Перефразирайки известната саркастична фраза, прозвучала по време на президентските дебати в САЩ през 1992, когато никому неизвестният тогава Уйлям Джеферсън Клинтън хвърли в лицето на все още действащия президент Буш-старши думите: „всичко опира до икономиката, глупчо”, можем да кажем, че загрижеността, демонстрирана от сегашната администрация във Вашингтон за случващото се в южносуданската провинция Дарфур, съвсем не е свързана с геноцида на племената в тази най-бедна част на забравения от всички регион на Африка. Тук, „всичко опира до петрола, глупчо”.

В конкретния случай се лансира версия, очевидно изгодна за администрацията във Вашингтон, която обаче игнорира съвсем реалния геноцид в Ирак, след като вече контролира неговите огромни петролни запаси. Какво е поставено на карта в Дарфур? Контролът върху петролните залежи, разбира се, които при това са наистина значителни.

Случващото се в Дарфур, това неприветливо парче земя в Южен Судан, илюстрира новата студена война за петрол, която Америка и Китай вече водят на Черния континент. Рязкото нарастване на китайските потребности от петрол, свързани с бурния икономически ръст на страната, обяснява провежданата днес от Пекин изключително активна геополитика в Африка. Континентът е в центъра на вниманието на китайските стратези, като неговият централен район, между Судан и Чад, представлява определен приоритет за тях. Именно това определя и основния фронт, където от нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 насам се разгръща новата студена война между Вашингтон и Пекин за контрол върху ключовите находища на петрол. Като засега Китай съумява да разиграе картите си малко по-добре от своя съперник. Дарфур е основното бойно поле в тази игра, чиито залози стават все по-високи.

Африканската геополитика на Пекин

Китайците са убедени, че бъдещето на азиатските инвестиции е на Черния континент. През май 2007, в Шанхай, се проведе годишното заседание на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие.За първи път в цялата история на тази организация подобна среща се провежда извън Африка, като заслугата за появата на всички африкански финансови министри и председателите на централните банки на 53 страни от континента, принадлежи изцяло на китайското правителство. Докато останалите водещи световни държави предпочитат повече да разсъждават за необходимостта да се установят активни икономически и делови връзки с Африка, Китай отдавна и упорито действа в тази посока. И, ако съдим по хъса с който Пекин се готви не само да „изтиска” природните ресурси на Африка, а и да превърне континента в основния потребител на азиатските стоки и услуги, можем със сигурност да твърдим, че „африканският вектор” на китайската геополитика се смята от елита на страната за един от приоритетните.

По данни на китайската Централна банка, в края на 2006, преките инвестиции на Китай в африканските държави са достигнали 11,7 млрд. долара, а само през 2007 те ще нарастнат с още два милиарда. Според президента на Африканската банка за развитие Доналд Каберуки, по отношение на преките инвестиции, Пекин вече изпреварва всички бивши колониални държави, взети заедно, като китайските инвестиции са предимно държавни, за разлика от френските или британските например, които са най-вече частни. Китай предпочита да инвестира в селскостопанския сектор, хранително-вкусовата промишленост и развитието на пазара на телекомуникациите. Спорез зам. министъра на търговията Вей Джънгоу, Африка и Китай са „братя и верни приятели, които трябва винаги да си сътрудничат за да си гарантират съвместен просперитет”.

Само през 2007 Пекин ще помогне за играждането на 30 болници и 100 училища в различни селски райони на Африка, плюс 10 центрове за борба с маларията и 18 селскостопански центрове за обучение. Освен това Пекин възнамерява да продължи да провежда политика на опрощаване дълговете на африканските държави, както и да улесни достъпа им до китайските пазари.

Тази китайска помощ за Африка контрастира с начина, по който обикновено действат на континента другите големи световни сили. Както е известно, страните-членки на Г-8, които силно се нуждаят от африканските ресурси (и, особено, от петрола и природния газ), нерядко лансират различни инициативи в подкрепа на страните от Черния континент, като също обещават да редуцират или дори опростят дълговете им, както и да им предоставят милиони долари за реализацията на различни програми и проекти, съдействащи за „изграждането на демокрация от западен тип в Африка”, „борба с корупцията” и „радикални икономически реформи”. Въпреки това обаче, африканските държави продължават да заемат челните места в списъците на най-бедните страни в света, природните им ресурси се продават на безценица, а средната продължителност на живота в тях неизменно спада и вече е под 40 години. Така, смятаните за „демократични” африкански лидери редовно присъстват на различни международни срещи на високо равнище и често получават многомилионни помощи за икономическото и социално развитие на своите страни, които обаче, в повечето случаи, вместо в държавния бюджет отиват в личните им сметки в различни американски или швейцарски банки.

Китайците предпочитат да действат по друг начин. Наскоро например, те инициираха създаването на Китайско-африкански фонд за развитие, с начален капитал от един милиард долара, който през следващите три години ще нарастне петкратно.

Според анализи на китайското Министерство на икономиката, в близко бъдеще годишният икономически ръст на Африка ще достигне 5,9%, като Китай и днес контролира 20% от целия обем на търговския оборот на континента. През 2006 търговският обмен между Китай и африканските държави достигна 55,5 млрд. долара, а Пекин вече е третия по значение търговски партньор на Черния континент, отстъпвайки само на САЩ и Франция.

Особености на китайското икономическо проникване в Африка

Следва да се подчертае, че в отношенията си с африканските държави, Пекин старателно избягва да поучава техните лидери, какво следва да правят, не се опитва да им налага собствения си икономически (да не говорим за политическия) модел, нито пък обвързва икономическата си подкрепа с някакви идеологически постулати. В същото времи тази помощ, по правило, се оказва и ефективна и навременна.

През миналата 2006, на Икономическата среща „Китай-Африка” в Пекин присъстваха 40 държавни и правителствени ръководители (от общо 53-те африкански държави), плюс ощем 8 втори лица в съответните държави. Сред тях бяха както традиционни китайски съюзници, така и представители на страни, поддържащи дипломатически отношения с Тайван. Всички те бяха приети на най-високо равнище от китайското ръководство, което за пореден път илюстрира значението, което официален Пекин придава на развитието на връзките с Африка.

През май 2007 водещите финансисти и банкери от Африка, дошли в Шанхай за годишното заседание на Африканската банка за развитие, бяха приети лично от китайския премиер Вън Цзябао, който ги увери че страната му ще продължи да работи за укрепване на отношенията си с Африка. Той напомни също, че обемът на двустранната търговия между Китай и африканските държави все още е три пъти по-малък от този между Китай и САЩ, но вече е три пъти го-голям от търговския обмен с Русия и е надминал търговския обмен с Франция и Великобритания, взети заедно.

Днес, благодарение на мащабните китайски инвестиции в Африка, се изграждат автомобилни магистрали и железопътни линии в Замбия, Зимбабве и Танзания, експлоатират се находищата на полезни изкопаеми в Южноафриканска република, Сиера Леоне и Мозамбик, разработват се петролни находища в атлантическия шелф на Габон, Ангола и Нигерия, изграждат се многобройни индустриални предприятия в Мароко, Египет, Кения и Танзания.

Получавайки от Африка необходимите за своята икономика природни ресурси, Китай, в същото време, разширява и икономическото си присъствие на континента. На свой ред, африканските държави получават многомилионни китайски инвестиции, които при това не са съпроводени с някакви политически условия (като тези на бившите колониални метрополии, или САЩ например). Пекин не изисква от африканските политически лидери да влязат в политически съюз с Китай, или да участват в съвместни военни мисии в трети страни, нито пък се опитва да ги убеди в предимствата на „народната демокрация” или пък в необходимостта да се борят „със световния капитализъм”. Разбира се, сегашната китайска икономическа експанзия в Африка няма нищо общо с чистата благотворителност. Истината е, че китайските компании още по-твърдо, отколкото конкурентите им от САЩ или Франция, се борят до последно за да си гарантират максимални печалби от дейността си в Африка. Доказателство за това е и един любопитен факт. На срещата в Шанхай през май беше съобщено, че Китай снабдява цяла Африка с четки за зъби, но когато редица африкански правителства помолиха Пекин да им помогне да изградят собствени предприятия, които да произвеждат тази стока, китайците твърдо отказаха. Впрочем, на същата среща бе съобщено е, че само през първата половина на 2007 в Африка са регистрирани почти двайсет стачки и демонстрации на местни работници срещу ниското заплащане в предприятията, контролирани от китайски фирми, както и срещу притока на още по-евтина работна сила от самия Китай (в частност, при изграждането на железопътните линии в Танзания и Зимбабве), която тези фирми вкарват в африканските страни за реализацията на своите икономически проекти, задълбочавайки и без това много сериозния проблем със заетостта на континента.

Африканците са недоволни и от заливащият ги потоп от евтини китайски стоки за бита, които са на път окончателно да ликвидират местната текстилна индустрия, както и тази в сферата на услугите (пример за което е ситуацията в ЮАР, Танзания, Мароко или Сенегал). В Замбия например, отношенията с Китай станаха повод за остър политически сблъсък между управляващата партия и опозицията. Водачите на последната тържествено обещаха на своите избиратели, че „ще спасят страната от китайската комунистическа експлоатация”, при това на фона на сблъсъците между полицията и миньори от замбийските медни рудници, протестиращи против „унизително ниските заплати”, които им плащат китайските компании. Впрочем, дори самите китайци признават, че Пекин действа в Африка все по-твърдо и дори грубо, почти изцяло копирайки онова, което навремето си позволяваха бившите колониални метрополии. Това кара редица африкански коментатори да твърдят, че „китайците са същите капиталистически хищници, само че с „комунистическо” лице”.

Независимо от всичко, правителството в Пекин се опитва да внуши на африканските си партньори, че китайската помощ за Африка е по-изгодна от тази, която и предоставят някогашните колонизатори, или пък Световната банка и МВФ. Така, според китайски премиер Вън Цзябао, през последните 50 години страната му е участвала в повече от 900 различни проекта на територията на континента, отпуснала е стипендии на над 200 хил. студенти от 50 африкански държави и е изпратила в Африка 47 хил. китайски лекари.

Пак през този период, Китай е опростил на африканските страни дългове на обща стойност 1,42 млрд. долара. Според шефа на китайската Народна банка Чжоу Сячуан, страната му ще подпомага активно стремежа на малките и средни китайски компании да проникват в Африка, предоставяйки им за целта заеми с правителствени гаранции, като тази помощ ще се отпуска както по линия на правителството, така и на структурите на Африканската банка за развитие (чиято централа е в Тунис, а нейни членове, освен всички африкански страни, са и 26 държави от Европа, Америка и Азия).

Интересно е, че в банката членуват САЩ, Великобритания, Франция, скандинавските държави, Италия, Испания и Холандия. Сред азиатските и членове най-активни са Япония, Китай, Индия и Южна Корея, от Близкия изток – Кувейт, Саудитска Арабия и ОАЕ, а от Латинска Америка – Бразилия и Аржентина.

Тук е мястото да отбележим и, че активната китайска експанзия в Африка и оказваната от Пекин финансова помощ на континента попадат под критиката на Световната банка и Международния валутен фонд, според които китайския модел за оказване на финансова помощ на Африка само увековечава дълговото бреме на страните от континента. Пекин бива критикуван и заради готовността му да купува петрол и други енергоресурси от най-недемократичните (според западните стандарти) страни, като Судан, Ангола, Екваториална Гвинея, Габон или Зимбабве).

Срещу доставките на петрол и други природни ресурси, Пекин разширява собствените си доставки на оръжие, китайско производство, в съответните африкански страни (и най-вече в Судан и Зимбабве), като по този начин – според редица американски и западноевропейски анализатори – поддържа тлеещите на континента вътрешни и териториални конфликти. Впрочем, самите китайци категорично отхвърлят подобни обвинения, подчертавайки, че инвестициите им съдействат за икономическия ръст в Африка, създават нови работни места и се подкрепят както от обикновените африканци, така и от техните правителства. Според тях, недоволството на Запада от разширяващата се китайска подкрепа за африканските държави за пореден път подчертава мащабите на влиянието, което Китай си е извоювал през последните години на Черния континент, както в икономически, така и в политически план.

Китайският модел и африканските му последователи

Китайците винаги са се славели с умението да впечатляват гостите си, с постигнатото от тях. От тази гледна точка, изборът на Шанхай за провеждане на поредната среща с шефовете на финансовите и банкови структури на Африка, беше повече от успешен. Както е известно, този град е своеобразна витрина на успехите на „китайски модел” и без съмнение е впечатлил сериозно представителите на африканския финансов елит.

Междувременно, Пекин използва заседанието на Съвета на директорите на Африканската банка за развитие в Шанхай за се опита да убеди последните пет африкански страни, които все още не поддържат официални дипломатически отношения с Пекин (Свазиленд, Малави, Гамбия, Сан-Томе и Принсипи, както и Буркина-Фасо), да поправят максимално бързо тази „грешка”. Само допреди десетина години, списъкът на държавите, предпочитащи да поддържат официални отношения с Тайван, вместо с Китай, беше далеч по-дълъг – тогава 14 африкански държави предпочитаха тайванските, пред китайските инвестиции и финансова подкрепа. Днес те са само пет, като всичките за пореден път бяха поканени в Шанхай (да видят на място мащабите на китайски възход) и отново „посъветвани приятелски” да скъсат отношенията си с Тайпе.

На срещите с африканските банкери и финансисти, китайците през цялото време се опитваха да им внушат, че те при всички случаи няма какво да губят, освен „веригите, наложени от империализма”, докато Китай им гарантира финансова подкрепа и възможност да осъществят такива проекти за развитие на собствените си икономики, каквито никога не биха им отпуснали нито Световната банка, нито големите западни държави. Особено се подчертаваше, че китайските кредити са дългосрочни (за 20-30 години) и с нисък лихвен процент.

В същото време Пекин за пореден път потвърди силната си заинтересованост от разширяването на влиянието на китайския език в Африка. Още повече, че африканците вече имат съвсем конкретна мотивация за това – владеенето на китайски им дава възможност да работят за реализирането на съвместните проекти, както и в китайските компании на Черния континент.

По време на заседанието на Африканската банка за развитие в Шанхай, китайското правителство обеща на африканските държавни и правителствени ръководители рязко да увеличи своята финансова и икономическа подкрепа за континента. До 2009 Пекин възнамерява да предостави 3 млрд. долара, под формата на облекчен кредит, и 2 млрд. долара, под формата на експортни кредити (предназначени най-вече за купуването на китайски стоки), както и да формира фонд от 5 млрд. долара, който ще подпомага ръста на китайските инвестиции в Африка.

Освен това, Китай обяви, че до 2020 обемът на преките му инвестиции на континента ще достигне огромната сума от 100 млрд. долара. При това, китайците обещават и да отворят собствените си пазари за африканските стоки (засега предимно за суровините и различните природни ресурси), както и да приемат около 150 хил. африкански студенти.

„Петролната дипломация” на Пекин

Днес Китай внася около 30% от необходимия му петрол от Африка. Това обяснява и серията от дипломатически инициативи, които буквално вбесиха Вашингтон. Пекин използва отпусканите от него (без каквито и да било предварителни условия) кредити за да си гарантира достъп до гигантските природни богатства на континента, елиминирайки използваната от Вашингтон игра с контрола върху изплащането на заемите от страна на Световната банка и Международния валутен фонд. В края на краищата, кой би предпочел болезнената терапия, препоръчвана от фонда, когато китайците му предоставят достатъчно добри условия и на всичкото отгоре строят пътища и училища?

Наскоро Пекин сключи споразумения за добив на петрол с две от най-големите държави на Черния континент – Нигерия и Южноафриканската република. Китайската компания CNOC ще добива петрол в Нигерия, с посредничеството на консорциум, включващ и South African Petroleum Co . , предоставила на Китай достъп до находища, от които през 2008 ще могат да се добиват по 175 хил. барела дневно. Сделката на стойност 2,27 млн. долара, дава на държавната CNOC 45% от акциите на големите нигерийски офшорни находища. А съвсем доскоро, във Вашнгтон разчитаха, че Нигерия е твърдо в сферата на влияние на американско-британските петролни компании ExxonMobil , Shell и Chevron !

