 23 юни това прави Словакия, а на 27 юни – Унгария. В следващите дни колаборационисткото правителство във Виши, създадено след разгрома на Франция от Германия, скъсва дипломатическите си отношения с Москва, докато франкистка Испания изпраща на Източния фронт печално известната “синя дивизия”. Единствена България от европейските държави, намиращи се в сферата на влияние на хитлеристка Германия, не обявява война на СССР и не взема участие във военните действия срещу него, като дори запазва дипломатическите си отношения с Москва.

След нападението на Германия и нейните съюзници срещу СССР и особено след атаката на Япония срещу американската военно-морска база в Пърл Харбър на 8 декември 1941 войната навлиза в нова, глобална фаза, като срещу силите на Тристранния пакт се изправя новосформираната коалиция от Съветския съюз, САЩ и Великобритания.

В периода октомври 1942 – юли 1943 антихитлеристкият съюз постига няколко решителни победи срещу войските на Тристранния пакт – гигантските битки в Северна Африка, при Сталинград и Курск предопределят изхода на войната.

След капитулацията на Италия на 8 септември 1943 и особено след англо-американските бомбардировка на София през зимата на 1943 – 1944 съдбата на България изглежда решена... Нейното положение се усложнява още повече с преждевременната смърт на цар Борис ІІІ на 28 август 1943, която дезорганизира политическия живот на България поне още толкова, колкото германските поражения по фронтовете на световната война. В условията на пълен поврат на военните действия, българското правителство започва да прави плахи дипломатически маневри, за да осуети неизбежния разгром на страната, но те се оказват напълно безуспешни...

През нощта на 8 срещу 9 май 1945 нацистка Германия капитулира. Това е краят на най-опустошителната война в човешката история.

На 29 август 1946 е открита конференция в Париж, която има за цел да подготви мирните договори с държавите от Тристранния пакт, сред които и България.

На 10 февруари 1947 в Париж е подписан мирният договор с България. Според неговите разпоредби България е третирана като победена държава, въпреки участието й в последната фаза на войната срещу Германия. Тя е принудена да съкрати значително армията си и да плати репарации на Гърция и Югославия в размер на 70 милиона американски долара. Въпреки че искането й да получи реален излаз на Егейско море е отхвърлено от Великобритания, България запазва границите си от 1 януари 1941, т.е. в тях е включена и получената с Крайовската спогодба Южна Добруджа.

Фактът, че България запазва довоенните си граници и дори увеличава територията си в сравнение с Ньойския мирен договор от 1919 представлява основната причина поражението й в трета последователна война да не се смята за “национална катастрофа”. Впрочем, българската политика през Втората световна война е белязана и от други “положителни” особености, които я отличават от останалите държави, принадлежащи към немската сфера на влияние в Европа.

Тя е единствената сред съюзниците на нацистка Германия, която не участва във войната със Съветския съюз и запазва дипломатическите си отношения с Москва до 5 септември 1944. До октомври 1944, когато нейните армии се включват във военните действия на страната на антихитлеристката коалиция, България не участва в реални бойни операции и практически не дава жертви с изключение на гражданските загуби от англо-американските бомбардировки над София (около 2 000 души). Тя е и единствената сателитна държава на Германия в Европа, която успява да запази живота на еврейското население от “старите си територии” (над 11 300 евреи от “новите земи” обаче са депортирани и загиват в концентрационните лагери в Полша).

Въпреки това, “положителните” особености в политиката на България не могат да прикрият истината – след Втората световна война тя се озовава отново на подсъдимата скамейка на победените държави. Този път наистина катастрофата не е “национална”, но е напълно достатъчна, за да потвърди някои комплекси в поведението на българските политици и, в частност, представата за объркания път...

Но и това не е всичко. На българската нация предстои да изживее след половин век ново тежко разочарование. Краят на Студената война през 1989 – 1990, без да носи типичните белези на военно поражение и без да е последван от мирна конференция, доведе до фундаментални промени в глобалното съотношение на силите, закрепвайки, по този начин, българския комплекс на объркания път. Икономическите и политически промени, настъпили след падането на комунистическия режим в България, са напълно съпоставими в своите социални и психологически измерения с резултатите от поражението в една “нормална” война. Една от главните поуки от положението, в което България изпадна след 1990, беше, че тя за четвърти пореден път (!) в новата си история беше “избрала” неправилно своя съюзник и покровител (в случая СССР) и, че вследствие на това беше принудена да започне всичко от начало...

Неосъществените алтернативи

Въпреки широко разпространено обратно мнение, трите национални драми, които България преживява в продължение само на 30 години, нямат нито закономерен, нито неизбежен характер. Те са в голяма степен плод на определени стратегически оценки. България е сравнително малка държава и има твърде слабо относително тегло в международните отношения и ограничено поле за самостоятелни действия по отношение на политиката на великите сили. Въпреки това и в трите разгледани по-горе ситуации съществуват алтернативи, свидетелстващи за наличието на определено пространство за дипломатическо маневриране. Доказателство за подобни възможности е поведението на опозиционните сили по време на балканските и Първата световна война, твърдо противопоставили се на избраната от управляващите военно-стратегическа ориентация на страната. Въпреки предупрежденията на опозицията и на чуждите дипломати обаче, българските управници повтарят три пъти една и съща грешка, без да се възползват от уникалните за една малка страна шансове, възникващи от военното съперничество между големите държави. Погрешните разчети на политиците, довели до три национални драми, имат безспорно своето обяснение и то е свързано с липсата на стратегическа култура, която може да се илюстрира най-добре като се посочат възможните алтернативи на съкрушителните провали на българската политика през първата половина на миналия век.

Законът на равновесието или върховенството на реалната политика

От началото на ХІХ век, когато е поставено началото на т.нар. Източен въпрос (или въпросът за разпределяне на наследството на разпадащата се Османска империя), до 1907, когато завършва процесът на образуване на двата антагонистични военни блока в Европа, отношенията на великите сили на Балканите се определят от законите на равновесието. В този период са все още валидни принципите, на които се основава “европейският концерт”, формиран от Великобритания, Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция и Италия (а в известен смисъл и от Османската империя що се отнася до Балканите), според които нито един от неговите членове, както впрочем и техните протежета в района на Балканския полуостров, не може да разчита на абсолютно надмощие. Това правило получава блестящо потвърждение на конгреса на великите сили, влизащи в състава на “европейския концерт”, проведен в Берлин през 1878, когато голямата Санстефанска България е разпокъсана именно, за да не се позволи на Русия да получи доминираща позиция на Балканите.

Същевременно, поради невъзможността да постигнат абсолютно надмощие, великите сили се стремят в този период към установяването на относително превъзходство – като например идеологизират до крайност външната политика по времето на австрийския канцлер Метерних; довеждат до съвършенство изкуството на дипломатическото обвързване по примера на Бисмарк или упражняват съгласуван или едностранен натиск над по-малките държави, нямащи честта да попаднат в “европейския концерт” и да се ползват от предимствата на онова, което по-късно е наречено “многостранна дипломация” или “колективна сигурност”. С други думи, принципът на равновесието на силите се допълва през ХІХ век от принципа на установяване на сфери на влияние, имащи за цел допълнително да смекчат и уравновесят отношенията между великите сили.

По такъв начин, бихме могли да приемем, съвсем условно разбира се, че в навечерието на балканските войни Гърция се намира в своеобразната британска зона на влияние, определена от стратегическия интерес на Лондон да гарантира сигурността на морските си комуникации в Средиземно море по направление Индийския океан и Африка. В Сърбия по време на управлението на династията на Обреновичите (1859 - 1903) доминиращо влияние има Австро-Унгария, колкото и противоестествен да изглежда подобен съюз, като се имат предвид кръстосаните аспирации на двете столици към Босна. България според редица споразумения на великите сили би трябвало “номинално” да се намира в руската зона на влияние. Единствено Македония (като част от Османската империя) не попада в подобна схема, доколкото нейното предназначение е да играе ролята на потенциална неутрална или по-скоро буферна зона, в която интересите на Австро-Унгария, Русия и Великобритания да се неутрализират взаимно.

Тази констатация придобива още по-категоричен характер, ако се отчете съотношението на силите между самите балкански държави по повод на Македония в периода преди избухването на балканските войни. След Съединението на България с Източна Румелия през 1885 македонският въпрос придобива двойно значение за балканските държави – той е едновременно непосредствена възможност за териториално разширяване на България, Сърбия и Гърция и невралгичен елемент от запазването (възстановяването) на регионалното равновесие на силите.

