Проблемът за идентичността, като една от най-важните човешки потребност,и е поставен в творчеството на германския психоаналитик Ерих Фром (1) . Психологическата концепция за индивидуалната и колективната идентичност е разработена от емигриралия в САЩ германски неопсихоаналитик Ерик Ериксон в трудовете му от навечерието и по време на Втората световна война. В противовес на тогавашната теза на психоанализата за антагонизма между личността и обществото, той лансира своя теория за осем стадия в развитието на личността, разглеждаща придобиването на идентичност като процес на развитие на индивида, тясно свързан с неговата социална адаптация. Наред с “егоидентичността” Ериксон обръща внимание на “груповата идентичност”, като изтъква въздействието върху нея на дълбоките поврати в живота на обществото (2) .
Психологическата концепция за идентичността привлича вниманието на социологическата мисъл, която я използва първоначално при анализа на кризите в расовите, етническите и религиозните малцинства. Но през 50-те години на ХХ век американският социолог проф. Дейвид Рисман прилага тезата на Ериксон за “груповата идентичност” спрямо съвременното общество в САЩ в неговата цялост (3) .
Идеята за идентичността попада в полезрението и на философията. Фундаментално значение в тази област придобива творчеството на френския философ Пол Рикьор, центрирано върху свободната активност на субекта, който чрез волята, като “пределна изначалност” на човека, е способен да придава смисъл на окръжаващата го действителност. Рикьор формулира понятието “наративна идентичност”, с което обозначава способността на индивидите и на общността да конституират своя идентичност, създавайки и разработвайки наративи, които се превръщат за тях в действителната им история. На тази канава са изградени първите анализи на европейската идентичност (4) .
Тезата за европейската идентичност се появява през първите години след Втората световна война. Някои западноевропейски политици бързо съзират в нея главен аргумент за изграждане на автономни европейски междуправителствени организации. Тя обаче не се извежда като самостоятелен проблем поради съзнателното въздържане от открито противопоставяне на насажданата от САЩ теза за наличието на “Атлантическа общност”, образувана от Северна Америка и Западна Европа, както и заради опасенията да не се накърни необходимото западно единство в тоталното противопоставяне с Източния блок.
Към края на 50-те – началото на 60-те години се формира благоприятна обстановка за поставяне на въпроса за европейската идентичност. Разпадането на колониалната система пренасочва главното внимание на европейските метрополии върху Стария континент. Подпомогната от американския “План Маршал”, Западна Европа успява да възстанови своята икономика след тежките поражения на войната. Икономическите и политически противоречия между западноевропейците и северноамериканците (особено по време на Суецката криза през 1956 и Берлинската криза от 1958-1962) укрепват волята за по-стриктно придържане към собствените интереси на Стария свят. Войната във Виетнам разклаща силно авторитета на САЩ в западноевропейското общество. Освободилата се от съветско опекунство Титова Югославия се превръща в един от лидерите на възникващото Движение на необвързаните държави. Надигането на народите в ГДР, Унгария и Полша срещу съветския диктат са ясни индикатори, че предадената от Запада на СССР в Ялта източна част на континента не е забравила своята европейска принадлежност. В тази обща обстановка и след неуспешния си опит от 1958 за заменяне на водачеството на САЩ в НАТО с колективно лидерство на западните велики сили (САЩ, Великобритания и Франция) френският президент Шарл дьо Гол развива открито концепцията за “европейска Европа” като контрапункт на “атлантизма” (5) . Признание за основателността на поставения от Дьо Гол проблем е създаването на Еврогрупата (1968) в НАТО, като неформална структура на страните-членки от Стария континент.
Въвличането на Великобритания, Дания и Ирландия в европейския интеграционен проект, премахнало остротата на вътрешните противоречия в Западна Европа, противопоставянето на САЩ на въвеждането на икономически и валутен съюз в Европейската икономическа общност и началото на Хелзинкския процес довеждат до възприемане на тезата на Дьо Гол от Общността. Усещайки склонността на лидерите на двата блока (задокеанските САЩ и евразийският СССР) да се договарят зад гърба и за сметка на Европа, Европейската общност приема Декларация за европейската идентичност (септември 1973) и се заема да я отстоява с една балансираща роля в откриващите се на 30 октомври с. г., в рамките на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа, Виенски преговори за взаимни и балансирани съкращения на въоръжените сили. Преки резултати на концепцията за европейската идентичност са създаването на Независима европейска програмна група в НАТО (1976), възобновяването на дейността на Западноевропейския съюз (1984) и изграждането на френско-германска бригада (1988).
Тезата за европейската идентичност е подхваната мощно от науката в западната част на континента в средата на 80-те години, когато загърбването на духа на Студената война очертава на хоризонта общоевропейската перспектива. Под ръководството на професора по политология на Майнцкия университет Вернер фон Вайденфелд е осъществено международно издание “Идентичността на Европа: въпроси, позиции, перспективи”, в което са включени статии на видни западноевропейски учени, публицисти и писатели (6). Спектърът на изразените от различните автори мнения е широк, но бентът е отприщен и европейската алтернатива на идеологическото противопоставяне Запад – Изток е убедително обоснована.
С края на Студената война отпада необходимостта от демонстриране на единство между Северна Америка и Западна Европа, тъй като основният сплотяващ фактор (Съветският съюз) е изхвърлен на бунището на историята. Останали единствена мегасила, САЩ се поддават на изкушението да въдворяват “нов световен ред”, включително на Стария континент. От своя страна, опиянени от отхвърлянето на единия опекун (евразийския) и изправени за първи път пред уникалния исторически шанс за обединяване на Европа, западноевропейците демонстрират настойчив стремеж да елиминират и другия (задокеанския). Нарастващите различия бързо прерастват в противоречия, но общият интерес от обиране на плодовете от победата в Студената война задържа публичното противопоставяне. Когато обаче противоречията надделяват (във връзка с бомбардирането на Съюзна република Югославия през 1999), проблемът за европейската идентичност отново става остро актуален. И той е поставен с цялата му тежест, този път от едно живо въплъщение на новото европейско единство – германският учен и политик Петер Глоц, судетски немец от смесен брак (баща немец, а майка чехкиня), депортиран навремето от Чехословакия в Бавария (7) .
След терористичните атаки във Вашингтон и Ню Йорк (11 септември 2001), показали уязвимостта на САЩ и опасните последици от арогантната международна политика, споровете между Европа и САЩ обхващат дълъг ред актуални международни проблеми, като в много случаи техните позиции са диаметрални, безкомпромисни и активно отстоявани в международните отношения. В тази напрегната обстановка се появява обширната статия на известния германски публицист и издател на седмичника “Ди Цайт” Тео Зомер “Самочувствието на Европа”, акцентираща върху различните ценностни системи и подходи към международните дела на общностите от двете страни на Атлантика (8) . Анализът на Зомер намира респектиращо развитие в публикациит e на професора по международни отношения в Университета “Джорджтаун” и член на Съвета за национална сигурност по време на първия мандат на президента Бил Клинтън – Чарлс Купчан, със стъписващите северноамериканците заглавия “Краят на Запада” (9) и “Краят на американската ера” (10) .