Както посочихме по-горе, Китай демонстрира голяма щедрост, предоставяйки своите облекчени и нископроцентни заеми или дори безвъзмездни субсидии за някои от най-бедните африкански държави. Последните се използват за подобряване на инфраструктурата, включително пътищата, болниците и училищата, и са в контраст с твърдите изисквания на МВФ и Световната банка. Така, през 2006, Китай отпусна над 8 млрд. долара на Нигерия, Ангола и Мозамбик, докато Световната банка – само 2,3 млрд. долара, при това за всички африкански страни на юг от Сахара. Гана преговаря за китайски заем от 1,2 млрд. долара за електрифициране на част от своята територия. Като за разлика от Световната банка, която де факто е инструмент на външната икономическа политика на САЩ, Китай далновидно не поставя никакви условия пред отпускането на заеми.

Тази, свързана с петрола, китайска дипломация провокира странно звучащите обвинения на Вашингтон, че Пекин се опитва „да си гарантира собствени източници на петрол”, сякаш цялата американска външна политика не се занимаваше със същото през последния, поне половин, век. Но, както подчертахме и по-горе, нито една от африканските петролни държави не се намира в центъра на новия сблъсък между САЩ и Пекин на континента повече, отколкото Судан, част от който е и Дарфур.

Суданската карта в голямата петролна игра

Китайската национална петролна компания ( CNPC ) е най-големия чуждестранен инвеститор в Судан с 5 млрд. долара, вложени в разработването на неговите петролни находища. От 1999 насам, Китай е вложил в Судан, най-малко, 15 млрд. долара. Китайците контролират 50% от нефтопреработвателния завод в Хартум (другите 50% се държат от правителството). Повечето петролни находища се намират в южната част на страната, недалеч от зоната на продължителна гражданска война, която частично (и, разбира се, скрито) се финансира от американското правителство за да „отцепи” Юга от Севера, ориентиран към „ислямски Хартум”.

Междувременно, CNCP изгради петролопровод от своите концесионни блокове 1,2 и 4 в Южен Судан към новия терминал в Порт Судан, на Червено море, където петролът се товари на танкери и заминава за Китай. Днес 8% от целия необходим на китайците петрол идва от Южен Судан (те внасят между 65% и 80% от добиваните ежедневно 500 хил. барела судански петрол). През миналата година Судан беше четвъртия най-голям доставчик на вносен петрол в Китай. През 2006 Китай надмина Япония, превръщайки се във втория вносител на петрол в света след САЩ, внасяйки ежедневно по 6,5 млн. барела. Имайки предвид, че ежегодното нарастване на търсенето на петрол в Китай е около 30%, тази страна ще надмине САЩ по обем на необходимия и вносен петрол само след няколко години. Именно този факт е движещата сила на китайската външна политика в Африка.

Анализът на петролните концесии в Южен Судан сочи, че китайската CNPC контролира концесионния блок 6, който стига до Дарфур, недалеч от границата с Чад и Централноафриканската република. През април 2005 суданското правителство обяви, че в Южен Дарфур е открито ново петролно находище, което, според някои оценки, ще може да гарантира по 500 хил. барела дневно. Кой знае защо обаче, повечето световни медии, предпочетоха да не съобщават за това.

Геноцидът като повод за милитаризиране на петролните находища в Судан

Макар всички анализатори да признават, че в Дарфур се осъществяват масови насилствени преселвания на хора, както и че през последните няколко години там са загинали десетки хиляди души (някои споменават цифрата 300 хиляди), само Вашингтон и част от американските медии използват по отношение на тази провинция термина „геноцид”. Ако общественото мнение действително бъде убедено, че в Дарфур се осъществява геноцид, това би дало възможност за намесата на НАТО (т.е. на САЩ) в Судан, както и за смяната на управляващия там режим.

Така, през ноември миналата година, помощник държавният секретар на САЩ Елън Съуърбрей, която ръководи Бюрото по въпросите на народонаселението, бежанците и миграцията, заяви в интервю за USINFO , че „продължаващият геноцид в суданската провинция Дарфур е грубо нарушение на човешките права и е сред основните международни проблеми, пораждащи загриженост у САЩ”.

Администрацията на Буш настоява, че от 2003 насам в Дарфур се извършва именно геноцид. От друга страна, комисията на ООН, ръководена от италианския съдия Антонио Касезе, заяви през 2004, че макар в провинцията да са налице груби нарушения на човешките права, там все още не може да се говори за геноцид. САЩ обаче смятат, че става въпрос за „военни престъпления” чиито автори трябва да бъдат съдени.

Търговците на смърт

Чрез своите фактически съюзници в Чад и някои други съседни държави, Съединените щати обучиха и въоръжиха Суданската народно-освободителна армия ( SFLA ), която, до смъртта му през юли 2005, се ръководеше от Джон Гаранг – самият той също преминал през Центъра за обучение на американските специални части във Форт Бенинг, Джорджия.Доставяйки оръжие, първоначално в Южен и Югоизточен Судан, а след откриването на петролните залежи в Дарфур – и в този район, Вашингтон, на практика, се включи в разпалването на един конфликт, довел до гибелта на десетки хиляди души, а други няколко милиона бяха принудени да напуснат домовете си. Еритрея осигурява убежище и подкрепя SFLA , обединяваща опозиционната групировка NDA , т.нар. „Източен фронт” и дарфурските бунтовници.

В района на Дарфур има две основни въстанически групировки, които се сражават срещу частите на централното правителство на президента Омар ал-Башир – това са „Справедливост за равенство” ( JEM ) и далеч по-влиятелната „Армия за освобождение на Судан” ( SLA ) . През февруари 2003 SLA атакува позициите на правителствените части в Дарфур, а генералният секретар на организацията Мини Арко Минауи обвини властите в Хартум, че игнорират проблемите на провинцията и призова за въоръжена борба срещу тях. Според него, „целта на SLA e създаването на единен демократичен Судан” (което означава, смяна на режима в страната).

През февруари 2006 американският Сенат прие резолюция, с която помоли НАТО да изпрати свои войски в Дарфур, като усили умиротворителните части на ООН. Месец по-късно, президентът Буш също призова за допълнителни сили на НАТО в Дарфур. И така, каква все пак е причината – геноцидът или петролът?

Както е известно Пентагонът подготвя в САЩ военнослужещи и офицери от различни африкански страни (както и от Латинска Америка). В рамките на американската Програма за международно военно образование и подготовка ( IMET ) бяха обучавани офицери от Чад, Етиопия, Еритрея, Камерун и Централноафриканската република, т.е. от почти всички страни, с които граничи Судан. По-голямата част от оръжието, използвано за „геноцида” в Дарфур, както и в Южен Судан, беше доставено там от различни частни оръжейни фирми, като онази, която се ръководи от Виктор Боут (според някои западни медии, бивш служител на КГБ, преминал на американска служба). През последните години името на Боут нееднократно се споменаваше във връзка с оръжейни сделки в Африка. Но въпреки, че официално е обявен за издирване от Интерпол по обвинение за пране на пари, американските специални служби предпочетоха да не разследват дейността му в Тексас и Флорида.

През последните няколко години помощта на САЩ за развитието на всички африкански страни на юг от Сахара беше ограничена, докато в същото време американската военна помощ продължи да нараства. Очевидната причина за това е петролът и битката за контрол на стратегическите суровини в региона. Териториите на Южен Судан, от Горен Нил до границата с Чад, са изключително богати с петролни залежи и Вашингтон беше наясно с това, далеч преди да го разбере дори суданското правителство.

Петролният проект на Chevron от 1974

Най-големите американски петролни компании знаеха за петролните находища в Судан от началото на 70-те години на миналия век. През 1979 суданският диктатор Джаафар Нимейри реши да скъса с Москва и покани Chevron да търси и добива петрол в страната. Това се оказа фатална грешка. Казват, че тогавашният представител на САЩ в ООН Джордж Буш-старши, лично е запознал Нимейри със спътниковите фотографии, показващи наличието на петрол в Судан. Нимейри, разбира се, се хвана на въдицата, а последица от това станаха няколкото петролни войни в страната и около нея.

Компанията Chevron откри големи залежи от петрол в южните райони на Судан, изразходвайки за проучванията около 1,2 млрд. долара. Именно това нейно откритие провокира т.нар. Втора гражданска война в Судан през 1983. Екипът на Chevron се превърна в обект на непрекъснати нападения и убийства и бе принуден да прекрати реализацията на проекта през 1984. Осем години по-късно (т.е. през 1992) компанията продаде петролните си концесии в Судан, а след още седем години Китай пристъпи към разработването на изоставените от Chevron находища и постигна там много сериозни резултати. В същото време обаче, Chevron продължава да присъства в региона, в непосредствена близост до метежния Дарфур.

Петролната геополитика в Чад

Днес Chevron , бивш служител на която е сегашният държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс (член на Съвета на директорите), се е окопала в съседен Чад, заедно с друг американски петролен гигант – ExxonMobil . Наскоро двете завършиха изграждането на петролопровод (с пропусквателна способност 160 хил. барела дневно), който започва от Доба, в Централен Чад, заобикаля Дарфур, минава през Камерун и стига да Кирби, на Атлантическия океан. Проектът се оценява на 3,7 млрд. долара, а петролът е предназначен за нефтопреработвателните заводи на САЩ.

За да постигнат това, Chevron и ExxonMobil трябваше да получат съгласието на „пожизнения президент” на Чад Идрис Деби - корумпиран диктатор, често обвиняван, че снабдява дарфурските бунтовници с американско оръжие. Деби се присъедини към лансираната от Вашингтон т.нар. Пансахелска инициатива (Сахел се нарича зоната между Сахара, на север, и по-плодородния район на Юг – б.р.) , която позволи в района да се прехвърлят няколкостотин елитни американски командоси, които трябваше да помогнат на местните армии в борбата им срещу контрабандата на оръжие и наркотици и „международния тероризъм”. В тази връзка, да не забравяме, че повечето племена в Дарфур изповядват исляма.

С военната подкрепа на САЩ, през 2004, президентът Деби стартира първия етап от разпалването на конфликта в Дарфур, използвайки за целта бойци от собствената си елитна президентска гвардия, родени в суданската провинция и предоставяйки както хора, така и транспортни средства, оръжия и дори зенитни оръдия на дарфурските бунтовници, сражаващи се с правителствените части в Югозападен Судан. Именно тези действия на президента на Чад провокираха спиралата на насилие в Дарфур. Властите в Хартум, разбира се, реагираха, точно както се очакваше, и трагедията в провинцията стана факт.

Днес финансираните от САЩ неправителствени организации, както и самото американско правителство, се опитват да използват недоказания геноцид в Дарфур за да наложат навлизането на части на ООН и НАТО в петролните райони в областта, както и в Южен Судан. Тоест, в основата на всичко отново е петролът. Неслучайно и кампанията срещу извършващият се в Дафур „геноцид” стартира именно през 2003, т.е. когато започна да функционира петролопроводът Чад-Камерун. Сега САЩ разполагат със собствена база в Чад, откъдето могат да „усвоят” впоследствие находищата в Дарфур, включително новите, открити и разработвани от китайците, петролни залежи. В чисто геополитически план, Дарфур представлява стратегически важна зона, свързваща Чад, Централноафриканската република, Египет и Либия.

Днес военно-стратегическите цели на САЩ в Дарфур и в района на Африканския рог, като цяло, се гарантират с подкрепата на Вашингтон и НАТО за частите на Африканския съюз в суданската провинция. НАТО осигурява наземната и въздушна подкрепа за войските на съюза, които официално се смятат за „неутрални” и „умиротворителни”. Всъщност, днес Судан воюва на три фронта, като във всяка съседна държава е налице сериозно американско военно присъствие и се осъществяват американски военни програми. Впрочем, войната в Судан включва и тайните операции на САЩ, както и подготовката от американски инструктори на „въстаническите” групировки, проникващи в Дарфур от Южен Судан, Чад, Уганда и Етиопия.

Китай също се ориентира към Чад

Изграждането на финансирания от САЩ и Световната банка петролопровод от Чад към камерунското крайбрежие беше замислено като част от далеч по-амбициозен американски план за поставяне под контрол на петролните ресурси в Централна Африка от Судан до целия Гвинейски залив.

Междувременно обаче, доскорошният верен съюзник на Вашингтон – пожизненият президент на Чад Идрис Деби все по-често демонстрира недоволство от недостатъчния, според самия него, дял от петролните печалби, контролирани от американците. Когато, в началото на 2006, той и парламентът на Чад решиха да бъдат увеличени данъците върху приходите от петрола за да се финансират военните операции и се укрепи националната армия, тогавашният президент на Световната банка Пол Уолфовиц (един от „архитектите” на иракската война) нареди да бъде прекрането отпускането на заеми за Чад. В отговор, през август 2006, след като за пореден път беше преизбран, президентът Деби нареди създаването на национална петролна компания на Чад ( SHT ) и дори заплаши, че може да изгони Chevron и малайзийската Petronas за неплащане на данъци и поиска 60%-ов дял от чадския петролопровод. В края на краищата, с двете компания все пак бе постигнато споразумение, но за американците стана ясно, че в Чад също духа „вятъра на промяната”. Идрис Деби се сблъсква с набиращата сили вътрешна опозиция, начело с т.нар. „Обединен фронт за промени” ( FUC ), който според официалните власти тайно се финансира от Судан. Впрочем, истината е, че FUC действително беше основан в Дарфур, което само потвърждава факта, че този регион е обект на изключително сериозни интереси.

И тъкмо в тази нестабилна ситуация, китайците се появиха в Чад, при това „с куфари пълни с пари”. В края на януари 2006 президентът на Китай Ху Цзинтао посети Судан и Камерун в рамките на африканската си визита (през цялата 2006 различни китайски лидери посетиха 48 африкански държави). През август 2006 в Пекин пристигна министърът на външните работи на Чад Алами, който обсъди с домакините си възстановяването на прекъснатите през 1997 дипломатически отношения между двете страни. Междувременно, Китай вече внася петрол от Чад (също както и от Судан). Количествата засега не са големи, но практиката сочи, че след като веднъж Пекин е поел по този път, нещата бързо могат да се променят.

През април 2006 външният министър на Чад обяви, че преговорите с Китай за увеличаване на китайското участие в разработването на петролните находища в страната са „приключили успешно”. Според него, условията, предложени от Пекин за участието му в развитието на петролната индустрия на Чад, гарантират „едно далеч по-равноправно партньорство, в сравнения с опита, който имаме с други страни”.

По ирония на съдбата, китайското икономическо присъствие в Чад може да се окаже по-ефективно за намаляване на напрежението и ограничаване на бойните действия и масовите етнически чистки в Дарфур, отколкото присъствието в тази суданска провинция на частите на Африканския съюз или на ООН. Истината обаче е, че това не отговоря на интересите на определени кръгове във Вашингтон или в ръководството на Chevron , защото би ги лишило от петрола, който се добива там.

Чад и Дарфур са само част от мащабните усилия на Китай да си гарантира достатъчно „източници на петрол” на територията на Африка. Именно петролът е определящият фактор и в африканската геополитика на САЩ. Тъкмо това обяснява и появата на новата американска военна база в Сан-Томе и Принсипи, на 124 мили от бреговете на Гвинейския залив, откъдето могат да се контролират петролните находища в залива от Ангола на юг, до Конго, Габон, Екваториална Гвинея, Камерун и Нигерия, на север. В същата зона, впрочем, напоследък се концентрира и основната китайска дипломатическа и инвестиционна активност.

„Петролът на Западна Африка е от национален стратегически интерес за САЩ” – отбеляза още през 2002 помощникът на американския държавния секретар за Африка Уолтър Канщайнър. В този смисъл, Дарфур и Чад са илюстрация за осъществяваната от САЩ и в Ирак глобална геополитическа стратегия, целяща контрола над основните находища на енергоносители на планетата. Китай обаче, открито оспорва този контрол, особено в Африка. Това пък провокирата новата „петролна студена война” между Вашингтон и Пекин, на която сме свидетели в момента.

* Авторът е известен американски икономист, политически анализатор и геополитик. Автор е на няколко книги, най-известна от които е „Столетие на войни: англоамериканската петролна политика и новият световен ред”. В момента живее в Германия.