Въпросът за териториалното разширяване, както и за регионалното равновесие на силите, става почти драматичен за Гърция след 1885, когато България се превръща в най-голямата балканска държава извън Османската империя със своите 96 000 кмІ (срещу “само” 63 000 за Гърция след присъединяването на Тесалия през 1881) и население от 3 000 000 души (срещу 2 600 000 за Гърция). Нещо повече, Гърция се чувства двойно уязвена от факта на съединението на Княжество България с Източна Румелия, доколкото самата тя не крие претенциите си към тази бивша османска провинция. Всъщност, Гърция се въздържа да започне военни действия срещу България в този момент единствено поради натиска, оказан й в един специфичен геополитически контекст от Великобритания. Това са причините, поради които Гърция е решена да вземе своя реванш и да възстанови равновесието след 1885, насочвайки териториалните си апетити към Епир и Македония.

За разлика от Гърция, Сърбия не е възпрепятствана от великите сили да започне война срещу България веднага след Съединението през 1885, но за всеобщо учудване тя е много бързо разгромена... Чрез тази война Белград има за цел да предяви претенции за териториални компенсации, свързани с прекомерното уголемяване на България – в този период Сърбия е третата по големина балканска държава с територия от 48 000 кмІ и население от 2 900 000 души. Очевидно е, че в подобни условия Сърбия, по подобие на Гърция, разглежда македонския въпрос главно през призмата на регионалното равновесие. От тази гледна точка, няма нищо по-естествено от един гръцко-сръбски съюз с антибългарска насоченост по въпроса за Македония - сценарий, който се реализира напълно по време на балканските войни...

В периода непосредствено преди Първата световна война, т.е. в условията на крайна поляризация на международните отношения в Европа, Македония се превръща в “разменна монета” в политиката на наддаване на двата враждебни военни блока на Балканите. Очевидно е, че в тези условия македонският въпрос навлиза в нова фаза, която в никакъв случай не благоприятства чисто националните или етнически решения. Той става, повече от всеки друг път, функция на законите на реалната политика за сметка на имагинерния и все още нищо незначещ в международната политика принцип на националното самоопределение.

Лондонска вместо Санстефанска България

С други думи, максималистичният подход на България към македонския въпрос по време на балканските войни, а и след това, е бил поначало обречен на неуспех с оглед на конкретното съотношение на силите на регионално и извънрегионално ниво. Нещо по-лошо, тази обстановка около Македония не е резултат от някаква изключителна международна конюнктура, а от сравнително трайни и постоянни тенденции, за които българските политици не може да не са си давали сметка по време на ожесточеното съперничество за тази територия, продължило над 30 години. И въпреки това, те избират през 1913 “едностранния подход”, пренебрегвайки всички правила на реалистичната политика.

Всъщност, трите класически за България геополитически ситуации имат далеч по-прагматични решения от тези, които в крайна сметка са избрани и които водят до резултати с трагични последствия за цялата нация.

Така, през 1912 – 1913 съществуват поне още два различни подхода към македонския въпрос. Първият е този, който се препоръчва пост фактум от българската историография – категоричен отказ от подялба на Македония. Почти сигурно е, че при подобна хипотеза, балканските войни нямаше да се състоят и съдбата на Македония щеше да бъде решена по време на Първата световна война в значително по-благоприятни за българските интереси условия – твърде вероятен съюз с Русия (съответно с останалите държави от Антантата) срещу Турция и централните сили при несравнимо по-слаб геополитически натиск от страна на Сърбия (анексиране на Босна за сметка на Австро-Унгария) и на Гърция (очаквано разширяване по посока на Мала Азия) ...

Естествено е, че подобно развитие трудно би могло да се предвиди от българските политици и от тази гледна точка техните действия по време на балканските войни биха могли да бъдат оправдани в известна степен. Същото обаче не важи за втората хипотеза, която е далеч по-реалистична от първата, доколкото е съществувала като непосредствен вариант за действие. Тя е свързана с подхода, предложен от Иван Евстратиев Гешов в края на Първата балканска война в съответствие с даденостите, създадени от Лондонския мирен договор. Т.нар “Лондонска България” предвижда териториален компромис със съюзниците по формулата “Солун за Гърция, Скопие за Сърбия, Одрин за България” и международен арбитраж (от страна на Русия), гарантиращ спазването на договора със Сърбия (присъединяване на “безспорната зона” в Македония). Въпреки това, както имахме възможност да констатираме по-горе, тази възможност, предложена от Гешов, не е била взета под внимание в нито един момент от тогавашните управляващи фактори в България. Нещо повече, веднага след изключително благоприятния за балканските съюзници, в т.ч. и за България, Лондонски мирен договор подалият оставка Иван Евстратиев Гешов е сменен с далеч по-радикални политици, които ще бъдат заместени, на свой ред, с още по-радикални след провала си в Междусъюзническата война ...

Тактика без стратегия

По време на Първата световна война България, разочарована от поражението си в балканските войни, “логично” избира Тройния съюз, който вече се намира в състояние на война със Сърбия – главният български противник след подялбата на Македония. Този избор се извършва не само против волята на опозиционните партии, но и против мнението на някои авторитетни членове на управляващата коалиция като Никола Генадиев. Впрочем предупрежденията, които се съдържат в “доклада Генадиев” – “ще победи този, който разполага с повече резерви” – са напълно потвърдени от по-нататъшното развитие на събитията. Абсолютно сигурно е, че България прави своя избор по време на Първата световна война, ръководейки се не от картата на войната, а от субективните предпочитания на царя и правителството, чийто основен движещ мотив са предложенията на враждуващите страни относно Македония, като Тройният съюз надделява само защото неговата “оферта” е по-щедра от тази на Антантата. По такъв начин направеният избор съответства може би на тактическото развитие на военните действия, но няма нищо общо с трезвия анализ на стратегическите реалности, разгледани в тяхната по-дългосрочна динамика.

И наистина, съотношението на силите, разгледано в дългосрочна перспектива, не е било никак благоприятно за Тройния съюз, особено, ако се вземе предвид извъневропейският фактор или позицията на САЩ. Тази отвъдокеанска сила постепенно се намесва във войната още от 1914 – 1915, най-напред косвено, благодарение на финансовите си връзки с Великобритания, а следователно и с останалите държави от Антантата. Към края на 1916 – началото на 1917, влизането на САЩ във войната става неизбежно и е вече факт на 2 април 1917. Това е един от стратегическите обрати на войната, въпреки че американското участие във военните действия придобива пълната си ефективност едва в началото на 1918. Горното ясно показва, че решенията на българските управници през 1915 не са били определени от прагматичен анализ на геостратегическите реалности, а от наддаването на враждуващите блокове относно Македония.

Подобно становище изцяло се потвърждава от контра-примера на Румъния, чийто стратегически избор по време на войната се осъществява в зависимост от развитието на общата обстановка. Решението на Букурещ да се включи във войната е взето на 27 август 1916, т.е. цяла година след България. То се оказва твърде нещастно в краткосрочен аспект, доколкото румънската армия е бързо и безславно разбита, но напълно оправдано в дългосрочна перспектива, тъй като след войната Румъния се озовава в лагера на победителите, реализирайки, по такъв начин, почти напълно националните си въжделения. Главният аргумент на министър-председателя Братиану при вземането на това историческо решение е именно, че войната на изтощение преобръща шансовете за успех в полза на тези, които разполагат с по-силни резерви. Истина е, че румънската позиция се улеснява от обстоятелството, че главната част от териториите, към които страната се стреми преди войната, се намират в границите на Австро-Унгария, но вярно е също така, че това не попречва на румънските ръководители да се възползват спокойно и прагматично, а не емоционално, от времето си при анализа на съотношението на враждуващите сили.

Обратно на румънския случай, решението на България се оказва изключително ефикасно в краткосрочен аспект, доколкото българската армия успява да разгроми Сърбия и Румъния и да присъедини Македония и Добруджа – и двете загубени след Втората балканска война, - и катастрофално в дългосрочна перспектива, тъй като след войната България губи не само тези две територии, но и жизнено важния си излаз на Егейско море в полза на Гърция, както и районите на Босилеград, Цариброд и Струмица, анексирани от Сърбия.

Недоразбраният пример на Дания

По време на Втората световна война българската политика отново свързва съдбата на нацията с военен съюз, който претърпява поражение, подчертавайки по този начин една особено болезнена традиция, намерила по-късно израз в комплекса за объркания път. Въпреки това, в навечерието на съдбоносното решение пред България съществуват, както и по време на балканските войни, поне две алтернативи. Първата, която е и по-малко реалистична и “препоръчителна”, е тази, която в крайна сметка избира Югославия – отказ да се подпише съюзен договор с нацистка Германия, сключване на споразумение за взаимна помощ със СССР, твърде вероятна германска окупация, въоръжена съпротива и ... хиляди жертви и ужасни страдания.