Обтягането на отношенията във връзка с откроилите се различни подходи към решаването на иракския проблем (2002-2003) носят реална опасност от скъсване на трансатлантическата връзка (11) . “Без съмнение - отбелязва проф. Томаш Волги от Университета “Аризона” - американската инвазия в Ирак имаше ефекта на хвърлена граната по изключително трудните отношения...между двете страни на Атлантика” (12) . Силната обществена потребност от обясняване на случилото се поражда значителен брой критични анализи на европейски и американски учени и публицисти. Стремежът да се вникне в дълбочинните причини за разлома неизменно отвежда авторите до различните ценностни системи на общностите от двете страни на Атлантика. Европейската идентичност става обект на оживени разисквания в Европейския конвент, във връзка със спора дали в преамбюла на Европейската конституция да бъдат споменати общите християнски корени на европейците (13) . Така проблемът за европейската идентичност се оказва в центъра на международна научна дискусия в началото на ХХІ век (14) .
В съдържателно отношение, европейската идентичност получава (поради недостатъчната проученост на проблема) доста различаващи се интерпретации. Намират се автори, които просто отричат нейното съществуване. Така, цялото историческо повествование на руския учен Борис Проницин за “Двете Европи” (“западна” и “славянска”) е изградено върху убеждението, че “Европа е географски термин, а не цивилизация” (15) . Представяйки сборника “История на европейската идея”, Кевин Уилсън – председател на Програмния комитет за хуманитарни науки на Европейската асоциация на университетите за дистанционно обучение, смята за нужно пътем да отбележи, че Европа няма уникална идентичност (16) - схващане, което не е застъпено от нито един от авторите на включените в книгата есета. Според английския политолог Тимоти Гартън Аш - старши изследовател в Центъра за европейски изследвания на Колежа “Сейнт Антъни” в Оксфорд, Европа е с “неустановена идентичност” (17) . Разбирайки под “Америка” САЩ, а под “Европа” – Западна Европа, той твърди: “Няма такова нещо като отделни ценностни системи, европейска и американска, а поредица от взаимно свързани ценностни вериги, като най-широко е полето на пресичане между тях” (18) . Всъщност, Аш отстоява широко разпространения в научната литература на САЩ възглед, според който “Западът” е “нерушима общност”, основана на обща история и на общи ценности (19) , поради което с основание е характеризиран от анализатора от САЩ Робърт Кейган като “проамерикански настроен изследовател” (20) . Схващането, че “САЩ споделят еднакви ценности с Европа” застъпва и българският дипломат Петьо Петев (21) . Противниците на тезата за европейската идентичност обикновено изтъкват, че много от приписваните на Европа ценности били залегнали в традициите на извъневропейски страни, като най-често се позовават на заложените в Декларацията за независимостта на САЩ от 1776.идеи, особено тази за свободата на личността. Ала пропускат да отбележат, че тези идеи се раждат в Европа, че авторите им са силно повлияни от европейското Просвещение (22), както и, че един от най-видните му представители Жан-Жак Русо, 14 години преди приемането на Декларацията, започва глава първа на епохалния си труд “За обществения договор” с думите: “Човекът се ражда свободен...” (23) .
По-обхватна и задълбочена е аргументацията на авторите, отстояващи наличието на европейски ценности и на европейска идентичност. “Европейците, благодарение на ужасите и постиженията на своята история, се радват на особено самосъзнание по отношение на правата на личността, на обществата и на държавите”, констатира проф. Дейвид Калео – директор по европейски изследвания във Факултета “Пол Ници” към американския университет “Джон Хопкинс” (24) . Търсейки обяснение на “Края на Запада”, проф. Чарлс Купчан стига до извода: “Проблем представляват не само конкретните интереси, но и конкретните ценности” (25) . В опита да се ориентира в сложните лабиринти на европеизма, авторът споменава наличието на “римска идентичност” в античната Римска империя (26) .
Особен интерес представляват заключенията на известния германски философ Юрген Хабермас. Той подчертава забелязващия се все още общ “духовен контур” на Запада, но акцентира на формиращата се европейска идентичност, като откроява шест нейни опори:
- Светското общество – “трудно е по нашите географски ширини да си представим президент, който започва работния си ден с публична молитва и обявява значимите си политически решения за божествена мисия”;
- Убедеността във “формиращата мощ на държавата”, която трябва да коригира сривовете на пазара;
- Политическите партии, които се противопоставят на “социопатологичните последици на капиталистическата модернизация”;
- Изповядването на “етоса на солидарността и социалната справедливост”;
- ”Отказът от смъртно наказание”, като проява на изострена чувствителност от спомена за тоталитарните режими и Холокоста;
- Наднационалното сътрудничество, родено от уроците на миналите опустошителни войни (27) .
Своя версия по въпроса издига роденият в България ръководител на научни изследвания в Националния център за научни изследвания в Париж Цветан Тодоров. Има “една определена идентичност, на която европейците държат”, констатира той, и поставя в нейните основи пет ценности: рационалност, справедливост, демокрация, светски характер и толерантност (28) . Напълно убеден в наличието на специфична европейска идентичност е и друг работещ в чужбина българин – преподавателят в Аахенския университет Емил Попов (29) . Различията между европейската и американската идентичност са очевидни за бившия държавен секретар на САЩ д-р Хенри Кисинджър (30) и за нашумелия американски политолог Френсис Фукуяма (31) .
Най-широко и убедително проблемът за европейската идентичност е третиран от Едгар Морен – професор по социология и директор на Департамента за научни изследвания при Френския национален център за научни изследвания в Париж. Според него, първата европейска идентичност “бе разработена от войнстващите национализми”. Впоследствие се формулира втора европейска идентичност, която “представляваше смесица от идентичността на демокрацията и идентичността на империализма и прикриваше тази двойственост с привлекателния воал на своята културна духовност”. Необходима е, изтъква проф. Морен, трета европейска идентичност, която “би трябвало да се основава върху традицията за критика и самокритика на Разума” (32) .
От многобройните попътни бележки по тази актуална днес тема внимание заслужават съжденията на английския историк Арнълд Тойнби в панорамната му теория за цивилизациите. Потъвайки дълбоко в дебрите на миналото, той изтъква значението на древните елини за еманципирането на Европа (така, както са я разбирали) от по-напредналата в културно отношение Азия (33) . Анализирайки със свойствената му вещина Антична Европа, Тойнби подчертава, че “разпространяването на елинската култура” е “политика, водена в голям мащаб от самия Александър (Македонски – Н.А.) и след това провеждана в течение на четири и половина века от македонските и римските му приемници, чак до император Адриан” (34) . Прехвърляйки вниманието си към Средновековна Европа, Тойнби коригира излишно драматизираното дотогава различие между гръцкия Изток и латинския Запад, доказвайки, че те са се възприемали като “две общности”, които “произлизат от един родител – елинската цивилизация” (35) .
Опирайки се на досегашните научни постижения може да се направи опит за очертаване контурите на една цялостна концепция за появата, развитието и актуалното състояние на европейската идентичност.