{rt}

Насилственото завземане на властта в Газа от ислямисткото движение Хамас беше характеризирано от редица арабски лидери (включително от палестинския президент Махмуд Абас и египетския държавен глава Хосни Мубарак) като „военен преврат”. Подобно твърдение е вярно, но само отчасти. Разбира се, не може да се отрича, че между 11 и 15 юни 2007 бойците на Хамас със сила завзеха редица ключови обекти, принадлежащи на политическите и военни структури на Палестинската национална автономия, обявявайки, че властта на „марионетките на Абас” е свалена. „Хамас постигна това, което искаше само за четири дни, а уж могъщата Фатах се оказа съвършено куха структура. Властта се търкаляше в краката на ислямистите и те просто си я взеха” – констатира, не без основание, един от чуждестранните наблюдатели (1) , намиращи се в Газа по време на сраженията. Този път никой не посмя да се намеси в поредния междуособен сблъсък на палестинските територии – на втория ден от боевете дори египтяните, които поддържат свое посолство в Газа (сега то е прехвърлено в Рамала, на Западния бряг) и които първоначално се опитваха да посредничат за поредно прекратяване на огъня, заявиха, че „вече нищо не може да се направи”. В същото време трудно може да се спори с принадлежащия към радикалната израелска левица анализатор Давид Рубинщейн, според който: „Хамас се опита да вземе със сила онова, което според неговите лидери му принадлежеше” (2) . Действително, по време на провелите се в края на януари 2006 избори за Палестинския законодателен съвет, в петте избирателни района на Газа бяха избрани общо 24 депутати, от които 15 (62,5%) представляваха движението Хамас. Тоест, мнозинството от населението на сектора Газа подкрепящи и продължава да подкрепя ислямистите, затова едва ли можем да определяме трагичните събития там, просто като „преврат”.

Всъщност, след събитията в Газа се промени самата ос на противопоставяне – конфликтът, който досега се разглеждаше като междунационален (т.е. между еврейската държава и палестинските араби), се трансформира в предимно междуконфесионален (т.е. между радикалните ислямисти и всички останали). Каквото и да се говори за вече покойния Ясер Арафат, за Фатах и ООП, както и за участието им в терористични действия, очевидно е, че те никога не са възприемали борбата си като част от световния джихад срещу неверниците. За съжаление, по редица причини, така и не можа да бъде постигнато политическо споразумение за окончателното разрешаване на конфликта между Израел и палестинците, в периода, когато в Палестина доминираше Фатах. Частично, вината за това пада и върху покойния Арафат, който в критичния момент на преговорите, през лятото на 2000, не съумя да трансформира мисленето си от военната епоха към това от ерата на мирно съвместно съществуване с евреите. Всъщност, ако хвърлим поглед назад, не може да не признаем, че периодът между смъртта на Арафат (ноември 2004) и спечелването на изборите за Законодателен съвет на Палестинската национална автономия от Хамас (януари 2006) беше най-благоприятния за постигането на мирно решение, но тази възможност отново бе проиграна. Прагматичният Махмуд Абас (известен още и като Абу Мазен), който навремето склони Арафат да се включи в процеса от Осло, по мнението на мнозина, искрено се стремеше към постигане на мирно споразумение с Израел и не се опитваше да води двойна игра (нещо характерно за предшественика му). Но вместо да постигне някакъв реален прогрес в преговорите с лидера на ООП Абас, или пък с йорданския крал Абдула ІІ (в края на краищата, до юни 1967, територията на Западния бряг беше част от Йордания), израелското правителство предпочете да се ориентира към модела на „едностранното разграничаване”, което (както можеше да се очаква) не доведе до реално „разграничаване”, а само допълнително укрепи позициите на Хамас, която, не без основание, обяви „прогонването на ционистките сили” от Газа и Северна Самария за своя заслуга и под този лозунг спечели изборите. За разлика от предимно светската Фатах, Хамас е силно религиозна организация, която, на практика, е част от „Мюсюлманските братя” – международно движение, стремящо се към създаването на еднна глобална ислямска държава. За него Палестина е само малка частица от т.нар. Дар ал-Ислям (т.е. „Домът на Исляма”), който рано или късно ще победи Дар ал-Кафр (т.е. „Домът на неверниците”) и ще обедини човечеството по знамето си. Хамас претендира за Палестина, която да обхваща всичките 27 хил. кв. км на някогашната британска мандатна територия, а не петте хил. кв. км. на сектора Газа и Западния бряг, които беше склонен да приеме Фатах. Освен това Хамас се бори за ислямска Палестина, в която няма да има закони, подобни на западните, а всичко ще бъде подчинено на Шариата. При наличието на подобен подход се променят всички параметри на палестинско-израелското военно и политическо противопоставяне.

Освен това, превръщането на сектора Газа в радикална ислямистка квазидържава, смисълът на чието съществуване е въоръжената борба (при това не само срещу Израел, но и срещу ценностите на модернизацията, като такива) таи огромна опасност за целия регион. Според египетския външен министър Ахмед Абдул Гейт, зад опита за създаването в сектора Газа на ислямска държава (която той нарича „Хамастан”) стои Иран. Той заяви, че: „Газа се намира на един хвърлей от нас и всичко, което се случва там днес, ни заплашва пряко”. Имайки предвид, колко сложна е борбата, която води против ислямистите сегашното египетско ръководство, начело с Хосни Мубарак, не може да има съмнение, че случилото се в сектора Газа (който, освен с Израел, граничи само с Египет) силно тревожи египтяните.

В същото време, за 77-милионното население на Египет, чиято площ (1001450 км. км) е 2700 пъти по-голяма от тази на сектора Газа, ислямистката заплаха, която представляват палестинските радикали, не може да постави под въпрос вътрешната стабилност на политическия режим в страната – просто силите са много неравни. Най-голямата опасност, в случая, е възможен опит на Хамас да повтори успешния си „блицкриг” и на Западния бряг. Че ислямистите се стремят именно към това, потвърди външният министър в правителството на Исмаил Хания – Махмуд ас-Захар. Според него: „Ние (т.е. Хамас –б.а.) възнамеряваме да приключим окончателно с управлението на шпионите и колаборационистите от Фатах” (3) . „На Западния бряг ще използваме бомби и заредени с взрив автомобили – заяви той – както и всички други средства, които преди използвахме в борбата с Израел” (4) . Ако този сценарий действително се реализира, ще рухне цялата система на религиозни задръжки и противотежести: появата на ислямистки анклав на Западния бряг ще представлява смъртна заплаха както за Израел, така и за управлението на Хашемитската династия в Йордания. Затова основната задача на всички ангажирани в близкоизточните процеси страни, които смятат радикалния ислямизъм за заплаха, е да не допуснат възникналата в Газа квази-държава „Хамастан” да погълне и Западния бряг и тази задача не е никак лесна.

Следва да отбележим, че от социално-икономическа и демографска гледна точка, Газа и Западният бряг значително се различават. Макар да липсват точни демографски данни за населението на палестинските територии, ако ползваме данните, с които разполага американската администрация (5) , ще видим, че плътността на населението в Газа е 9,5 пъти по-висока от тази на Западния бряг (1,482 млн. араби на площ от 360 км. км, т.е. по 4117 души на кв. км, в Газа и 2,536 млн. араби на площ от 5860 кв. км, т.е.по 433 души на кв. км, на Западния бряг, включително в Източен Йерусалим). Въпреки че раждаемостта на Западния бряг (средно по 4,17 деца на една жена) значително надминава тази в Израел (2,54) и Йордания (2,71) тя е доста по-ниска от раждаемостта в Газа (5,64). В резултат от това на всеки сто хиляди души от населението, в Газа се раждат повече деца (3890), отколкото в Израел и Йордания, взети заедно (1771 – Израел и 2069 - в Йордания). При това, напук на утвърдилите се представи за Газа и благодарение на усилията на структурите на ООН в сектора, там се наблюдава сравнително висока средна продължителност на живот (72 години, имайки предвид, че на Западния бряг тя е 73 години, а в Израел – 79 години), вследствие на което темповете на годишния прираст на населението са много високи (3,68%, срещу 2,98% на Западния бряг и 1,15% в Израел). Ако на Западния бряг живеят около 190 хил. християни, които са около 10% от арабското население на тази територия, в Газа почти няма християни (те са под 1%). Годишният доход на глава от населението в Газа е само 600(!) долара, т.е. почти два пъти по-малко отколкото на Западния бряг (1100), осем пъти по-малко, отколкото в Йордания (4800) и 37 пъти по-малко, отколкото в Израел (22200). Поради това се смята, че 81% от населението на сектора живее под чертата на бедността, срещу 46% на Западния бряг и 30% - в Йордания.

Двете палестински територии се различават и от политико-историческа гледна точка: така, докато Западният бряг някога беше част от Йордания и повечето му жители имаха йорданско гражданство, секторът Газа се контролираше (но не бе анексиран) от Египет, поради което жителите му нямаха никакво гражданство – нито египетско, нито каквото и да било друго (в началото на т.нар. Шестдневна война, през 1967, в бежанските лагери живееха 170 хил. от всичко 350-те хил. жители на сектора) (6) . А да не забравяме и, че всички еврейски заселници бяха евакуирани от Газа през 2005, докато на Западния бряг живеят над четвърт милион еврейски заселници (без да броим жителите на новите еврейски квартали на Източен Йерусалим), като броят им продължава да расте.

Въпросът, доколко е възможен и перспективен политическият процес с участието на Хамас, остава открит. Сред израелските експерти в сферата на сигурността отдавна се спори за необходимостта от нови подходи в отношенията с Хамас. Така, известният анализатор Марк Хелер, в статията си, побликувана в италианския вестник “ La Repubblica ” отбелязва, че: „Последица от желанието на Хамас да укрепи властта си в Газа може да стане по-сдържаната му позиция спрямо Израел”. Трудно е да се каже, дали това е точно така, но не може да се изключва и, че събитията ще се развият именно по този сценарий. От друга страна, кореспондентката на германския “ Frankfurter Rundschau ” Ирма Гюнтер е права, че „чисто технически, няма как да бъдат избегнати контактите с режима на Хамас. Прагматичната политика, съобразена с насъщните потребности на населението на Газа, по-скоро ще укрепи позициите на прагматиците, а не на радикалите. Черно-белите кфалификации няма да помогнат и онзи, който се стреми да открие нови възможности за действие, трябва да се съобразява с всички отенъци на сивото...”. Впрочем, следващият извод на Гюнтер също изглежда справедлив: „Във Фатах също далеч не всички са „ангели”. Да не забравяме, че част от тази организация са и войнствените „Бригади на мъчениците от Ал-Акса”, които са свързани с Фатах, но не уважават особено Махмуд Абас. В такива градове, като Шем или Дженин, също не бива да се подценява влиянието на Хамас”. Тук следва да напомним, че до окупирането на Газа и Западния бряг от израелската армия през 1967, между тези два района, на практика, нямаше никакви връзки. Така, в Газа учениците учеха по египетски учебници, а на Западния бряг – по йордански. При това, докато Египет не обръщаше никакво внимание на сектора Газа, покойният йордански крал Хюсеин полагаше сериозни усилия за развитието на икономическата инфраструктура на Западния бряг. Докато палестинците от Западния бряг се намираха на половин час път от йорданската столица Аман и запазваха връзките си с останалия арабски свят, населението на Газа беше откъснато от египетската столица от 450 километра пустиня и, следователно, отрязано от останалия свят.

Толкова драматични различия в политическата история, етноконфесионалната и социално-икономическата структура, както и в нивото на модернизация, са обективни предпоставки, които могат да се окажат сериозно препятствие пред евентуалното осъществяване на втори етап на „блицкрига” на Хамас, този път на Западния бряг. В същото време е очевидно, че каквито и да са размерите на планираната чуждестранна помощ за администрацията на Махмуд Абас (става дума за стотици милиони долари) (7) , по-важното е срещу сплотените, добре обучени и дисциплинирани бойци на Хамас да се изправят не само деморализираните остатъци от палестинските силови структури. Тук ще припомня, че собствената ми прогноза, направена преди две и половина години, че „след смъртта на Ясер Арафат Газа и Западният бряг ще се превърнат в два обособени анклава, като всеки ще бъде управляван от собствено политическо ръководство” (8) , се сбъдна едно към едно, също както и тази за победата на ислямистите на демократичните избори в Палестинската национална автономия. В тази връзка ми се струва необходимо да се върнем към една, лансирана и преди, идея, а именно – Йордания да бъде привлечена към процеса на палестинско-израелското урегулиране и „разделяне”, като съвсем сериозно се анализира възможността за създаването, в обозримо бъдеще, на палестинско-йорданска федерация. Без подкрепата и активното участие на Йордания, Махмуд Абас няма никакви реални шансове да постигне успех в сблъсъка си с ислямистите, а – от друга страна, този сблъсък може и трябва да стане основният „циментиращ” фактор за изграждането на нов модел за регионална сигурност (9) .

Историята на близкоизточния регион показва, че възможността за постигане на мирно решение може да се реализира, само ако между враждуващите страни се очертае достатъчно ясна гранична линия. Когато бъде прокарана подобна линия, шансовете за запазване на мира стават сравнително големи, въпреки възможните пертурбации – защото, какво ли не случи в региона от 1979 насам (включително двете ливанско-израелски войни, двете палестински „интифади”, двете войни в Персийския залив и т.н.), но мирният договор между Израел и Египет продължава да действа. Същото може да се каже и за този между Израел и Йордания, официално подписан през 1994.

Разбира се, ситуацията в палестинско-израелските отношения е много по-проблематична: прокарването на граница между арабското и еврейското население в контролираните от Израел територии е пректически невъзможно, имайки предвид наличието на четвърт милион еврейски заселници на Западния бряг и още толкова – в новите райони на Източен Йерусалим, както и на над 1,25 млн. араби на суверенната територия на Държавата Израел, т.е. в пределите на „зелената линия”. Но дори, ако по един или друг начин, бъде пракарана някаква гранична линия, като за целта се използват картите, разработени в рамките на „Женевската инициатива” от 2003, или пък се реализира идеята на Авигдор Либерман за „обмен на територии”, фундаменталният проблем ще си остане нерешен, защото националните идеи на евреите и на палестинските араби толкова си приличат, че разделелянето им е невъзможно, по принцип.

На първо място, централна и за двата народа е идеята за „завръщането”, при това за завръщане на една и съща територия: както за палестинските бежанци от 1948 и 1967 и техните потомци, така и за потомците на евреите, принудени да се скитат по света през последните две хилядолетия. Неслучайно сред първите юридически актове на суверенната Държава Израел, приети като антитеза на ограниченията, наложени по време на британския мандат, е Законът за завръщането, а – от друга стран, именно дискусиите за „правото на завръщане” на палестинците от диаспората, се оказаха ключовият момент, предопределил провала на палестинско-израелските преговори от края на 2000 и началото на 2001. Тоест, идеята за „завръщането” е обща и за двата народа, но е очевидно, че тя не може да се реализира напълно и за палестинските араби, и за евреите върху една и съща (при това твърде ограничена) територия. Затова, практически никой в Израел (включително радикалните левичари) не е готов да признае „правота на завръщане” на палестинците от диаспората.

На второ място, в центъра на националните епоси и на евреите, и на палестинските араби се намира Йерусалим – който отново е един за двата народа. Проучванията, проведени преди няколко години, ясно показаха, че абсолютното мназинство анкетирани (както евреи, така и араби от Западния бряг и Газа) поставят проблема за Йерусалим на първо място по сложност сред въпросите, които се обсъждат в рамките на преговорите за окончателното разлешаване на конфликта. При това, макар че както за евреите, така и за палестинците, различните райони и светини на Йерусалим да представляват различна ценност, и двете страни претендират да контролират светините на Стария град. Само че Старият град е разположен на малко парче земя и разделянето му, на практика, може да се окаже неосъществимо – така например, за да може Западната стена да остане в Израел, а джамията Ал-Акса да премине към палестинците, трябва да бъде разделен на две един малък хълм (т.нар. Храмов хълм), като отделните му части преминат под контрола на две различни държави! Тоест, и в това отношение не се очертава възможност за постигане на взаимно приемлив компромис.