Втората алтернатива е много по-реалистична от първата и “елегантна” от дипломатическа гледна точка. Това е изборът, направен от Дания – подчиняване на германската военна мощ, принудително пропускане на армиите на Третия райх през българска територия, но неприсъединяване към Тристранния пакт и отхвърляне на легитимността на неговите действия в политическа декларация. В такъв случай би било необходимо, може би, абдикирането на управляващата династия или формирането на правителство в емиграция ... Впрочем, подобна възможност е била подсказана на българския монарх от британския пълномощен министър в София, но тя не е взета под внимание:

“Цар Борис ІІІ предварително отхвърли всякакъв възможен упрек спрямо България, изтъквайки пълното й безсилие пред огромната мощ на Германия. Обаче Рендел отговори, че това не е извинение, за да стане тя нейна съучастница, вместо да последва примера на Дания” [Груев, 1991, с. 358].

В следващия период българският цар се опитва наистина да възприеме “балансиран” подход към исканията на германския си съюзник, като отказва категорично да изпрати български войски на Източния фронт срещу СССР, но това се оказва крайно недостатъчно, за да се избегне “прокълнатата” съдба на България и тя да бъде третирана като победена страна след поражението си в трета поредна война ...

* * *

Всъщност, ползата от подобни, надявам се не съвсем отегчителни исторически аналогии, би трябвало да бъде налагащото се само по себе си заключение, че “обективният” или първичен геополитически анализ на външната политика и колективните стереотипи, изградени на емоционална или идеологическа основа, са две напълно несъвместими понятия…

Литература:

-Божилов, Иван, Мутафчиева, Вера, Косев, Константин, Пантев, Андрей, Грънчаров, Стойчо, История на България, “Христо Ботев”, София, 1993, 759 с.

-Георгиев, Величко, Трифонов, Стайко, История на българите 1878 – 1944 (в документи), том II: 1912 - 1918, “Просвета”, София, 1996, 759 с.

-Гешов, Иван Евстратиев, Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи, “Балкан”, София, 1914, 144 с.

-Груев, Стефан, Корона от тръни. Царуването на цар Борис ІІІ (1918 – 1943), “Български писател”, София, 1991, 493 с.

-Chiclet, Christophe, Lory, Bernard, La Rйpublique de Macйdoine. Nouvelle venue dans le concert europйen, « L’Harmattan », Paris, 1998, 189 p.

-Кесяков, Борис, Николов, Димитър, Ньойски договор, “Мартилен”, София, 1994, 272 с.

-Косатев, Тодор, Тракийският въпрос във външната политика на България (1919 – 1923), “Марин Дринов”, София, 1996, 250 с.

-Марков, Георги, Българското крушение 1913, “БАН”, София, 1991, 237 с.

-Renouvin, Pierre, dir., Histoire des relations internationales, volume II, « Hachette », Paris, 1994, 706 p.

-Филов, Богдан, Дневник, “ОФ”, София, 1990, 811 с.

* Доктор по геополитически анализ на Парижкия университет, преподавател в ЮЗУ – Благоевград и НБУ – София, член на Българското геополитическо дружество

{rt}

Потребителски рейтинг: 5 / 5

В Средиземноморския регион се зараждат и срещат повечето човешки цивилизации, религии и култури. Той винаги е привличал и редица съседни ареали. Уникалният характер на това гигантско пространство, където се събират три континента – Европа, Азия и Африка – съдейства за формирането в него на изключително своеобразна социоисторическа и етнокултурна ситуация. Историческите данни, които ни предоставят археологията, етнографията и антропологията, свидетелстват за рядко многообразие от етноси, религии, раси, култури, социално-политически и стопанско-икономически модели, сменящи се последователно в басейна на Средиземно море и тясно свързаният с него Черноморски регион. Именно наличието на подобна връзка определя и значимото участие на Източна Европа и Кавказ в процесите в Средиземноморието. Така богатата и, сама по себе си, достатъчно пъстра етнокултурна мозайка на региона става още по-разнообразна, поради изключителната му притегателна сила, въвличаща съседните страни и народи в политическите, икономически и цивилизационни процеси, които винаги са протичали изключително интензивно в средиземноморското пространство.

Обяснението за това не следва да се търси само в твърде благоприятните климатични и природо-географски условия на Средиземноморието, но и в уникалната възможност за общуване между етноси и култури, които то предоставя. От най-древни времена хората са се страхували много по-малко от водата, отколкото от мъртвите пустини, високите и трудно преодолими планини и непроходимите гори, гъмжащи от хищници. Затова, колкото и да е парадоксално, водните пътища (независимо от бурите и корабокрушенията) открай време са функционирали по-редовно, отколкото тези по суша, особено когато е ставало въпрос за големи разстояния. Именно благодарение на това, Средиземноморието се превръща в единственият на планетата ареал, в който всеки етнос или култура са могли да общуват не само с един, двама или трима съседи, а едновременно с десетки чужди етноси и култури. Естествено тези контакти не винаги са били мирни и често са приключвали с унищожителни войни. Въпреки това обаче, те са съдействали за всестранния прогрес на народите в региона и развитието на конкуренцията помежду им, взаимното влияние на техните езици и традиции, стопанския, политическия и културния им опит.

При това специфичните култури, дори и при сблъсък с далеч по-силен противник, рядко са изчезвали напълно. Показателно е, че именно известният специалист по историята на Средиземноморския регион Фернан Бродел открива т.нар. фактор на “съпротивление на културите”, които напук на всички опити за пълното им изкореняване, “се появяват отново и отново, упорито стремейки се да оцелеят” (1). Както е извество, в Източното Средиземноморие културните образувания възникват доста по-рано, отколкото в Европа, притежават по-дълбоки корени и поради това се отличават с по-висока устойчивост. Като пример бих посочил древноегипетската цивилизация, която преодолява последователно нашествията и владичеството на “хиксосите” през ХVІІ век пр.н.е., на “морските народи” през ХІІІ век пр.н.е., на етиопците през VІІІ век пр.н.е., на асирийците през VІІ век пр.н.е., на персите през VІ век пр.н.е., на македонците през ІV век пр.н.е. и на римляните през І век пр.н.е. И едва през ІV век византийците довършват унищожаването на основната част от древноегипетското наследство (най-вече с решимостта си да изкоренят древноегипеската религия, съпротивляваща се на християнството).

Тоест, цивилизацията на Древен Египет се съпротивлява успешно почти две хиляди години, през които страната не само осем пъти бива покорена от различни нашественици, но и постепенно асимилира различните чужди етнически групи, обитаващи собствената и територия (роби, номади, наемници, насилствено преселвани жители на завоюваните области) и активно си взаимодейства със съседните региони. Области като Нубия, Либия, Сирия, или Палестина постоянно са били или под властта на Египет, или пък са обект на неговата експанзия. Египтяните са научили на много неща другите народи, но и те самите усвояват много от тях. Тяхната култура, подобно на културата на другите средиземноморски народи, е била създадена и се е развивала в условията на силни външни влиняия.

Но ако всичко това е вярно за древноегипетската култура, която е сред най-консервативните в Средиземноморския регион, то се отнася в далеч по-голяма степен за останалите. Добре известно е силното влияние, което оказват върху културата на Гърция през архаичния период (ХІ-VІ в.пр.н.е.) културите на минойците, ахейците, древните египтяни, финикийците, Сирия, Мала Азия и древна Персия. По същия начин Древният Рим усвоява постиженията на гърци, картагенци и елинистичните държави от Изтока, а още преди това – на етруски, самнити, гали и други средиземноморски народности (2). Тяхното влияние само укрепва древноримската цивилизация, превръщайки я в почти съвършена, и добавяйки определен елемент на плурализъм в местните и варианти. Без наличието на подобни процеси би било невъзможно социокултурното равновесие на гигантската империя, която за първи път (и както се оказва, поне досега, за последен) осъществява политическото единство на целия Средиземноморски регион.

Несъмнено е обаче, че това единство е било подготвено в икономически, психологически и духовен план от предшестващите го 1500-годишни контакти между средиземноморските народности, преплитането на много от техните културни традиции и личните връзки между принадлежащите към тях индивиди.

Ако не беше така, в Рим едва ли биха управлявали императори с либийско-пунически или сирийски произход, Цезар и Марк Антоний едва ли биха намерили общ език с Египет на Клеопатра, гърците Полибий и Плутарх нямаше да се наредят сред най-великите римски историци, нито пък нубидийският цар Юба ІІ или юдейският аристократ Йосиф Флавий биха били привлечени толкова силно от римската култура.