* * *
Началото на процеса на формиране на европейската идентичност е поставено през V в. пр.н.е. в Антична Елада, във връзка с Гръко-Персийските войни. Критичната обстановка сплотява разпокъсания дотогава елински свят, който се самодефинира като “европейски” и се еманципира от азиатския. По такъв начин Европа израства от мит и географска представа, ограничена в югоизточните предели на континента, и в схващане за културна общност със своя уникална, елинска по своя характер, идентичност. Благодарение на многобройните елински колонии, основани през VІІІ-VІ в. пр.н.е. в Черноморския и в Средиземноморския басейн, това ново разбиране прониква във вътрешността на широкообхватния елински ойкумен. Политическото завладяване на елинския свят от античната Македонска държава (ІV-ІІ в. пр.н.е.) е съпроводено от овладяване на нейното разширяващо се пространство от елинската култура, включила в себе си някои елементи на местните култури (характеризирана от съвременната наука като “елинистическа култура”). Тя се разнася и се утвърждава със силата на оръжията от Филип ІІ, Александър Велики и “диадохите” в Югоизточна Европа и дори далеч във вътрешността на азиатския свят. Попадането на елинистическия свят под политическото господство на Рим (ІІ-І в. пр.н.е.) довежда до ново културно превземане на победителите и до още по-широко разпространение на елинската култура, обогатена с римските традиции, в Централна, Западна и Северна Европа. Огромната Римска империя е описана от еврейския историк Йосиф Флавий (І в.) като свят, доминиран във военно отношение от римляните, а в интелектуално – от гърците (36) .
Така дифузията на елинската култура се разпростира върху почти цялото европейско цивилизационно пространство (без крайните северни и най-източните територии) и го пропива до такава степен, че се оформя първата европейска идентичност – елинската. Тази идентичност се формира преди всичко в опозиция на носещата големи опасности постоянна външна другост – азиатците. Поради враждебността, недоброто познаване и предубежденията, на азиатците се гледа като на “варвари” и въпреки по-високата азиатска култура упорито се налага тезата за “културното превъзходство на Европа”. Същевременно, елинската идентичност се извлича в опозиция и на вътрешната европейска другост – “варварските” племена, действително отстъпващи в културно отношение на елините и на елинизираното от тях пространство. Тази елинска европейска идентичност се основава на споделени ценности: непримиримост спрямо тираните и деспотичните режими; политически права на свободните мъже; демократично законодателство; религиозно разнообразие; пиетет към знанието, литературата и изкуствата; силно изразен стремеж към философско осмисляне на света и на мястото на човека в него. Наред с добродетелите, античната европейска идентичност включва необосновано високомерие спрямо външни на континента култури, пренебрежение към вътрешните “варвари”, стремеж на политическата власт към ограничаване на свободомислието и други пороци.
С приемането на християнството в Римската империя от Константин Велики (313) елинската европейска идентичност изпада в криза, задълбочила се с налагането му като държавна религия в империята от Теодисий І Велики (382). Споделяните дотогава елински ценности се оказват в дисонанс с догмите на новата универсална религия. Империята и Църквата подемат координиран поход срещу всички организирани носители на старата култура, приключил в основни линии със закриването на Академията в Атина от Юстиниан ІІ (529). Едновременно с това, съюзените светска и духовна аристокрация настойчиво утвърждават универсалната християнска култура с нейния нов светоглед, нова картина на миналото, нови морални устои и нови ценности: вяра в Бога и в Сина Му Христос, в Неговите наставници на Земята – владетеля и архиереите му, смирение, милосърдие, живот по предписанията на Светото писание и Свещеното предание. По такъв начин се осъществява преформулиране на европейската идентичност, като античнага елинска отстъпва към V век мястото си на средновековната християнска. Дълбоко вкоренените през предходното хилядолетие елински културни традиции не изчезват – повечето от тях продължават да присъстват в структурата на европейската идентичност, особено на Изток, но отстъпват водещото място на християнските ценности.
Така формиращата се християнска идентичност е изправена пред сериозни вътрешни и външни предизвикателства и в опитите да се справи с тях търпи съответните пулсации. Голямото вътрешно изпитание са многобройните “варварски” племена, заливащи Европа по време на “Великото преселение на народите” (ІV-VІІ век), а и столетия след него, от уязвимата поради липса на естествена защита източна граница на континента. Отговорът на християнска Европа е своевременен, адекватен и ефикасен – покръстване на езичниците и приобщаването им към семейството на европейските християнски народи, приключило в основни линии към края на Х век с християнизацията на датчаните (около 960) и на руснаците (989), а окончателно – през 1417, с покръстването на литовците.
Не така убедителен е европейският отговор на външното предизвикателство – настъплението на младия ислямски свят. Загубени са свещените за християните Иерусалим (635), Антиохия (637) и Александрия (642), като опитите за тяхното възвръщане чрез кръстоносните походи (ХІ-ХІІІ век) имат само частичен и временен успех. Нещо повече – ислямската заплаха става гибелна за европейците с проникването на арабите в Югозападна Европа (началото на VІІІ – края на ХІV век) и на османците – в Югоизточна Европа (от средата на ХІV век). Резултатите от тази драма са свеждането на Византия до европейска империя и превръщането на Европа от християнска периферия в ядро на християнския свят.
Географски, исторически, културно и религиозно свързаното европейско общество се самовъзприема като единна християнска общност (37) , както впрочем е възприемано и отвън. Но екстремалните условия на развитие на затворената в Европа християнска култура засилват непримиримостта към другостта: религиозен фанатизъм спрямо “неверниците” (мюсюлманите), непримиримост към “варварите” (езичниците), враждебност спрямо юдеите, подозрителност към “схизматиците” (взаимно между католиците и православните), безмилостна разправа с “еретиците”, високомерие към евреите, пренебрежение към славяните, неприязън към ромите.
Към ХІІІ век европейската християнска идентичност изпада в тежка и задълбочаваща се с времето криза. С разграбването на Константинопол от кръстоносците и организирането около него, с папска благословия, на Латинска империя (1204-1261) настъпва окончателен разрив между католическата и православната християнска общности. Френските крале поставят папите в унизителния “Авиньонски плен” (1309-1377), последван от “Великия разкол” (1378-1417), по време на който католическият клир е разделен на две, дори понякога на три, църкви, оглавявани от алтернативни папи. Императорската титла на “Свещения Римски император” се дава, след 1338, и без коронация в Рим, а властта му над териториалните княжества става все по-ефимерна. Кризата на християнската идентичност навлиза в решителната си фаза с разразилата се Реформация (от 1517) и оглавената от папството Контрареформация (от средата на ХVІ век), довели до дълбок разкол в дотогавашния католически свят, обособяването на протестантството и неговото бързо конфесионализиране. Непримиримите противоречия намират израз в Трийсетгодишните религиозни войни (1618-1648) – първата общоевропейска война, забила последния гвоздей в ковчега на християнска Европа.
За залеза на християнската европейска идентичност съдействат и други фактори. Ренесансът (ХІV - средата на ХVІІ век) преоткрива отдадените на забрава и поругание духовни ценности на античното европейско общество, акцентирайки на римското право и на елинския интерес към Човека. Протичащите почти паралелно “Велики географски открития” (средата на ХV – средата на ХVІІ век) разрушават християнските представи за света. Рационализмът (средата на ХVІІ – началото на ХVІІІ век), с основаното на опита естествознание и насадения творчески скептицизъм в обществознанието, утвърждава примата на разума над вярата. Мощното духовно движение на Просвещението, заляло през ХVІІІ век цяла Европа, изтласква религията и теологията от философията, науката, изкуствата и политиката, както и от доминиращата им роля в самоидентификацията на европейското общество. Християнството продължава да бъде източник на европейска културна идентичност, но възможностите му да предлага еднородна политическа култура на континента се изчерпват. Пък и по-нататъшното самоидентифициране на европейското общество като християнско е възпрепятствано от покръстването на колонизирания от самите европейци външен свят (от ХV век), с което Европа, погледната и отвън, престава да бъде символ на християнството.