Осъзнаването, че е фактически невъзможно да се формулират взаимноприемливи параметри на палестинско-израелския компромис, се превръща в много сериозен аргумент за постигането на споразумение между Израел и Йордания, при което палестинският въпрос да бъде, така или иначе, разрешен в рамките на Хашемитското кралство. Днес „критичният момент” в развитието на ситуацията вече е налице и по-нататъшното отлагане на решението става невъзможно. В това отношение е много показателно, че водачът на дясната израелска опозиция – председателят на Ликуд Бенямин Нетаняху, който доскоро споделяше принципа, че „и двата бряга на река Йордан – и източния, и западния са наши” (10) , сега се обявява за максимално усилване ролята на Йордания и дори за навлизане на йорданската армия на Западния бряг. Така, по време на разговора си с израелски журналисти, провел се във Вашингтон, на 21 юни, Нетяняху предложи на Западния бряг да навлязат значителни йордански сили за да възстановят и поддържат реда там, тъй като „не можем да разчитаме само на Абу Мазен – той отчаяно се нуждае от външна подкрепа” (11) . В интервюто си за CNN , Бенямин Нетаняху подчерта необходимостта „палестинският проблем да се решава в регионален мащаб, което пък изисква намесата на Египет в сектора Газа, докато на Израел ще се наложи да търси помощта на Йордания на Западния бряг”. Според него: „Палестинското общество бездейства. От една страна, в него командват ислямските екстремисти, ползващи се с подкрепата на Иран, а от друга – в местната власт присъстват умерени кръгове, но тя е много слаба. Трябва да укрепваме позициите на умерените сили с помощта на съседните държави и въпреки, че това все още не се случва, то скоро ще стане факт. Днес е особено необходимо да се изолира Хамас, още повече, че умерените палестински сили вече могат да заявят открито, че радикалният ислям е наш общ враг” (12) .

Независимо от персоналния състав на формираното от Махмуд Абас ново правителство, начело със Салам Фаяд, и независимо от намеренията на новоназначените министри, изглежда крайно съмнително, че един политик, за когото преди по-малко от година и половина, на парламентарните избори, гласуваха само 2,4% от избирателите, ще може успешно да се противопостави на ислямистите (ще припомня, че Салам Фаяд водеше списъците на обединението «Третият път», призоваващо за мирно споразумение с Израел, ако еврейската държава склони да се изтегли отвъд т.нар. «зелена линия»). Тъкмо поради това е необходимо максимално бързо да се преразгледа парадигмата на отношението към идеята за независима палестинска държава. Лансираният от американския президент Буш, преди пет години (през юни 2002), план за «мирно съвместно съществуване на две държави за двата народа» (т.е. за евреите и палестинците) се оказа безперспективен, тъй като радикално ислямистката палестинска държава (ако такава все пак бъде създадена) няма да съществува мирно и съвместно не само с Израел, но и с останалите държави от региона. Необходимо е да бъдат поставени основите на нов подход, да се преформатира системата на отношения между евреи и палестинци от билатерална в общо регионална, в която те да се разглеждат като част от комплексния механизъм за гарантиране на регионалната стабилност и сигурност. Израел трябва да е готов да предприеме далеч отиващи стъпки, които да позволят на Йордания отново да поеме традиционната си водеща роля в палестинския въпрос.

Да не забравяме, че обединението на палестинските араби от Западния и Източния бряг на река Йордан в рамките на единната държава Трансйордания, се предвижда още в лансираните през 1937 препоръки на британската Кралска комисия, начело с лорд Пил. През 1949-1967 целият Западен бряг беше част от Йорданското Хашемитско кралство, а през следващите 21 години йорданския крал Хюсеин се бореше за връщането на Западния бряг под негов суверенитет. Останалото нереализирано (за съжаление) споразумение между покойния крал Хюсеин и тогавашния израелски външен министър Шимон Перес, от 11 април 1987, включваше постановката, че «палестинският въпрос ще се обсъжда на на срещата на йорданската, палестинската и израелската делегации», като «палестинските представители бъдат включени в йорданско-палестинската делегация» (13) . Дори и след като, на 7 август 1988, т.е. осем месеца след началото на «интифадата», крал Хюсеин официално се отказа от тези територии в полза на ООП, «йорданският вариант» продължаваше да стои на дневен ред. Така, на Мадридската мирна конференция, през декември 1991, палестинската група беше част от обединената палестинско-йорданска делегация, водена от министър-председателя на Йордания Ал-Маджали. Всъщност, създаването на т.нар. «Хамастан» в Газа се оказа финалния акорд на продължилия 15 години «експеримент от Осло», в чиито рамки палестинският проблем се разглеждаше като самостоятелен, т.е. извън контекста на двустранните израелско-йордански отношения. Все още има надежда, че евентуалното връщане към предишната парадигма, при условие, че Израел е готов да се противопостави достатъчно твърдо на екстремизма сред палестинците (по същия начин, по който го правеше и покойният крал Хюсеин в началото на 70-те години), ще може да предотврати поглъщането на Западния бряг от «Хамастан». Фактът, че дори водачът на дясната опозиция в Израел демонстрира готовност да подкрепи разполагането на йордански войски на Западния бряг, позволява да се разчита, че ориентацията към подобно решение няма да провокира разцепление в израелското общество (както се случи по време на т.нар. «процес от Осло», през 1993-1995, както и в навечерието и по време на т.нар. «разграничаване», през лятото на 2005). Да се надяваме, че подобен компромис би бил приемлив и за обкръжението на Махмуд Абас. Още повече, че лесно можем да открием и подходящ исторически прецедент: така, спасявайки се от екстремистки настроеното обкръжение на йерусалимския мюфтия Ел-Хусейни, бившият кмет на Йерусалим Нашашиби се заклева във вярност на йорданския крал Абдула и става (вече след войната от 1948) генерал-губернатор на Западния бряг и член на йорданското правителство, отговарящ за светите места в Йерусалим. Тоест, не би трябвало да има, кой знае какви проблеми при намирането на подходящи длъжности в йорданското правителство за Махмуд Абас и Салам Фаяд. Под зищатата на крал Абдула ІІ и неговите войски, умерените палестински лидери ще могат да спасят народа си от натрапваната му от Хамас радикална ислямизация, а пък регионът на Близкия изток няма да бъде въвлечен в нова война, която би била неизбежна, ако не само Газа, а и Западният бряг, се окажат под контрола на един екстремистки режим, опиращ се на взривоопасното съчетания между социален популизъм, религиозен фундаментализъм и откровен тероризъм.

Бележки:

1. Евгений Сандро. Смерть в Газе // «Московские новости», 22 юни 2007

2. Интервюто с Дани Рубинщайн се цитира в статията на Стивън Ерлангер «Хамас взема цялата власт в Сектора Газа», «The New York Times», 14 юни 2007

3. Стивън Ерлангер, «Водачът на Хамас предупреждава за опасните за Фатах», « The New York Times », 21 юни 2007

4. «Хамас обещава да взриви Западния бряг на река Йордан», Информационного агентства «Курсор», 23 юни 2007, вж.

http://cursorinfo.co.il/news/novosti/2007/06/23/zahar.

5. Цитираните социално-икономически и демографски данни са взети от:

Central Intelligence Agency ( USA ), «World Factbook», 2007

6. Алек Эпштейн. Израиль и проблема палестинских беженцев: история и политика, М., Институт Ближнего Востока, 2005, с. 129.

7. Александр Реутов, «На Западный берег Иордана хлынут финансовые потоки», «Коммерсантъ», 19 юни 2007

8. Алек Эпштейн. «Что ждет Палестинскую администрацию? Израиль и наследники Я.Арафата», «Еврейские новости» (Москва), 18 ноември 2004, с. 8.

9. Алек Эпштейн. Почему провалилась «Дорожная карта»? — М.: Институт Ближнего Востока, 2006, с. 98.

10. Стих от химна на движението «Бейтар», написан от Владимир Жаботински. На Жаботински е кръстена централата на партията Ликуд, ръководена от Бенямин Нетаняху.

11. "Netanyahu: Deploy Jordanian troops in West Bank ", Ynet, 21.06.07 ,

12. Ibid.

13. Тук се цитират параграфи 3.3 и 3.4 от т.нар. Лондонско споразумение, вж. Harvey Sicherman. Palestinian Autonomy, Self-Government, and Peace // The Washington Institute for Near East Policy, 1993, с . 162.

* Авторът е преподавател в Отворения университет на Израел

{rt}

Съвременните оценки в геополитическите анализи, засягащи статута и мястото на Русия в света, пряко се влияят от трансформациите в евразийския (постсъветския) регион. Русия, загубила голяма част от функциите си на глобална държава, бе съсредоточена продължително време върху проблемите на вътрешно и регионално ниво. С постепенното излизане от геополитическата „черна дупка”, нейния подем е най-забележим в евразийското пространство, където параметрите и характера на взаимодействие на страните в по-тесни обединения са главен индикатор за укрепващите й позиции. Това е следствие от настъпилите възходящи промени в развитието на страната, отразяващи се пряко на нейното регионално и глобално геополитическо позициониране. Взаимодействието й с Големите пространства на планетата (и особено със САЩ) вече не носи отенъка на отстъпчивост и клиентелизъм, а придобива все по-твърди позиции за защита на националните й интереси. Русия на Путин се отличава същесвено от Русия на Елцин, и в икономическите приоритети, и в геополитическите насоки за развитие. Русия навлезе в състояние на надлом, където съществено намалява негативът от натрупаната постсоциалистическа слабост и, респективно, нараства потенциалът за експорт на външно въздействие. Възраждането на евразийската национална идея, от 20-те години на миналия век, чиято съвременна интерпретация цели определянето на геополитическите й ориентири, е все по-често в полезрението на обществените и научни среди. В нея се търсят пространствено-историческите предпоставки, предопределящи развитието на страната, и обуславящи нейното поведение в периода на геополитическо оздравяване.

От съществено значение за териториалната цялост на самата руска държава бе решаването на проблемите, свързани с набралата скорост регионализация и сепарация, и произтичащите от тях процеси на федерална дезинтеграция. Във вътрешно-регионален аспект, съществувалият заразен източник на сепаратизъм – чеченския проблем, е вече неутрализиран и премина в историята. За стабилизирането на ситуацията в Предкавказието, говори постепенното завръщане на чеченските бежанци и нормализиране процесите на политическата обстановка в Дагестан. В административно-регионален план, формирането през 2002 на седемте федерални окръга значително укрепи политическото единство на многонационалната федерация. Създадената твърда административна система на управление на регионите ангажира регионалната политика с еднакво облагодетелстване на субекти с различен природен и обществено-икономически потенциал. Тяхна главна задача стана провеждането на политически и административни функции по укрепване на руската държавност и упражняване на контрол върху действията на регионалните власти, т. е. те встъпват като ядра на консолидация на политическите процеси (Анохин, 2005).

Русия, в много стопански и социални аспекти, преодоля пика на своя най-голям срив: близо десетилетие, страната отбелязва стабилен икономически ръст (5-7% годишно), постоянно се увеличава притокът на чуждестранни инвестиции, чиито постъпления за последните четири-пет години са на ниво 45-65 млрд. долара годишно и продължават да нарастват. По износ на преки капитали зад граница, за последните десет години (40 млрд. долара), пряко отразили се върху нейните геоикономически позиции, Русия заема първо място сред страните с формиращ се пазар, сред които са Китай, Бразилия, Чили, Мексико и др. С около 15-22%, за последните пет години, нараства обема на външно-търговският й оборот, който през 2002 достигна нивото си от 1990 (153 млрд дол.), а за 2005 надхвърля 370 млрд. долара (Росстат, 2006). Нарушените демографски процеси, чиито показатели са все още проблемни, също бележат позитивна промяна, отчитайки напредъка в икономическото развитие и подобряването на жизнената среда. Макар все още да отразяват негативите на стопанския и политически преход, отрицателните стойности на естествения прираст са с тенденция на намаляване – 5,6 ‰ за 2005, срещу 6,6 ‰ за 2001. Постепенно се повишава и продължителността на живота на населението, особено при мъжете. Значително (около 20 %), в сравнение с края на 90-те, е намаляло количеството на разводите, а повишението на общия брой на браковете за 2005 е с 10% спрямо 2001 (Росстат, 2006).

Икономическия подем и парирането на центробежните тенденции във федерацията, дадоха конкретни резултати в регионалната интеграция на Русия с някои от страните от нейното обкръжение. Неефективните и все по-отслабващи структури на ОНД, като гарант за руското присъствие в постсъветското пространство, се изместват от много по-перспективните регионални формирования на съюзната държава – Русия-Беларус, Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО, създадено на основата на митническия съюз от 1995), обединяващо Русия с Беларус, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и, отскоро, Узбекистан, както и Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), обхващащ страните от ЕврАзИО и Армения. Последното териториално обединение вече представлява организационна структура, извън рамките на ОНД, и цели взаимодействието във външната и военна политика на страните участници, обеспечавайки сигурността и териториалната им цялост (Косов, Торопыгин, 2006). Формираното, през 2003, Единно икономическо пространство (ЕИО) пък е насочено най-вече към приобщаването на Украйна в евразийската зона за икономическо сътрудничество. Неговия статут на регионален субект обаче е все още неясен и се намира в процес на формиране. Чрез участието си в създадената през 2001 Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС), Русия отстоява първостепенна позиция за по-нататъшно укрепване на своите връзки, основно в Евразия. Тя се ръководи от стремежите за увеличаване на влиянието си в ОНД и задълбочаване на геостратегическото партньорство с Китай, като най-верен път за геополитическо израстване. В резултат на огромните геополитически загуби, разбира се, Москва е все още в позицията на отслабен играч в международните процеси, където САЩ са безспорен лидер, а влиянието на Китай и ЕС нараства забележимо. Нова Русия обаче, с целенасочени постъпателни действия се завръща в “близката чужбина”, в която импулсите на реинтеграция отразяват нарастващото й геоикономическо влияние и прокарването на нова геостратегическа линия.

Преориентацията на голяма част от бившите съюзни републики към други центрове на регионално сътрудничество, както и надеждите, свързани с приемането на демокрацията, като път за бързо развитие и повишаване на стандарта на живот, не дадоха желаните резултати. В края на 90-те и началото на новия век, част от тях осъзнаха, че общите проблеми от политико-икономически характер изискват повече общи усилия, не без участието на бившата “метрополия”. Тук, разбира се, трябва да се отбележи, че единствено Беларус, от развитието си в преходния период, не напусна руската орбита на всеобхватно влияние. Унаследените и ненарушени връзки от неотдавнашната междусъюзническа кооперация в СССР, се превърнаха в реална база за нова интеграция с Русия, практически във всички дейности на икономиката, културата и политиката. Обективните предпоставки от двустранното взаимодействие, положиха основите през 1999 на съюзната държава – Русия-Беларус. Споена с повече от 160 съглашения, и притежаваща органи по координация на външната и отбранителна политика на двете страни, тя постави Беларус изцяло в руското геополитическо пространство (Кръстев, 2006). Ресурсната ориентация и ниската самодостатъчност на страните от Централна Азия, и осъществяващият се икономически напредък на Русия, генерираха в региона процес на постепенно обръщане към нея. Първи това направи Казахстан, подписвайки, през 1998, декларация за “Вечна дружба и съюзничество, ориентирани към ХХІ-ви век”. Подобен договор с Русия по-късно подписа и Киргизстан (Жильдов и др., 2003). Процесите на сближение с Русия се активизираха в рамките на създаденият през 1995 Митнически съюз, прерастнал през 2000 в ЕвразИО. Многостранно ориентираното интеграционно сътрудничество на тази най-перспективна регионална организация в пространството на ОНД, съществено повиши стопанското взаимодействие и взаимната инвестиционна привлекателност на страните-членки. С приемането на Узбекистан, през 2005, организацията на Централноазиатското сътрудничество (ЦАС) * премина изцяло в рамките на ЕврАзИО и по-късно преустанови съществуването си, а пък ГУАМ ** изгуби един от най-важните членове в процеса на дистанцирането си от Русия. Явно поражение за американските позиции в Централна Азия стана изтеглянето на военните им бази от Туркмения и Узбекистан, като впоследствие Узбекистан сключи военен договор с Русия, в рамките на ШОС. В Таджикистан, се възтанови войнският контингент на бившата съветска 201-ва мотострелкова дивизия. Повлиян от променящата се ситуация в региона, Киргизстан вероятно ще последва примера на съседите си, по отношение на американското военно присъствие на нейна територия.

Продължителната тенденция от постсоциалистическия период, на намаляване на икономическата зависимост на страните от ОНД от Русия, се обърна, в периода 1998-2002, в нейна полза и понастоящем тази зависимост забележимо нараства. Мащабната реализация на геоикономическите и интереси, превърна Русия в главен инвеститор на капитали в младите постсъветски републики. През последните 5-6 години, Русия ежегодно инвестира в икономиките на други страни по 15-20 млрд. долара годишно, като приоритетни дестинации са най-вече ОНД и Източна Европа (Скопин, 2006). Създадените от руски транснационални компании многобройни предприятия (както и тези със съвместно участие), повишават капитализацията и регионалното им позициониране. Това се отразява и на активизацията на външнотърговските взаимоотношения на двустранно и регионално ниво. Понастоящем руски ТНК (Газпром, ЕЕС, Лукойл, Русал, Северстал, Мобилни Теле Системи и др.) присъстват на територията на всички държави от ОНД и Прибалтика, създавайки мрежови трансгранични структури, пряко влияещи върху геополитическата тежест на стваната в евразийския регион.