Цивилизационният синтез

Средиземноморието е родината на повечето известни на човечеството синкретични цивилизации, които обобщават и синтезират същностните особености и черти от културите на различни народи и представляват убедителна илюстрация за възможността да бъдат преодолени бариерите между расите, езиците, религиите и духовните мирогледи. Сред първите доказателства за това е егейската, или крито-микенската цивилизация от ІІІ-ІІ хилядолетие пр.н.е., която според Арнълд Тойнби е била създадена в басейна на Егейско море от хора, “принадлежащи към различни антропологични типове” от Азия и Африка, за чиято култура са “характерни смесените мотиви – както либийски така и анадолски”, усложнени допълнително (а, възможно, и формирани) от древноегипетското и шумерско влияние” (3). Към същия културен тип принадлежи и цивилизацията на Картаген (VІІІ-ІІ век пр.н.е.), върху чиято финикийска основа се наслагват множество древногръцки и древнолибийски влияния, очевидно е влиянието на етруските, както и наличието на смесени етнически групи (либийско-финикийски, иберо-финикийски и т.н.). Синкретичен характер имат и всички елинистични култури, представляващи органична сплав между гръко-македонската култура и тази на покорените от Александър Велики народности от Близкия и Средния изток (4).

Този културен синкретизъм едновременно улеснява преминаването на историческото лидерство от една етнокултура към друга и стимулира историческото развитие в региона. Така, Картаген съдейства за въвличането в орбитата на гръцко-римското Средиземноморие на намиращите се под неговото културно и политическо влияние либийци, нумидийци и други африкански народности. В същото време небивалият подем на Рим, до голяма степен, е свързан с обогатяването на латинската цивилизация с постиженията на Картаген и на елинизма. През Средните векове тази традиция е продължена от Византия в Източна Европа и от “Ал-Андалус” (т.е. мюсюлманска Испания)** – в Западна и Южна Европа.

“Постоянното раздвоение между източния и западния свят, преплитането на азиатските и европейските влияния… смесването на гръцко-римските и източните традиции” – това е основната характеристика на Византия, опитала се да възроди единството на Средиземноморието под своята егида. Най-значително е византийското влияние сред славяните и населението на Източносредиземноморския регион (т.е. жителите на Сирия, Ливан и Палестина), които дължат много на тази “западно-източна” империя – и принадлежността си към православното християнство, и иконописната (живописната) си традиция, и църковната си архитектура и част от моралните си норми, и своята политическа култура и естетика, “наред с изкуството да произвеждат стъкло и строят църкви” (5). Не по-малко синкретична, впрочем, е и цивилизацията на “Ал-Андалус” на Иберийския полуостров, където, според Анри Террас, “религията на Изтока се утвърждава и развива в една страна, притежаваща същите структури като съседите и от Западна Европа”. Същото твърди испанският историк Санчес Алборнос, според който “различията между мюсюлманска Кордова и Багдад често са били по-големи, отколкото между Кордова и Париж например”. Колкото и спорни да изглеждат подобни твърдения, следва да ги приемем с разбиране, още повече, че най-големият специалист по проблема Пиер Гишар също посочва наличието на синтез между “източните” и “западните” структури в арабско-андалуското общество, където романският език се е използвал дори в джамиите и в двора на халифите, наред с арабския, където положението на жените е било сходно с това в “християнския Запад от същата епоха”, а културното им ниво е било далеч по-високо, където са съществували съвместно (поне до ХІІ-ХІІІ век) три религиозни общности (християнска, мюсюлманска и юдейска) и далеч повече етноси (включително т.нар. “сакалиба” – славяни, приели исляма) и, където “асабия”-та (т.е. кланово-племенния патриотизъм на арабите) се съчетава с римско-византийските и вестготски правила и норми на градския живот (6).

Но ако, говорейки за Византия, обикновено се налага да доказваме тясната и връзка с Изтока, подчертавайки нейния “ясно изразен източен колорит”, още по-сложно е да докажем наличието на западни корени, т.е. на западен социокултурен субстрат в Ал-Андалус, тази арабо-ислямска държава в Европа, където още през ІХ век епископът на Кордова се оплаква, че: “християните дори са забравили езика си… докато все повече са онези, измежду тях, които могат да говорят великолепно на арабски” (7). Постепенно в Ал-Андалус се формира съвършено нова народност със смесен произход, отличаваща се с нетипичен за епохата етноконфесионален плурализъм. Реконкистата (т.е. отвоюването на Испания от арабите), както и опитът на нахлулите на Пиренеите бербери от Магреб да и се противопоставят, нарушават този процес: от ХІІ век започва масовото бягство от Ал-Андалус на юдеи и християни-моссараби (т.е. арабизирани християни), обвинени, че подкрепят “неверниците”. Въпреки това плуралистичният характер на цивилизацията на Ал-Андалус се съхранява чак до окончателното и ликвидиране през 1492. В този смисъл, безспорно е прав известният руски учен Крачковский, според който “Иберийският полуостров е ярък пример за това, колко крехки са границите между Изтока и Запада, когато става дума за развитието на световната култура” (8). Като приносът на Ал-Андалус в тази култура все още не е оценен по достойнство, независимо от изследванията в тази област на Хуан Вернет или Монтгомъри Уот (9).

Византия и Ал-Андалус, макар и разделени от Средиземно море, са поддържали тесни контакти помежду си. Въпреки че губят повечето си владения в Близкия изток, византийците запазват там определено културно, икономическо и дори религиозно (сред местните християни) влияние, особено в Сирия. Това влияние стига и до Ал-Андалус, където управлява сирийската династия на Омеядите, които между другото наричали Средиземно море “Сирийско”, а столицата си Кордова – “втория Дамаск” или “западния Константинопол”. Византия и Ал-Андалус са поддържали и търговски връзки. От Византия за Пиренеите изнасяли мрамор и мраморни изделия (например 140-те колони за резиденцията на халифа в Кордова, в чието изграждане са участвали 10 хиляди души от различни страни и, най-вече, от Египет). Извършените през миналия век разкопки на този “омеядски Версай”, както и на редица други дворци и замъци в Ал-Андалус, дават основание да се твърди за далеч по-сериозно, отколкото се е предполагало преди, влияние на византийското и сирийско изкуство върху културата на Кордовския халифат (10). Между двата големи културни центрове на Средиземноморския свят през ІХ-ХІ век са се поддържали и чисто интелектуални връзки, най-вече с посредничеството на еврейските търговци, християнските и мюсюлмански поклоници. Войните и търговията с роби между арабите и Византия (особено бойните действия в Италия и средиземноморските острови до Х век) са гарантирали постоянен приток на роби и военнопленници на Пиренеите, сред които са преобладавали византийските наемници-славяни (включително такива от Киевска Русия, изпратени от император Никифор Фока през 963-964 срещу арабите в Кипър, Крит и Сицилия). Приемайки исляма, тези славяни заселват цели квартали в сицилианските градове, откъдето халифите на Кордова набирали личната си гвардия. През Х-ХІ век, именно от тези среди в Ал-Андалус произлизат немалко губернатори и дори полу-самостоятелни феодални владетели, опиращи се на военни и чиновници от собствената си славянска общност, която разполага с определено влиняие на Пиренеите (11).

Арабският Запад

Особено тесни са икономическите, културни, етносоциални и други връзки между Ал-Андалус и мюсюлманска Сицилия през ІХ-ХІ век. По онова време дори са наричали острова “литературната провинция” на Ал-Андалус. Сходството между двете култури обаче е очевидно и в селското стопанство, архитектурата, занаятите и градския живот. Освен араби и бербери, в Сицилия се заселват перси и сирийци, постепенно смесили се с коренното итало-гръцко население, което в значителна степен бива ислямизирано (през 972 на острова са живеели над милион мюсюлмани, повечето от които били местни жители). Тези сицилиански мюсюлмани били подчинени на арабско-берберския елит и използвали труда на многобройните роби от Африка (“абид”) и пленниците от Италия, Франция и Византия (сред последните е имало доста славяни). Някои сицилийски мюсюлмани се преселвали в Ал-Андалус (като например известният поет Ибн Хамдис), тъй като сходството между икономическите модели, бита, военното дело и културата на двете страни било наистина поразително. Не е чудно, че днес над 300 географски названия в Сицилия имат арабски произход, а в съвременния сицилиански диалект на италианския присъстват стотици арабски думи (12). Впрочем, арабската култура процъфтява в Сицилия както по време на арабското господство (859-1086), така и при норманското владичество (1086-1194) и по време на германските крале от династията на Щауфените и, особено, при Фридрих ІІ, който бил едновременно крал на Сицилия и Йерусалим, и император на Свещената римска империя. Показателно е, че Фридрих, както и най-известният измежду норманските владетели на Сицилия – Роже ІІ (1112-1154) били наричани от поданиците си “покръстени султани” заради слабостта им към всичко арабско. По време на тяхното управление арабският език и култура запазват значението си, много ключови държавни постове се заемат от араби, а арабските търговци и занаятчии имали свои квартали и джамии, ползващи се с редица привилегии. Част от кралския двор са били арабските учени и поети, а в търговията се използвали (също както в католическа Кастилия по същото време) и арабски монети, върху които нерядко са изписани мюсюлмански религиозни изречения.