Търсейки през тези драматични столетия нови основания на своята идентичност, европейското общество ражда концепцията за Европа като система от светски стойности. Посят от хуманистите в благодатната почва, подготвена от предренесансовото поколение европейски интелектуалци (края на ХІІІ – началото на ХІV век), този нов възглед за европейското общество израства с представата за “европейската цивилизация” (третата четвърт на ХVІІІ век) като прогресиращо общество, основано на рационални закони, като общност с единен културно-генетичен код (38) . Това ново възприемане на Европа е обогатено в епохата на Романтизма (края на ХVІІІ – средата на ХІХ век). Преразглеждайки миналото, романтиците внасят разумна корекция в арогантното отношение на просветителите спрямо християнството, изтъквайки трайното му проникване в тъканта на европейското духовно пространство и благотворното му въздействие върху европейската ценностна система. По този начин, благодарение на романтиците, е преодоляна опасността преформулирането на европейската идентичност да се осъществи на принципа на деструктивизма, въз основа на негативното отношение на просветителите към религията, като се разкрива възможност за повторно включване на християнството (макар вече не на водещо място) в новия културен ареал. Последен съществен щрих в очертаване контурите на новата европейска идентичност внася демократизмът през ХІХ век. След освобождението на гърците от Османската империя и създаването на самостоятелната гръцка държава (1830), благодарение най-вече на 12-томната “История на Гърция” (1846-1856) на английския учен Джордж Гроут, демократите вникват по-задълбочено в древноелинското културно наследство и подлагат на фундаментална преоценка господстващата тогава теза, че европейската цивилизация се корени в зараждането на християнството и краха на Римската империя. Истинската люлка на европейската цивилизация, доказват убедително те, е Атинската демокрация, осигурила ненадмината през вековете политическа свобода.
Така към третата четвърт на ХІХ век Европа постига нещо, което и до днес не е по силите на другите континенти – издига се над религиозната универсалност и създава нерелигиозна, дълбоко светска по своя характер, идентичност.(39) Тя се основава на разбирането, че е изградена върху три стълба: елинската култура с нейната демокрация, неутолим стремеж към знанието и силен интерес към човека; римското право, придаващо общност на институциите в европейските държави; християнството с неговите морални ценности. В новата европейска идентичност са вградени високите стойности на Хуманизма, Рационализма, Просвещението и Романтизма. От всички разпространени след Великата френска революция от края на ХVІІІ век европейски идеологии, тя пропива в най-голяма степен ценностите на най-влиятелната – опиращият се на общественото мнение демократизъм с неговата действена привързаност към солидарността, социалния реформизъм, равноправието и справедливостта. В светската европейска идентичност обаче са вплетени и ред заблуди: безогледна за социалните последици рационализация, недостатъчна толерантност към другостта, стремеж към етническа “чистота”, склонност към Каинови постъпки и колаборационизъм, историческа амнезия, безжалостен колониален грабеж, под маската на “цивилизационна мисия сред диваците”.
Още към края на ХVІІІ век в намиращия се все още в подем европейски дух започват да се забелязват нотки на униние, породени от все още неясното предчувствие, че светът може да се изплъзне от контрола на Европа. Германският философ Йохан фон Хердер предупреждава, че средствата, с които европейците са подчинили другите континенти, ще се обърнат срещу самите тях (40) и отделя специално внимание на Русия, наричайки я “страната на бъдещето на човека” (41) . През 1797 швейцарският историк Йоханес фон Мюлер пророкува, че бъдещето принадлежи или на Америка, или на Русия (42) . След поражението си, Наполеон Бонапарт предрича, че светът скоро ще стане “американска република или руска универсална монархия” (43) . През 1823 абат Дьо Прат прозорливо отбелязва, че Америка е предопределена да обнови Стария свят, докато Русия ще се стреми да го подчини (44) . Бъдещият френски външен министър Алексис дьо Торквил изразява през 1835 убеждението си, че Европа се намира между два полюса – северноамериканския и руския, като “всеки от тях е призван един ден да има в ръцете си съдбините на половината свят” (45) . А през 1847 френският интелектуалец Шарл Сен-Бьов записва в дневника си: “Бъдещата участ на света ще се реши от тези два млади народа: русите и американците” (46) . Наред с удивителните проникновения в бъдното, европейските интелектуалци лансират редица плодотворни идеи и конкретни планове за разумна политическа организация на Стария свят (47) . Но монарсите и националните политически елити остават чужди на проектите на интелектуалците, глухи за нагласите на европейското обществено мнение и слепи за превръщането на САЩ в първа световна икономическа сила (през 1894). Напиращата вълна на великодържавния шовинизм подсилва предчувствието на европейските интелектуалци за нерадостно бъдеще на Стария свят, което получава гротескни форми с надеждата, че гибелната тенденция ще бъде предотвратена. В иконографията си Оноре Домие изобразява Европа като стояща върху бомба (48) . А в навечерието на Първата световна война Жорж Сорел с нотка на отчаяние констатира: “Това гробище Европа е населено с народи, които тръгват да се избиват взаимно с песен на уста” (49) .
Когато, въпреки предупрежденията, Европа е хвърлена в братоубийствената Голяма война, прераснала бързо в Световна, Старият свят излиза от кървавата баня разрушен и омаломощен. Още по-лошо – той се оказва двойно разединен: между Русия, овладяна по време на войната от болшевиките, и останалата част от Европа; между победители и победени. В действителност победители няма, защото и те са поставени под финансова и икономическа зависимост от новия световен лидер – отвъдокеанските Съединени американски щати. Рухва схващането за Европа като символ на прогреса и цивилизацията. Прекършен е европейският дух. Настаняват се чувството на дискомфорт и отчаяние, усещането за обреченост.
Европеизмът е повален, но само на пръв поглед, защото гибелните последици от войната са неговото най-неопровержимо потвърждение. При това той получава за първи път масова паневропейска подкрепа (50) . Сбъдва се предсказанието на германския философ Макс Шелер, че световната война ще отвори очите на фронтоваците, които ще поискат създаване на всеобщо европейско братство (51) .
Опитът на Франция – главен архитект на установената след войната Версайска система и страната с най-развит европеизъм, да организира европейски федерален съюз от всички 27 държави на континента - членки на Обществото на народите (1929-1931) пропада, главно защото редица страни го схващат като стремеж към извличане на политически дивиденти от паневропейското движение и към увековечаване на несправедливото следвоенно устройство на Европа (52) .
Прекрояването на европейската политическа карта без оглед на етническите реалности и диктатът на победителите над победените създават благоприятна почва за широко разпространение на реваншизма, милитаризма, европоцентризма, колониализма, авторитаризма, болшевизма, фашизма, расизма, антисемитизма, славянофобството, омразата към ромите и хомосексуалистите, високомерието спрямо православието и неприязънта към мюсюлманите. Най-тежката световна икономическа криза (1929-1934) подкопава авторитета на капитализма. Идването на Хитлер на власт по демократичен път, прибягването на германските нацисти и на италианските фашисти към плебисцити дискредитират демокрацията. А политиката на съглашателство с агресорите нанася силен удар върху авторитета на водещите западноевропейски велики сили. Така дезориентираното и непречистено европейско духовно пространство превръща Стария свят в подпалвач и на Втората световна война. За да излезе от нея още по-унизен, обезкръвен, разрушен, зависим и с гнетящо чувство за историческа вина.