В рамките на ЕврАзИО значително се увеличава финансирането и кредитирането на инвестиционни проекти от Русия, както и на банковите и застрахователни услуги на пазара на страните-членки. Икономическата ефективност и потенциалът на обединението могат да се окачествят като значими. Само за периода от 1994 (т.е. непосредствено преди създаването на Митническия съюз) до 2004, търговският стокообмен в рамките на петте страни-членки е нарастнал повече от три пъти – от 15,9 на 53,9 млрд. долара. Активизацията на взаимното инвестиране в общността стана причина за създаване на общ “евразийски” банков сектор през 2006, за който се предполага, че ще финансира големи съвместни проекти в постсъветското пространство. (Россия и страны.., 2006). Широкомащабните процеси на регионална интеграция в ЕврАзИО вероятно ще засегнат и други постсъветски държави, имайки предвид, че със статут на наблюдатели, през 2002, бяха приети Украйна и Молдова, а през 2003 – Армения.

Трябва да се отбележи обаче, че евразийския регион си остава поле на съперничество между Русия и други геополитически сили. На това пространство най-изявени позиции имат САЩ, увеличава се влиянието на Китай, ЕС, своите интереси тук има и т.нар. „глобален Юг”.

Преминалата през последните няколко години вълна от „цветни” революции в някои страни от ОНД, в които някои виждат „дългата ръка” на САЩ, имаха краткотраен ефект в геополитическата ориентация на Киргизстан и, донякъде, на Украйна. Смяната на политическите елити в тези страни стана причина в държавите, където тя претърпя провал – Азербайджан, Узбекистан и Беларус, да гледнат с по-голяма предпазливост и недоверие към Запада. Наложената от Москва стопанска и транспортна блокада на Грузия и доскорошната търговска забрана за износ на вино от Молдова за Русия, бяха “студен душ” за слабите им икономики. Според мне, е само въпрос на време тези две страни отново да обърнат лице към Русия, имайки предвид, не само че стопанската им ориентация е подвластна на руския пазар, но и че съдбата на тяхната териториална цялост (Приднестровието в Молдова, и Южна Осетия и Абхазия в Грузия са про-руско настроени и практически независими области от централната власт) се намира в руски ръце. Тези ответни реакции на по-твърдите мерки, които на Запад бяха окачествявани като поредни прояви на “неоимпериализма” на Москва, са до голяма степен отговор на настъпателните действия на САЩ в постсъветския регион, носещи стереотипите на “студената война”. Редицата икономически договорености, геостратегическото партньорство срещу глобалния тероризъм и създаденият Съвет Русия-НАТО, на практика бледнеят пред разполагането на американски военни бази в страните от руското „обкръжение”, настъпателното разширяване на НАТО в Европа и масираното информационно-геополитическо влияние в постсъветските държави. Отчетливата геополитическа зависимост на страните от евразийското пространство, вече второ десетилетие запазва своята дихотомна ориентация – този, който не е с Русия е със САЩ, и обратно. Тенденцията през последните години обаче показва, че броят на проруски настроените страни се увеличава, в резултат на нарастналия прагматизъм в действията на пространствената им ориентация към Русия. От друга страна, конкурентната геополитическа линия на САЩ е все още доста силна – американците успяха да пренасочат част от каспийския нефт в обход на Русия (нефтопроводите Баку-Джейхан и Баку-Батуми). Според някои западни анализатори, американски ТНК (Тексако и Шеврон) контролират 16% от нефтените и 11% от газовите ресурси в каспийския регион ( Vern о l е, 2006). С най-голяма сила понастоящем, се проявяват американските действия в овладяването на виртуалното измерение за геополитическо влияние – информационното пространство. То, до голяма степен, изкуствено разрушава установения пространствен баланс в отношенията между субектите и изменя посоката на геополитическите трансформации. Военното присъствие на САЩ, макар и ограничено, също остава силен фактор за по-нататъшните им геополитическите амбиции в Евразия.

Териториалното разширение на Европейския съюз на изток, несъмнено въдейства върху геополитическата ориентация на Украйна, Молдова и, в по-малка степен, на Грузия и Армения. Но, ако външната политика на тези страни се насочва към Европа, то националните им икономики си остават ориентирани към Москва. Вторичното американско влияние, чрез структурите на НАТО, които са вече в непосредствена близост до Русия, също водят да ново сдържане на реинтеграционният диалог в западно направление. Отношенията на Русия с ЕС, засягат пряко и част от нейната територия – Калининградския анклав (между Полша и Литва) и проблемите, свързани с транзита на неговите граждани през територията на съюза. По същество, влиянието на ЕС има най-вече геоикономически характер. Такова влияние, впрочем, се опитва да реализира и Русия в Европа. Особено съществено е да се отбележи взаимодействието й с Германия, която е неин основен инвеститор и външноикономически партньор. Тя е и главен потребител на руските енергоносители - природен газ и нефт, а в бъдеще и техен разпределитет за Европа, след реализацията на проекта за тръбопровода по дъното на Балтийско море, заобикалящ Полша и Прибалтика.

Дрейфът на мюсюлманските постъветски републики към «ислямската дъга» от юг (предимно към Турция и Иран), която в началото бе доста активна в някои от тях, особено в геокултурен аспект, не успя да се превърне в реална алтернатива на Русия по пътя на тези страни към социално-икономически просперитет, поради факта, че се намира на по-ниско стъпало в обществената йерархия. Геоикономическото влияние, най-вече на Турция, изчерпа много бързо възможностите си още в началото прехода. Частично по-забележимо влияние се съхрани в Азербайджан и Туркменистан, където обаче започнаха да се връщат някои от нормите на радикалния ислям, недовели до нищо положително в общественото им развитие. Волунтаристичните опити на част от местните елити за интензивно внедряване и разпространение на турски и арабски език, които да изместят руския в междунационалното общуване не се увенчаха с успех. Същото, между впрочем, важи и за английския, който дори в Прибалтика, по обективни причини (етнически руското население там е 1,5 млн. души) , не можа да замени руския в ролята си на нова «лингва франка».

Интересите на Китай ва евразийското пространство, засягат достъпа до големите енергийни ресурси на Русия, Казахстан и Узбекистан. Потреблението на енергоресурси и електроенергия на втората по мощ икономика в света се увеличава с всяка година и налага търсене на нови ориентири за неговото обеспечение. Според експертите, съществуващите проектни договорености на Китай с Казахстан, за транзит на нефт към западните китайски райони, са трудно реализируеми поради голямата дължина и ниския капацитет на бъдещото съоръжение (Жильдов и др, 2003). Нарастналия нефтодобив на Казахстан, от няколко години, е вече включен в тръбопроводната система на Русия чрез новите нефтопроводи в северозападна посока (Атырау-Самара и Тенгиз-Новоросийск). Освен това, Китай все още заема доста скромно място, в сравнение с Русия, в икономиките на страните от Централна Азия, пък и, в рамките на ШОС, двете страни действат повече като партньори, отколкото като конкуренти. Преекспонирането на заплахата от китайска демографска експанзия в Сибир и Далечния изток на Русия, също не се оправда, въпреки апокалиптичните прогнози на редица западни (а и руски) геополитици. По оценка на различни руски държавни институции, броят на пребиваващите в страната китайци варира между 0,2 и 0,5 млн. души (Россия и глобализация, 2006). Взаимната заинтересованост на Пекин и Москва за регулиране на етническите и погранични конфликти в региона, а в глобален аспект – ограничаване на хегемонистичните стремежи на САЩ, синхронизира геостратегическото им взаимодействие. В Шанхайското обединение, наред с разширението на търговско-икономическото сътрудничество и развитието на транспортната инфраструктура сред страните членки, се увеличават и инструментите, с които Русия и Китай разполагат в отбранителната сфера, както и за налагане на многополюсния модел в света. Това стана причина, през 2005, да бъдат привлечени със статут на наблюдатели Индия, Иран и Пакистан – държави, които превъзмогват противоречията си, за сметка на бъдещото участие в големия континентален съюз. Повишаването на международния статут на ШОС е резултат преди всичко на широкомащабното взаимодействие между Русия и Китай. Двете страни развиват дългосрочни връзки в областите на търговията, взаимните инвестиции, енергетиката, банковия сектор, образованието, отбраната. Важен момент в процеса на формиране на съюзните отношения помежду им бе фактът, че 2006 премина под знака на икономическото и културно представяне на Русия в Китай, а настоящата 2007 е годината на Китай в Русия.

Сегашната геополитическа обстановка и мястото на Русия в нея показват, че тя се движи по насоки, заложени в нейните евразийски корени. Страната се ориентира към континентално взаимодействие, основно в Евразия, все повече осъзнавайки, че това е естествения път на нейното развитие. Откроявящото се взаимно опривличане на Русия с Китай и Германия, увеличава валоризацията на геопространството й, стимулирайки в част от страните на ОНД процеси на интеграционно сближаване. Благодарение на териториалните си и комуникационни ресурси, Русия притежава реална възможност да се превърне в континентален мост между Европа и Източна Азия, преориентирайки маршрутите на основните транзитни потоци през собствената си територия. Това е задача с приоритетна важност, за чието успешно решаване има обективни предпоставки (огромна територия, развита система за транзит на енергоносители и сравнително добра железопътна мрежа).

Ако се направи паралел в съвременното пространствено взаимодействие на Русия, с евразийската геополитическа концепция, ще се открият поразителни сходства. Силните геоикономически връзки на Русия с Германия, и геостратегическото й партньорство с Китай, са в синхронна аналогия с неизбежното създаване на континенталната ос Берлин-Москва-Пекин. Същата, представлява изходна конструктивна постановка на неоевразийството, и е способна да увеличи геоикономическия потенциал на Русия и да послужи като основа, за възпиране на трансатлантическото влияние и мондиализма на САЩ (вж. „Проект Евразия” на А. Дугин, 2004). Прогнозите в теоретичните разработки на потенциалното развитие на споменатия континентален алианс, се свързват с включването в него и на Индия, Иран и Пакистан – страни, с които Русия предстои да задълбочи контактите си. От казаното дотук, следва да се отбележи, че евразийството, като национална идея, е нито „геополитически капан”, нито течение, способно да обърка младата й демокрация – често срещани оценки в анализите на много “геополитици” (вж. статията на Олег Арин в Геополитика, бр.). Евразийството е концепция, построена на изходните дадености на Русия, отразяваща нейната географска и историческа специфика. Даже, още когато Пьотр Савицкий (основният теоретик на това оригинално течение в руската обществена мисъл), прокламира своята идея за евразийско развитие, той се ръководи не толкова от геополитически, колкото от геоикономически съображения. Неговите концептуални идеи са били за грамотна стратегия на развитие на тази огромна континентална държава, преодолявайки гражданската война и разрухата (Лавров, 1998). Навременното възраждане на евразийството има за цел на решаване същите проблеми, настъпили след разпада на СССР, разбира се, отчитайки съвременните реалности в геополитическото разместване на света.

Бележки:

* ЦАС – Централно-азиатско сътрудничество, обединяващо Казахстан, Узбекистан, Киргизия и Туркмения по пътят им на постсъветска икономическа адаптация. Организацията не доказа своята ефективност през годините и преустанови съществуването си през 2005 г., когато практически се интегрира в ЕвразИС.

** ГУАМ – Регионално обединение на Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, под негласната егида на САЩ, и с прикрита антируска насоченост. През 1998 г. организацията е преименувана на ГУУАМ, вследствие на присъединяването на Узбекистан, който я напусна през 2005 г.

Литература:

1. Анохин А.А. Региональные проблемы России // Труды ХІІ съезда РГО Т.3 – СПб., 2005.

2. Дугин А.Г. Проект Евразия. М., 2004.

3. Жильдов С.С., Зонн И.С., Ушков А.М. Геополитика каспийского региона. М., 2003.

4. Косов Ю.В., Торопыгин А.В. Содружество Независимых Государств: Учебное пособие. – СПб.: Знание, 2006. 5. Кръстев В. Геополитическото положение на Беларус // Понеделник, бр. 7/8, 2006.

6. Лавров С.Б. Поиске новой парадигмы // Географические проблемы ХХ века, сборник статьей РГО, СПб., 1998.

7. Россия и глобализация: международные аспекты / Отв. Ред. М.Г. Носов; Секция международных отношений Отделения обществ. наук РАН. – М.: Наука, 2006.

8. Россия и страны Центральной Азии: взаимодействие на рубеже тысячелетий / Отв. Ред. Л.З. Зевин; Институт экономики РАН. – М.: Наука, 2006.

9. Росстат – статистический справочник 2006. М., 2006

10. Скопин А.Ю. Экономическая география России. М.: Проспект, 2006.

11. Vernole S . Il terzo incomodo : il ruolo della NATO tra la Russia e l`Europa // Eurasia,dicembre, 2006.

* Докторант в СУ „Св.Климент Охридски”

{rt}

Наред с очерталите се през последните години промени във външната и вътрешната политика на Либия, налице са и сериозни трансформации в контролирания от държавата петролен сектор, който е и в основата на развитието на националната икономика. Днес ситуацията в него отразява общия политически модел на държавно устройство, според който цялата власт е концентрирана в ръцете на лидера Муамар Кадафи. Както и известно, въпреки, че от края на 70-години на миналия век не заема официален пост в правителството, именно той приема всички основни решения, както на най-високо политическо равнище, така и на нивото на средното звено в либийската бюрократична система.

Стилът на управление на Кадафи може да се определи като „контролиран и култивиран хаос” в държавните структури, целящ недопускане появата на каквато и да било политическа конкуренция на полковника. Муамар Кадафи произволно разпуска или наново създава различни министерства (така например, Министерството на енергетиката беше премахнато през 2000 и възстановено през 2004) и редовно размества хората, заемащи висшите постове в местната йерархия. Показателно е, че Кадафи все пак се опитва да запази известен баланс в основните сфери на либийската политика и икономика, като дублира държавните институции и назначава на ръководни длъжности хора с противоположни възгледи и различен произход. Така, в петролната и газовата сфера функциите на Либийската национална петролна корпорация ( LNOC ) доскоро се дублираха от Министерството на енергетиката. При това, докато шефът на LNOC Абдула ал-Бадри (преди да подаде оставка през март 2006) последователно подкрепяше политиката на привличане на чуждестранни инвеститори в сектора, министърът на енергетиката Фатхи Бен Шатуан се изявява като яростен противник на каквито и да било отстъпки на чуждите компании.

Въпреки това, днес, наред с LNOC , в Либия действат много чуждестранни петролни фирми. Това стана възможно след като ООН отмени санкциите срещу Джамахирията и благодарение на постепенната нормализация на отношенията между Триполи, Вашингтон и Лондон. В новата ситуация чуждите компании получиха право да участват в търговете за проучване и експлоатация на либийските петролни находища, в резултат от което днес те разполагат с лиценз за разработването на над 40 участъка.

През септември 2004 тогавашният либийският премиер (т.е. генерален секретар на народните комитети на Либия) Шукри Ганем заяви, че страната му планира да започне да изнася петрол за САЩ. На свой ред, вашингтонската адвокатска кантора “ Buters Andrews ” съобщи, че се е споразумяла с либийска фирма за оказване на правна помощ на американските компании, осъществяващи бизнес в Либия. Много американски бизнесмени обаче са обезкуражени от трудностите, с които се сблъскват в тази страна - като започнем от липсата на законодателство за чуждестранните инвестиции и свършим с проблемите при издаването на либийски визи, изискването да се наемат местни мениджъри и т.н.

През 2004, в Триполи пристигнаха 300 представители на най-големите петролни компании, както и високопоставени правителствени чиновници от 29 страни, за да поставят основите на съвместен петролен бизнес с Либия. Въпреки че много големи корпорации (като например британските “ British Petroleum ” и “ British Gas ” ) първоначално си бяха поставили твърде амбициозни цели, опитвайки да се „интегрират” в либийската икономика, 48,9% от акциите на единствената държавна петролна компания в Либия днес се контролират от три американски фирми – „ Conoco Philips ”, “ Marathon ” и “ Amerada Hess ”, обединени в групата “ Oasis ”.