Редица архитекти-араби са участват в изграждането на християнски църкви на острова, използвайки прийомите на архитектурната школа на Ал-Андалус (която в онази епоха била образец за целия Средиземноморски свят), като над изображенията на християнските светци нерядко се изписвали арабски надписи. В двора на Роже ІІ е работил великият арабски географ Абу Абдала ал.Идриси, посветил на краля прочутия си труд “Развлечение на изтощения пътешественик…”, съдържащ най-достоверните за времето си географски и историко-икономически сведения за Европа, Азия и Африка.

Арабският благородник от |Валенсия Ибн Джубаир, който посещата Сицилия през 1185, отбелязва, че крал Вилхелм (внук на Роже) “много напомня на мюсюлманските владетели” по разкоша и обичаите на двора си. Той “изцяло се доверява на местните мюсюлмани и разчита на тях в делата си”, дори се обзавел с харем, а джамиите в Палермо “не могат да се преброят”. Това свидетелство позволява да се коригира тезата на канадския историк Али Ахмад, че при норманите е била налице “симбиоза между гръцките, арабски и латински културни традиции и влияния”. Изглежда, че в тази симбиоза е доминирал именно арабският елемент, което се дължало на непрекъснатите интензивни връзки на Сицилия с Ал-Андалус и Магреб, които според Клод Каен са били “вратите на мюсюлманския Изток” в Европа (13).

Магреб открай време, дори и след началото на Кръстоносните походи, поддържа тесни икономически връзки със Сицилия и Южна Италия (особено през 1123-1160, когато сицилианските нормани владеят по-голямата част от Тунис и Западна Либия, които по онова време биват наричани от жителите на Магреб “Кастилия”). И в Магреб, и в Сицилия по време на норманите, мюсюлманите свободно избират своите кадии (съдии), ползват се от известна автаномия, превеждат на латински, еврейски и други езици (с помощта на християни и юдеи) трудовете на известни арабски географи, историци, философи и математици, включително тези на заселилият се в Сицилия сирийски учен Абу Салта Омея, смятат от съвременниците си за “олицетворения на цялата източна мъдрост”. В западната част на Средиземноморския регион свободните контакти, съпровождани от смяна на поданството (а макар и по-рядко – и на религията), са били в реда на нещата: известно е например, че Ал-Идриси, който прекарва почти целия си живот в Сицилия, се връща в края му в Магреб, също както и адмиралът на Роже ІІ – берберинът Юсуф, който по-късно служи на мароканския халиф Алмохад. Междувременно, мястото му в двора на норманския крал е заето от сирийския християнин Георги Антиохийски, който пък преди това е бил на служба при Зиридите – берберска династия, управлявала Ифрикия (днешен Тунис). Едновременно с това, мюсюлманите от Магреб, Ал-Андалус и Сицилия живо се интересуват от историята, географията и културата на арабския Изток, доказателство за което са трудовете на Ал-Бакри, Ал-Идриси, Ибн Саид, или Ибн Хазам.

По време на норманското владичество, в Сицилия се формира своеобразен (и съхранил се през вековете) архитектурен стил, органично съчетаващ каноните на мавританското и византийското строително изкуство. Много катедрали и дворци от онова време силно си приличат по своите зали и вътрешни дворове, по моделирането и формата на украшенията на колоните (включително надписите на арабски “в името на Аллах” по колоните на някои църкви), арките и куполите, типът на нишите, декорациите и орнаменталните сюжети, с дворците на магребските емири и големите джамии на Тунис и Алжир (14). По време на норманите (както, впрочем, и при наследилата ги династия на немските Щауфени) Сицилия си остава огнище на арабската култура, чието влияние се усеща в цяла Южна Европа. Тук още през ХІ век използват хартия за писане, произвеждана в Шатиба (днес Хатива) в Ал-Андалус, докато в Германия и Северна Италия тя започва да се произвежда едва през ХІV век.

Норманите бързо заимстват от арабите всичко, свързано с военната техника и мореплаването, включително и триъгълното платно, позволяващо да се плува срещу вятъра и погрешно наречено по-късно “латинско”. В Сицилия и Южна Италия (например в Неапол, където има постоянни колонии на арабски търговци, моряци и занаятчии), също както и в Ал-Андалус, трубадурите и менестрелите от Западна Европа черпят сюжети за своите поеми и балади. Оттам пренасят на север много мелодии, музикални теми и инструменти. Арабското влиняние се усеща чак до наши дни в испанските песни и музиката на европейските цигани, в музикалния фолклор на Малта, Сицилия и Сардиния. Според малтийския музиковед Чарлз Камилери, много европейски музикални форми имат арабски произход, като в Южна Европа музикалната култура, която и без това е силно наситена с влиянието на арабо-берберските мелодии и ритми, продължава и днес да изпитва въздействието им (15).

Сицилия и Магреб, а в по-малка степен – Сардиния и Малта (където арабите господстват през ІХ-ХІ век) са основните огнища на арабското културно влияние върху Южна Италия. От 812, т.е. от първото арабско нападение по море, до края на ХІІІ век, край стените на Неапол постоянно е имало арабски войски, или като част от армиите на магребско-сицилианските емири, или като наемни отряди на норманите и Щауфените. В същото време Неапол, Амалфи и Салерно поддържат постоянни търговски връзки с Тунис, Египет и Сирия и в продължение на векове посрещат арабски кораби, получават арабски стоки, използват арабски монети, работят с арабски търговци, инженери, лекари и архитекти. Следите от арабското присъствие на Апенините се запазват векове след това: стилизираните арабски надписи дълго се считат в Европа за образец на изобразително изкуство и често присъстват в картините на световно известните италиански художници от ХІІ-ХV век – Джото, Фра Анжелико, Фра Филипо и др. По време на управлението на Щауфените в Южна Италия, повечето от италианските араби се смесват с коренното население на Сицилия и Апулия, макар че има и такива, които упорито държат на религията и езика си. Така например, сициалинските араби от Джирдженти, които Фридрих ІІ заселва през 1224 в Лучера (Апулия), поне още 40 години стриктно се придържат към предписанията на исляма, включително към петкратните ежедневни молитви. И макар че разговорният арабски в Сицилия изчезва в началото на ХІV век, на отделни места (например на остров Пантелерия, между Сицилия и Тунис), той се запазва чак до ХVІІІ век (16).

Още по-значима за формирането на европейската култура е ролята на арабското наследство на Ал-Андалус: над четири хиляди арабски думи са запазени в испанския език, а повече от хиляда – португалския. Арабското влияние в поезията, фолклора, музиката и архитектурата на Испания и Португалия е неоспоримо, също както впрочем и в художествените предпочитания, кулинарията, бита, етиката и естетиката на народите от Пиренейския полустров. “За непредубения изследовател – отбелязва Монтгомъри Уот – е очевидно, че дори и днешните художници и занаятчии в Испания продължават да черпят вдъхновение от мюсюлманските извори и влияние”. Пак той подчертава “симбиозата”, възникнала в резултат от факта, че християнските кралства усвояват значителна част от материалната и духовна култура на “Ал-Андалус”. Подобна позиция споделят известни представители на испанската култура като Федерико Гарсия Лорка, Висенте Бласко Ибанес, Хуан Гойтисоло и др. (17).