Ала от пепелищата на войната европейската идентичност излиза пречистена и преродена. С произнесена безрезервна морална присъда над фашизма, Холокоста, колаборационизма, посегателствата върху свободите на човека и правата на малцинствата, над войната като средство за разрешаване на международни спорове. Калява се волята никога повече да не се допускат грешките от миналото. Осъзнава се значението на европейските межидентитети – етнически, религиозни, езикови и културни, регионални и национални. Европейският дух съзрява до състоянието на “ Homo Europe а us ”, обладано от убедеността в общото наследство и общата съдба, от съзнанието за наднационална общност, от непреклонната воля най-накрая да се постави начало на ново разумно политическо изграждане на континента (53) .
Обстановката след войната като че ли не оставя големи шансове за превръщане на европеизма в главен мотив на политическо поведение. Старият свят се оказва фактически поделен между оформящите се две световни суперсили (задокеанските САЩ и евразийският СССР). Почти всички европейски държави са превърнати в помощни елементи на тяхната блокова система и са въвлечени в тоталното им противопоставяне. Старият континент, като цяло, е избран от мегасилите за главен полигон на започналата студена война и, по същество, е превърнат в заложник на глобалистките стремежи на Вашингтон и Москва.
След като източната част на континента попада, с благословията на Запада, в здравата прегръдка на Сталин, Съветският съюз си поставя за цел да я абсорбира в т. нар. “социалистическа общност”. Така Европа е сведена до западните й териториални предели. Повечето западноевропейски страни са превърнати бързо в “сателитни държави в американския съюз” (54) . Този неравноправен и принудителен съюз дава възможност за натрапване на оформилата се още в края на 30-те години на ХХ век отвъд океана идея за “Атлантическа общност” под американско лидерство (55) . За целта се използват определящата роля на САЩ в Организацията за европейско икономическо сътрудничество, създадена през 1948 в изпълнение на американския “План Маршал”, и господството на Вашингтон във военната организация на Северноатлантическия договор (от 1951). Голяма активност в пропагандирането на атлантизма в Новия и в Стария свят проявяват северноамерикански, а и някои западноевропейски неправителствени организации. Роят се наукообразни твърдения, че “елинизмът, юдейско-християнските религии и римското право лежат в основата на северноатлантическата цивилизация”(56).
Но западноевропейците, които разполагат със значително по-голяма автономия, в сравнение с източноевропейците, отстояват (с течение на времето все по-настойчиво) своята европейска самобитност. Отклонено е предложението организацията за осъществяване на “Плана Маршал” да бъде наречена “Атлантическа икономическа общност”. Когато тя изпълнява основната си задача за следвоенно възстановяване, западноевропейците отново не приемат американското предложение за преобразуване на Организацията за европейско икономическо сътрудничество в “Атлантическа икономическа общност” и налагат учредяването на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (1960) въз основа на равноправно членство в нея на западноевропейските и северноамериканските държави (57) . Междувременно, западноевропейците създават мрежа от чисто европейски, по своя характер, междуправителствени организации – Съвета на Европа (1949), Европейската общност за въглища и стомана (1951), Западноевропейския съюз (1955), Европейската икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия (1957), Европейската асоциация за свободна търговия (1960) и други, които утвърждават европейските ценности.
В началото на 60-те години на ХХ век, в условията на непопулярната в света война на САЩ във Виетнам (1961-1968), западноевропейците започват открито да отхвърлят натрапвания им “атлантизъм”. В лекция, изнесена на 16 април 1962 във Факултета по дипломация “Флечър”, бившият западногермански министър на външните работи и тогавашен председател на Комисията на Европейската икономическа общност проф. Валтер Халщайн заявява: “Така наречената Атлантическа общност не може да бъде ограничена в Атлантическия район, доколкото нейното влияние трябва да се разширява върху другите наши приятели и партньори в Тихия океан и навсякъде. Тя не е общност в същия този смисъл, който се влага в европейската общност” (58) . На 15 май 1962 френският президент Шарл дьо Гол развива на пресконференция в Елисейския дворец своята концепция за “европейска Европа, свързана наистина в настоящия момент със САЩ, но която би имала самостоятелна политика и отбрана”, вместо да се затваря в “някакъв си атлантизъм” (59) . Формулата на Дьо Гол за “Европа от Атлантическия океан до Урал” предполага дезинтегриране на Източна Европа от руснаците и маргинализация на американците. С напускането на военните структури на НАТО от Франция и нейния ултиматум за изнасяне седалището на Алианса от страната (1966) задачата за изграждане на “Атлантическа общност” е свалена от външнополитическата програма на Вашингтон. Внимание заслужават обясненията, които се дават в САЩ за този поврат. Бившият представител на САЩ в Съвета на НАТО Харолд Кливлънд констатира със съжаление, че “Атлантическата общност не е и не се превръща в политическа” и дори, че наяве е излязла “несъвместимост на европейските и атлантическите идеи по военните въпроси” (60) . На своя ред, Атлантическият съвет на САЩ обяснява отпадането на задачата за “изграждане на Атлантическа общност” с “невъзприемчивостта” на общественото мнение към нея (61) .
Забележително е, че европеизмът прониква и в единствената договорна атлантическа организация. През 1968 европейските страни-членки на НАТО (без Франция и Исландия) създават Еврогрупа, като неформална организация в Алианса за отстояване на европейските интереси в областта на отбраната. Впоследствие е учредена и Независима европейска програмна група като официална структура в НАТО (1976), в която се включват всички нейни европейски членки без Исландия – единствената европейска държава без собствени въоръжени сили. По предложение на Франция е възобновена дейността на Западноевропейския съюз (1984), с цел отстояване на “общата европейска идентичност в областта на отбраната” (62) . А по идея на ФРГ е създадена френско-германска бригада с интегрирано военно командване (1988), преобразувана, след присъединяването на други страни от Западноевропейския съюз, в Еврокорпус.
Още по-забележително е, че източноевропейците и западноевропейците дават мощен израз на ненапусналото ги чувство за общност. Надигането в ГДР (1953), въстанието в Унгария (1956), революцията в Чехословакия (1968), студентските (1968) и работническите (1970) вълнения в Полша, отзоваването на съветските войски от Румъния (1958), както и откъсването на Югославия (1948) и на Албания (1968) от опеката на Кремъл, са само най-ярките епизоди на широкото обществено недоволство от съветската доктрина за “ограничения суверинитет”. Разбирането за неделимостта на Европа се утвърждава от дисидентските движения в съветската зона и от източноевропейската политическа емиграция (63) . От друга страна, прекосяването на “желязната завеса” от френския президент Дьо Гол на път за СССР (1966), Полша (1967) и Румъния (196.) (64) получава своето продължение и развитие в “новата източна политика” на западногерманския канцлер Вили Бранд (1969-1974) (65) . В крайна сметка, масовото движение за общоевропейско сътрудничество в западните части на континента, подкрепено и в Източна Европа, заставя двете световни суперсили да седнат на масата на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (юли 1973) и да обсъждат отговорно европейските проблеми под бдителния поглед на Стария свят. Опитът на мегасилите да наложат блоковия подход в преговорния процес, предполагащ задкулисно договаряне на Вашингтон и Москва за сметка на европейците, е париран от Европейската общност със самостоятелното й участие в съвещанието (66) , приетата Декларация за европейската идентичност (септември 1973) и наложеното пълноценно участие на европейските неутрални държави. По такъв начин западноевропейците поемат необходимата и ценна балансираща роля в Хелзингския процес, отчитаща главно общоевропейските интереси.