Сред останалите големи играчи са испанската “ Repsol ”, френските “ Total ” и “ Elf Aquitane ”, австрийската “ OMV ”, швейцарската “ ABB ” и британската “ LASMO ”. В скоро време, на либийския пазар, се готвят да се появят американските компании “ Anadarco ” и “ Apache ”. Нека добавим и, че бяха водени преговори между LNOC , „ Petroleum Canada ” и консорциум, воден от австрийската “ OMV ” ( и включващ испанската “ Repsol ” и германската “ Wintershall ”), относно сега действащото

„Споразумение за проучване и дялово участие в разработването” ( EPSA -3 ). В рамките на това споразумение, либийците са готови да предложат по-изгодни условия за чуждестранните компании. Освен това, договор за реализацията на втория етап от проучвателните работи в района на находището Мабрук (чиито запаси се оценяват на 1,3 млрд. барела) беше сключен с компанията Joannou & Parakevides ( J & P Overseas ). Разчита се добивът на петрол от това находище да нарастне от 18 до 40 хил. барела дневно.

Сред основните „играчи”, които се опитват да разширят присъствието си в Либия, особено активна е германската компания Wintershall . Досега тя е инвестирала в проучването и добива на либийски петрол около един милиард евро. В резултат от осъществените през последните месеци проучвания, Wintershall откри две нови петролни находища. През следващите години компанията възнамерява да инвестира още над 300 млн. евро в добива на либийски петрол.

Друга петролна корпорация – “ Petroleum Canada ”, експлоатира повече от 20 либийски находища, чрез компанията “ Verba Oil Operation ”. На свой ред, китайската компания “ China National Petroleum Company ” спечели договор на стойност 320 млн. долара за изграждането на двоен тръбопровод (за едновременен транзит на петрол и природен газ) от находището Уафа до град Мелит, недалеч от Триполи.

През последните години руските петролни компании активно опитват да се включат в различни проекти в Близкия изток. В Либия например действа компанията “ Татнефт”, която спечели, през ноември 2005, търг за проучване и разработване на участък с обща площ 2,3 хил. кв.м, в провинция Гадамес, на югозапад от Триполи. Месец по-късно беше подписан и съответният договор за разпределяне на дяловете от добития петрол между „Татнефт” и държавната либийска компания LNOC . Това обаче е единствената руска фирма, успяла да пробие на либийския петролен пазар.

При условие, че реформаторите в ръководството на LNOC успеят да запазят позициите си и през следващите години, те ще се опитат да разширят присъствието на чуждестранните компании в либийски петролен и газов сектор. Основното предизвикателство пред „реформаторите” е максимално бързо да стартират експлоатацията на новите находища за да покажат на „вожда на либийската революция” реалната полза от привличането на външни инвеститори.

Струва си да отбележим обаче, че днес основният проблем за LNOC е свързан както с липсата на достатъчно материално-технически ресурси, така и на квалифицирани специалисти за оформянето и практическото изпълнение на договорите, подписани през последните две години, по време на двата кръга на проведените търгове. Имайки предвид, че всеки договор предвижда създаването на управляващ орган със задължителното участие на LNOC и утвърждаването на конкретен план за действие, изглежда малко вероятно, че държавната петролна компания ще може да се справи с реализацията на всички договори. Тоест, ще и се наложи да избира, кои от вече подписаните споразумения да се осъществят на практика. Останалите, най-вероятно, ще си останат само на хартия. В тези условия, по-малките западни компании, както и руската „Татнефт”, ще бъдат принудени да се конкурират с такива гиганти като американската корпорации “ Occidental Petroleum ” (която е безусловния лидер на либийския петролен и газов пазар), като шансовете им за успех не са особено големи. Това разбира се не означава, че те смятат да се откажат. Така, през април 2007, „Татнефт” и LNOC сключиха договор за проучване и разработка на петролни и газови находища в три либийски участъка. Става дума за седем „блока” с обща площ над 16 хил. кв. м.

Анализирайки внимателно мястото и ролята на чуждестранните (и, най-вече, западните) компании в петролния сектор на либийската икономика, можем да прогнозираме, че през 2007 позициите на американските корпорации в Либия най-вероятно ще се усилят. Това е свързано най-вече с желанието на Муамар Кадафи окончателно да нормализира отношенията със САЩ и, със съгласието на Вашингтон, да възстанови, в пълния им обем, дипломатическите отношения между двете страни. Показателно е, че след решението на британското правителство да възстанови отношенията си с Триполи, холандско-британският петролен гигант “ Royal Dutch Shell ” подписа договор за реконструкцията и модернизацията на завода за производство на втечнен природен газ на либийското средиземноморско крайбрежие и за усвояването на пет големи петролно-газови „блокове” в района на Сирт. Подобни мащабни интегрирани сделки предизвикват най-сериозен интерес както сред големите западни компании, така и от страна на LNOC . На този фон бъдещето на останалите играчи, включително на тези от Китай и Русия изглежда неясно, още повече че по-малките измежду тях не разполагат с достатъчно материални средства и технически възможности за осъществяването на толкова мащабни проекти.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В края на юни, в Истанбул, приключи поредната среща на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в което участваха 12 държавни и правителствени ръководители, външните министри на държавите-участнички, представители на 13-те страни-наблюдателки, както и редица високопоставени служители на ООН, ОССЕ, ЕС, Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО). Според експертите, това беше най-представителния форум на ОЧИС за цялата му 15-годишна история.

Както е известно, Договорът за създаването на организацията беше подписан на 25 юни 1992 в Истанбул, а уставът и влезе в сила през май 1999. Инициативата за създаването и беше лансирана в края на 80-те години на миналия век от тогавашния турски президент Тургут Йозал и по-късно подкрепена и от президента на Русия Борис Елцин. Следващият президент на Турция Сюлейман Демирел, който активно продължи да развива идеята на своя предшественик, по време на срещата си с Елцин през 1992, при подписването на Договора за създаване на ОЧИС, констатира, че е жизнено необходимо Москва и Анкара да координират усилията си в Черноморския регион. Към сходна позиция, впрочем, се придържаха и руснаците. Именно поради това, още от създаването на организацията, ролята на нейни „локомотиви” се изпълнява от Русия и Турция. По време на официалното посещение на сегашния руски президент Путин в Анкара, през декември 2004, страните констатираха, че „взаимното разбирателство и взаимодействието на Русия и Турция в рамките на ОЧИС са основната предпоставка за активната и успешна дейност на тази организация”, което бе оценено от експертите като наличие на „знакова приемственост” в черноморското политика на двете евроазиатски държави.

Днес, членки на ОЧИС са: Азербайджан, Албания, Армения, България, Гърция, Грузия, Молдова, Русия, Румъния, Сърбия, Турция, Украйна и Черна гора. Със статут на наблюдатели са Австрия, Беларус, Германия, Израел, САЩ, Франция, Египет, Италия, Полша, Словакия и Тунис. За привлекателността на организацията говори, в частност, фактът, че към нея проявява интерес дори страна като Венецуела. Територията на ОЧИС е около 20 млн. кв. км, а населението – над 350 млн. души. Както се подчертава в договора за създаването и, основна цел на организацията е да стимулира многостранното регионално сътрудничество в сферите на търговията и индустрията, енергетиката, транспорта, комуникациите, науката и техниката, селското стопанство, екологията, туризма и т.н. До ноември 2007 функциите на председател на ОЧИС (пост, заеман на ротационен принцип) се изпълняват от Турция.

Стратегическият черноморски коридор

Бурните събития от последните години доведоха до смесването на много световни геополитически реалности. Днес Черноморската зона е сред центровете на европейската и световна политика. Част от световните геополитически играчи, и най-вече САЩ, разглеждат региона като „стратегически коридор”, отварящ пътя към обхванатите от тежка криза райони на Близкия и Средния изток и, в същото време, като своеобразна „цивилизационна преграда”. Европейският съюз, който разшири позициите си в Черноморската зона, след присъединяването към него на България и Румъния, разпространи своята политика на „новото европейско съседство” върху всички страни от Южен Кавказ и Балканите. Накрая, Русия и Турция са заинтересовани от възстановяването на своите (днес, в значителна степен, изгубени) позиции и от развитието и задълбочаването на всички аспекти на регионалното сътрудничество. След разпадането на Съветския съюз, руската брегова линия на Черно море беше ограничена до участъка между Анапа и Адлер. В същото време регионалната политика на Турция все повече се влияе от острите конфликти в Близкия и Средния изток и, най-вече, от войната в Ирак и ядрената програма на Иран.

Самото понятие Черноморска зона (или т.нар. wider Black See region ) като обозначение за европейски регион, обединяващ държави, заинтересовани от развитието на сътрудничеството в сферите на икономиката и сигурността и обединени от общи исторически и културни традиции, се появи сравнително неотдавна. В средата на 90-те години на миналия век, в нашумялата си книга „Голямата шахматна дъска”, Збигнев Бжежински нарече този регион „Евразийски Балкани”, включвайки в него (освен Кавказ и самите Балкани) и Централна, и част от Южна Азия, както и Персийския залив и Близкия изток, тъй като във всички тези територии беше налице определен вакуум на сила. Оттогава обаче, ситуацията значително се промени. Днес Персийският залив и Близкият изток са в епицентъра на редица съществуващи или потенциални въоръжени конфликти. За разлика от тях, разположеният между Близкият изток и Голяма Европа Черноморски регион, се характеризира с относителна стабилност, макар да е подложен на натиска на множество вътрешни и външни заплахи. Разположени в триъгълника между ислямския свят, Европа и Русия, повечето страни от региона поставят ударението в своята външна политика върху европейския вектор, макар че не могат напълно да се освободят и от традиционните си „евроазиатски” (или „евразийски”) характеристики, за които говори и Бжежински.

Каква е перспективата пред Черноморската зона – дали тя ще се превърне в сфера на регионално сътрудничество, или в арена на противопоставяне между различни външни сили? Чие присъствие в акваторията на Черно море ще доминира през следващите няколко десетилетия? Ясни отговори на тези въпроси все още няма, затова е трудно да се прогнозира развитието на ситуацията, особено припомняйки си стремителното развитие на събитията след 1990, когато турският президент Тургут Йозал лансира инициативата за създаване на „Черноморска зона за просперитет и сътрудничество”, с участието на Турция, Съветския съюз и неговите съюзници – България и Румъния. Тогава малцина предполагаха, че крахът на комунистическите режими само ще направи тази идея още по-актуална, а процесите на придобиване на независимост и суверенитет от страните в региона, както и перспективата за превръщането на Кавказко-Каспийския район в мащабен източник на добив и транзит на енергоносители ще го превърнат в един от ключовите центрове, където се кръстосват интересите в международната политика.

Борбата за влияние тепърва започва?

Сегашното геополитическо положение на Черноморския регион се характеризира с известна неопределеност, което дава възможност той да се разглежда и като „гранична зона”, на която е присъщо състоянието на „иманентна нестабилност”, породена от несъвпадането на интересите и усилващото се противопоставяне между различни вътрешни и външни сили. Затова съдейства и забележимият спад в регионалната активност на Русия и, съответно, на нейното влияние, на фона на утвърждаването на позициите на ЕС, НАТО и САЩ.

Фундаменталните направления на американската геополитика в Черноморско-каспийския регион бяха формулирани в разпространеното на срещата на ОССЕ в Истанбул, през 1999, заявление на Държавния департамент на САЩ, в което се поставяше задачата да бъдат укрепени регионалните позиции на Съединените щати и Турция, за сметка на тези на Русия. По-късно, администрацията на президента Буш обедини в едно всички, предприети до този момент, стъпки в рамките на „Голямата програма” за формиране на регионално единство по схемата „САЩ-Турция-т.нар. Голям Кавказ”, предполагаща „прокарването на американските интереси в региона”, като част от по-общата геополитическа постановка за „необходимото присъствие на САЩ във всички стратегически важни райони на планетата”.

Както е известно, по време на дискусиите в Конгреса, непосредствено след терористичните нападения от 11 септември 2001, беше заявено, че американските стратегически интереси изискват: диверсификация на транзита на енергоносители и активизация на доставките от страните, разположени извън района на Персийския залив, които при това не са членки на ОПЕК; укрепване на връзките с държавите с предимно мюсюлманско население от Южен Кавказ и Централна Азия, с цел съвместно противопоставяне на радикалния ислямизъм; подкрепа за независимостта и суверенитета на постсъветските държави от Южен Кавказ и демократичните реформи в тях. В приетите преди осем години в Истанбул препоръки се подчертаваше необходимостта от продължаване на дипломатическите усилия и поощряване на инвестициите за да се насочи част от транзита на каспийските енергоносители по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, ограничавайки петролните потоци през териториите на „страните-съперници” – Русия и Иран.

Паралелно се очерта и стратегията за постепенно проникване на НАТО в района на Южен Кавказ, във връзка с необходимостта от поддържането на стабилност по трасето на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Освен това, в рамките на „Концепцията за стратегическа сигурност” на Черно море, се предполага в региона да се осъществява и антитерористичната програма на НАТО “ Активни усилия”, в чиято основа следва да бъдат членките на пакта от региона (т.е. Турция, България и Румъния), подкрепени от Украйна и Грузия. През януари 2006, американският Институт за национални стратегически изследвания представи в Букурещ изготвената от него стратегическа концепция за сигурност, озаглавена „Евроатлантическа стратегия за Черноморския регион”. Непосредствено преди това пък, бяха подписани споразуменията с Румъния и България за създаване на съвместни военни съоръжения, с цел „поддържане на комуникациите с военните части в Ирак”. В едно от тези „военни съоръжения” (или бази), което се намира в района на летището край Констанца беше разположен щабът на Източноевропейската оперативна група на Пентагона.

Т.нар. съвместни военни съоръжения са в близост до Констанца и Бургас, т.е. съвпадат с началните пунктове на съществуващи или планирани терминали на петролопроводите Бургас-Александруполис и Констанца-Триест, което едва ли е случайно. Според някои западни анализатори, САЩ сондират възможностите за разширяване на военното си присъствие в Трабзон и в Севастопол, което трудно би съдействало за стабилизиране на ситуацията в Черноморската зона, предвид очакваната руска реакция.

Впрочем, сред мотивите за създаването на „съвместните военни съоръжения” са и съществуващите в региона четири „замразени” конфликти – в т.нар. Приднестровие, а също в Абхазия, Южна Осетия и Нагорни Карабах, които сериозно усложняват ситуацията в Черноморския регион. Според румънския президент Траян Басеску, американските бази би трябвало да балансират руските позиции в региона и да не допуснат евентуално силово решаване на регионалните конфликти. В същото време, грузинският политолог Гия Нодия твърди, че разполагането на подобни обекти по източното крайбрежие на Черно море е просто етап в придвижването на американците към източната част на Европа, който има както политическо, така и военно-стратегическо значение, тъй като САЩ постепенно се доближават до зоната на конфликти, където в обозримо бъдеще може да се наложи и военна намеса.

След като през юни 2003 беше създадена длъжността на специалния представител на ЕС за Южен Кавказ, Европейският съюз също започна да утвърждава позициите си в региона. Така, през юни 2004, под егидата на Европейската комисия и Световната банка, беше организирана т.нар. Донорска конференция, а след присъединяването на България и Румъния към ЕС, държавите от Южен Кавказ бяха включени в програмата за „европейската политика на съседство” (ЕПС). Всички тези акции предизвикаха нееднозначни реакции в страните от региона. В частност, някои от тях изразиха недоволството си от това, че „плановете за действия”, лансирани от ЕС, не отразяват в достатъчна степен местната специфика и „се спускат само отгоре надолу”.

Проблемните зони

През март 2007, в Берлин, се проведе международната конференция „Европейският съюз и черноморското сътрудничество”, на която бяха обсъдени проблемите на сигурността и икономиката, транспорта, търговията и инвестициите, локалното и трансграничното сътрудничество. Бе поставен и въпросът за превръщането на Черноморската зона в регион на демокрацията, както и този за замразените конфликти, пречещи за задълбочаване на регионалното сътрудничество. Показателно е, че в последния ден на конференцията ЕС лансира пред участниците в нея план за разрешаване на конфликтите на територията на Грузия, разработен от специалния представител на Съюза за Южен Кавказ Питър Семнеби, който малко преди това беше посетил столиците на двете, претендиращи за независимост, грузински автономни републики Абхазия (Сухуми) и Южна Осетия (Цхинвали), както и Тбилиси и Москва.