Прованс и Корсика

Доста по-малко се знае за влиянието на цивилизацията на Ал-Андалус върху френската култура. Арабите нахлуват за първи път във Франция през 721, като десет години по-късно стигат до Дижон и на сто километра от Париж. Изтласкани отвъд Пиренеите през 760, те продължават набезите си на френска територия в продължение на няколко столетия едновременно от Ал-Андалус, Сицилия, Сардиния и Корсика. Контролирайки през 890-973 планинския район “Джибал ал-Килял” (“Планински върхове”), разположен източно от Марсилия, и овладявайки в средата на Х-ти век за двайсет години Гренобъл, арабите вземали данък от пътниците и търговците дори в алпийския проход Сен-Бернар. От друга страна, в резултат от франкската контраофанзива, отвъд Пиренеите възниква т.нар. “Испанска марка” като част от империята на Карл Велики (ядрото на днешна Каталуния). Нападенията на франките срещу Ал-Андалус са в основата на прочутия старофренски епос “Песен за Роланд”. Големият средновековен френски философ и мислител Пиер Абеляр (1079-1142) посещава контролираната от арабите Сицилия и Сирия и заимства много от тамошните учени и философи. Мнозина свързват разцвета на медицината в Южна Франция през ХІІ-ХІІІ век с факта, че там са живеели мнвого араби и арабизирани християни (мосараби) от Ал-Андалус, сред които е имало доста лекари и, които са направили известни за европейците трудовете на Гален и Хипократ, превеждайки ги от арабски на латински. Под тяхно влияние още през ХІ век се появява първото френско медицинско училище, което през 1025 се трансформира в първия френски университет – този в Монпелие (парижката Сорбона е основана малко по-късно – през 1050). Всъщност, чак до ХVІ век европейската медицина просто копира арабската (18).

Южна Франция винаги е била интегрална част от Западното Средиземноморие, чиито региони имат много общи неща в историята и духовното си развитие. В Прованс и Лангедок, които в етнолингвистично отношение са близки с Каталуния и Пиемонт, а също в Южна Италия и Сицилия, на Балеарските острови и Сардиния, в християнска Северна Испания, в Ал-Андалус и Магреб, открай време се наблюдава значително сходство в материалната им култура, архитектурата, стопанските и военни технологии, манталитета и традициите. Същото се отнася за изкуството, музикалния фолклор и, особено, за поезията на т.нар. “хуглари” (пътуващи музиканти и певци, чиито стихове са написани на странна смес между романски и арабски). Между другото, именно те са в основата на традицията на трубадурите и менестрелите (и въобще на рицарската поезия) в Прованс и Лангедок.

Разбира се, определена роля изиграва и близостта на доминиращият в Южна Франция до ХVІ век провансалски (окситански) език, който днес е почти изчезнал, с кастилския и каталунския, които пък изпитват силното влияние на арабския език. Връзките с арабите и фактът, че много араби живеят в Южна Франция, вероятно, е сред косвените причини за появата на прочутата “албигойска ерес” (пренесена в региона от българските богомили – б.р.), която чак до ХV век играе важна роля в живота на Лангедок и (в по-малка степен) на Прованс. В провансалския език има немалко арабски думи, някои от които преминават и в съвременния френски. В местната икономика продължително време се разчита на труда на пленените араби и бербери (а по-късно и турци), като местните жители до днес наричат елдата “сарацинска пшеница” , а рудниците – “сарацински ями”. Във фолклора, танците, легендите, както и в керамичните орнаменти от Прованс лесно можем да открием арабското влияние, също както в традиционните празнични ритуали, шествия и пътуващи куклени представления. “Сарацините, берберите, маврите и турците – всички тези персонажи се смесват, без оглед на мястото и времето, в провансалския фолклор” – отбелязва Филип Сенак (19).

В Южна Франция и, особено, на съседния остров Корсика много фамилии (например Албанел, Моро, Морати, Морети, Морел, Морони, Мороцани, Моручи, Мура и др-) определено имат арабски произход, или пък идват от прякори, дадени по време на войните с маврите (арабите), продължаващи без прекъсване цели осем века. Същото се отнася и за корсиканската топонимика (Миоричо, Моросаля, Морсиля), или пък за името на местния танц “мореска”, а също за “източния резонанс” и “гърлените викове”, характерни за старинните песни на корсиканските планинци. Впрочем, възможно е тези особености да са наследени не от арабите, а от една доста по-древна епоха, тъй като според Жозеф Киари, корсиканските песни “пагелла” (изпълнявани по правило от мъжки хор), “доста напомнят обредите на кабилите, населяващи днешен Алжир. Несъмнено е обаче, че сегашната национална емблема на Корсика (т.нар. “мавърска глава”) изобразява профил на африканец с кърпа на главата. Смятат я за “символ на победата над неверниците”, утвърден като такъв от корсиканското Учредително събрание през 1762. Същият символ присъства и в герба на средновековното испанско кралство Арагон, където със сигурност е имал тъкмо този смисъл. В Корсика обаче, нещата са били по-сложни, имайки предвид, че след оттеглянето на арабите, островът дълги години е бил владение на Пиза, Арагон и Генуа, които не само съзнателно разпалват антимюсюлманските настроения (което не е било особено трудно на фона на непрекъснатите пиратски набези на корсарите от Магреб и Ал-Андалус), но и развиват в особено големи мащаби търговията с роби. Броят на робите в Корсика (пленени в битките, или купени на средиземноморските пазари) винаги е бил голям. Приемайки християнството много от тях се смесват с местното население. В същото време, мнозина корсиканци, пленени от арабите, приемат исляма и дори правят кариера в Магреб, където корсиканецът Хасан Корсо дори управлява Алжир през 1556-57. В съседен Тунис пък, през ХVІІ век, властта се упражнява от династията Мурад, която също е с корсикански произход. Всичко това е било добре известно на острова и едва ли е съдействало за формиране на негативно отношение към мюсюлманите. Между другото, “мавърската глава” става герб на Корсика в разгара на борбата и за независимост от Генуа, по време на която местните жители всячески подчертават, колко са различни от генуезците. В този смисъл, корсиканците несъмнено са се чувствали близки с онези, които Генуа превръщала в свои роби- т.е. с арабите. Едно от доказателствата за тази близост е съхранилата се до днес дума “шаларе” (“нещата вървят на добре”), която редица учени-лингвистви свързват с арабския израз “Иншаллах” (“Ако е рекъл Аллах”). (20).

Средиземноморските острови

Важен фактор за историческото сближаване между различните народи и култури в региона са средиземноморските острови. Например Кипър, който при управлението на южнофренската кралска династия Лузинян (1192-1489) е обект на конкурентната борба (и, съответно, сфера на ивестиции в земеделието, строителството и търговията) между Генуа и Венеция, а също и техен посредник и база в търговските отношения със Сирия и Палестина. Освен това, активност по отношение на Кипър демонстрират Пиза, Анкона и провансалските градове (особено Марсилия и Монпелие), които получават през 1198 правото на безмитна търговия, както и собствеността върху цели села “с всичките им жители и добитък”. След 1291 укрепват връзките на Кипър с Флоренция и Барселона, а също търговията със Сирия и Иконийското султанство на турците-селджуци в Мала Азия. След изгонването на кръстоносците от Близкия изток, Фамагуста се превръща в търговската врата на Европа на Изток, тъй като след 1300 единствено през това главно кипърско пристанище християнският Запад е можел да общува със света на Исляма. Династията Лузинян предоставя редица привилегии на търговците от Италия и Прованс, но налага високи мита на гърците, сирийците, египтяните и търговците от Мала Азия и остров Родос. Наистина, Кипърското кралство понякога воювало с Генуа, но като цяло съдействало значително за европейската търговия с Египет, Сирия, Ливан, разполагайки със собствено “фондако” (резиденция, търговска база и складове) в Александрия. Пиер І Лузинян (1359-1369) дори извършва няколко похода срещу владенията на османските турци, Сирия и Египет, овладява част от Анадола и превзема през 1366 Александрия, разгромявайки мамелюците. Постепенно обаче, позициите на Кипърското кралство отслабват и през 1489 островът е завладян от Венеция, а след по-малко от век – от турците. Това бележи окончателното ликвидиране на позициите на западните католици на острова, където, наред с гърците и арменците, се заселват турци и араби-християни от Ливан и Палестина. Наистина повечето от арабите биват асимилирани, а останалите се връщат в родината си, но през ХVІ век в Кипър все още е имало двайсетина селица на араби-християни, а две столетия по-късно – десет. До ХХ век на острова оцелява само едно арабско селище, докато броят на турците нараства до 120 хиляди (18% от цялото население). Богатата история на Кипър продължава да се отразява и върху езика, и върху архитектурата, и в ред традиции, исторически паметници и местни легенди. И в наши дни спецификата на Кипър се определя най-вече от факта, че това е средиземноморски остров, въпреки разделянето му през 1974 и присъединяването на гръцката част към ЕС през 2004 (21).