Дистанцирането на западноевропейците от северноамериканците в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа е насърчено по користни подбуди от Кремъл, но по начин, обективно обслужващ общоевропейските интереси. В реч пред Световния конгрес на миролюбивите сили (Москва, 26 октомври 1973) съветският ръководител Леонид Брежнев отделя специално място на народите от Европа: “В техния “европейски дом”, при съвременния характер на производителните сили, затвореният икономически живот във всяка “квартира” стана твърде притеснен и неудобен. Освен това, този дом стана крайно огнеопасен при сегашните средства за масово унищожение. И в резултат на това запазването на мира в Европа стана всъщност категорична необходимост, а всестранното развитие на разностранно мирно сътрудничество между европейските държави – единственият наистина разумен изход” (67) . Тезата за “общия европейски дом” е повторена в речта на Брежнев в Бад-Годесберг (23 ноември 1981) (68) .
Увереността в самобитната европейска идентичност крепне с успешното развитие на уникалния европейски интеграционен проект, който, от началото на 70-те години на ХХ век, САЩ започват да разглеждат като заплаха за собствените си национални интереси (69) . Самочувствието на западноевропейците расте от превъзмогването на авторитарните режими в Гърция, Испания и Португалия (средата на 70-те години), както и с безусловното включване на Великобритания, заедно с Дания и Ирландия, в Европейската общност (1973). С приобщаването на Гърция към Европейската общност (1981) западноевропейците оценяват по достойнство своя културен корен и започват да изживяват предубежденията си към православния свят.
Сред основанията за порасналото самочувствие на Западна Европа е ненапусналото ги и след крушенията в двете световни войни усещане за културно превъзходство над Северна Америка. Характерно признание в това отношение е свидетелството от 2002 на Томас Саймънс – пенсиониран дипломат на САЩ с продължителен европейски опит: “Когато за първи път отидох в Европа през 40-те и после в 50-те години, тя ни превъзхождаше. Това превъзходство беше не персонално – аз никога не се чувствах по-нискостоящ дори от хората, които гледаха със снизхождение на мен, - а цивилизационно”. И смята за необходимо да добави: “Но Америка вече (т.е. след Студената война – Н.А.) не е комплексирана” (70) .
Все пак опитите на САЩ за насаждане на “Атлантическа общност” и за удържане на западноевропейците в руслото на “атлантизма” способстват за сближаването и сътрудничеството на Северна Америка и Западна Европа в годините на Студената война. Това става възможно благодарение споделянето на “някои общи ценности” и най-вече на потребността от обща защита от съветската инвазия, както справедливо отбелязва проф. Чарлс Купчан (71) .
След падането на Берлинската стена европейската идентичност, обсебена в годините на Студената война (не без основания) от западноевропейците, получава общоевропейски измерения. Източноевропейските народи, получили своя суверинитет, демонстрират свободно и респектиращо своята европейска принадлежност. Същото чувство обладава обявилите своята независимост бивши съветски републики, разположени на европейския континент. Дори мнозина от руснаците в Руската федерация подхващат лансираната от последния съветски ръководител Михаил Горбачов през 1987 теза за “нашия европейски дом” (72) .
Публичните договори между победители и победени в Студената война разкриват нови хоризонти пред Европа. С Московския договор между четирите страни-победителки във Втората световна война и двете германски държави (12 септември 1990) е постигнато справедливо решение на германския проблем, а публикуваната от името на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа Парижка Харта за нова Европа (21 ноември 1990) възвестява възстановяването на социалнополитическото единство на континента, въз основа на западноевропейските ценности (73) . В действителност, победените източноевропейци се чувстват също победители, тъй като разглеждат поражението на Изтока в студената война като справедливо възмездие на компрометираните комунистически режими, начало на своето свободно и достойно съществуване и възможност за връщане в семейството на европейските народи.
Така европейската идентичност не само успява да издържи с чест и достойнство своето най-тежко изпитание – да оцелее в годините на студената война и в условията на грубия натиск от страна на външни флангови сили, но и да излезе от тоталния сблъсък, окрилена с разкрилата се уникална общоевропейска перспектива.
Големият резултат от приключването на Студената война е уловен своевременно от известния френски икономист и футуролог Жак Атали. Главната идея в книгата му “Линията на хоризонта” (1990) (74) е, че първата безкръвна революция в историята (както характеризира промените в Източна Европа) довежда до оформянето на два нови полюса – европейски и тихоокеански (75) . Опиянена от отхвърлянето на евразийския опекун, Европейската общност оповестява целта си да елиминира и другия – задокеанския. “Удари часът на Европа. На Европа, не на американците”, заявява председателят на Общността Жак Поос на 29 юни 1991, по повод разпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ (76) . Принудени да приемат този европейски избор, САЩ се оттеглят, прогнозирайки чрез държавния си секретар Джеймс Бейкър (4 август 1991), че “Европа ще се провали и болезнено ще осъзнае необходимостта от силно американско присъствие” (77) .
Надделялото във Вашингтон изкушение да се използва превръщането на САЩ в единствена свръхсила на планетата за установяване на “нов световен ред” ловко използва европейските затруднения с разпадаща се Югославия, за да се самопокани отново на Стария континент. През 1994 президентът Бил Клинтън дава указание “да се утвърждава ключовата роля на НАТО в Европа след студената война” (78) . По идея на Вашингтон е лансирана Инициативата “Партньорство за мир” на НАТО (1994) и е поет курс към разширяване на Алианса в Източна Европа (започнало през 1999). Същевременно, по волята на САЩ, НАТО прибягва до несанкционирани от ООН въздушни удари по сръбските позиции в Босна (1995) и над Съюзна република Югославия (1999).
Това дръзко предизвикателство към международното право и нарушение на самия Северноатлантически договор (79) , както и засилващото се американско “присъствие” на Стария континент, особено в посткомунистическите страни поради неизживения им робски инстинкт спрямо “Големия брат”, стъписва европейците и ги заставя да преразгледат собствената си стратегия. Ориентацията на Европейския съюз към поемане на главната отговорност за собствения континент започва да се преследва последователно, настойчиво и успешно. При водещата роля на Европейския съюз и под егидата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа е създаден Пакт за стабилност в Югоизточна Европа (юни 1999). Осъзнавайки собствената си слабост откъм парадипломатически средства за постигане на целите си, Европейският съюз пристъпва към осъществяване на Обща европейска политика на сигурност и отбрана (юни 1999). Започва интегрирането на Западноевропейския съюз в Европейския съюз (ноември 1999). Командването на силите на НАТО в Косово е поето от Еврокорпуса (2000). Ключова роля в регулиране на кризата в Македония, допусната въпреки установените още през 1993 въоръжени сили на САЩ в страната, изиграва Европейският съюз (2001). С посредничеството на Европейския съюз е осъществена и трансформацията на Съюзна република Югославия в Съюз на Сърбия и Черна гора (2003). По силата на наложено от европейците Споразумение между Европейския съюз и НАТО (декември 2002), новосъздадените Европейски сили за бързо реагиране поемат всички мисии на Алианса в Европа: в Македония (2003) и в Босна (2004). Под европейски и руски натиск американското военно “присъствие” на Стария континент е намалено от 315 хил. на по-малко от 100 хил. души (2004). Едновременно с това, след широка обществена дискусия, е приета първата Стратегия по сигурността на Европейския съюз (декември 2003) (80) .