По отношение на Абхазия, Семнеби предлага да бъде разширен форматът на миротворческия процес под егидата на ООН, като в него се включи и ЕС (със статут на наблюдател), а също – ако Сухуми и Москва са съгласни – изпращането на умиротворителен контингент на ЕС в района.

Що се отнася до Южна Осетия, основният акцент се поставя върху мониторинга на граничните преходи и нелегалния оръжеен трафик с помощта на постоянно спътниково наблюдение.

Както подчертават повечето грузински анализатори, предварително е било известно, че членките на ЕС съвсем не са единодушни относно „плана Семнеби”. Според тях, Германия, Италия, Франция, Гърция, Унгария и България „съзнателно се въздържат от стъпки, които биха провокирали раздразнение в Русия”. Истината обаче е, че проблемът с разрешаването на въпросните конфликти става все по-актуален и за самата Русия, която все още не е представила свой конкретен план за действие, но пък не подкрепя и лансирания от ЕС проект за „черноморско взаимодействие”.

Основните заплахи

Както за Южен Кавказ, така и за Балканите, борбата срещу терористичната заплаха и различнити форми на транснационалната организирана престъпност (наркотрафика, търговията с хора и оръжие и т.н.) продължава да бъде повече от актуална. На провелият се през март 2007 в Италия пореден съдебен процес за трафик на хора, бяха съобщени тревожни факти за дейността на косовската мафия и се спомена за връзките и с Абхазия. Впрочем, властите в тази автономна република бяха предупредени и от МАГАТЕ за изтичане от нейна територия на малки ядрени компоненти, които биха могли да се използват за производството на т.нар. „мръсни бомби”.

Според ръководителя на Аналитичния център по проблемите на глобализацията и регионалното сътрудничество в Ереван Степан Григорян, нова, очертала се в последно време, заплаха е засилващата се милитаризация на региона и безконтролното въоръжаване на Азербайджан и Армения. Още по-тревожен фактор е нарастването на военно-морските сили на различни държави в акваторията на Черно море, което пък поставя още по-остро пред Русия проблема за бъдещото базиране в региона на собствените и военно-морски сили.

Както е известно, Черноморският флот на Руската Федерация се смята за наследник на Руския военен флот, създаден след присъединяването на Крим към територията на Империята от кораби на Азовската и Днепърската флотилии, чиято постоянна база, в продължение на повече от два века, е Севастопол. Според договора между Русия и Украйна от май 1997 в това украинско пристанище продължиха да се базират руски военни кораби и авиация, чиято численост е съпоставима с онази, поддържана в Черно море от Турция. Все още обаче не е решен окончателно въпросът, дали Черноморският флот ще може да остане в Севастопол и след 2017, когато изтича срокът на базирането му там. Москва, разбира се, декларира, че възнамерява да остане и след изтичането на срока, но двете страни все още на са уточнили взаимноприемливи условия за това. Възможен вариант е постигането на споразумение за екстериториалност на зоната на базиране на руския флот в Севастопол. Подобна идея беше лансирана още в началото на 90-те, но така и не получи развитие.

Вече над седем десетилетия гарант за стабилността в района на Черно море е сключеният през 1936 в Монтрьо Договор за статута на Черноморските проливи, поставящ ги под контрола на Турция. В тази връзка, Анкара е силно загрижена от това, че настойчивостта на САЩ може да провокира възобновяване на дискусията за преразглеждането на онези параграфи от договора, които ограничават сроковете на пребиваване на чуждестранни военни кораби в акваторията на Черно море. Не може да се изключва обаче, че ако САЩ не успеят да се закрепят в Черноморската зона под собственото си знаме, ще се опитат да го направят под флага на НАТО, чиито членки са Турция, България и Румъния. Но нарушаването на сегашния силов баланс в региона не е приемливо както за Русия, така и за Турция, която напоследък демонстрира все по-голяма самостоятелност във външнополитическата сфера. В тази връзка си струва само да напомним отказът на турския Меджлис, през март 2003, да разреши на американската армия да атакува Ирак от турска територия.

В качеството си на убеден привърженик и инициатор на сътрудничеството между страните от Черноморската зона, Турция се стреми да използва такива фактори, като тяхната взаимна обвързаност и историческа общност, за укрепване на доверието помежду им и установяването на трайни добросъседски отношения. Постоянен елемент на турската черноморска политика е подкрепата за потенциала на „Блексийфор” – т.е. на военно-морската група за оперативно взаимодействие, в която влизат България, Турция, Грузия, Русия, Украйна и Румъния. Заедно с България, Гърция, Русия и редица други страни от региона, Анкара полага активни усилия за разширяване на регионалното икономическо сътрудничество.

Ролята и перспективите пред ОЧИС

Навремето, участниците, подписали, през юли 1992 в Истанбул, „Декларация за черноморското икономическо сътрудничество”, поставила началото на ОЧИС, се споразумяха да поощряват сътрудничеството в сферите на търговията и индустрията, транспорта, съобщенията, науката и техниката, селското стопанство, туризма и екологията. Тоест, както се вижда, това е сравнително млада международна организация. Въпреки това, тя вече разполага с разклонена структура на своите основни и спомагателни органи, създаден е работещ механизъм на експертно взаимодействие по широк кръг проблеми в различни области. Днес, в рамките на ОЧИС, успешно функционират Парламентарна асамблея на организацията (ПАЧИС), Черноморска банка за търговия и развитие (ЧБТР), Делови съвет, Международен център за черноморски изследвания, както и 14 тематични работни групи. В момента размерът на кредитния портфейл на ЧБТР, чиято централа е в Солун, е 660 млн. долара, като основният вносител е Русия (20%). Банката вече е финансирала повече от 60 проекта, но истината е, че разполага с далеч по-големи възможности, включително за увеличаване обема на инвестициите в различни регионални проекти и повишаване качеството на кредитния си портфейл.

Впрочем, това беше отбелязано и в съвместната Декларация, приета от юбилейния 15-ти форум на ОЧИС. В нея се подчертава, че днес организацията може ефективно да реализира мащабни регионални проекти със стратегическо значение, включително в сферите на енергетиката, отбелязва се нарастващото значение на Черноморския регион, като основен транзитен коридор за петрола и природния газ, доставяни най-вече за Европа. Страните-членки на ОЧИС декларираха и стремежа си към задълбочаване на сътрудничеството в енергийната сфера, при което да се отчитат както интересите на страните-производителки, така и на транзитните държави. В Истанбул бяха подписани и редица документи за сътрудничеството на ОЧИС с различни профилирани организации на ООН.

Според повечето турски експерти, всички тези споразумения са залог за успеха на такива, одобрени на срещата в Истанбул, проекти като изграждането на магистрален автомобилен „пръстен” около Черно море, дублиран и от „енергиен”, който да обедини енергийните системи на страните-участнички, както и модернизирането на черноморските пристанища, позволяващо значително да бъде увеличена пропусквателната им способност.

Според специалистите, особено перспективен, обоснован и ресурсно обезпечен обект е проектът за магистралния автомобилен пръстен, който беше подкрепен от ръководителите на всички делегации. Става дума за автомобилна магистрала, минаваща по цялото черноморско крайбрежие и притежаваща висока пропусквателна способност, която ще включва две, физически разделени, платна, всяко от които ще има (като минимум) по две ленти за движение. Това ще позволи да се гарантира високо качество на движението, включително по отношение на сигурността, скоростта и удобството, в съответствие със съвременните международни стандарти. Според проекта, маршрутът на магистралния „пръстен” ще преминава през Истанбул-Самсун-Трабзон (Турция) – Батуми-Поти (Грузия) – Новоросийск-Ростов-Таганрог (Русия) – Мариупол-Мелитопол-Одеса (Украйна) – Кишинеу (Молдова) – Букурещ (Румъния) – Русе-Хасково (България) – Одрин-Истанбул (Турция) и Комотини-Александруполис (Гърция) – Истанбул (Турция). По предварителни оценки, общата дължина на магистралата ще надвиши 7100 км.

Значителен интерес по време на срещата на ОЧИС в Истанбул породи изказването на руския президент Путин, според който: „Всички проекти на ОЧИС – както малките, така и големите – следва да бъдат добре обосновани икономически и да разполагат с необходимите ресурси за реализирането им. В противен случай те рискуват да си останат само на хартия и да ни донесат предимно разочарования”. В Истанбул, Путин се срещна и разговаря с турския президент Ахмед Сезер и с премиера Ердоган. И двете страни изразиха удовлетворението си от постигнатото равнище на политическия диалог и на икономическите отношения между Турция и Русия, потвърждавайки намерението си да задълбочат сътрудничеството във всички сфери, включително и в енергийната, както и да продължат активно да си взаимодействат за решаването на регионалните проблеми. Което, според турските експерти, означава, че всички руско-турски споразумения, включително тези за второто разклонение на газопровода „Син поток” остават в сила.

Следва обаче да отбележим, че турските делови кръгове посрещнаха с известна тревога съобщението, появило се в навечерието на срещата на ОЧИС в Истанбул, за подписания от „Газпром” и италианския концерн ENI Меморандум за реализация на проекта „Южен поток” за транзит на руски природен газ за Европа. На енергийния форум на държавите от Югоизточна Европа в Загреб, зам.председателят на Управителния съвет на „Газпром” Александър Медведев не изключи, че към проекта „Южен поток” ще се присъединят и други участници, но добави, че участието им ще се ограничи само до изграждането на наземната мрежа от газопроводи. Участъкът по дъното на Черно море ще принадлежи на „Газпром” и ENI (по 50%).

Както е известно, България моментално обяви, че също се присъединява към проекта. Това бе заявено от президента Първанов. Малко по-късно, вече по време на срещата на ОЧИС в Истанбул, след преговорите между руския президент Путин и гръцкия премиер Караманлис, пък беше обявено, че Гърция също се присъединява към проекта. Пропусквателната способност на газопровода „Южен поток” ще се определи в рамките на технико-икономическата му обосновка, като негова ресурсна база ще бъде доставяният от руснаците природен газ от Централна Азия и Казахстан.

Проектът „Южен поток” не предвижда използването на турските транзитни възможности. Неслучайно високопоставен чиновник от Министерството на енергетиката в Анкара, коментирайки пред Ройтерс новите споразумения на Москва с Туркменистан и Казахстан за изграждането на Прикаспийския тръбопровод и с Италия – за реализацията на проекта „Южен поток”, със съжаление отбеляза, че „газовите и петролните проекти, лансирани от Русия, от началото на 2007 насам, са във вреда на проектите с турско участие”.

В тази връзка, редица анализатори, още по време на истанбулската среща на ОЧИС, побързаха да обявят, че плановете на Турция да се превърне в основния транзитен възел за енергийните доставки от Каспийския регион и Централна Азия към Европа, са на път да се провалят. Според тях, петролопроводът Бургас-Александруполис лишава Турция от значителни икономически и, което е много по-важно, политически дивиденти, а проектът „Южен поток”, към който се присъедини и Гърция, слага кръст на амбициозните планове на Азербайджан и Турция за участие в „Набуко”. Нещо повече, появиха се и по-радикални прогнози за изостряне на съперничеството между Москва и Анкара в Черноморския регион. Обективният анализ на ситуацията обаче, сочи по-скоро, че това е повърхностен и преждевременен извод. Световните потребности от „синьо гориво” нарастват с достатъчно високи темпове и за покриването им ще са нужни много нови тръбопроводи. Сегашният им брой очевидно не отговаря на потребностите на страните-потребителки на природен газ. Затова диверсификацията на сигурните (с точно установени и научно обосновани обеми на залежите и маршрути за транспортирането им) проекти ще продължи активно да се осъществява и в близко бъдеще. Тоест, и проектът „Набуко”, и проектът за петролопровода Самсун-Джейхан (и двата без участието на Русия), както и Прикаспийският газопровод или пък проектът „Южен поток” могат да бъдат осъществени. В случая от значение са чисто икономическите показатели: разходи и очаквани печалби, срокове за изплащане и експлоатация, наличието на дългосрочен източник на енергоносители и т.н. В речта си на срещата на ОЧИС в Истанбул, руският президент Путин подчерта именно този факт. Всъщност, споменатите по-горе песимистични прогнози бяха опровергани и от турския министър на енергетиката и природните ресурси Хилми Гюлер, който свика на 28 юни в Анкара съвещание с участието на редица авторитетни експерти, както и на деветимата посланици на Турция в Русия и постсъветските държави от Южен Кавказ и Централна Азия. На него беше обсъдена енергийната политика на Турция, във връзка с подписването на проекта „Южен поток” и резултатите от турско-руските преговори на най-високо равнище, в рамките на истанбулската среща на ОЧИС.

Реалистичната позиция на Турция

След края на съвещанието, министър Гюлер заяви, че маршрутите на новите тръбопроводи се определят от условията на пазара и Анкара е съвсем наясно с това. „Турция поддържа отлични отношения с Русия и те ще продължат да се развиват. Ние осъществяваме редица съвместни проекти в енергийната сфера и реализацията им ще продължи. По време на преговорите в Истанбул, Владимир Путин за пореден път констатира, че ако възникнат проблеми с доставките на ирански газ (каквито действително имаше доскоро – б.а.) , Москва гарантира подкрепата си за Турция, поемайки ангажимента да и достави допълнителни количества руски газ” – подчерта турския министър на енергетиката.

Между другото, вицепрезидентът на Съвета на директорите на ENI Леонардо Мауджери, също опроверга въпросните песимистични твърдения на специална конференция, организирана на 25 юни за турските делови кръгове в Истанбул, заявявайки, че Италия продължава да смята Турция за сигурен партньор и е готова и занапред да разширява регионалното и двустранно сътрудничество с нея в енергийната сфера. „Южен поток” не е алтернатива на „Набуко” – заяви той. Ако се съди по последвалите изявления на турския министър на енергетиката и природните ресурси, аргументите на руската делегация на срещата на ОЧИС, както и тези на ръководството на ENI , в крайна сметка, са се оказали достатъчно убедителни за турската страна.

Разбира се, наличието на конфликтни ситуации, както в някои страни-членки, така и между тях, се отразява отрицателно върху ефективната дейност на ОЧИС. Става дума например, за нерешения проблем с Нагорни Карабах, проблемите с автономните и претендиращи за независимост републики в Грузия, ситуацията в Молдова, турско-гръцките и турско-арменските противоречия. Впрочем, на срещата на ОЧИС в Истанбул на всички тях беше обърнато специално внимание, като в заключителната декларация изрично се посочва необходимостта и съгласието на страните-членки да решават съществуващите проблеми на масата на преговорите и въз основа на принципите на международното право.

Както изглежда, разширяващото се регионално сътрудничество между страните-членки на ОЧИС в различни сфери може да стане един от начините за решаване на съществуващите проблеми в двустранните им отношения. Във всеки случай, на последния форум на ОЧИС въпросът беше поставен и дискутиран съвсем открито от участниците, според които въпросните разногласия са сериозна спирачка за ефективното използване на огромния потенциал на тази международна организация, чието значение и привлекателност нарастват с всяка изминала година. Така, в рамките на последния форум на ОЧИС в Истанбул, арменският външен министър Вардан Осканян се срещна с турския си колега Абдула Гюл, като по време на преговорите между двамата са били обсъждани възможностите за нормализиране на турско-арменските отношения. В същото време, самият факт, че срещите на ОЧИС се използват за провеждането на подобни преговори (включително и между други участници в различни конфликти), сам по себе си, е изключително положителен. Като в това отношение, все по-голямо значение придобива очертаващото се взаимодействие между двете евразийски държави Русия и Турция, имайки предвид влиянието, с което и двете се ползват сред останалите членки на организацията и, особено, на тези които имат проблеми помежду си. Както отбеляза наскоро един известен турски политолог, руско-турското взаимодействие в рамките на ОЧИС, Черноморската инициатива или на военоморското оперативно съединение на черноморските държави „Блексийфор”, отговаря не само на интересите на Москва и Анкара, но и на региона, като цяло. Разбира се, имайки предвид сложната международна ситуация, това едва ли ще стане лесно. Но, както показа и последната среща на ОЧИС в Истанбул, то е напълно възможно.