Тенденциите към синтез, синкретизъм, взаимна адаптация и осмисляне на разнопосочните приноси в многовековното напластяване на различни култури, се проявява и в другите средиземноморски острови. В Сицилия например, това е свързано с културната памет за гръцкото присъствие, както и за това на Картаген, Рим, Византия, арабите и норманите. В Малта пък, по странен начин се съчетава гордостта от продължителната успешна съпротива срещу нашествието на исляма (т.е. османските турци) с използването на един от арабските диалекти като основа на националния език. В Крит присъстват културните следи от завоювалите острова араби от Ал-Андалус, чиито кораби идват от Египет, споменът за Византия и Венеция, османците и великия местен художник Теотикопулос, който в далечна Испания по-късно става известен като Ел Греко.

Заключение

В Средиземноморския регион винаги се е извършвал активен обмен на културни ценности, като духовното и политическо лидерство последователно е преминавало от Атина към Александрия, от Рим към Константинопол, от Дамаск към Кордова, от Палермо към Йерусалим и от Кайро към Венеция и Генуа. Миграциите на етноси и религии, започнали още в епохата на загадъчните “морски народи” (а вероятно и много преди това), продължават и днес да определят облика на региона, оставяйки значим отпечатък върху състава и характера на населението, неговите езици и наречия, външен вид и начин на живот, мироглед и традиции. Именно поради това жителите на Средиземноморието лесно се асимилират и още от епохата на Омировата "Илиада” са “отворени за всички цивилизации и обичаи”. Което, според роденият в Египет и работещ в Испания французин Пол Балт илюстрира “живата тъкан на възродените привързаности и отново придобитата солидарност” (22).

* Авторът е доктор по история и професор. Ръководи отдела за сравнително-теоретични изследвания на Института за изучаване на Изтока към Руската академия на науките. Има издадени над двайсет книги.

{rt}

През последните години глобалната война с тероризма се изостря почти по същия начин, по който навремето в т.нар. социалистически лагер (с „приближаването” му към комунизма) се изостряше класовата борба. Този паралел ни кара да се замислим не само за непосредствените причини, но и за историческите аналози не толкова на конкретните терористични акции, а на съвременния „екстремизъм”, като цяло. При това неволно възниква усещането за нещо до болка познато, и то от съвсем близкото минало, когато върху територията на почти половината свят се вихреше т.нар. „национално-освободителното движение”.

Вероятно мнозина биха сметнали за крайно некоректно подобно сравнение между „хуманния порив на масите, устремени към свободата” и жестоката терористична кампания, водена в името на мракобеснически, включително религиозни, доктрини. Но, ако анализираме непредубедено динамиката на двете явления, както и резултатите от тях, не можем да не признаем, че между тях има много сходни черти.

Формалното сходство

Анализирайки методите на действие, които използват движенията, определяни днес като терористични, и тези, които по навик наричаме „национално-освободителни”, откриваме поразителна прилика между едните и другите.

На първо място, и едните, и другите се самообявяват за освободителни движения, действащи от името и в интересите на народа, класата или друга значителна група хора. В същото време е показателно, че революционерите и екстремистите рядко се ползват с наистина всенародна подкрепа и тъкмо поради това техният успех почти винаги води до остро социално противопоставяне и кръвопролитни граждански войни.

На второ място, тероризмът като тактика, открай време се използва от различните антиимперски (съзнателно не използвам термина „антиимпериалистически”) сили и движения. По правило, правителствата или страните, оказали се мишена на терористите, действително са или империи, или използват имперски методи в отношенията си с онези, коите се представляват от екстремистите. Колкото и демократична да е държавата, която изпраща свои войски на другия край на света (дори и да го прави в името на „свободата и демокрацията”), там те еднозначно се възприемат като враждебна сила.

На трето място, важен елемент, определящ приликата между съвременните терористични кампании и „национално-освободителните” движения е тяхното откровено негативистко послание. И в двата случая обект на тотално неприемане и отхвърляне са външните сили, като каквито и да било позитивни промени се смятат за невъзможни преди да бъдат унищожени или изгонени чуждите поробители и т.н. Терористите нямат позитивна програма, която да се подкрепя от мнозинството от местното население. Именно поради това те (както и лидерите на някогашните движения за независимост) искат „всичко, тук и сега”.

На четвърто място, феномени като вождизма и авторитаризма са еднакво присъщи на всяко екстремистко движение. Нито в една страна радикалните „освободителни” движения не съумяват да наложат истинска демокрация. Което е разбираемо, защото демокрацията предполага необходимостта да се отчитат мненията както на мнозинството, така и на малцинството, а радикалните „борци” следват единствено собствените си (обикновено утопични) идеи или религиозни догми.

Вероятно мнозина биха възразили, че изброените дотук прилики са чисто формални. Защото те не изключват възможността, днешните терористи и вчерашните „борци да освобождението на колониалните народи” да преследват диаметрално противоположни цели. Истината обаче е, че не става дума за формално сходство и по-долу ще се опитам да обясня защо.

Причините, породили двата феномена и логиката, която те следват

С редки изключения, корените на съвременните терористични движения могат да се открият в страни и региони, които не се вписват в световните тенденции към глобализация и икономически прогрес. Независимо, дали става дума за афганистанските или иракски кадри на Ал-Кайда; за палестинските атентатори-самоубийци; за имигрантите от Сомалия и Еритрея, които се самовзривиха в лондонското метро; за чеченските бойци; за пакистанците и алжирците, плетящи терористичните мрежи в Европа, - всички те произлизат или са свързани с най-изостаналите страни, пред които днес няма почти никакъв шанс поне малко да се доближат до развитите.

Това прави терористичните движения сходни с антиколониалните движения от средата на ХХ век, които радикално се отличават от движенията за независимост от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век например. Така, ако американските колонисти не се стремят толкова към независимост от Великобритания, колкото към представителство в Парламента, а населението на латиноамериканските колонии на Испания и Португалия се смята за достатъчно европеизирано за да решава проблемите си от Рио де Жанейро или Лима, а не да изпълнява заповедите на Лисабон и Мадрид, то антиколониалните движения от 50-те и 60-те години, както и съвременните екстремистки сили, се опитват да получат масова народна подкрепа, отхвърляйки самата необходимост да приемат (и дори да уважават) западните ценности. Там, където „новите европейци” идват на власт, резултатите внушават оптимизъм на населението. Там, къдено властта попада в ръцете на онези, чиито основен актив е радикалната антизападна реторика, населението обикновено бива обречено на бедност и безкрайни войни и междуособици.

Оттук следва изводът, че както антиколониалното движение, така и съвременната терористична вълна, са реакция на неспособните да се развиват общества срещу прогреса на западния свят. И в качеството си на реакция, те не се нуждаят от рационални аргументи, нито пък им трябват някакви позитивни програми и планове, а на всичкото отгоре изразителите на тази реакция се самообявяват за изразители на интересите на масите (а не на отделни групи от населението). Всичко това съвсем не се изчерпва с „чисто формалното сходство”.

Целите на тези движения, разбира се, са различни. Но колкото и да са важни поставените цели, от далеч по-голямо значение в политиката има постигането на реален резултат. И в това отношение, между страните, „освободили се” преди половин век от колониализма, и държавите, които днес се смятат за бази на съвременния тероризъм (тук си струва да отбележим, че в някои случаи списъците на едните и другите съвпадат), могат да се открият учудващо много общи неща.

Резултатите

Днес, мнозинството африкански и азиатски държави, постигнали своята независимост в хода на упорита антиколониална борба, се намират в ужасяващо състояние, като жизненото равнище на голямата част от населението е по-ниско от онова в момента на обявяванета им за суверенни. Само в Африка през последните 40 години, в междуособните войни, са загинали над шест милиона души. Повече от две-трети от населението на страните, отхвърлили колониалната зависимост в периода 1957-1963, днес живеят с по-малко от долар на ден, като в същото време разходите за отбрана в тях са средно 6,6% от брутния им национален продукт (БНП).

Малко по-успешни са страните от Близкия изток. За повечето от тях обаче, рекордното равнище на БНП на глава от населението е фиксирано в средата или втората половина на 70-те години на миналия век (!), като днес той е по-нисък оттогава. Военните разходи тук също варират между 6 и 10% от БНП. Демократичните традиции липсват. В най-изостаналите държави от региона – като например Палестинската автономия, или Йемен – безработицата не пада под 40% от трудоспособното население. При това управляващите, както на сравнително младите независими държави в Африка, така и на близкоизточните (полу)диктаторски режими живеят съвсем различно. Така, бившият диктатор на Заир Мобуту Сесе Секо разполагаше с лично състояние от 8 млрд. долара, а сред африканските му колеги има поне още десетина милиардери.