В цялата тази неафиширана гигантска битка европейската идентичност се облагородява, освобождавайки се от вкоренените заблуди. Превъзмогват се стари стереотипи по отношение на славяните с широкото отваряне на вратите на Европейския съюз за подготвените за членство славянски държави. Преодоляват се предубежденията към православния свят с приемането на България и Румъния (2007) в Европейския съюз. Изоставя се старата теза, че всеки опит за европеизиране на Балканите ще доведе до балканизиране на Европа, като открито и последователно се отстоява европейското бъдеще на целия полуостров. Приобщавайки страни със значителен относителен дял на ромско население, обединяваща се Европа се опитва да изкупи своите минали прегрешения към този етнос без собствена държава. Започва дори преразглеждане на вековните представи за “несъвместимост” на християнска Европа с ислямския свят с приемането на молбата на Турция за членство в Европейския съюз от 1987 (1999) и започването на преговори с нея за пълноправно членство (2005).
Съперничеството между европейците и северноамериканците не се ограничава само в пределите на Стария свят. То обхваща все по-широк спектър от важни и актуални проблеми на световното общуване. Голяма острота получават противоречията в целите и подходите към заплетения от десетилетия Близкоизточен проблем, по методите и средствата на борбата с международния тероризъм, за постоянно действащия Международен наказателен съд, по глобалното затопляне, за спътниковите навигационни системи, по изграждането на система за противоракетна отбрана, за стратегията на икономическото развитие, относно ролята на международните организации и на международното право, по дълъг ред международни договори и споразумения.
След войната в Ирак, започната от САЩ без санкция на Съвета за сигурност на ООН и без подкрепа на НАТО и на Европейския съюз (2003), различията овладяват съзнанието на европейците и северноамериканците дотолкова, че едните и другите аргументират открито и активно позициите си пред света.
* * *
Направените досега задълбочени анализи на кризата в трансатлантическите отношения показват убедително, че не става дума за капризи на упражняващите властта от двете страни на океана, а до разминаващи се политики, радващи се и в единия, и в другия случай на подкрепата на преобладаващата част от гражданите. Иначе казано, различията произтичат от различните идентичности и от различните ценности на двете общности. Изследванията, основани на многобройни демоскопски проучвания (81) , открояват твърде съществени разминавания между: европейското светско общество и американската религиозност; загърбеното от европейците мисионерство и американската убеденост в “богоизбраността” им; разчлененото европейско мислене и локалната американска мисловност; европейския творчески скептицизъм и американския оптимизъм; европейската обвързаност с общността и американския пиетет към националното; европейското уважение към културното разнообразие и американското усещане за собствено културно превъзходство; паневропейската и панамериканската мечта; европейския и американския начин на живот; европейския социален модел и американската ограничена роля на държавата; европейския отказ от смъртното наказание и постоянните американски екзекуции; европейските екологични разбирания и американската визия за природата като неизчерпаем източник на блага; европейската предпазливост към двойствената природа на научните открития и американската вяра в неограничения и безконтролен научен прогрес; европейския и американския начини за водене на външна политика; европейското уважение към международното право и американското пренебрежение към него и към международните организации; европейския стремеж към хармония в международния живот и американския порив към хегемония.
Тези и други различия показват ясно, че от двете страни на Атлантическия океан съществуват две доста специфични по своя облик общности, които имат разминаващи се представи за настоящето и различни визии за бъдещето. Днешната чувствителност на САЩ към политическото обединение на Европа в Европейския съюз и към еманципацията на европейската общност обаче ограничава перспективите за сътрудничество между двата оформили се нови полюса в международния живот. Сътрудничество, което има предимствата на редица общи ценности (пазарна икономика, политически плурализъм, представителен парламент, демократично управление, върховенство на закона, уважение към правата на човека и на малцинствата и др.), на някои общи интереси и цели, на установената през последните десетилетия традиция на взаимодействие на международната арена. От тази гледна точка, САЩ би трябвало да са доволни, че първият ясно определен конкурент в света след Студената война е най-доброжелателно настроената към тях Европа, която не се стреми към реванш или доминиране, а към подобаващо място в един многополюсен, по-добре балансиран, по-спокоен и по-справедлив свят.
Бележки:
1 Подробности вж. Fuss, D. Identification Papers. New York , 1995.
2 Вж. Erikson, E. Identity: Youth and crisis. Norton, 1968.
3 По-подробно вж. Jenkins, R. Social Identity. London , 1996.
4 Вж. Mackenzie, W. Political Identity. London , 1978.
5 Le Monde, 17 мay 1962.
6 Die Identitat Europas: Fragen, Positionen, Perspektiven. Munchen-Wien, 1985.
7 Glotz, P. Europaische Identitat: Eine Spekulation. – Neue Gesellschaft, 1999, H. 3, S. 209-216.
8 Вж. препечатката на съкратения вариант на статията, излъчен от “Дойче Веле”, в: Култура, 15 март 2002.
9 Kupchan, C. The End of the West. – Atlantic Monthly, 1 November 2002.
10 Kupchan, C. The End of the American Era. New York , 2002.
11Вж. Lind, M. The End of Atlanticism: America and Europe beyond the U.S. Election. – Internationale Politik und Gesellschaft, 2005, H. 1, S. 25-41.
12Волги, Т. Отношенията между САЩ и Европейския съюз. – Международни отношения, 2004, кн. 5-6, с. 116.
13 Вж. Попов, Ем. Сто есета за Европа. София, 2006, с. 190.
14 Опити за докосване до тази оживено обсъждана проблематика са правени и в българската научна книжнина. – Вж. Аврейски, Н. Европа в търсене на своята идентичност. – В: Трансгранично сътрудничество. Бургас, 2003, с. 38-48; Николова, А. Европейските ценности в огледалото на другостта. – В: Европейски ценности. Благоевград, 2003, с. 167-176.
15 Проницин, Б. Двете Европи: Славянската идея през ХХІ век. София-Москва, 2000, с. 228.
16 Вж. История на европейската идея: Антология. София, 2004, с. 10.
17 Аш, Т. Свободният свят: Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада. София, 2005, с. 109.
18 Пак там, с. 239.
19 Характерен пример вж. Blinken, A. The False Crisis over the Atlantic . – Foreign Affairs, vol. 80, 3 (2001), pp. 35 ff.
20 Кейган, Р. За рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред. София, 2003, с. 79.
21 Петев, П. Европейската политика на САЩ след Студената война. София, 2001, с. 302.
22“Франклин и Джеферсън се чувстват много повече у дома си сред интелектуалците в Париж”, констатира американският професор Дейвид Калео. – Калео, Д. Да преосмислим бъдещето на Европа. София, 2003, с. 55.
23 Русо, [ Ж.-Ж. ] За обществения договор. София, 1996, с. 7.
24 Калео, Д. Посоч. съч., с. 326.
25 Купчан, Ч. Краят на американската ера: Външната политика на САЩ и геополитиката на ХХІ век. София, 2004, с. 220.
26 Пак там, с. 182.
27 Frankfurter Allgemeine Zeitung , 31 May 2003.
28 Тодоров, Цв. Новият световен безпорядък: Размисли на един европеец. София, 2003, с. 86-96.
29 Попов, Ем. Посоч. съч., с. 189-191.
30 Кисинджър, Х. Дипломацията. София, 1997, с. 21, 22, 23, 341, 372, 481, 614.