* Българско геополитическо дружество

На 13 юли 2007 руският президент Владимир Путин направи рязка, макар и очаквана q стъпка в международната политика. Той подписа указ, според който Русия спира да изпълнява задълженията си по отношение на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и свързаните с него международни договори. В справка, приложена към президентския указ, се посочват четири основни причини за излизането на Русия от ДОВСЕ:

- Превишаване на “груповите” ограничения по ДОВСЕ от страна на НАТО, след разширяването на Алианса на изток;

- Неизпълнение на поетия през 1999, в Истанбул, политически ангажимент на страните от НАТО за ускорена ратификация на адаптирания ДОВСЕ;

- Отказът на Литва, Латвия и Естония да участват в ДОВСЕ, което води до появата по северозападната граница на Русия на зона, свободна от ограничения в разполагането на оръжия;

- Планираното разполагане на военни бази на САЩ на териториите на България и Румъния.

ДОВСЕ отразява схващанията за равновесие на силите между източния и западния блок от късния етап на Студената война. Към момента на подписването на договора (декември 1990) обаче, доминираният от Москва военно-политически блок вече е в процес на разпад. След краха на комунистическите режими в Източна Европа и разпадането на Съветския съюз идва и окончателния завършек на Студената война. Русия се опитва да представи събитията като договорен мирен преход от биполрярен към мултиполярен модел на световен ред, като при този преход няма победители и победени. Това, естествено, не е така. Западът спечели Студената война и по стара историческа традиция започна да присъединява към себе си големи части от територията на победената страна. Москва обаче не бе притисната до стената изведнъж, а постепенно, за да може руският елит и руските граждани да имат време да свикнат с новите геополитически реалности. Така съгласието на Горбачов за поглъщането на ГДР от ФРГ бе изтръгнато с обещанието, че структурите на НАТО няма да се разполагат в източната част на обединена Германия. В следващите години стана ясно, че не само Източна Германия, но и цяла Източна Европа няма да бъде неутрална зона, а неделима част от западния военно-политически блок. Тази нова реалност бе оформена юридически с влизането на бившите съветски сателити в НАТО и в ЕС.

Следващото ключово събитие, преформатирало световната система за сигурност след 1989, бяха атентатите от 11 септември 2001. Тогава стана ясно, че победителите в Студената война съвсем не са в безопасност, а основната заплаха за тях не е свързана с възможността за повторно въздигане на някогашния противник. След 2001 започна преходен период на паралелно съществуване на две глобални системи за сигурност. Едната е линейна, или териториална, и е насочена към предпазване от конвенционални военни заплахи. Елемент от тази система са хилядите танкове, артилерийски системи, самолети и други подобни оръжия, с помощта на които може да се завоюва, или да се отбранява, пространство. Фасадата на линейната система за сигурност са договори от типа на ДОВСЕ. Другата система за сигурност можем да наречем постгеографска или посттериториална. Тя се базира на разузнаване, логистика, пропаганда и превантивни удари срещу потенциални източници или огнища на асиметрични (неконвенционални) заплахи. Новата система за сигурност ражда необходимостта от това, което един американски стратег остроумно нарече “поствоенни въоръжени сили”.

Към днешна дата изграждането и функционирането на посттериториалната система за сигурност е приоритет за главните западни силови центрове. Трябва да уточним, че в контекста на средата за сигурност, към Запада се причисляват и няколко тихоокеански държави, които, в чисто географски план, несъмнено са източни – Япония, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия. Въпреки променения характер на заплахите, инфраструктурата на териториалната отбрана (най-вече многобройните конвенционални армии), до голяма степен, е съхранена. Това се дължи на факта, че системите за сигурност са много консервативен елемент на международните отношения и обикновено изостават от динамиката на геополитическите промени.

Главните проблеми на прехода от старата към новата световна система за сигурност идват от това, че Русия и Запада схващат по различен начин съвременните заплахи за своята безопасност. Разтърсени от атентатите в Ню Йорк и Вашингтон (2001), Мадрид (2004) и Лондон (2005), страните от НАТО се фокусират върху дамоклевия меч на тероризма. В същото време, поради особеностите на историческата си съдба, Русия има изострена чувствителност към териториалните (линейни) заплахи за сигурността. В последните няколко години руските градове също бяха арена на кървави атентати и зрелищни терористични акции с етно-религиозна мотивация, но тези трагедии са плод на вътрешния за страната чеченски сепаратизъм, а не на заговор на световните терористични мрежи от типа на Ал-Кайда. Освен това руският обществен модел е етатистки, което значи че териториалната цялост и сигурността на държавата винаги стоят по-високо от сигурността на отделните граждани.

Статутът на Русия, като велика сила, произтича преди всичко от факта, че тя заема едно от централните места в линейната система за сигурност. Ликвидирането на тази система би означавало Москва, до голяма степен, да загуби тежестта си в решаването на световните проблеми. Затова икономическото и държавно укрепване на Русия от последните няколко години води до все по-настоятелно напомняне, че конвенционалната военна сила на страната трябва да се взема под внимание от Запада. Понеже дойде по мирен път, поражението в Студената война доведе до рязко свиване на геополитическото пространство, подвластно на Кремъл, но не и до ликвидиране на руската военна мощ.

Макар че е подписан от 22 държави, всъщност ДОВСЕ е двустранен договор, защото фиксира военното равновесие между два военни блока – НАТО и Варшавския пакт. Втората организация вече не съществува, но Русия е неин геополитически наследник, така че ДОВСЕ си остава двустранен договор. Равновесната точка между двете страни обаче не би могла да е същата като през 1990, защото междувременно настъпи масово бягство на държави от източния към западния военно-политически блок. В опит това ново статукво да бъде “уловено” и фиксирано, ДОВСЕ претърпя промени и неговият адаптиран вариант бе подписан през 1999 в Истанбул. Ако в първоначалния вариант на договора НАТО и Варшавския договор имаха право да разполагат един и същи брой въоръжения на потенциалния европейски театър на бойните действия, след Истанбулската адаптация на документа вече не може да се говори за равенство. Съгласно договореното в турския мегаполис, квотата на Русия за разполагане на въоръжение в европейската й част включва 6350 танка, 11280 бронирани машини, 6315 артилерийски системи, 3416 самолети и 855 вертолети. Квотата на НАТО е доста по-голяма – 19096 танка, 31787 бронирани машини, 19529 артилерийски системи, 7273 самолета и 2282 вертолета. Но разширяването на НАТО продължава и след Истанбулската среща и това още веднъж променя баланса на конвенционалните въоръжения в Европа в ущърб на Русия. След като през 2004 НАТО прие седем нови членки, към средата на 2007 Алианса има на Стария континент 22424 танка, 36570 бронирани машини, 23137 артилерийски системи, 8038 самолета и 2509 вертолети .

Освен това, в Истанбул, Русия плати доста висока цена за удоволствието да се договаря на равна нога с НАТО като се съгласи да изтегли войските си от Грузия и Молдова. Впоследствие този неизпълнен изцяло ангажимент стана дежурното оправдание на страните от НАТО за отказа им да ратифицират адаптирания вариант на ДОВСЕ. Към средата на 2007 договорът е ратифициран само от Русия и от три държави, които в Истанбул са третирани като част от руския блок – Беларус, Украйна и Казахстан. Трите прибалтийски републики не просто отказват да ратифицират ДОВСЕ, но и въобще не искат да бъдат страна по него. При тях политическият комплекс на оттласкване от бившата метрополия още не е загубил инерцията си. Същият синдром се наблюдава и в полската външна политика, поради което е малко вероятно Москва и Западът да се договорят отново за равнищата на въоръженията, дори и старите и влиятелни членки на НАТО да имат желание за това.

Адаптираният вариант на ДОВСЕ също е безнадеждно остарял, защото описва една вече несъществуваща реалност. Днес Грузия е най-ревностния западен съюзник в постсъветското пространство, а след последните газови и нефтени кризи в отношенията на Москва с Киев и Минск, Украйна и Беларус също не могат да бъдат причислени еднозначно към руската сфера на влияние. Дори да седнат на масата за преговори, НАТО и Русия не биха могли да фиксират някакво устойчиво равновесие на конвенционалните военни сили в Европа, защото потенциалът на двете страни е несъпоставим, а освен това геополитическата обстановка в европейската част на постсъветското пространство е много динамична. Може би най-верен тон за погребалната мелодия на ДОВСЕ даде председателят на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика и заместник-директор на Института за Европа в руската академия на науките Сергей Караганов, според когото този договор е “абсолютно безсмислен и вреден инструмент от времената на Студената война, възпроизвеждащ милитаристичното мислене в Европа” . Пълно лицемерие или протоколен фалш са и изказванията на редица европейски и натовски политици, че ДОВСЕ бил “крайъгълен камък на европейската сигурност и стабилност”.

Сред мотивите на Русия да прекрати изпълнението на ДОВСЕ е гневът на Москва от американските планове за изграждане на бази за противоракетна отбрана в близост до руските граници. Противоракетната отбрана може да е обвързана с географията, когато става дума за ракети със среден и малък обсег на действие, но може да бъде и екстериториална, когато иде реч за междуконтинентални ракети. Според Москва, последния вид ракети могат да бъдат построени само от Русия и от САЩ, поради което всеки опит на американците да изградят бази за противоракетна отбрана на евразийския материк означава, че Вашингтон иска да лиши руснаците от възможност за евентуален ответен удар. Американската администрация обаче твърди, че има опасност с далекобойни ракети да се сдобият и някои от т. нар. държави-парии, които иначе са извън линейното равновесие на силите и са по-скоро елемент от асиметричната терористична заплаха за Запада. Става дума най-вече за Иран и Северна Корея.

Всъщност, САЩ се стремят да опашат света с паяжина от бази за противодействие срещу неконвенционалните военни заплахи, каквито са тероризмът или ракетно-ядрените удари от държавите-парии. Елемент от тази стратегия са придвижването на един от най-големите военни радари от Хавайските на Алеутските острови, плановете за строеж на противоракетни бази в Чехия, както и предстоящото настаняване на американски войници в бази в България и Румъния. Приближаването на американските съоръжения и сили до огнищата на неконвенционалните заплахи обаче може да се тълкува двояко. Източниците на повечето от тези заплахи са на евразийския материк, където е разположена и Русия. Следователно, това може да бъде и част от стратегия за обкръжаване на руския Хартленд от страна на главната морска сила САЩ. Все пак Алеутските острови са многократно по-близо до Русия, отколкото Хавайските, а българската база Ново село отстои на почти еднакви разстояния както от Техеран, така и от Москва. Ситуацията се усложнява допълнително от това, че Кремъл поддържа добри отношения с държавите, обявени от САЩ за парии – Иран, Сирия, Северна Корея. Най-песимистичната ситуация, която могат да си представят американските стратези, е съюз между главните противници на САЩ от двете последни фази на световната система за сигурност – линейната и постгеографската. Като цяло, недоразуменията между Русия и Запада идват най-вече от частичното припокриване на тези две системи за сигурност. Това, което САЩ и НАТО представят като борба срещу асиметричните заплахи, се разглежда от Москва през призмата на линейната сигурност и, съответно, се класифицира като фрагмент от засилващата се антируска враждебност на Запада.

Макар че излезе от ДОВСЕ, Русия няма да се съгласи да погребе старата световна система за сигурност, защото това би означавало да се примири с водещата роля на Запада в новия световен геополитически ред. Ролята на Москва в глобалната битка с тероризма може да бъде само спомагателна и не би отивала на световната военна сила номер две.

Засега нямаме основания да се съмняваме, че САЩ и техните западни съюзници ще се откажат от отдавнашната си стратегия по отношение на постсъветска Русия. Тя се базира на схващането, че Москва не бива да бъде нито много слаба, нито много силна. В първия случай има опасност от разпад на Русия и загуба на централизирания контрол над ядреното оръжие, а във втория – от възраждане на изтощителната борба от времето на Студената война. С други думи, Вашингтон има интерес Русия да бъде младши партньор за преговори, но не и равностоен противник и в никакъв случай –пациент, чиято слабост може да доведе до ядрена катастрофа. Това са рамките на политическия коридор, в който трябва да се движи една удобна за Запада постсъветска Русия. Дозираният авторитаризъм на Владимир Путин съвсем доскоро се вместваше в тези рамки. Държавно-институционалната стабилизация и икономическия възход на енергийните криле от последните 2-3 години обаче дадоха допълнителна доза външнополитическо самочувствие на Кремъл, което вече безпокои Запада. Освен това, в навечерието на много важен изборен цикъл, Путин намира за необходимо да удари по външнополитическата маса, защото това се харесва на електората. Поетият курс към по-нататъшно разширяване на НАТО, а също и разполагането на американски бази в Полша, Чехия, България и Румъния могат да се разглеждат като превантивни ходове за връщането на руската мощ в отредените й граници. От друга страна, поведението на Москва също е разбираемо. Русия няма ресурс да оспори западната доминация в съвременния свят, но в никакъв случай не може да се примирява с нея, защото в противен случай ще изпадне в криза на националната самоидентификация.

Старата система на линейната сигурност се крепи и от силата на инерцията, поддържана от влиятелните военни лобита в САЩ и, особено, в Русия. Най-ергономичният вариант на системата за национална сигурност предполага числеността и характера на армиите да съответстват на актуалните заплахи. Практиката обаче е доста по-различна. Големите държави търсят мястото си в световната система за сигурност, ръководейки се от военния ресурс, с който разполагат, а не само от заплахите, които трябва да отразяват. Русия няма как да излезе от епохата на линейната сигурност докато поддържа многобройна наборна армия.

Ако балансът на сигурността между Русия и Запада се крепеше само върху мъртвородени договори за ограничаване на въоръженията, от типа на ДОВСЕ, сблъсъкът между Москва и НАТО не би трябвало да се изключва. Фундаментът на взаимното сдържане обаче може да бъде не само военен, но и икономически. Макар че Съветския съюз изнасяше доста петрол и газ, по време на Студената война източният блок бе една автархична икономически система, създадена, за да оцелее дори при пълно скъсване на стопанските връзки с останалия свят. В наши дни обаче, цялата руска икономика се крепи на износа на енергоресурси за страните от НАТО и Европейския съюз. Съответно, ЕС е силно зависим от руските петролни и газови доставки и тенденцията е тази зависимост да нараства. Разбира се, между Москва и европейските държави има и ще има безброй спорове за цените, маршрутите, количествата, достъпа до находищата и антимонополните регулации при търговията с енергийни ресурси. Това обаче не е израз на враждебност, а нормална търговска практика, макар и силно повлияна от геополитиката.

В следващите години икономическата обвързаност между Русия и Запада вероятно ще се засилва поради необходимостта от инвестирането на огромните средства, трупащи се в руския Стабилизационен фонд. Благодарение на отчисленията от износа на нефт, към 1 юли 2007 в този фонд вече има 122 милиарда долара. Освен Русия, с подобни фондове разполагат и още няколко богати на петрол държави, които не могат да се похвалят с добър инвестиционен климат. Според един американски анализатор, международните инвестиции на държавни фондове са най-важната революция в света на бизнеса и финансите, която предстои да се случи . Русия не може да си позволи да излее стотици милиарди долари на своя вътрешен пазар, защото това веднага ще предизвика голяма инфлация, а и възвръщаемостта не е много сигурна. Впрочем, подобен риск при управлението на своя “нефтен” фонд не поема дори една перфектно функционираща пазарна икономика като Норвегия. Следователно, ако руските държавни финансисти искат парите от Стабилизационния фонд да носят доходи, трябва да ги насочат към световните финансови пазари и да купуват дългови книжа и акции. Това вече е на път да се случи. В края на юни т. г. на посещение в Москва бе първият заместник-министър на финансите на САЩ Робърт Киммит. Основаната цел на тази визита бе руският финансов министър Алексей Кудрин да бъде убеден, че Вашингтон ще приеме с отворени обятия парите от руския Стабилизационен фонд, които се насочат към американски частни компании или към дългови книжа, емитирани от държавата.

Ако руските капитали започнат да се изливат на Уолстрийт, а руските компании продължат да се листват на Лондонската фондова борса, едва ли броят на танковете и оръдията, разположени между Урал и Новгород, ще има определящо значение за равнището на отношенията между Москва и Запада. Периодичното дрънкане на оръжие ще продължи да се практикува, но световната сигурност ще зависи все повече от геоикономиката, а не от чисто военното равновесие на силите.

Бележки:

Джадан, Игор. Что случилсь с ДОВСЕ. АПН, 17 юли 2007: http://www.apn.ru/publications/article17436.htm

http://www.rian.ru/politics/foreign/20070715/68982545.html

Mallaby, Sebastian. The next globalizatio n backlash. Wait Till the Kremlin Starts Buying Our Stocks. The Washington Post, 25.07.2007: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/06/24/AR2007062401375.html

* Българско геополитическо дружество

{rt}