С подобни режими не можеш нито да сътрудничиш, нито да се бориш. Всъщност, историята на „войната с тероризма” повтаря опита на колониалните войни в Индокитай, Ангола и Алжир, а също на американското военно „присъствие” във Витнам, или на съветското в Афганистан. Статистиката на американските загуби във Виетнам (1,9 хиляди през 1961-1965, 6 хиляди през 1966, 11,1 хиляди през 1967, 16,5 хиляди през 1968 и 17,6 хиляди през 1969-1970) или на жертвите на конфликта в Алжир (2,6 хиляди през 1956-1957, 5,1 хиляди през 1958, 7,4 хиляде през 1959, 11 хиляди през 1960-1961) се възпроизвежда почти едно към едно днес. През 1998 в света бяха извършени 274 терористични атаки, през 2000 – 426, през 2002, когато войната с тероризма постигна първите си реални резултати, броят им спадна до198, затова пък през 2004 стигна 650, а в края на тази година вероятно ще нарастне още. Ако извадим от общия брой на жертвите загиналите на 11 септември 2001 в Ню Йорк, оказва се, че броят на загиналите от терористичните акции след 1999 се увеличава с 60-70% годишно, а кръгът на страните, засегнати от терора, постоянно се разширява. Като въпросът не е, кога ще бъде постигната победата в тази война, а по-скоро, кога светът ще разбере, че такава победа е невъзможна.

Все пак, има един проблем, чието съществуване прави аналогията между онази борба, която навремето „освободи” страните от Африка и Азия от европейската колониално присъствие и тази, която днес трябва да „освободи” ислямския свят от западната културно-идеологическа агресия, най-малкото непълна. Ако в първия случай доскорошните колонизатори широко отвориха вратата на ООН пред бившите си васали, опитвайки се да установят равноправен диалог с тях, във втория подобен сценарий очевидно е невъзможен. Затова днес следва да се търсят други възможни изходи и варианти на действие.

Има ли изход?

Всъщност, изход има. И той следва да се търси в радикално променилите се реалности на съвременния свят. А най-голямата промяна е невъзможността да се разделят и обособят отделните части на съвременния свят – нещо, към което винаги са се стремели и продължават да се стремят идеолозите на всяка „освободителна борба”. Но, ако някогашните африкански колонии бяха сравнително слабо зависими от Запада, днес благополучието на мюсюлманските държави пряко зависи от това какви количества петрол (и по какви цени) купуват от тях Съединените щати и европейските страни, а сигурността им – от доставките на западно въоръжение. Стотици хиляди имигранти от Близкия изток и Северна Африка живеят в Америка и Западна Европа и нямат никакво намерение да се връщат в родината си. Глобализацията постоянно размива антизападната насоченост на идеологията, изповядвана от съвременните „освободители”. В крайна сметка, освобождението винаги е било фактор за укрепването на една или друга обща идентичност. Днес обаче идентичностите се умножават и от тази гледна точка дори прословутият „ислямски фактор” не винаги и не във всичко демонстрира достатъчна ефективност.

Разбира се, размива се и идентичността на западните държави. Светът на западните демокрации, който прогресивно се американизира след края на студената война, днес се възприема от останалите като единно цяло. Терористичните акции в Ню Йорк и Лондон, взривовете в Москва и Мадрид, атаките срещу големите хотели в Маракеш и Шарм ел-Шейх, или бомбите в нощните клубове на остров Бали, преследват една цел. Наистина, засега терористите действат избирателно, избягвайки да нанасят удари в Париж или Берлин например, но това е само временно. Терористичното движение не разполага нито с единен център, в който се вземат решенията, нито с обща програма, затова както Афганистан или Палестина съвсем не са единствените инкубатори на терористи, така и мишените на терористичните атаки не се изчерпват със САЩ, Великобритания или Русия.

Колкото и да ни възмущава тактиката на терористите, не можем да не признаем, че, по отношение на страните от Близкия изток, западните държави измениха не само на собствените си принципи, но и на елементарното чувство за мярка. Днес Западът е заинтересован от ресурсите на Изтока повече, отколкото населението на Изтока се интересува и нуждае от постиженията на Запада. И тъкмо това прави малко вероятно разграничаването между тях да се осъществи също толкова безболезнено, колкото бе разграничаването между Запада и държавите от световната периферия, станало факт с разпадането на някогашните колониални империи. Което пък ни дава основание да предположим, че новата „освободителна борба” ще се води не в периферията, а в големите световни центрове. Както и, че това действително ще бъде борба на живот и смърт.

И така, има ли изход от подобна ситуация? По принцип – да. Само че това трябва да е наистина реален изход. Какъвто бе изтеглянето на европейците от Африка, на американците от Виетнам, или на руснаците от Афганистан. Ислямските терористи, за разлика от своите предшественици, съумели да „освободят” африканските земи от западното господство, днес просто не са в състояние сами „да се освободят” от Запада. И в тази ситуация за Запада има един изход: той самият да им помогне да постигнат толкова мечтаната „свобода”, като престане да натрапва на тази част от планетата своите хуманни ценности, своите стоки и технологии и дори своята демокрация.

Близкият изток, както и свързаните с него Централна Азия и Североизточна Африка, е регион, характеризиращ се с мащабни и притежаващи дълга история конфликти, както и с нестабилни правителства. Регион, пренаситен с оръжие и фанатици, горящи от желание да го използват. Затова основният сценарий за Ирак или Саудитска Арабия, при положение, че дестабилизацията им продължи, ще бъде сценарият на Судан и Афганистан. Днес мнозина на Запад се опасяват от евентуален взрив в Близкия изток и такъв взрив е неизбежно ще последва (рано или късно), но той ще представлява не експлозия, а по-скоро имплозия. И, ако арабите правят всичко възможно, това да стане, колкото се може по-скоро, просто не бива да им се пречи. В крайна сметка, опитът от последните 50 години сочи, че Западът нито веднъж не е успял да попречи на държавите от световната периферия да се „освободят” от постиженията на цивилизацията. Що се отнася до петрола от Персийския зали, доставките му ще продължат, също както продължават доставките на диаманти от разрушената от войната и обзета от хаос Либерия.

Вероятните сценарии

Разбира се, очертаната по-горе възможност е само хипотетична и шансовете да се реализира на практика (т.е. Западът да престане да се меси в делата на прогресивно деградиращия Близък изток) са ограничени. Най-вероятно „ войната с тероризма” ще продължи, създавайки маса проблеми както на западната цивилизация, така и на ислямския свят. Но отговорността за нея не се поделя поравно между двете страни, защото именно Западът, като несъмнено по-развитото общество, е в състояние и трябва да осъзнае истинската природа на съвременния терористичен феномен. В чиято основа, според мен, стои най-вече стремежът на мюсюлманския свят да се „освободи” не толкова от агресията и натиска на Запад, колкото от натрапчивото присъствие на атлантическата цивилизация в съвременния свят. Може ли Западът да преодолее острата ненавист, която пораждат у останалите неговите успехи и възможности? Донякъде да. Ако, разбира се, намери достатъчно сили и се опита да сведе до минимум контактите между себе си и „другите”, изключвайки всички действия, провокиращи „освободителната” борба в сегашните и дивашки форми и прояви.

Следва да признаем, че в наше време „освобождението” съвсем не е тъждествено на прогреса, а независимостта на едно общество от друго не прави автоматично гражданите му щастливи и проспериращи. Днес благополучието на държавите и нациите е в пряка зависимост от това, колко по-обвързани (т.е. „несвободни”) са те с останалите. Затова „освободителният” процес през ХХІ век е исторически път без изход. Събитията, случили се в различни региони на планетата преди половин век, показаха, че в сходна ситуация западният свят не само не съумя да се противопостави на онова, което впоследствие се превърна в най-мащабния процес на децивилизация в човешката история, но дори и да осъзнае навреме, до какво би могъл доведе той. Днес обаче ние (казвам ние, защото източноевропейските страни, включително и България, също са част от западната цивилизация) сме длъжни да се поучим от миналите грешки.

Западът не може да цивилизова света на Исляма по начина, по който се опитва да го направи днес. Затова му остава само едно - да не се пречка на пътя на неговата децивилизация, като се опита да минимизира отрицателните последици от този необратим процес. И основната ни задача е да открием конкретните пътища за въпросната минимизация, вместо да се заблуждаваме, че свличането на мюсюлманския свят назад в историята, на което сме свидетели днес, би могло да бъде спряно или избегнато по някакъв начин.

* Българско геополитическо дружество

{rt}