31 Фукуяма, Ф. Строежът на държавата: Управление и световен ред през ХХІ век. София, 2004, с. 152.
32 Морен, Е. Да осмислим Европа. – Философска мисъл, 1991, кн. 10, с. 62.
33 Вж. Toynbee, A. “Asia” and “ Europe ”: Facts and Fantasies. – A Study of History, 8 (1954), pp. 708 ff.
34 Тойнби, А. Изследване на историята. Т. 3. Универсални държави и универсални църкви: Перспективи на западната цивилизация. София, 1995, с. 291.
35 Пак там, с. 279.
36 Вж. Флавий, И. Иудейские древности. Т. 2. Минск, 1994.
37 Средновековна Европа е била “толкова обединена и толкова единна, колкото едва напоследък има надежда отново да стане”, констатира д-р Веселина Вачкова. – Вачкова, В. Въображаеми и реални граници в ранносредновековна Европа (ІІІ-Х в.). София, 2001, с. 10.
38 Вж. Bauman, Z. On the Origins of Civilisation: A Historical Note. – Theory, Culture and Sosiety, 2 (1985), pp. 7-14.
39 Вж. Морен, Е. Посоч. съч., с. 59.
40 Вж. Попов, Ст. Идеята за Европа през вековете. София, 1999, с. 136-137.
41 Цит. по: Салман, Х. Изцелението на Европа: Пробуждането на европейското самосъзнание. София, 2001, с. 118.
42 Вж. Попов, Ст. Посоч. съч., с. 140.
43 Цит. по: De Rougement, D. L'Europe, Invention Culturelle. – History of European Ideas, 1 (1980), p. 294.
44 Вж. Попов, Ст. Посоч. съч., с. 166.
45 Цит. по: Шмале, В. История на Европа. София, 2005, с. 56.
46 Цит. по: Попов, Ст. Посоч. съч., с. 166.
47 Вж. Raumer, K. Ewiger Friede: Friedensrufe und Friedensplane seit der Renaissance. Freiburg-Munchen, 1953; Hay, D. Europe : The Emergence of an Idea. Edinburgh , 1957; Curio, C. Europa: storia di un idea. Florence, 1958; De Rougemont, D. Europa: Vom Mithos zur Wirklichkeit. Munchen, 1962; Die Idee Europa 1300-1946: Qellen zur Geschichte der politischen Einigung. Munchen, 1963; Foester, R. Europa: Geschichte einer politischen Idee. Munchen, 1967; Е uropa – Begriff und Idee. Bonn , 1991; Ружин, Н. Европската иде j а од утопи j а до реалност. Скопи j е, 1996.
48 Вж. Шмале, В. Посоч. съч., с. 79.
49 Невижданата Европа: Документи от архива на Жан Моне, събрани и представени от Бернар Льофор. София, 2003, с. 16.
50 Вж. Александров, В. Европейската идея. София, 2000, с. 67 сл.
51 Вж. История на европейската идея: Антология..., с. 134.
52 Вж. Чубарьян, О. “Бриановская Европа”. – В: Метаморфозы Европы. Москва, 1993, с. 22 сл.
53 Вж. Lipgens, W. Europa-Foderationsplane der Wiederstandsbewegungen 1940-1945. Munchen, 1968.
54 Тойнби, А. Посоч. съч., с. 473.
55 Вж. Streit, C. Union Nowi: The Proposal for Inter-Democraty Federal Union . New York , 1939.
56 Цит. по: Иванова, И. Концепция “атлантического сообщества” во внешней политике США. Москва, 1973, с. 80. Вж. също Clough, S. Basic Values of Western Civilisation. New York, 1960 и Strausz-Hupe, R., J. Daugherty, W. Kintner. Buildung the Atlantic World. New York , 1963.
57 Вж. Иванова, И. Цит. соч., с. 208 сл.
58 Hallstein, W. United Europe: Challenge and Opportunity . Cambridge , 1962, p. 87.
59 Le Monde, 17 мay 1962.
60 Cleveland, H. The Atlantic Idea and Its European Rivals. New York , 1966, pp . 151, 118.
61 Вж. Иванова, И. Цит. соч., с. 269.
62 Vierucci, L. WEU: A regional partner of the UN? Paris , 1993, pp . 17-18.
63 Вж. напр. Попов, Ст. България и Европа. – В книгата му: Българската идея: Исторически очерци. Мюнхен, 1981, с. 28-59.
64 Вж. Rose, F. La France et la defense de l'Europe. Paris , 1976.
65 Вж. Whetten, L. Germany's Ostpolitik: Relations between the Federal Republic and the Warsaw Pact Countries. Oxford , 1971. В мемоарите си, излезли през октомври 1989 г. във ФРГ, Вили Бранд изрично сочи разбирането, че “европейските народи трябва да запазят своята идентичност” като основа на външната политика на Дьо Гол и на новата западногерманска политика от времето на неговото канцлерство. – Бранд, В. Спомени. София, 1992, с. 161.
66 Делегацията на Европейската общност начело с Алдо Моро е посрещната с раздразнение от САЩ, оспорващи присъствието й с мотива, че Общността не е държава. – Вж. Чакалоф, М.-Ф. Изграждането на обединена Европа 1945-1999: Основни етапи и проблеми. 2. актуализ. изд. София, 2000, с. 85-86.
67 Брежнев, Л. За външната политика на КПСС и съветската държава: Речи и статии. София, 1974, с. 613.
68 Вж. Дейвис, Н. Европа: История. Велико Търново, 2005, с. 59.
69 Вж. Радел, Ж.-Л. Европейският съюз между политически полярности: Съотношението Европейски съюз – САЩ - постсоциалистическа Европа. София, 1994, с. 43 сл.
70 Цит. по: Аш, Т. Посоч. съч., с. 137.
71 Купчан, Ч. Посоч. съч., с. 357, 175.
72 Горбачев, М. Избранные речи и статьи. Т. 4. Москва, 1987, с. 487-488; Горбачов, М. Преустройството и новото мислене за нашата страна и за целия свят. София, 1987, с. 245-247.
73 Парижская Хартия для Hовой Европы. Paris , 1990.
74 Attali , J . Lignes d ' horizon . Paris , 1990.
75 Вж. българския превод от американското издание Атали, Ж. Хилядолетието. София, 1992, с. 17.
76 Цит. по: Несъвършенният мир: Доклад на Международната комисия за Балканите. София, 1997, с. 57.
77 Цит. по: Калфова, М. Конфликтът в Босна и Херцеговина: От “Плана Кутилейру” до Дейтънската дипломация, (не)подкрепена с военна сила. – Международни отношения, 2003, кн. 1, с. 18.
78 Цит. по: Пак там.
79 Вж. Антонов, Р. Великите сили и международното право: опитът от балканските конфликти. – Международни отношения, 2005, кн. 1, с. 89 сл.
80 Вж. Аврейски, Н. Конкуренцията в съвременната европейска архитектура на сигурността. – Военен журнал, 2006, кн. 3, с. 82 сл.
81 Освен цитираните по-горе трудове, специално отбелязване заслужават: Рифкин, Дж. Европейската мечта: Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта. София, 2005; Рийд, Т. Съединени европейски щати: Новата суперсила или краят на американското господство. София, 2005; Ленард, М. Защо Европа ще управлява ХХІ век. София, 2005.
* Преподавател в Бургаския свободен университет
{rt}
